Tag Archives: bylgarska fantastika

РЕЗУЛТАТИ ОТ КОНКУРСА ЗА ФАНТАСТИЧЕН РАЗКАЗ


посветен на незабравимия Иван Попов, който днес, 28 май 2020 г., щеше да навърши 50 години.

Срокът за изпращане на творбите беше от 27 декември 2019 г. до 31 март 2020 г. След анонимно оценяване на получените 75 разказа

журито в състав
Елена Борисова, Далия Ал-Халил, Григор Гачев, Васил Сивов, Юрий Илков и Дилян Благов

присъжда следните награди:

Първа награда (500 лв.) – на Николай Христов Теллалов за разказа „Архив“
Втора награда (300 лв.) – на Владислав Димов Атанасов за разказа „Владимир“
Трета награда (200 лв.) – на Калоян Кирилов Захариев за разказа Keisatsu monogatari

Честито на победителите! За тях са подготвени и предметни награди, представляващи стъклени купи, авторска изработка от Надежда Лилова. Организаторите на конкурса ще се свържат с авторите, за да се уточни начина за получаването на наградите.

Финалната подборка с първите 20 разказа в подреждането, които ще бъдат издадени в сборник, включва още заглавията:

„Демон“ от Михаил Димитров
„Забравена от бога канонерка“ от Ивайло П. Иванов
„Истри“ от Георги Янакиев
„Ефикасен“ от Мария Вълчева
Les gitans от Мирослав Ангелов
„Книгата, която пишеш“ от Мартин Петков
„Тъжните хълмове“ от Боян Йорданов
„Аз, Рептилът“ от Николай Гешев
„Висока степен“ от Милена Крумова
„Ритъмът на Шеол“ от Николай Симеонов
„Светещи икони“ от Георги Кръстев
„Талос“ от Маргарита Стефанова
„Черният списък“ от Калина Александрова
„Да разбъркаме колодата“ от Кирил Гумнеров
„Изгубената цивилизация“ от Яница Христова
„И не си пиши писма“ от Камен Йорданов
„Майндстер“ от Валентин Д. Иванов

Най-хубавото от конкурса е, че участваха множество творби с високо качество. Доказателство за това е фактът, че извън подборката от двайсет заглавия останаха немалко хубави разкази, някои от които може да бъдат публикувани в сп. „Тера фантастика“ в съгласие с предварително обявените условия.

Екипът, организирал и провел конкурса, изказва сърдечни благодарности към всички участници и им пожелава здраве и бъдещи творчески успехи!

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, Литературен конкурс, киберпънк, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Кой си ти, синко?


Разказ от преди три десетилетия за съмненията в реалността и откриването на себе си, очевидно написан под силно влияние на Филип К. Дик. Не е публикуван никъде, но през онова същото BBS за фантастика, което споменах по-рано, се озова в Читанката преди доста години.

* * *

Пръстите ми спират на два инча от клавиатурата. Докато си припомням номера, някой отзад изследва твърдостта на ребрата ми с лакът. От своя страна проверявам как са в това отношение пръстите на краката му. Изглежда не са особено добре, защото той изохква и полага сериозни усилия да ми каже нещо. Прекъсвам го като хлопвам вратата под носа му.
Случката ме развеселява, но това е нищо в сравнение с радостното откритие, което правя миг по-късно: пръстите ми самостоятелно са набрали шестнадесетцифрения код. Като за след четири години Отвъд никак не е лошо – там човек малко по малко губи формата си.
Време е да влизам. Главния не е на себе си. Толкова е нервиран, че на два пъти се опитва да намести несъществуващите си очила. Навик, останал му от времето, когато и той е бил Отвъд.
– Уйлям, на Земята ще идеш после. Дерек още не може да дойде на себе си, а с Тоби имаме контролна връзка след тридесет и шест часа. Човекът ще ни го намериш ти.
Тръгвам е силна дума за това, което ми предстои лично да извърша и слаба за онова, което действително ще се случи. Правя няколко крачки и заставам във фокуса на конвертора. Две наносекунди по-късно се намирам в самия център на пъстър многолюден пазар. Разноезичните разговори се смесват в клокочещ ромон, неразличим за ухото.
Законите на този свят са безпощадни – едва появил се в него и се превръщам в обект на интереса на шишкав търговец. По челото му се стичат едри капки пот, а пръстите му лъщят от мазнина. Защо понякога не обичам да излизам Отвъд?
Налага ми се да употребя доста ловкост, докато се мъча да се освободя от компанията на лавкаджията. Изглежда, че само ловкостта ми няма да е достатъчна. Е, той сам си го изпроси: поглеждам го с един от моите погледи, от който човек дълго и сериозно се замисля; понякога завинаги.
Изглежда търговецът не е свикнал да прави това, защото се вкаменява с протегнати напред ръце. Околните бързо се досещат, че в него се е вселила нечиста сила и се отдалечават така, като че ли тук току що се е разхерметизирал реликтов реактор. То си е така, а и аз нямам намерение да ги убеждавам в обратното. Защо да лъжа бедните хорица?
Според записите в меморатора на Дерек, човекът, който ни е необходим, е наблизо. Шляя се между сергиите, като внимавам да не се задържам по-дълго никъде и да не се заглеждам в нищо. Тази тактика се оказва успешна – сравнително бързо и почти безпрепятствено стигам до търсената уличка. Ориентирите съвпадат: порутен чердак, отсечен смокинов клон, две успоредни пукнатини в зида. Всичко е на мястото си.
Навлизам в дебрите на стария град и в средата на групичка раздърпани хлапета. Този необичаен кортеж ме съпровожда съвсем за малко – докато обясня на няколко от вратовете им, че няма да получат нищо друго, освен едно оздравително загряване.
Продължавам с по-големи крачки за да наваксам изгубеното време. Само че не е за дълго. Защото отсреща се носи с цялата си противна тежест моя стар познайник – лавкаджията. Първо се сещам за тривиалното обяснение, че това е друг човек, но не е. И все пак този не си спомня нищо за предишната ни среща.
Докато размишлявам над парадокса, забелязвам, че по улицата тичат хлапетиите, с които току що се разделих. Носят големи парчета от някакво тукашно лакомство. Изглежда, че вратовете им добре са запомнили урока ми, защото малките разбойници ме заобикалят на разстояние, доста по-голямо от една протегната ръка.
Втори парадокс, нещо зачестиха. Един възрастен и умен чичко някога ми казваше: ако срещнеш последователно едно и половина неща, които не разбираш, трябва да хванеш по-здраво дръжката на бластера. Или да изчезнеш – добавям сега аз от висотата на моите осемнадесет години Отвъд времето.
Само че докато го добавям, разпознавам нужния човек на няколко крачки пред мен. От целия му вид ме залива старческа немощ. Почти се удавям в нея.
– Кой си ти, синко? – пита ме той.
Не успявам да му отговоря. Човекът вече ме гледа с един от моите погледи. Замислям се за дълго и сериозно; може би завинаги.
Валентин Д. Иванов
1990/1994, София – 27.04.2020, Мюнхен

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Да си умреш лейтенант


Разказът е написан преди повече от двадесет години. Атанас П. Славов планираше да го включи в антологията „Моделириум-2“, която така и не се появи, за съжаление. Единствено място, където беше публикуван – в електронна форма – е страницата на клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“, София.

