Monthly Archives: April 2020

Приказки от чекмеджето: разказ от шест думи


Преди десетина години списание New Scientist обяви конкурс за съвет за професионално израстване от шест думи. Ограничението по дължина навярно идваше от известния разказ на Хемингуей “For sale: baby shoes, never worn” (за който се спори дали изобщо е негов: https://en.wikipedia.org/wiki/For_sale:_baby_shoes,_never_worn). Когато видях обявата, срокът за изпращане на разкази вече беше минал, но идеята на конкурса ми хареса и ето какво сътворих:
For free: PhD Thesis, never defended.
Дори да бях научил за конкурса на време, едва ли щях да спечеля нещо, защото моят разказ не е никакъв съвет за израстване, дори по-скоро предлага отказване от академична кариера. Той се получи толкова песимистичен заради пълното доминиране на формата над съдържанието – исках да прилича по структура на първообраза.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, Литературен конкурс, литература, наука, научна фантастика, science, science fiction

Архивите са живи: СКРЪБНА ВЕСТ


Когато почина Аркадий Стругацки, аз още не бях прочел всичките произведения на братята и наивно очаквах, че Борис ще продължи да пише за света на Пладнето. Наистина той продължи, но на други теми. Все пак трябва да съм осъзнал размера на загубата, защото по си направих труда да напиша (на ChiWriter!) долния некролог. Разпечатах го – с матричен принтер, на лист от тънка жълтеникава хартия, на който вече е било печатано от едната страна – и го залепих във фоайето на новата сграда на Физическия факултет. Още докато го окачах, се приближи един от асистентите и се зачете.
Аркадий умира на 12.10.1991, трябвали са три дни докато вестта достигне до България, или поне до мен. Предпочетох да оставя първоначалния вариант, включително и правописните грешки.

* * *

С К Р Ъ Б Н А В Е С Т

На 15.X.1991 г. почина обичаният писател-фантаст

=============================================================
| А Р К А Д И Й Н А Т А Н О В И Ч С Т Р У Г А Ц К И |
=============================================================

“Играеха зверчета край оградата,
в тях страляха и те умираха.”

“Той беше от хората, които винаги избираха най-доброто
решение…” Отиде си, но останаха книгите му.

От опечалените: Горбовски, Мак Сим,
Йохан-Мария Бадер, Тойво Глумов,
Гай Гаал, Сикорски (Странника),
Лев Абалкин, Саша Логовенко и др.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, in memoriam, science fiction

Конферентна сбирка на клуба за Фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“, София през Zoom


Начало: Apr 28, 2020 19:30, София
Линк за присъединяване:
https://us02web.zoom.us/j/85794306165
Meeting ID: 857 9430 6165
От вас се иска само да кликнете на линка и да следвате инструкциите.

Източник на информацията:
http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=6&t=27528&rb_v=viewtopic#p47385
Информация за клуба:
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9A%D0%BB%D1%83%D0%B1_%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%95%D1%84%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%BE%D0%B2
Програма на клуба:
http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=6&rb_v=viewforum

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Кой си ти, синко?


Разказ от преди три десетилетия за съмненията в реалността и откриването на себе си, очевидно написан под силно влияние на Филип К. Дик. Не е публикуван никъде, но през онова същото BBS за фантастика, което споменах по-рано, се озова в Читанката преди доста години.

* * *

Пръстите ми спират на два инча от клавиатурата. Докато си припомням номера, някой отзад изследва твърдостта на ребрата ми с лакът. От своя страна проверявам как са в това отношение пръстите на краката му. Изглежда не са особено добре, защото той изохква и полага сериозни усилия да ми каже нещо. Прекъсвам го като хлопвам вратата под носа му.
Случката ме развеселява, но това е нищо в сравнение с радостното откритие, което правя миг по-късно: пръстите ми самостоятелно са набрали шестнадесетцифрения код. Като за след четири години Отвъд никак не е лошо – там човек малко по малко губи формата си.
Време е да влизам. Главния не е на себе си. Толкова е нервиран, че на два пъти се опитва да намести несъществуващите си очила. Навик, останал му от времето, когато и той е бил Отвъд.
– Уйлям, на Земята ще идеш после. Дерек още не може да дойде на себе си, а с Тоби имаме контролна връзка след тридесет и шест часа. Човекът ще ни го намериш ти.
Тръгвам е силна дума за това, което ми предстои лично да извърша и слаба за онова, което действително ще се случи. Правя няколко крачки и заставам във фокуса на конвертора. Две наносекунди по-късно се намирам в самия център на пъстър многолюден пазар. Разноезичните разговори се смесват в клокочещ ромон, неразличим за ухото.
Законите на този свят са безпощадни – едва появил се в него и се превръщам в обект на интереса на шишкав търговец. По челото му се стичат едри капки пот, а пръстите му лъщят от мазнина. Защо понякога не обичам да излизам Отвъд?
Налага ми се да употребя доста ловкост, докато се мъча да се освободя от компанията на лавкаджията. Изглежда, че само ловкостта ми няма да е достатъчна. Е, той сам си го изпроси: поглеждам го с един от моите погледи, от който човек дълго и сериозно се замисля; понякога завинаги.
Изглежда търговецът не е свикнал да прави това, защото се вкаменява с протегнати напред ръце. Околните бързо се досещат, че в него се е вселила нечиста сила и се отдалечават така, като че ли тук току що се е разхерметизирал реликтов реактор. То си е така, а и аз нямам намерение да ги убеждавам в обратното. Защо да лъжа бедните хорица?
Според записите в меморатора на Дерек, човекът, който ни е необходим, е наблизо. Шляя се между сергиите, като внимавам да не се задържам по-дълго никъде и да не се заглеждам в нищо. Тази тактика се оказва успешна – сравнително бързо и почти безпрепятствено стигам до търсената уличка. Ориентирите съвпадат: порутен чердак, отсечен смокинов клон, две успоредни пукнатини в зида. Всичко е на мястото си.
Навлизам в дебрите на стария град и в средата на групичка раздърпани хлапета. Този необичаен кортеж ме съпровожда съвсем за малко – докато обясня на няколко от вратовете им, че няма да получат нищо друго, освен едно оздравително загряване.
Продължавам с по-големи крачки за да наваксам изгубеното време. Само че не е за дълго. Защото отсреща се носи с цялата си противна тежест моя стар познайник – лавкаджията. Първо се сещам за тривиалното обяснение, че това е друг човек, но не е. И все пак този не си спомня нищо за предишната ни среща.
Докато размишлявам над парадокса, забелязвам, че по улицата тичат хлапетиите, с които току що се разделих. Носят големи парчета от някакво тукашно лакомство. Изглежда, че вратовете им добре са запомнили урока ми, защото малките разбойници ме заобикалят на разстояние, доста по-голямо от една протегната ръка.
Втори парадокс, нещо зачестиха. Един възрастен и умен чичко някога ми казваше: ако срещнеш последователно едно и половина неща, които не разбираш, трябва да хванеш по-здраво дръжката на бластера. Или да изчезнеш – добавям сега аз от висотата на моите осемнадесет години Отвъд времето.
Само че докато го добавям, разпознавам нужния човек на няколко крачки пред мен. От целия му вид ме залива старческа немощ. Почти се удавям в нея.
– Кой си ти, синко? – пита ме той.
Не успявам да му отговоря. Човекът вече ме гледа с един от моите погледи. Замислям се за дълго и сериозно; може би завинаги.
Валентин Д. Иванов
1990/1994, София – 27.04.2020, Мюнхен

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Непобедимата армия


Разказ за калинки във военно-космически антураж, от времето когато още не се казваха така (което не значи, че ги нямаше). Помня как го започнах – на ръка, в тетрадка, с химикал, през една далечна зима преди три десетилетия, в квартирата си в ж.к. „Надежда“. Не е публикуван никъде, но през едно BBS за фантастика негова ранна версия след много години се озова в Читанката.

* * *

– Господин майор, помните ли битката при Сириус?
– Да, лейтенант, самият аз участвувах в нея.
– Три години на тази прокълната планета и да не знаем, че сме воювали рамо до рамо! Тогава все още бях трети помощник на „Индепендънт“.
– А аз току що бях поел командването на „Плутон“. Беше хубаво корабче. Имаше чудесна капитанска каюта. Понякога, като съм много уморен, си представям, че ще стана и ще отида в нея. Беше облицована с марсиански бор и кадифе. Дявол да го вземе, тя беше по-хубава дори от каютата на адмирала. Истински лукс!
– Струва ми се, че помня вашия кораб, господин майор. Не бяхте ли вие този, който пръв проби фронта в сектор…
– Достатъчно, лейтенант, даже тук и даже сега това е тайна.
– Виноват, господин майор. Мъчех се да си спомня кой водеше тогава „Херкулес“ – старият Станоев или куцият Маккрайт.
– Станоев. Той някак си се беше изхитрил да вкара кораба си под огъня на нашата собствена артилерия. После го изправиха пред военен съд.
– Не си спомням. Трябва да се е случило след като аз попаднах тук.
– Беше голям некадърник, но във всички армии е имало и ще има некадърници. В нашата също. Трябва да ти открия една малка тайна, лейтенант – некадърниците дори са необходими и знаеш ли на кого? – Точно на своите способни колеги, защото им дават фон, над който да се извисят. А извисяването е смисъла на всичко, нали така, лейтенант?
– Тъй вярно, господин майор, винаги съм мислел така. Но бяхте започнали за стария Станоев.
– А, да. Пред офицерския съд той разправяше, че докато прослушвал ефира, прихванал някакъв кодиран обмен на Самотните. Кодът не бил от обичайните. Той решил, че е нещо важно, взел пеленг и без да му мисли много, хукнал след сигнала…

* * *

– Малък напред, подмайор. Операторите, готови за преход – изкомандва с отпаднал глас командирът на „Херкулес“ полковник Петър Станоев.
Докато се пристегне с колана, започнаха да пристигат докладите за готовност. Той почака малко за да се убеди по включването на всички контролни лампи, че нарежданията му са изпълнени.
– Старт!
Старото корито, което по някакво недоразумение се използваше като космически кораб, се напрегна, сякаш предчувствуваше, че и неговият край не е далеч.
„Генераторите прегряват, не достигат десет процента от минималната необходима енергия за прехода“, изписа компютърът с истинско машинно безсърдечие.
Станоев не се колеба дълго: учудващо бързо сгърчените му пръсти изключиха маскиращото поле. В този миг за външни очи рейдерът възникна от нищото на пустия звезден фон. И почти веднага изчезна отново – този път се гмурна в безкрайно дълъг хиперпространствен скок.
Когато вибрациите най-после спряха, Станоев се нуждаеше от известно време за възстановяване. На собственото си изтощено тяло и на не по-малко изтощения кораб. Коритото летеше с малък напред, а екипажът бавно се съвземаше от хипершока.
Няколко минути по-късно приемниците на „Херкулес“ засякоха странното предаване. Полковникът им заповяда да го триангулират.
– Първи боен пост за бой, втори боен пост готовност! Локаторната станция да уточни пеленга на сигнала.
– Втори боен пост готов!
– Първи боен пост готов!
По екрана запремигваха числа – резултатите от измерванията.
На свързочниците им трябваше цяла минута за да изпълнят заповедта. Все пак се включиха в норматива, но Станоев реши, като се приберат в базата, да им устрои няколко сериозни тренировки.
– Локаторната станция – готова.
– Към обекта – пълен напред!
– Слушам, сър – отвърна дежурният, подмайор Джаксън.
Едва бяха потеглили и той отново се обади.
– Стоп, пълен назад!
– Какво има, подмайор? – разсърдено попита Станоев. Дежурният офицер имаше право да подава преки команди на екипажа само в случай на непосредствена опасност.
– Мини, сър.
– Пуснете два автоматични миночистача.
– Слушам, сър! – корабът леко се разтресе. – Пуснати са, сър.
Двата взрива прозвучаха почти веднага, с трудно доловима разлика във времето. Полковникът си каза под нос нещо, което не е за казване пред други хора и особено пред дами. После разкопча токата на колана и викна в микрофона:
– Трима доброволци!
– Лейтенант Хъдсън.
– Сержант Морис.
– Доктор Тейлър.
– След три минути в първи шлюз с ръчни тралове.
Не изчака потвържденията им.
Те се прибраха след час и половина. Пътят напред беше свободен. Полковникът вече твърдо знаеше две неща – че е попаднал на свръхсекретна база на противника под носа на земния флот и че не трябва да издаде в ефира дори едно писукане, ако иска да я унищожи и да корабът му да остане цял.
Станоев благодари на доброволците за службата и се отправи към капитанската си каюта. От тук нататък дежурната смяна щеше да се справи сама, а полковникът имаше нужда от почивка.
Подмайорът го събуди и разказа, че през прохода в минното поле са се промъкнали неочаквано леко. Полковникът си помисли колко наивно е да се мисли, че все още не са ги открили. Това му помогна да не се учуди много, когато дежурният добави:
– Право по курса лек бот в покой спрямо базата. Искат парола.
– Предай каквото ти хрумне и напред на форсаж. Първи пост след петнадесет секунди залп по катера.
Петнадесет секунди са четвърт минута, а четвърт минута при тези скорости е почти десетина хиляди километра. Кой ти ги дава?
Станоев взе шлема – беше спал със скафандъра – и забърза към рубката.
Катерът пред „Херкулес“ просто се изпари, а добре засиленият рейдер мина през облачето газ като нож през масло.
– Втори боен пост – за бой!
– Втори боен пост – готов!
– По базата, веер съсредоточен, огън!
Отсекът, в който се концентрираха лазерите, не беше добре защитен, но сигурно не беше важен – обшивката се стопи за по-малко от секунда.
– Подмайор, сканирайте по цялата площ. Десантният отряд на изхода. Катери първи и трети – готовност!
Станоев хвърли прощален поглед към пулта и драсна с пръст по праха, който се беше натрупал по стената. Преди да излезе, херметизира скафандъра си.

* * *

– Разбира се, никой не му вярваше. Този глупак се кълнеше, че бил в отлично замаскиран форпост на Самотните, но нали винаги си е бил некадърник, не можал да вземе диска с корабния дневник. Всичко горяло, нямал време. Само че председател на съда беше Ларкин, а на него такива номера не му минаваха тогава.
– Разрешете да запитам, господин майор, този Ларкин военен пристав трета степен ли беше?
– Трябва да е бил четвърта. Иначе не би могъл да съди старши офицер. Впрочем можем да го попитаме лично – той е две палуби по-надолу.

* * *

След два часа базата димеше. Когато някъде слязат десантниците, никой не остава жив, помисли си полковникът. Как само ги учат, по мое време не беше така – понякога взимахме и пленници. Войната напоследък се ожесточи.
Той крачеше из базата, надзърташе в избитите врати и се мъчеше да разбере какво са правили тук. Приличаше повече на научно-изследователска лаборатория, отколкото на военен обект. Макар едното да не изключва другото.
В най-далечната ѝ част се натъкна на сравнително запазени помещения. Тук можеше да се крие някой оцелял и Станоев вдигна оръжието си.
Зад третата врата вдясно се чу глух бумтеж. Полковникът веднага се отърси от възрастта си и като смел десантник се вмъкна вътре с претъркаляне. Докато ставаше на крака изруга. Стаичката не беше по-голяма от четири квадратни метра. Имаше скромен пулт и едно единствено кресло зад него. На екрана се сменяха числа в низходящ ред. Бяха стигнали до тридесет и седем. Станоев започна да брои на ум от двадесет и едно – следващото число светна след близо три секунди.
Полковникът хвърли още един поглед по надписите наоколо и реши, че не си струва да се предизвиква съдбата.
– До всички. След сто секунди – взрив. Изтегляйте се към кораба! Подмайор, обща готовност!
Коридор. Шлюз. Коридор. Разбит шлюз. Всичко се смеси пред очите на Станоев. Беше се заврял прекалено далеч, но ако не беше го сторил, сега всички щяха да изживяват последната си минута в блажено неведение.
Още тридесет секунди. Защо тази стълба е толкова дълга, а скафандърът така тежи? Само да се измъкна, ще прекарвам всеки божи ден по четири часа в спортния салон. Два на уредите и два на пистата. Остава една дреболия – да се измъкна.
Ох, измъкнах се.
Станоев със засилване влетя в десантния катер и машината плавно, но бързо започна да се отдалечава от борда на базата. Когато се скачиха с „Херкулес“, той започна да се безпокои, че е прекалил с бдителността.
– Слизай по-бързо! – нареди полковникът и изчака десантниците да се източат през шлюза.
Останал сам в катера, Станоев за момент се замисли.
Точно тогава базата се взриви. Сътресение. Въздухът се втурна навън през разкъсания тунел. Пред очите на полковника стана тъмно. Той се почуди дали не е заради черната тога на оная с косата, но така и не можа да си отговори и затвори шлема.
Лъскавата металокерамична броня на кораба отрази синия пламък на взрива. След миг огънят угасна – кислородът от базата се разпръсна в космоса. Пометено от отломките, катерчето изхвърча настрани.
Нямаше време за дълбоки размишления, нито смисъл да се пази мълчание в ефира. Станоев се добра до пилотското кресло и превключи от лазерна на радио връзка.
– Говори полковник Станоев. Докладвайте обстановката! – колкото и да повтаряше, думите му оставаха без отговор.
На собствения му кораб ставаше нещо. Обшивката започна да се издува и вече добре можеше да се проследят даже вътрешните усилващи пояси. Полковникът си спомни при каква температура металокерамиката се разширява толкова и включи двигателя на катера. Не можеше да помогне на екишажа, но за всеки случай направи два кръга около „Херкулес“. Спасителните капсули оставаха по местата си, никой не се хвърли навън през шлюзовете.
Той беше сам. Сега, ако към късмета си добавеше и малко съобразителност, може би щеше да оцелее.
Пред себе си не можеше да отрече, че днес дяволски му вървеше, толкова много му вървеше, че чак не беше за вярване. Ето и сега, пред невярващите му очи се показа кораб: на срещен курс се приближаваше истински земен лидер. След няколко минути можеше да се прочете даже името му: „Плутон“.
Станоев сигнализира, изчака известно време и пак сигнализира. Лидерът не променяше нито курса, нито скоростта си, но най-странното беше, че и не отговаряше. Може би полковникът бе изчерпал дажбата си късмет, за деня или дори цялата си житейска дажба. Да срещне втори кораб преди да умре от глад или от задушаване беше наистина невероятно.
Той се вгледа още веднъж в лидера, но някакви други светлинки по-встрани привлякоха вниманието му. Отблясъци от два преследвача. Значи това е краят. Напразно е бягал по кривите коридори на изгорената база или лаборатория, или каквото там беше, напразно се беше успокоявал с късмета си. Един лъч с най-лекия бордов лазер и от незащитеното катерче няма да остане нищо, ако не броим няколкото сектора в паметта на голямата невронна машина в базата на земния флот.
Чу се звук като от търкаляща се по камъни празна консервна кутия. Това беше гравитационната следа на лидера.
Екотът утихна за миг, преди да се засили отново, с удвоена сила. Следата от гравитационните двигатели на преследвачите.
Ето сега ще стрелят.
Не, ей сега.
Е, хайде де.
Сега вече трябва да стрелят.
Крайно време е.
По дяволите, какво им става?
Слепи ли са?
Кутията се затъркаля два пъти по-бързо. Наслагване на трептения. Резонанс на вибрациите от гравитационната следа и от магнитните метеорни уловители. Дано корпусът на тази бонбониера да издържи.
Не стреляха, наистина не стреляха.
Станоев, без да се чуди повече, подкара малкото си съдче към най-близката база. Щеше да пристигне само след някакви си двеста петдесет и няколко години. По-точно не му се смяташе. Оставаше му повече от достатъчно време да се чуди как взривът на базата унищожи „Херкулес“. Може би все пак беше научно-изследователска лаборатория…

* * *

– Господин майор, все си спомням за пробива ви с „Плутон“. Преди това тръгнаха две тройки лидери и все не успяваха. Тогава май загина адмиралът.
– Не, лейтенант, адмиралът е загинал след като ние се измък … е-е-е, пробихме обръча на Самотните. Те искаха да ни вкарат в клопка, два от преследвачите им се нахвърлиха върху нас по фланга. Само че ние бяхме по-бързи от тях и се откъснахме. А какво стана с вас?
– По това време ние вече оставахме само с половин екипаж и се надявахме на добрите духове и на чудото. Капитанът беше мъртъв, старпомът – също. Оставахме двама офицери на „Индепендънт“. Корабът изживяваше последните си дни, дори часове. После загина и вторият помощник. Спонтанно разхерметизиране на отсека. В самия край на боевете единственият оцелял от командния състав бях аз.

