VIRCAM в течение на едно десетилетие беше единственият инструмент на специалния широкоъгълен телескоп за обзори на небето VISTA. VIRCAM и VISTA са причината да побелее и да оредее косата ми, но са и основата на повечето то собствените ми научни работи – от търсене на купове и на кафяви джуджета до най-разнородни изследвания на Млечния път и на Магелановите облаци.
The Messenger пък е нещо каво вътрешнозаворска/професионална многотиражка на нашата обсерватория и бих казал на европейската астрономическа общност.
Мога дълго да изреждам инзтерсните изследвания с VIRCAM. Мои фаворити са един свръхдълбок космологичен обзор и обзорът на Млечния път; в послендия участвам, така че сигурно не съм съвсем обективен, но защитените дисертации, броят на публикациите и цитатите говорят вместо мен. 😉
Чао, VIRCAM!
И здравей 4MOST – нов инструмент, който предстои да замести VIRCAM някъде в средата на следващата гоина. Това също е инструмент за обзори, но спектроскопски. Повече за 4MOST може да прочетете тук: https://www.eso.org/sci/facilities/develop/instruments/4MOST.html
Запис на премиерата на книгата „Would You Baptize an Extraterrestrial?“ от 18.11.2014 в планетариума „Адлер“. Говори настоящият директор на Ватиканската Обсерватория отец Гай Консоманьо, който има докторат по астрономия и работи по комети и астероиди в Слънчевата система. Часта за заглавието е около 12-15 мин, а и останалата лекцията е интересна, защото поставя човечеството в контекста на големия космос.
Впрочем, отец Консоманьо е един от не малкото астрономи, които ходят и на научни конференции, и на фестивали на научната фантастика.
Къде в космоса може да живее човечеството и къде можем да намерим живот, подобен на нашия? Това е въпрос, на който е трудно да се отговори, и той има много аспекти – като се започне от планетите в Слънчевата система и се стигне до Млечния път и до Вселената като цяло. Лекцията е щедро „поръсена“ с повече или по-малко известни примери от научната фантастика, с ударение на източноевропейските автори и техните произведения.
Изображенията на въведението са от промоционните материали на фестивала (рисунката с извънземния е дело на Илия В. Иванов), а звукът е мой запис от аудиосистемата на светофар в Краков – родния град на Станислав Лем, който многократно е споменаван в лекцията. 🙂
„Булгакон“ е ежегодна среща на любителите на фантастиката в България, която се провежда повече от две десетилетия. „Булгакон 2023“ се състоя на 22-24 септември в град Пловдив с подкрепата на Национален фонд “Култура” и Ozone.bg. Повече за събитието може да се научи от неговата страница: https://www.bulgacon.org
Конференциите като тази са крайпътни камъни за науката – те поставят срокове и помагат да се уточни направлението: от дискусиите и от примера на колегите се появяват нови идеи, човек научава за нови методи, нови резултати, които още дори не са публикувани, а са само намек на някоя фигура, за нови бази данни и инструменти – програмни или „истински“ (като многократно споменатата VIRCAM).
Следващата конференция, свързана с обзори ще се проведе пак тук в ЕСО, през януари догодина и ще е посветена на подготовката за „лавината“ от данни, които ще ни потопят след като обсерваторията Рубин започне работа: https://www.eso.org/sci/meetings/2024/lsst.html
Аз участвам в подготовката ѝ, но по-важно – от слушането на докладите и от разговорите с колегите през миналата седмица се появи идея какво да представя: нещо което е едновременно наука и е свързано със служебните ми задължения към обсерваторията. Следващите два-три месеца ще бъдат заети с усилна подготовка – защото конференциите не са само разходка до някъде и интересни разговори за наука в течение на пет дни, а са предимно и най-вече много-много предварителна подготовка, която може да отнеме не само месеци, а и години, докато се получи до нещо, заслужаващо да се представя.
За мен беше важно напомнянето и срещата с организаторите на една друга конференция за калибровки – по средата на следващата година. За там вече съм почти готов с материал за представяне (това е проект, който отне 3-4 г. на мен и още половин дузина колеги и колежки), но за съжаление тя е в Щатите. Обаче главната организаторка, въпреки че работи в американски институт, е европейка и си дава сметка, че има много такива като мен, за които ваденето на американска виза е нещо повече от петнадесет минутно усилие да се попълнят няколко формуляра; предвидила е хибриден формат и доклади ще могат да се изнасят дистанционно.
Междуврeменно станаха достъпни материалите от сегашната ни конферeнция:
Даже случаен поглед към небето показва, че то се мени – като минимум, през няколко нощи смяната на лунните фази става очевидна и по-ярките планети се „появяват“ и „изчезват“. По-внимателен „поглед“ – какъвто отправят нагоре астрономите със съвременните си инструменти – показва, че небето е калейдоскоп, в който, противно на очакваното, няма две еднакви нощ, часа или дори минути: блясъкът на милиони променливи звезди се увеличава или намалява, избухват нови и свръхнови, някои звезди ни „намигат“, докато планетите, обикалящи около тях, преминават пред дисковете им (явление, наречено пасаж или транзит – и двете думи са чуждици, само че едната е навлязла в българския език по-рано).
Първата половина на последния ден беше посветена на „преходната“ астрономия – това е пряк превод на английското transient astronomy – сумарното означение на дялът от нашата наука, който се занимава с явления, които се появяват и изчезват. Първият обзорен доклад разказа за успехите на една програма с хедонистичното име VinRouge, целяща да намери инфрачервените аналози на сливащи се черни дупки и/или неутронни звезди. Те се откриват от гравитационни детектори като LIGO и още няколко други инструмента. За съжаление гравитационните детектори имат ниска ъглова разделителна способност, което е сложен начин да се каже, че астрономите не знаят къде точно е станало сливането и бързо – преди експлозията да е затихнала – трябва да се получат изображения на голяма площ от небето, десетки, ако не и стотици квадратни градуси. И тук идват на помощ инструментите, които правят обзори – заради голямото си полезрение.
VinRouge е обзорът, с най-високо отношение на брой цитати към брой статии, което означава, че с относително малка инвестиция на наблюдателно време е постигнат голям ефект, защото резултатите от него имат огромен ефект върху много области – от чисто астрономическата еволюция на двойни звезди (която е необходима за да се разбере как се образуват физически свързаните двойки от неутронна звезда и друга неутрона звезда или черна дупка) до нуклеосинтеза в ядрената физика (това е част от физика, която се занимава с ядрените реакции, в резултат на които от по-леките елементи се получават по-тежки).
Обектите, които се получават при сливането на две неутронни звезди или на неутронна звезда и черна дупка се наричат килонови и повече за тях може да се прочете тук: https://en.wikipedia.org/wiki/Kilonova
Дискусията в края на „транзитната“ сесия се концентрира върху проблемите на обзорите, а те са много: от социално като координирането и управлението на екип по над двеста човека, до въпроса какво да се прави с всякакви странни обекти, които дори не е известно дали са галактични и извънгалактични и не е ясно в кой панел на заявките за наблюдение да се изпратят.
Последното ми твърдение има нужда от обяснение – наблюдателното време се разпределя от комисии, в която астрономите се редуват да „служат“. Това е престижна, но доста неблагодарна работа, защото отнема много време. Хората се редуват – един ден ти оценяш предложенията на другите, на другия – те оценят твоите. Една заявка винаги се оценя от поне 5-6 човека, така че опитите да се възползва човек от положението си не минават. Комисиите се делят на панели – по различните области в астрономията – и заявките се пращат в съответната област: звезди, галактики, екзопланети и т.н. Но какво да направим с обект, който изведнъж става шестстотин пъти по-ярък, няма предишни наблюдения и поведението му не наподобява на никоя от известните видове звезди? С подобен проблем нееднократно се сблъсква няколко пъти обзорът VVV/VVVX – един от тези, в които работя и аз.
После изслушахме обзорен доклад, изнесен дистанционно, за новострояща се американска обсерватория, която се специализира върху обзори – „Рубин“, с 8-метров широкоъгълен телескоп; тя се очаква да започне работа към средата на следващата година. Поучени от опита на останалите, хората, зад този проект са се погрижили да създадат огромна система за оповестяване на астрономическата общност за новооткрити и потенциално интересни променливи обекти. Още един обзорен доклад и няколко малки доклада по-късно конференцията приключи.
Беше изморително – заради необходимостта да комбинирам организирането и участието – но интересно. Огромна роля в провеждането на събитието изиграха шестима студенти-доброволци, които помогнаха с техническата част и събираха докладите, не по-малко помогнаха и водещите отделните сесии, които се грижеха докладчиците да започват и да завършват навреме и секретарката, която поддържаше безбройните списъци с участници, с хора, които са платили регистрацията, с хора, които са подписали разрешение техните доклади да бъдат записани и излъчени в Интернет…
Настрана от техническата част – аз самият научих много, видях с какво се занимават хората от другите обзори и разбира се, те видяха с какво се занимавам аз и моите колеги от VVV/VVVX. Накрая, но не на последно място, отдадохме заслуженото на „пенсионирания“ инструмент VIRCAM, на който всички ние до голяма степен дължим професионалното си развитие през последните близо петнадесет години и която ни позволи да видим Вселената малко по-отблизо…
Милион звезди са нужни за да се изучава еволюцията на звездите, милион галактики – за да се изучава еволюцията на галактиките. Но както милион звезди позволяват освен това да се „надникне“ и в живота на галактиките като цяло, така и милион галактики ни откриват прозорче към Вселената като цяло. През първата половина на деня докладите направиха точно този преход от отделните галактики към космологията. Най-продуктивният – не по брой статии, а по брой цитати от всички обзори с телескопа VISTA – той се нарича UltraVISTA – е именно космологичен по своите цели. Той е и най-дълбокият обзор, който вижда най-слабите обекти: по-голямата част от неговите близо 2500 часа са използвани за да се насочи телескопа в една точка и да се наблюдава отново и отново същото поле от около 1.5 квадратни градуса. Да поясня – цитатите означават, че някой е прочел (напълно или частични) вашата статия и използва резултатите, които сте получили. По същество цитатите измерват научния ефект от една публикация. Разбира се, след цитата другите автори може да са написали, че вашият резултат е погрешен, по такива-и-такива причини, но това също е ефект, макар и отрицателен за научната репутация на авторите. Инфрачервен обзор на галактики като UltraVISTA е важен в много аспекти – при близки галакитки инфрачервения диапазон е начин да се погледне към звездообразуването, скрито зад огромни количества прах, на средно голямо червено отместване – от 1 до около 3 – инфрачервеното е най-добрият начин да се измерят масите на галактиките и да се проследи как те „растат“, а когато става дума за наистина далечни галактики – на червено отместване 6 и по-високо – да се види как галактиките йонизират дотогава непрозрачната вселена и я правят прозрачна… (Повече за рейонизацията на ранната Вселена може да се прочете тук: https://en.wikipedia.org/wiki/Reionization ). Приносът не UltraVISTA обхваща и трите области, и не е чудно, че този обзор е толкова успешен, но именно получаването на статистика характеризирането на най-далечните галактики открехва вратата към космологията, изучаваща Вселената като цяло, защото ни дава наблюдателен материал за размисъл как е еволюирала Вселената: кога е станала прозрачна, кога са се образували повечето галактики, как се е променяла температурата на газа, който е запълвал ранната Вселена и който е строителен материал за тези галактики… Галактичната сесия завърши с най-плодотворната и оживена дискусия от всички до сега, на която се обсъждаха тия въпроси. Тя бе водена от може би най-възрастният участник на конференцията – Том Шанкс от университета в Дъръм – и смея да твърдя, че не само интересната тема, но и опита на водещия изиграха своите роли.
Следобедът беше поглед към галактиките като към отделни обекти. За мен най-интересен бе доклада за VPHAS+, което е оптичен обзор на вътрешната част на Млечния път – също както „любимия“ ми обзор VVV/VVVX (за който ще разкажа при друг удобен случай) и включва тесен флтър, който пропуска светлина, съответстваща на една известна линия на водорода – H-alpha. В тази линия излъчват силно младите звезди и активните звезди, и ако поглъщането на праха не е прекалено голямо, това е чудесно допълнение към VVV/VVVX. Останалите доклади бяха посветени на отделни специални аспекти, свързани с Млечния път: загубата на звезди от звездните купове (да, звездите се „изпаряват“ от куповете и образуват огромни звездни опашки, които се точат след тях, имат ниска плътност и се забелязват много трудно), търсенето на млади звезди (което ни казва колко е „активна“ нашата собствена галактика) и изследването на различни видове променливи звезди (които пък често са инструментални за други задачи като например измерването на разстояния). Последната дискусия за звездообразуването в нашата галактика се получи доста жива – водеше я една не толкова възрастна, но много организирана колежка. За кой ли път стана ясна нуждата от инфрачервени наблюдения и от астрометрия (като тази, която получаваме от космическия телескоп Гая, който за съжаление работи в оптическия диапазон). Изводът е ясен – ние имаме нужда от инфрачервен телескоп, оптимизиран за астрометрия – своеобразен инфрачервен братовчед на Гая. А за самата Гая може да се научи повече тук: https://en.wikipedia.org/wiki/Gaia_(spacecraft)
Третият ден на нашата конференция в еднаква степен принадлежеше на мечтателите и на прагматиците.
В контекста на науката, която се обсъжда на тази конференция, мечтателите са хората, които мислят за следващото поколение обзори. Отвъд океана това е обсерваторията „Вера Рубин“ с нейния 8.4-м телескоп LSST, който предстои да започне работа в средата на 2024 г. За него е писан много. Европейският принос е космическият телескоп „Евклид“, който беше изстрелян на 1.07.2023 г. и вече се намира в точката на Лагданж Л2, заедно с „Гая“ и „Джеймс Уеб“. За разлика от LSST, „Евклид“ работи в инфрачервената област и макар да има диаметър само 1.2 м. Той е в ролята на Давид в сравнение с останалите огромни телескопи, защото е в космоса, над земната атмосфера. Когато става дума за инфрачервени наблюдения, това му дава огромно преимущество в два аспекта. Първо, атмосферата поглъща, по тази причина обсерваториите се строят високо в планините, за да има над тях по-малко атмосфера. Второ, инфрачервената област от спектъра е тази, в която са излъчва топлината – там излъчва атмосферата, както и самият телескоп. Това води до високо фон, който намалява точността на наблюденията. В космоса този проблем се решава лесно – телескопът се поставя зад многослоен екран, който го защитава от нагряване от слънчевата светлина. „Евклид“ носи на борда не само инфрачерваена, но и оптична камера, и спектрограф, което го прави доста универсален телескоп. Основните му задачи са свързани с космологията – да направи 6-годишен огромен обзор на далечните галактики, далече превъзхождащ всичко, което е правено до сега от наземните обсерватории. В сравнение с телескопите „Хъбъл“ и „Джеймс Уеб“, „Евклид“ е като широкоъгълен морски бинокъл в сравнение със зрителна тръба – техните кадри покриват само 1-2 квадратни ъглови минути от небето – а неговият кадър обхваща повече от 3000 квадратни ъглови минути. Този инструмент, който струва около 600 милиона евро (около 15 пъти по-малко от „Джеймс Уеб“), е създаден за да отговори на въпроса какво кара Вселената да се разширява с увеличаваща се скорост, и разбира се, и на други въпроси.
Толкова за мечтателите, сега за прагматиците.
Преди половин век, през първите години на ЕСО, най-важното за обсерваторията е било да даде на европейските астрономи достъп до модерни астрономически телескопи. През изминалите десетилетия ударението се измести върху качеството на телескопите и на инструментите. А през последните години се наблюдава една нова тенденция – астрономите да „правят“ наука на базата на огромното количество информация, събрана в астрономическите архиви. Архивът на Европейската Южна Обсерватория има над 7 000 активни ползватели и около 40% от всички статии (1044 за 2022 г.), базирани на данни от телескопите на ЕСО, използват в освен собствените данни на авторите си (т.е. данни, получени със собствени заявки за наблюдателно време), и данни от архива. Още по-интересно е, че около 15-20% от статиите не използват никакви собствени наблюдения, а само данни от архива. Това е почти същото като обсерваторията да има на Cerro Paranal още един, пети 8.4-м телескоп. Разбира се, нещата не опират само до броя на телескопите. Появяват се нови идеи как да се използват стари данни, появяват се нови методи за обработка на данните. Не на последно място, става ясно, че обекти, които са наблюдавани, просто защото са попаднали случайно близо до друг интересни обект, са интересно сами по себе си. Денят завърши съвсем по ученически – с „урок“ и демонстрация как да се използват инструментите за достъп до архива на ЕСО – става дума за софтуерни средства и уеб-страници/портали. Това се случва доста често на конференции, които имат по-практическа насоченост, аз самият съм го правил, когато става дума за обработка на данни.
С това измина повече от половината от конференцията.
Краят на първия ден и по-голяма част от втория бяха посветени на галактиките. На пръв поглед те са мъгляви петънца на небето, но когато астрономите започнали да се вглеждат в тях по-внимателно, станало ясно, че галактиките преминават през значителни изменения.
Галактиките са част от астрономията от около един век. Преди това са се водели спорове дали мъглявините, както са били наричани преди това, са самостоятелни космически острови, „сглобени“ от звезди, или са газово-прахови обекти в нашата собствена галактика. С развитието на телескопите тези обекти стават все по-достъпни и в края на краищата става ясно, че те са огромни образувания, състоящи се от стотици милиарди звезди. През 1930те години на миналия век, благодарение на усилията на астрономи като Едуин Хъбъл и Милтън Хюмасън, които откриват променливи звезди в някои от близките галактики, за пръв път са точно измерени разстоянията до тях, и стават ясни истинските им физически размери.
По същото време астрономите, които се занимават с изследване на звездите, осъзнават, че техния живот е кратък и следователно, галактиките постоянно трябва да се обновяват – образуват се млади звезди, а старите „умират“ в огнени експлозии. Този процес е известен като пасивна еволюция, но тя не е единственият начин, по който се изменят галактиките.
Оказва се, че галактиките, разположени в среда с по-висока плътност – такива са групите и куповете от галактики – се различават от изолираните си посестрими. Постепенно астрономите стигат до идеята, че галактиките могат да взаимодействат, дори да не са разположени съвсем близо една до друга. Съвременните наблюдения показват, че и нашата собствена галактика не е избегнала подобна участ – вече знаем за поне няколко сравнително малки галактики, които са „погълнати“ от Млечния път. Най-известният пример е галактиката в съзвездието Стрелец (на английски: SagDIG от Sagittarius Dwarf Irregular Galaxy). Нашата галактика взаимодейства и с двата Магеланови облака, за което свидетелстват мостовете и ивиците от звезди и газ, които свърват трите галактики.
Естествено, възниква и въпросът за раждането на галактиките, но когато астрономите се опитват да „видят“ първите от тях като просто получават по-дълбоки изображения на небето, се оказва, че най-напред стават видими слабите близки галактики и едва след тях – далечните, дори да са големи и с висока светимост. Най-съвършените съвременни телескопи са в състояние да получат изображения на галактики, които са се „родили“ по-малко от половин милиард години след Големия взрив.
Най-общо казано астрономическите обзори, за които стана дума днес, изследват еволюцията на галактиките като се опиват да получат изображения на колкото се може повече и колкото се може по-слаби галактики, които са еволюирали в колкото се може по-различно обкръжение. Някои от тях комбинират изображенията със спектри, но спектроскопията изисква значително наблюдателно време, затова астрономите са изобретили начин да определят червеното отместване, а от него и разстоянието до галактиките, като използват за това цветовете им. Пак цветовете, особено най-сините, ни помагат да оценим колко са млади (или стари, изборът на думата е въпрос на лично предпочитание) са звездите в една галактика. Мощно средство за изследването на взаимодействията между галактиките е тяхната форма и по-специално техните асиметриите. Формата на галактиките се използва и за измерване на масите им с помощта на гравитационен лензиг, но това заслужава отделен разказ…
В дискусията накрая всички единодушно решихме, че ни трябват по-големи телескопи с по-чувствителни инструменти. Но на никой не е забранено да мечтае, нали?
Астрономическите обзори са наблюдателни програми, огромни даже по гигантоманските астрономически стандарти. Целите им също са огромни и обикновено обхващат множество, обикновено фундаментални, научни проблеми.
Обзорите не са изобретени вчера – първият датира от преди два века и започва след като на 1 януари 1801 г. Джузепе Пиаци, италиански астроном и католически свещеник, за пръв път открива астероид – Церес. Последвалата програма за търсене на други астероиди, освен че е първият мащабен (но визуален, т.е. направен с просто око!!) обзор на небето, е и първата мащабна международна програма в астрономията. Следващата качествено нова стъпка е Паломарският обзор, който започва през 1948 г. и е първата подобна програма, която „записва“ наблюденията върху фотографски плаки.
Обзорите предлагат различен начин да се прави наука, в сравнение с обичания подход. А обичайният, класически изследователски процес в астрономията и почти във всяка друга наука, се състои от следните стъпки:
(1) Разпознаване на проблем, обикновено под формата на въпроси с липсващи отговори: например защо перихелият на Меркурий се мести повече, отколкото се очаква според Нютоновата теорията на гравитацията? Този въпрос (и още няколко) довеждат физиците до създаването на общата теория на относителността (известна още като Айнщайнова теория на гравитацията) през 1907 г.
(2) Търсене на решение. В конкретния пример е изминат през доста дълъг и сложен път, който включва работите на германския математик Бернхард Риман и на друг физик – френският йезуит Анри Поанкаре.
(3) Наблюдателна проверка – разбира се, сравняване на наблюдаваната и на предсказаната прецесия на перихелия на Меркурий (но не само това, има и други тестове).
При обзорите богатството от наблюдения – в смисъл на стотици/хиляди квадратни градуси от небето и/или на стотици/хиляди епохи, позволява да се използват данните за най-разнообразни цели.
Най-напред, наука вече може да се прави по „индустриален“ начин – примерно, като се измерят масите на на няколко десетки галактики, а на няколко десетки хиляди.
Втората нова възможност е от обзорите да се избират обекти – и особено рядко срещани обекти, каквито са например близките кафяви джуджета или някой редки видове галактики – за по-нататъшни изследвания. Но повече за това – друг път.
След първите обзорни доклади за обзори 🙂 беше и моя доклад за търсенето на звездни купове, скрити в най-прашната, централна част на Млечния път. Но за това – друг път.
Утре в Южноевропейската обсерватория започва астрономическа конференция за обзори на небето. Повод за нея беше „пенсионирането“ на един инструмент – широкоъгълна инфрачервена камера, с която беше свързана голяма част от професионалният ми живот през последните 15 и повече години. Името на камерата беше VIRCAM и тя бе монтирана на телескоп, наречен VISTA. VIRCAM роботи почти 60 хиляди часа, през които бяха направени стотици хиляди, ако не милиони кадри. До днес тези наблюдения са довели до появата на 1049 научни статии, които са цитирани почти 20 хиляди пъти и макар инструментът да не работи повече, данните от него са в архива и ще бъдат използвани още много десетилетия, както показва опита с предишни обзори.Тази конференция има два аспекта и научния ефект от нашия инструмент, взаимодействието – често наричано синергия – с другите обзори, плановете за следващо поколение от инструменти за обзори е само едната страна на монетата.Другата страна е общуването между изследователите. Нарочно употребявам тая дума вместо донякъде формалното учени, защото изследователи предава по-точно характера на нашата работа, докато учени е по-скоро свидетелство за образователен ценз. Комуникацията в науката се води на различни нива – като се започне от четенето на статии, които са възможно най-прецизираната форма на излагане на знанията, и се стигне до сладките приказки на конференциите по време на паузите за кафе. Целия спектър на общуване между тези две форми е важен (ние специално се погрижихме да има достатъчно големи паузи и силно кафе в почти неограничено количество), защото това, което се пише в статиите, трудно може да се предаде в 10-минутен разговор, а хипотезите и догадките, които човек може да сподели на кафе, нямат място в статия, в която всяка дума подлежи на проверка и се нуждае от доказателство. Но и доказателствата, и догадките в науката трябва да се споделят: първите са фундамента, върху който се гради знанието, вторите са полета на въображението, който го предизвиква и премества границите на познатото.
Снощи по късна доба слушах лекция на Нора К. Джемисън за светостроенето и не само. Темата на английски звучеше „Building our worlds better“, което може да се интерпретира по доста начини и нейният избор беше това да е по-скоро представяне на нейните политически възгледи, отколкото да представи литературните си инструменти. Независимо от това лекцията ѝ беше интересна и си заслужаваше времето. Най-напред коя е Нора К. Джемисън? Родена е през 1972 г. в Айова, САЩ. По професия е психолог и дълги години е работила именно това“ Дебютният ѝ роман е фентъзи – „Сто Хиляди кралства“, издаден през 2010 г. и е номиниран за наградата „Небюла“. Най-известн е с трилогията си „Петият сезон“, която и донася три (!) награди „Хюго“. От нея съм чел една новела и първия том от спомената трилогия. Впечатленията ми са много добри – от чисто литературна гледна точка тя е сравнима примерно с Кристофър Прийст и може би превъзхожда Урсула Ле Гуин. Това е моя субективно мнение, разбира се. От жанрова гледна точка – смесва жанровете по доста неочакван начин. От друга страна в едно интервю буквално каза – наистина, не толкова пряко, – че почти всичко написано преди нея е боклук. Може би има известни основания, но как да забравим споменатите вече Прийст и Ле Гуин? А за Дик, Лем и Стругацки даже няма да говоря. Много силно социално ориентирана – темите за бедността, малцинствата и всякаква друга форма на неравенство да централни в творчеството и. Но не е оригинален и експериментиращ автор по начина, по който са например Дик и Лем. Със сигурност има много фенове и смея да предположа, че излиза извън рамките на жанра, съдейки по представянето на книгите ѝ в класациите на „New York Times“. Да се върнем обаче на лекцията. Тя се проведе в университета Корнел, който е едно от най-добрите хуманитарно учебни заведения в света. Позицията, която Джемисън представи беше, че светът си изгражда от нашите избори и по същия начин световете в литературата се изграждат от изборите на героите. Това не е нова идея за който и да е фен на братя Стругацки, израстнал по времето на социализма, но на Запад, където фантастиката има главно развлекателна функция – спомнете си която и да е многомилионна филмокомиксова продукция – идеята звучи оригинално и дори революционна. За мен най-важен и най-радостен беше факта, че по един или друг начин темата за избора получава популярност в mainstream-а на западната фантастика и особено – в академичните среди, защото се надявам тази аудитория от няколкостотин човека в залата и сигурно няколко хиляди като мен, които я гледаха в Интернет, да се замислят за последиците от избора си. Ще отбележа, че има и други пробиви в тая посока – например аз смятам „Атлас на облаците“ за доста смислен коментар към темата за избора. Друга идея, което Джемисин представи, макар и не толкова явно, беше паралела между световете на книгите истинския свят: книгите използват истинския свят като модел, но и – според силите си, собствените и на авторите – му влияят. Тя се разпростря доста и даде примери за склонността на хората да избират фактите, които съответстват на техните виждания и да отхвърлят всичко, което им противоречи (известен на английски като confirmation bias). Тук намирам един паралел с извода, до който достигнаха участниците в дискусията за светостроене на Булгакон 2023 – че реалният свят е най-удачния и даже необходим „резервоар“ на опит и източник на вдъхновение, когато става дума за създаването на литературните светове. По-нататък Джеимисин стигна до откровена декларация на политическите си възгледи. Не е тайна, че в западните академични среди преобладават левичарски възгледи и тя е техен продукт. В един момент тя заяви, че трябва „да избираме между демокрацията и парите“ и че „капитализмът е един от начините да се направи това, стига да се смекчат най-лошите му страни или трябва да търсим друг начин“ (цитатите са по памет). На това място аудиторията я аплодира. Но когато Фейсбук и Гугъл са научили всичко за всеки, включително и с каква реклама да накарат човека да гласува за тази или онази политическа фигура с а-priori известна вероятност, не е ли малко късно да се сетим за недостатъците на системата? Материал за размишление има много и от преди много десетилетия: „Хищните вещи на века“ (1965 г. и английски превод 1976 г.) и „Футурологичен конгрес“ (1971 г. и английски превод 1974 г.). Изненадващо, дори за самия мен, по нрав Джемисин ми напомни малко на Лукяненко – главно с пресметливо отстранения си стил на представяне. Подозирам, че тук се сблъскваме с професионална деформация – тя е била психолог, той е бил психиатър – и професиите им са ги научили да приемат по-аналитичен подход към човешките емоции и човешкото състояние, отколкото повечето „нормално откачени“ хора са склонни да го правят. 🙂 Феновете на Джемисин може да останат недоволни от забележките ми в стил – това сме го видели, онова сме го чели – но, сравненията ми не са критика, а по-скоро комплимент, и нещо повече – съвременната фантастика има крещяща нужда от повече книги на темата за избора и за неговите последствия. В тоя смисъл много се зарадвах като прочетох „Управление за национална безопасност“ („NSA – Nationales Sicherheits-Amt“) от немския автор Андреас Ешбах (Andreas Eschbach), която същите проблеми на нашата съвременност, леко завоалирани от реалиите на нацистка Германия. Срещата беше интересна и пожертваните два часа сън – добро вложение в запознаването ми със съвременните американски автори. Горещо препоръчвам „Петия сезон“ и ви пожелавам приятно четене!
„… It’s a complex work about discovering lost history, and reaching for a better world, and Pavlova does a masterful job in wrapping all into a compelling story.“
„… Това е сложна творба за откриване на изгубена история и достигане на по-добър свят, и Павлова майсторска я е поднесла като завладяващ разказ.“
Valentin D. Ivanov 