Category Archives: Bulgaria

Български фантасти в чужбина: книга за история на киното от Петър Кърджилов във Великобритания


Наистина, става дума не за фантастика, а за академичен труд: The Cinematographic Activities of Charles Rider Noble and John Mackenzie in Bulgaria (vol. 1), Cambridge Scollars Publishing, UK, 2020:
https://www.cambridgescholars.com/content/images/thumbs/0943526_the-cinematographic-activities-of-charles-rider-noble-and-john-mackenzie-in-the-balkans-volume-one_300.jpeg

Част от книгата може да се види тук: https://books.google.bg/books?id=1LXkDwAAQBAJ&printsec=frontcover&hl=bg#v=onepage&q&f=false

Описание на анлигийски от издателството (https://www.cambridgescholars.com/the-cinematographic-activities-of-charles-rider-noble-and-john-mackenzie-in-the-balkans-volume-one): In the early 20th century, the American film producer Charles Urban, who had founded his company in London, sent two of his camera operators out to the Balkans. The Englishman Charles Rider Noble recreated moments from the uprising that had broken out in Macedonia (part of Turkey at that time) and filmed all over Bulgaria, while the Scot John Mackenzie travelled through Croatia, Montenegro, Bosnia and Herzegovina, Serbia, Bulgaria and Romania. As such, thanks to these two Britons, the first sequences of living pictures were filmed in the peninsula from 1903 to 1905. This book deals with this under-researched period, examining in depth, diligently and in detail over 1,200 sources of information (including newspaper reports, film catalogues, and archives). It will appeal to anyone who loves the ‘Seventh Art’ and adores the secrets its early history still holds.

Статия на български за същите събития може да се прочете тук:
https://www.ceeol.com/search/viewpdf?id=119848

Поздравления на автора!

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, История, литература, Literature, ревюта на книги, science fiction

Българска фантастика в чужбина: българският сборникът в Русия по руската телевизия


За наша радост през март 2020 в Русия излезе сборник с българска фантастика:
https://www.burgas.bg/bg/news/details/1/41880
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%A2%D1%80%D0%B5%D1%82%D1%8C%D0%B5_%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%88%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B8%D0%B5_(%D0%98%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE_%D0%92%D0%B5%D1%87%D0%B5,_2020)
Преди няколко дни сборникът бе представен в предаване за книги по една от телевизионните програми в Смоленск (гледайте от около 10-тата минута):
https://www.youtube.com/watch?v=eo_2GREStpY

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, фентъзи, science fiction

Българска фантастика в чужбина: „Две Луни“ на Елена Павлова излезе в Compelling Science Fiction


Чудесна новина – разказът „Две Луни“ на Елена Павлова (преведен от нея и Калин Ненов) е публикуван в най-ноявиа бр. 15 на професионалното списание : „Compelling Science Fiction“:

http://compellingsciencefiction.com/index.html

http://compellingsciencefiction.com/stories/two-moons.html

Това е чудесно постижение за българската фантастика, да ги поздравим!

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Българска фантастика в чужбина: Никола Райков в Китай


Никола Райков е български писател, най-известен и любим на много деца заради великолепните приключения на малкото таласъмче. Днес в пресата се появи статия за него, в която е обявено, че предстои книгите му да бъдат публикувани в Китай.

Успехът на неговите книги игри в България е впечатляващ: „Голямото приключение на малкото таласъмче” е достигнала тираж 12000 бройки – успех, с какъвто у нас могат да се похвалят много малко български заглавия.

Цялата статия може да прочетете тук: https://segabg.com/category-culture/bezplatni-knigi-nosyat-pazaren-uspeh-na-pisatel-chak-kitay

Един особено характерен и според мен много важен цитат от статията: „Оказва се, че свободно качените книги не пречат на пазарната реализация, когато носят добавена стойност (за подарък, за развитие на логическото мислене при децата в невиртуална среда и т.н.). Посредниците в контакта с публиката не са задължителни.“

Повече за автора: http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0_%D0%A0%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%BE%D0%B2

Успех и чакаме нови приключениея на таласъмчето!
https://www.youtube.com/watch?v=O1udlLnnSTw
https://www.youtube.com/watch?v=uLejEnplNNc
https://www.youtube.com/watch?v=4Ya4B-eCvos

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Интеркосмос – 2: „София в дъжда“


Алтернативна история, втори разказ от поредицата как би изглеждало космическото бъдеще на България, ако историята беше поела по друг път. В първия разказ Германия е спечелила Втората световна война и България, като верен неин съюзник, е получила правото да изпрати свой космонавт с немски ракетен самолет. В този разказ (написан преди повече от петнадесет години) ходът на историята е различен, но поуката е същата като в стария виц – с който сме се съюзили, не е прокопсал: В две световни войни бяхме съюзници на Германия, тя загуби и двете; после бяхме със Съветския Съюз – той не съществува повече; сега сме със САЩ и Европейския съюз и нека Господ да им е на помощ…

Разказът не е публикуван до сега.

* * *

1. „Герника“

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

Капитан Красимир Манчев и подполковник Виталий Лукашов, които внасяха в апаратния модул контейнера със запасните кислородни регенератори, застинаха по средата на коридора. Въпреки ниската гравитация, дръжките се впиваха в дланите им и без да се сговарят, двамата спуснаха товара си на пода.

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

През пращенето се долавяше силен южняшки акцент.

Our friends at Langley reported some disturbances in Moscow. They think it’s the sixty four all over again. We though your ground control may be too busy to tell you, guys. Over and God help you.(2)

Манчев усети как стените на станцията се разлюляват. През овалния илюминатор в него се втренчи сивата повърхност на Луната.

Американецът повтори съобщението още веднъж и изчезна от ефира. Лукашов, който не говореше добре английски, попита за всеки случай:

– Правилно ли разбрах, че в Москва има безредици?

Манчев само кимна, все още загледан в репродуктора.

– През шестдесет и четвърта, когато свалиха Хрушчов, Беляев и Попович не знаеха на кого да рапортуват след приземявaнето. Но нямаше нито демонстрации, нито протести.

– Дано да не се стигне до там.

– Те ще се оправят и без нас. Да продължаваме. – Нареди руснакът. – Раз-два!

Двамата напрегнаха мускули и отново понесоха контейнера. Съобщението не даваше покой на Манчев.

– Витя, а ти сигурен ли си, че американецът каза шестдесет и четвърта а не шестдесет и осма?

– Шестдесет и четвърта беше, в това няма съмнение. Браво на Гъс и Джереми, смели момчета.

Гъс и Джереми от половин година обикаляха Земята на борда на американската станция „Скайлаб“. От време на време двата екипажа разменяха по няколко думи, но само извън часовете за свръзка с Евпатория(3) и Хюстън. Великите сили не толерираха побратимяванията между бойците от най-предната линия.

– Как мислиш, кога ли се е започнало? – Попита Манчев.

– … Двеста и двадесет, двеста и десет, двеста, – командирът на шестата експедиция за посещение Валерий Рюмин четеше показанията на далекомера с ясен глас. Манчев си помисли че той влага прекалено много усилия за да го прави с ясна дикция и резултатът е толкова неестествен, че предизвиква желание у колегите му да се обърнат към него и да го попитат защо по дяволите не говори човешки.

Николай Рукавишников, командирът на орбиталния кораб „Съюз-32“ преместваше пипнешком ключовете пред себе си, без да откъсва поглед от екрана. На него светеше размазано петно – „Луна – П21“, с която Рюмин и Манчев след няколко часа щяха да се отправят към Луната.

Всички съветски лунни експедиции летяха по схемата с прекачване: два „Протона“ изкарваха в орбита лунен кораб и ускорителен блок. Те се скачваха в автоматичен режим и един ден по-късно на борда се прехвърляше екипажът, излетял отделно с обикновен „Съюз“.

Едва когато дискът на Луната стана толкова голям, че назъбените й краища се скриха зад уплътненията на илюминатора, Краси Манчев повярва, че ще остави следи върху нейната прашна повърхност. Дори стартът не го беше убедил в това, а множеството дребни повреди през първото денонощие от полета го накараха още повече да се усъмни в успеха на полета. Първо отказа системата за автоматично сближаване, но Рукавишников показа завидно умение и паркира орбиталния „Съюз“ само на няколко метра от лунния кораб. Манчев и Рюмин навлякоха скафандрите и се прехвърлиха в него, а Николай им помаха за сбогуване през илюминатора и скоро изчезна от полезрението им. А половин час по-късно за техен ужас се обади директорът и ги попита дали имат връзка с Рукавишников.

2. „Нощна стража“

– Евпатория, тук „Циолковски“, чувате ли ни? – Каза Лукашов в микрофона. Приемникът му отвърна с тихичко пращене.

– Може да е слънчева буря? – предположи Манчев, колкото да запълни тишината с някакъв звук, различен от електростатичните разряди, които двамата космонавти слушаха вече цял час.

– Щеше да има повече шум – възрази руснакът и погледна часовника си. – По график сеансът свърши преди десет минути и вече трябваше да сме започнали астрономическите наблюдения. Да се захващаме с тях, а до довечера току виж, Центърът за управление се обадил.

Научните изследвания бяха приятно отклонение от рутината, свързана с безкрайни проверки на шестте ракети, разпръснати в силозите около базата. Преди да облекат скафандрите, Лукашов и Манчев стовариха в шлюзовата камера два оловни контейнера с фотографски плаки – един за инфрачервената камера, втори – за ултравиолетовата.

За българина, дори след три месеца престой на Луната, всяко излизане от базата бе събитие. Преди старта го подготвяха за кратък полет, с двуседмичен престой и няколко церемониални разходка по повърхността, колкото да се покаже на света че братските страни участвуват в Съветската Лунна програма.

За беда, бордният инженер на основната експедиция, който едновременно беше и медик, получи възпаление на апендикса. Американците предварително оперираха астронавтите си, но братушките или не се бяха сетили, или бяха забравили. Алтернативите за болния руснак бяха да стане първият човек, починал на Луната или да се прибере на Земята веднага. Така българинът Манчев зае мястото му в дежурната смяна на съветската ракетна база.

Отвъд шлюза ги посрещна познатото ужасяващо великолепие, за което Краси беше чел още като ученик. После беше слушал разказите на по-старите космонавти, а сега можеше само да затвори очи и да си спомни собствените си излизания на повърхността.

Първите няколко минути системата за терморегулация на скафандъра все още работеше на малка мощност и човек лесно можеше да се абстрахира от тихичкото бръмчене на помпите зад гърба си. Тогава наставаше чудото – неподвижността на лунния пейзаж влизаше в душата на Манчев, и впиваше кривите си нокти в сърцето му. Всеки път, когато видеше лунната повърхност отблизо, Манчев съжаляваше, че няма таланта на жена си.

Някъде безкрайно далече Лукашов се изкашля. После още веднъж.

– Да вървим, и без това закъсняваме от графика с половин час.

Те се добраха благополучно до телескопа, заредиха двете камери и започнаха да снимат, но не им беше съдено да довършат наблюденията. На станцията се включи зумерът за извънредна връзка със Земята и компютърът послушно пренесе повикването в шлемофоните им.

Манчев погледна въпросително командира си.

– Затваряме камерите, изключваме електрозахранването на телескопите – започна да реди бързо Лукашов. Ръцете му вече изпълняваха заучените последователности и Красимир едва успя да приключи с втората камера, когато руснакът вече държеше в ръце кутията с неизползваните плаки и с нетърпение пристъпваше на място.

Те изхвърчаха от шлюзовата камера както си бяха със скафандрите, само отвориха шлемовете. Из базата се разнесе тръпчивият аромат на лунен прах.

– „Циолковски“, тук Евпатория, чувате ли ме?

– Евпатория, – Лукашов грабна микрофона. – Тук „Циолковски“, чуваме ви отлично.

Красимир се мъчеше да реши дали си спомня гласа на този оператор от предишните радиосеанси.

– Майор Лукашов, подгответе се за приемане на специални кодове по схема осемнадесет.

Микрофонът подскочи в ръката на командира. Той замълча за миг преди да се обърне към Манчев.

– Другарю капитан, моля напуснете помещението до второ нареждане.

3. „Танц в Бужевил“

– Ти искаш ли да летиш до Марс? – Юмрукът на Лукашов се стовари върху масата. Алуминият издрънча жално, а майорът побърза да се хване за облегалката на стола, за да не полети към ниския таван на жилищния модул.

– Искам, – кимна се Манчев. – Кой не би искал?

– С Чепилов след десет години ще сме на Марс, а с Горбачов – никога.

Манчев взе в ръка разпечатката с обръщението на новия генерален секретар и зачете. Там наистина ставаше дума за Марс, макар и едва към края. Преди това надълго и нашироко Чепилов обясняваше как ще възстанови старата слава и мощта на Съветския Съюз, които са били подкопавани през последните години под формата на перестройка и модернизиране.

– С Горбачов след десет години нямаше да има Съюз – настоя Лукашов.

– Витя, толкова упорито ме караш да се съглася с теб, сякаш ти самият не си вярваш. Откровено казано, аз си мисля, че с Горбачов нямаше да има Съюз даже преди да са минали десет години, но ти не ме питаш за това, нали?

Руснакът погледна събеседника си с присвити очи, сякаш преценяваше на ум колко тежи, и изхъмка неопределено.

– Заповядаха ти да изстреляш ракетите, нали?

– Като се нахраним, трябва отново да излезем навън – каза Лукашов, сякаш изобщо не беше чул въпроса.

Те довършиха обяда в мълчание и се върнаха в шлюзовата камера да облекат скафандрите. Когато беше почти готов, майорът каза, без да се обръща към партньора си.

– Само една ракета, те ме накараха да изстрелям само една ракета. – И затвори шлема си без да даде шанс на Манчев да отговори.

Двамата космонавти се качиха на Лунохода и тръгнаха към най-близката шахта за да направят предстартова профилактика на ракетата.

– Пет години играехме шах с американците – каза си Лукашов, докато се спускаха по криволичещия път надолу в кратера.

– Имаш предвид, стратегически?

– Не, съвсем нормален шах, с дежурните от тяхната база в Морето на Спокойствието. По радиото. Аз изкарах тук три смени, общо година и половина, и през цялото време играехме. Връзка със Земята няма през по-голямата част от времето. Да се чете е забранено, а и никой няма да те остави да сложиш книга в кораба. Остава шахът. Преди да затворят тяхната база, ги водехме с осемдесет точки…

– Какво искаш да кажеш?

– Брояхме само разликата, а колко партии сме изиграли общо, никой не знае. Шахът се толерираше, особено блиц партиите, защото, нали разбираш, ако човек е зает да обмисля следващия ход, значи не се занимава с изстрелване на ракета към града на майка ти или сестра ти.

– Един вид система за ранно предупреждение.

– Само че неофициална. Но като се замисля, винаги така се случваше, че сред инструкторите ни се намираха по няколко кандидат-майстори или дори майстори на спорта и през свободното ни време все имаше турнири.

Манчев се засмя.

– За честта на пагона.

Лукашов го погледна изпод рунтавите си вежди.

– За честта на Родината – главната буква пролича по интонацията. – Когато Картър обяви доктрината си за въздържане от пръв удар и се разбра, че ще си затварят базата, американците предложиха да изиграем специален турнир по случай закриването. Но нашите не се съгласиха, защото тогава от Земята бяха надошли куп инженери и от Комитета ни подшушнаха, че сред тях има двама, които играят добре.

– Американците са искали да вземат бърз реванш.

– Нещо такова. После те изстреляха ракетите си към Слънцето, а ние останахме тук за да…. да правим каквото правим. Америка не може да ни нападне, – започна Лукашов с изкуствен глас, с какъвто говорят дикторите от първи канал на съветската телевизия, – защото три дни по-късно върху нея ще се изсипят по балистични траектории шест наши ракети, всяка с по дванадесет самонасочващи се ядрени заряда от по четиридесет килотона. Седемдесет и два американски града ще престанат да съществуват.

Манчев така не разбра дали прекият му началник се подиграва с разсъжденията на аналитиците от съветския генерален щаб или казва всичко това съвсем на сериозно. „Raison d’être“ за лунната ракетна база беше да нанесе ответен удар. Техните колеги-противници от Пентагона смятаха, че единственото средство за борба със съветските лунни ракети са американски лунни ракети. Докато не се намесиха политиците и ядрените подводници не се превърнаха в главно средство за възпиране.

Една по една, двамата космонавтите провериха всички ракети. Навсякъде сигналните лампи на тестващите контури светеха в зелено. Като свършиха, в системите за жизнеобезпечение им оставаше предостатъчно ресурс и Лукашов известно време обикаля наоколо, сякаш се опитваше да забави прибирането им в базата, където върху контролното табло ги очакваха два червени бутона.

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Манчев и Лукашов добавиха поредната порция, докато се освобождаваха от скафандрите. Краси акуратно постави шлема си на поличката в шкафчето, затвори вратичката, обърна най-близкия стол с облегалката към масата и го възседна. Виталий, който вече седеше от другата страна. Българинът го помълча малко, разтри ръце, така че ставите на пръстите му изпукаха, и каза:

– Витя, ние не може да изстреляме тая ракета.

3. „Екзекуцията на Император Максимилян“

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Двамата космонавти се вмъкваха в скафандрите с пъшкане. Всеки ругаеше тихичко на собствения си език. В добавка, Манчев се чудеше дали да подхвърли на жена си идея за такава картина. Дори измисли име: щеше да й предложи да я нарече „Преди излизане“. После критиците нека да пишат за напрежението, което се излъчва от позите на двете фигури и за предчувствието на нещастие, което художничката култивира у зрителя. Все сложни думички, каквито изкуствоведите обожават.

Докато правеха проверките за херметичност, Краси се чудеше дали е по-добре лицата на космонавтите да не се виждат. Точно тогата Лукашов се плесна по шлема си.

– Почакай малко, забравих нещо. – И така, както си беше в скафандъра, се запъти към контролната зала.

Манчев започна да окача по себе си кутиите с инструменти и тъкмо реши, че отсъствието на лицата ще засили ролята на позите, когато зад гърба му се чу съскане. Той се обърна за да види как шлюзът към вътрешността на базата плавно се затваря. Оставаха някакви си двадесетина сантиметра. Капитанът захвърли поредния пакет на пода и се хвърли към контролното табло. Бутоните светеха в успокоително зелено, но вратата не спря.

През процепа се покажа лицето на Лукашов.

– Какво правиш? – изкрещя Манчев и се вкопчи в дръжката. Той съзнаваше, че няма как да спре хидравликата, изчислена за натоварване от няколко тона. Но за негово безкрайно учудване, вратата се плъзна още съвсем малко и спря.

– Краси, не ми се сърди! Предстои нещо прекалено важно за да си позволя излишен риск. След изстрелването ще те освободя.

– Идиот! Нищо няма да стане! Не сме приключили с профилактиката!

– Напротив, свършихме профилактиката на три ракети. Това е достатъчно.

– За какво е достатъчно?

– За каквото трябва.

– Витя, това ще е краят на света! Недей, за бога!

– Ти искаш ли да летиш до Марс?

– След войната няма да остане никой, който да лети до Марс.

Лукашов не отговори, стъпките му се отдалечиха и постепенно заглъхнаха. Манчев си представи как майорът влиза в контролната зала, отваря сейфа и вади стартовите кодове. После се връща, сяда в креслото пред пулта и дълго набира комбинациите от букви и цифри на старата клавиатура, на която клавишът „о“ от време на време отказва да работи.

Капитанът огледа безпомощно килията си.

4. „Импресия, изгряващо слънце“

– На запад – разказваше Краси на жена си, – между небето и океана, се простира оранжева ивица. Започва от север, спуска се до океана, и на юг пак се връща при планината. А от брега до нашата база се е разстлала сивкава димка. Застанал съм на терасата, под мен има само една желязна решетка, все едно краката ми са потънали в облаците.

– На такова място човек лесно може да се почуства по-голям, – съгласи се Божана, без да откъсва поглед от платното пред себе си. Моливът подскачаше по него и само от време на време застиваше опрян в нейните устни. По-рано Богдана настървено гризеше моливите и четките си, не като сега, отбеляза Краси и се накани да се пошегува, но като хвърли още един поглед към напрегнатото ѝ лице, той се отказа и продължи да разказва с притворени очи.

– Нагоре оранжевото постепенно преминава в синьо, но без да става жълто. Ех, само ако умеех да описвам така, както ти можеш да рисуваш!

– Продължавай, добре се справяш – окуражи го жена му.

– Но аз не съм писател – въздъхна Манчев. – Синьото е в различни оттенъци. В ниското е почти бяло, и колкото по-нагоре отиваме, толкова по-тъмно става. В зенита е черно. На изток небето отново изсветлява, но това е защото Луната изгрява, а не от релеевото разсейване…

– Реле… Какво?

Четката замря за миг над платното.

– Релеевото разсейване е… – Краси започна да обяснява, а през това време Богдана, се чудеше как да нарисува едновременно залязващото слънце и изгряващата Луна. Веласкес е слагал огледала в картините си, помисли си тя, но чувството ѝ за хармония се разбунтува при мисълта за огледало насред Андите. А Краси, изтегнат на шезлонга зад нея се оплиташе все по-дълбоко в спомените си от курса по оптика и в края на краищата с облекчение се върна към разказа си за Чили.

– От юг, покрай брега и малко над оранжевата ивица лети двойка изтребители. Това са наши Мигове, които се връщат от патрул над Сантяго. Зад тях остават инверсионни следи. Снижават към летището, но все още са поне на три-четири километра и слънцето, което вече е зад хоризонта, все още ги „вижда“ – Краси размаха ръце. – Как да ти обясня, при залез това трае само няколко минути. Представи си, че за мен, като застана на земната повърхност слънцето е залязло вече, но ако се вдигна на няколко километра нагоре, ще мога да го виждам още известно време…

– Да, да, представям си – обади се Богдана. Успокоен, Краси продължи да описва залеза като проклинаше на ум бедната си словесност.

– И слънцето боядисва следите в още по-силно оранжево. Синьото се оказва разсечено с две нови оранжеви ивици, накъсани и неравномерни…

– Като от картина на импресионист, – довърши мисълта му Богдана и сръчно смени молива с нов, подострен. – Като картина на Моне. Само дето твоето е залез.

Краси се прозя и разтърка очи с ръка.

– Какво ще кажеш, довечера да слезем до града…

Когато се събуди няколко часа по-късно, Краси откри че Богдана прокарва боядисаните си пръсти през косата му като гребенче. А пред него се синееше небето. Жена му беше добавила от себе си няколко облака. Ръбовете им сияеха осветени от залязващото слънце, а от страната на зрителя те светеха със студената светлина на Луната. Високо над облаците, където слънцето все още не беше залязло, блестяха две накъсани и неравномерни оранжеви ивици. Незнайно как, Богдана беше успяла да преведе на езика на палитрата неговите бледни, некрасиви и несъдържателни думи. Краси не видя, а по-скоро почуства с душата си на летец, двете сиви стрелички на Миговете в края на инверсионните следи, а в ушите му забуча воят на моторите им.

– Казвал ли съм ти, че имаш талант? – попита Манчев.

– Ами, аз само илюстрирам твоите разкази.

Краси продължи да се взира в платното. Богдана го почака да каже нещо, после бързо се наведе и го целуна по устните преди да се е разтреперил, както му се случваше понякога, като си спомни за войната в Чили.

Вечерта двамата се спуснаха от къмпинга до созополския кей, където рибарите продаваха порции по сто и петдесет грама пържена цаца с две филийки хляб за по шестдесет стотинки.

5. „Оцелелите от ‘Медуза’“

Манчев сложи кутията от инструментите в процепа на вратата към базата, херметизира скафандъра си и даде накъсо кабелите, които управляваха хидравликата на външния шлюз. Все едно крада автомобил, помисли си той. Въздухът от станцията със съскане се понесе край него.

Капитанът се поколеба за миг дали да се върне и да провери какво е станало с Лукашов. Подполковникът беше със скафандър и покрай подготовката за изстрелването едва ли беше намерил време да го свали през тези двадесетина минути, откакто заключи ненадеждния си помощник в шлюза. Само след няколко минути майорът щеше да се съвземе от изненадата и този път сигурно нямаше да се задоволи с поставяне под „шлюзов“ арест.

За Манчев сега имаше само един път и той с няколко скока прелетя разстоянието до гаража с Луноходите. Фаровете на двете машини сякаш го погледнаха обвинително: какво искаш от нас, мястото ти не е тук. Българинът си представи как би ги нарисувала жена му – с неговото собствено лице, – уплашени и примигващи с капаците на камерите.

Той се промъкна между половинметровите колела като внимаваше да не закачи скафандъра си на главините. Най-напред се добра до задния Луноход, вмъкна се в кабинката и без да губи нито секунда, измъкна пикела от геоложкия пакет и го стовари върху контролното табло. После още веднъж – върху резервния пулт пред дясното кресло. За всеки случай Манчев повтори ударите преди да се върне към първата машина.

Луноходът излезе на пътя точно когато Лукашов – жив беше! – се измъкваше от шлюза. Руснакът махна заканително с ръка и на свой ред забърза към гаража. Манчев въздъхна с облекчение и подкара по-нататък.

Четвърт час по-късно българинът се спусна в кратера, където в шест шахти, разположени в правилен кръг, се намираше гордостта на база „Циолковски“ – ядрените ракети клас „Луна-Земя“.

Манчев ги подмина и спря до малката къщичка от гофрирано желязо, под която се намираха резервоарите с гориво и помпите за зареждане. Капитанът откачи една от тръбите, помисли малко и за по-сигурно свали съединителния пръстен на още една. После включи захранването и няколко минути гледа доволен как безценният течен водород се излива върху реголита и мигновенно се изпарява. Железните повърхности наоколо започнаха да се покривът с искрящ скреж. Манчев провери капацитета на батериите и се върна при лунохода.

– Ще те убия, гад! – ревеше от радиото гласът на Лукашов. – Какво правиш при ракетите?

– Изливам горивото, Витя, – честно отвърна Манчев. – Няма да позволя на твоят Чепилов да превърне Земята в пепелище.

– Кой ще превръща Земята в пепелище? Ще изстреляме само една ракета до Близкия Изток. Да позагреем арабите и заедно с това да ударим американците там, където най-много ги боли – в нефта.

– И мислиш че те няма да ни отговорят със същото?

– Няма да им стиска на демократите. Докато се наканят, докато обсъдят в техния конгрес какво да правят, ще са затънали до колене в петролна криза. Още по-дълбока от миналата. – От репродуктора за миг се носеше само тежкото дишане на Лукашов. – А ти се уплаши, Краси. Признай си, че се уплаши.

– Витя, аз съм воювал в Египет и в Чили. Имам четири победи и всичките са над американски изтребители – каза Манчев и превключи обхвата. – „Skylab“, „Skylab“, до you hear me? „Tsiolkovsky“ here. I have an urgent message for you.(4)

6. „Париж в дъжда“

– Четки, водни бои, маслени бои, темпера, – изреждаше специален агент Смит. На масата между него и Манчев израстна малка купчинка с принадлежности за рисуване.

– Благодаря ви. Тук не може да се намери нищо.

– Напълно ви разбирам. И на мен ми се е случвало да живея във военна база.

А аз съм живял във военна база цял живот, Помисли си Манчев. В страна, която е превърната във военна база. Само дето никой не идваше отвън да ти донесе по списък каквото ти е необходимо.

Българинът прибра покупките в пластмасовата торбичка и извади портфейла си за да плати на Смит.

– О, не! – агентът размаха ръце. – Да считаме, че това е мой личен подарък за госпожа Минчев.

– Минчева – поправи го механично бившият капитан.

– Разбира се, Минчева. Някой ден бих искал да погледна платната й. Сигурен съм, че тя рисува прекрасно. Но сега ни предстои дълъг разговор. – Американецът извади от куфарчето си тъничка папка, в която лежеше един единствен лист. Манчев разпозна в него фотокопие на страница от последния си доклад. – Във вашия анализ на снимките от Плесецк пишете, че строителството на втория комплекс за изстрелване най-вероятно цели да обезпечи по-висока честота на полетите към база „Циолковски“.

Това беше цената за кодовете на консервираната аварийна ракета от Американската База, с която той напусна Луната, помисли си българинът. Както и за измъкването на Богдана и децата от София. Щом си се хванал на хорото, ще трябва да го играеш до край.

– Господин Манчев, добре ли сте? – Попита Смит.

– Да, благодаря. Просто си припомнях какво написах в последния си доклад.

Разговорът продължи още два часа. Цереушникът дълго разпитва Манчев за изстрелването. Особено го интересуваше последователността на отделните процедури. Екс-капитанът се увлече и не забеляза как навън се стъмни. В Аризона, която бе по-близо до екватора, отколкото България, вечерният полумрак траеше значително по-малко време. Нощта тук сякаш бързаше да настъпи по-скоро.

– Чудесна работа свършихме днес – обяви Смит и се зае да прибира в чантата папчицата си. Но сега тя беше набъбнала от новите страници, които двамата изписаха по време на беседата си.

– Щом казвате.

– И накрая още нещо. Вие сте военен човек, и разбирате, че на всяка база има режим на секретност, както за изходящата така и за входящата информация. Но нашите приятели от военното контраразузнаване, – продължи американецът, – ще бъдат много недоволни, ако им дадете повод за безпокойство. Както казах, аз самият съм бил в подобна ситуация и мога да ви съчувствам.

Едва ли, каза си Манчев. Той веднага разбра, че става дума за радиоприемника, който беше сглобил от крадени детайли, и изруга на ум. Как ли беше научил аз него проклетият цереушник?

– Уверявам ви, че с нищо не бих дал повод за подобно – българинът помълча за симетрия, – недоверие.

– Разбира се, аз например съм напълно убеден, че на вас може да се разчита – усмихна се Смит и подаде ръка за сбогуване.