* * *

На третия ден гладът започна да се чувствува твърде осезаемо. Станоев се заставяше да мисли за какво ли не, но щом спуснеше клепачи, пред него се разстилаше маса, обсипана с безброй различни лакомства, кое от кое по-вкусни. За щастие имаше достатъчно вода, пък и регенерационната система я връщаше почти всичката.
Полковникът често поглеждаше малкото си шкембенце. Да го беше направил по-обемисто на времето, докато имаше възможност. На него разчиташе да удължи живота си. С няколко седмици поне.
Така минаха четвъртият, и петият ден. А на шестия в обсега на локатора влезе земният крайцер „Индепендънт“. Бързо се свързаха. На борда беше зле: много ранени, тежки повреди. Командвуваше третият офицер. И това жълтоклюно лейтенантче можа да заяви:
– Ще пратя мой катер да ви вземе на буксир.
Станоев се ядоса.
– Имам достатъчно гориво в резервоарите и мозък в главата за да се справя и без вашия катер. Отворете един хангар и ме чакайте.
Лейтенантчето отвори уста да отговори нещо нечинопочтеннно, но полковникът се изключи.
– Горе три. Ляво пет – диктуваше автоматичният лоцман при скачването. Станоев с лекота постави своята летяща консерва на стапела и тръгна към капитанската каюта. Добре познаваше планировката на крайцерите и изненада офицерчето с бързото си появяване.
– Поемам командвуването като старши по звание. Докладвайте обстановката.
– Но вие сте пострадал и трябва да…
– Без коментари.
Лейтенантчето се засуети около пулта и започна да мрънка.
– Три четвърти от личния състав е загинал или недееспособен.
Вратата зад гърба на Станоев се отвори. Влязоха трима сержанти. Единият беше с шинирана ръка, а вторият носеше на главата си огромна чалма от ослепително бял бинт.
– Господин полковникът се чувствува зле – изненадващо смени тона лейтенантчето. Откарайте го до лечебницата и му дайте двойна доза приспивателно. И стойте до него докато заспи. Той иска да си почине на спокойствие.
Станоев прецени, че идеята не е толкова лоша, но не му хареса начина, по който му я поднасяха. Първият сержант- тиловак, съдейки по петлиците – се свлече на пода без да издаде какъвто и да е звук.
Опитите на втория – негов колега по род войски – да се предпази не се увенчаха с успех. Третият с шината – от пехотата – обаче успя да стовари здравата си ръка върху тила на полковника. Настъпиха тишина и мрак като в изоставен рудник.
Свестяването беше особено неприятна работа. Беше в лазарета и часовникът, който навярно бяха забравили да му вземат, показваше, че е спал над четиридесет часа. Не беше вързан, но вратата беше заключена. Това лейтенантче е много самоуверено – реши за себе си Станоев. Намери един скалпел и започна да сваля капака на електронната брава.
В резервния команден пункт нямаше никой. Той бързо се ориентира: отдалечаваха се от базата като внимателно заобикаляха земните форпостове. Като изчете корабния дневник и прегледа картите, полковникът се почеса по поотрасналата за една седмица брада. Включи микрофоните от централната кабина. Лейтенантчето с разпален глас убеждаваше някого в нещо. Станоев се вслуша в думите.
– Ще получим същите звания, като в нашата армия, заедно с двойно по-високи заплати и гарантирана пенсия след уволнението. Всеки от нас ще може да извика при себе си семейството си, а също и някой близки роднини…
Предателство – окончателно се убеди Станоев и набра текста на една кратка, но достатъчно ясна информация до Командването. Нареди на компютъра да я пусне след десет минути. Те му трябваха за да стигне до хангара с катерите, като преди това се завърти около продоволствения склад.

* * *

– Тогава всички проявяваха чудеса от героизъм, господин майор. Толкова много загинаха.
– Уви, à la guerre comme à la guerre! На война като на война! Лейтенант, не забравяйте, че на война загиват само и единствено некадърниците. Който не е успял да се опази, значи изобщо не е заслужавал да живее. Ако не бяха Самотните, бих избивал такива хора със собствените си ръце.
– Тъй вярно, господин майор, те напразно дишат въздуха. И без това на борда е такава блъсканица, че игла да хвърлиш, на нечие рамо ще попадне.
– Последните години от войната ония от отдела за подбор съвсем се забравиха. И не само те, никой не си вършеше работата. Единствено военните юристи добре правеха онова, което се искаше от тях. Не мога да забравя процеса срещу същия този Станоев.

* * *

Сега гладът не беше заплаха. Оставаше само чакането.
На втория ден най-сетне го прибраха. Полковникът все пак стъпи на борда на лидера „Плутон“. Посрещна го усмихнат майор и още преди Станоев да отвори уста, каза, че крайцерът-беглец с дезертьорите няколко пъти бил удрян, но успял да се скрие.
Докато го слушаше, полковникът поогледа рубката.
– Вие сте страхливец, господин майор!
– Какво искате да кажете?
– Защо бягахте от двата преследвача? Та вие ги превъзхождате по огневи средства поне три пъти, а по енерговъоръженост – и повече!
– Главният ми генератор не работи. Не бих могъл да дам дори един залп.
– Всички пломби на таблото зад вас са фабрични, да не говорим, че контролните лампи светят. Предложете друго обяснение.
– Вие сте уморен, господин полковник.
Не съвсем déjà vu, ала близо. Този път сержантите бяха двама, но имаше и още двама лейтенанти.
– Изпратете господин полковника до каютата му и се погрижете да не изпитва никакви неудобства. Той иска да поспи добре, забранявам да му се пречи.
Докато слушаше тази дълга тирада, Станоев прецени, че съотношението е още по-неблагоприятно за него, отколкото миналия път. Не само, че бяха с един повече, а и самият той вече беше прекалено изтощен.
Свести се отново сам. Този път не го подценяваха – беше в най-обикновена затворническа килия и часовникът-комуникатор отсъстваше. На тавана се мержалееше осветителен квадрат, чийто оскъдни лъчи едва достигаха ъглите.
Станоев яростно заудря с юмруци по вратата. Нищо. Или беше добре изолирана, или тъмничарите не обръщаха внимание. Едва ли го е правил само той.
Вътрешният му часовник показваше, че са минали около два часа от събуждането, когато донесоха закуската: някаква безвкусна отвара от дрожди и хляб, в която имаше всичко друго, освен това, което наистина трябва да го има. Докато Станоев беше капитан на „Херкулес“, даже последният стажант не ядеше такава помия.
Дните отново тръгнаха незабележими и неразличими като водните капки. В началото той драсваше с лъжицата по една черта на стената всеки път, когато му донасяха закуската, ала после се отказа да си прави календар. И с него, и без него, пак не знаеше датата, защото нямаше представа колко време е прекарал в сън. Съдейки по космите на брадата, трябва да е било повече от седмица. Една сутрин вместо познатата ръка с канчето каша на прозорчето се появи зачервено месесто лице.
– Станоев, приготвяй си багажа.
Полковникът се канеше да каже, ще няма багаж и е готов да тръгне още сега за където и да е, само да не стои повече тук, но прозорчето шумно хлопна. Този ден той така и не дочака нито закуската, нито обяда. Месестото лице се показа отново привечер, този път съпроводено от дебело туловище.
– Станоев, излизай. Процесът ти започва утре.

* * *

– На колко го осъдиха, господин майор?
– До живот, лейтенант, до живот. На изменниците и убийците се полага да бъдат разстрелвани! Заради този некадърен полковник нашият славен космически флот загуби цял рейдер с повече от петдесет души екипаж. Аз самият бих го осъдил на смърт и сам бих го разстрелял, ако можеше. Нали ти казах, самият Ларкин също е тук, можеш да го разпиташ лично, когато стигнем следващото пристанище. Сигурен съм, че сега съжалява…
– Повярвайте ми, господин майор, и аз бих постъпил като вас. Предателите заслужават само смърт!
По дъските на горната пътека прогърмяха тежки бавни стъпки.
– Надзирателят! Надзирателят! – чу се от няколко места. Обикновено робите се предупреждаваха взаимно в такива случаи, да не остане някой заспал.
Крачките приближиха. Надзирателят – хуманоиден туземец със зелена кожа и четири очи, разположени равномерно по периферията на сплесната глава – разкърши ръце и се протегна. После откачи от колана големия плетен бич. По него все още имаше петна от вчерашния преход – четиридесет убийствени морски мили, които триерата взе за рекордно време.
По-рано тук гребните кораби не се използваха толкова – планетата беше щедра на ветрове и местната цивилизация имаше стари традиции в платноходството. Но когато от небето се спуснаха в блестящи сребърни колесници могъщи и добри богове – наричащи себе си Самотни, – които предлагаха почти даром сто пъти по сто пъти и още по сто млади и силни роби, традициите бързо се промениха. Появиха се леки и бързи гребни корабчета, които можеха да прекосяват архипелага за малко дни. Ветровете, колкото и постоянни да бяха, си оставаха ветрове – свободни и неподвластни на ничия воля.
Небето бързо губеше наситения си отровно син цвят, вълните с плясък се разбиваха в обрасналия с миди и рачета борд. Новият ден идеше с широко отворени гърди. А робите – земляни затаиха дъх: предстоеше сутрешната гимнастика на надзирателя.
Валентин Димитров Иванов
1991-1992, София; 25.04.2020, Мюнхен.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Архивите са живи: Обява „СИМФОНИЯ НА ДАЛЕЧНИТЕ СЛЪНЦА“


Обява за аудио-видео… представление, шоу, спектакъл? от Петър Петров-Динев (1942-2001) – инженер-електроник, фен и активен деятел на клуб „Иван Ефремов“.

Повече за него може да научите тук:
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2-%D0%94%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%B2

Представете си долния текст, разпечатан с матричен принтер, на тънка кафеникава хартия, на която веднъж вече от другата страна е било печатано нещо. Шрифтът, разбира се, беше с фиксирам размер на буквите, затова сега подравняването не е каквото беше. Хартиената версия не е оцеляла, но един стар файл от ChiWriter успешно е прескочил пропастта между 5 и 1/4 инчовите дискети и твърдите дискове.

* * *

 

*
* * * * * * * * * * * *
* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *
* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *
*                                                                                                *
* С И М Ф О Н И Я Н А Д А Л Е Ч Н И Т Е С Л Ъ Н Ц А *
*                                                                                                *
* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *
* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *
* * * * * * * * * * * *
*

                           *                                                                                *
диорама на фантастична живопис и оригинални космически снимки
*

*
*
К Ъ Д Е : в Дома на Културата, * община “Средец”
(бивш Централен * Младежки Дом “Лиляна Димитрова”)
*          ул. “Кракра”, 4 етаж, 41 стая, КЛУБ ЗА ФАНТАСТИКА
*
К О Г А : 22.март.1993г. (понеделник)
от 18 часа и 30 минути.                                         *
*
К А К : вход само с пропуск, подписан от Айзък Азимов,
*         Артър Кларк или А. и Б. Стругацки. По изключение
пропуски има           *           право да издава и Клифърд Саймък.
*

*

 

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, научна фантастика, фантастина живопис, science fiction

Приказки от чекмеджето: Интеркосмос


Алтернативно-исторически разказ, написан през 2003-2004 година, в който „преигравам“ програмата „Интеркосмос“ в други реалности. „Интеркосмос“ беше международна програма на СССР, по която в космоса бяха изпращани космонавти от социалистически и приятелски държави през периода 1978-1988 година. В рамките на тази програма летяха двама българи – Георги Иванов и Александър Александров, и България стана шестата страна със свой космонавт.
Бях си задал въпроса как би изглеждало българското участие в програмата „Интеркосмос“ в различни алтернативни реалности. В какви реалности нашите космонавти щяха да летят не със съветски космически кораби, а с немски, китайски, английски или американски? Имах на ум и други идеи, но написах само един разказ. Надявам се – за сега само един. Той беше публикуван в антологията „Волни хоризонти“, номер 27 от поредицата „Нова българска фантастика“ на издателство „Аргус“ през 2005 година. Съставители са Александър Карапанчев и Емануел Икономов, а редактор е Емилиян Малезанов (псевдоним на Е. Икономов).
* * *

На партиен конгрес новият Фюрер критикува предшественика си. От залата се чува глас:
– Щом знаехте още тогава, че положението е толкова лошо, защо мълчахте?
В отговор новоизпеченият Фюрер кресва:
– Кой се обади?
Тишина.
– Сега знаете защо мълчах.

1. „Крила се забиват във вятъра…“

По челото на първия български космонавт – капитан Иван Марангозов, Ивака за приятелите – се спускаха вадички пот. Няколко минути той повтаря вместо мантра: „крила се забиват във вятъра, крила се забиват във вятъра…” Имаше нещо в тези думи. Сила, ярост… Злоба? Той разтърси глава, за да прогони последната мисъл.
Дарина никога не би написала нещо подобно.
Крила се забиват във вятъра…
Следващият стих отказваше да дойде. Какво се римува с „вятъра“?
Той си представи как крилата на птицата със свистене разрязват въздуха, докато тя се издига в небето. Но това беше само картина и въпреки красотата си, тя нищо не значеше. А поезията, помисли си Ивака, трябва да казва нещо. Като стиховете на Дарина за умиращата орел, който се опитва да се издигне във въздуха за последен път. Там имаше нещо повече от описание на полет. Той още се мъчеше с първия куплет, до сега тя да беше написала цялото стихотворение…
Споменът за жена му накара сърцето на Ивака да забие по-често.
Замислен над собствения си недовършения „шедьовър“, той се озърна да провери дали крилата на раумфарера са си на мястото. Там бяха – къси, отсечени и остри, с черни плочки от графит по предните ръбове.
От задната седалка на кокпита полковник Ото Флайшер разказваше най-новия виц за Фюрера. Опитва да разсее новака, разбра Ивака и се насили да се засмее на подходящите места.
В центъра на таблото премигваха регистрите за обратно броене. Осем вакуумирани газоразрядни индикатори, всеки с по седем зелени жички, подредени като два квадрата, сложени един върху друг. Светещите жички образуваха цифри, който постепенно намаляваха. Те показваха времето до старта. Десетите и стотните от секундата премигваха толкова бързо, че индикаторите не успяваха да изстинат и хвърляха наоколо приглушен блясък. Едва цифрите на секундния регистър се сменяха забележимо за човешкото око.
До началото на полета оставаха малко повече от шест минути.
Ивака продължаваше да се поти. Не беше от напрежение – през последната половин година той прекара стотици часове в тренажорите на Рауменбург, изчете безброй ръководства и издържа всички тестове. А през свободното си време се наслуша на историите, който със или без бира в ръка, разказваха по-старите раумтрекери.
След като опитът за психологична поддръжка отвън се провали, Ивака сам се обърна към физиологията. Той започна да отпусна мускулите си един по един. Първо на дланите, които обгръщаха щурвала на кораба, после все по-нагоре по ръцете, докато не стигнаха до раменете. Вратът го затрудни повече, но две минути по-късно той завъртя глава с облекчение.
Слушалките изтрещяха точно когато българинът се мъчеше да разсее оловната топка в стомаха си:
– Полет едно-седем-осем-три, готовност десет, девет, – гласът на диспечера продължи да отброява секундите до старта с монотонен хохдойч, – две, едно, старт!
Полковникът потвърди:
– Я-вол, хер директор.
Зелената лампичка пред Ивака светна и той освободи спирачките. Машината се плъзна по пистата, контролната кула остана назад и още преди капитанът да си поеме въздух, предният колесник се отлепи от земята. Твърдогоривните ускорители под крилата завиха с пронизителен фалцет. През периферното зрение на Ивака пробягваха кактуси и палми.
Числата на регистрите сега нарастваха, отброявайки продължителността на полета. На двадесетата минута се включи главният двигател, корабът подскочи напред и седалката потъна под теглото на Ивака. Сякаш от претоварването, нещо в мозъка му се отприщи и той разбра какво го измъчваше преди да полетят. Неопределеността. До сега българинът смяташе, че е решил какво ще направи след като излязат в орбита. Истината беше друга – той все още се надяваше, че ще се случи чудо и дилемата, пред която го поставиха преди два месеца, ще се разреши от само себе си.
2. Дядо Мраз пристига от юг

София посрещна Ивака разкрасена като мома, която с нетърпение очаква жениха си. По уличните лампи на Цариградско шосе висяха нанизи от светлини. В Борисовата градина свиреше военен оркестър и по замръзналото езеро се пързаляха двойки. Сградата на Ректората беше покрита с гирлянди. Из центъра все още се суетяха хора, бързащи да направят последните коледни покупки.
Ивака помоли шофьора на таксито да спре пред дома му. Огромният „Балкан“, рожба на тукашния филиал на Фау-Ве спря с грацията на линеен кораб. Офицерът плати, пресече опита да му върнат ресто, и с мъка побра в ръцете си всички подаръци от багажника.
Портиерът на отсрещната кооперация ринеше сняг, въпреки късния час, и побърза да се притече на помощ.
– Весела Коледа, бай Димчо! – поздрави го Ивака.
– Весела да е и на вас, господин капитан! Да са ви живи и здрави дечицата!
Ивака благодари и се отправи към входа си. Снегът под краката му тихичко поскърцваше. Офицерът потрепери – за едно денонощие беше сменил зноя и влагата на Гвиана с българската зима и сега усещаше как студът прониква в тялото му и се загнездва във всяка кост.
Пред вратата на къщата той спря за да отърси снега от обувките си. Детски смях и музика проникваха през дъба и кожената тапицерия. Ивака си представи какво го очаква вътре – Дарина, децата, габровския килим на пода, канапетата от орехово дърво, камината, репродукциите на Майстора по стените. Време беше да провери дали споменът, който го съпровождаше през шестте седмици в Южна Америка, е точен.
Пенка, дъщеричката им, го видя първа и заподскача на дивана:
– Татко си дойде, татко си дойде! – и се втурна да го посрещне.
Жена му Дарина се надигна от канапето, остави настрана шарена книжка – сигурно с приказки, предположи Ивака – и също тръгна към него.
– Добре дошъл, Васко!
– Здравейте, моите момичета! Честита Коледа!
Той пусна пакетите на пода и ги завъртя във въздуха.
– Как прекарахте без мен?
– А пък аз имам отличен по смятане – похвали се Пенка.
– Браво, браво! – Ивака я вдигна още по-високо.
– И по География, и по Трудово, и по Закон божи – допълни майка ѝ.
– Каква си ми умница! А къде са близнаците?
– Тъкмо заспаха – обясни Дарина. – Много искаха да те посрещнат, но стана късно.
– Самолетът от Кайен закъсня с два часа и изтървах връзката във Франкфурт. Времето беше много лошо. Сега ще ида да ги видя.
– Искам и аз! – обади се Пенка.
– Може, но само ако не шумиш – съгласи се баща ѝ. – Обещаваш ли?
– Обещавам.
Тримата се качиха до детската стая на втория етаж. Ивака открехна вратата само колкото да се увери, че близнаците – Асен и Петър – мирно спят на двойното си легълце.
Щом слязоха долу, Дарина го попита дали е гладен и въпреки уверенията му, че в самолетите на Луфтханза хранят чудесно, отиде в кухнята да донесе нещичко, над което сигурно бе вълшебствувала цял следобед.
Пенка се завъртя около пакетите, разпилени на пода.
– Моето момиче, слуша ли майка си, докато ме нямаше?
– Слушах я.
– А тя слуша ли те?
Детето се обърка и въпросително погледна баща си.
– Нищо, аз после ще я питам. Хайде сега да видим какво ти е донесъл татко от Южна Америка. Ето този, зеленият пакет е за теб.
Миг по-късно Пенка прегръщаше огромна кукла.
– Може ли да я взема с мен в леглото?
– Разбира се.
Ивака успя да приспи уморената си дъщеря още преди Дарина да се върне с поднос, препълнен с храна.
– Приготвила съм ти лещена чорба. Сигурно не си ял леща нито в Гвиана, нито в Луфтханза – тя сложи таблата на масата пред мъжа си, седна на стола срещу него, и подпря брадичка върху юмруците си; – Знаеш ли от кога те чакам?
Ивака кимна и разбърка гозбата с лъжица.
– Решиха ли нещо за полета?
– Да, вчера спуснаха новия график. Не можех да ти кажа по телефона. Стартът е насрочен за деветнадесети април. Ще демонстрираме преди празника, (1) че и ние сме равноправни граждани на Общността. – Той помълча няколко секунди. – За титуляр назначиха Димитър Караиванов, а аз съм дубльор.
3. Буревестникът разтваря криле

След като изключиха главния двигател двамата пилоти провериха курса с триангулация по наземните радиостанции, свериха го с орбитата, предписана от бордния изчислител и когато окончателно се убедиха, че са на орбита, която трябваше да ги отведе до станцията, най-после се отпуснаха.
Ивака вдигна очи от уредите пред себе си за пръв път, откакто излязоха в космоса. Нямаше съмнение, че са напуснали планетата – тя едрееше като корем на бременна жена от едната страна на кораба. И беше също толкова пълна с живот. Капитанът заразглежда океаните и континентите под синкавата наметка на атмосферата.
– Красиво е, нали? – обади се Флайшер. Българинът не реагира, напълно обсебен от панорамата. – Красиво е, казвам. Нали? – натърти немецът.
– Да, хер оберст.
– Ще имаш време да ѝ се любуваш като пристигнем. А сега по-добре да следваме щатната програма.
По разписание следващите десет минути Ивака трябваше да проверява комуникационното оборудване. Той вдигна капака над таблото и надникна вътре. Лампите изглеждаха здрави до една. Капитанът смяташе, че е глупаво да летиш в космоса в кораб с вакумна електроника при условие, че в часовника на ръката ти има твърдотелни диоди, но германците бяха луди на тема противоядрена устойчивост. Корабите им сякаш идваха от миналото, поне от преди двадесетина години. Ивака не бързаше да ги критикува. Веднъж в бирхалето на Рауменбург той случайно се озова на една маса с трима офицери от инженерния корпус и след като изпиха няколко бири на брудершфт, германците разказаха на българския братовчед – така де, нали е съюзник, а и кой ако не прабългарите са внесли в славянската раса истински арийски гени – на какво ще летят децата и внуците му.
Двуместният „Щурмфогел“, чийто вакумни лампи Ивака оглеждаше сега, нямаше нищо общо с огромната „Летяща Пантера“, за която говореха – или по-скоро мечтаеха – пийналите конструктори. Накрая инженерите се натъркаляха под масата – на Октоберфест германците винаги се опитват да налеят в себе си всичкия алкохол, който не са успели да изпият през останалата част от годината.
Следващата нощ Ивака сънува как подкарва описаното чудо, все още невъплатено в метал, към Луната.
Докато той проверяваше лампите – първо на око, дали няма някоя пукната или счупена и после със специален тестващ контур – полковникът се свърза с центъра за управление да доложи, че полетът протича нормално.
Шест часа по-късно, изморени и изнервени от дългото седене в тесня кокпит, двамата видяха за пръв път светлините на станцията. Тогава Ивака опипа ръкава за скафандъра си за да провери, дали спицата, която беше залепил от вътрешната страна на ръката си, все още е там.
Флайшер измери разстоянието до целта им.
– След двадесет минути ще се скачим.
Капитанът разкъса лепенките и изхлузи гуменото топче, в което беше забил върха на спицата. После разкопча колана и още преди Флайшер да разбере, че става нещо нередно, капитанът се обърна назад и застана на колене върху седалката. Едва в последния миг полковникът видя острието пред гърдите си.
– Гръм и мълнии, какво мислиш че правиш?
– Поемам контрол върху кораба, хер оберст – каза Ивака и допря спицата до скафандъра на Флайшер, под фланеца, на който се закрепя шлема. Пробойни по ръцете или краката можеха да се изолират, за това скафандрите имаха специални ремъци до лактите и колената, но дупка в нагръдника означаваше сигурна смърт. Очите на немеца изпъкнаха от ужас и изненада.
– Защо?
– Защото нямам друг избор. Ще ми дадеш ли честната си дума на германски офицер, че няма да ми пречиш?
Преди да дойде с космическите сили, Флайшер беше служил в авиацията, където врагът е знак върху бомбандировъчната карта или светеща точка върху локатора. Тоя замахна с длан да избие спицата и почти успя, защото Ивака сгреши. Без опит в безтегловност, той инстинктивно предполагаше, че като се наведе напред тежестта му ще притисне полковника към седалката.
Противно на очакванията си, Ивака усети че се плъзга назад по седалката си и изпъна крака. Обувките му опряха в таблото. Нещо се счупи, но той получи опора и натисна. Флайшер изрева, микрофонът усили до безкрайност вика му в ушите на българина.
Германецът знаеше, че е обречен. От дупката в скафандъра му струеше въздух и се превръщаше в ледени кристалчета, които залепваха по таблото пред него. Той махаше с ръце, опитвайки се едновременно да изтръгне спицата и да извади лепенка от аварийния пакет на пояса си. Ивака натисна още по-силно и усети как острието влиза в тялото на полковника.
Лицата на двамата бяха съвсем близо, разделени само от стъклата на шлемовете. Виждаше се как очите на Флайшер почервеняват – разкъсваха се кръвоносните им съдове.
– Извинете – каза Ивака. – Нямам друг избор.
– Проклети български свине… – събра малко въздух полковникът. – Трябваше и вас, като поляците…
Както го бяха инструктирали, Ивака продължи да натиска спицата докато шлемът на немеца не почервеня от кръв. После капитанът повърна в собствения си шлем.
4. Клони

Обикновено Ивака се събуждаше без будилник, стига преди лягане да погледне ръчния си часовник, сякаш за да свери механизма с който отмерваше времето вътре в главата си. Днес той се успа. Не знаеше дали е защото не спази обичайния ритуал или заради дългото пътуване и часовата разлика с Гвиана.
От двора се чуваха викове – Дарина беше извела Пенка и близнаците да играят в снега. Сигурно за да не ме събудят, предположи Ивака. За всичко се досеща, не жена, а злато. Една снежна топка се удари в стената, съвсем близо до прозореца. За миг гласовете отвън затихнаха.
Ивака скочи от леглото, облече се набързо и без да се бръсне, изтича надолу. Още от вратата награби една шепа сняг и замери Дарина.
– Това е защото не ме извикахте да си играя с вас!
Децата се притекоха на помощ на майка си и върху него се посипа град от снежни топки.
Половин час по-късно изморено, гладно и мокро, но сгорещено от гоненицата из преспите, семейството се прибра в къщи. Ивака засили отоплението, Дарина накара децата да се преоблекат и всички седнаха около голямата маса в трапезарията да пият чай. Чаят беше от липа, Ивака сам го събираше всяка пролет от дърветата пред къщата на баща си в Мусачево, и го сушеше на тавана. Дарина сложи на масата бяло сладко.
Близнаците се замолиха едновременно:
– Татко, разкази ни за Южна Америка.
– Първо ми кажете как мина контролното по немски.
– Трябваше да пишем съчинение по преживяно – каза Асен. Той беше с дванадесет минути по-голям от брат си и смяташе, че това го прави по-старши.
– Какви теми избрахте? Само не ми казвайте, че сте писали едно и също.
Близнаците се обърнаха един към друг. Асен пак започна пръв:
– Ами ние такова… нали миналата година като ходихме във Рауменбург…
– Това беше най-интересната ни ваканция – обясни Петър. – А ти ще ни разкажеш ли за Гвиана?
– Да, искаме! – Пенка се присъедини към братята си. – Снимки на космодрума направи ли?
– Направих, Пене. Ти, като най-голяма, иди и ги донеси от куфара ми, те са в бял плик, във вътрешния джоба на капака.
Близнаците наредиха столове от двете страни на баща си, а Дарина занесе чашите в кухнята. Пенка тъкмо се върна с фотографиите, когато някой позвъни на входа. Мъжът ѝ отиде да отвори.
Пред вратата стоеше портиерът от съседната кооперация.
– Добър ден, бай Димчо. Какво става?
– Господин капитан, някакво дърво е паднало върху покрива. То дървото такова. – запелтечи гостът вместо поздрав. – Ама по-добре направо да ви покажа…
Ивака се върна след двадесетина минути, целия почервенял от студ и изцапан със сняг.
– Какво стана? – попита жена му.
– А, дреболия – махна той с ръка. – Един клон беше паднал върху телефонните жици. Махнахме го.
– Идвай да разказваш тогава.
– Ей сега, само да проверя нещо.
Ивака набра номера на майор Караиванов, с когото тренираха заедно за полета.
– Весела Коледа! Митко там ли е? … Не, за последно се видяхме на летището. Сигурно се е отбил в поделението. Нека да ми се обади като пристигне.
До обяд цялото семейство разглеждаше снимките от Гвиана и слушаше обясненията на Ивака. За месец и половина той успя да излезе извън ракетната база само три пъти, ако не се брои чакането на летището в Кайен. Десет часа тренировки на ден, без почивки. Лекциите по електроника, астрономия и медицина се редуваха с парашутни скокове и изпитания по оцеляване.
Ивака разказа как една нощ с Димитър Караиванов ги оставиха в джунглата със задача да се върнат в базата.
– Обявиха тревога в два часа сутринта. Качиха ни на въртолет със затъмнени стъкла. После се въртяхме в кръг докато не загубихме представа за посоките. Оставиха ни в джунглата със същата екипировка, каквато ще имаме с нас на кораба…
Близнаците слушаха с отворени усети. Пенка гледаше баща си с възхищение. Ивака продължи.
– Гвиана не е голяма страна, но джунглата навсякъде е еднаква…
Остатъкът от деня мина незабелязано. Капитанът, все още изтощен от пътуването, настоя да си легнат по-рано. Когато къщата утихна, Дарина отиде да провери още веднъж дали децата спят и как са завити, а той се отправи към спалнята. Преоблече се, свали часовника и понечи да го остави на обичайното място върху нощното шкафче, но там лежеше разтворена тетрадка. Най-горната страница беше изписана до половината с почерка на жена му. Стихове. Заинтригуван, Ивака я взе и зачете: “Човек се ражда за да не умре сам някой друг…“
– Дай го тук, не е готово – каза Дарина и измъкна тетрадката от ръцете му.
5. Защо се раждат хората

Половин час по-късно Ивака се съвзе достатъчно за да провери пораженията, който беше нанесъл върху таблото по време на схватката. Повечето лампи бяха разбити. Ако само ги беше пукнал, имаше надежда да работят във вакума на космическото пространство, но сега българинът нямаше избор. Трябваше му достъп до втория команден пост.
Най-напред капитанът омота предпазния колан около ръката си – примитивен, но сигурен начин да се задържи привързан към раумфарера. После отвори капака на кабината. Земята се изпъчи над главата му.
Ето го и първото ти излизане в открития космос, каза си той и прелази до мястото на Флайшер. Тялото на полковника не искаше да излиза. Ивака се освободи от колана си. За миг единственото, което го предпазваше да не отлети в космоса беше собствената му лява ръка, вкопчена в преградата между двете пилотски места.
Сега той омота колана на немеца около краката си и коленичи над него като внимаваше да не повреди собствения си скафандър на някой ръб. После напрегна всичките си сили и най-после успя да измъкне немеца от седалката. Лек тласък и Флайшер отлетя в космоса. Ивака се взираше в премятащото се тяло, когато от унеса го извади радиото.
– „Щурмфогел“! Флайшер! Какво става с вас?
Сигурно бяха видели на локатора две цели. Българинът изключи високоговорителите, разположи се на командирското място и затвори кабината.
Всеки раумтрекер има право да вземе със себе си в полет определено количество лични вещи. Не повече от четиристотин грама. Повечето носят семейни фотографии, писма от близки или дребни сувенири. Казваха, че фон Браун винаги държал в джоба си парче от Фау-4, изровено от развалините на Ню Йорк. Но германците бяха луди на тема радиация и Ивака не вярваше в подобна легенда.
На пръв поглед неговото собствено пакетче не се отличаваше с оригиналност, но между снимките и медальона с кичури коса от децата му се намираше лъскав оптичен диск. Още една радиационноустойчива технология, помисли си мъжът, докато го вадеше от нагръдния си джоб.
Корабът се ускори необичайно пъргаво. Капитанът разбираше, че това е субективно, защото стотина килограма по-малко – колкото тежеше полковник Флайшер със скафандъра си – са нищо в сравнение с двата тона на орбиталната степен. След като за пръв път в живота си беше убил и за пръв път бе излязъл в открития копсмос – всичко това в рамките на тридесетина минути – Ивака нямаше сили за отпускащи упражнения, нито пък да съчинителства за преодоляване на напрежението. Ако се измъкна от тук, реши той, ще оставя завинаги поезията на жена ми.
Отстрани маневрата изглеждаше сякаш двигателите са се включили сами. Но преди това жироскопите завъртяха кораба така, че този единствен импулс да го свали на ниска орбита точно до „Скайлаб-7“. Щастлива не-съвсем-случайност, защото през последните години преди войната американците използваха същата стартова площадка в бившата френска колония, от която сега немците изстрелваха своите ракетни самолети.
Два часа по-късно цилиндричното тяло на изоставената американска станция се показа пред него. Оставаха ѝ само няколко години преди да изгори в атмосферата. Сигурно затова германското космическо командване дори не си направи труда да я инспектира след подписването на капитулацията.
Капитанът приближи раумфарера до „Скайлаб“ на ръчно управление, стикова магнитните хватки на място, от което не стърчаха антени, и по множеството дръжки, които опасваха трите модула, се добра до входа. Шлюзът се отвори лесно, станцията отдавна беше загубила херметичност. През илюминаторите едва се процеждаше светлина, микрометеоритната ерозия им беше придала сивкав цвят. Щом се озова вътре, Ивака включи лампата на скафандъра си.
Тук цареше безпорядък. Крайният екипаж беше останал в орбита докато запасите от кислород се изчерпят почти напълно. Българинът знаеше какво са изчаквали. Знаеше, че е било напразно, заповедта, заради която са рискували живота си до последно, никога не пристигнала. Вместо нея дошла вестта за капитулацията и обезсърчени, тримата астронавти се върнали на земята. Последните свободни америакнци.
Според официалните германски исторически книги корабът им изгорял при влизането в атмосферата – нагледно доказателство за несъвършенството на американската космическа технология. Ивака се съмняваше, прекалено голяма тайна са притежавали тримата за да рискуват тя да стане достояние на нацистите.

***

Изотопните батерии на аварийното захранване даваха ток с по-нисък волтаж от номиналния, но достатъчно за да заработят изчислителите. Ивака включи системата за целеуказване и се случи чудо – екранът светна и се показа карта на света. По нея се стелеше рой сини точки, който се сгъстяваха към центъра на Европа. Както му обясниха преди старта, това бяха целите на територията на Европейския съюз. Но имаше точки и в Близкия Изток, в Южна Америка и дори на такива неочаквани места като отделни острови в южния Пасифик.
На картата имаше и червени точки, предимно по крайбрежието на Северна Америка. За тях не му бяха казали, и Ивака се досещаше защо – плановете за отчаяна защита срещу настъпващите германските войски нямаха отношение към задачата му.
Капитанът погледна часовника си – ако германците бяха изпратили совалка след него в мига, в който трупът на Флайшер излетя от „Щурмфогел“, тя щеше да пристигне тук след двадесетина минути. Може би имаше малко повече време, но той не искаше да рискува.
Стартовите кодове, ето какво са очаквали до последния момент американските астронавти. И никога не са ги получили, иначе днес половин Германия щеше да лежи в развалини. Заради опасението, че един ден някой луд може да държи в ръцете си съдбата на света, екипажът не е имал пълен достъп до стартовите системи.
Благодарение на Съпротивата, българинът разполагаше с власт, по-голяма от тая на Фюрера. След смъртта на Хитлер, никой от водачите на Третия Райх не можеше еднолично да започне война. Но властта на Ивака не беше безгранична. Червените точки бяха много, а той имаше само една единствена ракета, скрита в белязания от космическите лъчи цилиндър на „Скайлаб-7“.
Българинът извади от джоба на скафандъра си втори оптичен диск. Този беше златист и ако някой непосветен разгледаше съдържанието му, щеше да види само кадри от последната отпуска на капитана и семейството му в Гърция. Четящото устройство издрънча подозрително, но прочете кодовете. Модулът за статуса на ракетата се отвори. Една след друга системите потвърдиха готовност.
На екрана се отвори нов прозорец, последния преди изстрелването. „Are you sure you want to launch?“ (2) Ивака понечи да потвърди и спря ръката си по средата на движението.
През последните месеци животът му се подчиняваше на програма, за която той узна едва преди няколко седмици в София, в уличката зад дома си.
„Човек се ражда за да не умре сам някой друг“, спомни си Ивака стиховете от тетрадката на жена си и удари клавиша с юмрук.
6. Между камък и твърдо място

– Ето тук, господин капитан – каза бай Димчо след като заобиколиха къщата. Наистина, върху жиците лежеше един клон от сливата. Още есента Ивака си мислеше да я подреже точно за да предотврати подобни случаи, но подготовката за полета и честите пътувания го накараха да отложи много неща.
– Тука има едни момчета – продължи портиерът. – Сега ще ги повикам да ни помогнат.
Ивака се накани да се изкатери по дървото, но в тоя момент се появи бай Димчо, придружаван от трима мъже. Те бяха облечени с изтъркани ватенки, а над лицата им се надвесваха безцветни каскети. Единият посочи нагоре и каза:
– Стълба ще ни трябва.
Нещо в странния словоред направи впечатление на Ивака, но чисто механично той проследи жеста на непознатия и преди да разбере какво става, се озова на земята, притиснат от няколко чифта силни ръце.
– Господин капитан – започна бай Димчо. Думите, което до скоро звучаха почти раболепно, сега граничеха с презрение. – Трябва да поговорим с вас по един жизнено важен въпрос. При това въпросът е жизнено важен както за нас, така и за вас.
Ивака се опита да се размърда, но хватката на „момчетата“ се стегна още повече.
– Искате ли да летите в космоса, господин капитан?
– Да – кимна Ивака. – Но аз съм само дубльор…
Бай Димчо продължи, сякаш не го е чул.
– А искате ли децата ви да са живи и здрави?
Ивака не отговори, подозираше, че портиерът или какъвто и да беше човекът насреща не очакваше отговор.
– Тогава слушайте внимателно, господин капитан, с цялото внимание, на което сте способен…
Бай Димчо разказа историята на последната американска орбитална станция и за това как съпротивата иска да я използва за да унищожи с един удар елита на Райха.
Офицерът изстина, но не от снега под себе си: подобни тайни по принцип подкопават здравето.
– … На рождения ден на Фюрера всички те ще бъдат в Берлин.
– Но това е невъзможно. От тогава са минали петнадесет години. Станцията просто няма как да работи.
– Аз вярвам в добрата подготовка, която германското космическо командване дава на бъдещите астронавти… раумтрекери. Ще я поправите. Пък и там има тройно дублиране на системите за изстрелване. Но техническите подробности ще ги уговаряме после. Сега от вас се изисква да решите дали ще ни помогнете или не, господин капитан. Да или не?
– В Берлин живеят осем милиона души. Вие искате от мен да сложа на съвестта си съдбата на толкова невинни?
– В Райха няма невинни, господин капитан. Хитлер беше избран на свободни избори, а Българското правителство доброволно реши да се присъедини към Остта, нали?
Ивака нямаше какво да отвърне, но имаше въпрос.
– Ако приема, какво ще стане със семейството ми след полета?
– Това е лесно – те да дойдат на изстрелването в Гвиана. Такава е традицията, вярвам, че нашите добре организирани немски приятели няма да ѝ изневерят точно за вашия полет. В Райха ще настане такъв хаос, че на никой няма да му е нито до вас, нито до семейството ви. В Куру ще ги изведем от хотела и ще ги прехвърлим в наша база в джунглите.
Нямаше смисъл да пита какво ще стане, ако откаже – дори един раумтрекер с чудесен вестибуларен апарат може да падне от сливата в задния си двор и да си чупи врата. След като му беше разкрил плана на удара, бай Димчо нямаше друг избор освен да го убие. Портиерът прецени колебанието му по друг начин.
– Ние не се шегуваме. Като се приберете в къщи, телефонирайте на колегата си Караиванов. И ако се опитате да водите двойна игра, знайте че семейството ви винаги ще бъде в ръцете ни. И в София, и в Куру. Да или не, господин капитан? Да или не?
Ивака си помисли, че събеседникът му е склонен да театралничи. След всичко казано, въпросът беше излишен.
– Да.
7. Зелен рай

Под кораба се стелеше зеленото море на джунглата. Едно от изтърканите сравнения, които Дарина никога няма да употреби, помисли си Ивака. На височина четири километра той катапултира и проследи с поглед как корабът се разбива, докато се полюляваше под купола на парашута.
Курсът, който беше изчислил се оказа толкова точен, че още същата вечер българинът се добра до мястото на срещата с бунтовниците. Това се случи в Суринам, само на няколкостотин километра от пистата в Куру, по-малко от едно денонощие след старта.
Охраната го заведе до просторна щабна палатка, покрита с маскировъчна мрежа.
– Добре дошъл, господин капитан – от вътре излезе да го посрещне бай Димчо. Бившият портиер носеше стара американска униформа без отличителни значи. – Как мина полета?
– Къде е семейството ми?
– Ние държим на думата си. – Бай Димчо го отведе до съседната палатка и отметна платнището, което покриваше входа ѝ. Вътре Дарина и децата се хранеха на походна маса.
– Татко си дойде, татко си дойде – извика Пенка.

***

Два дни по-късно докато пълнеше канчетата с топла вода от полевата кухня, Ивака попадна на бай Димчо. Той вече не криеше нито истинското си звание – бивш майор от морската авиация – нито че е син на българи, избягали в Щатите след края на Втората Световна Война.
– Добро утро, господин капитан! – поздрави бай Димчо. Той четеше вестник и отпиваше дъхаво кафе от алуминиева чашка. На Американската Съпротива в Южна Америка не ѝ стигаха патрони, но първокласно кафе имаше винаги в изобилие. – Поздравления!
– Добро утро, господин майор. За какво ме поздравявате?
– За това. – бай Димчо му подаде вчерашния брой на „Volkischer Beobachter“, (3) мексиканското издание, ако се съди по заглавията на испански. Ивака го поназнайваше малко и обичаше да се шегува: само колкото да си има неприятности. Но сега езикът се оказа полезен. С едри букви на първата страница пишеше: „Accidente en la estacion nuclear de Berlín!“ (4)
Ивака изтръгна вестника от ръката на майора и трескаво зачете: „Осем милиони жертви…“
– Какво общо имаш ти с това? – чу се иззад гърба му гласът на Дарина.
Той погледна безпомощно към бай Димчо но американският българин съсредоточено се взираше в дъното на чашката си.
8. „Човек умира за да не умре сам някой друг…“

Дарина дълго се въртя под завивките и заспа едва след полунощ. На съседното легло Ивака лежеше без да мърда. Вратът го болеше, но той се страхуваше да се намести за да не я събуди. След дългите обяснения помежду им не му се занимаваше с упражнения за отпускане. За всеки случай изчака докато дишането на жена му стане съвсем равномерно и едва тогава се надигна.
Нещо изшумоля в краката му. Той се наведе – „Volkischer Beobachter“ от вчера. Дарина го смачка на топка и го захвърли в ъгъла докато се караха.
Капитанът зашари пипнешком под леглото. Извади раницата, която получи заедно с американската униформа. Вътре, все още в кобура си, лежеше поизтъркан армейски Колт. Бай Данчо му каза, че едва ли ще се наложи да стреля, но му го дават за да не се чувства като затворник докато е в лагера.
Ивака взе пистолета и излезе навън. Южните звезди надвиснаха застрашително над главата му. Той закрачи към джунглата. Краката му едва се отлепяха от земята. Когато навлезе между дърветата, той спря, пипнешком освободи предпазителя и вкара патрон в патронника.
– Васко, недей!
– Значи все пак те събудих. – констатира Ивака и скри оръжието зад гърба си. – Аз само исках да подишам чист въздух.
Дарина го прегърна и двамата останаха така, впити един в друг, още дълго време.
Валентин Д. Иванов
Серо Паранал – Ла Сия, Чили – Мюнхен, Германия
28.12.2003 – 4.1.2004 – 14.01.2004 – 10.05.2005 – 23.04.2020
(1) На 20.04.1889 е роден Адолф Хитлер. Б. а.
(2) „Сигурен ли сте, че искате да изстрелвате?“ (англ.) Б. а.
(3) „Национален Наблюдател“ (нем.), официален орган на Германската Национал-Социалистическа Партия. Б. а.
(4) Авария в ядрената електроцентрала в Берлин! (исп.) Б. а.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, космонавтика, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Малки обяви


Обявите бяха приготвени за първия и единствен брой на вестник „Тера Фантастика“ (излязъл през пролетта на 1993 г.) и са колективно творчество на членовете на клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“, София. Помня как ги съчинявахме на една сбирка, седнали около ниска масичка в клубната зала на втория етаж на културния дом „Лиляна Димитрова“. Беше студено, всички бяхме навлечени с палта и шалове. Не помня всички, които участваха, но със сигурност там бяха Атанас, Сергей, Григор…

* * *

Безработен астронавт търси всякаква работа по почистване на Астероидния пояс. Пиркс, 453-6576, вечер.

Товаро-разтоварни работи. Сизиф, 762-3245.

Робот-слуга търси работа като домашен прислужник. Подновено тяло. Дженкинс, Старата Земя, по всяко време.

Галактическо бюро за демократизиране на планети „Синята революция“, Л. Д. Реба. Хонорар по споразумение, 324-1278.

Уникални бижута от кехлибар, планета багровых туч, всеки понеделник по обяд, Странника.

Деритринитирам, Биков , -035ю1НВ +7634.4ю1С УТ 865.

Частни детективски услуги, Джил Ръката, 612-9826.

Омагьосвам по поръчка, Техано, ул. „Гуин“, Но. 9.

42.

Бюро за транспортни услуги „Тарнай“ предлага едноседмична почивка в Милвил, 9234-3545.

Помощ! Ще Ви намеря сам. Беглецът.

Пиша нобелови лекции, подготвям материали за футурологични конгреси, Л.Е.М., 834-6520.

Корекции в близката и далечната история, У. Елс, 10 пр.н.е. – 1890 – 1998.

Търся жена с приемливи външност, характер и поведение.

Специални изисквания – отлична стрелба с бластер и два нехуманоидни езика. Блейк, борда на „Освободител“.

Квалифициран компютърен специалист, референции от Полицията на Федерацията. Ейвън, 490-3457.

Среща с Рама, Мохамед и Христос. Почивка в хотел „При загиналия алпинист“ – четири звезди. Лов на Пандора. Вечер в замъка на лорд Валънтайн. И още… Туристическа агенция “Звездно пътешествие“, 843-5839.

Застрахователно и презастрахователно дружество „Смъртните мъки на пришълеца“, 346-8258.

Комисията по контактите издирва лицето Лев Абалкин, Особени белези: прогресор. Възнаграждение. Обадете се в най-близкото поделение на КОМКОН-2. Анонимността е гарантирана.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Архивите са живи: Братко фен – 2


В началото на 1993 г. група ентусиасти от клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ в София започнахме да издаваме вестник за фантастика – „Тера фантастика“:
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%92%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA_%D0%A2%D0%B5%D1%80%D0%B0_%D1%84%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0
По-късно той израстна в най-дълговечното списание за фантастика у нас, което още живее и добрува, повече от две десетилетия.
Предлагам ви първия отговор на читателско писмо. Самото писмо не се е запазило, но отговорът е пред вас. Имали сме самочувствие: награждаваме, а не просто подаряваме екземпляр на вестника.

* * *

Братко ФЕН,

Получихме писмото ти от 05.04.1993 г. То бе първото
читателско писмо, което пристигна в клуба. Поради това те
награждаваме с един безплатен екземпляр на в. “ТЕРА ФАНТАСТИКА”.
Благодарим за поздравленията и добрите пожелания.
За сега не сме в състояние да започнем абонаментна кампания,
тъй като излизането на вестника изцяло зависи от продажбите.
Надяваме се, че ще ни помогнеш в това отношение като
разпространяваш информацията за новото издание и сред други
любители на жанра.
С НФ-поздрав!

19.04.1993 г.                               Един ФЕН:
гр. София                                                    /Валентин Иванов/

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, литература, научна фантастика, history, science fiction

Приказки от чекмеджето: Ти си Шекли


Микроразказ, написан преди три десетилетия, шега с клубния живот. Става дума за клуба по фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“, тогава към младежкия дом „Лиляна Димитрова“, сега „Средец“. Започнах да посещавам този клуб като студент първи курс през зимата на 1987/88 година и при възможност още ходя там. Разказът не е публикуван никъде.

* * *

– Икономичен стил, динамика на сюжета и безкрайно богатство на идеи! Невероятни идеи! Само какви идеи! Това е Шекли! Всеки негов разказ е велик…
Без да прекъсне монолога си, той изпитателно разгледа аудиторията – десетина фена от нашия клуб – и реши, че може да ни задържи поне още малко под сивата магия на думите си. Магията е хубаво нещо. Да можех да го омагьосам така, че да се превърне в камък и най-сетне да замълчи. В приказките това често се използва. Жалко, че жезълът и вълшебната пелерина със звездичките не са при мен. Справял съм се и без тях, но в нашия клуб черната магия не се котира високо.
– Извинявай, че те прекъсвам – не се сдържах, – но смятам, че всеки от нас би могъл да напише разказ в стила на Шекли.
– Как пък не! – и миг по-късно. – И защо мислиш така?
Ето, че той налапа въдицата. Как иначе – създаването на подобен бисер е неговата въжделена мечта и едновременно е свръх скромните му сили.
– Може, може. Даже и аз ще мога, въпреки, че начинът по който той развива идеите изобщо не ми допада. Ще можеш и ти.
Настана глъчка. С едно движение на ръката накарах всички да замълчат. Истинският маг трябва да владее умело не само словото, но и жеста. Със или без заклинания.
– Отпусни се – казах и впих взор в очите на дърдоркото. – Отпусни се, ти си самият Шекли. Ти си великият, ти си несравнимият, ти си самият Робърт Шекли…
Изпратих го в съседната стая, където на масичката тихо си почиваше старата пишеща машина на клуба. Скоро клавишите ѝ затракаха с бясно темпо, а аз извадих от чантата си огромна купчина хартия – току що завършен превод на сборник с разкази от същия този Шекли. Дадох го на първия желаещ да чете на глас и се изтегнах във фотьойла. Оттатък машината продължаваше да кънти безспирно и ми пречеше да се съсредоточа.
Претегляхме четвъртия разказ на чувствителните си феновски везни, когато най-сетне в съседната стая се възцари тишина. Шекли-2 тържествено влезе, носейки десетина изписани листа и се озърна с невиждащи очи.
– Отпусни се, по тялото ти се разлива топлина. Започвам обратно броене, на нула ще се събудиш: десет, девет, осем…
Постепенно погледът на нашият пишман-писател се изпълни със смисъл, той с изненада разгледа ухилените ни лица и дълго се питаше какво държи в ръцете си. Накрая някой му каза да го прочете.
След първите три изречения всички гледаха подозрително ту към него, ту към мен. После няколко души вкупом запротестираха.
– Стига тъпи номера! Да беше скрил книгата! Поне да не бяхме го чели вече този разказ!
Сега беше мой ред да се учудя – как по дяволите този доморасъл фантаст се бе добрал до превода, като го свърших едва снощи?
С труд заставих омекналите си колене да ме повдигнат и с отсъствуващ глас произнесох:
– С това, уважаеми магове, поредната сбирка на фен-клубът от Страната на чудесата завърши. Довиждане до следващия понеделник.
Като се сбогуваха топло, един след друг моите гости изчезнаха. Дърдоркото, който след сеанса се сви на мястото си без да повдигне поглед от върховете на обувките си, се приближи към мен. Докато разтърсваше ръката ми, той каза с виновен глас:
– Съжалявам много, но понеже идвам за пръв път, закъснях и не можах да се представя – приятно ми е – духът на Робърт Шекли.
– Радвам се да се запознаем – сведох скромно глава.
25.12.1989-27.04.1990 г., Град София

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Кръстопът


Още един разказ – твърда научна фантастика с любимия ми сюжет „среща в бара“. Написан е през 2009 г., а е публикуван през 2010 г. в алманах „ФантАstika/2010-11“ под заглавие „Военен астроном“ и на английски в Public Republic (страница за българска култура на английски език) под заглавие „Crossroads“ през 2012 г. (http://www.public-republic.net/crossroads/).
* * *
– Астрономически въоръжени сили – каза Клайв на момченцето. За по-сигурно посочи емблемата на ръкава си и повтори – астрономически въоръжени сили.
Хлапакът беше шокиран. Едно е да се взираш в униформата на чичкото от съседната маса, а съвсем друго – той да те заговори. Ако краката ти не достигат до пода когато си седнал на стол, повечето възрастни просто те игнорират.
Майката на момчето, възпълничка жена, допълнително подута от ниската марсианска гравитация, прошепна нещо на съпруга си. Сигурно искаше той да извика сина им. Защо не го направиш сама, тихомълком й отвърнаха очите му, докато той с видимо усилие се откъсна от синтетичната си пържола.
– Ела, синко, не пречи на човека.
– О, той не ми пречи. Аз самият правех така като бях на неговата възраст – намеси се Клайв.
– Ела, Рони! – викна майката. – Сега!
Момчето послушно се върна при родителите си, но продължи да поглежда към съседа – мъж на средна възраст, с изпито тяло, скрито под измачкана униформа, напукано лице, и очила с разкривени телени рамки.
Фермерското семейство, ако може да се съди техните дрехи, забързано си дояде, събра ръчните багажи, и се отправи да търси изхода към новия им дом – някоя безвестна селскостопанска колония.
Те обядват за последен път в Слънчевата система, помисли си Клайв, докато очакваше да му донесат първата храна у дома след четири месеца скитане. Преди почти сто и двадесет дни в същото това ресторантче той се сбогува с Моника и родителите си. Те стояха от другата страна на дебелата карантинната преграда и Клайв можеше само да види как устните им се движат, но думите не достигаха до него. Той вече се канеше да се обърне и да сложи край на това тягостно и безсловесно сбогуване, когато Моника опря ръката си от външната страна на прозореца. Клайв сложи своята от вътрешната, и за миг двойното стъкло стана по-топло.
Никой не изпращаше фермерите. Те трябва да са се сбогували с близките си още на Земята. Клайв имаше късмет, че тогава Моника и родителите му работеха на Марс. А сега три месеца на бавно пълзене през междупланетното пространство го делеше от срещата с тях.
Дрънкането на сервитьорната масичка привлече вниманието му. Той си избра от менюто спагети със сос от синьо сирене и половинлитрова бутилка червено вино, и се загледа през прозореца. В разредената марсианска атмосфера вятърът лесно вдигаше червен прах и го хвърляше срещу илюминатора на базата.
– Може ли?
Клайв беше пропуснал момента, в който ресторантчето се бе напълнило. Само десетина стола оставаха свободни и три от тях бяха на неговата маса.
Непознатият, който зададе въпроса се извисяваше над него, все още очаквайки разрешение. Той носеше син работен комбинезон, измачкан от многочасово седене на някоя тясна седалка. В дясната си ръка носеше плик с храна от груба кафява хартия, който мъдро беше закупил от автомата до входа. В това стълпотворение човек може дълго да чака докато сервитьорната уредба му обърне внимание. Мъжът влачеше след себе си малък куфар на колелца, от тези, които се събират в багажното отделение над седалките.
– Може ли? – повтори той.
– Разбира се. Извинете, бях се замислил.
– Няма проблем. – Непознатият се отпусна на стола и се протегна. – Опашката на митницата беше огромна.
Клайв кимна и се запита дали иска да прекара оставащото време преди връзката в празно бъбрене. Долавяйки съмненията му, другият се усмихна окуражаващо.
– Какво ново на добрата стара Земя? – попита Клайв.
– Станала е по-зелена е от всякога, и все още се върти.
– Това е добре.
– Дълго време ли отсъствахте?
– Четири месеца. Аз работя за Геоложкото Управление на ООН.
Непознатият изглеждаше сякаш никога не е чувал за него.
– Същото като Геоложкото Управление на САЩ, но международно.
– Разбирам. А защо е униформата? И лейтенантските пагони?
– Ние сме милитаризирани. За всеки случай.
Поръчката на Клайв най-после пристигна. Той предложи от виното на събеседника си.
– Не, благодаря. Имам всичко, от което се нуждая. – Мъжът разкъса торбата, разстели хартията върху масата, и я изглади с големите си длани. Обядът му се състоеше от вегетариански сандвич и кутия диетична кола. – Нефт ли търсите?
– Управлението се занимава и с това, но лично аз гледам нагоре, не надолу.
Събеседникът на Клайв отхапа от сандвича си и повдигна въпросително вежди.
– Аз съм в Астрономическия отдел. Ние правим карта на Лабиринта.
– Аха. Аз пък продавам застраховки. – Той протегна ръка. – И се казвам Мак.
Клайв също се представи, двамата бързо минаха на „ти“ и прекараха следващия половин час обсъждайки препълнените полети между Марс и Земята, закъснението в строежа на Марсианския орбитален асансьор, и разбира се, времето. Оказа се, че Мак преминава през Лабиринта поне два пъти годишно и с часове може да разказва смешни истории от пътуванията си.
– … Страшното, приятелю, е не когато ти научиш имената на стюардесите, а когато те научат твоето!
– Мен не ме заплашва подобна опасност, смените ми са твърде дълги и не прекарвам много време в Слънчевата система.
– От утре и мен няма да ме застрашава.
– Само за един ден ли си тук?
– Даже за по-малко, колкото да стигна от единия изход до другия.
– От къде пристигаш?
– От Верея.
– Мислех че идваш от Земята.
– Почти позна. Но отскочих до Верея за три дни. Бизнес.
– А какво има там? Никога не съм чувал за планета с подобно име.
– Те откриват толкова много нови разклонения… – Махна с ръка Мак. – Но това е относително стара колония.
– Лабиринтът съединяваше седемдесет и няколко квадрилиона свята когато тръгнах преди четири месеца. – Оправда се Клайв.
– Да, не може да ги знаеш всичките. – Съгласи се Мак. – А утре сутринта потеглям за Изворище.
Клайв на свой ред направи въпросителна физиономия и мъжът побърза да добави, че това е малка изследователска станция.
– Вероятно през това пътуване няма да продадеш много застраховки.
– Аз не отивам да продавам нищо. Ще оценявам риска. Оказало се, че биологичната опасност на планетата е доста по-висока от очакваното и университетът, който дава парите е разтревожен.
– А ти самият не се ли страхуваш?
– Не, никога. Аз се мотам между звездите повече от двадесет години и до сега дори не съм се одраскал един път, колкото да имам да покажа някой белег.
– Искаш да кажеш, от седемнадесет. – Клайв го поправи.
– Не, през януари ще станат точно двадесет – настоя Мак. – Пропуснах ти да кажа, че аз съм ветеран от първите марсиански експедиции.
Астрономът беше сигурен, че марсоход на НАСА откри Лабиринта преди деветнадесет години, а през следващите две роботи от различни държави се занимаваха с нещо, което по-късно стана известно като Войната на Ровърите. Когато хората най-после пристигнаха на Червената планета, те лично продължиха започнатото от машините. Обаче постепенно истинският размер на Лабиринта стана известен и човечеството бързо осъзна, че е глупаво да се воюва за стотици милиони и дори стотици милиарди планети.
– Да видим сега – Мак нави ръкава си, протегна ръка, и започна да брои на пръсти. – Аз бях назначен в екипажа на „Марс-1“ през две хиляди тридесет и първа…
Този човек не би трябвало да преминава сам през Лабиринта. Нито дори с придружител, реши Клайв, и придърпа оранжевата си раницата по-наблизо. В нея се намираше телескопът му – сгъваем, свръхлек, с лазерна адаптивна оптика, и с цена като на средно голяма вила в Тоскана. Ако нещо се случеше с устройството…
– Това беше славно време – намеси се той. – Наздраве!
– Наздраве! После беше Първото Преминаване през Лабиринта на Робъртсън в началото на две хиляди и…
– Аха. Лабиринтът може и да стига до всякъде, но у дома си е най-добре, нали?
– Вярно – съгласи се Мак. – На никоя друга планета няма вино. Даже на най-старите колонии не се научиха да го правят. Което е добре за мен, защото докторите ми забраниха да пия.
– Надявам се да не е нещо сериозно – каза Клайв. Малката му отклоняваща маневра успяваше.
– Не, или поне те така ми казват. С докторите, човек никога не може да бъде сигурен. А пък аз искам да видя внуци. Синът и дъщерята все обещават…
– Да пием за внуците! – надигна чаша астрономът.
– За внуците! А какво има в раницата?
Клайв не допускаше, че новият му познат е забелязал бързото й преместване.
– Средство на труда. Телескоп. Аз обикалям Лабиринта за да го картографирам.
– Аз си мислех, че това го правят още като отварят новите преходи. С тези… – той се замисли, – вероятностни везни.
– Така се търсят изходите. Но после човек би искал да знае къде в пространството се намира планетата, на която се е озовал. Което е съвсем друг въпрос.
– Току що четох за това. – Мак измъкна от джоба на якето си сгънато на две списание. На хартия, учуди се Клайв и реши, че има пред себе си някой фукльо, който парадира с доходите си. Астрономът се опита да прочете името на изданието, но успя да разбере само думата „евристика“. След нея имаше и още нещо, което започваше с „про“, но то така си и остана неразгадано.
– Значи вече знаеш за астрономическата триангулация?
– Знам. Наистина ли всеки изход води към различна Галактика?
– Доколкото смогваме да проверим. И тук е загадката – всичките са гигантски спирали и приличат на Млечния път. Никога до сега не сме попадали в елиптична галактика, например.
– Тук пише – Мак потупа лъскавата корица – че ще е голяма работа да се намери друг изход към Млечния път, или към някой от Магелановите облаци. Като че ли има значение къде се намира планетата.
– Има. – Клайв си даде сметка, че сега ще заприлича на онези свои колеги, които не слизат от екраните до които са успели да се доберат. – Има значение, защото ще ни позволи да видим нашата Галактика от втора гледна точка. Втора, защото за сега имаме само една – Слънчевата система. Това значи много по-дълга база за астрономическа триангулация. Можеш да бъдеш сигурен, че там ще построят голяма база, независимо от нивото на биологична опасност. – Той се засмя. – Ще можеш да продадеш много застраховки.
– Радвам се да видя човек, който разбира как стоят нещата. – Мак отвърна на усмивката му. – Напоследък не съм попадал на много такива хора.
Клайв се досещаше какво ще се случи сега. Той се стегна и се постара да вложи в следващия си въпрос цялата студенина, на която беше способен.
– Какви такива?
– Извинявам се за избора на думи. Аз срещам много учени по време на моите пътувания и повечето обикновено са зациклени на това, което изучават: звезди, буболечки, тревички, каквото и да е. И са загубили поглед върху перспективата, която е, че вашите изследвания работят за другите. Виждал куп учени, които искат другите хора да работят за техните изследвания.
– Хм, благодаря. Ще го сметна за комплимент.
– Би трябвало – каза Мак и надигна колата си. Погледът му се впи в последните капки вино в чашата на Клайв.
– А, и намирането на друг изход към нашата Галактика може да ни помогне да разберем защо… – Клайв знаеше, че се връща към стила на говорещите глави от екраните, но не можеше да остави въпроса с непълен отговор.
Мак вдигна очи.
– Имам предвид, защо са построили Лабиринта. – Астрономът продължи, и кимна с глава към коридора, който водеше към изходите. – Защо винаги на безжизнена планета, винаги в система с аналог на Земята? Защо не на самата „Земя“? Защо всички биосфери са сродни на нашата, но никъде няма хора? Ако разберем до къде води Лабиринтът, може би ще успеем да отговорим на някой от тези въпроси, и дори да научим кой го е построил.
– Сега говориш като учен.
– Старая се. Защото ми харесва да търся и да намирам отговори, а точно с това се занимава науката. На теб не ли ти харесва да продаваш застраховки?
– Застраховки? Не. Бих могъл да продавам домашни електроуреди или екологични перилни препарати, все ми е едно. Просто обичам да продавам. Изкуството на продажбата е да убедиш хората да се съгласят с теб. Велико предизвикателство.
– Веднъж срещнах един човек, който продаваше процесорна течност за математически изчисления. Той ми каза, че обича всякакви високотехнологични джунджурии.
– Потърси го. – Мак дояде сандвича си и махна с ръка. – Ще видиш, че отдавна е фалирал и мястото му е заето от някой, който обича да продава. Същото е и с Лабиринта – няма значение кой го е построил или защо. Важното е, че го има и можем да го използваме. Дори да е за продажба на застраховки.
Клайв повдигна рамене и се върна към остатъка от спагетите си. Не може да се преубеди един вярващ, той живее в свой свят.
Известно време двамата слушаха разговорите на хората от съседните маси.
– За мен е време – Мак се надигна. – Ако някога имаш нужда от застраховка… – Той посегна към колана си, но се спря. – Уф, те ме накараха да оставя чантичката в регистрирания багаж. Ето… – Той посегна към списанието, но не прецени правилно разстоянието до него и то се изплъзна изпод пръстите му. Това понякога се случваше с хора, които често пътуват между различни планети, дори малка промяна в гравитацията е в състояние да смути вестибуларния апарат и да обърка координацията на тялото. По пода се разпиляха рекламни листовки, които до сега бяха скрити между страниците на „евристика“ или както там се казваше изданието. Трябвало е да го кръстят вижте-колко-съм богат, помисли си астрономът.
– Ето, – повтори Мак и взе едно картонче, обърна го от към страната с повече празно място и написа: “Мак Феърчайлд. Застраховки Земя.” – Това е достатъчно, всяка търсачка ще ме намери за миг.

* * *

Клайв се пенсионира рано. Лабиринтът си оставаше точно толкова загадъчен, колкото и в деня на Първото Преминаване. Два месеца по-късно на бившия военен астроном до такава степен му писна от шума и натовареното движение в Лондон, че той започна да търси малка къщичка в провинцията, за предпочитане по южното крайбрежие. Не след дълго намери една – тиха, с изглед към брега на океана – и въпреки че цената беше твърде висока, той я купи заедно с обзавеждането и се накани още следващата седмица се премести в нея.
Когато дойде ред да застрахова новия си дом, Клайв си спомни за откачения застрахователен агент, с който се беше запознал по време на един престой в транзитната зона на Марсианския изход на Лабиринта, преди много години.
Мак правилно се беше въздържал в онзи далечен ден от опити да му пробута полица, но хвърлената кукичката проработи днес. Астрономът не очакваше някогашният му събеседник да е все още в бизнеса. Как ще успее да се задържи на повърхността някой, който не може да запомни няколко дати и откровено лъже, че е ветеран от старата американска космическа програма? Клайв си даде сметка, че се надява да получи удовлетворение от провала на този самоуверен човек, който смяташе, че любовта към процеса на продажбата е по-важна от любовта към това, което продаваш.
Лъскавата хартийка все още се намираше на същото място между страниците на бележника, в който той я беше пъхнал след като се разделиха в онова ресторантче. Клайв отвори търсачката и написа на екрана „Мак Феърчайлд. Застраховки Земя.“ Тя не намери нищо. Той опита друга търсачка, направи няколко размествания на думите и дори разреши размито търсене. Пак нищо. Доволен, че реалността се подчинява на очакванията му, астрономът пусна листовката в кошчето. И не улучи. Докато падаше към земята, хартийката се обърна. На гърба й беше напечатана картинка с изображение на Млечния път.
Заинтригуван, Клайв се наведе и я повдигна. На листовката имаше интерактивна карта на Лабиринта с реклама на някаква туристическа агенция. За негова изненада, след всичките тези години батерията заработи. Вероятно тя се беше заредила от светлината на настолната лампа или от топлината на дланите му. Картата беше истинска, показваше спиралните ръкави и положението на Слънцето. Той увеличи мащаба, центрира върху Слънцето и видя по-близките звезди. Картата изглеждаше точна, поне като за рекламна брошура.
А след още няколко опита астрономът откри, че сензорът в долния ъгъл превключва между различните изходи на Лабиринта. При първата смяна Млечният път се превърна в друга галактика, пак спирална. Клайв се прехвърли на следващия изход и галактиката отново се промени. И отново, и отново…
Лабиринтът свързваше само спирални галактики, това не беше изненада. Много и различни спирални галактики. Но наистина ли бяха различни, запита се той.
Картата имаше вградена търсачка. Астрономът надраска с нокът името Верея. Старата колония, за която той никога не беше чувал, се появи веднага. Как беше името на другата планета? А, Извор. Не, Изворище. Клайв опита по памет много планети, все още паметта му беше добра. Всички те бяха там, но примерно половината изходи от рекламата отсъстваха от базата данни на Геоложкото Управление на ООН, както се оказа след едно бързо сравнение на картата от списанието на Мак и публичния архив на старата му работа. И накрая, никоя търсачка не можеше да намери туристическата агенция, която се рекламираше върху листчето.
Може би дори има хора на някой от тези планети, каза си Клайв. Но нашите пътища рядко се пресичат, а ако се пресекат, разликите помежду ни са толкова малки, че никой не го осъзнава. Нито ние, нито те. Може да седнеш на маса с човек от друга Вселена, без да разбереш. А ние живеем на различни версии на същата Вселена, и единствената допирна точка помежду ни е Земята. Всъщност, са две – Земята и Марс. Клайв се зачуди дали Лабиринтът не е създаден специално за да съединява сходни Слънчеви системи, в които има обитаема „Земя“ и пустинен „Марс“. Останалото не е било важно за строителите, и колкото повече се отдалечаваме от нашата планета, толкова по-големи стават разликите между галактиките. Не е чудно, че всяка нова версия на Млечния път ни изглежда като различна галактика.
Клайв знаеше, че трябва да се запита дали всеки път, когато се е връщал от поредното преминаване през Лабиринта, е попадал между същите четири стени, дали и последната дума на страниците на стотиците книги в библиотеката му е била същата както преди, и дали внуците, които е вдигал на ръце са същите, с които се е сбогувал. Той знаеше, че трябва да се свърже с бившите си колеги от Управлението и да реши точно какво да им каже, и с какви думи. Не беше изключено те отдавна да знаеха истината за Лабиринта, а Клайв като обикновен полеви работник просто да нямаше необходимото ниво на достъп…
Последствията бяха много и се нуждаеха от сериозна преценка но вместо за тях, астрономът мислеше за Мак и за неговата любов към продажбата.
Клайв имаше уважителна причина за това. Преди да влезе в университета, той прекара няколко години в компютърния бизнес. Обичаше до забрава да се занимава с всякакви високотехнологични джунджурии, но мразеше продажбите. Нищо чудно, че бизнесът му скоро фалира. За щастие, и за разлика от много свои приятели, които останаха разочаровани за цял живот, Клайв намери нещо друго, което да обича.
Валентин Д. Иванов
22-24.11.2009, Паранал
26,30.11.2009, Сантяго
18-19.12.2009, Паранал
17.01.2010,18.11.2010, Сантяго

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Генетична корекция


Идеята за този разказ се появи на летището в Буенос Айрес, докато наблюдавах пътниците. Публикуван е през 2004 г. в бр. 4/2004 на електронно списание „Фентернет“ (фензин за фантастика, прогностика и фаКтастика, издаван от Атанас П. Славов), а през 2018 г. – в антологията „Фантастивал в Европолис“ (издание на Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“).

* * *
Дон Пако механично избърса следата от целувката на Милейди, докато проследяваше с поглед как тя се обръща да му махне с ръка, преди да изчезне в тунела към самолета.
– Хей, – дон Пако се спусна след нея. – Това беше шега, нали?
На пътя му се изпречи строен офицер от охраната. Дон Пако се блъсна в него и в носа го удари миризмата на остър одеколон. Не беше неприятна.
– Какво желаете, господине?
– О, нищо, извинете. Забравих да попитам… няма значение.
Полицаят го изгледа подозрително. Дон Пако, се обърна и се затича към мъжката тоалетна, искаше час по-скоро да провери дали всичко си е на мястото. Не може да не се е пошегувала, мислеше си той докато се блъскаше в забързаните пътници, не може да не е шега…

* * *

Половин час по-рано Дон Франциско, наричан от приятелите дон Пако, а от враговете – Поко, заради ниския си ръст, крачеше бавно, и по собственото си мнение – с достойнство – през тунела от самолета към чакалнята на летището в Буенос Айрес. Пътниците зад него, повечето от които бързаха за своите връзки, нервно потропваха и се опитваха да го заобиколят, но той умело им преграждаше пътя с кожената си чанта и не остави никой да го изпревари до самия изход.
Там го посрещна дългокрака стюардеса, поздрави го и му поиска билета. Той механично избърса следата от целувката на Милейди й го подаде без да погледне към служителката. Тия създания от кости, тъмносини униформи и обувки с високи токчета, които издигаха бюстовете им до брадичката на дон Поко, го вбесяваха с натруфената си недостъпност. Политика на авиокомпаниите. Иначе в който е да е бар всяка от тях би се обесила на врата му след първия знак на внимание.
Обаче пътничките не се подчиняваха на никакви правила и дон Поко ги огледа добре докато стюардесата сверяваше името му със списъка на монитора. Пейките близо до вратата бяха безинтересни – там се разполагаха няколко семейства (не, че това щеше да спре дон Поко, ако жената си струваше). По-нататък се беше струпала групичка тинейджърки. Тесни дънки, къси тениски и купчина раници. Дон Пако се вгледа в тях с око на естет. Едно от момичетата – русо, със сини очи и по северно бледа кожа на лицето – показваше на останалите снимки върху екранчето на цифровата си камера. Приятелките й коментираха гръмогласно и се смееха.
Дон Пако прецени, че са твърде млади за да представляват достойно забавление и отмести погледа си по-нататък, но тутакси го върна назад. За миг момичетата се бяха отместили и зад тях той съзря точно онова, което търсеше.
В далечния ъгъл на транзитната зала имаше кафене. От ония, които се намират на което и да е летище по света и където сервират закуска по всяко време на денонощието. Няколко полупразни маси, скупчени около стъклена будка, заредена с телешки сандвичи, кубински пури и безброй бутилки с безвкусно аржентинско вино. Всичко рова – на безбожни цени. Рай за американските туристи.
Там седеше Жена. За себе си дон Пако веднага я нареже Милейди, в нея имаше нещо от героинята на Дюма. С бяло костюмче, бели обувки и бяла панделка, стягаща кестенявите й коси. Масата скриваше истинския й ръст, но дон Пако я видя изведнъж и изцяло, сякаш внезапно се открехна третото му око – остра юбрадичка, стегнати гърди, които изпъваха приятно ризата под жакетчето й, плосък корем и стройни бедра.
Около масата й стояха три празни стола, но никой не смееше да седне при нея. Жената излъчваше самодостатъчност и цялост, а небрежният жест, с който остави чашката с кафе казваше на околните „нямам нужда от вас“ и „светът е тук за мое удобство“. Шумът на препълнената зала не я достигаше, хаосът на изнервените пътници не я докосваше. Жената създаваше около себе си собствено пространство. Също както дон Пако.
Той разруши магията й с едно движение. Придърпа най-близкия от празните столове и вече седнал, попита:
– Извинете, може ли?
Жената се усмихна и в миг пространствата на двамата се сляха.

* * *

– Кафе – поръча дон Пако в пространството, без да се обръща. Сервитьорката схвана ситуацията за миг и без да пророни дума забърза към стъклената си будка. Част от съзнанието на Дон Пако регистрира реакцията на момичето и кимна одобрително – точно така трябваше да постъпи една наследница на поколения прислужнички.
– Виждам, че и вие обичате кафе – подхвана дон Пако на английски. – Дълъг полет?
Милейди го дари с нова усмивка.
– Parlez vous francais? Habla Espanol? – oпита с няколко други езика дон Пабло. – Sprahen zie…
– Английски е ОК – най-после се обади тя с дълбок чувствен алт. За кой ли път Дон Пако се възхити на умението си да избира жени.
– Как е кафето?
Жената завъртя глава: горе-долу. Дон Пако знаеше от опит, че не бива да оставя дълги паузи в разговора и продължи.
– Тук правят прилично кафе. Като за летище. Внасят го от Еквадор.
Милейди откъсна очи от чашката си и ги насочи към него. Погледът й нито се съгласяваше, нито отричаше.
Обаче по-нататък разговорът не потръгна. Дон Пако се опита да я предразположи с обичаните въпроси за времето и за пътуването, но жената само продължаваше да се усмихва и да отговаря с къси изречения, а когато, позагубил малко търпение, той я попита направо къде отива, тя просто махна неопределено с ръка.
За да излезе от конфузната ситуация, Дон Пако заразказва весела история от последното си пътуване.
– … до мен седеше възрастен господин, към средата на шестдесетте, плешив сякаш през целия си живот не е имал нито един косъм на главата си. Едва по-късно, когато дойдоха да ме търсят от ЦРУ, разбрах че той е бил американският посланик. За беда, човекът носеше същата чанта, като моята…
Разбира се, това никога не беше се случвало, но дон Пако беше превърнал разказа за смяната на чантите в къс етюд, достоен за който и да е бродуейски комедиант и обикновено успяваше да изтръгне искрен смях дори от най-сериозната събеседничка. А лицето на Милейди стана сериозно и тя осъдително присви ъгълчетата на устните си.
Дон Пако си даваше сметка, че през двата часа между полетите не може да се случи нищо повече от една платонична афера, най-много гарнирана с целувка на раздяла, но за него не беше важен характерът на аферата, а процесът на обладаването на събеседничката. За него беше важно когато в края на разговора се сбогува с поредната случайна позната, тя да го гледа с блеснали очи и да остави ръката си в неговата няколко мига по-дълго от общоприетото.
Тази среща не се развиваше по обичайния сценарий. От време на време той попадаше на подобни фригидни създания – колкото и да се мъчи един мъж, те просто не са способни да оценят вниманието, което им се посвещава. Дон Пако взе да се замисля дали да не си намери извинение и да я зареже сама да си пие изстиналото кафе.
Сякаш доловила мислите му, Милейди открито погледна часовника си и за пръв път от началото на разговора му зададе въпрос.
– Извинете, вие четете ли фантастика?
– Моля?!
– Фантастика. Научна фантастика.
– Да – побърза да се съгласи Дон Пако. – Всъщност не. Малко.
– Сигурна съм, че ще е достатъчно за да ме разберете.
– Ще се опитам, обещавам.
– Знаете ли какъв е главният проблем с вашата цивилизация?
– С нашата цивилизация? Имате предвид южноамериканската култура?
Дон Пако долови у събеседничката си известно колебание, но в края на краищата тя кимна утвърдително.
– Ние четем съвсем малко фантастика – той се опита се да бъде духовит.
– Освен това.
Дон Пако вдигна безпомощно рамене. Крайно време беше да си намери оправдание и да се отърве от тая четяща фантастика феминистка.
– Прекалено много „моджо“ има във вас.
– В кои нас?
– В мъжете. Прекалено много мачизъм.
Дон Пако разбра, че сега няма да има блеснали очи и задържане на ръцете, да не говорим за прощална целувка.
– На някой жени това им харесва.
– Прекалено много мъже има във вашата цивилизация – продължи Милейди сякаш не го беше чула. Погледът ѝ се зарея из залата, ръцете ѝ започнаха механично да ровят из бялата ръчна чантичка и извадиха от там паспорт и бордна карта.
– Какво лошо има в това?
– Щом сте чели малко фантастика – продължи тя, – сигурно ще разберете. Представете си, че вашата цивилизация, че човечеството е създадено.
– Разбира се, от Господ Бог…
– Не – жената възрази разсеяно докато проверяваше нещо в билета си. – От нас. Ние сме това, което вие наричате свръхцивилизация.
Дон Пако се чудеше кой ли я е пуснал да пътува сама. Хора с такива идеи трябва да си стоят в къщи, в бяла стая с решетки на прозорците.
– Само че първоначалният модел, той беше с пъпкуване, се оказа нестабилен. Положителна обратна връзка, нали разбирате. И после се получи това… – Тя махна неопределено с документите, които все още се намираха в ръката й.
– Кое „това“? – попита дон Пако, заинтригуван от брътвежите на лудата си събеседничка.
– Двата пола, войните, постоянната борба за сексуално надмощие.
– Какво толкова? Войните, разбира се, са зло, но всичко останало…
– … е просто нерационално използване на ресурсите. Ниска ефективност. Разхищение.
Дон Пако не сметна за необходимо да я конфронтира, само й се усмихна. Поне беше красива.
– Има начин отклонението да се ликвидира. Малка генетична манипулация. Агентът се разпространява по контактен път. Резултатите са налице след двадесет минути до половин час, в зависимост от теглото на индивида.
Докато казваше това, Милейди отмести стола си назад и прехвърли чантичката си през рамо. Дон Пако си помисли, че няма да му се налага да си измисля оправдание, откачената феминистка сама се махаше от главата му.
После тя се наведе и го целуна по устните. С полуотворена уста, с остър език, който Милейди остави да се наиграе на воля.
Дон Пако застина с чашка в ръка. Страхуваше се да не разлее кафето върху панталона си, да не подплаши жената, да не прекъсне мига. Оказа се, че тя не е фригидна, в края на краищата; феминистките също са жени и искат същото, като останалите.
Милейди се отдели от него и само миг по-късно вече подаваше билета си на стюардесата. А в устата на дон Пако остана горчив привкус, като че ли току що беше взел лекарство против кашлица. Обля го гореща вълна, кръвта му закипя. Ами ако тя не беше луда? Той механично избърса следата от целувката на Милейди…
Валентин Д. Иванов
3-4.03.2004 – Garching bei Munich, Germany
2.04.2004 – La Silla, Chile
16.09.2013 – Santiago, Chile

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Обзорна статия „Современная болгарская фантастика“


Обзор на българската фантастика от Атанас Славов и Янчо Чолаков в ФантЛаб (русkи аналог на http://locusmag.com)

Когда в 1989 году наступил переломный момент в болгарской истории, и началось переустройство старой политической системы, немногие предполагали, каким образом данное отразится на процессах в искусстве. Оказалось, что Болгария — это не страна диссидентов и «литературы из ящика стола», которую надо публиковать, почти нет. Фантастика долгое время использовала эзопов язык, выражалась иносказательно, и образы героев в ней соответствовали канонам застойного реализма. Чисто жанровое письмо было редкостью, и самые значимые результаты были связаны с такими писателями как Павел Вежинов, Йордан Радичков и Эмил Манов, которые подвизались преимущественно в мейнстриме. Наступивший хаос освободил мощное книгопечатание, в котором графомания низкого пошиба сожительствовала с талантливыми произведениями самиздата, создававшимися в прошедшие десятилетия авторами, опубликование которых было задержано не столько цензурой, насколько тормозилось конъюнктурой.

Цялата статия може да прочетете в: https://fantlab.ru/blogarticle66408 и в сборника „Третье пришествие. Современная фантастика Болгарии“ (https://fantlab.ru/work1280977). Преводът на статията е дело на Наталия Недялкова.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, science fiction

Янчо Чолаков пред радио „Гласът на Бургас“ 98.3 FM: Изолацията позволява всичко, което е било отлагано с четенето да бъде свършено сега


Писателят – фантаст и изобщо писател – Янчо Чолаков даде интервю пред радио „Гласът на Бургас“ 98.3 FM: „Социалната изолация затваря човек в едно пространство подобно на затворник, където той няма възможност да прави нещата, които до сега е правил и това малко или много му се отразява на психиката и на стандартното поведение. За твореца това дава и големи възможности да се обърне към себе си защото това означава, че при него има някакво натрупване, нещо което е узряло или сублимирало и той би могъл да седне и да напише художествено произведение…“

По-нататък става дума за фантастиката, литературните конкурси, алманасите и за какво ли още не.

Цялото интервю може да чуете тук:
https://radioburgas.net/%d1%8f%d0%bd%d1%87%d0%be-%d1%87%d0%be%d0%bb%d0%b0%d0%ba%d0%be%d0%b2-%d0%b8%d0%b7%d0%be%d0%bb%d0%b0%d1%86%d0%b8%d1%8f%d1%82%d0%b0-%d0%bf%d0%be%d0%b7%d0%b2%d0%be%d0%bb%d1%8f%d0%b2%d0%b0-%d0%b2%d1%81/?fbclid=IwAR2w3ui-ZUhamAJUKYOOesEXoiTKM9uVh0noN0VD_fKdzd4BHGjSG4y5aKI

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Език свещен на моите деди


През една зимна нощ на 1991 или 1992, а може и 1993 година това доста посредствено стихотворение ми донесе билети за „Двама на люлката“ от Уйлям Гибсън – пиеса, която тогава вървеше в малкия частен софийски театър „Манифактура“. Театърът се намираше в неголяма индустриална сграда, почти гараж, от северната страна на бул. „Сливница“, близо до площад „Сточна гара“ (сега в Интернет не мога да намеря никакви споменавания за него, освен в биографиите на някои актьори и актриси). Седяхме на пейки без облегалки. След представлението имаше дегустация на вина – спонсор им беше някаква винарска изба. Не помня кои играеха, но съм сигурен, че беше през зимата, защото по земята имаше замръзнал мръсен сняг.

Историята започна няколко дни или по-скоро нощи по-рано – тогава работех като нощен пазач в Университетската обсерватория в „Парка на Свободата“ (преди това и понастоящем – „Борисова градина“). Нощни смени, четене на конспекти за изпити, писане на протоколи за лабораторни упражнения… и слушане на радио. Най-често – „Нощния блок“ на програма „Хоризонт“, от полунощ до три часа сутринта. Във „фаталната“ вечер там гостуваше директорката на театър „Манифактура“. Говориха за чистотата на българския език – тема, и тогава ме вълнуваше, а сега дори още повече – и предложиха на слушателите да напишат стихотворение, като използват първия ред на Вазовия шедьовър.

Тогава в България почти нямаше Интернет, прочетох им стихотворението си по телефона, след това още веднъж – този път в ефир. И после отидох на театър.

*

Език свещен на моите деди

По Иван Вазов

Вечер.

Език свещен на моите деди,

плесницата ти огнена плющи

и кой ли може да прости

на думите сгрешените съдби…

Нощем.

Език свещен на моите деди,

гласът ти весело звучи

над доловете надалеч лети

и заедно със капките вали.

Сутрин.

Език свещен на моите деди,

преследваш ме в съня ми ти,

събуждаш ме във ранните зори,

затриваш ме сред чуждите съдби…

Език свещен на моите деди,

не си отивай рано призори,

не ни оставяй в себе си сами,

Език свещен на моите деди…

Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under Bulgaria, История, литература, поезия, history, Literature

Приказки от чекмеджето: Време за не-губене. Астро-хайку-гатанки


Тези хайку са писани през периода 2009-2012 година и бяха сглобени в кохерентна структура едва през 2018 година, но така и не бяха публикувани никъде.

*

Гатанки за младши научни сътрудници.
Къде се развива действието?
Първите няколко стихотворения са по-лесни примери за подсказване.
– 1.3 светлинни секунди:

Знамето не помръдва.
Безветрие.
Стъпки в реголита.
– 21 светлинни минути:

Време за любов.
Кактуси цъфтят.
Пролет на червена планета.
– 53 светлинни минути:

Алена пустиня.
Над Европа изгрява
Голямото червено петно.

Плоско водно камъче
весело скача
по вълни от метан.
– 13.7 светлинни часа:

Цвят на кокиче
в хидропонна градина.
Пролет настъпва на ТНО.
– 4.2 светлинни години:

Водороден атом пълзи
по магнитната линия
в пастта на Бусард.
– 6.5 светлинни години:

Тази есенна вечер
листата падат
на два парсека от нас.
– 444 светлинни години:

Седем огъня в небето.
Светла нощ на
планета в звезден куп.
– 14,000 светлинни години:

Наближаваме Големия облак
докладва
капитанът-хлебарка.
– 26,490 светлинни години:

Краят на вечността
не настъпва за атом
падащ в свръхмасивна черна дупка.
– 2,537,000 светлинни години:

Ухание на цветя
в съзвездието Андромеда.
Обмен на разуми.
– 275,000,000 светлинни години:

Пет небесни водовъртежа
се целуват.
Сблъсък на галактики.

2009-2018
Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, космонавтика, литература, научна фантастика, поезия, poetry, science fiction

Приказки от чекмеджето: Отвъд небето


Хумористична микро алтернативна история, който се появи на бял свят като разказ с обем до 100 думи за Интернетски конкурс, може би на електронното списание „Трубадури“, но не съм сигурен. Това е „пораснала“ версия, която загуби чара на лаконичността си, но пък е по-разбираема, надявам се.

*
Астронавтите безсилно наблюдаваха как диамантените глави, който според плановете на фон Браун трябваше да закотвят кораба им към небесната сфера, се пързалят по синкавата ѝ повърхност без да я одраскат.
В резервоарите на „Аполо-11“ оставаше гориво за няколко секунди.
Армостронг и Олдрин търпеливо изчакаха воят на двигателите да затихне.
Корабът им се отдели от небесната сфера и свредлата – те се включваха автоматично при натиск – спряха да се въртят.
– Хюстън, имаме проблем! – командирът произнесе в микрофона отчетливо. Миг по-ксъно гласът му премина в стон. – Връщаме се!
Във Флорида, на двеста километра под „Аполо-11“, Фон Браун въздъхна. Изглежда, човечеството завинаги ще трябва да остане в плен на непробиваемата небесната твърд, помисли си немецът.
Той не знаеше, че в същото време от нос Ново Емине на брега на Източно-африканското Славянско княжество излита друга ракета.
Шест минути по-късно, докато американският космически кораб се люшкаше бясно в горните слоеве на атмосферата, автоматичната станция, изпратена от Географската Служба на Негово Величество Константин Просветени се сблъска със сферата, ограждаща Земята. Образува се процеп и през дупката се показа светлина.
Българите за пореден път доказаха, че имат здрави глави.
Валентин Д. Иванов
21.03.2017, 12.06.2017, 26.10.2019, 14.04.2020
Garching, Мюнхен

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, science fiction

Архивите са живи: asking Frederick Pohl about The Gold at the Starbow’s End


From xxxxxxxxx Mon May 13 16:27:37 2002 +0200
Date: Mon, 13 May 2002 16:27:35 +0200 (MET DST)
From: Valentin Ivanov xxxxxxxxx
To: xxxxxxxxxxx
Subject: question for Frederik Pohl

Dear Sir,

I noticed that you hold the copy rights for The Siege of Eternity,
and you could probably help me.

I am a profesional astronomer, working for the European Southern
Observatory, who happened to read Science Fiction. I came across
an interesting story, written by Frederik Pohl, called The Gold at
the Starbow’s End. There, he speculates that every galaxy hosts
a black hole in its center. The story was written in 1972, and
this has become a real possibility in the light of most recent
observations obtained over the last few years. I would like to
find out how he came up with this idea, and if it was suggested
to him by somebody, who was he/she.

Thank you very much,
Valentin D. Ivanov, Ph.D.

* * * * *

Date: Sun, 26 May 2002 09:27:01 -0500
From: xxxxxxx

I’m afraid that I have nothing to do with the copyright’s to any of Mr.
Pohl’s works.

xxxxxxx

* * * * *

From: Valentin D. Ivanov
Sent: Wednesday, June 12, 2002 7:39 PM
To: xxxxxxxxxxxxx
Subject: Mr. F. Pohl

Dear Sir,

I have noticed that you and Frederik Pohl are members
of the Theodore Sturgeon Memorial Award.

I have been trying to find a way to contact Mr. Pohl
because I would like to ask him a question about a
story he wrote in the early 70s – “The Gold at the
Starbow’s End”. One of the characters in the story
says that all galaxies have black holes. Although this
is not strictly true, the last few years have seen
significant evidence that almost any massive galaxy
does have a black hole in its center.

I am a professional astronomer, working on black holes
myself, and it would be very interesting to know how
Mr. Pohl came up with the idea.

Could you please either convey my question to Mr. Pohl,
or give me his contact address?

Thank you in advance,
Valentin D. Ivanov, Ph.D.

* * * * *

On Thu, 13 Jun 2002, xxxxx wrote:

I have forwarded your message to Mr. Pohl’s wife (Fred himself doesn’t have
e-mail–he says he has too many contacts as it is).

xxxxxxxx

* * * * *

xxxxxx passed on your message querying about getting in touch with
… Frederik Pohl. Fred refuses to do email, but if you give us a
mail address he will write to you.

* * * * *

Eventually, Mr. Pohl did answer me in a great snail mail.
Unfortunately, he did not remember where the point about
the supermassive black holes came from. There were a few
papers in the late 1960s – early 1970s claiming that
supermassive black holes may power quasars, but at the
time it was not known that supermassive black holes
reside at the center of all (maсsive enough) galaxies.

* * * * *

Dear Mr. Pohl,

I was delighted to receive your letter, answering my question about the black holes mentioned in your story. It was very nice of you to make the effort. It is pity you can not remember the source for the information. The astronomical circles at the time generally accepted the idea that the quasars are powered by black holes but it was not established until about ten years ago that the quasars reside in galaxies and it took another five years or so to demonstrate that every galaxy that is massive enough also contains (a dormant) black hole.

As for your trip to Chile – unfortunately, I was away at the time. In fact my constant movements are the excuse for writing back so late. I apologize for that.

However, now I have a pressing reason to write you. Will you be interested in attending the next Eurocon which will be held in Bulgaria from Aug 1 to Aug 4, 2004?

I mentioned about your letter to a friend of mine who is on the local organizing committee and the immediate reaction was “will he come if we invite him”. Let’s consider this an unofficial request. If you are interested to become the official guest of the con, it would be best to talk directly to the organizers, perhaps via your agent. I know you have visited Bulgaria, and you might have already met some of the people preparing the event.

I am expecting your answer for the Eurocon. The preparations are now in full sing and it would be nice to let the organizing committee to know early.

Best regards and thanks again for your time,

Valentin

Feb 26, 2004
European Southern Observatory

* * * * *

Mr. Pohl answered the question about the Eurocon in Bulgaria
as well. Alas, it would have taken two tickets – to bring him
and his wife. This was beyond the means of the organizers but
they managed to bring in Robert Sheckley, who was in Europe
at the time.

Leave a comment

Filed under литература, научна фантастика, history, in memoriam, Literature, science fiction

Космически годишнини: 1961-1979-1981


Понесен от енергии бушуващи,
играех жертвения танц
безмълвно.
И хиляди слънца
ликуващо
ме стрелваха
със нежните си мълнии.

Георги Пенков, из „Космическа рапсодия“ (2010)

 

12.04.1961: Юри Гагарин, първи полет на човек в космоса:

10.04.1979: Георги Иванов, първи полет на българин в космоса:

12.03.1981: първи полет на космически кораб за многократно използване:

Leave a comment

Filed under България, История, космонавтика, наука, science

Приказки от чекмеджето: Да си умреш лейтенант


Разказът е написан преди повече от двадесет години. Атанас П. Славов планираше да го включи в антологията „Моделириум-2“, която така и не се появи, за съжаление. Единствено място, където беше публикуван – в електронна форма – е страницата на клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“, София.

* * *
Обичам да пътувам през късните часове на топлите летни нощи, когато въздухът е твърд като асфалта, по който гумите свирят обичайната си си песен и е толкова сух, че може да се преглъща само с големи глътки блага ракия. Пътят е чист почти колкото дъската за гладене на бившата ми любима съпруга: насрещните коли са тъй редки, че изобщо не ги слагам в сметката, а при моята скорост и безразсъдния ми каубойски стил на шофиране до сега не се е намерил никой да ме настигне. За миг котешките очи от мантинелата удивено ми хвърлят по един безличен поглед, преди да се гмурнат в тъмнината от двете страни на шосето. Не съжалявам особено за тяхната компания.
Постоянно ме съпровождат само тихият вой на покорния двигател и любопитното взиране на звездите, които безцеремонно се опитват да флиртуват с мен и ту ми намигат, ту се правят на непристъпни и безразлични. Колата лесно се съгласява с всичките ми желания, бързо изпълнява и най-малките ми прищявки. Няма какво да ме разсейва, няма какво да ме смущава и необезпокоявани от никого мислите ми се точат леко, като осовата линия. Тя сякаш ми е обидена и с нетърпение се опитва да се махне от погледа ми; за да се скрие се шмугва под капака. По-рано след всяко подобно пътуване се появяваше по един разказ, но този път като никога ще наруша традицията. Не заради самото пътуване, а заради целта му… Но стоп на черните мисли – остават ми още доста часове път, а до сутринта трябва да стигна на всяка цена: призори душата се чувствува най-свободна да напусне тялото.
Пише ми се, пише ми се, толкова много, че чак ми иде да спра колата направо на банкета и на светлината на мижавото плафонче да продължа последната си история. Най напред нека да видим до къде бяхме стигнали: войната с извънземните е загубена, начело на останките от последния земен флот стой някакъв си Лейтенант – името не е важно, ще го измисля после. Настроението на борда е отвратително, точно като моето. Проклет развод, проклета делба, проклет съд! А сега и дъртата вещица напомня за себе си, подрънква със старите си кости, пристъпва отегчено към мен. Кога ли ще забие кривите си кокалести пръсти в моите ребра и ще ми каже:
– Дойде и твоят ред, човече, прощавай се с живота вече!
По дяволите, сигурно нямам много време, а колкото ми остава – знам как да го използвам. Разводът дойде точно навреме – повече не можехме да се търпим и това е удивителното, нали уж различните хора се привличали. Не, глупости, трябва да не са съвсем различни, иначе нищо няма да се получи. Както при мен и моята онзиденшна любов. Добре, че нямахме деца. Ако бях се съгласил, сега те щяха да са най-зле. Всъщност не, тогава просто нямаше да се разведем – щях просто да търпя тая злобна сврака, да я търпя и да си трая.
Чудна работа, уж си писател, при това фантаст, човек с оригинална мисъл и свежи идеи, който е в състояние от една обикновена водна капка да изсмуче и хвърли в лицето на този мръсно бял свят такъв сюжет, какъвто никой по-рано дори не е и сънувал: в капката има живот и то не какъв да е, а разумен, да кажем разумни микроби или бактерии някакви; живее си живота този разумен живот, но само в малката капчица, не може да излезе навън заради силите на повърхностно напрежение, докато един ден не се ражда бактерия-Нютон или още по-точно бактерия-Коперник, която твърди, че има и други вселени. Е, нека този път да съм великодушен – специалната експедиция напуска капчицата роса точно в мига, когато тя докосва повърхността на ручея. Цялото действие се развива в секундите от момента, в който един утринен лъч е дарил капчицата с трепета на живота, докато тя се откъсва от листото на стария дъб и завършва с падането в поточето… А още по-добре е всичко това да се случи в пустинята и вместо ручей да има умиращ от жажда пътник, който със сетни сили събира с език роса от скалата.
Ето го новия разказ – направо изцеден от една капчица вода и с половината вечни проблеми в него – от преходността на битието до вечния стремеж на разума към познание. Естествено, за да е по-интересно, истината ще се разбере чак в самия край.
Капки с концентрат на идеи, разводи с аромат на вкиснало, смърт с вкус на горчив бадем и лейтенанти с износени униформи – издути на колената и с протрити ръкави – супа със захар, ако не и по-лошо. Стига си мрънкал, старче, гледай си пътя, дръж здраво кормилото и хайде най-после, отивай на „Херакъл“, някъде далеч в околностите на една гигантска червена звезда, където екипажите на последните осемнадесет земни кораба се събират да решават съдбата си и бъдещето на земната култура. На тях като че ли им е по-лесно, доколкото може да бъде лесно на човек без избор, но те не са като мен: проблемът им е само един. Наистина, възможностите им се съпротивляват са малко повече от половината пръсти на която си искаш ръка.
– Проблемът ни е един, а възможностите се броят на пръсти – обобщи лейтенантът пред офицерите и сержантите, събрани в каюткомпанията на кораба му. – Загубихме последната база, а без зареждане всичките ни кораби не струват повече от стара обувка без подметка, може да я сложиш на крака си, но полза от нея няма, първото парче стъкло, което настъпиш ще те пореже. Сега за възможностите, макар че за тях дори не ми се говори: едно – той сви пръст – Земята. Най-добре се умира у дома, в краен случай за последен път ще видим синьото небе и зелената трева, а ако имаме малко повече късмет – и близките си. Само че сигурно в орбита ще ни чака посрещане, което ще е твърде различно от традиционната пита с шарена сол.
– Не ви разбирам – обади се възрастен сержант. Едната му ръка до лакътя беше останала някъде в открития космос, а на другата се белееше нов бинт, който не успяваше да попие изтичащата кръв. Впрочем, останалите не изглеждаха по-добре от него.
– Там, където съм роден има обичай да се посрещат скъпите гости с голям домашен хляб, нарича се погача, и сол с добавка от ароматични треви – Обясни лейтенантът. Сержантът кимна. – Втората ни възможност е неизвестна на Самотните и затова оцеляла база. Вероятността да намерим нещо подобно е малка, но в случай на успех ще си осигурим спокойни, макар и уединени старини. До тук казах какви са шансовете ни да оцелеем. Освен това ако ни се умира бързо можем още сега да обърнем корабите срещу Самотните и… – Лейтенантът се чудеше с какви думи да облече мрачните си мисли, но хората наоколо добре го разбираха. Тъкмо понечи да продължи, когато в каюткомпанията се появи фелдшерът от медицинското отделение.
– Разрешете…
– Кой още?
– Майорът – влезлият започна да смята на пръсти – двама от артилерийската прислуга, един навигатор, един механик, един от специалистите. И нашата санитарка.
Мъжете наведоха още повече глави, неспокойно се размърдаха, заскърцаха кожените им портупеи. Санитарката, младо момиче дошло едва преди един месец от Земята, беше дъхът на пролетния вятър, тъжната усмивка на есента, топлата целувка на любимата жена – всичко онова, което прикриваха с гърдите си тези хора, всичко онова, с което се те се прощаваха всяка секунда и всеки час, всичко, което вечер сънуваха под мътната пелена на мечтата.
То дойде – с лунички, къса смолисточерна косичка и дълбоки кафяви очи, момичето вървеше – не, носеше се като приказна принцеса – между ръждивите стени на коридорите и каютите. Половината екипаж вървеше след нея на тълпи от по една дузина и въпреки, че от тези хора тук бяха останали само двадесетина, в каюткомпанията влезе тишината – останалите разбраха и приеха своя дял от мъката им.
– В анхилатора – строго заповяда лейтенантът. – Веднага. – Не беше готов да вземе най-важното решение, но все още беше командир на тези печални мъже. Те също чувствуваха това, защото тихо очакваха неговата дума. Космосът ги беше научил добре да познават кога е време да се говори и кога – да се мълчи.
– Осемнадесет кораба са твърде много за двеста и седем човека – лейтенантът бе направил бързо простичката сметка на смъртта. Сметките на смъртта винаги са прости, сметките на живота са сложни. – Ще подготвим само два или три, в зависимост от тонажа на най-запазените. Вие, сержант Петерсен, нали сте инженер?
– Тъй вярно.
– Отлично. Ще прегледате всички кораби и ще изберете трите най-запазени. Преди всичко двигатели и въоръжение. Изберете си двама помощници.
– Джойс и Маршал.
– Да ви видя.
– Аз! Аз!
– Тъй като вече не сме армия, а само останки от армия, предоставям на всеки от вас право на избор: Земята, тилова база, ако някоя е оцеляла, или Самотните. След тридесет минути – обяд. После който ще лети на Земята да дойде тук, а който ще търси оцеляла база – в съседното помещение. До тогава искам да сте решили. Ясно ли е?
Отговорът беше вяло кимване. Лейтенантът освободи хората и с отпуснати рамене се затътри към каютата си, където го чакаха почти едносантиметров слой прах, разпръснат навсякъде из кораба от повредената конденционерна система и малък албум с пожълтели снимки под възглавницата. Да се чисти тук бе все едно да се чистят Авгиевите обори без вода, а и без това скоро щяха да оставят това разбито корито на пламъците.
Като намести респиратора, лейтенантът вдигна завивките от койката, изчака прахът да се слегне, намери албумчето и излезе. Преди да отиде в столовата се отби в дежурната рубка – големият отсек беше почти празен – не достигаха хора да се попълни наряда на този толкова голям кораб, а другите екипажи още не бяха разпределени. Лейтенантът се разпореди за това и вече на вратата се спря:
– Капрал, извлечете касетата с дневника и вземете със себе си бойното знаме!
– Щастливец е твоят човек, свободен е да умре където си поиска – тънко иронизира дяволът. Той се е разположил на седалката до мене, мързеливо се протяга и сладостно се прозява. Истински благоразположен чичко от провинцията, дошъл да види несретния, но все още любим племенник, да го укори с усмивка за кривиците му и да го вкара в правия път. Нали разбираш, леля ти се тревожи…
Само дето чичото е с униформа на полковник, а аз не обичам дяволи. На фуражката му личат две подутини, които издават, че отдолу се крият неизменните рога с благородния блясък на полирано червено дърво. Изпитвам неприязън към него и сигурно не е необходимо да е голям дявол за да я види написана с главни букви в погледа ми. Но той е верен на себе си – весел и самодоволен до крайност: първо свойски ме ръга в ребрата с лакът, после снизходително ме потупва по рамото и през цялото време говори ли, говори.
– Още на съм ти казал колко съм доволен, че отново се срещаме. – Остава да не е доволен, нали съм един от най-надеждните партньори в неговия, исках да кажа в нашия черен бизнес. – Чух, че отново имаш нещо за мен и ето ме тук. Но приятелю, защо не се радваш на появата ми? Нима с нещо съм предизвикал твоя гняв? – Гаври се, изтезава ме, опитва се да ме изкара от нерви, но всичките му номера са ми познати до втръсване от предишните ни срещи, вече съм си изградил имунитет към примитивните му опити за сарказъм и неговата тактика не е опасна за мен. Той, разбира се добре го знае, но продължава, сигурно заради сладникавото удоволствие от самата игра, пък и не обича да променя навиците си. Да си побъбрим тогава.
– Не се притеснявай, друже, върши си спокойно работата. И този ли го искаш, не е ли прекалено жизнен за твоята работа?
– И този, съвсем е подходящ. Или ти вече си забравил нашата уговорка? Наистина, от доста време не съм идвал при теб. Да не би сюжетчетата да са се свършили?
– Не, намират се. Просто имах неприятности, които ми пречеха да пиша. Тук на Земята не е като в твоето царство, какво са вашите казанчета с врящ катран в сравнение с нашите ядове! Трудно е дори да ги сравня, мой човек, какво да ти обяснявам.
– Ако искаш, мога да ти помогна. Имам влиятелни познати във ведомството на Свети Петър. Ще натисна оттук, ще подбутна от там и току виж съм те уредил при мен. Ти само кажи и всичко ще бъде наред.
– Благодаря, благодаря. Аз съм принципен човек и не обичам дa използвам връзки. Пък и без друго все при теб ще стигна – с моя занаят и с нашия договор просто няма как да се разминем, нали?
– Дано. Ти сигурно с досещаш за скромната цел на моето посещение: отдавна не сме се срещали и си помислих, че ще е добре да ти напомня за договора.
– Трогнат съм от грижите ти към мен, сигурен съм, че са съвсем безкористни. Но напразно си бил път чак до тук.
– Вярвам ти – съгласява се неочаквано леко и много сериозно той. – Иначе, знаеш, ще дойде и твоя ред.
Сменям скоростите преди изкачването и като вдигам очи, установявам, че е изчезнал. Само в ушите ми остават да се блъскат последните му думи: „твоят ред“, „твоят ред“, „твоят ред“. След срещите с него не съм на себе си – краката ми треперят, а гърбът ми, гърбът ми е студен и мокър, сякаш някой ми е пуснал в яката парченца нажежен да бяло лед. Той се топи и усещам как ме гъделичкат игриви водни струйки; в състояние са да ме доведат до лудост. Удрям спирачния педал с такава сила, че колата изревава от болка като човек и застава напряко на пътя.
Лейтенантът отпуснато прекрачва канавката и идва насреща ми, но във фалшивата плавност на неговите движения се долавят пъргавината на котка и бързината на рис. Само умората си е чисто човешка и точно по нея го разпознавам безпогрешно. Той се приближава и се навежда за да ме види по-добре през отворения прозорец. Замирисва на пот, машинно масло, карбол и един господ знае какво още.
– Значи се отказа и от нас? Искам да кажа, от мен и от другите, а? – Интонацията не е въпросителна, само в края на изречението той чисто формално ми дава да разбера, че пита.
При спирането не изключих от скорост, моторът още тогава е угаснал и сега ако не се брои страха, ние сме само двамата на пътя. Докато вратата на тъмнината не се открехва постепенно и не виждам как в моя мъничък осветен свят с диаметър няколко метра не влизат моите лейтенанти, всичките до един.
Представям си как ще сляза от колата за да им разкажа, че денят беше просто противен, а нощта е с поне един порядък по-отвратителна и рязко потеглям. Гумите пак плачат и пеят песента на отчаянието, а звездите отгоре сякаш блестят от пагоните на препатилите лейтенанти – с прашасали униформи и умора, събрана в ъгълчетата на присвитите им очи. Умората слага меките си длани върху челата на лейтенантите, сили се да затвори очите им и да склони главите им над раздрънканата клавиатура, а те ѝ се противят и се опитват да напишат поредната бойна заповед: „Вменявам в задължение на старшия на екипажа на рейдера „Неустрашими“ да предаде на „Херакъл“ всички налични резерви и да организира взривяванито на кораба си.“ Вменявам, вменявам, вменявам…
Лейтенантът пишеше и псуваше, псуваше и пишеше, търкаше очите си, лицето си, а веднъж даже стана и се наплиска със студена вода. Искаше да свърши със заповедите преди обяда за да успее да ги зачете пред строя. За миг се отпусна и си представи какво става сега навън: оцелелите без съмнение бяха от най-опитните войници, от тези, които за половин час могат да направят поне по три невъзможни неща и даже ще им остане време да си починат. Те няма да ме подведат – мъчеше се да се успокои лейтенантът, но спокойствието беше останало в някой от джобовете на цивилния му костюм, а него не беше го обличал от последната отпуска в училището. Това беше толкова отдавна – вече трябва да има близо две години и половина от тогава – и цялото това време е минало по фронтовете далеч от Земята.
Някъде беше чел, че средният срок на службата във външните флотове от началото на войната до сега е спаднал от три години на двадесет и два месеца – или умираш, или оставаш половин човек и те пращат да следиш автоматите в някой от тиловите заводи, а там всички те гледат с толкова съжаление и признателност, че не ти остава никакъв друг изход, освен онзи, който се намира на последния етаж на който и да е небостъргач. В училището понякога говореха за това, но младежта винаги бърза и едва когато пред очите ти загине поне един приятел, настъпва разбирането. В кратките прекъсвания между боевете, докато потягаха разбитите си корабчета във въздушните докове, онези, които бяха оцелели достатъчно дълго, намираха време да се замислят за евентуалното си връщане на Земята. Но лейтенантът никога не беше допускал, че ще му се наложи с бой да си пробива път към родната планета, през постовете и заслоните на Самотните.
Още щом влезе в стола, той почувствува, че е изгубил всякакъв апетит – поднасяше бавно лъжицата към устата си, насилваше се да преглъща залъците и гадаеше кой какво решение ще вземе. За капрала на отсрещната маса всичко беше ясно: не се докосваше до храната, въртеше в ръце някаква малка снимка. Виж, за съседа му беше трудно да се каже каквото и да е: червендалест здравеняк, който напада скромния обяд като вражески кораб; грижи се за себе си без да му мисли много. Но от друга страна той беше единственият човек тук с изгладен панталон, обтегната пилотка и лъснати кубинки. При това бе е направил всичко сам, защото ако човек се вгледаше в левия му ръкав, щеше да открие следи от паста за обувки. Третият на масата им беше нисичък и плешив редник първа степен с миша физиономия и сиви очички, които като подгонени подкачаха насам-натам; изглежда това не беше случайно, защото лейтенантът забеляза едва доловима поредица от движения, които можеха да означават само, че една филия оризов хляб от панерчето се прехвърли в джоба на широкия му комбинезон. Много отчетливо лейтенантът си представи как този с мишата физиономия тихо мляска под огледалото в тоалетната. Компанията допълваше сержантът-инженер, който подготвяше информацията за състоянието на корабите. Той се хранеше бавно, а гърбът му се беше извил в унила въпросителна. Сякаш имаше очи и на тила си, защото почти веднага усети, че някой го следи, раменете му се стегнаха и погледът му се срещна с лейтенантския; незабележимо за околните сержантът кимна.
Без да чакат команда, един по един хората започнаха да стават, оставяха приборите в изключената автоматичната миячка и излизаха навън да изпушат по цигара, да разменят някоя и друга дума и в последния момент, ако все още се колебаят, докато вървят по дългия зле осветен коридор да решат коя от двете врати ще отворят – към дома или другата към спасението. А лейтенантът в това време гледаше празните маси с трохите по тях, разместените изпопадали столове, катурнатите на пода солници без сол и забравените лъжици. Ето, тук до скоро е имало хора, човечество значи; минало е малко време и сега стои само той – разбит от грижите, уморен до разцепване на мозъка, изцеден да последна капка сили, не човек, а останка стапяща се в мрака, омагьосана сянка на която ако не днес, то най-късно утре ѝ предстои нов бой. В края на краищата лейтенантът реши, че е чакал достатъчно време, насили се да стане, да изпъчи гърди и да се запъти към каюткомпанията, в която се бяха събрали всички преди обяд.
Там го чакаше далечната роднина на Самотните – Самотата; той я погледна, усети огъня в очите ѝ опари се от топлината на нейното дихание и без повече съпротива се отпусна в обятията ѝ.
Сека завоите и сменям скоростите така, сякаш след десет минути ми предстои бой с разярени великани, но съм си забравил карабината за слонове и вече усещам как най-бързият от тях диша във врата ми, а дъхът му е толкова горещ, че стапя яката на наилоновата ми риза. Чувствувам се почти като моя лейтенант в прегръдките на Самотата и сега вече истински му съчувствувам. Нощта преваля, на изток небето просветва, но тъмнината е впила черните си зъби в очите ми и за нищо на света не иска да ме пусне. Омръзва ми да се съпротивлявам, не ми се чака до следващата отбивка и на първото подходящо място, където банкетът е по-широк и мога да се отпусна на седалката със затворени очи, изоставям нощта с нейните огнедишащи великани, с моите лейтенанти и с техните Самотници.
Унасям се в тежка дрямка, сивокафява като хартия за опаковки и скучна като съня на слепец по рождение. Когато изцелен от всичко това се събуждам, денят е победил в своята малка война с мрака и слънцето лъчезарно се усмихва отгоре, но не на мен, защото съм сигурен, че моята сърдита и намусена физиономия е в състояние да натъжи дори и него; добре че съм в колата и таванът ме скрива от очите му. В мое отсъствие денят е дошъл с неприятното ръмжене на глутниците автомобили по двете ленти, и със задушливото зловоние на изгорелия бензин. Единствената следа, останала от красивата нощ е хладният въздух, който ме дарява с бодрост, но не може да поправи отчайващата ми грешка – проспал съм цели три часа. Затова ли бързах толкова много? Докато намествам колата между два влекача, в главата ми се намества мисълта: смъртта идва заедно с изгрева, смъртта идва заедно с изгрева, смъртта…
А аз проспах изгрева. Означава ли това,че съм избягнал срещата със смъртта?
Педалът на газта глухо се удря в пода, двигателят вие на високи обороти, а каросерията скърца от напрежение и с последната си ламаринка. Същото правя и аз, скърцам, но сигурно влагам повече злоба. Да, сигурно влагам повече злоба, защото утринното небе ми изглежда мораво, а мирните шофьори се превръщат във вражески рицари, възседнали мощни коне. Колите в моята лента една след друга изостават назад, опитвам се да изпреваря и слънцето в неговия бяг по небосвода, но то като че ли усеща жалките ми напъни и още по-лудо запрепусква по своя път.
Близо час и половина си играем на гоненица, когато най-после на банкета изскача заветната табела, а малко по-нататък и самото отклонение, зад което ме чака къса отсечка с много завои – добре си спомням само че първият е десен, а вторият е остър ляв. Къщите са богати, все на два-три етажа и прехвърчат край прозореца като ранени птици с цвят на добре изпечени червени тухли. Вдигам прахоляка на площада и под заядливия вой на спирачките спирам до портата.
Съпругата му ме пресреща още на стълбите, съсухрена от мъката, смалена от бедата. Само до преди няколко дни младееше в онази възраст, в която жените се задържат повече от обикновено, а днес се е превърнала в разплакана старица.
Най-страшни бяха очите й – с прозрачността на прозоречно стъкло, сякаш тя е на смъртен одър, а не мъжът й; когато си преживял заедно с един човек четвърт век и той те напуска, с него не си отива само четвъртинка от твоето минало, от теб самия; а много повече.
Преглъщам незададения си въпрос, но тя не може да преглътне отговора – размножен в несметни количества той се стича по страните й, прави ги да блестят като посипани със ситни капчици роса. Не, това не е роса, това са безсилни студени сълзи.
– Не се мъчи дълго. Преди един час.. – Тя се задавя, но някак успява да си поеме въздух. – Питаше за тебе.
– Съжалявам, че закъснях. Пътувах цяла нощ и сутринта се наложи да спра за малко. Съжалявам. – В същото време си мисля, че трябва да вляза, но не мога да го направя веднага.
Страх ме е – мен, човекът, който във всеки свой разказ убива с едно драсване на перото десетки и стотици хора, сега се боя да постоя при мъртвия си приятел и си измислям оправдания: че искам да го помня само жив, че и моето сърце прескача като отдавна небалансирано колело и какво ли още не. Ще вляза, ще вляза, само да си почина малко от пътя, само да ми се стегнат колената и да ме отпусне оня паяк, дето всеки от нас го носи в гърдите си, отляво. Сядам направо на стълбите и за ужас на многострадалната женица се накланям към стената. Тя тихо изписква – двама покойници за един ден са ѝ твърде много.
– Спокойно, нищо ми няма, само малко съм уморен.
От сладката забрава на целувката със Самотата го изтръгна злобното ръмжене на бойната сигнализация, накара го да се втурне към съседната каюта.
– Нагоре, нагоре, към огневите секции! По-бързо нагоре! – Лейтенантът не без успех се стремеше да надвика рева на сирените, които набиваха в главите на всички: тревога, тревога, тревога! Съдбата не беше толкова добра и благосклонна към хората, че да им остави правото на последно решение, не – изборът както винаги принадлежеше на нея. С костеливата си ръка те бе готова да отклони пътепоказалеца както ѝ е угодно, без да се съобразява с дребните желания и слабостта на обърканите човечета.
Старите войници знаеха и можеха много, до сега лейтенантът не беше имал толкова опитен, макар и неотработен екипаж. Обаче колко време можеше да издържи и на какво изобщо можеше да се надява с този почти невъоръжен кораб срещу флотата на Самотните – те бяха събрали в мощен юмрук всичко, с което разполагаха в сектора и се готвеха с последен удар да размажат останките от Земните космически сили. Докато броеше целите на екрана на локатора лейтенантът се наруга, че не събра най-напред запасните боекомплекти и останалото гориво в два-три кораба, както беше замислил, а отложи тази работа за следобед и се остави да бъде изненадан. Ако го беше сторил, поне щеше да има шанса да избяга, а сега противникът му налагаше своите условия.
Самотните не бързаха, бяха сигурни в победата си, дори само заради подавляващото си числено превъзходство. През тези няколко подарени минути спокойствие лейтенантът обмисляше предстоящия бой. Той разбираше, че атаката ще бъде скоротечна, че всяка секунда ще включва в себе си десетки действия извършени от различни хора, но от всеки от тях в равна степен щеше да зависи изхода на сражението. „Херкулес“ имаше само едно предимство – на борда имаше енергия и боеприпаси за двадесетина залпа, обаче Самотниците не бяха в течение на този факт и лейтенантът щеше да се възползва максимално от тяхното неведение.
– Слушай заповед! Никаква стрелба, докато не дойдат на две единици! Целите да се отразяват само от огневите постове, в чийто фронтален сектор се намират.
С блъфове трудно се воюва, реши лейтенантът половин час по-късно, когато първият вражески кораб създаде абордажен тунел и през него в „Херкулес“ започнаха да се изсипват Самотници, като мравки, които са успели да се промъкнат в кутия за хляб. Нямаше смисъл да стои повече в рубката – той разкопча колана и каза в мегафона:
– Слушай заповед! Изтегляйте се към трета рампа. В района на коридор „А“ има абордажен тунел. Опитайте се да влезете в техния кораб! Край.
В коридора пред лейтенанта стоеше самотник с по един бластер във всяка ръка. Три лъча се преплетоха върху гърдите на земния офицер. Ако човешкото тяло има двустранна симетрия, това не значи, че всички останали разумни същества трябва да следват същото правило… Някои имат тристранна симетрия. Толкова по-зле за хората.
Кръстосвам ръце на гърдите си и поглеждам към дявола с един от по-твърдите си погледи. Той е седнал до мен и както винаги на лицето му грее лъчезарна усмивка, каквато имат само малко от най-добрите актьори в Холивуд.
Чак сега се сещам защо носи униформа – това е като във вица: работата на лейтенанта е да върши работа, а на полковника – да разваля чуждата. А моя партньор се занимава тъкмо с това.
– Ти удържа на думата си, душата на твоето лейтенантче е тук – потупва се той по нагръдния джоб. – И аз ще удържа на своята – и ми подава гланциран сборник с научна фантастика.
Един бегъл поглед отзад е достатъчен за да видя, че последният ми разказ за лейтенанта е вътре, а годината на издаването ее-е… ще настъпи след век и половина.
– Държа да ти кажа – продължава дяволът, – че напоследък взе да се повтаряш, поизбледняха твоите герои, взеха да си приличат един на друг, не забелязваш ли?
– Не – отсичам аз. Не е хубаво да го оставям да се развилнее, но пък и не ми се спори след днешния тежък ден. За пръв път през моите четиридесет и осем години се чувствам стар като египетска пирамида. Човек е млад докато не започнат да умират връстниците му и само най-щастливите си отиват първи.
– Доволен съм, че най-после ме разбра, човече – нарушава мълчанието дяволът. Чел е мислите ми, мръсникът, но това няма да му помогне. От възбуда не се сещам, че е излишно да говоря, викам на глас:
– Има изход, мой човек, има! Гледай сега!
Бластерът в ръцете дарява успокоение със своята кротка тежест и толкова миролюбиво проблясва на меката светлина на аварийното осветление, че ми е трудно да повярвам: ей сега ще изляза с претъркаляне в коридора, по които се носи насам трикрак, трирък и немиролюбив Самотник. Ще стрелям в противната му сплескана глава, ще притичам до дупката, която той е прорязал в стената за да влезе в „Херкулес“ и ще вляза неговия собствен кораб. А после – каквото сабя покаже.
Какво щастие е да носиш леката и удобна униформа на лейтенант!
Нейде отзад полковникът-дявол ме предупреждава:
– Ще си умреш лейтенант, човече!

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, science fiction