Monthly Archives: January 2013

За книгите и хората: Маресиев, Северски, и обръчите на времето (и пилотите без крака)


Баща ми имаше в библиотеката си няколко книги от онази военно-историческа поредица с червено-бели хартиени подвързии, наречена “Победа”. Помня, че се най-напред се опитах да чета “Горящият сняг” на Бондарев, – трябва да съм бил на десет-дванадесет години, – но романът, който изгълтах почти на един дъх беше друг и принадлежеше на Борис Полевой: “Повест за истинския човек”. В него се разказваше за Алексей Мересиев , съветски летец от Втората Световна война, който лети без крака. И не само лети, ами лети добре, защото дори сваля няколко немски самолети.

Когато в училище ни дадоха “Повестта” за лятно четене, вече я бях минал, а по-интересните части даже няколко пъти.

На челно място сред тях беше битката с “Фоке-Вулфите”, но имаше и други: героят, който се бие с плевелите, героят, който си продава часовника за да купи храна от черноборсаджиите (немислимо откровение за онова време!), бомбандировката при която загиват другарите му. Почти убягна от вниманието ми един дребен момент – как приятели му дават изрезка от вестник, в която се разказва за царски офицер, който също е летял без крака. Наистина, само без един, а не без два, както Мересиев. По-късно в Кърджалийското кино пуснаха филма по книгата, със съвсем младия Павел Кадочников в главната роля. Помня, че копието беше много надраскано, което само засилваше контраста на черно-белите кадри и правеше филма да изглежда почти като графика, нарисувана с въглен.

После ме взеха в казармата и докато служех ние се преместихме в друг град. Заминах да уча в София и книгата изчезна от полезрението ми.

Спомних си за нея по случайност, прочитайки някъде в безганичните простори на Интернет, че името на онзи, другия безног летец е Александър Северский. Станах от стола, направих три крачки до библиотеката си и извадих книгата му “Victory Through Air Power”. Моят екземпляр е напечатан във Великобритания и няма година, но съдейки по надписа с писалка на полето, книгата е закупена на 19.юли.1943 г. в Южна Африка, така че аз притежавам или първото издание или една от първите допечатки. Попаднах на нея случайно, в една антикварна книжарница в Шефилд, където бях на конференция по звезди купове в началото на август, 2008 година. Книжарницата беше затворена, но собственикът вършеше нещо и като му казах, че идвам от Чили, където книги на английски не се се намират лесно, ме пусна да се поровя из лавиците. Сигурно не съжаляваше после, защото излязох с две чанти книги, които се наложи да нося в ръчния багаж. Само че хитреците от Бритиш Еъруейс ме накараха да си претегля раницата и ме глобиха десет паунда, което беше само половината на истинския ми свръхбагаж. Служителят се смили като видя българския ми паспорт. Така безгрижно отлетях за Цюрих, без да подозирам с какво съм се снабдил. Там се срещнахме с жената и децата и продължихме за Чили. Докато пътувахме, започнах да чета новите придобивки…

 

* * *

 

Наистина, в “Повест за истинския човек” не се споменава нито името, нито за кого е воювал безногия летец: “Порывшись в планшете, он вынул оттуда вырезку из какого-то журнала, совершенно истертую, расползшуюся на сгибах и бережно подклеенную к лист целлофана. В ней говорилось о летчике, который летал без ступни. Но ведь у него одна нога все-таки была здоровой. Потом, он не истребитель, он же летал на допотопном “фармане”.

Според уикипедията това не е съвсем точно, на него, също както на Маресиев (така се казва прототипа на литературния герой Алексей Мересиев), му отрязват крака до под коляното. Той се връща в действащата армия и според различни оценки сваля между шест и тринадесет вражески самолета на немския фронт. Малко преди 1917 г. е назначен за руски военен аташе в Съединените Щати, където остава след революцията.

Северски е забележитлена личност. Емиграцията му започва с ресторантъорство, но постепенно той се връща към любимата си авиация и до 60-те години се занимава със строеж на самолети. Неговата фирма Seversky Aircraft, и нейната наследница Republic Aviation Corporation създават много забележителни самолети, сред които P-47 Thunderbolt, най-масовия американски изтребител на Втората Световна Война.

Но руснакът емигрант се изявява и като теоретик на военното дело. Книгата му, спомената по-нагоре, е бестселър, който четири седмици оглавява списъка от най-продавани книги на Ню Йорк Таймс и има тираж над пет милиона бройки. В нея Северски защитава ролята на военновъздушните сили в съвременната война. Макар да го отрича, според мен руснакът е идеен последовател на доктрината на италианския генерал Джулио Дуе (Giulio Douhet), който защитава тоталната въздушна война, и чийто девиз е “бомбандировачът винаги ще достигне целта си” (мой свободен превод на оригиналното: the bomber will always get through), както и на американския генерал Били Митчел (William Mitchell, на когото Северски посвещава книгата си), но за разлика от тях набляга на изтребителната авиация, а не на бомбандировачите. За отбелязван е, че техен виден съмишленик е самият Херман Гьоринг, който претърпява поне два провала, опитвайки се да следва същите идеи на практика. Първото е, когато уговаря фюрера да задържи настъплението на немските танкове към Дюнкерк за да остави на Луфтвафе унищожаването им. Англичаните се изтеглят, макар да оставят след себе си почти цялата си техника. Вторият опит е знаменитата Битка за Британия – един период между Юли и Октомври 1940 г., когато Луфтвафе се опитва еднолично да се справи с Великобритания. Победата в тази битка обаче принадлежи на знаменития Хю Даудинг (Hugh Dowding), но това е друга история.

Съвременните последователи на Дуе, Митчел и Северски за американците, които приложиха стратегията, с повече или по-малко успех, в Югославия и Ирак. Заслужава да се отбележи, че модерните високотехнологични оръжия правят идете на теоретиците от миналия век много по-действени, поне когато се воюва срещу редовна армия (несиметричните противопоставяния на армия срещу партизани са отделна тема).

Книгата на Северски съдържа забележителни предвиждания за бъдещето на авиацията: динамичен контрол на направлението на полета при който се променя посоката на тягата за разлика от традиционния контрол с елерони и кормило (това във времето когато витловата авиация е царица на небето!), използване на бронята като структурен елемент на самолета, масово въоръжаване на самолетите с ракети и други. Някой от тях са осъществени, например ракетите, както признава самият автор, вече са на въоръжение в съветските щурмови самолети от онова време.

Северски умира в Ню Йорк през 1974 година на 80-годишна възраст, а Маресиев – през 2001 година, в навечерието на 85-ия си рожден ден. И двамата се наслаждават на огромна популярност – за тях са снимани са филми и са писани книги, те самите са оставили спомени и съчинения (след войната Маресиев става професионален историк). В Съветския Съюз дори е поставена опера за Маресиев, а Уолт Дисни филмирa Victory Through Air Power. На името на Маресев през 1974 г. кръщават астероид. Смело може да се твърди, че двамата безкраки летци оставят следа след себе си.

 

* * *

 

Прочетох “Повест за истинсия човек” към края на 70-те години, а Victory Through Air Power – близо четиридесет години по-късно. И двете книги ме впечатлиха: едната като дете, другата, като възрастен човек. На пръв погледна, връзката помежду им е невероятно съвпадение, но като се замисля, стигам до обратния извод. Човек изгражда навици и интереси още на десет години. И тези навици, който съм започнал да си създавам през далечната 1977 или 1978, или която и да е точно година, докато съм четял и съм бил впечатлен от човека, направил всичко възможно да полети без крака, са ме накарали четири десетилетия по-късно, в държава на хиляди километри, да посегна към към другата книга. Кой знае дали Маерсиев е научил за Северски нещо повече, отколкото е било написано в онази изрезка, кой знае дали Северски е чул някога за Маресиев.

Жизнените им пътища са много различни и не става дума само за политическтие системи, ами и вероятно и за характерите. Маресиев се жени, отглежда две деца, едното от които е инвалид от детска възраст. До последните си години се среща с публика. Северски е човек, който винаги става център на компанията, център на вниманието. Съпругата му е видна красавица, която, – според вестниците от онова време, – тайно се научава да пилотира самолет за да изненада приятно съпруга си (оригиналната вестникарска статия по този повод може да се прочете в Google Books). Освен всичко друго, Северски е пробивен и успешен предприемач, авиоинженер и авиоконструктор. До последните си дни той е съветник в Американските ВВС. И двамата са воювали за отечествата си, но подозирам, че преди всичко ги обединява любовта към небето. Както и Дъглас Бадер, Ханс Рудел, Генадий Белоусов и Захар Сорокин, а може би и други, които също са летели с протези.

Сигурно същите сeнтименти са верни и за онзи чешки пилот, който след капитулацията на родината му отказва де се предаде, качва се на самолета си, и отлита за Полша. Там също воюва срещу нацистите, докато и Полша капитулира. Той отново се качва на самолета си, и сега отлита за Великобритания, където се сражава в редовете на полска част, докато не изчезва при поредната мисия, ставайки рекордьор на Кралските военно-въздушни сили по брой свалени вражески самолети, според неофициалната статистика. Но и това е друга история.

 

* * *

 

От известно време нося със себе си книжката на Северски. Кръгът, или по-скоро обръчът на времето напира да се затвори и тайно подбутва пръстите ми към клавиатурата.

Днес се предадох, преборих дрямката, която иначе завладява нощните ми смени на Паранал, и запоих двата края, доколкото можах.

 

 

Валентин Д. Иванов

19/20.12.2012

ЕСО, Паранал, Чили

 

Advertisements

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, История, литература, history, Literature, ревюта на книги

Къде отивало нашето вино или неуговорени срещи с България


I watched “Cops” on television while I ate and sipped a glass or two of Bulgarian Cabernet. The wine made me feel sophisticated.
But, once the excitement of lightning the ancients stove with a match had worn off, I discovered the aching hunger-unconquerable by even the largest plate of spaghetti and entire bottles of Communist reds-that is peculiar to eating too often alone.

Вечерта на един топъл ден, в началото на чилийската есен на 2003 година, аз се озовах на остров Пасха. Учудващо, той принадлежи на Чили – навярно по времето, когато тази малка страна се е сдобила с него, той е бил напълно разорен с общите усилия на пирати, овцевъди и търговци на роби. Четиридневното посещение там заслужава свой собствен пространен разказ, но сега се сещам за една случайна среща в чашата на вулкана Рано Рараку, където попаднах на двойка млади германци. Заприказвахме се, и от дума на дума се оказа, че имаме общи приятели и после разговорът смени посоката – не помня по какъв повод отбелязах, че те, където и да отидат, винаги попадат на нещо, произведено в страната им – от химикалки до автомобили. А аз твърде рядко срещам дори бегло споменаване на България.

Точно сега е обратното – човек не може да се обърне без да чуе или прочете за България. Снимка от атентата срещу Ахмед Доган се мъдри на челно място в страницата на БиБиСи. Върви обяснявай, че става дума за предизборна политическа бурлеска. Преди десет години не можех да си представя, че че гледам през Интернет българска телевизия, ще слушам on-line джаз от радиостанцията на Софийския университет, и ще мога чета повече вестници, отколкото ми се иска. Тогава споменаванията на България се свеждаха до някоя снимка на нашенски мафиоти в Ню Йорк Таймс или припомняне на атентата срещу Папата.

Именно за това се зарадвах толкова много на цитата, с който започвам настоящото си писание. Попаднах на него в разказ-миниатюра, публикуван в броя на моето любимо списание New Yorker от 3.12.2012. Според представянето на автора Тони Ърли (Tony Earley) в началото на списанието, той е професор по английска литература в университета Вандербилт, в Нашвил, и пише къси разкази. А според Уикипедията, Ърли е роден през 1961 година и е издал четири книги.

Разказът в New Yorker се казва Nighhawk (буквално – Нощен сокол, но се употребява и в смисъл на нощен хищник; в контекста на разказа навярно заглавието е иронично) и е умерено запомняща се история за младеж, който цял живот е разчитал на майка си и баба си да му готвят и да го хранят, и изпада в криза, когато се озовава сам в чужд град докато прави аспирантура, и трябва да се грижи сам за себе си. Но той не е разглезено мамино синче, неспособно да си приготви един сандвич. Неговата кулинарна криза е алегория за самотата. Историята има щастлив край – той се връща в родното си място за да се ожени и деветнадесет години по-късно, докато вечеря със съпругата си и с двете си дъщери, си мисли, че всеки полугладен (чети самотен) аспирант би му завидял. Българското каберне, споменато в цитата по-нагоре, е от самотния му аспирантски период.

Този разказ неочаквано ме върна петнадесет години назад, когато подобни срещи с думата България бяха рядкост; и ми напомни, че даже в по време на студената Война, когато за западняците ние сме били едно от плашилата зад желязната завеса, от време на време се е споменавало и нещо хубаво за страната ни. Пък и сега, България за чужденците не е свързана само с разобличителните статии за зверствата в българските детски домове, а и с театъра на Теди Москов.

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, литература, Literature, Tony Earley