Review of “Seveneves” by Neal Stephenson / Ревю на романа „Седмоевие“ от Нийл Стивънсън


You can read my review here: http://scifiportal.eu/valentin-ivanovs-review-of-seveneves-by-neal-stephenson/

Advertisements

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

Фантастичен конкурс и разказ “Четиридесет и три минути”


Електронното списание „Трубадури“ обяви конкурс за къс разказ до хиляда думи: http://trubadurs.com/2017/12/21/krayat-na-sveta-i-sled-tova-20171221/
Моят конкурсен разказ може да прочетете на страницата на списанието: http://trubadurs.com/2018/01/01/43-minutes-valentin-d-ivanov-20180101/
А тук публикувам разказа в целия му обем, около 4700 думи:

***

Четиридесет и три минути

Ирония на съдбата. Преди по-малко от час сержант И. Николов, както пишеше на етикетчето на униформата му, друсаше някакъв баровец от София за неизправен пожарогасител, а сега двамата със столичанинът заедно отразяваха нашествие на извънземни. Редуваха се да стрелят със стара пушка, защото пущината имаше много силен откат и след всеки изстрел рамената им изтръпваха. Как ще тръгнеш да се целиш по зелените главочи след такъв ритник?
Наоколо ухаеше на лятна гора, бръмчаха мушици и ако човек се загледа в меката пръст покрай потока сигурно щеше да се открие заешки и еленови следи. Обидно беше да умираш в място, пълно с толкова красив живот.
Отдавна свършиха патроните в пистолета на сержанта, изпразниха и резервния пълнител. За щастие попаднаха на кремъклийката в етнографския музей на селото, където зеленокожите ги бяха сгащили по-рано. От там задигнаха и бъклицата, с която сега мацето на баровеца им носеше вода от ручея в дерето зад тях.
Уж е голяма България, петстотин километра от единия до другия край, а нямаше накъде да отстъпват – на отсрещния склон бе зинала дупката на изоставена каменна кариера. Влезеш ли вътре, не можеш излезе. И помощ от никъде не очакваха, преди извънземните да изпепелят синьо-бялата Астра, по радиото съобщиха, че летящи чинии са накацали навсякъде из България, Европа и света…
Последният половин час се развиваше епично, направо по Записките на Иван Вазов. Или на Захари Кара-кой-беше-там. Учеха ги в училище тия работи, но беше толкова отдавна, пък и точно тогава съученичката Милка, която случайно си разкопчаваше най-горното копче на престилката, беше много по-интересна на бъдещия полицай от дъртите писатели, опънали петълите преди един век.
Николов се замисли за копчето и едва не изпусна как едно зелено пипало се показа от лявата страна на километричния камък с числото дванадесет. Пушката сега беше у сержанта и той без да се колебае натисна спусъка.
Светкавици излязоха от очите му, дланите му сами се разтвориха и кремъклийката падна на земята. Софиянецът – по фамилия Памуклиев, Памука за приятелите – само това и чакаше, хвана я и взе да сипва барут в затвора, или както там се наричаше мястото, в което се слага барута в подобни вехтории.
Мацето хлипаше нейде зад тях.
– Някой иска ли да пие? – попита то през сълзи и избърса сополите си в разкъсания ръкав на блузката. Лакоста, забеляза без да има нужда полицаят, докато се превиваше от болката в рамото.
– Млъкни, ма – сряза я Памука. Ризата му се измъкна от панталона и биреното му коремче се повлече по земята, докато той припълзяваше към импровизираната им огнева позиция в основанието на огромния бряст. Или клен, Или каквото там беше проклетото дърво, на чийто корени опираха цевта на оръжието си.
Нямаше особено значение дали баровецът ще улучи, това беше последният… или не, крайният им огневи рубеж – Николов се сети за бойния устав на мотострелковите войски, който зубреше едно време в казармата.
Полицаят вдигна поглед към небето. Юлското слънце прижуряше от горе. Пейте робини тез тъжни песни, спомни си той, докато разтъркваше натъртеното си рамо.
– Хей, Памуклиев, как ти е името? – попита сержантът. – Ако ще мрем заедно, поне да се познаваме.
– Нали ми видя книжката. – измърмори другият защитник на човечеството.
– Да, ама го забравих. Малко ли ми минават през ръцете…
– Манчо се казвам – отвърна онзи и стреля.
От към километричния камък се чу нечовешки вой.
– Като на Парцалев – добави през зъби баровецът и на свой ред се хвана за рамото – в оня филм… „С деца на море“.

 

.оОо.

А денят започна толкова хубаво!
Всъщност, на Памуклиев му потръгна още от вчера. Най-напред аверът му Станко, с кого преди тридесет години бяха случили заедно в едно от онези поделения край границата, които наричаха смъртни, го покани на обяд. За този обяд Памука бе работил три месеца, щото приятелите са си приятели, ама сиренето е с пари. За негов късмет точно този човек беше представител на застрахователна компания. Не на тази, с която работеше самият Памук, но заради общите спомени от аскерлъка си имаха приказката и до сега избягваха сакътлъци в бизнес отношенията.
Секретарката на Станко се обади на секретарката на Памука, онази веднага попита шефа си. Манчо ѝ каза да го запише за преди края на седмицата, но за вид да се помае малко с датите. После пи една гроздова от барчето. Повече не си позволяваше на работа, а и докторът, при който ходеше веднъж на два месеца, откакто чукна петдесет лазарника, му беше казал да не прекалява, ако не иска да има проблеми. С оная работа де, сещаш се.
– Много руснаци се появиха напоследък – отбеляза Станко още преди да са поръчали. – Гледам, че и ти си забелязал, щом търсиш начин да си поприказваме.
Памуклиев не отрече, само отмести менюто настрана.
– Трябва да вземем мерки, че ножът е опрял до кокала. – аверът погледна към Манчо над титановите рамки на очилата си. – От централата във Фракфурт ни пращат нов регионален началник.
– Руснак?
– Не, украинец, ама роден в Москва и с жена от Минск.
– Иди го разбери на кой господ служи.
– А, аз господа го знам. Има си име, презиме и фамилия, ама му викат чичо Федя и живее в Лондон. Ръст един и деветдесет и пет, вдига от лежанка сто и шейсет кила. Това на нашата възраст. Един милозлив, муха няма да убие.
– Знаем ги такива – кимна Памука.
– Неговият човек дойде вчера, събра ни и вика, искам резултати и бързо, до месец да има раздвижване на пазара. И за разширения говори.
– Чакай, чакай. Ти каза, че бил регионален. Вашият регион какво включва?
– България и Румъния – въздъхна Станко. Румънците са в рецесия, никой нищо не купува. Няма друго място за разширение, освен тук.
– Може би в София?
– И там е казал същото, колегите са в паника.
– Прави се на важен – Манчо посегна към менюто.
– Важен, който специално назова вашата кантора. Твоята, де.
Ръката на Памука замръзна във въздуха.
– И в София е било същото, на тяхното общо събрание направо им е заповядал кои компании да… слеят.
Станко вдигна поглед и с известна доза удоволствие се вгледа в ужаса, който извираше от очите на авера му.
– Не се паникьосвай, – продължи той. – Аскер аркадаши сме, няма да се дадем на някакъв чужденец. Ще се слеем колкото за пред хората, а пък ти ще продължиш да си работиш както до сега. Дай да се уговори само за едно малко процентче, колкото за пред началството, и готово.
Манчо кимна отново и вътрешно се усмихна, осъзнавайки колко му е провървяло едно време със службата в родната казарма. От три месеца стенограмата от съдбоносния съвет на директорите във Франкфурт стоеше в сейфа на една от седемте фирми, която се водеха на тъща му – коя от коя по-дребни. Точно тази беше агентство за преводи и легализация на документи с мижава печалба, колкото да издържа една пенсионерка. Памука нямаше доверие на щатните служители и сам си преведе текста дума по дума, с помощта на хартиен немско-български речник. А няколкото изречения, чийто смисъл му убягваше, пусна през google translate като се връзваше през VPN с фиктивни китайски IP-та.

.оОо.

За ченгетата денят също започна хубаво.
Двамата пътни полицаи излязоха на пусия към девет. По-рано нямаше смисъл, пичовете тръгваха от столицата късно, като се наспят и им мине махмурлука от петъчните джамбурета. Патрулните благородно им дадоха време да се съвземат, да изпълзят от утробата на оградените комплекси в подножието на Витоша и да се довлекат до вилната зона. Преди да ги оскубят хубавичко.
– Старши сержант Петев, моля документните за проверка.
Опитното око не го беше излъгало. Баровецът караше джип „Тойота“, от средните. Трябва да е кръгъл идиот да си купи от най-големите, при това движение в София… Колата не е нова, но е запазена и с много екстри. Значи е умен, не се е юрнал на последния модел. Знае, че колите губят най-много от цената си през първите три годни, не е изгодно да си купуваш по-нова. Щом му цъка щракалката, помисли си полицаят, няма да ни създаде проблеми, лесно ще се разберем.
– Покажете ми аптечката и пожарогасителя, ако обичате.
На десетина крачки от тях, облегнат на патрулката, Николов се усмихна злорадо. Знаеше той, че колегата му става особено вежлив когато надуши плячка.
Баровецът преглътна каквото му се искаше да каже, слезе от Тойотата и започна да рови из багажника. Преди да го съпроводи старшият инспектира мацето на дясната седалка. Много я биваше, към девет по десетобалната система на майор Цонев. Богомил Цонев от половин година изпълняваше длъжността началник на тяхното управлени, и не беше чувал за тая система. Дано никога да не чуе за нея, пожела си патрулният, защото тя се основаваше на прелестите на най-новата майорша, трета по ред. Цонев доведе жена си на последния празник на полицията, сигурно беше с двадесет годни по-млада от него. И имаше едни игриви очички, не е за разправяне. Но Петев благоразумно се въздържа да я покани на танц. Само кметът, стар сластолюбец от управляващата партия, церемониално поиска разрешение от Цонев, който го даде с половин уста и после с очи-свредели следеше дали онзи няма да понатисне половинката му повече от благоприличното.
Старшият отне една точка на жената в колата само заради лош вкус – тя бе навлякла торбеста кашмирена блузка, която криеше част от прелестите ѝ. За разлика от нея, кавалерът ѝ се беше облякъл по последна италианска мода: вталено сако от велур, риза Версаче, панталон от някакъв друг дизайнер от същите географски ширини. Стоенето по пътищата изостря окото на човек за подобни детайли, а той си беше наблюдателен от пионерче.
– Шух… ъ-ъ-ъ, я провери пожарогасителя на господин… – подвикна Петев на колегата си и погледна шофьорската книжка. Преди време един от следователите беше прекръстил колегата му на Шухарт, по името на герой от някаква книга, и останалите полицаи от районното простодушно възприеха новия прякор. Съдейки по характера на Николов, героят трябва да е бил кръгъл глупак, усмихна се старшият вътрешно. – Провери пожарогасителя на господин Памуклиев, докато аз гледам аптечката.
Вторият патрулен неохотно се приближи.
Без да пророни дума, софиянецът извади червен цилиндър и го протегна към тях.
– Охо, ама той е неизправен! – зарадва се Николов.
– Как познахте? – онзи най-после благоволи да каже нещо.
– Ей тука е ударен – намеси се Петев и посочи с пръст без да взема пожарогасителя в ръце. – И ето тука. Ами че той може да се взриви всеки момент и да ви отнеме живота. Както и на дъщеря ви.
Баровецът го изгледа кръвнишки.
– Колко?
Старшият му върна аптеката. Даже не беше я отворил.
– Четиридесет лева.
Онзи си извади портфейла. Имитация на крокодилска кожа, помисли си патрулният. Но добра. Човекът е спестил някой лев, а пък сега лошите ченгета ще му ги вземат. Така е, някой път печелиш, друг – губиш.
– Задръжте рестото – мъжът подаде подхвърли към полицая новичка петдесеттачка.
Дали мятането беше преднамерено слабо или поради ненадеен порив на вятъра, банкнотата отлетя в краката на Петев и се наложи той да се наведе за да я улови. Софиянецът се ухили самодоволно.
– Бихте ли ми върнали свидетелството за правоуправление, – попита той, – господин сержант?
– Заповядайте. И все пак си купете нов пожарогасител, този наистина може да избухне. Приятен…
Гумите на Тойотата изсвириха, прекъсвайки думите му,
– Виж го ти него, говедото му с говедо, сержант ще ми вика! А аз толкова учтиво му се представих! – Старшият тутакси смени плочата.
– Да, хората станаха вълци – съгласи се Николов.

.оОо.

Муци, чието истинско име беше Пенка, изгледа ченгето през черните си очила. Мазни ръкави на куртката, петна от храна отпред. Типичен повлекан, който не умее нищо друго, освен да кибичи на пътя и да събира пари от хората, дето знаят как да ги правят. Кожодер.
Той я фиксира с жадните си очички, докато Памуклиев отиде да вади нещо си там от багажника. Гледай, гледай, за такава като мене можеш само да мечтаеш. И да ме сънуваш в мокрите си сънища, ако ти позволи дебелата ти жена.
Защо Памука не завърти един телефон? Муци му се ядоса не на шега. Ще види той пълна програма довечера, ама друг път. Сега тези двамата щяха му козируват, ако се беше обадил. Сигурно не му се занимава, предположи тя. Жалко, само си губим времето. Да им беше дал веднага петдесетачката и да си кара по-нататък.
Благосклонността ѝ към Памуклиев се вдигна с няколко деления, като видя как той накара гадното ченге да лази по земята за парите.
Два завоя по-нататък спътникът ѝ я попита:
– Чувала ли си за секретарката и директора, на който не му…
Вицът беше пиперлия и инцидентът с полицаите остана в миналото.
А след още два завоя те попаднаха на пришълците.
Космическият кораб беше кацнал по средата на пътя, по-близо до тяхната страна, и ако бяха с по-ниска кола, сигурно щяха да се промъкнат покрай него, но таванът на джипа стигаше до долния му ръб и колкото и да се стараеше, Памука не може да го промуши покрай извънземните.
Веднага си личеше, че пред тях са пришълци – корабът им имаше форма на летяща чиния, точно като в „Досиетата Х“ и един в куп холивудски бози. Предишният приятел на Муци беше започнал преди тридесет години като отговорник в клубовете по ТНТМ и си падаше по фантастиката. Обикновено преди да започнат креватните упражнения гледаха по една или две серии. Тя се почуди как Молдър и Скали не спят заедно, но гаджето ѝ разви теория, че те имат връзка, само че създателите на серията са решили да я оставят зад кадър за да получат „Досиетата“ рейтинг, който позволява да ги показват в най-гледаното време. Постепенно историята на двамата федерални агенти я увлече, а на бившият ТНТМ-еец особено му допадна, че тя се изруси и си направи прическа като на Скали. Муци умееше да разпознава мъжките блянове в леглото и извън него – не, че те бяха особено прикрити – и според силите си се стремеше да ги осъществява. Обикновено това ѝ костваше дребни усилия, а дивидентите бяха несъизмеримо по-големи.
Памука с неговото икономическо образование от Свищов и пълната му липса на усещаме за техниката, просто паркира Тойотата насред шосето.
– Кой идиот го е хвърлил това чудо на средата на пътя? – и запсува като пловдивски каруцар.
– Така им се пада, нареди ги, скъпи! Да си знаят мястото, а не са се пречкат – Муци окуражи опита му да изглежда мъжествен, докато си правеше бележка на ум да провери кой снима филм за извънземни в Бояна и дали някои по-известни кинозвезди няма да идват.
Нейният човек слезе, но успя да направи само две крачки, когато отзад се чу бръмчене на мотор. Появи се синьо-бяла полицейска Астра, заобиколи ги и спря между джипа и летящата чиния. От нея излязоха същите две ченгета, които им досаждаха преди малко. Този, който лазеше по земята за парите, махна на партньора си и тръгна към чинията. Муци го гледаше как върви, с широка крачка, като че ли е господар на този междуселски път, и се запита какви ли комплекси го изтезават. Смята се за интелигентен, но не са го приели в Симеоново, амбициозен, но след старши сержант няма къде да расте по-нагоре, обича жените, но е мърльо и те го отбягват.
С глухо издрънкване, точно както го показват по филмите, от долната страна на космическия кораб се отвори голям капак и се превърна в наклонена пътечка, която водеше към вътрешността на чинията.
Най-напред от там се показа едно маслено зелено петно, което ѝ напомни за листа на лапат. Миг по-късно то се раздели на десетина пипала. Като на октопод. Те се движеха бързо, преплитаха се едно с друго докато носеха извънземното напред, и Муци не успя да ги преброи точно.
Постепенно през отвора се спусна и горната част от тялото на извънземния – кръгло, като ствол на дърво, но зелено и с друг, по-крещящ оттенък от този на пипалата – като цвета, с който рисуват афишите за да привличат вниманието на хората. Отгоре съществото бе увенчано с още един пръстен ярки пипала, половината от които завършваха с очи, а останалите навярно му служеха като ръце, защото в едно то тях то държеше някакъв заострен предмет. Нещото хвърляше наоколо златисти отблясъци.
Муци, въпреки скромния си опит от „Досиетата“ и от още няколко по-стари фантастични серии, веднага разпозна какво е това.

.оОо.

– Пазете се! То е въоръжено! – изписка мацето от Тойотата.
Тя пък от къде знае? Петев и сам виждаше, че чучелото, или каквото там беше онова зеленото, размахваше нещо в едно от горните си пипала. Ръката на патрулния сама се протегна към кобура със служебния Макаров, но полицаят не спря да се скрие, а продължи напред към странната чудесия, която един господ знае кой беше стоварил по средата на пътя.
С форма на леща от старчески очила, но набъбнала по средата, тя напомняше нещо на старши сержанта, но той не можеше да се сети на какво. Със сигурност беше ясно, че представлява опасност за движението. Прекалено голямо беше нарушението и нямаше как да се размине нито с петдесетачка, нито дори със стотачка. Ако не я махнеха от пътя веднага, щеше да се наложи двамата с Николов да пишат акт. И тогава прощавай специална надбавка – така в управлението наричаха всичко, което униформените успееха да съберат от баровците. Защото не можеш хем да им напишеш акт, хем да им вземеш парички в брой.
Чучелото се спусна още по апарела, а полицаят почти стигна до долния му край. Двамата се изгледаха и едва сега старши сержантът си даде сметка, че има пред себе си не кукла, а живо същество.
Не какво да е, а извънземно, предположи ченгето. А сплесканото нещо, което отначало беше сметнал за изпаднал товар, по-скоро бе летяща чиния. Като тези от филмите за пришълци, които толкова харесваше синът му Коста. Петев по принцип не ходеше на кино, но момчето ги точеше от разните там интернети и от време на време таткото хващаше по нещо, преди да му доскучае и да пропъди хлапака от големия телевизор в хола или направо да го прати да спи. Не, че младшият слушаше – след полунощ, когато родителските тела отиваха да си лягат, чуваха как трака клавиатурата в детската.
Преди половин година Ганка, жената на полицая се сети, че синът им скоро ще празнува четиринайстия си рожден ден.
– Жоро бе, да му купим нов компютър на момчето бе.
Този старият, с който то се занимаваше от известно време, беше подарък от чичо му. През екрана минаваше една вертикална черна линия, а кутията му бе надраскана и бялата боя се отлепяше от нея на фъндъци. Майката подпита Коцето какво иска. Малкият веднага съобрази какво са намислили, и направо им каза, че няма нужда да му взимат нов компютър. Отвори онази олющена кутия и им показа, че половината части в нея са нови.
– От де взе пари за тях? – попита го баща му, винаги подозрителен.
– Поправях компютрите на съучениците ми, тате.
После момчето им обясни какво е ъпгрейд и направо им написа на едно листче марката и модела на нов монитор. За половината от парите, които бяха приготвили. Колко бащата беше разсипник, толкова синът беше стиснат и сметкаджия.
Докато тези мисли прелитаха през мозъка на Петев, извънземното се размърда и бавно завъртя заострената машинария към него.
Примерно половината от горните пипала на извънземното завършваха с черни точки. Като се вгледа по-внимателно, униформеният видя, че са очи, с вертикални котешки процепи и дълги завити мигли. Да му се неначудиш, макар!
Пришълецът надигна пипалата си. Ченгето разчете в това движение заплаха. Най-напред, защото зеленото се намираше по-високо от землянина и изглеждаше, като да се надвесва застрашително напред. Второ, защото пипалата, без две, се завъртяха към полицая и сякаш се взряха в душата му. Върховете им със самите очи застинаха неподвижно. Не се движеха и удебелените им основания, които израстваха от горния край на цилиндричното тяло на съществото. Ала дългите им стъбла, които свързваха тези две точки, трептяха хаотично, ту нагоре, ту надолу, ту нейде страни. Погледът на патрулния се премрежи.
Но най-страшното бе, че последните две пипала, независимо от цялото движение, в което потъна фигурата на извънземния, се източиха и се надигнаха по-нависоко. Те се обърнаха към Астрата и към джипа на софийския баровец и замръзнаха.
Чуждостта, нечовешкия характер на тази комбинация между движения и неподвижност изкара Петев от нерви. Дясната му ръка продължи към кобура и дори плъзна пръсти по дръжката на служебното оръжие, когато в гърдите го удари двадесет хиляди волтов електрически разряд.
Тялото му пламна.

.оОо.

Замириса на изгоряло месо.
Старши сержантът изненада Памуклиев. Софиянецът не очакваше, че полицаят ще се противопостави на зеления пришълец. В представите на Памука такива пладнешки разбойници по пътищата не ставаха за герои. Сигурно е било от глупост. Или е напълнил гащите и не е успял да избяга. Остава ни само да гадаем, заключи Памука.
В този момент и другото ченге откри огън. Скрито зад вратата на Астрата, то стреля срещу извънземния един, два, три пъти.
Куршумите достигнаха целта си. Още след първия пипалата на пришълеца се изпънаха. И горните, и долните. Кръглото му тяло подскочи нагоре. Второто попадение го накара бавно да приседне и още по-мудно да се килне на една страна. Валчестото нещо, от което беше изскочила светкавицата поразила Петев, издрънча върху наклонената пътека и се затъркаля надолу. Зеленият окончателно загуби сили и падна върху асфалта. Отдалече приличаше на разпилян сноп слама, само че неизсъхнала още.
Памуклиев се обърна към спътничката си.
– Муци, а ти как позна, че това е оръжие?
– Не знам, Памкуче! – тя разпери безпомощно ръчички. И се постара жестът ѝ да изглежда детски и трогателен, отбеляза мъжът. – Така ми се стори отдалече.
Тоя я изгледа продължително. Тя се преструваше! Сигурно беше доловила раздразнението в гласа му, когато ѝ зададе въпроса, и сега се преструваше на по-глупава, отколкото е.
Така са я свикнали, съобрази Памуклиев. От нея не се изисква нищо друго, освен да е хубава, да е винаги готова за онази работа и да се усмихва. Като в оня стар филм с Ален Делон. Как се казваше… а, да. „Бъди красива и се усмихвай“. Не, не беше така. Софиянецът вътрешно се ядоса, сам на себе си. Не обичаше да забравя. „Бъди красива, и мълчи“ Точно така!
Колко ли го е манипулирала през трите месеца, откакто бяха заедно?
Вторият полицай заобиколи служебната кола и държейки пистолета си с две ръце, като в западните филми, започна да се приближава към отвора на извънземния кораб. Той напредваше грамотно, помисли си Памуклиев, с малки стъпки и с рамото напред – за да представлява по-тясна мишена. Ченгето стигна до проснатия извънземен, подритна го като продължаваше да държи на мушка изхода на чинията. Онзи не реагира.
И все пак старшият е глупак, отсъди софиянецът. Ами ако сега пришълецът си размърда пипалата и го хване за крака? Но нищо подобно не се случи.
А в главата на Памука се роди следващия въпрос. Щом Муци е умна, дали не мога някак си да я използвам? Защо да плащам отделно на секретарка и на любовница, ако тя има достатъчно акъл да съвместява и двете роли? Не, той мислено поклати глава. Не е хубаво да се смесват работата и удоволствието.
Грохотът на нов изстрел го стресна и той погледна напред. Полицаят все още стоеше с пистолет, насочен към вътрешността на извънземния кораб. В горния край на апарела помръдваше нещо зелено. Ченгето побягна към далечната страна на чинията и замаха към Памуклиев и момичето.
– Муцинко, май ни дава знак да бягаме! – обади се мацето. Тя все още си стоеше на дясната седалка, сякаш нищо особено не случваше, сякаш не се бяха сблъскали с представители на живот от друга планета, ако не и от друга галактика.
Без да отговори, Памука я хвана за ръката, изтегли я през шофьорската седалка, и я повлече надалеч от Тойотата, надалеч от зеления пришълец и неговата излязла от глупав филм летяща чиния.
Надалеч и после още по-надалеч.
Те се гмурнаха в ниските храсти, които опасваха пътя точно когато Астрата избухна. Парчета ламарина и пластмаса заваляха наоколо. Предна лява врата с надпис „Поли“ се приземи точно между тях и първите дървета.
Софиянецът смени посоката и придърпа жената след себе си. А като влязоха в гората, отново зави. Кой знае дали онези не виждат през храсти и дървета. А може би дори и през стени.

.оОо.

Николов пое кремъклийката и взе да я пълни с барут. Оставаше им за още десетина изстрела.
– Аз пък се казвам Иван, Манчо. – В полицейското училище им втълпяваха, че за да запомниш по-добре едно име, трябва да го повториш, и даже няколко пъти, веднага след като са ти го казали. – Според мене останаха само двама пришълци. Вземи един камък и го хвърли към онези храсти, към тяхното дясно. Аз ще изпълзя с пушката наляво. Ако имаме късмет, поне единият ще се покаже мъничко иззад дървото, достатъчно да му светя маслото.
Така и стана. Извънземните не се отличаваха с особено тактическо майсторство. Дори Николов да не си беше губил времето като тинейджър с всякакви шутъри, пак щеше да ги очисти един по един, както си иска. Само да го нямаше това ужасяващо преимущество по огнева мощ, което им даваха бластерите!
– Какво си учил, Манчо? – внезапно се сети полицаят.
– Завърших икономика в Свищов. А преди това изкарах два курса машинно инженерство във ВМЕИ-то.
– Значи инженер без пет минути. – Баровецът завъртя глава, какъв инженер. Но ченгето игнорира протеста му и извади от джоба си някаква заострена джаджа, покрита със златен емайл. – Гледай сега. С това чудо те изпепелиха партньора ми и взривиха служебната кола.
– Бластер?! Той как се оказа у теб? – зяпна Памуклиев, пое го и го претегли на ръка. – Я, колко е лек!
– Spoils of war – отвърна униформеният с цитат от Цивилизацията. – Ами, задигнах го от убития марсианец…
– От къде знаеш, че са от Марс?
– Няма значение, ако ще от Алфа Центавър да са. – Николов за всеки случай погледна към километричния камък. Не се виждаха пипала. – Аз не можах да го включа, пробвай ти. За всеки случай да знаеш, че лъчът излиза от този край – той посочи с пръст.
– Пазете се! – стресна ги мацето на софиянеца.
Двамата заровиха лица в тревата.
Храстът зад гърбовете им избухна в пламъци.
Ченгето надигна глава.
До него софиянецът трескаво опипваше оръжието на пришълците.
Извънземният се приближаваше, носен от многобройните пипала, които израстваха от долния край на цилиндричното му тяло. Забелязал е, че между изстрелите ни има цяла минута, ако не и две, и е решил най-после да се възползва от огнево си превъзходство, съобрази Николов.
Сякаш прочел мислите му, зеленият стреля отново. Ослепителна светкавица се заби в земята на две крачки от тях, замириса на изгоряло.
В този миг Памуклиев откри как се пуска бластерa. Сигурно се изненада от самия себе си. Обърка се. Изправи се в цял ръст и вдигна оръжието.
Глупак, може да е баровец, но все пак какъв глупак, помисли си полицаят.
Землянинът и пришълецът стреляха едновременно. Светкавиците им се плъзнаха по успоредни линии, разминаха се във въздуха.
Ченгето предвидливо притвори очи. Когато ги отвори, зеленият го нямаше, а долната половина на софиянеца се свличаше на земята.
Николов погледна часовника си, верен на навика да фиксира времето на събитията. От началото на извънземното нашествие бяха минали четиридесет и три минути.
До него пищеше мацето на Памуклиев. Цялата беше покрита с кръв, по лицето ѝ блестяха натрошени парченца бяла кост. Тя сигурно се дереше от доста време, но на полицаят му трябваше време да му се отпушат ушите, заглъхнали след експлозията. Той я привлече към себе си, с намерението да я успокои или да я накара да млъкне по някакъв друг начин, но щом усети докосването на ръцете му, мацето се вкопчи в него. Устните им се срещнаха като в американски филм.
После всичко стана от самосебе си и Николов дори не осъзна, че днешният му ден напомня колкото на „Записките“ от ученическите му години, толкова и на някоя холивудска суперпродукция. Едва когато свършиха за втори път, той я огледа по-внимателно – тя докарваше даже до девет и половина по системата на майор Цонев – и си каза, че така трябва. Нали победителят получава всичко.

.оОо.

Погребаха свидната жертва в борбата с нашествениците без салюти. С кремъклийката беше шумно, а бластерът се нагря толкова от прякото попадение, че светеше в червено и изобщо не беше ясно дали ще работи.
– Какво ще правим сега? – попита Муци. – Дрехите ми са съвсем разкъсани.
– Ще минем през селото да ти реквизираме нови одежди от вилите – отвърна Николов. – После ще партизанстваме. Като в Command and Conquer. Или в Red Down май беше…

 

Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under Литературен конкурс, космонавтика, литература, научна фантастика, science fiction

Юбилей на големия български писател-фантаст Любен ДИЛОВ, роден на 25 декември преди 90 години


Спомени от и за Любен Дилов (събрани и подготвени от Александър Карапанчев):

http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=26834&rb_v=viewtopic&start=80#p46684

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, История, литература, научна фантастика, history, Literature, science fiction

Коледен подарък за феновете от подкаста „Българска фантастика“: „Париж, Париж, Кайро“ от Велко Милоев


Автор: Велко Милоев (http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%BA%D0%BE_%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D0%B5%D0%B2; https://liternet.bg/publish10/vmiloev/; https://www.helikon.bg/author/9691-%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%BA%D0%BE-%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D0%B5%D0%B2.html)
Разказът е публикуван многократно: във в. „Демокрация”, бр. 247, 22.10.1993 г.; в сборника „Чудни хоризонти“ през 2000 г., в сборника „Където не сте били“ – издателство „Аргус“ от 2001 г.; в сп. „Съвременник“, бр. 1 от 2004 г.; в „Алманах ФантАstika/2012“ през 2012 г.; в сборника „За спасяването на света“ през 2013 г. и в електронното списание “Сборище на трубадури през 2016 г.
Илюстрация: “Париж в дъжда”, Гюстав Кайбот
Музика: Прелюдия №4 Ми минор, Фредерик Шопен
Подкастът е издание на Дружеството на българските фантасти “Тера Фантазия”, на Фондация „Човешката библиотека“ и на Клуба по фантастика, прогностика и евристика “Иван Ефремов”.

Leave a comment

Filed under Uncategorized

Премиера на „Разкажи ми приказка“ от Мел


Приятели (:

Двайсет и шестата книга в http://choveshkata.net/blog/?page_id=13 поредица „Човешката библиотека“ дойде: „Разкажи ми приказка“ от Мел:

https://images.gr-assets.com/books/1510827549l/36203058.jpg

https://images.gr-assets.com/books/1510827624l/36203102.jpg

Дебютният сборник на Мел съдържа шест приказки в духа на Едуард Успенски и Джани Родари. (А Всевластното коте от „Дотам и обратно“ намига на един друг Джон.)

Повече за „Разкажи ми приказка“ открийте на http://choveshkata.net/blog/?page_id=6267, а за авторката – http://mellindor.blogspot.bg/.

Сборникът излиза както в хартиен, така и в електронен вариант. Като останалите издания на Човешката библиотека, електронната версия се разпространява без дигитални (DRM) защити и следва принципа „читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: автори, редактори, коректори, художници и оформители.

И ако търсите подарък за приятели читатели – вижте как да им подарите е-изданието с наша помощ:

https://docs.google.com/forms/d/1Teui-YqZsiXVWJVABu0cSiyki6lTPHRWIZSiD6EQfGY/viewform

Може и с посвещение от автора. 😉

Премиерата на „Разкажи ми приказка“ беше на 16 декември 2017 в детския отдел на Столична библиотека, като част от награждаването в шестия ежегоден Копнеж за растящо творчество: http://choveshkata.net/blog/?p=6390. А на 19 декември 2017 от 18 часа се събираме на приятелска среща с Мел в Книжен център „Славейков“: http://choveshkata.net/blog/?p=6399.

Хайде да си направим приказен декември!

* * *

Откъс:

– Хайде да измислим приказка!

– Хайде.

– За какво ще се разказва?

– Не знам. Нека първо решим как ще започне.

– Много ясно: „Имало едно време…“.

– Неее, всички приказки започват така! Нашата приказка ще започне с „Туп!“.

– „Туп!“ ли? И какво ще падне?

– Ами, не знам… нещо.

– На нашата тераса?

– Да. От небето.

– А как ще се казва това нещо?

– Нещо… Нещо Такова.

Туп!

Нещо Такова се сгромоляса върху плочките на терасата и нададе жален стон. Във вечерната тишина той не се разнесе надалеч, но звездите, които заиграха пред очите на Нещото, бяха почти като истински.

То никога не беше падало толкова силно.

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

Статия от Светослав НИКОЛОВ за издателство „Аргус“: КОЙ Е ИСТИНСКИЯТ „АРГУС“?


От: http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27331&p=46663&rb_v=viewtopic#p46663

„Вчера в „Карнеги Хол“ пианистът Д. С. изнесе концерт. Защо?“ Спомних си тази безсмъртна микрорецензия, принадлежаща на Бърнард Шоу, след като прочетох написаното от г-н Явор Цанев за двете издателства „Аргус“ – „истинското“ и „копираното“, както той ги нарича в статията „Издателят на издателство „Аргус“, публикувана в собственото му списание „Дракус“, брой 4/2016 г. Доколкото и моето име е замесено в основаването и битуването на „неистинския“ „Аргус“, реших да отговоря на някои от обвиненията. Всъщност в какво се изразяват те?

Първо – в натрапчиво повтаряното твърдение, че собственикът и основател на „Аргусъ“ е пренебрегван за сметка на писателите Светослав Минков и Владимир Полянов. Оттук тръгва и внушението, че около създването на новия „Аргус“ не всичко е чисто, че едва ли не ние сме нямали право да използваме това име, че (най-вече чрез публикациите на особено изтъквания от г-н Цанев „литературен мистификатор“ Александър Карапанчев) се опитваме да подменяме фактите и историята. Такова твърдение – и то от перото на бивш библиотечен работник и настоящ издател – наистина буди учудване. Я. Ц. не може да не знае, че всяка фирма в България минава през съдебна регистрация и след като съдът е решил, че тя е в правото си да носи съответното име, за никакво „копиране“, тоест плагиатство, не може да става дума. Не е нужно човек да е фантаст, за да си представи колко епигони на най-известните родни издателства биха се нароили в противен случай… Пък и тъкмо тук „Аргус“ съвсем не е уникален – без особено замисляне мога да спомена „Златорог“, „Везни“ и т.н. Може би „най-фрапантният“ пример е с издателство „Хемус“, което не само че копира „Хемусъ“, съществувало до 1947 г., но и възстановява знаменитата библиотека „Златни зърна“ (естествено със съгласието на издателя ѝ Славчо Атанасов, когото имах честта лично да познавам).

Но да се върнем към главното обвинение – това за собственика на първия „Аргус“. Имали сме стотици срещи с читатели, публикувани са десетки материали за двете издателства. Никога не сме се опитвали да преиначим истината – и не виждам защо е трябало да го правим. Избирателното цитиране на отделни случаи, в които Радослав Спасов не е споменат, не променя нещата. Ще приведа само един, но достатъчно красноречив контрааргумент. В публикация във Форум „Иван Ефремов“ от 18 юли 2017 г. Александър Карапанчев изрично отбелязва: „Не всякога издателят, собственикът на издателство или издание и неговият основател съвпадат. В случая нека изпишем издателя и собственика на книгоиздателство „Аргусъ“ – Радослав Спасов, и да дадем поне още един пример за току-що споменатото несъвпадане. Основател на списание „Съвременник“ е Павел Вежинов (1914-1983), което е и записано в самото начало на тази литературна трибуна. Неин издател преди 10.11.1989 г. е бил Съюзът на българските писатели, а понастоящем се публикува от Медийна група „България“. И подобни примери в родната ни практика има множество…“.

Нима когато във връзка със списание „Златорог“ говорим за Дора Габе, Елисавета Багряна, Николай Лилиев, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, Николай Райнов, Георги Райчев… винаги трябва да добавяме, че то е финансирано от Владимир Василев – друго голямо име в българската литературна мисъл? Да, важно е кой дава парите, но не по-малко важно е за какво и на кого ги дава! В случая с „Аргусъ“ смятам, че поне от гледна точка на българската фантастика всички са били печеливши.

Изкушавам се да спомена и един друг малко известен факт. През януари 1984 г. културният и обществен деец Александър Пиндиков провежда седем пространни разговора, в резултат на които излиза особено ценната литературна анкета „Владимир Полянов“ (Издателство на БАН, 1988). Ето какво отговаря Полянов на въпроса „У двамата ли със Светослав Минков се породи идеята да издавате „Галерия на фантастите“? – Това беше общо решение на двама ни. Написахме и афиш. Обаче Минков беше майсторът, който умееше да увлича издателите. Той увлече този младеж да създаде издателство „Аргус“, той увлече и Филип Чипев да поеме издаването на „Галерия на фантастите“.

Оставям това твърдение без коментар, всеки сам може да си направи изводите. Но понеже споменах името на другия „потърпевш“ в „мистификациите“ на Карапанчев, свързани с „Аргусъ“, не мога да отмина без коментар написаното от г-н Цанев за книгата на издателство „Аргус“ „Болгария фантастическая“ (2003 г.), и по-специално за нейния автор Евгений Харитонов, снизходително наречен „някакъв известен руски учен и библиограф“. Един от поводите за иронията на Я. Ц. е фактът, че Харитонов е пропуснал да отбележи „Полянов“ като псевдоним. Да, това е пропуск. Но не по-малко фрапиращо е, че самият Явор Цанев не знае името на известния български писател! А истинското име на Владимир Полянов, мили известни библиографи, е Георги Иванов Тодоров – заявява победоносно той. „Да, ама не!“ – както бе възкликнал преди време един голям български журналист. „Аз съм роден на Гергьовден – казва във вече споменатата литературна анкета Полянов – и нашите са имали желание да ме кръстят Георги. Прадядо ми е Георги. Кръстникът пък е настоявал да бъда Владимир и затова съм Владимир-Георги. Постепенно обаче името Георги отпадна и останах Владимир.“ Ето това е истината, изречена от първо лице единствено число!

Сега за най-деликатния момент – „мистификациите“ . Тук вече, щем не щем, тряба да излезем от темата „Аргус“ със или без „ъ“. Да наречеш един човек „мистификатор“ само по себе си е сериозно обвинение. Но да наречеш така не някого друг, а тъкмо Александър Карапанчев е направо абсурдно. Познаваме се от почти половин век – от 1969 г., когато двамата, заедно с още няколко млади хора, спечелихме „Златното перо“ на списание „Космос“. От тогава до днес животът ни е сближавал и раздалечавал много пъти, но не е успял да ни раздели. За Сашо мога да кажа, че е от малцината, за които фантастиката е начин на живот – както за Ивайло Рунев (светла му памет!), Атанас П. Славов, Юрий Илков-Генерала, Дилян Благов… Това го прави не само прецизен до педантичност изследовател, но и удивително продуктивен, неуморен популяризатор и редактор. И – преди всичко останало – той е талантлив писател с невероятно образен, пъстър и ароматен свой свят. След като близкият на други хора г-н Иван Атанасов (Deadface) едва ли не „взриви“ литературната ни наука с твърдението, че българският хорър водел началото си от 90-те години на XX век, Институтът за литература към БАН и Катедра „Теория на литературата“ в Софийския университет организираха кръгла маса, на която авторитетни учени, преподаватели и писатели изслушаха мнението на Карапанчев и се обединиха около неговата теза, че родоначалници на този жанр у нас са диаболистите от 20-те години на миналия век, сред които: Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев. Удивителен успех за един „мистификатор“! И чаша студена вода за друг…

Не, с това не искам да кажа, че Сашо е съвършен и непогрешим (знаем само кой е такъв). Смятам, че в случая с Нийл Геймън той сгреши, поне спрямо някои литературни влъхви. Но не се заинати (въпреки че от съвместната ни работа аз много добре помня как умее да отстоява позициите си!), а обясни мотивите и пое „човешкия грях“ за постъпката си. Ангелът на нестандартното ме изкуши много силно – ето това е Александър Карапанчев. Дай Боже повече личности и творци с такъв морал в България!

Накрая искам да се върна към темата „Аргус“ – със или без „ъ“. Да, г-н Цанев, между двете издателства има общо. Но то не е там, където го търсите, не е в изопачаването на истината, в някакво „присвояване“, „копиране“, „донагласяне“ и т.н. Общото е, че и двете са издателства с мисия. Мисия, заради която бяха създадени и която според силите си изпълниха. За мисията на „Аргусъ“ смятам, че е нескромно да говоря. За мисията на „Аргус“ мога да кажа, че успя да развие, да „издърпа“, да извиси познанието на българския читател за фантастика – от застиналите догми на соца до някои от най-високите световни върхове в жанра. Ето защо и двата „Аргус“-а са част от историята на родната фантастика, в което съм имал възможност да се убедя неведнъж. Пожелавам същото и на Вашето издателство. Но, да Ви предупредя, с хейтърство това няма да стане!

Светослав НИКОЛОВ

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, История, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

100 г. от рождението на Артър Кларк – фантастът, който знаеше тайната на персоналните компютри и смартфоните


На 16.12.1917 е роден Артър Кларк, един от малкото фантасти, които предвидиха масовото разпространнение на компютърните технологии. Ето откъс от негово интервю за АБС, в което той говори за това:

Leave a comment

Filed under наука, научна фантастика, science, science fiction

Подкаст „Българска фантастика“: „Бочо“, от Мел


В новия брой на подкаста ни гостува Мел с откъс от следващата си книжка:

https://www.youtube.com/watch?v=nrkL0z_gN6Q&list=PLo3b4R_lZDshq52RPQ51uT7Kc92crxY5D&index=1

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Новини от Булгакон 2017 – награди


От 22 до 24 септември тази година се състоя ХVІІІ традиционен конвент на българските почитатели на фантастиката – Булгакон 2017. Повечето мероприятия бяха проведени в Националния учебен център (НУЦ) на Българския Червен Кръст (БЧК) в село Лозен, Софийско. Част от програмата бе изнесена в град Елин Пелин.

Жури в състав Надежда Лилова, Юрий Илков-Генерала и Дилян Благов присъди следните Булгаконски награди на:

Нина Хорват – за изграждане на мост между австрийската и българската фантастика;
Николай Чолаков – за нагледна агитация;
– Александър Карапанчев – за студията му, посветена на Елин Пелин като фантаст (по случай 140-годишнината от рождението на писателя);
– Радомир Мирчев – за най-добър костюм и най-добра бавачка;
– домакините от НУЦ на БЧК – за най-фантастично гостоприемство;
– Георги Недялков – за най-голям принос към програмата;
– котките и кучетата в НУЦ – за най-фантастични животни.

Leave a comment

Filed under България, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Подкаст “Българска Фантастика” 009 : „Само фередже ѝ липсва“, разказ от Стефан Кръстев


Поредното издание на подкаста предлага разказ в жанра хумористична фантастика: „Само фередже ѝ липсва“, от Стефан Кръстев. Можете да го слушате на: https://www.youtube.com/watch?v=OjjgbWHTIxc

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, science fiction

Триангулация и сътрудничество на небето и на земята – ЛИГО наблюдава сливане на две черни дупки нa 14.08.2018 година – GW170814


Не е нужно да сте гигант за да повлияете чрез собствената си гравитация на света около вас. Достатъчно е да ви има и вашата маса ще привлича всичко останало. Но ефектът е минимален. По-забележително ще бъде влиянието ви ако се движите, достатъчно е да крачите по коридора. Но отново, с риск да се повторя, ще кажа, че ефектът от вашето движение ще е минимален. Защото гравитацитационното ви въздействие зависи от масата ви. Помага, ако имате маса като на черна дупка.

Не много масивните черни дупки – с маси от няколко пъти до няколко десетки пъти по-големи от масата на Слънцето – са краен продукт от еволюцията на звездите (им и други, милиони пъти по-масивни от слънцето, но за тях – друг път). И понеже много звезди се раждат в двойни системи, не е за учудване, че понякога, макар и много рядко, две черни дупки могат да се окажат членове на една двойна система, обикаляйки около общия си център на масите.

Докато се движат по орбитите си, те губят енергия чрез излъчване на гравитационни вълни. Гравитационни вълни излъчва и Земята, докато обикаля около Слънцето, но тя губи много малко енергия и ефектът е незабележим; далеч преди радиусът земната орбита да “свие” забележимо, Слънцето ще се е превърнало в червен гигант, поглъщайки Земята и останалите вътрешни планети.

А при черните дупки е друго, като се слеят, настъпва взрив, подобно на свръхновите. ЛИГО е гравитационен детектор и регистрира пикът на гравитационната енергия, който се излъчва в последните няколко стотни от секундата, преди свръхновите да се слеят.

Наличието на три детектора позволява мястото в космоса, където се с случила експлозията, да се “триангулира”, по същия начин, по който акустичните детектори в артилерията определят положението на противниковата батарея.

Програмата ЛИГО е пример за това как една до вчера недостъпна наука става реалност благодарение на сътрудничеството на учени от много страни. Живеем в интересни времена – ЛИГО поставя началото на нова астрономия; това е сравнимо с началото на радиоастрономията през 1930-40те години или на рентгеновата астрономия през 1960-70те, но тук става дума не за нов диапазон от електромагнитния спектър, а за нов тип излъчване – гравитационното.

Предстоят интересни дни, експлозията се е случила достатъчно наблизо (в космически мащаби, разбира се) и мястото ѝ на небето е известно с приемлива точност (около стотина квадратни градуса, което за съвременните широкоъгълни телескопи не е безнадеждно голяма площ; тя лесо може да бъде заснета, само за няколко нощи). за да има вероятност експлозията да бъде “видяна” и в електромагнитния диапазон (оптика, инфрачервена радиация).

Съобщението за пресата и други новини за явлението може да видите на: http://www.virgo-gw.eu/

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, наука, science

Аудиофантастика на български


Подкастът (https://www.youtube.com/playlist?list=PLo3b4R_lZDshq52RPQ51uT7Kc92crxY5D), който обявих преди около три месеца (http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27316&rb_v=viewtopic) бавно се разраства.

Току що добавих нов разказ (https://www.youtube.com/watch?v=b0AUdI2hbkM) избран по повод на днешния рожден ден на Христо Пощаков. Да му е честото!

Предишните два епизода също излязоха по повод на юбилеи и това увеличи честота на публикациите над очакваното. Честно казано ще ми е трудно да поддържам такава честота на публикациите в бъдеще. А това е жалко, защото има още няколко хубави разказа, които “чакат”, но такива са реалностите.

Мисля, че още е рано за изводи, подкастът е твърде млад. Ще отбележа само, че за сега болшинството разкази бързо стигат около 50-70 изслушвания, и после бройката бавно нараства, като може да стигне и 200-300 за месец или два. Единственият “стар“ разказ има малко под 600 прослушвания за близо година и четири месеца.

Доколкото знам, тези числа са в рамките на типичните тиражи на българската фантастика, така че вероятно стигам до не много по-различна аудитория, отколкото и хартиените книги. Разликата е, че сме безплатно “издание” и производството не изисква финансови инвестиции, само време (което само по себе си също е дефицитно!). Разбира се, че броячът не следи доколко хората наистина са слушали, но и по купуването на книга не гарантира прочитането ѝ.

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, фантастина живопис, science fiction

“Той” – разказ от Янчо Чолаков публикуван в Чикаго


Разказът на Янчо Чолаков “Той” беше публикуван във вестник “България”, излизащ в Чикаго:

https://issuu.com/lenakirk/docs/bulgaria_36_17-web

Честито!

Може да чуете аудио версия на същия разказ в подкаста “Българска фантастика”:

https://www.youtube.com/watch?v=7f95QTSsVzw

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

“ОМНИ” или “Локус” на българската фантастика? – Алманахът “ФАНТАSTIKA 2016” се появи на пазара.


“ОМНИ” е научно-популярно и научно-фантастично списание. Първата му реинкарнация излиза между 1978 и 1995 година на хартия. То има електрона версия още от 1986 година, а през периода 1996-1997 излиза само в цифров вид. С аналитичините си статии и с прекрасните си илюстрации на гланцова хартия “ОМНИ” си извоюва трайно място и в двата жанра, които представя.
“Локус” е специалирано издание за фантастика, но то не публикува проза а само публицистика за жанра. И също както “ОМНИ” се отличава сред останалите издания с качеството на материалите и прекрасното си полиграфско оформление. Излиза от 1968 година, а от 1997 година съществува и негова електрона версия, която не е идентична ас хартиеното издание.
Поне няколко издания в България имат амбициите да имитират моделите на “ОМНИ” и “Локус”, като се започне от вече древното “Космос” и се стигне до наследника му “8”; и обезателно се мине през неумиращата “Тера Фантасика”. Особено място в тази традиция заемат антологиите и смея ад твърдя, че те са уникално явление за българския жанров пазар – и “Ваяния”, и “Фантаstika” съчетават проза и поезия с литературна критика и дори популяризация на науката. Вероятно това е свързано с миниатюрния книжен пазар у нас, който не може да поддържа издания с месечна или дори сезонна периодичност – примерът на “Тера Фантастика” го доказва. Ежегодните алманаси се оказват призовани да запълнят, доколкото е възможно, нишата на списанията.
Разбира се, трябва да спомена и електронните издания като “Шадоуданс” и “Трубадури”, които публикуват материали редовно, някои от тях почти ежеседмично. Те могат да реагират на събитията във жанра много по-оперативно от хартиените издания. Обаче престижът на хартиените публикации си остава ненадминат и аз даже ги ценя още повече именно сега, във времената когато традиционните издания преживяват криза – именно защото пробивът в издания на “мъртво дърво” се постигат по-трудно.
Алманахът “Фантаstika” е издание на Дружеството на българските фантасти “Тера Фантазия” и на фондация “Човешката библиотека’“. “Мотор” и главна движеща сила зад алманаха е Атанас П. Славов, подкрепян неизменно от Александър Карапанчев и Калин Ненов. Догодина, през 2018, “Фантаstika” ще навърши десетилетие, през което са видяли бял свят осем тома (един от които е преработено и допълнено преиздание). През 2015 година алманахът спечели наградата Еврокон в категорията за списание, което косвено потвърждава моята хипотеза, че в нашата фантастика алманасите донякъде изпълняват функциите на списания.
Аз не съм обективен в оценката си за алманаха и няма как да бъда, но не защото от време на време пиша по някоя статия за него, а защото съм част от екипа, който го подготвя, защото алманахът изразява моите виждания за фантастиката и доколкото може, отговаря на търсенията и на интереса ми към фантастичното.
В новия брой на 450 страници може да прочетете много разкази и статии. Представени са както майстори на жанра, така и световно неизвестни млади автори. Публицистиката е всеобхватна – от репортаж за миналогодишния Еврокон до ревюта на нови фантастични (и не съвсем фантастични) книги. Моето собствено участие е съвсем скромно – с едно представяне на чудесния роман “Отдел И” от Петър Тушков.
Надявам се всеки да открие по нещо в новото томче. То е продукт на сътрудничеството ни с издателство “Артлайн” и може да го намерите в повечето по-големи книжарници. Съдържанието може да видите тук:
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%90%D0%BB%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%85_%D0%A4%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%90stika/2016

Leave a comment

Filed under alternative history, Book Review, book reviews, Bulgaria, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science, science fiction

Големите инфраструктурни проекти в астрономията


Европейската южна обсерватория (ESO) в момента строи най-големия от следващото поколение телескопи – 39-метровия ELT (Extremely Large Telescope). Очаква се общата му стойност да е около 1.1 милиарда. Какви са неговите предшественици?
Току що ми попадна книгата на “Дългият космически век” (The Long Space Age: Yale University Press, 2017) от Александър Макдоналд (Alexander MacDonald), Подзаглавието ѝ е: “Икономическа основа на космическите изследвания от колониална Америка до Студената Война” (The Econonmic Origins of Space Exploration from Colonial America to the Cold War) и както се разбира от него, авторът е подходил по-широко към понятието космически изследвания като е включил в тях и астрономията – която по същество не е нищо друго, освен дистанционно изследване на космоса.
Нещо повече, когато се говори за икономиката на космическите изследвания хората обикновено започват от 30-те години с работата на фон Браун за военните в Германия от една страна, и Корольов и Цандер в Съветския съюз, от друга.
В първата глава на книгата най-интересна за мен е една таблица, в която са събрани по-големите американски обсерватории от деветнадесети и началото на двадесети век. За всяка от тях, започвайки от Йейлската (1828), са дадени годината на построяването им, номиналната цена в долари от онова време, цената в долари, коригирана към 2015 година грубо казано за инфлация на стойността на труда (т. нар. production workers compensation) и цената пак в долари, коригирана пак към 2015 година, но този път като процент от брутния национален продукт. За Йейлската обсерватория стойностите са съответно: 1828 – $1200 $764,000 – $24,100,000. Открояват се Харвардската обсерватория и Лик, съответно с: 1876 – $50,000 – $26,800,000 – $530,000,000 и 1876 – $700,000 – $188,000,000 – $1,510,000,000. Избрах тези две, защото са известни дори сега, и влизането им в действие е било малка революция в науката.
Разбира се, освен номиналната първоначална стойност, тези оценки сдържат неопределености, свързани с изчисляването на корекциите, така че въпреки поправките, сравнението може да бъде само приблизително.
Малко цитати от Уикипедия. Космическият телескоп Хубъл първоначално има проектна цена от $400,000,000, но до момента на изстрелването му тя нараства до $4,700,000,000, а за повече от двадесет години експлоатация разходите по него са надминали $10,000,000,000 (не е ясно дали тези стойности са коригирани за инфлация или са номинални). Космическият телескоп “Кеплер”, изстрелян през 2009 година, струва $550,000,000. Инфрачервеният телескоп “WISE”, също изстрелян през 2009 година, струва около $300,000,000 и експлоатацията му добавя към тази сума още 5,000,000 всяка година.
“Хъбъл”, макар технологично да се родее с шпионските спътници, беше откровение като астрономически уред и по право може да бъде сравняван с обсерваториите в Йейл и Хардвард., “Кеплер” и “WISE” са по-скоро “рутинни” мисии, те принадлежат към онази група от обсерватории, която е представена в таблицата, но която аз пренебрегвам тук за краткост.
Набиват се в очи няколко извода. Първо, Съединените Щати са се нуждаели от половин век след извоюването на независимостта си за да започнат да строят инфраструктура за астрономия. Забележете, че по онова време астрономията не приложна наука, свързана с такива важни области като картографията и измерването на времето. За сравнение, България строи първата си обсерватория – тази на Софийския Университет, през 1894 година, 16 години след като извоюва независимостта си. За съжаление не можах да намеря информация за стойността на нашата обсерватория.
Второ – и това се разбира като се разгледа цялата таблица, Щатите строят инфраструктурни проекти, които изнасят науката на ново, по-високо ниво приблизително веднъж на всеки три-пет десетилетия (следващите са Маунт Уилсън – 1910 и Паломар – 1928), макар че към края на периода честотата се повишава докато Втората Световна Война не нарушава тази “цикличност”.
Трето, наред с “големите” проекти, науката има нужда от пирамидална инфраструктура. Съдейки по таблицата, за един век Щатите са построили около четиридесет значими елемента на астрономическата си инфраструктура.
В първата глава на книгата си Макдоналд не казва нищо повече от онова, което Алиса добре знае – има места и моменти, в които за да стоиш на място, трябва да тичаш с всички сили. Науката и в частност астрономията е такова място. Строителството на големи инфраструктурни проекти, чието създаване често изисква човек да вложи половината или повече от професионалния си живот, са именно такова надбягване.

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, космонавтика, наука, science

Репортаж от мястото на събитието: Еврокон 2017, Дортмунд. Ден трети – 18.06.2017


Научен от опита и отчитайки снощното стоене до към два часа – за да приведа репортажа от втория ден в почти читаем вид – предвидливо си навих “будилника”.
После се сетих, че съм пропуснал да спомена за разправията по време на раздаването на на наградите. Като викаха румънците, от залата се раздадоха викове. После разбрах, че имало три комплекта румънски номинации, от три различни групи участници в Еврокона. В края на краищата организаторите зачели номинациите на хората, които номинирали и предната година.
Пристигнах в “културния дом” малко след девет сутринта и имах цял час да се мотам из дилърската стая, в която се помещаваха част от продавачите на книги (останалите бяха във фоайето на сградата). Запознах се с моята преводачка на немски – германка, Таня, която ме разпозна докато си търсех издателя; тя продаваше на съседна сергия и си спомни името по разказа ми, който е превела. Запознах се и с издателя на “Около света с повече от 80 НФ разказа”.
Между 10:00 и 11:00 часа страхотен доклад за немската фантастика изнесе Martin Stricke. Говореше направо на английски, не се губеше време за превод същият, който предния ден ме помоли да не пиша на клавиатурата толкова шумно и после уреди да ми дадат запис на лекцията. Личеше си, че човекът обича това за което говори, беше много емоционален. Започна с описание на по-главните издателства за фантастика. Научен от опита, аз не си водех записки на компютъра, а в бележника, така че си записах само няколко неща. Направи ми впечатление Golkonda Verlag, които били известни с издаване на много преводна фантастика. Името ми напомни за находището на трансуранови елементи на Венера от известния роман на Стругацки. Интересно, дали има нещо общо или по-скоро това е някакъв общ термин, който и братята, и издателите са използвали.
Друго потенциално интересно издателство за нас, и по-скоро за писателки от България е Septime Verlag, което е австрийско и акцентира на издаване на жени.
Той спомена и две списания. Едното е “Nova”, професионално. В него като правило пускат по няколко немски разказа във всеки брой и по един преводен. Негов англоезичен клон е електронното “Internova”, редактирано от Michael Iwoleit, в което и аз съм публикувал. Знам, че там е публикувал и Христо Пощаков. За съжаление то не се обновява вече повече от десетилетие, поне вече публикуваните разкази са достъпни.
Другото списание е прозинът “Exodus” (https://www.exodusmagazin.de/). Изключително добре направен, с цветни гланцирани корици и също такава вложка, на която във всеки брой е представен по еди художник. Сутринта в дилърската стая разговарях с издателите му и ги попитах дали се интересуват от материали и по-специално от публицистика – направо им казах, че пиша ревюта и есета. Те също толкова откровено ми казаха, че са затрупани и имат за много броеве напред. Не знам дали при тези обстоятелства си струва да им се праща нещо.
След това Мартин се представи в друга светлина – явно той е нещо като местния Ивайло Рунев и Гоа и поддържа библиография на немската фантастика: http://sfdb.de/deutsche-sf/
Мога да си представя какъв труд е това.
По-нататък той продължи с представяне на немските писатели-фантасти. Още от началото каза, че ще представя само тези, които му харесват. Аз специално го прекъснах с молба да разказва, ако е възможно, кои и какво е превеждано и издавано на английски. От многото имена ми направиха впечатление няколко. Например Oliver Henkel, известен като автор на алтернативна история. Frank W. Houbold беше характеризиран с немислимата и затова интригуваща комбинация “автор на меланхолична космическа опера”. Dithman Rath пък е социално ангажиран млад автор, явно с леви убеждения. Мартин доста надълго и нашироко говори с възторг за Андреас Ешбах и за “Тъкачите на килими”. Тук аз си позволих пак да се обадя и да го подкрепя – във време, когато дистопията и хоръра са превзели лавиците и на книжарниците и изсушават мечтите на младите читатели, жанрът, чието начало беше положено от оптимисти като Жул Верн и социално ангажирани автори като Хърбърт Уелс, има нужда от хуманистична фантастика, каквато са “Тъкачите”.
Накрая отидох да стисна ръката на докладчика, това може би беше най-добрата лекция, която изслушах на Еврокона.
От 11:00 до 12:00 доктор Щайнмюлер говори за научната фантастика в Източна Германия. Той е приятел и съавтор на Ерик Симон. Лекцията беше в голямата зала, имаше огромен интерес, може би над 150 човека. После Ерик Симон ми каза, че Щайнмюлер е добре известен във фендъма с интересните лекции, които изнася.
За съжаление за къснях с няколко минути – исках да поговоря с един французин и изпуснах първите няколко минути, през които явно лекторът беше започнал с кратка история на предшествениците. Когато влязох, той говореше за фантастиката на Ваймарската република и Теа фон Харбоу.
Разнбира се, истинската история на ГРД-ската фантастика започва след Втората световна война. Доминира я така социалистическият реализъм, дефиниран от идеолога Жданов. Главното последствие от това течение се изразявав стимулиране на фантастиката на близкия прицел. Доминираща тематика са проблемите на социалистическата продукция. Една от най-важните книги по това време е романът “Гигантът”.
През 1956 година се появява “Adventures at Leipzig Trade Fair 1999” от Вернер Бендер, което е описание на високо технологична утопия. Интересен детайл – на корицата има влак с надпис Мюнхен-Лайпциг. Като се има предвид, че Мюнхен е в Западна Германия, това е намек за предстоящо сливане на двете германии под шапката на ГДР. екторът каза, че не е забелязал този детайл, когато е чел книгата като малък.
Проблем на подобна литература бил как да се създаде интрига. Един начин бил чрез социалистическото съревнование, друг чрез идеята, че по-доброто е враг на доброто – за което говорят и Стругацки. Но има и по-лесен начин да се създаде напрежение – вражеските шпиони и империалистическите саботьори от западна Германия.
Това явление е добре познато и в българската фантастика. Подходящ пример е романът “Гигантът” (1965), от Иван Касабов.
След изстрелването на първия спътник космосът става много популярен в източногерманската НФ. Появяват се комиксите на Hans Hegen, в които разбира се, има лоши капиталисти от планетата Неос. Те идват на Марс използвайки кораб, подобен на описания от фон Браун. Това се случва само няколко години след появата на филма “Destination Moon”. А през 1956 Gunter Kopat описва космически полет, преди американския роман (и филм) “В плен на орбитата”.
В книга от това време има страници, описващи опасностите в космоса – микрометеори, космически лъчи, горещина и студ, липсата на въздух и пр. Срещат се морални дискусии кой да бъде изхвърлен за да стигне въздуха за всички. Последната заплаха е така наречения космически бяс (spacerage), при което пострадалият започва да буйства безконтролно – много голяма опасност за космонавтите. Какво да се прави с такъв човек, дали да се изхвърли в космоса? Друга често описвана критична ситуация е когато при излизане в космоса космонавт се откъсне от кораба си. Но това е описано по-рано в един разказ на Бредбъри. И Щайнмюлер снизходително добави, че понякога и американците са първи в нещо.
В ГДР-йската НФ има много предупреждения за ядрена война, интересно е, че в един от романите по тази тема тя се свързва с борсов крах.
Щайнмюлер спомена и някои филми – “The Scilent Star”, по “Астронавти” на Лем – за филмите имаше отделна лекция предния ден.
По-нататък той направи няколко обобщения за ГРД-йскаат НФ: интелигентните същества са само хуманоиди, само напреднали и мирни цивилизации могат да излязат в дълбокия космос; излизането в дълбокия космос става само след като проблемите на родната планета са решени, което автоматично изключва космически войни.
Кого намираме в космоса? – будещите ГДР-ски космонавти приличат на екипажа на Ентърпрайз от Стар Трек. Роденбъри ментално би могъл да бъде източноевропейски фантаст – заради оптимизма си и решаването на социалните проблеми с бъдещото общество,което той описва. В ГДР няма много етнически астронавти, но има многонационални екипажи. И в Стар Трек, и в немските фантастични филми никой не плаща за нищо, в Стар Трек има само един случай, в който се виждат пари – когато Кърк играе покер. В Източна Германия няма нищо подобно и по дефиниция не може да има. И двете фантастични традиции представят утопично общество.
Общ проблем в двете фантастични вселени е и дали хората да се намесват в делата на други цивилизации или не. Кърк трябва да се подчинява на т.нар. prime directive, а в ГДР-ската НФ е прието да се “изнася” революция в космоса. Примери за това са романът “The Secret of Transpluto” (1962), и филмът “In the Dust of the Stars” (1976).
“Return of the Ancestros” от 1960-те години описва астронавти, които се връщат на Земята за да открият комунистическа утопия. Хората са по-интелигентни, по-красиви, по-здрави и по -силни и не изпитват алчност и властолюбие. Проблемът в този роман е, че хората от миналото не могат да се впишат в това прекрасно бъдеще. Сюжетът ми напомни на българския роман “По голямата спирала” от Атанас В. Славов. Надявам се да не бъркам заглавието.
“The importance of the omnipotent” (Heiner Rank, 1973) пък е критика на потребителското общество, в което хората са загубили мотивация за живот.
Гунтер и Йохана Браун са писателско семейство, автори на редица критични романи, появили се между 1971 и 1988 година. Друг техен забележителен роман е “Uncanny phenomena on Omega XI“ (1974).
Ерик Симон (1977-1987) е по-скоро продукт на по-късното отваряне – донякъде – на ГДР към Запада. Примерно той има стимпънков роман.
Герт Прокоп пише криминални романи в бъдещето; на пръв поглед те са критика на капитализма, но реалноста напомня на условията в ГДР. Жанрът е използван като форма на прикрита критика към социалистическото общество.
През 1980 година в ГДР настъпва период на “освобождаване”. Що се отнася до фантастиката, тя се освобождава от няколко допускания, които са били задължителни до тогава: например, че НФ е обезателно литература на бъдещето, че НФ трябва да образова и възпитава; казва се, че НФ може да бъде забавна и не е задължително фантастиката да е научна.
Интересен пример от това време е “Ascending a World” (1984) от Готтфриед Велтбестеигунг. В този роман се разказва за посещение на Антарктическо научно селище, организирано по строги рационалистични принципи.
“Andymonium. A Space Utopia” (1982) от самия Щайнмюлер е космическа утопия, както си проличава от заглавието, обсъждаща съдбата на човечеството и каква е космическата му роля. В романа земен космически кораб приближава чужда планета, но няма контакт със Земята и въпросът е дали Земята не се е самоунищожила междувременно – написал това, защото не искал да пише за победилото космическо общество. Налага му се да напише, че героите все пак предполагат, че човечеството е оцеляло. По това време вече цензурата е работела доста хаотично. Все пак се е налагало да се избягват определени теми: например да няма кръв, да няма конфликт на поколенията, съветските другари винаги трябвало да се описват в положителна светлина.
От онова време все още продължават да пишат той самият с жена си (A. и K. Steinmuller), Kastern Kruschel, Andreas Metzer. Той сравни съдбата на ГДР-ската НФ с оня разказ, в който по-бързите космически кораби настигат по-бавните по пътя към галактиката Андромеда, докато поредният кораб не донася новината, че полетът трябва да се отмени, защото повече никой не се интересува от Андромеда.
Общо в ГДР са публикувани около 150 НФ романа.
Историята има и кода – след изчезването на ГДР, самата Източна Германия става обект на алтернативната история. Има например роман, в които ГДР намира петрол в Балтийско море и процъфтява, подобно на Саудитска Арабия.
От публиката го попитаха как са лъжели цензурата – той каза, че главно като им се предложи нещо “грешно”, но не важно за книгата, за което да се хванат и да махнат него, а важното да остане.
Аз го попитах дали е имало източногерманско фентъзи; той каза да, но че това е отделен доклад. То е писано главно през 80те години и почти изключително от жени.
От 12;00 до 13:00 часа слушах лекция “science verus fintion” (наука срещу художествена литература): лекторът беше химик и предмет на доклада му бе как учените са изобразявани във фантастиката.
Започна със снимка на Мария Кюри и ученият от “Метрополис”, после показа галерия на учени от различни филми. Общото между тях: единак, който работи сам, дори тайно, те знаят много, често са специалисти в различни науки и са далеч преди всички останали по знания, често намират решения, които са смятани за невъзможни. Всички тези качества са в противоречие с реалността и техен прототип е създателят на Голем, друг прототип е Франкенщайн – тази история продължава да бъде преразказвана в НФ – не случайно подзаглавието на Франкенщайн е “Съвременният Прометей”, само дето сега огънят е заменен с електричество.
Има три типа учени: експериментатори като Галилео, теоретици и изобретатели като Едисон). Прототип на Франкенщайн са Фарадей (експериментатор) и Максуел (теоретик).
Кооперацията е начин, по който истинската наука работи – лектрът каза, че се сеща само за един такъв пример в НФ: “Марсианецът” – в нея всички работят като един екип, заедно, никой не се опитва да постигне нещо сам или да пречи на останалите.
Един от най-погрешно използваните компоненти на науката във фантастиката е научният език. Той каза, че си изостря вниманието, когато някой използва думи като energy, field, vibraiton, information, theory; а ако някой ги използва в множествено число, той започва да се чуди за какво му говорят. Енергията винаги е измерима, винаги е свързана с материя. Полетата са скаларни или векторни. При скаларните силата им се описва на картите с едно число, тяхната интензивност; другият вид полета са векторни, във всяка точка на картата те се описват с вектор; такова поле е гравитационното, което има сила и посока. После обясни какво са вибрация, информация. Показа осем стринга от по осем символа – те съдържат по осем символа, дори единият да е празен стринг. Информацията е еднаква във всеки стринг, но смисълът им е различен.
Теория – в науката това е модел, който обяснява факти/наблюдения. Това е различно от хипотеза, в най-лошия случай може да се каже теория в процес на разработка.
Метод на Файман за разпознаване дали някой знае нещо: помолете го да го обясни без да използва някоя ключова дума.
Голям проблем е обясняването, да не говорим за прилагането на научния метод във фантастиката. Има много малко примери в НФ за правилно използване на научния метод: Дана Скали и Спок според него са най-добрите примери.
Говори за НЛО. Подобни явления попадат в четири категории: идентифицирани, неиндентифицирани, фалшиви доклади и истински извънземни, Научният метод изисква и четирите категории да се взимат под внимание, а не някоя категория да се изключва априори.
Говори за бръснача на Окам и за някакъв съвременен историк, които прилага Байесиевата теорема в изследването на историята, включително дали Христос е историческа личност; спомена и принципа на Шерлок Холмс за възможното и вероятното.
14:00-15:00 – панел “Фалшиви Старци” (“Fake Olds”); имаше 20-25 слушатели. Панелисти бяха Ерик Сомон, смесйтво Щайнмюлер и теихниат издател. Тримата писатели пиашат заедно, даже внякой произведения имат четвърти съавтор – приятелката на Е. Симон. Много ми беше интересно как могат да пишат толкова много хора заедно, това не е буриме. Затва отидох на панела. За съжаление почти нищо от общите им работи не е достъпно на език, който разбирам.
Първо взе думата издателят на Симон & Щайнмюлер. Той модерираше диксусията. Започна с това, че чул че те искат да пътуват във времето. Те се зачудиха, после той им даде “паспорти”, в които се слагат граничните печати за пътуване във времето. Падна майтап. Той ги пита какво означава “фалшиви старци”.
Ерик Симон отговори, че това е игра на думи с жанра криптоистория – случили са се неща, за които ние не знаем, но ако знаехме това би променило напълно интерпретацията ни на миналото.
Издателят разказа колко и какви техни книги са излезли през последните години. Пита ги как са успели? – Ерик Симон отговори, че те са намерили начин да опростят задачата на всеки, като пишат заедно. И следват какви ли не схеми, например ако идеята е на един, разказът може да бъде написан от друг и пр. Имат даже един разказ, в който по замисъл всеки е трябвало да напише своята част, и само трите части заедно правят завършен цялостен разказ.
Щайнмюлер каза, че винаги е приятно да се пише с Ерик, защото той не само допринася за разказите, но освен това той следи дали всичко е съгласувано, проверява запетаите и пр. Ерик Симон се “оправда” с това, че много години е работил катио редактор.
Издателят им се намеси и добави, че не всички разкази са нови, чел е един от тях още през 1980-те, но този разказ е бил подписан с псевдоним. Щайнмюлер обясни, че точно този разказ е бил публикуван във високолитературно списание в ГДР. Едва ли някой би повярвал, че фантасти могат да пишат подобна литература.
Разказаха за главния си герой от “Lights Aus Vaccuum” – типичен източногермански учен, който не е съвсем добре интегриран в системата и е изхвърлен от нея. Книгата следва приключенията му. Героят – Саймън Видщайн (?) открива ръкопис на известен немски писател фантасти, който е емигрирал в Щатите преди Първата Св. Война. Ръкописът на фантаста е изчезнал, но е оцелял фенски превод на английски от 1920-те години, правен за някакъв фензин. Героят превежда обратно ръкописа и в него става дума за това как Харун Ал Рашид подарил бял слон на Чарлз Велики. Шпионска история, в която са замесени шпиони от Византия, Кордова и Ватикана.
Във втората част има дълго космическо пътешествие, вкл. кацания на Луната и Марс.
Дълго не са могли да намерят край за разказа, докато не са се сетили за някакъв релативистки ефект.
Ерик Симон каза, че собствената му роля в тази история била главно да я критикува. Другите добавиха, че се справил много добре. Той написал общо взето 5-6 глави от целия роман, всичко останало го написали Щайнмюлер и съпругата му. Отрицателният им герой е извънземен, но не е бил такъв във всички версии на ръкописа. В по-ранните е бил луд учен, англичанин. Тук цялата зала прихна да се смее, разбира се. Симон каза, че е било трудно да се стилизира като старо произведение, което едновременно с това да работи за съвременен читател.
Щайнмюлер каза,че това е постмодернистки стиймпънк, базиран на стар разказ: “The Honeymoon in Space” – истински стар разказ от Gordon Grifit, ккойто е почти забравен днес.
Тук се намеси издателят им и каза, че трябва да говорят и за втората книга, и че един от разказите в нея е спечелил наградата на името на Курд Ласвиц.
Писателят от книгата им е автор, живял по същото време като Курд Ласвиц, но който за разлика от него пише динамична и бърза фантастика. Ласвиц дава тон на цялата по-нататъшна немска фантастика, така че това е важно културно поседствие. Около 80% от книгата са непубликувани, нови творби.
В един от разказите има римлянин-моряк, който обаче по произход е грък; той е на експедиция в Китай, но иска пак да се върне при морето. Той накрая го достига, но склед като е тръгнал в погрешна посока достига до брега на Тихия океан. Като добър грък, той знае античните философи и смята, че ако продължи на изток в края на краищата ще стигне до Великобритания – където е бил по-рано с римския император. Обаче вместо това открива Америка.
За тази история на тримата им се наложило да създават индиански легенди, в които има намек за римски моряк. Те са проверили всички факти, които могат да бъдат проверени, т.е. опитали са се да бъдат правдиви в реалистичния аспект на творбата.
Втората книга е космическа опера, каза издателят им, по-скоро космическа оперета или дори мюзикъл. Първият разказ, който според него е много хубав, е от 1984 гидина. Той помоли Щайнмюлер да разкаже историята на този разказ.
Разказът е за важени индивид, който отива на екскурзия за един ден някъде в космоса, но се забавя докато купува сувенири и като се връща не забелязва, че луната се е отместила и той остава там и е продаден в робство от извънземните. Втората книга съдържа осем разказа, четири от които са съвсем нови, а старите са преработени и разширени.
Последният въпрос беше за преводи на английски. Щайнмюлер каза, че има само един в сборник и друг е в процес на издаване. Изобщо, той говори много, жена мусе обажда съвсем малко. Те имат и руски преводи на няколко разказа, последният е в сборника “Метро 2035”. Симон има разказ представящ ГДР в сборника “80 разказа около света”, и един друг на английски, но в много малък тираж, издаден в Дания.
Мислех да прекарам следващия час с слушайки доклад за Носферату, но видях в кафенето белгиеца Франк Роджер от панела за неанглоезична фантастика и един час мина в разговори за това как човек сам да си е литературен агент. Той полага много усилия за това. Работи като преводач за тяхното правителство, има време за фантастика само вечер. Половината от това време отива за търсене на контакти с издатели в “малки” страни. Има две публикации в България. Преводът на едната е дело на Христо Пощаков. Разменихме координати.
Дойде Генерала, и към компанията ни постепенно се присъединиха и други. Например един швейцарец, който преди е работел в техния музей на фантастиката, а сега е библиотекар в родния си град. Дойде и още един белгиец, после Ерик Симон. Неусетно минахме към американската политика. Ако сцената беше преди десет години, сигурно щяхме да обсъждаме Берлускони. Колкото повече някои неща се променят, толкова повече остават същите.
Закриването започна в 16:00. Организаторите се оказаха единадесет човека,с един повече, отколкото бях чувал, но пак за толкова голям кон са малко. Преди няколко години един от тях казал на друг: “организира ми се Еврокон, намери ми сграда”. Другият казал: “разбира се, веднага”. Останалото е история. Имало е 367 регистрирани участници на този кон. В залата на закриването по приблизителна оценка имаше около 150 човека.
На друг от организаторите настоящият кон му напомнил на един Ерокон от преди 10-ина години (той явно визираше Еврокона от 1999, който също е бил тук), който също било удоволствие да организира, но от който не видял много, както и от този Еврокон. За менобаче истинските героите бяха двамата преводачи на лекции, които превеждаха в реално време.
Един от организатори каза, че се страхувал, че ще ми трябва много врем е да учи гостите да пият немска бира, но всъщност напразно се притеснявал.
Шефката на програмата Бригите Фишер благодари на всички участници.
Тогава излезе фон Уайтинг – шведа, който водеше панела за фензините и чийто фензин спечели Евроконска награда в своята категория. Водещият го попита какво иска, той му отвърна: “Млъквай”, взе микрофона и раздаде награди от името на своя фензин на някои от организаторите за Еврокона. Той избра четиримата които също са организирали предния кон в Дортмунд през 1999 година. Той много емоционално им благодари за организирането на конвенцията. Почетните гости излязоха един по един и благодариха на организаторите.
Пошегуваха се с гостите – че публиката иска да си ги задържи. Но една от организаторките се обади, че търговията с хора не е легална и все пак ги “освободиха”.
Накрая председателката на ESFS предаде знамето на Еврокона от домакините на представителя на организаторите на следващия Еврокон в Амиенс (родното мястто на Жул Верн). Той каза, че не е сигурен, че ще бъдат толкова добри като сегашните организатори, но увери, че ще се опитат.
Водещ на церемонията беше председателят на организационния комитет на този Еврокон Арнолд.
По-нататък събитията е развиха като след края на всяка астрономическа конференция на която съм бил. Сбогувания, уверения за сътрудничество; само дели съвместните снимки и прегръдките тук бяха повече. С Генерала и Ерик Симон намерихме едно кафене и се отдадохме на лаф-мохабет за фантастиката – от българските автори до Яцек Дукай и Грег Игън. Германецът е много сладкодумен и изобщо не попада в категорията на “задръстените” западняци, каквито си представят германците много нашенци. Те двамата ме изпратиха почти до автогарата и в 21:10 се качиха на рейса за Мюнхен.
Това беше първото ми ходене на Еврокон. Много интересен опит. Помогна, че изнесох доклад още в началото, защото хората ме запомниха и после беше по-лесно да се разговаря с този и с онзи. Най-голямата полза от разходката бяха разбира се контактите. Времето ще покаже дали ще има полза от тях. Голям минус са разходите и в още по-голяма степен – времето и умората от пътуването и от среднощното писане на тези репортажи.
С това записките ми от Еврокона приключват. Водех ги в движени, по време на докладите, така че сигурно има много грешки и неточности, особено в имената, за което се извинявам предварително. Нямах време да проверявам всичко съмнително в гугъл, а редактирането обикновено се случваше след полунощ. Имайте търпение, един ден ще публикувам някъде по-лицеприятна версия на това прекрасно приключение.

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Репортаж от мястото на събитието: Еврокон 2017, Дортмунд. Ден втори – 17.06.2017


Успах се, след нощното писане на лог-а за първия ден до един и след предната нощ в рейса. И забравих да си “навия” будилника на телефона, така че закъснях за първия доклад, който поо програма беше от 10:00 до 11:00. Темата му беше екзопланети, изнасяше го Ulf Fildebrndt. Програмист и писател. Тази сесия се проведе в една малка стая в подземието; като отидох имаше десет човека, аз бях единадесетия слушател. Не бях обърнал внимание, че докладът ще е на немски, но темата ми е достатъчно позната и се разбираше. Той говори общо за екзопланетите, описа много добре състоянието на проблема, пусна филмчета за атмосферната циркулация на планетите, които са обърнати винаги с една страна към звездата – както например би трябвало да бъде с планетите в обитаемата зона на студените звезди то спектрален клас М. Даде и примери за различните видове планети от НФ литература. Една от книгите, които спомена и ми се стори интересна беше “Grauwacht” от Robert Cordvus (2015). Спомена и своя собствен роман “Dunkelwarts”. Освен това разказа и за звездата на Таби – обект открит с помощта на космическия телескоп Кеплер, за който все още няма общоприето обяснение (https://en.wikipedia.org/wiki/KIC_8462852). Тук не издържах и разказах, че последния месец звездата пак е показала “dip” – затъмнение, което се опитахме не много успешно да наблюдаваме на два телескопа – един в Словакия и един в България. Нямахме никакъв късмет с времето и събрахме само около 5.5 часа наблюдателен ред. Към края Улф имаше интересна графика – линия на времето с описание на планети в НФ от горната страна и с истински астрономически открития на планети от долната страна. А накрая разказа за планираните бъдещи изследвания – спомена два космически телескопа, които имат потенциал да ни помогнат да получим много нови знания за екзопланетите. В заключение говори за романа “Transport” от Philipp P. Peterson като духовно продължение на “Gateway” от Фредерик Пол. Последните пет минути му задаваха въпроси и се получи доста добре. Лекторът беше емоционален и създаде контакт с публиката.

Между 11:00 и 12:00 имаше интервю с Андрес Ешбах, немски писател, автор на “The Carpetmakers”. Чел съм я, много ми хареса и впоследствие намерих от него също и “Видеото Исус”, но бях разочарован. Ерик Симон ми каза, че “Тъкачите на килими” е най-добрата книга на Ешбах и че едва ли ще напише друга толкова добра, защото си изкарва прехраната с писане (единственият, който успява да го прави в Германската фантастика) и е принуден да пише много.

Първо го попитаха дали не я е започнал като фентъзи и после я е продължил като научна фантастика. Той отговори, че винаги е бил в конфликт с литературните категории и че книгите му могат да се намерят на различни рафтове в различните книжарници. Той започвал да пише с идеята, и ако идеята не пасва на категориите, толкова по-зле за категориите.

Вторият му роман е трилър, в който действието се развива на космическа станция и има интрига, свързана със слънчева енергетика (не съм я чел). Той каза, че винаги се интересува главно от бъдещето – нали това е мястото, в което ще прекараме остатъка от живота си. Каза и че с възрастта губел оптимизъм. За разлика от вчерашното интервю с илюстратора Пърсер, Ешбах не беше толкова ентусиазиран и се държеше сдържано, както подобава на истински немец. Обаче в отговорите си вмъкваше френски цитати, показвайки ерудиция. Той повтори, че не се интересува от категории, и нека другите да класифицират книгите му, за него е важно книгата да работи. Тава беше в отговор на въпрос за “Billion dollar man”. Цитира някого: the biggest source of problems is solutions. Явно, не е много оптимистично настроен към новите технологии – каза, че решението на всеки проблем създава два нови проблема. Той не вярва в общите решения, каза че те в най-добрия случай решават 80% от проблема и остатъка се превръща в нов пълноценен проблем. Един от героите му казва, че се съмнява дали светът заслужава да бъде спасяван, че проблемът с оцеляването е проблем на богатите държави, за бедните катастрофата е по-скоро възможност. Във връзка с негова друга книга, го попитаха дали ние трябва да се адаптираме към новите технологии. Той – изглежда това му е навик – помисли, преди да отговори – и каза, че промяната и адаптацията са нещо като запазена марка на човечеството.

По време на интервюто преводачът трескаво си водеше записки и четеше отговорите след всеки 2-3 изречения. После говорих с още едион човек от преводаческия тим и ги гледах как работят. Оказа се, че не са професионалисти, просто фенове, но се справяха добре.

Този път стилът беше доста различен от “предаването на топката”, което правехме с преводача на моята лекция след всяко изречение.

Ешбах каза, че прогресът ни дава много възможности, но остава въпроса дали имаме нужда от тях. Даде пример с визитните картички на които преди 25 години, е имало само един телефонен номер, а сега има няколко телефона, ISQ (личи си, че е от по-старата генерация), електронна поща и какво ли не, само че да се намери човекът е едва ли не е по-трудно, отколкото преди 25 години.

Питаха го за тайната на писането. Той отговори, че е като във футбола – вкарай един гол повече от противника. При писането номерът е след прочитането на първото изречение читателят да иска да прочете второто и т.н. На него самият лесно му става досадно, и ако на него му е досадно да пише, на читателят ще му е досадно да чете. Някой бил казал, че има три правила за добро писане, но за съжаление те са неизвестни.

Водещият го попита: има много книги с правила, включително за изграждане на герои, за развитие на сюжет и пр., с други думи за занаятчийската част на писането и какво е неговото виждане по въпроса. Той отговори, че самият често се чудел какво прави една книга хубава и от къде идва усещането за напрежение. Според него не е просто спазване на някакви правила. Той изследвал някой то любимите си книги, писал много бележки по полетата. Не открил правила. Трябва да се действа като тръбопроводчик – ако видиш, че от някъде тече вода, трябва да се разбере от къде изтича и да запушиш дупката

Стана дума и за мотивацията за писане,. Той каза, че тя идва от четенето, Като професионалните футболисти – те искат да са такива, защото са гледали мачове по телевизията. Ако човек си задава подобни въпрос, значи не иска да бъде писател а иска да бъде велик. На такива хора казвал, че писателите не ги разпознават на улицата, да отиват да работят в телевизията, но той не познавал правилата на тази игра.

Повечето то любимите му писатели са вече мъртви. На полиците му има автори които са много влиятелнi, и други автори които заемат много място. От вторите са Стивън Конг, Волфганг Йешке, Джон Гришам. Сега препрочитал Жул Верн, който бил чел като дете, и сега открил, че той все още се чете добре. Харесва му немският фантаст Хайнц Доминик. Имал много книги на Р. Хейнлайн, А. Кларк, Алистър Маклейн – те са били негови герои. Маклейн бил Дан Браун na 1960те. Косалек и Зимел са двама немски автори на пълп романи, които харесва, например от тях се учи добре как да се въвеждат героите. Започнал е да преминава на електронни книги заради проблема с мястото, което книгите заемат.

Питаха го от публиката за какво е следващата му книга. Той каза, че това не трябва да бъде споменавано, както името на един герой от романите за Хари Потър.

Аз го попитах дали е написал нещо друго в света на тъкачите и дали мисли да се върне към него. Той отговори, че има такъв роман “Quest”. който не е преведен на английски. Има повече идеи, но те не са узрели за да бъдат написани романи по тях.

Някой друг от публиката го попита какво би направил ако е крал на Германия? Не мога да измисля нищо, отвърна той, но ако има референдум за превръщане на Германия в кралство, щял да помоли да гласуваме с “не, защото вече си бил намерил любимата професия.

От 12:00 до 13:00 бях на лекция за НФ&Ф в Португалия, изнесенаот Алваро де Суиса Холщайн (Alvaro de Suisa Holstein). Лекторът чете дума по дума английския текст с нисък глас, трудно му се разбираше, а освен това имаше преводач на немски и всичко беше доста накъсано.

Както навсякъде и в Португалия фентъзито е много популярно. Първите прародители на жанра идват от средата на 16-ти век. По-късно имат романи с фентъзи елементи: имена на няколко авторе: Joaquin Teofila Frnandes Braga, Bartolomeu Lorenco de Gusmao. Този род литература е отричан от католическата църква и властите като заплаха за социалната стабилност. Първата португалска НФ е “Светът през 3000-та година”, публикувана през 1859 година. През 1819 година е публикувана поема за жителите на луната. По него време излиза и романът “Жителите на планетата Сатурн”. В нея се описва контакт с жителите на Сатурн и Нептун. Това са истински фантастики, съдържащи научни обяснения. Последното десетилетие на 19-ти век донася доста фантастични книги, вкл. и за марсианска цивилизация. Те имат и доста книги, описващи португалски световни и дори галактически империи.

Имат и силна алтернативна история – Campos Monteiro през 1923 година описва социалистическа революция в страната.

Списание “Омни” е имало португалско издание, просъществувало само 11 броя.

Много от main-stream-ските им писатели пишат фентъзи или фантастика, но не си го признават, например Хосе Карамаго.

Попитах го дали има професионални автори, които се издържат с НФ – нямат, въпреки въпреки потенциално големия бразилски (и Мозамбикски) пазар.

За съжалент тук ми направиха забележка, че печатам много шумно и трябваше да спра записките си, но един от домакините германци ми обеща запис на лекцията.

От 13:00 до 14:00 слушах представяне на двуезична фантастика от италианеца Francesco Verso – името на проекта му е Future Fiction – електронна публикация, къси разкази; те смятат, че бъдещето идва навсякъде и искат да го опишат. от различни гледни точки. Имаше двадесетина слушатели.

Той започна с инфографика на историята и произхода на НФ от http://www.wardshelley.com/paintings/pages/jpegs/histSciFi-mid1smweb.jpg и използва картинката за да покаже че фантастиката е литература на различно и на трансформацията.

После показа друга графика на “спектъра” на НФ от позитивна до песимистична, после карта на страните, от които са публикували разкази. Проектът му се опитва да покрие различни медии – като се почне от традиционните книги и комикси и се стигне до не толкова традиционните – даже обекти, отпечатани с 3-Д принтери. Повечето от историите са италиански, но има и от Латвия, Зимбабве, Русия, Нигерия, Мексико, Гърция. Той доста емоционално попита публиката какво би било да живеем в свят с един ресторант – Макдоналдс, с един източник на кино – Холивуд и с една телевизия – МТВ. После се плесна по челото – ами ние живеем в такъв свят! Той иска да погледне зад големите рекламни плакати пред нас. Не иска начинаещи автори, а добрите писатели, тези, които са печелили всички награди в техните страни, но не са достъпни на английски. Те имат специален проект за китайска фантастика в Италия – книгата е напечатана на два езика. Финансирана е от китайското правителство.

Каза, че хора са го питали защо да четат примерно френска или испанска фантастика, какво е различното? Отговорът е, че разлика няма. Структурата на разказите може да е различна, но в края на краищата се свежда до това, че хората се събират и си разказват нещо, Колкото и да са различни ресторантите, се яде по един и същ начин, както и се чете по един и същ начин. Различно е само качеството и то не зависи от страната, от която произхожда книгата, или от вида на ресторанта.

Попитах го за кориците: илюстрациите и кориците им са си техни – те са ограничени финансово и той използва, че преподава в школа в Рим за рисуване на комикси и прави конкурси срер учениците си. Стреми се да избира колкото се може по-забележими корици.

Преводите не са професионални и затова той предпочита да издава къси разкази, не по-дълги от 20-30 страници.

В момента работят по китайския си проект, ще имат гости от Китай. Това е само един мост, но той се опитва да прокара и други. Евроконите са място, на което той търси таланти – събирайки къси разкази. Той се опитва да създаде пан-европейска мрежа от преводачи и автори. Това е bottom-up small-press проект.

Тъй като говореше за финансирането, аз взех думата и разказах за нашия неуспешен опит с кандидатстването за пари.

След доклада го хванах и си поговорихме, взех му електронната поща. Той издава главно чрез Амазон, за него това е печатница, издателство, разпространителска мрежа, агенция и всичко. Покрай този разговор закъснях за следващото събитие, но мисля, че си струваше.

Между 14:00 и 15:00 слушах панел за фензините. Панелът се ръководеше от швед – Wolf von Witting. Останалите бяха поляк, испанец и французин.

Шведът говори за историята на фандъма, той самият навлязъл във движението сравнително късно, в началото на седемдесетте. По него време в Германия са били публикувани стотици фензини. В Германия има организация: Fantastic library, която събира стари фензини; има и проект за сканиране на стари фензини, но сканирането означава разрязване.

През 60те години фензините са били мемографски, написани на ръка. Той каза, че в старите фензини има забележителни рисунки. Показа собствения си фензинн “Counter Clock” (http://efanzines.com/CounterClock/) – на английски, достъпен свободно в Интернет.

Разговорът се насочи някак си към Пери Родан. Дойде едiн руснак и каза, че е чел две книги за него на руски, шведът изненадващо мина на руски, стана голям майтап. Заговориха за продажбите, шведът каза, че само Библията се продава по-добре от Пери Родан. На което италианецът от предния панел отвърна, че това е фентъзи и не се брои. Пак настана голям смях. Комиксът за Пери Родан бил канцелиран в Щатите като заплаха за Американската издателска индустрия. Като бил на 18 г. шведът бил помолен да напише за статия за Пери Родан. Било голяма грешка, станал фен за цял живот.

Един немец от панелистите показа фензин “Exodus” от 1970-80-те. Прекъсват издаването през 1980 година и продължават през 2003 година, с по един брой на година.

В “Counterclock” номер 27 има фалшив репортаж от несъществуващ кон, който шведът се накани да чете, но преди това даде думата на поляка, който разказа как правят техните фензини – четат ги за корекции двама души, печатането е евтино, около 1.20-1.50 евро, и това е продажната цена. Те се опитват да направят фензина си качествен, но не са професионалисти и искат да останат евтини.

После разказаха за “The Enchanted Duplicator” (http://www.fanac.org/fanzines/Enchanted_Duplicator/Enchanted-00.html), в която героят предприема пътешествие изкачвайки планината на Инерцията, минават през полето на Обикновеното да достигнае до Златата кула, в която се намира омагьосаният Дупликатор. Изобщо диксусията в този момент е доста разхвърляна.

Най-накрая шведът мина към фалшивия репортаж за кон, уж проведен през 1950те години в Антверпен, Белгия. Написан във висок английски стил и звучи много сериозно, но всяка дума е бъзик. Обаче вътре има и сериозни размисли – фандъмът е среда за създаване на приятелство и гланцираните издания по-скоро отделят авторите на фензините от техните читатели; читателската база на подобни публикации е ограничена (шведът коментира, че това е било през 1950те години, сега е различно, това беше шега, разбира се). Малката циркулация отговаря на факта, че има около 200 активни фенове, и позволява да се превърне един фензин в лично писмо. Един от публиката подкрепи извода в статията и каза, че тя обяснява защо съвременният фендъм в Европа не се втурва да премине към Интернет, за разлика от американските фенове. Фензините са преди всичко средства за персонална комуникация и не е нужно да са идеални. “Exodus” в semi-prozine, някъде по средата между любителските фензини и професионалните списания.

Най-мълчаливият панелист беше Echard D. Marwitz, a германецът – неговото име е Rene Moreau – се обаждаше от време на време и говореше почти само на немски.

В същата стая след това – между 15:00 и 16:00 се състоя панел за Non-anglo-saxon SF literature: имаше четирима панелисти, един то които бе португалецът, който говори по-рано за тяхната НФ, един французин, Поер Петтан (?); французинът рекламираше отвън Ерокона в Амиенс през 2019 година.

Започнаха като се представиха. Французинът е писател и главен редактор на френското НФ списание “Галакси”, което е едно от двете най-важни жанрови списания във Франция. Той каза, че се чувства необичайно, защото сега той е в ролята на чужденец. Каза, че намираме фантастика навсякъде, включително в Индия; Русия, арабките страни, Китай, Япония и Африка. Според него французите са най-големите песимисти на света и дистопията им е любима. Той разказа за оплакванията на един китайски автор, който казал, че сега никой не чете НФ – преди продавали по един милион копия, а сега тиражите им спаднали до 400 хиляди.

Следващият панелист е от Белгия. Започнал да пише през 1970-те, превеждал сам разказите си на френски. До сега има стотина разказа, публикувани на 44 езика. Има разкази в списанието за фантастика с най-голям тираж – китайскиото SF World.

Трети е португалецът от по-предната лекция. В Португалия пазарът е доминиран от английски автори. Португалците публикуват предимно къси разкази. Португалските автори, които искат да се издават навън, трябва да пишат на английски.

Последният панелист е испанец. Пише фантастика и други жанрове, но дори и тогава включва фантастични елементи. Той смята, че разделянето на англоезична и не-англоезична НФ е изкуствено.

Някой от публиката се обади, че делението във всяка страна по-скоро е на чужда и местна фантастика.

Испанецът каза, че според него делението е по линия на технологично развитите страни, в които технологиите се създават и страните, в които технологиите се “донасят”. Някой от публиката не се съгласи и започна хаос.

Прашкевич се обади и каза, че преводите на неанглийски автори в Украйна са лоши и не се публикуват най-добрите авторе (мое предположение е, че това става заради по-скъпи права на по-добрите автори).

Французинът каза как избира какво да публикува – той самият чете, или иска от преводачите да му препоръчат добри разкази.

Аз се изказах и отбелязах следното: първо, има обективна бариера пред преводите, спрямо “родната” англоезична литература, и това е допълнителната цена на превода. Второ, американо-английската фантастика е самодостатъчен пазар, ние често третираме тази фантастика като монолитна, но тя предлага голямо разнообразие и може да задоволи практически всичко, което читателите търсят. Трето, има проблем с нивото на писателите от малките страни – поради малките пазари те не могат да се издуржат с писане и трябва да имат друга професия, което банално им пставя малко време за писане, а хора с талант се насочват към други професии, защото в писането няма бъдеще. Приведох и онази идея, че човек трябва да напише милион думи за да стане добър писател, но това е трудно, ако трябва да работи и нещо друго.

Един французин от публиката посочи, че английският е универсален език: във Франция има два вида фенове – тези, които знаят английски, и тези, които искат да го научат; няма френски фенове, които искат да научат испански или руски. Последният превод на Лем на френски е от 1989 г. и от тогава не е издадено нищо ново от него (Лем разбира се е починал и не пише нови неща, но от думите на французина се подразбираше, че не всичко от Лем е издадено на френски).

Накрая аз забелязах, че в залата няма почти нито един англосаксонец.

Предид а се разпръснем един съсед ми показа “около света за 80 разказа”, където имам разказ и най-после си видях името в немска книга.

Между панелилте на няколко пъти Генерала ме замъква навън за да пуши и да си бъбрим. Срамота е, че трябва да се срещнем чак тук в Германия за да можем да си поприказваме на спокойствие, но по-добре че стана така. Докато тичах навън-навътре успях да купя за децата една дребна книжка с фентъзи рооман, писан от немска тинейджърка.

От 16:00 до 17:00 слушах доклад за романа “На две планети”, от Курд Ласвиц. Първото му издание е двутомник; Ласвиц има и множество сборници с разкази и няколко романа. През 2008 година са издадени пълните му събрани съчинения – преброих на снимката 22 тома (надявам се да не греша). Последните два са библиография и биография.

През 1897 излизат няколко важни книги – “Войната на световете” на Уелс и “Леденият свят” (после проверих – английското заглавие е “Антарктическа мистерия”) на Жул Верн. Романът на Ласвиц е най-философският от трите. Книгите поставят началото на много трендове в НФ: като се почне от космически станции, и се стигне до използване на слънчевата енергия чрез слънчеви електроцентрали в пустините.

Романът започва с това как немска експедиция приближава полюса. Тя включва астроном и известен полярен изследовател. Те са изненадани да открият море и умерен климат близо до полюса, и откриват странна инсталация. Балонът е приземен от някаква необяснима сила. Хората не могат да дишат и припадат. Показа репродукции на първите няколко страници от ръкописа, илюстрации от различни издания. Участниците в експедицията се събуждат в луксозно жилище и виждат непознати хора, но не много по-големи от хората. Те се оказват марсианци, които от известно време са осъществили контакт с ескимосите. за щастие един от членовете на експедицията говори инуит и така земляните и марсианците комуникират.

Марсианците се чувстват зле в земните условия, но имат средства да променят гравитацията. По някаква причина могат да кацат на Земата само на полюсите. И на двата полюса имат бази, а над тях се намират космическите им станции. Марсианската база е нова. За пръв път марсианците се опитали да дойдат до Земята преди едно поколение, но тогавашната им експедиция загинала.

Хората изненадващо намират в багажа си немско-марсиански речник. Оказва се, че спонсорът на експедицията е син на ръководителя на предната марсианска експедиция, който е оцелял и е направил състояние в Германия с марсианските си технологии Единия от хората започва афера с марсианка и не вижда опасност в това. Но друг иска да избяга и да предупреди човечеството. Единият от хората заминава за Марс, а другият е решено да бъде върнат в Германия. Обаче се скарват – марсианският дирижабъл попада на британски разрушител и започва битка между тях. Станцията на северния полюс е евакуирана за зимата. На всичко отгоре е разпадат и личните отношения на някои от замесените двойки.

Марсианците постепенно се разочароват от хората и започват да смятат, че със Земята може да се говори само от позиция на силата. Искат репарации от Англичаните, и да бъдат признати за доминираща сила на полюсите. Започва война, очаквано Англия губи. Марсианците се надяват това да е последният им сблъсък със земната безмислена политика, но веднага след разпадането на Британската империя започват ред малки войни. В края на краищата марсианците обявяват протекторат над Земята.

Действието във втората част от романа се развива няколко години по-късно. Окупацията на Земята е трудна за всички. В началото оптимистичното гледище е, че образованието ще поправи хората. Но само някой хора получават единствено технически познания. Марсианците започват да строят слънчеви електроцентрали в пустините. Постепенно марсианците се превръщат в master race, а хората – в slave race. Марсианците все повече заприличват на офицери от немските окупационни части в немските колонии.

Американците са построили тайно флот за борба с марсианците и разрушават космическите станции, без които не могат да кацат на Земята. В края на краищата и на Земята и на Марс идват на власт по-умерени правителства.

Обществото на марсианците е интересно. Там има свободна любов, която е точно толкова социално приемлива, колкото и брака. Всички имат право на глас, включително жените. Освен да контролират гравитацията, Марсианците могат да управляват химичните реакции от разстояние и имат устройство, което позволява да се вижда миналото.

Второто издание на книгата от 1898 е chapbook – сериализирано издание, който излиза всяка седмица. След Втората световна война до 1979 година изданията все са адаптирани и съкратени – първото издание е около 1000 страници, а адаптираните са по стотина-двеста. Единственото американско издание от 1971 година също е адаптирано; адаптацията е на Ерих Ласвиц, сина на Курд Ласвиц. През 1997 година излиза пълно анотирано издание. Един от публиката стана и каза, че това е било за 100-годишнината на романа и лекторът показа следващия слайд, на който имаше снимка на човека от публиката от това награждаване през 1997 година, когато наградата е била дадена за анотациите на това издание. Наградата се дава ежегодно от 1980 година за най-добър роман, за превод, за филм, за преведени произведения, какво и в други категории. При организирането на наградата е имало спор дали да я кръстят на Курд Ласвиц или на Ханс Доминик, но той като писател не е бил толкова добър колкото Ласвиц. А националната наградата за НФ в ГДР е била кръстена със заглавието на разказ от Ласвиц.

Някой от публиката попита дали все още си струва да се чете романа за удоволствие, т.е. ако човек не е мотивиран от изследователски цели. Друг от публиката отговори, че Ласвиц е хуманист, има сложни герои, моделирани от истинския живот, които имат етични и морални проблеми. Освен това той е бил популяризатор на науката и дори теоретик на фантастиката. Интересни са различните форми на управление, което марсианците имат – демокрации, просветени монархии. Също така има универсално законодателство, т.е. едни и същи закони действат в целия Марс. Ласвиц е бил популярен – някой негови есета са публикувани във вестниците. Той става особено популярен след първата св. война. Адаптираните издания най=често премахват дългите философски части. Никога не е планирано да се направи филм, но по книгата има радиопиеса.

Питах стоящите край мен кой е съвременният немски Ласвиц и те ми препоръчаха Herbert W. Franke, макар че той е писал главно през 1970те години; сега е на 90 години не пише повече.

Пак в същата зала от 17:00 до 18:00 имаше лекция за фантастично кино на ГДР. Лектотът Karsten Kruschel пусна няколко доста дълги фрагмента.

Той започна с “Първият космически кораб на Венера”. Аз го бях споменал в моята лекция и Крушел дойде да си поговорим за тоа след моята лекция. Филм-катастрофа, доколкото това може да се каже за филм направен в социалистическа държава. Сивото вещество, което напада космонавтите във филма, е лепило. В спомените си режисьорът казва, че цялата продукция на ГДР от лепило през тази година е била използвана за филма и лепилото от магазините изчезнало. Флмът няма музика, само електронен шум.

Вторият филм беше “Еуломеа” (1972). Той започва с морзов сигнал от далечна част на космоса. Група младежи искат да изследват, но ръководството им забранява. Накрая младежите открадват космически кораб и все пак отиват. Във филма играе български актьор – Иван Андонов, България е спомената като една от страните-създатели. След време спасителна група намира откраднатите кораби, но те отказват да бъдат спасени. За пръв път в световното кино (това е преди Звездни войни и др.) космическият кораб е показан мръсен! Филмът споменава закони за роботи. В края на филма героят ма Иван Андонов се жертва, заминавайки с флота на полет без завръщане към друга звезда.

Третият филм беше “Прахът на звездите” (In the Dust of the Stars; 1976): той започва с тайствени сигнали (това изглежда е запазена марка на източногерманското кино), които са вик за помощ от друга планета. Интересно, че Земята дори не е спомената в целия филм. Изпратен е спасителен кораб, но при кацането той е атакуван с радиоимпулс и е свален.

Местните казват, че сигналът е тест, никой не е изпращал зов за помощ. Гостите са поканени на парти за да се коригира неразбирателството, но местните използват психотропни средства за да манипулират паметта на космонавтите от спасителната експедиция. Накрая се оказва, че сигналът за помощ е изпратен от местните аборигени, а “домакните” са всъщност колонизатори, които ги подтискат. Снимките сред природата са правени е Румъния. Експедицията заминава, но семената на революцията са посети.

Вечерта, в една от залите в мазето филмите щели да бъдат показани изцяло, но аз пропуснах.

В 18:00 започна церемонията по раздаването на наградите Еврокон. Гласуването е било по-рано сутринта на закрита сесия, но аз не бях делегат и не участвах в нея.

– Курт Сиодмак награда за ТВ сериал: дадени са били 124 гласа през Интернет и 50 на еврокона: 3 място с 8.6% си поделиха “The Expanse” и “Person of interest; 2 място получи no award” в 9.2%, и победите “Dr. Who” с 36%; Докторът печели за трета поредна година, направи хеттрик.

– Курт Сиодмак награда за филм: 3 място в 9.8% за “Star Trek Beyond”, 2 място със 17.2% за “Roguie One”, и първо място с 48.8% спечели “The Arrival“.

Теглиха жребий за наградата за гласуващите – на двама души, един от гласувалите през Интернет и един от гласувалите тук се падна по една книга.

Обявиха, че Белфаст избран за домакин на по-следващия Еврокон.

След това раздадоха наградите. Не можах да запиша всички имената, затова в повечето случаи карам по страни (добавих имената впоследствие):

– награда за дебют – получиха я автоматично всички номинирани: Алексей Шеин (Белорусия), Александр Цонков-Лостов (България), Hanus Sainer (Чехия), Romain Lucazeau (Франция), Sarah Marie Griffin (Ирландия), Emanuela Valentini (Италия), Doina Roman (Румъния), К. Терина (Русия), Miro Svercel (Словакия), David Luna (Испания), Наталья Савчук (Украйна)
– награда за роман: Peadar O Guilin, за “The Call” (Ирландия)
– илюстратор: Juan Miguel Aguilera (Испания)
– best fenzin: “CounterClock” (Швеция)
– best internnet publication: diezukunft.de (Германия)
– best work of children: Наталья Щерба за “Часодеи” (Украиня)
– best dramatic presentation – “Boy 7” (Германия)
– hall fo fame:
— best author: Datio Tonani (Италия)
— best artist: двама победители, Aurelien Police (Франция), Judith Clute (Великобритания)
— best publisher: Tracus Arte (Румъния)
— best magazine: “Supersonic” (Испания)
— best translatior: Наталия Осояну (Русия)
— best promoter: Ian Watson (UK) той идваше да взема испанските награди и благодареше на испански, но сега произнесе реч на английски и каза, че обикновено е писател, но от много време има силна връзка в фендъма и много се радва.
— Europen Grand Master: Зоран Живкович (Сърбия)

Генерала пак направи опит да ме замъкне в пушилнята, и почти щеше да успее, ако точно тогава имаше и среща с Ешбах и аз се отбих да се запозная с него. Той тъкмо си тръгваше, но се задържа са си поговорим. Оказа се, че “Тъкачите” са излезли на английски с голяма помощ на Орсън Скот Кард. Книгата не е била голям търговски успех, поради което той не очаква “Quest” да също да бъде преведена. Пожелах му успех и се разделихме.

После отидохме с Генерала да вечеряме в един близък ресторант, където хапнахме по някакви местни аналози на тортили за около час и се върнахме при Ерик Симон на лаф мохабет в залата на кон-а. Питах Чарлс Щрос дали ще пише пак за Фрея – героинята от “Saturn’s Children” – и за мое най-дълбоко съжаление отговорът беше отрицателен – започвал нова серия космическа опера – тази, от която вчера го слушах как чете монолога на главния злодей. Със Симон и една австрийска писателка, която се оказа биоложка по образование, си поговорихме за Пол Макаули – за него стана дума защото ти той е биолог; с Бобъсна обсъдихме Робърт Сойер – те двамата са си кореспондирали преди време.

Малко след 22:00 поех към хотела – 15 минути бързо ходене, по вече познатия път, но без пред мен да се появи някакъв заек, както снощи, в 22:30 се изправих пред вратата на стаята си, която упорито не искаше да се отвори. Налови се да ми правят нова карта, и даже това не помогна, но с блага дума и со малце кютек всяка врата се отваря в края на краищата.

Три часа и половина по-късно приключих тази статия. Утре е последния ден на кон-а.

1 Comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

Репортаж от мястото на събитието: Еврокон 2017, Дортмунд. Ден първи – 16.06.2017


Сутринта в 8:05, спазвайки разписанието до минутата, зеленият автобус на Фликсбус ме стовари на автогарата в Дортмунд. Ориентирах се по слънцето (и по гугълската карта на телефона ми) и се отправих към близкото кафене, което си бях набелязал още в рейса. Тези автобуси не са особено бързи, за да са пълно обикалят доста и спират на всяка керемидка, но са евтини, в тях има Интернет и щепсели за 220 волта, атака че без да се страхувам да не падне батерията на лаптопа ми, можах да обработвам спектри на квазари…
В кафенето си повторих и потретих доклада, преоблякох се с черната тениска с Лондо от “Бабилон-5” и потеглих за мястото на Еврокона – неголям културен център, не по-различен от общинския културен дом, в който се провеждат сбирките на клуб Иван Ефремов. Дортмунд е красив, централната част на града е почти изцяло пешеходна зона. Спирките на метрото са близо една до друга. Чисто, красиво. Много от сградите са нови или ремонтирани наскоро.
Същото не може да се каже за местния културен дом, но за сметка на това хората бяха много дружелюбни. Регистрирах се, взех си “етикетчето” – те се оказаха с различни цветове, според това кой какъв е; моят етикет, като на лектор, беше зелен. Даже ме поканиха в стаята на гостите и ми предложиха кафе, но повече от едно кафе на ден е много. Мярнах Андрес Ешбах, но точно тогава дойде човекът, който се занимава с техниката, а също и преводача на моята лекция и не можах да си поговоря с него, главно заради “Тъкачите на килими”, която много ми хареса и за която съм писал ревю. Копирахме доклада на техния компютър, уточнихме с преводача няколко заглавия (той открил, че Ян Бибиян е превеждан на немски в ГДР) и се върнах. Честно казано, не очаквах такава подготовка, тези хора всячески се стараха да те накарат да се чувстваш добре дошъл. Все хвалим българското гостоприемство, но германците тук се представиха отлично. После питах – оказа се, че главните организатори са само десетина. Преди началото на кона имало към 320 регистрирани участници.
В 11:00 започна доклад от Александър Герст, немски космонавт, който е летял на Международната космическа станция. Той разказа за научните експерименти, които Немската космическа агенция (DLR) провежда там. Описа за опитите им да бъдат създадени роботи-помагачи на хората. Очаква се първото подобно устройство да лети след няколко години. То е напълно самостоятелно – може да се движи с перки и електрически двигатели и ще бъде способно да интерпретира вербални команди.
След края на доклада му зададох въпрос. Той в някаква степен засегна баланса между човека и робота в космическите изследвания. Попитах го как вижда промяната на този баланс след 10 20 или 50 години. Той отговори, че автоматите винаги прокарват пътя, а човекът ги следва и без да съм го попитал за това, веднага премина на Марс. Той не би изпратил астронавтите си на мисия,която ще трае хиляда дни заради радиационната опасност, само за да бъде направено това. Вместо тях ще изпраща роботи, докато технология за полет до Марс в рамките на 40-60 дни стане достъпна. Друг слушател ми зададе въпрос за приводняването на Международната космическа станция – как ще бъде осъществено за толкова голяма маса. Астронавтът каза, че прекратяването на операциите може да означава много неща, включително приватизиране на станцията, която може да стане например частен хотел, а също отбеляза, че е възможно само някой модули да бъдат потопени, докато остатъка от станцията да продължи да работи.
В 12:00 започна интервю с английския художник Autun Purser. Той беше дошъл на Еврокона с жена си и трите си деца, и съжалих, че не докарах моите – щеше да има с кого да си играят. Той си вади хляба не с рисуване – работи за немски научноизследователски институт, който изследва полярните области. В частност – оперира за тях подводна камера, която тежи един тон, и струва половин милион евро. Докато вървеше доклада му, си мислех дали да не започна с думите, че моите “играчки” струват някъде по средата между неговата камера и станцията на астронавта.
Той показа зарисовки на подводен живот от арктическите води – студенолюбиви корали – и каза, че на работа се докосва до толкова страни форми на живот, които биха могли да са извънземни.
Преди да дойде в Германия – където е от скоро и разбира немски, но не го говори добре – работил подобна работа на ирландски кораб, Но на него всичко постоянно се повреждали и имал много повече време за рисуване. Тогава му дошла идеята да започне серия картини в стила на английските търистически рекламмни постери от 1950-те години, но за НФ книги. Показа много, след интервюто аз си купих три и като един един купувачи, получих подарък още един. Много красиви, с ярки и наситени цветове. Освен това беше направил постери за някой от любимите ми книги, не можех да се сдържа: Замъкът от Паван на Кийт Робъртс, книги на Рей Бредбъри и кой ли не още. Образци могат да се видят на страницата му: https://www.apillustration.co.uk/
Рисува какво ли не: плакати за събития (вкл. и за този Еврокон), корици на книги и списания, плакати за филми. Има проект за персонални картини – пращате му снимка, и ако я хареса. ще ви нарисува като жертва на някой от Лъвкрафтовите чудовища. Наскоро е започнал своята opus magnum – проект да илюстрира всяка страница (!) от романа Star Maker на Олаф Стейпълтун. Прави я едновременно в цветна, черно-бяла и тримерна версии. Заедно с негов приятел са анотирали романа и са направили пълен каталог на фантастичните същества в него. Към края каза, че ентусиазмът е най-важното нещо за него. И че се смята за илюстратор, а не за художник. Което, трябва да призная, ми се вижда като доста трудно доуловима разлика.
Между 13:00 и 14:00 беше моят доклад. За съжаленеи се разсеях и забравих да направя аудио запис, но може би нямаше да помогне, защото се редувахме с преводача през 2-3 изречения и вървеше доста тромаво. Аз следях реакцията на публиката, на две места където пуснах шеги, се усмихнаха плахо, половината докато говорех аз, другата половина – докато говореше преводача. Не преброих колко хора имаше в залата, но по приблизителна сметка – над 50, но по-малко от 100. Едновременно с моя доклад вървяха още три или четири събития, така че това ми се вижда нормално. Зададоха ми един въпрос и имаше един коментар по време на самата ликция – аз им бях казал да ме прекъсват при нужда и един от лекторите през следващите дни си направи реклама като каза, че ще говори за един от филмите, които споменах. Въпросът беше от украине – Г. Прашеквич. Той живее в Германия, издава списание, от което ми даде един екземпляр. Попита ме за вижданията на гърците за обитаемостта в космоса. След като свърших, няколко човека дойдоха да си приказваме, включително и тези двамата.
През следващия половин час си дадох почивка. Още като дойдох и видях за пръв път Генерала, той ме помоли да направя представянето на номинациите, което щеше да бъде в 16:00. Нито имах интернет, нито време. За щастие поне бях свалил презентацията, която Жоро Пенчев беше приготвил. Обаче нямаше слайд с поименен списък на наградените, а за трите минути, които имах, нямаше и време да обяснявам много. Затова избрах три номинации, които имам желание да представям и за които можех да кажа нещо хубаво по памет, добавих една шега в началото, свързана с доклада ми. Докладът ми започваше с това, че за обитаемост на една планета трябва да има въздух, вода и топлина. И бях сложил една снимка на нашето Черноморие, за да покажа, че у нас тези неща ги има в изобилие. Копирах тази прозрачка, дублирах я и на втората смених снимката на морето с репродукции на няколко корици от български НФ книги, които имах на компютъра. После пуснах слайдовете на Шадоуданс, Бард и Елена Павлова; обаче на тях има прекалено много думи. Затова им сложих по един надпис по диагонал с големи червен букви с най-важното – за живия форума на ШД, което е индикатор за създаване на общност, и за другите – с бройката съответно издадени и преведени книги – там обясних, че в страна с толкова малък езиков пол, е истински подвиг да се издава толкова много фантастика.
Следващите двадесет минути изслушах остатъка от доклада на една колекционерка на артифакти от Raumpatrouille – немски култов ТВ сериал от 1966 година, сниман в Бавария:
https://en.wikipedia.org/wiki/Raumpatrouille_%E2%80%93_Die_phantastischen_Abenteuer_des_Raumschiffes_Orion
Оказа се, че няколко частни колекционери имат повече материали, отколкото Баварското студио, което го е създало. Включително информация (например от какъв материал са ушити костюмите на героите) книги, комикси и дори сувенири, направени от фенове. Тя показа снимки на много от устройствата, които се появяват във филма, например mind-sharpener – аналог на острилка, но за мозъци, каквото и да означава това. Показа и снимки на унгарски комикс от 60те. Създателите на серията никога не са направили официална английска версия – Щатите и Великобритания не са го купили, а за останалите “малки” пазари като Южна Африка и пр. страните, които са го закупили, са правели собствен превод.Сериятя многократно е била имитирана – тя показа кадри то американска ТВ серия, които излиза по-късно и навярно копира Raumpatrouille. Правен е опит са създаване на увеселителен парк, но той се е оказал не особено печеливш и от него са се отказали набързо. По-успешен се е оказал барът Орион, направен да изглежда като в сериала.
Страницата на фенския проект, която тя представи се намира на: http://www.orionspace.de/ww/de/pub/home.htm
Преди да завърши тя показа и откъс от фенски филм продължение.
Между 15:00 и 16:00 слушах как Чарлс Щрос чете от последните си произведения. Първо – от последната си книга за Пералнята, а после – от следващия си роман. Той е страхотен актьор, текстът съдържа множество скрити шеги с политика, култура, фантастика. Истинско удоволствие е да се слуша. Оказа се, че в новата книга за Пералнята премиер-министър става един от по-старите богове. Попитах го дали нямат таен договор с Нийл Гайман кой ще намеси по-добре старите богове в човешката политика, визирайки “Етюд в алено”, където самата кралица е или е заменена от стар бог. Той ми каза, че не е чел новелата. От новата книга той прочете монолог на главния злодей. За положителния герой нищо не каза, но подозирам, че злодеят ще “открадне” шоуто.
Бизнес митингът, където се представяха номинациите започна в 16:00 и завърши няколко минути след 17:00. Първо се обсъждаха общи въпроси, после представителил на Белфаст рпедставиха кандидатурата за по-следващия Еврокон. За номинациите – около 1/4 от страните нямаха представители, които да кажат и каквото и да било. Презентации имаха само около 1/4 от страните, останалите бяха главно импровизации. Италианецът Роберто Куаглия представи само номинация в една категория. Украинците имаха куп снимки, а не презентация. Най-силни бяха представянията на Испания и Великобритания – при това те “играеха” заедно и си помагаха едни на друг.
Остатъка до 18:00 използвах за да пообиколя базара на стари книги. Купих си три, от времето,когато романите бяха по 200 страници и странно как можеха да имат повече съдържание от напомпаните съвременни саги от по 1000+ тома, всеки с по 600 страници: “Мутант” на Хенри Кътнур,”Падащи астронавти” на Бари Малцберг и “Фуриите” на Кийт Робъртс. Заприказвах се с няколко руснаци и един англианин, точно на темата за повишеното съдържание на вода в съвременната фантастика.
В 18:00 започна панелът за бежанците. Участваха C. Stross, Sharon Kae Reamer and Karsten Kruschel. Според тях проблемът се свежда основно до страха от различието; те единодушно смятат, че ако в един момент бежанците изчезнат, немската, английската, френската и пр. икономики ще се сринат и дадоха пример с недостига на работна сила в западните страни, като се започне от бачкатори и се стигне до медицински сестри и доктори. Според Kruschel (който буквално минути по-рано беше получил немска награда за фантастика) миграционата криза от миналата година е била криза на администрацията,която не е била способна да се справи с огромния бежански поток, но вече се е научила и сега процесът върви много по-лесно. В момента се събират семейства. Говориха много за лекарите – казаха, че Сирия е имала традиционно силна офтамологична школа. Щрос даде пример с Асад, който е именно офтамолог. Това малко ме ядоса и при първата възможност ги попитах как мислят: ако всички сирийски офтамолози, освен един, дойдат в Германия, кой ще пише рецепти за очила на сирийците. В отговор Kruschel даде дълъг и витиев отговор, че след приключване на конфлика специалисите трябва да бъдат стимулирани да се връщат, но че си дава сметка, че едва ли много ще го поискат; накрая той прие, че изтичане на мозъци при война е неизбежно. Аз бях казал, че тоя въпрос ме вълнува пряко, защото в моята страна примерно 20% от местата на лекари – general practitionеrs са незаети. Но те изобщо не се усетиха, че в България няма война, но не исках да антагонизирам ситуацията. Все пак Kruschel каза, че дори и сега има опити да се организира връщането на онези мигранти, които искат, и това става по полулегални начини, защото немското правителство няма право да им отказва убежище.
Щрос каза, че Обединеното кралство практически е загубило способността си да се намсва във въоръжени конфликти зад граница, защото Тони Блеър практически е разрушил въоръжените ѝ сили. После Щрос разкза, че веднага след влизането на американците и англичаните в Афганистан, за известно време те раздавали на местните хора сателитни телефони с уговорката – ако видите терористи, обадете ни се. Обаче местните хитрували и набеждавали за терористи съседите, с които имали примерно разправия за земя, защото след обажданеото идвало едно крило Б-52 и бомбандирало нещастните съседи. Докато американците не се усетили, разбира се.
По-нататък стана дума за примери за “базов” роман за мигранти. Те споменаха няколко, аз дадох пример с “Mission Child” от Maureen McNeight. Reamer веднага се сети и каза, че повече харесва “China Mountain Zhang” от същата авторка.
По време на срещата Щрос спомена роман, че иска да напише или е писал – не разбрах точно – роман, в който човечеството е поставено в ролята на извънземните, който кацат в нечия чуждопланетна Area 51. Това е правено в българската фантастика в “Психиопрограмираният” от Атанас П. Славов, само дето кацането не е материално; за което разказах на Щрос след края на сбирката.
След карая на сбирката станаха и други, според мен, важни неща. Запознах се с чешката писателка и биоложка Юлия Новакова и успях да събера нея, още една чехкиня, един румънец, с когото се запознах задочно чрез създателя на Europa SF, както и Александър Зилчак – сръбският писател, който е един от четиримата почетни гости на Еврокона. Разказах им за подкаста, и ги помолих да ми пратят по някой къс разказ с идеята по-нататък да направим “гостувания” на други страни от Източна Европа. Даже като се прибрах вечерта в хотела им писах и им изпратих връзка към плейлиста.
Между 19:00 и 20:00 си приказвахме с Генерала и Ерик Симон. Симон говори доста добре Руски, разбира и чете български. И помни разказите, които е прочел страшно добре. Зададе ми много специфичен въпрос от “София 1943” – един мой много стар разказа, който е писан преди повече от десет години за ролята на един второстепенен персонаж – една леля. Доста се изпотих докато си я спомня лелята и избщо не съм сигурен дали това е правилният отговор. Той ни показа новите си книги – сега е пенсионер, има време да пише за удоволствие. И го прави. Обеща да ми прати някои от по-новите си работи, преведени на английски.
В 20:00 започна тържествен концерт. Аз гледах малко над половин час и отстъпих под строй към хотела, с кратко спиране в един гастроном – те тук работят до десет вечерта, за разлика то Мюнхен, където затваряв още в 20:00. Дописах настоящото съчинение – или по-скоро го преведох от английския, на който си бях водил записките, на български, и се наканих да си лягам.
Утре ми предстоят още по-интересни доклади, а шри това моят вече мина, и мога да се наслаждавам на Еврокона без да се притеснявам за доклади и номинации.

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, България, литература, научна фантастика, Literature

Запис на срещата на Аркадий Стругацки с членовете на клуб “Иван Ефремов”, 1978 година, част 1 от 2


През втората половина на 1978 година Аркадий Стругацки идва в България по покана на Агоп Мелконян.
Аркадий Натанович се среща с членовете на клуб “Иван Ефремов”. Запис от първия половин час на срещата може да чуете на: https://www.youtube.com/watch?v=-mgUZYkWiIo
Следващата част ще бъде публикувана по-нататък.

Leave a comment

Filed under България, История, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

THOUGHTS ABOUT THE SCIENCE FICTION (ENGLISH EDITION)


The free e-book is available at: https://valentindivanov.wordpress.com/thoughts-about-the-science-fiction-english-edition/

* * *

Brother(1) fan,

I used this address to readers in an editorial I wrote for the first and only issue of the Bulgarian newspaper Terra Fantastika all the way back in 1993. It was the first newspaper in my country, covering the speculative genre. Of course we intended to publish fiction, but that was not the main goal. I saw it as a publication about the SF&F, much more then of SF&F. Alas, the sales were low. Those were crazy times in my country, the political system had just changed a few years earlier and the reality exceeded even our most fantastic expectations.
Despite the fact that I write on occasion science fiction, at first and foremost I am a promoter and I prefer to enjoy and to study the genre. The latter is probably due to my curiosity; just like my day-time job to do astronomy research does. I was surprised to discover that I would rather spend my time revealing the ideas and exploring the words of others rather than to come up with ideas on my own. My second drive is to find ways to use science fiction as a tool to promote the natural sciences, in particular my favorite – the astronomy.
Those who know me won’t be surprised that most of the pieces I include here were written as part of my long-standing efforts to spread the word about the Bulgarian SF&F abroad. This is a companion to another similarly titled book that includes about two dozen essays written in Bulgarian. The materials in common between the two volumes is minimal, because most of the pieces in English were written directly in that language, and as much as I wanted, I simply don’t have enough the time to translate back and forth the non-overlapping essays.
There is very little non-fiction in Bulgaria about the SF&F. A few critical books were authored by Elka Konstantinova, Ognian Saparev and more recently Kamen Todorov. There is also a number of articles by Atanass P. Slavov (who invented the word fantastologia, e.g. science of the fantastic) scattered across various venues; these are still waiting to be collected in a single volume. Critique and non-fiction translated in other language almost don’t existent. As far as I know only Rady Radev has published some general reviews of the Bulgarian SF&F in Locus, in the latest incarnation of Amazing Storis, and he has a collection of non-fiction for sale on Amazon. There are also a few blog posts in English here and there from other authors.
The probability that any of the Bulgarian books that I review here would see print in translation is negligible and older works are not easily accessible even for readers who are proficient in Bulgarian. I am sure that in the future the translating tools will be able to deal with fiction (this may require no less than achieving an working artificial intelligence), but this day has not arrived yet. Therefore, I conscientiously adopted a more narrative style, sometime even providing a full synopsis of the reviewed works.
Obviously, I am a non-native English speaker and my writing needs editing. The pieces that have appeared in written or in some on-line publications have already been edited (and I make sure to mention the names of their editors in the short intros I have added to each chapter). However, this still leaves quite a large fraction of the book to rely only on my own language skills. To remedy this I conceived this project as a crowd-sourcing effort. I do not plan to charge money for for the book – the collection is distributed freely as an e-book. However, I intend to ask for your time and intellect: while reading, please mark any typos, grammatical or stylistic errors and send them to me. I prefer to work with doc file with corrections and suggestions in save-changes editing mode. In a year or whenever I receive enough (whatever that means) corrections, I will introduce them in a new edition. The names of all contributors will be mentioned. Thank you in advance!
Note that the hyperlinks were not updated for this publication and won’t be updated in the future either. The Internet is too much in flux to to keep up. Just google it! There is another reason that I consider more important, though – I want to preserve these essays in the form they were originally published. Some of them are nearly a decade old and as the time goes by they will be – hopefully – a living monument of sites that have perished in the cracks of the global network.
My two most important English language publications are missing for copyright reasons. The first is a statistical study of the speculative publication landscape by sub-genre, based on the regular presentations of new books in Locus Online. However, I included the foreword – I have written introductions for each essay in this book. The second piece is an a comparative essay on the Tiptree Jr and her contemporary from behind the Iran wall – the Bulgarian science fiction writer Zora Zagorska. It appeared in 2015 in the award winning anthology Letters to Tiptree. The foreword that explains the origin of that essay is also a part of this book.
Those who expect to find here a work of academic literary criticism might be disappointed. I lack the education to do that. Instead, I set a goal to bring the attention of wider, non-Bulgarian speaking audience to the speculative fiction of my country. This is more an introduction to the genre in Bulgarian, than anything else. The Bulgarian fiction dominates this volume, but I have not limited myself to it. Books from other countries that caught my attention are also reviewed. The essays are featured in chronological order, with a few exceptions.

Enjoy!

May 9 – June 11, 2017
Munch

 

(1) And sisters fans too, but back then I wasn’t thinking about that.

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, фантастина живопис, science fiction