Monthly Archives: June 2013

Гост блогър: Александър Карапанчев за древните арабски калиграфи Хатати


ХАТАТИ: ПРОБЛЯСЪК

 

от Александър Карапанчев

 

КОРАНЪТ забранявал рисуването на живи същества, защото трябвало да им се вдъхне душа, а това можел да стори само Аллах. Изглежда повечето художници – от нашия така беден на живописни шедьоври век – са доста наплашени от Аллаха: картините им често са бездушни комбинации от цвят, перспектива и идея, ако въобще ги има. Но жаждата на древните араби по живопис одухотворила калиграфията, превръщайки я в изкуство, нетърпящо влияние отникъде. Хататите – майстори в краснописа – създали над сто вида шрифтове, разнолики като живота, прелестни, вечни.Надписите им още туптят по джамии и сараи, по тюрбета, мостове или ръкописи и излъчват вълшебството на ненадминато въображение.

 

И ИЗХОДНИЯТ пункт на писането – хартия, перо, мастила – също се преобразил в източното изкуство. Буквите се рисували с тръстиков калем, особено удобен за редуване на тънки с удебелени, на ъгловати с изпъкнали линии, каквито изисква арабската азбука. Хубавият почерк зависел много от добре подострения калем, за който персийската традиция предписва, че трябва да бъде: отвън сурх – червен; отвътре сефид – бял; сахт – твърд; и сенгин – тежък. Тогавашното мастило напомня съвременния туш. И до днес то е съхранило багри и блясък. Арабите обичали отдън сърце украсата и употребявали най-различни мастила. Само от изброяването на мастилената им палитра на човек може да му се разнежи душата: златисто, бяло, синьо, червено, гълъбово, розово; а пък в класическата си книга „Калиграфите и миниатюристите на мюсюлманския Ориент” французинът Юар дава рецептите за получаване на такива тонове като бадемово, патладжаново, вариации на зеленото.

 

 

НАПРИМЕР от индиго и арсенова жълта се раждали маслинено-зелено, мюнгово-зелено („сорт индийски зеленчук”), динено-зелено… Тъй че и в колоритното богатство хататите били изтънчени магьосници. А ръкописите си те наръсвали с рик (златен прашец), който служел за попиване и придавал царствени искри на текста.Между шрифтовете бихме споменали с особено удоволствие таус. Той се използвал предимно за заглавия и буквите му представляват пауни в разнообразни пози. Юар включва в труда си пет букви-пауни: изпипани детайлно и според естеството на знака – с прострени надлъж, извити като дъга или изправени вертикално опашки, обсипани с „паунови очи”. Птиците имат крехки крачка и филигранни коронки върху главите, а над или под тях виждаме още попрецизно изписани „паунови очи” – това са диакритичните точки, променящи смисъла на буквата.

 

ЖАЛКО, че у Юар примерите от таус са черно-бели: то е все едно да гледаш картини на мага Чюрльонис в някой стар сивкав вестник.Ала какво пречи да си разтворим душата, да замахнем с крилете на фантазията и пред нас да засияят в цялото си великолепие на нюанси и линии тези птици, тъй обожавани от естетите на ХІХ век? Трябва да е било опияняваща хармония, с аромат на райски градини, с вкус на шербет, приготвен от най-умелия сладкар в халифата, и радост както при откриването на звезда! Мелодии от синьо и зелено, които приглаждат опънатите нерви, измиват от очите саждите на всекидневието, подкрепят и насищат ума. Лазур; динено-зелено покрай индигова дълбока тъма; гъвкава мекота на маслинено-изумрудено плюс изгревна розовина в крачетата; очички като бадемови късчета; по-нататък – нар и патладжан; разперени златисти мигли на „пауново око”!

 

ДАЛИ душата може без глас да реве от възторг пред такива уж прости неща като шрифта таус? Наглед прости, със сърце, пулсиращо в безсмъртна растителна плът, и сътворени преди столетия, когато жаждата по живопис е изгаряла човека отвътре, без да го наказва с равнодушие и сребролюбие… Подухва ветрец от лаврова горичка: като дух от бутилка възниква елинският мит за „пауновите очи”. Някога Аргус, стоокият страж на Ио, бил убит от Хермес; и Хера, за да не помръкнат чудесните зеници на великана, ги пръснала по опашките на свитата си от бели пауни. И ето че очите на Аргус – звездното небе в човешки облик – оттогава светят по осанките на пауновото племе. Светят, горят, пламтят, подсилвани от човешкия глад за съвършенство…

 

ОТ СТАРИННИТЕ арабски ръкописи продължават да ни гледат буквите таус, които искрят с божествения огън на хора, отхвърлили преградата пред изкуството: дори когато тя идва от самия Аллах. Днес жаждата за живопис разцъфтява в светлината на все по-мъдър ден, но ние още се сблъскваме с куп бездушни картини, с художници, изгонили в далечни-далечни ъгли красотата, чувството и интелекта, с шрифтове по книги, фирми, медии или филми – над които древният хатат само би се изсмял. Макар и тленен, той все още има работа; въображението ни сякаш продължава да се труди вместо него. Вдъхновен, арабският хатат изписва заглавието с букви-пауни, поръсва ги с рик и топва калема, за да извае текст, който може би и сега не е загубил много от поезията и мъдростта си. После навива ръкописа на руло и го слага в копринена кесия – ново произведение на изкуството.

 

 

А ПЪК Аллах… А пък Аллах се озърта от своите чертози да не би някой правоверен да се осмели и въпреки забраната му да вдъхне грам душа на творбата си. Обаче вездесъщите му очи не улавят нищо. И сред хоровод от бели като пилаф хурии Аллах лека-полека се отдръпва, чезне, победен от копнежа на хората по живопис. Така че няма защо да се колебаем, той вече няма да ни пречи, ние сме богоравните – хиляди, милиони, милиарди – и в нашите творения все по-често трябва да трепти душа, защото само ние можем да я вдъхнем истински. И там, в световете, които ни чакат неоткрити, да засадим стръкче от арабската калиграфия. Нека според персийската традиция подостреният ни калем да не бъде: суст – мек; сиях – черен; сабук – лек; и сухте – изгорял.

 

Advertisements

Leave a comment

Filed under История, литература, history

RIP: Иън (М.) Банкс – Човекът, който знаеше тайната на имената


Преди десетина години, през един дъждовен следобед на буреносното австралийско лято, аз се озовах в капана на Мелбърнското летище. Първо чакахме, после пак чакахме, след това ни натовариха на самолета, и най-накрая ни свалиха от него ни пуснаха по живо, по здраво да си търсим хотел. Но на мен не ми пукаше, защото още в самото начало на тази одисея, когато стана ясно, че няма да полетим веднага, си купих The Algebraist – тогава, най-новата книга на Иън М. Банкс, и я зачетох в упоение. Това беше първата му фантастична книга, след дълго прекъсване, която не е част от поредицата за Културата. Романът почива на физична задача, която се дава на студентите от първи курс, и ми хареса във всяко отношение, но все пак главното наследство на Банкс ще бъде поредицата за Културата. Дали защото е свят на стабилна утопия (нещо подобно на Стар Трек, особено от епохата на капитан Пикард), или защото аз съм израсъл със старата съветска фантастика в която неизменно присъстваше щастливото бъдеще, но романите на Банкс бързо се превърнаха в едни то любимите ми произведения. Обаче въпреки утопичността си, Културата няма сладникав вкус, а и стилистичните похвати на Банкс (например в Use of Weapons) често ме оставяха да се питам как го прави.

Банкс го няма вече, победен само за няколко месеца от рака, както ги няма Стругацки, Лем и още много други от любимите ми писатели. Но загубите на хора, чийто нови книги си очаквал с нетърпение, и си ги купувал и чел на най-неочаквани места, е особено болезнена. Осиротяха Дизиет Сма, и Чераденин Закауе, и Мозъците. И няма кой да ни разкрие великата тайна как се измислят великолепните имена на корабите.

Leave a comment

Filed under научна фантастика, Literature, science fiction