Category Archives: alternate history

Приказки от чекмеджето: Интеркосмос – 2: „София в дъжда“


Алтернативна история, втори разказ от поредицата как би изглеждало космическото бъдеще на България, ако историята беше поела по друг път. В първия разказ Германия е спечелила Втората световна война и България, като верен неин съюзник, е получила правото да изпрати свой космонавт с немски ракетен самолет. В този разказ (написан преди повече от петнадесет години) ходът на историята е различен, но поуката е същата като в стария виц – с който сме се съюзили, не е прокопсал: В две световни войни бяхме съюзници на Германия, тя загуби и двете; после бяхме със Съветския Съюз – той не съществува повече; сега сме със САЩ и Европейския съюз и нека Господ да им е на помощ…

Разказът не е публикуван до сега.

* * *

1. „Герника“

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

Капитан Красимир Манчев и подполковник Виталий Лукашов, които внасяха в апаратния модул контейнера със запасните кислородни регенератори, застинаха по средата на коридора. Въпреки ниската гравитация, дръжките се впиваха в дланите им и без да се сговарят, двамата спуснаха товара си на пода.

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

През пращенето се долавяше силен южняшки акцент.

Our friends at Langley reported some disturbances in Moscow. They think it’s the sixty four all over again. We though your ground control may be too busy to tell you, guys. Over and God help you.(2)

Манчев усети как стените на станцията се разлюляват. През овалния илюминатор в него се втренчи сивата повърхност на Луната.

Американецът повтори съобщението още веднъж и изчезна от ефира. Лукашов, който не говореше добре английски, попита за всеки случай:

– Правилно ли разбрах, че в Москва има безредици?

Манчев само кимна, все още загледан в репродуктора.

– През шестдесет и четвърта, когато свалиха Хрушчов, Беляев и Попович не знаеха на кого да рапортуват след приземявaнето. Но нямаше нито демонстрации, нито протести.

– Дано да не се стигне до там.

– Те ще се оправят и без нас. Да продължаваме. – Нареди руснакът. – Раз-два!

Двамата напрегнаха мускули и отново понесоха контейнера. Съобщението не даваше покой на Манчев.

– Витя, а ти сигурен ли си, че американецът каза шестдесет и четвърта а не шестдесет и осма?

– Шестдесет и четвърта беше, в това няма съмнение. Браво на Гъс и Джереми, смели момчета.

Гъс и Джереми от половин година обикаляха Земята на борда на американската станция „Скайлаб“. От време на време двата екипажа разменяха по няколко думи, но само извън часовете за свръзка с Евпатория(3) и Хюстън. Великите сили не толерираха побратимяванията между бойците от най-предната линия.

– Как мислиш, кога ли се е започнало? – Попита Манчев.

– … Двеста и двадесет, двеста и десет, двеста, – командирът на шестата експедиция за посещение Валерий Рюмин четеше показанията на далекомера с ясен глас. Манчев си помисли че той влага прекалено много усилия за да го прави с ясна дикция и резултатът е толкова неестествен, че предизвиква желание у колегите му да се обърнат към него и да го попитат защо по дяволите не говори човешки.

Николай Рукавишников, командирът на орбиталния кораб „Съюз-32“ преместваше пипнешком ключовете пред себе си, без да откъсва поглед от екрана. На него светеше размазано петно – „Луна – П21“, с която Рюмин и Манчев след няколко часа щяха да се отправят към Луната.

Всички съветски лунни експедиции летяха по схемата с прекачване: два „Протона“ изкарваха в орбита лунен кораб и ускорителен блок. Те се скачваха в автоматичен режим и един ден по-късно на борда се прехвърляше екипажът, излетял отделно с обикновен „Съюз“.

Едва когато дискът на Луната стана толкова голям, че назъбените й краища се скриха зад уплътненията на илюминатора, Краси Манчев повярва, че ще остави следи върху нейната прашна повърхност. Дори стартът не го беше убедил в това, а множеството дребни повреди през първото денонощие от полета го накараха още повече да се усъмни в успеха на полета. Първо отказа системата за автоматично сближаване, но Рукавишников показа завидно умение и паркира орбиталния „Съюз“ само на няколко метра от лунния кораб. Манчев и Рюмин навлякоха скафандрите и се прехвърлиха в него, а Николай им помаха за сбогуване през илюминатора и скоро изчезна от полезрението им. А половин час по-късно за техен ужас се обади директорът и ги попита дали имат връзка с Рукавишников.

2. „Нощна стража“

– Евпатория, тук „Циолковски“, чувате ли ни? – Каза Лукашов в микрофона. Приемникът му отвърна с тихичко пращене.

– Може да е слънчева буря? – предположи Манчев, колкото да запълни тишината с някакъв звук, различен от електростатичните разряди, които двамата космонавти слушаха вече цял час.

– Щеше да има повече шум – възрази руснакът и погледна часовника си. – По график сеансът свърши преди десет минути и вече трябваше да сме започнали астрономическите наблюдения. Да се захващаме с тях, а до довечера току виж, Центърът за управление се обадил.

Научните изследвания бяха приятно отклонение от рутината, свързана с безкрайни проверки на шестте ракети, разпръснати в силозите около базата. Преди да облекат скафандрите, Лукашов и Манчев стовариха в шлюзовата камера два оловни контейнера с фотографски плаки – един за инфрачервената камера, втори – за ултравиолетовата.

За българина, дори след три месеца престой на Луната, всяко излизане от базата бе събитие. Преди старта го подготвяха за кратък полет, с двуседмичен престой и няколко церемониални разходка по повърхността, колкото да се покаже на света че братските страни участвуват в Съветската Лунна програма.

За беда, бордният инженер на основната експедиция, който едновременно беше и медик, получи възпаление на апендикса. Американците предварително оперираха астронавтите си, но братушките или не се бяха сетили, или бяха забравили. Алтернативите за болния руснак бяха да стане първият човек, починал на Луната или да се прибере на Земята веднага. Така българинът Манчев зае мястото му в дежурната смяна на съветската ракетна база.

Отвъд шлюза ги посрещна познатото ужасяващо великолепие, за което Краси беше чел още като ученик. После беше слушал разказите на по-старите космонавти, а сега можеше само да затвори очи и да си спомни собствените си излизания на повърхността.

Първите няколко минути системата за терморегулация на скафандъра все още работеше на малка мощност и човек лесно можеше да се абстрахира от тихичкото бръмчене на помпите зад гърба си. Тогава наставаше чудото – неподвижността на лунния пейзаж влизаше в душата на Манчев, и впиваше кривите си нокти в сърцето му. Всеки път, когато видеше лунната повърхност отблизо, Манчев съжаляваше, че няма таланта на жена си.

Някъде безкрайно далече Лукашов се изкашля. После още веднъж.

– Да вървим, и без това закъсняваме от графика с половин час.

Те се добраха благополучно до телескопа, заредиха двете камери и започнаха да снимат, но не им беше съдено да довършат наблюденията. На станцията се включи зумерът за извънредна връзка със Земята и компютърът послушно пренесе повикването в шлемофоните им.

Манчев погледна въпросително командира си.

– Затваряме камерите, изключваме електрозахранването на телескопите – започна да реди бързо Лукашов. Ръцете му вече изпълняваха заучените последователности и Красимир едва успя да приключи с втората камера, когато руснакът вече държеше в ръце кутията с неизползваните плаки и с нетърпение пристъпваше на място.

Те изхвърчаха от шлюзовата камера както си бяха със скафандрите, само отвориха шлемовете. Из базата се разнесе тръпчивият аромат на лунен прах.

– „Циолковски“, тук Евпатория, чувате ли ме?

– Евпатория, – Лукашов грабна микрофона. – Тук „Циолковски“, чуваме ви отлично.

Красимир се мъчеше да реши дали си спомня гласа на този оператор от предишните радиосеанси.

– Майор Лукашов, подгответе се за приемане на специални кодове по схема осемнадесет.

Микрофонът подскочи в ръката на командира. Той замълча за миг преди да се обърне към Манчев.

– Другарю капитан, моля напуснете помещението до второ нареждане.

3. „Танц в Бужевил“

– Ти искаш ли да летиш до Марс? – Юмрукът на Лукашов се стовари върху масата. Алуминият издрънча жално, а майорът побърза да се хване за облегалката на стола, за да не полети към ниския таван на жилищния модул.

– Искам, – кимна се Манчев. – Кой не би искал?

– С Чепилов след десет години ще сме на Марс, а с Горбачов – никога.

Манчев взе в ръка разпечатката с обръщението на новия генерален секретар и зачете. Там наистина ставаше дума за Марс, макар и едва към края. Преди това надълго и нашироко Чепилов обясняваше как ще възстанови старата слава и мощта на Съветския Съюз, които са били подкопавани през последните години под формата на перестройка и модернизиране.

– С Горбачов след десет години нямаше да има Съюз – настоя Лукашов.

– Витя, толкова упорито ме караш да се съглася с теб, сякаш ти самият не си вярваш. Откровено казано, аз си мисля, че с Горбачов нямаше да има Съюз даже преди да са минали десет години, но ти не ме питаш за това, нали?

Руснакът погледна събеседника си с присвити очи, сякаш преценяваше на ум колко тежи, и изхъмка неопределено.

– Заповядаха ти да изстреляш ракетите, нали?

– Като се нахраним, трябва отново да излезем навън – каза Лукашов, сякаш изобщо не беше чул въпроса.

Те довършиха обяда в мълчание и се върнаха в шлюзовата камера да облекат скафандрите. Когато беше почти готов, майорът каза, без да се обръща към партньора си.

– Само една ракета, те ме накараха да изстрелям само една ракета. – И затвори шлема си без да даде шанс на Манчев да отговори.

Двамата космонавти се качиха на Лунохода и тръгнаха към най-близката шахта за да направят предстартова профилактика на ракетата.

– Пет години играехме шах с американците – каза си Лукашов, докато се спускаха по криволичещия път надолу в кратера.

– Имаш предвид, стратегически?

– Не, съвсем нормален шах, с дежурните от тяхната база в Морето на Спокойствието. По радиото. Аз изкарах тук три смени, общо година и половина, и през цялото време играехме. Връзка със Земята няма през по-голямата част от времето. Да се чете е забранено, а и никой няма да те остави да сложиш книга в кораба. Остава шахът. Преди да затворят тяхната база, ги водехме с осемдесет точки…

– Какво искаш да кажеш?

– Брояхме само разликата, а колко партии сме изиграли общо, никой не знае. Шахът се толерираше, особено блиц партиите, защото, нали разбираш, ако човек е зает да обмисля следващия ход, значи не се занимава с изстрелване на ракета към града на майка ти или сестра ти.

– Един вид система за ранно предупреждение.

– Само че неофициална. Но като се замисля, винаги така се случваше, че сред инструкторите ни се намираха по няколко кандидат-майстори или дори майстори на спорта и през свободното ни време все имаше турнири.

Манчев се засмя.

– За честта на пагона.

Лукашов го погледна изпод рунтавите си вежди.

– За честта на Родината – главната буква пролича по интонацията. – Когато Картър обяви доктрината си за въздържане от пръв удар и се разбра, че ще си затварят базата, американците предложиха да изиграем специален турнир по случай закриването. Но нашите не се съгласиха, защото тогава от Земята бяха надошли куп инженери и от Комитета ни подшушнаха, че сред тях има двама, които играят добре.

– Американците са искали да вземат бърз реванш.

– Нещо такова. После те изстреляха ракетите си към Слънцето, а ние останахме тук за да…. да правим каквото правим. Америка не може да ни нападне, – започна Лукашов с изкуствен глас, с какъвто говорят дикторите от първи канал на съветската телевизия, – защото три дни по-късно върху нея ще се изсипят по балистични траектории шест наши ракети, всяка с по дванадесет самонасочващи се ядрени заряда от по четиридесет килотона. Седемдесет и два американски града ще престанат да съществуват.

Манчев така не разбра дали прекият му началник се подиграва с разсъжденията на аналитиците от съветския генерален щаб или казва всичко това съвсем на сериозно. „Raison d’être“ за лунната ракетна база беше да нанесе ответен удар. Техните колеги-противници от Пентагона смятаха, че единственото средство за борба със съветските лунни ракети са американски лунни ракети. Докато не се намесиха политиците и ядрените подводници не се превърнаха в главно средство за възпиране.

Една по една, двамата космонавтите провериха всички ракети. Навсякъде сигналните лампи на тестващите контури светеха в зелено. Като свършиха, в системите за жизнеобезпечение им оставаше предостатъчно ресурс и Лукашов известно време обикаля наоколо, сякаш се опитваше да забави прибирането им в базата, където върху контролното табло ги очакваха два червени бутона.

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Манчев и Лукашов добавиха поредната порция, докато се освобождаваха от скафандрите. Краси акуратно постави шлема си на поличката в шкафчето, затвори вратичката, обърна най-близкия стол с облегалката към масата и го възседна. Виталий, който вече седеше от другата страна. Българинът го помълча малко, разтри ръце, така че ставите на пръстите му изпукаха, и каза:

– Витя, ние не може да изстреляме тая ракета.

3. „Екзекуцията на Император Максимилян“

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Двамата космонавти се вмъкваха в скафандрите с пъшкане. Всеки ругаеше тихичко на собствения си език. В добавка, Манчев се чудеше дали да подхвърли на жена си идея за такава картина. Дори измисли име: щеше да й предложи да я нарече „Преди излизане“. После критиците нека да пишат за напрежението, което се излъчва от позите на двете фигури и за предчувствието на нещастие, което художничката култивира у зрителя. Все сложни думички, каквито изкуствоведите обожават.

Докато правеха проверките за херметичност, Краси се чудеше дали е по-добре лицата на космонавтите да не се виждат. Точно тогата Лукашов се плесна по шлема си.

– Почакай малко, забравих нещо. – И така, както си беше в скафандъра, се запъти към контролната зала.

Манчев започна да окача по себе си кутиите с инструменти и тъкмо реши, че отсъствието на лицата ще засили ролята на позите, когато зад гърба му се чу съскане. Той се обърна за да види как шлюзът към вътрешността на базата плавно се затваря. Оставаха някакви си двадесетина сантиметра. Капитанът захвърли поредния пакет на пода и се хвърли към контролното табло. Бутоните светеха в успокоително зелено, но вратата не спря.

През процепа се покажа лицето на Лукашов.

– Какво правиш? – изкрещя Манчев и се вкопчи в дръжката. Той съзнаваше, че няма как да спре хидравликата, изчислена за натоварване от няколко тона. Но за негово безкрайно учудване, вратата се плъзна още съвсем малко и спря.

– Краси, не ми се сърди! Предстои нещо прекалено важно за да си позволя излишен риск. След изстрелването ще те освободя.

– Идиот! Нищо няма да стане! Не сме приключили с профилактиката!

– Напротив, свършихме профилактиката на три ракети. Това е достатъчно.

– За какво е достатъчно?

– За каквото трябва.

– Витя, това ще е краят на света! Недей, за бога!

– Ти искаш ли да летиш до Марс?

– След войната няма да остане никой, който да лети до Марс.

Лукашов не отговори, стъпките му се отдалечиха и постепенно заглъхнаха. Манчев си представи как майорът влиза в контролната зала, отваря сейфа и вади стартовите кодове. После се връща, сяда в креслото пред пулта и дълго набира комбинациите от букви и цифри на старата клавиатура, на която клавишът „о“ от време на време отказва да работи.

Капитанът огледа безпомощно килията си.

4. „Импресия, изгряващо слънце“

– На запад – разказваше Краси на жена си, – между небето и океана, се простира оранжева ивица. Започва от север, спуска се до океана, и на юг пак се връща при планината. А от брега до нашата база се е разстлала сивкава димка. Застанал съм на терасата, под мен има само една желязна решетка, все едно краката ми са потънали в облаците.

– На такова място човек лесно може да се почуства по-голям, – съгласи се Божана, без да откъсва поглед от платното пред себе си. Моливът подскачаше по него и само от време на време застиваше опрян в нейните устни. По-рано Богдана настървено гризеше моливите и четките си, не като сега, отбеляза Краси и се накани да се пошегува, но като хвърли още един поглед към напрегнатото ѝ лице, той се отказа и продължи да разказва с притворени очи.

– Нагоре оранжевото постепенно преминава в синьо, но без да става жълто. Ех, само ако умеех да описвам така, както ти можеш да рисуваш!

– Продължавай, добре се справяш – окуражи го жена му.

– Но аз не съм писател – въздъхна Манчев. – Синьото е в различни оттенъци. В ниското е почти бяло, и колкото по-нагоре отиваме, толкова по-тъмно става. В зенита е черно. На изток небето отново изсветлява, но това е защото Луната изгрява, а не от релеевото разсейване…

– Реле… Какво?

Четката замря за миг над платното.

– Релеевото разсейване е… – Краси започна да обяснява, а през това време Богдана, се чудеше как да нарисува едновременно залязващото слънце и изгряващата Луна. Веласкес е слагал огледала в картините си, помисли си тя, но чувството ѝ за хармония се разбунтува при мисълта за огледало насред Андите. А Краси, изтегнат на шезлонга зад нея се оплиташе все по-дълбоко в спомените си от курса по оптика и в края на краищата с облекчение се върна към разказа си за Чили.

– От юг, покрай брега и малко над оранжевата ивица лети двойка изтребители. Това са наши Мигове, които се връщат от патрул над Сантяго. Зад тях остават инверсионни следи. Снижават към летището, но все още са поне на три-четири километра и слънцето, което вече е зад хоризонта, все още ги „вижда“ – Краси размаха ръце. – Как да ти обясня, при залез това трае само няколко минути. Представи си, че за мен, като застана на земната повърхност слънцето е залязло вече, но ако се вдигна на няколко километра нагоре, ще мога да го виждам още известно време…

– Да, да, представям си – обади се Богдана. Успокоен, Краси продължи да описва залеза като проклинаше на ум бедната си словесност.

– И слънцето боядисва следите в още по-силно оранжево. Синьото се оказва разсечено с две нови оранжеви ивици, накъсани и неравномерни…

– Като от картина на импресионист, – довърши мисълта му Богдана и сръчно смени молива с нов, подострен. – Като картина на Моне. Само дето твоето е залез.

Краси се прозя и разтърка очи с ръка.

– Какво ще кажеш, довечера да слезем до града…

Когато се събуди няколко часа по-късно, Краси откри че Богдана прокарва боядисаните си пръсти през косата му като гребенче. А пред него се синееше небето. Жена му беше добавила от себе си няколко облака. Ръбовете им сияеха осветени от залязващото слънце, а от страната на зрителя те светеха със студената светлина на Луната. Високо над облаците, където слънцето все още не беше залязло, блестяха две накъсани и неравномерни оранжеви ивици. Незнайно как, Богдана беше успяла да преведе на езика на палитрата неговите бледни, некрасиви и несъдържателни думи. Краси не видя, а по-скоро почуства с душата си на летец, двете сиви стрелички на Миговете в края на инверсионните следи, а в ушите му забуча воят на моторите им.

– Казвал ли съм ти, че имаш талант? – попита Манчев.

– Ами, аз само илюстрирам твоите разкази.

Краси продължи да се взира в платното. Богдана го почака да каже нещо, после бързо се наведе и го целуна по устните преди да се е разтреперил, както му се случваше понякога, като си спомни за войната в Чили.

Вечерта двамата се спуснаха от къмпинга до созополския кей, където рибарите продаваха порции по сто и петдесет грама пържена цаца с две филийки хляб за по шестдесет стотинки.

5. „Оцелелите от ‘Медуза’“

Манчев сложи кутията от инструментите в процепа на вратата към базата, херметизира скафандъра си и даде накъсо кабелите, които управляваха хидравликата на външния шлюз. Все едно крада автомобил, помисли си той. Въздухът от станцията със съскане се понесе край него.

Капитанът се поколеба за миг дали да се върне и да провери какво е станало с Лукашов. Подполковникът беше със скафандър и покрай подготовката за изстрелването едва ли беше намерил време да го свали през тези двадесетина минути, откакто заключи ненадеждния си помощник в шлюза. Само след няколко минути майорът щеше да се съвземе от изненадата и този път сигурно нямаше да се задоволи с поставяне под „шлюзов“ арест.

За Манчев сега имаше само един път и той с няколко скока прелетя разстоянието до гаража с Луноходите. Фаровете на двете машини сякаш го погледнаха обвинително: какво искаш от нас, мястото ти не е тук. Българинът си представи как би ги нарисувала жена му – с неговото собствено лице, – уплашени и примигващи с капаците на камерите.

Той се промъкна между половинметровите колела като внимаваше да не закачи скафандъра си на главините. Най-напред се добра до задния Луноход, вмъкна се в кабинката и без да губи нито секунда, измъкна пикела от геоложкия пакет и го стовари върху контролното табло. После още веднъж – върху резервния пулт пред дясното кресло. За всеки случай Манчев повтори ударите преди да се върне към първата машина.

Луноходът излезе на пътя точно когато Лукашов – жив беше! – се измъкваше от шлюза. Руснакът махна заканително с ръка и на свой ред забърза към гаража. Манчев въздъхна с облекчение и подкара по-нататък.

Четвърт час по-късно българинът се спусна в кратера, където в шест шахти, разположени в правилен кръг, се намираше гордостта на база „Циолковски“ – ядрените ракети клас „Луна-Земя“.

Манчев ги подмина и спря до малката къщичка от гофрирано желязо, под която се намираха резервоарите с гориво и помпите за зареждане. Капитанът откачи една от тръбите, помисли малко и за по-сигурно свали съединителния пръстен на още една. После включи захранването и няколко минути гледа доволен как безценният течен водород се излива върху реголита и мигновенно се изпарява. Железните повърхности наоколо започнаха да се покривът с искрящ скреж. Манчев провери капацитета на батериите и се върна при лунохода.

– Ще те убия, гад! – ревеше от радиото гласът на Лукашов. – Какво правиш при ракетите?

– Изливам горивото, Витя, – честно отвърна Манчев. – Няма да позволя на твоят Чепилов да превърне Земята в пепелище.

– Кой ще превръща Земята в пепелище? Ще изстреляме само една ракета до Близкия Изток. Да позагреем арабите и заедно с това да ударим американците там, където най-много ги боли – в нефта.

– И мислиш че те няма да ни отговорят със същото?

– Няма да им стиска на демократите. Докато се наканят, докато обсъдят в техния конгрес какво да правят, ще са затънали до колене в петролна криза. Още по-дълбока от миналата. – От репродуктора за миг се носеше само тежкото дишане на Лукашов. – А ти се уплаши, Краси. Признай си, че се уплаши.

– Витя, аз съм воювал в Египет и в Чили. Имам четири победи и всичките са над американски изтребители – каза Манчев и превключи обхвата. – „Skylab“, „Skylab“, до you hear me? „Tsiolkovsky“ here. I have an urgent message for you.(4)

6. „Париж в дъжда“

– Четки, водни бои, маслени бои, темпера, – изреждаше специален агент Смит. На масата между него и Манчев израстна малка купчинка с принадлежности за рисуване.

– Благодаря ви. Тук не може да се намери нищо.

– Напълно ви разбирам. И на мен ми се е случвало да живея във военна база.

А аз съм живял във военна база цял живот, Помисли си Манчев. В страна, която е превърната във военна база. Само дето никой не идваше отвън да ти донесе по списък каквото ти е необходимо.

Българинът прибра покупките в пластмасовата торбичка и извади портфейла си за да плати на Смит.

– О, не! – агентът размаха ръце. – Да считаме, че това е мой личен подарък за госпожа Минчев.

– Минчева – поправи го механично бившият капитан.

– Разбира се, Минчева. Някой ден бих искал да погледна платната й. Сигурен съм, че тя рисува прекрасно. Но сега ни предстои дълъг разговор. – Американецът извади от куфарчето си тъничка папка, в която лежеше един единствен лист. Манчев разпозна в него фотокопие на страница от последния си доклад. – Във вашия анализ на снимките от Плесецк пишете, че строителството на втория комплекс за изстрелване най-вероятно цели да обезпечи по-висока честота на полетите към база „Циолковски“.

Това беше цената за кодовете на консервираната аварийна ракета от Американската База, с която той напусна Луната, помисли си българинът. Както и за измъкването на Богдана и децата от София. Щом си се хванал на хорото, ще трябва да го играеш до край.

– Господин Манчев, добре ли сте? – Попита Смит.

– Да, благодаря. Просто си припомнях какво написах в последния си доклад.

Разговорът продължи още два часа. Цереушникът дълго разпитва Манчев за изстрелването. Особено го интересуваше последователността на отделните процедури. Екс-капитанът се увлече и не забеляза как навън се стъмни. В Аризона, която бе по-близо до екватора, отколкото България, вечерният полумрак траеше значително по-малко време. Нощта тук сякаш бързаше да настъпи по-скоро.

– Чудесна работа свършихме днес – обяви Смит и се зае да прибира в чантата папчицата си. Но сега тя беше набъбнала от новите страници, които двамата изписаха по време на беседата си.

– Щом казвате.

– И накрая още нещо. Вие сте военен човек, и разбирате, че на всяка база има режим на секретност, както за изходящата така и за входящата информация. Но нашите приятели от военното контраразузнаване, – продължи американецът, – ще бъдат много недоволни, ако им дадете повод за безпокойство. Както казах, аз самият съм бил в подобна ситуация и мога да ви съчувствам.

Едва ли, каза си Манчев. Той веднага разбра, че става дума за радиоприемника, който беше сглобил от крадени детайли, и изруга на ум. Как ли беше научил аз него проклетият цереушник?

– Уверявам ви, че с нищо не бих дал повод за подобно – българинът помълча за симетрия, – недоверие.

– Разбира се, аз например съм напълно убеден, че на вас може да се разчита – усмихна се Смит и подаде ръка за сбогуване.

Богдана се беше възползвала от вечерния хлад да изкара децата пред къщата. Те се гонеха по хилавата тревица, на която никакво поливане не можеше да помогне в борбата срещу жегата, а тя беше разпънала триножника и работеше. Манчев се опита да отгатне какво рисува жена му: сигурно бяха облаците, които подобно на нелегални емигранти, се промъкваха на север през мексиканската граница. Той я целуна по изцапаните с боя пръсти и надникна в платното.

Погледът му се изгуби в огромен площад, постлан с жълти павета. Между паветата се стичаше вода. Навсякъде вървяха хора с чадъри, а една двойка на преден план сякаш беше готова да прекрачи в Аризонската жега.

– Ще я нарека „София в дъжда“ – обяви Богдана и пресилено се усмихна.

=====================================================

(1) „Циолковски“, не отговаряйте на това съобщение.

(2) Нашите приятели в Ленгли докладваха за безредици в Москва. Те смятат, че шестдесет и четвърта се повтаря. Ние си помислихме, че вашият наземен контрол може да е твърде зает за да ви каже, момчета. Край и господ да ви е на помощ.

(3) Евпатория – град в бившия Съветски Съюз, където се намира Центърът за далечна космическа връзка.

(4) „Скайлаб“, „Скайлаб“, чувате ли ме? Тук „Циолковски“. Имам спешно съобщение за вас.

Влентин Д. Иванов

Сантяго – Ла Сия, Чили – Мюнхен

03-15.08.2004 – 10.05.2005 – 16.05.2020

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, космонавтика, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Наследство от миналото или София 1943


Трима души срещат Дявола по време на трагичните бомбардировки на София през 1943 година. Но всички няма да оцелеят. Разказът е публикуван в сп. „Тера Фантастика“, бр. 11 (2013).

* * *

Илия Тополодолски превъртя ключа и грижливо провери дали вратата е заключена. Напълно излишно действие, само няколко секунди по-рано езикът на немската брава, за която беше дал половин асистентска заплата, изщрака като затвор на автомат. Ехото дълго се разхожда из широкото фоайе на старата сграда, в която инженерът беше наследил апартамент от баба Мария, както той наричаше покойната леля на майка си още когато беше малък. След осем години в Студентски град новото жилище му се струваше толкова голямо, че той понякога се объркваше колко стаи има в него.
Пред входа го чакаше една навъсена София, с ниски облаци и пронизващ северен вятър. Ръмеше ситен дъждец, който до довечера сигурно щеше да се превърне в сняг. Илия потръпна, повдигна яката на сакото си и пое обратно по стълбите към третия етаж. Беше забравил да вземе със себе си боклука за хвърляне.
Торбичката със смачкани вестници и обелки от картофи го чакаше зад вратата, предвидливо приготвена от жена му още предната вечер. За четвърта поредна сутрин Илия се изхитряваше да я забрави и снощи Дамянка го заплаши, че ще се разведе с него. Той ѝ отвърна, че е трябвало да се омъжи за Пища Хуфнагел вместо за един беден асистент по химическо машиностроене и двамата се посмяха, но с една жена човек никога не може да бъде сигурен кое се казва на шега и кое не.
С боклука в ръка Илия за втори път слезе до първия етаж и докато се усмихваше наум на спомените за приключенията на семейство Мейзга, излезе на улицата. Усети се едва на ъгъла, когато червената светлина на светофара го застави да спре. За беда кофите за отпадъци се намираха в задния двор на блока, а спирката на сто и две беше съвсем наблизо, от другата страна на пешеходната пътека. Илия се огледа почти отчаяно, наоколо нямаше нито едно кошче за боклук. Трябваше да се върне отново. Днешният ден не започна добре.
Той направи кръгом, както го бяха учили в родната казарма и закрачи обратно. Поне не се налагаше да извърви целия път до входа на блока, защото двадесетина метра по-наблизо в стената се отваряше нисък проход, направен, както Илия предполагаше, именно за изхвърляне на боклука. Четириетажната кооперация беше построена по царско време, когато хората са искали да поддържат входа на жилището си чист. Понякога Илия се питаше защо е толкова трудно да се прави същото в новите блокове, които никнеха като гъби в Студенския град, в „Дружба“ и в далечните „Младости“.
Като малък Илия няколко пъти идва тук на гости у лелята на майка си. Обикновено го оставяха за по една-две седмици в началото на юли, когато старицата празнуваше рождения си ден. Още тогава тя пристъпяше едва-едва заради артрита и някаква контузия от бомбандировките. Баба Мария неизменно черпеше племенника си с тулумбички и захаросани бадеми. Майка му вяло протестираше, че малкият се учи да яде прекалено много сладки неща, че момчето ще свикне, а в Пазарджик такива деликатеси няма и от къде пари, а лелята казваше, че това са достатъчни причини да си хапне докато е тук в София.
Тогава Илия можеше да мине през прохода тичешком, сега му се наложи да се приведе. Преди двадесетина години врата на тунелчето винаги зееше дружелюбно, сега я бяха притворили и някой от жителите на блокчето дори си беше направил труда да я подпре отвътре с парче желязо. Илия се изпоти докато го отмести, но накрая успя да влезе и пред него се показа препълнена кофа с боклук. Капакът ѝ беше изкривен и отвътре се подаваха стари вестници.
Илия направи крачка напред и усети как подът под краката му се разтресе. Само това му липсваше, земетресение. Без да се церемони, той хвърли торбичката на земята, и се втурна към входа на блока, с мисълта че трябва час по скоро да изведе семейството си на улицата.
Съседната сграда потрепери. Четири етажа величествено се сринаха пред очите на Илия. Облак от червен тухлен прах го удари в лицето.
Каква сграда? До блокчето на леля му винаги е имало едноетажен супермаркет „Родина“ със стени от гофрирана ламарина.
Едва сега Илия си даде сметка за воя на сирените и се уплаши истински. Той не знаеше дали те вият при земетресения. Родният му Пазарджик не се намираше в земетръсна зона, а откакто дойде да учи в София, тук не беше ставало нито едно сериозно земетресение, като онова в Свищов по времето на неговото ученичество, когато падна цял блок. Може би пускаха сирените само при силни земетресения, помисли си Илия, докато тичаше.
Той вече посягаше към дръжката на входната врата, когато тя се отвори и отвътре изскочи внушителен непознат мъж с бомбе. На лицето му висеше половинка от очила.
– Господи, Виргилия! – изкрещя непознатият и се спусна към разрушената сграда.
Илия разпери ръце пред него.
– Стойте, другарю! Там може да е опасно!
Мъжът го изгледа странно, но все пак спря. После отново се взря в прашната завеса, която скриваше развалините.
– Там е жена ми.
Това подсети Илия накъде е тръгнал той самият.
– Най-добре изчакайте тук, другарю. Аз ще се обадя на пожарната.
Човекът кимна. Илия забеляза, че счупените му очила очила изглеждат необичайно. Той ги беше свалил и сега нервно ги въртеше в ръцете си.
Всеки момент можеше да последват по-силни трусове. За втори път тая сутрин Илия се затича нагоре по стълбите. Задъхан, той спря пред вратата на тридесет и чести апартамент. На нея, обкована в блестяща медена обвивка, се мъдреше нова табелка: “Докторъ А. Борков, хирургъ”.
Илия запремига изненадано докато търсеше ключа из джобовете си. Сигурно Дамянка е решила да се пошегува, каза си той и посегна да вкара жълтото немско ключе в прореза на новата брава. В цяла София сигурно нямаше друга като нея, колегата му от катедрата по Инженерна физика я донесе от ГДР.
Ключето не влезе. Нещо повече, на вратата вместо модерна брава с патрон стоеше архаично приспособление с широк отвор за ключа. Илия го заоглежда с интерес.
Кой знае защо, Дамянка беше сменила и бравата.
Да не би пък наистина да иска да се развежда с мен, ужаси се той. После в главата му просветна – аз съм сбъркал кооперацията! Като се знам, колко съм завеян, до къде ли съм стигнал преди да се усетя за боклука? Това обясняваше и разрушената сграда отсреща, и надписа на вратата, и ключалката.
Илия се обърна и се затича надолу по стълбите. За всеки случай провери надписите по вратите на втория етаж. Имената не предизвикаха у него никакви спомени.
Пред входа човекът с бомбето не откъсваше поглед от развалините. Той беше изтървал половинката от очилата си и в състоянието, в което се намираше, като нищо можеше да я настъпи. Илия се наведе да му подаде парчето и с изненада откри, че мъжът всъщност използва пенсне.
Над главите им прозвуча мощен вой, толкова силен, че звукът на сирените напълно потъна в него. Мъжът излезе от вцепенението си, хвана Илия за ръката и го повлече на някъде.
– Бързо към скривалището!
– Към какво?
– Към скривалището!
Те се озоваха през входа на тунелчето с кофите за боклук. Врата беше отворена. Мъжът хвана Илия за палтото и го блъсна навътре. Воят отзад се засили, земята се разтресе и асистентът по химическо машиностроене се намери проснат върху мръсния цимент, забил лице в същите картофени обелки, която трябваше да е изхвърлил преди цели четири дни.
В прохода стана тъмно, някой се беше изправил пред входа.
– Много рано започваме да пием, другарю! – чу се сърдит глас. – Сержант Петров, документите за проверка моля!

* * *

Илия никога повече не стъпи в тунелчето. Още на следващия ден той подхвърли на жена си идеята да продадат наследения апартамент и да си купят по-голям в „Младост“. Ще има самостоятелни стаи за децата, ще е по-близо до института, в който младият асистент преподаваше. Два месеца по-късно те намериха купувач и скоро след това се пренесоха в четиристайно жилище близо до булевард „Насър“.
Когато започнаха промените и реституцията, новият собственик на стария им апартамент, – строителен инженер по професия, с широки връзки в бранша, – реши да се впусне в предприемачество. Къде със заплахи, къде с плащане на цени далеч над пазарните, той изкупи останалите апартаменти, бутна кооперацията и за две години на нейно място изникна лъскав шопинг мол със скъпи бутици и много неон.
Една вечер Илия, който междувременно се беше превърнал в застарял доцент с плешива глава, случайно се озова пред мола. С Дамянка се бяха развели отдавна и той се връщаше след среща със студентка от втори курс, с която от няколко месеца имаха мързелив роман. Физически упражнения в постелята срещу решаване на задачи по съпромат. Без емоции и изблици на чувства, точно от каквото имаше нужда Илия сега.
На двадесетина метра от главния вход на търговския център имаше ниска вратичка. Вероятно тя водеше към сервизните помещения, например за изхвърляне на боклука. Колко ли отпадъци произвежда дневно огромният мол, запита се Илия докато се приближаваше към нея. Побутна я – за негова изненада тя не беше заключена.
Някакъв звук привлече вниманието му. Той решително отвори вратичката и още преди охранителят на ъгъла да извика заплашително, Илия се озова в нисичко тунелче. Тук вече воят на сирените се чуваше ясно. Под краката му се усещаше нещо меко. Илия направи крачка назад и се взря в пода. Там лежеше тялото на мъжа с пенснето. И с бомбето. Ужасът, който някогашният асистент изживя преди двадесет години, се беше погрижил да запечата спомена за кратката им среща в паметта на Илия.
Малко по-рано една петдесеткилограмова бомба, се отдели от туловището на американски „Либерейтър“ на седем километра над София. Трябваха ѝ няколко минути, за да достигне земята. Тя падна на улицата пред кооперацията, точно пред коридорчето за изнасяне на боклука. Петдесет килограма взрив, избухнали на десетина метра разстояние не могат да съборят толкова масивна и добросъвестно строена сграда. Но взривената вълна беше достатъчна за да откъсне металната врата от пантите и да я стовари върху Илия и мъжа с пенснето, които се бяха свили зад нея.

* * *

Охранителят на мола дотича задъхан до сервизния вход и както беше виждал в „Досиетата Х“, побутна вратата с крак, докато държеше в ръце фенерчето и газовия си пистолет. После се обърна и повърна в средата на тротоара.

* * *

Мария се притискаше към стената на тунелчето. До нея при избухването на всяка бомба тихичко хълцаше от изненада добре облечен мъж с пенсне – съпругът ѝ. Над главите им американските самолети сипеха бомбен килим над София. Близките попадения караха сградата да подскача върху основите си. Жената се молеше, на Господ ли, на Дявола ли, все едно, дано само някой да чуе молбите ѝ.
– Спаси ме, само ме спаси, всичко ще ти дам!
В тъмното тъмното просветнаха две червени очи.
– За да оживееш ти трябва да умре някой друг. – Чу се глас и замириса на сяра. По плочките затропаха копита. – Балансът трябва да бъде спазен. Кого ще пожертваш?
В този миг през ниската вратичка се втурна някакъв непознат мъж. Гологлав и с бирено коремче, неприлично голямо за тия военни годии.
Мария знаеше кого да избере.
22-23-27.12.2006, 19-21.03.2007
Сантяго – Сантяго – Ла Сия – Сантяго
Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under alternate history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Как инженер Ганев направи България велика


Хумористична фантастика, макар и малко тъжна, вдъхновена от Алеко Константинов и колкото и да е странно, от братя Стругацки. Винаги ми е харесвала идеята, че няма от какво друго да се сътвори добро, освен от зло, както и няма от какво друго да се направи знание, освен от невежество, а култура – от диващина. Разказът е публикуван в българоезичния чикагски вестник „България“, стр. 17, бр. 11 (924), 2019 г. от 14-20.03.2019 г.

* * *
Епизод първи: инженер Ганев извежда България на три морета

Инженер Ганев се събуди от болки в кръста и от мисъл в главата. Причината за болките бе ясна – предната вечер бе попрекалил с уважението към стрина Ганевица. Но мисълта даваше повод за безпокойство. Той не помнеше от кога не го бяха спохождали мисли. Телевизор, вестник, туй, онуй – не му оставаше време за тях.
Разтревожен, инженерът се отправи към кухнята с намерението да удави в чаша студена вода досадната пришълка, която се бе вселила в главата му. Но мисълта не захиря, напротив, все едно че беше стайно мушкато, усетило живителна влагинка, вирна листенца, разрасна се и взе да натиска черепа му отвътре, като младо пиле дето аха, и да се излюпи.
Ганев, ядосан вече не на шега, се върна в спалнята и разбута жена си.
– Имам мисъл! – викна той. Почти изпищя, което беше социално неприемлива реакция, неподходяща нито за мъжествеността, нито за възрастта му.
– Кво, бе? – Ганевица едва-едва отклопи очи.
– Имам мисъл! – натърти съпругът ѝ. – Дойде. И не ще да си ходи.
– Ти само изчакай малко и тя сама ще се махне – успокои го жена му. – Що не си легнеш? – И подкрепи думите си с по-солиден аргумент, като надигна завивката. Да му покаже колко е желан и как го подкрепя в трудната му житейска борба.
Но болката в кръста още не беше отпуснала инженера. Да бях пил и един аспирин с водата, рече си Ганев. Ама на, мисълта ме разсея от истински важните неща.
Той направи страдалческа физиономия, потупа се по пояса. Жена му прояви разбиране, обърна се към стената и преди съпругът ѝ отново да докрета до кухнята, вече тихичко похъркваше.
Ганев поправи грешката си – извади от аптечката две байерови таблетки, от онези дето не дразнят стомаха, и ги глътна на екс. За болката се погрижих, рече си той, сега да видя какво мога да сторя за мисълта. Всеки проблем се решава със системен и методичен подход, така го бяха учили навремето във ВМИ-то.
Най-напред, кое бе породило проклетата мисъл? Ганев се поколеба. Тя можеше да произлиза или от уроците по Родинознание в далечната му третокласническа младост или от някое предаване по телевизията.
После, за какво беше мисълта? – България на картата е цветно петно, по-зелено в долините, по-белезникаво там, където са най-високите планини. Как да разпне това парче земя, да я направи по-голяма от човешка длан със среден размер, та да стигне до големите топли морета на юг?
Ганев се почеса там, дето не го сърби. Сети се кое му докара таз мисловна напаст – снощи жена му го заврънка да ходят през отпуската в Гръцко. Инженерът помили, пресметна колко ще им струва пътешествието, сравни предполагаемите разходи с постъпленията в семейния бюджет, и каза твърдо нье. Добре, че тя се сети за морето след уважението, иначе Ганев щеше да си докара болките в кръста на Куково лято.
Обаче по всичко личеше, че жена му не се е отказала напълно от проектопочивката. Нали затова отметна тъй прелъстително завивката тази сутрин. Инженерът пак се почеса на същото място. Дали нямаше начин хем да ѝ угоди, хем да не се разорят?
А не можеше ли да ѝ угоди и да изкара някой лев?
Почеса се инженер Ганев за трети път, извади от изтърканата инженерска чанта един лаптоп, последен китайски модел, отвори го и се взря над екрана в отсрещната стена, където се кипреше полска секция, оцеляла от социалистическата младост на семейство Ганеви. Там, сред няколкото прашасали книги се кипреше един фантастичен роман на Хари Харисън. Останка от същата епоха.
Инженерът не губи време да се чеше повече, направо отвори редактора и затрака по клавишите. Първо, прокопаване на тунел от Сандански до Средиземно море. Но не до къде да е, ами в неутрални води на половината път до италианския бряг. За това ще стигнат европейските фондове за развитие на инфраструктурата от следващата петилетка, а неквалифицирана ръка да върти кирките и да бута вагонетките с пръст – колкото искаш. Второ, изграждане на подземна железница през новия тунел. Теснолинейка, за по-малко напречно сечение. За да спестим средства, ще използваме композициите от линията Септември-Добринище, пишеше Ганев. Трето, най-важното – подводен терминал в Средиземно море. Даже два. Единият между Гърция и Италия, а вторият – на юг, на половината път между Пирея и Александрия. С хъбове за газ и нефт. Ще разтоварваме направо от танкерите без да се налага корабите да влизат в пристанища. Ще спестим разходите за лоцмани и за пристанищни такси. Това Бритиш Петролеум, Тексако и Лукойл всичките ще идват при нас, миличките, ще забравят всякакви там Северни и Южни потоци…
След има-няма десетилетие вечният министър-председател резна лентичката и обяви, че Симоновият завет е изпълнен – България отново се простира на три морета. Инженер Ганев скромно се подсмихваше в ъгъла.

Епизод втори: инженер Ганев превръща България в колониална империя, над която слънцето никога не залязва

Инженер Ганев си пиеше третото предиобедно кафе и тихо пустосваше по моряшки. Клиентите на фирмата недоволстваха, началниците – двойно повече. Самият инженер се извисяваше над бурята на техните тревоги невъзмутим като атол, чийто вулкан отдавна е спрял да плюе лава. Ганев се рееше в облаци от спокойствие – нещо, което никой атол не можеше да постигне, а и повечето простосмъртни – също. Но инженерът не беше обикновен човек, не и в дните, когато го спохождаха идеи.
След случката с тунела му хареса да има мисли. Услади му се и той сам започна да ги търси. За беда пущините не се намираха току-така. Най-лесно се появяваха след външно стимулиране, я от страна на стрина Ганевица, я на някоя тлъста сметка за ток или парно, я – както сега – заради дъщеря му.
Той погледна с безразличие купчината жалби, на които трябваше да отговаря в кутията за входяща писма. Намуси се и с решителен жест ги запрати към кошчето. Така де, от съвета на директорите няма да му искат обратни разписки за да се види, че наистина е изпратил извинения. Те едва ли знаеха, че електронната поща поддържа такова нещо като обратна разписка. Ако искат, сами да се свързват с клиентите и да проверяват.
Инженерът взе чист лист от принтера, пое си дълбоко въздух и бързо – докато не се беше изпарила смелостта му – написа най-отгоре: „Идея“. Чакаше го, не – препираше го новата Мисъл, но Ганев не бързаше да я домисли. Боя се, каза си той, да не се разочаровам от нея, да не се окаже кьор-фишек.
Нямам право да се мая, реши инженерът. Щерката на мене чака.
Кой го е грижа за някакви си недоволни клиенти, като на Ганевата шия висеше с тежестта на воденичен камък една амбициозна тинейджърка, вулкан от желания?
– Искам да уча в Америка! – каза му снощи тя.
А всичко вървеше така добре. Инженерът мирно вечеряше и на никого не пречеше, отдаден на сладостни спомени. Стрина Ганевица, благодарна след почивката в Гръцко, миналата седмица на две пъти се погрижи за кръста му. То, за човек на неговите години не беше нужно повече. Навън залязваше топлото лятно слънце, чуруликаха птички и котката на съседите не мяучеше – или те най-сетне се бяха сетили да я нахранят или вече беше умряла от глад.
Ганев се задави. Вярната му съпруга се притече на помощ и го потупа по гърбината. Дланта ѝ бе тежка, хапката изхвърча от кривото му гърло и се приземи право в средата на чинията. Той деликатно отмести изделието от чехословашки порцелан настрани и се покашля, не защото имаше нужда, а за авторитет.
– В коя Америка? Северна или Южна? – попита инженерът.
– Татко, не се прави на интересен! Искам на западното крайбрежие, – и за да не я прати родителят ѝ в Сиатъл, където валеше два от всеки три дни дори през лятото, добави, – в Калифорния.
Бащата въздъхна. На какво ли не е готов българинът за образованието на децата си?
Цяла нощ той се рови в сайтовете на калифорнийските университети и си скуба косата. Скъпо! Още по скъпо! Прескъпо! Даже с комисионните от хъбовете и таксите от „Солунската митница“, както наричаха граничното съоръжение до изхода на средиземноморския тунел край Сандански, щерката щеше да види Америка през крив макарон.
Ще измисля нещо, зарече се Ганев.
И ето го сега, с перо, прощавайте, писалка-еднодневка Бик в треперещата ръка, той полагаше Мисълта си на белия лист.
Първо, по навик започна да изброява инженерът, обявяваме война на Америка. Това е лесно, стига две-три думи да се променят в някоя телеграма на правителството. За стар хакер като него – детска игра.
Второ, печелим войната. Още по-фасулска работа. Хакваме им НОРАДа-Морада, онези се наканват да си изстрелят ракетите по нас, ама нанай, ракетите отиват… после ще решим къде да отидат, може да ги използваме да решим някой и друг световен проблем, да направим даром малко добро на хората, ако не на всички, поне на некои наши ора. Тъй, де!
Трето, присъединяваме таз проклета Калифорния към Софийската област. Тък щерката ще трябва да плаща по-ниски студентски такси като жител на щата. Което е съвсем друга ракия, не е като кожодерските таксите за студенти от другите щати…
И така, след няколко дена, не много бавно и определено не полека, като броим Хаваите, Гуам и разбира се, метрополията в Европа, България се разтегна и се превърна в световна империя, над която слънцето никога не залязваше.

Епизод трети: инженер Ганев съживява българската космическа програма

Остана сам инженер Ганев: жена му замина за южните морета, а щерката – за Западното крайбрежие. Натъжи се той: те двете изпълниха мечтите си, ами аз? Почеса се по навик на онова място, дето не го сърбеше, и се запита: Каква е моята мечта?
Ето, той направи от България световна сила. Най-световната най-сила. Уолстрийт обезлюдя, всичките банки се преместиха в Софийското сити край НДК. Японските, китайските и американските компании се надпреварваха коя по-напред да си пренесе производството в технопарка край Пловдив, а Бургаското пристанище надмина по товарооборот Лос Анжелис, Хамбург, Плимът и Шанхай взети заедно. От ООНето плахо подпитваха дали не могат да се пренесат от Манхатън в Перник, а Европейския Съюз направо заяви, че дава под наем щаб-квартирата си в Брюксел и ще си строи нова в Пазарджик. Носеха се слухове, че Международната търговска организация иска да се премести в Княжево, а Интерпол – в Симеоново.
А инженерът продължаваше да седи на бюро – макар вече в Българската Западоиндийска компания, – да отговаря на клиентски жалби и само от време на време вадеше мобилния си телефон Респром-1300, производство на завода в Белоградчик, за да провери на холографския екран постъпленията от Самоковската митница. Умната машинка проектираше тримерни графики във въздуха пред него и с гласа на Лили Иванова обявяваше баланса по сметката.
За това ли се борих, за това ли страдах от високо вътрешночерепно налягане, докато мислех тия мисли?
Изтри Ганев с едно махване на ръката всички клиентски писма, яхна електрическата „Тесла“ (да не се бърка с Елонмъсковата „Тесла“ тази е с ударение на последната буква, по български тертип) и по интелигентната магистрала се отправи към родното си село Костилково със скорост триста и осемдесет километра в час. След петдесет и пет минути колата го остави пред къщата на дядо му. Затича се инженерът към дома на праотците си, даже забрави да затвори вратата, та се наложи изкуственият интелект на транспортното средство да я хлопне вместо него. А в това време Ганев вече ровеше из картонените кутии, скрити в най-далечната одая. Там той криеше тетрадките от ученическите си години и сега търсеше онази по Родинознание за трети клас. На гърба й десетгодишният Иванчо, бъдещият инженер, се беше нарисувал някога като космонавт.
Това бе мечтата му.
Не му трябваше много. Повечето от ракетите на НОРАД-Морад още си стояха в силозите и фирмите, на които последното американско правителство беше аутсорсанло поддръжката им, съвестно си вършеха работата. Какво значи загуба суверенитет? Каква Булгерия? Имаме контракт! Договор, сиреч. Ние изпълняваме нашите задължения, бъдете така добри да си плащате. Иначе, ще ви съдим в Хага. Ах, съдът се преместил! И къде? Добре де, ще ви съдим тогава в Хасково, където и да е то. Ганев примерно така си представяше разговора между адвокатите на Боинг, Нортроп-Груман и Локхийд от една страна, и генералите от „Дякон Игнатий“ 3, дето се помещаваше българското Министерство на войната.
Той извади от джоба си измачкана салфетка с логото на веригата за бързо хранене „МакХапка“. Приглади хартийката с длан. Огледа се наоколо. На перваза на стария прозорец лежеше едно оглозгано химическо моливче – сигурно останало още от покойния му дядо, от времето, когато той работеше като магазинер в селото. Инженерът го наплюнчи и започна да смята.
След три дена във Варненския корабостроителница избутаха с булдозери настрани и започнаха да режат за скрап кила на някакъв супер танкер, който по милост се бяха съгласили да строят за Саудитска Арабия. На негово място положиха основите на космически кораб, назован с тайнственото име „Тахмасиб“, който им поръча инженерал.
– С него ще кацнем на Слънцето! – обясни Ганев на директора на завода. – Но за да не изгорим, ще летим през нощта! – Директорът замига на парцали. – Ха-ха, хвана се! Ще летим към Юпитер. И понеже той сега е от другата страна на Слънцето, ще излезем извън равнината на земната орбита и ще направим гравитационна маневра около нашето светило. Тази траектория се нарича овърсан, да наиш…
След половин година Ганев, напълно забравил за клиентски оплаквания и за Самоковската митница, се настани зад щурвала на кораба и две седмици по-късно вече се канеше да забие българския флаг на спътника на Юпитер Амалтея.
– Малка крачка за един човек, ъъъъ – дръжката на знамето не искаше да влиза в леда – да му…
Тук Българската телевизия прекъсна прякото предаване от системата на Юпитер и пусна „Шуми Марица“ в изпълнение на Зис.
Валентин Д. Иванов
Мюнхен, 8.02-8.03.2019 г.

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Кафе и шоколад или ако Константинопол не беше паднал


Алтернативно-исторически разказ, написан преди почти две десетилетия за съдбата на едно семейство във версия на историята, в която България е велика. Но величието на страна не означава непременно щастие за хората, които живеят в нея. Великите империи изглеждат добре само в атласите. Разказът не е публикуван никъде до сега.

* * *
1. КАФЕ

Поручик Костадинов отпи глътка блудкава течност. Въпреки войната, в хотел „Адлон“ би трябвало да предлагат по-хубаво кафе. Заради любовта към кафето – небългарска напитка от Етиопия или Бразилия вместо чайник със запарка от шипки – в София често шушукаха зад гърба на Костадинови. Таткото го харесваше от младините си, когато се подвизаваше като консул в Ню Йорк и кръстосваше шпаги с пинкертоновците на американския президент.
Костадинов топеше устни в ечемиченото кафето и гледаше с неприязън немците наоколо. Кой можеше да гарантира, че Стоян, най-големия му брат, не е застрелян от русия келнер, а вторият, Атанас – от младежа, който продава вестници?
Това идване в Берлин бе струвало всяко петаче, спестено за четири месеца товарене на въглища в Константинопол.

***

Ежедневно Георги ходеше до кафенето пред Мадридския кралския дворец. От непрестанния глад той разви амнезия, не беше сигурен дали Ана-Мария е родена през март или април. Помнеше само, че когато празнуваха последния път, беше студено и валеше сняг.
Изтощението пощади спомена за раздялата им преди падането на Варна. Червените завладяха Царево и Констанца. От полка остана един батальон, снеха ги от фронта за преформиране. Георги измоли два дни отпуска от началника-щаба и замина за Созопол, където Ана-Мария живееше сама в лятната къща на покойните си родители.
На следващата сутрин те бяха във Варна, където мачтите в залива оредяваха. Георги най-напред опита официалните канали – семействата на офицерите подлежаха на евакуация.
– Списъкът е дълъг от тук до Солун, – каза му тиловакът от щаба на барон Цветанов. – Като нея са милион, майорските жени и дъщери са хиляди, генералските – стотици.
Георги го погледна свирепо. Офицерът се смути, скъса листче от бележника си и написа нещо.
– Кажи, че аз те пращам. Приготви злато, колкото имаш. Бог да е с вас.
Три дублона отидоха за подкуп на мичмана, чието име му бе дал тиловакът. Контрабандистът открито огледа Ана-Мария. Само съзнанието че от тоя мошеник зависи оцеляването на съпругата му и знанието, че няма да пътуват със същия кораб спряха Георги да не поиска удовлетворение.
– „Царица Ивана Благородна” отплува за Константинопол след час. – Каза мичманът докато попълваше документите.
Ана-Мария се качи на борда минути преди да вдигнат трапа. Наоколо се блъскаха безброй нещастници. Георги беше имал три жълти монети повече от тях.
– След края на войната, по обяд, на вашия рожден… – извика поручикът от пристана.
Корабът се отдалечи от кея, препълнен с царски офицери. Ана-Мария отвори уста, той се опита да прочете отговора по устните й, но не успя. Няколко осемдюймови снаряда разпениха водата. Пътниците се втурнаха настрани от перилата, изпращачите се разбягаха. Георги остана на пристана, прав и сам.
За двете години след края на войната испанските улици се изпълниха с американци, забогатели за сметка на европейското клане: жени с неприлично къси рокли, арогантни мъже. Георги бродеше сред тая паплач и мислеше как предната вечер той, доблестният български офицер, трябваше да открадне риза, защото неговата беше протрита на врата.
До края на април оставаха осем дни и всеки един от тях можеше да бъде рожденият ден на съпругата му.

***

Костадинов освободи таксито пред входа на Тюйлери. Предиобедната разходката из парка щеше да го настрои за романтичния жест към миналото по-добре от всяко старо писмо. Десет години след войната, неизвестно колко преди началото на следващата, той реши да дойде именно в Лувъра. Избираше различни места за поредната „срещата“ с изчезналата си съпруга, с която така и не се разбраха къде да се срещнат в суматохата преди тръгването. Писмата до роднини, обявите във вестниците – нищо не помогна.
Миналата година Георги посрещна рождения ѝ ден с чаша кафе в Берлин до хотел „Адлон“. Изкушаваше се да наруши правилото си и да замине за немската столица. Германия го привличаше със свободата, с изчистения функционализъм на арт-деко-то и с новата вълна политици, които ратуваха за преразглеждане на мирния договор от Фонтенбло. В последния момент реши да остане в Париж.
Ако беше тръгнал за Берлин, след „срещата“ щеше да се разходи из музеите, да иде в бирариите, където се събираха националсоциалистите на Адолф Хитлер. Нещо свързано с тях караше Георги да се тревожи за бъдещето. Редакторите на „Чикаго Трибюн“ споделяха опасенията на своя кореспондент. Все по-често му поръчваха материали за немската политика, вместо за Червения Рим.
Войната можеше да почака. Сега Костадинов се наслаждаваше на безгрижието.
Пред входа мрачен арабин пестеливо разливаше кафе. Георги поръча чашка, помириса я, и като вдигна глава, видя Ана-Мария да тича към него с разперени ръце.
2. ШОКОЛАД

– В Берлин, до хотел „Адлон“! – Извика Ана-Мария.
Няколко водни стълба се изпречиха между кораба и Георги. Тълпата завлече жена му назад. Изпращачите също се разбягаха.
Повече взривове нямаше. На пристана остана единствено мъжът й. Ана-Мария го гледа, докато той не се превърна в тъмнозелена чертичка.
– Госпожице, извинете за нахалството, – заговори я миловиден мъж, на възрастта на Георги. – Не споменахте Берлин?
– Там ще се срещнем със съпруга ми след края на войната.

***

Мадам Костадинова разви бонбона. Не беше виждала подобна сладост от предвоенните приемите у княз Поповски. Те изписваха шоколадите от Швейцария. Повечето от гостите предпочитаха подсладените разновидности, а Ана-Мария – по-горчивите.
Фон Ризен беше запомнил това от разказите ѝ на “Царица Ивана”, и в Константинопол я покани в немски ресторант, където поръча купа шоколадови бонбони. Сервитьорът-германец не помръдна вежда, не случайно преди войната половината му колеги в Европа бяха немци. Наоколо, обясни фон Ризен, несмутени от нищо, вечеряха дипломати и шпиони.
– Повечето са и двете, – допълни той.
Младата жена внимателно отхапа ъгълчето на бонбона. Марципан. Преди войната купата щеше да бъде пълна с истински шоколад.
– Харесва ли ви, Ана-Мария?
Тя възторжено кимна.
Германецът говореше български без акцент. Прадядо му постъпил на българска служба при Симеон Трети, когато Царството се отваряло към Запада. От тогава семейството му живееше в България. Бюргерският здрав разум помагаше фон Ризенови винаги да заемат високо положение. Войната не им попречи, но в първите дни на българската революция те изнесоха от София скъпоценностите си с дипломатическа поща.
Ана-Мария най-после се нахвърли върху марципаните. Когато се нахрани и кръвта се спусна в стомаха й, жената подробно разказа как чудесният ѝ съпруг я спасил от червените. Фон Ризен я гледаше в очите и задаваше необходимите въпроси в паузите, през които Ана-Мария подреждаше обърканите си мисли. В два следобед немецът я настани в най-луксозния хотел на Константинопол и се отправи към местното представителство на Ризенбанк, собственост на клона на семейството, който никога не беше напускал Фатерланда.

***

Вилхелм вкара в стаята количка за сервиране с купа шоколадови бонбони – неизменна откакто мадам Костадинова прие предложението на му да изчака мъжа си в къщата на фон Ризен в Бабелсберг. Въпреки че не искаше да си признае, тя най-напред пресметна до кога ще ѝ стигнат двата дублона, които ѝ беше дал Георги.
Разкошът у тях не я изненада. Ана-Мария заподозря, че домакинът е роднина на Кайзера.
На третия ден Вилхелм се поинтересува дали мадам не желае да разгледа Сан Суси. Вековната царственост на двореца не можеше да бъде изтрита от една война.
– Честит рожден ден! – Фон Ризен ѝ подаде пакетче с розова панделка.
Вътре се спотайваха обици с диаманти.
– Колко сте мил!
Ана-Мария го прегърна. Косите ѝ погалиха лицето му. Германецът се смути и леко се отдръпна, което не остана незабелязано за младата жена.
– Трябва да сте красива пред съпруга си. Разпоредих да приготвят колата за десет. От тук до Берлин са два часа път.
Шофьорът я поздрави докато товареше сандъка с багажа й. Фон Ризен беше наредил прислугата да говори с гостенката на френски, защото знаеше, че тя го владее свободно. Ана-Мария се усмихна и се запита как за няколко месеца е натрупала толкова вещи. Напусна България само с една ръчна чанта.
Автомобилът тромаво пореше веригата от бежанци, които прииждаха от Берлин. Хората се отдръпваха и се взираха в пътниците с нетипично за германците любопитство. Ана-Мария и Вилхелм избягваха да ги гледат в очите.
Закъснялата пролет ги причакваше на всеки завой. Цъфтяха липи и рози. Костадинова си спомни как празнуваха шестнадесетия ѝ рожден ден в Бургас и за пръв път срещна напетия курсант Костадинов от кавалерийското на Негово Величество училище. На следващата вечер той се опита да я целуне и получи плесница.
Фон Ризен отвърна на неволната ѝ усмивката. Ана-Мария се протегна и го погали по ръцете.
– Вие сте истински приятел и джентълмен. – И двамата знаеха за безбройните български благороднички, които се препитаваха по най-безчестен начин по европейските улици. – Няма повече да ви бъда в тежест.
Германецът понечи да възрази, когато изпод торпедото заизлиза черен дим.
– Какво става?
– Каквото и да е, Ана-Мария, обещавам ви, че по обяд ще бъдете пред „Адлон“.

***

В Берлин пиеха горещ шоколад и се качиха на влака с кожени палта. Във Франция останаха по спортни сака. След испанската граница Ана-Мария се осмели да си облече лятната рокля от оранжев сатен, специално ушита за срещата с Георги. Годината в Германия я отучи от истинска топлина. Напразно фон Ризен заповядваше да носят на гостенката горещи тухлички в мъхести хавлии. Ана-Мария мръзнеше непрекъснато.
– За мен кафе, – поръча фон Ризен. – За вас?
– Както винаги.
– Шоколад за дамата, моля.
Ана-Мария се колебаеше между Париж и Мадрид. Жалко, че така и не успяха да се разберат с Георги преди раздялата.
Фон Ризен попиваше с поглед лицето й, сякаш я виждаше за последно. Зад прозореца се редуваха селца и лозя.
Келнерът, немец разбира се, нали войната беше свършила, им донесе поръчката. Ана-Мария отпи глътчица и пресрещна погледа на фон Ризен.
– Вилхелм, обичате ли ме?
Немец, но роден в България, той не умееше да крие чувствата си.
– До дъното на душата си.
– Искате ли да се върнем?
– Вярвате ли, че миналата година не повредих нарочно колата?
– Вярвам ви. – Ана-Мария докосна ръката му. Фор Ризен погали пръстите й. – Ако Георги беше в Берлин, щеше да се срещнем на следващия ден. Той не би си заминал веднага. Но вие не отговорихте на въпроса ми.
– Иска сърцето ми. А мъжа ви?
– Бях на шестнадесет, родителите ми починаха, бях сама. Той бе напет поручик. И не познавах вас.
– Благодаря, Ана-Мария. Но нека да продължим. – Немецът у фон Ризен взе връх. – “За да дойде пролетта трябва зимата да свърши”.
– Както винаги, вие сте прав, Вилхелм. Нека най-напред да намерим Георги.
3. РОЖДЕН ДЕН

Кафето се разля по костюма на Костадинов. Арабинът се развика да му платят счупеното. Ана-Мария се задави в сълзите си.
– Запознайте се, – накрая каза тя, – новият ми съпруг Вилхелм, синовете ни Фредерик и Волфганг.
Едва сега Георги забеляза фон Ризен и гувернантката с пеленачетата.
Отпратиха бавачката в хотела и потърсиха кафене.
– Какво ще обичате? – Попита келнерът на френски, с немски акцент.
– Шоколад за дамата… – Започнаха мъжете едновременно.
– Моля, поръчайте вие – отстъпи фон Ризен.
– Шоколад за дамата, кафе за мен и…
– Две кафета.
Чуваха се само разговорите около съседните маси.
– Търсих те пет години! – наруши мълчанието Ана-Мария.
Георги погледна към фон Ризен.
– Вилхелм знае всичко.
– Видях ви в Берлин. Заедно.
Фон Ризен извади лулата си.
– Защо не се обади?
– Видях ви заедно и в Мадрид.
– Но защо не се обади?
– Бях беден емигрант от България. Минаха години докато… – Костадинов разпери ръце.
Келнерът донесе шоколада и кафетата.
– С Вилхелм се запознахме на кораба – обясни Ана-Мария. – Той ми предложи закрила. Без него бях загубена.
– Съжалявам, че позволих да преживееш всичко това. Да останем в България щеше да бъде краят. Нямаш представа…
– Имам. Чета статиите ти.
Фон Ризен най-после си запали лулата.
– Търсех те чрез Българското дружество в Берлин…
– Не ходя там. Приех германско гражданство.
Един ден за нас ще снимат филм, помисли Костадинов.
– Още кафе? – Попита келнерът. – Имаме чудесни еклери с шоколадов пълнеж.
– Не, – отсече фон Ризен.
– Днес сте мои гости. – Георги подхвърли предварително приготвена банкнота.
Всички се изправиха и припряно започнаха да се сбогуват.
– Почти забравих, – сепна се Георги. – Честит рожден ден!
Валентин Д. Иванов
Сантяго-Париж-Гаршинг, 2002 г.

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Уволнение


Разказ, алтернативна история, публикуван в сборника “Знойни хоризонти” (изд. „Аргус“, 2006). Съставители са Александър Карапанчев и Емануел Икономов, редактор е Емануел Икономов (под псевдонима Емилиян Малезанов).
Действието се развива в света на „Думи под вълните“ и описва откъде се е появила машината на времето, с която е променено миналото.

***

Повечето хора не могат да мислят. Не ме разбирайте погрешно – те са убедени, че мислят и всеки ден взимат десетки и дори стотици решения: „Стюардеса“ или „Слънце“, (1) кюфтета или кебапчета. По-лошо е, когато те си повярват, че от тях зависят другите: да пробяга ли взводът три километра за зарядка или да се скатае на спортната площадка, да се строи ли ротата в пълно бойно снаряжение на плаца за четири минути или не, и да излезе ли редник Марков в отпуска или да застъпи наряд.
И все пак такива хора не могат да мислят. Защото решенията им са само видимост. Ефрейтор Петров пуши „Слънце“ защото са му казали, че истинските мъже обичат силни цигари, а не защото ги харесва повече от „Стюардеса“. Старшини-школниците ни карат да бягаме сутрин защото дежурния по полк им е казал, че ще ги вкара в ареста ако не направим пет обиколки на плаца. Лейтенант Костадинов ни вдига по тревога след полунощ всеки път като се напие и жена му и не го пусне в къщи.
По-сложно е да се обясни защо редник Марков, който има разписана книжка в джоба, се въоръжава за караул.

* * *

Облаците ни обстрелваха с капчици дъжд. Вятърът се пъхаше в мокрите яки на униформите и заплашваше да ни отвее кепетата.
През тълпата, която скоро щеше да се превърне в строй, мина топчест офицер. Капитан Захариев, командир на дивизиона, пияница и крадец на служебна нафта. Умерено мислещ.
– Айде, Марков, айде служба не остана! – засмя се той и ме потупа по рамото.
– Още три месеца, другарю капитан.
– Утре-други ден като ви пратят да работите на металургичния комбинат, все едно че сте се уволнили – настоя Захариев. Останалите в караула наостриха уши. Повечето ни набори от два месеца гонеха мадамите на строежа, само нашата рота остана да дава наряди през ден докато новобранците се закълнат.
Захариев отмина. Какво му пука, че ние ще стоим цяла нощ отвън на дъжда? Отива си на топло в къщи при полата на жена си.
– Брато, колко ще е дълга задръжката тая година? – попита Маркуча. Немислещ. От Горна Оряховица. и висок като осемнадесететажен блок. Но ходи прегърбен, сякаш иска да се скрие под земята. Знае си, че винаги е в издънка. – Два месеца? Три?
Омръзнали са ми тия разговори.
– Колкото миналата година.
– Тогава беше до една седмица преди Нова година. Ама по-миналата – само до първи декември.
– Значи тази се пада до средата на януари.
– Да бе, точно така ще стане. – Намуси се Маркуча, запали една „Арда“ без филтър и ми обърна гръб. Глупак, няма да успее да я допуши преди да ни строят.
От малкия плац, където всеки момент щеше да започне развода на караула, се виждаше добре КПП-то на полка. Почти пред самия портал беше спрял зелен „Москвич“. (2) От него излезе цивилен с провиснало шкембе и се ръкува с капитан Захариев.
– Караул, строй се! – изкомандва от левия фланг някакъв залюхан старшина-школник, от немислещите. Ние се размърдахме като бременни хлебарки, дрънчейки с автомати, каски и паласки. Както предположих, на Маркуча му се наложи да изхвърли генералски фас.
Миришеше на мокър шаяк и кисело зеле.

* * *

Преди да застъпя на пост вятърът се усили, разгони облаците и дъждът спря. Чинарите около авторемонтната работилница шумно се разделяха с последните си листа. В такова време проверяващият можеше да ти дойде под носа и да те хване в каквато си ще издънка. Поне ако ме острижат сега и после ни задържат до Нова година, косата ми ще има време да порасне за увото. Но ако ни пуснат по-рано, ще се появя в цивилизацията лъснат като тиква за печене.
До края на смяната ми оставаше четвърт час, когато от към пътя се чу бръмчене и присветнаха фарове. Такива номера в поделението правеше само командирът на химическата рота старши лейтенант Николов, със зачатъци на мислене. Но му липсваше перспектива и мислите му се простираха до това как да надхитри поредния нещастник, назначен на някой от далечните постове. Последно беше заобиколил поделението с личната си кола, една синя „Застава“ (3) с очукани калници, спрял на няколко километра по-нататък по пътя към града, и се върнал пеш. Новобранецът едва не го застрелял. Значи имаше надежда един ден той да се окаже напълно мислещ. Новобранецът, не Николов.
Сега старши лейтенантът беше в дивизията на курсове, а от останалата офицерска сволоч (4) никой не беше способен дори на толкова изобретателност. За всеки случай застанах под лампата, да ме види по-добре проверяващият. Точно обратното на онова, което бих направил, ако наистина пазехме нещо. Ама ние нали само се преструвахме че пазим.
Колата се приближи, вече можех да разпозная че е „Москвич“. С пробит ауспух. Зелен, както се оказа, когато тя спря пред портала. Врата се отвори и от нея се излезе капитан Захариев.
– Марков, отваряй, че братовчедът закъса. Трябва да продухаме карбуратора, няма да изкара до града.
Сигурно и братовчедът се отоплява с нафта. Отворих портата, колата мина покрай мен. Захариев се приближи, пак ме потупа по рамото. Взе да му става навик. От другата страна на оградата братовчед му спря да го изчака, сигурно не знаеше накъде да кара.
„Москвичът“ беше толкова стар и изгнил, че едно малко сътресение беше достатъчно за да се отвори задната врата. От вътре се посипаха парчета желязо и задрънчаха по асфалта. Капитанът се затича към колата, аз го последвах. Наведохме се почти едновременно. В първия момент дори не разбрах какво държа в ръцете си. Беше нещо тежко, желязно, плоско, и след падането на земята – мокро. Меч, към половин метър дълъг, в кожена калъфка.
– Дай тука – Захариев го издърпа от ръцете ми. – Братовчедът ги прави от ресьори (5) и ги продава на колекционери.
Скоро пристигна смяната, а когато след полунощ пак застъпих на пост, от зеления „Москвич“ нямаше и следа.

* * *

– Минчо, като влезем в селото, завий надясно. От там поделението се вижда най-добре.
„Мерцедесът“ послушно намали, почти без да ляга върху предната ос. Активно окачване. Какво ли не измислят германците. Моят шофьор внимателно заобиколи дупките, знае си интереса, и пред нас се показа в цялата си хубост центърът на селото.
Не бях идвал тук от петнадесет години, когато след уволнението ни закараха с една воняща „Прага“ (6) до гарата в града. С това Родината ми се отплати за двадесет и седем месеца вярна служба.
Селото беше западнало наистина, а не заради ниските облаци, от които ръмеше противен дъждец. Гадно време тук бях виждал и преди, но сега мястото отблъскваше не заради него, а с усещането за разруха. Нямаше ги дядовците, които постоянно кибичеха на площадчето и играеха табла. Магазинчето, от което си купувахме вафли и мед на път за танковия полигон, беше затворено. Рамката на счупената му витрина зееше като квадратна паст на митично чудовище, а от ъглите й стърчаха стъклени зъби. Талашитените рафтчета, на които едно време се кипреха два-три вида цигари, се търкаляха на пода, начупени на парчета. Тук някога царуваше продавачката Гинка, героиня на безброй войнишки сънища.
Скрити под навеса на КПП-то пушеха двама офицери. Малко по-навътре беше паркирана зелена джипка, а зад нея – прашен Джуган. (7) За петнадесет години в армията сигурно не бяха станали никакви „Праги“. Капакът на ЗИЛ-а беше отворен и вътре се ровеше шофьорът. Ако човек не забележи новата натовска униформа на зелено-кафяви петна и тревата, избуяла в пукнатините на асфалта, сцената можеше да се случва в деня на моето уволнение.
Военните ме зяпаха с откровена неприязън докато излизах от „Мерцедеса“.
– Майор Петков – представи се по-старшият. Гласът му ми звучеше познато. Може да е бил лейтенант, когато аз отбивах службата си. – А това тук е капитан Денчев.
– Станимир Марков – кимнах им отдалече. – Документите във вас ли са?
Петков отвори папката, която до сега стискаше под мишница, и извади един лист.
– Стоянов, – обърнах се към адвоката ми, който най-после беше измъкнал дебелите си телеса от колата. – Провери го.
Той приглади плешивото си чело с ръка и се зачете като бързо мърдаше устни.
– Приемо-предавателен протокол… Така… Всичко е наред.
Извадих от вътрешния джоб „Паркера“ си, сложих листа върху капака на колата и се разписах. Капитанът изглежда забеляза златния писец, погледът му се залепи за писалката в ръката ми.
– Няма ли да проверите сградите? – попита майорът.
– Няма нужда. След… – погледнах часовника си – тридесет минути ще пристигнат булдозерите.
Той ме загърби и извика:
– Сержант, снемай карула!
От портала чудесно се вижда малкия плац на поделението, където едно време се правеше развода на наряда. Сега там се бяха струпали десетина войника. Три поста и разводач. Сержантът изкомандва нещо, но в същия момент шофьорът на Джугана хлопна капака на мотора и аз гледах като в нямо кино как войниците се строиха в колона по двама и бавно, провлачвайки крака по мократа земя, замаршируваха към насам.

* * *

Строителите наистина пристигнаха след половин час. Точна фирма, с тях работя от две години и никога не са ме подвеждали. Затова им възложих екоселището. Главният архитект на фирмата Стаменов, човек на моята възраст, ентусиазирано обясняваше накъде ще гледат прозорците на еднофамилните къщи, колко голям ще е басейнът и какво ще е покритието на тенис кортовете. Стоянов само цъкаше с език и се криеше под чадъра си. Сигурен съм, че на ум пресмяташе предполагаемите печалби и преценяваше дали е поискал достатъчно голям хонорар.
Докато обиколим веднъж поделението, дъждът спря, а работниците инсталираха автокран и свалиха от полуремаркетата два булдозера.
– Започнете от тук – посочи им той сградата пред нас. – Има ли в това село място, където човек може да изпие едно кафе?
– Да, в колата ми. Минчо, донеси термоса.
Преди да съм свършил, пред нас се появиха три пластмасови чашки с ароматна течност и плоска бутилчица с коняк. От време на време шофьрът ми получаваше пристъпи на съобразителност.
– За вкус – налях по няколко капки от коняка в кафетата. – Наздраве!
– Дзън! – засмя се архитектът. – За строежа!
Едва успяхме да отпием по глътка, когато от полуразрушените сгради на поделението се чу вик.
– Стой! Стой!
Булдозерът, който вече застрашително се беше засилил към на някогашната авторемонтна работилница, замря. Из зад стената изскочи работник. От далече се виждаше, че е мургаво циганче, на не повече от двадесет години. В ръцете си държеше нещо продълговато.
– Аз такова, по малка нужда – заобяснява той, като се приближи към нас. – И вътре…
– Асенчо, дай ми това! – нареди Стаменов и пое странния предмет. Отупа праха от него, стисна го в двата края и без видимо усилие ги раздалечи. Показа се ослепително острие.
Привет от капитан Захариев и братовчед му със зеления „Mосквич“.
– Спрете! – извиках аз и се затичах към сградата на работилницата. Архитектът ме последва, а някъде далеч назад се чуваше тежкото фучене на Стоянов. Вратата беше заключена с ръждив катинар, а не ми се обикаляше сградата да търся от къде в нея се е промъкнало цигането. – Кирка, дайте ми кирка!
Кирка не се намери, но един от работниците дойде с лост. Изтръгнах го от ръцете му и собственоръчно разбих вратата.
Озовахме се в помещение, оглозгано до бетон. Военните бяха демонтирали всичко, липсваха дори металните ъгли по ръбовете на каналите. Макар че последното по-скоро беше дело на Асенчовите роднини.
– Тук има нещо странно – обади се Стаменов някъде отляво. Някога там беше складът за резервни части. Тръгнах нататък.
По средата на малката стаичка блестеше лъскав куб. Не много по-голям от кутия за седемнадесетинчов монитор. Дъното му се намираше на около половин метър над циментовия под и на пръв поглед нищо не го поддържаше. От другата страна добре се виждаха краката на архитекта, обути в сини дънки и кафяви работни обувки „Катерпилър“.
Инстинктивно вдигнах поглед към тавана да видя на какво е закачен кубът.
– Не, не виси на нищо. – потвърди подозрението ми архитектът. – Нито има подпори отстрани…
Наоколо се търкаляха още десетина меча, досущ като този, които Стаменов държеше в ръцете си, или като онзи, който преди петнадесет години изпадна от раздрънкания „Москвич“ със запушени жигльори.
Последва взрив.

* * *

После Стаменов обясни, че става дума за имплозия. Противно на експлозиите, при които взривната вълна е насочена навън, при имплозиите тя се разпространява навътре.
– Най-често се случва – продължи архитектът. – когато се спука монитор от старите, с катодна тръба. Вътре в тях има вакум и при имплозията въздухът се опитва да го запълни.
– Искаш да кажеш, че сега имаше имплозия, защото кубът изчезна и на негово място се образува вакуум? Като в космоса? Или като в стар кинескоп? – Попитах за всеки случай.
– Факт е, че го няма. А го видяхме всички: ти, аз, Стоянов… И Асенчо.
– И мечовете ги няма.
Архитектът вдигна рамене:
– Освен този, който беше в ръцете ми.
До четири следобед обикаляхме из склада, очаквайки кубът да се появи отново. Стаменов нареди на хората си да започнат разрушаването от другия край на поделението, а на циганчето заповяда да наглежда мястото на всеки петнадесет минути и да си държи езика зад зъбите, ако не иска утре да остане без работа.
– Не мога да чакам повече – казах на архитекта. – Имам делова среща в града след два часа. Не пипайте тази сграда докато не ви наредя.

* * *

Лъскавият куб изчезна завинаги и в края на краищата трябваше да съборим старата авторемонтна работилница. Сега на нейно място се кипри малка къщичка с две стаи, в която живее семейство пенсионирани англичани от Нюкасъл. Понякога се питам дали това не беше групова халюцинация и единствено мечът, който виси на стената в офиса ми ме убеждава в обратното.
(1) Марки български цигари от преди 1989 година.
(2) Марка съветски леки автомобили.
(3) Марка югославски леки автомобили, произвеждани по лиценз на ФИАТ.
(4) Русизъм, от сволочь – измет.
(5) Ресор – листова пружина, често използвана в окачването на леки и товарни автомобили преди 1980 година. Захариев произнася думата с диалект.
(6) Марка чехословашки камиони с повишена проходимост, с колесна формула 6×6.
(7) Неофициално „прозвище“ на ЗиЛ-157, съветски камион с повишена проходимост, с колесна формула 6×6.

Leave a comment

Filed under alternate history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, science fiction, Uncategorized

България – родината на слоновете: виц за чукчите, еволюцията, социалистическия реализъм и „Разказвачът на приказки“


Говорят си двама чукчи.

– Алкохолизмът не е нашият метод. Пияният чукча представлява жалко зрелище.

– А ти забелязал ли си, че ние се развиваме? Преди сто години чукчата падал като отсечен от половин чаша. А сега нищо ни няма, държим се. Скоро ще догоним руснаците.

– Не можем ги догони, Те също… еволюционират.

– При това – с изпреварващи темпове.

***

Това е мой мнооооого свободен превод на един диалог от „Родината на слоновете“ – алтернативноисторически роман от Олег Дивов.

Интересното в тази книга – въпреки или може би поради добре разкритата алкохолна тематика – е положителния подход към бъдещето. Дивов го оправдава и постига чрез фантастичното допускане, че мамонтите са оцелели на Чукотка и в Якутия. Нещо повече, те са като кучетата, но по-добри, и общуването с тези големи и мъдри животни прави и хората по-добри. По-добри, отколкото сме в нашата времева линия без мамонти. В резултат се е получило почти утопично общество – ако не в рамките на цялата планета или на отделно взета държава, поне в рамките на едно чукотско стопанство за отглеждане на мамонти. По атмосфера, като изключим алкохолната тема, романът изненадващо прилича на ранните книги от серията за „Пладне, 22 век“ на братя Стругацки.

За да обясни утопичния си модел Дивов привлича мамонтите, Стругацки – великата теория на възпитанието. А ние с Киро (барабар Петковци с мъжете*) привлякохме приказките.

Тук (нескормно*) ще завърша с това, че нашето безсмъФно произведение „Разказвачът на приказки служи на нравите“, с който започва цикълът ни за Приказничеството, открива (съвсем незаслужено*) антологията „Фантастивал в Европолис“, издание на Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“. Томчето е първи номер от поредицата за българска фантастика.

Може да си я поръчате тук:

http://choveshkata.net/blog/?p=6805

http://choveshkata.net/blog/?page_id=180

Приятно четене!

——-

* Автор на текстовете в скобите е моята съвест. От която се разграничавам (за малко*).

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Сензационно разкритие: За пръв път българин участва в конвент за фантастика през 1954 година! Но кой е той?


В новия брой (17, 2018) на фензина „Тера фантастика“ четете записките на Ян Янсен за Тверпкон 1954. Най-интересното в тях е, че авторът споменава за български участник!
Натъкнах се на тези записки преди около година на Ерокона 2017 в Дюселдорф. Те бяха публикувани в немския фензин „Clocking Counter“, (брой 27, 2017), издаван от Уайт фон Волф.
Остава загадка кой е българският участник. В онези години, в разгара на Студената война, вероятно не е било безопасно името ти да се свързва с упадъчна западна литература.
Не знам къде и кога ще бъде достъпен новият брой на Терата, но вероятно ще може да си го купите от Генерала на предстоящия Булгакон (21-09.2018, комплекс „Копривки“) или ако пишете във форума на клуб „Иван Ефремов“.

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, science fiction

My Review of “Burning Paradise” by Robert Charles Wilson at Europa SF


You can read my review of “Burning Paradise” by Robert Charles Wilson at Europa SF: http://scifiportal.eu/burning-paradise-by-robert-charles-wilson-a-review-by-valentin-d-ivanov-bulgaria/

* * *

I had Burning Paradise in my sight for a while . . .

. . .

To summarize, Burning Paradise offers mysterious premise, drive and suspense, character depth, and rich language – all the constituents of a good novel. It is probably not on par with the best work of R. C. Wilson, but I found it a great read.

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Book Review, book reviews, алтернативна история, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

„Целият свят в ръцете” – нов сборник с българска фантастика от Янчо Чолаков


Сборникът „Целият свят в ръцете” включва дванадесет произведения на Янчо Чолаков.

Едноименната повест ни отвежда в Древен Египет, по времето на Цезар и Клеопатра. Античните цивилизации се отварят една към друга, докато героят Птолемей прави тъкмо обратното – предприема бягство навътре към себе си…

Псевдоисторическият роман „Цялата слава в историята” ни запокитва в една Испания с измислена география, където абсолютизмът се надига с пълна сила. От романтични подбуди дон Тихо Лаутада се оказва начело на въстание, което дори не е негово… когато открива, че е изправен пред решителния избор „революция или еволюция”, а от това зависят съдбините на твърде много хора.

Едни от най-интересните творби в книгата са киноповестите „Авантюристът” и „Авантюристът се завръща”. Те изследват докъде се простират границите на творческото въображение и опасностите, които се пораждат при контакта между болезнените фантазми и всекидневната реалност. Авантюриста ще извърши чудеса, за да опровергае прозвището си, но дали няма да травмира до крайност психиката си…

Разказът „Златният демон” е създаден в творческа опозиция на „Златният бръмбар” от Едгар Алан По.

Любовта и други самонавивки” е пародийно изследване на ухажването като самоцел и кич.

Вездесъщият” е твърда научна фантастика с неочаквана гледна точка към проявите на левия екстремизъм в бъдещето.

Броенето до десет” – сюрреалистичен текст със своеобразна структура, в който въображаемото пътешествие се преплита с носталгията към детството и изгубената невинност на човешкото същество, напуснало своята люлка – родната Земя…

5+2=Чудо” и „Изцеления” са две модерни притчи за Христос, които шокират с парадоксалност и смела трактовка на евангелските мотиви.

Цикълът „Фрагментарна книга” съдържа избрани миниатюри и мисли, писани през различни години от автора.

Корица: http://i3.helikon.bg/products/9166/18/189166/189166_b.jpg

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Book Review, book reviews, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

“The Long Earth” by Terry Pratchett and Stephen Baxter – A review by Valentin Ivanov


Stephen Baxter is an old favorite of mine. I discovered his writing on uchronia.net – the bibliography of alternate history: ”First to the Moon”, “Prospero One”, “Anti-Ice”, and of course the excellent novel “Voyage” made me follow his work.

I was surprised to learn that he has collaborated on a parallel Earths novel with Terry Pratchett. To me, Pratchett was the prototypical fantasy writer but then I remembered that he managed to write books about economy, politics and whatever else you can think of, all under the disguise of fantasy, and I was less surprised.

Eventually, I got my hands on a second-hand copy of the first book…

For more: http://scifiportal.eu/the-long-earth-by-terry-pratchett-and-stephen-baxter-a-review-by-valentin-ivanov/

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Book Review, book reviews, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Българска фантастика в чужбина / Bulgarian Speculative Fiction Abroad


Повестта „И попита войникът“ (“Asked the Soldier, “Who Called Me?””) на българският фантаст Янчо Чолаков беше публикувана в NAMELESS Digest No. 3:

http://www.amazon.com/Nameless-Digest-S-T-Joshi/dp/0988172828

http://www.jasunnistore.com/nameless-digest-issue-3/

„И попита…“ може да се прочете не български в сборника „Тринайсетте цвята на дъгата“, който е достъпен на: http://chitanka.info/text/28486-i-popita-vojnikyt-koj-me-povika

Преводът е на Калин М. Ненов (http://kal.zavinagi.org/) от Човешката библиотека (http://choveshkata.zavinagi.org/blog/). През последните години той се превърна в главен износител на рево… исках да кажа, на българска фантастика в чужбина.

Видео-трейлър на книгата може да се види в Youtube: http://www.youtube.com/watch?v=yGt0ToQM_Sw

Повече за Янчо Чолаков може да прочетете на профила му в българското фантастично уики (http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%AF%D0%BD%D1%87%D0%BE_%D0%A7%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2), поддържано от Григор Гачев (www.gatchev.info/) и на профила на Янчо във Facebook (https://www.facebook.com/yancho.cholakov).

Не на последно място, предишният брой на списание NAMELESS също е представен в Youtube: http://www.youtube.com/watch?v=UB_n36yUE6k

Поздравления за Янчо, Калин, и всички, които са помогнали „И попита войникът…“ да бъде публикувана на английски!

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Book Review, book reviews, Bulgaria, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

Алтернативната история – сираче с три мащехи


Публикувам пълния текст на моята обзорна статия за алтернативната история, която за пръв път се появи в сп. „Тера Фантастика“, бр. 2 от 1999 год, в рубрика Фантастология.

* * *

Алтернативната история – сираче с три мащехи

Валентин Иванов 1

1 Наш кореспондент в Аризона.

Алтернативната история изследва нереализираните възможности на миналото и се концентрира върху предполагаемите последици от едно или повече исторически събития, които биха могли да протекат по различен начин. Понякога промяната се дължи на пътуване във времето, понякога авторът постулира, че определено историческо лице е взело друго решение, или дори причината за отклонението изобщо не се споменава. Произведенията от жанра на алтернативната история се открояват с интереса към отражението на тези изменения върху историческия процес, със стремеж към достоверно следване на логиката на историята и е вътрешна непротиворечивост. Разбира се, това обикновено се постига в много малко творби – само най-добрите. Както казва Уил Шатърли, няма правилни алтернативни истории, има само вероятни.
Въпреки многобройните опити, главно в Интернет, не съществува общоприета дефиниция за жанра. Най-общо алтернативната история описва свят, който до определен момент има история, идентична с нашия. Този момент трябва да предхожда написването на произведението. Алтернативната история трябва да се разграничава от паралелната история, в която няма общ етап, секретната или ретроспективната история.
Жанрът черпи от три извора – историческата литература, съвременния роман и, разбира се, научната фантастика. От една страна такова многообразие обогатява, а от друга размива границите на алтернативната история. Понякога до такава степен, че тя става неразпознаваема. До неотдавна много малко книги имаха на корицата си думите “алтернативна история”. Едва напоследък издателство DelReу започна тази практика. В която и да е книжарница повечето книги от този вид могат да се намерят на щандовете за фантастика (Voyagе от Стивън Бакстър, Кеllу Соuntrу от Бъртрам Чандлър, Island in the Sea of Time от С. М. Стърлинг). Има и книги, които стоят на полиците със съвременни романи, най-често до трилърите (Faterland от Робърт Харис, SS-GB от Лен Дейтън). Не на последно място алтернативната история може да се открие и сред историческите книги (For Want of a Nail от Робърт Соубъл), където тя обикновено има формата на научно съчинение. До голяма степен мястото е определено от жанровата принадлежност на автора. Едно откровение на Хари Търтълдав: “Писателите-фантасти я пишат (алтернативната история – б.а.). Тя използва силно научно-фантастична техника: промяна на едно нещо и екстраполиране оттам нататък.”
Трудно е да се каже кога е написано първото произведение в жанра. За палмата на първенството претендира дори Тит Ливий, който през I век от н.е. написва “Аb urbe condita”, в която Александър Велики живее достатъчно дълго, за да се обърне на запад, атакувайки Римската империя. Първият роман принадлежи на перото на Бенджамин Дизраели – “Тhe Wondrous Таle of Аlrоу” – и датира от 1833 г. В него Алрой, еврейски псевдомесия от XII век, постига много по-голяма популярност, отколкото в действителност. Първият алтернативен къс разказ, “P’s Соггеsроndenсе”, е написан през 1845 г. от Натапиел Хоторп и изследва вариации на различни събития, свързани с политиката и литературата от годините непосредствено преди това.
От по-късните предшественици на жанра внимание заслужава “Sidewise in Тimе” от Мъри Лейнстър, публикуван през 1934 г., където за пръв път различни реалности си взаимодействат. В романа “Lest Darkness Fall” от 1949 г. Л. Спрег деКамп пренася наш съвременник във времето на император Юстиниан, за да въведе в Римската империя модерна индустрия и икономика, предотвратявайки застоя на средновековието. Уорд Мур в своята книга “Bring the Jubilее” от 1953 г. ни запознава с един мрачен свят, където южните щати са спечелили гражданската война и Съединените Щати са бедна развиваща се страна, съществуваща в сянката на мощната Конфедерация и на Германския Съюз.
Връзката на алтернативната история с историческия роман е несъмнена. Дори моментът на разделяне с реалната действителност да е в близкото минало, писането на алтернативна история предполага добро познаване на събитията, значително изследване на икономическата, политическата, технологическата и културната действителност от периода, непосредствено предхождащ точката на отклонение. Самият избор на точка на отклонение обикновено не е случаен. Наистина, в историята има много събития, където нейната по-нататъшна посока е определена в резултат на избор между две или повече почти равновероятни възможности. Например прословутата загуба на заповедите на генерал Лий дава основа за една от последните поредици на американския писател Хари Търтълдав. Началото на първата книга, наречена “Ноw Few Remain”, датира от 1881 г. в свят, където американската гражданска война е известна като Войната на Отделянето, защото е завършила с победа на бунтовните южни щати. Америка е разделена на две и в Конфедерацията все още има робство. През 1881 г. южните щати купуват от мексиканската империя две северни провинции, което става повод за втора гражданска война. Във втория том, “Тhe American Front”, повече от тридесет години по-късно, когато Първата световна война започва, южняците се съюзяват с Англия и Франция, а северът – с Германия. Mного от героите в поредицата са реално съществуващи исторически личности: генералите Кастър, Джексън и Джеб Стюарт, младият Теодор Рузвелт и възрастният експрезидент Линкълн. Поредицата въвежда читателя в сложна плетеница от политически и психологически конфликти, от които се ражда един свят, много различен от нашия. Една малка промяна, като намирането на изгубените заповеди, е като камъче, хвърлено във водата – то самото създава вълни, а и всяка пръска също създава свои вълнички. Например през 80-те години на миналия век военната технология вече е достатъчно развита, така че бойните действия се водят в стила на Първата световна война. Реално през годините преди 1912-а не е имало големи военни кoнфликти, в които новата тактика и стратегия да бъдат изпробвани. Така Втората гражданска война се превръща в същото, което Гражданската война в Испания беше за Втората световна война. Несъмнено това ще доведе до разлика в мисленето на военните експерти, в развитието на военната технология, което ще се отрази и в цивилния живот. Тази промяна наподобява тихите ходове в шахмата и точно нейното схващане демонстрира същността на добрата алтернативна история. Неслучайно Хари Търтьлдав има докторат по история и е специализирал върху Византия. Явно разбирането на историческия процес е универсално.
Със сигурност през последните години Хари Търтьлдав се утвърди като един от най-продуктивните, ако не и като един от най-добрите писатели в жанра. В неговата поредица “Worldwar”, която се планира в завършен вид да наброява седем тома, в разгара на Втората световна война се намесва нова сила. Нашествие на космическа цивилизация поставя край на света такъв, какъвто го познаваме, и налага създаването на нови и неочаквани съюзи, необходими за оцеляването на човечеството. Романите предлагат сложна многосюжетна и многопланова картина, раздвижена с цяла кохорта от герои, както хора, така и пришълци. Често пришълците са по-интересните. Поредицата представя сблъсък на две много различни култури – тази на пришълците, стара и свръхстабилна, и нашата – динамична и допълнително оптимизирана, за да посрещне необходимостите на световната война. За съжаление Търтълдав разочарова с ред изкуствени предположения, необходими да изравнят поне в известна степен шансовете на човечеството и много по-високата технология на извънземните, както и с многократните повторения на очевидни неща. Въпреки привидната си сложност поредицата е доста елементарно четиво с известна информативна стойност за събитията от първата фаза на Втората световна война.
Нед Кели е ирландец по произход, живял е в Австралия и се е прочул с легендарните си обири. Освен това Нед Кели е притежавал природна интелигентност, развито въображение и може би заложби да се превърне в австралийски Вашингтон. Това е предположението, около което австралийският писател Бъртрам Чапдлър изгражда романа си “Кеllу Соuntrу”. Историята неведнъж е показвала, че границата между разбойник и революционер може да бъде преминавана и в двете посоки. Истинският Кели започва пътя си някъде по средата между двете и до голяма степен съдбата му е предопределена от обстоятелствата, които го тласкат в едната или другата посока. Чапдлър добавя към характера на Кели няколко липсващи черти чрез образа на една реално несъществувала германска емигрантка. Еt Violа, в света освен Съединените Щати има и втори мощен център на парламентарна демокрация. Както се оказва, конкуренцията между тях не довежда до нищо добро и дори след войната във Виетнам се стига до размяна на ядрени удари помежду им, но самата идея заслужава внимание с потенциалните си възможности.
Известният писател-фантаст Л. Е. Модесит-младши също опитва перото си в жанра на алтернативната история в “Оf Tangible Ghosts”. Тук хипотезата всъщност има различен характер – с какво би се различавал светът, ако призраците наистина съществуваха? И читателят наистина се сблъсква с призраци в тая книга – част от тях са недосегаеми, метафизични. Но има и други призраци, напълно реални и несравнимо по-опасни, които са общи между нашия свят и света на книгата – призраци на плаща и кинжала, които винаги живеят в полумрака на историята. Модесит описва свят, в който Холандия, а не Англия, заселва новия свят, и където призраците и живите са обвързани в сложни взаимоотношения. Главният герой, пенсиониран колумбийски разузнавач и понастоящем професор в малък университет на север от столицата, е въвлечен в борбата между независимите вече холандски колонии и тоталитарната Австроунгарска империя. Макар това да е един много различен свят, внимателният читател може да долови познатата мозайка на събитията около началото на Втората световна война. Наред с “Тhе Маn in the High Саstle” (“Хюго” за 1963 г.) на Филип Дик това е един от най-добре написаните романи в жанра. Като повечето продължения, и втората книга от поредицата, озаглавена “Тhе Ghost of the Revelator”, разочарова.
За разлика от Модесит повечето писатели държат да не се отклоняват твърде много от действителността, защото именно неслучайната прилика с реално съществуващи лица и събития е интересна и дава уникална възможност за създаване на исторически експеримент. Робърт Соубъл е подходящ пример за това. “For Want оf a Nail” има вид на учебник по история. Какво би станало, ако американската революция не бе успяла и колониите продължаваха да бъдат част от Британската империя? На по-дълбоко ниво книгата поставя въпроса какъв би бил светът без либерално-демократичната традиция, създадена в Съединените Щати преди двеста години. Според автора една реалност, доминирана от по-консервативна промонархическа философия, е по-стабилна от нашата. Безспорно това е една от най-добре развитите алтернативни истории, с таблици за житния добив и числеността на населението, с биографии на политически лидери и карти на държавите.
Със своя псевдодокументален характер книгата на Соубъл е типичен представител на редица подобни съчинения, сред които и известният сборник “If it Had Нарреned Оtherwise. Lapses into Imaginary Нistoгу”, от 1931 г. Редакторът Джей Си Скуайър кани ред известни личности от това време да напишат есета на теми като победа на маврите в Испания и на Наполеон при Ватерло. Сред авторите е и самият Уинстън Чърчил, който по това време се е занимавал с журналистика. В неговото есе “If Lее Наd Not Won thе Ваttlе оf Gettisburg”, генерал Лий освобождава робите и Британия признава южняшката Конфедерация на Съединените Щати. Много военни списания публикуват на страниците си подобни статии, свързани с вариации на различни сражения, но обикновено оценката на последствията е ограничена до няколко параграфа или дори напълно е оставена на читателското въображение.
Съвременните политици не са лишени от амбиции в алтернативната история. Нют Гингрич, бивш професор по социология в Университета в Литъл Рок, Арканзас, и бивш лидер на републиканската партия в Конгреса, в съавторство с “наемния” писател-фантаст Уилям Р. Форсчън издаде през 1995 г. романа “1945”. Единственото достойнство на книгата, която се чете като военен репортаж, е, че изразява с успех ултраконсервативните виждания на автора си. Една година по-късно издателството се отказа от планираното продължение “Fortress Еuгора”.
Моментът на отклонение от реалната история обикновено е някъде в сравнително близкото минало. Това позволява на авторите да направят повече паралели с истинските събития, но също така и ограничава промените, които могат да внесат. Интересно отклонение от това правило е романът на Хари Търтълдав “А World of Difference”, където промяната е въведена в момента на формирането на Слънчевата система. Планетата Марс е малко по-масивна, което й позволява да поддържа по-дебела атмосфера. Това не се отразява по никакъв начин върху хода на човешката история до 1975 г., когато спускаемият апарат на сондата Викинг-1 е разрушен от живо същество, използващо инструмент. Надпреварата във въоръжаването продължава в Космоса, Горбачов е свален в резултат на преврат и към Марс едновременно политат американски и съветски космически кораби в стремеж да установят контакт с марсианските жители. За съжаление Тьртълдав не успява да оползотвори достатъчно добре тази интересна идея и твърде често сюжетът попада в познатите шаблони от времето на студената война.
Преди 65 милиона години е времето на динозаврите. За щастие на човечеството те не успяват да се приспособят към промените в климата. Тук поставя своето “ако” Хари Харисън. В неговата трилогия “Eden” динозаврите не само се приспособяват, но развиват интелект и милиони години по-късно се сблъскват с хората. Отклонението тук е в далечната праисторическа епоха, така че в книгите няма герои с познати имена, но обществото, доминирано от биологична мотивация, предлага питателна храна за мисълта.
Стивън Бакстър е на противоположния край на спектъра. Във “Vоуаgе” Джон Ф. Кенеди е тежко ранен по време на атентата през 1963 г., но оцелява, за да види кацането на Луната. По-късно американската космическа програма е поставена пред дилемата совалка или полет към Марс. Подтикната от голямата публична подкрепа за лунната програма, администрацията на Никсън избира червената планета. Книгата има характер на романизирана биография, така типична за Съединените Щати, на първия човек, стъпил на Марс – американската астронавтка Натали Йорк. Бакстър, който по професия е инженер, е извършил истински подвиг, стремейки се да придаде максимална достоверност едновременно на техническите детайли и на задкулисните политически процеси. За съжаление това не се е отразило добре на четивността на романа, който на много места звучи твърде сухо.
Много по-добър анализ на последиците от ранна научно-техническа революция прави бащата на киберпънка Уилям Гибсън в сьавторство с Брус Стърлинг. В романа си “Тhе Differenепсе Еnginе” те създават комплексен свят, в който Байрон и Индустриалната радикална партия управляват Великобритания и информационният век идва заедно с парните изчислителни машини на Чарлз Бабидж. Джон Кийтс е не друго, а компютърен хакер и очевидно в това също се крие поезия. Обаче зад привидните заигравания с парадоксите на променената история прозира темата за отчуждението като главна болест на компютърната култура. Това е една от добре написаните алтернативни истории, с многоизмерни характери и добре обмислен сюжет. Авторите отделят похвално внимание на детайлите.
Част от алтернативната история е написана като резултат от повече или по-малко прикритото желание да се пришпори техническият прогрес. И ако във ” Vоуаgе” Стивън Бакстьр жертва космическата совалка в името на марсианската програма, авторите на “Тhe Radium Leagueе” (http://www.primenet.com/ ~dhuffman/index.htm) почти насилствено принуждават Никола Тесла да направи за около двадесет години самостоятелно почти всички велики научно-технически открития на двадесети век. Подобен уклон е присъщ най-вече на някои от популярните в Интернет любителски страници, каквато е тази. Значителна част от страницата е посветена на развитието на технологията, което до голяма степен измества фокуса от логиката на историческия процес.
Друга крайност, неведнъж демонстрирана в жанра, е прикриването в една или друга степен на всякакъв национализъм или реваншизъм зад маската на алтернативна история, като се започне от Република Тексас или независима Калифорния и се стигне до великата Македонска и Френска империи.
Алтернативната история съзнателно е създавана като такава. Това поставя извън жанра много произведения, които са предсказвали по един или друг начин събития от бъдещето, каквито са например много от романите на Робърт Хайнлайн и Айзък Азимов, или дори единственият фантастичен разказ на Иван Вазов, озаглавен “Последният ден на XX век”. Известно време след написването им събитията в тях се, превръщат в минало за читателя. Такава ретроактивна история не бива да се причислява към жанра, защото в повечето случаи тя е създавана със стремеж да се предскаже бъдещето, а не да се направи литературно-исторически социален експеримент.
Тематичното разнообразие в алтернативната история е огромно. Ред антологии под редакцията на Майк Резник се опитват да обединят произведения, посветени на едни и същи хора и събития. Неуспелият второкласен актьор Джак Кенеди съживява кариерата си с ролята на капитан Кърк в разказа “ТЬе Кеnnedу Еntrprisе” от Дейвид Джеролд в сборника “Alternate Kennedis”. Лорънс Арабски, известен най-вече от едноименния филм, приема исляма и поставя началото на свещена война в “Jihad” от Мерседес Леки в сборника “Alternate Warriors”. За периода между 1992 и 1997 г. Майк Резник беше редактор на общо осем подобни антологии, сред които “Alternative Оutlaws”, “Alternativе Ргеsidets”, “Alternativе Тyrants”.
Алтернативната история не подминава и малкия екран. “Sliders” е телевизионен сериал, появил се за пръв път на станциите на Fox Networк през март 1995 г. След три не особено успешни сезона той беше прекъснат и подновен през 1998 г. на SciFi Channel за поне още един сезон. Във всеки епизод група от пътешественици начело с аспиранта по физика Куин Малъри посещава различна реалност – светове, в които Великобритания все още управлява американските колонии, САЩ е самостоятелна монархия, адвокатите са по-скоро наемни убийци, гениите са любимци на публиката вместо атлетите, динозаврите не са изчезнали или дори ледниковата епоха продължава до наши дни. Спътниците на Куин се сменят в зависимост от договорите на актьорите. Сериалът дебютира с участието на известния британски актьор Джон Рис-Дейвис (“Индиана Джоунс и Последният кръстоносен поход”), който по-късно се отказа от участие, недоволен от качеството на предлаганите сценарии. Четиридесет и пет минутните серии не позволяват задълбочено изследване на последиците от промените в историята и създателите на сериала често се увличат по повърхностни ефекти.
С развитието на Интернет в последните години много любители получиха възможността да предлагат своите идеи на вниманието на широк читателски кръг, често преминаващ не само националните граници, но и границите на континентите. Заслужават внимание фензинът “Роint of Divergenсе” (httр://www.marmotgraphics.com/роd/) и подробната библиография на алтернативната история “Uhroniа” (httр:// http://www.skatecity.соm/аh/), поддържана от Робърт Шмунк. Последната обхваща стотици автори и оттам не е трудно да се види кои са любимите точки за промяна на историята. За почти всяко второ произведение това е Втората световна война, а за всяко пето – Американската гражданска война. Тази статистика е направена от Ивлин К. Лийпър.
Започвайки от 1995 г., на най-добрите творби в жанра се присъжда наградата “Sidewise Award”. Тя е назована така на името на разказа “Sidewise in Тimе” от Мъри Лейнстър и се дава отделно за кратка и дълга форма, с дължина съответно под и над 60 хиляди думи. Награда за специални достижения може да бъде присъдена за произведения, публикувани преди 1995 г. Досегашните лауреати са:
1998
– Дълга форма: Стивън Фрай, “Making History”, Hutchinson (1996) и Random House (1998)
– Кратка форма: Йън Р. Маклауд, “The Summer Isles”, в Asimov’s (окт./ноем. 1998) (Разказът е достъпен в Интернет на http://www.asimovs.com/hugos/summer.html)
1997
– Специални достижения: Робърт Соубъл, “For Want of a Nail… If Burgoyne Had Won At Saratoga” (1972)
– Дълга форма: Хари Търтълдав, “How Few Remain”, Ballantine/Del Rey (1997)
– Кратка форма: Уилям Сандърс, “The Undiscovered”, Asimov’s (март 1997)
1996
– Дълга форма: Стивън Бакстър, “Voyage”, Harpercollins UK (1996)
– Кратка форма: Уолтър Джон Уйлямс, “Foreign Devils”, Asimov’s (януари 1996)
1995
– Специални достижения: Л. Спрег де Камп, “Lest Darkness Fall” (1939), “The Wheels of If” (1940), “A Gun for Aristotle” (1958)
– Дълга форма: Пол Дж. Макоули, “Pasquale’s Angel”, Morrow/Avonova (1995)
– Кратка форма: Стивън Бакстър, “Brigantia’s Angels”, Interzone #91 (януари 1995)

България не се среща често в алтернативната история въпреки интересните възможности, които предлага нашето минало. Единственото произведение, специално посветено на нашата история, е “Islands in the Sеа” от Хари Търтълдав, в което Константинопол и Византийската империя падат под натиска на настъпващите турци още в началото на осми век. Скоро след това българският хан поканва мюсюлмански и християнски свещеници на диспут, изходът от който трябва да реши коя религия да бъде приета. И ако в реалната история решението е предопределено от силата на византийските легиони край южната граница, сега там са войските на друга сила.
Името на България може да бъде открито и на няколко места в поредицата “Аgent of Byzantium” от същия автор. Как би се променил светът, ако Мохамед беше приел християнството? Авторът щедро използва дълбоките си познания по история на Византия, но разказите са далеч от запомнящи се.
България се споменава и в есето на Уилям Джаксън “Тhrought the Soft Undrbellу”, публикувано в сборника “Тhе Нitler Орtions: Аlternatе Decisions of World WагII”, редактиран от Кенет Максий. Авторът изследва възможността съюзниците да дебаркират на Балканския полуостров вместо в Нормандия, защитавайки тезата, че подобно решение би довело до приключване на военните действия на европейския театър още преди края на 1944 г.
Няколко известни произведения от жанра на алтернативната история са познати на българския читател. “Тhе Маn in the High Саstlе” от Филип Дик (“Човекът във високия замък”, Бард, 1993) е сред най-добрите в жанра. В “Еоn” от Грег Беър (“Еон”, Бард, 1995 г.) алтернативно-исто-рическият елемент е засегнат минимално едва в самия край. “Faterland” от Робърт Харис (“Фатерланд”, Обсидиан, 1993 г.) по същество е трилър, описващ свят, където Германия побеждава във Втората световна война и американска журналистка и немски криминален полицай през 1964 г. разкриват двадесетгодишна конспирация за решаване на еврейския въпрос. Книгата е толкова успешен бестселър, че през 1994 г. кабелният телевизионен канал НВО прави едноименен телевизионен филм, който далеч не се доближава до идеите на оригинала.
До българския читател в ограничени количества са достигнали и ред руски произведения от жанра, сред които се отличават “Река Хронос” от Кир Буличов и “Иное небо” от Андрей Лазарчук.
Чрез сливане на няколко жанра алтернативната история предлага уникална възможност за синтез на съвсем нов подход за преосмисляне на миналото и бъдещето. Тя се доближава най-плътно до социалния експеримент, без постигането на новото знание за природата на човешките взаимоотношения да се измерва с милиони жертви.

Приложение: Кратка биография, подбрана от Ивлин К. Лийпър (http://www.geocities.com/Athens/4824/ah101.htm)
Класика:
де Камп, Л. Спрег, Least Darkness Fall (1949)
Дейтън. Лен, SS-GB: Nazi-Occupied Britain: 1941 (1972)
Дик, Филип К., The Man in the High Castle (1962)
Гарет, Рандъл, Murger and Magic, Too Many Magicians и Lord Darcy Investigates (1965 и по-късно)
Джоунс, Дъглас К., The Court-Martial of George Armstrong Custer (1976)
Кантор, Маккинли, If the South Had Won the Civil War (1961)
Лоумър, Кийт, Worlds of the Imperium (1962)
Мур, Уорд, Bring the Jubilee (1953)
Пайпътр, Х. Бийм, Lord Kalvan of Otherwhen (1964)
Робъртс, Кийт, Pavane (1968)
Соубъл, Робърт, For Want of a Nail…; If Burgoyne Had Won at Saratoga (1973)
Съвременни произведения:
Еймис, Кингсли, The Alteration (1976, Великобритания)
Бакстър, Стивън, Voyage (1996)
Кард, Орсън Скот, поредица Tales of Alvin Maker (от 1987 и продължава)
Делкорт, Питър, Time on My Hands (1997)
Драйфус, Ричард и Хари Търтълдав, The Two Georger (1996)
Еванс, Кристофър, Aztec Century (1993, Великобритания)
Фрай, Стивън, Making History (1996)
Гарфънкъл, Ричард, Celestial Matters: A Novel of Alternate Science (1996)
Харис, Робърт, Fatherland (1992)
Харисън, Хари, Stars and Stripes Forever (1998)
Харисън, Хари и Джон Холм, трилогия The Hammer and the Cross (1993-1996)
Кийс, Дж. Грегъри, Newton’s Cannon (1998)
Лаувиш, Саймън, The Resurrections (1992)
Макоули, Пол Дж., Pasquale’s Angel (1994)
Нюман, Ким, Anno Drakula (1992) и The Bloody Red Baron (1995)
Стийл, Алън, Rude Astronauts (1992)
Стърлинг, С. М., Island in the Sea of Time (1998)
Суонъик, Майкъл, Jack Faust (1997)
Търтълдав, Хари, The Guns of the South: A Novel of the Civil War (1992)
Търтълдав, Хари, How Few Remain (1997)
Търтълдав, Хари, тетралогия Worldwar (1994-1996)
Уилсън, Робърт Чарлс, Darwiniа (1998)
Уилсън, Робърт Чарлс, Mysterium (1995, Великобритания)
Антологии:
Бенфорд, Грегъри и Мартин Х. Грийнбърг (редактори), Hitler Victorious: Eleven Stories of the German Victory in World War II (1986)
Бенфорд, Грегъри и Мартин Х. Грийнбърг (редактори), тетралогия What Might Have Been (1989-1992)
Дозоа, Гарднър и Стенлъ Шмит (редактори), Roads Not Taken (1998)
Мартин Х. Грийнбърг (редактор), The Way It Wasn’t: Great Storie of Alternate History (1996, Великобритания)
Резник, Майк (редактор), Alternate Kennedys (1992)
Резник, Майк (редактор), Alternate Presidents (1992)
Критика и изследвания за алтернативната история:
Най-доброто е Alternative Histories: Eleven Stories of the Worlds As It Might Have Been (Garland, 1986) на Чарлс Г. Уоуф и Мартин Х. Грийнбърг
Докторска дисертация на Ед Макнайт (University of North Carolina, Cahpel Hill, 1994) Alternative History: The Development оf a Literary Genre е достъпна от UMI Dissertation Services като пореден номер 9508228
Ако можете да четете на немски, дисертацията на Йорг Хелбиг (Freie Universitate Berlin, 1987) е публикувана като книга (Der Parahistorische Roman. Ein Literarhistorischer Und Gattungstypologischer Beitrag Zur Allotopieforschung) и фокусира върху два основни типа алтернативна история: интелектуално изследване и фантастична алегория
Има също If It Had Happened Otherwise: Lapses into Imaginary History (Longmans, Green, 1931; exp. Sidgwick & Jackson, 1972; St. Martin’s, 1974) на Джей Си Скуайър; прераб. като If: Or, History Rewritten (Viking, 1931; Kennikat, 1964)

Между другото…
Алтернативни новини от последния час

„Линкълн съставя кабинет! За пръв път премиер-министър от колониите.“
„Германски парашутисти забелязани в предградията на Сидни. Премиерът Чърчил призовава към бдителност.“
„Маршал Де Гол не се отказва от спорните територии по руско-луизианската граница.“
„Свети Георги“ каца на Луната! Първите думи на ротмистър Гагарин: „Това е една малка стъпка за отделния човек и една гигантска стъпка за православното човечество!“
„Роналд Рейгън печели „Оскар!“
„Успешен тест на полската антиракетна система. „Те дължат предимството си на пленените руски и немски специалисти“, посочва коментатор от Пентагона.“
„В ранните часове на 22 юни китайски танкове пресякоха финландската граница.“
„Ацтекската империя прсодължава да укрепва източната си граница. Вождът Поразяващата длан осъжда продължаващия персийски империализъм в Африка.“

1 Comment

Filed under alternate history, alternative history, Book Review, book reviews, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, ревюта на книги, science fiction

Още алтернативни Българии – новелата „Бурени“ от Богдан Русев (A.K.A. Робърт Блонд)


Алтернативната история е моя старя любимка (i.e., есето „Алтернативната история – сираче с три мащехи“, разказът „Думи под вълните“, романите на Ники Теллалов) и когато попаднах на анотацията на новелата „Бурени“ от Богдан Русев, просто трябваше да прочета произведението: „София от една друга версия на петдесетте, в която общата европейска валута е райхсмарката… Бургас от една друга версия на деветдесетте, в която победилият социализъм властва над свободния свят… Пловдив от 2050 година, в която центърът на света е на двата бряга на Босфора. Три града, трима мъже, и една тайна, която ще ги промени завинаги.“

Новелата разказва история с изненадващи обрати, така че няма да коментирам сюжета. Намирам го за увлекателен. Но по-важното за мен е, че в това произведение има идея –стремежа да надвием смъртта. Стара тема, по която е трудно да се каже нещо ново. Тримата мъже, за които се говори в анотацията се опитват да постигнат безсмъртието по различен начин и за различни хора.

Трите алтернативно-исторически фона не са самоцел, а инструмент, използван доста умело за да подчертае общото между героите. Направи ми впечатление отработването на детайлите, което обаче сигурно ще остане незабелязано за човек, незапознат с историята на Нацистка Германия, или не израстнал при социализма.

Новелата е част от авторския сборник „Думи“, изд. „Обсидан“, 2012 г. Във фантастичните среди Богдан Русев може би е по-известен с псевдонима Робърт Блонд, под който в началото на 90-те г. на миналия век издава множество книги-игри.

 

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Book Review, book reviews, Bulgaria, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, ревюта на книги