Category Archives: history

Иван Ефремов – човекът и клубът


Вчера, на 22.04.2017 се навършиха 109 години от раждането на Иван Ефремов. А през м. Април 1974 година е основан Интегралният клуб по фантастика, прогностика и евристика „Иван Ефремов“, на който аз все още съм член.

За писателя и палеонтолог Иван Ефремов може да прочетете повече тук: https://bg.wikipedia.org/wiki/Иван_Ефремов, а за клуба – тук: http://bgf.zavinagi.org/index.php/Клуб_Иван_Ефремов. За мен те са неразделни.

Есето, което следва по-нататък се появи в специален “Фентернет” – така се нарича фензинът, който Атанас П. Славов издава от 2001 година до сега. Някой броеве са чисто електронни, някой са в малки хартиени тиражи, най-често 50-100 бройки. Един от хартиените дори е на испански и беше разпространяван на Еврокона в Барселона през 2016 година. Моето есе беше публикувано в брой трети за 2010 година, който специално беше издаден за тогавашния Теракон-2.

* * *

„С името на Иван Ефремов“
Съставители Александър Карапанчев и Юрий Илков
Библиотека „Тера фантастика”, издателство „Ернор“, 2009

*

В един от предговорите към този юбилеен сборник, който отбелязва едновременно трийсет и пет годишнината от създаването на клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ и вековния юбилей на неговия патрон, се споменава, че това е „бутикова“ книга. Но ние живеем в епоха на бутиково книгоиздаване, така че тираж от двеста и петдесет бройки едва ли би могъл да впечатли някого. За мен най-характерното в сборника е еклектичността му – материалите в него са толкова разнородни, че надали би се намерил човек, който да хареса всичките, обаче е много вероятно всеки, който го разтвори, да открие нещо за себе си.
Книгата е условно разделена на три. Първата част е посветена на учредяването, историята и съвременната дейност на клуба. Втората е посветена на връзките между Ефремов и България, или по-скоро за това как ние българите възприемаме писателя и учения Иван Ефремов. Третата част, която е най-малка по обем, е своеобразен коктейл от спомени и размисли за Ефремов от руски автори фантасти, критици и фенове. В нея са включени и три текста на самия Иван Антонович: есе, където той излага възгледите си за писателската работа, къс исторически разказ за любовта в древна Гърция и фрагменти от романа „Часът на Бика“, които поради цензурата не са излезли в българското му издание от 1970 година. Според мен точно тези материали са най-ценни, защото и най-подробните обяснения, и най-задълбочените анализи не могат да кажат за един писател толкова, колкото биха казали десетина страници, написани от самия него.
Монотонно изреждане на съдържанието в един сух параграф като горния не дава правилна идея за сборника. Още от първите редове си личи, че издаването му не е акт на празно честване на пореден юбилей. Тая книга е вопъл на душата във време, когато от екрани и страници ни обливат с тонове помия за човека (хартията, както и мониторът могат да понесат всичко!) и повечето писатели с неприкрито чувство на задоволство ни повтарят, че той, човекът, е прасе, което живее в кочина, и единствените му призвания са да се отъркаля в калта и да освини света.
На този фон се появява Иван Ефремов (но не облечен целият в бяло, а с протрита ватенка и ръце, обсипани с мазоли, сякаш току-що е избутал камиона на палеонтологичната експедиция от поредния пясъчен капан), и казва: призванието на хомо сапиенс е да прави добро и да надраства себе си, вътрешно човекът е добър и дори лошият може да стане добър.
Непростими изказвания в епоха, през която основните оправдания са „всички правят така“, „както другите, така и аз“ и „такива са времената“. Най-лесно е да наречеш един такъв смутител на спокойствието във фирмата „агент на прогнилия капитализъм“ или „комунист“ (подчертайте необходимото). А би могъл и просто да го игнорираш.
Обаче не всички са склонни да забравят Ефремов, нито да го обвиняват в нещо друго, освен в краен оптимизъм и несломима вяра в човека (не мога да се сдържа и да не употребя този поизтъркан, но уместен лаф), и те са си направили труда да издадат ей този бутиков сборник, който е толкова книга с околофантастични спомени, колкото и вопъл или дори писък на душата срещу затриването на паметта за един от най-големите позитивисти в научната фантастика.

*

„С името на Иван Ефремов“ някой ден сигурно ще се превърне в прекрасен източник на информация за изследователите на българския фендъм. По-внимателният читател лесно ще разбере какво е означавало феновското движение за участниците в него. Аз попаднах в клуба късно, като студент втори курс през учебната 1988/1989 година, когато промените започнаха и ни предлагаха безброй възможности и изкушения. Ала за много хора от поколението, само с няколко години по-възрастно от моето, клубът е бил (а за някои до голяма степен си остава) начин на живот: извън системата (партийна, профсъюзна, пенсионна, мафиотска…), извън мерките, „извън картината“. Но дори шепата години на пряко общуване ми оставиха незабравими спомени и ме обрекоха на неочаквани докосвания.
Понякога преживяванията бяха болезнени – например, когато с още неколцина млади клубаджии ходихме на свиждане на Ивайло Рунев в Раковото отделение или когато аз отидох у тях да се сбогувам с този мъдър и тих човек, около седмица преди да почине. Той само лежеше на канапето и едва се усмихваше, обезсилен от болката и замаян от обезболяващите. А стаята наоколо бе потънала в книги. Пропуснах погребението му, защото моят собствен баща беше в болница в провинцията, но после с Юрий Илков–Генерала и още няколко човека отидохме на молебена за четиридесетте дни от смъртта му. Бях започнал да пиша статия за енциклопедията на Ивайло. Сега не си спомням за какво, но статията така и си остана недописана, а пък енциклопедията – недовършена.
Преди да замина да правя аспирантура в Щатите, редактирах първия и единствен брой на световно неизвестния вестник „Тера фантастика“ (и разбрах, че журналистиката, дори жанровата, не е за мен или по-скоро аз не съм за нея), за който написах уводната статия, озаглавена „Братко фен“. Това са редовете, с които се гордея най-много (и които в сборника са приписани на Генерала – една от малкото неточности, каквито улових в книгата).
Съдбата ме разходи из три континента, обаче клубът си остана с мене. По различни, често неочаквани начини. Няма да забравя как на някаква автогара в Мюнхен, докато чаках бъдещата си съпруга, четях библиографията на българската фантастика, съставена от Евгений Харитонов – още един безценен източник, който не би се появил без помощта на хората от „Ефремов”. А ако го нямаше интересът към книгите, който клубът подхрани в мен, едва ли бих имал сюрреалистичното преживяване да обсъждам последния роман на Сергей Лукяненко с един испанец в холандски влак. Томчето в ръцете му, което послужи като повод да се заприказваме, беше чудесно английско издание на „Нощен дозор“ с твърди корици. Човекът си го беше купил в Мадрид.
Започнах сборника „С името на Иван Ефремов” преди десетина дни в самолета от Сантяго за Антофагаста1, докато от слушалките се лееше чилийски рок. Малко по-късно четох как Антенор и Калироя се любят сред прясно разораната нива в топлата есенна нощ край брега на Средиземноморието, в двадесет и седмия ден на месец Боедромион. С това име древните гърци са наричали месец септември. Тук също беше септември и дори почти същата дата, но по странните закони на астрономията сега в Чили настъпва пролетта, а и под прозореца ми вместо топла нива с рохкава пръст се ширеше каменна високопланинска пустиня. Обаче силата на земята, силата на любовта и силата на Ефремовото перо ме пренесоха две хиляди години назад и десетки хиляди километри на североизток и аз бях някъде другаде.
За мен само това преживяване е достатъчна похвала на сборника и за него даже не е необходимо човек някога да е прекрачвал прага на Младежкия дом2 в пресечката на булевард „Заимов“.

*

Търсачите на обективно мнение за юбилейния сборник навярно са се разочаровали от написаното дотук, но аз нито мога, нито искам да бъда обективен. И клубът „Иван Ефремов“, и книгите на Иван Антонович за мен са източник на сила и на любов, и на вдъхновение, и най-вече – на оптимизъм. Затова мога само да бъда признателен на Юрий Илков, Александър Карапанчев, Атанас П. Славов и всички останали, които са помогнали сборникът да види бял свят и да ги поздравя за чудесното начинание. Седмицата, през която прочетох тия близо триста страници, беше период на болка и на радост, защото не е лесно да преживееш отново собственото си минало, заедно с всичко добро и лошо. Еферемов – клубът и писателят – ме срещнаха с фантастиката, на тях съм задължен за всички чудесни последствия от тази среща и това е едно от най-хубавите неща, които ми са се случвали.
Благодаря!
1–2.10.2010
Сантяго, Чили
Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, България, История, литература, научна фантастика, history, Literature, ревюта на книги, science fiction

Hugo Awards eligibility: Letters to Tiptree, with an an essay of mine, for Best Related Work


The nominations for the 2016 Hugo Awards have just opened: http://www.thehugoawards.org/2016/01/2016-hugo-campbell-award-1941-retro-hugo-award-nominations-now-open/

Letters to Tiptree (http://www.twelfthplanetpress.com/products/ebooks/letters-to-tiptree where you can also read some of the essays for free) is eligible for Best Related Work this year.

The book is available on Amazon (http://www.amazon.com/Letters-Tiptree-Alexandra-Pierce-ebook/dp/B014WF9Z86) and other e-book retailers.

An excerpt is available at Tor.com: http://www.tor.com/2015/08/12/excerpts-letters-to-tiptree-brit-mandelo/

Many reviews (average rating right now 4.36) have been posted at Goodreads.com: http://www.goodreads.com/book/show/26120369-letters-to-tiptree

My own contribution is a letter „actually addressed to Bulgarian writer Zora Zagorska about Tiptree, which makes for an interesting read“ quoting from one of the goodreads reviewers. My review of her novel The Treasure of Planet Earth can be seen here: http://scifiportal.eu/the-treasure-of-planet-earth-by-zora-zagorska-the-first-bulgarian-science-fiction-novel-written-by-a-woman/ Interestingly, this is the first Bulgarian science fiction novel, written by a woman.

I have to add that participating in this project was very interesting and gratifying, and made me look at our own Bulgarian genre heritage in a very different way, through the prism of the modern gender relations. Unfortunately, the Bulgarian Science fiction (see my historical overview of the genre in Bulgaria at http://scifiportal.eu/between-a-hummer-and-a-rock-the-bulgarian-science-fiction-between-the-east-and-the-west/) is has only rarely made excursions into the English reading world. For some recent examples see:

https://valentindivanov.wordpress.com/2015/11/05/bulgarian-speculative-fiction-abroad-works-by-yancho-cholakov-appeared-in-the-famed-russian-magazine-uralski-sledopit-and-in-the-newspaper-bulgaria-of-the-bulgaria/

https://valentindivanov.wordpress.com/2015/09/15/bulgarian-speculative-fiction-in-english-the-capital-of-latecomers-by-nina-nenova/

https://valentindivanov.wordpress.com/2015/07/17/%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D1%8A%D1%82-%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%BE%D0%B6%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B5-the-language-of-knives-%D0%BE%D1%82/

https://valentindivanov.wordpress.com/2015/05/10/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D1%84%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%B2-%D1%87%D1%83%D0%B6%D0%B1%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0/

https://valentindivanov.wordpress.com/2014/03/01/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D1%84%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%B2-%D1%87%D1%83%D0%B6%D0%B1%D0%B8%D0%BD%D0%B0-bulgarian-speculative-fiction-ab-2/

It is a personal quest of mine to popularize the Bulgarian speculative fiction abroad:

http://scifiportal.eu/between-a-hummer-and-a-rock-the-bulgarian-science-fiction-between-the-east-and-the-west/

http://sffportal.net/2011/06/lawful-little-country-the-bulgarian-laws-of-robotics/

http://sffportal.net/2010/12/bulgarian-science-fiction-and-fantasy-boutique-publishing-in-sff-fan-clubs-review-of-the-commemorative-book-%E2%80%9Cwith-the-name-of-ivan-efremov%E2%80%9D/

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, ревюта на книги, science fiction, Uncategorized

Годишнини: 10.Април.1979, 12.Април.1961


„300 километра над Земята“ – документален филм за българският космонавт Георги Иванов: http://www.google.de/imgres?imgurl=http%3A%2F%2Fi49.vbox7.com%2Fo%2F609%2F6099a4a50.jpg&imgrefurl=http%3A%2F%2Fvbox7.com%2Fplay%3A6099a4a5&h=210&w=280&tbnid=N6LdYbxlK7d8EM%3A&zoom=1&docid=ujX5GLL83IQsVM&ei=ZhAqVZb4JYPdaPXngdgJ&tbm=isch&iact=rc&uact=3&dur=291&page=4&start=101&ndsp=34&ved=0CBUQrQMwBThk

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, История, космонавтика, наука, history, science

Опит на българи да летят в космоса преди програмата „Интеркосмос“


Преди няколко дни се навършиха 35 години от полета на първия българин в космоса. Но малко хора знаят, че много години преди Георги Иванов е имало един „неформален“ опит да се организира подобен полет. Сега е трудно да се каже със сигурност, но изглежда инициативата е на военния аташе в Българското посолство в Москва генерал Захари Захариев.

Из дневника на Генерал Николай Каманин, ръководител на подготовка на съветските космонавти:

15.08.1964: … Днес заедно с четирима братя-летци от България и генерал Захариев бяхме на прием при маршал Малиновский (по това време министър на отбраната на СССР). Българите „се натискаха“ да летят в космоса, но маршалът им отвърна с шеги и не даде никакви конкретни обещания…

18.08.1964: … На 16 Август във вестник „Червена звезда“ бяха публикувани статия и фотография за приема при маршал Малиновский на четиримата български братя-летци, които искаха да станат космонавти…

Четиримата братя са всъщност трима братя: Карамфил, Евгений и Стаменко Стаменкови, и техния зет, също летец. Но по онова време съветската космонавтика все още е твърде млада и експериментална, за да си позволи риска да води в космоса граждани на чужди държави.

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, История, космонавтика, наука, history, science

Спомени за бъдещето: Вик към Вселената или плочката на Пионер 10 (Pioneer 10)


Точно преди един месец, на 3.03.2014 България чествува освобождението си, а сондата Пионер 10 – четиридесет и втората годишнина от изстрелването си. Строго погледнато, сондата не може да чествува нищо, а и от 2003 година тя не функционира заради изтощаването на изотопния си генератор.

Пионер 10 е забележителен с това, че носи на борда си послание на човечеството към извънземните цивилизации – златна плочка с размери 152 на 229 мм, на която се намира информация за строежа на Слънчевата система, за положението й в нашата Галактиката (спрямо няколко пулсара), и за вида на разумните същества, които населяват третата планета – хората.

Плочката е дело на Карл Сейгън, и аз за пръв път научих за нея от забележителната книга „Търсим космически цивилизации“ на чешкия писател и журналист Карел Пацнер (Karel Pacner). Издателство „Народна Младеж“ я публикува през далечната 1980 година. на моето детство и аз като другите хлапета не можехме да й се начетем – тя разказваше за полети в космоса и контакт с чужди цивилизации.

Първата глава на книгата се нарича „Полет до Алдебаран“ и в нея се разказва предисторията на плочата. Идеята възникнала в края на 1971 година, когато Сейгън се намирал в Лабораторията за изучаване на реактивното движение (JPL) във връзка с полета на Станцията Маринер 9. Той разговарял с двама журналисти – Ерик Бърджис и Ричард Хоугланд, – и станало дума за полета на Пионер 10 към Юпитер и към покрайнините на Слънчевата система. „Ето една нова възможност да привлечем вниманието на чуждите цивилизации върху себе си!“ възкликнали те. Сейгън харесал идеята и веднага се обадил на Чарлз Хол, директор на изследователския център на НАСА Еймс, където подготвяли Пионер 10 за старта. Хол се консултирал със своите началници в НАСА и те се съгласили, но поставили на Сейгън триседмичен срок да подготви съобщението заради скорошното изстрелване на сондата.

Ентусиазиран, Сейгън се свързал с Чарлз Дрейк, радиоастроном, един от пионерите на програмата СЕТИ. Двамата тъкмо са се върнали от първата съветско-амерканска конференция по въпросите на СЕТИ Бюракан (5-11.09.1971), където някой предложил да се сигнализира на извънземните цивилизации като в орбита се взриви целият запас на човечеството от атомни бомби. Плочката определено е по-елегантно решение.

Сейгън и Дрейк се срещнали отново на 136-тата годишна конференция на Американското астрономически дружество, която се провела между 5 и 8.12.1971 година в Сан Хуан, Пуерто Рико. Обсъдили съдържанието на писмото и след като решили какво искат да съобщят на извънземните, съставили следния приблизителен текст на писмото (цитирам дословно от книгата на Пацнер): „СЪЩЕСТВАТА, КОИТО СА СЪЗДАЛИ ТАЗИ АВТОМАТИЧНА СОНДА, ЖИВЕЯТ В ПЛАНЕТНА СИСТЕМА, ОЗНАЧЕНА ОТ НАЙ-БЛИЗКИТЕ ПУЛСАРИ. ТЯХНАТА СИСТЕМА СЕ СЪСТОИ ОТ ДЕВЕТ ПЛАНЕТИ, ПРИ КОЕТО НА ТРЕТАТА, НАЙ — БЛИЗКА ДО СЛЪНЦЕТО, БЕШЕ КОНСТРУИРАН ТОЗИ ЛЕТАТЕЛЕН АПАРАТ. ОТДЕЛНИТЕ ТЕЛА СА ОТДАЛЕЧЕНИ ПОМЕЖДУ СИ НА РАЗЛИЧНИ РАЗСТОЯНИЯ. РАЗУМНИТЕ СЪЩЕСТВА, КОИТО ОБИТАВАТ ТРЕТАТА ПЛАНЕТА, ЖИВЕЯТ ПО ДВОЙКИ И ТУК Е ИЗОБРАЗЕНА ТЯХНАТА ВЪНШНОСТ.“

За да бъде разбираемо подобно сложно съобщение, писмото трябвало да обяснява още основите на двоичната бройна система като математическа основа на посланието, да дефинира дължина на вълната 21 сантиметра на неутралния водовор като единица за мащаб, и на последно място да съдържа карта на близките до Слънцето пулсари и техните периоди на въртене.

В създаването на плочката участвали много хора, но заслужава да се отбележи че Линда, тогавашната съпруга на Сейгън, художничка по професия, която нарисувала мъжа и жената. С голяма вероятност това е произведението на човешкото изкуство, което ще се запази най-дълго време. Трескавата подготовка приключила с монтирането на плаката върху апарата, един месец преди той да бъде изстрелян. А една година по-късно дубликат на посланието полетял със сондата близнак Пионер 11.

Когато четях книгата на Пацнер (който на 29.03 навърши 78 години), Пионер 10 тъкмо беше пресякъл орбитата на Уран (18-20 астрономически единици от Слънцето). Сега станцията се намира на около 106 астрономически единици от Слънцето и продължава да се отдалечава в посока към звездата Алдебаран, която ще достигне след около два милиона години.

Официалният филм на НАСА за полета на сондата може да се види тук:

https://www.youtube.com/watch?v=C8njS3ARC-E

Програмата Пионер е забележителен успех в изследването на космоса. За пръв път са изследвани от близо гигантските външни планети в Слънчевата система и за пръв път обект, произведен от човешка ръце успява да я напусне.

 

Leave a comment

Filed under История, космонавтика, наука, history, science

Book Review: Neutrino Hunters, by Ray Jayawardhana, Scientific American / Farrar, Straus and Giroux, New York, 2013


I just finished reading the book Neutrino Hunters, by Ray Jayawardhana, the fourth popular science book of the author.

The neutrinos are electrically neutral, weakly interacting elementary subatomic particles with half-integer spin, as Wikipedia teaches us. Also, they are the last best hope of ambitious young physicists for a breakthrough, for an opening to some new physics, outside of the Standard model.

Ray Jay, who is a professor of astronomy at University of Toronto, wrote a popular physics book, nearly at the level of an introductory undergraduate physics class, but with a historic flavor. The story begins with present-day efforts of the scientists at the IceCube detector, located near the South Pole, to detect neutrinos, but it quickly jumps back in time to the beginning of the twentieth century to follow the pursuits of Einstein, Schroedinger, Heisemberg, Dirak and the likes, to revolutionize our understanding of the nature.

To me, the historic aspect of the book was as successful as the Dreadnought and Castles of Steal books by Robert Massie, for example. Although the main stage it taken by the particles themselves, the paragraphs about Pauli, Pontecorvo, Bahcall and the others are interesting because they portray the best of the human struggle for knowledge. This made me think about the strange atmosphere that reigns in the academia – the attitudes of the scientists span between playfulness and hubris, the research is driven by motives ranging from curiosity to ego satisfaction – just like outside the academic environment. And yet, the academia fosters collaborations and team work more than any other environment, as many of my friends who went to the industry testify. The book has captured some of that, in addition with the story of the neutrino.

Back to the neutrino. The existence of this particle was proposed in the 1930 by Wolfgang Pauli to solve a crisis in the physics of the time – it appeared that the conservation laws were broken during the beta decay, unless a new particle was born. Pauli called it a neutron, except two years later Chadwick discovered another, much heavier particle with no electrical charge – the one that we now call neutron – and a new name was needed. Enrico Fermi came to the rescue and the name neutrino was born.

The book follows in detail the long saga of the neutrino detection. It wasn’t until 1956 until Reines and his collaborators detected neutrinos from a nuclear reactor. Davies detected the solar neutrinos in 1968, the first supernova born neutrinos were detected in 1987, and 2011 brought the detection of the geoneutrinos, born from radioactive decay inside the Earth.

The last two chapters cover the most recent events in the neutrino studies, and even go as far as describing some speculations about practical applications applications of the neutrinos, including oil prospecting and even communication. I suspect these chapters are likely to make the largest impact on the reader, because they differ from most physics texts – by construction the physics textbooks, especially high school ones, that are likely to represent the background of many of Ray Jay’s readers, present our knowledge as something complete and self-consistent. Let’s leave this deception to the conscience of their authors. Our knowledge of the world is not complete, and often the current state of affairs is contradictory – as the long-though deficiency of solar neutrinos demonstrated. Ray Jay makes this an important point in his books, describing how the scientific process works, how the science copes and resolves such contradictions, and what are the main unanswered questions, faced by neutrino hunters: what is the mass of the neutrino, are there any other neutrino flavors, is the neutrino its own antiparticle?

I definitely recommend the Neutrino Hunters.

Leave a comment

Filed under astronomy, Book Review, book reviews, астрономия, наука, history, ревюта на книги

Алтернативната история – сираче с три мащехи


Публикувам пълния текст на моята обзорна статия за алтернативната история, която за пръв път се появи в сп. „Тера Фантастика“, бр. 2 от 1999 год, в рубрика Фантастология.

* * *

Алтернативната история – сираче с три мащехи

Валентин Иванов 1

1 Наш кореспондент в Аризона.

Алтернативната история изследва нереализираните възможности на миналото и се концентрира върху предполагаемите последици от едно или повече исторически събития, които биха могли да протекат по различен начин. Понякога промяната се дължи на пътуване във времето, понякога авторът постулира, че определено историческо лице е взело друго решение, или дори причината за отклонението изобщо не се споменава. Произведенията от жанра на алтернативната история се открояват с интереса към отражението на тези изменения върху историческия процес, със стремеж към достоверно следване на логиката на историята и е вътрешна непротиворечивост. Разбира се, това обикновено се постига в много малко творби – само най-добрите. Както казва Уил Шатърли, няма правилни алтернативни истории, има само вероятни.
Въпреки многобройните опити, главно в Интернет, не съществува общоприета дефиниция за жанра. Най-общо алтернативната история описва свят, който до определен момент има история, идентична с нашия. Този момент трябва да предхожда написването на произведението. Алтернативната история трябва да се разграничава от паралелната история, в която няма общ етап, секретната или ретроспективната история.
Жанрът черпи от три извора – историческата литература, съвременния роман и, разбира се, научната фантастика. От една страна такова многообразие обогатява, а от друга размива границите на алтернативната история. Понякога до такава степен, че тя става неразпознаваема. До неотдавна много малко книги имаха на корицата си думите “алтернативна история”. Едва напоследък издателство DelReу започна тази практика. В която и да е книжарница повечето книги от този вид могат да се намерят на щандовете за фантастика (Voyagе от Стивън Бакстър, Кеllу Соuntrу от Бъртрам Чандлър, Island in the Sea of Time от С. М. Стърлинг). Има и книги, които стоят на полиците със съвременни романи, най-често до трилърите (Faterland от Робърт Харис, SS-GB от Лен Дейтън). Не на последно място алтернативната история може да се открие и сред историческите книги (For Want of a Nail от Робърт Соубъл), където тя обикновено има формата на научно съчинение. До голяма степен мястото е определено от жанровата принадлежност на автора. Едно откровение на Хари Търтълдав: “Писателите-фантасти я пишат (алтернативната история – б.а.). Тя използва силно научно-фантастична техника: промяна на едно нещо и екстраполиране оттам нататък.”
Трудно е да се каже кога е написано първото произведение в жанра. За палмата на първенството претендира дори Тит Ливий, който през I век от н.е. написва “Аb urbe condita”, в която Александър Велики живее достатъчно дълго, за да се обърне на запад, атакувайки Римската империя. Първият роман принадлежи на перото на Бенджамин Дизраели – “Тhe Wondrous Таle of Аlrоу” – и датира от 1833 г. В него Алрой, еврейски псевдомесия от XII век, постига много по-голяма популярност, отколкото в действителност. Първият алтернативен къс разказ, “P’s Соггеsроndenсе”, е написан през 1845 г. от Натапиел Хоторп и изследва вариации на различни събития, свързани с политиката и литературата от годините непосредствено преди това.
От по-късните предшественици на жанра внимание заслужава “Sidewise in Тimе” от Мъри Лейнстър, публикуван през 1934 г., където за пръв път различни реалности си взаимодействат. В романа “Lest Darkness Fall” от 1949 г. Л. Спрег деКамп пренася наш съвременник във времето на император Юстиниан, за да въведе в Римската империя модерна индустрия и икономика, предотвратявайки застоя на средновековието. Уорд Мур в своята книга “Bring the Jubilее” от 1953 г. ни запознава с един мрачен свят, където южните щати са спечелили гражданската война и Съединените Щати са бедна развиваща се страна, съществуваща в сянката на мощната Конфедерация и на Германския Съюз.
Връзката на алтернативната история с историческия роман е несъмнена. Дори моментът на разделяне с реалната действителност да е в близкото минало, писането на алтернативна история предполага добро познаване на събитията, значително изследване на икономическата, политическата, технологическата и културната действителност от периода, непосредствено предхождащ точката на отклонение. Самият избор на точка на отклонение обикновено не е случаен. Наистина, в историята има много събития, където нейната по-нататъшна посока е определена в резултат на избор между две или повече почти равновероятни възможности. Например прословутата загуба на заповедите на генерал Лий дава основа за една от последните поредици на американския писател Хари Търтълдав. Началото на първата книга, наречена “Ноw Few Remain”, датира от 1881 г. в свят, където американската гражданска война е известна като Войната на Отделянето, защото е завършила с победа на бунтовните южни щати. Америка е разделена на две и в Конфедерацията все още има робство. През 1881 г. южните щати купуват от мексиканската империя две северни провинции, което става повод за втора гражданска война. Във втория том, “Тhe American Front”, повече от тридесет години по-късно, когато Първата световна война започва, южняците се съюзяват с Англия и Франция, а северът – с Германия. Mного от героите в поредицата са реално съществуващи исторически личности: генералите Кастър, Джексън и Джеб Стюарт, младият Теодор Рузвелт и възрастният експрезидент Линкълн. Поредицата въвежда читателя в сложна плетеница от политически и психологически конфликти, от които се ражда един свят, много различен от нашия. Една малка промяна, като намирането на изгубените заповеди, е като камъче, хвърлено във водата – то самото създава вълни, а и всяка пръска също създава свои вълнички. Например през 80-те години на миналия век военната технология вече е достатъчно развита, така че бойните действия се водят в стила на Първата световна война. Реално през годините преди 1912-а не е имало големи военни кoнфликти, в които новата тактика и стратегия да бъдат изпробвани. Така Втората гражданска война се превръща в същото, което Гражданската война в Испания беше за Втората световна война. Несъмнено това ще доведе до разлика в мисленето на военните експерти, в развитието на военната технология, което ще се отрази и в цивилния живот. Тази промяна наподобява тихите ходове в шахмата и точно нейното схващане демонстрира същността на добрата алтернативна история. Неслучайно Хари Търтьлдав има докторат по история и е специализирал върху Византия. Явно разбирането на историческия процес е универсално.
Със сигурност през последните години Хари Търтьлдав се утвърди като един от най-продуктивните, ако не и като един от най-добрите писатели в жанра. В неговата поредица “Worldwar”, която се планира в завършен вид да наброява седем тома, в разгара на Втората световна война се намесва нова сила. Нашествие на космическа цивилизация поставя край на света такъв, какъвто го познаваме, и налага създаването на нови и неочаквани съюзи, необходими за оцеляването на човечеството. Романите предлагат сложна многосюжетна и многопланова картина, раздвижена с цяла кохорта от герои, както хора, така и пришълци. Често пришълците са по-интересните. Поредицата представя сблъсък на две много различни култури – тази на пришълците, стара и свръхстабилна, и нашата – динамична и допълнително оптимизирана, за да посрещне необходимостите на световната война. За съжаление Търтълдав разочарова с ред изкуствени предположения, необходими да изравнят поне в известна степен шансовете на човечеството и много по-високата технология на извънземните, както и с многократните повторения на очевидни неща. Въпреки привидната си сложност поредицата е доста елементарно четиво с известна информативна стойност за събитията от първата фаза на Втората световна война.
Нед Кели е ирландец по произход, живял е в Австралия и се е прочул с легендарните си обири. Освен това Нед Кели е притежавал природна интелигентност, развито въображение и може би заложби да се превърне в австралийски Вашингтон. Това е предположението, около което австралийският писател Бъртрам Чапдлър изгражда романа си “Кеllу Соuntrу”. Историята неведнъж е показвала, че границата между разбойник и революционер може да бъде преминавана и в двете посоки. Истинският Кели започва пътя си някъде по средата между двете и до голяма степен съдбата му е предопределена от обстоятелствата, които го тласкат в едната или другата посока. Чапдлър добавя към характера на Кели няколко липсващи черти чрез образа на една реално несъществувала германска емигрантка. Еt Violа, в света освен Съединените Щати има и втори мощен център на парламентарна демокрация. Както се оказва, конкуренцията между тях не довежда до нищо добро и дори след войната във Виетнам се стига до размяна на ядрени удари помежду им, но самата идея заслужава внимание с потенциалните си възможности.
Известният писател-фантаст Л. Е. Модесит-младши също опитва перото си в жанра на алтернативната история в “Оf Tangible Ghosts”. Тук хипотезата всъщност има различен характер – с какво би се различавал светът, ако призраците наистина съществуваха? И читателят наистина се сблъсква с призраци в тая книга – част от тях са недосегаеми, метафизични. Но има и други призраци, напълно реални и несравнимо по-опасни, които са общи между нашия свят и света на книгата – призраци на плаща и кинжала, които винаги живеят в полумрака на историята. Модесит описва свят, в който Холандия, а не Англия, заселва новия свят, и където призраците и живите са обвързани в сложни взаимоотношения. Главният герой, пенсиониран колумбийски разузнавач и понастоящем професор в малък университет на север от столицата, е въвлечен в борбата между независимите вече холандски колонии и тоталитарната Австроунгарска империя. Макар това да е един много различен свят, внимателният читател може да долови познатата мозайка на събитията около началото на Втората световна война. Наред с “Тhе Маn in the High Саstle” (“Хюго” за 1963 г.) на Филип Дик това е един от най-добре написаните романи в жанра. Като повечето продължения, и втората книга от поредицата, озаглавена “Тhе Ghost of the Revelator”, разочарова.
За разлика от Модесит повечето писатели държат да не се отклоняват твърде много от действителността, защото именно неслучайната прилика с реално съществуващи лица и събития е интересна и дава уникална възможност за създаване на исторически експеримент. Робърт Соубъл е подходящ пример за това. “For Want оf a Nail” има вид на учебник по история. Какво би станало, ако американската революция не бе успяла и колониите продължаваха да бъдат част от Британската империя? На по-дълбоко ниво книгата поставя въпроса какъв би бил светът без либерално-демократичната традиция, създадена в Съединените Щати преди двеста години. Според автора една реалност, доминирана от по-консервативна промонархическа философия, е по-стабилна от нашата. Безспорно това е една от най-добре развитите алтернативни истории, с таблици за житния добив и числеността на населението, с биографии на политически лидери и карти на държавите.
Със своя псевдодокументален характер книгата на Соубъл е типичен представител на редица подобни съчинения, сред които и известният сборник “If it Had Нарреned Оtherwise. Lapses into Imaginary Нistoгу”, от 1931 г. Редакторът Джей Си Скуайър кани ред известни личности от това време да напишат есета на теми като победа на маврите в Испания и на Наполеон при Ватерло. Сред авторите е и самият Уинстън Чърчил, който по това време се е занимавал с журналистика. В неговото есе “If Lее Наd Not Won thе Ваttlе оf Gettisburg”, генерал Лий освобождава робите и Британия признава южняшката Конфедерация на Съединените Щати. Много военни списания публикуват на страниците си подобни статии, свързани с вариации на различни сражения, но обикновено оценката на последствията е ограничена до няколко параграфа или дори напълно е оставена на читателското въображение.
Съвременните политици не са лишени от амбиции в алтернативната история. Нют Гингрич, бивш професор по социология в Университета в Литъл Рок, Арканзас, и бивш лидер на републиканската партия в Конгреса, в съавторство с “наемния” писател-фантаст Уилям Р. Форсчън издаде през 1995 г. романа “1945”. Единственото достойнство на книгата, която се чете като военен репортаж, е, че изразява с успех ултраконсервативните виждания на автора си. Една година по-късно издателството се отказа от планираното продължение “Fortress Еuгора”.
Моментът на отклонение от реалната история обикновено е някъде в сравнително близкото минало. Това позволява на авторите да направят повече паралели с истинските събития, но също така и ограничава промените, които могат да внесат. Интересно отклонение от това правило е романът на Хари Търтълдав “А World of Difference”, където промяната е въведена в момента на формирането на Слънчевата система. Планетата Марс е малко по-масивна, което й позволява да поддържа по-дебела атмосфера. Това не се отразява по никакъв начин върху хода на човешката история до 1975 г., когато спускаемият апарат на сондата Викинг-1 е разрушен от живо същество, използващо инструмент. Надпреварата във въоръжаването продължава в Космоса, Горбачов е свален в резултат на преврат и към Марс едновременно политат американски и съветски космически кораби в стремеж да установят контакт с марсианските жители. За съжаление Тьртълдав не успява да оползотвори достатъчно добре тази интересна идея и твърде често сюжетът попада в познатите шаблони от времето на студената война.
Преди 65 милиона години е времето на динозаврите. За щастие на човечеството те не успяват да се приспособят към промените в климата. Тук поставя своето “ако” Хари Харисън. В неговата трилогия “Eden” динозаврите не само се приспособяват, но развиват интелект и милиони години по-късно се сблъскват с хората. Отклонението тук е в далечната праисторическа епоха, така че в книгите няма герои с познати имена, но обществото, доминирано от биологична мотивация, предлага питателна храна за мисълта.
Стивън Бакстър е на противоположния край на спектъра. Във “Vоуаgе” Джон Ф. Кенеди е тежко ранен по време на атентата през 1963 г., но оцелява, за да види кацането на Луната. По-късно американската космическа програма е поставена пред дилемата совалка или полет към Марс. Подтикната от голямата публична подкрепа за лунната програма, администрацията на Никсън избира червената планета. Книгата има характер на романизирана биография, така типична за Съединените Щати, на първия човек, стъпил на Марс – американската астронавтка Натали Йорк. Бакстър, който по професия е инженер, е извършил истински подвиг, стремейки се да придаде максимална достоверност едновременно на техническите детайли и на задкулисните политически процеси. За съжаление това не се е отразило добре на четивността на романа, който на много места звучи твърде сухо.
Много по-добър анализ на последиците от ранна научно-техническа революция прави бащата на киберпънка Уилям Гибсън в сьавторство с Брус Стърлинг. В романа си “Тhе Differenепсе Еnginе” те създават комплексен свят, в който Байрон и Индустриалната радикална партия управляват Великобритания и информационният век идва заедно с парните изчислителни машини на Чарлз Бабидж. Джон Кийтс е не друго, а компютърен хакер и очевидно в това също се крие поезия. Обаче зад привидните заигравания с парадоксите на променената история прозира темата за отчуждението като главна болест на компютърната култура. Това е една от добре написаните алтернативни истории, с многоизмерни характери и добре обмислен сюжет. Авторите отделят похвално внимание на детайлите.
Част от алтернативната история е написана като резултат от повече или по-малко прикритото желание да се пришпори техническият прогрес. И ако във ” Vоуаgе” Стивън Бакстьр жертва космическата совалка в името на марсианската програма, авторите на “Тhe Radium Leagueе” (http://www.primenet.com/ ~dhuffman/index.htm) почти насилствено принуждават Никола Тесла да направи за около двадесет години самостоятелно почти всички велики научно-технически открития на двадесети век. Подобен уклон е присъщ най-вече на някои от популярните в Интернет любителски страници, каквато е тази. Значителна част от страницата е посветена на развитието на технологията, което до голяма степен измества фокуса от логиката на историческия процес.
Друга крайност, неведнъж демонстрирана в жанра, е прикриването в една или друга степен на всякакъв национализъм или реваншизъм зад маската на алтернативна история, като се започне от Република Тексас или независима Калифорния и се стигне до великата Македонска и Френска империи.
Алтернативната история съзнателно е създавана като такава. Това поставя извън жанра много произведения, които са предсказвали по един или друг начин събития от бъдещето, каквито са например много от романите на Робърт Хайнлайн и Айзък Азимов, или дори единственият фантастичен разказ на Иван Вазов, озаглавен “Последният ден на XX век”. Известно време след написването им събитията в тях се, превръщат в минало за читателя. Такава ретроактивна история не бива да се причислява към жанра, защото в повечето случаи тя е създавана със стремеж да се предскаже бъдещето, а не да се направи литературно-исторически социален експеримент.
Тематичното разнообразие в алтернативната история е огромно. Ред антологии под редакцията на Майк Резник се опитват да обединят произведения, посветени на едни и същи хора и събития. Неуспелият второкласен актьор Джак Кенеди съживява кариерата си с ролята на капитан Кърк в разказа “ТЬе Кеnnedу Еntrprisе” от Дейвид Джеролд в сборника “Alternate Kennedis”. Лорънс Арабски, известен най-вече от едноименния филм, приема исляма и поставя началото на свещена война в “Jihad” от Мерседес Леки в сборника “Alternate Warriors”. За периода между 1992 и 1997 г. Майк Резник беше редактор на общо осем подобни антологии, сред които “Alternative Оutlaws”, “Alternativе Ргеsidets”, “Alternativе Тyrants”.
Алтернативната история не подминава и малкия екран. “Sliders” е телевизионен сериал, появил се за пръв път на станциите на Fox Networк през март 1995 г. След три не особено успешни сезона той беше прекъснат и подновен през 1998 г. на SciFi Channel за поне още един сезон. Във всеки епизод група от пътешественици начело с аспиранта по физика Куин Малъри посещава различна реалност – светове, в които Великобритания все още управлява американските колонии, САЩ е самостоятелна монархия, адвокатите са по-скоро наемни убийци, гениите са любимци на публиката вместо атлетите, динозаврите не са изчезнали или дори ледниковата епоха продължава до наши дни. Спътниците на Куин се сменят в зависимост от договорите на актьорите. Сериалът дебютира с участието на известния британски актьор Джон Рис-Дейвис (“Индиана Джоунс и Последният кръстоносен поход”), който по-късно се отказа от участие, недоволен от качеството на предлаганите сценарии. Четиридесет и пет минутните серии не позволяват задълбочено изследване на последиците от промените в историята и създателите на сериала често се увличат по повърхностни ефекти.
С развитието на Интернет в последните години много любители получиха възможността да предлагат своите идеи на вниманието на широк читателски кръг, често преминаващ не само националните граници, но и границите на континентите. Заслужават внимание фензинът “Роint of Divergenсе” (httр://www.marmotgraphics.com/роd/) и подробната библиография на алтернативната история “Uhroniа” (httр:// http://www.skatecity.соm/аh/), поддържана от Робърт Шмунк. Последната обхваща стотици автори и оттам не е трудно да се види кои са любимите точки за промяна на историята. За почти всяко второ произведение това е Втората световна война, а за всяко пето – Американската гражданска война. Тази статистика е направена от Ивлин К. Лийпър.
Започвайки от 1995 г., на най-добрите творби в жанра се присъжда наградата “Sidewise Award”. Тя е назована така на името на разказа “Sidewise in Тimе” от Мъри Лейнстър и се дава отделно за кратка и дълга форма, с дължина съответно под и над 60 хиляди думи. Награда за специални достижения може да бъде присъдена за произведения, публикувани преди 1995 г. Досегашните лауреати са:
1998
– Дълга форма: Стивън Фрай, “Making History”, Hutchinson (1996) и Random House (1998)
– Кратка форма: Йън Р. Маклауд, “The Summer Isles”, в Asimov’s (окт./ноем. 1998) (Разказът е достъпен в Интернет на http://www.asimovs.com/hugos/summer.html)
1997
– Специални достижения: Робърт Соубъл, “For Want of a Nail… If Burgoyne Had Won At Saratoga” (1972)
– Дълга форма: Хари Търтълдав, “How Few Remain”, Ballantine/Del Rey (1997)
– Кратка форма: Уилям Сандърс, “The Undiscovered”, Asimov’s (март 1997)
1996
– Дълга форма: Стивън Бакстър, “Voyage”, Harpercollins UK (1996)
– Кратка форма: Уолтър Джон Уйлямс, “Foreign Devils”, Asimov’s (януари 1996)
1995
– Специални достижения: Л. Спрег де Камп, “Lest Darkness Fall” (1939), “The Wheels of If” (1940), “A Gun for Aristotle” (1958)
– Дълга форма: Пол Дж. Макоули, “Pasquale’s Angel”, Morrow/Avonova (1995)
– Кратка форма: Стивън Бакстър, “Brigantia’s Angels”, Interzone #91 (януари 1995)

България не се среща често в алтернативната история въпреки интересните възможности, които предлага нашето минало. Единственото произведение, специално посветено на нашата история, е “Islands in the Sеа” от Хари Търтълдав, в което Константинопол и Византийската империя падат под натиска на настъпващите турци още в началото на осми век. Скоро след това българският хан поканва мюсюлмански и християнски свещеници на диспут, изходът от който трябва да реши коя религия да бъде приета. И ако в реалната история решението е предопределено от силата на византийските легиони край южната граница, сега там са войските на друга сила.
Името на България може да бъде открито и на няколко места в поредицата “Аgent of Byzantium” от същия автор. Как би се променил светът, ако Мохамед беше приел християнството? Авторът щедро използва дълбоките си познания по история на Византия, но разказите са далеч от запомнящи се.
България се споменава и в есето на Уилям Джаксън “Тhrought the Soft Undrbellу”, публикувано в сборника “Тhе Нitler Орtions: Аlternatе Decisions of World WагII”, редактиран от Кенет Максий. Авторът изследва възможността съюзниците да дебаркират на Балканския полуостров вместо в Нормандия, защитавайки тезата, че подобно решение би довело до приключване на военните действия на европейския театър още преди края на 1944 г.
Няколко известни произведения от жанра на алтернативната история са познати на българския читател. “Тhе Маn in the High Саstlе” от Филип Дик (“Човекът във високия замък”, Бард, 1993) е сред най-добрите в жанра. В “Еоn” от Грег Беър (“Еон”, Бард, 1995 г.) алтернативно-исто-рическият елемент е засегнат минимално едва в самия край. “Faterland” от Робърт Харис (“Фатерланд”, Обсидиан, 1993 г.) по същество е трилър, описващ свят, където Германия побеждава във Втората световна война и американска журналистка и немски криминален полицай през 1964 г. разкриват двадесетгодишна конспирация за решаване на еврейския въпрос. Книгата е толкова успешен бестселър, че през 1994 г. кабелният телевизионен канал НВО прави едноименен телевизионен филм, който далеч не се доближава до идеите на оригинала.
До българския читател в ограничени количества са достигнали и ред руски произведения от жанра, сред които се отличават “Река Хронос” от Кир Буличов и “Иное небо” от Андрей Лазарчук.
Чрез сливане на няколко жанра алтернативната история предлага уникална възможност за синтез на съвсем нов подход за преосмисляне на миналото и бъдещето. Тя се доближава най-плътно до социалния експеримент, без постигането на новото знание за природата на човешките взаимоотношения да се измерва с милиони жертви.

Приложение: Кратка биография, подбрана от Ивлин К. Лийпър (http://www.geocities.com/Athens/4824/ah101.htm)
Класика:
де Камп, Л. Спрег, Least Darkness Fall (1949)
Дейтън. Лен, SS-GB: Nazi-Occupied Britain: 1941 (1972)
Дик, Филип К., The Man in the High Castle (1962)
Гарет, Рандъл, Murger and Magic, Too Many Magicians и Lord Darcy Investigates (1965 и по-късно)
Джоунс, Дъглас К., The Court-Martial of George Armstrong Custer (1976)
Кантор, Маккинли, If the South Had Won the Civil War (1961)
Лоумър, Кийт, Worlds of the Imperium (1962)
Мур, Уорд, Bring the Jubilee (1953)
Пайпътр, Х. Бийм, Lord Kalvan of Otherwhen (1964)
Робъртс, Кийт, Pavane (1968)
Соубъл, Робърт, For Want of a Nail…; If Burgoyne Had Won at Saratoga (1973)
Съвременни произведения:
Еймис, Кингсли, The Alteration (1976, Великобритания)
Бакстър, Стивън, Voyage (1996)
Кард, Орсън Скот, поредица Tales of Alvin Maker (от 1987 и продължава)
Делкорт, Питър, Time on My Hands (1997)
Драйфус, Ричард и Хари Търтълдав, The Two Georger (1996)
Еванс, Кристофър, Aztec Century (1993, Великобритания)
Фрай, Стивън, Making History (1996)
Гарфънкъл, Ричард, Celestial Matters: A Novel of Alternate Science (1996)
Харис, Робърт, Fatherland (1992)
Харисън, Хари, Stars and Stripes Forever (1998)
Харисън, Хари и Джон Холм, трилогия The Hammer and the Cross (1993-1996)
Кийс, Дж. Грегъри, Newton’s Cannon (1998)
Лаувиш, Саймън, The Resurrections (1992)
Макоули, Пол Дж., Pasquale’s Angel (1994)
Нюман, Ким, Anno Drakula (1992) и The Bloody Red Baron (1995)
Стийл, Алън, Rude Astronauts (1992)
Стърлинг, С. М., Island in the Sea of Time (1998)
Суонъик, Майкъл, Jack Faust (1997)
Търтълдав, Хари, The Guns of the South: A Novel of the Civil War (1992)
Търтълдав, Хари, How Few Remain (1997)
Търтълдав, Хари, тетралогия Worldwar (1994-1996)
Уилсън, Робърт Чарлс, Darwiniа (1998)
Уилсън, Робърт Чарлс, Mysterium (1995, Великобритания)
Антологии:
Бенфорд, Грегъри и Мартин Х. Грийнбърг (редактори), Hitler Victorious: Eleven Stories of the German Victory in World War II (1986)
Бенфорд, Грегъри и Мартин Х. Грийнбърг (редактори), тетралогия What Might Have Been (1989-1992)
Дозоа, Гарднър и Стенлъ Шмит (редактори), Roads Not Taken (1998)
Мартин Х. Грийнбърг (редактор), The Way It Wasn’t: Great Storie of Alternate History (1996, Великобритания)
Резник, Майк (редактор), Alternate Kennedys (1992)
Резник, Майк (редактор), Alternate Presidents (1992)
Критика и изследвания за алтернативната история:
Най-доброто е Alternative Histories: Eleven Stories of the Worlds As It Might Have Been (Garland, 1986) на Чарлс Г. Уоуф и Мартин Х. Грийнбърг
Докторска дисертация на Ед Макнайт (University of North Carolina, Cahpel Hill, 1994) Alternative History: The Development оf a Literary Genre е достъпна от UMI Dissertation Services като пореден номер 9508228
Ако можете да четете на немски, дисертацията на Йорг Хелбиг (Freie Universitate Berlin, 1987) е публикувана като книга (Der Parahistorische Roman. Ein Literarhistorischer Und Gattungstypologischer Beitrag Zur Allotopieforschung) и фокусира върху два основни типа алтернативна история: интелектуално изследване и фантастична алегория
Има също If It Had Happened Otherwise: Lapses into Imaginary History (Longmans, Green, 1931; exp. Sidgwick & Jackson, 1972; St. Martin’s, 1974) на Джей Си Скуайър; прераб. като If: Or, History Rewritten (Viking, 1931; Kennikat, 1964)

Между другото…
Алтернативни новини от последния час

„Линкълн съставя кабинет! За пръв път премиер-министър от колониите.“
„Германски парашутисти забелязани в предградията на Сидни. Премиерът Чърчил призовава към бдителност.“
„Маршал Де Гол не се отказва от спорните територии по руско-луизианската граница.“
„Свети Георги“ каца на Луната! Първите думи на ротмистър Гагарин: „Това е една малка стъпка за отделния човек и една гигантска стъпка за православното човечество!“
„Роналд Рейгън печели „Оскар!“
„Успешен тест на полската антиракетна система. „Те дължат предимството си на пленените руски и немски специалисти“, посочва коментатор от Пентагона.“
„В ранните часове на 22 юни китайски танкове пресякоха финландската граница.“
„Ацтекската империя прсодължава да укрепва източната си граница. Вождът Поразяващата длан осъжда продължаващия персийски империализъм в Африка.“

1 Comment

Filed under alternate history, alternative history, Book Review, book reviews, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, ревюта на книги, science fiction

Две неправилни книги: „Сестри Палавееви“ от Алек Попов и „Закриването на Америка“ от Величка Настрадинова


Неправилни е неточна дума, за това което искам да опиша. Колебая се между „политически некоректни“, като буквален превод на английския израз „politically incorrect“ или просто необичайни, и кое е по-подходящо оставям да решат другите читатели, всеки за себе си.
Алек Попов направи име в съвременната българска литература с „Черната кутия“ и „Мисия Лондон“. „Кутията…“ прочетох от любопитство, защото лично познавах бащата на писателя – той ми преподаваше „Математически анализ“ в първи курс. Аз бях един от сто и двадесетте студенти, които в ужас гледаха как изпълва дъска след дъска – в голямата аудитория на ФМИ-то имаше три, те се вдигаха една над друга и в края на двучасовата лекция изглеждаше като че ли цялата стена е изписана с математически символи. Описанието на романа откровено подсказваше за автобиографични елементи, започнах го по тази причина – за да ме върне поне за кратко в годините на ранното ми студентство, но му се насладих като на прекрасна литература.
„Сестри Палавееви“ беше рекламиран като „първия партизански роман, написан след края на комунизма“. Това е разказ за две сестри, гимназистки, които изненадващо за самите себе си, се оказват въвлечени в партизанското движение – на пръв поглед типична история как момичетата от деца се превръщат във възрастни – “coming of age story“ На второ място романът е трилър, разказващ за преследването на двете сестри и на партизаните от жандармерийския капитан, известен в прякора Нощ. На трето – историите на паноптикум от герои, с които двете Палавееви се срещат докато трае краткото им приключение при партизаните.
За мен трилърният елемент беше най-слабото място на романа заради предсказуемостта си, а най-много ми хареса как пестеливо и между другото са развити второстепенните герои. Откровено казано, те ми се сториха по-интересни от двете сестри, които въпреки много си неочаквани умения, в края на краищата са две тинейджърки без почти никакъв жизнен опит, две момичета, които са се начели и наслушали на романтични приказки и които с лекота са се оставили да бъдат излъгани. Те просто не предлагат достатъчно дълбочина за да бъдат интересни, за разлика от останалите в отряда. Даже младите партизани са видели и преживели много повече, натрупали са жизнен опит и са по-любопитни като герои; дори някой от тях предизвикват съчувствие – именно това имах предвид, казвайки, че романът в известен смисъл е политически некоректен. А ако това беше филм, можеше да се каже, че жандармерийският капитан буквално открадва сцените, в които участва. Без да има дълбочината и особено цинизма на Велински от „На всеки километър“, този герой предлага любопитно противоречие – убиец с характер на хрътка, който губи ума и дума пред една гимназистка, демонстрирайки почти пълно отсъствие на социални умения.
За разлика от новелите на Богдан Русев, за които писах по-рано, романът на Алек Попов не изобилства с исторически детайли и фактология. Аз забелязах само един вероятен анахронизъм – „Свири хармонико“ е бригадирска песен, учуден съм, че партизаните я пееха.
Краят на книгата намеква за възможно продължение и няма да се учудя, ако то ще свърже романа по някакъв начин с „Мисия Лондон“. Но не питая големи надежди характерите на сзестрите да станат по-интересни – едната по всяка вероятност ще се превърне в богата безделничеща съпруга, а другата – в бездушна бюрократка.

* * *

„Закриването на Америка“ е недетска детска книга. Авторката Величка Настрадинова ми е позната от далечните детски години – „Приключенията на дядо Пиперко“ беше една от първите книги, които прочетох. Тя формира литературния ми вкус в най-ранна детска възраст и първият ми литературен опит беше fan-ficiton (любителско продължение на литературна творба, филм, телевизионен сериял) на тези знаменити „Приключения…“ – колкото и пъти да ги препрочитах, те все свършваха на същото място, а аз исках да има още, и в миг на отчаяние затраках на мамината пишеща машина…
Един приятел, който търгува с книги и добре познава слабостта ми към произведенията на Величка Настрадинова, ми намери книгата, уж за децата, но аз я прочетох пръв. „Закриването…“ е историята на две момиченца на по десетина години, от Пловдив, които са евакуирани в едно от близките села заради бомбардировките на съюзниците. Светът на децата се сблъсква със света на възрастните, хлапетата се опитват да осмислят ставащото, доколкото и както могат. Заглавието иде от реакцията на едно по-малко братче, което в отговор на известието, че именно американците бомбардират, решава да закрие Америка, с надеждата, че бомбардировките ще спрат. Уви, те не спират.
Момиченцата, макар и умни, и разсъдливи, навярно са интересни герои само за хора, които имат малки деца и за да ги сравняват с тях. И тук по-интригуващи са възрастните, с които хлапетата се срещат. Селото е наводнено с бедни интелигенти, които са се оказали без източници на доходи и една преживяват. Една рокля „обхожда“ половината жени, като по пътя няколко пъти се прекроява, за да послужи за съответното събитие. На страниците на книжката – строго погледнато, това е повест, – момиченцата познават добрина, съчувствие, предателство и смърт.
Величка Настрадинова създава забележителни второстепенни герои. Какво струва само руският емигрант Ацит, който търгува с оцет. Не мога да се сдържа да не цитирам дословно:

– Ацит-ацит, защо имаш перушина в ушите?
– Слушал команди. (На Ацит-ацит ушите са обрасли с дълги косми).
– Ацит-ацит, защо ти е толкова голяма устата?
– Целавался.
– Ацит-ацит, защо нямаш зъби?
– Гаварил.
– Ацит-ацит, защо нямаш коса?
– Мислил о человечество.
– Ацит-ацит, защо продаваш оцет?
– От скроб. Ако я бил счаслив, продавал би мед, да вино.

– Ацит-ацит, кой сега царува в Русия?
– Маршал-семинарист.
– А в Германия?
– Ефрейтор-самозванец.
– Ами в Америка?
– Политик-паралитик.
– Ами в Италия?
– Дуче-куче.

Излишно е да обяснявам защо причислявам и тази книга към политически некоректните. Всъщност е малко чудо, че тя изобщо е била публикувана.
Трудно е да бъда сигурен, но вероятно „Закриването“ съдържа доста автобиографични елементи – Величка Настрадинова е родена през 1936 година в Пловдив, което я „поставя“ по възраст и място близо до героините й (В.Н. има и сестра – известната естрадна певица Мария Нейкова).

* * *

Започнах да пиша това ревю с идеята да сравня книгите, но ми е трудно е да избера коя от двете ми харесва повече. Те разказват за труден и противоречив, дори взривоопасен период от историята ни, който има преки паралели със съвременната политика. Романът на Алек Попов е динамичен, изчистен и повествованието се развива с размах. А повестта на Величка Настрадинова е бавна, напевна и поетична. След цитата на Ацит, бих добавил и руската дума „вдумчива“. Аз определено съм пристрастен – нали литературните ми вкусове са формирани от „Приключениятя на Дедо Пиперко“, – и мисля, че „Закриването“ е по-добра литература. Освен това афоризмите, които се срещат в него, са великолепни. Но Алек Попов е млад, и както показа „Черната кутия“, има талант.

* * *

„ Сестри Палавееви“, автор Алек Попов, издателство „Сиела“, София, 2013, 308 страници, цена 14 лева
„Закриването на Америка“, автор Величка Настрадинова, издателство „ Отечество“, София, 1981, 112 страници, цена 0.44 лева

* * *

Страницата на Алек Попов: http://www.alekpopov.net/index%20-%20Biography%20-%20B.html
За новата книга на Величка Настрадинова „24 чисто нови приказки“: http://www.blitz.bg/article/33775

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, История, литература, history, Literature, ревюта на книги

RIP: Фредерик Пол (Frederick Pohl), 26.11.1919-2.09.2013


Вчера е починал авторът на „Гейтуей“, един от малкото, които „помнеха началото на фантастиката“, както написа някой за него. И за мен той беше емблематична фигура в жанра – както със собствените си произведения, така и и с литературния вкус, който беше наложил като редактор и издател – може би малко хора знаят, че именно Пол е човекът, дал зелена улица в живота на Самюел Дилейни (Samuel Delany) и Джоана Ръс (Joana Russ), чийто „Dhalgren“ и „The Femle Man“ той е купил като редактор в „Bantam“.

Пол бе патрон на социалната и твърдата фантастика. През далечната 1972 година се появява неговата новела „The Gold at the Starbow’s End“. Прочетох я много по-късно, някъде в средата на 90-те години и погледът ми се „закачи“ в реплика на един от героите, който казваше, че в средата на всяка галактика има свръхмасивен обект. По съвременната терминология – черна дупка. Любопитството ми беше толкова силно, че дори написах писмо на Фредерик Пол, за да го попитам как му е хрумнала идеята. По негово време черните дупки са били дискутирани само като източник на енергия за квазарите, и дори до средата на 90-те години се водеше спор дали квазарите се намират в обикновени галактики. Той ми отговори, че за съжаление не си спомня, но най-вероятно е базирано на статия в някое научно популярно списание. Преди десетина години пък отправих към него съвсем неофициално запитване по молба на един от организаторите на Еврокон-а в България дали би се заинтересувал да му бъде почетен гост, и при какви условия. Уви, отговорът беше неутешителен – трудно му е да пътува и може да го прави само с придружител, което умножи цената на визитата по две. Вместо него почетен гост беше Шекли.

А сега Пол го няма, и няма кой да отговори от къде се е взела тази или онази откачена идея (която най-неочаквано се е оказала вярна!), или как Пол е срещнал Сирил Корнблат, или как се решил да купи романа на Дилейни. Но остават книгите и спомените му, включително и чудесния му блог: http://www.thewaythefutureblogs.com/

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, История, литература, научна фантастика, history, Literature, ревюта на книги, science fiction

Гост блогър: Александър Карапанчев за древните арабски калиграфи Хатати


ХАТАТИ: ПРОБЛЯСЪК

 

от Александър Карапанчев

 

КОРАНЪТ забранявал рисуването на живи същества, защото трябвало да им се вдъхне душа, а това можел да стори само Аллах. Изглежда повечето художници – от нашия така беден на живописни шедьоври век – са доста наплашени от Аллаха: картините им често са бездушни комбинации от цвят, перспектива и идея, ако въобще ги има. Но жаждата на древните араби по живопис одухотворила калиграфията, превръщайки я в изкуство, нетърпящо влияние отникъде. Хататите – майстори в краснописа – създали над сто вида шрифтове, разнолики като живота, прелестни, вечни.Надписите им още туптят по джамии и сараи, по тюрбета, мостове или ръкописи и излъчват вълшебството на ненадминато въображение.

 

И ИЗХОДНИЯТ пункт на писането – хартия, перо, мастила – също се преобразил в източното изкуство. Буквите се рисували с тръстиков калем, особено удобен за редуване на тънки с удебелени, на ъгловати с изпъкнали линии, каквито изисква арабската азбука. Хубавият почерк зависел много от добре подострения калем, за който персийската традиция предписва, че трябва да бъде: отвън сурх – червен; отвътре сефид – бял; сахт – твърд; и сенгин – тежък. Тогавашното мастило напомня съвременния туш. И до днес то е съхранило багри и блясък. Арабите обичали отдън сърце украсата и употребявали най-различни мастила. Само от изброяването на мастилената им палитра на човек може да му се разнежи душата: златисто, бяло, синьо, червено, гълъбово, розово; а пък в класическата си книга „Калиграфите и миниатюристите на мюсюлманския Ориент” французинът Юар дава рецептите за получаване на такива тонове като бадемово, патладжаново, вариации на зеленото.

 

 

НАПРИМЕР от индиго и арсенова жълта се раждали маслинено-зелено, мюнгово-зелено („сорт индийски зеленчук”), динено-зелено… Тъй че и в колоритното богатство хататите били изтънчени магьосници. А ръкописите си те наръсвали с рик (златен прашец), който служел за попиване и придавал царствени искри на текста.Между шрифтовете бихме споменали с особено удоволствие таус. Той се използвал предимно за заглавия и буквите му представляват пауни в разнообразни пози. Юар включва в труда си пет букви-пауни: изпипани детайлно и според естеството на знака – с прострени надлъж, извити като дъга или изправени вертикално опашки, обсипани с „паунови очи”. Птиците имат крехки крачка и филигранни коронки върху главите, а над или под тях виждаме още попрецизно изписани „паунови очи” – това са диакритичните точки, променящи смисъла на буквата.

 

ЖАЛКО, че у Юар примерите от таус са черно-бели: то е все едно да гледаш картини на мага Чюрльонис в някой стар сивкав вестник.Ала какво пречи да си разтворим душата, да замахнем с крилете на фантазията и пред нас да засияят в цялото си великолепие на нюанси и линии тези птици, тъй обожавани от естетите на ХІХ век? Трябва да е било опияняваща хармония, с аромат на райски градини, с вкус на шербет, приготвен от най-умелия сладкар в халифата, и радост както при откриването на звезда! Мелодии от синьо и зелено, които приглаждат опънатите нерви, измиват от очите саждите на всекидневието, подкрепят и насищат ума. Лазур; динено-зелено покрай индигова дълбока тъма; гъвкава мекота на маслинено-изумрудено плюс изгревна розовина в крачетата; очички като бадемови късчета; по-нататък – нар и патладжан; разперени златисти мигли на „пауново око”!

 

ДАЛИ душата може без глас да реве от възторг пред такива уж прости неща като шрифта таус? Наглед прости, със сърце, пулсиращо в безсмъртна растителна плът, и сътворени преди столетия, когато жаждата по живопис е изгаряла човека отвътре, без да го наказва с равнодушие и сребролюбие… Подухва ветрец от лаврова горичка: като дух от бутилка възниква елинският мит за „пауновите очи”. Някога Аргус, стоокият страж на Ио, бил убит от Хермес; и Хера, за да не помръкнат чудесните зеници на великана, ги пръснала по опашките на свитата си от бели пауни. И ето че очите на Аргус – звездното небе в човешки облик – оттогава светят по осанките на пауновото племе. Светят, горят, пламтят, подсилвани от човешкия глад за съвършенство…

 

ОТ СТАРИННИТЕ арабски ръкописи продължават да ни гледат буквите таус, които искрят с божествения огън на хора, отхвърлили преградата пред изкуството: дори когато тя идва от самия Аллах. Днес жаждата за живопис разцъфтява в светлината на все по-мъдър ден, но ние още се сблъскваме с куп бездушни картини, с художници, изгонили в далечни-далечни ъгли красотата, чувството и интелекта, с шрифтове по книги, фирми, медии или филми – над които древният хатат само би се изсмял. Макар и тленен, той все още има работа; въображението ни сякаш продължава да се труди вместо него. Вдъхновен, арабският хатат изписва заглавието с букви-пауни, поръсва ги с рик и топва калема, за да извае текст, който може би и сега не е загубил много от поезията и мъдростта си. После навива ръкописа на руло и го слага в копринена кесия – ново произведение на изкуството.

 

 

А ПЪК Аллах… А пък Аллах се озърта от своите чертози да не би някой правоверен да се осмели и въпреки забраната му да вдъхне грам душа на творбата си. Обаче вездесъщите му очи не улавят нищо. И сред хоровод от бели като пилаф хурии Аллах лека-полека се отдръпва, чезне, победен от копнежа на хората по живопис. Така че няма защо да се колебаем, той вече няма да ни пречи, ние сме богоравните – хиляди, милиони, милиарди – и в нашите творения все по-често трябва да трепти душа, защото само ние можем да я вдъхнем истински. И там, в световете, които ни чакат неоткрити, да засадим стръкче от арабската калиграфия. Нека според персийската традиция подостреният ни калем да не бъде: суст – мек; сиях – черен; сабук – лек; и сухте – изгорял.

 

Leave a comment

Filed under История, литература, history

12.04.1961 г.


И по-късно:

И малко за Българската космонавтика:

http://more.info.bg/article.asp?topicID=339&issueID=1689

Leave a comment

April 12, 2013 · 12:41 pm

Още алтернативни Българии – новелата „Бурени“ от Богдан Русев (A.K.A. Робърт Блонд)


Алтернативната история е моя старя любимка (i.e., есето „Алтернативната история – сираче с три мащехи“, разказът „Думи под вълните“, романите на Ники Теллалов) и когато попаднах на анотацията на новелата „Бурени“ от Богдан Русев, просто трябваше да прочета произведението: „София от една друга версия на петдесетте, в която общата европейска валута е райхсмарката… Бургас от една друга версия на деветдесетте, в която победилият социализъм властва над свободния свят… Пловдив от 2050 година, в която центърът на света е на двата бряга на Босфора. Три града, трима мъже, и една тайна, която ще ги промени завинаги.“

Новелата разказва история с изненадващи обрати, така че няма да коментирам сюжета. Намирам го за увлекателен. Но по-важното за мен е, че в това произведение има идея –стремежа да надвием смъртта. Стара тема, по която е трудно да се каже нещо ново. Тримата мъже, за които се говори в анотацията се опитват да постигнат безсмъртието по различен начин и за различни хора.

Трите алтернативно-исторически фона не са самоцел, а инструмент, използван доста умело за да подчертае общото между героите. Направи ми впечатление отработването на детайлите, което обаче сигурно ще остане незабелязано за човек, незапознат с историята на Нацистка Германия, или не израстнал при социализма.

Новелата е част от авторския сборник „Думи“, изд. „Обсидан“, 2012 г. Във фантастичните среди Богдан Русев може би е по-известен с псевдонима Робърт Блонд, под който в началото на 90-те г. на миналия век издава множество книги-игри.

 

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Book Review, book reviews, Bulgaria, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, ревюта на книги

ДРАКУС – ново българско „периодично издание за фантастика, фентъзи, криминални разкази, разкази на ужаса, мистерии и приключения“


Първите два броя на списанието ми попаднаха при последното пътуване до България, благодарение на сподвижническите усилия на Генерала. „Дракус“ е периодично издание на Русенското издателство „Гиана“. До сега са се появили два броя за 2012, а Интернет ми каза, че третият брой излиза тези дни, ако вече не го е направил. Форматът e оригинален – вертикална половина на лист А5. Редактор е Кети Илиева, а кориците – които също ми харесаха, – са дело на Dark Pics Project. Според briagnews.bg издател е Явор Цанев, който обаче според хартиеното издание е отговорен само за предпечатната подготовка. Според Укипедията, името на списанието идва от родопски таласъм, който живее в изоставени сгради и под мостове, приемайки вид на куче или котка.

Разказите са… мрачни, много с вътрешен монолог. Аз харесвам този похват, но подозирам, че повечето читатели биха го намерили за тежък. Нивото ми се стори малко неравномерно, но пък жанровете, темите, и епохите са разнообразни – от петнадесети век до далечното бъдеще. Някои разкази не са нищо повече от винетки, описващи героя, други са една сцена, трети ми се стриха малко наивни, има дори „новелизация“ на RPG. Разнообразието е сила на списанието, всеки може да намери нещо според вкуса си. И последно – всеки брой, съвсем по феновски, завършва с класически готически разказ – в първите две книжки са представени Едгар Алан По и Октав Мирабо.

За съжаление списанието практически отсъства от Интернет пространството, а това е лесен начин за реклама, и там би могло да се представят авторите, да се сложат връзки към други техни произведения и пр. – за което в самото списание просто няма място. Намерих само едно единствено друго ревю: http://chetene.blogspot.com/2012/11/1-2.html (в което има съдържание), както и кратка обява във Фейсбук.

 

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, литература, научна фантастика, history, Literature, ревюта на книги

За книгите и хората: Маресиев, Северски, и обръчите на времето (и пилотите без крака)


Баща ми имаше в библиотеката си няколко книги от онази военно-историческа поредица с червено-бели хартиени подвързии, наречена “Победа”. Помня, че се най-напред се опитах да чета “Горящият сняг” на Бондарев, – трябва да съм бил на десет-дванадесет години, – но романът, който изгълтах почти на един дъх беше друг и принадлежеше на Борис Полевой: “Повест за истинския човек”. В него се разказваше за Алексей Мересиев , съветски летец от Втората Световна война, който лети без крака. И не само лети, ами лети добре, защото дори сваля няколко немски самолети.

Когато в училище ни дадоха “Повестта” за лятно четене, вече я бях минал, а по-интересните части даже няколко пъти.

На челно място сред тях беше битката с “Фоке-Вулфите”, но имаше и други: героят, който се бие с плевелите, героят, който си продава часовника за да купи храна от черноборсаджиите (немислимо откровение за онова време!), бомбандировката при която загиват другарите му. Почти убягна от вниманието ми един дребен момент – как приятели му дават изрезка от вестник, в която се разказва за царски офицер, който също е летял без крака. Наистина, само без един, а не без два, както Мересиев. По-късно в Кърджалийското кино пуснаха филма по книгата, със съвсем младия Павел Кадочников в главната роля. Помня, че копието беше много надраскано, което само засилваше контраста на черно-белите кадри и правеше филма да изглежда почти като графика, нарисувана с въглен.

После ме взеха в казармата и докато служех ние се преместихме в друг град. Заминах да уча в София и книгата изчезна от полезрението ми.

Спомних си за нея по случайност, прочитайки някъде в безганичните простори на Интернет, че името на онзи, другия безног летец е Александър Северский. Станах от стола, направих три крачки до библиотеката си и извадих книгата му “Victory Through Air Power”. Моят екземпляр е напечатан във Великобритания и няма година, но съдейки по надписа с писалка на полето, книгата е закупена на 19.юли.1943 г. в Южна Африка, така че аз притежавам или първото издание или една от първите допечатки. Попаднах на нея случайно, в една антикварна книжарница в Шефилд, където бях на конференция по звезди купове в началото на август, 2008 година. Книжарницата беше затворена, но собственикът вършеше нещо и като му казах, че идвам от Чили, където книги на английски не се се намират лесно, ме пусна да се поровя из лавиците. Сигурно не съжаляваше после, защото излязох с две чанти книги, които се наложи да нося в ръчния багаж. Само че хитреците от Бритиш Еъруейс ме накараха да си претегля раницата и ме глобиха десет паунда, което беше само половината на истинския ми свръхбагаж. Служителят се смили като видя българския ми паспорт. Така безгрижно отлетях за Цюрих, без да подозирам с какво съм се снабдил. Там се срещнахме с жената и децата и продължихме за Чили. Докато пътувахме, започнах да чета новите придобивки…

 

* * *

 

Наистина, в “Повест за истинския човек” не се споменава нито името, нито за кого е воювал безногия летец: “Порывшись в планшете, он вынул оттуда вырезку из какого-то журнала, совершенно истертую, расползшуюся на сгибах и бережно подклеенную к лист целлофана. В ней говорилось о летчике, который летал без ступни. Но ведь у него одна нога все-таки была здоровой. Потом, он не истребитель, он же летал на допотопном “фармане”.

Според уикипедията това не е съвсем точно, на него, също както на Маресиев (така се казва прототипа на литературния герой Алексей Мересиев), му отрязват крака до под коляното. Той се връща в действащата армия и според различни оценки сваля между шест и тринадесет вражески самолета на немския фронт. Малко преди 1917 г. е назначен за руски военен аташе в Съединените Щати, където остава след революцията.

Северски е забележитлена личност. Емиграцията му започва с ресторантъорство, но постепенно той се връща към любимата си авиация и до 60-те години се занимава със строеж на самолети. Неговата фирма Seversky Aircraft, и нейната наследница Republic Aviation Corporation създават много забележителни самолети, сред които P-47 Thunderbolt, най-масовия американски изтребител на Втората Световна Война.

Но руснакът емигрант се изявява и като теоретик на военното дело. Книгата му, спомената по-нагоре, е бестселър, който четири седмици оглавява списъка от най-продавани книги на Ню Йорк Таймс и има тираж над пет милиона бройки. В нея Северски защитава ролята на военновъздушните сили в съвременната война. Макар да го отрича, според мен руснакът е идеен последовател на доктрината на италианския генерал Джулио Дуе (Giulio Douhet), който защитава тоталната въздушна война, и чийто девиз е “бомбандировачът винаги ще достигне целта си” (мой свободен превод на оригиналното: the bomber will always get through), както и на американския генерал Били Митчел (William Mitchell, на когото Северски посвещава книгата си), но за разлика от тях набляга на изтребителната авиация, а не на бомбандировачите. За отбелязван е, че техен виден съмишленик е самият Херман Гьоринг, който претърпява поне два провала, опитвайки се да следва същите идеи на практика. Първото е, когато уговаря фюрера да задържи настъплението на немските танкове към Дюнкерк за да остави на Луфтвафе унищожаването им. Англичаните се изтеглят, макар да оставят след себе си почти цялата си техника. Вторият опит е знаменитата Битка за Британия – един период между Юли и Октомври 1940 г., когато Луфтвафе се опитва еднолично да се справи с Великобритания. Победата в тази битка обаче принадлежи на знаменития Хю Даудинг (Hugh Dowding), но това е друга история.

Съвременните последователи на Дуе, Митчел и Северски за американците, които приложиха стратегията, с повече или по-малко успех, в Югославия и Ирак. Заслужава да се отбележи, че модерните високотехнологични оръжия правят идете на теоретиците от миналия век много по-действени, поне когато се воюва срещу редовна армия (несиметричните противопоставяния на армия срещу партизани са отделна тема).

Книгата на Северски съдържа забележителни предвиждания за бъдещето на авиацията: динамичен контрол на направлението на полета при който се променя посоката на тягата за разлика от традиционния контрол с елерони и кормило (това във времето когато витловата авиация е царица на небето!), използване на бронята като структурен елемент на самолета, масово въоръжаване на самолетите с ракети и други. Някой от тях са осъществени, например ракетите, както признава самият автор, вече са на въоръжение в съветските щурмови самолети от онова време.

Северски умира в Ню Йорк през 1974 година на 80-годишна възраст, а Маресиев – през 2001 година, в навечерието на 85-ия си рожден ден. И двамата се наслаждават на огромна популярност – за тях са снимани са филми и са писани книги, те самите са оставили спомени и съчинения (след войната Маресиев става професионален историк). В Съветския Съюз дори е поставена опера за Маресиев, а Уолт Дисни филмирa Victory Through Air Power. На името на Маресев през 1974 г. кръщават астероид. Смело може да се твърди, че двамата безкраки летци оставят следа след себе си.

 

* * *

 

Прочетох “Повест за истинсия човек” към края на 70-те години, а Victory Through Air Power – близо четиридесет години по-късно. И двете книги ме впечатлиха: едната като дете, другата, като възрастен човек. На пръв погледна, връзката помежду им е невероятно съвпадение, но като се замисля, стигам до обратния извод. Човек изгражда навици и интереси още на десет години. И тези навици, който съм започнал да си създавам през далечната 1977 или 1978, или която и да е точно година, докато съм четял и съм бил впечатлен от човека, направил всичко възможно да полети без крака, са ме накарали четири десетилетия по-късно, в държава на хиляди километри, да посегна към към другата книга. Кой знае дали Маерсиев е научил за Северски нещо повече, отколкото е било написано в онази изрезка, кой знае дали Северски е чул някога за Маресиев.

Жизнените им пътища са много различни и не става дума само за политическтие системи, ами и вероятно и за характерите. Маресиев се жени, отглежда две деца, едното от които е инвалид от детска възраст. До последните си години се среща с публика. Северски е човек, който винаги става център на компанията, център на вниманието. Съпругата му е видна красавица, която, – според вестниците от онова време, – тайно се научава да пилотира самолет за да изненада приятно съпруга си (оригиналната вестникарска статия по този повод може да се прочете в Google Books). Освен всичко друго, Северски е пробивен и успешен предприемач, авиоинженер и авиоконструктор. До последните си дни той е съветник в Американските ВВС. И двамата са воювали за отечествата си, но подозирам, че преди всичко ги обединява любовта към небето. Както и Дъглас Бадер, Ханс Рудел, Генадий Белоусов и Захар Сорокин, а може би и други, които също са летели с протези.

Сигурно същите сeнтименти са верни и за онзи чешки пилот, който след капитулацията на родината му отказва де се предаде, качва се на самолета си, и отлита за Полша. Там също воюва срещу нацистите, докато и Полша капитулира. Той отново се качва на самолета си, и сега отлита за Великобритания, където се сражава в редовете на полска част, докато не изчезва при поредната мисия, ставайки рекордьор на Кралските военно-въздушни сили по брой свалени вражески самолети, според неофициалната статистика. Но и това е друга история.

 

* * *

 

От известно време нося със себе си книжката на Северски. Кръгът, или по-скоро обръчът на времето напира да се затвори и тайно подбутва пръстите ми към клавиатурата.

Днес се предадох, преборих дрямката, която иначе завладява нощните ми смени на Паранал, и запоих двата края, доколкото можах.

 

 

Валентин Д. Иванов

19/20.12.2012

ЕСО, Паранал, Чили

 

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, История, литература, history, Literature, ревюта на книги