* * *
Обичам да пътувам през късните часове на топлите летни нощи, когато въздухът е твърд като асфалта, по който гумите свирят обичайната си си песен и е толкова сух, че може да се преглъща само с големи глътки блага ракия. Пътят е чист почти колкото дъската за гладене на бившата ми любима съпруга: насрещните коли са тъй редки, че изобщо не ги слагам в сметката, а при моята скорост и безразсъдния ми каубойски стил на шофиране до сега не се е намерил никой да ме настигне. За миг котешките очи от мантинелата удивено ми хвърлят по един безличен поглед, преди да се гмурнат в тъмнината от двете страни на шосето. Не съжалявам особено за тяхната компания.
Постоянно ме съпровождат само тихият вой на покорния двигател и любопитното взиране на звездите, които безцеремонно се опитват да флиртуват с мен и ту ми намигат, ту се правят на непристъпни и безразлични. Колата лесно се съгласява с всичките ми желания, бързо изпълнява и най-малките ми прищявки. Няма какво да ме разсейва, няма какво да ме смущава и необезпокоявани от никого мислите ми се точат леко, като осовата линия. Тя сякаш ми е обидена и с нетърпение се опитва да се махне от погледа ми; за да се скрие се шмугва под капака. По-рано след всяко подобно пътуване се появяваше по един разказ, но този път като никога ще наруша традицията. Не заради самото пътуване, а заради целта му… Но стоп на черните мисли – остават ми още доста часове път, а до сутринта трябва да стигна на всяка цена: призори душата се чувствува най-свободна да напусне тялото.
Пише ми се, пише ми се, толкова много, че чак ми иде да спра колата направо на банкета и на светлината на мижавото плафонче да продължа последната си история. Най напред нека да видим до къде бяхме стигнали: войната с извънземните е загубена, начело на останките от последния земен флот стой някакъв си Лейтенант – името не е важно, ще го измисля после. Настроението на борда е отвратително, точно като моето. Проклет развод, проклета делба, проклет съд! А сега и дъртата вещица напомня за себе си, подрънква със старите си кости, пристъпва отегчено към мен. Кога ли ще забие кривите си кокалести пръсти в моите ребра и ще ми каже:
– Дойде и твоят ред, човече, прощавай се с живота вече!
По дяволите, сигурно нямам много време, а колкото ми остава – знам как да го използвам. Разводът дойде точно навреме – повече не можехме да се търпим и това е удивителното, нали уж различните хора се привличали. Не, глупости, трябва да не са съвсем различни, иначе нищо няма да се получи. Както при мен и моята онзиденшна любов. Добре, че нямахме деца. Ако бях се съгласил, сега те щяха да са най-зле. Всъщност не, тогава просто нямаше да се разведем – щях просто да търпя тая злобна сврака, да я търпя и да си трая.
Чудна работа, уж си писател, при това фантаст, човек с оригинална мисъл и свежи идеи, който е в състояние от една обикновена водна капка да изсмуче и хвърли в лицето на този мръсно бял свят такъв сюжет, какъвто никой по-рано дори не е и сънувал: в капката има живот и то не какъв да е, а разумен, да кажем разумни микроби или бактерии някакви; живее си живота този разумен живот, но само в малката капчица, не може да излезе навън заради силите на повърхностно напрежение, докато един ден не се ражда бактерия-Нютон или още по-точно бактерия-Коперник, която твърди, че има и други вселени. Е, нека този път да съм великодушен – специалната експедиция напуска капчицата роса точно в мига, когато тя докосва повърхността на ручея. Цялото действие се развива в секундите от момента, в който един утринен лъч е дарил капчицата с трепета на живота, докато тя се откъсва от листото на стария дъб и завършва с падането в поточето… А още по-добре е всичко това да се случи в пустинята и вместо ручей да има умиращ от жажда пътник, който със сетни сили събира с език роса от скалата.
Ето го новия разказ – направо изцеден от една капчица вода и с половината вечни проблеми в него – от преходността на битието до вечния стремеж на разума към познание. Естествено, за да е по-интересно, истината ще се разбере чак в самия край.
Капки с концентрат на идеи, разводи с аромат на вкиснало, смърт с вкус на горчив бадем и лейтенанти с износени униформи – издути на колената и с протрити ръкави – супа със захар, ако не и по-лошо. Стига си мрънкал, старче, гледай си пътя, дръж здраво кормилото и хайде най-после, отивай на „Херакъл“, някъде далеч в околностите на една гигантска червена звезда, където екипажите на последните осемнадесет земни кораба се събират да решават съдбата си и бъдещето на земната култура. На тях като че ли им е по-лесно, доколкото може да бъде лесно на човек без избор, но те не са като мен: проблемът им е само един. Наистина, възможностите им се съпротивляват са малко повече от половината пръсти на която си искаш ръка.
– Проблемът ни е един, а възможностите се броят на пръсти – обобщи лейтенантът пред офицерите и сержантите, събрани в каюткомпанията на кораба му. – Загубихме последната база, а без зареждане всичките ни кораби не струват повече от стара обувка без подметка, може да я сложиш на крака си, но полза от нея няма, първото парче стъкло, което настъпиш ще те пореже. Сега за възможностите, макар че за тях дори не ми се говори: едно – той сви пръст – Земята. Най-добре се умира у дома, в краен случай за последен път ще видим синьото небе и зелената трева, а ако имаме малко повече късмет – и близките си. Само че сигурно в орбита ще ни чака посрещане, което ще е твърде различно от традиционната пита с шарена сол.
– Не ви разбирам – обади се възрастен сержант. Едната му ръка до лакътя беше останала някъде в открития космос, а на другата се белееше нов бинт, който не успяваше да попие изтичащата кръв. Впрочем, останалите не изглеждаха по-добре от него.
– Там, където съм роден има обичай да се посрещат скъпите гости с голям домашен хляб, нарича се погача, и сол с добавка от ароматични треви – Обясни лейтенантът. Сержантът кимна. – Втората ни възможност е неизвестна на Самотните и затова оцеляла база. Вероятността да намерим нещо подобно е малка, но в случай на успех ще си осигурим спокойни, макар и уединени старини. До тук казах какви са шансовете ни да оцелеем. Освен това ако ни се умира бързо можем още сега да обърнем корабите срещу Самотните и… – Лейтенантът се чудеше с какви думи да облече мрачните си мисли, но хората наоколо добре го разбираха. Тъкмо понечи да продължи, когато в каюткомпанията се появи фелдшерът от медицинското отделение.
– Разрешете…
– Кой още?
– Майорът – влезлият започна да смята на пръсти – двама от артилерийската прислуга, един навигатор, един механик, един от специалистите. И нашата санитарка.
Мъжете наведоха още повече глави, неспокойно се размърдаха, заскърцаха кожените им портупеи. Санитарката, младо момиче дошло едва преди един месец от Земята, беше дъхът на пролетния вятър, тъжната усмивка на есента, топлата целувка на любимата жена – всичко онова, което прикриваха с гърдите си тези хора, всичко онова, с което се те се прощаваха всяка секунда и всеки час, всичко, което вечер сънуваха под мътната пелена на мечтата.
