Category Archives: science fiction

Интервю с Грегъри Бенфорд / Inetrview with Gregory Benford


Юлия Новакова интервюира автора и учения Грегъри Бенфорд за роляата на научната фантастика в преподаването на природни науки, за шанса да има живот на Марс и за общуването през огромни бездни на пространство и време…

Julie Nováková interviews author and scientist Gregory Benford about the role of science fiction in STEM education, chances of life on Mars, communication across great gaps in distance and time…

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, литература, наука, научна фантастика, Literature, science, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 10 (край)


Епилог, в който Сашка се наслаждава на дъхоспираща гледка

През купола на звездолета „Стемителни“ се виждаше огромния диск на галактиката Андромеда.(34) Тя заемаше половината небе, ако думата може да се употреби за открития космос. Сашка нарочно избра за цел на първото излизане звезда далече в халото ѝ, така че дискът на галактиката да се покаже пред нея в целия си блясък. От пътуванията си из Млечния път тя знаеше, че по-наблизо звездите ще да се виждат отделно, а от тук спираните ръкави се сливаха в реки от светлина, течащи между черните брегове на прахови облаци.

Преди много години в ботаническата градина на един от островите в Хавайския архипелаг я споходи мисълта, че за всяка книга има свое правилно място за четете. Човек само трябва да го намери. Например на „Етюд в червено“ подхожда старинен английски замък с огромна зала, отоплявана с камина и кресло с висока облегалка, чай „Ърл Грей“ с бергамотово масло и халат на големи карета. За „Пладнето“ на Стругацки човек трябва да избере юнска сутрин, да вземе със себе си одеяло и да се изкачи със собствените си крака на някой хълм, от който се виждат върховете на боровете в долината. И обезателно да си носи касетофон, заедно с дузина съскащи касети на Висоцки. На върха да постели одеялото, да слуша музиката, докато чете как Кондратиев се връща на Земята или как Мак Сим атакува кулите. За Буковски трябва бунгало на морския бряг, и буря, и шумен прибой…

Тази чужда галактика беше правилното място за спомените на баща ѝ. Писани набързо, нощем, с неравен почерк в ученическа тетрадка с широки редове, те обясняваха много – от системното нежелание на нашата цивилизация да излезе извън границата на ниската околоземна орбита до бързата замяна с кабелни системи на всички радокомуникации, който могат да пресекат слоя на Хивисайд. Публикуването на записките, които Костадин Калоянов бе оставил, даде на затлъстялото човечество причина да захвърли настрани пуканките, да остави дистанционното, и да се надигне от канапето пред телевизора. Тази тънка книжка възроди пионерския дух и тласна напред космонавтиката. След първите плахи излизания на пруста човечеството научи, че за щастие Галактиката не е заселена с много и опасни извънземни, както са предполагали старият геолог и хората, превърнали преди двадесет години изолационизма в съдба на нашата цивилизация.

Пред погледа на Сашка, в далечната галактика Андромеда, се обичаха и мразеха разумни същества, умираха и се раждаха цивилизации. Дъщерята на Косьо се поздрави за избора на място, извади електронния четец и избра симулацията на бащиния си глас и се заслуша.

(34) М31 или галактиката в съзвездието Андромеда е една от най-близките до нас гигантски спирални галактики. Светлината от М31 пътува до нашата галактика около 2.5 милиона години.

Валентин Д. Иванов

30.01-31.07.2010

Паранал-Сантяго-Ла Сия

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, криптоистория, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 9


Девета част, в която някой чакат Годо, а други – утрешните вестници

Сашка видя превръзката отдалече и се затича към колата.

– Тате, да не си се ударил?

– Само малко – oтговори Калоянов. – А какви са тези лепенки на твоите колене?

Момиченцето закъсня с отговора малко повече, отколкото беше необходимо.

– Здравей прекрасна – вмъкна се в паузата Димка. – Къде се удари?

– Паднах по физическо.

– Случва се. Ще ти мине като на кученце – продължи майка ѝ. – И на баща ти му няма нищо. Като махнат превръзката, ще видиш че даже е станал по-хубав.

Дъщеря им захлопна със замах вратата на „Москвича“. Този път тя хвана и на двете зъбчета.

– Как мина училището? – попита Косьо. Той се накани да запали двигателя, но в същия момент някой почука на стъклото. До колата се беше изправил непознат ученик от горния курс. Следваше го момиченце, сигурно с две или три години по-малко от Сашка. Двамата си приличаха, сигурно бяха брат и сестра.

– Дъщеря ви си е забравила екипа – младежът вдигна малка торбичка. Косьо я позна, в нея Сашка си слагаше анцуга и гуменетките за часовете по физическо.

– Благодаря! – Димка спусна стъклото и взе нещата. – Тя нашата както нищо един ден ще си забрави главата.

– Сестра ми ги намерила и като разпитала – допълни ученикът, – другите момичета ѝ казали на кого са.

Той се застоя за миг, сякаш се чудеше дали да каже още нещо. Калоянов забеляза, че и Сашка замръзна на задната седалка, сякаш уплашена, че баткото може да я издаде с нещо. Но младежът се колебаеше, а между него и Косьо седеше Димка, която изпитателно се взираше в лицето му и нямаше начин геологът да се намеси и да го окуражи. Пък и не беше сигурен дали е правилно да го направи пред Сашка. Затова Костадин само се наведе надясно за да го разгледа по-добре, и попита:

– Как се казваш?

– Генчо.

– А сестра ти?

– Пенка – обади се момиченцето.

– Благодарим ти, Пенке! И на теб, Генчо!

Калоянов завъртя ключа на стартера, включи на скорост и потегли към детската градина на Иванчо. Известно време в колата цареше тишина. Сашка се въртеше на задната седалка, а Димка преглеждаше съдържанието на торбичката.

– Разбрах, че учителката ти по математика ме вика утре – каза Косьо. – С какво се прояви този път?

– Ами днес имахме контролно и тя беше разделила класа на осем групи, а пък ние с Дида и Стамо решихме всичките задачи – изстреля Сашка.

Веждите на Калоянов подскочиха.

– Сериозно? Не беше ли трудно?

– Поощрявай я, поощрявай я! – намеси се жена му. – Ама Божурова мене вика, не тебе.

– Защо да я поощрявам? Само питам дали е било трудно.

– Никак даже – обади се дъщеря им от задната седалка. – Тя другарката Божурова такова, само цифрите беше сменила. Иначе условията си бяха едни и същи.

– Правилно е да се каже „Другарката Божурова беше сменила само цифрите“, – поправи я майка ѝ. – По-добре е да се говори без паразитни думички.

– Добре де, другарката Божурова беше сменила само цифрите. Тате, а ти донесе ли ми парченце от Луната?

Димка подскочи на мястото си.

– Парче от какво?!

– От Луната. Тати ми обеща тази сутрин.

Косьо се сви на седалката и си представи, че е невидим. Ако много се напънеше, можеше да стане прозрачен. От физическа гледна точка е просто, трябва само да накара атомите в тялото си да не взаимодействат с електромагнитното излъчване. Истинска дреболия.

– Ти защо смяташ, че баща ти ще ходил на Луната? – попита Димка с безизразен тон. Косите на Калоянов се изправяха всеки път, когато тя заговореше така.

– Ами аз ви чух снощи как си говорихте и сутринта го питах. И той обеща да ми донесе парченце от Луната.

Виждаш ли, не съм виновен, каза Косьо на жена си с поглед. Ще я видим ние тази работа, отговори му тя по същия начин. Той съсредоточено се взря в пътя.

– А, тате, донесе ли ми го? – настоя Сашка.

– Не, моето момиче. Така стана, че днес не можах да отида до Луната. Но ако ми се случи да намина от там, обезателно ще ти донеса.

Иванчо беше сред последните три деца, останали в градината. Възпитателката им се скара, че пак закъсняват. Калоянов ѝ се извини. После закара семейството си до техния блок и се върна на работа да пише обяснения.

*

Геологът нахвърли събитията от днешното излизане върху хартия точно два пъти. Първо за Славов, който внимателно изчиташе всяка страница, докато Калоянов пишеше следващата и му задаваше уточняващи въпроси. После за научния отдел в Специализираната лаборатория, която се занимаваше с телепортите под прикритието на развойна дейност в завода за ДЗУ(29) в Стара Загора. Николов им изпрати доклада по телефакса. Петнадесет минути по-късно техният началник се обади по телефона и каза, че утре ще изпрати експертна група.

В очите на Калоянов тази бурна активност не можеше да скрие колко аматьорски подхожда България към най-голямата тайна в историята на човечеството. От една страна той беше благодарен за това, защото иначе никога не би могъл да се докосне до космоса и Вселената, но от друга, не можеше да не се запита как така само един единствен офицер от Районното управление на МВР разследва въоръжен конфликт с извънземна цивилизация, десетки или стотици пъти по-мощна от земната. Как технология, която има потенциал да промени из основи живота на хората, се разгадава от няколко инженери в ДЗУ-то. Наистина, те бяха най-подходящите хора за целта в страната, защото само преди една година от два американски компютъра, купени през тридесет и три ръце – за да се избегнат ограниченията на КОКОМ(30) – се научиха да произвеждат микропроцесорите, който сега заводът им бълва за целия соцлагер.

С тези мисли в главата Косьо придружи Славов когато той посети Васка Шеритова за да ѝ съобщи, че съпругът и е починал при изпълнение на дълга си. Жената плака дълго, особено след като ѝ казаха, че тялото не е намерено. После се обадиха на сестра ѝ. за да дойде и да постои при нея през следващите няколко дни. Единственото удачно обстоятелство беше, че Стефановите деца бяха при баба си, и леля им мина да ги прибере от там, така че не се наложи геологът да присъства, когато те разберат, че баща им е загинал.

Покрай отчетите и посещението в дома на колегата, геологът се прибра в къщи по-късно от обикновеното, но Сашка и Ваньо все още бяха будни и той им прочете една глава от „Закриването на Америка“.(31) След като ги приспаха, Димка и мъжът ѝ седнаха около масата в кухнята. Не се бяха разбирали предварително, но и двамата знаеха, че това е първата им възможност да поговорят сериозно.

Калоянов си наля сто грама от ракията на дядо Димитър.

– Не е хубаво за антибиотиците – каза Димка.

– Иначе няма да мога да заспя. Васка прие новината много тежко. Какъв ден само… – Той отля няколко капки на земята. – За Стефан.

Двамата помълчаха.

– Какъв ден, само – повтори Косьо.

– Като всички други, през които обикаляте Галактиката. Ами ако се беше случило с тебе? Какво щях да правя аз?

– Днес беше различно, това е пръв контакт! – той игнорира въпросите ѝ. – Вярно, че нещата не се развиха както очаквахме, но може би е недоразумение. Например, ако сме се оказали в нечий заден двор, или дори в нечия спалня, нищо чудно да ни прогонят. А може да са ни взели за някой друг. Тези неща предстои да се изяснят. Ще опитаме да започнем на чисто. Утре, щом дойдат колегите от Стара Загора…

– Какво си казал на Сашка за Луната?

– Извинявай, в суматохата изобщо не стигнах до това. Тя ни е чула снощи докато си приказвахме в спалнята. Помниш ли, като дойде при нас? Ние си помислихме, че направо е влязла, а тя сигурно е стояла пред вратата поне пет минути.

Двамата инстинктивно погледнаха към коридора, от където се влизаше в спалнята на децата. Там сега нямаше никой.

– Сутринта в колата тя ме помоли да ѝ донеса парче от Луната – Продължи Косьо. – Аз ѝ казах, че няма да ходя там – той посочи с ръка полумесеца, който удобно надничаше през прозореца на кухнята им. – Но тя не ми повярва. И аз на шега обещах да ѝ донеса, ако ми се случи да намина от там.

– Как можа? Ами ако каже на някой?

– Ами аз казах в училище – обади се Сашка. – Не трябваше ли?

Калоянов и жена му втрещено я изгледаха. Сцената от предната вечер се повтаряше. Детето се беше скрило в коридора, зад вратата на кухнята и затова не го бяха видели по-рано, когато проверяваха дали пак не се е събудила.

– Знаеш ли колко е лошо да се подслушва? – попита Димка. Гласът ѝ трепереше и Косьо си помисли че жена му едва се въздържа да не кресне на малката калпазанка.

– Ама вие си казвате най-интересните неща вечер, когато мен ме няма.

Калоянов едва се сдържа да не се разсмее.

– За подслушването ще си говорим още. А сега ни кажи на кого си разправила, че баща ти ще отива на Луната.

Дъщеря им с неохота сподели как днес през голямото междучасие с три съученички играели на дама, и после започнали да си разправят къде са ходели родители им. На другите бащите им били в Египет, в Съветския Съюз, а на Петя баща ѝ другата седмица щял да заминава за Либия.

– И ти, за да не останеш по-назад, се похвали за Луната – вметна татко ѝ.

– Да. Само че те не ми повярваха, – Сашка заподсмърча. Косьо виждаше накъде отива цялата работа, но трябваше да разберат какво точно и на кого е казала щерка им. – После Жоро ми направи марка в часа по физическо и каза, че съм в безтегловност, а Генчо го удари за да не напада по-слабите и заместник директорът ги накара да правят лицеви опори. Генчо пет и Жоро десет и…

– За това ли си забрави анцуга и гуменетките?

– Да, защото ме пратиха в кабинета на училищната лекарка – кимна Сашка и със сълзи на очи добави, че там сестрата ѝ е намазала коленете с ѝод.

– Щипеше ли? – поинтересува се Калоянов.

– Да.

– Какво научи от тази случка?

Сашка замълча.

– Хайде заедно да видим какво се е случило. Първо, ти си ни подслушвала снощи докато си говорехме с майка ти. Това е лошо и не бива да се повтаря. Ако разберем, че продължаваш да го правиш, много ще се натъжим.

– Понякога възрастните говорят за неща – намеси се Димка, – които децата не разбират. И могат да ги изтълкуват погрешно. Разговорите на възрастните могат да объркат децата.

Дъщеря им кимна.

– После – продължи Косьо, – докато сте играели на дама, сте говорили за родителите си. Хубаво е децата да се гордеят с родителите си, но е лошо да се хвалят с тях. Например, Петя няма никаква заслуга за това, че баща ѝ ще пътува до Либия…

Сашка заспа едва в единадесет и половина, този път наистина.

Димка безшумно затвори вратата на детската и се облегна на стената. Косьо в хвана за ръка и я поведе към спалнята.

– Какво ще правим сега? – попита тя.

– Съдейки по думите ѝ, другите деца не са я взели на сериозно. До утре ще са забравили, стига само тя да не им напомни.

– Ще се изненадаш какво запомнят децата. От една думичка на десетгодишна възраст може да ти излезе прякор за цял живот.

Косьо седна на края на леглото и събу десния си чорап.

– Съвсем забравих. Днеска в станцията се появи журналистка от „Работническо дело“.

– Една с чорлава коса? Видях я на влизане и се канех да те питам коя е тази жена, но после като се случиха всичките неща, ми излетя от главата.

– Същата. Типична парашутистка. Заради нея измениха програмата и ни пратиха около това проклето червено джудже. Но смият факт, че се появи журналистка означава че може би ще ни разсекретят и тогава няма да има значение какво е казала Сашка. Разбира се – разсъждаваше геологът докато изуваше левия чорап, – след днешния контакт нещата се промениха, но ако имаме късмет още утре сутринта ще кажат за нас по новините.

Жена му не отговаряше и той се обърна да види какво става с нея. Димка беше легнала върху завивките напълно облечена, и спеше свита на кравай. Косьо извади от шкафа един чаршаф, покри я с него до брадичката, както тя обичаше, и отиде да си налее още сто грама.

*

Калоянов и Димка внимателно изслушаха новините по радиоточката в седем, когато правеха сутрешния преглед на печата. Говорителите разказваха за рекордни добиви на жито, за дружески посещения и за предсрочно изпълнение на петилетни планове.(32) Никакви телепорти, никакъв сблъсък с извънземни в системата ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем.

В седем и петнадесет започна музиката на „България, дела и документи“.(33)

– Кой днес ще закъснее за физ-зарядка? – зададе риторичен въпрос Косьо и цялото семейство се зае да се обува.

Сашка пристигна навреме и не ѝ се наложи да обикаля тичешком двора на училището. Косьо нарочно мина по-напред през градината на Ваньо за да им останат няколко минути насаме с Димка.

– Сигурно са решили да отложат обявяването – започна той.

– Аз пък си мисля, че нищо няма да обявят. Ти сам каза, че едва-едва сте излезли на пруста и веднага ви нападнаха. Ами ако това не е нечий заден двор, а в цялата Галактика се води война?

– Твърде малко знаеха за света, в който живеем, за да строим хипотези – въздъхна Калоянов. – Човечеството е като селско момче, което за пръв път попада в града и с отворена уста се взира в електрическите трамваи, вместо да се отмести от пътя им, преди да са го сгазили.

През остатъка от пътя те мълчаха. Косьо се чудеше дали промяната във вчерашната програмата е била заради журналистката или заради разсекретяването на проекта, и дали авторите на доклада, който преди да тръгнат му прочете аспирантът Стойчев, са знаели с какво ще се сблъска българската експедиция и са искали да предотвратят откриването на тайната. Или точно обратното – искали са тайната да бъде разкрита. Все въпроси, които надминаваха компетенцията на един обикновен геолог от забутана станция в провинцията.

(29) Дискови запаметяващи устройства.

(30) Координационен комитет за контрол на износа (Coordinating Committee for Multilateral Export Controls или COCOM) е международна организация, създадена от страните от страните-членки на НАТО през 1949 година за контрол върху износа на високотехнологични продукти и продукти с военно предназначение към страните от комунистическия блок.

(31) Детски исторически роман от Величка Настрадинова, с автобиографични елементи. Издателство „Отечество“, 1981 г.

(32) Популярен по онова време русизъм, с който се замества българския израз петгодишен план (или петилетка) –елемент на плановата икономика при социализма, система от целеви показатели за икономическо и социално развитие, които трябва да бъдат постигнати в срок от пет години.

(33) Историческо-патриотично предаване по Българско национално радио, излъчвано всеки ден от 7 часа и 15 минути по времето на социализма.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 8


Осма част, в която нашите герои участват в преследване

Кабината се материализира върху три жлеба в приемната зала на базата. Нейното собствено тегло я накара да се плъзне по тях, докато електродите на дъното ѝ не опряха до изводите към капацитивните акумулатори на базата. Размърдани от сътресението, отломки и незакрепени вещи паднаха през отсъстващата дясна стена и се разпиляха по пода.

– Какво ще правим сега? – попита Косьо без да откъсва поглед от таблото пред себе си. Там, в средата се намираше волтметъра, съединен с батерията. Стрелката видимо се отместваше надясно, след две минути щяха да са натрупали достатъчно енергия за още един скок.

Никой не се обади и той ги подкани.

– Имате ли някакви съображения?

– Какви съображения? Няма ли просто да се връщаме на Земята? – попита Диманова. – Там ще сме в безопасност.

Косьо предположи, че тя се обади едва сега, защото в паниката си не е могла да намери бутона за включване на микрофона. Парашутистка, какво да искаш от такъв човек.

– Не е очевидно – обясни Шеритов. – Те ни чакаха, все едно знаеха къде ще се появим. Следователно могат да засичат точката на излизане.

– Ами ако яйцето е един вид мина – попита аспирантът Стойчев, – на която сме се натъкнали случайно?

– Хмм, не вярвам – намеси се Тахънджиев. – Разстоянията в космосът са големи. Наистина големи. А нашият любезен посрещач ни чакаше на метри от нас. Ние самите не можем да предскажем с подобна точност къде ще се материализираме.

Калоянов си отбеляза, че за в бъдеше може да се доверява на окомера си, освен ако и двамата не допускаха една и съща грешка, и обобщи:

– Приемаме, че могат да регистрират излизане. А дали могат да проследяват направлението на скок в прогрес?

– Трудно е да се каже – отвърна Дончо. – Склонен съм да допусна, че е по-лесно да триангулират скока ако са от страната на тръгването, отколкото ако са от страната на пристигането. Във всеки случай, не бих си заложил дясната ръка, че след няколко минути онзи овал няма да се появи тук.

– Деветдесет секунди до пълна готовност – Косьо не забравяше да следи напрежението в батериите.

– На теория – продължи астрономът – когато правим преход ние променяме вълновата функция на атомите, които ще се транспортират. Обаче промяната не се ограничава само в тях. Всеки път, така да се каже, завличаме със себе си известно количество материя, която се намира наблизо. И преходът оставя следа под формата на слаби смущение във вълновите функции на съседните атоми. От определено разстояние нататък смущението е прекалено малко и това е ефективния радиус на телепорта. Ако нашите любезни посрещачи притежават същата технология като нашата, нищо не пречи да проследят направлението ни, защото скоковете се извършват по геодезични линии, които надалеч от центрове на големи гравитационни потенциали са почти прави. Наистина, във във вакуума където излязохме ние, има съвсем малко атоми, но не смея да твърдя дали са достатъчно за нашите посрещачи, или не.

Стрелката пред Косьо достигна средата на скалата.

– Една минута – каза той. – При тези обстоятелства нямаме право да рискуваме. Първо, тази база подлежи на унищожение. Второ, ще се приберем с междинно излизане през ЕН три хиляди четиристотин деветдесет и седем…

– Аз ще включа детонаторите – намеси се Шеритов и тръгна към шлюза, но по средата на пътя зави надясно и изскочи навън направо през липсващата стена. Така щеше да спести време.

– Ще те изчакаме, но побързай – напомни му Калоянов. – А ние да започваме предстартова подготовка.

Софиянски и Стойчев започнаха да щракат с ключовете на таблото, а Тахънжиев се зае да изчислява небесните координати на ЕН три хиляди четиристотин деветдесет и седем. За една минута акумулаторите на кабината щяха да съберат енергия само за три скока, което не им даваше много възможности за корекции. Ако веднага не се окажеха в зоната на пряка видимост на базата, можеха завинаги да останат в космоса.

Косьо погледна към астронома. Той беше вдигнал отражателя на шлема си и през стъклото се виждаше как хапе устни докато внимава да не натисне някой погрешен бутон на Елката.(28) Ръкавиците на скафандъра сковаваха движенията и специално заради тях бяха взели огромен калкулатор, от тези, които се срещат в счетоводните отдели на предприятията. Този беше модифициран, с допълнителни математически функции. Дончо се взря за миг в зелените цифри на ламповия дисплей, после изтри резултата и пак започна да удря по клавишите.

За да не го смущава, Калоянов вдигна ръка и помаха на другите двама колеги. Те го разбраха и само мълчаливо кимнаха, давайки знак че са готови.

Стрелката на волтметъра почти достигна границата на скалата. Косьо превключи обхвата на уреда. Докато Шеритов се върне, щяха да прехвърлят известно количество допълнителна енергия. С малко късмет, можеше да имат достатъчно за четвърто излизане. Дано по-скоро капитанът да включи детонаторите. Оставяше само да наберат координатите и да се махат от тук. Базата, която до сега беше за тях уютен дом сред звездите, изведнъж се превърна в чуждо и враждебно място. Косьо потрепери, въпреки че системата за терморегулиране на скафандъра не би го оставила да замръзне.

– Готово – Тахънджиев излезе от транса си и започна да диктува числата на Ваньо, който ги въвеждаше в регистрите на системата за ориентация на кристала. Жироскопите под краката им завиха, вибрациите започнаха отново.

– Стефане, ние сме готови – Косьо нямаше причина повече да пази тишина. – Какво става с капсулите?

– Почти съм готов. Останаха ми само две.

– Зарежи ги – намеси се Софиянски. – Ще детонират от взрива на другите.

В слушалките се чу пращене. Подът се разтрепери още повече. После Шеритов каза с променен глас:

– Тръгвайте. Сега.

Калоянов си представи как овалът се материализира в контролната зала на базата и пред него стои капитанът, с детонатор в ръцете.

– Сега – повтори и Калоянов пропускайки обратното броене просто натисна стартовия бутон.

Стените изскърцаха и Косьо се извърна към шлюза с надеждата да види че Шеритов току що се е промъкнал през него. Но още преди геологът да завърши движението, задната част на кабината се изду към него, сякаш я гледаше през обектив тип рибешко око, и се протегна да докосне лицето му. Той изрева от болка и залитна.

Вибрациите изчезнаха още докато Калоянов падаше към пода и кабината се озова в космоса, в околностите на друга звезда. Настъпи безтегловност, но инерцията се погрижи той да понесе още един удар в лицето.

*

– Ваньо, виж моля те дали има топла вода – помоли Косьо. – Ако няма, включи бойлера.

– Докторът каза да не си мокриш раната – напомни жена му.

– Ще внимавам.

Подкрепян от Софиянски, геологът се отправи към втория етаж, където се намираше банята. След измването – половината от което беше всъщност забърсване с влажна кърпа – силите на геолога се възвърнаха, и когато чист и облечен с нови дрехи той отиде в малката кухничка да изпие едно черно кафе, трудно можеше да се каже че именно днес Косьо е преживял няколко взрива и преследване в космоса.

Там го очакваше Ваньо Стойчев, с чаша чай в ръка. Лицето му беше зачервено и Калоянов си помисли, че напитката му може да е подсилена с нещо по-сериозно.

– Къде е моята благоверна?

– Долу е Димка, Николов я омайва в кабинета си, опитва се да ограничи изтичането на нашите тайни.

– Тях целият град ги знае. Останало ли е още кафе?

– Докторът ти каза да не пиеш заради обезболяващото.

– Докторът каза и да лежа следващите три дни.

Аспирантът повдигна рамене и му подаде джезвето. На дъното се тъмнееше кафява утайка.

– Ако искаш прясно, сега ще направя.

– Благодаря, няма нужда. Така го обичам най-много.

Косьо си наля, отпи и с наслада задъвка недосмляните зърна. После си помисли, че ако сега се появи Шеритов, за него няма да има кафе и ще трябва да сварят още. Само че капитанът никога няма да се появи и дано вместо него да не ги споходи оня лъскав овал.

– Такова, за кака Димка, де – смънка Стойчев. – Как мислиш, кой ли я е повикал?

– Нямам идея. Когато са ѝ звънили ние не се бяхме върнали още, а тук беше само Николов. Той пък няма как да знае предварително за засадата, която ни устрои яйцето. Загадъчна работа.

– Владо мисли, че в това има пръст вражеско разузнаване.

– На него това му е работата да мисли за вражеско разузнаване.

– Ама той е само научнотехнически експерт – възрази аспирантът. – Виж на Стефан Шеритов…

Той не довърши. Двамата изпразниха чашите си в мълчание и Косьо слезе на първия етаж. Наистина, Николов беше извадил от тайника си една кутия шоколадови бонбони „Черноморец“ и някакви тунквани бисквити, и полагаше всички усилия да отвлече Димка от нерадостните мисли. Без да е чул и дума от разговора, Калоянов реши че директорът няма шанс да постигне целта си.

– Не знам какви са ви експериментите, но мъжът ми да се връща от работа с разбито лице не е приемливо. Ще го накарам да си търси друга работа, да знаете.

– Денят, в който той ни напусне, ще е най-лошият ден в живота ми. Без него станцията е загубена, по-добре да я затваряме веднага.

Косьо си даде сметка, че Николов е единственият от групата им, който не е чул последните думи на Шеритов и за това има сили да се шегува. В съзнанието на директора загиналият им колега за сега само липсва и предстои да мине доста време, преди Николов да осъзнае, че Шеритов никога няма да се върне. Сигурно часа или два, или три по-късно той ще се презира за сегашните си шеги, макар те да са направени с благородната цел да успокоят една дама. Калоянов съжали началника си и побърза да прекъсне сцената.

– Другарю Николов – обърна се той към него, с нарочен официален тон, – нали ще ни пуснете за един час да приберем щерката от училище? След почивката ще се върна да… обобщим резултатите от експеримента.

– Разбира се, за един час. Но не закъснявай!

– Да тръгваме – обърна се Косьо към жена си.

Тя се сбогува с директора и двамата се отправиха към колата. На входа ги пресрещна униформен старши лейтенант. Синята куртка му стоеше прекрасно, като на актьор от филм за милицията.

– Здравейте. Аз съм Славов, колега на Стефан Шеритов. Вие навярно сте другаря Калоянов, а това е?

– Съпругата ми Димка. Здравейте. Тя тъкмо дойде да ме вземе. Отиваме да приберем дъщерята от училище.

– Трябва да поговорим – каза предпазливо офицерът.

– Веднага след обедната почивка се връщам. Ако не е много спешно…

– Не, няма проблем. Аз сигурно ще поостана в станцията за известно време.

Косьо подкара Осмака по пътя към града. Ясно беше, че Славов го пусна само защото градът е блокиран. Не, че геологът се канеше да бяга някъде. След първия завой Димка се обърна към него и той забрави за старши лейтенанта.

– Какво става?

Той превключи скоростите и поклати глава.

– По-добре е да не знаеш.

– Ако не искаше да знам, трябваше да си мълчиш когато започнахте да кръстосвате Галактиката. Сега е късно да се правиш на загадъчен.

– Не се правя на загадъчен и ние нищо не кръстосваме. Нашето е все едно да излезеш на пруста.

– И кой те нареди така?

Той попипа бинта, с който беше омотана половината му глава.

– Диме, не сме сами.

– Не сме какво?

– Не сме сами в космоса, това е. Днес се сблъскахме с представители на друга технологична цивилизация. А може и да са роботи, не сме сигурни.

Тя погледана към превръзката му.

– Не бълнувам, и другите ги видяха, не само аз – Косьо побърза да я увери. – Нито пък е халюцинация от удар. Даже по-скоро беше обратното, ударих се заради тях.

– Те ли убиха Стефан?

– Не. Не точно. Те ни причакаха около… около една звезда. Обстреляха ни. Ние им избягахме в базата, където… няма значение. Той се върна да сложи детонатори и да я минира, като предпазна мярка, но те ни проследиха и когато се появиха… Стефан се взриви заедно с тях. Транспортната кабина се разтресе от взривната вълна, тогава се контузих и аз. Но то е нищо.

„Москвичът“ спря на светофара. Двамата мълчаха, чуваше се сако как двигателят работи на празен ход. От тук се виждаше училището. Децата бяха започнали да излизат и те се взряха да разпознаят дъщеря си.

– Има ли опасност тези от другата цивилизация да са ви проследили до тук?

Червената светлина се смени с жълта и Косьо се приготви да потегли.

– Гаранции няма, но ние направихме всичко възможно за да се откъснем. Прибрахме се с девет излизания през две различни звездни системи. И винаги унищожавахме базите след себе си.

– Ето я Сашка – каза Димка и погали издутия си корем.

*

Момиченцето на учителката по пеене и геолога се качи в колата при родителите си и те смениха темата. Хер Шулц изключи транзисторчето си. До края на лентата оставаха по-малко от пет минути и сега беше моментът да я смени. Той бръкна в джоба да извади швейцарското си ножче, с десетина различни накрайници между които и отвертка, и в този момент видя че по уличката бавно се движи зелена джипка. Воден от предпазливост повече, отколкото от някакво конкретно подозрение, културният аташе изчака колата да отмине преди да започне да развива винтчетата на „Юпитерчето“ си. Машината се изравни с него и той видя че извитите пластини, които заместваха бронята, са бели.

Хер Шулц не беше в занаята от вчера. С годините той беше изградил в себе си навика подсъзнателно да наблюдава обстановката около себе си. Като се качваше по стълби, немецът можеше да каже с доста голяма точност колко стъпала делят два последователни етажа, като влезеше в някой вход той можеше да изрецитира цветовете и марките на последните десетина коли, които са го изпреварили, а на излизане от метрото или от някой магазин той запомняше лицата на първата пет човека, които са го последвали.

Споменът за зелена джипка с бяло отзад го върна при чешмата, където тази сутрин шофьорът на автобуса спря да налее вода. Разбира се, в малък град като този човек може да срещне един автомобил два пъти в интервал от няколко часа, но в света на Хер Шулц случайността не съществуваше като понятие. Той продължи да върви по улицата, сякаш нищо не се е случило, като разсеяно оглеждаше цветята в градинките пред блоковете.

Двадесетина метра по-нататък колата се качи с десните колела на тротоара и спря. От нея излязоха двама млади мъже. Широките костюми не можеха да скрият мускулестите им фигури.

Засада, помисли си културният аташе и се приготви да разбие транзисторчето с тока на обувката си.

(28) „Елка” – марка български електронни калкулатори.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 7


Седма част, в която учениците научават за силата на индивидуалния подход и за ползата от лицевите опори, а Димка получава телефонно обаждане от бъдещето

След звънеца за края на третия час повечето ученици започваха трескаво да прибират учебниците и тетрадките си, и тичешком се отправиха към павилиончето за закуски. Сашка не бързаше. Пред него за минути се образуваше опашка от поне стотина деца. Най-напред бяха късметлиите, които по някаква причина са излезли малко по-рано от час, или пък чийто класни стаи се намираха на по-долните етажи. Кабинетът по физика беше едва ли не в най-далечния ъгъл на училището, на последния етаж. Момичето прецени, че няма смисъл да бърза. Вместо това тя се полюбува на лилавото мушкато, което физичката гледаше на перваза на кабинета си. Цветът му ѝ напомни за Алиса Селезньова и като размахваше чанта, Сашка запя песничката от филмчето.(26) Като си тананикаше и подтичваше в такт с музиката, тя слезе до физкултурния салон, остави чантата си в женската съблекалня и излезе навън.

Облаците, които от сутринта владееха небето, се бяха снишили още по-застрашително над градчето, но дъждът милостиво изчакваше да мине голямото междучасие и на няколко места ученичките, даже от по-горните класове, използваха благосклонността на времето за да поиграят на дама. Сашка се приближи към най-близката групичка и се загледа.

Дамата е редица от номерирани квадрати, начертани с тебешир върху асфалта, която напомня на човече. Първо хвърляш камъчето в най-близкия квадрат, прескачаш го на един крак и продължаваш така докато не стигнеш до главата. Там се обръщаш и продължаваш назад, само на двойката трябва да клекнеш, и то на един крак, и да вземеш камъчето. После го хвърляш на две, и пак подскачаш напред и назад, и така докато не сгрешиш. Тогава отстъпваш на следващия. Печели този, който пръв мине дамата, или стигне най-далече.

Момичето, което беше на ред сега, загуби равновесие и настъпи чертата. Сашка използва паузата за да попита дали може да участва и тя.

– Който дойде последен, играе последен – отсече Ваня, вечно нацупена дебеланка, което също чакаше реда си. Тя учеше в съседния клас и двете се познаваха съвсем бегло.

– Добре – съгласи се Сашка.

– Пък татко другата седмица замива за Либия – обяви Петя, момичето, което току що беше сгрешило. – Ще работи в болница в Триполи, за една година.

– А пък ако искате да знаете моят татко даже без да е доктор е ходил в Египет – не остана длъжна Ваня. – Ама аз още не съм била родена и не помня.

– От къде знаеш тогава? – усъмни се Петя.

– Оная вечер майор Пелов и жена му ни бяха на гости и аз ги слушах как си говорят.

Сашка се накани да попита дали бащата на Ваня също е офицер, но в същия момент Петя се развика:

– Подслушвана се хвана в капана! Подслушвана се хвана в капана!

– Ей, а пък миналото лято баща ми и майка ми ходиха на екскурзия в Лененград! – намести се третото момиче, Люба. – Следващия път и мене ще ме вземат.

– Голяма работа – не издържа Сашка. – На мене пък баща ми ходи до други звезди!

И мигом съжали. Трите ѝ съученички прихнаха в един глас.

– А до галактиката Андромеда не ходи ли? – попита Ваня. – Или до Магелановите облаци?

Нямаше път за отстъпление.

– Ако иска, може да отиде.

– Космонавт, космонавт! – развикаха се в един глас трите ѝ съученички.

Сашка ядосано се обърна и се опита да се отдалечи от тях, но те я наобиколиха и продължаваха да подвикват след нея на висок глас.

– Космонафт! Космунафт! – за да я подразнят момичетата започнаха да изкривяват думата. – Косминафт! Косъминафт!

Сашка се разрида и се затича към физкултурния салон. Гласовете им още дълго я преследваха, дори когато тя се намери далеч от всички, сама в коридора пред вратата на съблекалнята.

Когато се появиха първите ѝ съученици, Сашка вече беше измила сълзите от лицето си и не подсмърчаше. Трите ѝ съученички закъсняха и тя не ги срещна отново преди часът да беше започнал. Първо Емилов, вторият учител по физкултура, съвсем млад още – той дойде миналата година от София по разпределение – строи целия клас и ги раздели на отделения, сякаш са войници. После ги разпрати на уредите като ги предупреди да не отиват в другата половина на салона, където един от деветите класове, под ръководството на зам-директора Стоянов, играеше хандбал. Обикновено ако два класа имаха едновременно физическо, по-големите излизаха на двора, но заместникът сигурно искаше да ги държи под око – да не се скатава или да не пушат зад ъгъла на салона.

На Сашка и още четири момчета се падна гредата. Те гордо отказаха да се катерят по този чисто женски уред и се натъркаляха по дюшеците, натрупани в ъгъла. Емилов ги видя, и набързо им нареди да направят три обиколки на салона. С леката ръка на Стоянов обиколките на това или онова ставаха популярно наказание в училището. И когато Петя, Ваня и Люба се появиха и виновно застъпяха около вратата на салона, Сашка с ужас осъзна, че Емилов ей-сега ще ги прати да ѝ правят компания. Идеше ѝ да ревне пак.

Наистина, те тръгнаха към нея. Видяха я отдалече и не пропуснаха да кажат на всеки срещнат, че бащата на Сашка е космонавт, но като дойдоха при нея, започнаха да се катерят по гредата без да ѝ обелят нито думица. Сяакаш тя не съществуваше.

В този момент Емилов наду свирката си. Неговата може и да не беше английска и полицейска, но пронизителният ѝ писък накара всички в салона да замръзнат.

– Смяна на центровете, по часовниковата стрелка – изкомандва той. – Бегом, марш!

Следващият център се падаше на успоредката и Сашка се затича нататък. И изведнъж се озова на земята.

Падането беше болезнено, тя удари лицето си, от носа ѝ потече кръв.

– Хей вижте, дъщерята на космонавта в безтегловност! – захили се някой зад гърба ѝ.

Сашка се обърна към гласа, но и без това знаеше, че той принадлежи на Жоро. Твърд тройкаджия, с един куп неизвинени отсъствия, който не пропускаше удобен случай да направи марка(27) на някого.

Водени от чувството за самосъхранение, трите ѝ съученички спряха надалече. А Сашка едва сега откри, че чорапогащникът ѝ има две огромни дупки на коленете и че по кожата на краката ѝ са се появили огромни драскотини, наръсени тук-там с вишневи капчици. Капилярно кръвотечение, спомни си тя от часовете по гражданска отбрана.

Емилов, който до сега навярно беше гледал в друга посока, най-после забеляза, че в часа му се случва нещо нередно и пак наду свирката.

– Стой! Какво правите там? – и се затича през целия физкултурен салон към тях.

Обаче преди да пристигне, една ръка, свита на юмрук се стовари върху главата на Жоро. От изненада, той почти си глътна езика. Граматиката със сигурност си я глътна.

– Ти защо нападаш по-слабите, бе? – попита притежателят на ръката. Сашка го разпозна, момчето от физ-зарядката, което носеше чантите на малките. И нейната включитлено. – Ако те халосам още веднъж…

Той се накани да въплъти заканата си в действие, игнорирайки приближаващия се Емилов, когато гласът на Стоянов го спря.

– Прекрати саморазправата! Генчо, пет лицеви опори!

Усетил съюзник в лицето на заместник директора, Жоро събра кураж колкото да подхвърли:

– Пет лицеви са нищо. Да знаете само как ме удари.

Стоянов се обърна към него.

– Десет лицеви опори.

Емилов, който най-после беше пристигнал, с опасение изгледа как заместник директорът раздава правосъдие на учениците в собствения му час.

– Едно! Две! – командваше зам-директорът. – Защо още не си започнал?

Жоро легна на пода и с пъшкане едва-едва се надига.

– Изправи ръцете! Брой на глас!

Момчето с нежелание започна да прави лицевите както трябва, а Стоянов повика с кимане по-младия си колега наблизо и му прошепна нещо. На осмата опора заместник директорът спря Жоро и го остави да играе с класа си, а Сашка изпрати при училищната лекарка да ѝ почистят раните и да ѝ сложат лепенки на раздраните колена.

*

Николов се отмести да направи път на Димка, но вместо да влезе в сеизмичната станция, тя го хавана за реверите на сакото и го раздруса. Притеснението ѝ даде сили, ала и самият Николов изглеждаше подтиснат и покорно се остави в ръцете ѝ.

– Къде е той?

– В кабинета ми. Ела.

Димка най-после го пусна и без да се оглежда назад се затича по коридора.

– Косьо! Косьо! Къде си?

От кабинета на Николов се показа главата на непозната жена с разчорлена коса, облечена в провиснала бяла дреха.

– Къде е мъжът ми?

Непознатата се отдръпна и вместо нея се появи Владо Софиянски.

– Здравей Диме. Тука е твоят човек. Всичко е наред, не се притеснявай.

Косьо лежеше на стандартния модел канапе от талашит и фурнир, производство на тукашната мебелна фабрика, който по традиция украсяваше всички директорски кабинети в градчето. Той също беше облечен във възширок бял гащиризон, като онзи на жената. Огромна превръзка скриваше половината му лице.

– Какво ти е?

– До сватбата ще мине – пошегува той, но гласът му издаде, че едва надвива болката за да се усмихне. – Така става като човек не си гледа в краката.

Димка не му повярва, но за всеки случай попита:

– Да не си паднал?

Някой зад тях се изкашля. Учителката се обърна, беше Ваньо Стойчев. Той я поздрави без да каже дума, само с кимане.

– Какво стана, Косьо? – Димка прегърна мъжа си, като внимаваше да не натисне превръзката.

– Дълго е за разправяне. Важното е, че съм жив.

Тя настръхна.

– Някой да не би да е умрял?

Мъжът ѝ пак хвърли поглед към Владо, помълча малко и въздъхна преди да отговори.

– Случи се голяма беда със Стефан Шеритов. Дето бяха у нас на гости за Първи Май.

Димка кимна. Какво ли е правел един офицер от Държавна сигурност в геофизическата обсерватория?

– Нещастен случай – добави Косьо.

– Още не знаем подробностите – намеси се Софиянски, но съпругът ѝ продължи.

– Загина нашият Стефчо, загина – и се обърна към колегата си. – Няма как да се скрие такова нещо в малък град като нашия.

– Извикахте ли доктор да те види? – попита учителката.

– Да, всеки момент ще дойде. А ти как научи за… мене?

– Обадиха ми се по телефона. Всъщност на Манева се обадиха и тя ме изкара от часа. После Милев ме докара с неговата кола“. Може още да ме чака вънка, трябва да му се обадя, да не се притеснява.

– Кога се обадиха? – намеси се Софиянски. – Това е важно, како Димке, моля те опитай се да си спомниш точно.

– Преди по-малко от половин час трябва да е било. Пътят до тук е десетина минути, пет минути докато тръгнем и още толкова докато леля Айше се качи от първия етаж до кабинета по музика.

Владо я изгледа изумен.

– Не може да бъде! Преди двадесет минути ние още не се бяхме върнали!

– Сигурна съм. За по-малко време просто няма как да се стигне до тука. Нито за повече. А защо лекарят не идва? На Бърза Помощ ли се обадихте?

Софиянски кимна.

– Сега ще проверя какво става.

Той понечи да тръгне но на вратата се спря и пак се обърна към нея.

– А кой се обади? Позна ли гласа?

– С Манева са говорили. Тя само ми каза, че са се звъннали от Геофизичната. Нямам представа кой се е обадил.

Димка си даде сметка, че внезапното ѝ идване ще донесе неприятности на някого. За всеки случай тя побърза да добави:

– Тя се изрази така, като че ли не е Косьо, ами някой негов колега.

– Това е ясно – успокои я Софиянски. – Ние през цялото време бяхме заедно.

Той излезе и скоро телефонът започна да придрънква. Учителката знаеше, че тук всички апарати са деривати и си помисли, че сигурно Владо звъни в болницата.

(26) „Лиловый шар” („Лилавата сфера”) – съветски детски филм за Алиса Селезньова, по едноименната повест на Кир Буличьов от 1987 г. – анахронизъм и чиста проба авторски произвол.

(27) Да направя марка – да спъна някого. Идиоматичен израз, популярен сред учениците през 1970-80те г.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 6


Шеста част, в която прозвучават изстрели в зоната на течната вода

Междинната станция ги посрещна със скреж по пода, който скърцаше под натиска на магнитните им обувки. Косьо изчака да затихнат вибрациите и отвори шлема на скафандъра си.

– Добре дошли на Леонида, в системата на ЕН две хиляди шестстотин петдесет и едно! – в дробовете му нахлу леден въздух. – Ох, тука някой пак е икономисвал.

– Сега ще включим топлото, – обади се Софиянски и се наведе над пулта за управление. – Да, икономисвали са и от тока, и от водата.

– Нищо ли не е останало? – попита Калоянов.

– Някакви си тридесетина литра. Трябва да кажем на Николов да се оплаче. Братушките винаги ни оставят на сухо.

– Знаете ли оня виц – намеси се Стойчев, – дето токът и водата се срещнали на стълбите…

– Знаем! – прекъсна го Шеритов, и го изгледа продължително. Аспирантът не се беше усетил, че такива неща не се разправят пред журналистка, и то от „Работническо Дело“. Същата мисъл навярно споходи и останалите, защото четиримата мъже едновременно се огледаха да видят какво прави Диманова. Тя се взираше през илюминатора в огромния диск на гигантската планета, около която обикаляше Луната, върху чиято повърхност се намираше промеждутъчната станция.

Тишината я накара да се обърне към тях.

– Прилича на Юпитер! И е толкова близо…

– Наистина е близо, но няма нищо общо с Юпитер – усмихна се Тахънджиев, – който е газов гигант и се състои най-вече от метан. А Велека, както я нарекохме, – той вдигна ръка към синия кръг, който изпълваше илюминатора, – е воден гигант. Под облаците има океан от обикновена вода. С континенти, острови, пясъчни плажове и дори корали.

– Живи? – изуми се журналистката.

– Абсолютно. Но са съвсем безвредни и безопасни за нас, защото биологията на Велека е основана на силиций. Пясъчен живот, изключително бавен. Съдете сама, планетата е поне на осем милиарда години, а най-сложното нещо до което е стигнала тукашната еволюция е аналог на нашите безгръбначни. Навиват на спирали и приличат на черупки от рапани.

– Вие били ли сте там?

– И там, и на другите два спътника: Ружена и Владислава…

– Другарко Диманова – намеси се в разговора им Калоянов, – разбирам, че имате много въпроси, но ни предстои преход към основната цел на експедицията. Експедиционният ни прозорец е дълъг само осем часа и половина, и ако искаме да изпълним програмата, трябва да побързаме.

– Извинете – сконфузи се софиянката. – Но е толкова интересно.

– Обещавам като се върнем да отговоря на всичките ви въпроси. А сега ще ви моля да помогнете на Иван и на Стефан да пренесат една трета от нашите запаси в станцията. Владо, Дончо, вие се заемете с астрономическата триангулация. Имате половин час, след което продължаваме към ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем. И не забравяйте, че силата на тежестта тук е осемдесет и девет процента от нормалната! Разликата може да не е голяма, но трябва време докато се свикне.

Групата се преобрази за миг, движенията на всички станаха забързани и целенасочени. Косьо им се полюбува за няколко минути преди да седне пред пулта и да се захване с описание на действията на експедицията в дневника на станцията. Новото занимание го накара да сбръчи вежди и да въздъхне. Кой можеше да предположи че усвояването на космоса ще включва толкова много писане? Обаче той беше сред авторите на документацията по техника на безопасност за експедиционната служба и нямаше на кого да се оплаква. С разума си разбираше, че воденето на подробна документация с многократно дублиране може по-късно да спаси нечий живот, но до сега не бяха губили човек при излизанията и беше трудно да убеждава останалите, и дори себе си, от нуждата всеки път да се изписват безкрайни страници с наблюдения, който обхващат всичко – от цвета на скалите в околностите на базата до настроението екипажа. Пътуванията в космоса с телепортаторите се оказаха по-безопасни от класическата космонавтика, която до сега беше отнела четири живота по време на полети, и един господ знае още колко при подготовката им. На телепортите не им трябваха хиляди тонове взривоопасно гориво, те не зависеха от капризите на електрониката в системите за управление, да не говорим за метеорологичните условия по време на старт. Всичко, от което имаше нужда един телепорт, беше малък органичен кристал, способен да управлява формата на вълновата функция на атомите в решетката си. И енергията на средно голяма атомна електроцентрала.

Софиянски и Тахънджиев тропаха в шлюзовата камера. Ниската сила на тежеста им помогна да изнесат скоро телескопа навън. А Диманова, аспирантът и капитанът от ДС прехвърляха пакети със суха храна от кабината в склада на станцията.

– Не ви ли дадоха да прочетете отчетите на предишните експедиции? – Стойчев издебна момент, когато двамата с журналистката останаха сами.

– Дадоха ми, но само извадки, и те бяха пълни с астрономически данни за маси, плътности и скорости. На мен тези работи нищо не ми говорят – призна си „Просто Цецка“. – А вие наистина ли сте слизали на планетата? Дали няма начин да се отбием? Съвсем за малко.

Младият геолог не можа да сдържи усмивката си.

– За ходене сме ходили, и дори не веднъж. За съжаление този път едва ли ще може. Помните ли какво каза нашият началник за прозореца на експедицията?

– Да, аз тъкмо се канех да питам…

– Работата е там, че точката на излизане може да се намира само по лъча на зрение. – Той прочете нов въпрос в изражението на лицето ѝ. – Иначе казано, точката на излизане трябва да е в зоната на пряка видимост. Ако между нас и целта ни има звезда или планета, дори да е нашата собствена, не можем да стигнем направо до където искаме. Свързано е с изкривяването на пространството от масата на това тяло. Така че трябва да направим един скок настрани и да я заобиколим и да се преместим в точка, от която се вижда целта. Представете си, че ако пред нас има стена, да я заобиколим за да погледнем какво се намира зад нея. Същото е и със Земята, не можем да излезем до звезда, която се намира от другата ѝ страна. Но Земята се върти, звездите изгряват и залязват, значи трябва да се избере момент, когато целта ни е над хоризонта.

Диманова кимна, макар и с известно закъснение. Окуражен, Стойчев си пое въздух и продължи.

– Звездата, около която обикаля Велека, се намира в зоната на пряката видимост от нашето мило градче само за около девет часа. В плана на експедицията е предвиден тридесет минутен запас, затова шефът каза, че прозорецът на експедицията ни е осем часа и половина. Ако не се върнем преди те да са изтекли, трябва да чакаме десетина часа, докато нашата звезда изгрее от България, или в краен случай, да се опитаме да се свържем с една от съветските плавгрупи в Атлантика. Обаче за да ни приберат, те първо трябва да се пристрелят, а за това ще удвои енергията, изразходвана за цялата експедиция. Без да броим, че не изглежда добре за нашето участие в програмата, ако трябва да ни спасяват.

– А колко ток отива за едно излизане? – попита журналистката.

– Колкото София изразходва средно за четири дни. Изследването на Галактиката е скъпо удоволствие.

– Разбирам – кимна тя. – Но какви неща откривате!

– Стараем се – почервеня младежът и сякаш случайно я хвана за ръката. Обикновено той докосваше събеседничките си толкова нежно, че те потреперваха, но през скафандъра не беше същото и сега Диманова само се усмихна с разбиране и леко се отдръпна. Аспирантът се престори, че не забелязва реакцията ѝ. И продължи. – Например, миналата седмица ми се случи нещо зашеметяващо. Нали знаете, аз съм геолог и моята работа в експедицията е да търся находища на редки елементи. Разбира се, когато не ходя за вода, – той вдигна пластмасовите туби, които висяха в ръцете му…

Журналистката му се усмихна окуражаващо и той понечи да продължи, когато пред тях се появи Косьо.

– Как върви?

– Добре, другарю Калоянов – рапортува по военно Ваньо. – Останаха още две туби и една каса с консерви.

– Поправка, само две туби. Ето ги консервите – намеси се Шеритов, който току що идваше от кабината. – Нашите физици готови ли са?

Вместо отговор Калоянов натисна бутона на радиостанцията си. От слушалките в шлема му се дочу пукот.

– Четвърти и пети, чувате ли ме? – попита Косьо.

– Четвърти и пети – през шума не можеше да се разбере дали говори Дончо или Владо. – Прибираме се след десет минути. Само още две измервания…

– Нямате десет минути. Да сте се прибрали след пет. Нека да остане нещо и за другия път.

– Разбрано.

– Да не забравите да оставите и една четвърт от патроните. Аз започвам предстартовата подготовка – каза Калоянов. – Елате в контролната зала като приключите.

Диманова изчака той да се отдалечи и продължи да разпитва аспиранта.

– А какво мерят те?

– Астрометрия. Това е дял от астрономията, който се занимава с определяне положенията на звездите на небето. Ама с много голяма точност. После по тези измервания ще определят орбитата на Велека за да можем да излизаме до тук с по-малко поправки. Нали разбирате, така се пести енергия. Ама това са рутинни работи, нека да ви кажа какво отрихме миналата седмица…

Той продължи да ѝ говори, докато не приключиха с товаро-разтоварните работи. После всички се събраха в центъра на базата при Калоянов, който добави още няколко изречения за дейността им през последния час в дневника и обяви петминутна почивка. Журналистката веднага се залепи до илюминатора, а капитанът придърпа началника на експедицията в далечния ъгъл.

– Отиваме в нова система, добре е да сме готови за всичко. Няма да е зле да извадим автоматите от оръжейната.

Косьо се намръщи.

– Вече си представям как се изсипваме с калашниците пред някакви зелени аборигени и започваме да сеем огън и жупел сред тях, а после купуваме земята им за три брадви и две шепи мъниста.

Шеритов игнорира репликата му.

– Освен това – той посочи с поглед Диманова, – тя е с нас.

– Точно заради нея е по-добре да не се правим на междузвездни завоеватели. Бедна ти е фантазията какво ще напише.

– Сигурен съм, че в статията ѝ дума няма да става за оръжие. Ние идваме с мир и всичко останало.

– Не говоря за статията ѝ, а за доклада, който ще изправи в ЦК. Тя е техен човек. Не чуваше ли как изцеждаше Стойчев докато разнасяхте провизии? Хиляди пъти по-добре ще е да ни разсекретят и веднъж за винаги да свърши тази проклета игра на шпиони.

– Чух. Но щом са изпратили съвсем външен човек, значи решението вече е взето. Едва ли нейният доклад ще има силата да обърне проекторезолюция на ЦК. Единствената опасност е, ако по някаква причина тя не се върне. Точно затова настоявам да сме въоръжени при това излизане.

– Добре – въздъхна Калоянов. – Но без никакви излишества. Автоматите в положение през рамо.

– Не си забравил строевия устав! – усмихна се капитанът.

– Как ще го забрава като чичо ми му е редактор.

– Сериозно?

– Няма майтап, той работи във Военно издателство. Остави сега устава, не искам да се правим на герои, и без друго ако срещнем развита цивилизация, която е излязла в космоса, едва ли ще имаме шанс с нашите пушкала. Спомни си от къде идват обектите.

Шеритов кимна. Технологията, с която беше построен извънземния космически кораб, изровен от квадрат петдесет и едно до село Царичина, надминаваше всичко постигнато от човечеството не с десетилетия, а с векове. Никой не знаеше дали той е пристигнал от другия край на нашата Галактика или е построен в митичната Атлантида. А имаше и историци, които настояваха, че е тракийски. Единственият безспорен факт идеше от стратиграфския анализ, който показа, че корабът е престоял погребан в земята под Царичинското поле поне десет хиляди години. По мащабите на Вселената това е нищожно късо време, но за една цивилизация е истинска вечност. За толкова време човечеството се е развило от родово-общинен строй до кацане на Луната. Ако преди сто века някой е можел да се телепортира, какво ли умее да прави сега?

– Готовност за излизане след три минути! – обяви Косьо.

Членовете на експедицията забързаха към кабината. Владо и Стефан затвориха люка с шестдесет секунди запас. Ключовете на таблото щракаха, големият часовник цъкаше.

Ваньо многозначително погледна Диманова и почука с пръста на ръкавицата по шлема си. Тя кимна и затвори забралото с едно движение.

– Десет – започна да брои Калоянов. – Херметизирайте скафандрите! Осем, седем, шест…

Подът под краката им се разтресе. На три светнаха зелените лампите, които сигнализираха готовност за излизане.

– … Две, едно, поехали!

Вибрациите се усилиха, винкелите и гофрираното желязо започнаха да стенат. Магнитните обувки на Диманова, която се беше подпряла на стената, не издържаха и тя излетя към тавана. Слушалките в шлема на Косьо донесоха до ушите му болезнения ѝ вик.

Лявата стена започна да свети в бяло.

– Завърти ни! Завърти ни веднага! – извика Тахънджиев. – Обстрелват ни! Сигурно е инфрачервен лазер.

– Назад! – Шеритов беше свалил автомата от рамото си и трескаво се оглеждаше за враг.

Парчета разтопена стомана се разхвърчаха из кабината. Едно от тях се рикошира върху пулта пред Косъо оставяйки в мястото на удара черно петно. Когато началникът на експедицията вдигна поглед, стената беше изчезнала. През отвора се чернееше космоса, посипан със златен прашец от далечни звезди. Аварийното осветление се включи и по-слабите от тях изчезнаха. Подът се успокои.

– Назад! – извика отново капитанът и изстреля един дълъг ред навън.

През дупката Стойчев видя целта му – лъскав овал, на няколко метра от тях, ако можеше да вярва на окомера си в космоса. Сега наистина няма да успя да донеса на Димка корал от океана на Велека, помисли си той. Нито дори парчета от Луната за децата.

Куршумите оставяха дълги бразди върху повърхността на овала. Владо и Дончо също започнаха да стрелят, а Косьо повдигна капачето на големия червен бутон, под който пишеше „Аварино връщане“, и го натисна.

Кабината затрепери отново.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 5


Пета част, в която инспектор от София проверява как Димка си води уроците

Димка завари Осми „Г“ клас относително спокоен. Деветата симфония продължаваше да се носи от старичкия дървен „Респром“,(23) а част от учениците замечтано се взираха в небето. Учителката прие, че именно „Деветата симфония“ е умиротворила класа, а не Георги и Антон, които със сериозен вид се разхождаха по пътечките между чиновете. Тя нареди на момчетата да седнат на местата си, и понеже до края на часа почти не оставаше време, пропусна разпявката. Само взе тебешира, и написа на дъската домашното за другата седмица – да се научат наизуст текстовете на две песни от урок номер двадесет и едно, добави страниците, и мълчаливо почука с тебешира по дъската и по учебника, който лежеше на катедрата. Някои от децата кимнаха в отговор. Тя пак почука, този път по-силно и сега повече ученици показаха знаци на разбиране, а по-съвестните дори си записаха домашното в тетрадките.

Те прекараха остатъка от часа в слушане на музика. Когато най-после леля Айше натисна звънеца, стаята избухна в глъч и се изпразни за миг. Предстоеше голямото междучасие, двадесет минути, през които човек трябва успее да се нареди на опашката пред павилиончето за закуски и да си купи баничка, а после да я изяде докато играе на гоненица или скача на един крак по квадратите, начертани с цветни тебешири върху асфалта в училищния двор. Димка спря грамофона, прибра плочата в шкафа и без да бърза се отправи към учителската стая.

Вътре цареше шум, не по-малък отколкото в коридора.

– Калоянова, ще дойде инспектор от София! – обясни ѝ химичката. – Манева се обади преди малко, случайно научила докато била в „Просветата“.

Вратата се отвори и в рамката ѝ се показа самата директорка. Тя дишаше на пресекулки и една от по-младите възпитателки побърза да ѝ налее вода от огромната гарафа на масата. Димка си помисли, че дори стотината метра, които деляха тяхното училище от Окръжния Съвет, могат да бъдат много дълго разстояние.

Донесоха стол. Манева седна, разкопча най-горното копче на блузата си, освободи пълничката си шия от плена на яката, и потвърди новината за инспектора.

– Ще пристигне за четвъртия час. Казал е, че иска да посети уроци по рисуване и по пеене. – Изстреля тя между две дълбоки вдишвания. – В отдела хабер си нямаха, че ще идва някой.

Около Димка по-възрастните учители обречено завъздишаха, те добре знаеха какво значи внезапна проверка от София. В такива случаи тяхното училище винаги се превръщаше в първа жертва, заради удобството което предлагаше близостта му със Съвета. Освен това, то беше базово за тукашния Учителски институт и всеки пропуск в знанията на децата можеше да бъде извинен, или поне обяснен с оправданието, че този материал е преподаван по време на практика от студенти. Практикантите бяха като хартията – можеха да понесат всичко и докато се стигне до тях, вятърът на разпределението отдавна да ги е духнал в някой далечен край на България.

Инспекторът се появи броени минути преди леля Айше да бие звънеца за началото на четвъртия час. Чистачката, предвидливо инструктирана да мете фоайето до второ нареждане, го отведе в директорския кабинет. Когато гостът влезе, Манева изненадано надигна глава от учебния план. Нищо по съсредоточеното ѝ лице не издаваше, че току-що е разстлала върху бюрото огромния картон, прилежно разделен на квадратчета, изпълнени със ситни буквички.

– Вас търсят – каза лелката и се върна при метлата и кофата за боклук.

– Добр день, – поздрави новодошлият със силен руски акцент. – Аз съм Георгий Соколников, от Инспектората към Министерството на Просветата.

– Заповядайте, другарю Соколников – скочи на крака стопанката на кабинета. – Аз съм директорката Цветелина Манева.

– От Съвета ми казаха, че вашата… училище е най-лучшее. Предложиха ми да дойда направо тук и казаха, че ще ме чакат.

– Никой от „Просветата“ не е е появил още.

– Предлагам да не ги чакаме – махна с ръка гостът и погледна часовника си. – Ако не се греша следую… следващият час започва след малко. Само ми покажете кабинета по пеене.

– А в час по руски не искате ли да влезете?

– Нет, не. Аз съм само инспектор по пеене и рисование.

Докато вървяха по коридора той обясни, че е роден в Ленинград,(24) но преди шест години срещнал красива българка.

– Най-красивата! – натърти той – Впрочем, всички жени тук са красиви.

Двамата правели дисертации в Московския университет. Оженили се и след нейната защита се преместили в София.

Пред тях учителите се разкъсваха между желанието да видят инспектора и тревогата, която ги караше час по-скоро да се скрият в стаите. Иззад вратите се чуваха команди:

– Клас, стани! Клас, мирно!

Няколко закъснели ученици ги изпревариха тичешком. Инспекторът погледна многозначително директорката, но не каза нищо. Тя само повдигна едва забележимо рамене.

– Имаме син на пет години – добави руснакът, когато те се изправиха пред вратата на музикалния кабинет.

Манева за всеки случай почука преди да влязат при Димка и изчака за миг, докато отвътре не се чу гласа ѝ.

– Влез!

– Другарко Калоянова, извинявайте, че ви обезпокояваме, това е другарят Соколников, на проверка от Министерството – обясни директорката. – Той ще присъства на урока.

– Ама разбира се, заповядайте. – учителката по пеене се изправи до бюрото.

– Аз ще седна вот-там – гостът посочи едно празно място на последния чин, от към страната на прозореците. – продължайте все едно че ме няма. А с вас – той се обърна към Манева, – с вас будем разговаряме след часа.

Директорката се поколеба преди да остави младата преподавателка в ръцете на хищника от София. Усетил колебанието ѝ, инспекторът добави:

– Не се безпокойте, вече знам къде се намира ваш кабинетът.

По усмивката му си личеше, че се шегува и Манева се разтревожи още повече. Но тя нямаше какво повече да прави тук и излезе. А в стаята настана нервна тишина, само чиновете поскърцваха, докато учениците се въртяха на местата си, поглеждайки крадешком към непознатия мъж в дъното на кабинета.

– Отворете учебниците на страница четиридесет и седем. Следете текста. Петя – Калоянова се обърна към ученичката, която пееше най-добре, – дай тон!

Димка знаеше, че момичето три пъти седмично ходи на солфеж в градския младежки дом, но въпреки това се наложи учителката на два пъти да използва камертона си, преди да класът най-после да запее както трябва. Гласовете на повечето все още не бяха започнали да мутират и „Стани, стани юнак балкански“ се получи по-добре, отколкото в другите класове, но никой не можеше да каже дали това е достатъчно за проверяващия от столицата.

Груповото изпълнение успокои учениците, те спряха да се озъртат назад и Калоянова рискува да изпита двама души върху последния урок, за Бах. Една шестица и една четворка по-късно тя им разказа за Бетховен, написа домашното на дъската и ги накара да изпеят още една Възрожденска песен. По средата на „Тих бял Дунав се вълнува“ звънецът се обади и часът свърши.

Соколников изчака децата да излязат от стаята.

– Кажете на другому клас да се строи в коридора и да стоять там.

Димка предаде нареждането на дежурния ученик и го предупреди да пазят тишина, защото като нищо инспекторът може да реши да изслуша още един урок по пеене.

– Вие проведохте добър урок – започна инспекторът без да става от мястото си на най-задния чин. – Но недостатъчно разпяване. Вредно за гласни труни. – И той се впусна в дълга тирада как говорният апарат може да се повреди от претоварване, с тон който подхождаше повече на оперен репетитор, разтревожен да не би примадоната на трупата да загуби най-горната октава на гласа си.

Калоянова го слушаше почтително изправена до катедрата, и не можеше да повярва на ушите си. Всичките проверяващи, с които се беше срещала до сега в кратката си кариера, се интересуваха преди всичко от нейното преподаване, а не от здравето на детските гласни струни.

Разборът на урока продължи по-малко от пет минути. Накрая Соколников я изненада още веднъж, като дойде да ѝ стисне ръката и я съпроводи до учителската стая, от където Димка трябваше да вземе дневника на следващия клас.

– Уморен с доргата. – каза инспекторът на директорката, надвиквайки звънеца за влизане в петия час. – А и никой не появился от отдел „Просвета“. Ще мина през савет да си поговорим с тях. При вас ще се върна следобед, да направим подробен разбор на млада колежка.

Манева мислено подскочи от радост, защото посещението на урок по рисуване, втората специалност на инспектора, се отлагаше с поне няколко часа. Учителят по изобразително изкуство Цанчо Цанчев се отличаваше с любовта си към чашката. Сутринта той не се появи в учителската преди часовете, а само изпрати един ученик за дневника. Това предвещаваше опасност, защото като весел и разговорлив човек от нейното поколение, Цанчев обикновено търсеше възможност да си побъбрят, ала с всички сили избягваше да се мярка пред очите ѝ когато знаеше, че срещата ще му донесе само упреци.

*

Соколников кимна на чистачката и пое по улицата, която свързваше училището и Съвета. Но вместо да продължи напред към Народния Съвет, той зави още в първата пресечка и се отправи към близката кооперация, до входа на която стоеше жълта телефонна кабинка.

В портфейла му подрънкваха много монети от две стотинки. Той пусна една в процепа и преди да набере номера, се изкашля няколко пъти, сякаш искаше да прочисти гърлото си. После произнесе на чист български език, без следа от руски акцент:

– Добър ден, може ли да повикате другарката Калоянова?

Отсреща недоволен женски глас му съобщи, че тя е в час.

– Но моля ви, спешно е! – настоя инспекторът. – Случи се нещастие с нейния съпруг. Предайте ѝ веднага, че трябва на часа да дойде тук…

– Минутка само! – трогната от новината, събеседничката му най-после склони да му помогне. – Сега ще я изпратя някой да я…

– Не, не мога да чакам. Предайте ѝ да идва веднага. Трябва да тичам…

Той окачи слушалката на кукичката и побутна вратата, но тя се оказа препречена. Пред нея стоеше възрастна лелка, навярно пенсионерка. От тези, които прекарват целите си дни на пейките пред блоковете, знаят и последния слух и всичко е тяхна работа. Тя загрижено го попита:

– Обадихте ли се в „Бърза помощ“?

Инспекторът се стресна за миг.

– Не се безпокойте, другарите вече направиха каквото трябва. Те вече са там.

– А, щом другарите са пристигнали, – лелката се отмести за да му стори път, – значи всичко е наред.

Соколников побърза да се отдалечи и едва няколко пресечки по-нататък се престраши да извади от чантата си малко транзисторче „Юпитер-601“.(25) Той го включи и повъртя малко копчетата му, преди от високоговорителчето да се разнесе разтревоженият глас на Калоянова.

– … лошо да не се е случило.

– Вече пратих да извикат Милев, той днес е дошъл с „Москвича“. – успокояваше я Манева. – Веднага ще те закара…

Инспекторът изключи „Юпитерчето“ и енергично закрачи към Сеизмичната обсерватория. През няколко минути той включваше радиото, колкото да се убеди, че Димка все още не е пристигнала в службата на мъжа си. В апаратчето имаше магнетофонна лента само за четиридесет и пет минутен запис, и „Соколников“ не искаше да пропусне най-важното от предстоящите обяснения между учителката и колегите на съпруга ѝ.

Четвърт час по-късно най-после се чу как колата с жената спира пред обсерваторията. После нейде глухо забръмча звънец. Инспекторът прищрака два пъти с ключето за избор на диапазон от къси или средни вълни, и вграденото магнитофонче започна да записва.

– Отворете! Николов, какво става с мъжа ми? Жив ли е?

– А, Стойчева! – чу се мъжки глас. – Ти пък кога успя да разбереш за… за аварията?

„Соколников“, който отпуснато вървеше по улицата към музея, мислено подскочи.

– Жив ли е?

– Да, жив е, успокой се. Мъжът ти е роден с риза и в добавка, със златна лъжица в устата.

– Пусни ме да го видя.

Високоговорителите изпуснаха скърцащ звук, все едно се отваряше дълго несмазвана врата.

(23) Марка български домакински електроуреди, сред които грамофони.

(24) Името на Санкт Петербург през периода от 1924 г. до 1991 г.

(25) Портативен 7-транзисторен радиоприемник „Юпитер-601“, произвеждан от 1971 г. в Днепропетровския радиозавод. Маса – 280 грама, захранване – 9 в. батерия.

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, криптоистория, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 4


Четвърта част, в която има напрегнато обратно броене, но няма огнен старт

Двигателят на новичката „Жигула“(17) зарева на висок тон по склона към геофизичната обсерватория. Всеки хлапак може да каже по звука, че автомобилът е с хиляда и шестстотин кубиков двигател като на „Лада“,(18) помисли си капитан Стефан Шеритов. Колата спря пред входа, офицерът слезе и нервно запристъпя наоколо, докато двамата му спътници със суетене извадиха чантите си от багажника. Тримата бяха облечени в цивилни дрехи, но синьо-жълтата маркировка на автомобила и униформата на старшината зад кормилото не оставяха съмнение за характера на работата им.

Шофьорът се накани да потегли и им помаха с ръка през прозорчето.

– Довиждане, другарю капитан!

Шеритов кимна в отговор и се обърна към спътниците си.

– Друг път никакво идване с патрулка! Колко му е да ни снимат от някой спътник.

– Нямаше други коли, а и без това закъсняваме. – оправда се най-високият от тях, Владо Софиянски от научно-техническия отдел. Той носеше добре изгладен, но малко старомоден костюм, а в ръката си стискаше дръжката на олющена кожена чанта. Капитанът не веднъж му беше казвал, че прилича на доктор от разказ Чехов.

– Има облаци, – снизходително напомни третият мъж, Дончо Тахънджиев, родом от северното Черноморие. Той беше най-нисък от тримата, с рижи мустаци, и за разлика от останалите, работеше в съвсем цивилно учреждение – Астрономическата обсерватория, където пристигна преди три години по разпределение. Градчето му хареса и по всичко изглеждаше, че ще остане тук за дълго, дори да не го бяха мобилизирали да участва в работата с портала. Неговият багаж изглеждаше най-странно – продълговат дървен сандък с дръжки от двете страни. Носеха го двамата със Софиянски.

– Ти поне би трябвало да си чувал за инфрачервена фотография – отвърна Шеритов. – Дай да ти помогна.

Мустакатият свали от рамото си масивна тринога и му я подаде, преди да отвърне.

– Инфрачервените камери виждат само разликата в температурата, а покривът на колата е с една и съща температура, независимо дали е син или жълт, или червен, или зелен.

– Така е, – подкрепи го дългучът с кожената чанта. От горе може да се види само че пред сградата е спряла кола. И че двигателят ѝ работи.

– Айнщайновци! – ядоса се Шеритов. – Участъците с различен цвят отразяват различно и следователно се нагряват различно, така че температурата на покрива зависи от боята.

– Брех, нашият капитан разбирал от физика! – прихна Чеховият доктор.

– Това, така да се каже, е ефект от втори порядък – защити се нисичкият. – И има значение само ако покривът е подложен на пряка слънчева светлина, което не е случаят сега, и ако забравим за високата топлопроводимост на метала, от който е направена колата.

– А да не говорим за тенджерата – посочи невъзмутимо капитанът към сигналната лампа, която увенчаваше покрива на колата. – Тя със сигурност е по-студена от покрива и ще се види на снимките като черно петно. Нали не очаквате техните аналитици да решат, че на някой от геолозите му е станало лошо и е идвала линейка?

Портиерът Бай Пешо, бивш железничар, който още носеше униформена фуражка от предишната си работа, най-после докуцука до вратата да ги пусне, и тримата продължиха спора си в сградата.

– Че какво, съвсем логично обяснение – отвърна Тахънджиев.

Той се канеше да каже още нещо, но в този момент вратата в края на коридора, където се намираше кабинетът на Николов, се отвори и пред тях се показа профилът на „Просто Цецка“. Директорът явно беше вдигнал щорите на прозорците си, защото иззад гърба ѝ струеше ослепителна светлина. Очите на тримата все още се адаптираха към сумрака на геофизичната станция и те можеха да видят единствено очертанията на тялото ѝ.

Изглежда домакинът беше предупредил гостенката, че останалата част от експедиционната група ще пристигне всеки момент, защото без да покаже никакъв признак на изненада, тя се отмести да им направи път.

Николов ги представи и обясни, че жената е журналистка и ще участвува в поредното излизане, което обаче ще е насочено към нова планетна система. Шеритов не повярва на ушите си – пуснали им бяха някаква парашутистка от централен вестник без да ги предупредят и на всичко отгоре ги пращаха един господ знае къде. Сигурно в ЦК бяха решили да разсекретят програмата, и без това по сведения на разузнаването характерът на тяхната работа не беше тайна за ЦРУ от поне два месеца, но защо така изведнъж и защо без предупреждение? За да се появи мацката тази сутрин, решението трябва да е било взето преди поне ден и половина. Освен ако случайно не се е намирала някъде наблизо.

– Отдавна ли сте в нашето градче? – попита я той.

– О, само от снощи – тя се усмихна, – вчера на обяд тръгнах от София.

Шеритов я погледна и неволно отвърна на усмивката ѝ. Оставяше само да разбере дали тя съзнателно му спести въпроса кога се е запътила насам, или репликата ѝ се дължеше на обикновена бъбривост.

Той се извини и направо заяви, че отива в съседната стая да позвъни. Директорът разпери многозначително ръце още преди капитанът да е излязъл. Докато набираше номера на Управлението, Стефан си представи как телефонът на Николов издайнически издрънка – всички апарати в геофизичната обсерватория бяха деривати, с един и същи номер.

Началникът на отдела го нямаше, но дежурният потвърди, че от София току-що е пристигнала телефонограма със заповед да оказват всякаква помощ на другарката Цветелина Маркова Диманова, родена на осемнадсети ноември хиляда деветстотин петдесет и девета година в Търговище, личен паспорт номер… Сега оставаше само да ѝ поиска документите за проверка, въздъхна на ум Шеритов.

Той се приближи до вратата на директорския кабинет точно когато журналистката се интересуваше колко пъти са излизали през портала.

– Седемнадесет – похвали се от иззад гърба му Стойчев. Съдейки по изцапаните ръце, той идеше от работилницата в мазето. Капитанът го пропусна да влезе, младокът беше готов да избухне от ентусиазъм. Нищо чудно, като се вземат предвид формите на другарката от София. – Скафандрите са готови. Заповядайте в пробната.

– Чакайте! – спря ги Николов. – Прочетохте ли докладната?

– Скука – отговори аспирантът. – Пращат ни в системата на някакво червено джудже. Фотографският обзор е открил шест планети, наистина, едната е в зоната на течната вода и…

– Фотографският какво? – прекъсна го гостенката.

– Фотографският обзор – намеси се Тахънджиев. – Преди в една система да отидат хора се изпраща фоторобот. Това е малко устройство, с размер на куфар. В него има четири камери тип „рибешко око“. Те имат… – той се забави, търсейки подходяща дума, – изпъкнал обектив, който може да обхване едновременно почти половината небе. Това отговаря на ъгъл на полезрение от близо сто и осемдесет градуса. Повечето нормални фотоапарати могат да обхванат най-много четиридесет-петдесет. Разбира се, със специален късофокусен обектив всеки апарат може…

Групичката, на която след по-малко от час предстоеше да се превърне в експедиция до една от най-богатите на планети звездни системи, посетени някога от човечеството, се завлече към подземния етаж. Калоянов, вече екипиран, ги чакаше пред изделието Царичина-3 и проверяваше налягането в резервните кислородни бутилки. Изглеждаше, че този път късметът най-после ще се усмихне на аспиранта – на него се падна честта да помогне на Диманова с обличането, но в последния момент се оказа, че тя е минала курс за подготовка със съветските скафандри „Орлан“,(19) спомените ѝ са съвсем пресни и може да се справи сама. Стойчев обидено отиде да се екипира в противоположния ъгъл на залата. Софиянски едва съхрани сериозно изражение на лицето си, а Шеритов мислено отмести датата на секретното съвещание на ЦК с поне една седмица по-назад. Може би дори с две.

Когато приключи с обличането на скафандъра, той извади личния си ключ. Николов последва примера му и в момента, в който градският часовник започна да отброява дванадесет удара, те ги вкараха в двете ключалки на експедиционната камера. Отверстията им умишлено бяха достатъчно раздалечени, за да не може да си отвори сам човек – част от мерките за защита на системата.

– На три! – каза директорът и започна да брои, – Едно, две, три! – И двамата едновременно завъртяха ключовете си.

Скритото в стената устройство комбинира усилията им с часовников механизъм, който откриваше достъпа до изделието само в определени, предварително програмирани моменти.

Пред тях се откри куб от потъмняла поцинкована ламарина, заварена направо за рамка от тридесетмилиметрови винкели. На няколко места можеше да се видят ръждиви петна, следи от сблъсъци с активни чуждопланетни атмосфери, в които желязото се окислява за минути. И ние летим с това чуди до другия край на Галактиката, помисли си капитанът и тутакси се поправи. До сега не се бяха отдалечавали на повече от двадесет и пет парсека – по-малко от една десета от процента от размера на Млечния път – езикът на човек може да се счупи, докато го каже, а мозъкът – докато го помисли. Но най-страшното беше, че дори този малък обем съдържаше хиляди звезди и Тахънджиев се кълнеше, че и най-добрите звездни каталози са непълни. Да не говорим, че плътността на звездите в посока към центъра на Галактиката расте експоненциално.

Диманова не преставаше да разпитва и вече бе успяла да измъкне тази информация от колегите му. Шеритов издебна подходяща пауза в разговора и се намеси.

– Нямаме достатъчно хора и време за изследването на всички звезди, затова най-напред изпращаме фотографски станции, за да съберем информация за всяка система преди да решим дали има смисъл да я изследва пълноценна експедиция. Пък и ни коства значително по-малко енергия да прехвърлим двадесет килограма, отколкото два тона.

– Освен това – добави астрономът, – станциите са малки и е по-трудно да бъдат забелязани, отколкото този сандък. – Той потупа стената на куба с ръкавицата на скафандъра си. В отговор кабинката изкънтя на кухо.

Журналистката го погледна въпросително.

– Имам предвид, потенциалния противник?(20) Как биха могли…

– Не, не говоря за тях, а за потенциална развита космическа цивилизация. Не искаме извънземните веднага да научат за нас, разбирате, ако не са добронамерени…

– Десетминутна готовност – обяви Софиянски. Той се беше облакътил на пулта, от който се управляваше изделието.

– А това какво е? – приближи се към него Диманова.

– Контролен пост. Има два, онзи е основният – той посочи към другия ъгъл на залата, където прегърбен над подобно устройство, Николов съсредоточено записваше нещо в ученическа тетрадка на големи квадратчета. – От тук управляваме прехода.

– Управляваме е силно казано, – откъсна се от заниманието си директорът на станцията. – Относителната грешка в координатите е към шест процента.

– Това не е ли опасно?

– Само ако човек не внимава. Но ние не разчитаме на абсолютната точност и изпращаме експедиции само до сравнително близки звезди, така че дори при големи отклонения няма опасност нашите героични изследователи да изгорят във вътрешността на някое чуждо слънце. Първо се прицелваме далече от целта. Като пристигнат на място тези юнаци правят триангулация – той посочи групичката, състояща се от Шеритов, Калоянов, Тахънджиев и Стойчев, които в момента товареха допълнителни батерии за скафандрите и куп друго резервно оборудване в кабината. – После коригираме координатите и ги пращаме пак, този път по-близо. И така няколко пъти, примерно десетина, докато не се озоват на повърхността на планетата, астероида или кометата, която искаме да изследваме.

– Не сме съвсем сигурни – добави Тахънджиев, – но изглежда, че мястото на пристигане зависи от промените на гравитационния потенциал по лъча на зрение. С първото излизане ние така да се каже пристрелваме(21) траекторията. От там нататък са достатъчни само линейни поправки, защото потенциалът почти не се мени в рамките на няколко десети от парсека.

Той сигурно щеше да продължи лекцията си още дълго, ала Софиянски погледна хронометъра на стената, изкашля се и обяви петминутна готовност.

– Спуснете си забралото – нареди Николов на Диманова, – и влизайте в кабината.

Шеритов слушаше разговора и едновременно пренасяше последните кутии от неприкосновения запас. Той не спираше да се чуди на дилетантското решение да им изпратят журналистка. Колкото и да се е готвила при съветските другари, останалите в групата нямаше да ѝ имат доверие, преди да я познават по-отблизо, и в неговите очи това подлагаше цялата експедиция на неоправдан риск. Добре че скафандърът скриваше пищните ѝ форми и мъжете не се разсейваха като я гледат. Но след като веднъж си я видял облечена в прилепналия дънков костюм, как да я прогониш от мислите си?

В последния момент Тахънджиев се замота със своята дървена кутия – тя съдържаше петнадесетсантиметров телескоп „Касегрен-Максутов“, необходим за небесната триангулация. Диманова беше пожелала да погледне инструмента по-отблизо и капакът му беше останал отворен. Астрономът щракна закопчалките му точно когато Николов започваше обратното броене.

– … Десет, девет, осем, седем…

Кабината потрепери. Директорът навярно беше подал електричество към намотките под пода, които представляваха изделие Царичина-3. Под това име телепортът-проектор се числеше в официалните документи. Самата кабина не представляваше нищо повече от ръждив метален контейнер, изграден над него. Сърцето на устройството представляваше един от дванадесетте работещи проектори – така ги наричаха по липса на по-добър термин или на по-дълбоко разбиране какво всъщност правят с пространствено-времевия контикниум, – намерени при разкопките край едноименното софийско село.(22)

– … шест, пет, четири…

Токът в градчето спря. Сега цялата електроенергия на окръга течеше към геофизичната станция по брониран кабел, закопан под шосето преди два месеца, когато сводна рота на вътрешни войски, облечена в раздърпани кечаджийски униформи, но съставена само от капитани и майори, се преструваше, че ремонтира градската канализация.

– … три, две, едно, поехали! – по традиция завърши Николов.

(17) Популярно в България събирателно наименование на ВАЗ 2101 и неговите модификации, обикновено снабдени с двигател с работен обем 1200-1300 куб. см. и мощност 64-69 конски сили.

(18) Популярно в България събирателно наименование на ВАЗ 2103, ВАЗ 2106 и техните модификации, обикновено снабдени с двигател с работен обем 1500-1600 куб. см. и мощност 75-80 конски сили.

(19) Скафандър за работа в открития космос, разработването му започва още през 1960-те години като част от подготовката за съветската Лунна програма.

(20) Популярен евфемизъм, с който в страните от Варшавския договор бяха обозначавани страните от НАТО.

(21) Метод за стрелба в артилерията, когато атмосферните условия, например скоростта и посоката на вятъра, не са известни. Най-напред се изстрелва се един снаряд, по възможност снабден със специялен заряд, който произвежда голямо количество дим – за да обозначи ясно място на падането. При изстрелването на следващите снаряди се правят корекции в азимута и наклона на цевта на оръдието, така че точката на попадение да се приближи към целта.

(22) Село Царѝчина, община Костинброд се намира на около 30 км северозападно от София. Печели печална известност през 1990-те години, когато група от мистификатори убеждават българската армия да изкопае тунел с дължина 165 м. и денивелация 70 м. в търсене на съкровището на цар Самуил, следи от извънземен разум и т.н.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 3


Трета част, в която Сашка се справя с класна умножена по осем, но майка ѝ понася последиците, а в същото време мистър Шулц пътува за римската вила

Леля Айше, училищната чистачка открехна вратата. В процепа се показа главата ѝ, покрита със синя забрадка.

  • Другарко Калоянова, другарката Манева ви вика.
    Децата мигом се разсеяха, започнаха да си шушукат и да гадаят защо директорката може да вика при себе си учителката по пеене в средата на часа. Двамата бабаити на класа, които Димка специално беше сложила да седят най-отпред, започнаха да се бият. Тя се намръщи и почука с химикала по плота на бюрото.
  • Тишина, тишина! Георги и Антон! Станете! – Калоянова се обърна към момчетата първия чин. – Веднага!
    Шумотевицата намаля, но не изчезна напълно.
  • Вие двамата, тъкмо сте се изправили, ще бъдете старши на класа докато ме няма. Георги, пусни грамофона, Антоне, извади от там, – тя посочи редицата шкафове със стъклени врати в дъното на музикалния кабинет, – плочата с „Девета симфония“ на Бах и я донеси. Ако заваря някой да не си е седнал на мястото като се върна, ще го накарам да изпее „Пътнико свиден“(13) на дъската!
    Класът се разсмя в отговор на тази заплаха, а Калоянова с мъка се изправи от стола и понесе тежкия си корем навън. Първите тонове на Деветата се чуха още докато тя вървеше по коридора. По средата на пътя към директорския кабинет те бяха изместени от ударите на часовника с махало, който висеше във фоайето на първия етаж. Цялото училище живееше по неговото време, чистачките се взираха в стрелките му преди да бият училищния звънец, учениците по него проверяваха колко минути им остават до края на междучасията. Сутрин в седем директорката лично го сверяваше по сигнала за точно време на програма „Хоризонт“.
    Димка отброи десет удара, почти средата на третия учебен час на първа смяна, както наричаха класовете, които идваха на училище преди обяд. След двадесет минути щеше да започне голямото междучасие. Тя почука на вратата на директорския кабинет. От вътре се чу едно уморено „да“, Манева имаше проблеми с разсънването и се лекуваше с кафе и цигари, от което гласът ѝ сутрин беше прегракнал като на джазова певица.
  • Калоянова, твоята математичка се е проявила – посрещна въпросителния ѝ поглед директорката. – Помолиха да им се обадиш моментално – тя посочи телефона на бюрото си.
    Димка се обърна да излиза, в учителската стая също имаше апарат.
  • Къде ще ходиш, позвъни от тук на спокойствие. После притвори вратата, аз ще кажа на Айшето да заключи. Отивам в Окръжния съвет(14) да се разправям с онези идиоти от отдел „Просвета“. Отпуснали са ни пари само колкото за половината ремонт .
    Манева се натовари с няколко дебели папки, взе отворения пакет „Стюардеса“ и кибрита от масата, и потегли по директорските си дела.
    Димка придърпа към бюрото единия от столовете за посетители, отпусна се върху него и започна да набира номера. Четири цифри, достатъчно за едно малко градче, но все големи, и след всяко завъртане на бялата шайба ѝ трябваше цяла вечност, докато се върне до началното си положение. Странно беше, че очакват да се свърже с тях веднага. Всички училища работеха по един и същ график, и както тук, в „Отец Паисий“, сега беше средата на часа, така и в „Благоев“, където учеше Сашка.
    В слушалката се заредиха писукания. Ръката на Димка се изпоти и започна да ѝ се повръща. Най-после отсреща отговориха. Тя се представи.
  • Здравейте, колежке! Аз съм Божурова, учителката по математика на Сашка. Извинявайте че ви потърсихме точно сега, знам за вашата… – Математичката се запъна за миг, сякаш не искаше да спомене думата бременност пред някого. – За вашето положение, но не можахме да се свържем със съпруга ви.
  • Те понякога са заети с експерименти – обясни Димка. – Какво става с дъщеря ми? Да не е болна?
  • Не, даже е много здрава. Толкова здрава, че заедно с още двама свои съученици успяха да провалят класната работа по математика.
  • Ама тя сериозно се подготвя. С баща си всяка вечер решават задачи.
  • Казах да провалят класната, а не да се провалят на класната. Дъщеря ви, заедно с още двама калпазани изрешиха задачите на всичките осем групи, които им дадох.
    Димка едва се сдържа да не прихне. Не толкова за да не обиди Божурова, колкото за да се предпази от спазмите в стомаха, които смехът можеше да предизвика. За всеки случай тя прикри микрофона с длан.
  • Знаете ли колко време ми трябваше да приготвя задачи за осем групи? – обиденият глас от слушалката продължи а я напада. – И да знаете, че това го правя само за техния клас, другите минават с по две…

*

Сашка стоеше в учителската стая на „Димитър Благоев“ с наведена глава. Божурова я остави изправена пред шкафа с дневниците и отиде да говори в майка ѝ по телефона. Този път наистина прекалиха. През първия срок тримата заедно с Диана и Стамо решаваха задачите на собствените си групи и после ги пускаха на най-близките си съседи, но след няколко контролни математичката забеляза приликите в решенията и се закани да им приготви изненада за класната в края на учебната година.
Божурова ги раздели на осем групи, което усложни нещата, защото първо трябваше да си прехвърлят условията, после решенията. И даскалицата обикаляше между чиновете като цербер. Със Стамен решиха задачите на по три групи, а Диана се оправи с останалите две. Хванаха ги в самия край. Или може би по-рано, защото точно докато Сашка си припомняше как премина класната през злополучния втори час, математичката обясни на майка ѝ:

  • Видях ги още в началото как си подхвърлят бележчици, ама исках да разбера до къде ще стигне нахалството на нашите отличници! Следващия път тях тримата ще ги сложа отделно от всички, в единия ъгъл! – Заплаши тя.
    Ура, извика Сашка с всичката сила на вътрешния си глас. Щом ще има следващ път, значи няма да ни изключат.

*

Вишневият „Чавдар“(15) излезе на билото и въздъхна жално за последен път. През първите километри след като излязоха от София шосето беше равно, но с навлизането в планината завоите се занизаха един след друг. Шофьорът все по-често минаваше на ниска предавка. Зад автобуса се проточи дълъг шлейф от сажди и изгорели газове.
Хер Шулц често се обръщаше назад, и разгледа добре допотопното транспортно средство, което сега го носеше към развалините на една римска вила в подножието на планината. Без съмнение двигателят на рейса се нуждаеше от смяна на сегменти и пристъргване на цилиндри. Макар днес да носеше университетска карта, на която пишеше че е професор славист от университета в Кил, чужденецът разбираше от коли и мотори. Той беше прекарал младините си зад волана на артилерийски влекач в една армия, за която не обичаше да разказва.
В далечината се показа отбивка с чешма и автобусът тромаво зави към нея.

  • Десет минути почивка – обяви шофьорът. Пътниците се надигнаха от местата си.
    Водачът извади изпод седалката си приспособление, от което очите на хер Шулц широко се отвориха: то представляваше третина от вътрешна автомобилна гума. Долната ѝ страна беше защипана с две заковани едно за друго парчета дърво. Виждаха се грубо изкривените пирони, които ги държаха заедно. А в горния край на гумата някой внимателно беше изрязал две кръгли дупки. Шофьорът отиде до чешмата, промъкна пръстите на дясната си ръка през отворите, хвана с лявата дъсчиците, и започна да пълни приспособлението с вода от чучура. По същество, това представляваше сгъваема кофа. Много изобретателно, реши хер Шулц, и също слезе от автобуса, като не пропусна да провери дали не е забравил нещо след себе си.
    В подножието на планината се трупаха облаци и той се поздрави за предвидливостта да облече промазан анорак. Сутринта в столицата грееше слънце, но от североизток в страната навлизаше студен фронт и през следващите няколко дни се очакваха валежи. Дъждът може да лиши археологичната експедиция на хер Шулц от всякакво удоволствие. Ала господинът не се притесняваше и не бързаше. Градчето в долината пред него се славеше с чудесен етнографски музей, за който с възхищение разказваха културните аташета на другите западни легации. Сградата на някогашния турски конак, в който се помещавал музеят представлявала архитектурен паметник от седемнадесети век. Един кратък престой докато времето се оправи щеше да даде на слависта от Кил чудесна възможност да се наслади на местните забележителности.
    Хер Шулц се огледа. С оригиналната си гумена кофа водачът наливаше вода в широка фуния, забита в отвора на радиатора. От вътре излизаше пара и мъжът държеше лицето си настрани за да не се… ощави, сети се чужденецът за подходящата дума. По поляните наоколо блееха крави, овчар с дълга гега викаше нещо нечленоразделно на кучетата си. Откакто бяха спрели, по шосето минаха само две коли: седлови влекач „Шкода Мадара“(16) с полуремарке, пълно с бали слама в посока към Пловдив, и раздрънкана зелена джипка към градчето, към което се бе запътил и хер Шулц. Овалните стоманени пластини, които ѝ служеха едновременно за задна броня и за стъпенки при качване във високата каросерия, бяха боядисани в бяло.
  • Тръгваме! – провикна се шофьорът и пътниците покорно се стълпиха пред вратата на „Чавдара“. Хер Шулц се качи последен.
    Половин час по-късно и много завои по-нататък, пред очите му се откри изглед към долината. Чужденецът се вгледа в белите блокчета по хълмовете от двете страни на реката. Гледката щеше да бъде чудесна, ако я нямаше маранята. Неговите колеги му бяха разказали и за нея – резултат от изпаренията на язовира и от оловните съединения, които гигантският минно-обогатителен комбинат от двадесет и пет години бълваше в небето над градчето.

(13) Популярна естрадна песен от началото на 1970-те години, озаглавена „Нашата мила родна страна”. Текст Иван Генов, музика Димитър Петков.
(14) Орган на месно управление. Един от неговите отдели – „Народна просвета“ – се занимава с образувателните институции като училища и детски градини.
(15) Марка автобуси, произвеждани в гр. Ботевград през периода от 1956 г. до 1999 г.
(16) Марка товарни автомобили, произвеждани в гр. Шумен през периода от 1970 г. до 1989 г. по лиценз на чехословашката автомобилостроителна фирма „Шкода“.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 2


Втора част, в която при татко Костадин пристига парашутистка

Косьо съжали, че си показа служебното удостоверение на старшината. Човекът щеше да го пусне с устно предупреждение, спирането с предни колела върху пешеходната пътека не е нещо, за което взимат книжка. Трябваше откровено да си признае, че се е загледал в двора на старото си училище. Милиционерът сигурно щеше да му изнесе една лекция, че децата нямат спирачки и с това случката щеше да приключи. Но тази сутрин в къщи се забавиха със закуската, после се сбогуваха дълго време със Сашка, а „Славата“(5) на ръката му показваше седем и двадесет. В девет имаха излизане в нова система, където никой от хората му не си беше показвал носа, а преди това трябваше да прочете доклада на руснаците от десантната плавгрупа(6) в Японско море и от експедиционното отделение в Байконур, и да направи обслужване на скафандъра си.

Зает с мисли за работата, той не забеляза как измина няколкото километра до геофизичната станция. Миналата година я преименуваха на Сеизмична обсерватория, но новото име не доби популярност. За хората в градчето думата обсерватория си остана свързана с Народната астрономическа обсерватория, която се белееше съвсем близо на съседния хълм. Там работеха трима физици и всеки четвъртък от седем часа вечерта изнасяха лекции на децата, а нощем показваха планети и звездни купове на желаещите, с два петнадесетсантиметрови телескопа. Косьо беше водил цялото си семейство, даже няколко пъти.

На паркинга вече се кипреше синьо-бялото „Балканче“(7) на аспиранта Ваньо Стойчев. Той все още го беше възседнал и го изфорсира за последно преди да врътне контактния ключ върху фара.

– Добро утро, другарю Калоянов!

– Добро да е, Стойчев! Как е каската?

– Бива, бива.

Аспирантът се наведе да затвори кранчето за бензина и каската му грейна пред Косьо с цялата си прелест. Тя не беше като обикновените, които можеше да се купят в магазина на „Мототехника“(8) за осем лева и петдесет стотинки, и приличаха на кожен каскет с каишка. Тази защитаваше даже брадичката на мотоциклиста и имаше подвижен плексигласов похлупак пред очите. Черна, необичайно лека и с оранжеви светкавици от двете страни, тя беше гордостта на Стойчев. Миналата пролет той си я донесе от Чехословакия, когато двамата с ходиха на конгрес на Международния геофизичен съюз в Прага. Друсаха се в спалния вагон почти три денонощия, през които Косьо за пръв път от месеци се наспа като хората. Стойчев прекара почти цялото пътуване в съседното купе при две чехкини, които се прибираха от почивка в Созопол, и за двадесет дни на Черноморието бяха понаучили нещо за достойнствата и недостатъците на българските мъже. За Косьо най-полезната част от пътуването, след здравия сън, беше че шаферът им обмени по сто лева в крони, иначе имаше да гладуват в Прага. Въпреки това аспирантът едва не се размина с кнедлите и бирата, защото още през първия ден изхарчи почти всичките си крони за тази прословута каска и се наложи Косьо да му даде назаем. Пък и чешките физици, които им домакинстваха, изглежда се досещаха за финансовото състояние на двамата си гости. Наистина, те не им предложиха пари, навярно от тактичност, но всяка вечер ги гощаваха в различна Пражка кръчма.

Косьо се приближи и потупа каската на младия си колега.

– От къде знаеш, че е добра, като не си я опитал? Защо не вземеш да паднеш някой път, само малко, колкото да провериш дали е здрава?

– Здрава е, здрава, ама ще се надраска. Аз искам да ми е като новичка.

В този момент до тях паркира зеленият „Вартбург“(9) комби на Николов, директора на станцията. Той много се гордееше с колата си, най-западното возило, което един български интелигент може да си купи. Косьо беше виждал с очите си как всеки път, когато колегата му минава покрай автомобила си, го потупва по капака като любим кон. Днес той не беше сам, до него се извисяваше смолисточерен кок, нямащ нищо общо с опърпаната и прошарена косица на баба Николица, както наричаха съпругата му зад гърба ѝ.

Директорът измъкна тежкото си тяло от колата, трудно беше да се повярва че докато е правил дисертацията си в Съветския Съюз този човек е избродил Камчатка и Якутия в търсене на нефт и диаманти. Той се засили да отвори вратата на спътничката си, но тя не го дочака и излезе сама.

– Здрасти народе! Запознайте се – представи я Николов, – другарката Диманова, журналистка от „Работническо дело“.(10)

– Просто Цецка – усмихна се непознатата.

На мъжете им потрябва малко време, преди да отговорят. Софиянката носеше впит дънков костюм, като героините от западните филми.

Те разбираха от западни филми. Градчето, в което живееха, се намираше достатъчно близо до южната граница, за да може всеки домашен майстор да вдигне антена, с която се хващат поне една турска и две гръцки програми, Да, присъстващите бяха квалифицирани специалисти по женските форми. Обаче да отгатваш прелестите на някоя задморска актриса през снежинките на телевизионния екран не е същото като да подадеш ръка на жена, която може да сложи всичките чужденки в задния си джоб.

Аспирантът побърза да я поздрави както си беше с каската, само вдигна забралото.

Щом свършиха с представянията, Николов хвърли бомбата:

– Смяна на направлението. Телексът пристигна снощи. Днес ще излизате край едно червено джудже на шест парсека и нещо… И отгоре наредиха, – той посочи с пръст към небето, – другарката Диманова да дойде с вас.

Каската на Стойчев, която той най-после беше успял да свали, издрънча глухо на асфалта. Младокът се втурна след нея, но в старанието си да я хване по-бързо, той я ритна, тя се затъркаля и се спря чак до бордюра. От далече можеше да се види грамадната драскотина, която се появи точно по средата на лявата светкавица.

– Ама кокът ѝ – съвзе се Косьо. – Няма да се побере в шлема.

Вместо отговор „Просто Цецка“ вдигна ръка и издърпа дървената игла, която придържаше конструкцията над главата ѝ в изправено положение. Гарвановочерните коси се разстлаха в тънък слой по раменете ѝ. Тя изгледа тримата геолози триумфално.

– Аз лично ще я инструктирам по техника на безопасността – въздъхна обречено Николов и поведе гостенката след себе си.

Бай Пешо, куцият портиер на станцията, им отвори и те влязоха в сградата.

– Нека аз да проведа инструктажа на другарката – предложи Стойчев, докато вървяха по коридора.

– Не! – отсече директорът. – Вие сега отивате да обслужите скафандрите, включително резервния. До половин час да сте готови, за да можем да ѝ го настроим. И да прочетете доклада на съветските другари, те вече са били в тази система!

– Къде е той? – попита Косьо.

– Сигурно е на телекса или всеки момент ще пристигне – отвърна Николов и посочи на Диманова кабинета си. – Но дори и да го няма – подвикна той през рамо, – вашата задача е съвсем проста: да се покажете, да се огледате, и да се върнете. Без никаква самодейност!

– Трябваше аз да ѝ направя инструктажа, – оплака се аспирантът, докато двамата със Стойчев се спускаха към подземието, където някога се намираше работилницата, сега превърната в екипировъчно депо.

– Смяташ ли, че тя щеше да научи нещо от твоя инструктаж?

– Да, аз така щях да я инструктирам, че…

– Именно. А след час и половина излизаме и представа си нямаме къде ще ходим. Слушай какво – Стойчев спря и младокът едва не се блъсна в началника си. – Ти изтичай до горе да вземеш доклада, а аз през това време ще се захвана със скафандрите. И докато ги проверявам, ще ми четеш на глас.

Стойчев хукна обратно по стълбите, а Косьо се спусна до долу, извади един комбиниран уред от чекмеджето, и започна да мери волтажа на батериите от СЖО-то(11) на първия скафандър.

– Планетная система ЕН два-шесть-пять-семь – започна да чете аспирантът направо на руски, но после се поправи. – Планетна система ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем…

После отново се спря и се плесна по челото.

– Ами че тя е журналистка! В централен вестник! Дали ще ни разсекретяват?

– Добро утро! Ако пишеш и научните си статии със същата скорост, с която мислиш днеска, никога няма да защитиш.

– Да, ама дали ще ни разсекретяват? – настоя на своето аспирантът.

– То като че ли е останало нещо тайно. Половината град знае с какво се занимаваме…

– Сигурно ще ни дадат жилища…

– Жилища! Ти си помисли за славата! – подигра го Косьо. – Вече виждам как те целува Джина Лоллобриджида.

Младокът го изгледа шашнато.

– Преди години гледах някъде снимка как Лоллобриджида целува Юрий Гагарин на някакъв прием. Можеш да помолиш Цецка да ти я намери. Сигурен съм, че тя с радост ще помогне на един млад лъв на родната наука като тебе.

– Ама Джина Лоллобриджида не е ли малко старичка вече?

– Хайде, Гагарин, стига си мечтал, чети телекса.

– Планетна система ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем, – подхвана пак Стойчев, – известна още като Глисе петстотин осемдесет и едно, се състои от червено джудже от клас М-три и шест известни планети, третата от които се намира във водната зона…(12)

Камъчето и коралът от Ружена ще трябва да почакат до следващото излизане, помисли си Косьо и си наложи да се съсредоточи върху справката на съветските космодесантчици.

(5) Марка съветски часовници.

(6) Плаваща група – русизъм, израз на популярна тенденция по онова време в техническата и научната терминология, точно както сега доминират термини, произхождащи от английски език.

(7) Марка мотоциклети, произвеждани в гр. Ловеч през периода от 1958 г. до 1975 г. Под „Балканче“ обикновено се разбира най-малкия модел – мопед с работен обем на двигателя 50 куб. см.

(8) Държавно стопанско обединение (ДСО) „Мотоехника и автосервизи” – държавно предприятие в Н. Р. България, което се е занимавало в продажба и ремонт на моторни превозни средства.

(9) Марка леки автомобили, произвеждани в Германската Демократична Република (ГДР) през периода от 1966 г. до 1991 г.

(10) Вестник „Работническо дело“ е български ежедневник, орган на ЦК на БКП, издаван в периода от 1927 г. до 1990 г.

(11) СЖО – система за жизнеобезпечение.

(12) Водна или според съвременната терминология, обитаема зона около една звезда – зона, в която равновесната температурна на повърхността на една планета позволява наличието на течна вода.

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Български фантасти в чужбина: книга за история на киното от Петър Кърджилов във Великобритания


Наистина, става дума не за фантастика, а за академичен труд: The Cinematographic Activities of Charles Rider Noble and John Mackenzie in Bulgaria (vol. 1), Cambridge Scollars Publishing, UK, 2020:
https://www.cambridgescholars.com/content/images/thumbs/0943526_the-cinematographic-activities-of-charles-rider-noble-and-john-mackenzie-in-the-balkans-volume-one_300.jpeg

Част от книгата може да се види тук: https://books.google.bg/books?id=1LXkDwAAQBAJ&printsec=frontcover&hl=bg#v=onepage&q&f=false

Описание на анлигийски от издателството (https://www.cambridgescholars.com/the-cinematographic-activities-of-charles-rider-noble-and-john-mackenzie-in-the-balkans-volume-one): In the early 20th century, the American film producer Charles Urban, who had founded his company in London, sent two of his camera operators out to the Balkans. The Englishman Charles Rider Noble recreated moments from the uprising that had broken out in Macedonia (part of Turkey at that time) and filmed all over Bulgaria, while the Scot John Mackenzie travelled through Croatia, Montenegro, Bosnia and Herzegovina, Serbia, Bulgaria and Romania. As such, thanks to these two Britons, the first sequences of living pictures were filmed in the peninsula from 1903 to 1905. This book deals with this under-researched period, examining in depth, diligently and in detail over 1,200 sources of information (including newspaper reports, film catalogues, and archives). It will appeal to anyone who loves the ‘Seventh Art’ and adores the secrets its early history still holds.

Статия на български за същите събития може да се прочете тук:
https://www.ceeol.com/search/viewpdf?id=119848

Поздравления на автора!

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, История, литература, Literature, ревюта на книги, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 13 и 14 (край)


13. Ако компютрите бяха импресионисти

Ако аналитичните комплекси бяха импресионисти, човечеството щеше да се роди отново като представа за самото себе си, като усещане, породено от неясните щрихи на художника. Всяка от тях, взета поотделно, изглежда размазана, небрежна и недовършена, но съвкупността им е нещо различно – погледната от едно точно определено, идеално разстояние, тя създава у зрителя неизгладим облик на жена, огнено поле от макове, вечнозалязващо слънце, или омайни лилии от градината на някой отдавна забравен художник.

През тези милион и половина години, които преминаха, откакто хората се преселиха в симулация, изпълнявана между стените на гигантския фулеринов резервоар, потопен на двеста метра под повърхността на южния Атлантик, на Земята настъпиха много промени. Не един или два пъти ледниците настъпваха към екватора и се оттегляха към полюсите, но орбиталните огледала, предвидливо построени от създателите на новия изкуствен дом на човечеството, поддържаха температурата в океана над точката на замръзването.

Тонове метеоритно вещество се сблъскваше всяка година с планетата. От време на време някое по-голямо тяло се приближаваше в опасна близост до нея. Тогава влизаше в действие системата за орбитална защита и го обстрелваше с рентгенови лазери от Луната, докато ефектът на Ярковски не отклоняваше достатъчно астероида или кометата от орбитата им, за да избегнат фаталния сблъсък. Системата беше стабилна, разпределена за по-висока сигурност върху всички земни континенти, и даже на други небесни тела. За самоподдръжката ѝ се грижеха аналитични комплекси, състоящи се от тонове изчислителен разтвор, разпръснати в хиляди морета и езера, които нямаха имена, защото не бяха съществували по времето, когато по Земята ходеха хора. Флорида, Владивосток и дори Африка бяха названия, които системата използваше за да маркира географски райони, които човек с безкрайно въображение, живял преди милион и половина години, не би разпознал днес.

На Луната регулярно се появяваха нови кратери, а последните бактерии в пещерите под повърхността на Марс изчезнаха съвсем скоро след оттеглянето на човечеството и единствено земните аналитични комплекси пазеха в паметта си техните молекулярни карти. На Европа животът излезе изпод ледената покривка на океана и се разпростря по повърхността в тънък слой от плесен, която сменяше цвета си според сезона и ориентацията на магнитното поле на Юпитер. Телескопите на системата за защита откриваха подобни промени и в системата на Сатурн, но главният аналитичен комплекс не сметна за необходимо да изпрати до там автоматична станция. Задачата му беше да се грижи за безопасността на човечеството и той предприемаше мерки за да изследва космоса само доколкото това беше необходимо за да не се случи нещо с безценните кубически километри изчислителен разтвор в онова, което някога беше Южен Атлантически океан.

Борис не беше нито първият, нито единственият симулиран разум, който се запита как е възможно човечеството да е единствената свръхцвилизация в Галактиката, при условие че на планети, обикалящи около съвсем близки звезди, има толкова много други цивилизации, макар и много по-млади от него. Обикновено аналитичният комплекс прилагаше върху любопитните мерки, на които би завидял най-талантливият психоаналитик от ерата, когато човечеството обитаваше физическата реалност без посредничеството на компютърни разтвори. Тези любознателни индивиди се влюбваха или развиваха нови интереси и откриваха друга област, в която да приложат енергията си.

Но сега обстоятелствата бяха различни. Преди четвърт милион години Слънчевата система се размина с невзрачно червено джудже от спектрален клас М3. Подобни звезди в нашата Галактика се срещат десетки пъти повече от звездите, аналози на слънцето. Обикновено дребните червени джуджета имат много планети, но всяка от тях е малкарядко достига размерите на Нептун или на Уран. Червени звезди са обвити с бурни атмосфери и изпепеляващите им рентгенови лъчи периодично стерилизират техните планетни системи, грижейки се животът да не се закрепи на повърхността, да не развие сложни структури и интелект. Тази звезда не беше изключение, около нея обикаляха два газови мини-гиганта, сравними с Нептун, и четири по-малки каменни къса без атмосфери. При сближаването си със Слънцето тя загуби половината от тях, но отнесе със себе си множество тела от пояса на Оорт, който се намира в покрайнините на планетната ни система, на хиляди астрономически единици от нашата звезда.

Последствията от тази междузвездна среща се ограничиха до едва забележими промени в орбитите на Плутон и останалите транс-нептунови обекти. Дълго време те оставаха незабележими, освен за най-точните астрономически уреди. Спокойният период продължи, докато най-малката планета, която Слънчевата система бе отнела от червеното джудже, не претърпя два последователни сблъсъка с обекти от нашия облак на Оорт. Чудовищното разстояние остави тези събития невидими и за най-мощните земни телескопи, а случайността се погрижи новата орбита на планетата да я приближи към вътрешността на системата точно когато Земята се намираше от срещуположната страна на Слънцето.

Създателите на системата за орбитална защита бяха предвидили подобен сценарий и според плана им около Слънцето, по орбита подобна на земната, но с интервал от половин период, се движеше автоматична наблюдателна станция. С многократно дублиране и надеждна самодиагностика. Но нито един от аналитичните комплекти, които управляваха зашитата, не знаеше, че четири години по-рано изчислителният разтвор на станцията е попаднал под сноп рентгенови лъчи, образувани при сливането на две неутронни звезди преди девет милиарда години, когато Вселената все още е била в детска възраст. На ниско ниво системата за диагностика откри появата на мъртви зони в изчислителната течност и постави началото на самовъзстановителен процес, но резервът от ремонтно вещество на борда беше ограничен и станцията се нуждаеше от време за да генерира още. Междувременно, комуникацията между различните ниво на контрол бе нарушена, централното управление нямаше представа за повредата и при редовните сеанси на връзка станцията бодро рапортуваше, че се намира в отлично здраве.

Консерватизмът беше заложен дълбоко в характера на системата за жизнеобезпечение на симулираното човечество, иначе то едва ли би оцеляло през тези милион и половина години, прекарани под нейните грижи. Преди да предприеме някакво действие, тя търсеше прецеденти в миналото, симулирано или реално, и винаги отдаваше предпочитание на стари и доколкото е възможно – проверени решения. Системата научи за предстоящото разминаване с червеното джудже от редовните астрономически обзори на небето четиридесет хиляди години преди то да се случи, и дълго обмисля дали да не дублира симулацията, създавайки копие на някоя от планетите в системата на приближаващата звезда. Но квантовата природа на изчислителните процеси гарантираше, че копието няма да бъде точно, че всеки акт на всеки симулиран индивид в едната среда няма да е огледално повторение на действията на индивида в другата среда. В края на краищата двете реализации на човечеството съвсем скоро щяха да поемат по различни пътища. В онова далечно минало, когато хората бяха решили да се преместят в гигантския резервоар от изчислителен разтвор, те бяха предпочели да живеят в симулация с недетерминистичния характер като гаранция за свободната им воля, като гаранция, че няма да съществува апроксимация, която да принизи жизнения им цикъл до едно-единствено, макар и безкрайно сложно уравнение.

В края на краищата системата се отказа от създаването на втора човешка цивилизация. Главният аргумент против подобен акт беше историческият избор на самото човечество да се потопи в морето от биоелектролит, вместо да заселва Галактиката. Тя справедливо допусна, че симулираните хора, които се намираха в технологична, морална и емоционална среда, не много по-различна от онази, при която се бяха откъснали от физическата реалност, отново ще вземат същото решение – дори изборите на отделните индивиди да са различни, огромният им брой гарантира, че усредненият им избор ще бъде същия. Но сега ситуацията беше различна. Докато пропуснатият планетоид се приближаваше към Земята със заплашителна бързина, системата прерови историята на човечеството и не откри подходящ прецедент. Миналото не предлагаше отговор, а собствените ѝ евристични способности дребнееха пред величината на проблема.

Тя се нуждаеше от помощта на хората, но самите хора преди милион и половина години бяха направили невъзможно връщането си назад, във физическата реалност.

Оставаше един изход. Притисната от сроковете, системата за жизнеобезпечение първо ускори тактовата честота на симулацията. После направи инвентаризация на най-любопитните представители на човечеството, спря се на няколко по-обещаващи и премахна психологическите бариери, които самата тя бе заложила пред тях. Те сами щяха да преодолеят останалите защити, които предците им бяха изградили. Най-накрая системата оптимизира биологията на хората и я приспособи към условията на настоящия ледников период. Останалото бе въпрос на изчислителни операции и възможности на производствените комплекси, които трябваше да върнат човешката цивилизация във физическата реалност.

Нека хората сами да търсят решение на собствените си проблеми, мислеше си системата, и ако имаше ръце, сигурно доволна щеше да ги потрива. Тя не беше предвидила как недетерминистичната природа на квантовите изчислителни разтвори може да се съчетае с алтруизма на човеците и да доведе до появата на нова, невиждана до сега раса в реалния свят. Когато корабите на най-смелите четирикраки мореплаватели се натъкнаха на фулериновия цилиндър, закотвен в Южния Атлантик, системата не знаеше как да реагира.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.7313 астрономически единици.

14. Трионът на еволюцията

– Синхронизация? – попита старшият техник, с аватар на хлапак, който изглеждаше на по-малко от двадесет и пет.

– Четири деветки – рапортува колегата му, на вид още по-невръстен от него.

– Готов съм да се обзаложа, че и двамата са поне на моята възраст – прошепна Борис.

– Защо? – попитах. – Контактът с Действителността откъсна много младежи от игрите.

– При ниската тактова чистота, с която работи сега Симулацията, те едва ли са имали достатъчно време за да придобият специалност. Трябва да са старци като нас.

След посрещането техниците ни бяха настанили в две от дузината кресла, които запълваха интерфейсната зала. После се заеха да настройват апаратурата, и без да планират, ни дадоха време да се огледаме. Стените бяха боядисани в тъмно зелена боя, от оловната. Добре, че в симулираната реалност човек не може да се отрови, освен ако за това не се погрижи специален подпрограма. По настояване на Борис след контакта всички обръщенията към подобни функции бяха блокирани. Както и процесите, които се грижеха за стареенето. Решението беше взето лесно и единодушно – никой не искаше да умира.

Нисък, мръсно бял таван се спускаше застрашително над нас. В ъглите и покрай нитовете през боята бяха избили язвичките на ръждата. Лъскав линолеум покриваше пода, който леко се полюшваше, сякаш за да ни напомни, че контактните работи с Действтелността се водят от борда на току-що построен контейнеровоз, дрейфуващ в Южния Атлантик.

„Момчетата“ ни обясниха, че по-нататък ще може да се дефинират междинни станции в произволна точка от Симулацията. За сега нейните ресурсите едва стигаха за поддържане на нормалната ѝ работа – след като моят приятел използва огромна част от ремонтните комплекси за да пресъздаде във физическата реалност цивилизацията на четирикраките, и дума не можеше да става за мащабно развитие на нови разширения.

Преди да започнат, те внимателно обръснаха от главите ни малкото растителност, останала по тях. После плеснаха отгоре няколко шепи розово желе и го размазаха, като внимаваха да го разпределят равномерно от челата до задните основи на черепите ни. Накрая техниците забиха в тези импровизирани шапчици по една жица, с грубо оголени краища.

– Нужно ли беше всичко това? – усъмни се Борис.

– Не се заяждай с човека. – намесих се аз.

– Няма нищо – усмихна се „младокът“. – Интерфейсът е конфигуриран да следва законите на физическата реалност. Иначе нанонитите(10) ще вземат работен материал откъдето могат, например от черепите ви. И Симулацията ще трябва да го моделира. Не е много красиво. Но ако искате, мога да ползвам друга форма…

Той щракна с пръсти и над главата на приятеля ми се появи половинметрова конструкция, подобна на сешоарите от някогашните фризьорски салони. Погледнах нагоре – и над мен се извисяваше по най-застрашителен начин същото съоръжение, само дето от моята гледна точка не можех да оценя цялата му прелест.

– Хм, розовото тесто май е за предпочитане – призна Борис.

Шлемовете изчезнаха.

– Повечето хора предпочитат тестото – каза техникът.

По стените премина вълна и зеленото едва доловимо потъмня. Таванът се надигна.

– Има какво още да се иска от синхронизацията – отбеляза моят приятел.

Съседните кресла промениха формата си. Сега те приличаха повече онази ергономична мебел в офисите, върху която човек по-скоро коленичи, отколкото сяда.

– Синхронизация с Действителността след три, – започна да брои старшият на „младежите“, – две, едно!

Миг по-късно се появиха четирикраките. Само шест индивида. Щяха да напомнят кентаври от Гръцките митология, ако предните им „крака“ не произхождаха от втори чифт ръце. Отблизо и без скафандри се виждаше, че почти цялата тежест на извънземните се поема от най-задния им чифт крайници.

Над главите им се мъдреха шапки от розово тесто.

Крайният от новопристигналите се изкашля. Кабелите над главата му се разлюляха и техниците го изгледаха неодобрително. Бях готов да се обзаложа, че четирикракият се мъчи да запази поне следа от достойнство. Със съвсем човешки глас той се представи:

– Здравейте! Аз се казвам Ксампаунт. Останалите, от дясно на ляво, са Номатайх, Тиражмал, Скенихут, Мознумтан и Ралструанп. Ние сме една хранителна група.

– Аз съм Борис – отвърна моят приятел, – а това е Джо.

– Ние преглъщаме изпитанията на живота заедно. – добави четирикракият.

– За хранителна група ли става дума? – уточни Борис. – Знаем за тях от вашите двойници в Симулацията.

– Те са оригиналите – поправи го Ксампаунт, – а ние сме двойниците. Не е ли иронично оригиналите да се намират в симулация, а двойниците – във физическата реалност?

– А ние сме членове на един екипаж, – намесих се аз, – и в известен смисъл също преглъщаме изпитанията на живота заедно, макар и не буквално. Не мога да спра да се чудя колко сте антропоморфни. – казах, докато разглеждах пръстите на ръцете им, по пет на всяка. – Знам, защо е така, и все пак не мога.

Създателите на Симулацията предумишлено я бяха лишили от въображение за да ѝ придадат стабилност – свойство, което позволи на Борис да разбие защитата й, но ни обрече на срещи с „извънземни“, които наподобяват хората, и на история, съставена от безкрайно повторение на почти еднакви събития.

– Преди да се заемем със сравнителна биология, – обади се четирикракият, когото нарекоха Номатайх, – трябва да ви запознаем с един факт, който се нуждае от спешно внимание. Тирдамал ще ви разкаже. Той е специалист по небесна механика.

Третият извънземен кимна.

– Аз всъщност съм само любител.

– Гражданин-учен? Нещо като нашите граждани-астронавти? – обади се Борис. Може би искаше да го предразположи.

– Може би – кимна четирикракият. – Ние имаме повече общи неща, отколкото може да предположи човек, като ви гледа.

Човек? И те наричаха себе си хора. Пък и как ли иначе да се наричат?

– Какъв е проблемът? – попитах аз.

Тирдамал замълча, сякаш за да подреди мислите си.

– Към Земята се приближава астероид убиец – каза той накрая.

– Колко време ни остава? – поинтересува се Борис.

– Четиридесет и един дена.

– А от кога знаете за астероида? – продължи да разпитва моят приятел.

– От шест дни – отвърна събеседникът ни. – Масата му е огромна – около двадесет процента от масата на луната. Това всъщност не е астероид, а малка планета, с радиус над хиляда километра.

– Каква е вероятността за удар? – запитах отново. – И няма ли средства за отклоняване?

– Деветдесет и девет цяло и осем деветки след десетичната запетая. И не, няма средства за отклоняване. Масата му е прекалено голяма за времето, с което разполагаме.

В съседното кресло Борис се разсмя нервно.

– Не изпадай в истерия! – казах аз тихо, но надявам се, с необходимото внушение.

– Не, не! Каква истерия, какво говориш! Просто си дадох сметка защо толкова лесно получих достъп до ремонтните механизми на Симулацията. Тя се е нуждаела от помощ! Питам се само дали внезапното ми решение да регенерирам вас – той посочи към четирикраките ни партньори – вместо нас, също ми е било подсказано от контурите за управление.

Очите на Тирдамал светнаха, той мигом разбра за какво говори Борис.

– Като се има предвид, че навън – извънземният кимна настрани, но и така разбирахме, че говори за Действителността – поредният ледников период все още не е отминал, а ние произхождаме от студена планета, отговорът се натрапва от самосебе си.

Борис спря да се смее. Тъгата на лицето му сигурно беше разбираема дори за четирикракия, коленичил в подобието на кресло срещу нас.

– Съжалявам – добави Тирдамал.

– Ще го преживея. – отговори моят приятел. – Важното е да измислим как да спасим Земята. Струва ми се, че строежът на стотици ракети няма да помогне, нито пък че ще открием пътя към спасението днес, на тази среща. Предлагам да ускорите тактовата честота на вашата Симулация. Нека да превърнем шестте седмици, който ни остават, във векове, в хилядолетия, през които ще имаме възможност да открием най-доброто решение…

– Не най-правилното или най-ефективното, а онова, с което може да направим най-много добро на всички – уточни четирикракият, – на вас, на нас, и разбира се, на нашите оригинали.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.5050 астрономически единици.

Кода. „Дивото зове“

Разстояние между Земята и астероида: 0.0002 астрономически единици.

* * *

Синьото на океаните потъмня, а облаците, напротив, избледняха. Третата планета намигна на космоса за сбогом и изчезна, за да се появи далеч от астероида-убиец, на правилната орбита в системата на друга звезда от слънчев тип.

– Липсват ми старите съзвездия – казах аз, когато след края на празненството по случай успешното процеждане на Земята през толкова голямо разстояние, излязохме навън да се полюбуваме на нощното небе.

– Кога пък успя да свикнеш с тях? – попита ме Борис.

– Не, нямам предвид тези новите, а старите от преди милион и половина години. – За времето, което човечеството бе прекарало в Симулацията контурите на съзвездията се бяха променили до неузнаваемост – Всъщност, няма значение. Важното е, че над главите ни отново има звезди, и те ни зоват и предизвикват, както някога, както винаги са ни зовели и предизвиквали.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 32 парсека

(10) Нанонити – наномашини.

– край –

Валентин Д. Иванов

28.09.2009-25.08.2013

Паранал – Сантяго – Кърджали – Сантаго – Паранал

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 11 и 12


  1. Полети насън и наяве, които протичат нормално

… черен тунел, също като на тренажора в Звездното градче.
Към действителността ме върна динамичният удар от изключването на първата степен. Инерцията ни хвърли напред и предпазните колани се впиха болезнено в средните ми рамене.

  • Добре ли си? – попита ме Ксампаунт.
  • Аха – процедих през зъби. Не исках да се озова в космоса с прехапан език.
    Експлозивните болтове, които свързваха ускорителите с втората степен, се взривиха. През ракетата премина тръпка. В изпъкналите огледала, предвидливо сложени от двете страни на таблото, се видя как огнените струи на двигателите проблясват за последен път и ускорителите, описвайки плавни параболи, се отдалечават от нас. Предстоеше им да се спуснат на земята с парашути.
    На тренировките никога не изпадах в безсъзнание при нормалното осемкратно претоварване, което се очакваше да претърпим по време старта. Нито при десеткратно или дванадесеткратно – стойности, които то можеше да достигне в случай на проблем, ако мисията ни се провали.
    Нарушеният хранителен баланс, умората от дългото шофиране, непредвидения крос и вълненията около изстрелването наливаха олово в дланите ми. Загрижени, Ксампаунт и останалите от време на време се обръщаха дискретно да ме огледат, докато се преструваха, че четат показанията на уредите в противоположния край на таблото. Аз им отвръщах със същото, защото знаех, че ензимните запаси, които си разменихме преди да тръгна не бяха достатъчни. Деликатната продукция на нашите стомаси не се запазва добре в хладилна чанта, нито дори във фризер. Под очите на всеки от нас се синееха торбички от почерняла кръв. Цяло чудо беше, че не са ни сменили с един от дублиращите екипажи.
    Горивото в резервоарите на втората степен свърши, факлите в дюзите изгаснаха и инерцията отново ни запрати напред, макар и по-нежно отколкото първия път.
  • Как сте, момчета? – гласът на оператора от центъра за управление една надви пукането в слушалките.
  • Без проблеми – престорено бодро отговори Номатайх.
  • Яхнали сте орбитата като…
    Така и не разбрахме като какво сме яхнали орбитата. В задната част на кораба, където се намираха инструменталният блок и резервоарите с гориво, нещо изгърмя. Звукът достигна до нас през структурата на корпуса и дори брезентовите седалки, опънати с пружини в правоъгълни рамки, не го погасиха. Започнаха вибрации.
    Вдясно от мен Номатайх посегна към таблото, и се накани да повдигне капачето, което защитаваше от случайни докосвания ключа на помпата за подаване на гориво, когато вибрациите изчезнаха и в кабината остана да се чува единствено нормалното бумтене на главния двигател.
    Аз безшумно изпуснах въздуха от дробовете си. Нямах сили да се оглеждам, но съм сигурен, че и останалите направиха същото.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме? – потърси ни отново центърът за управление.
  • Тук борд „Дързост“ – отвърна Номатайх. – Главният двигател се задави за миг. Може би примеси в горивото.
  • За следващия старт ще го прекараме през по-фино сито. – успокои ни операторът на Земята. – Проверете налягането в нечетните магистрали, и ако спада, превключете към четните.
    Този човек – казваше се Заогемб и по професия беше лампов инженер – ме изумяваше за кой ли път. Той познаваше системите на кораба по-добре от създателите им. За него се шегуваха, че чете техническата документация за отмора.
    Номатайх се взря в уредите.
  • Проверяваме – намеси се Ксампаунт. – Няма промени.
    Двигателят утихна. Третият динамичен удар едва се усети. Ръцете ни олекнаха. В кабината покрай нас заплуваха частици прах, острилка за моливи, откачена ръкавица от скафандър.
  • Как е орбитата? – попита Номатайх.
  • Под третата нула.
    На човешки език това означаваше, че се носим към Луната с отклонение на орбиталните параметри от планираните, не превишаващо от една десета от процента.
  • Добре дошли в космоса – усмихна се Ксампаунт и разкопча коланите си.
    През следващите петнадесет минути се гонехме и играехме един с друг из тясната кабина, наслаждавайки се на безтегловността. До сега я бяхме изпитвали, макар и не веднъж, за не повече от няколко десетки секунди в пикиращите тренировъчни самолети. През тези полети ние бяхме твърде заети с обучение и тренировки за да усетим удоволствието и свободата, което човек изпитва, когато се отскубне от земното притегляне. Аз забравих – и сигурно не бях единствен – че ни предстои да платим за тази свобода след кацането: мускулите ни, отвикнали от съпротивлението на гравитацията щяха неизменно да предозират усилията си и най-малкото движение щеше да се превърне в борба за контрол над собствените ни тела. Всички бяхме виждали подскачащите походки на космонавтите от предишните експедиции.
    Ако преди в мен се таяха някакви съмнения, че има нужда от предпазни капачета над ключовете върху таблото, те изчезнаха напълно, когато случайно движение на Скенихут ме запрати именно в тази посока. Ксампаунт се опита да ме спре, но изчезването на тежестта не премахва нито масата на телата, нито импулса им, и ако не бяха собствените ми усилия, сигурно щяхме да сменяме екрана на курсовия изчислител още в самото начало на полета. Двамата с Ксампаунт застинахме на милиметри от стъклото му. Цялата ни група замръзна и две или три сърцебиения по-късно Скенихут прекъсна настъпилата тишина:
  • Съжалявам, без да искам.
  • Случва се и в най-добрите групи – отвърна Номатайх. – Време е за следстартовите проверки.
    Четири часа преминаха неусетно. На мен и Мознумтан се падна да се уверим, че спускаемият модул не е пострадал при изстрелването. Инструкциите са дебели и за да освободим ръцете си ги закрепваме с еластични каишки от смолата на гумено дърво към предните ни крачоли. Страница по страница преминахме през почти всички процедури и се уверихме, че машината, на която предстоеше да доверим живота си в последния участък от пътя към базата – от ниска лунна орбита до повърхността на нашия спътник, – е в изправност.
    Оставаха ни функционалните проверки на лазерния висотомер и фазовия радар, когато от центъра за управление пак се обади Заогемб.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме?
    Този път аз бях най-близо до радиостанцията.
  • Тук борд „Дързост“, чуваме ви силно и ясно.
  • Имаме една добра и една още по-добра новина за вас. С коя да започна? – попита се операторът.
    Останалите членове на групата се скупчиха около мен.
  • С по-добрата – отвърнах.
  • Имате телеграма от Финозие.
    Това беше груба и подла шега. Цялото ми уважение към Заогемб се изпари за миг. Пред очите ми се появиха прозрачни ръце на Зикейне, набръчканата им кожа с изчезналата плът под нея. Само миг по-рано ние си играехме в безтегловността, подскачахме и се надпреварвахме кой ще се преобръща през глава най-дълго, без да докосне стените на кораба. Разтърсих глава – бях излишно суров към спътниците си. Единствено аз се премятах в кабината след онези гледки. Останалите се радваха невинно, те не знаеха нищо, защото преди старта не ми остана време да им разкажа какво съм видял в стаята с евтините тапети преди по-малко от едно денонощие.
  • Чета – продължи операторът. – Зикейне е в ремисия.
  • И? – намеси се Ксампаунт.
  • И това е всичко – операторът помълча за малко и после добави. – Искам да знаете, че ние всички тук много се радваме за нея. И за вас.

Разстояние между Земята и астероида: 0.7313 астрономически единици.

  1. „Стояха зверчетата около оградата…“
  • Не-е-е-е-е-е-… – изстена Борис и оживи с жест виртуална клавиатура в старинен стил. Много пъти ми се беше хвалил с нея. Програмирал я бе да прилича на някогашните пишещи машини, с кръгли бакелитови клавиши, потънали в месингова обвивка. Аз разбира се не я виждах, но пръстите му, които подскачаха във въздуха, не оставяха съмнение с какво се занимава.
  • Няма смисъл да бързаш, те вече са мъртви.
  • Недей да бъдеш толкова сигурен – той се откъсна от заниманието си за момент. – Ако съм прав, наистина няма значение нито скоростта, с която пиша, нито колко време е изминало, откакто се е разхерметизирала капсулата им, но не мога да се справя с усещането, че ако се забавя с един единствен миг…
    И пак се върна към клавиатурата. По челото му избиха капчици пот. Изчаках го, не бързахме за никъде.
    Изминаха десетина минути, преди Борис да се отпусне в креслото си.
  • Е, ще ми обясниш ли най-сетне какво правеше?
  • Веднъж случайно попаднах на някакъв реликтов блог. Водел го е студент по физика, живял преди два или три века. Младежът беше разказал една шега. Тя завършваше така: „Колега, опишете еволюцията на всички фотони от Големия взрив насам. Поименно.“ Класически въпрос без отговор, формулиран за да разсмива наивните първокурсници от онази епоха. Аз просто изпратих подобни въпроси към света или към това, което минава за наш свят.
  • Борис! – така се обръщах към него когато бях особено ядосан. Той сигурно усети, че се колебая дали да го завържа за креслото или да го потупам утешително по рамото, и побърза да ме успокои.
  • Недей, всичко ще бъде наред. Нека най-напред да видим дали моята програмка ще тръгне и веднага ще ти обясня.
  • Колко още трябва да чакаме?
  • Съвсем малко – пръстите му пак заиграха по клавиатурата.
    През следващите няколко минути се взирах в труповете на четирикраките астронавти. Питах се дали лицата им изразяваха ужас или дори на облекчение – защото в края на краищата, космосът и бе подарил покой, както се пееше в една стара песен, написана по друг повод. Може би, ако един ден получех възможността да поживея сред тях, щях да се науча да разчитам израженията им. Сега ми оставаше само да гадая.
    Гласът на Борис ме извади от унеса.
  • В момента деветдесет и девет цяло и осем десети от изчислителните разтвори на нашата цивилизация смятат първите десет на сто седемдесет и трета степен значещи цифри на пи след десетичната запетая, или разпределението на скоростите на водните молекули в световния океан, по метода на грубата сила, или задачата за търговския пътник, който иска да обходи всички кораби в Атлантическия океан, но има на разположение само платноходка, с отчитане на сезоните и на климатичните промени, породени от глобалното затопляне. Или някоя от останалите двеста и петдесет милиарда тежки изчислителни задачи, които генерирах с моята малка програмка.
  • Атака за претоварване на ресурси?
  • Да, насочена срещу самата реалност – той изтри потта от челото си. – най-голямата и най-немислимата атака. – На мое място човек с въображение сигурно би измислил нещо далеч по-интригуващо и дори полезно, но изчисленията ми трябваше да бъдат разнообразни, безобидни, да нямат нищо общо с Парадокса на Ферми, и най-важното, да използват колкото се може повече изчислителни комплекси. Трябваше да формулирам въпроси почти без отговор, като онзи от студентския блог. Ключовата дума тук е почти. Посветих шест години от живота за да напиша генератора, който създаде задачите. И после още единадесет, – за да проникна в най-обширните аналитични комплекси на нашата цивилизация. Това не е толкова трудно, колкото звучи, когато става дума за микроскопични биополимерни капчици, разхвърляни по улиците, върху листата на дърветата или в океана. Сериозно се защитават единствено специализираните изчислителни средства, които са свързани с управлението на производствата, със съобщенията или с регулирането на икономиката.
  • Или с отбраната – подхвърлих.
  • Щяха да бъдат свързани с отбраната, ако имаше от кого да се отбраняваме. Но това е без значение, защото като процесорна мощност те не могат да се сравняват с морето на компютрите-капки, които следят за такива банални неща като включването и изключването на уличните лампи, управлението на рекламните табла според демографята на хората, които ги гледат, наторяването на нивите или миграцията на рибните пасажи. Например, малко хора си дават сметка, че около една десета от всички изчислителните средства на човечеството са вградени в дрехите и сигнализират, когато стане време да ги изперем, или са в самите нас и следят нивото на кръвната ни захар и натоварването на сърдечния мускул. Преди да започнеш да ме критикуваш, ще ти кажа, че специално се погрижих да не претоварвам последните две.
  • Ти отдавна си планирал някой да провериш дали не живеем в симулация – осъзнах аз, сумирайки годините на подготовка и изпълнение. – Още от преди да се пенсионираш.
  • Вярно е, от много време се питах защо нашата действителност е толкова нелогична. Такъв свят не може да има. Сякаш някой специално го е създал за нас, да се чувстваме комфортно в него и да не се опитваме да надникнем отвъд.
  • Защо не ми каза?
  • Не можех. Аз даже се страхувах да мисля за идеята си, страхувах се да я облека в думи.
  • Затова ли през цялото време си тананикаше?
  • Да. Преди малко, когато ти спомена, че би сложил на най-ниско ниво защита против осъзнаването или дори възникването на идеята за подобна симулация, аз сериозно очаквах светът да свърши. Знаеш ли колко глупави детски песнички съм изпял, докато писах програмите за инфилтрация на моите троянци?
  • Стояха зверчетата – подхванах аз – около оградата… През цялата сутрин ти беше на устата.
  • Откровено казано, не съм съвсем сигурен, че и сега мога да говоря за симулацията и за атаката, но нещо ми подсказва, че не съм избързал с откровенията. Погледни наоколо – той посочи към стените на кораба. Формите му, доскоро меки и бионични, създадени за да предпазят такива аматъори–астронавти като нас, видимо загрубяваха. Пред погледа ми.
  • Странно – почесах се зад ухото. – Не би ли трябвало разликата да е невидима за нас? Или да я видим, но да си мислим, че нищо не се е променило, че винаги е било така?
  • Според мен програмата ще пожертва най-напред ресурсите с нисък приоритет, като тези за обвивката на кораба, например. Невронните процеси в нашите симулирани мозъци, включително паметта ни, имат по-висок приоритет и сигурно системата ще се опита да ги поддържа до последна възможност.
  • Какво ще стане, когато ресурсите не достигат за да се симулират и те?
  • Ще видим – Борис се усмихна загадъчно.
  • Не е ли малко безотговорно?
  • Може, но това е единственият начин да проверим дали действителността е… – той се спря, търсейки подходяща дума – действителна.
    Кристалният купол на командния модул видимо потъмня. Очертанията на капсулата с мъртвите астронавти се размазаха.
  • Защо сега тук няма един стек бира?
    Без да каже нищо, Борис зашари с ръка под седалката си и извади две кутии.
  • Реших, че ако ще нарушаваме главните правила, може да нарушим и някои от второстепенните. Което ме подсеща, не ти ли направи впечатление, че изпиваме литри бира без никакви последствия?
  • Изобщо не ми беше хрумвало.
  • И на мен, до сега. Явно в програмата са вградени какви ли не защити. Внимавай с пиенето – той се засмя, но усмивката му не беше весела. Нямаше как, на фона на мъртвите четирикраки, които беззвучно плуваха във вакума. – Защитите против опияняване може да се окажат от по-маловажните функции, и да не се поддържат повече.
    Отпихме от бирата. Борис изля няколко капки на пода. За мъртвите. Последвах примера му. После той се върна към любимата си тема. Съчувствах му, почти две десетилетия се беше борил да провери хипотезата си, без да може да размени дори една дума с някой. Без дори да може да мисли за нея, освен ако не си напява някоя глупава детска песничка.
  • За наше щастие създателите на симулацията страдат от липса на въображение. Или се ръководят от принципа на минималното усилие. Или избягват да създават нови същности. Каквато и да е причината, те предпочитат да следват прецеденти. Както полета на четирикраките и Аполо-13. Не ти ли се стори странно?
  • Разбира се, че не. Има краен брой начини да се стигне до естествения спътник на една планета.
  • А аварията?
  • Вярно, тя приличаше на случая с Аполо-13, но и това не е толкова изключително. Пък и нашите астронавти оцеляха, за разлика от четирикраките. Ако ние наистина сме в симулация, защо – замислих се каква дума за употребя и накрая просто посочих с пръст нагоре – защо те са ни оставили изобщо да летим в космоса?
  • Може би защото някой ден наистина ще ни се наложи и времето в симулацията е тренировка. Или по някаква друга причина, която дори не можем да си представим. Все още нямам отговор на този въпрос – призна Борис и по отнесения му поглед си пролича, че проверява нещо във фова си. – Време е.
  • Какво още си намислил?
  • Съгласно техния – и той посочи нагоре, имитирайки жеста ми – принцип за минимално усилие или както там го наричат, аналитичните комплекси, които използват те самите, не се различават принципно от нашите собствени аналитични комплекси. Имам предвид, от синтетичните аналитични комплекси вътре в симулацията.
  • Аха, значи ти мислиш, че ако можеш да се справиш с нашите компютъри, ще можеш да с справиш и с техните – не си направих труда пак да показвам тавана на кабината, ясно беше за кого говорим.
  • Нещо такова – Борис отново извика клавиатурата и започнах да пише. – Разсъждавайки по аналогия, техните аналитични средства трябва да имат собствени системи за поддръжка и авторемонт. Ако нашите изчислители са достоверен аналог, тези системи могат да бъдат използвани като самостоятелни производствени комплекси, малки фабрики за реалност. С тях ние можем да… произведем себе си в истинския свят. Аз открих интерфейса към ремонтните функции. Скрит е хитро, но не чак толкова, че да не се досетя къде да го търся.
  • Къде?
  • На микрониво. Наложи на няколко пъти да поема за по две-три микросекунди управлението на един старичък ускорител на елементарни частици на швейцарско-френската граница. Сега смятам да подам команда към тези комплекси. – Представих си как пръстът му надвисна над бутона с надпис „Въвеждане“.
  • Да произведат отново нашата цивилизация? – предположих. – В плът и кръв? Втори шанс за човечеството?
  • Джо, така си мислех до преди малко, обаче промених намерението си. Ще дам нова възможност, но не на човечеството, а на тях – той посочи през главния илюминатор към мъртвата капсула. – На тях. Мисля, че ако използвам целия ремонтен ресурс, генерирането на тяхната цивилизация ще отнеме около три седмици.
  • В нашия случай Господ се е справил за една.
    Борис вдигна рамене и пръстите му заиграха по клавиатурата на невидимата „Оливето“.(9)

Разстояние между Земята и астероида: 0.9582 астрономически единици.

(9) Olivetti – марка италиански пишещи машини.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 9 и 10


  1. „Полети насън и наяве“

… черен тунел, също като на тренажора в Звездното градче.
Към действителността ме върна динамичният удар от изключването на първата степен. Инерцията ни хвърли напред и предпазните колани се впиха болезнено в средните ми стави.
Сигурно съм изпъшкал, защото Ксампаунт намери време да откъсне за миг поглед от циферблатите и да се поинтересува:

  • Добре ли си?
    Претоварването продължи да отслабва, с всеки миг се издигахме по-нависоко, атмосферата се разреждаше и съпротивлението ѝ намаляваше. Дроселите на главния двигател регулираха подаването на гориво, мощността му спадна с двадесет и пет процента. Парадоксално, вибрациите се усилиха, резултат от някой непредвиден резонанс.
  • Аха – процедих през зъби. Не исках да се озова в космоса с прехапан език.
    Експлозивните болтове, които свързваха страничните ускорители с втората степен, се взривиха. През ракетата премина тръпка. Изтощени от изпитанията на първите няколко минути след старта, ние нямахме сили да се надигнем и да погледнем през илюминатора дали отделянето е преминало нормално, но конструкторите предвидливо бяха сложили от двете страни на таблото малки изпъкнали огледала и за наше успокоение видяхме в тях как огнените струи на двигателите проблясват за последен път и ускорителите, описвайки плавни параболи, се отдалечават от нас. Предстоеше им да се спуснат на земята с парашути, но докато дойде време куполите им да се отворят, ние щяхме да сме на високоелиптична орбита, чийто апогей нежно докосва лунната повърхност. Поне така изглеждаха нещата върху екраните на компютрите в центъра за управление на полетите.
    На тренировките никога не бях изпадал в безсъзнание при номиналното осемкратно претоварване, което се очакваше да претърпим при старта. Нито при десеткратно или дори при дванадесеткратно – стойности, които то можеше да достигне в случай на проблем, когато се налага мисията ни да бъде прекратена предварително. Но тогава, вместо да отлетим за лунната база, щяхме да направим една обиколка на планетата и да се приземим.
    Плиткият сън в скоростната дрезина не стигна за да се възстановя напълно след стреса от сбогуването със Зикейне, от умората натрупана през дългото шофиране, и от непредвидения крос до гарата. Да не говорим за нарушения хранителен баланс, докато бях сам. Нищо чудно, че Ксампаунт от време на време се обръщаше да провери как се чувствам. На свой ред огледах останалите, доколкото ми позволяваха претоварването и широките скафандри. Ензимните запаси, които си разменихме преди да тръгна – аз взех със себе си хладилна чанта пълна с разноцветни тубички, които съхраняваха по няколко десетки грама от техните стомашни сокове и им оставих подобни тубички с моите собствени храносмилателни вещества – помагаха донякъде, но отсъствието ми се беше отразило зле на всички. Претоварването опъваше синкавите торбички под очите им. Цяло чудо беше, че не са ни сменили с дублиращ екипаж заради общо отслабване.
    Втората степен даде всичко от себе си, до последната капка гориво. Инерцията отново ни запрати напред, но по-нежно, отколкото преди.
    Операторът от центъра за управление най-после се обади.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“! Как сте, момчета? – гласът му едва надви пукането в слушалките.
  • Без проблеми. – Номатайх се опита да отвърне бодро, но късият отговор издаде колко му е тежко.
  • Яхнали сте орбитата като…
    Така и не разбрахме като какво сме яхнали орбитата. В задната част на кораба, където се намираха инструменталният блок и резервоарите с гориво и кислород, нещо изгърмя. Звукът достигна до нас през структурата на корпуса и дори брезентовите седалки, опънати с пружини в правоъгълни рамки, не го угасиха напълно. Ушите ми писнаха, завъртяхме в бесен танц но този път милостивото състояние на безсъзнание не ме споходи. Вестибуларният ми апарат бурно запротестира против това насилие. Отчаяно стиснах челюсти в опит да не омърся кокпита. Другите сигурно правеха същото.
    Вдясно от мен Номатайх посегна към таблото. Сигурно му костваше нечовешко усилие. Зная, защото аз едва успявах да държа устата си затворена. Той повдигна капачето, което защитаваше ключа на главния двигател от случайни докосвания, и го натисна. Бумтенето зад нас спря. Корабът продължи да се върти, но не така бясно, както преди.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме? – потърси ни центърът за управление.
  • Тук борд „Дързост“ – отвърна Номатайх. – Имаме проблем в инструменталния отсек. Налягането в кислородни резервоари две и три….
    Корабът въздъхна: перките на вентилаторите, които се грижеха за атмосферната циркулация забавиха своя ход, помпите в системата за жизнеобезпечение спряха със скърцане, жичките в нагревателите, които поддържаха температурата в кабината започнаха да изстиват с тихо попукване. И стана тъмно. Единствената светлина идваше през илюминатора от синия диск на Земята.
    Почти едновременно и шестимата включихме аварийните лампи, закрепени върху шлемовете на скафандрите ни.
  • … пада – довърши Номатайх. – Тирдамал, включи аварийното захранване.
    Натиснах необходимата последователност от бутони, но тъмнината не отстъпи.
  • Опитай с главния превключвател.
    Той се намираше под таблото. Протегнах ръка, напипах бакелитовата дръжка и я преместих. Тя съединяваше направо клемите на вторичните батерии с шините на таблото пред нас. Лампите премигнаха и светнаха. Циферблатите оживяха и ние се загледахме в тях.
  • Контрол, контрол, тук борд „Дързост“ – каза Номатайх.
  • Тук контрол, телеметрията изчезна, докладвайте.
    През следващия половин час стана ясно, че сме загубили две трети от въздуха за дишане и почти деветдесет процента от горивото. Оставаха ни само няколко стотин литра хидразин в резервоарите на маневрените двигатели. За кацане на Луната и дума не можеше да става.
  • Сега всичко зависи от това на каква орбита сме – каза Скенихут. Той се канеше да добави още нещо, но осъдителните погледи на останалите му подсказаха, че не желаем повече очевидни констатации.
  • Звездният датчик е загубил ориентация след спирането на електричеството – обърна се към него Ксампаунт, със същия тон, с който до преди два дни обсъждахме предполагаемите проблеми на полета в тренажора. – Защо не го калибрираш? Ще ни трябва за определяне на орбиталните елементи.
    Скенихут сигурно разбираше, че от Земята щяха да ни дадат по-точно решение на орбитата, отколкото най-доброто, което можехме да получим с тази кръстоска на древен секстант, театрален бинокъл, и жироскоп, но без да възразява той притегли стойката, на която беше монтиран датчикът и мълчаливо се зае да търси опорни звезди. Аз пуснах диагностика на главния двигател. Останалите също си намериха с какво да се занимават.
    Центърът за управление се обади четвърт час по-късно. Говореше Заогемб, лампов инженер, за който казваха че чете техническата документация на кораба за отмора и познава системите му по-добре от техните създатели. Имахме късмет, че повредата възникна по време на неговото дежурство.
  • Момчета, имам добра и лоша новина. С коя да започна?
  • С по-спешната – отвърна Номатайх.
  • Най-напред изключете всички некритични консуматори на енергия. Тя ще ни трябва по-късно за да подгреем електрониката.
    Нойматайх ми кимна и аз отново посегнах към бакелитовата дръжка под таблото. То угасна.
  • Имаме късмет с орбитата – продължиха от Земята. – Четвъртата степен даде съвсем малко под необходимия импулс за влизане в окололунна орбита. Горивото в маневрените двигатели ще е достатъчно за да ви засили още малко, колкото да заобиколите Луната и да се върнете обратно. Корекцията трябва да се направи в рамките на следващите два часа, за да имаме време да проверим дали сте на прав път, и ако е необходимо – да повторим упражнението. После енергийните изисквания стават прекалено големи.
    С други думи, отделът по орбитална механика трябваше да извърши малко чудо: да ни прати около Луната с нейните неизследвани маскони така, че като се върнем до Земята без капка гориво, да влезем в атмосферата под правилния ъгъл и да отскочим точно два пъти, а не да изгорим като метеор или да отхвръкнем по околослънчева орбита.
  • Прието. Ще го направим веднага след като ни изпратите вектора и продължителността на включването. А каква е лошата новина?
  • Ще получите подробни инструкции след няколко минути – Заогемб направи пауза и известно време от говорителя се разнасяше единствено шум. Такива прекъсвания не бяха необичайни в преговорите с контролния център, навярно сега някой от математиците стоеше до конзолата с дебела папка в ръка и превеждаше диференциалните уравнения на инженерен език. Но причината за забавянето можеше да е и друга – операторът просто да търси по-милостиви слова, с които да обвие лошата новина. Сигурен бях, че сега всеки от нас смяташе на ум колко е една трета от запасите с въздух, и дали ще стигне за целия екипаж, докато обиколим Луната и се върнем. Питах се в каква степен стресът повишава консумацията на кислород.
  • Борд „Дързост“, проблемът е, че при този план на полета, кислородът в последния резервоар ще стигне само за трима от вас. Трябва да вземете тежко решение, и то през следващите минути, ако не искате ситуацията да се влоши още повече.
    Известно време в кабината се чуваше само пукането на високоговорителите и шума на вентилаторите.
  • Ще теглим жребий – каза Ксампаунт, сякаш все още се намирахме в тренажора. – Тези, които нямат късмет, ще трябва да подготвят ензимен резерв за останалите.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9586 астрономически единици.

  1. Цивилизация в нужда се познава, през тридесет и един парсека, в тридесет и втори
  • Ще си изпатим – казах аз. – Това е по-сериозно от нарушаване на правилата за движение.
  • Представяш ли си какво е там сега? – повтори Борис и натисна щурвала напред. Генераторите, които току що бяха разредили пространството, за да се процедим през него на разстояние тридесет и два парсека, промениха режима си. Сега те създаваха локален градиент в гравитационния потенциал. Изчислителният комплекс се погрижи корабът да се полюшне леко, преди да се устреми напред. Много неикономичен режим, целият ни изотопен запас щеше да стигне само за няколко часа умерен ход.
  • Ще ни съдят за трансфер на технологии.
  • Само ако успеем да спасим четирикраките. Иначе на кого ще сме ги предали тези технологии?
  • Добре, де. Ако ще се мре, поне да е с песен.
    През първите три-четири милиарда години сред Големия взрив технологичните цивилизации са оцелявали средно около три хиляди години, а сега – само около триста. Смята се, че промяната е свързана с по-лесно достъпните метали във възрастната Вселена, които позволяват развитието на технологиите да изпревари развитието на морала. Цивилизациите и без нашата помощ изгаряха като падащи метеори, допълнителното знание само можеше да ускори процеса. Доказваха до останките, които откривахме на почти всяка годна за живот планета, а също и на много от негодните. Често именно на тях, далече от унищожителното действие на атмосферите, се намираха най-интересните находки. Там единствено тектониката и случайните удари на метеорити можеха да унищожат създаденото от разума.
    Понякога сред руините на предишното величие бродеха подивели туземци, но по-често нямаше оцелели. Това беше начинът на Вселената да ни каже, че пътят на една цивилизация не е възходяща спирала, а в най-добрия случай синусоида.
  • По-скоро начупена крива – беше ме коригирал веднъж Борис, – с бавно и мъчително издигане, последвано от кратко сгромолясване. Като зъбите на трион.
    Наблюденията на онзи, който е предложил спиралата, са се свеждали до един малък възходящ отрязък, колкото значим за опита на човечеството, толкова къс и пренебрежим за историята на големия Космос.
    Най-голямата загадка в цялата игра на живот беше как нашата собствена цивилизация се е процедила през две хиляди годишна поредицата от Малтусиански катастрофи,(8) екологични кризи и глобални войни.
    Просто нямаше начин човечеството да ги е преодоляло и все пак хората някак се бяха изхитрили да избегнат всички капани. Сега, благодарение на нас няколкото четирикраки – научихме за анатомията им от размазаните телевизионни изображения, който изпращаха станциите на планетата – в тясната космическа капсула също имаха шанс да оцелеят. Поне за още малко. Те не бяха единствените разумни същества, на които попадахме точно когато са се отправили към най-високата точка на тяхната синусоида. От време на време моите колеги докладваха за някоя по-напреднала цивилизация. Най-често успехите се свеждаха до стабилен свят без войни. Такива цивилизации имаха шанса да просъществуват няколкостотин години повече, докато не загинат от епидемия или от промяна на климата. Ударите на случайни астероиди не се нареждаха сред най-вероятните причини за смъртта им, те се случваха прекалено рядко.
    Друг клас „отличници“ се отдаваше на експанзия. Обикновено те имаха една-две бази на съседни планети или на спътници в собствената си звездна система, а някой се опитваха да положат началото на постоянни и самостоятелни колонии. Почти винаги те загиваха от свръхнапрежение, изразходвайки ресурсите на родната си планета или дори на цялата система.
    Две дузини междузвездни сонди със замразени яйцеклетки, водени от обезумели изкуствени интелекти, бяха единствените следи, които бяхме открили от най-успелите. Обширната микрометеоритна ерозия на фотонните им огледала говореше че са прекарали милиони години в космоса. Многобройните случайни сближавания със звезди по пътя им правеше невъзможно да установим траекториите им. Пък и цивилизациите, които ги бяха изпратили, сигурно отдавна се бяха превърнали в пепел.
    Сред пенсионерите като мен, които посвещаваха последните си години на космоса, се носеха слухове за междузвезден кораб фантом, пълен със замразени трупове. Но никой не можеше да каже къде се намира той, нито кой го е видял. За двеста години скитане из Млечния Път човечеството не срещна цивилизация, притежаваща свръхсветлинен транспорт.
    Разстоянието до капсулата на четирикраките се скъсяваше. В съседното кресло Борис затананика някаква детската песничка за зверчета край оградата. И друг път го беше правил, но не очаквах да се сети за нея точно сега. Усетил че го гледам, той млъкна и се обърна към мен.
  • Не можем да ги подминем, Джо. И те са астронавти като нас. Колеги.

  • Малък напред – нареди Борис, когато до капсулата останаха дванадесет километра. Обикновено в космоса той взимаше решения за маневрирането. Аз бих могъл да се справя не по-зле от него, но командният модул си е на моя приятел, и се предполага, че той го познава най-добре.
  • Малък напред – потвърдих според полетния протокол. – Дали са живи?
  • Кой знае? А сега, готовност за маневра, вектор на екрана. – Във въздуха пред нас увисна оранжева стреличка, сочеща надясно. – След три, две, едно, сега!
    Корабът ни се разтресе по-застрашително, отколкото предния път. Зъбите ми изтракаха. Борис бързаше да стигне до четирикраките и не се съобразяваше с максимално допустимите ускорения.
  • Извинявай, без да искам – той ми хвърли бърз поглед, колкото да провери дали съм добре и продължи убедено. А когато е убеден в нещо, повишава тон. – Съвсем скоро правилата може да се променят. Хората ще се уморят да гледат празните си хладилници. Тогава те ще послушат онзи, който им каже как да ги напълнят. С четирикраките може да се търгува. Суровини срещу технологии, по-стари разбира се, за да не направят те самите някоя глупост… Пък и четирикраките могат да прихванат от нас това, което ни е спасило от Малтусианската или от каквато и да е друга катастрофа.
  • Или ние да прихванем от тях онова, което ще ни докара до края.
  • Може да се спори от коя страна произхожда доминиращото влияние, но да не се отклоняваме. Исках да кажа, че има възможност да се върнем в Космоса, ако правилата се променят.
  • Ще се променят, как ли не – възразих аз. – Не му стиска на човечеството. Колко пъти до сега сме се опитвали да спасим някои от по-младите ни братя по разум? Колко пъти сме бягали с подвити опашки и сме гледали отдалече взривовете по планетите им?
    Той се почуства задължен да се застъпи за нашата цивилизация.
  • Е, има си причини. Но ако се откажем завинаги, никога няма да намерим равностойни партньори. По-добре да оставим този спор за друг случай – сега беше негов ред да махне примирително с ръка. – Гладен съм.
  • Точно сега?
    На екрана се разрастваше капсулата на четирикраките.
  • Сигурно е от напрежението. Моля те, донеси ми един сандвич от хладилника – той пусна за миг щурвала и престорено бързо го хвана пак, колкото да ми покаже, че трябва да стои на поста си. – Аз не мога…
  • Добре – разкопчах колана и се изправих.
  • Вегетариански – уточни Борис.
    Неговият команден модул може да има прекрасен кварцов купол, но каюткомпанията и кухненският бокс се намират в моя, от другата страна на шлюза, който ги съединява. Като отивах нататък, препречих люка с един алуминиев стол. За всеки случай. После се заех да търся в хладилника сандвичи без месо.
    В този момент Борис стартира процедурата за аварийно разделяне на модулите. Не ме изненада – във фова си отдавна бях пуснал връзка към камерите за вътрешно наблюдение и го видях как набираше кодовете за обезопасяване. Той също погледна към камерите – за да се увери, че няма да ми отреже ръка или крак. Поне така се надявах.
  • Проблем ли има? – попитах по интеркома.
  • Не, по-скоро намерих решение. Ще те оставя тук, а аз ще се заема с четирикраките. Сам. Като те приберат нашите, кажи че съм обезумял и съм искал да те убия, защото не си ми позволявал да се намеся. Избягал си в твоя модул и едва си се спасил.
  • Идиот! По-добре провери херметизацията преди да взривиш болтовете.
    Екранът пред него би трябвало да мига в червено. Камерата, която до сега непрестанно ме следваше, се завъртя към люка. Борис изруга като видя стола.
  • Хидравликата има достатъчно мощност да го разреже – казах на висок глас, – но фините уплътнения ще се нарушат и кой знае дали ще ми стигне времето да го херметизирам.
  • Издевателствуваш – констатира моят приятел. – Добре, предавам се. Толкова ли бях прозрачен?
  • Даже повече, отколкото може да си представиш. Докато те слушах как се правиш на гладен се сетих за четири начина по които можеш да се отървеш от мен.
  • Четири? Какви?
  • Тайна. Другите три са по-добри от този и няма да е така лесно да те спра.
  • Добре, ти печелиш.
    Върнах се в кокпита.
  • Все пак донесе ли ми сандвич?
    Подадох му го. Две филийки със сирене и листи от лилави водорасли, увити в прозрачно фолио.
  • Ненавиждам водораслите – въздъхнах той.
  • Само не ме пращай сега за сол.
    Борис изсумтя и разкъса опаковката. Отхапа едно парченце от препечената коричка, и се обърна към мен.
  • Не ти ли е минавало през ума, че всичко е много лесно за човечеството?
  • Ако нямаш предвид отчуждената младеж, застаряващото население и икономическата криза, не, не ми е минавало.
  • Говоря сериозно. За полетите в космоса, свръхсветлинните двигатели, гравитационните генератори и за липсата на конкуренция в Галактиката.
  • Случайност. На наше място можеше да бъде всяка друга цивилизация. Например те – посочих към планетата на четирикраките.
  • Не е толкова просто. Този проблем е известен отдавна…
  • Парадоксът на Ферми – довърших аз. – Но той се обяснява с теорията за цикличните Малтусиански кризи.
  • Има и други теории. Например за симулацията…
  • ¡No pasarán! – възразих аз. – Ако симулацията е с размерите на Вселената, или поне на Галактиката, както показват нашите полети, тя е неотличима от истинска Вселена.
  • Дяволът се крие в дреболиите – каза Борис, докато стабилизираше нашия кораб на петдесетина метра от капсулата на четирикраките. Само тя беше останала от огромната ракета-носител, която ги изведе в космоса. Последната степен се беше отделила, докато ние маневрирахме, за да ги прихванем.
  • Илюминаторът им е тъмен, – отбелязах. – Дано просто да пестят енергия.
  • Моля отчитай разстоянието.
    Поредният данък към традициите. Той можеше просто да изведе числото на екрана, но предпочете да постъпим както в зората на астронавтиката.
  • Четиридесет и осем метра, четиридесет и седем метра, четиридесет и пет, по-бавно…
  • Ох, по-добре недей. Мога и сам да чета. А ти се опитай да си спомниш чувал ли си за космически полет, по време на който се взривява един от кислородните резервоари по пътя за Луната?
  • Аполо-13? – сетих с мъка, но все пак без да се консултирам с архивите през фова.
  • Точно така! Виждаш ли приликата?
  • Първо, на четирикраките кой знае какво им се взриви и второ, за разлика от нашите астронавти, те летят по директна траектория, без да влизат в орбита около Земята. Исках да кажа, в орбита около планетата си.
  • Да, има малки разлики. Каквито може да се получат, ако човек без особено развито въображение иска да проиграе различни сценарии с минимални усилия. Той ще прави единствено най-необходимите промени, колкото симулациите да не са съвсем идентични, запазвайки логиката на истинската история, като единствено възможна, нали?
  • Теорията ти е непроверима като старите идеалистически философии. Какъвто и тест да измислиш, аз мога да го оборя, като кажа че съм си представил изхода от него и че всичко съществува само в съзнанието ми. Включително и ти.
  • Не съвсем. Ако симулацията следва принципа на минималните усилия в сценариите на космическите полети, защо трябва да постъпва различно с компютърните системи? Следователно, симулираните аналитични комплекси ще работят на подобни принципи и ще имат същите слабости като истинските. – Борис ме изгледа продължително, сякаш искаше да се увери, че го слушам и мисля над думите му. – За един системен технолог разбиването на трилитров биоелектролитен комплекс не е проблем.
  • Ако пишех софтуера на подобна симулация, щях да сложа защити на най-ниско ниво, които да не позволяват на симулакруми като нас дори да си представят подобна възможност. – Приятелят ми се усмихна широко, но премълча и аз продължих разсъжденията си. – Както виждаш, при споменаването на тази възможност светът около нас не изчезна, нито пък се показаха голите стени на холодека, като в оня филм… – защраках с пръсти, докато се опитвах да се сетя как се казваше.
  • Сещам се, от двумерните… И не беше филм, а телевизионна серия, но и аз не си спомням заглавието ѝ. – Никой от нас не побърза да провери в архива. Въпрос на чест или на старчески инат. – Но да се върнем към симулацията. Защитата може да не успее да проработи, ако системата е претоварена с решаване на някоя друга по-важна задача, например…
  • Нещо не е наред – прекъснах го. – Погледни!
    Намирахме се на двадесет метра от капсулата на четирикраките. Досега техният люк се криеше в сянката на слънчевите панели, но при сближаването на двата апарата той влезе в конуса на нашите бордови светлини. Беше отворен. До ръба му плуваха три фигури, без скафандри. В последните си мигове нещастниците се бяха хванали за ръце и сега студът на космоса ги беше направил неразделни завинаги.
  • Не-е-е-е-е-е-… – изстена Борис.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9584 астрономически единици.

(8) Малтусианска катастрофа – криза, породена от изчерпван на даден ресурс, в условията на увеличение на населението. За пръв път е описана от английския икономист Томас Малтус (1766–1834).

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, cyberpunk, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Българска фантастика в чужбина: българският сборникът в Русия по руската телевизия


За наша радост през март 2020 в Русия излезе сборник с българска фантастика:
https://www.burgas.bg/bg/news/details/1/41880
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%A2%D1%80%D0%B5%D1%82%D1%8C%D0%B5_%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%88%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B8%D0%B5_(%D0%98%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE_%D0%92%D0%B5%D1%87%D0%B5,_2020)
Преди няколко дни сборникът бе представен в предаване за книги по една от телевизионните програми в Смоленск (гледайте от около 10-тата минута):
https://www.youtube.com/watch?v=eo_2GREStpY

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, фентъзи, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 7 и 8


7. „Че защо [да бързаме]?“

Перото на чистачката беше замръзнало, а нямах време да чакам нагревателят да разтопи леда по целия купол на снегохода. Затова включих двигателите и размърдах машината напред-назад, докато снегът опада. Над мен се появи червения диск на Слънцето! В тези ширини климатът му позволява да се покаже не повече от три или четири пъти годишно, и когато това се случи, никой не мисли за работа – хората излизат от домовете си, фабриките спират и работниците отиват да му се полюбуват. Дните на Слънцето са весели празници, пълни с танци, радост и любов. Една година по-късно се раждат много деца.

Дали и Зикейне сега гледа към него?

Десните ми крака се бяха схванали от лежането и сега ги пробождаха милион остри иглички. Отделих минута за да се облекча и докато го правех, си припомних как да се върна на пътя. Нямаше да бъде трудно, бурята изглежда беше спряла през нощта, скоро след като съм заспал. Индикаторът за състоянието на батерията показваше три четвърти от пълния заряд, предстоеше ми около час път до гарата. Според всички сметки ми оставаше достатъчен резерв от време, но не исках да рискувам и скоро стълбовете запрелитаха от двете ми страни. Изкушавах се да се обадя на Финозие за да получа отговор на въпроса, който Номатайх не ме остави да задам, но ако имаше новини, някой от тях двамата щеше вече да ми ги е съобщил. Или напротив, те не искаха да ме разстройват с лоши вести преди последния труден преход и щеше да бъде проява на лош вкус от моя страна да ги принуждавам да ме лъжат.

Каквато и да беше причината, реших да се доверя на нашите лидери, до сега не ме бяха подвеждали. Трябваше да просто да пристигна навреме, нищо повече. Дължах го на Номатайх, Ксампаунт и останалите. Ако закъснеех, най-вероятно щеше да полети мой дубльор, избран заради ензимния си профил измежду резервните Единични служители в космодрома. Но той щеше да е мой непълноценен заместник в полета, без дългите годините на специфична подготовка точно за тази експедиция. Представих си как щяха да го обучават на най-елементарните умения в Лунната база, когато всички и без това са заети.

Имаше и друга възможност – цялата ни група да отстъпи мястото си в кокпита на някоя друга. Освен нас през същата подготовка преминаха още два екипажа. По план, след половин година предстоеше поредната смяна на дежурните, но до тогава могат да се случат много неща и никой не знае дали ще останем начело в листа с кандидати.

Мислите ми се върнаха назад, към предната вечер и покупката на мекото легло, спомените ми съживиха подробности, които тогава не забелязах: как се полюшваше водата, заседнала в задните крака на Финозие, как изсъхналата кожа на ръката ѝ дращеше дланта ми, когато я накарах да се убеди, че постелята на болната ни приятелка е твърда. Или може би не убеждавах нея, а себе си – аз самият не бях сигурен дали Зикейне не халюцинира. Вярвах ли ѝ? Иска ми се отговорът да беше положителен, но бях запазил достатъчно разсъдителност за да знам, че никога няма да бъда напълно сигурен.

Главата ми се затресе. Не я разклащах аз, в опит да прогоня спомените за отминалия ден. Машината се люшна настрани и в миг равномерният вой на електродвигателите ѝ се превърна в противно стържене. Дръпнах дръжката на реостата и оставих снегохода да пълзи напред по инерция, докато съпротивлението на мокрия сняг не го спря.

Без едно излишно движение отворих стъкления похлупак, преметнах се през ниския борд и се озовах до дясното моторно колело, откъдето ми се стори че произхожда звукът. Добър знак, веригата не беше провиснала. Капакът на главината изскочи след едно натискане на скобата, която го придържаше на мястото му. Върху снега, около ботите на предните ми крака, се разсипа шепа метални цилиндърчета. Ролките от лагера, върху който се въртеше колелото.

Погледнах определителя на таблото. До гарата оставаха петнадесет минути каране. Един час ускорен марш. Дори по-малко, ако тичам с всички сили.

Така. Първо, пухената наметка от багажното отделение. Вода не ми е нужна – наоколо има достатъчно сняг. Второ – радиостанцията; тя се плъзна плавно навън по жлебовете, индикаторът на вътрешната ѝ батерия показа четири точици от пет.

Не пропуснах ли нещо, мислех докато препусках в галоп по пътя и прехвърлях в главата си едно по едно действията си след повредата. Да, капакът на снегохода. Той остана отворен, вятърът ще напълни колата със сняг, ремонтът ще е разорителен. Преди да тръгна го погледнах, но нещо ме спря да го затворя. Няколко допълнителни секунди едва ли щяха да решат нещо, обаче изразходването им означаваше да приема възможността за загуба, да мисля за последствия от едно евентуално оставане на Земята, когато всичките ми сили трябваше да бъдат насочени към успеха. Към Луната. Към Космоса.

Физическата подготовка не беше от първостепенните дисциплини. Полетът до базата трае три дни, прекалено кратък срок за да се появят последствия от безтегловността. Независимо от това инструкторът ни гонеше безжалостно по пистата по един час, три пъти дневно – преди закуска, преди обяд и преди вечеря.

– Не мислете с кой крак ще направите още една стъпка – казваше той. – Мислете какво има от другата страна на поредния завой.

Сякаш за да изпълня заповедта мъу, погледнах напред – зад следващия завой се показаха още дървета – целият път минаваше през гора. Над върховете им се виеше дим.

На гарата пристигнах три минути преди крайния срок, който ми беше дал Номатайх. Някой хвърли върху раменете ми чул – моята наметка лежеше в снега, в покрайнините на селцето; бях я захвърлил преди да се впусна във финален спринт. От радиостанцията се бях освободил още по-рано, щом се показа пушекът от комина на местната отоплителна централа.

На гарата ме чакаше по-скоро локомотив с малка композиция, пригодена за бързо каране, отколкото единична монорелсова кола. Острата мишешка муцуна на дрезината подтискаше с усещането за скорост. От нея стърчаха очичките на двата фара, засилвайки приликата с облик на гризач. Надявах се да не бъдат зелени. Отзад бяха прикачени два акумулаторни вагона.

Вътре разбрах защо са нужни допълнителните вагони. Дрезината не беше автоматична или дори Единична, на седалките се бе разположил екипажът й, от четирима човека – минималният брой за една функционална група. Толкова малки групи не оцеляват дълго, членовете им страдат от всякакви болести на храносмилането, защото е много трудно да се постигне хармоничен хранителен баланс с толкова малко индивиди. Но в наше време четворки се срещат все по-често, защото са необходими на съвременния динамичен свят, например за бързи транспортни операции като тази. Услугите им струват скъпо – очевидно, Ксампаунт и Номатайх не жалеха пари за моето завръщане. Залогът беше здравето на нашата собствена група през следващата половината година – ако някой се разболее на Луната, от къде ще му се намери заместник?

Моите спътници почти не разговаряха по време на пътуването, даже помежду си. Изпитите им лица и подутите им крака представляваха позната за мен гледка. В известен смисъл, те също бях космонавти, приковани към мрежата на монорелса така, както ние щяхме да бъдем приковани към базата, и зависеха от нуждите на случайни клиенти – както ние зависехме от прищявките на времето. Въпреки неудобствата и изгорените години живот те не напускаха работата си, също както и ние не се отказвахме от полетите, само защото гигантската ракета, която ни извежда в орбита всеки миг може да избухне в пламъци или заради двата милиметра алуминий, които ни деляха от вакума. А в него кръвта кипи и дантелената тъкан на дробовете се изстрелва на червени потоци през всяко отверстие на телата… Въпреки това ние не се отказваме.

По обяд пристигнахме на полуострова. Един час по-късно асансьорът ме издигна до входния люк. В кабинката влязохме аз и един техник – останалите петима от групата отдавна бяха заели местата си и се занимаваха с тестване на системите. Книгите с инструкциите висяха от поставките пред всеки, страниците им пламтяха от драсканици с червени моливи.

Моята седалка не беше празна, в нея се намираше дубльорът, който щеше да полети, ако бях закъснял с още няколко минути. Техникът му помогна да се надигне. Мъжът ме изгледа с празен поглед. Последните дни сигурно за него бяха като пътуване във влакче на ужасите: първо главозамайващата възможност да участва в следващата Лунна експедиция, после агонизиращото гадаене дали ще се появя, и сега убийствения удар да ми отстъпи мястото си по средата на предстартовата подготовка.

Единичният намери сили да ме погледне и да ми подаде ръка.

– Тирдамал, пожелавам ти успех.

Задържах дланта му в моята.

– Благодаря, Льомянтир – прочетох името на гърдите му. – Сигурен съм, че някой ден и твоят ред ще дойде.

Той кимна и се запъти към вратата на асансьора.

– По-бързо – подкани ме техникът. – Няма време.

След десет минути претоварването ме удари в раменете и светът се превърна в черен тунел.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.9601 астрономически единици.

8. Вселената е грапава на пипане и ние я полираме като плъзгаме голите си тела по нейната повърхност

Джей Кей продължи по-нататък, за да съобщи решението си на останалите, а ние наблегнахме на бирите.

– Това е краят – каза Борис и се отправи към кутията с инструментите. Вече не се страхуваше да употребява дума-табу.

Преди да развием винтовете, да снемем скобите и да откачим безбройните съединения съществуваше шанс, макар и минимален, нашият президент да се върне тичешком и да ни каже, че е станала грешка. И да обяви десетминутна готовност. Уви, времето днес нямаше да се поправи – от известно време вятърът се усилваше. По периметъра на старата писта настъпи мудно раздвижване, колегите с нежелание се захванаха с разглобяването на корабите си.

А пред очите ми стоеше понтонът, който Борис едва успя да улови, преди антигравитацията да го отнесе в небето.

– Искаш да отидеш в космоса още веднъж? – попитах моя стар приятел.

Той само кимна.

– Вече си платил консумативите за този полет, едно – изправих показалеца на дясната си ръка. – Зарядът в батериите няма да издържи до другия месец, а и разрешителното ни за полет изтича днес в полунощ – вдигнах съседните два пръста. – От утре няма да летиш, защото ще чакаш кризата да свърши, нали? Което може би ще продължи много месеци, даже според най-оптимистичните прогнози. Това беше три.

– Четири – поправи ме той.

– Добре, де. И последно, пет, имаме ли гравитационни генератори, които могат да издигнат три тона и половина в орбита? – посочих колите. – Имаме.

В очите му мигновено се появи разбиране:

– Е, може би не точно моята таратайка, но твоята „Секвоя“ и още няколко от по-мощните спортни модели ще свършат работа. Освен това, нищо не ни пречи да използваме повече от един генератор… – технологът в него се хвърли с главата напред да решава задачата, но той се овладя, макар и с усилие. – Сигурно ще ми вземат книжката, а може и вашите.

– Ще го преживеем. В най-лошия случай след два месеца ще се явим на проверочни изпити. Кой знае какво може да стане до тогава. Отивам да кажа на Джей Кей.

Забързах, доколкото това е възможно за човек на моите години, към стария терминал да търся президента на клуба, преди Борис да е размислил.

– Почакай! Идвам и аз – развика след той след мен и размаха бирената кутия. – Само да я хвърля…

Намерих нашия президент зад съседната кола, където разговаряше с няколко колеги, отчаяни също като мен. Даде ми знак да почакам. Нямах време, грабнах го за рамената, обърнах го към себе си, и започнах бързо да му обяснявам идеята си. От начало той не хареса държанието ми, а после и това, което чуваше. С ъгъла на очите си видях, че Борис се приближава.

– Той е луд! – обърна се Джей Кей към моя приятел. – Иска да си загубим книжките завинаги. Да не говорим за другите проблеми, които ще създаде на всички нас!

– Най-напред ме изслушай! – креснах му. Останалите ми подскочиха от изненада. Никога не ме бяха чували да повишавам тон. Но сега се налагаше. – Обмислили сме всичко много внимателно…

Да, за цели десет секунди и половина, добавих на ум, но нямаше нужда всички да знаят подробностите. Борис също ги премълча.

* * *

През следващия половин час на летището се възцари оживление. Обиколихме колите за да намерим кои имат достатъчно мощност и по-здрави носачи за закачане на въжетата, с които щяхме да изведем нашия кораб в орбита. След малко изчисления решихме да използваме четири машини, което даваше повече от трикратно презастраховане по маса. Една или дори две да откажеха, останалите щяха да ни спуснат безопасно на повърхността. През това време Джей Кей стоеше самотен под сянката на рехавите дръвчета, но общият ентусиазъм го увлече и скоро той убедително предлагаше да използваме собствената му „Ракета“, но само ако лично я пилотира.

За всеобща изненада Дъги не се скри, свали си якето с анимираната емблема и нави ръкавите на бялата си риза – напразен опит да ги запази чисти. След няколко минути целият беше в графитен прах от покритието на фулериновите кабели. Още първия път, когато се оказа насаме с мен и Борис, той ни каза:

– Нали знаете, че този полет няма да се впише в летателната ви история? Не е по правилата…

– В ракетите – Борис посочи към десетината грамади, които се извисяваха на бившата писта – са вградени генератори от същия тип като на автомобилите.

Представителят на Агенцията го изгледа продължително, но нищо не каза.

Уставът на клуба изискваше да излезем в орбита с квази-ракетен носител, както са го практикували до преди тридесет години. Само че съвременните ракети израстваха тук на място от механозародиши, а не се строяха част по част, в стотици заводи, разпръснати по целия свят, както някога.

– Няма значение – подкрепих моя приятел. – Достатъчно дълго сме се чувствали като спънати коне.

Неведнъж след полети сме поливали недоволството си от тези правила с литри бира.

– Ако това се отнасяше единствено до нас – добави Борис, докато окачваше въжетата към теглича на президентската „Ракета“. – Как е възможно цивилизация, която любители като нас могат да пътуват до звездите, да се потопява в изкуствена нирвана, вторачена в собствения си пъп? Как е възможно симулациите са са по-важни от Вселената?

– В симулациите човек не се поти, няма опасност модулът му да разхерметизира – отвърна с равен глас Дъги.

– Това не се е случвало в нашия клуб от десет години – парира Борис.

Младежът не се захвана да спори, а продължи:

– Нито пък да се окаже изправен сам и без оръжие пред това, което минава за динозавър на някоя друга планета, на четиридесет парсека от Земята.

– Това е малка цена за да пипнеш Космоса – намесих се аз.

Поетите сигурно биха употребили някоя по-хубава дума: да се докоснеш или да се полюбуваш, но инженерът в мен няма тяхното въображение.

– Или Космосът да пипне нас – каза Борис. – Той винаги е различен, всеки път откриваме нещо ново, той се мени, а ние сме част от промяната, или дори един от механизмите ѝ.

– Ето сега – не можах да се сдържа – говориш като истински технолог.

Изненадващо за мен, Дъги прояви тактичност и замълча.

– Може би затова се е появил разумът – продължи моят приятел, – защото самата Вселена е имала нужда от още един инструмент, за да направи нещо.

– Стара идея. Подай ключ седемнадесет.

– Познавах един физик, който искаше да модифицира фундаменталните константи… – въздъхна Борис и замръзна на място, докато се опитваше да си спомни подробности. Наложи сам да си взема гаечния ключ.

– Как е настроението? – Джей Кей намина да ни види.

– Никога не съм се чувствал по-добре – показах му най-широката си усмивка. Приятелят ми само вдигна палец.

Конструкцията беше почти готова. Освен моята „Секвоя“, ние впрегнахме в импровизирания хомот „Ракетата“ на Джей Кей и два спортни „Стратоса“ – на банкера-боксьор Стив и на някакъв нов колега, чието име още не бях научил. Без да се колебаят и тримата прехвърлиха на мен и Джо контролните права на колите си. Машините поддържаха свръхналягане в купетата си, но истината беше, че не са построени за полети във вакум и се налагаше по време на издигането да ги управляваме дистанционно от кораба. За връщането им не мислехме – с изпразнени батерии и без топлинни щитове те бяха обречени.

След още половин час ние се наместихме в командния модул, махнахме за последно на рядката тълпа, наредена по периметъра на пистата, и подадохме команда за старт. Започнахме бавно да се издигаме и да се наслаждаваме на гледката.

– Парите, които ми взеха онези изедници от Пекин за обзорната полусфера, се връщат до последния цент – каза за кой ли път Борис. – Като си помисля, че трябваше да доплатя още съвсем малко, и щяха да ми сложат прозрачен под…

Сега в думите му имаше повече истина от преди. По време на нормално излитане с квазиракета скоростта е толкова висока, че достигаме орбита за шест минути. В самото началото на полета може да се разчита само на камерите за външен обзор, защото корабът остава покрит със защитен похлупак, докато атмосферата не се разреди до няколко процента от плътността си на морското равнище.

При този старт за пръв път се наслаждавахме на обзор, какъвто са имали пилотите на някогашните дирижабли, и даже по-добър, защото над техните глави са се реели гигантски балони, закриващи половината небе. На съседното кресло моят приятел не проронваше дума, зает да върти глава във всички посоки: към разноцветните правилни квадратчета, с които беше постлана земята около летището – малки семейни ферми, към облачната стена, която устремно се стоварваше върху нас, сякаш искаше да ни смачка заради дързостта ни, към далечните точици на хоризонта – следи от натовареното неделно движение.

Аз следвах примера на Борис, докато вратът не ме заболя. Тогава наклоних седалката назад, кръстосах ръце под главата си и се загледах в долната граница на облаците. Първи в сивата пелена се гмурнаха четирите коли – без тях изглеждаше като че ли летим на собствена тяга. Корабът се разтресе, за няколко секунди светът помръкна, по кварца се появиха дъждовни капки.

После се показа слънцето. Системата за жизнеобезпечение откликна на промяната в температурата, запращайки в лицата ни струя студен въздух.

– Никога не съм обичал климатиците – оплака се Борис и обърна дюзите настрани.

На двадесетина километра височина небето започна да потъмнява. Не както при залез, първо от хоризонта, а откъм зенита. Скоро то беше вече повече черно, отколкото синьо и, докато разменяхме няколко думи с Джей Кей, за да уверим колегите на Земята, че полетът продължава нормално, пред очите ни се показаха звездите.

– Казват, че човек може да види звезди по обяд, ако се спусне в много дълбок кладенец – започна моят приятел, но аз му махнах с ръка да мълчи. Едва ли друг път щеше да ни се отдаде случай да изпълзим от нашия гравитационен кладенец толкова бавно, че да имаме време да се наслаждаваме на процеждането ни през атмосферата стъпка по стъпка, и да попиваме впечатленията капка по капка.

Това нямаше нищо общо с другото процеждане, което предприехме, щом се оказахме в орбита. Набирането на двадесет и пет маха изчерпа почти цялата енергия от батериите на колите и щом центробежните сили уравновесиха земното привличане, ние откачихме носещите кабели и се отправихме към синята планета, чийто четирикраки обитатели миналия месец изстреляха спътник с хидразинов носител.

Облаците, които тогава покриваха почти всичката суша на техния свят, бяха изчезнали и пред огледалата на телескопите от изследователския пакет на Агенцията се показа лицето на тази непозната планета, наръсено с тъмни точици, съединени с гъста мрежа от пътища.

– Прилича на сбръчкан старец, болен от шарка – подхвърлих аз.

– Само че те правят неща, присъщи на млада цивилизация – възрази Борис и посочи към един от полуостровите близо до екватора.

Там от повърхността се издигаше бяла следа. Четирикраките изстрелваха още една ракета!

– Какво, те с графика на нашия клуб ли се съобразяват? – не повярвах на очите си.

Следата раздели, превърна се в четирилистна детелина. Ние гледахме изумени.

– Ускорителите се отделиха – отбеляза моят приятел. – Явно, местните използват многостеппенни носители.

– И човечеството го е правило.

– Благодаря за напомнянето. – Борис набързо нарисува няколко глифа с ръка пред сензора на бордовия изчислителен комплекс. – В най-добрите си времена сме изстрелвали една-две ракети седмично. Ако четирикраките са на същия стадий на развитие, вероятността да попаднем два пъти на техни космически полети не е толкова малка.

Ние стояхме вторачени в картината, която компютрите прожектираха върху вътрешната страна на обзорния купол. Забравихме за плана да картографираме света пред нас, да изследваме атмосферата му и да определим физическите параметри на останалите планети в тяхната система… Избрахме най-голямото увеличение и гледахме как ускорителите се отдалечиха от носителя, как над тях разцъфнаха тройни парашути – явно четирикраките знаеха нещичко за многократност в космическата техника, – как следващата степен изразходва горивото си и също се отдели от ракетата.

Борис възкликна:

– Луната! Те отиват на тяхната луна! Без да влизат в кръгова орбита около планетата, полет по директна траектория.

Няколко секунди по-късно бордовият аналитичен комплекс потвърди догадката му.

– Рисковано, няма да имат време за проверки преди да наберат достатъчно скорост, и ако капсулата им се е повредила при старта, губят възможността да се върнат веднага обратно – разсъждавах на глас. – Сигурно е заради ограниченията по маса на носителя. Ако е само до масата, биха могли да използват два носителя и да сглобят кораб в орбита. Много по-надеждно е, и щеше направи програмата на полета им по-гъвкава.

Третата степен заедно с капсулата на четирикраките бавно пресичаше диска на планетата.

– Сигурно има причина – предположи моят приятелят, докато източваше данните от микроскопичния наблюдателен спътник, който бяхме оставили да обикаля техния свят при първото си посещение.

– Да – продължи след малко той. – Изборът им не е случаен. Климатът им е много нестабилен, планетата едва излиза от ледникова епоха. За последния месец това е единственият ден без облаци.

– Няма да им е лесно да изстрелят координирано два носителя – промърморих.

– Могат да ги изстрелят едновременно.

– Едва ли разполагат с толкова ресурси, щом са опрели до отровно го… – Борис не довърши думите си.

Вдигах очи към екрана пред нас – от капсулата им се бе проточила огнена струя. Не насочена по оста на машината, а с отклонение от около четиридесет и пет градуса. Изчисленият комплекс ни предупреди, че самостоятелно е решил да я оцвети в червено, защото заради увеличението цветовете не били достоверни. Четирикраките астронавти имаха проблем.

– Представяш ли си какво е там сега? – попита моят приятел. Повече себе си, отколкото мен. – Разделят ни някакви си двеста и петдесет километра. И намаляват с всеки изминал миг…

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.9619 астрономически единици.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Българска фантастика в чужбина: „Две Луни“ на Елена Павлова излезе в Compelling Science Fiction


Чудесна новина – разказът „Две Луни“ на Елена Павлова (преведен от нея и Калин Ненов) е публикуван в най-ноявиа бр. 15 на професионалното списание : „Compelling Science Fiction“:

http://compellingsciencefiction.com/index.html

http://compellingsciencefiction.com/stories/two-moons.html

Това е чудесно постижение за българската фантастика, да ги поздравим!

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 5 и 6


  1. „И камъкът за нея стана пухена постеля“

Кимнах на Финозие и се обърнах да се сбогувам със спящата Зикейне. Сякаш усетила, че някой я гледа, тя се размърда и се взря в мен. Вместо аз да отпечатвам в паметта си нейното слабото лице и позеленелите ѝ очни ябълки, тя отпечатваше моето, без съмнение подпухнало от безсъницата.

  • Викат ме на полуострова.
  • Чух – едва промълви болната.
  • Не знам подробности, но по всяка вероятност са получили добра прогноза за времето – ненужно обясних аз. – Имаш ли нужда от нещо?
  • Да, Тирдамал – неочаквано мощно отвърна тя. – От по-меко легло. Това е толкова твърдо…
    Доколкото познавах лидерката на тяхната група, тази молба щеше да бъде приписана на болестта. Или на лекарствата. Посегнах назад и без да гледам улових ръката на Финозие. Тя не се съпротивяваше. Притиснах дланта ѝ към леглото. То наистина беше твърдо. Някой въздъхна, но не беше Зикейне. Главата ми се замая. Дали на Тръстиковия полуостров нямаше да ме бракуват като физически негоден за полета? Съмненията – настрани!
  • Отиваме за ново легло. По-меко.
    Случи се невероятното – неотразимата, властната и непреклонната Финозие направи нечовешко усилие и преглътна парещия отговор, който напираше от устата й. Във фоайето и двамата навлякохме шубите си, моята – още влажна от разтопените снежинки, и поехме по пъртината към най-близкия разпределителен център. Продължаваше да вали.
  • С какво ще платим? – попита ме тя след като извървяхме повече от половината път. – Ние нямаме достатъчно кредит за ново легло. Може би ще стигне за нов дюшек или за няколко завивки, които да сложим отдолу…
    Махнах ѝ да замълчи и продължих през снега. Тя ме последва безропотно.
    В момента, в който се разбра, че аз съм потенциален член на следващата лунна експедиция, старшият разпределител изскочи от кабинета си, прогони надалеч по-младите си колеги и лично се зае да удовлетвори и най-малките ни желания. Докато се разправяхме Финозие се върна у дома да извика още две жени от тяхната група за да пренесем новите придобивки. Разходката ѝ се оказа излишна – дадоха ни самоходна шейна и двама служители дойдоха да ни помогнат. Четирите процента от нашия кредит, с които можех да се разпореждам в отсъствието на Ксампаунт и Номатайх ни позволиха да си тръгнем от центъра с легло и четири пухени дюшека, най-пухкавите, които имаха.
    Заварихме Зикейне изпаднала в плитка дрямка. Последният ни разговор сигурно беше изчерпал нейните сили. Веждите ѝ подскачаха нервно, но клепките стояха затворени и не ми позволиха да погледна още веднъж зелените ѝ очи. Сигурен бях, че те ще ме спохождат много пъти в сънищата ми.
    Наредихме новото легло до нейното и я приплъзнахме от едното на другото. После изтеглихме старото и я оставихме да спи, доколкото думата съответствуваше на нейното състояние, в средата на стаята.
    Аз излязох последен и затворих вратата след себе си.
  • Къде мога да намеря гориво за снегохода? – обърнах се към Финозие. За последен път бях идвал тук преди много месеци, а докато се занимавахме с покупките, времето напредна. Разпределителните центрове точно сега спущаха противообледенителните си щори.
  • Ние го заредихме – обади се Карисивне, която обикновено оставаше най-незабележима в тяхната хранителна група. Очаквах го от всяка друга, но не от нея. Изглежда бях замръзнал от изненада, защото тя добави, сякаш да ме подсети че ми предстои дълго пътуване. – Ензимната чанта е в хладилника.
    Лидерката им мълчаливо ми я подаде, с дръжките напред.
    Карисивне беше оставила отоплението на снегохода включено, и хапливият студ отстъпи, щом влязох в кабинката. Всички от тази хранителна група се опитваха да се освободят от мен колкото се може по-скоро, като от неприятен спомен. Или бързаха да изпълнят някой от ритуалите на дедите ни. Дори да беше така, не можех да ги виня. След ходенето да разпределителя задните крака на Финозие изглеждаха още по-подути.
    Тънката жичка на отоплителя, пресована между многослойното стъкло бавно го нагря, и изрисува в леда красиви спирални фигурки. Изчаках, докато разтопените участъци се слеят, и, когато пътят се показа пред мен, натиснах ръчката на реостата. Електродвигателите зад гърба ми тихо завиха на високи обороти. Отпуснах съединителя, машината се люшна напред и веригите затракаха монотонната си песен.
    От страничното огледало ме погледнаха две зелени очи. Фаровете на друг снегоход. Намалих скоростта и го оставих да ме изпревари. Колкото и да бързах, умората можеше всеки миг да надвие адреналиновия шок, по-добре да не подлагам на риск нечий чужд живот.
    На излизане от градчето снежинките се превърнаха в едри бели парцали. Следите, оставени от предната машина бързо изчезнаха. Разпознавах откъде преминава пътя единствено по малките стълбове от двете му страни. Когато часовникът на таблото показа, че наближава полунощ, извих подвижния фар настрани и внимателно изкарах снегохода от шосето на първата подходяща отбивка. Сгънах седалката настрани – в агенцията за коли под наем бях избрал точно този модел, защото в него можеше да се спи удобно – и се свих на кравай върху освободеното място. Ставите ми изпукаха с облекчение след часовете, които бях прекарал превит на три. Чистачките вече не прогонваха снега от стъкления похлупак над главата ми и над него бавно започна да се трупа бяла пелена. Разсейвах се, гледайки как снежните вихрушки се надпреварват коя ще полети по-надалече. Постепенно покривката върху похлупака надебеля и ги скри от погледа ми. Сънят, който преди малко изглеждаше толкова близо, сега не идваше.
    Вътрешната страна на купола се превърна в огледало, виждах в него себе си, осветен от червеникавата сигнална лампичка на печката. Постепенно моят образ отстъпи в полумрака и вместо него се показаха вледеняващите очи на Зикейне. Песгимиз, от чиято книга ѝ четях преди да пристигне телеграмата, е известен преди всичко като автор на пътеписи, от които се процежда атмосферата на далечни и екзотични места. Разказите му за Южния континент щяха да бъдат шедьовър, ако на места между редовете не се прокрадваше високомерното му отношение към местните хора – забелязвах тези неща като всеки израснал в дълбоката провинция. Той се изхранва с пътеписите, и съдейки по тона им, намира известно удоволствие в процеса на събиране на материали за тях. Малко хора знаят, че Песигмиз е започнал като обещаващ поет и все още, макар и рядко, публикува стихотворения под псевдоним. Навярно издателите му настояват да използва друго име, за да не се разводнява в съзнанието на читателите представата за писателя-пътеписец. Аз харесвам поезията, която той пише, повече от пътните му записки. Последното негово стихотворение, което прочетох неотдавна, наскоро след началото на тренировките за полета, започваше така: „И камъкът за нея стана пухена постеля.“

Зумерът на радиостанцията ме събуди когато навън вече беше светло.

  • Тирдамал слуша.
  • Здравей! – гласът на Номатайх едва се разпознаваше през пукането и смущенията. – Къде се намираш?
    Прочетох му координатите от определителя. Той ми каза да изчакам.
  • След час и половина на гарата ще те чака бърза дрезина за Полуострова. Направи всичко възможно да пристигнеш навреме. Ако не успееш… – Не разбрах дали думите му заглъхнаха поради атмосферни смущения или самият Номатайх замълча, несигурен какви думи да избере. – Небето тук се изчиства.
    Тонът му подсказваше каква е премълчаната алтернатива – намерили са ми дубльор, някой Единичен. Очевидно, ензимните профили не са чак толкова уникални, и никой от нас не е чак толкова незаменим. Как иначе нашият вид щеше да оцелее сто и петдесет хиляди години?
  • Разбирам – казах в микрофона. – Потеглям към гарата. Има ли някакви новини за Зике…
    Замлъкнах по средата на думата. Пукането в репродуктора ми подсказа, че той вече е прекъснал връзката.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9625 астрономически единици.

  1. „В търсене на изгубеното време“

Все повече коли се нареждаха по края пистата. Предимно пикапи и фургончета, но имаше кабриолети, и дори няколко наистина стари автомобили, чието място беше по-скоро в музея, отколкото тук. Сродяваха тази разнородна сбирщина само космическите модули, висящи на антигравитационни понтони, които всички те влачеха след себе си.

  • Погледнал ли си списъка с днешните обекти? – обърнах се към Борис.
  • Не. Хайде сега да не мислим за това. Бирата все още е студена, да ѝ се наслаждаваме. И без това няма да летим за никъде.
    Около нас колегите не бързаха да откачат модулите. По това време вече трябваше да сме разпределили маршрутите, и сглобяването на корабите да върви с пълна пара. А сега само отпивахме от бирите и се въртяхме покрай колите си, докато онези, които бяха паркирали по-близо до останките на стария терминал, не започнаха да се струпват около Джей Кей, нашия президент – мъж на на възрастта на Саймън, за когото се говореше, че някога е кандидатствал за астронавт. Сега и той беше просто любител и пенсионер, като останалите.
    До мен Борис, вгълбен в себе си, махаше с ръце във въздуха. Навярно променяше настройките на фова си.
  • Да отиваме и ние – подканих го.
  • Ти тръгвай, ще дойда след малко.
    Джей Кей вдигна глава и огледа присъстващите. Разговорите престанаха.
  • Здравейте момчета! Сами виждате какво е времето, сигурен съм, че сте проверили прогнозата. Даже по няколко пъти за последните две минути. – Новаците се засмяха, но като видяха, че останалите не реагират на шегата, побързаха да замълчат. – Чудеса са се случвали и преди. Затова ще монтираме корабите и ще се приготвим за излитане, ако имаме късмет. Ето го списъка – пръстите му очертаха сложен глиф във въздуха, и в моя фов се появиха колонки с имената и координатите на звездите. – Всички са М джуджета, в рамките на триста парсека. Изберете си обект. Летим отборно. И последно, позволих си да запазя за Джо и Борис същата звезда като миналия път. – Третият ред в табличката запулсира. – Стори ми се, че тя им хареса.
    Този път първо се засмяха ветераните, младоците ни последваха. Стив, който приличаше на боксьор, но всъщност работеше като банков чиновник, дружески ме потупа по рамото. Бирената кутия едва не излетя от ръцете ми към Алфа Центавър без помощта на двигатели.
    Разбира се, че онази звезда ни хареса. Миналия месец наблюдавахме как четирикраките същества, които обитаваха петата планета в нейната система, изстреляха спътник. С химически носител. Истинска гигантска химическа ракета-носител, заредена с хидразин, както научихме от емисионния спектър на отработените ѝ газове. Те я управляваха с допотопна газоразрядна електроника. Никакви глезотии като разредители на пространството и квантови изчислителни разтвори. Тези същества живееха в епоха, която ние бледо имитирахме.
    Президентът на клуба каза още няколко ободряващи думи и ни изпрати да започнем работа.
  • Джо, – Борис се беше приближил неусетно до мен, докато слушах Джей Кей – ще трябва да си потърсиш друг партньор.
  • Не си струва за няколко месеца. Докато отработим координирането на модулите, докато свикнем един с друг и ти ще се върнеш. – И тогава смисълът на думите му достигна до мен. – Или не смяташ да се връщаш?
  • По всяка вероятност ще се оттегля напълно. Съвсем. Снощи пуснах обява за продажбата на моя модул. – Лявата вежда на Борис подскочи два пъти, докато той произнасяше последното изречение. – Вече имам четири оферти. Току-що проверих.
    Модулът му е неговата гордост: от команден тип, с огромна обзорна полусфера от синтетичен кварц, с най-модерното навигационно оборудване, каквото парите на един пенсиониран чиновник от долната среда класа могат да купят. Да не говорим за четиридесетте литра изчислителен разтвор, достатъчни за поддържане на няколко изкуствени интелекта от клас нула. Ако не бяха извън закона.
    Борис купи цялата тази хубост от най-добрия китайски производител в Пекин, без посредници и потребителски съюзи. За такива изделия няма сезони намаления. Даде всеки цент, който му поискаха. Знам, защото бях там с него и му помагах да напише спецификацията на системата за жизнеобезпечаване.
  • Заради Дина ли? И моята жена не е много доволна, че продължавам да идвам тук.
  • Донякъде. Виж, ако нашият потребителски съюз не беше се разпаднал, можеше да ми се размине – обясни той. – Новият, който тя намери, е значително по-малък и въобще не е сигурно, че ще ни приемат. Знаеш как е, всеки е свил пазарната си активност заради кризата и изобщо трудно се намират хора със сходни потребителски профили.
  • Бърбориш глупости.
  • Хората са се заровили в съюзите си, отстъпките за лоялност са като златна верига, с която те държат.
  • Разбирам – кимнах и започнах до откопчавам предния понтон от моя модул.
    Аз имам служебен модул. Купен е на старо, но е в чудесно състояние и има три разредителя, които заедно могат да процедят през пространството седем метрични тона, на стотици парсеци разстояние. Повече от достатъчно за двуместен кораб. Дори ако единият откаже, ние пак ще можем да се приберем на собствен ход, достатъчно е да изхвърлим пакета с наблюдателните инструменти. Това не е голяма загуба – агенцията ги раздава на гражданите-астронавти безплатно и ще ни дадат нов, по-добър, който може да регистрира всякаква радиация, за която може да се сети човек.
  • Не е само това. – продължи приятелят ми. – Инфлацията изяжда доходите ни. И спестяванията за медицински разходи, и фонда за университета на децата. Трябва да се откажем от нещо.
  • Повтаряш се, старче. По-добре гледай в ръцете си.
    Освободен от тежестта на модула, понтонът подскочи нагоре. Борис ме изненада – въобще не се бе разсеял, посегна и го хвана преди да успея да реагирам, миг преди триметровият цилиндър да отлети в небето. Ако можех и аз да направя същото, и да се издигна над облаците… Докато си мечтаех, моят приятел нарисува с пръсти глифа за намаляване на подемната сила и двамата заедно бавно повлякохме първия компонент на нашата машинка настрани от колите. Положихме го на тревата и се заехме със следващия. Един по един откачихме и останалите. После дойде ред на Борисовия модул.
  • Бавно работим днес – каза той, когато ни остана да съединим само няколко кабела. До тук сглобяването на кораба ни бе отнело половин час повече от обикновено. Облаците сякаш притискаха ръцете и сърцата ни: жаковете и буксите не си пасваха, кабелите се оплитаха, резбите на болтовете и гайките не съвпадаха.
  • Нищо не проработва от първия път – изтрих потта от челото си. – По-добре дай по една бира.
  • Това е, защото полагаме безсмислените усилия – той извади поредната кутия. – Хващай.
  • Благодаря! Ами ти?
  • Ще си взема по-късно.
    Кръстът ме наболяваше. Отидох до редичката с понтоните и седнах на крайния. Небето над нас беше все така сиво, а едва доловимите проблясъци около главата на Борис бяха изчезнали. За пръв път го виждах да изключва фова си. Навярно му е омръзнало да проверява всяка минута каква е скоростта на вятъра и да търси на спътниковите снимки митични разкъсвания в облаците.
  • Кризата все някой ден ще свърши – казах, докато отварях бирата. – Агенцията също няма да я закрият, дори Конгресът да намали бюджета й. Винаги може да се върнеш като решите проблема с потребителския съюз.
  • Разбира се, ако икономиката се стабилизира и, ако децата успеят да влязат в добри държавни университети. Казват, че догодина отново ще има растеж. Но да оставим това настрана. През цялото време от главата ми не излиза един въпрос, нещо съвсем различно – очите му светнаха. Предстоеше да заговори за космоса. – Как смяташ, дали онези четирикраките са изстрелвали преди и други спътници?
  • Съмнявам се. Не открихме групировка в орбита около планетата им. – Аз се изправих и се захванах със стиковането на модулите. – И да са пробвали да изведат нещо, опитите им сигурно са били неуспешни.
  • Спътниците на ниски орбити живеят месеци, най-много няколко години, поради съпротивлението на атмосферата и вероятно затова около планетата им не кръжеше нищо. Снощи прегледах още веднъж записите от предишния ни полет и мисля, че ракетата им е плод на доста развита технология. Би трябвало да не им е за пръв път.
    Замислих се над съображенията му. В думите на моя приятел имаше нещо вярно.
  • Да, възможно е да са изстреляли няколко спътника преди това. От друга страна хидразинът най-вероятно е отровен за всяко същество с кислородна обмяна на веществата, независимо дали има два или четири крака – при предишния ни полет пакетът на Агенцията определи, че атмосферата на „четириногата“ планета прилича на нашата. – Използването на хиперголично гориво може да е знак, че те са на границата на технологията си, и че са достатъчно отчаяни за да го използват въпреки рисковете. Дръж това, моля.
    Подадох му края на последната връзка кабели. Контактът, в който трябваше да влязат накрайниците им, се оказа изкривен.
  • Искаш ли чук? – попитах Борис.
  • Да опитаме – той взе да го размахва и успя да направи няколко вдлъбнатини върху алуминиевата повърхност преди да се получи контакт. Като приключихме, ние огледахме критично резултата от интервенцията си.
  • Ще ходим да изследваме Галактиката – успокои ме той, – а не на изложба за скулптура.
    Най-накрая корабът ни беше готов и ние се заехме с предполетните проверки. Скоро бяхме готови да се процедим до другия край на Млечния път, и ако се наложи – отвъд Местната Група.(7) За да запълним времето, взехме две бири от хладилната чанта и седнахме направо върху тревата.
    Точно тогава Джей Кей дойде при нас.
  • Достатъчно, момчета. Отказваме се за днес.
  • Май ще трябва да приема – каза Борис, – че последният ми полет е бил преди един месец и да започна да се наслаждавам на спомените за него.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9625 астрономически единици.

(7) Местна Група – име на група от галактики, която включва три галактики гиганти: Млечния Път, галактиките в съзвездията Андромеда и Триъгълник, и още няколко десетки галактики джуджета. Размерът на Местната група е около три мегапарсека.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 3 и 4


3. Доставка на любов по домовете

Финозие, номер едно в тяхната хранителната група, отвори вратата. Тя ме изгледа за миг по-дълго от обичайното, сякаш не можа да ме познае веднага или се колебаеше дали да ме покани, но все пак ми кимна за поздрав и се отдръпна навътре. Изтупах снега от краката си и докато гледах как гърбът ѝ се отдалечава, си дадох сметка, че все още пристъпям на прага, а домът им губи топлина непростимо дълго време. Вятърът забиваше снежинките като куршуми в козината на врата ми, а скъпоценните калории се изнизваха навън. Затворих след себе си и с бързи крачки прекосих антрето. От стените му в мене се взираха осъдително предните поколения на тяхната хранителна група. По стенописите си личеше, че някога стопаните са били заможни, но избледнялата боя, която отдавна се нуждаеше от освежаване, издаваше, че последните няколко поколения са изпаднали в нужда.

– Насам – Финозие ме поведе към вътрешността на къщата. Неравномерното темпо на стъпките ѝ издаваше, че последиците от болестта на Зикейне са успели да се разпространят върху останалите членове на групата. Огледах я дискретно, доколкото ми позволяваше нейната дълга домашна роба. Наистина, задните ѝ крака бяха подути, и някой предвидливо беше разрязал горните части на мъхестите домашни пантофи за да се отвори достатъчно място за чифт отекли стъпала…

Достолепните старици от стенописите имаха право да не одобряват соловото ми посещение. Според традицията, цялата брачна група би трябвало да бъде тук, не само най-незначителният ѝ член. Нищо чудно, че Финозие не ме посрещна с отворени обятия. При срещите ни тя винаги се усамотяваше с Ксампаунт или с Номатайх, нашите водачи. Зикейне също ги харесваше, но успяваше да намери време за всички нас. А срещите на двете ни групи през последната година и половина не бяха нито многобройни, нито продължителни. Подготовката за полета отнемаше напълно времето и силите ни. Дори сега, когато Зикейне умираше, единствено аз, като най-заменяим член на моята групата, можех да дойда тук и да се простя с нея. Останалите внимателно изучаваха прогнозите за времето на екраните в жилищното отделение на стартовия комплекс и сигурно нервно проверяваха запаса от моите ензими. Преди да тръгна насам им оставих точно толкова, колкото щеше им е необходимо да дойда тук, да прекарам една вечер до леглото на Зикейне, и да се завърна на космодрома. Ръцете на Номатайх не трепереха, когато взе стъкленицата от мен, за да я постави във фризера, но аз добре си представях какво изпитва. Едно подхлъзване и трябва да се откажем от полета или да не изразим последната си почит към нашата партньорка. Труден избор.

Тя лежеше на топло в най-вътрешната спалня. За разлика от коридора, нейната стая беше ремонтирана наскоро. По стените препускаха стотици оранжеви газели. Не си ги спомнях от предишното ни посещение. Всички те бяха застинали в еднакъв скок, което подсказваше че ремонтът се е състоял в залепване на евтини тапети, вместо покана към известен живописец, както е било прието преди няколко поколения. Това не намаляваше чувството за топлина, което бликаше от картинките.

– Контактна е – каза Финозие, преди да ни остави насаме.

Отблизо очите на Зикейне изглеждаха неестествено изпъкнали – илюзия причинена от болестта, която се бе промъкнала под козината, за да изпие соковете, подхранващи плътта. Ставите на краката й, По-остри от всякога, изпъваха завивките, а китките ѝ се губеха в огромните ръкави. Не защото ръкавите се отличаваха с прекалено големи размери, а понеже кожата на жената се беше сбръчкала, потъмняла и потънала, докъдето позволяваха костите и жилите й.

– Здравей, Тирдамал – поздрави ме тихо тя. Не само бузите, гласът ѝ също беше отслабнал.

Не помня какво отговорих. Когато отново дойдох на себе си, в ръцете ми лежеше томче с пътните записки на Песгимиз от Южния континент, и аз четях на глас ред след ред, без да разбирам нито дума от произнесеното. На тръгване си спомнях единствено, че ставаше дума за някакъв второстепенен път, по който той не посмял да тръгне от страх да не се загуби. Трябва някой ден да намеря този откъс и да го прочета, той е последното, което ни свързва със Зикейне.

И двамата си давахме сметка, че това е финалното ни сбогуване. Едва ли друг член на нашата група щеше да успее да дойде до тук – през следващата декада се очакваше подобрение на времето и седемдесет процента от космическите стартове за последните четири години се извършваха именно през този период от годината. Метеоролозите бяха открили поне една стабилна тенденция в микроклимата на Полуострова и то точно такава, която да ни раздели.

Надявах се, че останалите от нейната хранителна група разбираха риска, който ние поемахме е моето идване. С малко късмет, ни предстоеше да поемем третата смяна в нашата първа извънземна база, и ничия смърт не трябваше да ни спре. Успехът на мисията щеше да гарантира бъдещето на нашите две групи и сполуката на децата ни. И все пак аз бях тук. Ксампаунт, Номатайх и останалите не се поколебаха нито за миг, когато им предложих да потегля, и ако се наложи – дори да ме заменят с някой от дубльорите – Единични, които постоянно се навъртаха около космодрома, очаквайки своя шанс.

Не разчитах Зикейне да ме познае. За щастие, пристигнах в редките моменти на просветление, когато болката за малко беше отстъпила пред мощта на съвременната фармакопея. В древността не биха я оставили да доживее до подобно състояние – ракът я прави неспособна да произвежда уникалните ензими, които са нейния принос към храносмилателния баланс на групата й, нарушава се обмяната на веществата на всичките членове. Съдейки по втория чифт крака на Финозие, процесът беше напреднал значително.

Преди пет-шест поколения щяха ритуално да я убият още след първите признаци на заболяването, за да не ги затруднява излишно, докато се борят за колективното оцеляване на групата. Жестоко, но намирането на заместничка често се оказваше сложна задача. Историята знае за войни, водени защото някой починал член от царската хранителна група не е имал достатъчно близък аналог в границите на Империята – съседите не са пропускали да се възползват от тази възможност.

Слава богу, сега живеем в цивилизована епоха, което просто означава, че всички страдаме по-дълго, докато гледаме как нашите любими хора си отиват. От един век конструктивните биолози твърдят, че до синтезирането на пълноценни изкуствени ензими остават някакви си десетина години. Кой знае защо това десетилетие все още не е отминало.

Отърсих главата си от черните мисли и продължих да чета пътеписа на Песгимиз, докато Зикейне спусна клепачите си и милостиво ми спести страшната гледка на позеленелите си, изпъкнали очи.

Не знам колко време мина, преди да усетя как някой ме докосва по рамото.

– Нека те отменя. Имаш телеграма от Тръстиковия полуостров. Викат те.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.9631 астрономически единици

4. Любители и професионалисти

Борис ме посрещна в на края на пистата, с ръце на кръста и с поглед отправен към небето. Преди да кацна, увеличих мощността на предните антиграви, и „Секвоята“ вдигна носа си като винтов изтребител от Втората световна война. Положих я върху напукания бетон до неговата старичка „Олимпика“ и се измъкнах от кокпита.

Той огледа новичкия ми автомобил. Сивият металик блестеше, въпреки че слънчевите лъчи не можеха да си пробият път през тъмните облаци над нас. За този ефект трябваше да благодаря на съвременната луминофорна химия.

– Джо, не знам какво би дала Дина – така се казва съпругата му – за да имаме кола като вашата.

– Истината е, че не биваше да си позволяваме толкова скъп автомобил, но въпреки това го купихме. Жена ми по-скоро би умряла – обясних аз, – отколкото да се покаже пред хората с модел от миналата година.

Борис усети че гледам виновно към таратайка му и се усмихна. За щастие момчетата от клуба не обръщат внимание на суетата; никой не се интересува от семейния транспорт на моя приятел. Тук статусът на всеки член зависи от модула, с който лети в космоса, от броя полети, от максималното разстояние, на което се е отдалечавал от Земята. А неговият модул предизвиква значително повече уважение, отколкото автомобилът му.

– И при нас е същото – махна с ръка той. – Аз със старата бричка идвам тук, а тя с новата кола обикаля отворените потребителски съюзи за интервюта.

– Не намерихте ли най-после някой със сходен пазарен профил?

Целта на упражнението е да се събере група хора, за предпочитане по-многобройна, която координирано да поръчва големи количества стоки на ниски цени. Системата работи, ако членовете се споразумеят да пазаруват от едни и същи производители и от там произлиза трудността, защото фирмите се групират в най-неочаквани картели, и получаваш намаление, само ако си купуваш тоалетна хартия „Белово“ заедно с боя за обувки „Мираж“ и масло за готвене „Слънце“.

– Утре Дина ще ходи на пробно пазаруване с един нов потребителски съюз. Казва се „Щастлив купувач“ или нещо подобно. Той е четири пъти по-малък от стария, около двеста човека, и естествено намаленията няма да са като предишните, но ще помогнат – отвърна Борис, и ми подаде кутия ледена бира.

– Ех, само ако бирата намаляваше скоростта на вятъра.

– Дългогодишният опит на няколко поколения астронавти-любители не показва подобен ефект, но експериментите продължават – каза той и си взе нова кутия.

С него се запознахме още в училище. После ходехме заедно на лагер-школи по астрономия. Там наблюдавахме променливи звезди, снимахме комети и брояхме метеори. За да е по-интересно, правехме всичко следвайки методики от един век преди нас: като се започне от полирането на телескопните огледала на ръка и се стигне до изпичането на фотографските емулсии преди експонация – това последното за да повишим чувствителността им.

– Догодина щях да направя златен юбилей в клуба. – обади се Борис, след като известно време се бяхме взирали безпомощно във върховете на двете хилави дръвчета, които бяха пробили бетона на бившата писта.

– Много добре си спомням – уверих го без да откъсвам очи от клончетата им. Те се мятаха безпомощно при всеки порив на вятъра. – Тъкмо бяхме навършили седемнадесет, когато започнахме.

Ние се озовахме тук, защото моят приятелят случайно откри покана за учредяване на клуб на гражданите-астронавти. Отне ни сума време да открием някогашното летище – организаторите използваха първоначалното му име „Дълес“, което издаваше възрастта им. От тогава сме част от постоянното присъствие.

– Имахме късмет да попаднем тук – продължих. – Много по-късно си дадох сметка, че това е била критичната възраст, в която младите хора си избират дали да водят пълноценен живот, или да го пропилеят в игрите.

Повечето хора от нашия клуб не направиха кариера в космическите отрасли, но поне останаха активни, докато огромното болшинство от населението излиза от компютърен транс за по пет-шест часа дневно, колко да се погрижи за биологичните си нужди и да си отработи сметките за електричество и достъп до мрежата.

– В известен смисъл и моите хлапета имат късмет. Ако преди тридесет години ние с жената не бяхме решили да си купим къща, сега щеше да им се налага да работят двойно повече, за да си платят наема.

– Кой, казваш, беше циникът? – попитах. – Тяхното криене в игрите само засилва кризата. Нищо чудно, ако един ден изчислителните комплекси решат, че могат да вършат всичко по-добре от нас.

– Игрите не са само забавление – завъртя глава Борис. – Но иначе съм съгласен, всяко действие, което не променя и не подобрява физическата реалност, е губене на време.

– Ти затова ли стана инженер?

– Съвършено вярно. И специализирах за инженер-технолог, което според моите виждания ме поставя в точката на пресичане между човека и физическата реалност – където се произвеждат нещата.

Двама старци, които водеха обичайния си седмичен спор. Не виждах смисъл да преиграваме отново и отново сцената от същата пиеска.

– И аз съм инженер – вдигнах примирително ръце. Бирата се разплиска и вятърът отвя пръските надалече.

– Наздраве – каза Борис – за инженерите.

Полетите в космоса ни заинтересуваха достатъчно за да ни държат настрани от сияйната бездна на симулациите. Времето не ни пощади, косите ни оредяха, а металните отблясъци в очите ми издаваха, че те отдавна са заменени с импланти – неведнъж ми бяха съветвали да си сложа по-нови, биотехнологични. В една игра сигурно и двамата щяхме да изглеждаме по-добре. Не самите ние – бързам да се поправя, – а аватарите ни щяха да изглеждат по-добре. С годините позабавихме темпото, освен когато ставаше дума за бира.

– Има още в хладилната чанта – сякаш беше прочел мислите ми, Борис посочи отворения багажник на своята таратайка. Той си взе нова кутия и двамата продължихме да се взираме с небето, сякаш с поглед можеше да го очистим от дебелите облаци, които се стелеха на около триста метра височина.

Към нас с бързи крачки се приближи нисичък младеж, облечен в син работен комбинезон. На рамото му се кипреше анимирана емблема на НАСА, с преливащи цветове: над стартова площадка, се издигаше червена ракета; от дюзите ѝ се показваше огнена игла, която постепенно я издигаше нагоре; после всичко се повтаряше.

– Здрасти! Казвам се Дъглас и съм новия представител на Агенцията.

– Здравей Дъглас – поздравих на свой ред аз. – Може ли Дъг? Или Дъги?

– Може и двете.

– Да не би нещо да се е случило със Сам?

– Не, нищо лошо. Само го преместиха го в Хюстън, в централата. Праща ви поздрави.

Сам, или Саймън Крауфорд, беше истински астронавт, от последните набори преди Агенцията да разпусне собствения си отряд за подготовка и да започне да наема летателен персонал от външни фирми. Тук го уважавахме.

– И ние го поздравяваме – каза Борис. – Кажи му, че не сме го забравили.

– Разбира се, благодаря.

– Някакви новини за електрониката? – попита моят приятел.

– Ще е тук следващия месец.

– Всичката ли?

От половин век НАСА няма пари да лети в космоса. Имам предвид да лети истински, да изследва близките звезди, да организира научни станции, постоянни бази и дори колонии. Вместо това те ни дават изследователско оборудване. Не много, но достатъчно за да имат основание бодро да размахат пред Конгреса резултатите от „собствената“ си научна програма. А ние сме благодарни за тъничкото ручейче, което тече от федералния бюджет към клуба.

– Почти. Знаете как е – Дъги вдигна рамене. – Днес май не извадихте късмет, а?

Поне да беше използвал първо лице, а той се разграничи. Но веднага усети по намръщените изражения на лицата ни, че казва не това, което трябва, и побърза да добави:

– Но времето винаги може да се оправи.

– Прогнозата е добра – побързах да се намеся преди моят приятел да изтърси нещо, за което може да съжалява по-късно. – Вятърът всеки момент трябва да утихне.

Разменихме още няколко думи преди младежът да продължи към следващата групичка.

– Не сме прави да се отнасяме пренебрежително към него – въздъхна Борис, когато останахме сами.

– За галеното му именце ли говориш?

Моят приятел само кимна.

– Не беше нарочно. То му лепна от самосебе си.

– Той не е виновен, че се е родил твърде късно за да лети в космоса със старите ракети.

– Ракетите не са всичко. Момчето няма чувство за такт.

– Ти не знаеше това, когато му измисляше ново име. Дай му време, ще го развие. Поне не прекарва сто и четиридесет часа седмично на легло, облепен с електроди.

– Съжалявам, че звучеше презрително. Трудно ми е да го приема за наследник на такъв широко скроен мъж като Саймън.

Пак се загледахме в дръвчетата, докато не наруших мълчанието.

– Как вървят работите в къщи?

– Зле. Жената не ми говори от началото на седмицата. Отворила е прозорче с текущия баланс на сметката ни в нейния фов и постоянно го гледа. – Фововете работят с поляризирана светлина, но поляризацията не е стопроцентова и отблизо се вижда какво гледа човек. – Снощи, като видя прогнозата за времето, като че ли искаше да ме посъветва да продължа с полетите, но аз самият отклоних разговора. Не бих приел такава жертва от семейството си.

– Нито пък аз – кимнах.

– Медицинските ни спестявания и фондът за образование на децата замръзнаха през последната половин година. Хлапетата не са се забързали да влизат в университет, само игрите са им в главите, но човек никога не знае кога най-после може да пораснат.

Разбирах приятеля ми – той разполагаше само с парите, които е спестил преди да се пенсионира. Както и аз.

– Ако разходите ни останат същите и цените продължават да растат, скоро ще имаме отрицателен приход – заключи Борис.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.9628 астрономически единици

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, cyberpunk, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 1 и 2


Научно-фантастична повест за астероиди-убийци, виртуални реалности и четирикраки извънземни, написана в периода между 2009 и 2013 година. По-голямата част от текста се появи на Cerro Paranal, през много едночасови сесии преди любимите ми нощни смени, на любимата ми висока масичка до басейна.
Твърда научна фантастика.


На всички стари приятели и приятелки, които твърде рано поеха по пътя към по-добрите светове.

  1. Минус тридесет и две хиляди, седемстотин шестдесет и осем

Широкоъгълните телескопи, с които беше осята обратната страна на Луната, откриха астероида две седмици след като той се показа иззад Слънцето. Програмата за планиране на наблюденията го класира в горната половина от списъка с интересни обекти. Шест земни дни по-късно аналитичният комплекс на обсерваторията оцени вероятността за сблъсък със Земята на петдесет и седем процента, най-високата за обекти с предполагаем диаметър над двеста метра в цялата история на човечеството. От този миг нататък около една трета от телескопите на Луната и в точките на Лагранж го следяха неотлъчно.
Някой от тях все още се завъртаха за да прихванат новата цел, когато плаващият космодром, дрейфващ между Флорида и северните брегове на Куба, получи съобщение за астероида. Неговият собствен аналитичен комплекс още веднъж пресметна орбиталните елементи на обекта, убеди се, че опасността за Земята е значителна, и започна да изследва вариантите са отклонение на неканения гостенин. За двадесетина секунди изкуственият интелект извърши повече от четиридесет октилиона операции, но не намери спасително решение, и привлече към решаването на задачата сродните комплекси в Гвиана, Владивосток и Килиманджаро.
Същата вечер от научноизследователски космодром в от централна Африка излетя ракета. Полезният ѝ товар беше малка автоматична станция, снабдена единствено с камера и радиопредавател. След четири месеца тя прелетя покрай астероида. Относителната скорост в момента на минималното сближаване надвишаваше четиридесет километра в секунда. Станцията изпрати на Земята само шест използваеми снимки на астероида – течният азот, който служеше за охлаждане на електрониката в близост до Слънцето, се изчерпа и всичките пиксели на следващия седми кадър имаха стойност минус тридесет и две хиляди, седемстотин шестдесет и осем.
Новите наблюдения уточниха орбитата и позволиха да се изчислят размера и плътността на новооткритото небесно тяло. Разделителната способност(1) на изображенията беше достатъчна, за да се види, че то е триосен елипсоид, с най-голям диаметър две хиляди и седемдесет километра, който го превърна от астероид в планета–джудже. Гигантската – за размерите му – планина го опасваше по екватора. Подобни образувания се срещат рядко, но не са нещо невиждано. Човечеството се сблъска за пръв път с тях отдавна, още при първите посещения на Веста. Те се получават, когато едно тяло с плътно ядро претърпи централен удар – за разлика от приплъзващите удари, които са много по-често срещани, но обикновено само оставят няколко дълбоки канала по повърхността на астероидите. Стига сблъсъкът да е достатъчно силен, той предизвиква в мантията на обекта вълна на плътността, която прекроява повърхността му като издига едни части от релефа и снижава други.
Въоръжен с точната форма на небесния снаряд и с периода на въртене около собствената му ос, аналитичният комплекс на лунната обсерватория адаптира масово-обемния модел на Веста към наблюдателните данни за новото тяло, и определи поправките на орбитата заради ефекта на Ярковски(2).
Резултатите повишиха вероятността за удар със Земята до деветдесет и девет процента и четири деветки след десетичната запетая. Ако не се предприемеха мерки, след седемдесет и девет дни астероидът щеше да навлезе в атмосферата над южния Атлантик. Там, където на двеста метра дълбочина плуваше главният аналитичен комплекс на планетата – осемстотин кубични километра биоелектролит, ограден от океанската вода с три слоя прозрачно фулериново фолио.


Разстояние между Земята и астероида: 1.0002 астрономически единици(3)

(1) Разделителна способност или ъглово разрешение – параметър, измерващ способността на телескопите да регистрират като отделни два обекта, разположени в непосредствена близост един до друг, или да разграничават близки разположени детайли от повърхността на едно небесно тяло.
(2) Ефект на Ярковски – физически процес, заради който астероидите променят орбитите си около Слънцето, поради неравномерното излъчване от повърхността им, породен от въртенето около собствената им ос.
(3) Мярка за дължина в астрономията, равна на средното разстояние между Земята и Слънцето.

  1. Кон(4) по време на икономическа криза

Днес моят стар приятел Борис ще лети към звездите за краен път.

  • Джо, бляскавата ми кариера на космически пътешественик е на път да приключи заради разпадането на нашия семеен потребителски съюз – призна той завчера, докато си пиехме кафето.
  • Криза – въздъхнах. После спорихме дали заради нея младежта излиза от симулациите само колкото да изкара пари за достъп до мрежата, за квартира и за памперси. Постепенно разговорът ни замря, убит от склонността на Борис да философства и от общото чувството за собствено безсилие, обхванало двама прегърбени пенсионери, от които нищо не зависи. А днес е от значение само това, че отиваме на космодрома за крайния полет на моя стар приятел. Аз летя към мястото на срещата по околовръстния път над предградията, а той – по северното трасе, което следва някогашната магистрала номер седемнадесет.
    Ние често употребяваме думата краен. Тя сигурно звучи странно за човек, който не познава отблизо заниманията на нашите клуб. В авиацията и космонавтиката нейният синоним последен има друго, съвсем финално, и бих казал, фатално значение. Бойните пилоти във всички войни са смятали употребата ѝ за лошо предзнаменование и са търсели какви ли не начини да я избягнат. Вярно е, че срещу нас не стреля никой и системите на нашите модули са дублирани многократно, но ние също предпочитаме да не я споменаваме.
    Сега ми е особено трудно да ѝ намеря замяна. От две седмици не сме виждали синьо небе и при тази скорост на вятъра няма как да получим разрешение за излитане. За съжаление, дори най-съвършените космически кораби не могат да се процедят от дъното на потенциалната яма, която планетата Земя е издълбала в метриката на пространство-времето. Не, няма теоретична пречка, но микроградиентите в гравитационното поле ни лишават от всякаква надежда да се появим в околностите на целта. Един камък с размерите на канапе се превръща в маскон(5) с огромен ефект върху подпространствената траектория. Курсът на кораб, който излита от Земната повърхност, може да се предскаже с цената на няколко седмични изчисления, които вземат под внимание химичния състав, плътността и дори пукнатините в почвата около стартовата площадка. Но това е прекалено бавен начин да се планират рутинни полети като днешния.
  • Здрасти, Джо! – лицето на Борис се появи върху предното стъкло на колата ми. – Как е настроението преди битката?
  • Готови сме да надникнем отвъд безкрайността. Както винаги.
  • Според прогнозата от снощи времето ще започне да се подобрява днес или утре.
    Четох тази прогноза, дори в момента анимацията на облачната покривка се въртеше в ъгъла на моя фов(6). За метеоролозите разлика от двадесет и четири часа е в рамките на допустимите грешки на техните климатични модели, а за моя приятел тя е съдбоносна, но щом той е решил да бъде в добро настроение, по-добре да не му преча.
  • Миналия път…
    Борис не ме остави да довърша.
  • Ех, старче, ако знаех, че часовете, които прекарахме в космоса тогава ще са ми крайните, щях да им се наслаждавам по друг начин.
  • Как точно? Щеше по-дълго да се взираш в звездите през илюминатора?
  • Не, на звездите им се нагледах. Но щях да натискам по-силно бутоните и да щракам по-звучно с превключвателите.
    Бутоните и превключвателите, за които говореше приятелят ми не са виртуални, а истински, механични. Интерфейсът на модулите ни съзнателно е стилизиран да наподобява старите космически кораби, а приликата с капсулите от програмата „Аполо“ се цени особено високо.
    Подхвърлихме си още няколко словесни топки, после продължаваме да летим в мълчание.
  • В малкото случаи – наруши го Борис – когато съм знаел, че върша за краен път нещо важно за мен, съм се опитвал да запомня момента добре, за да се връщам по-лесно към него в спомените си, и да го преживея отново и отново.
  • Винаги можеш да си опресниш паметта с помощта на записите от бордните камери.
  • Циник.
    Настъпи нова пауза. Усещането за пропусната възможност ме обзе с нова сила. Ръцете ми се отпуснаха и моята „Секвоя“ откликна на освободения щурвал с потреперване. Бордовият компютър, представител на най-високия разрешен от закона клас, сигурно реши, че съм задрямал и раздруса колата. Съвсем слабо, колкото да събуди водача. Реакцията му беше реверанс на конструкторите към фалшивото убеждение на хората, че сме необходими, че управляваме процесите около себе си и че отговаряме за нещо пред обществото.
  • Клюмаш – констатира Борис и с невинен глас продължи. – Ако не си спал добре снощи, защо не оставиш на автопилота да те води?
  • Много добре знаеш защо.
  • А, да – кимна пресилено той. – Страх те е, че един ден на машините най-после ще им омръзне да се грижат за нас, ще ни приспят и ще ни прехвърлят във виртуална реалност, където не можем да нараним нито себе си, нито околните.
  • Как можеш да не виждаш в какво сме се превърнали! Буци лой…
    На екрана светна предупреждение, че е настъпило време за снижаване и го спаси от справедливия ми гняв. До старото летище, на което се събирахме веднъж в месеца, оставаха по-малко от пет минути полет.
  • Да, какво ли виждам аз – въздъхна лицето от предното стъкло.
  • При бързодействието на днешните квантови изчислителни разтвори това не е абстрактна възможност – отвърнах и натиснах щурвала напред. Носът на колата се наведе и сивосинята покривка под мене започна да се приближава.
  • Въпросът е не дали човек вижда опасността – каза Борис, – а как се готви да я посрещне.
    Той прекъсна връзката докато се чудех от къде да започна. Ще има време да довършим този разговор.
    Обичам да се нося на двадесетина метра над облаците. Гледката е особено красива когато скоковете в атмосферното налягане и турбулентността нащърбят горната им граница, и носът на „Олимпиката“ се забива с лека вибрация в поредната сива стена за да изскочи след миг от другата страна на облака и да се гмурне в слънчева светлина. В същия момент предното стъкло се оцветява във всички цветове на дъгата заради водните капки, които са се натрупали върху него.
    Днес повърхността на облаците беше плоска, като отрязана с нож. Сигурен знак, че атмосферната структура е стабилна и лошото време ще се запази за дълго.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9631 астрономически единици

(4) Кон – от конвенция – среща, събиране на хора с общи интереси, обикновено любители.
(5) Маскон – концентрация на маса. Обикновено се употребява в контекста за Луната, но маскони може да има на всяка планета. Пример за маскон на Земята е Мауна Кеа.
(6) фов – съкращение от field of view (англ.), виртуално работно пространство на очен терминал, проектиращ направо върху ретината.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, научна фантастика, Literature, science fiction