Category Archives: Literature

Новини от Булгакон 2017 – награди


От 22 до 24 септември тази година се състоя ХVІІІ традиционен конвент на българските почитатели на фантастиката – Булгакон 2017. Повечето мероприятия бяха проведени в Националния учебен център (НУЦ) на Българския Червен Кръст (БЧК) в село Лозен, Софийско. Част от програмата бе изнесена в град Елин Пелин.

Жури в състав Надежда Лилова, Юрий Илков-Генерала и Дилян Благов присъди следните Булгаконски награди на:

Нина Хорват – за изграждане на мост между австрийската и българската фантастика;
Николай Чолаков – за нагледна агитация;
– Александър Карапанчев – за студията му, посветена на Елин Пелин като фантаст (по случай 140-годишнината от рождението на писателя);
– Радомир Мирчев – за най-добър костюм и най-добра бавачка;
– домакините от НУЦ на БЧК – за най-фантастично гостоприемство;
– Георги Недялков – за най-голям принос към програмата;
– котките и кучетата в НУЦ – за най-фантастични животни.

Advertisements

Leave a comment

Filed under България, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Аудиофантастика на български


Подкастът (https://www.youtube.com/playlist?list=PLo3b4R_lZDshq52RPQ51uT7Kc92crxY5D), който обявих преди около три месеца (http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27316&rb_v=viewtopic) бавно се разраства.

Току що добавих нов разказ (https://www.youtube.com/watch?v=b0AUdI2hbkM) избран по повод на днешния рожден ден на Христо Пощаков. Да му е честото!

Предишните два епизода също излязоха по повод на юбилеи и това увеличи честота на публикациите над очакваното. Честно казано ще ми е трудно да поддържам такава честота на публикациите в бъдеще. А това е жалко, защото има още няколко хубави разказа, които “чакат”, но такива са реалностите.

Мисля, че още е рано за изводи, подкастът е твърде млад. Ще отбележа само, че за сега болшинството разкази бързо стигат около 50-70 изслушвания, и после бройката бавно нараства, като може да стигне и 200-300 за месец или два. Единственият “стар“ разказ има малко под 600 прослушвания за близо година и четири месеца.

Доколкото знам, тези числа са в рамките на типичните тиражи на българската фантастика, така че вероятно стигам до не много по-различна аудитория, отколкото и хартиените книги. Разликата е, че сме безплатно “издание” и производството не изисква финансови инвестиции, само време (което само по себе си също е дефицитно!). Разбира се, че броячът не следи доколко хората наистина са слушали, но и по купуването на книга не гарантира прочитането ѝ.

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, фантастина живопис, science fiction

“Той” – разказ от Янчо Чолаков публикуван в Чикаго


Разказът на Янчо Чолаков “Той” беше публикуван във вестник “България”, излизащ в Чикаго:

https://issuu.com/lenakirk/docs/bulgaria_36_17-web

Честито!

Може да чуете аудио версия на същия разказ в подкаста “Българска фантастика”:

https://www.youtube.com/watch?v=7f95QTSsVzw

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

“ОМНИ” или “Локус” на българската фантастика? – Алманахът “ФАНТАSTIKA 2016” се появи на пазара.


“ОМНИ” е научно-популярно и научно-фантастично списание. Първата му реинкарнация излиза между 1978 и 1995 година на хартия. То има електрона версия още от 1986 година, а през периода 1996-1997 излиза само в цифров вид. С аналитичините си статии и с прекрасните си илюстрации на гланцова хартия “ОМНИ” си извоюва трайно място и в двата жанра, които представя.
“Локус” е специалирано издание за фантастика, но то не публикува проза а само публицистика за жанра. И също както “ОМНИ” се отличава сред останалите издания с качеството на материалите и прекрасното си полиграфско оформление. Излиза от 1968 година, а от 1997 година съществува и негова електрона версия, която не е идентична ас хартиеното издание.
Поне няколко издания в България имат амбициите да имитират моделите на “ОМНИ” и “Локус”, като се започне от вече древното “Космос” и се стигне до наследника му “8”; и обезателно се мине през неумиращата “Тера Фантасика”. Особено място в тази традиция заемат антологиите и смея ад твърдя, че те са уникално явление за българския жанров пазар – и “Ваяния”, и “Фантаstika” съчетават проза и поезия с литературна критика и дори популяризация на науката. Вероятно това е свързано с миниатюрния книжен пазар у нас, който не може да поддържа издания с месечна или дори сезонна периодичност – примерът на “Тера Фантастика” го доказва. Ежегодните алманаси се оказват призовани да запълнят, доколкото е възможно, нишата на списанията.
Разбира се, трябва да спомена и електронните издания като “Шадоуданс” и “Трубадури”, които публикуват материали редовно, някои от тях почти ежеседмично. Те могат да реагират на събитията във жанра много по-оперативно от хартиените издания. Обаче престижът на хартиените публикации си остава ненадминат и аз даже ги ценя още повече именно сега, във времената когато традиционните издания преживяват криза – именно защото пробивът в издания на “мъртво дърво” се постигат по-трудно.
Алманахът “Фантаstika” е издание на Дружеството на българските фантасти “Тера Фантазия” и на фондация “Човешката библиотека’“. “Мотор” и главна движеща сила зад алманаха е Атанас П. Славов, подкрепян неизменно от Александър Карапанчев и Калин Ненов. Догодина, през 2018, “Фантаstika” ще навърши десетилетие, през което са видяли бял свят осем тома (един от които е преработено и допълнено преиздание). През 2015 година алманахът спечели наградата Еврокон в категорията за списание, което косвено потвърждава моята хипотеза, че в нашата фантастика алманасите донякъде изпълняват функциите на списания.
Аз не съм обективен в оценката си за алманаха и няма как да бъда, но не защото от време на време пиша по някоя статия за него, а защото съм част от екипа, който го подготвя, защото алманахът изразява моите виждания за фантастиката и доколкото може, отговаря на търсенията и на интереса ми към фантастичното.
В новия брой на 450 страници може да прочетете много разкази и статии. Представени са както майстори на жанра, така и световно неизвестни млади автори. Публицистиката е всеобхватна – от репортаж за миналогодишния Еврокон до ревюта на нови фантастични (и не съвсем фантастични) книги. Моето собствено участие е съвсем скромно – с едно представяне на чудесния роман “Отдел И” от Петър Тушков.
Надявам се всеки да открие по нещо в новото томче. То е продукт на сътрудничеството ни с издателство “Артлайн” и може да го намерите в повечето по-големи книжарници. Съдържанието може да видите тук:
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%90%D0%BB%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%85_%D0%A4%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%90stika/2016

Leave a comment

Filed under alternative history, Book Review, book reviews, Bulgaria, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science, science fiction

Репортаж от мястото на събитието: Еврокон 2017, Дортмунд. Ден трети – 18.06.2017


Научен от опита и отчитайки снощното стоене до към два часа – за да приведа репортажа от втория ден в почти читаем вид – предвидливо си навих “будилника”.
После се сетих, че съм пропуснал да спомена за разправията по време на раздаването на на наградите. Като викаха румънците, от залата се раздадоха викове. После разбрах, че имало три комплекта румънски номинации, от три различни групи участници в Еврокона. В края на краищата организаторите зачели номинациите на хората, които номинирали и предната година.
Пристигнах в “културния дом” малко след девет сутринта и имах цял час да се мотам из дилърската стая, в която се помещаваха част от продавачите на книги (останалите бяха във фоайето на сградата). Запознах се с моята преводачка на немски – германка, Таня, която ме разпозна докато си търсех издателя; тя продаваше на съседна сергия и си спомни името по разказа ми, който е превела. Запознах се и с издателя на “Около света с повече от 80 НФ разказа”.
Между 10:00 и 11:00 часа страхотен доклад за немската фантастика изнесе Martin Stricke. Говореше направо на английски, не се губеше време за превод същият, който предния ден ме помоли да не пиша на клавиатурата толкова шумно и после уреди да ми дадат запис на лекцията. Личеше си, че човекът обича това за което говори, беше много емоционален. Започна с описание на по-главните издателства за фантастика. Научен от опита, аз не си водех записки на компютъра, а в бележника, така че си записах само няколко неща. Направи ми впечатление Golkonda Verlag, които били известни с издаване на много преводна фантастика. Името ми напомни за находището на трансуранови елементи на Венера от известния роман на Стругацки. Интересно, дали има нещо общо или по-скоро това е някакъв общ термин, който и братята, и издателите са използвали.
Друго потенциално интересно издателство за нас, и по-скоро за писателки от България е Septime Verlag, което е австрийско и акцентира на издаване на жени.
Той спомена и две списания. Едното е “Nova”, професионално. В него като правило пускат по няколко немски разказа във всеки брой и по един преводен. Негов англоезичен клон е електронното “Internova”, редактирано от Michael Iwoleit, в което и аз съм публикувал. Знам, че там е публикувал и Христо Пощаков. За съжаление то не се обновява вече повече от десетилетие, поне вече публикуваните разкази са достъпни.
Другото списание е прозинът “Exodus” (https://www.exodusmagazin.de/). Изключително добре направен, с цветни гланцирани корици и също такава вложка, на която във всеки брой е представен по еди художник. Сутринта в дилърската стая разговарях с издателите му и ги попитах дали се интересуват от материали и по-специално от публицистика – направо им казах, че пиша ревюта и есета. Те също толкова откровено ми казаха, че са затрупани и имат за много броеве напред. Не знам дали при тези обстоятелства си струва да им се праща нещо.
След това Мартин се представи в друга светлина – явно той е нещо като местния Ивайло Рунев и Гоа и поддържа библиография на немската фантастика: http://sfdb.de/deutsche-sf/
Мога да си представя какъв труд е това.
По-нататък той продължи с представяне на немските писатели-фантасти. Още от началото каза, че ще представя само тези, които му харесват. Аз специално го прекъснах с молба да разказва, ако е възможно, кои и какво е превеждано и издавано на английски. От многото имена ми направиха впечатление няколко. Например Oliver Henkel, известен като автор на алтернативна история. Frank W. Houbold беше характеризиран с немислимата и затова интригуваща комбинация “автор на меланхолична космическа опера”. Dithman Rath пък е социално ангажиран млад автор, явно с леви убеждения. Мартин доста надълго и нашироко говори с възторг за Андреас Ешбах и за “Тъкачите на килими”. Тук аз си позволих пак да се обадя и да го подкрепя – във време, когато дистопията и хоръра са превзели лавиците и на книжарниците и изсушават мечтите на младите читатели, жанрът, чието начало беше положено от оптимисти като Жул Верн и социално ангажирани автори като Хърбърт Уелс, има нужда от хуманистична фантастика, каквато са “Тъкачите”.
Накрая отидох да стисна ръката на докладчика, това може би беше най-добрата лекция, която изслушах на Еврокона.
От 11:00 до 12:00 доктор Щайнмюлер говори за научната фантастика в Източна Германия. Той е приятел и съавтор на Ерик Симон. Лекцията беше в голямата зала, имаше огромен интерес, може би над 150 човека. После Ерик Симон ми каза, че Щайнмюлер е добре известен във фендъма с интересните лекции, които изнася.
За съжаление за къснях с няколко минути – исках да поговоря с един французин и изпуснах първите няколко минути, през които явно лекторът беше започнал с кратка история на предшествениците. Когато влязох, той говореше за фантастиката на Ваймарската република и Теа фон Харбоу.
Разнбира се, истинската история на ГРД-ската фантастика започва след Втората световна война. Доминира я така социалистическият реализъм, дефиниран от идеолога Жданов. Главното последствие от това течение се изразявав стимулиране на фантастиката на близкия прицел. Доминираща тематика са проблемите на социалистическата продукция. Една от най-важните книги по това време е романът “Гигантът”.
През 1956 година се появява “Adventures at Leipzig Trade Fair 1999” от Вернер Бендер, което е описание на високо технологична утопия. Интересен детайл – на корицата има влак с надпис Мюнхен-Лайпциг. Като се има предвид, че Мюнхен е в Западна Германия, това е намек за предстоящо сливане на двете германии под шапката на ГДР. екторът каза, че не е забелязал този детайл, когато е чел книгата като малък.
Проблем на подобна литература бил как да се създаде интрига. Един начин бил чрез социалистическото съревнование, друг чрез идеята, че по-доброто е враг на доброто – за което говорят и Стругацки. Но има и по-лесен начин да се създаде напрежение – вражеските шпиони и империалистическите саботьори от западна Германия.
Това явление е добре познато и в българската фантастика. Подходящ пример е романът “Гигантът” (1965), от Иван Касабов.
След изстрелването на първия спътник космосът става много популярен в източногерманската НФ. Появяват се комиксите на Hans Hegen, в които разбира се, има лоши капиталисти от планетата Неос. Те идват на Марс използвайки кораб, подобен на описания от фон Браун. Това се случва само няколко години след появата на филма “Destination Moon”. А през 1956 Gunter Kopat описва космически полет, преди американския роман (и филм) “В плен на орбитата”.
В книга от това време има страници, описващи опасностите в космоса – микрометеори, космически лъчи, горещина и студ, липсата на въздух и пр. Срещат се морални дискусии кой да бъде изхвърлен за да стигне въздуха за всички. Последната заплаха е така наречения космически бяс (spacerage), при което пострадалият започва да буйства безконтролно – много голяма опасност за космонавтите. Какво да се прави с такъв човек, дали да се изхвърли в космоса? Друга често описвана критична ситуация е когато при излизане в космоса космонавт се откъсне от кораба си. Но това е описано по-рано в един разказ на Бредбъри. И Щайнмюлер снизходително добави, че понякога и американците са първи в нещо.
В ГДР-йската НФ има много предупреждения за ядрена война, интересно е, че в един от романите по тази тема тя се свързва с борсов крах.
Щайнмюлер спомена и някои филми – “The Scilent Star”, по “Астронавти” на Лем – за филмите имаше отделна лекция предния ден.
По-нататък той направи няколко обобщения за ГРД-йскаат НФ: интелигентните същества са само хуманоиди, само напреднали и мирни цивилизации могат да излязат в дълбокия космос; излизането в дълбокия космос става само след като проблемите на родната планета са решени, което автоматично изключва космически войни.
Кого намираме в космоса? – будещите ГДР-ски космонавти приличат на екипажа на Ентърпрайз от Стар Трек. Роденбъри ментално би могъл да бъде източноевропейски фантаст – заради оптимизма си и решаването на социалните проблеми с бъдещото общество,което той описва. В ГДР няма много етнически астронавти, но има многонационални екипажи. И в Стар Трек, и в немските фантастични филми никой не плаща за нищо, в Стар Трек има само един случай, в който се виждат пари – когато Кърк играе покер. В Източна Германия няма нищо подобно и по дефиниция не може да има. И двете фантастични традиции представят утопично общество.
Общ проблем в двете фантастични вселени е и дали хората да се намесват в делата на други цивилизации или не. Кърк трябва да се подчинява на т.нар. prime directive, а в ГДР-ската НФ е прието да се “изнася” революция в космоса. Примери за това са романът “The Secret of Transpluto” (1962), и филмът “In the Dust of the Stars” (1976).
“Return of the Ancestros” от 1960-те години описва астронавти, които се връщат на Земята за да открият комунистическа утопия. Хората са по-интелигентни, по-красиви, по-здрави и по -силни и не изпитват алчност и властолюбие. Проблемът в този роман е, че хората от миналото не могат да се впишат в това прекрасно бъдеще. Сюжетът ми напомни на българския роман “По голямата спирала” от Атанас В. Славов. Надявам се да не бъркам заглавието.
“The importance of the omnipotent” (Heiner Rank, 1973) пък е критика на потребителското общество, в което хората са загубили мотивация за живот.
Гунтер и Йохана Браун са писателско семейство, автори на редица критични романи, появили се между 1971 и 1988 година. Друг техен забележителен роман е “Uncanny phenomena on Omega XI“ (1974).
Ерик Симон (1977-1987) е по-скоро продукт на по-късното отваряне – донякъде – на ГДР към Запада. Примерно той има стимпънков роман.
Герт Прокоп пише криминални романи в бъдещето; на пръв поглед те са критика на капитализма, но реалноста напомня на условията в ГДР. Жанрът е използван като форма на прикрита критика към социалистическото общество.
През 1980 година в ГДР настъпва период на “освобождаване”. Що се отнася до фантастиката, тя се освобождава от няколко допускания, които са били задължителни до тогава: например, че НФ е обезателно литература на бъдещето, че НФ трябва да образова и възпитава; казва се, че НФ може да бъде забавна и не е задължително фантастиката да е научна.
Интересен пример от това време е “Ascending a World” (1984) от Готтфриед Велтбестеигунг. В този роман се разказва за посещение на Антарктическо научно селище, организирано по строги рационалистични принципи.
“Andymonium. A Space Utopia” (1982) от самия Щайнмюлер е космическа утопия, както си проличава от заглавието, обсъждаща съдбата на човечеството и каква е космическата му роля. В романа земен космически кораб приближава чужда планета, но няма контакт със Земята и въпросът е дали Земята не се е самоунищожила междувременно – написал това, защото не искал да пише за победилото космическо общество. Налага му се да напише, че героите все пак предполагат, че човечеството е оцеляло. По това време вече цензурата е работела доста хаотично. Все пак се е налагало да се избягват определени теми: например да няма кръв, да няма конфликт на поколенията, съветските другари винаги трябвало да се описват в положителна светлина.
От онова време все още продължават да пишат той самият с жена си (A. и K. Steinmuller), Kastern Kruschel, Andreas Metzer. Той сравни съдбата на ГДР-ската НФ с оня разказ, в който по-бързите космически кораби настигат по-бавните по пътя към галактиката Андромеда, докато поредният кораб не донася новината, че полетът трябва да се отмени, защото повече никой не се интересува от Андромеда.
Общо в ГДР са публикувани около 150 НФ романа.
Историята има и кода – след изчезването на ГДР, самата Източна Германия става обект на алтернативната история. Има например роман, в които ГДР намира петрол в Балтийско море и процъфтява, подобно на Саудитска Арабия.
От публиката го попитаха как са лъжели цензурата – той каза, че главно като им се предложи нещо “грешно”, но не важно за книгата, за което да се хванат и да махнат него, а важното да остане.
Аз го попитах дали е имало източногерманско фентъзи; той каза да, но че това е отделен доклад. То е писано главно през 80те години и почти изключително от жени.
От 12;00 до 13:00 часа слушах лекция “science verus fintion” (наука срещу художествена литература): лекторът беше химик и предмет на доклада му бе как учените са изобразявани във фантастиката.
Започна със снимка на Мария Кюри и ученият от “Метрополис”, после показа галерия на учени от различни филми. Общото между тях: единак, който работи сам, дори тайно, те знаят много, често са специалисти в различни науки и са далеч преди всички останали по знания, често намират решения, които са смятани за невъзможни. Всички тези качества са в противоречие с реалността и техен прототип е създателят на Голем, друг прототип е Франкенщайн – тази история продължава да бъде преразказвана в НФ – не случайно подзаглавието на Франкенщайн е “Съвременният Прометей”, само дето сега огънят е заменен с електричество.
Има три типа учени: експериментатори като Галилео, теоретици и изобретатели като Едисон). Прототип на Франкенщайн са Фарадей (експериментатор) и Максуел (теоретик).
Кооперацията е начин, по който истинската наука работи – лектрът каза, че се сеща само за един такъв пример в НФ: “Марсианецът” – в нея всички работят като един екип, заедно, никой не се опитва да постигне нещо сам или да пречи на останалите.
Един от най-погрешно използваните компоненти на науката във фантастиката е научният език. Той каза, че си изостря вниманието, когато някой използва думи като energy, field, vibraiton, information, theory; а ако някой ги използва в множествено число, той започва да се чуди за какво му говорят. Енергията винаги е измерима, винаги е свързана с материя. Полетата са скаларни или векторни. При скаларните силата им се описва на картите с едно число, тяхната интензивност; другият вид полета са векторни, във всяка точка на картата те се описват с вектор; такова поле е гравитационното, което има сила и посока. После обясни какво са вибрация, информация. Показа осем стринга от по осем символа – те съдържат по осем символа, дори единият да е празен стринг. Информацията е еднаква във всеки стринг, но смисълът им е различен.
Теория – в науката това е модел, който обяснява факти/наблюдения. Това е различно от хипотеза, в най-лошия случай може да се каже теория в процес на разработка.
Метод на Файман за разпознаване дали някой знае нещо: помолете го да го обясни без да използва някоя ключова дума.
Голям проблем е обясняването, да не говорим за прилагането на научния метод във фантастиката. Има много малко примери в НФ за правилно използване на научния метод: Дана Скали и Спок според него са най-добрите примери.
Говори за НЛО. Подобни явления попадат в четири категории: идентифицирани, неиндентифицирани, фалшиви доклади и истински извънземни, Научният метод изисква и четирите категории да се взимат под внимание, а не някоя категория да се изключва априори.
Говори за бръснача на Окам и за някакъв съвременен историк, които прилага Байесиевата теорема в изследването на историята, включително дали Христос е историческа личност; спомена и принципа на Шерлок Холмс за възможното и вероятното.
14:00-15:00 – панел “Фалшиви Старци” (“Fake Olds”); имаше 20-25 слушатели. Панелисти бяха Ерик Сомон, смесйтво Щайнмюлер и теихниат издател. Тримата писатели пиашат заедно, даже внякой произведения имат четвърти съавтор – приятелката на Е. Симон. Много ми беше интересно как могат да пишат толкова много хора заедно, това не е буриме. Затва отидох на панела. За съжаление почти нищо от общите им работи не е достъпно на език, който разбирам.
Първо взе думата издателят на Симон & Щайнмюлер. Той модерираше диксусията. Започна с това, че чул че те искат да пътуват във времето. Те се зачудиха, после той им даде “паспорти”, в които се слагат граничните печати за пътуване във времето. Падна майтап. Той ги пита какво означава “фалшиви старци”.
Ерик Симон отговори, че това е игра на думи с жанра криптоистория – случили са се неща, за които ние не знаем, но ако знаехме това би променило напълно интерпретацията ни на миналото.
Издателят разказа колко и какви техни книги са излезли през последните години. Пита ги как са успели? – Ерик Симон отговори, че те са намерили начин да опростят задачата на всеки, като пишат заедно. И следват какви ли не схеми, например ако идеята е на един, разказът може да бъде написан от друг и пр. Имат даже един разказ, в който по замисъл всеки е трябвало да напише своята част, и само трите части заедно правят завършен цялостен разказ.
Щайнмюлер каза, че винаги е приятно да се пише с Ерик, защото той не само допринася за разказите, но освен това той следи дали всичко е съгласувано, проверява запетаите и пр. Ерик Симон се “оправда” с това, че много години е работил катио редактор.
Издателят им се намеси и добави, че не всички разкази са нови, чел е един от тях още през 1980-те, но този разказ е бил подписан с псевдоним. Щайнмюлер обясни, че точно този разказ е бил публикуван във високолитературно списание в ГДР. Едва ли някой би повярвал, че фантасти могат да пишат подобна литература.
Разказаха за главния си герой от “Lights Aus Vaccuum” – типичен източногермански учен, който не е съвсем добре интегриран в системата и е изхвърлен от нея. Книгата следва приключенията му. Героят – Саймън Видщайн (?) открива ръкопис на известен немски писател фантасти, който е емигрирал в Щатите преди Първата Св. Война. Ръкописът на фантаста е изчезнал, но е оцелял фенски превод на английски от 1920-те години, правен за някакъв фензин. Героят превежда обратно ръкописа и в него става дума за това как Харун Ал Рашид подарил бял слон на Чарлз Велики. Шпионска история, в която са замесени шпиони от Византия, Кордова и Ватикана.
Във втората част има дълго космическо пътешествие, вкл. кацания на Луната и Марс.
Дълго не са могли да намерят край за разказа, докато не са се сетили за някакъв релативистки ефект.
Ерик Симон каза, че собствената му роля в тази история била главно да я критикува. Другите добавиха, че се справил много добре. Той написал общо взето 5-6 глави от целия роман, всичко останало го написали Щайнмюлер и съпругата му. Отрицателният им герой е извънземен, но не е бил такъв във всички версии на ръкописа. В по-ранните е бил луд учен, англичанин. Тук цялата зала прихна да се смее, разбира се. Симон каза, че е било трудно да се стилизира като старо произведение, което едновременно с това да работи за съвременен читател.
Щайнмюлер каза,че това е постмодернистки стиймпънк, базиран на стар разказ: “The Honeymoon in Space” – истински стар разказ от Gordon Grifit, ккойто е почти забравен днес.
Тук се намеси издателят им и каза, че трябва да говорят и за втората книга, и че един от разказите в нея е спечелил наградата на името на Курд Ласвиц.
Писателят от книгата им е автор, живял по същото време като Курд Ласвиц, но който за разлика от него пише динамична и бърза фантастика. Ласвиц дава тон на цялата по-нататъшна немска фантастика, така че това е важно културно поседствие. Около 80% от книгата са непубликувани, нови творби.
В един от разказите има римлянин-моряк, който обаче по произход е грък; той е на експедиция в Китай, но иска пак да се върне при морето. Той накрая го достига, но склед като е тръгнал в погрешна посока достига до брега на Тихия океан. Като добър грък, той знае античните философи и смята, че ако продължи на изток в края на краищата ще стигне до Великобритания – където е бил по-рано с римския император. Обаче вместо това открива Америка.
За тази история на тримата им се наложило да създават индиански легенди, в които има намек за римски моряк. Те са проверили всички факти, които могат да бъдат проверени, т.е. опитали са се да бъдат правдиви в реалистичния аспект на творбата.
Втората книга е космическа опера, каза издателят им, по-скоро космическа оперета или дори мюзикъл. Първият разказ, който според него е много хубав, е от 1984 гидина. Той помоли Щайнмюлер да разкаже историята на този разказ.
Разказът е за важени индивид, който отива на екскурзия за един ден някъде в космоса, но се забавя докато купува сувенири и като се връща не забелязва, че луната се е отместила и той остава там и е продаден в робство от извънземните. Втората книга съдържа осем разказа, четири от които са съвсем нови, а старите са преработени и разширени.
Последният въпрос беше за преводи на английски. Щайнмюлер каза, че има само един в сборник и друг е в процес на издаване. Изобщо, той говори много, жена мусе обажда съвсем малко. Те имат и руски преводи на няколко разказа, последният е в сборника “Метро 2035”. Симон има разказ представящ ГДР в сборника “80 разказа около света”, и един друг на английски, но в много малък тираж, издаден в Дания.
Мислех да прекарам следващия час с слушайки доклад за Носферату, но видях в кафенето белгиеца Франк Роджер от панела за неанглоезична фантастика и един час мина в разговори за това как човек сам да си е литературен агент. Той полага много усилия за това. Работи като преводач за тяхното правителство, има време за фантастика само вечер. Половината от това време отива за търсене на контакти с издатели в “малки” страни. Има две публикации в България. Преводът на едната е дело на Христо Пощаков. Разменихме координати.
Дойде Генерала, и към компанията ни постепенно се присъединиха и други. Например един швейцарец, който преди е работел в техния музей на фантастиката, а сега е библиотекар в родния си град. Дойде и още един белгиец, после Ерик Симон. Неусетно минахме към американската политика. Ако сцената беше преди десет години, сигурно щяхме да обсъждаме Берлускони. Колкото повече някои неща се променят, толкова повече остават същите.
Закриването започна в 16:00. Организаторите се оказаха единадесет човека,с един повече, отколкото бях чувал, но пак за толкова голям кон са малко. Преди няколко години един от тях казал на друг: “организира ми се Еврокон, намери ми сграда”. Другият казал: “разбира се, веднага”. Останалото е история. Имало е 367 регистрирани участници на този кон. В залата на закриването по приблизителна оценка имаше около 150 човека.
На друг от организаторите настоящият кон му напомнил на един Ерокон от преди 10-ина години (той явно визираше Еврокона от 1999, който също е бил тук), който също било удоволствие да организира, но от който не видял много, както и от този Еврокон. За менобаче истинските героите бяха двамата преводачи на лекции, които превеждаха в реално време.
Един от организатори каза, че се страхувал, че ще ми трябва много врем е да учи гостите да пият немска бира, но всъщност напразно се притеснявал.
Шефката на програмата Бригите Фишер благодари на всички участници.
Тогава излезе фон Уайтинг – шведа, който водеше панела за фензините и чийто фензин спечели Евроконска награда в своята категория. Водещият го попита какво иска, той му отвърна: “Млъквай”, взе микрофона и раздаде награди от името на своя фензин на някои от организаторите за Еврокона. Той избра четиримата които също са организирали предния кон в Дортмунд през 1999 година. Той много емоционално им благодари за организирането на конвенцията. Почетните гости излязоха един по един и благодариха на организаторите.
Пошегуваха се с гостите – че публиката иска да си ги задържи. Но една от организаторките се обади, че търговията с хора не е легална и все пак ги “освободиха”.
Накрая председателката на ESFS предаде знамето на Еврокона от домакините на представителя на организаторите на следващия Еврокон в Амиенс (родното мястто на Жул Верн). Той каза, че не е сигурен, че ще бъдат толкова добри като сегашните организатори, но увери, че ще се опитат.
Водещ на церемонията беше председателят на организационния комитет на този Еврокон Арнолд.
По-нататък събитията е развиха като след края на всяка астрономическа конференция на която съм бил. Сбогувания, уверения за сътрудничество; само дели съвместните снимки и прегръдките тук бяха повече. С Генерала и Ерик Симон намерихме едно кафене и се отдадохме на лаф-мохабет за фантастиката – от българските автори до Яцек Дукай и Грег Игън. Германецът е много сладкодумен и изобщо не попада в категорията на “задръстените” западняци, каквито си представят германците много нашенци. Те двамата ме изпратиха почти до автогарата и в 21:10 се качиха на рейса за Мюнхен.
Това беше първото ми ходене на Еврокон. Много интересен опит. Помогна, че изнесох доклад още в началото, защото хората ме запомниха и после беше по-лесно да се разговаря с този и с онзи. Най-голямата полза от разходката бяха разбира се контактите. Времето ще покаже дали ще има полза от тях. Голям минус са разходите и в още по-голяма степен – времето и умората от пътуването и от среднощното писане на тези репортажи.
С това записките ми от Еврокона приключват. Водех ги в движени, по време на докладите, така че сигурно има много грешки и неточности, особено в имената, за което се извинявам предварително. Нямах време да проверявам всичко съмнително в гугъл, а редактирането обикновено се случваше след полунощ. Имайте търпение, един ден ще публикувам някъде по-лицеприятна версия на това прекрасно приключение.

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Репортаж от мястото на събитието: Еврокон 2017, Дортмунд. Ден втори – 17.06.2017


Успах се, след нощното писане на лог-а за първия ден до един и след предната нощ в рейса. И забравих да си “навия” будилника на телефона, така че закъснях за първия доклад, който поо програма беше от 10:00 до 11:00. Темата му беше екзопланети, изнасяше го Ulf Fildebrndt. Програмист и писател. Тази сесия се проведе в една малка стая в подземието; като отидох имаше десет човека, аз бях единадесетия слушател. Не бях обърнал внимание, че докладът ще е на немски, но темата ми е достатъчно позната и се разбираше. Той говори общо за екзопланетите, описа много добре състоянието на проблема, пусна филмчета за атмосферната циркулация на планетите, които са обърнати винаги с една страна към звездата – както например би трябвало да бъде с планетите в обитаемата зона на студените звезди то спектрален клас М. Даде и примери за различните видове планети от НФ литература. Една от книгите, които спомена и ми се стори интересна беше “Grauwacht” от Robert Cordvus (2015). Спомена и своя собствен роман “Dunkelwarts”. Освен това разказа и за звездата на Таби – обект открит с помощта на космическия телескоп Кеплер, за който все още няма общоприето обяснение (https://en.wikipedia.org/wiki/KIC_8462852). Тук не издържах и разказах, че последния месец звездата пак е показала “dip” – затъмнение, което се опитахме не много успешно да наблюдаваме на два телескопа – един в Словакия и един в България. Нямахме никакъв късмет с времето и събрахме само около 5.5 часа наблюдателен ред. Към края Улф имаше интересна графика – линия на времето с описание на планети в НФ от горната страна и с истински астрономически открития на планети от долната страна. А накрая разказа за планираните бъдещи изследвания – спомена два космически телескопа, които имат потенциал да ни помогнат да получим много нови знания за екзопланетите. В заключение говори за романа “Transport” от Philipp P. Peterson като духовно продължение на “Gateway” от Фредерик Пол. Последните пет минути му задаваха въпроси и се получи доста добре. Лекторът беше емоционален и създаде контакт с публиката.

Между 11:00 и 12:00 имаше интервю с Андрес Ешбах, немски писател, автор на “The Carpetmakers”. Чел съм я, много ми хареса и впоследствие намерих от него също и “Видеото Исус”, но бях разочарован. Ерик Симон ми каза, че “Тъкачите на килими” е най-добрата книга на Ешбах и че едва ли ще напише друга толкова добра, защото си изкарва прехраната с писане (единственият, който успява да го прави в Германската фантастика) и е принуден да пише много.

Първо го попитаха дали не я е започнал като фентъзи и после я е продължил като научна фантастика. Той отговори, че винаги е бил в конфликт с литературните категории и че книгите му могат да се намерят на различни рафтове в различните книжарници. Той започвал да пише с идеята, и ако идеята не пасва на категориите, толкова по-зле за категориите.

Вторият му роман е трилър, в който действието се развива на космическа станция и има интрига, свързана със слънчева енергетика (не съм я чел). Той каза, че винаги се интересува главно от бъдещето – нали това е мястото, в което ще прекараме остатъка от живота си. Каза и че с възрастта губел оптимизъм. За разлика от вчерашното интервю с илюстратора Пърсер, Ешбах не беше толкова ентусиазиран и се държеше сдържано, както подобава на истински немец. Обаче в отговорите си вмъкваше френски цитати, показвайки ерудиция. Той повтори, че не се интересува от категории, и нека другите да класифицират книгите му, за него е важно книгата да работи. Тава беше в отговор на въпрос за “Billion dollar man”. Цитира някого: the biggest source of problems is solutions. Явно, не е много оптимистично настроен към новите технологии – каза, че решението на всеки проблем създава два нови проблема. Той не вярва в общите решения, каза че те в най-добрия случай решават 80% от проблема и остатъка се превръща в нов пълноценен проблем. Един от героите му казва, че се съмнява дали светът заслужава да бъде спасяван, че проблемът с оцеляването е проблем на богатите държави, за бедните катастрофата е по-скоро възможност. Във връзка с негова друга книга, го попитаха дали ние трябва да се адаптираме към новите технологии. Той – изглежда това му е навик – помисли, преди да отговори – и каза, че промяната и адаптацията са нещо като запазена марка на човечеството.

По време на интервюто преводачът трескаво си водеше записки и четеше отговорите след всеки 2-3 изречения. После говорих с още едион човек от преводаческия тим и ги гледах как работят. Оказа се, че не са професионалисти, просто фенове, но се справяха добре.

Този път стилът беше доста различен от “предаването на топката”, което правехме с преводача на моята лекция след всяко изречение.

Ешбах каза, че прогресът ни дава много възможности, но остава въпроса дали имаме нужда от тях. Даде пример с визитните картички на които преди 25 години, е имало само един телефонен номер, а сега има няколко телефона, ISQ (личи си, че е от по-старата генерация), електронна поща и какво ли не, само че да се намери човекът е едва ли не е по-трудно, отколкото преди 25 години.

Питаха го за тайната на писането. Той отговори, че е като във футбола – вкарай един гол повече от противника. При писането номерът е след прочитането на първото изречение читателят да иска да прочете второто и т.н. На него самият лесно му става досадно, и ако на него му е досадно да пише, на читателят ще му е досадно да чете. Някой бил казал, че има три правила за добро писане, но за съжаление те са неизвестни.

Водещият го попита: има много книги с правила, включително за изграждане на герои, за развитие на сюжет и пр., с други думи за занаятчийската част на писането и какво е неговото виждане по въпроса. Той отговори, че самият често се чудел какво прави една книга хубава и от къде идва усещането за напрежение. Според него не е просто спазване на някакви правила. Той изследвал някой то любимите си книги, писал много бележки по полетата. Не открил правила. Трябва да се действа като тръбопроводчик – ако видиш, че от някъде тече вода, трябва да се разбере от къде изтича и да запушиш дупката

Стана дума и за мотивацията за писане,. Той каза, че тя идва от четенето, Като професионалните футболисти – те искат да са такива, защото са гледали мачове по телевизията. Ако човек си задава подобни въпрос, значи не иска да бъде писател а иска да бъде велик. На такива хора казвал, че писателите не ги разпознават на улицата, да отиват да работят в телевизията, но той не познавал правилата на тази игра.

Повечето то любимите му писатели са вече мъртви. На полиците му има автори които са много влиятелнi, и други автори които заемат много място. От вторите са Стивън Конг, Волфганг Йешке, Джон Гришам. Сега препрочитал Жул Верн, който бил чел като дете, и сега открил, че той все още се чете добре. Харесва му немският фантаст Хайнц Доминик. Имал много книги на Р. Хейнлайн, А. Кларк, Алистър Маклейн – те са били негови герои. Маклейн бил Дан Браун na 1960те. Косалек и Зимел са двама немски автори на пълп романи, които харесва, например от тях се учи добре как да се въвеждат героите. Започнал е да преминава на електронни книги заради проблема с мястото, което книгите заемат.

Питаха го от публиката за какво е следващата му книга. Той каза, че това не трябва да бъде споменавано, както името на един герой от романите за Хари Потър.

Аз го попитах дали е написал нещо друго в света на тъкачите и дали мисли да се върне към него. Той отговори, че има такъв роман “Quest”. който не е преведен на английски. Има повече идеи, но те не са узрели за да бъдат написани романи по тях.

Някой друг от публиката го попита какво би направил ако е крал на Германия? Не мога да измисля нищо, отвърна той, но ако има референдум за превръщане на Германия в кралство, щял да помоли да гласуваме с “не, защото вече си бил намерил любимата професия.

От 12:00 до 13:00 бях на лекция за НФ&Ф в Португалия, изнесенаот Алваро де Суиса Холщайн (Alvaro de Suisa Holstein). Лекторът чете дума по дума английския текст с нисък глас, трудно му се разбираше, а освен това имаше преводач на немски и всичко беше доста накъсано.

Както навсякъде и в Португалия фентъзито е много популярно. Първите прародители на жанра идват от средата на 16-ти век. По-късно имат романи с фентъзи елементи: имена на няколко авторе: Joaquin Teofila Frnandes Braga, Bartolomeu Lorenco de Gusmao. Този род литература е отричан от католическата църква и властите като заплаха за социалната стабилност. Първата португалска НФ е “Светът през 3000-та година”, публикувана през 1859 година. През 1819 година е публикувана поема за жителите на луната. По него време излиза и романът “Жителите на планетата Сатурн”. В нея се описва контакт с жителите на Сатурн и Нептун. Това са истински фантастики, съдържащи научни обяснения. Последното десетилетие на 19-ти век донася доста фантастични книги, вкл. и за марсианска цивилизация. Те имат и доста книги, описващи португалски световни и дори галактически империи.

Имат и силна алтернативна история – Campos Monteiro през 1923 година описва социалистическа революция в страната.

Списание “Омни” е имало португалско издание, просъществувало само 11 броя.

Много от main-stream-ските им писатели пишат фентъзи или фантастика, но не си го признават, например Хосе Карамаго.

Попитах го дали има професионални автори, които се издържат с НФ – нямат, въпреки въпреки потенциално големия бразилски (и Мозамбикски) пазар.

За съжалент тук ми направиха забележка, че печатам много шумно и трябваше да спра записките си, но един от домакините германци ми обеща запис на лекцията.

От 13:00 до 14:00 слушах представяне на двуезична фантастика от италианеца Francesco Verso – името на проекта му е Future Fiction – електронна публикация, къси разкази; те смятат, че бъдещето идва навсякъде и искат да го опишат. от различни гледни точки. Имаше двадесетина слушатели.

Той започна с инфографика на историята и произхода на НФ от http://www.wardshelley.com/paintings/pages/jpegs/histSciFi-mid1smweb.jpg и използва картинката за да покаже че фантастиката е литература на различно и на трансформацията.

После показа друга графика на “спектъра” на НФ от позитивна до песимистична, после карта на страните, от които са публикували разкази. Проектът му се опитва да покрие различни медии – като се почне от традиционните книги и комикси и се стигне до не толкова традиционните – даже обекти, отпечатани с 3-Д принтери. Повечето от историите са италиански, но има и от Латвия, Зимбабве, Русия, Нигерия, Мексико, Гърция. Той доста емоционално попита публиката какво би било да живеем в свят с един ресторант – Макдоналдс, с един източник на кино – Холивуд и с една телевизия – МТВ. После се плесна по челото – ами ние живеем в такъв свят! Той иска да погледне зад големите рекламни плакати пред нас. Не иска начинаещи автори, а добрите писатели, тези, които са печелили всички награди в техните страни, но не са достъпни на английски. Те имат специален проект за китайска фантастика в Италия – книгата е напечатана на два езика. Финансирана е от китайското правителство.

Каза, че хора са го питали защо да четат примерно френска или испанска фантастика, какво е различното? Отговорът е, че разлика няма. Структурата на разказите може да е различна, но в края на краищата се свежда до това, че хората се събират и си разказват нещо, Колкото и да са различни ресторантите, се яде по един и същ начин, както и се чете по един и същ начин. Различно е само качеството и то не зависи от страната, от която произхожда книгата, или от вида на ресторанта.

Попитах го за кориците: илюстрациите и кориците им са си техни – те са ограничени финансово и той използва, че преподава в школа в Рим за рисуване на комикси и прави конкурси срер учениците си. Стреми се да избира колкото се може по-забележими корици.

Преводите не са професионални и затова той предпочита да издава къси разкази, не по-дълги от 20-30 страници.

В момента работят по китайския си проект, ще имат гости от Китай. Това е само един мост, но той се опитва да прокара и други. Евроконите са място, на което той търси таланти – събирайки къси разкази. Той се опитва да създаде пан-европейска мрежа от преводачи и автори. Това е bottom-up small-press проект.

Тъй като говореше за финансирането, аз взех думата и разказах за нашия неуспешен опит с кандидатстването за пари.

След доклада го хванах и си поговорихме, взех му електронната поща. Той издава главно чрез Амазон, за него това е печатница, издателство, разпространителска мрежа, агенция и всичко. Покрай този разговор закъснях за следващото събитие, но мисля, че си струваше.

Между 14:00 и 15:00 слушах панел за фензините. Панелът се ръководеше от швед – Wolf von Witting. Останалите бяха поляк, испанец и французин.

Шведът говори за историята на фандъма, той самият навлязъл във движението сравнително късно, в началото на седемдесетте. По него време в Германия са били публикувани стотици фензини. В Германия има организация: Fantastic library, която събира стари фензини; има и проект за сканиране на стари фензини, но сканирането означава разрязване.

През 60те години фензините са били мемографски, написани на ръка. Той каза, че в старите фензини има забележителни рисунки. Показа собствения си фензинн “Counter Clock” (http://efanzines.com/CounterClock/) – на английски, достъпен свободно в Интернет.

Разговорът се насочи някак си към Пери Родан. Дойде едiн руснак и каза, че е чел две книги за него на руски, шведът изненадващо мина на руски, стана голям майтап. Заговориха за продажбите, шведът каза, че само Библията се продава по-добре от Пери Родан. На което италианецът от предния панел отвърна, че това е фентъзи и не се брои. Пак настана голям смях. Комиксът за Пери Родан бил канцелиран в Щатите като заплаха за Американската издателска индустрия. Като бил на 18 г. шведът бил помолен да напише за статия за Пери Родан. Било голяма грешка, станал фен за цял живот.

Един немец от панелистите показа фензин “Exodus” от 1970-80-те. Прекъсват издаването през 1980 година и продължават през 2003 година, с по един брой на година.

В “Counterclock” номер 27 има фалшив репортаж от несъществуващ кон, който шведът се накани да чете, но преди това даде думата на поляка, който разказа как правят техните фензини – четат ги за корекции двама души, печатането е евтино, около 1.20-1.50 евро, и това е продажната цена. Те се опитват да направят фензина си качествен, но не са професионалисти и искат да останат евтини.

После разказаха за “The Enchanted Duplicator” (http://www.fanac.org/fanzines/Enchanted_Duplicator/Enchanted-00.html), в която героят предприема пътешествие изкачвайки планината на Инерцията, минават през полето на Обикновеното да достигнае до Златата кула, в която се намира омагьосаният Дупликатор. Изобщо диксусията в този момент е доста разхвърляна.

Най-накрая шведът мина към фалшивия репортаж за кон, уж проведен през 1950те години в Антверпен, Белгия. Написан във висок английски стил и звучи много сериозно, но всяка дума е бъзик. Обаче вътре има и сериозни размисли – фандъмът е среда за създаване на приятелство и гланцираните издания по-скоро отделят авторите на фензините от техните читатели; читателската база на подобни публикации е ограничена (шведът коментира, че това е било през 1950те години, сега е различно, това беше шега, разбира се). Малката циркулация отговаря на факта, че има около 200 активни фенове, и позволява да се превърне един фензин в лично писмо. Един от публиката подкрепи извода в статията и каза, че тя обяснява защо съвременният фендъм в Европа не се втурва да премине към Интернет, за разлика от американските фенове. Фензините са преди всичко средства за персонална комуникация и не е нужно да са идеални. “Exodus” в semi-prozine, някъде по средата между любителските фензини и професионалните списания.

Най-мълчаливият панелист беше Echard D. Marwitz, a германецът – неговото име е Rene Moreau – се обаждаше от време на време и говореше почти само на немски.

В същата стая след това – между 15:00 и 16:00 се състоя панел за Non-anglo-saxon SF literature: имаше четирима панелисти, един то които бе португалецът, който говори по-рано за тяхната НФ, един французин, Поер Петтан (?); французинът рекламираше отвън Ерокона в Амиенс през 2019 година.

Започнаха като се представиха. Французинът е писател и главен редактор на френското НФ списание “Галакси”, което е едно от двете най-важни жанрови списания във Франция. Той каза, че се чувства необичайно, защото сега той е в ролята на чужденец. Каза, че намираме фантастика навсякъде, включително в Индия; Русия, арабките страни, Китай, Япония и Африка. Според него французите са най-големите песимисти на света и дистопията им е любима. Той разказа за оплакванията на един китайски автор, който казал, че сега никой не чете НФ – преди продавали по един милион копия, а сега тиражите им спаднали до 400 хиляди.

Следващият панелист е от Белгия. Започнал да пише през 1970-те, превеждал сам разказите си на френски. До сега има стотина разказа, публикувани на 44 езика. Има разкази в списанието за фантастика с най-голям тираж – китайскиото SF World.

Трети е португалецът от по-предната лекция. В Португалия пазарът е доминиран от английски автори. Португалците публикуват предимно къси разкази. Португалските автори, които искат да се издават навън, трябва да пишат на английски.

Последният панелист е испанец. Пише фантастика и други жанрове, но дори и тогава включва фантастични елементи. Той смята, че разделянето на англоезична и не-англоезична НФ е изкуствено.

Някой от публиката се обади, че делението във всяка страна по-скоро е на чужда и местна фантастика.

Испанецът каза, че според него делението е по линия на технологично развитите страни, в които технологиите се създават и страните, в които технологиите се “донасят”. Някой от публиката не се съгласи и започна хаос.

Прашкевич се обади и каза, че преводите на неанглийски автори в Украйна са лоши и не се публикуват най-добрите авторе (мое предположение е, че това става заради по-скъпи права на по-добрите автори).

Французинът каза как избира какво да публикува – той самият чете, или иска от преводачите да му препоръчат добри разкази.

Аз се изказах и отбелязах следното: първо, има обективна бариера пред преводите, спрямо “родната” англоезична литература, и това е допълнителната цена на превода. Второ, американо-английската фантастика е самодостатъчен пазар, ние често третираме тази фантастика като монолитна, но тя предлага голямо разнообразие и може да задоволи практически всичко, което читателите търсят. Трето, има проблем с нивото на писателите от малките страни – поради малките пазари те не могат да се издуржат с писане и трябва да имат друга професия, което банално им пставя малко време за писане, а хора с талант се насочват към други професии, защото в писането няма бъдеще. Приведох и онази идея, че човек трябва да напише милион думи за да стане добър писател, но това е трудно, ако трябва да работи и нещо друго.

Един французин от публиката посочи, че английският е универсален език: във Франция има два вида фенове – тези, които знаят английски, и тези, които искат да го научат; няма френски фенове, които искат да научат испански или руски. Последният превод на Лем на френски е от 1989 г. и от тогава не е издадено нищо ново от него (Лем разбира се е починал и не пише нови неща, но от думите на французина се подразбираше, че не всичко от Лем е издадено на френски).

Накрая аз забелязах, че в залата няма почти нито един англосаксонец.

Предид а се разпръснем един съсед ми показа “около света за 80 разказа”, където имам разказ и най-после си видях името в немска книга.

Между панелилте на няколко пъти Генерала ме замъква навън за да пуши и да си бъбрим. Срамота е, че трябва да се срещнем чак тук в Германия за да можем да си поприказваме на спокойствие, но по-добре че стана така. Докато тичах навън-навътре успях да купя за децата една дребна книжка с фентъзи рооман, писан от немска тинейджърка.

От 16:00 до 17:00 слушах доклад за романа “На две планети”, от Курд Ласвиц. Първото му издание е двутомник; Ласвиц има и множество сборници с разкази и няколко романа. През 2008 година са издадени пълните му събрани съчинения – преброих на снимката 22 тома (надявам се да не греша). Последните два са библиография и биография.

През 1897 излизат няколко важни книги – “Войната на световете” на Уелс и “Леденият свят” (после проверих – английското заглавие е “Антарктическа мистерия”) на Жул Верн. Романът на Ласвиц е най-философският от трите. Книгите поставят началото на много трендове в НФ: като се почне от космически станции, и се стигне до използване на слънчевата енергия чрез слънчеви електроцентрали в пустините.

Романът започва с това как немска експедиция приближава полюса. Тя включва астроном и известен полярен изследовател. Те са изненадани да открият море и умерен климат близо до полюса, и откриват странна инсталация. Балонът е приземен от някаква необяснима сила. Хората не могат да дишат и припадат. Показа репродукции на първите няколко страници от ръкописа, илюстрации от различни издания. Участниците в експедицията се събуждат в луксозно жилище и виждат непознати хора, но не много по-големи от хората. Те се оказват марсианци, които от известно време са осъществили контакт с ескимосите. за щастие един от членовете на експедицията говори инуит и така земляните и марсианците комуникират.

Марсианците се чувстват зле в земните условия, но имат средства да променят гравитацията. По някаква причина могат да кацат на Земата само на полюсите. И на двата полюса имат бази, а над тях се намират космическите им станции. Марсианската база е нова. За пръв път марсианците се опитали да дойдат до Земята преди едно поколение, но тогавашната им експедиция загинала.

Хората изненадващо намират в багажа си немско-марсиански речник. Оказва се, че спонсорът на експедицията е син на ръководителя на предната марсианска експедиция, който е оцелял и е направил състояние в Германия с марсианските си технологии Единия от хората започва афера с марсианка и не вижда опасност в това. Но друг иска да избяга и да предупреди човечеството. Единият от хората заминава за Марс, а другият е решено да бъде върнат в Германия. Обаче се скарват – марсианският дирижабъл попада на британски разрушител и започва битка между тях. Станцията на северния полюс е евакуирана за зимата. На всичко отгоре е разпадат и личните отношения на някои от замесените двойки.

Марсианците постепенно се разочароват от хората и започват да смятат, че със Земята може да се говори само от позиция на силата. Искат репарации от Англичаните, и да бъдат признати за доминираща сила на полюсите. Започва война, очаквано Англия губи. Марсианците се надяват това да е последният им сблъсък със земната безмислена политика, но веднага след разпадането на Британската империя започват ред малки войни. В края на краищата марсианците обявяват протекторат над Земята.

Действието във втората част от романа се развива няколко години по-късно. Окупацията на Земята е трудна за всички. В началото оптимистичното гледище е, че образованието ще поправи хората. Но само някой хора получават единствено технически познания. Марсианците започват да строят слънчеви електроцентрали в пустините. Постепенно марсианците се превръщат в master race, а хората – в slave race. Марсианците все повече заприличват на офицери от немските окупационни части в немските колонии.

Американците са построили тайно флот за борба с марсианците и разрушават космическите станции, без които не могат да кацат на Земята. В края на краищата и на Земята и на Марс идват на власт по-умерени правителства.

Обществото на марсианците е интересно. Там има свободна любов, която е точно толкова социално приемлива, колкото и брака. Всички имат право на глас, включително жените. Освен да контролират гравитацията, Марсианците могат да управляват химичните реакции от разстояние и имат устройство, което позволява да се вижда миналото.

Второто издание на книгата от 1898 е chapbook – сериализирано издание, който излиза всяка седмица. След Втората световна война до 1979 година изданията все са адаптирани и съкратени – първото издание е около 1000 страници, а адаптираните са по стотина-двеста. Единственото американско издание от 1971 година също е адаптирано; адаптацията е на Ерих Ласвиц, сина на Курд Ласвиц. През 1997 година излиза пълно анотирано издание. Един от публиката стана и каза, че това е било за 100-годишнината на романа и лекторът показа следващия слайд, на който имаше снимка на човека от публиката от това награждаване през 1997 година, когато наградата е била дадена за анотациите на това издание. Наградата се дава ежегодно от 1980 година за най-добър роман, за превод, за филм, за преведени произведения, какво и в други категории. При организирането на наградата е имало спор дали да я кръстят на Курд Ласвиц или на Ханс Доминик, но той като писател не е бил толкова добър колкото Ласвиц. А националната наградата за НФ в ГДР е била кръстена със заглавието на разказ от Ласвиц.

Някой от публиката попита дали все още си струва да се чете романа за удоволствие, т.е. ако човек не е мотивиран от изследователски цели. Друг от публиката отговори, че Ласвиц е хуманист, има сложни герои, моделирани от истинския живот, които имат етични и морални проблеми. Освен това той е бил популяризатор на науката и дори теоретик на фантастиката. Интересни са различните форми на управление, което марсианците имат – демокрации, просветени монархии. Също така има универсално законодателство, т.е. едни и същи закони действат в целия Марс. Ласвиц е бил популярен – някой негови есета са публикувани във вестниците. Той става особено популярен след първата св. война. Адаптираните издания най=често премахват дългите философски части. Никога не е планирано да се направи филм, но по книгата има радиопиеса.

Питах стоящите край мен кой е съвременният немски Ласвиц и те ми препоръчаха Herbert W. Franke, макар че той е писал главно през 1970те години; сега е на 90 години не пише повече.

Пак в същата зала от 17:00 до 18:00 имаше лекция за фантастично кино на ГДР. Лектотът Karsten Kruschel пусна няколко доста дълги фрагмента.

Той започна с “Първият космически кораб на Венера”. Аз го бях споменал в моята лекция и Крушел дойде да си поговорим за тоа след моята лекция. Филм-катастрофа, доколкото това може да се каже за филм направен в социалистическа държава. Сивото вещество, което напада космонавтите във филма, е лепило. В спомените си режисьорът казва, че цялата продукция на ГДР от лепило през тази година е била използвана за филма и лепилото от магазините изчезнало. Флмът няма музика, само електронен шум.

Вторият филм беше “Еуломеа” (1972). Той започва с морзов сигнал от далечна част на космоса. Група младежи искат да изследват, но ръководството им забранява. Накрая младежите открадват космически кораб и все пак отиват. Във филма играе български актьор – Иван Андонов, България е спомената като една от страните-създатели. След време спасителна група намира откраднатите кораби, но те отказват да бъдат спасени. За пръв път в световното кино (това е преди Звездни войни и др.) космическият кораб е показан мръсен! Филмът споменава закони за роботи. В края на филма героят ма Иван Андонов се жертва, заминавайки с флота на полет без завръщане към друга звезда.

Третият филм беше “Прахът на звездите” (In the Dust of the Stars; 1976): той започва с тайствени сигнали (това изглежда е запазена марка на източногерманското кино), които са вик за помощ от друга планета. Интересно, че Земята дори не е спомената в целия филм. Изпратен е спасителен кораб, но при кацането той е атакуван с радиоимпулс и е свален.

Местните казват, че сигналът е тест, никой не е изпращал зов за помощ. Гостите са поканени на парти за да се коригира неразбирателството, но местните използват психотропни средства за да манипулират паметта на космонавтите от спасителната експедиция. Накрая се оказва, че сигналът за помощ е изпратен от местните аборигени, а “домакните” са всъщност колонизатори, които ги подтискат. Снимките сред природата са правени е Румъния. Експедицията заминава, но семената на революцията са посети.

Вечерта, в една от залите в мазето филмите щели да бъдат показани изцяло, но аз пропуснах.

В 18:00 започна церемонията по раздаването на наградите Еврокон. Гласуването е било по-рано сутринта на закрита сесия, но аз не бях делегат и не участвах в нея.

– Курт Сиодмак награда за ТВ сериал: дадени са били 124 гласа през Интернет и 50 на еврокона: 3 място с 8.6% си поделиха “The Expanse” и “Person of interest; 2 място получи no award” в 9.2%, и победите “Dr. Who” с 36%; Докторът печели за трета поредна година, направи хеттрик.

– Курт Сиодмак награда за филм: 3 място в 9.8% за “Star Trek Beyond”, 2 място със 17.2% за “Roguie One”, и първо място с 48.8% спечели “The Arrival“.

Теглиха жребий за наградата за гласуващите – на двама души, един от гласувалите през Интернет и един от гласувалите тук се падна по една книга.

Обявиха, че Белфаст избран за домакин на по-следващия Еврокон.

След това раздадоха наградите. Не можах да запиша всички имената, затова в повечето случаи карам по страни (добавих имената впоследствие):

– награда за дебют – получиха я автоматично всички номинирани: Алексей Шеин (Белорусия), Александр Цонков-Лостов (България), Hanus Sainer (Чехия), Romain Lucazeau (Франция), Sarah Marie Griffin (Ирландия), Emanuela Valentini (Италия), Doina Roman (Румъния), К. Терина (Русия), Miro Svercel (Словакия), David Luna (Испания), Наталья Савчук (Украйна)
– награда за роман: Peadar O Guilin, за “The Call” (Ирландия)
– илюстратор: Juan Miguel Aguilera (Испания)
– best fenzin: “CounterClock” (Швеция)
– best internnet publication: diezukunft.de (Германия)
– best work of children: Наталья Щерба за “Часодеи” (Украиня)
– best dramatic presentation – “Boy 7” (Германия)
– hall fo fame:
— best author: Datio Tonani (Италия)
— best artist: двама победители, Aurelien Police (Франция), Judith Clute (Великобритания)
— best publisher: Tracus Arte (Румъния)
— best magazine: “Supersonic” (Испания)
— best translatior: Наталия Осояну (Русия)
— best promoter: Ian Watson (UK) той идваше да взема испанските награди и благодареше на испански, но сега произнесе реч на английски и каза, че обикновено е писател, но от много време има силна връзка в фендъма и много се радва.
— Europen Grand Master: Зоран Живкович (Сърбия)

Генерала пак направи опит да ме замъкне в пушилнята, и почти щеше да успее, ако точно тогава имаше и среща с Ешбах и аз се отбих да се запозная с него. Той тъкмо си тръгваше, но се задържа са си поговорим. Оказа се, че “Тъкачите” са излезли на английски с голяма помощ на Орсън Скот Кард. Книгата не е била голям търговски успех, поради което той не очаква “Quest” да също да бъде преведена. Пожелах му успех и се разделихме.

После отидохме с Генерала да вечеряме в един близък ресторант, където хапнахме по някакви местни аналози на тортили за около час и се върнахме при Ерик Симон на лаф мохабет в залата на кон-а. Питах Чарлс Щрос дали ще пише пак за Фрея – героинята от “Saturn’s Children” – и за мое най-дълбоко съжаление отговорът беше отрицателен – започвал нова серия космическа опера – тази, от която вчера го слушах как чете монолога на главния злодей. Със Симон и една австрийска писателка, която се оказа биоложка по образование, си поговорихме за Пол Макаули – за него стана дума защото ти той е биолог; с Бобъсна обсъдихме Робърт Сойер – те двамата са си кореспондирали преди време.

Малко след 22:00 поех към хотела – 15 минути бързо ходене, по вече познатия път, но без пред мен да се появи някакъв заек, както снощи, в 22:30 се изправих пред вратата на стаята си, която упорито не искаше да се отвори. Налови се да ми правят нова карта, и даже това не помогна, но с блага дума и со малце кютек всяка врата се отваря в края на краищата.

Три часа и половина по-късно приключих тази статия. Утре е последния ден на кон-а.

1 Comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

Репортаж от мястото на събитието: Еврокон 2017, Дортмунд. Ден първи – 16.06.2017


Сутринта в 8:05, спазвайки разписанието до минутата, зеленият автобус на Фликсбус ме стовари на автогарата в Дортмунд. Ориентирах се по слънцето (и по гугълската карта на телефона ми) и се отправих към близкото кафене, което си бях набелязал още в рейса. Тези автобуси не са особено бързи, за да са пълно обикалят доста и спират на всяка керемидка, но са евтини, в тях има Интернет и щепсели за 220 волта, атака че без да се страхувам да не падне батерията на лаптопа ми, можах да обработвам спектри на квазари…
В кафенето си повторих и потретих доклада, преоблякох се с черната тениска с Лондо от “Бабилон-5” и потеглих за мястото на Еврокона – неголям културен център, не по-различен от общинския културен дом, в който се провеждат сбирките на клуб Иван Ефремов. Дортмунд е красив, централната част на града е почти изцяло пешеходна зона. Спирките на метрото са близо една до друга. Чисто, красиво. Много от сградите са нови или ремонтирани наскоро.
Същото не може да се каже за местния културен дом, но за сметка на това хората бяха много дружелюбни. Регистрирах се, взех си “етикетчето” – те се оказаха с различни цветове, според това кой какъв е; моят етикет, като на лектор, беше зелен. Даже ме поканиха в стаята на гостите и ми предложиха кафе, но повече от едно кафе на ден е много. Мярнах Андрес Ешбах, но точно тогава дойде човекът, който се занимава с техниката, а също и преводача на моята лекция и не можах да си поговоря с него, главно заради “Тъкачите на килими”, която много ми хареса и за която съм писал ревю. Копирахме доклада на техния компютър, уточнихме с преводача няколко заглавия (той открил, че Ян Бибиян е превеждан на немски в ГДР) и се върнах. Честно казано, не очаквах такава подготовка, тези хора всячески се стараха да те накарат да се чувстваш добре дошъл. Все хвалим българското гостоприемство, но германците тук се представиха отлично. После питах – оказа се, че главните организатори са само десетина. Преди началото на кона имало към 320 регистрирани участници.
В 11:00 започна доклад от Александър Герст, немски космонавт, който е летял на Международната космическа станция. Той разказа за научните експерименти, които Немската космическа агенция (DLR) провежда там. Описа за опитите им да бъдат създадени роботи-помагачи на хората. Очаква се първото подобно устройство да лети след няколко години. То е напълно самостоятелно – може да се движи с перки и електрически двигатели и ще бъде способно да интерпретира вербални команди.
След края на доклада му зададох въпрос. Той в някаква степен засегна баланса между човека и робота в космическите изследвания. Попитах го как вижда промяната на този баланс след 10 20 или 50 години. Той отговори, че автоматите винаги прокарват пътя, а човекът ги следва и без да съм го попитал за това, веднага премина на Марс. Той не би изпратил астронавтите си на мисия,която ще трае хиляда дни заради радиационната опасност, само за да бъде направено това. Вместо тях ще изпраща роботи, докато технология за полет до Марс в рамките на 40-60 дни стане достъпна. Друг слушател ми зададе въпрос за приводняването на Международната космическа станция – как ще бъде осъществено за толкова голяма маса. Астронавтът каза, че прекратяването на операциите може да означава много неща, включително приватизиране на станцията, която може да стане например частен хотел, а също отбеляза, че е възможно само някой модули да бъдат потопени, докато остатъка от станцията да продължи да работи.
В 12:00 започна интервю с английския художник Autun Purser. Той беше дошъл на Еврокона с жена си и трите си деца, и съжалих, че не докарах моите – щеше да има с кого да си играят. Той си вади хляба не с рисуване – работи за немски научноизследователски институт, който изследва полярните области. В частност – оперира за тях подводна камера, която тежи един тон, и струва половин милион евро. Докато вървеше доклада му, си мислех дали да не започна с думите, че моите “играчки” струват някъде по средата между неговата камера и станцията на астронавта.
Той показа зарисовки на подводен живот от арктическите води – студенолюбиви корали – и каза, че на работа се докосва до толкова страни форми на живот, които биха могли да са извънземни.
Преди да дойде в Германия – където е от скоро и разбира немски, но не го говори добре – работил подобна работа на ирландски кораб, Но на него всичко постоянно се повреждали и имал много повече време за рисуване. Тогава му дошла идеята да започне серия картини в стила на английските търистически рекламмни постери от 1950-те години, но за НФ книги. Показа много, след интервюто аз си купих три и като един един купувачи, получих подарък още един. Много красиви, с ярки и наситени цветове. Освен това беше направил постери за някой от любимите ми книги, не можех да се сдържа: Замъкът от Паван на Кийт Робъртс, книги на Рей Бредбъри и кой ли не още. Образци могат да се видят на страницата му: https://www.apillustration.co.uk/
Рисува какво ли не: плакати за събития (вкл. и за този Еврокон), корици на книги и списания, плакати за филми. Има проект за персонални картини – пращате му снимка, и ако я хареса. ще ви нарисува като жертва на някой от Лъвкрафтовите чудовища. Наскоро е започнал своята opus magnum – проект да илюстрира всяка страница (!) от романа Star Maker на Олаф Стейпълтун. Прави я едновременно в цветна, черно-бяла и тримерна версии. Заедно с негов приятел са анотирали романа и са направили пълен каталог на фантастичните същества в него. Към края каза, че ентусиазмът е най-важното нещо за него. И че се смята за илюстратор, а не за художник. Което, трябва да призная, ми се вижда като доста трудно доуловима разлика.
Между 13:00 и 14:00 беше моят доклад. За съжаленеи се разсеях и забравих да направя аудио запис, но може би нямаше да помогне, защото се редувахме с преводача през 2-3 изречения и вървеше доста тромаво. Аз следях реакцията на публиката, на две места където пуснах шеги, се усмихнаха плахо, половината докато говорех аз, другата половина – докато говореше преводача. Не преброих колко хора имаше в залата, но по приблизителна сметка – над 50, но по-малко от 100. Едновременно с моя доклад вървяха още три или четири събития, така че това ми се вижда нормално. Зададоха ми един въпрос и имаше един коментар по време на самата ликция – аз им бях казал да ме прекъсват при нужда и един от лекторите през следващите дни си направи реклама като каза, че ще говори за един от филмите, които споменах. Въпросът беше от украине – Г. Прашеквич. Той живее в Германия, издава списание, от което ми даде един екземпляр. Попита ме за вижданията на гърците за обитаемостта в космоса. След като свърших, няколко човека дойдоха да си приказваме, включително и тези двамата.
През следващия половин час си дадох почивка. Още като дойдох и видях за пръв път Генерала, той ме помоли да направя представянето на номинациите, което щеше да бъде в 16:00. Нито имах интернет, нито време. За щастие поне бях свалил презентацията, която Жоро Пенчев беше приготвил. Обаче нямаше слайд с поименен списък на наградените, а за трите минути, които имах, нямаше и време да обяснявам много. Затова избрах три номинации, които имам желание да представям и за които можех да кажа нещо хубаво по памет, добавих една шега в началото, свързана с доклада ми. Докладът ми започваше с това, че за обитаемост на една планета трябва да има въздух, вода и топлина. И бях сложил една снимка на нашето Черноморие, за да покажа, че у нас тези неща ги има в изобилие. Копирах тази прозрачка, дублирах я и на втората смених снимката на морето с репродукции на няколко корици от български НФ книги, които имах на компютъра. После пуснах слайдовете на Шадоуданс, Бард и Елена Павлова; обаче на тях има прекалено много думи. Затова им сложих по един надпис по диагонал с големи червен букви с най-важното – за живия форума на ШД, което е индикатор за създаване на общност, и за другите – с бройката съответно издадени и преведени книги – там обясних, че в страна с толкова малък езиков пол, е истински подвиг да се издава толкова много фантастика.
Следващите двадесет минути изслушах остатъка от доклада на една колекционерка на артифакти от Raumpatrouille – немски култов ТВ сериал от 1966 година, сниман в Бавария:
https://en.wikipedia.org/wiki/Raumpatrouille_%E2%80%93_Die_phantastischen_Abenteuer_des_Raumschiffes_Orion
Оказа се, че няколко частни колекционери имат повече материали, отколкото Баварското студио, което го е създало. Включително информация (например от какъв материал са ушити костюмите на героите) книги, комикси и дори сувенири, направени от фенове. Тя показа снимки на много от устройствата, които се появяват във филма, например mind-sharpener – аналог на острилка, но за мозъци, каквото и да означава това. Показа и снимки на унгарски комикс от 60те. Създателите на серията никога не са направили официална английска версия – Щатите и Великобритания не са го купили, а за останалите “малки” пазари като Южна Африка и пр. страните, които са го закупили, са правели собствен превод.Сериятя многократно е била имитирана – тя показа кадри то американска ТВ серия, които излиза по-късно и навярно копира Raumpatrouille. Правен е опит са създаване на увеселителен парк, но той се е оказал не особено печеливш и от него са се отказали набързо. По-успешен се е оказал барът Орион, направен да изглежда като в сериала.
Страницата на фенския проект, която тя представи се намира на: http://www.orionspace.de/ww/de/pub/home.htm
Преди да завърши тя показа и откъс от фенски филм продължение.
Между 15:00 и 16:00 слушах как Чарлс Щрос чете от последните си произведения. Първо – от последната си книга за Пералнята, а после – от следващия си роман. Той е страхотен актьор, текстът съдържа множество скрити шеги с политика, култура, фантастика. Истинско удоволствие е да се слуша. Оказа се, че в новата книга за Пералнята премиер-министър става един от по-старите богове. Попитах го дали нямат таен договор с Нийл Гайман кой ще намеси по-добре старите богове в човешката политика, визирайки “Етюд в алено”, където самата кралица е или е заменена от стар бог. Той ми каза, че не е чел новелата. От новата книга той прочете монолог на главния злодей. За положителния герой нищо не каза, но подозирам, че злодеят ще “открадне” шоуто.
Бизнес митингът, където се представяха номинациите започна в 16:00 и завърши няколко минути след 17:00. Първо се обсъждаха общи въпроси, после представителил на Белфаст рпедставиха кандидатурата за по-следващия Еврокон. За номинациите – около 1/4 от страните нямаха представители, които да кажат и каквото и да било. Презентации имаха само около 1/4 от страните, останалите бяха главно импровизации. Италианецът Роберто Куаглия представи само номинация в една категория. Украинците имаха куп снимки, а не презентация. Най-силни бяха представянията на Испания и Великобритания – при това те “играеха” заедно и си помагаха едни на друг.
Остатъка до 18:00 използвах за да пообиколя базара на стари книги. Купих си три, от времето,когато романите бяха по 200 страници и странно как можеха да имат повече съдържание от напомпаните съвременни саги от по 1000+ тома, всеки с по 600 страници: “Мутант” на Хенри Кътнур,”Падащи астронавти” на Бари Малцберг и “Фуриите” на Кийт Робъртс. Заприказвах се с няколко руснаци и един англианин, точно на темата за повишеното съдържание на вода в съвременната фантастика.
В 18:00 започна панелът за бежанците. Участваха C. Stross, Sharon Kae Reamer and Karsten Kruschel. Според тях проблемът се свежда основно до страха от различието; те единодушно смятат, че ако в един момент бежанците изчезнат, немската, английската, френската и пр. икономики ще се сринат и дадоха пример с недостига на работна сила в западните страни, като се започне от бачкатори и се стигне до медицински сестри и доктори. Според Kruschel (който буквално минути по-рано беше получил немска награда за фантастика) миграционата криза от миналата година е била криза на администрацията,която не е била способна да се справи с огромния бежански поток, но вече се е научила и сега процесът върви много по-лесно. В момента се събират семейства. Говориха много за лекарите – казаха, че Сирия е имала традиционно силна офтамологична школа. Щрос даде пример с Асад, който е именно офтамолог. Това малко ме ядоса и при първата възможност ги попитах как мислят: ако всички сирийски офтамолози, освен един, дойдат в Германия, кой ще пише рецепти за очила на сирийците. В отговор Kruschel даде дълъг и витиев отговор, че след приключване на конфлика специалисите трябва да бъдат стимулирани да се връщат, но че си дава сметка, че едва ли много ще го поискат; накрая той прие, че изтичане на мозъци при война е неизбежно. Аз бях казал, че тоя въпрос ме вълнува пряко, защото в моята страна примерно 20% от местата на лекари – general practitionеrs са незаети. Но те изобщо не се усетиха, че в България няма война, но не исках да антагонизирам ситуацията. Все пак Kruschel каза, че дори и сега има опити да се организира връщането на онези мигранти, които искат, и това става по полулегални начини, защото немското правителство няма право да им отказва убежище.
Щрос каза, че Обединеното кралство практически е загубило способността си да се намсва във въоръжени конфликти зад граница, защото Тони Блеър практически е разрушил въоръжените ѝ сили. После Щрос разкза, че веднага след влизането на американците и англичаните в Афганистан, за известно време те раздавали на местните хора сателитни телефони с уговорката – ако видите терористи, обадете ни се. Обаче местните хитрували и набеждавали за терористи съседите, с които имали примерно разправия за земя, защото след обажданеото идвало едно крило Б-52 и бомбандирало нещастните съседи. Докато американците не се усетили, разбира се.
По-нататък стана дума за примери за “базов” роман за мигранти. Те споменаха няколко, аз дадох пример с “Mission Child” от Maureen McNeight. Reamer веднага се сети и каза, че повече харесва “China Mountain Zhang” от същата авторка.
По време на срещата Щрос спомена роман, че иска да напише или е писал – не разбрах точно – роман, в който човечеството е поставено в ролята на извънземните, който кацат в нечия чуждопланетна Area 51. Това е правено в българската фантастика в “Психиопрограмираният” от Атанас П. Славов, само дето кацането не е материално; за което разказах на Щрос след края на сбирката.
След карая на сбирката станаха и други, според мен, важни неща. Запознах се с чешката писателка и биоложка Юлия Новакова и успях да събера нея, още една чехкиня, един румънец, с когото се запознах задочно чрез създателя на Europa SF, както и Александър Зилчак – сръбският писател, който е един от четиримата почетни гости на Еврокона. Разказах им за подкаста, и ги помолих да ми пратят по някой къс разказ с идеята по-нататък да направим “гостувания” на други страни от Източна Европа. Даже като се прибрах вечерта в хотела им писах и им изпратих връзка към плейлиста.
Между 19:00 и 20:00 си приказвахме с Генерала и Ерик Симон. Симон говори доста добре Руски, разбира и чете български. И помни разказите, които е прочел страшно добре. Зададе ми много специфичен въпрос от “София 1943” – един мой много стар разказа, който е писан преди повече от десет години за ролята на един второстепенен персонаж – една леля. Доста се изпотих докато си я спомня лелята и избщо не съм сигурен дали това е правилният отговор. Той ни показа новите си книги – сега е пенсионер, има време да пише за удоволствие. И го прави. Обеща да ми прати някои от по-новите си работи, преведени на английски.
В 20:00 започна тържествен концерт. Аз гледах малко над половин час и отстъпих под строй към хотела, с кратко спиране в един гастроном – те тук работят до десет вечерта, за разлика то Мюнхен, където затваряв още в 20:00. Дописах настоящото съчинение – или по-скоро го преведох от английския, на който си бях водил записките, на български, и се наканих да си лягам.
Утре ми предстоят още по-интересни доклади, а шри това моят вече мина, и мога да се наслаждавам на Еврокона без да се притеснявам за доклади и номинации.

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, България, литература, научна фантастика, Literature

Запис на срещата на Аркадий Стругацки с членовете на клуб “Иван Ефремов”, 1978 година, част 1 от 2


През втората половина на 1978 година Аркадий Стругацки идва в България по покана на Агоп Мелконян.
Аркадий Натанович се среща с членовете на клуб “Иван Ефремов”. Запис от първия половин час на срещата може да чуете на: https://www.youtube.com/watch?v=-mgUZYkWiIo
Следващата част ще бъде публикувана по-нататък.

Leave a comment

Filed under България, История, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

THOUGHTS ABOUT THE SCIENCE FICTION (ENGLISH EDITION)


The free e-book is available at: https://valentindivanov.wordpress.com/thoughts-about-the-science-fiction-english-edition/

* * *

Brother(1) fan,

I used this address to readers in an editorial I wrote for the first and only issue of the Bulgarian newspaper Terra Fantastika all the way back in 1993. It was the first newspaper in my country, covering the speculative genre. Of course we intended to publish fiction, but that was not the main goal. I saw it as a publication about the SF&F, much more then of SF&F. Alas, the sales were low. Those were crazy times in my country, the political system had just changed a few years earlier and the reality exceeded even our most fantastic expectations.
Despite the fact that I write on occasion science fiction, at first and foremost I am a promoter and I prefer to enjoy and to study the genre. The latter is probably due to my curiosity; just like my day-time job to do astronomy research does. I was surprised to discover that I would rather spend my time revealing the ideas and exploring the words of others rather than to come up with ideas on my own. My second drive is to find ways to use science fiction as a tool to promote the natural sciences, in particular my favorite – the astronomy.
Those who know me won’t be surprised that most of the pieces I include here were written as part of my long-standing efforts to spread the word about the Bulgarian SF&F abroad. This is a companion to another similarly titled book that includes about two dozen essays written in Bulgarian. The materials in common between the two volumes is minimal, because most of the pieces in English were written directly in that language, and as much as I wanted, I simply don’t have enough the time to translate back and forth the non-overlapping essays.
There is very little non-fiction in Bulgaria about the SF&F. A few critical books were authored by Elka Konstantinova, Ognian Saparev and more recently Kamen Todorov. There is also a number of articles by Atanass P. Slavov (who invented the word fantastologia, e.g. science of the fantastic) scattered across various venues; these are still waiting to be collected in a single volume. Critique and non-fiction translated in other language almost don’t existent. As far as I know only Rady Radev has published some general reviews of the Bulgarian SF&F in Locus, in the latest incarnation of Amazing Storis, and he has a collection of non-fiction for sale on Amazon. There are also a few blog posts in English here and there from other authors.
The probability that any of the Bulgarian books that I review here would see print in translation is negligible and older works are not easily accessible even for readers who are proficient in Bulgarian. I am sure that in the future the translating tools will be able to deal with fiction (this may require no less than achieving an working artificial intelligence), but this day has not arrived yet. Therefore, I conscientiously adopted a more narrative style, sometime even providing a full synopsis of the reviewed works.
Obviously, I am a non-native English speaker and my writing needs editing. The pieces that have appeared in written or in some on-line publications have already been edited (and I make sure to mention the names of their editors in the short intros I have added to each chapter). However, this still leaves quite a large fraction of the book to rely only on my own language skills. To remedy this I conceived this project as a crowd-sourcing effort. I do not plan to charge money for for the book – the collection is distributed freely as an e-book. However, I intend to ask for your time and intellect: while reading, please mark any typos, grammatical or stylistic errors and send them to me. I prefer to work with doc file with corrections and suggestions in save-changes editing mode. In a year or whenever I receive enough (whatever that means) corrections, I will introduce them in a new edition. The names of all contributors will be mentioned. Thank you in advance!
Note that the hyperlinks were not updated for this publication and won’t be updated in the future either. The Internet is too much in flux to to keep up. Just google it! There is another reason that I consider more important, though – I want to preserve these essays in the form they were originally published. Some of them are nearly a decade old and as the time goes by they will be – hopefully – a living monument of sites that have perished in the cracks of the global network.
My two most important English language publications are missing for copyright reasons. The first is a statistical study of the speculative publication landscape by sub-genre, based on the regular presentations of new books in Locus Online. However, I included the foreword – I have written introductions for each essay in this book. The second piece is an a comparative essay on the Tiptree Jr and her contemporary from behind the Iran wall – the Bulgarian science fiction writer Zora Zagorska. It appeared in 2015 in the award winning anthology Letters to Tiptree. The foreword that explains the origin of that essay is also a part of this book.
Those who expect to find here a work of academic literary criticism might be disappointed. I lack the education to do that. Instead, I set a goal to bring the attention of wider, non-Bulgarian speaking audience to the speculative fiction of my country. This is more an introduction to the genre in Bulgarian, than anything else. The Bulgarian fiction dominates this volume, but I have not limited myself to it. Books from other countries that caught my attention are also reviewed. The essays are featured in chronological order, with a few exceptions.

Enjoy!

May 9 – June 11, 2017
Munch

 

(1) And sisters fans too, but back then I wasn’t thinking about that.

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, фантастина живопис, science fiction

Подкаст за българска фантастика


Добре дошли в в специализирания подкаст “Българска фантастика”: https://www.youtube.com/watch?v=7Rfpa3NvR34&list=PLo3b4R_lZDshq52RPQ51uT7Kc92crxY5D
С еднакъв успех може да го наричате и аудио списание. Целта ни е да произвеждаме аудио версии на български фантастични произведения.
Преди година и нещо по силата на служебните си задължения в ЕСО, ми се наложи да правя образователни филмчета за нашите средства за обработка на наблюдатели данни (https://www.youtube.com/channel/UCCq4rxr30ydNyV94OWmLrMA). От друга страна аудио фантастиката ми е близка, понеже доста често си запълвам времето докато пътувам със слушане на фантастични подкастове. Има много на английски (http://escapepod.org/, www.starshipsofa.com/) и руски (https://fantlab.ru/work203487). Вече доста списания слагат на страниците си аудио версии на публикуваните разкази (http://www.newyorker.com/series/fiction-podcast, http://www.lightspeedmagazine.com/, http://strangehorizons.com/podcasts/).
Не беше далеч мисълта да опитам с българска фантастика, в частност с моята собствена, и на 7.06.2016 се появи това: https://www.youtube.com/watch?v=7Rfpa3NvR34
Ясно е, че аз не съм професионален актьор, резултат беше точно толкова зле, колкото очаквах. За известно време оставих това начинание настрани, но преди няколко месеца пак се наложи да се върна към видео ръководствата и събрах смелост да опитам пак. Разказът на Вазов можеше да стане по-добре, но последните два си ги харесвам, колкото и да е нескромно. Живот и здраве, по-нататък се надявам да стават още по-добре.
Ще се опитам да подготвям нов разказ един път на месец, най-много на два месеца. Бързам да кажа, че не мога да гарантирам периодичността, тя ще зависи от обстоятелствата. Изданието е плод на колектив от хора, включващ ДБФ „Тера Фантазия” и „Човешката библиотека”. По-нататък ще представя всеки един.
Поканвам всички желаещи да ми пращат разкази и стихове в обем до 2500 думи на podcastbgnf@gmail.com.
Възнамеряваме да редуваме художествените произведения с публицистика, но за нея моля първо се свържете с нас за да проверите дали би ни заинтересувала. Същото се отнася и за илюстрации – всеки разказ има нужда от една. Не знаем предварително какво ще публикуваме, но достатъчно общи фантастични сюжети са подходящи. Предполагам, че с времето ще създадем “резерв” от илюстрации, които ще използваме в бъдеще.
Тема няма. Изисквания също няма, освен обичайните – разказите да не разпалват вражда и да не включват ненужно насилие или сексуални описания. Ще правя аудио версии на разказите, които аз и колегите ми харесаме. Всичко е субективно, не се огорчавайте, ако не изберем разказа ви или не успеем да му направим аудио версия по някаква друга причина. Мислете си как са се разпространявали книгите през средновековието – някой е трябвало толкова да хареса вашия текст, че да отдели няколко месеца за да си направи копие собственоръчно, или да плати на специалист калиграф, който да направи копието.
Дебело подчертавам, че ние нямаме монопол. Винаги може да си направите ваша аудио версия на собственото си произведение. Авторите не получават хонорари, но и не плащат за “публикацията”. Преди да ни упреквате за нещо, моля не забравяйте, че за това начинание отделяме доброволно и безвъзмездно от собственото си време.
Освен автори, поканвам с нас да се свързват и желаещи да четат разкази. Подозирам, че от такива хора ще имаме много по-голяма нужда, отколкото от автори.
В началото казах “първо аудио списание”, но има някои предтечи, които е редно да спомена. Богдан Дуков (https://www.youtube.com/channel/UCzD5Irz7MHwGA0_yiANA5wQ) от доста време публикува чудесни аудио версии на българската класика, включително Светослав Минков (https://www.youtube.com/watch?v=jK3jQ7TRQGQ). Един от подкастовете на Правилният Мед (https://www.youtube.com/channel/UCuP9AG8V1M_LbNgL-Ku3uZw) от 2014 година е разговор за фантастиката (https://www.youtube.com/watch?v=SpMKNQo1Ias). И разбира се, Янчо Чолаков, който през 2012 година чете откъси от романа си “Историята на Самотния редник” (https://www.youtube.com/watch?v=yGt0ToQM_Sw). Може би има и други, ако науча за тях, с удоволствие ще ги добавя.
Пожелайте ни успех!

Leave a comment

Filed under България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Нови български приказки – „Книгата на Мел“


“Човешката библиотека” подготвя електронно и хартиено издание на сборника с приказки „Книгата на Мел“. Повече информация, включително и как да си я поръчате, може да намерите на: http://choveshkata.net/blog/?p=6250
За авторката: https://www.youtube.com/user/Motinki

Откъс от една приказка:

– Хайде да измислим приказка!
– Хайде.
– За какво ще се разказва?
– Не знам. Нека първо решим как ще започне.
– Много ясно: „Имало едно време…“.
– Неее, всички приказки започват така! Нашата приказка ще започне с „Туп!“.
– „Туп!“ ли? И какво ще падне?
– Ами, не знам… нещо.
– На нашата тераса?
– Да. От небето.
– А как ще се казва това нещо?
– Нещо… Нещо Такова.

1 Comment

Filed under литература, научна фантастика, Literature, science fiction

ВЪВ ФОКУСА: ЯРЪК КОСМИСТ. Художникът Димитър ЯНКОВ навърши две по трийсет и пет


Гост-блогър: Александър КАРАПАНЧЕВ

*

Върти се, колело на паметта, върти се по-силно!

И без да съм познавач на румънската тема, мога спокойно да кажа: град Тимишоара на северната ни съседка е записан със златни букви (а, здравей, клише) в историята. Ако не в онази на царете или президентите, то – със стопроцентова сигурност! – в многобагрената история на въображението. Понеже тъкмо Тимишоара става домакин на Европейския конгрес на фантастиката през празнично светлия месец май на лето Господне 1994-то.

Тогава двайсет и четирима българи наехме чартърен автобус и след дълги погранични и попътни митарства се „приземихме“ в Тимишоарско. Помня, че някъде в дъното на тази кола се возеха симпатичните тийнейджърки Диляна и Юлияна и техният баща, художникът Димитър Янков. Тримата крепяха в ръцете си грижливо увити в амбалажна хартия картини – по-късно с тия десетина платна, искрящи от цветовете на фантазията му, Митко подреди миниизложба в царството на Еврокона, направи наистина отрадно впечатление и съвсем справедливо получи континенталната награда за живопис.

Но щом се настроихме на вълната „Разни отличия“, нека да продължим с нея.

Купи, звънки медали, грамоти със засукани подписи… През 1974 година в конкурса „Пространство, време, човек“, вдъхновен от московското списание „Техника – молодежи“, премерват талант 4000 творби на художници от цялата планета. Втора награда при тази изключително люта конкуренция спечелва – да, познахте – Димитър Янков. През 1975-а пък той „грабва“ лауреатски диплом от учредената в Киев надпревара под мотото „Светът на утрешния ден“. Тук се спирам за няколко мига, колкото да си задам въпроса: ей, къде изчезнахте вие, оптимистични и по човешки стоплени конкурси за мечти?

Картини от Димитър Янков можете да видите в неговата е-галерия – http://fs.choveshkata.net/index.php/%D0%93%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F_%E2%80%9E%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%AF%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2%E2%80%9C
А да те забележи и похвали самият космически първопроходец и колега живописец Алексей Леонов – това също е своего рода награда, нали? То се случва на Еврокон ’76 в Познан, където Димитър е занесъл седем картини. Тогава съветската знаменитост му отделя един час, за да разговарят „по душам“, и обсъжда с него различни творчески проблеми… Днес аз пак пътешествам из албума на Алексей Архипович: намирам работите му по-скоро техничарски, звучат ми като т.нар. фантастика на близкия прицел; комай не им достигат и дързък полет на въображението, и духовен огън, с каквито често се отличават платната на нашия човек Янков.

(И колко е смешно, че неотдавна една очилата заместник-министърка на БГ културата заяви, че у нас нямало художници фантасти?! Ха де, демокрацийо не само късогледа, ами и с дебели наочници…)

Впрочем нека подчертая, че всичката фактология в очерка ми е почерпана от извора – тоест от майстора на четката Димитър Янков, у когото гостувах през миналия август. Действително в моята журналистика предпочитам срещите на живо, които не може да замени никакво традиционно пощенско или имейлово общение. По-натам аз ще дам думата на Митко: така, както съм записвал неговите отговори у дома му (в Разград), а по-късно той е допълнил с няколко „електронни“ абзаца, отнели му малко повечко време за избистряне.

– – – – – – –

Бяха два чудесни дена в Разград – това колоритно селище, което от шест години се явява домакин на единствения в света фестивал на киселото мляко и което… С моя гид Димитър Янков посетихме разкошно уредената регионална библиотека и се разхождахме, обстрелвани от слънцето, сред останките на римския град Абритус. Там, между дяланите ослепително бели камъни с шарки мъх, аз си помислих как ожаднява и се изостря зрението, когато си в компанията на изявен художник. Но хайде вече да пристъпим към нашето „ударно“ интервю:

– Митко, опитвал ли си се някога да определиш своя художествен стил? Ще се наречеш ли например космист, мечтател, визионер или пък…?

– Не, не знам как да се нарека, а и не е много важно. Важното е този стил да въздейства, някой да го хареса, да приеме една по-друга естетика и нова сетивност, за момент да го изведе в друг свят.

– Да те попитам как се подготвяш, за да нарисуваш твоите яркоцветни картини, за които черно-бялата репродукция ще бъде равна почти на смърт?

– Творческият процес при мен не е особено сложен. Винаги имам безброй вътрешни визии. По-нататък следват два етапа: уравновесяване на композицията, при което изчиствам линията и формата до приемлива степен на прецизност; и балансиране на колорита в тоналности при избран някакъв основен цвят… После… е, после работя бавно по детайлите на платното.

Съзнателно търся елегантност на линиите и хармония в строежа на всяка композиция, но това не всякога се постига. Дълго преценявам цялостното въздействие и ако нещо ми „прозвучи“ в дисбаланс, аз го премахвам или го коригирам. Не притежавам онзи замах и експресивност, така характерни за големите таланти. Що се отнася до различните компютърни техники, те не са ми известни и, общо взето, не вярвам в тях.

Внушенията за космичност в моите работи провокират други усещания и размисли извън реалния свят около нас и точно това е един от мотивите ми да правя тъкмо такива картини. А още по-силният ми мотив е моето лично удоволствие от тези творчески приключения.

– Добре, ами къде и как усвои маслената технология на Нейно превъзходителство Живописта?

– Не съм завършил художествена академия – мисля, че не е и нужно. Техниките се овладяват с практика и експериментиране, а пък другото е дар от Бога, не от академиите. Разбира се, аз уважавам хората, които са се изучили в такава академия, обаче тя не дава абонамент за крайния успех.

– Какъв е твоят собствен девиз в живота и в изкуството?

– Ако трябва да кажа някакъв свой девиз, това е моето желание да живея в космическата хармония.

… И сега отново гледам, вкусвам, припомням си платната на Димитър Янков. И не ми омръзва да им се възхищавам! Покоряват ме техните сравнително близки (в Слънчевата система) или далечни видения на свободен визионер, влюбен в астрономията. Изпитвам не само духовно, но и почти физическо удоволствие от янковската палитра: сякаш е завъртял четките си в разтопени скъпоценни камъни; сякаш е „откъснал“ безчет нюанси от пламъците, танцуващи в огромна звездна пещ. Митко е може би най-добрият колорист в българската фантастика, чиито багри като че пеят, сладостно музицират; те стоплят душата човешка и ѝ вдъхват наистина космически устрем.

Към нови вселени, до които ще стигнат обновени хора!

Да, този художник винаги е държал здраво ръката на живописта – нито веднъж не е пробвал силите си в графиката или акварела и никога не е рисувал илюстрации по нечия литература. Дошъл на бял свят на 8 май 1947 година в Разград, до момента той е направил три самостоятелни изложби: в Братислава, Прага и Русе. Дано скоро успее поне да удвои току-що цитираното число, му пожелавам от сърце!

– – – – – – –

Читателю приятелю, и на тебе ли ти се прииска още малко местен колорит?

С моя щедър домакин Димитър Янков отскочихме да видим некропола под Гинина могила, повече известен – направо световноизвестен! – като Свещарската царска гробница. Тук човек може да усети по необичаен начин хода на Времето, а за релефните женски фигури в гробницата ще речеш, че са изваяни от ясножълт пчелен прашец – не, не, по-скоро от слънчев огън. Ето как голямото Изкуство оцелява, пътува, надскача вековете: нека се поучим от него, братя и сестри во фантастике…

В апартамента на Петранка и Димитър Янкови са закачени десетина китайски камбанки (напомнят снопове от сребреещи тръбички), за които Митко казва, че енергизират. И пак дочувам техния звън, преди да задам следващия си въпрос от нашето интервю:

– Пазиш ли някаква памет за своите успехи, сиреч поддържаш ли личен архив?

– Архивът ми включва информация за няколко международни награди и за моите участия в няколко български или европейски изложби. Също така имам доста репродукции в отечествени и чуждестранни издания – някога смятах това за сериозно постижение. Днес се радвам истински, ако някой почитател на живописта хареса нещо, нарисувано от мене.

– Кои са ти най-любимите художници по света и у нас, фантасти с отвинтена капачка на въображението или „сурови“ майстори реалисти?

– Обичам да се наслаждавам на работите на Винсент ван Гог – сто процента изкуство! Каква съдба, каква изтънчена чувствителност и тази трагична обреченост да бъде художник: затова е велик. Специално съм го изследвал в музея му в Амстердам. Пак там отблизо се запознах и с другите двама, които страшно високо ценя – става дума за Вермеер и Рембранд. Естествено, много са великите художници във времето и пространството и няма сред тях някой по-велик от колегите си…

(В един по-ранен вариант на тоя отговор Митко посочи, че харесва Салвадор Дали, понеже в неговия сюрреализъм се усеща своеобразен допир с космичното. Освен мустакатият испански ексцентрик му допадат също Ел Греко и Модиляни, докато от родните ни светила особено харесва графѝка с бялата креда Васил Иванов.)

– Към края на нашата разградска среща: какви са плановете и мечтите ти за близкото бъдеще?

– Искам да намеря воля и време да реализирам повече от вътрешните си визии в картини, което значи решително да се откажа от своите социални ангажименти. Но за мен съществува и нещо по-важно от изкуството. Имам предвид т.нар. духовна реализация – това е истинската еволюция на душата, едно пречистване и извисяване, които са трудно постижими, а останалото е суета.

… Върти се, колело на паметта, по-силно се върти! Август сипе прозрачна жар над равнината, аз пътувам с автобуса за София, обаче продължавам да виждам пред очите си Димитър Янков – маестрото на живописта и човека от живота. Комай забравих да спомена, че той е строителен специалист и от десетки години работи по промишлени обекти из цялата ни страна? От него се излъчват стопляща благонамереност, чистосърдечност, омиротвореността на разум, който е наясно с „тавана“ и „дъното“ си.

Твърде пестелив на себеизтъкващи жестове, Димитър отбелязва със спокойния си глас:

– Напоследък интересите ми отидоха в по-различна посока – говоря за езотериката и още по-точно за дълбочините на източната философия. През последните няколко години пътешествам по йога ашрами (тоест центрове), по будистки манастири или хиндуистки храмове от Хималаите до Шри Ланка, но не съм загърбил и фантастиката…

Отново съзирам великолепните индийски храмове, обсипани с невероятни по майсторство – и откъм въображение! – оцветени скулптури, заснети собственоръчно от Митко. Същинско пиршество за душата. Ала си мисля и друго нещо. Един холандски професор беше писал неотдавна, че България може да се превърне в духовния санаториум на Европа. И в този санаториум, ще допълня аз, непременно трябва да греят повече картини от космиста, мечтателя, визионера Димитър Янков.

Картини, красиви като златни и сребърни многосвещници със запалени свещи; картини, които зоват към нови вселени!

*

Първа публикация в: годишника „Ваяния 2007“, съставител Емануел Икономов, издателство ЕГИ, София, 2008.

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, фантастина живопис, science fiction, Uncategorized

„Ферма за лица“ от Стивън Крос (Стефан Кръстев)


По случай 24.05 предлагам ревю на един български фантастичен роман.

*

Издателство „Монт“, 2016, ИСБН 978-619-169-104-3

Един призрак броди из българската фантастика. За разлика от други призраци, той е жив и се нарича литературна фантастика. Това е доста размита категория, която за мен поне се свежда до добре написаните книги. В които има нещо повече от мукавени герои-функции, които размахват мечове или бластери, които също са функции, и на които се случват функции-премеждия.
Като че ли преди процентът литературност в българската фантастика е бил по-висок, но не съм сигурен дали това усещане не е продукт избирателност, защото вятърът на времето е отвял „плявата“ и само по-добрите творби от миналото са „оцелели“ до днес.
Фантастичниото допускане във „Ферма за лица“ е технология, която позволява да се култивират „дизайнерски“ лица и да се търгува с тях. Това е очевидна екстраполация на съвременната модна индустрия и в някаква степен на развлекателната индустрия. Като сюжетообразуващ елемент това допускане позволява да се изследва идентичността – кое е истинското аз; някой беше казал, че човекът е три „аз“ – това, което си мисли за себе си, това, което другите мислят за него, и накрая – истинската му същност. Спомням си една новела от западен автор, чието име съм забравил, в която подобна дискусия се водеше на друга планета, където обичаите изискваха да се носят ритуални маски. Но потенциалът на ситуацията не беше използван до край, за разлика от романа на Стивън Крос, където въпроса за идентичността е главен.
Формални историята е криминална. Но няма типично полицейско разследване. Напротив, като в роман на Джон Льо Каре, още от началото се знае кой какво е направил. Обаче точно както прави льо Каер, Стивън Крос ни принуждава не един път да се усъмним в подозренията си, да ги обърнем на сто и осемдесет градуса и после пак да се върнем към тях. Книгата излезе наскоро и все още може да се намери, така че ще се въздържа да издавам подробности от интригата.
Езикът е богат и разкошен. Героите са интересни и няма нито един случаен, даже епизодичните имат свои роли в развитието на историята. Главните герои претърпяват интересни еволюции, но повече ме впечатлиха второстепенните. Особено внимание бих обърнал на кратките глави с разпитите на свидетелите, където се правят няколко неочаквани разкрития за самите свидетели. Тези моменти ми напомниха за лаконичното въвеждане на бунотвниците в „Обитаемият остров“ на А. и Б. Стругацки. Наистина, тук авторът е имал свободата да работи с повече обем, от няколкото изречения, които са си позволили братята, но и откровенията са по-значими.
Все пак главното в романа са въпросите на моралния избор и на творчеството. В известен смисъл „Фермата“ е писателска книга и макар медиумът на изкуството да е различен, става дума за същите мотиви, които движат и писателите. Само че тук авторът може да „напише“ самият себе си, без да му се налага да създава собствено романизирано, романтизирано, ревизирано и розовизирано минало, примерно с автобиография. Разликата между реалност и творчески продукт тук е напълно заличена.
Интересна ми се стори и идеята да се пренесат творците в „кристална кула“, една такава всеобхватна Арлес или Барбизон, където хората могат да се занимават само с изкуство. Обаче Крос не е забравил, че някой трябва да чисти улиците, да подстригва и да сервира коктейли в бара. Иначе казано, кулата не е никаква кула, а напълно функционално място за живеене с всички произлизащо от това конфликти. И те си имат мястото в сюжета. Авторът не е опростил и дезинфекцирал реалността на книгата, докато четях изпитвах усещането, че общувам с един истински жив свят.
Развръзката носи своята изненада и затваря сюжета. Не забелязах да остават въпроси за продължение, макар че на корицата пише „Репортажи от Платония“ и предстоят продължения. Авторът в едно свое интервю рзкрива планираното заглавие на втория том – „Резерват за души“.
Накрая ще отбележа и интересното оформление на романа. Става дума за издание от 254 страници, с меки корици и необичайно миниатюрен джобен формат 10 х 13 см.

*

Стефан Кръстев е роден в Асеновград на 14.09.1969 годна, но през последните десетина години живее в Плевен. Дебютира през 1992 година. Пише фентъзи, трилъри, антиутопии. Автор е на няколко романа и сборници с разкази. Фентъзи романът му „Ромфея“ написан по тракийски мотиви.
23.05.2017
Garching

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

„Диаболистите полагат основите на българския хорър“ – заключи кръглата маса в СУ


На 4 май Софийският университет „Св. Климент Охридски“ бе домакин на кръгла маса на тема „Жанрът „хорър“ в българската литература“. Срещата организираха Институтът по литература към БАН и Катедра „Теория на литературата“ в СУ. Проф. Николай Аретов влезе в ролите на модератор на дискусията и на един от участниците в нея. В събитието, проведено в конферентната зала на университета, се включиха учени, преподаватели, писатели и др.
След уводните думи на проф. Аретов членът на софийския Клуб по фантастика и прогностика „Иван Ефремов“, писателят Александър Карапанчев, изложи причината за организирането на кръглата маса: тезата на Иван Атанасов (Deadface), че хорърът дебютира на българската литературна сцена през 90-те години на XX век, предизвикала разгорещени спорове в интернет пространството в последно време. От своя страна А. Карапанчев посочи за родоначалници на този жанр тримата диаболисти – Светослав Минков, Владимир Полянов и Георги Райчев, публикували творбите си в периодичния печат и в самостоятелни книги през 1920-23 г.
Също така сериозно внимание заслужават трите стихотворения на Пейо Яворов – „Смъртта“, „Угасна слънце“ и „Чудовище“, отпечатани в сп. „Мисъл“ през 1905-1906 г.
На свой ред доц. Огнян Ковачев (Факултет по славянски филологии в СУ) разясни произхода на понятието „диаболизъм“. Кръстник на това направление е литературният критик Васил Пундев със статията си „Диаболичният разказ“ във в. „Слово“ през 1922 г. Самият Пундев извежда термина от сборника на френския писател Барбе Д’Орвили “Les Diaboliques” (1874), съдържащ „жестоки, странни“ разкази.
А. Карапанчев определи хоръра като „пограничен“ жанр, а доц. Дарин Тенев (Катедра „Теория на литературата“ в СУ) добави, че „повечето български автори на хорър пишат и фантастика“.
Доц. Иван Христов (Институт за литература към БАН) направи паралел между творбите на Шарл Бодлер, Едгар Алан По и споменатите стихотворения на Яворов. За него тримата автори са силно повлияни от градската среда, изпитват „разочарование от предходния позитивизъм“ и дори „неосъществен мачизъм“. И. Христов вижда в литературата на ужаса „реабилитация на трансцендентното у човека (подобно на Фройд), противно на рационалното“.
Проф. Александър Панов от БАН постави въпроса за отношението на ужасите към традицията. Писателката Фани Цуракова отговори, че „народната приказка гъмжи от „хорър“. В хода на обсъждането проф. Миглена Николчина (Катедра „Теория на литературата“ в СУ) многократно обърна внимание на фолклорната балада „Лазар и Петкана“ като подобен пример. Други участници в кръглата маса отбелязаха редица сцени на жестокости в повестта на Васил Друмев „Нещастна фамилия“.
Доц. Тенев и М. Николчина се обединиха около мнението, че „началото на 20-те години на ХХ век (1922-1923 г.) полага основите, върху които можем ретроактивно да говорим за тази литература“ (б.а. – хорър). Към тях се присъедини и доц. Ковачев.
Дарин Тенев допълни, че в курса „Българският канон“, който води, студентите постоянно се обръщат към диаболистите, особено към Полянов и Райчев.
Проф. Панов запита: „Съществува ли сега връзка между автора и читателя?“ Миглена Николчина заяви, че според нея съвременните опити за установяване на приоритет върху литературата на ужасите са стремеж на автори и издатели към по-голям търговски успех.
Огнян Ковачев бе категоричен: „Наблюдаваме опити за самодефиниране, самоизтъкване. Нямаме основания да разглеждаме наличието на съвсем нов жанр в българската литература.“

Пламен Младенов
*

П.С.  Статията е препечатка от:
http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27307&sid=2b56593a1f64d63b9477321ba64af5ff&rb_v=viewtopic
Още нещо по темата:
http://petartoushkov.eu/blog/%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D0%BD%D0%B5-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3-%D0%B0-%D0%B0%D0%B7-%D1%81%D1%8A%D0%BC-%D0%BE%D1%81%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82/
Свалям му шапка на ПТ!

Leave a comment

Filed under България, литература, horror, Literature, science fiction

Нов брой на алманах „ФАНТАSTIKA 2016“


Готово е поредното издание на алманаха „ФАНТАSTIKA 2016“!

Смея да твърдя, че за нашата фантастика това е знаково явление, подобно на това, което някога за американската фантастика беше комбинацията между списание “Омни” и ежегодните сборници “The Year’s Best Science Fiction”, редактирани от Гарднър Дозоя (Gardner Dozois).

Новият алманах съдържа много разкази от български и чужди автори, както и публицистика, включително критика за фантастични произведения, представяне на изложби и пътепис от последния Еврокон.

*

Съдържание:

Нови признания на съставителя …………………………………………………………………..6

Преводи

Представяне на списание „Фантастични светове“ …………………………………………8

Малко преди края – Лари Нивън …………………………………………………………………..9

Хемингуей в Космоса – Кингсли Еймис ………………………………………………………19

Божествена трагедия (Ще ми паднеш ти!) – Ф. М. Бъсби ……………………………24

Изгревът на следващото

Пътешествие във времето – Рей Бредбъри ………………………………………………….29

Първите хора – Хауърд Фаст (+ за списание „Тера фантастика“ No 15) ……….39

Камертонът – Милена Алгара ……………………………………………………………………..71

Орфей, съвършеният – Валерий Гаевски …………………………………………………….79

Български фантасти

Портрет в 3,14 D: Стефан Кръстев: „Моето сърце“, „Пръстът на дриадата“

и „Само фередже ѝ липсва“………………………………………………………………………120

Класиците

Многоликата вселена на д-р Славчев – Емануел Икономов ………………………..136

Жребият – Светослав Славчев ………………………………………………………………….140

Реверватът – Весела Люцканова ………………………………………………………………..145

Наследници на Светослав Минков

Insomnia Globalis – Светослав Нахум ……………………………………………………….150

Резониращи светове – Кънчо Кожухаров ………………………………………………….152

Малка стъпка – Мàри ……………………………………………………………………………….176

Динозавър за Коледа – Елена Павлова ………………………………………………………183

Министерски гамбит – Емануел Икономов ………………………………………………..196

Фантастихия

Георги Малинов, Валери Петров, Данила Стоянова, Невена Стоянова,

Максимилиан Волошин, Росица Панайотова, Емил Орманов, Алексей Белмасов,

Георги Струмски, Красимир Георгиев ……………………………………………………….211

Фантастичното нефантастично

Други три карти – Александър Карапанчев ……………………………………………….226

Фантастология

Фантастичен книгопис – Дилян Благов и Атанас Петков …………………………232

Книгосъбития на 2015–2016 година ………………………………………………………….242

За романа „Отдел „И“ и други рецензии ……………………………………………………246

Среща по хронофона: Амиен, 1904 година – Сандро Георгиев …………………..254

Представяме ви: Кина Къдрева …………………………………………………………………257

Деформации на личността в трансформираната реалност (2)……………………..260

Един художник… един фен… един писател… – три интервюта ……………………269

На гости при далечните потомци, или още нещо

за фантастиката на безсмъртието – alexandrit ……………………………………………288

Прозренията на фантаста – Димитър Хаджитодоров ……………………………….293

Майкъл Крайтън взел назаем „Джурасик парк“ от Петър Бобев

Михаил Михалев ……………………………………………………………………………………310

Творчески отличия за членовете на ДБФ „Тера Фантазия“………………………….312

USA чалгата – Светослав Нахум ………………………………………………………………315

Съзвездие Кинотавър

Целулоидната Уелсиада – Петър Кърджилов ……………………………………………320

Политическа фантастика

или самоорганизирани прозрения? – Атанас П. Славов ……………………………350

Американският филм Tomorrowland като съветска фантастика

Лин Лобарьов ………………………………………………………………………………………..357

Хорърът в киното и неговите поджанрове – Иван Атанасов ……………………..360

Футурум

Светлото бъдеще на Homo Sexualis – Стоян Колев …………………………………..371

Sexplosion – Станислав Лем …………………………………………………………………….374

ФаКтастика: „Самоосъзнатият ИИ“ и други ……………………………………………..381

Забравеният българин, който качи… – Людмила Първанова ………………………391

Визионария

Заха от Марс – Лидия Манолова ……………………………………………………………….397

Изложбата на Христо Симеонов… – К. Николов ………………………………………..406

Нови картини от А. Славов – Калин Николов ……………………………………………409

Откъде идваме

Абитуриентският бал на „Фанданго“ – В. Гаевски и Ю. Орлова ………………..419

Пътуване през Еврокона – Атанас П. Славов ……………………………………………421

Нова награда тръгна по своя път ………………………………………………………………430

Присмехулник за убиване

Спасеният от лавината – Веселин Маринов ……………………………………………….432

Избрани кудкудякания – Янчо Чолаков ……………………………………………………..443

Мисля, значи лъжа“ – Станислав Лем …………………………………………………….446

Странният град на вампирите – Х. Л. Олди ……………………………………………….450

*

НОВИ ПРИЗНАНИЯ НА СЪСТАВИТЕЛЯ

Както обича да казва моят скъп приятел и съратник, издателят на списанието на българския фендъм „Тера фантастика“ Макрия Ненов (неженен, философ): „Пролет пукна, ние не!“. Така че пред вас е един своеобразен „седморен“ юбилей – алманахът, излизащ от 2007 г., е вече със седми брой, и то през 2017 година!!! В този том ни гостуват някои братски издания. Току-що споменатата „Тера…“ е представена чрез най-богатия си 15 брой със съдържание и разказ (сред текста на който можете да видите кориците на книжките, появили се през годините от 1999 до сега).

И ако ядрото на това списание е предимно от членове на пазарджишкия клуб „Аркадий и Борис Стругацки“, то другото, „Фантастични светове“, което имаме удоволствието да презентираме, е дело на пловдивския клуб „Соларис“. От него сме включили съдържание, предговор и разказ. Нека се множат и крепнат списанията фантастични и да пребъдат поне до края на нашето столетие!

Изтеклите 2015 и 2016 година бяха наситени с интересни събития. Между тях са участието ни на Еврокона в Санкт Петербург, където нашият алманах получи титлата Best Magazine като най-добро периодично издание в Европа, и излизането на брой 2 на историческия дайджест за славянска фантастика на английски Orphia, който (заедно с испаноезичния Fanternet) ни представи достойно на следващия Еврокон в Барселона. Но как са протекли дните там – ще прочетете в специалната статия накрая.

На родната сцена също имаше знаменателни изяви. Завършени бяха две отдавна чакани трилогии, на Весела Фламбурари и на Светлини сред сенките, със съпровождащо преиздание на първите два тома. Ярко дебютираха в жанра Мария Гюзелева и Милена Алгара, зарадваха ни с нови заглавия Елена Павлова,

Мартин Петков и Петър Тушков, чиито книги станаха истински събития в българската фантастика. В този брой на алманаха можете да се запознаете с портрета в З,14 D на Стефан Кръстев – един автор с множество издания, същински активист на психологическата фантастика, който е незаслужено малко познат в София и някои други региони. Отделено е подобаващо място и на Александър Карапанчев, отбелязал наскоро полукръгъл юбилей.

Преводната витрина е много разнообразна: Бредбъри съседства с Кингсли Еймис, американският фен с „Хюго“ Бъсби – с руския лидер на клуба „Фанданго“ Гаевски, но всички те участват тук с най-нестандартните си произведения, ориентирани към разбирането, че бъдещето е родина на творчеството, а не с обичайните картини на междузвездни побоища или антиутопични чернилки.

С голяма печал през ноември м.г. изпратихме незабравимия д-р Светослав Славчев, нека сега си припомним един от най-красивите му разкази. Сериозно обзорно припомняне получават и 150-годишният юбилей на Хърбърт Уелс,

Петър Бобев и Александър Геров, създателят на първия НФ клуб в България Христо Гешанов и изтъкнатият приятел на България Генадий Прашкевич. В раздела „Съзвездие Кинотавър“ този път сме намалили обзорно-разказвателния стил и сме увеличили критичния. Съставителят си е позволил да загърби политкоректността и да изкаже своето искрено мнение относно хорър филмите и политико-алтернативните американски сериали. Онези, които останат недоволни от това, нека помнят, че става дума за „напълно субективно мнение на автора“!

И ако „Футурум“ е посветен предимно на бъдещето на секса, в раздела „Визионария“ централна фигура е вдъхновяващият образ на неотдавна напусналата ни Заха Хадид, която представяме тук като фантаст архитект и която, забележете, световната критика неслучайно нарича starchitect.

Бъдете с нас и в този том, завършващ „фантастичната ни седморка“ алманаси.

Sic!

 

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, фантастина живопис, science fiction

Иван Ефремов – човекът и клубът


Вчера, на 22.04.2017 се навършиха 109 години от раждането на Иван Ефремов. А през м. Април 1974 година е основан Интегралният клуб по фантастика, прогностика и евристика „Иван Ефремов“, на който аз все още съм член.

За писателя и палеонтолог Иван Ефремов може да прочетете повече тук: https://bg.wikipedia.org/wiki/Иван_Ефремов, а за клуба – тук: http://bgf.zavinagi.org/index.php/Клуб_Иван_Ефремов. За мен те са неразделни.

Есето, което следва по-нататък се появи в специален “Фентернет” – така се нарича фензинът, който Атанас П. Славов издава от 2001 година до сега. Някой броеве са чисто електронни, някой са в малки хартиени тиражи, най-често 50-100 бройки. Един от хартиените дори е на испански и беше разпространяван на Еврокона в Барселона през 2016 година. Моето есе беше публикувано в брой трети за 2010 година, който специално беше издаден за тогавашния Теракон-2.

* * *

„С името на Иван Ефремов“
Съставители Александър Карапанчев и Юрий Илков
Библиотека „Тера фантастика”, издателство „Ернор“, 2009

*

В един от предговорите към този юбилеен сборник, който отбелязва едновременно трийсет и пет годишнината от създаването на клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ и вековния юбилей на неговия патрон, се споменава, че това е „бутикова“ книга. Но ние живеем в епоха на бутиково книгоиздаване, така че тираж от двеста и петдесет бройки едва ли би могъл да впечатли някого. За мен най-характерното в сборника е еклектичността му – материалите в него са толкова разнородни, че надали би се намерил човек, който да хареса всичките, обаче е много вероятно всеки, който го разтвори, да открие нещо за себе си.
Книгата е условно разделена на три. Първата част е посветена на учредяването, историята и съвременната дейност на клуба. Втората е посветена на връзките между Ефремов и България, или по-скоро за това как ние българите възприемаме писателя и учения Иван Ефремов. Третата част, която е най-малка по обем, е своеобразен коктейл от спомени и размисли за Ефремов от руски автори фантасти, критици и фенове. В нея са включени и три текста на самия Иван Антонович: есе, където той излага възгледите си за писателската работа, къс исторически разказ за любовта в древна Гърция и фрагменти от романа „Часът на Бика“, които поради цензурата не са излезли в българското му издание от 1970 година. Според мен точно тези материали са най-ценни, защото и най-подробните обяснения, и най-задълбочените анализи не могат да кажат за един писател толкова, колкото биха казали десетина страници, написани от самия него.
Монотонно изреждане на съдържанието в един сух параграф като горния не дава правилна идея за сборника. Още от първите редове си личи, че издаването му не е акт на празно честване на пореден юбилей. Тая книга е вопъл на душата във време, когато от екрани и страници ни обливат с тонове помия за човека (хартията, както и мониторът могат да понесат всичко!) и повечето писатели с неприкрито чувство на задоволство ни повтарят, че той, човекът, е прасе, което живее в кочина, и единствените му призвания са да се отъркаля в калта и да освини света.
На този фон се появява Иван Ефремов (но не облечен целият в бяло, а с протрита ватенка и ръце, обсипани с мазоли, сякаш току-що е избутал камиона на палеонтологичната експедиция от поредния пясъчен капан), и казва: призванието на хомо сапиенс е да прави добро и да надраства себе си, вътрешно човекът е добър и дори лошият може да стане добър.
Непростими изказвания в епоха, през която основните оправдания са „всички правят така“, „както другите, така и аз“ и „такива са времената“. Най-лесно е да наречеш един такъв смутител на спокойствието във фирмата „агент на прогнилия капитализъм“ или „комунист“ (подчертайте необходимото). А би могъл и просто да го игнорираш.
Обаче не всички са склонни да забравят Ефремов, нито да го обвиняват в нещо друго, освен в краен оптимизъм и несломима вяра в човека (не мога да се сдържа и да не употребя този поизтъркан, но уместен лаф), и те са си направили труда да издадат ей този бутиков сборник, който е толкова книга с околофантастични спомени, колкото и вопъл или дори писък на душата срещу затриването на паметта за един от най-големите позитивисти в научната фантастика.

*

„С името на Иван Ефремов“ някой ден сигурно ще се превърне в прекрасен източник на информация за изследователите на българския фендъм. По-внимателният читател лесно ще разбере какво е означавало феновското движение за участниците в него. Аз попаднах в клуба късно, като студент втори курс през учебната 1988/1989 година, когато промените започнаха и ни предлагаха безброй възможности и изкушения. Ала за много хора от поколението, само с няколко години по-възрастно от моето, клубът е бил (а за някои до голяма степен си остава) начин на живот: извън системата (партийна, профсъюзна, пенсионна, мафиотска…), извън мерките, „извън картината“. Но дори шепата години на пряко общуване ми оставиха незабравими спомени и ме обрекоха на неочаквани докосвания.
Понякога преживяванията бяха болезнени – например, когато с още неколцина млади клубаджии ходихме на свиждане на Ивайло Рунев в Раковото отделение или когато аз отидох у тях да се сбогувам с този мъдър и тих човек, около седмица преди да почине. Той само лежеше на канапето и едва се усмихваше, обезсилен от болката и замаян от обезболяващите. А стаята наоколо бе потънала в книги. Пропуснах погребението му, защото моят собствен баща беше в болница в провинцията, но после с Юрий Илков–Генерала и още няколко човека отидохме на молебена за четиридесетте дни от смъртта му. Бях започнал да пиша статия за енциклопедията на Ивайло. Сега не си спомням за какво, но статията така и си остана недописана, а пък енциклопедията – недовършена.
Преди да замина да правя аспирантура в Щатите, редактирах първия и единствен брой на световно неизвестния вестник „Тера фантастика“ (и разбрах, че журналистиката, дори жанровата, не е за мен или по-скоро аз не съм за нея), за който написах уводната статия, озаглавена „Братко фен“. Това са редовете, с които се гордея най-много (и които в сборника са приписани на Генерала – една от малкото неточности, каквито улових в книгата).
Съдбата ме разходи из три континента, обаче клубът си остана с мене. По различни, често неочаквани начини. Няма да забравя как на някаква автогара в Мюнхен, докато чаках бъдещата си съпруга, четях библиографията на българската фантастика, съставена от Евгений Харитонов – още един безценен източник, който не би се появил без помощта на хората от „Ефремов”. А ако го нямаше интересът към книгите, който клубът подхрани в мен, едва ли бих имал сюрреалистичното преживяване да обсъждам последния роман на Сергей Лукяненко с един испанец в холандски влак. Томчето в ръцете му, което послужи като повод да се заприказваме, беше чудесно английско издание на „Нощен дозор“ с твърди корици. Човекът си го беше купил в Мадрид.
Започнах сборника „С името на Иван Ефремов” преди десетина дни в самолета от Сантяго за Антофагаста1, докато от слушалките се лееше чилийски рок. Малко по-късно четох как Антенор и Калироя се любят сред прясно разораната нива в топлата есенна нощ край брега на Средиземноморието, в двадесет и седмия ден на месец Боедромион. С това име древните гърци са наричали месец септември. Тук също беше септември и дори почти същата дата, но по странните закони на астрономията сега в Чили настъпва пролетта, а и под прозореца ми вместо топла нива с рохкава пръст се ширеше каменна високопланинска пустиня. Обаче силата на земята, силата на любовта и силата на Ефремовото перо ме пренесоха две хиляди години назад и десетки хиляди километри на североизток и аз бях някъде другаде.
За мен само това преживяване е достатъчна похвала на сборника и за него даже не е необходимо човек някога да е прекрачвал прага на Младежкия дом2 в пресечката на булевард „Заимов“.

*

Търсачите на обективно мнение за юбилейния сборник навярно са се разочаровали от написаното дотук, но аз нито мога, нито искам да бъда обективен. И клубът „Иван Ефремов“, и книгите на Иван Антонович за мен са източник на сила и на любов, и на вдъхновение, и най-вече – на оптимизъм. Затова мога само да бъда признателен на Юрий Илков, Александър Карапанчев, Атанас П. Славов и всички останали, които са помогнали сборникът да види бял свят и да ги поздравя за чудесното начинание. Седмицата, през която прочетох тия близо триста страници, беше период на болка и на радост, защото не е лесно да преживееш отново собственото си минало, заедно с всичко добро и лошо. Еферемов – клубът и писателят – ме срещнаха с фантастиката, на тях съм задължен за всички чудесни последствия от тази среща и това е едно от най-хубавите неща, които ми са се случвали.
Благодаря!
1–2.10.2010
Сантяго, Чили
Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, България, История, литература, научна фантастика, history, Literature, ревюта на книги, science fiction

Конкурс Агоп Мелконян 2017 за разкази с обем до 1500 думи; срок до 12.03.2017


Електронно списание „Сборище на трубадури“ и семейство Мелконян за шеста поредна година обявяват конкурс за кратък фантастичен разказ по повод годишнина от рождението на Агоп Мелконян.

Обем на разказите до 1500 думи. Срокът за изпращане е до 24:00 ч. на 12 март 2017 г.

Участващите разкази трябва да са авторски, непубликувани под каквато и да е форма (на хартия, в Интернет, под формата на аудио и/или видео). Изпращайте разказите до електронната поща на конкурса.

Пълна информация за конкурса може да се намери на:

http://trubadurs.com/2017/02/06/konkurs-agop-melkonyan-2017/

Leave a comment

Filed under България, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Изложба в галерия “ЛИК” на картини по Хърбърт Уелс от художника Роман Гуманюк; 21-23.12.2016


Скъпи фенове,

Каним ви на откриването на изложбата по картини на Хърбърт Уелс в софийската галерия “ЛИК”! Патрон на изложбата е клуб “Иван Ефремов” и молбата ми към всички е да присъстваме на откриването, което е официално обявено и до всички медии! Ето го и съобщението, което е поставено на страницата на клуба и ще бъде разпратено до онлайн списанията, във Фейсбук и където другаде се сетя. Препращайте и вие, за да достигне до максимален брой хора! Изложбата трае само 3 дена и най-добре ще е да я посетим на откриването, където ще има и нещо като реч от страна на клуба.

На 21 декември отбелязваме 150-годишнината от рождението на Хърбърт Уелс с изложба „Машината на времето и шахматният крал“ на художника Роман Гуманюк, организирана от ИКФЕП „Иван Ефремов“ и галерия „ЛИК“

Официално откриване на изложбата: 21 декември 2016 г., 18:30 часа. Адрес: София, ул. „Лайош Кошут“ № 37. Телефони за връзка: 0896 478 408, (02) 470 12 34

На зрителя е предложен необичаен подход към темата. Художникът е комбинирал в една експозиция творбите си по мотиви от произведения на Хърбърт Уелс и картини от своята „Шахматна серия“. Резултатът е една много интересна и зрелищна комбинация, където на коварните марсианци се противопоставят шахматните фигури, оживяващи като герои в сражението. „Войната на световете“ на Уелс се прехвърля на шахматното поле. И само благодарение на Уелсовата „Машина на времето“ в решителната битка могат да вземат участие гордият крал и неговият благороден рицар от Средновековието, древният воин от антични времена и войниците от началото на ХХ век.

Роман Гуманюк е роден през 1985 година. Той е професионален художник. До момента има 26 самостоятелни изложби. Творбите му са представени в музеите и галериите на Украйна, Беларус, Казахстан, Киргизстан, България, Франция, САЩ, Италия. Авторът е участник на VI Биенале на съвременното изкуство във Флоренция.

Неговият персонален изложбен проект „Светлините на Припят или Сенките на Чернобил“ е широко известен на публиката. Проектът е създаден от автора след посещението му в Зоната на отчуждение в Чернобилската атомна електроцентрала през 2012 г. и е представен в 5 държави, включително България.

Художникът работи в различни жанрове и техники. Частни колекционери и ценители на изобразителното изкуство от различни държави по света притежават негови творби в своите колекции.

Гоа

Leave a comment

Filed under литература, научна фантастика, Literature, фантастина живопис, science fiction

In Memoriam: Др. Светослав Славчев (1926-2016)


След кратко боледуване, на 90 годишан възраст, си отиде доайенът на българската фантастика д-р Светослав Славчев.

От Wiki-то за Българска фантастика (http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2_%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D1%87%D0%B5%D0%B2):

Роден е през 1926 г. Завършил е медицина, и от 1951 г. до 1958 г. работи като лекар-микробиолог. След това завежда редакцията за научно-популярна литература в издателство „Народна младеж“. От 1967 г. в продължение на 22 години е заместник-главен редактор на списание „Космос“, където създава легендарния образ на инспектор Стрезов.

Първата му книга е „Кръвта на цивилизацията“ (1947 г.) Автор е на повече от 25 книги, 35 телевизионни и радиопиеси, както и на сценарии. Отначало пише научно-популярни книги. С научна фантастика се занимава от 1962 г. Разказите му са преведени в цяла Източна Европа и Япония. Два пъти е носител на награда (Голяма и Първа) на международния конкурс за радиожурналистика „Japan prize” (1966 г. и 1969 г.), на СБП, и на конкурса за криминални разкази „Павел Вежинов”. Вицепрезидент е на Българската секция на AIEP – Международната асоциация на писателите – криминалисти.

По думите на Юри Илков, Генерала: До последните си дни Др. Славчев работеше в списание “8”, издаваше един от вестниците за пенсионери и сътворяваше ежеседмично по две криминални задачи за известния на цяла България инспектор Стрезов. Многократно е гостувал в клуб “Иван Ефремов”. Считаше феновете от клуба за свои приятели, както и ние – него. Остави ни прекрасни фантастични книги и пример за оптимизъм и творческо дълголетие. Сбогом, докторе, жив си в сърцата ни! Поклонението пред тленните му останки ще се състои на 16.11, сряда, от 14.00ч. в Ритуалната зала на Централните софийски гробища.

Ще добавя само, че „Шпага с рубини“ беше една от любимите ми книги.

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Награди Еврокон 2016


=== European Grand Master ===
Herbert W. Franke (Austria)

=== HALL OF FAME ===
— Best Author:  Tom Croshill (Latvia)
— Best Artist  Stephan Martinère (France)
— Best Magazine:  Bifrost (France)
— Best Publisher:  Nova – Ediciones B (Spain)
— Best Promoter: James Bacon (Ireland)*, Roberto Quaglia
(Italy)* and Organizers of Archipelacon (Finland & Sweden)*
*A three way tie occured, and all tied promoters were awarded.
— Best Translator:  Andrew Bromfield (United Kingdom)

=== SPIRIT OF DEDICATION AWARDS ===
— Best Author:   Guillem López – (Spain)
— Best Artist:  Kristina Bilota Toxicpanda (Croatia)
— Best Fanzine:  SuperSonic (Spain)
— Best Website:  Risingshadow (Finland)
— Best Dramatic Presentation:  El Ministerio Del Tiempo/The
Ministry of Time (Spain)* and The Shaman (Austria)*
*A tie occurred and both creators are awarded.
— Best creator of children’s ScienceFiction or fantasy books:
Sofia Rhei (Spain)

=== ENCOURAGEMENT AWARDS ===
— Orshulya Farynyak – Ukraine
— Felicidad Martínez – Spain
— Mark E. Pocha – Slovakia
— Alexandru Lamba – Romania
— Jan Hlávka and Jana Vybíralová- Czech Republic
— Maria Gyuzeleva – Bulgaria
— Kuschuj Nepoma/Кусчуй Непома – Russia
— Rui Ramos- Portugal
— Melanie Vogeltanz – Austria
— Juraj Belošević – Croatia
— Maria Boyle- Ireland

Източник: https://esfs.info/2016/11/06/esfs-awards-2016/
Ако не броим окуражителните награди, Източна Европа е представена само от Латвия и Хърватия. 😦
Пълен списък с номинациите може да се види тук:
ESFS Nominations 2016

Leave a comment

Filed under book reviews, литература, научна фантастика, Literature, science fiction