То дойде – с лунички, къса смолисточерна косичка и дълбоки кафяви очи, момичето вървеше – не, носеше се като приказна принцеса – между ръждивите стени на коридорите и каютите. Половината екипаж вървеше след нея на тълпи от по една дузина и въпреки, че от тези хора тук бяха останали само двадесетина, в каюткомпанията влезе тишината – останалите разбраха и приеха своя дял от мъката им.
– В анхилатора – строго заповяда лейтенантът. – Веднага. – Не беше готов да вземе най-важното решение, но все още беше командир на тези печални мъже. Те също чувствуваха това, защото тихо очакваха неговата дума. Космосът ги беше научил добре да познават кога е време да се говори и кога – да се мълчи.
– Осемнадесет кораба са твърде много за двеста и седем човека – лейтенантът бе направил бързо простичката сметка на смъртта. Сметките на смъртта винаги са прости, сметките на живота са сложни. – Ще подготвим само два или три, в зависимост от тонажа на най-запазените. Вие, сержант Петерсен, нали сте инженер?
– Тъй вярно.
– Отлично. Ще прегледате всички кораби и ще изберете трите най-запазени. Преди всичко двигатели и въоръжение. Изберете си двама помощници.
– Джойс и Маршал.
– Да ви видя.
– Аз! Аз!
– Тъй като вече не сме армия, а само останки от армия, предоставям на всеки от вас право на избор: Земята, тилова база, ако някоя е оцеляла, или Самотните. След тридесет минути – обяд. После който ще лети на Земята да дойде тук, а който ще търси оцеляла база – в съседното помещение. До тогава искам да сте решили. Ясно ли е?
Отговорът беше вяло кимване. Лейтенантът освободи хората и с отпуснати рамене се затътри към каютата си, където го чакаха почти едносантиметров слой прах, разпръснат навсякъде из кораба от повредената конденционерна система и малък албум с пожълтели снимки под възглавницата. Да се чисти тук бе все едно да се чистят Авгиевите обори без вода, а и без това скоро щяха да оставят това разбито корито на пламъците.
Като намести респиратора, лейтенантът вдигна завивките от койката, изчака прахът да се слегне, намери албумчето и излезе. Преди да отиде в столовата се отби в дежурната рубка – големият отсек беше почти празен – не достигаха хора да се попълни наряда на този толкова голям кораб, а другите екипажи още не бяха разпределени. Лейтенантът се разпореди за това и вече на вратата се спря:
– Капрал, извлечете касетата с дневника и вземете със себе си бойното знаме!
– Щастливец е твоят човек, свободен е да умре където си поиска – тънко иронизира дяволът. Той се е разположил на седалката до мене, мързеливо се протяга и сладостно се прозява. Истински благоразположен чичко от провинцията, дошъл да види несретния, но все още любим племенник, да го укори с усмивка за кривиците му и да го вкара в правия път. Нали разбираш, леля ти се тревожи…
Само дето чичото е с униформа на полковник, а аз не обичам дяволи. На фуражката му личат две подутини, които издават, че отдолу се крият неизменните рога с благородния блясък на полирано червено дърво. Изпитвам неприязън към него и сигурно не е необходимо да е голям дявол за да я види написана с главни букви в погледа ми. Но той е верен на себе си – весел и самодоволен до крайност: първо свойски ме ръга в ребрата с лакът, после снизходително ме потупва по рамото и през цялото време говори ли, говори.
– Още на съм ти казал колко съм доволен, че отново се срещаме. – Остава да не е доволен, нали съм един от най-надеждните партньори в неговия, исках да кажа в нашия черен бизнес. – Чух, че отново имаш нещо за мен и ето ме тук. Но приятелю, защо не се радваш на появата ми? Нима с нещо съм предизвикал твоя гняв? – Гаври се, изтезава ме, опитва се да ме изкара от нерви, но всичките му номера са ми познати до втръсване от предишните ни срещи, вече съм си изградил имунитет към примитивните му опити за сарказъм и неговата тактика не е опасна за мен. Той, разбира се добре го знае, но продължава, сигурно заради сладникавото удоволствие от самата игра, пък и не обича да променя навиците си. Да си побъбрим тогава.
– Не се притеснявай, друже, върши си спокойно работата. И този ли го искаш, не е ли прекалено жизнен за твоята работа?
– И този, съвсем е подходящ. Или ти вече си забравил нашата уговорка? Наистина, от доста време не съм идвал при теб. Да не би сюжетчетата да са се свършили?
– Не, намират се. Просто имах неприятности, които ми пречеха да пиша. Тук на Земята не е като в твоето царство, какво са вашите казанчета с врящ катран в сравнение с нашите ядове! Трудно е дори да ги сравня, мой човек, какво да ти обяснявам.
– Ако искаш, мога да ти помогна. Имам влиятелни познати във ведомството на Свети Петър. Ще натисна оттук, ще подбутна от там и току виж съм те уредил при мен. Ти само кажи и всичко ще бъде наред.
– Благодаря, благодаря. Аз съм принципен човек и не обичам дa използвам връзки. Пък и без друго все при теб ще стигна – с моя занаят и с нашия договор просто няма как да се разминем, нали?
– Дано. Ти сигурно с досещаш за скромната цел на моето посещение: отдавна не сме се срещали и си помислих, че ще е добре да ти напомня за договора.
– Трогнат съм от грижите ти към мен, сигурен съм, че са съвсем безкористни. Но напразно си бил път чак до тук.
– Вярвам ти – съгласява се неочаквано леко и много сериозно той. – Иначе, знаеш, ще дойде и твоя ред.
Сменям скоростите преди изкачването и като вдигам очи, установявам, че е изчезнал. Само в ушите ми остават да се блъскат последните му думи: „твоят ред“, „твоят ред“, „твоят ред“. След срещите с него не съм на себе си – краката ми треперят, а гърбът ми, гърбът ми е студен и мокър, сякаш някой ми е пуснал в яката парченца нажежен да бяло лед. Той се топи и усещам как ме гъделичкат игриви водни струйки; в състояние са да ме доведат до лудост. Удрям спирачния педал с такава сила, че колата изревава от болка като човек и застава напряко на пътя.
Лейтенантът отпуснато прекрачва канавката и идва насреща ми, но във фалшивата плавност на неговите движения се долавят пъргавината на котка и бързината на рис. Само умората си е чисто човешка и точно по нея го разпознавам безпогрешно. Той се приближава и се навежда за да ме види по-добре през отворения прозорец. Замирисва на пот, машинно масло, карбол и един господ знае какво още.
– Значи се отказа и от нас? Искам да кажа, от мен и от другите, а? – Интонацията не е въпросителна, само в края на изречението той чисто формално ми дава да разбера, че пита.
При спирането не изключих от скорост, моторът още тогава е угаснал и сега ако не се брои страха, ние сме само двамата на пътя. Докато вратата на тъмнината не се открехва постепенно и не виждам как в моя мъничък осветен свят с диаметър няколко метра не влизат моите лейтенанти, всичките до един.
Представям си как ще сляза от колата за да им разкажа, че денят беше просто противен, а нощта е с поне един порядък по-отвратителна и рязко потеглям. Гумите пак плачат и пеят песента на отчаянието, а звездите отгоре сякаш блестят от пагоните на препатилите лейтенанти – с прашасали униформи и умора, събрана в ъгълчетата на присвитите им очи. Умората слага меките си длани върху челата на лейтенантите, сили се да затвори очите им и да склони главите им над раздрънканата клавиатура, а те ѝ се противят и се опитват да напишат поредната бойна заповед: „Вменявам в задължение на старшия на екипажа на рейдера „Неустрашими“ да предаде на „Херакъл“ всички налични резерви и да организира взривяванито на кораба си.“ Вменявам, вменявам, вменявам…
Лейтенантът пишеше и псуваше, псуваше и пишеше, търкаше очите си, лицето си, а веднъж даже стана и се наплиска със студена вода. Искаше да свърши със заповедите преди обяда за да успее да ги зачете пред строя. За миг се отпусна и си представи какво става сега навън: оцелелите без съмнение бяха от най-опитните войници, от тези, които за половин час могат да направят поне по три невъзможни неща и даже ще им остане време да си починат. Те няма да ме подведат – мъчеше се да се успокои лейтенантът, но спокойствието беше останало в някой от джобовете на цивилния му костюм, а него не беше го обличал от последната отпуска в училището. Това беше толкова отдавна – вече трябва да има близо две години и половина от тогава – и цялото това време е минало по фронтовете далеч от Земята.
Някъде беше чел, че средният срок на службата във външните флотове от началото на войната до сега е спаднал от три години на двадесет и два месеца – или умираш, или оставаш половин човек и те пращат да следиш автоматите в някой от тиловите заводи, а там всички те гледат с толкова съжаление и признателност, че не ти остава никакъв друг изход, освен онзи, който се намира на последния етаж на който и да е небостъргач. В училището понякога говореха за това, но младежта винаги бърза и едва когато пред очите ти загине поне един приятел, настъпва разбирането. В кратките прекъсвания между боевете, докато потягаха разбитите си корабчета във въздушните докове, онези, които бяха оцелели достатъчно дълго, намираха време да се замислят за евентуалното си връщане на Земята. Но лейтенантът никога не беше допускал, че ще му се наложи с бой да си пробива път към родната планета, през постовете и заслоните на Самотните.
Още щом влезе в стола, той почувствува, че е изгубил всякакъв апетит – поднасяше бавно лъжицата към устата си, насилваше се да преглъща залъците и гадаеше кой какво решение ще вземе. За капрала на отсрещната маса всичко беше ясно: не се докосваше до храната, въртеше в ръце някаква малка снимка. Виж, за съседа му беше трудно да се каже каквото и да е: червендалест здравеняк, който напада скромния обяд като вражески кораб; грижи се за себе си без да му мисли много. Но от друга страна той беше единственият човек тук с изгладен панталон, обтегната пилотка и лъснати кубинки. При това бе е направил всичко сам, защото ако човек се вгледаше в левия му ръкав, щеше да открие следи от паста за обувки. Третият на масата им беше нисичък и плешив редник първа степен с миша физиономия и сиви очички, които като подгонени подкачаха насам-натам; изглежда това не беше случайно, защото лейтенантът забеляза едва доловима поредица от движения, които можеха да означават само, че една филия оризов хляб от панерчето се прехвърли в джоба на широкия му комбинезон. Много отчетливо лейтенантът си представи как този с мишата физиономия тихо мляска под огледалото в тоалетната. Компанията допълваше сержантът-инженер, който подготвяше информацията за състоянието на корабите. Той се хранеше бавно, а гърбът му се беше извил в унила въпросителна. Сякаш имаше очи и на тила си, защото почти веднага усети, че някой го следи, раменете му се стегнаха и погледът му се срещна с лейтенантския; незабележимо за околните сержантът кимна.
Без да чакат команда, един по един хората започнаха да стават, оставяха приборите в изключената автоматичната миячка и излизаха навън да изпушат по цигара, да разменят някоя и друга дума и в последния момент, ако все още се колебаят, докато вървят по дългия зле осветен коридор да решат коя от двете врати ще отворят – към дома или другата към спасението. А лейтенантът в това време гледаше празните маси с трохите по тях, разместените изпопадали столове, катурнатите на пода солници без сол и забравените лъжици. Ето, тук до скоро е имало хора, човечество значи; минало е малко време и сега стои само той – разбит от грижите, уморен до разцепване на мозъка, изцеден да последна капка сили, не човек, а останка стапяща се в мрака, омагьосана сянка на която ако не днес, то най-късно утре ѝ предстои нов бой. В края на краищата лейтенантът реши, че е чакал достатъчно време, насили се да стане, да изпъчи гърди и да се запъти към каюткомпанията, в която се бяха събрали всички преди обяд.
Там го чакаше далечната роднина на Самотните – Самотата; той я погледна, усети огъня в очите ѝ опари се от топлината на нейното дихание и без повече съпротива се отпусна в обятията ѝ.
Сека завоите и сменям скоростите така, сякаш след десет минути ми предстои бой с разярени великани, но съм си забравил карабината за слонове и вече усещам как най-бързият от тях диша във врата ми, а дъхът му е толкова горещ, че стапя яката на наилоновата ми риза. Чувствувам се почти като моя лейтенант в прегръдките на Самотата и сега вече истински му съчувствувам. Нощта преваля, на изток небето просветва, но тъмнината е впила черните си зъби в очите ми и за нищо на света не иска да ме пусне. Омръзва ми да се съпротивлявам, не ми се чака до следващата отбивка и на първото подходящо място, където банкетът е по-широк и мога да се отпусна на седалката със затворени очи, изоставям нощта с нейните огнедишащи великани, с моите лейтенанти и с техните Самотници.
Унасям се в тежка дрямка, сивокафява като хартия за опаковки и скучна като съня на слепец по рождение. Когато изцелен от всичко това се събуждам, денят е победил в своята малка война с мрака и слънцето лъчезарно се усмихва отгоре, но не на мен, защото съм сигурен, че моята сърдита и намусена физиономия е в състояние да натъжи дори и него; добре че съм в колата и таванът ме скрива от очите му. В мое отсъствие денят е дошъл с неприятното ръмжене на глутниците автомобили по двете ленти, и със задушливото зловоние на изгорелия бензин. Единствената следа, останала от красивата нощ е хладният въздух, който ме дарява с бодрост, но не може да поправи отчайващата ми грешка – проспал съм цели три часа. Затова ли бързах толкова много? Докато намествам колата между два влекача, в главата ми се намества мисълта: смъртта идва заедно с изгрева, смъртта идва заедно с изгрева, смъртта…
А аз проспах изгрева. Означава ли това,че съм избягнал срещата със смъртта?
Педалът на газта глухо се удря в пода, двигателят вие на високи обороти, а каросерията скърца от напрежение и с последната си ламаринка. Същото правя и аз, скърцам, но сигурно влагам повече злоба. Да, сигурно влагам повече злоба, защото утринното небе ми изглежда мораво, а мирните шофьори се превръщат във вражески рицари, възседнали мощни коне. Колите в моята лента една след друга изостават назад, опитвам се да изпреваря и слънцето в неговия бяг по небосвода, но то като че ли усеща жалките ми напъни и още по-лудо запрепусква по своя път.
Близо час и половина си играем на гоненица, когато най-после на банкета изскача заветната табела, а малко по-нататък и самото отклонение, зад което ме чака къса отсечка с много завои – добре си спомням само че първият е десен, а вторият е остър ляв. Къщите са богати, все на два-три етажа и прехвърчат край прозореца като ранени птици с цвят на добре изпечени червени тухли. Вдигам прахоляка на площада и под заядливия вой на спирачките спирам до портата.
Съпругата му ме пресреща още на стълбите, съсухрена от мъката, смалена от бедата. Само до преди няколко дни младееше в онази възраст, в която жените се задържат повече от обикновено, а днес се е превърнала в разплакана старица.
Най-страшни бяха очите й – с прозрачността на прозоречно стъкло, сякаш тя е на смъртен одър, а не мъжът й; когато си преживял заедно с един човек четвърт век и той те напуска, с него не си отива само четвъртинка от твоето минало, от теб самия; а много повече.
Преглъщам незададения си въпрос, но тя не може да преглътне отговора – размножен в несметни количества той се стича по страните й, прави ги да блестят като посипани със ситни капчици роса. Не, това не е роса, това са безсилни студени сълзи.
– Не се мъчи дълго. Преди един час.. – Тя се задавя, но някак успява да си поеме въздух. – Питаше за тебе.
– Съжалявам, че закъснях. Пътувах цяла нощ и сутринта се наложи да спра за малко. Съжалявам. – В същото време си мисля, че трябва да вляза, но не мога да го направя веднага.
Страх ме е – мен, човекът, който във всеки свой разказ убива с едно драсване на перото десетки и стотици хора, сега се боя да постоя при мъртвия си приятел и си измислям оправдания: че искам да го помня само жив, че и моето сърце прескача като отдавна небалансирано колело и какво ли още не. Ще вляза, ще вляза, само да си почина малко от пътя, само да ми се стегнат колената и да ме отпусне оня паяк, дето всеки от нас го носи в гърдите си, отляво. Сядам направо на стълбите и за ужас на многострадалната женица се накланям към стената. Тя тихо изписква – двама покойници за един ден са ѝ твърде много.
– Спокойно, нищо ми няма, само малко съм уморен.
От сладката забрава на целувката със Самотата го изтръгна злобното ръмжене на бойната сигнализация, накара го да се втурне към съседната каюта.
– Нагоре, нагоре, към огневите секции! По-бързо нагоре! – Лейтенантът не без успех се стремеше да надвика рева на сирените, които набиваха в главите на всички: тревога, тревога, тревога! Съдбата не беше толкова добра и благосклонна към хората, че да им остави правото на последно решение, не – изборът както винаги принадлежеше на нея. С костеливата си ръка те бе готова да отклони пътепоказалеца както ѝ е угодно, без да се съобразява с дребните желания и слабостта на обърканите човечета.
Старите войници знаеха и можеха много, до сега лейтенантът не беше имал толкова опитен, макар и неотработен екипаж. Обаче колко време можеше да издържи и на какво изобщо можеше да се надява с този почти невъоръжен кораб срещу флотата на Самотните – те бяха събрали в мощен юмрук всичко, с което разполагаха в сектора и се готвеха с последен удар да размажат останките от Земните космически сили. Докато броеше целите на екрана на локатора лейтенантът се наруга, че не събра най-напред запасните боекомплекти и останалото гориво в два-три кораба, както беше замислил, а отложи тази работа за следобед и се остави да бъде изненадан. Ако го беше сторил, поне щеше да има шанса да избяга, а сега противникът му налагаше своите условия.
Самотните не бързаха, бяха сигурни в победата си, дори само заради подавляващото си числено превъзходство. През тези няколко подарени минути спокойствие лейтенантът обмисляше предстоящия бой. Той разбираше, че атаката ще бъде скоротечна, че всяка секунда ще включва в себе си десетки действия извършени от различни хора, но от всеки от тях в равна степен щеше да зависи изхода на сражението. „Херкулес“ имаше само едно предимство – на борда имаше енергия и боеприпаси за двадесетина залпа, обаче Самотниците не бяха в течение на този факт и лейтенантът щеше да се възползва максимално от тяхното неведение.
– Слушай заповед! Никаква стрелба, докато не дойдат на две единици! Целите да се отразяват само от огневите постове, в чийто фронтален сектор се намират.
С блъфове трудно се воюва, реши лейтенантът половин час по-късно, когато първият вражески кораб създаде абордажен тунел и през него в „Херкулес“ започнаха да се изсипват Самотници, като мравки, които са успели да се промъкнат в кутия за хляб. Нямаше смисъл да стои повече в рубката – той разкопча колана и каза в мегафона:
– Слушай заповед! Изтегляйте се към трета рампа. В района на коридор „А“ има абордажен тунел. Опитайте се да влезете в техния кораб! Край.
В коридора пред лейтенанта стоеше самотник с по един бластер във всяка ръка. Три лъча се преплетоха върху гърдите на земния офицер. Ако човешкото тяло има двустранна симетрия, това не значи, че всички останали разумни същества трябва да следват същото правило… Някои имат тристранна симетрия. Толкова по-зле за хората.
Кръстосвам ръце на гърдите си и поглеждам към дявола с един от по-твърдите си погледи. Той е седнал до мен и както винаги на лицето му грее лъчезарна усмивка, каквато имат само малко от най-добрите актьори в Холивуд.
Чак сега се сещам защо носи униформа – това е като във вица: работата на лейтенанта е да върши работа, а на полковника – да разваля чуждата. А моя партньор се занимава тъкмо с това.
– Ти удържа на думата си, душата на твоето лейтенантче е тук – потупва се той по нагръдния джоб. – И аз ще удържа на своята – и ми подава гланциран сборник с научна фантастика.
Един бегъл поглед отзад е достатъчен за да видя, че последният ми разказ за лейтенанта е вътре, а годината на издаването ее-е… ще настъпи след век и половина.
– Държа да ти кажа – продължава дяволът, – че напоследък взе да се повтаряш, поизбледняха твоите герои, взеха да си приличат един на друг, не забелязваш ли?
– Не – отсичам аз. Не е хубаво да го оставям да се развилнее, но пък и не ми се спори след днешния тежък ден. За пръв път през моите четиридесет и осем години се чувствам стар като египетска пирамида. Човек е млад докато не започнат да умират връстниците му и само най-щастливите си отиват първи.
– Доволен съм, че най-после ме разбра, човече – нарушава мълчанието дяволът. Чел е мислите ми, мръсникът, но това няма да му помогне. От възбуда не се сещам, че е излишно да говоря, викам на глас:
– Има изход, мой човек, има! Гледай сега!
Бластерът в ръцете дарява успокоение със своята кротка тежест и толкова миролюбиво проблясва на меката светлина на аварийното осветление, че ми е трудно да повярвам: ей сега ще изляза с претъркаляне в коридора, по които се носи насам трикрак, трирък и немиролюбив Самотник. Ще стрелям в противната му сплескана глава, ще притичам до дупката, която той е прорязал в стената за да влезе в „Херкулес“ и ще вляза неговия собствен кораб. А после – каквото сабя покаже.
Какво щастие е да носиш леката и удобна униформа на лейтенант!
Нейде отзад полковникът-дявол ме предупреждава:
– Ще си умреш лейтенант, човече!

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, science fiction

IN MEMORIAM: Христо Пощаков (1944-2020)


 

Пощака беше един от най-превежданите в чужбина български писатели-фантасти. Освен това той беше човек с позиция, което на много хора не се харесва, но пък аз го уважавах за това. Романът му „Приключения в Дарвил“ е забележителна книга предусетила нуждата от самоорганизация на обществото.
Съжалявам само, че преди две години като ходих в Испания, не можахме да се видим.
Следва сухата фактологическа биография…

*

Вчера на 28.03.2020, в Мадрид е починал българският писател-фантаст Христо Пощаков.
Роден е в град Павликени през 1944 г. През 1963 г. завършва техникум по двигатели и енергетични машини „Вилхелм Пик“ (сега „Хенри Форд“). През 1975 г. се дипломира във МЕИ „В. И. Ленин“ (сега Технически университет) – София със специалност машинен инженер.
В периода 1979–1984 г. работи като технически съветник в Министерството на хранителната промишленост в Хавана, Куба. По-късно е водещ проектант и началник технологичен отдел в „Агропромпроект“ – София. През 1995–1996 г. е управител на холдинг „Агропромстрой“ – Монтана, а през 1997–1998 г. е управител на автобусна фирма „ГРУП“. През следващата година работи като заместник-председател на борда на директорите на „Балкан-прес“ – София. От 1998 г. е щатен преводач в преводаческа къща „Сара“ – София. Христо Пощаков е пръв председател на фондация „Фантастика“.
С литературна дейност се занимава от 1984 г., предимно в областта на научната фантастика. Първият му фантастичен разказ „Да отидем на гости“ се публикува в списание „НТ за младежта“ през 1987 г., а през следващата година в същото списание е публикуван и разказът му „Трансформация“. Следват публикации на негови разкази в списанията „Криле“, „Съвременник“ (4 разказа), „Фантастика“, „Други светове“, „Фантастични истории“, „ФЕП“, „Усури“, „Наука и техника“ и вестниците „Орбита“, „Пловдивски глас“ (18 разказа под псевдонима Кристофър Поустман), „Литературен форум“, „Литературен вестник“ и други, в антологии като „Нова българска фантастика“, „Ваяния“ и сборниците на издателство „Аргус“ (Хоризонти) и авторски сборници, докато броят на публикуваните му разкази достига около 130. Негови разкази са преведени и издадени на английски, руски, унгарски, испански, френски, румънски, гръцки, таджикски и киргизки езици. Самият той превежда разкази на испански писатели-фантасти. Пълна библиография може да се намери тук: http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE_%D0%9F%D0%BE%D1%89%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2
Освен многобройните си разкази, е автор на три романа: „Приключения в Дарвил“ (1996 г.), „Нашествието на грухилите“ (1997 г.) и „Меч, мощ и магия“ (2003 г.; под псевдонима Кристофър Поустман) и на повестта „Търговска одисея“ (2006 г.).
През октомври 2010 г. е почетен гост на фестивала „Испакон“ близо до Валенсия, кадено представя превода на романа му „Нашествието на грухилите“ и изнася доклад за развитието на българската фантастика и НФ в Източна Европа.
През ноември същата година е поканен на Извънреден конгрес по фантастика в Москва на представяне на международния проект за сборниците „Андрей Белянин и его друзя“, където получи диплом за почетно членство в Съюза на руските писатели. Там също изнася доклад за българската фантастика (Москва 2010 г.).
Награди и признания:
– 1988 г. – приз от конкурс на вестник „Орбита“ и АЕЦ „Козлодуй“ за разказа му „Дежурство на Титан“
– 1993 г. – приз от радио „Христо Ботев“ за разказа му „Не искам да ми се доверяват“, който е драматизиран
– 1994 г. – награда „Еврокон“ за сборника „Дежурство на Титан“
– 2002 г. – поощрение от конкурса на издателство „Аргус“ за разказа „Апаратът на реалностите“
– 2003 г. – награда за най-успешен български писател от Националния клуб за фентъзи и хорър
– 2005 г. – награда от издателство „Аргус“, за разказа „Играта“
– 2006 г. – награда за най-превеждан български автор от Националния клуб за фентъзи и хорър
Член на Съвета по фантастична и приключенска литература (Москва).

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, научна фантастика, horror, Literature, science fiction

Нова Българска фантастика: „Невидена река“ – хартиено и електронно издание


Публикувана от brrum под Е-книгите, Книгите …сред гробно мълчание

Приятели (:

Тридесетата книга в поредица „Човешката библиотека“ дойде. (Юпиии-лееей!)

„Невидена река“ – Мирослав Моравски

Автор: Мирослав Моравски, 2018
Редактор: Калин М. Ненов, 2018
Коректор: Христина Димитрова, 2018
Художници на корицата: Иво Константинов, Милена Стойкова, 2018
Предпечат: Атанас П. Славов, 2018
Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2018
Първо хартиено издание: фондация „Човешката библиотека“, 2018
Първо електронно издание: фондация „Човешката библиотека“, 2018
Най-нова версия: 2018-06-11

За да си поръчате хартиеното или електронното издание (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com.

Както всички наши електронни издания, файлът е без дигитални (DRM) защити. Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. (Ако се колебаете – препоръчваме 2 лева.) Всички приходи разпределяме между творческите участници – автори, редактори, коректори, художници и оформители.

Хартиеното издание е с флуктуираща корична цена, но ако си го поръчате от нас, струва 7 лв. Сега внимание! То върви заедно с музикален диск, на който авторът и други русалии изпълняват надпяванията в историята. (Закъде история със самодива, а без надпявания?) Дискът, пак от нас, струва 11 лвСилно ви препоръчваме да ги вземете в комплект.

Друго важно? Може би това, че „Невидена река“ е първото хибридно наше творение, комбиниращо текст и музика. Тъй полиартистичният Миро Моравски ни предлага полифоничен отглас от душевността на завръщащия се от чужбина странник и от борбата на тъмните и светлите сили около него. Обаче не с толкова сложни думи.

Накрая ви напомняме как да помогнете в собствената ни борба: като ни пращате отзиви. Отзивите ви – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“ Споделете ги тук, или във форума, или на мейла горе.

Заедно,
Велко, Кал и цялата ЧоБи

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

Конкурс Агоп Мелконян 2017 за разкази с обем до 1500 думи; срок до 12.03.2017


Електронно списание „Сборище на трубадури“ и семейство Мелконян за шеста поредна година обявяват конкурс за кратък фантастичен разказ по повод годишнина от рождението на Агоп Мелконян.

Обем на разказите до 1500 думи. Срокът за изпращане е до 24:00 ч. на 12 март 2017 г.

Участващите разкази трябва да са авторски, непубликувани под каквато и да е форма (на хартия, в Интернет, под формата на аудио и/или видео). Изпращайте разказите до електронната поща на конкурса.

Пълна информация за конкурса може да се намери на:

http://trubadurs.com/2017/02/06/konkurs-agop-melkonyan-2017/

Leave a comment

Filed under България, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Българска фантастика в чужбина: разказът „Изцеления“ от бургаския писател-фантаст Янчо Чолаков се появи в бр. 49/2016 на чикагския вестник Bulgaria


– Аз … съм човешко същество, за Бога! – рече Исус. – Аз … аз бях влюбен…

Така започва разказът „Изцеления“. Може да го прочетете на страницата на вестника: https://issuu.com/lenakirk/docs/bulgaria_49_16-web

Повече за Янчо Чолаков може да научите на:

http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%AF%D0%BD%D1%87%D0%BE_%D0%A7%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2

https://bg-bg.facebook.com/yancho.cholakov

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, science fiction

In Memoriam: Др. Светослав Славчев (1926-2016)


След кратко боледуване, на 90 годишан възраст, си отиде доайенът на българската фантастика д-р Светослав Славчев.

От Wiki-то за Българска фантастика (http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2_%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D1%87%D0%B5%D0%B2):

Роден е през 1926 г. Завършил е медицина, и от 1951 г. до 1958 г. работи като лекар-микробиолог. След това завежда редакцията за научно-популярна литература в издателство „Народна младеж“. От 1967 г. в продължение на 22 години е заместник-главен редактор на списание „Космос“, където създава легендарния образ на инспектор Стрезов.

Първата му книга е „Кръвта на цивилизацията“ (1947 г.) Автор е на повече от 25 книги, 35 телевизионни и радиопиеси, както и на сценарии. Отначало пише научно-популярни книги. С научна фантастика се занимава от 1962 г. Разказите му са преведени в цяла Източна Европа и Япония. Два пъти е носител на награда (Голяма и Първа) на международния конкурс за радиожурналистика „Japan prize” (1966 г. и 1969 г.), на СБП, и на конкурса за криминални разкази „Павел Вежинов”. Вицепрезидент е на Българската секция на AIEP – Международната асоциация на писателите – криминалисти.

По думите на Юри Илков, Генерала: До последните си дни Др. Славчев работеше в списание “8”, издаваше един от вестниците за пенсионери и сътворяваше ежеседмично по две криминални задачи за известния на цяла България инспектор Стрезов. Многократно е гостувал в клуб “Иван Ефремов”. Считаше феновете от клуба за свои приятели, както и ние – него. Остави ни прекрасни фантастични книги и пример за оптимизъм и творческо дълголетие. Сбогом, докторе, жив си в сърцата ни! Поклонението пред тленните му останки ще се състои на 16.11, сряда, от 14.00ч. в Ритуалната зала на Централните софийски гробища.

Ще добавя само, че „Шпага с рубини“ беше една от любимите ми книги.

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Награди Еврокон 2016


=== European Grand Master ===
Herbert W. Franke (Austria)

=== HALL OF FAME ===
— Best Author:  Tom Croshill (Latvia)
— Best Artist  Stephan Martinère (France)
— Best Magazine:  Bifrost (France)
— Best Publisher:  Nova – Ediciones B (Spain)
— Best Promoter: James Bacon (Ireland)*, Roberto Quaglia
(Italy)* and Organizers of Archipelacon (Finland & Sweden)*
*A three way tie occured, and all tied promoters were awarded.
— Best Translator:  Andrew Bromfield (United Kingdom)

=== SPIRIT OF DEDICATION AWARDS ===
— Best Author:   Guillem López – (Spain)
— Best Artist:  Kristina Bilota Toxicpanda (Croatia)
— Best Fanzine:  SuperSonic (Spain)
— Best Website:  Risingshadow (Finland)
— Best Dramatic Presentation:  El Ministerio Del Tiempo/The
Ministry of Time (Spain)* and The Shaman (Austria)*
*A tie occurred and both creators are awarded.
— Best creator of children’s ScienceFiction or fantasy books:
Sofia Rhei (Spain)

=== ENCOURAGEMENT AWARDS ===
— Orshulya Farynyak – Ukraine
— Felicidad Martínez – Spain
— Mark E. Pocha – Slovakia
— Alexandru Lamba – Romania
— Jan Hlávka and Jana Vybíralová- Czech Republic
— Maria Gyuzeleva – Bulgaria
— Kuschuj Nepoma/Кусчуй Непома – Russia
— Rui Ramos- Portugal
— Melanie Vogeltanz – Austria
— Juraj Belošević – Croatia
— Maria Boyle- Ireland

Източник: https://esfs.info/2016/11/06/esfs-awards-2016/
Ако не броим окуражителните награди, Източна Европа е представена само от Латвия и Хърватия. 😦
Пълен списък с номинациите може да се види тук:
ESFS Nominations 2016

Leave a comment

Filed under book reviews, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

„Вълните усмиряват вятъра“: на 29 и 30.10.2016 в клуб Перото ще се проведе фестивал „Дни на фантастичното“


Организатри: FandomBG (http://fandombg.org/)

Привет!

Обръщаме се към вас от името на инициативата “Фантастичният фендъм – перспективи”, за да ви поканим официално на двудневен фантастичен фестивал, в чиито рамки организираме обща среща с цел да начертаем заедно едно по-продуктивно бъдеще за фантастиката и фендъма в България.

– Цел на срещата –

През последните месеци във фантастичната общност се проведоха задълбочени дискусии на тема развитието на фантастиката у нас. Те ни вдъхновиха да организираме по-мащабен форум, който да положи началото на нова традиция на съвместна работа. На тези форуми предлагаме да се обсъждат възможностите и перспективите за развитие, както и настоящи и бъдещи общи проекти в рамките на фендъма. На първата среща ще се дискутира възможен механизъм за взаимодействие между общностите, правилата на неговото функциониране, начините на представителство на различните общности и фенове вътре в него. В края ѝ ще се проведе гласуване за приемане или отхвърляне на различните предложени варианти.

– Място и формат –

Срещата ще се проведе в рамките на фестивала “Дни на фантастичното” (29 и 30 октомври, в литературен клуб “Перото” в НДК). Фестивалът ще включва разнообразна програма за проявленията на фантастиката в различни медиуми и аспекти и ще започне в 12:30 в събота. Началото на срещата за перспективите пред фантастичния фендъм е от 16:00 часа в събота и ще бъде във формат на структуриран дебат с модератор, Иван Крумов, дългогодишен издател и фен. Главна цел на срещата е да се осигури представителство на всички основни гледни точки и да се потърси обща позиция. Подробна програма на целия фестивал очаквайте на сайта: http://fandombg.org/

– Участие –

За да бъде успешна дискусията за взаимодействието между фантастичните общности, каним всички тях (в това число клубове и инициативи, електронни и хартиени издания за фантастика, фестивали, конкурси, издатели и всички останали фенове) да се свържат с нас, ако желаят да представят своята позиция по темата. Моля да ни я изпратите предварително в писмен вид на info@fandombg.org до 20.10.2016. Всяка гледна точка ще бъде публикувана по желание в списанията “ShadowDance” и “Сборище на трубадури” в седмиците преди фестивала. Приветстваме с благодарност всяко желание за популяризаторско участие от страна и на други фантастични медии.

С поглед към бъдещето, заедно.

Организатори на “Фантастичният фендъм – перспективи” и “Дни на фантастичното”:

Александър Попов (списание ShadowDance)

Валентин Д. Иванов (фен)

Георги Пенчев (списание ShadowDance)

Кристиана Тошева (Фентъзи ЛАРП Център)

Стефан Караманов (През 9 земи)

Юрий Илков – Генерала (клуб Аркадий и Борис Стругацки)

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Българска фантастика в България: интервю с бургаския фантаст Янчо Чолаков във в. Компас


Въпрос: Защо точно фантастика?
Отговор: Не съм знаел, че е фантастика. Отключвах способностите си да измислям, без да се съобразявам с жанрови канони…

Цялото интервю: http://www.kompasbg.com/interview/item/425-yancho-cholakov-tryabva-da-si-buden-vinagi-za-plyusovete-i-minusite-na-realnostta

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Българска фантастика в чужбина: Янчо Чолаков спечели годишната награда за хумористичен фантастичен разказ на списание “Уральский следопыт”!


Поздрави на Янчо! Ето какво написа самият автор:

Обявиха годишните награди на “Уральский следопыт” в категориите за фантастичен разказ. По този повод искам да благодаря на всички онези, знайни и незнайни, които подкрепиха моята кандидатура. Но най-вече на Наско Славов, който предложи на редакцията текста за печат, както и на Радослав Филипов за безпрецедентната разгласа. И на Борис Долинго, който ми гласува доверие. Зная, че Христо Граматиков щеше да се зарадва много, без неговия превод това не би било възможно. Посвещавам тази награда на българския фендъм, който има нужда от малко повече (обосновано) самочувствие и на първо време – от обединение. От опит зная, че наградите – понатрупал съм ги доста вече, – бързо се забравят и едно произведение остава само тогава, когато – клише е, но е вярно – успее да издраска сърцето.

Всички резултати по категории:

– Законы вселенной (Научная фантастика): Тутуров Фома – Москва, Автозагрузка

– Координаты чудес (Фэнтези, мистика): Белоусова Екатерина – Прах

– Повод для улыбки (Юмористическая фантастика): Чолаков Янчо – Как боги встретились с…

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Българска фантастика в чужбина: „Репликация“, разказ от Георги Малинов е публикуван в израелското рускоезично списание „Млечен път“, No. 2, 2016


Поздрави на Жоро Малинов!

Разказът може да се види тук: http://newmilkyway.com/show.html?mode=r&pr=118&idp=7

Начална страница на списанието: http://newmilkyway.com/

Страница на Георги Малинов в уикито за Българска фантастика: http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%9C%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction, Uncategorized

Кого отличихте в Националните фантастични награди: Първенците ще представят България на Еврокон 2016


Излязоха резултатите от вторите Национални фантастични награди – гласуване, отворено към всички ценители на фантастичното.

Инициативата е плод от усилията на над 15 общности, клубове и организации – обединение, което няма аналог в историята ни след 1989 г. В първия ѝ етап българските почитатели на фантастиката предложиха 130 номинации в 24 категории. Пълният списък включва кратки представяния за всяка номинация и показва колко жива и разнолика е фантастичната сцена в България.

Тази година гласовете на публиката определиха следните първи места:

  • Любим писател: Любомир Николов – Нарви

  • Любимо издателство: Аргус

  • Любим преводач: Светлана Комогорова – Комата

  • Любим превод за 2015 г.: „Последният еднорог“ – Питър С. Бийгъл (превод: Калин М. Ненов, Владимир Полеганов и Желяна Пеева)

  • Любима книга за 2015 г.: „Зелени разкази (ама наистина)“ – антология

  • Любима книга-игра за 2015 г.: „Ной“ – Коен Ливингстън

  • Любим художник: Петър Станимиров

  • Любим художник за 2015 г.: Петър Станимиров

  • Любим комикс: Bion – художник и сценарист Сатанасов

  • Любим комикс за 2015 г.: DragonLast – художник и сценарист Сатанасов

  • Любима фантастична творба за деца за 2015 г.: „Плюм речното духче / Sploosh the Nix“ – автор и художник Росана Новаковска

  • Любим дебют за 2015 г.: „Нощта на скорпиона“ – Мария Гюзелева

  • Любима компютърна игра за 2015 г.: Victor Vran – гейм-дизайнери Боян Иванов и Боян Спасов

  • Любимо визуално представление за 2015 г.: „Как да надебелеем здравословно“ – режисьор Кеворк Асланян, сценаристи Кеворк Асланян и Георги Мерджанов

  • Любимо ролево/ЛАРП събитие за 2015 г.: Сталкер VII: Чужда земя

  • Любимо списание: ФЕП (Фантастика, евристика, прогностика)

  • Любимо списание за 2015 г.: няма номинации

  • Любим фензин: „Списание за книги-игри“

  • Любим фензин за 2015 г „Тера фантастика“

  • Любим сайт: ShadowDancе

  • Любим сайт за 2015 г.: Сборище на трубадури

  • Любим популяризатор: Григор Гачев

  • Любим популяризатор за 2015 г.: Кристиана Тошева (и екипът на Фентъзи ЛАРП Център)

  • Гранд-майстор на фантастиката: Любомир Николов – Нарви

Част от първенците ще представят България на Еврокон 2016 – конвент на любителите на фантастичното от цяла Европа, който отличава най-обичаните европейски творци и се провежда ежегодно в различен европейски град. Тази година негов домакин ще бъде Барселона от 4 до 6 ноември.

Организатори на Националните фантастични награди за 2015 г. са Фентъзи ЛАРП Център, Човешката библиотека, knigi-igri.bg, ИКФЕП „Иван Ефремов“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, SciFi.bg, ShadowDance, „През 9 земи“, българските ЛАРП общности, Сборище на трубадури, клуб „Терра Фантазия“, Клуб по фентъзи и фантастика към ФМИ, организаторите на „Златен кан“, клуб „Светлини сред сенките“.

Пълния списък с отличията за първо, второ и трето място във всяка категория потърсете на: http://nfnagradi.net/results-2016/

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, България, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Българска (не-)фантастика в чужбина: „Когато силуетите не свирят на тромпет“, криминален разказ от бургаския фантаст Янчо Чолаков във вестник „България“


Честито на Янчо! Разказът може да се прочете на стр. 30 в: https://issuu.com/lenakirk/docs/bulgaria_25_16-web/1

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Гласувайте във втория етап на вторите Национални фантастични награди! До 21 юни 2016 (включително)!


Страница на гласуването: http://nfnagradi.net/voting-2/

Резултатите от първия етап може да се видят на: http://nfnagradi.net/voting-1-results/

Описания на номинациите: http://nfnagradi.net/nominations-2016-info/

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Гласувайте във вторите Национални фантастични награди! Dо 12 юни 2016! И после пак до 21 юни 2016!


Страница на гласуването: http://nfnagradi.net/

ВАЖНО:

1. За да участвате в гласуването, е нужно първо да се регистрирате. (Ако още не сте.)

2. Регистрацията ви сега ще важи и следващата година; и по-следващата… и въобще докато имаме сили да организираме НФН. Правите я веднъж (отнема 5 минутки, макс.) и не я мислите повече.

3. Тази година основната новост в правилата за гласуване е, че имате право да подкрепяте произволен брой номинации в категория (а не само една). Значи, да се отблагодарите на всеки, който ви вдъхновява/кефи/ви е платил… опа, опа!… така де, схванахте ми мисълта. 😉

Ако тая мисъл ви вдъхновява/кефи/така де – гласувайте!

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Bulgarian Speculative Ficiton Abroad: Půlnoční historky — Antologie bulharského diabolismu


A new anthology of Bulgarian diabolical literatutre was published in Czech Republic (Czechia): http://www.iliteratura.cz/Clanek/35495/minkov-svetoslav-et-al-pulnocni-historky

Among the authors are: Svetoslav Minkov (https://en.wikipedia.org/wiki/Svetoslav_Minkov), Vladimir Polianov (https://en.wikipedia.org/wiki/Vladimir_Polyanov), Chavdar Mutafov (https://en.wikipedia.org/wiki/%C4%8Cavdar_Mutafov) and Georgi Raitchev.

A review of the book in Czech is available here: http://www.iliteratura.cz/Clanek/35495/minkov-svetoslav-et-al-pulnocni-historky

A review of the book in Bulgarian is available here: http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=26339&rb_v=viewtopic&start=60

A report of the presentation of the book in Prague is available here: http://www.bki.cz/%D1%84%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B5%D1%87%D0%B5%D1%80-%D1%81-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F-%D0%B4%D0%B8%D0%B0%D0%B1%D0%BE/?lang=bg

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

Приемат се номинации за Българските Национални Фантастични Награди, издание 2016


http://nfnagradi.net/

Националните фантастични награди определят българските номинации за наградите Еврокон. До 29 май (внимание, срокът е удължен с една седмица от 22.05 до 29.05!) е първия етап от наградите, когато се приемат номинации. Ако искате да участвате трябва да се регистрирате – внимателно прочетете тази страница: http://nfnagradi.net/registration/

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, Литературен конкурс, литература, наука, научна фантастика, Literature, science fiction

Българска фантастика в чужбина: разкази на Янчо Чолаков номинирани за наградите на сп. “Уральский следопыт”


Два хумористични фантастични разказа на Янчо Чолаков са получили номинации за наградите на сп. “Уральский следопыт”. Янчо май е единственият неруски автор с номинации. Който желае, може да го подкрепи тук: https://docs.google.com/forms/d/1pFdwuNSMqw3sqRkWp4EInxWHFMLURKx0fEQameLdxMA/viewform

Гласуването е публично; задължително се посочва автор и в трите категории. Гласове се приемат до 12 май в 0:00 часа московско време.

Успех!

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction