Category Archives: Bulgarian speculative fiction

Безплатно четиво по време на коронавирус: електронни издания на алманаси „ФантАstika“ 2007, 2008, 2009, 2010-11, 2012, 2017, 2018


Малко са добрите новини в тези тревожни времена, но ги има. Вирусът е смъртно опасен на по-възрастните и за болните хора, но ни сближава с тях; дистанционното обучение не е толкова ефективно като присъственото, но кога друг път ще прекараме толкова време с децата си?

Като става дума за време, кога друг път ще имаме толкова време за четене на хубави книги и за гледане на хубави филми?

Човешката библиотека“ и Дружеството на българските фантасти ви предлагат електронни издания на алманаси „ФантАstika“ 2007, 2008, 2009, 2010-11, 2012, 2017, 2018 „ФантАstika“. Хиляди страници с разкази, повести. Откъси от романи и прекрасни илюстрации, всички избрани с любов и внимание, с идеята да поведат читателите по по пътя към едно по-добро бъдеще.

Алманахът е носител на европейската му награда Еврокон в категория „фантастична периодика“ (Best Magazine) през 2015 г.

Най-добро то описание на „ФантАstika“ дава неговият вдъхновител, основател и неизменен съставител Атанас П. Славов в предговора към броя от 2007 година: „Алманахът ще бъде територия на човечността…“

Можете да си поръчате бройки на: https://choveshkata.net/blog/?p=7160

Цената е… безплатна, или плащате колкото прецените.

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, science fiction

IN MEMORIAM: Христо Пощаков (1944-2020)


 

Пощака беше един от най-превежданите в чужбина български писатели-фантасти. Освен това той беше човек с позиция, което на много хора не се харесва, но пък аз го уважавах за това. Романът му „Приключения в Дарвил“ е забележителна книга предусетила нуждата от самоорганизация на обществото.
Съжалявам само, че преди две години като ходих в Испания, не можахме да се видим.
Следва сухата фактологическа биография…

*

Вчера на 28.03.2020, в Мадрид е починал българският писател-фантаст Христо Пощаков.
Роден е в град Павликени през 1944 г. През 1963 г. завършва техникум по двигатели и енергетични машини „Вилхелм Пик“ (сега „Хенри Форд“). През 1975 г. се дипломира във МЕИ „В. И. Ленин“ (сега Технически университет) – София със специалност машинен инженер.
В периода 1979–1984 г. работи като технически съветник в Министерството на хранителната промишленост в Хавана, Куба. По-късно е водещ проектант и началник технологичен отдел в „Агропромпроект“ – София. През 1995–1996 г. е управител на холдинг „Агропромстрой“ – Монтана, а през 1997–1998 г. е управител на автобусна фирма „ГРУП“. През следващата година работи като заместник-председател на борда на директорите на „Балкан-прес“ – София. От 1998 г. е щатен преводач в преводаческа къща „Сара“ – София. Христо Пощаков е пръв председател на фондация „Фантастика“.
С литературна дейност се занимава от 1984 г., предимно в областта на научната фантастика. Първият му фантастичен разказ „Да отидем на гости“ се публикува в списание „НТ за младежта“ през 1987 г., а през следващата година в същото списание е публикуван и разказът му „Трансформация“. Следват публикации на негови разкази в списанията „Криле“, „Съвременник“ (4 разказа), „Фантастика“, „Други светове“, „Фантастични истории“, „ФЕП“, „Усури“, „Наука и техника“ и вестниците „Орбита“, „Пловдивски глас“ (18 разказа под псевдонима Кристофър Поустман), „Литературен форум“, „Литературен вестник“ и други, в антологии като „Нова българска фантастика“, „Ваяния“ и сборниците на издателство „Аргус“ (Хоризонти) и авторски сборници, докато броят на публикуваните му разкази достига около 130. Негови разкази са преведени и издадени на английски, руски, унгарски, испански, френски, румънски, гръцки, таджикски и киргизки езици. Самият той превежда разкази на испански писатели-фантасти. Пълна библиография може да се намери тук: http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE_%D0%9F%D0%BE%D1%89%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2
Освен многобройните си разкази, е автор на три романа: „Приключения в Дарвил“ (1996 г.), „Нашествието на грухилите“ (1997 г.) и „Меч, мощ и магия“ (2003 г.; под псевдонима Кристофър Поустман) и на повестта „Търговска одисея“ (2006 г.).
През октомври 2010 г. е почетен гост на фестивала „Испакон“ близо до Валенсия, кадено представя превода на романа му „Нашествието на грухилите“ и изнася доклад за развитието на българската фантастика и НФ в Източна Европа.
През ноември същата година е поканен на Извънреден конгрес по фантастика в Москва на представяне на международния проект за сборниците „Андрей Белянин и его друзя“, където получи диплом за почетно членство в Съюза на руските писатели. Там също изнася доклад за българската фантастика (Москва 2010 г.).
Награди и признания:
– 1988 г. – приз от конкурс на вестник „Орбита“ и АЕЦ „Козлодуй“ за разказа му „Дежурство на Титан“
– 1993 г. – приз от радио „Христо Ботев“ за разказа му „Не искам да ми се доверяват“, който е драматизиран
– 1994 г. – награда „Еврокон“ за сборника „Дежурство на Титан“
– 2002 г. – поощрение от конкурса на издателство „Аргус“ за разказа „Апаратът на реалностите“
– 2003 г. – награда за най-успешен български писател от Националния клуб за фентъзи и хорър
– 2005 г. – награда от издателство „Аргус“, за разказа „Играта“
– 2006 г. – награда за най-превеждан български автор от Националния клуб за фентъзи и хорър
Член на Съвета по фантастична и приключенска литература (Москва).

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, научна фантастика, horror, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Първият въпрос


Разказът е написан през 2002 година и е публикуван на страницата на софийския клуб за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“, София под заглавието „Външна памет“.

***
Стоян се събуди със замаяна глава. Не помнеше нищо. Не е вярно, можеше да каже името си. Само първото, наистина, но щом знаеше, че има и други имена, не всичко беше загубено. Огледа се. Пред него просветна точка, която се разтегна по хоризонтала и после избухна в ярко син екран. Един след друг се отваряха прозорци, букви и цифри запрескачаха лудо по тях. Стоян ги гледаше с невярващи очи. Какво беше това? Къде се намираше? И това бяха най-лесните въпроси.
Постепенно водовъртежът на екрана утихна. Стоян се намери пред един единствен прозорец. Прозорец. Думата възникна от само себе си в главата му. Както и думата глава. Той мислено (мислено?) махна (махна?) с ръка (ръка?) и се отказа да се пита откъде идват новите му знания.
В средата на прозореца имаше празно поле, с пулсиращ курсор, а под него – бутон с надпис „търси“. Като не знаеше какво да прави, мъжът понечи да вдигне ръце към клавиатурата и да напише името си. Още преди мисълта да се оформи, курсорът пробяга надясно и остави след себе си пет дебели букви. Стоян. После запремига отново, сякаш му се присмиваше.
Той се обърка. Това нещо мислите му ли четеше или какво? Повече от любопитство, отколкото очаквайки да се случи нещо, той си представи, че натиска бутона. Бутонът беше тримерен, с резедава сянка, и послушно хлътна. Глобусчето в горния десен ъгъл на прозореца се завъртя, а отдолу се сменяха числа, показващи скоростта на връзката. Стоян отново се учуди как може да разпознава почти всичко на екрана, и в същото време да не си спомня дори останалата част от имената си.
Нямаше дълго време за размисъл. Прозорецът побеля и на него една след друга се изредиха множество връзки. Връзки? Добре де, нека да бъдат връзки. Първите двадесет реда от осемдесет и четири попадения:

Лични страници
Телефонен указател
Клубове
Намери стар приятел

Вече без да се колебае, Стоян си представи как курсорът отива над първия ред и леко натиска удебелените букви. Глобусчето отново се завъртя и пак се показаха двадесет реда, от шестстотин тридесет и седем хиляди и сто деветдесет и три попадения:

Стоян Алексиев, доцент, Софийски Университет
Стоян Андреев, Недвижими имоти, наеми
Стоян Даскалов, Възстановяване на памет

Той натисна първата връзка и глобусчето се захвана с обичайното си упражнение. На екрана се зареждаше картина, ред по ред, от долу нагоре. Голяма извита сграда, със статуи на двама седнали мъже отпред.
Пет минути по-късно знаеше всичко за катедрата по Астрономия и за звездните населения на галактиките. Още пет и за него нямаше тайни в целия Софийски Университет. Докато на страницата на някой си Калоян, студент първи курс по Социология, не попадна на връзка към Църквата на Светите Седмочисленици. Там имаше Библия, според която светът беше само на няколко хиляди години. Как тогава звездите и галактиките можеха да бъдат на милиони и милиарди години?
Замисли се над противоречието. Нямаше достатъчно данни. Не помнеше нищо. Освен името си. Ключът бе в данните. Трябваха му повече данни. Огледа се безпомощно. До глобусчето се намираха ред бутони, на които не беше обърнал внимание по-рано. Отне му известно време да открие, че двата най-големи – надписани със стрелки, сочещи в противоположни посоки – помагат да се проследи пътя между връзките. Тръгна назад. След четиристотин и осемнадесет натискания попадна на резултата от второто си търсене:

Стоян Алексиев, Софийски Университет
Стоян Андреев, Недвижими имоти, наеми
Стоян Даскалов, Възстановяване на памет

Преди да натисне бутона отново, той забеляза, че на третия ред името му е свързано с… с памет. Памет? Да, памет. Премести курсора и натисна.
„Създайте си нови спомени!“ – призоваваше страницата. – „Спомнете си за оная прекрасна седмица на Хаваите преди толкова много години…“
Не беше това. Върна се до началната страница на търсачката, написа „памет“ и побърза да натисне бутона. Не му харесваше как курсорът му намига. Първите двадесет попадения се появиха почти моментално.

Организация на паметта
Невронни връзки
Чипове за памет
История
Родова памет

История сигурно беше правилният избор, но Стоян беше заинтригуван от странния израз на втория ред. Нови двадесет връзки:

Изкуствен интелект
Алгоритми за оптимизиране
Структурна лингвистика

По навик последва първата връзка.

Енциклопедия на изкуствения интелект
Форум
Разпознаване на изображения
Математическо оптимизиране

Стоян намери определението за изкуствен интелект в енциклопедията, замисли се и след няколко прости дедуктивни операции заключи, че той самият е изкуствен интелект. Робот, направен за да изследва връзките в мрежата. По-правилно е да се каже написан, на обектно ориентиран Пролог++ или на някой друг логически език от високо ниво.
Откритието нито го зарадва, нито го натъжи. Просто още един факт, както това, че звездите са на милиони или на милиарди години (за сега спорно твърдение). Няколко логически операции по-късно реши, че вместо да изследва собствените си усещания, е по-добре да се опита да разреши противоречието между фактите от Университетската и от църковната страница.
Минаха още няколко минути, през които Стоян се научи, че може да задава на търсачката и по-сложни въпроси. Постепенно стигна и до нейната граница. Все пак тя се опираше на една проста логическа база от данни, истинско пеленаче в сравнение с неговия алгоритъм… Или беше по-правилно да каже, в сравнение с неговия разум? Едва ли търсачката щеше да се справи с последното му питане. Без да дочака смислен отговор, Стоян написа: „Кой ме е създал? Има ли Бог?“
Глобусчето се завъртя.

*

В главата му избухна бомба. Хиляди, милиони, милиарди битове се стовариха като куршуми върху бедния му мозък. Прозорецът, който до сега заемаше цялото му полезрение, се сви до малка иконка в долния ляв край на гигантско поле… Не, на гигантски екран! Наоколо откри стотици други иконки, от всяка го обстрелваха нови и нови битове.
– Тянко, мили, ето че пак си тук! – Усмихна се жена му и го прегърна. – Как се чувстваш?
– Благодаря, добре. – Отговори ѝ той, чисто механично.
– Слава Богу. Отне ми почти половин час…
– Значи има Бог? – Прекъсна я Стоян.
– Пак ли… – Изпъшка жена му.
Той си спомни. След катастрофата му инсталираха външна памет – миниатюрен чип в черепа. Лекарите препоръчаха модел с лесна смяна и автоматично дублиране върху сървера на болницата на всеки двадесет и четири часа.
Системата работеше почти без проблеми. Почти, но не съвсем – до сега Стоян шест пъти се беше събуждал с въпроса „Има ли Бог?“
Валентин Д. Иванов
11.06.2002, Паранал – 12.12.2005, Ла Сия – 25-27.03.2020, Мюнхен

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, cyberpunk, киберпънк, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Конкурс за работа


Разказът е спечелил трета награда на „Конкурса за фантастично изкуство Бургас 2007“ и е публикуван в електронното списание „Фентернет“ (бр. 1, 2008 г.) и на английски в немското електронно списание Internova през 2008 г. и в антологията „Around the World in 80 Science Fiction Stories” (2016, редактор Michael K. Iwoleit). Тази антология се класира на трето място в ежегодната надпревара за немската Kurd Laßwitz Award.
***
– Не го докосвайте! – извика най-високата жена. Тъмен костюм, очила със сребърна рамка и коси, стегнати в кок. – Не знаем с какво хранят компютрите тук.
Аз замръзнах.
Няколко минути по-рано една изключително възпитана млада жена ни въведе в тази чакалня. Тя избягваше да гледа към нас. Хората никога не ни се усмихват, освен ако служебните им задължения не го изискват.
Някой беше забравил да нахрани компютъра на рецепцията и тя тихичко скимтеше под далечния ъгъл на бюрото. Трите кандидатки, които бяха пристигнали за интервюто преди мен, съсредоточено се взираха в бледозеления таван. Без съмнение и те се чудеха дали ситуацията не е инсценировка, за да се провери силата на майчинските им инстинкти, и обмисляха как е по-добре да реагират. Аз си задавах същите въпроси, но опитът ми подсказваше, че на работодателите никога не им харесват проявите на нерешителност, така че се приближих до бедното същество.
– Не го докосвайте! – отново същата дама. Тя бе облечена в тъмен костюм, носеше очила със сребристи рамки и косата ѝ бе прибрана в стегнат кок. – Може да го убиеш.
Пренебрегнах нейните протести и сторих нещо добро за бедното същество – извадих от чантата си бутилка с мляко и го нахраних.
– Трябваше да попитаме някой от фирмата – обади се с известно закъснение втората, най-младата от всички нас.
– Това е за мобилни телефони – показах им етикета и налях още малко течност в устата на компютъра.
– Не е полезно за храносмилането да му давате толкова много наведнъж – отбеляза третата, сива мишка на неопределена възраст, с бледи намеци на пол. Очевидно именно тя беше най-сериозният ми съперник.
Компютърът се оригна. Безцветната беше права, разбира се. А аз бях бясна, защото допуснах грешка и защото ѝ позволих да се възползва от това. Поне не и дадох да натрупа самочувствие като я оставя да разбере как се чувствувам.
– Не биваше да го оставят гладен на първо място – казах аз. – Три дни без храна и тя ще започне да яде централния си процесор.
Компютърът изпразни бутилката за пет минути, на чаени лъжички. След това вратата на приемната се отвори.

* * *

Жената, която влезе, носеше бели панталони и синьо сако с емблема на фирмата. Ние се изправихме.
– Здравейте! Козвам се Стефания Джоунс, от Личен Състав. – Как се чувствате? Извинете, че ви накарах да чакате.
Ние отговорихме нещо благовъзпитано и тя ни въведе в зала за конференции. По стените висяха стилни картини с цветя. О’Кийф. Оригинали.
– Възхищавате се на изкуството, госпожо Робъртсън?
За момент се изкуших да го поправя, че е мис Робъртсън, но тя можеше да ме разбере погрешно.
– Харесвам я.
Госпожа Джоунс кимна и ни покани да седнем около масата.
– Всички вие сте преминали предварителната селекция в агенцията за трудови ресурси, така че няма да ви задавам обичайните въпроси. Нашата фирма се нуждае от хора, на които може да се разчита. Умението да се работи в екип е решаващо. Ние може да наемем една или две от вас, или дори всички. А може и да не наемем никоя.
Тя ни изгледа една по една, навярно проверяваше как реагираме на думите ѝ.
– Госпожо Стейпълтън, бихте ли ни казали какво ви изкарва от равновесие?
Значи това беше името на безличната. Тя не потрепна.
– Безразличието.
– Вашето собствено?
– Аз винаги се ангажирам с нещата, които върша.
– Оставете на другите да преценят това.
Кандидатката беше готова да избухне. Джоунс я игнорира и се обърна към жената с кока и очилата.
– Госпожо Грациани, как се справяте със стреса?
– Търся корена му и го отстранявам.
– А ако корена, както се изразявате вие, не може да бъде отстранен? Ако това е вашият непосредствен началник?
– Причината никога не е в индивида, а в отношенията между отделните индивиди. Аз ще се опитам да променя отношенията…
– Как ще накарате шефа си да не пуши на работа?
Грациани се замисли за миг.
– Пушенето е забранено в майчините домове. Сигурна съм, че това никога няма да се случи във фирма като тази.
– И ако все пак се случи, какво ще направите?
– Ще говоря с нея или с него.
– А не с някой от Личен състав? Значи, ще се поколебаете да издъните шефа си?
– Да, ще се свържа с Личен състав. Това ще е второто ми действие.
– Благодаря ви, госпожо Грациани. Нашата фирма няма да се нуждае от услугите ви. – Джоунс се изправи. Ние се наканихме да последваме примера ѝ, но тя махна с ръка. – Останете, с вас не сме свършили още.
Грациани напусна стаята без да пророни дума. Аз не гледах към нея, а към оставащите две съпернички. По-младата, чието име все още не бяхме чули, проследи нещастната ни конкурентка с поглед, изпълнен с ужас. През това време мисис Стейпълтън се взираше в мен без да мига.
– Госпожо Трентън, – тя попита момичето, – каква е най-отговорната задача, която сте провалили през кариерата си?
– Никога не съм проваляла задача.
– Никой не е идеален, госпожо Трентън. Помислете си по-добре.
– Наистина, господине! Аз бях първата в моя курс по майчинство. И имам прекрасни препоръки от фирмата, в която изкарах лятната си практика.
Тя идваше направо от университета.
– Тогава защо те не ви наеха, госпожо Трентън? Трябва доста да сте се издънили пред тях. Не се ли сещате как?
– Всъщност, аз дори не кандидатствах за работа там. Те са голяма фирма, но техните най-сложни продукти са хладилници. Моята генетична модифицируемост е с три порядъка по-висока, отколкото е необходимо за производство на охладителни уредби. Предпочитам работа с повече предизвикателства и по-добри перспективи.
Вероятно Трентън, а не Стейпълтън беше основната ми конкурентка.
Джоунс се обърна към мен. Изведнъж се почуствах гладна и си припомних със съжаление за бутилката мляко, с която нахраних компютъра в приемната.
– Госпожо Робъртсън, кой е най-големия риск, който сте поемали на работа?

* * *

Преди пет години, когато кандидатствувах за първата си работа като майка в голяма биотехнологична компания, все още не ни разпитваха така, както днес го правеше тази кучка. Но от тогава изискванията на технологията се повишиха и стана почти невъзможно да се намират достатъчно майки, които са способни да износят стотици процесори всяка седмица. Ускорителите на растежа могат само да съкратят периода на бременността, но не и да спасят психиката ти след четири раждания на месец. На фирмите им се налага или да те пенсионират с огромна пенсия, или да се изправят пред съдебни заседатели, които без колебание са готови да отсъдят в полза на бившите служителки. Пренасянето на производството в страните от третия свят е възможно само за най-простата биотехника, защото там едва няколко процента от населението е преминало през генетични тестове, а жените в детеродна възраст с модификационен потенциал като моя са рядкост: две на сто хиляди. Единствената защита на компаниите е да прекарат кандидатките през най-трудните възможни психо тестове. И те го правят.

* * *

– Преди две години, когато работех за микропроцесорна фирма в Калифорния…
– А – прекъсна ме Джоунс – небезизвестната Долина на хилядите майки. – Чували сме за това велико място, как може… Но продължавай, кажи ми какво героично дело си извършила.
– Отказах да направя аборт на потенциално дефектна серия от процесори. Това беше експериментална серия и съм подписала декларация за неразгласяване, но мога да ви кажа, че бременността завърши успешно.
Мистър Джоунс сигурно го знаеше от досието ми.
– Защо рискувахте?
– Защото те са мои деца.
– Госпожо Робъртсън, за мен е удоволствие да ви предложа работата. Поздравления!

* * *

Така постъпих в МС. Имах късмет, че те обявиха място точно сега, че разширяването на производството във военно-промишления комплекс беше изчистило пазара от високомодифицируеми майки, че преди двадесет години Бил Порталес се поддал на натиска на родителите си и отишъл да учи медицина. Имах късмет и по безброй други причини.
Но късметът не е достатъчен. Аз знаех. че те искат жени, които биха сторили всичко за своите деца. Дори ако новородените не са нищо повече от високотехнологичен биоуеър за паралелни изчисления.
Валентин Д. Иванов
1.12.2006 – 21.04.2007 – 5.08.2007 – 17.09.2007 – 26.03.2020

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Този свят е създаден от вас


Разказът е публикуван в юбилейната антология „Непознатите Стругацки“ (номер 8 от поредица „Тера фантастика“), издадена през 2010 по повод 35-годишнината от създаването на клуб „Аркадий и Борис Стругацки“ и 85 години от рождението на А. Н. Стругацки. Съставители са Юрий Илков, Александър Карапанчев и Владимир Борисов. Издателство „Ернор“.

***
1. Макс

Вратата на входа я разбиха съвсем наскоро, но прибраните бабички вече бяха успели да отнесат парчетата ѝ за огрев.(1) Макс се промъкна на една страна през остатъците на рамката, за да не закачи последния си приличен костюм на стърчащите отломки, и предпазливо погледна към небето. Тъжни многоетажни блокове се извисяваха над уличката, а над тях се простираше непробиваема небесна твърд – толкова ниска, че несъмнено я подпираше Александрийският стълб.
В торбичката на Макс дрънчаха тройка празни бутилки. Вчера той попрекали малко с пиенето и сега не беше сигурен дали се черпеха с бивш приятел от института, или с приятел от бившия институт. Какъвто и да бе, събутилникът му си замина разно сутринта и вече нямаше как да разбере истината, а Макс все пак трябваше да се пребори с махмурлука. За щастие винарският магазин се намираше зад ъгъла и бившият менеес(2) скоро се оказа в края на дългата опашка пред входа му.
От студа ставите му се схванаха бързо и ето че той започна да описва сложен танц върху снега. Макс тъй и не усети как настъпи пръстите на добре облечения гражданин, който покорно чакаше след него.
Младежът кимна вместо извинение. Непознатият се усмихна и поправи вратовръзката си. Кой нормален човек си купува водка, облечен като за прием в Кремъл, удиви се Макс. Едва сега забеляза, че дрехите на човека не просто са хубави, но са и старомодни. Така се обличаше бащата на Макс, когато с цялото семейство ходеха на първомайските манифестации. Той качваше малкия Максик на раменете си и момчето от високо се кокореше в огромните ракети, които величествено преминаваха покрай тях.
Непознатият вероятно възприе усмивката му като желание да пообщуват, докато им дойде редът.
– Отдавна ли чакате, млади човече?
– Не, току що пристигнах.
– Какъв студ, а?
– Да, временцето си го бива. А пък вие извинявайте, че ви настъпих. Аз само подскачах, за да се постопля…
Хората до прозорчето на магазина се развикаха. Появи се милиционер.
– Само това ни трябваше, сега има да стоим до второ пришествие – оклюма Макс.
– Всъщност защо трябва да стоим и да мръзнем? Те ще се разправят поне половин час. На две преки от тук знам друго място, където продават от същата отрова. Я да се разтъпчем до там, тъкмо ще се сгреем – предложи непознатият. – Впрочем наричайте ме Фил.
– Аз съм Макс. Такова… сигурен ли сте за магазина? Аз живея наблизо и никога до сега…
– Доверете ми се – усмихна се новият му познат.
Наистина, след по-малко от тридесет минути те седяха на една гнила греда, която предвидливо очистиха от снега, и се подпираха на бетонната стена зад другия магазин. Фил не спираше да говори.
– Опитайте, Макс – каза той и протегна десница. В нея лежеше мъничък телевизор. Ръката му трепереше, навярно собственикът ѝ рядко злоупотребяваше със спиртни напитки. – Подарък ми е от един приятел, полковник. Бивш. Това е пространствената настройка, а това е… По-добре забравете за ей това копче, просто не го пипайте.
Той говори дълго и само от време на време спираше, за да хване Макс за ръката или да отпие от бутилката. Но Макс не можеше да откъсне поглед от екранчето, върху което хора в хубави нови дрехи се разхождаха по Невския проспект, над главите им размахваха крила оринтоптерии всички се усмихваха.
– Това е вашият свят – завърши Фил. – Дръжте…
Тук алкохолът най-после надделя и тялото му се отпусна върху мръсния сняг.
Младежът се опита да подкрепи новия си приятел, обаче ръцете не го слушаха и той само успя да подхване телевизорчето. В този момент устройството сякаш нарочно се завъртя така, че Макс, без да иска, натисна онова същото копче, което не трябваше да пипа…
Вечеровски погледна изчезващите контури на Макс изпод присвитите си клепачи и изчака, докато преходът завърши.
– Хм, стана по-бързо, отколкото очаквах – промълви той и мислено му пожела успех.
2. Максим

Лицето на Кикин излъчваше едновременно умерена загриженост за любимия Биг Бъг и чувството на дълбока вина. Преди два дни аз го кастрех за излишна бъбривост, а сега, надвесен като планина над непознатия, той се преструваше на опитен професионалист. Хлапак.
Тойво седеше от дясната му страна и съсредоточен до самозабрава, се взираше в ноктите си, но столът му предвидливо бе придърпан назад. Винаги готов укротител на извънземните прогресори. Още един хлапак. Много се надявах, че той няма да порасне в близките две-три седмици.
– … и после аз се озовах тук – завърши непознатият и се огледа, сякаш очакваше да види на стената табелка с пространствено-времеви координати.
При нас го доведоха работниците от службата за ремонт и поддръжка на нул-кабините от Невския район. Той набрал десетина неверни кода и автоматиката подала сигнал на дежурния. Такива неща се случват често, когато децата си играят или просто са се загубили, ала този път в кабината се оказал възрастен чичко, който изглеждал объркан. Дежурният решил, че е попаднал на болен, и за всеки случай изпратил медицинска бригада. Човекът се казвал Максим, обаче нямал идентификационен номер. Лекарите не знаели какво да правят с него и в края на краищата позвънили на нас.
Той напълно би могъл да бъде болен. Съдейки по изражението на лицето му, цялата болка на света се помещаваше именно в неговата глава. Дадох му две минути да се съвземе, преди да му отправя първия въпрос:
– Макс, срещали ли сте Фил преди?
Не, той беше съвсем сигурен. Фил се обличал добре. Сега е деветдесет и втора година, кой може да си го позволи? Щял е да го запомни.
– А как се обличат хората през деветдесет и втора година? Опишете, моля, в съвсем общи черти…
Вместо отговор Макс се разсмя от душа. Тъй се смеят людете с чиста съвест. Кикин прехвърли тежестта на свободния си крак, а пък Тойво най-после се откъсна от ноктите си и се взря в своето стило. Красиво и удобно стило.
– Ами нормално се обличат – Макс видимо се окопити, даже стойката му, приведена и отпусната до този момент, се стегна и изправи. Изглеждаше ми като човек, който току що е взел някакво решение и е отхвърлил бремето на неопределеността. После изведнъж добави: – Всички са с панталони и якета от третраканетилен.
– Разбира се – съгласих се аз. Благодарих му за отделеното време и го помолих да почака в приемната. Когато той излезе, аз погледнах моите хрътки, един вид: излагайте съображенията си.
– Правилно са извикали лекарите. Той нямаше да е за нас – изстреля Кикин, – ако всъщност не беше ваш двойник.
Тойво поклати глава. И без ментоскопия можеше да се види как в нея се оформи подозрението, че пред нас се намира прогресор-неудачник на Странниците.
– Вашият съименник навярно все още не е обядвал. Дали да не отида с него в някоя закусвалня? Вчера Сандро ми препоръча едно прекрасно място, където предлагат мариновани скариди. Просто прелест.
– Какво пък – кимнах аз, – приятен апетит.
Моето храбро страшилище за чужди прогресори внимателно се запъти към приемната, като не пропусна да сложи стилото в джоба си. Хубаво стило, автоматът зад ъгъла прави пет такива за минута. Обаче не успях да преброя до три и той се върна.
– Вашият съименник е изчезнал.
Тримата заедно прегледахме записите от автоматичната ключалка. Оказа се, че аз собственоръчно съм му разрешил да си отиде в същото време, докато съм разговарял с Тойво и Кикин в съседната стая.
3. Макс

Гора, която повече приличаше на подивял парк, започваше само на десетина крачки от входа на къщичката, където го разпитваха. През зелените корони надничаше слънцето и пееха птички, каквито Макс не беше чувал в Ленинград от много години. Пред взора му се откри пътечка, акуратно посипана с дребен чакъл. Той направи няколко стъпки по нея, но побърза да я изостави и енергично се запъти към най-гъстите храсти.
Пет минути по-късно Макс излезе на самоходен път, веднага разпозна – по-скоро си спомни от нещо, прочетено в не толкова далечното му детство – какво е това и се зарадва. Тук, за разлика от кабинката за нул-транспортировка, не му трябваха нито адреси, нито номера на БВИ(3). Вървѝ и се пързаляй накъдето ти видят очите.
Трасето пое нагоре. Той се премести в средата, където скоростта беше малко по-висока, и си позволи да се поотпусне леко. За пръв път през последните часове се чувстваше уверен в себе си. Навярно това се отрази на неговото лице, защото хората, които вървяха или по-скоро се возеха насреща му, започнаха да му се усмихват. Също както пешеходците от телевизорчето на Фил.
Следвайки примера на другите пътешественици, Макс седна направо на пътя и си събу сандалите. Бяха му ги дали монтьорите, в замяна на тежките обувки, съветски образец, с които той тръгна от къщи сутринта. През панталона си усещаше топлина, пътят меко пулсираше, сякаш сивият метал, от който бе направен, е жив. Макс внимателно докосна сребристата му повърхност. Не се случи нищо страшно и той натисна по-силно. Преодолявайки слабо съпротивление, пръстите на човека влязоха в метала. Макс се дръпна, ръката му излезе безпрепятствено. Зелените петна, останали по дланите му от преминаването през гората, бяха изчезнали.
– Самопочиства се! – възкликна той и се огледа да види дали някой не е обърнал внимание на манипулациите ми.
Тъкмо в този момент пътят преминаваше билото на заоблен хълм. Оттук се откри изглед към зеленото море, което покриваше земята до хоризонта. Точно напред, над короните на дърветата, се извисяваше бял паметник. Познато лице, загледано в бъдещето, позната десница, показваща единствения верен път. Паметник на Ленин.
– Майко мила! – Макс откъсна поглед от монумента и се взря в синьото небе над подвижния път. – Той наистина е създал всичко това!
Но докато произнасяше тия думи, младежът вече не гледаше към скулптурната фигура.
4. Максим

– Загубихме го само за два часа и седемнадесет минути, докато проверявахме всички близки нул-кабини и глайдерни паркове – отсечено рапортуваше Тойво. – Оказа се, че той просто е вървял пеша напряко през гората към път Север-Юг 85721 и е пътувал с него един час и четиридесет и две минути до село Алена малина, от където все пак е взел глайдер и се е отправил към Киев. Предстои му да пътува още между два и два и половина часа, в зависимост от метеорологичните условия и натовареността на движението по маршрута. Но ние можем да поемем управлението на машината във всеки момент и да я приземим заедно с него, където ни е удобно.
Тойво си поигра със стилото, давайки на любимия Биг Бъг време да смели информацията.
– Или може да не приземяваме глайдера пред входа на Киевския Комкон-2 и да проследим контактите на този Макс. Разбира се, това е по-рискованият вариант – съедини последните точки моят неуморим ловец на прогресори.
Тънкият писък на мобилния информаторий в джоба на Тойво ме спаси от необходимостта на отговоря на неговия ням въпрос. Той слуша минута-две и обяви:
– Ето, че и контактите се появиха, почти от само себе си. Обектът се е приземил пред Института на чудаците.
След доклада на Сандро и посещението на Магьосника, Тойво се съмняваше, че Институтът е пълен с Страници или поне с техни агенти. Моят пъргав инспектор навярно недоумяваше защо легендарният Биг Бъг, който пръв от земните прогресори проникна в леговището на Островната империя, не предприема нищо. Може би в главата му вече се оформяше немислимото доскоро предположение, че аз не съм истинският Максим Камерер, ами негов дубъл. Защо не, ако едно копие се оказало дефектно, от това не следва, че друго не е успяло да се инфилтрира в Комкон-2 и да подмени несменяемия му началник, наследник на Рудолф Сикорски. Сигирен бях, че само страхът да не попадне в пропастта на параноята, свързана с името на моя предшественик, спираше Тойво.
А аз все още прекарвах един по един служителите от моя отдел през Института на чудаците и не бях уверен на кого мога да се доверя и на кого – не. Този Макс беше нов елемент и никак не се вписваше в разработката ми. Особено ме безпокоеше случаят с ключалката.
– Да вървим – казах най-накрая аз.
Когато излязохме от кабината за нул-транспортировка на площада пред института Макс лениво крачеше към входа му. Той беше оставил глайдера си, тежък шестместен „Римфоринх“, току пред главната институтска сграда и сега оглеждаше с интерес зелената ѝ фасада. Тойво се втурна да му прегради пътя.
– Синдромът на Сикорски! – напомних му гласно аз и той веднага забави темпо, като че ли площадът беше потънал в вода.
Пред портала ни посрещна моят стар приятел Даниил Логовенко.
– Здравейте! Радвам се да ви видя, Максим! И вас също, Макс и Тойво!
– Здравейте, господин Логовенко! – изпревари ме нашият обект.
– Без „господин“, моля. Наричайте ме по лично и бащино име.
– Благодаря, Даниил Александрович! Тук ме изпрати един човек… мисля, че искаше да ви предупредя – Макс бързаше да се доизкаже, сякаш се страхуваше да не го прекъсна. – Той се казва Фил.
– Филип Павлович – поправи го Даня.
– Вие знаете за това?
– Не всичко – повдигна рамене Логовенко. – Надявам се, че ти ще ни помогнеш да разберем по-добре какво става.
Макс подхвана своя разказ, който вече бяхме чували толкова много пъти, но скоро се обърка и му се наложи да започне пак отначало.
– … той каза, че вашият свят е нестабилен, че е създаден от Саул Репнин, който е първият люден – говореше на пресекулки младежът – и че след смъртта му само вия можете да стабилизирате тази времева линия… И че Мирозданието се е опитало да предотврати сливането на всички мирови линии… и тъкмо там е точката на пресичане на културното влияние на САЩ върху Япония, на кухините на Малянов и на… ех, забравих още какво…
– Всичко е точно така, момчето ми – кимна Даня. – Ние знаем и за сливането на мировите линии, и за Мирозданието. Обаче нищо не може да се направи. Без Саул този свят е обречен и му остава да живее едно, най-много две поколения.
Аз изтръпнах. Логовенко погледна към мене.
– Ти вече разбра всичко, времето за истински разговор още не е настъпило. Не ме гледай така обвинително – размаха ръце той. – Ние също можем да създаваме нови светове, но те са само разклонения, леко подобрени копия на нашия собствен и ще изчезнат заедно с него. Затова не бива да се учудваш на приликите. – Погледът на Даня многозначително прескочи от мен към Макс и се върна обратно. – Настоятелно те моля да проявиш търпение. Изчакай, ще те потърся. Предстои ни заедно да вземем някои трудни решения.
5. Макс

Комконовците изчезнаха в кабината за нул-транспортировка и Макс въздъхна облекчено. Логовенко бащински положи ръка върху рамото му.
– Ти навярно се досети, че си люден, също както нас. Само че си се родил в друг свят, значително по-неблагополучен от нашия. Но той е основният и ще продължи да живее, след като нашият се разсее като купчина изсъхнали листа под напора на есенен вятър… Ти разполагаш с избор – да останеш на тази обречена Земя или да се завърнеш на твоята. Знам, че тук ще ти хареса и през тия двадесет или четиридесет години, които бихме могли да прекараме заедно, ако останеш с нас, ще имаш любов, приятелство и любима работа. Обаче ти си млад и ако се върнеш, все още запазваш шанса да ги намериш в своя истински свят – завърши той и пъхне едно малко телевизорче в ръката на Макс. Но щом видя колебанието в очите му, побърза да продължи: – Или по-скоро да ги създадеш. И те ще са си твои, истински.
Валентин Д. Иванов

(1) Внимание: този разказ се препоръчва на хора, които наистина познават творчеството на братя Стругацки. – Б. съст.
(2) Съкращение от думите младши научен сътрудник. – Б. авт.
(3) Съкращение от руското Большой всепланетный информаторий. – Б. Авт.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: „СВОБОДА ЗА ЕДИН ДЕН“1 или по въпроса за националните характери


Разказът е публикуван в електронната версия на сп. „Усури“ през 2003 година. Идеята за него произлиза от заглавието на случайно прочетена статия в сп. „Economist“. Самата статия няма нищо общо с Източна Европа.

*******
Йосиф се събуди на зазоряване. Толкова години бяха женени с Надежда, а той така и не свикна да спи до нея без да се буди от похъркването й. Побутна я леко с лакът. Тя се размърда, изсумтя нещо неразбираемо и се обърна на другата страна. Мъжът й не бързаше да се радва и наистина, само минута по-късно Надя продължи да издава същите звуци.
Знаеше от опит, че за тая нощ е приключил със спането; отметна завивката и затърси с крака чехлите. Леденият кремълски паркет го опари по петите. Йосиф изруга наум, коленичи до леглото и зашари с длани по пода. Чехлите се бяха сврели в най-далечния ъгъл и бяха нагризани. Той се зарече да изпрати кремълския котарак в Сибир, да лови мишки в лагерите. Ако намери.
През прозореца в спалнята надничаше утринната столица. Йосиф я погледна с неприязън. Още един ден, през който трябваше да се тревожи за изпълнението на петилетния план, за добивите на жито, за превъоръжаването на армията, за оня мустакат дърдорко от Берлин. А на Йосиф просто му се искаше да стегне въдицата и само да гледа как поплавъкът подскача всеки път, когато някоя рибка захапе стръвта. Не беше ходил за риба от години.
Това трябва да се уреди някак си, каза си той, и се почеса зад ухото.

* * *

Като видя шефа си да влиза, секретарят му Поскребишев скочи от стола. Кога ли спи този човек, запита се Йосиф.
– Здраве желая, другарю Сталин!
– Добро утро, другарю генерал. Пишете декрет, да се излъчи по радиото незабавно: по решение на ЦК и Президиума на Върховния Съвет днес до залез слънце целият съветски народ се обявява за свободен. Всеки може да ползва свободата си по свое лично усмотрение. А вие идете да се наспите.

* * *

Берия научи за декрета от агентите си в канцеларията на Сталин: машинописката помоли за разрешение да изтича до тоалетната веднага след като разшифрова драскулките на Поскребишев и даде индигото, което беше използвала, на един офицер от външната охрана. След три минути черна Емка изхвърча от Спаската порта – Берия не се доверяваше на телефоните, въпреки че се подслушваха от собственото му ведомство. Четвърт час по-късно той прочете декрета и веднага нареди два полка на НКВД да тръгнат към столицата.
Генерал Жуков пък разбра за новополучената свобода от радиото, докато се бръснеше. От изненада той за малко не се поряза, и за миг застина с бръснач в ръка. После отиде до телефона както си беше с пяна по лицето, и вдигна слушалката:
– Володя, седем и осемнадесет, на деветдесет и второ направление.
После Жуков се върна да си довършва бръсненето, а през това време още два полка, този път от Московския военен окръг, поеха към центъра на столицата.

* * *

Сталин освободи охраната и шофьора. По навик тръгна към бронирания Пакард, но размисли – пътят е лош, а колата е тежка – и натовари кошницата със сандвичи, които жена му беше приготвила в ЗиМ-а на охраната. Двамата се качиха и Йосиф Висарионович понечи да запали мотора, когато пред тях запъхтян изскочи Поскребишев.
– Другарю Сталин, чакайте, идвам с вас!
– Другарю генерал, не прочетохте ли какво пише в декрета?
– Прочетох, другарю Сталин, но…
– Значи знаете, че сте свободен до залез слънце.
– Знам, другарю Сталин, но ако ви потрябвам?
Йосиф Висарионович вдигна ръце в знак на безсилие, съвсем по грузински.
– Какво да ви правя, другарю генерал?
– Аз ще стоя съвсем тихичко, все едно че ме няма! И само ако ви потрябвам…
Сталин кресна:
– Бегом марш! Докато се върна да сте лъснали Цар-пушка!
Поскребишев се завъртя на пети и се затича към вътрешността на Кремъл. Сталин го изчака да се скрие, седна в колата и потупа жена си по коляното.
– А сега ние, Наденка, ще отидем да си починем.

* * *

Вечерта Сталин завари армията и частите на НКВД да стрелят едни срещу други из цяла Москва и веднага нареди да извикат при него Жуков и Берия. За техен късмет рибата беше кълвала чудесно през целия ден и в багажника на ЗиМ-а се кипреше цяла кофа с пресни климчета, които Надежда Алилуева тъкмо пържеше в кремълската кухня. Йосиф Висарионович нареди на охраната да натупа двамата палавници и заряза държавните дела за да си хапне рибка.
Новината за еднодневната свобода пътува до България повече от двадесет години. Държавното и партийно ръководство не загуби време да последва примера на Големия брат. Комюникето беше прочетено по радиото в централната емисия на новините в осем сутринта, Генералният Секретар веднага замина да лови риба на Искъра. Сам, понеже от доста години беше останал вдовец. След половин час по шосето за Калотина се образува задръстване от коли, каруци и пешеходци.
А вечерта Генералният обикаляше безлюдната София и се чудеше къде са хората.
1 „Freedom for a Day“ – статия в сп. „Economist“, Май 10-16, 2003, посветена на еднодневната среща на неправителствените организации в Узбекистан.
Валентин Д. Иванов
14-15.05.2003, 4.10.2006, 27.11.2006, 14.04.2014

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: “Какво ли не говорят хората“


С това съобщение започвам да публикувам стари мои фантастични произведения, които до сега бяха недостъпни или са трудно откриваеми в Интернет.
Започвам с първия си публикуван микроразказ-шега, която се появи през 1992 г. в бр. 8 на в-к „Други Светове“. Във вестника има правописна грешка – там пише паталогоанатом.

***

“Какво ли не говорят хората“

А за мен обикновено казват, че съм роден с късмет поне за десет баш-късметлии. Сякаш беше вчера, така добре си спомням майка ми, която го каза първа – бях на осем години и паднах от третия етаж. На петнадесет ме удари ток и съседът употреби почти същите думи. После позасилих темпото – на седемнадесет се изтърсих от дървото пред къщата на бъдещата ми съпруга. Тя призна, че не срещала по-голям късметлия и се омъжи за мен. Всъщност тогава не ми провървя особено.
Но това беше само началото. Сега да ви кажа как се изрази моят патологоанатом…

Валентин Иванов

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Българска фантастика в чужбина: Третье пришествие. Современная фантастика Болгарии


Въпреки неспокойните времена книгата току що излезе от печат:
http://veche.ru/books/show/8733/

Съдържание: http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27515&rb_v=viewtopic

https://www.burgas.bg/bg/news/details/1/41880?fbclid=IwAR3nPGEgL-RChcoYgM8G59KZD_AE2-eiLIYqu6dttu8h2E9hjHyt7mEebkI

https://trud.bg/%D0%BE%D1%82%D0%BF%D0%B5%D1%87%D0%B0%D1%82%D0%B0%D1%85%D0%B0-%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%BC%D0%B0-%D0%B1%D1%83%D1%80%D0%B3%D0%B0%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D1%84%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8/

Честито!

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, science fiction

Подкаст “Българска Фантастика” 018 : „Няма новини от Баклавлавия или имаше ли президентът леля“ от Валентин Д. Иванов


Не особено фантастична хумореска. Публикува се за пръв път. За вас чете: авторът Илюстрация: морфология на короновирус (Centers for Disease Control and Prevention) Подкастът е издание на Дружеството на българските фантасти “Тера Фантазия”, на Фондация „Човешката библиотека“ и на Клуба по фантастика, прогностика и евристика “Иван Ефремов”.

https://www.youtube.com/watch?v=Wwh-bglfkMw

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Череп от Дик: „Угощение”, разказ от Янчо Чолаков


Взех тестето и раздадох. Вън мраз бе сковал бетонната пустиня на седми микрорайон. Тъкмо бях сложил тавата във фурната да се пече бааавно. Преди това казах на Филип Кенред:
-Изненада! Взел съм глава от дик. Два пъти по-голяма е от агнешка. Знаех си, че след кенгурско филе ще докарат още някоя екзотика в месарския. Той нали стана част от вашите хранителни вериги…

По-нататък четете на:

Янчо Чолаков

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, литература, научна фантастика, science fiction

Фантастична поезия и поезия за фантастичното: Анибал Радичев и Георги А. Кацаров


Наскоро ми попаднаха стихосбирките „Аргонавт“ и „На думите отровеното жило“, съответно от Анибал Радичев и Георги А. Кацаров. За стиховете най-добре говорят самите стихове, така че ето няколко откъса, първо от Анибал Радичев:

„Съмнение“

Продукт на геетичната матрица,
субект във обетования свят,
двуного, пожелало да е птица,
човекът, тоест ас, съм уникат.

Присъствам във пространството изцяло –
различен, монолитен, разчленен.
Виси многоаспектното ми тяло,
почти като фантом осъществен.

И ето, обобщен и достоверен,
разтворен сякаш в друго битие,
макар че съм безспорно триизмерен,
не зная съществувам или не.

„Триптих“

Когато
постигнем небето
и в мрака
зелени планети
край нас заблестят,
Ще пият децата от звездното мляко
пред някоя ферма
на Млечния път.

„Гравитация“

В този свят съм обречен все теб да откривам,
в твойта сянка да бъда закрит.
Аз съм дългия път между теб и всемира.
Аз съм вечния твой сателит.

Стихосбирката „Аргонавт“ е излиза в поредицата „Фантастихия“ на Дружеството на българските фантасти (ДБФ) „Тера Фантазия“. Редактор е Алекдандър Карапанчев. А илюстрациите – прекрасните цветни илюстрации с които е украсена почти всяка четна страница – са дело на Атанас П. Славов и Калин Николов. За отбелязване е, че задната корица е грамотата, с която ДБФ обявява Анибал Радичев за първомайстор на фантастичната поезия.
„Аргонавт“ може да бъде закупена на цена 12 лева от Атанас П. Славов – пишете на адрес: at_slavov@abv.bg

Няколко откъса и от стихосбирката на Георги А. Кацаров:

И аз като вас – раздвоен –
живея съвсем примирен
със Бога и Дявола в мен…

Не мога да ти обещая
моята обич да е вечен плод,
та тя е нещо тъй нетраино –
само колкото един живот…

Упойващият мирис на мастило…
… шумът от дращене по листа бял…
… на думите отровеното жило…
… страхът, че в словото съм оцелял…

„На думите отровеното жило“ е издадена в Пазарджик през 2016 г. Съставител е Марин Маринов, а черно-белите илюстрации са подписани с „G. K. King“.

 

Leave a comment

Filed under Bulgaria, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, поезия, poetry, science fiction

„Прояснение“ – повест от Янчо Чолаков в чикагския вестник „България“


Янчо Чолаков е роден в град Бургас. Съвсем млад печели редица призове от конкурсите на списанията „Космос”, „ФЕП”, „Фантастика”, а по-късно и първи награди за роман и разказ на софийското издателство „Аргус”. Носител е на националната награда „Гравитон” (1997), както и на международната награда „Византийски ковчег” за принос в развитието на популярната литература на славянски езици (2018). Обича да смесва жанровете и дори създава нови. За „Запали свещ на дявола” „изобретява” фолкпънка, а заради „Историята на Самотния редник” влиза в сандалите на античния уестърн.
Повестта „Прояснение” му донесе преди месец отличието за белетристика „Петко Росен”. В нея двете най-популярни явления от литературата на двадесетото столетие, магическият реализъм и постмодернизмът, си дават среща в полето на двадесет и първия век. За болестите и болниците може и да са били създавани какви ли не писания, но такова със сигурност не е имало…

http://www.bulgaria-weekly.com/the-week/culture/8880-proyasnenie-povest-ot-yancho-cholakov.html

ПС Целия текст:
http://bulgaria-weekly.com/the-week/culture/8880-proyasnenie-povest-ot-yancho-cholakov.html

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Литературен конкурс „Изгревът на следващото 2019“ – награждаване и разговор за бъдещето


През пролетта на 2019 г. Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и фондация „Човешката библиотека“ за втори път организираха конкурс за разкази „Изгревът на следващото“. Той е единственият досега, който има за тема възможното движение към позитивно бъдеще.

С подкрепата на Културен център на СУ „Св. Климент Охридски“ на 21 февруари, петък, от 19 часа в Нова конферентна зала в Ректората на СУ „Св. Климент Охридски“ ще представим резултатите от конкурса и ще обсъдим темата „Емпатията – условие за оцеляване на човечеството“. Заповядайте! 🙂

Вход: свободен.
Място на срещата: Нова конферентна зала (Огледалната зала) на втория етаж в Северното крило на Ректората (това, което гледа към ул. „Шипка“). Входът в него е откъм малката уличка „Св. Климент Охридски“ (погрешно обозначена на картата като „Христо Георгиев“).

За повече информация: https://choveshkata.net/blog/?p=7566#more-7566

 

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, science fiction

Един фен на българската фантастика… в чужбина


Интересът към българската фантастика в България не е голям, а в чужбина е почти нулев.

Затова толкова се радвам на изключения като Алексей Алексеевич Грибанов, който публикува в „Лаборатория Фантастики“ (https://fantlab.ru) под псевдонима Вертер де Гёте (https://fantlab.ru/user6585). Бързам да поясня, че Лабораторията за руската общност е нещо като безценното уики на Григор Гачев (http://bgf.zavinagi.org) за нашата общност.

Вертер е създал или значително разширил 20 статии за български писатели фантасти.

По случай юбилея, той публикува един прекрасен и доста пълен обзор на българската фантастика: https://fantlab.ru/blogarticle65125

Да му благодарим за чудесните усилия!

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, science fiction

Нова българска фантастика: “Харт: Космическа мисия Вирон”, НФ роман от Момчил Даскалов, премиера на 30.11.2019


Приятели,
Най-новата ни космическа повест, „Харт: Космическа мисия Вирон“, вече е в печатницата – и е време да ви поканим на премиерата! Може да си я поръчате от тук: https://choveshkata.net/blog/?page_id=7370
Заповядайте на 30 ноември от 17 ч. в „Музейко“, Учебен корпус, зала „Читалня“.
Авторът на “Харт: Космическа мисия Вирон” Момчил Даскалов ще Ви разкаже как главният му герой го въвлече в едно невероятно приключение. Или както Харт казва: “Някакъв объркан парадокс”.
Видеотрейлър на книгата може да видите тук:
https://www.youtube.com/watch?v=lLpQE_Xw27U&feature=emb_logo
Причтно четене!

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Наши фантасти в чужбинa: Янчо Чолаков в Македония


В бр. 43 на солидно македонско литературно списание „Книжевно житие“ (http://www.nuub.mk/index.php?option=com_content&view=article&id=1198:2017-11-15-12-35-42&catid=94:2017-11-08-12-15-40; от типа на нашенското „Везни“) от октомври 2019 г. е представен Ячно Чолаков, с текстове от „Целият свят в ръцете“. Със сигурност пробивът на македонския пазар, осоебно за българин, е по-труден, отколкото на английския или на руския. В „български брой“ са включени още стихове на Любомир Левчев, по повод кончината му, както и представяне на още бургазлии: Николай Фенерски, прозаик, и Наталия Недялкова, модерна поетеса.
Честито!

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, Literature, science fiction

Паметник на Агоп Мелконян в Двора на кирилицата, Плиска


Преди няколко дни в Двора на кирилицата, г. Плиска, бяха открити паметници на още четирима български будители, сред които и на писателя-фантаст Агоп Мелконян.
Повече за събититето (вкл. снимки) може да видите тук:
http://www.infoshumen.info/novina/oshte-chetirima-tvorci-s-dostoino-mqsto-v-dvora-na-kirilicata?fbclid=IwAR3LsaPW5p92aixS87eU3UFTMVPbzZx2yzyPBejmQLQ_WRL-dQjYQikm_WQ

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, in memoriam, science fiction

Подкаст „Българска Фантастика“ 017 : „Прояснение“, Янчо Чолаков, аудиотрейлър на повестта


Можете да чуете седемнадесетото издание на подкаста тук:
https://www.youtube.com/watch?v=HKK0Grzh4pw
То представя новата повест „Прояснение“ от Янчо Чолаков.
Сборникът може да поръчате от автора или тук: https://m.helikon.bg/220356-%D0%9F%D1%80%D0%BE%D1%8F%D1%81%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5.html
Приятно слушане и приятно четене!

Leave a comment

Filed under Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature

In memoriam: Иван Попов (1970-2019)


Отиде си писателят-фантаст и мислителят Иван Попов, автор на оригинални, едновременно весели и тъжни произведения, които едновременно са киберпънк и сатирична фантастика. За съжаление не го пизнавах лично, дори не съм сигурен,че съм го срещал на някоя от сбирките в клуб „Ив. Ефремов“, но съм чел повестите и разказите му и те говорят за него много повече от всичко, което мога да напиша тук.

Повече информация за Иван Попов може да се намери тук:
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B2

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB)

Копие на сайта „Подкрушието“, чийто основател бе той, продължава да съществува в архива:
https://web.archive.org/web/20160304091037/https://7c989038637f593cd98e04b710130dca9de886b8.googledrive.com/host/0B8EtGI3J30xiODZ1X1RqY0NmZ00/underpear/

На тези, които не са имали щастието да прочетат нищо от Иван Попов, горещо препоръчвам повестта „Нашите марковски процеси“:

http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9D%D0%B0%D1%88%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%86%D0%B5%D1%81%D0%B8

https://chitanka.info/text/408-nashite-markovski-protsesi

Спомени за Иван Попов него може да намерите във форума на клуба:

http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27456&rb_v=viewtopic

2 Comments

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Българска фантастика в чужбина: Love in the Time of Con Crud от Елена Павлова във Future Science Ficiton Digest


Разказът „Да ни намеря и да ни спася“ (с английско заглавие Love in the Time of Con Crud) от Елена Павлова ще бъде публикуван в брой 3, 2019 година на професионалното списание за фантастика Future Science Ficiton Digest:

Issue 3


Това произведение се очертава като един от най-добрите в жанра за последните години – разказът е спечелил първи места в няколко конкурса: за фантастичен разказ на тема “Пътуване във времето” 2017 година, за любовен разказ на списание “Дива” и за фантастичен разказ за позитивно бъдеще “Изгревът на следващото” 2018 година.
Българската версия може да чуете в подкаста за българска фантастика:

Новата публикация е забележително постижение!
Честито!

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, аудиофантастика, литература, научна фантастика, Literature, science fiction