Category Archives: Tony Earley

Къде отивало нашето вино или неуговорени срещи с България


I watched “Cops” on television while I ate and sipped a glass or two of Bulgarian Cabernet. The wine made me feel sophisticated.
But, once the excitement of lightning the ancients stove with a match had worn off, I discovered the aching hunger-unconquerable by even the largest plate of spaghetti and entire bottles of Communist reds-that is peculiar to eating too often alone.

Вечерта на един топъл ден, в началото на чилийската есен на 2003 година, аз се озовах на остров Пасха. Учудващо, той принадлежи на Чили – навярно по времето, когато тази малка страна се е сдобила с него, той е бил напълно разорен с общите усилия на пирати, овцевъди и търговци на роби. Четиридневното посещение там заслужава свой собствен пространен разказ, но сега се сещам за една случайна среща в чашата на вулкана Рано Рараку, където попаднах на двойка млади германци. Заприказвахме се, и от дума на дума се оказа, че имаме общи приятели и после разговорът смени посоката – не помня по какъв повод отбелязах, че те, където и да отидат, винаги попадат на нещо, произведено в страната им – от химикалки до автомобили. А аз твърде рядко срещам дори бегло споменаване на България.

Точно сега е обратното – човек не може да се обърне без да чуе или прочете за България. Снимка от атентата срещу Ахмед Доган се мъдри на челно място в страницата на БиБиСи. Върви обяснявай, че става дума за предизборна политическа бурлеска. Преди десет години не можех да си представя, че че гледам през Интернет българска телевизия, ще слушам on-line джаз от радиостанцията на Софийския университет, и ще мога чета повече вестници, отколкото ми се иска. Тогава споменаванията на България се свеждаха до някоя снимка на нашенски мафиоти в Ню Йорк Таймс или припомняне на атентата срещу Папата.

Именно за това се зарадвах толкова много на цитата, с който започвам настоящото си писание. Попаднах на него в разказ-миниатюра, публикуван в броя на моето любимо списание New Yorker от 3.12.2012. Според представянето на автора Тони Ърли (Tony Earley) в началото на списанието, той е професор по английска литература в университета Вандербилт, в Нашвил, и пише къси разкази. А според Уикипедията, Ърли е роден през 1961 година и е издал четири книги.

Разказът в New Yorker се казва Nighhawk (буквално – Нощен сокол, но се употребява и в смисъл на нощен хищник; в контекста на разказа навярно заглавието е иронично) и е умерено запомняща се история за младеж, който цял живот е разчитал на майка си и баба си да му готвят и да го хранят, и изпада в криза, когато се озовава сам в чужд град докато прави аспирантура, и трябва да се грижи сам за себе си. Но той не е разглезено мамино синче, неспособно да си приготви един сандвич. Неговата кулинарна криза е алегория за самотата. Историята има щастлив край – той се връща в родното си място за да се ожени и деветнадесет години по-късно, докато вечеря със съпругата си и с двете си дъщери, си мисли, че всеки полугладен (чети самотен) аспирант би му завидял. Българското каберне, споменато в цитата по-нагоре, е от самотния му аспирантски период.

Този разказ неочаквано ме върна петнадесет години назад, когато подобни срещи с думата България бяха рядкост; и ми напомни, че даже в по време на студената Война, когато за западняците ние сме били едно от плашилата зад желязната завеса, от време на време се е споменавало и нещо хубаво за страната ни. Пък и сега, България за чужденците не е свързана само с разобличителните статии за зверствата в българските детски домове, а и с театъра на Теди Москов.

Advertisements

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, литература, Literature, Tony Earley