Богдана се беше възползвала от вечерния хлад да изкара децата пред къщата. Те се гонеха по хилавата тревица, на която никакво поливане не можеше да помогне в борбата срещу жегата, а тя беше разпънала триножника и работеше. Манчев се опита да отгатне какво рисува жена му: сигурно бяха облаците, които подобно на нелегални емигранти, се промъкваха на север през мексиканската граница. Той я целуна по изцапаните с боя пръсти и надникна в платното.

Погледът му се изгуби в огромен площад, постлан с жълти павета. Между паветата се стичаше вода. Навсякъде вървяха хора с чадъри, а една двойка на преден план сякаш беше готова да прекрачи в Аризонската жега.

– Ще я нарека „София в дъжда“ – обяви Богдана и пресилено се усмихна.

=====================================================

(1) „Циолковски“, не отговаряйте на това съобщение.

(2) Нашите приятели в Ленгли докладваха за безредици в Москва. Те смятат, че шестдесет и четвърта се повтаря. Ние си помислихме, че вашият наземен контрол може да е твърде зает за да ви каже, момчета. Край и господ да ви е на помощ.

(3) Евпатория – град в бившия Съветски Съюз, където се намира Центърът за далечна космическа връзка.

(4) „Скайлаб“, „Скайлаб“, чувате ли ме? Тук „Циолковски“. Имам спешно съобщение за вас.

Влентин Д. Иванов

Сантяго – Ла Сия, Чили – Мюнхен

03-15.08.2004 – 10.05.2005 – 16.05.2020

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, космонавтика, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Няма новини от Баклавлавия или имаше ли президентът леля?


Покрай KOVID-19 се родиха какви ли не конспиративни теории – в целия спектър от „всичко е измислено“ до „крият труповете“. Според мен вирусът и особено нашата реакция на него разкриха друга тъжна истина, която няма нищо общо с инфекциозните заболявания, макар да е заболяване само по себе си, само че социално…
Разказът – публикуван в подкаста „Българска Фантастика“ (https://www.youtube.com/watch?v=Wwh-bglfkMw) – е посветен на един по-скромен аспект от въпросното социално заболяване: Защо ни е да „създаваме“ вирус, щом имаме средства за масова информация?
Действието се развива в същия свят като в разказа „Как инженер Ганев направи България велика“ от предното съобщение.
* * *

Понеделник, 9 часа и 32 минути сутринта

Папараци фотографират как лелята на президента излиза от имението на поп-певеца ЗиС, яхнала люляковия си кабриолет с хибридно задвижване, производство на бившия завод „Чуков“. Пет минути по-късно снимките ѝ украсяват новинарските страници в Интернет и са харесани милиони пъти в Сураттефтер и в ЧабукХабер. Блогърите и влогърите, стругарите и миньорите, перачките и мисирките, казано накратко всички, се питат какво са правили двамата цяла нощ.
От прес-службата на президента отказват коментари, а когато една журналистка повдига набъбналия въпрос по време на сутрешната си среща с представителите на средствата за масова информация, главнокомандващият на най-скъпите въоръжени сили в света вбесен изхвърча от залата, развявайки жълтата си грива.
Понеделник, 1 часа и 35 минути следобед

Разшифровка от записите на ролковия магнитофон, който един много по-по-по-предишен президент забравил да изключи преди да си поде оставката:
Сегашният президент: Разлаяйте кучетата! Дръпнете им опашките! Хубаво замажете очите на всички!
Прес-секретарят на сегашният президент: Да, сър!
Понеделник, 7 часа и 18 минути вечерта

След едночасово обяснение какво е искал да каже жълтокосият президент в триминутния си ГюрултиЧирик за войната в Западните покрайнини, русата говорителката на президента Ма-Ша Биттер горчиво обявява:
– Вече втори ден няма новини от Баклавлавия. Уверявам ви, че президентството внимателно следи развоя на събитията в тази нещастна страна.
Журналистите учудено се споглеждат, но нямат допълнителни въпроси.
Вторник, 8 часа и 33 минути сутринта

На следващата среща с медиите историята се повтаря – Ма-Ша потрепва с дългите си мигли и с тъжен тон, сякаш току що е изпила половин литър швепс „Битер Лимнон“, обявява че от Баклавлавия все още няма новини.
Журналист от „Нашингтонски Прозт“, стар и влиятелен вестник на немскоезичната диаспора, се престрашава и като се взира в тесните азиатски цепки на очите ѝ – навярно воден от отчаяна надежда, че ще може да прочете в тях истината – направо пита госпожа Биттер какво знае президентството за Баклавлавия, и какво не съобщава на народа. Той завършва с прословутото „защото хората имат право да знаят“.
– Ние самите бихме искали да знаем какво се случва в Баклавлавия, и ако не се случва, както трябва, да го случим според волята на президента. – Ма-Ша изпраща към залата най-чаровно-отровната си усмивка. – В момента нашите най-добри експерти по хибридно разузнаване, хибридни войни и хибридна външна политика работят по въпроса.
Вторник, 1 часа и 02 минути следобед

Президентът пристига на редовната си обедна пресконференция със загрижено лице.
– Обещавам на моите избиратели, че ще направя всичко възможно за да защитя потъпканите човешки права в Баклавлавия! – заявява той. – Уверявам ви, че намаленото производство в нашите заводи, предизвикано от масовата пандемия там, няма нищо общо със снижаването на синеморския индекс МентИкс с петстотин единици…
Половината журналисти трескаво започват да четат в есперантската версия на Енциклопедия Баклавлавика статиите за икономиката и политиката на страната, а другата половина надничат през рамената им и трескаво подпитват какво пише там.
До вечерта МентИкс наистина пада с петстотин единици, но пък никой не помни дали президентът има леля или не.
Валентин Д. Иванов
1.03.2020
Влак Стара Загора 6:10 – София 10:15

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Как инженер Ганев направи България велика


Хумористична фантастика, макар и малко тъжна, вдъхновена от Алеко Константинов и колкото и да е странно, от братя Стругацки. Винаги ми е харесвала идеята, че няма от какво друго да се сътвори добро, освен от зло, както и няма от какво друго да се направи знание, освен от невежество, а култура – от диващина. Разказът е публикуван в българоезичния чикагски вестник „България“, стр. 17, бр. 11 (924), 2019 г. от 14-20.03.2019 г.

* * *
Епизод първи: инженер Ганев извежда България на три морета

Инженер Ганев се събуди от болки в кръста и от мисъл в главата. Причината за болките бе ясна – предната вечер бе попрекалил с уважението към стрина Ганевица. Но мисълта даваше повод за безпокойство. Той не помнеше от кога не го бяха спохождали мисли. Телевизор, вестник, туй, онуй – не му оставаше време за тях.
Разтревожен, инженерът се отправи към кухнята с намерението да удави в чаша студена вода досадната пришълка, която се бе вселила в главата му. Но мисълта не захиря, напротив, все едно че беше стайно мушкато, усетило живителна влагинка, вирна листенца, разрасна се и взе да натиска черепа му отвътре, като младо пиле дето аха, и да се излюпи.
Ганев, ядосан вече не на шега, се върна в спалнята и разбута жена си.
– Имам мисъл! – викна той. Почти изпищя, което беше социално неприемлива реакция, неподходяща нито за мъжествеността, нито за възрастта му.
– Кво, бе? – Ганевица едва-едва отклопи очи.
– Имам мисъл! – натърти съпругът ѝ. – Дойде. И не ще да си ходи.
– Ти само изчакай малко и тя сама ще се махне – успокои го жена му. – Що не си легнеш? – И подкрепи думите си с по-солиден аргумент, като надигна завивката. Да му покаже колко е желан и как го подкрепя в трудната му житейска борба.
Но болката в кръста още не беше отпуснала инженера. Да бях пил и един аспирин с водата, рече си Ганев. Ама на, мисълта ме разсея от истински важните неща.
Той направи страдалческа физиономия, потупа се по пояса. Жена му прояви разбиране, обърна се към стената и преди съпругът ѝ отново да докрета до кухнята, вече тихичко похъркваше.
Ганев поправи грешката си – извади от аптечката две байерови таблетки, от онези дето не дразнят стомаха, и ги глътна на екс. За болката се погрижих, рече си той, сега да видя какво мога да сторя за мисълта. Всеки проблем се решава със системен и методичен подход, така го бяха учили навремето във ВМИ-то.
Най-напред, кое бе породило проклетата мисъл? Ганев се поколеба. Тя можеше да произлиза или от уроците по Родинознание в далечната му третокласническа младост или от някое предаване по телевизията.
После, за какво беше мисълта? – България на картата е цветно петно, по-зелено в долините, по-белезникаво там, където са най-високите планини. Как да разпне това парче земя, да я направи по-голяма от човешка длан със среден размер, та да стигне до големите топли морета на юг?
Ганев се почеса там, дето не го сърби. Сети се кое му докара таз мисловна напаст – снощи жена му го заврънка да ходят през отпуската в Гръцко. Инженерът помили, пресметна колко ще им струва пътешествието, сравни предполагаемите разходи с постъпленията в семейния бюджет, и каза твърдо нье. Добре, че тя се сети за морето след уважението, иначе Ганев щеше да си докара болките в кръста на Куково лято.
Обаче по всичко личеше, че жена му не се е отказала напълно от проектопочивката. Нали затова отметна тъй прелъстително завивката тази сутрин. Инженерът пак се почеса на същото място. Дали нямаше начин хем да ѝ угоди, хем да не се разорят?
А не можеше ли да ѝ угоди и да изкара някой лев?
Почеса се инженер Ганев за трети път, извади от изтърканата инженерска чанта един лаптоп, последен китайски модел, отвори го и се взря над екрана в отсрещната стена, където се кипреше полска секция, оцеляла от социалистическата младост на семейство Ганеви. Там, сред няколкото прашасали книги се кипреше един фантастичен роман на Хари Харисън. Останка от същата епоха.
Инженерът не губи време да се чеше повече, направо отвори редактора и затрака по клавишите. Първо, прокопаване на тунел от Сандански до Средиземно море. Но не до къде да е, ами в неутрални води на половината път до италианския бряг. За това ще стигнат европейските фондове за развитие на инфраструктурата от следващата петилетка, а неквалифицирана ръка да върти кирките и да бута вагонетките с пръст – колкото искаш. Второ, изграждане на подземна железница през новия тунел. Теснолинейка, за по-малко напречно сечение. За да спестим средства, ще използваме композициите от линията Септември-Добринище, пишеше Ганев. Трето, най-важното – подводен терминал в Средиземно море. Даже два. Единият между Гърция и Италия, а вторият – на юг, на половината път между Пирея и Александрия. С хъбове за газ и нефт. Ще разтоварваме направо от танкерите без да се налага корабите да влизат в пристанища. Ще спестим разходите за лоцмани и за пристанищни такси. Това Бритиш Петролеум, Тексако и Лукойл всичките ще идват при нас, миличките, ще забравят всякакви там Северни и Южни потоци…
След има-няма десетилетие вечният министър-председател резна лентичката и обяви, че Симоновият завет е изпълнен – България отново се простира на три морета. Инженер Ганев скромно се подсмихваше в ъгъла.

Епизод втори: инженер Ганев превръща България в колониална империя, над която слънцето никога не залязва

Инженер Ганев си пиеше третото предиобедно кафе и тихо пустосваше по моряшки. Клиентите на фирмата недоволстваха, началниците – двойно повече. Самият инженер се извисяваше над бурята на техните тревоги невъзмутим като атол, чийто вулкан отдавна е спрял да плюе лава. Ганев се рееше в облаци от спокойствие – нещо, което никой атол не можеше да постигне, а и повечето простосмъртни – също. Но инженерът не беше обикновен човек, не и в дните, когато го спохождаха идеи.
След случката с тунела му хареса да има мисли. Услади му се и той сам започна да ги търси. За беда пущините не се намираха току-така. Най-лесно се появяваха след външно стимулиране, я от страна на стрина Ганевица, я на някоя тлъста сметка за ток или парно, я – както сега – заради дъщеря му.
Той погледна с безразличие купчината жалби, на които трябваше да отговаря в кутията за входяща писма. Намуси се и с решителен жест ги запрати към кошчето. Така де, от съвета на директорите няма да му искат обратни разписки за да се види, че наистина е изпратил извинения. Те едва ли знаеха, че електронната поща поддържа такова нещо като обратна разписка. Ако искат, сами да се свързват с клиентите и да проверяват.
Инженерът взе чист лист от принтера, пое си дълбоко въздух и бързо – докато не се беше изпарила смелостта му – написа най-отгоре: „Идея“. Чакаше го, не – препираше го новата Мисъл, но Ганев не бързаше да я домисли. Боя се, каза си той, да не се разочаровам от нея, да не се окаже кьор-фишек.
Нямам право да се мая, реши инженерът. Щерката на мене чака.
Кой го е грижа за някакви си недоволни клиенти, като на Ганевата шия висеше с тежестта на воденичен камък една амбициозна тинейджърка, вулкан от желания?
– Искам да уча в Америка! – каза му снощи тя.
А всичко вървеше така добре. Инженерът мирно вечеряше и на никого не пречеше, отдаден на сладостни спомени. Стрина Ганевица, благодарна след почивката в Гръцко, миналата седмица на две пъти се погрижи за кръста му. То, за човек на неговите години не беше нужно повече. Навън залязваше топлото лятно слънце, чуруликаха птички и котката на съседите не мяучеше – или те най-сетне се бяха сетили да я нахранят или вече беше умряла от глад.
Ганев се задави. Вярната му съпруга се притече на помощ и го потупа по гърбината. Дланта ѝ бе тежка, хапката изхвърча от кривото му гърло и се приземи право в средата на чинията. Той деликатно отмести изделието от чехословашки порцелан настрани и се покашля, не защото имаше нужда, а за авторитет.
– В коя Америка? Северна или Южна? – попита инженерът.
– Татко, не се прави на интересен! Искам на западното крайбрежие, – и за да не я прати родителят ѝ в Сиатъл, където валеше два от всеки три дни дори през лятото, добави, – в Калифорния.
Бащата въздъхна. На какво ли не е готов българинът за образованието на децата си?
Цяла нощ той се рови в сайтовете на калифорнийските университети и си скуба косата. Скъпо! Още по скъпо! Прескъпо! Даже с комисионните от хъбовете и таксите от „Солунската митница“, както наричаха граничното съоръжение до изхода на средиземноморския тунел край Сандански, щерката щеше да види Америка през крив макарон.
Ще измисля нещо, зарече се Ганев.
И ето го сега, с перо, прощавайте, писалка-еднодневка Бик в треперещата ръка, той полагаше Мисълта си на белия лист.
Първо, по навик започна да изброява инженерът, обявяваме война на Америка. Това е лесно, стига две-три думи да се променят в някоя телеграма на правителството. За стар хакер като него – детска игра.
Второ, печелим войната. Още по-фасулска работа. Хакваме им НОРАДа-Морада, онези се наканват да си изстрелят ракетите по нас, ама нанай, ракетите отиват… после ще решим къде да отидат, може да ги използваме да решим някой и друг световен проблем, да направим даром малко добро на хората, ако не на всички, поне на некои наши ора. Тъй, де!
Трето, присъединяваме таз проклета Калифорния към Софийската област. Тък щерката ще трябва да плаща по-ниски студентски такси като жител на щата. Което е съвсем друга ракия, не е като кожодерските таксите за студенти от другите щати…
И така, след няколко дена, не много бавно и определено не полека, като броим Хаваите, Гуам и разбира се, метрополията в Европа, България се разтегна и се превърна в световна империя, над която слънцето никога не залязваше.

Епизод трети: инженер Ганев съживява българската космическа програма

Остана сам инженер Ганев: жена му замина за южните морета, а щерката – за Западното крайбрежие. Натъжи се той: те двете изпълниха мечтите си, ами аз? Почеса се по навик на онова място, дето не го сърбеше, и се запита: Каква е моята мечта?
Ето, той направи от България световна сила. Най-световната най-сила. Уолстрийт обезлюдя, всичките банки се преместиха в Софийското сити край НДК. Японските, китайските и американските компании се надпреварваха коя по-напред да си пренесе производството в технопарка край Пловдив, а Бургаското пристанище надмина по товарооборот Лос Анжелис, Хамбург, Плимът и Шанхай взети заедно. От ООНето плахо подпитваха дали не могат да се пренесат от Манхатън в Перник, а Европейския Съюз направо заяви, че дава под наем щаб-квартирата си в Брюксел и ще си строи нова в Пазарджик. Носеха се слухове, че Международната търговска организация иска да се премести в Княжево, а Интерпол – в Симеоново.
А инженерът продължаваше да седи на бюро – макар вече в Българската Западоиндийска компания, – да отговаря на клиентски жалби и само от време на време вадеше мобилния си телефон Респром-1300, производство на завода в Белоградчик, за да провери на холографския екран постъпленията от Самоковската митница. Умната машинка проектираше тримерни графики във въздуха пред него и с гласа на Лили Иванова обявяваше баланса по сметката.
За това ли се борих, за това ли страдах от високо вътрешночерепно налягане, докато мислех тия мисли?
Изтри Ганев с едно махване на ръката всички клиентски писма, яхна електрическата „Тесла“ (да не се бърка с Елонмъсковата „Тесла“ тази е с ударение на последната буква, по български тертип) и по интелигентната магистрала се отправи към родното си село Костилково със скорост триста и осемдесет километра в час. След петдесет и пет минути колата го остави пред къщата на дядо му. Затича се инженерът към дома на праотците си, даже забрави да затвори вратата, та се наложи изкуственият интелект на транспортното средство да я хлопне вместо него. А в това време Ганев вече ровеше из картонените кутии, скрити в най-далечната одая. Там той криеше тетрадките от ученическите си години и сега търсеше онази по Родинознание за трети клас. На гърба й десетгодишният Иванчо, бъдещият инженер, се беше нарисувал някога като космонавт.
Това бе мечтата му.
Не му трябваше много. Повечето от ракетите на НОРАД-Морад още си стояха в силозите и фирмите, на които последното американско правителство беше аутсорсанло поддръжката им, съвестно си вършеха работата. Какво значи загуба суверенитет? Каква Булгерия? Имаме контракт! Договор, сиреч. Ние изпълняваме нашите задължения, бъдете така добри да си плащате. Иначе, ще ви съдим в Хага. Ах, съдът се преместил! И къде? Добре де, ще ви съдим тогава в Хасково, където и да е то. Ганев примерно така си представяше разговора между адвокатите на Боинг, Нортроп-Груман и Локхийд от една страна, и генералите от „Дякон Игнатий“ 3, дето се помещаваше българското Министерство на войната.
Той извади от джоба си измачкана салфетка с логото на веригата за бързо хранене „МакХапка“. Приглади хартийката с длан. Огледа се наоколо. На перваза на стария прозорец лежеше едно оглозгано химическо моливче – сигурно останало още от покойния му дядо, от времето, когато той работеше като магазинер в селото. Инженерът го наплюнчи и започна да смята.
След три дена във Варненския корабостроителница избутаха с булдозери настрани и започнаха да режат за скрап кила на някакъв супер танкер, който по милост се бяха съгласили да строят за Саудитска Арабия. На негово място положиха основите на космически кораб, назован с тайнственото име „Тахмасиб“, който им поръча инженерал.
– С него ще кацнем на Слънцето! – обясни Ганев на директора на завода. – Но за да не изгорим, ще летим през нощта! – Директорът замига на парцали. – Ха-ха, хвана се! Ще летим към Юпитер. И понеже той сега е от другата страна на Слънцето, ще излезем извън равнината на земната орбита и ще направим гравитационна маневра около нашето светило. Тази траектория се нарича овърсан, да наиш…
След половин година Ганев, напълно забравил за клиентски оплаквания и за Самоковската митница, се настани зад щурвала на кораба и две седмици по-късно вече се канеше да забие българския флаг на спътника на Юпитер Амалтея.
– Малка крачка за един човек, ъъъъ – дръжката на знамето не искаше да влиза в леда – да му…
Тук Българската телевизия прекъсна прякото предаване от системата на Юпитер и пусна „Шуми Марица“ в изпълнение на Зис.
Валентин Д. Иванов
Мюнхен, 8.02-8.03.2019 г.

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Архивите са живи: Обява „СИМФОНИЯ НА ДАЛЕЧНИТЕ СЛЪНЦА“


Обява за аудио-видео… представление, шоу, спектакъл? от Петър Петров-Динев (1942-2001) – инженер-електроник, фен и активен деятел на клуб „Иван Ефремов“.

Повече за него може да научите тук:
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2-%D0%94%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%B2

Представете си долния текст, разпечатан с матричен принтер, на тънка кафеникава хартия, на която веднъж вече от другата страна е било печатано нещо. Шрифтът, разбира се, беше с фиксирам размер на буквите, затова сега подравняването не е каквото беше. Хартиената версия не е оцеляла, но един стар файл от ChiWriter успешно е прескочил пропастта между 5 и 1/4 инчовите дискети и твърдите дискове.

* * *

 

*
* * * * * * * * * * * *
* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *
* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *
*                                                                                                *
* С И М Ф О Н И Я Н А Д А Л Е Ч Н И Т Е С Л Ъ Н Ц А *
*                                                                                                *
* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *
* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *
* * * * * * * * * * * *
*

                           *                                                                                *
диорама на фантастична живопис и оригинални космически снимки
*

*
*
К Ъ Д Е : в Дома на Културата, * община “Средец”
(бивш Централен * Младежки Дом “Лиляна Димитрова”)
*          ул. “Кракра”, 4 етаж, 41 стая, КЛУБ ЗА ФАНТАСТИКА
*
К О Г А : 22.март.1993г. (понеделник)
от 18 часа и 30 минути.                                         *
*
К А К : вход само с пропуск, подписан от Айзък Азимов,
*         Артър Кларк или А. и Б. Стругацки. По изключение
пропуски има           *           право да издава и Клифърд Саймък.
*

*

 

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, научна фантастика, фантастина живопис, science fiction

Приказки от чекмеджето: Език свещен на моите деди


През една зимна нощ на 1991 или 1992, а може и 1993 година това доста посредствено стихотворение ми донесе билети за „Двама на люлката“ от Уйлям Гибсън – пиеса, която тогава вървеше в малкия частен софийски театър „Манифактура“. Театърът се намираше в неголяма индустриална сграда, почти гараж, от северната страна на бул. „Сливница“, близо до площад „Сточна гара“ (сега в Интернет не мога да намеря никакви споменавания за него, освен в биографиите на някои актьори и актриси). Седяхме на пейки без облегалки. След представлението имаше дегустация на вина – спонсор им беше някаква винарска изба. Не помня кои играеха, но съм сигурен, че беше през зимата, защото по земята имаше замръзнал мръсен сняг.

Историята започна няколко дни или по-скоро нощи по-рано – тогава работех като нощен пазач в Университетската обсерватория в „Парка на Свободата“ (преди това и понастоящем – „Борисова градина“). Нощни смени, четене на конспекти за изпити, писане на протоколи за лабораторни упражнения… и слушане на радио. Най-често – „Нощния блок“ на програма „Хоризонт“, от полунощ до три часа сутринта. Във „фаталната“ вечер там гостуваше директорката на театър „Манифактура“. Говориха за чистотата на българския език – тема, и тогава ме вълнуваше, а сега дори още повече – и предложиха на слушателите да напишат стихотворение, като използват първия ред на Вазовия шедьовър.

Тогава в България почти нямаше Интернет, прочетох им стихотворението си по телефона, след това още веднъж – този път в ефир. И после отидох на театър.

*

Език свещен на моите деди

По Иван Вазов

Вечер.

Език свещен на моите деди,

плесницата ти огнена плющи

и кой ли може да прости

на думите сгрешените съдби…

Нощем.

Език свещен на моите деди,

гласът ти весело звучи

над доловете надалеч лети

и заедно със капките вали.

Сутрин.

Език свещен на моите деди,

преследваш ме в съня ми ти,

събуждаш ме във ранните зори,

затриваш ме сред чуждите съдби…

Език свещен на моите деди,

не си отивай рано призори,

не ни оставяй в себе си сами,

Език свещен на моите деди…

Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under Bulgaria, История, литература, поезия, history, Literature

Интервю с Кирил Добрев за „Трето пришествие“ по БНР


Двама бивши съученици Кирил Добрев и Валентин Иванов от години са творчески тандем, познат в областта на фантастиката. Техният разказ „Разказвачът на приказки служи на нравите“ излезе преди дни в Русия. За първи път от 30 години на руски език се публикуват български фантасти. На пазара е антология „Трето пришествие“, сборник от 13 разказа на 9 български автора, издаден от московската къща „Вече“, една от десетте най-големи в страната. Интересното в работата на двамата писатели е, че те пишат online, тъй като Кирил живее в Кърджали, а Валентин е астроном в централата на Европейската Южна Обсерватория в Мюнхен.
Валентина Иванова научи подробности от Кирил Добрев, чуйте в звуковия файл: https://bnr.bg/kardzhali/post/101255993/fantastika-ot-kardjali-shte-se-chete-v-rusia

Киро беше интервюиран и от Кърджалийския вестник „Нов Живот“:
http://www.novjivot.info/2020/04/09/%d1%84%d0%b0%d0%bd%d1%82%d0%b0%d1%81%d1%82%d0%b8%d0%ba%d0%b0-%d0%be%d1%82-%d0%ba%d1%8a%d1%80%d0%b4%d0%b6%d0%b0%d0%bb%d0%b8-%d1%89%d0%b5-%d1%81%d0%b5-%d1%87%d0%b5%d1%82%d0%b5-%d0%b2-%d1%80%d1%83%d1%81/

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Уволнение


Разказ, алтернативна история, публикуван в сборника “Знойни хоризонти” (изд. „Аргус“, 2006). Съставители са Александър Карапанчев и Емануел Икономов, редактор е Емануел Икономов (под псевдонима Емилиян Малезанов).
Действието се развива в света на „Думи под вълните“ и описва откъде се е появила машината на времето, с която е променено миналото.

***

Повечето хора не могат да мислят. Не ме разбирайте погрешно – те са убедени, че мислят и всеки ден взимат десетки и дори стотици решения: „Стюардеса“ или „Слънце“, (1) кюфтета или кебапчета. По-лошо е, когато те си повярват, че от тях зависят другите: да пробяга ли взводът три километра за зарядка или да се скатае на спортната площадка, да се строи ли ротата в пълно бойно снаряжение на плаца за четири минути или не, и да излезе ли редник Марков в отпуска или да застъпи наряд.
И все пак такива хора не могат да мислят. Защото решенията им са само видимост. Ефрейтор Петров пуши „Слънце“ защото са му казали, че истинските мъже обичат силни цигари, а не защото ги харесва повече от „Стюардеса“. Старшини-школниците ни карат да бягаме сутрин защото дежурния по полк им е казал, че ще ги вкара в ареста ако не направим пет обиколки на плаца. Лейтенант Костадинов ни вдига по тревога след полунощ всеки път като се напие и жена му и не го пусне в къщи.
По-сложно е да се обясни защо редник Марков, който има разписана книжка в джоба, се въоръжава за караул.

* * *

Облаците ни обстрелваха с капчици дъжд. Вятърът се пъхаше в мокрите яки на униформите и заплашваше да ни отвее кепетата.
През тълпата, която скоро щеше да се превърне в строй, мина топчест офицер. Капитан Захариев, командир на дивизиона, пияница и крадец на служебна нафта. Умерено мислещ.
– Айде, Марков, айде служба не остана! – засмя се той и ме потупа по рамото.
– Още три месеца, другарю капитан.
– Утре-други ден като ви пратят да работите на металургичния комбинат, все едно че сте се уволнили – настоя Захариев. Останалите в караула наостриха уши. Повечето ни набори от два месеца гонеха мадамите на строежа, само нашата рота остана да дава наряди през ден докато новобранците се закълнат.
Захариев отмина. Какво му пука, че ние ще стоим цяла нощ отвън на дъжда? Отива си на топло в къщи при полата на жена си.
– Брато, колко ще е дълга задръжката тая година? – попита Маркуча. Немислещ. От Горна Оряховица. и висок като осемнадесететажен блок. Но ходи прегърбен, сякаш иска да се скрие под земята. Знае си, че винаги е в издънка. – Два месеца? Три?
Омръзнали са ми тия разговори.
– Колкото миналата година.
– Тогава беше до една седмица преди Нова година. Ама по-миналата – само до първи декември.
– Значи тази се пада до средата на януари.
– Да бе, точно така ще стане. – Намуси се Маркуча, запали една „Арда“ без филтър и ми обърна гръб. Глупак, няма да успее да я допуши преди да ни строят.
От малкия плац, където всеки момент щеше да започне развода на караула, се виждаше добре КПП-то на полка. Почти пред самия портал беше спрял зелен „Москвич“. (2) От него излезе цивилен с провиснало шкембе и се ръкува с капитан Захариев.
– Караул, строй се! – изкомандва от левия фланг някакъв залюхан старшина-школник, от немислещите. Ние се размърдахме като бременни хлебарки, дрънчейки с автомати, каски и паласки. Както предположих, на Маркуча му се наложи да изхвърли генералски фас.
Миришеше на мокър шаяк и кисело зеле.

* * *

Преди да застъпя на пост вятърът се усили, разгони облаците и дъждът спря. Чинарите около авторемонтната работилница шумно се разделяха с последните си листа. В такова време проверяващият можеше да ти дойде под носа и да те хване в каквато си ще издънка. Поне ако ме острижат сега и после ни задържат до Нова година, косата ми ще има време да порасне за увото. Но ако ни пуснат по-рано, ще се появя в цивилизацията лъснат като тиква за печене.
До края на смяната ми оставаше четвърт час, когато от към пътя се чу бръмчене и присветнаха фарове. Такива номера в поделението правеше само командирът на химическата рота старши лейтенант Николов, със зачатъци на мислене. Но му липсваше перспектива и мислите му се простираха до това как да надхитри поредния нещастник, назначен на някой от далечните постове. Последно беше заобиколил поделението с личната си кола, една синя „Застава“ (3) с очукани калници, спрял на няколко километра по-нататък по пътя към града, и се върнал пеш. Новобранецът едва не го застрелял. Значи имаше надежда един ден той да се окаже напълно мислещ. Новобранецът, не Николов.
Сега старши лейтенантът беше в дивизията на курсове, а от останалата офицерска сволоч (4) никой не беше способен дори на толкова изобретателност. За всеки случай застанах под лампата, да ме види по-добре проверяващият. Точно обратното на онова, което бих направил, ако наистина пазехме нещо. Ама ние нали само се преструвахме че пазим.
Колата се приближи, вече можех да разпозная че е „Москвич“. С пробит ауспух. Зелен, както се оказа, когато тя спря пред портала. Врата се отвори и от нея се излезе капитан Захариев.
– Марков, отваряй, че братовчедът закъса. Трябва да продухаме карбуратора, няма да изкара до града.
Сигурно и братовчедът се отоплява с нафта. Отворих портата, колата мина покрай мен. Захариев се приближи, пак ме потупа по рамото. Взе да му става навик. От другата страна на оградата братовчед му спря да го изчака, сигурно не знаеше накъде да кара.
„Москвичът“ беше толкова стар и изгнил, че едно малко сътресение беше достатъчно за да се отвори задната врата. От вътре се посипаха парчета желязо и задрънчаха по асфалта. Капитанът се затича към колата, аз го последвах. Наведохме се почти едновременно. В първия момент дори не разбрах какво държа в ръцете си. Беше нещо тежко, желязно, плоско, и след падането на земята – мокро. Меч, към половин метър дълъг, в кожена калъфка.
– Дай тука – Захариев го издърпа от ръцете ми. – Братовчедът ги прави от ресьори (5) и ги продава на колекционери.
Скоро пристигна смяната, а когато след полунощ пак застъпих на пост, от зеления „Москвич“ нямаше и следа.

* * *

– Минчо, като влезем в селото, завий надясно. От там поделението се вижда най-добре.
„Мерцедесът“ послушно намали, почти без да ляга върху предната ос. Активно окачване. Какво ли не измислят германците. Моят шофьор внимателно заобиколи дупките, знае си интереса, и пред нас се показа в цялата си хубост центърът на селото.
Не бях идвал тук от петнадесет години, когато след уволнението ни закараха с една воняща „Прага“ (6) до гарата в града. С това Родината ми се отплати за двадесет и седем месеца вярна служба.
Селото беше западнало наистина, а не заради ниските облаци, от които ръмеше противен дъждец. Гадно време тук бях виждал и преди, но сега мястото отблъскваше не заради него, а с усещането за разруха. Нямаше ги дядовците, които постоянно кибичеха на площадчето и играеха табла. Магазинчето, от което си купувахме вафли и мед на път за танковия полигон, беше затворено. Рамката на счупената му витрина зееше като квадратна паст на митично чудовище, а от ъглите й стърчаха стъклени зъби. Талашитените рафтчета, на които едно време се кипреха два-три вида цигари, се търкаляха на пода, начупени на парчета. Тук някога царуваше продавачката Гинка, героиня на безброй войнишки сънища.
Скрити под навеса на КПП-то пушеха двама офицери. Малко по-навътре беше паркирана зелена джипка, а зад нея – прашен Джуган. (7) За петнадесет години в армията сигурно не бяха станали никакви „Праги“. Капакът на ЗИЛ-а беше отворен и вътре се ровеше шофьорът. Ако човек не забележи новата натовска униформа на зелено-кафяви петна и тревата, избуяла в пукнатините на асфалта, сцената можеше да се случва в деня на моето уволнение.
Военните ме зяпаха с откровена неприязън докато излизах от „Мерцедеса“.
– Майор Петков – представи се по-старшият. Гласът му ми звучеше познато. Може да е бил лейтенант, когато аз отбивах службата си. – А това тук е капитан Денчев.
– Станимир Марков – кимнах им отдалече. – Документите във вас ли са?
Петков отвори папката, която до сега стискаше под мишница, и извади един лист.
– Стоянов, – обърнах се към адвоката ми, който най-после беше измъкнал дебелите си телеса от колата. – Провери го.
Той приглади плешивото си чело с ръка и се зачете като бързо мърдаше устни.
– Приемо-предавателен протокол… Така… Всичко е наред.
Извадих от вътрешния джоб „Паркера“ си, сложих листа върху капака на колата и се разписах. Капитанът изглежда забеляза златния писец, погледът му се залепи за писалката в ръката ми.
– Няма ли да проверите сградите? – попита майорът.
– Няма нужда. След… – погледнах часовника си – тридесет минути ще пристигнат булдозерите.
Той ме загърби и извика:
– Сержант, снемай карула!
От портала чудесно се вижда малкия плац на поделението, където едно време се правеше развода на наряда. Сега там се бяха струпали десетина войника. Три поста и разводач. Сержантът изкомандва нещо, но в същия момент шофьорът на Джугана хлопна капака на мотора и аз гледах като в нямо кино как войниците се строиха в колона по двама и бавно, провлачвайки крака по мократа земя, замаршируваха към насам.

* * *

Строителите наистина пристигнаха след половин час. Точна фирма, с тях работя от две години и никога не са ме подвеждали. Затова им възложих екоселището. Главният архитект на фирмата Стаменов, човек на моята възраст, ентусиазирано обясняваше накъде ще гледат прозорците на еднофамилните къщи, колко голям ще е басейнът и какво ще е покритието на тенис кортовете. Стоянов само цъкаше с език и се криеше под чадъра си. Сигурен съм, че на ум пресмяташе предполагаемите печалби и преценяваше дали е поискал достатъчно голям хонорар.
Докато обиколим веднъж поделението, дъждът спря, а работниците инсталираха автокран и свалиха от полуремаркетата два булдозера.
– Започнете от тук – посочи им той сградата пред нас. – Има ли в това село място, където човек може да изпие едно кафе?
– Да, в колата ми. Минчо, донеси термоса.
Преди да съм свършил, пред нас се появиха три пластмасови чашки с ароматна течност и плоска бутилчица с коняк. От време на време шофьрът ми получаваше пристъпи на съобразителност.
– За вкус – налях по няколко капки от коняка в кафетата. – Наздраве!
– Дзън! – засмя се архитектът. – За строежа!
Едва успяхме да отпием по глътка, когато от полуразрушените сгради на поделението се чу вик.
– Стой! Стой!
Булдозерът, който вече застрашително се беше засилил към на някогашната авторемонтна работилница, замря. Из зад стената изскочи работник. От далече се виждаше, че е мургаво циганче, на не повече от двадесет години. В ръцете си държеше нещо продълговато.
– Аз такова, по малка нужда – заобяснява той, като се приближи към нас. – И вътре…
– Асенчо, дай ми това! – нареди Стаменов и пое странния предмет. Отупа праха от него, стисна го в двата края и без видимо усилие ги раздалечи. Показа се ослепително острие.
Привет от капитан Захариев и братовчед му със зеления „Mосквич“.
– Спрете! – извиках аз и се затичах към сградата на работилницата. Архитектът ме последва, а някъде далеч назад се чуваше тежкото фучене на Стоянов. Вратата беше заключена с ръждив катинар, а не ми се обикаляше сградата да търся от къде в нея се е промъкнало цигането. – Кирка, дайте ми кирка!
Кирка не се намери, но един от работниците дойде с лост. Изтръгнах го от ръцете му и собственоръчно разбих вратата.
Озовахме се в помещение, оглозгано до бетон. Военните бяха демонтирали всичко, липсваха дори металните ъгли по ръбовете на каналите. Макар че последното по-скоро беше дело на Асенчовите роднини.
– Тук има нещо странно – обади се Стаменов някъде отляво. Някога там беше складът за резервни части. Тръгнах нататък.
По средата на малката стаичка блестеше лъскав куб. Не много по-голям от кутия за седемнадесетинчов монитор. Дъното му се намираше на около половин метър над циментовия под и на пръв поглед нищо не го поддържаше. От другата страна добре се виждаха краката на архитекта, обути в сини дънки и кафяви работни обувки „Катерпилър“.
Инстинктивно вдигнах поглед към тавана да видя на какво е закачен кубът.
– Не, не виси на нищо. – потвърди подозрението ми архитектът. – Нито има подпори отстрани…
Наоколо се търкаляха още десетина меча, досущ като този, които Стаменов държеше в ръцете си, или като онзи, който преди петнадесет години изпадна от раздрънкания „Москвич“ със запушени жигльори.
Последва взрив.

* * *

После Стаменов обясни, че става дума за имплозия. Противно на експлозиите, при които взривната вълна е насочена навън, при имплозиите тя се разпространява навътре.
– Най-често се случва – продължи архитектът. – когато се спука монитор от старите, с катодна тръба. Вътре в тях има вакум и при имплозията въздухът се опитва да го запълни.
– Искаш да кажеш, че сега имаше имплозия, защото кубът изчезна и на негово място се образува вакуум? Като в космоса? Или като в стар кинескоп? – Попитах за всеки случай.
– Факт е, че го няма. А го видяхме всички: ти, аз, Стоянов… И Асенчо.
– И мечовете ги няма.
Архитектът вдигна рамене:
– Освен този, който беше в ръцете ми.
До четири следобед обикаляхме из склада, очаквайки кубът да се появи отново. Стаменов нареди на хората си да започнат разрушаването от другия край на поделението, а на циганчето заповяда да наглежда мястото на всеки петнадесет минути и да си държи езика зад зъбите, ако не иска утре да остане без работа.
– Не мога да чакам повече – казах на архитекта. – Имам делова среща в града след два часа. Не пипайте тази сграда докато не ви наредя.

* * *

Лъскавият куб изчезна завинаги и в края на краищата трябваше да съборим старата авторемонтна работилница. Сега на нейно място се кипри малка къщичка с две стаи, в която живее семейство пенсионирани англичани от Нюкасъл. Понякога се питам дали това не беше групова халюцинация и единствено мечът, който виси на стената в офиса ми ме убеждава в обратното.
(1) Марки български цигари от преди 1989 година.
(2) Марка съветски леки автомобили.
(3) Марка югославски леки автомобили, произвеждани по лиценз на ФИАТ.
(4) Русизъм, от сволочь – измет.
(5) Ресор – листова пружина, често използвана в окачването на леки и товарни автомобили преди 1980 година. Захариев произнася думата с диалект.
(6) Марка чехословашки камиони с повишена проходимост, с колесна формула 6×6.
(7) Неофициално „прозвище“ на ЗиЛ-157, съветски камион с повишена проходимост, с колесна формула 6×6.

Leave a comment

Filed under alternate history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, science fiction, Uncategorized

Българска фантастика в чужбина: Третье пришествие. Современная фантастика Болгарии


Въпреки неспокойните времена книгата току що излезе от печат:
http://veche.ru/books/show/8733/

Съдържание: http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27515&rb_v=viewtopic

https://www.burgas.bg/bg/news/details/1/41880?fbclid=IwAR3nPGEgL-RChcoYgM8G59KZD_AE2-eiLIYqu6dttu8h2E9hjHyt7mEebkI

https://trud.bg/%D0%BE%D1%82%D0%BF%D0%B5%D1%87%D0%B0%D1%82%D0%B0%D1%85%D0%B0-%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%BC%D0%B0-%D0%B1%D1%83%D1%80%D0%B3%D0%B0%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D1%84%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8/

Честито!

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, science fiction

Фантастична поезия и поезия за фантастичното: Анибал Радичев и Георги А. Кацаров


Наскоро ми попаднаха стихосбирките „Аргонавт“ и „На думите отровеното жило“, съответно от Анибал Радичев и Георги А. Кацаров. За стиховете най-добре говорят самите стихове, така че ето няколко откъса, първо от Анибал Радичев:

„Съмнение“

Продукт на геетичната матрица,
субект във обетования свят,
двуного, пожелало да е птица,
човекът, тоест ас, съм уникат.

Присъствам във пространството изцяло –
различен, монолитен, разчленен.
Виси многоаспектното ми тяло,
почти като фантом осъществен.

И ето, обобщен и достоверен,
разтворен сякаш в друго битие,
макар че съм безспорно триизмерен,
не зная съществувам или не.

„Триптих“

Когато
постигнем небето
и в мрака
зелени планети
край нас заблестят,
Ще пият децата от звездното мляко
пред някоя ферма
на Млечния път.

„Гравитация“

В този свят съм обречен все теб да откривам,
в твойта сянка да бъда закрит.
Аз съм дългия път между теб и всемира.
Аз съм вечния твой сателит.

Стихосбирката „Аргонавт“ е излиза в поредицата „Фантастихия“ на Дружеството на българските фантасти (ДБФ) „Тера Фантазия“. Редактор е Алекдандър Карапанчев. А илюстрациите – прекрасните цветни илюстрации с които е украсена почти всяка четна страница – са дело на Атанас П. Славов и Калин Николов. За отбелязване е, че задната корица е грамотата, с която ДБФ обявява Анибал Радичев за първомайстор на фантастичната поезия.
„Аргонавт“ може да бъде закупена на цена 12 лева от Атанас П. Славов – пишете на адрес: at_slavov@abv.bg

Няколко откъса и от стихосбирката на Георги А. Кацаров:

И аз като вас – раздвоен –
живея съвсем примирен
със Бога и Дявола в мен…

Не мога да ти обещая
моята обич да е вечен плод,
та тя е нещо тъй нетраино –
само колкото един живот…

Упойващият мирис на мастило…
… шумът от дращене по листа бял…
… на думите отровеното жило…
… страхът, че в словото съм оцелял…

„На думите отровеното жило“ е издадена в Пазарджик през 2016 г. Съставител е Марин Маринов, а черно-белите илюстрации са подписани с „G. K. King“.

 

Leave a comment

Filed under Bulgaria, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, поезия, poetry, science fiction

„Прояснение“ – повест от Янчо Чолаков в чикагския вестник „България“


Янчо Чолаков е роден в град Бургас. Съвсем млад печели редица призове от конкурсите на списанията „Космос”, „ФЕП”, „Фантастика”, а по-късно и първи награди за роман и разказ на софийското издателство „Аргус”. Носител е на националната награда „Гравитон” (1997), както и на международната награда „Византийски ковчег” за принос в развитието на популярната литература на славянски езици (2018). Обича да смесва жанровете и дори създава нови. За „Запали свещ на дявола” „изобретява” фолкпънка, а заради „Историята на Самотния редник” влиза в сандалите на античния уестърн.
Повестта „Прояснение” му донесе преди месец отличието за белетристика „Петко Росен”. В нея двете най-популярни явления от литературата на двадесетото столетие, магическият реализъм и постмодернизмът, си дават среща в полето на двадесет и първия век. За болестите и болниците може и да са били създавани какви ли не писания, но такова със сигурност не е имало…

http://www.bulgaria-weekly.com/the-week/culture/8880-proyasnenie-povest-ot-yancho-cholakov.html

ПС Целия текст:
http://bulgaria-weekly.com/the-week/culture/8880-proyasnenie-povest-ot-yancho-cholakov.html

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Наши фантасти в чужбинa: Янчо Чолаков в Македония


В бр. 43 на солидно македонско литературно списание „Книжевно житие“ (http://www.nuub.mk/index.php?option=com_content&view=article&id=1198:2017-11-15-12-35-42&catid=94:2017-11-08-12-15-40; от типа на нашенското „Везни“) от октомври 2019 г. е представен Ячно Чолаков, с текстове от „Целият свят в ръцете“. Със сигурност пробивът на македонския пазар, осоебно за българин, е по-труден, отколкото на английския или на руския. В „български брой“ са включени още стихове на Любомир Левчев, по повод кончината му, както и представяне на още бургазлии: Николай Фенерски, прозаик, и Наталия Недялкова, модерна поетеса.
Честито!

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, Literature, science fiction

In memoriam: Иван Попов (1970-2019)


Отиде си писателят-фантаст и мислителят Иван Попов, автор на оригинални, едновременно весели и тъжни произведения, които едновременно са киберпънк и сатирична фантастика. За съжаление не го пизнавах лично, дори не съм сигурен,че съм го срещал на някоя от сбирките в клуб „Ив. Ефремов“, но съм чел повестите и разказите му и те говорят за него много повече от всичко, което мога да напиша тук.

Повече информация за Иван Попов може да се намери тук:
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B2

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB)

Копие на сайта „Подкрушието“, чийто основател бе той, продължава да съществува в архива:
https://web.archive.org/web/20160304091037/https://7c989038637f593cd98e04b710130dca9de886b8.googledrive.com/host/0B8EtGI3J30xiODZ1X1RqY0NmZ00/underpear/

На тези, които не са имали щастието да прочетат нищо от Иван Попов, горещо препоръчвам повестта „Нашите марковски процеси“:

http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9D%D0%B0%D1%88%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%86%D0%B5%D1%81%D0%B8

https://chitanka.info/text/408-nashite-markovski-protsesi

Спомени за Иван Попов него може да намерите във форума на клуба:

http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27456&rb_v=viewtopic

2 Comments

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Българска фантастика в чужбина: Love in the Time of Con Crud от Елена Павлова във Future Science Ficiton Digest


Разказът „Да ни намеря и да ни спася“ (с английско заглавие Love in the Time of Con Crud) от Елена Павлова ще бъде публикуван в брой 3, 2019 година на професионалното списание за фантастика Future Science Ficiton Digest:

Issue 3


Това произведение се очертава като един от най-добрите в жанра за последните години – разказът е спечелил първи места в няколко конкурса: за фантастичен разказ на тема “Пътуване във времето” 2017 година, за любовен разказ на списание “Дива” и за фантастичен разказ за позитивно бъдеще “Изгревът на следващото” 2018 година.
Българската версия може да чуете в подкаста за българска фантастика:

Новата публикация е забележително постижение!
Честито!

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, аудиофантастика, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Подкаст “Българска Фантастика” 016 : Фантастивал в Европолис, аудиотрейлър на сборника


Можете да чуете най-новото, шестнадесето издание на подкаста тук:
https://www.youtube.com/watch?v=uXrhaBLyWC0
То представя сборника: „Фантастивал в Европолис“, който съдържа разкази от двадесет и седем български писатели-фантасти.
Сборникът може да поръчате тук: https://choveshkata.net/blog/?p=6805
Приятно слушане и приятно четене!

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, аудиофантастика, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

Български фантасти в Щатите: Атанас П. Славов и Кънчо Кожухаров


Българските писатели-фантасти Атанас П. Славов и Кънчо Кожухаров се появиха на страниците на вестник “България” (в бр. 28 за 2019 година):
https://issuu.com/lenakirk/docs/bulgaria_28_19-1-32-web?fbclid=IwAR3_h39DJmUq7A6FhpQ4hpFJhaEV6yPtqG7dRaLTx4VS45reVw0KJ2Np0Sg
Вестникът е публикувал откъс от хумористичния „Полуречник на инженерно язъкознание“ на Атанас П. Славов (очаквайте продължение в следващия брой!) и интервю с Кънчо Кожухаров.
Поздравления на двамата и пожелания за още по-голямо внимание от издателите зад океана!
Няколко цитата от „Речника“:
„Някъде имат хуманна медицина, у нас – хуманоиден медицинизъм!
Някъде ползват медицинско здравеопазване, ние пък едва се опазваме от медицинични здравеопасности.
Някъде се мъчат да променят Системата, ние пък сме претръпнали от системазохизъм.“

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Литературен конкурс за фантастика “Изгревът на следващото” 2019: резултати


Трите награди от 200 лева се присъждат на:
– “Експериментът “Гъливер” – Димитър Желев
– “Урокът” – Калина Александрова
– “Папъл, папъл и хайде в комина” – Елена Петрова

В алманаха “ФантАstika 2019” освен трите наградени разказа бъдат публикувани (ако авторите разрешат):
– “Миналото” – Калоян Захариев
– “Утре започва от днес” – Радина Ангелова

За пълна информация: https://choveshkata.net/blog/?p=7296

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction