Category Archives: alternative history

Нова научнопопулярна статия: какво да очакваме от новия космически телескоп или опит за предсказване на предстоящите му открития (и микроразкази)


В бр. 8 на сп. „Осем“ излезе моя нова научнопопулярна статия, озаглавена „Прозорец към небето“.

Никой не знае за какво е мечтаел Галилео, когато е превърнал далекогледа в телескоп, насочвайки го към небето. А какви ли открития очакват астрономите от новия космически телескоп „Джеймс Уеб“?

Останалото може да прочетете в списанието.

В същия брой публикуваха и няколко микроразказчета. Свързва ги общата тема: как щяха да започват някои велики научно-фантастични романи, ако бяха написани от българи?

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, алтернативна история, астрономия, космонавтика, литература, наука, научна фантастика, Literature, фантастина живопис, science

Българска фантастика в чужбина: разказ от Елена Павлова в DreamForge Anvil 7


Love in the Time of Con Crud

By Elena Pavlova

Translated from the Bulgarian by Elena Pavlova and Kalin M. Nenov

Reprint from Future Science Fiction Digest in 2019

The bartender says, “We don’t serve faster-than-light particles.”

A tachyon enters a bar.

Love looks on the past with different eyes. If it could, it would reach back in time to ease the suffering of its love, to make the days of pain be known for joy instead. Time travel stories are often about changing future outcomes, but journeys in time can also find the roots of endearment and compassion.

*

Това е чудесно постижение, да поздравим авторката!

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, литература, научна фантастика, science fiction

Научно-фантастичният роман за деца „Асен и пътешествениците в 100 Българии“ от Елена Павлова – представен в Europa SF


Recently, Elena Pavlova turned to the young readers and “Asen…” is a book, aimed at “my 12-13 yr old self”, as she once said. At first it may look like a well-known story – about a kid, discovering that the world has hidden folds, not necessarily nice and welcoming. It is also the eternal account of growing-up, with all expected and surprising bruises and wisdom that come along.
The new element here is the setting – Elena avoids the typical American/English point of view and puts the reader in the shoes of a kid growing up in Eastern Europe. It is an open question if this is our time line, but for all intents and purposes it is close enough. Asen, the title character, has lost his Mom to a terrible disease – an element, that can be traced to other works of Elena Pavlova – and even though his step-mother is well-meaning enough, he faces some tough challenges, expecting a new member of the family. It is the step-mother that sends him to attend something akin to a scout’s summer camp that is meant to keep him occupied in these difficult times, and this is where the story begins.

Останалото може да прочетете в:
https://europasf.eu/alternate-history-class-101-asen-and-the-travelers-in-100-bulgarias-a-review-by-valentin-ivanov/

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Book Review, book reviews, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, алтернативна история, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

Два мои микро-разказа в сп. „Сборище на трубадури“


Новият Бр. 12/Год. 11 на сп. „Сборище на трубадури“ (https://trubadurs.com/) е посветен на българската фантастика и между другото, съдържа секция с къси разкази на автори от Бургас. Именно там могат да се открият моите „Млечна церемония“ и „Най-здравите глави“. Редактор на броя е Петър Тушков. Неговото въведение и пълното съдържание могат да се прочетат тук:

https://trubadurs.com/2020/12/24/sborishte-na-trubaduri-god-11-br-12-redaktsionno-vstaplenie/

А самото издание е свободно достъпно в електронен вид от книжарницата на издателство „Ерго“:

PS Ревю: https://zonkobg.blogspot.com/2021/01/11-12.html

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, фентъзи, science fiction

IN MEMORIAM: Роман Арбитман (1962-2020)


Напусна ни Роман Арбирман – легендарна фигура в източноевропейския фендъм, критик и автор на две забележителни алтернативно-исторически съчинения: собствена „биография“ като втори президент на Русия и „история“ на СССР, в който научната фантастика заема мястото на социалистическия реализъм (под псевдонима Рустам Станиславович Кац).

През м. Август излезе най-новият му роман „Министерство на справедливостта“.

Човекът си отива, книгите остават, макар да не са заместители.

Повече за него може да се научни тук:

https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%80%D0%B1%D0%B8%D1%82%D0%BC%D0%B0%D0%BD,_%D0%A0%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BD_%D0%AD%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D1%8C%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%87

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, алтернативна история, in memoriam, Literature, science fiction

Моя книга в Читанката: „Мисли за Фантастиката“, от Валентин Д. Иванов


Моят сборник с публицистика „Мисли за Фантастиката“ е свободно достъпен в Читанката:

https://chitanka.info/book/9994-misli-za-fantastikata

Книгата съществува благодарение на трима мои приятели – Янчо Чолаков, Атанас П. Славов и Александър Карапанчев, които тайно я подготвиха като изненада преди няколко години, за което съм им безкрайно благодарен. На хартия е излизала в микротираж от десетина бройки и е първата от поредицата „Фантастология“ на Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“.

Сборникът съдържа двадесет и четири материала – главно статии, есета и обзори на книги – публикувани в различни издания през последните две десетилетия. Всеки е снабден с кратко въведение, разказващо историята на написването му.

Тази книга е различна от подобния сборник с мои статии на английски „Thoughts about the science fiction“, който може да се намери тук:

https://valentindivanov.wordpress.com/thoughts-about-the-science-fiction-english-edition/

Приятно четене!

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Book Review, book reviews, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, in memoriam, Literature, ревюта на книги, фентъзи, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 5


Пета част, в която инспектор от София проверява как Димка си води уроците

Димка завари Осми „Г“ клас относително спокоен. Деветата симфония продължаваше да се носи от старичкия дървен „Респром“,(23) а част от учениците замечтано се взираха в небето. Учителката прие, че именно „Деветата симфония“ е умиротворила класа, а не Георги и Антон, които със сериозен вид се разхождаха по пътечките между чиновете. Тя нареди на момчетата да седнат на местата си, и понеже до края на часа почти не оставаше време, пропусна разпявката. Само взе тебешира, и написа на дъската домашното за другата седмица – да се научат наизуст текстовете на две песни от урок номер двадесет и едно, добави страниците, и мълчаливо почука с тебешира по дъската и по учебника, който лежеше на катедрата. Някои от децата кимнаха в отговор. Тя пак почука, този път по-силно и сега повече ученици показаха знаци на разбиране, а по-съвестните дори си записаха домашното в тетрадките.

Те прекараха остатъка от часа в слушане на музика. Когато най-после леля Айше натисна звънеца, стаята избухна в глъч и се изпразни за миг. Предстоеше голямото междучасие, двадесет минути, през които човек трябва успее да се нареди на опашката пред павилиончето за закуски и да си купи баничка, а после да я изяде докато играе на гоненица или скача на един крак по квадратите, начертани с цветни тебешири върху асфалта в училищния двор. Димка спря грамофона, прибра плочата в шкафа и без да бърза се отправи към учителската стая.

Вътре цареше шум, не по-малък отколкото в коридора.

– Калоянова, ще дойде инспектор от София! – обясни ѝ химичката. – Манева се обади преди малко, случайно научила докато била в „Просветата“.

Вратата се отвори и в рамката ѝ се показа самата директорка. Тя дишаше на пресекулки и една от по-младите възпитателки побърза да ѝ налее вода от огромната гарафа на масата. Димка си помисли, че дори стотината метра, които деляха тяхното училище от Окръжния Съвет, могат да бъдат много дълго разстояние.

Донесоха стол. Манева седна, разкопча най-горното копче на блузата си, освободи пълничката си шия от плена на яката, и потвърди новината за инспектора.

– Ще пристигне за четвъртия час. Казал е, че иска да посети уроци по рисуване и по пеене. – Изстреля тя между две дълбоки вдишвания. – В отдела хабер си нямаха, че ще идва някой.

Около Димка по-възрастните учители обречено завъздишаха, те добре знаеха какво значи внезапна проверка от София. В такива случаи тяхното училище винаги се превръщаше в първа жертва, заради удобството което предлагаше близостта му със Съвета. Освен това, то беше базово за тукашния Учителски институт и всеки пропуск в знанията на децата можеше да бъде извинен, или поне обяснен с оправданието, че този материал е преподаван по време на практика от студенти. Практикантите бяха като хартията – можеха да понесат всичко и докато се стигне до тях, вятърът на разпределението отдавна да ги е духнал в някой далечен край на България.

Инспекторът се появи броени минути преди леля Айше да бие звънеца за началото на четвъртия час. Чистачката, предвидливо инструктирана да мете фоайето до второ нареждане, го отведе в директорския кабинет. Когато гостът влезе, Манева изненадано надигна глава от учебния план. Нищо по съсредоточеното ѝ лице не издаваше, че току-що е разстлала върху бюрото огромния картон, прилежно разделен на квадратчета, изпълнени със ситни буквички.

– Вас търсят – каза лелката и се върна при метлата и кофата за боклук.

– Добр день, – поздрави новодошлият със силен руски акцент. – Аз съм Георгий Соколников, от Инспектората към Министерството на Просветата.

– Заповядайте, другарю Соколников – скочи на крака стопанката на кабинета. – Аз съм директорката Цветелина Манева.

– От Съвета ми казаха, че вашата… училище е най-лучшее. Предложиха ми да дойда направо тук и казаха, че ще ме чакат.

– Никой от „Просветата“ не е е появил още.

– Предлагам да не ги чакаме – махна с ръка гостът и погледна часовника си. – Ако не се греша следую… следващият час започва след малко. Само ми покажете кабинета по пеене.

– А в час по руски не искате ли да влезете?

– Нет, не. Аз съм само инспектор по пеене и рисование.

Докато вървяха по коридора той обясни, че е роден в Ленинград,(24) но преди шест години срещнал красива българка.

– Най-красивата! – натърти той – Впрочем, всички жени тук са красиви.

Двамата правели дисертации в Московския университет. Оженили се и след нейната защита се преместили в София.

Пред тях учителите се разкъсваха между желанието да видят инспектора и тревогата, която ги караше час по-скоро да се скрият в стаите. Иззад вратите се чуваха команди:

– Клас, стани! Клас, мирно!

Няколко закъснели ученици ги изпревариха тичешком. Инспекторът погледна многозначително директорката, но не каза нищо. Тя само повдигна едва забележимо рамене.

– Имаме син на пет години – добави руснакът, когато те се изправиха пред вратата на музикалния кабинет.

Манева за всеки случай почука преди да влязат при Димка и изчака за миг, докато отвътре не се чу гласа ѝ.

– Влез!

– Другарко Калоянова, извинявайте, че ви обезпокояваме, това е другарят Соколников, на проверка от Министерството – обясни директорката. – Той ще присъства на урока.

– Ама разбира се, заповядайте. – учителката по пеене се изправи до бюрото.

– Аз ще седна вот-там – гостът посочи едно празно място на последния чин, от към страната на прозореците. – продължайте все едно че ме няма. А с вас – той се обърна към Манева, – с вас будем разговаряме след часа.

Директорката се поколеба преди да остави младата преподавателка в ръцете на хищника от София. Усетил колебанието ѝ, инспекторът добави:

– Не се безпокойте, вече знам къде се намира ваш кабинетът.

По усмивката му си личеше, че се шегува и Манева се разтревожи още повече. Но тя нямаше какво повече да прави тук и излезе. А в стаята настана нервна тишина, само чиновете поскърцваха, докато учениците се въртяха на местата си, поглеждайки крадешком към непознатия мъж в дъното на кабинета.

– Отворете учебниците на страница четиридесет и седем. Следете текста. Петя – Калоянова се обърна към ученичката, която пееше най-добре, – дай тон!

Димка знаеше, че момичето три пъти седмично ходи на солфеж в градския младежки дом, но въпреки това се наложи учителката на два пъти да използва камертона си, преди да класът най-после да запее както трябва. Гласовете на повечето все още не бяха започнали да мутират и „Стани, стани юнак балкански“ се получи по-добре, отколкото в другите класове, но никой не можеше да каже дали това е достатъчно за проверяващия от столицата.

Груповото изпълнение успокои учениците, те спряха да се озъртат назад и Калоянова рискува да изпита двама души върху последния урок, за Бах. Една шестица и една четворка по-късно тя им разказа за Бетховен, написа домашното на дъската и ги накара да изпеят още една Възрожденска песен. По средата на „Тих бял Дунав се вълнува“ звънецът се обади и часът свърши.

Соколников изчака децата да излязат от стаята.

– Кажете на другому клас да се строи в коридора и да стоять там.

Димка предаде нареждането на дежурния ученик и го предупреди да пазят тишина, защото като нищо инспекторът може да реши да изслуша още един урок по пеене.

– Вие проведохте добър урок – започна инспекторът без да става от мястото си на най-задния чин. – Но недостатъчно разпяване. Вредно за гласни труни. – И той се впусна в дълга тирада как говорният апарат може да се повреди от претоварване, с тон който подхождаше повече на оперен репетитор, разтревожен да не би примадоната на трупата да загуби най-горната октава на гласа си.

Калоянова го слушаше почтително изправена до катедрата, и не можеше да повярва на ушите си. Всичките проверяващи, с които се беше срещала до сега в кратката си кариера, се интересуваха преди всичко от нейното преподаване, а не от здравето на детските гласни струни.

Разборът на урока продължи по-малко от пет минути. Накрая Соколников я изненада още веднъж, като дойде да ѝ стисне ръката и я съпроводи до учителската стая, от където Димка трябваше да вземе дневника на следващия клас.

– Уморен с доргата. – каза инспекторът на директорката, надвиквайки звънеца за влизане в петия час. – А и никой не появился от отдел „Просвета“. Ще мина през савет да си поговорим с тях. При вас ще се върна следобед, да направим подробен разбор на млада колежка.

Манева мислено подскочи от радост, защото посещението на урок по рисуване, втората специалност на инспектора, се отлагаше с поне няколко часа. Учителят по изобразително изкуство Цанчо Цанчев се отличаваше с любовта си към чашката. Сутринта той не се появи в учителската преди часовете, а само изпрати един ученик за дневника. Това предвещаваше опасност, защото като весел и разговорлив човек от нейното поколение, Цанчев обикновено търсеше възможност да си побъбрят, ала с всички сили избягваше да се мярка пред очите ѝ когато знаеше, че срещата ще му донесе само упреци.

*

Соколников кимна на чистачката и пое по улицата, която свързваше училището и Съвета. Но вместо да продължи напред към Народния Съвет, той зави още в първата пресечка и се отправи към близката кооперация, до входа на която стоеше жълта телефонна кабинка.

В портфейла му подрънкваха много монети от две стотинки. Той пусна една в процепа и преди да набере номера, се изкашля няколко пъти, сякаш искаше да прочисти гърлото си. После произнесе на чист български език, без следа от руски акцент:

– Добър ден, може ли да повикате другарката Калоянова?

Отсреща недоволен женски глас му съобщи, че тя е в час.

– Но моля ви, спешно е! – настоя инспекторът. – Случи се нещастие с нейния съпруг. Предайте ѝ веднага, че трябва на часа да дойде тук…

– Минутка само! – трогната от новината, събеседничката му най-после склони да му помогне. – Сега ще я изпратя някой да я…

– Не, не мога да чакам. Предайте ѝ да идва веднага. Трябва да тичам…

Той окачи слушалката на кукичката и побутна вратата, но тя се оказа препречена. Пред нея стоеше възрастна лелка, навярно пенсионерка. От тези, които прекарват целите си дни на пейките пред блоковете, знаят и последния слух и всичко е тяхна работа. Тя загрижено го попита:

– Обадихте ли се в „Бърза помощ“?

Инспекторът се стресна за миг.

– Не се безпокойте, другарите вече направиха каквото трябва. Те вече са там.

– А, щом другарите са пристигнали, – лелката се отмести за да му стори път, – значи всичко е наред.

Соколников побърза да се отдалечи и едва няколко пресечки по-нататък се престраши да извади от чантата си малко транзисторче „Юпитер-601“.(25) Той го включи и повъртя малко копчетата му, преди от високоговорителчето да се разнесе разтревоженият глас на Калоянова.

– … лошо да не се е случило.

– Вече пратих да извикат Милев, той днес е дошъл с „Москвича“. – успокояваше я Манева. – Веднага ще те закара…

Инспекторът изключи „Юпитерчето“ и енергично закрачи към Сеизмичната обсерватория. През няколко минути той включваше радиото, колкото да се убеди, че Димка все още не е пристигнала в службата на мъжа си. В апаратчето имаше магнетофонна лента само за четиридесет и пет минутен запис, и „Соколников“ не искаше да пропусне най-важното от предстоящите обяснения между учителката и колегите на съпруга ѝ.

Четвърт час по-късно най-после се чу как колата с жената спира пред обсерваторията. После нейде глухо забръмча звънец. Инспекторът прищрака два пъти с ключето за избор на диапазон от къси или средни вълни, и вграденото магнитофонче започна да записва.

– Отворете! Николов, какво става с мъжа ми? Жив ли е?

– А, Стойчева! – чу се мъжки глас. – Ти пък кога успя да разбереш за… за аварията?

„Соколников“, който отпуснато вървеше по улицата към музея, мислено подскочи.

– Жив ли е?

– Да, жив е, успокой се. Мъжът ти е роден с риза и в добавка, със златна лъжица в устата.

– Пусни ме да го видя.

Високоговорителите изпуснаха скърцащ звук, все едно се отваряше дълго несмазвана врата.

(23) Марка български домакински електроуреди, сред които грамофони.

(24) Името на Санкт Петербург през периода от 1924 г. до 1991 г.

(25) Портативен 7-транзисторен радиоприемник „Юпитер-601“, произвеждан от 1971 г. в Днепропетровския радиозавод. Маса – 280 грама, захранване – 9 в. батерия.

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, криптоистория, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 2


Втора част, в която при татко Костадин пристига парашутистка

Косьо съжали, че си показа служебното удостоверение на старшината. Човекът щеше да го пусне с устно предупреждение, спирането с предни колела върху пешеходната пътека не е нещо, за което взимат книжка. Трябваше откровено да си признае, че се е загледал в двора на старото си училище. Милиционерът сигурно щеше да му изнесе една лекция, че децата нямат спирачки и с това случката щеше да приключи. Но тази сутрин в къщи се забавиха със закуската, после се сбогуваха дълго време със Сашка, а „Славата“(5) на ръката му показваше седем и двадесет. В девет имаха излизане в нова система, където никой от хората му не си беше показвал носа, а преди това трябваше да прочете доклада на руснаците от десантната плавгрупа(6) в Японско море и от експедиционното отделение в Байконур, и да направи обслужване на скафандъра си.

Зает с мисли за работата, той не забеляза как измина няколкото километра до геофизичната станция. Миналата година я преименуваха на Сеизмична обсерватория, но новото име не доби популярност. За хората в градчето думата обсерватория си остана свързана с Народната астрономическа обсерватория, която се белееше съвсем близо на съседния хълм. Там работеха трима физици и всеки четвъртък от седем часа вечерта изнасяха лекции на децата, а нощем показваха планети и звездни купове на желаещите, с два петнадесетсантиметрови телескопа. Косьо беше водил цялото си семейство, даже няколко пъти.

На паркинга вече се кипреше синьо-бялото „Балканче“(7) на аспиранта Ваньо Стойчев. Той все още го беше възседнал и го изфорсира за последно преди да врътне контактния ключ върху фара.

– Добро утро, другарю Калоянов!

– Добро да е, Стойчев! Как е каската?

– Бива, бива.

Аспирантът се наведе да затвори кранчето за бензина и каската му грейна пред Косьо с цялата си прелест. Тя не беше като обикновените, които можеше да се купят в магазина на „Мототехника“(8) за осем лева и петдесет стотинки, и приличаха на кожен каскет с каишка. Тази защитаваше даже брадичката на мотоциклиста и имаше подвижен плексигласов похлупак пред очите. Черна, необичайно лека и с оранжеви светкавици от двете страни, тя беше гордостта на Стойчев. Миналата пролет той си я донесе от Чехословакия, когато двамата с ходиха на конгрес на Международния геофизичен съюз в Прага. Друсаха се в спалния вагон почти три денонощия, през които Косьо за пръв път от месеци се наспа като хората. Стойчев прекара почти цялото пътуване в съседното купе при две чехкини, които се прибираха от почивка в Созопол, и за двадесет дни на Черноморието бяха понаучили нещо за достойнствата и недостатъците на българските мъже. За Косьо най-полезната част от пътуването, след здравия сън, беше че шаферът им обмени по сто лева в крони, иначе имаше да гладуват в Прага. Въпреки това аспирантът едва не се размина с кнедлите и бирата, защото още през първия ден изхарчи почти всичките си крони за тази прословута каска и се наложи Косьо да му даде назаем. Пък и чешките физици, които им домакинстваха, изглежда се досещаха за финансовото състояние на двамата си гости. Наистина, те не им предложиха пари, навярно от тактичност, но всяка вечер ги гощаваха в различна Пражка кръчма.

Косьо се приближи и потупа каската на младия си колега.

– От къде знаеш, че е добра, като не си я опитал? Защо не вземеш да паднеш някой път, само малко, колкото да провериш дали е здрава?

– Здрава е, здрава, ама ще се надраска. Аз искам да ми е като новичка.

В този момент до тях паркира зеленият „Вартбург“(9) комби на Николов, директора на станцията. Той много се гордееше с колата си, най-западното возило, което един български интелигент може да си купи. Косьо беше виждал с очите си как всеки път, когато колегата му минава покрай автомобила си, го потупва по капака като любим кон. Днес той не беше сам, до него се извисяваше смолисточерен кок, нямащ нищо общо с опърпаната и прошарена косица на баба Николица, както наричаха съпругата му зад гърба ѝ.

Директорът измъкна тежкото си тяло от колата, трудно беше да се повярва че докато е правил дисертацията си в Съветския Съюз този човек е избродил Камчатка и Якутия в търсене на нефт и диаманти. Той се засили да отвори вратата на спътничката си, но тя не го дочака и излезе сама.

– Здрасти народе! Запознайте се – представи я Николов, – другарката Диманова, журналистка от „Работническо дело“.(10)

– Просто Цецка – усмихна се непознатата.

На мъжете им потрябва малко време, преди да отговорят. Софиянката носеше впит дънков костюм, като героините от западните филми.

Те разбираха от западни филми. Градчето, в което живееха, се намираше достатъчно близо до южната граница, за да може всеки домашен майстор да вдигне антена, с която се хващат поне една турска и две гръцки програми, Да, присъстващите бяха квалифицирани специалисти по женските форми. Обаче да отгатваш прелестите на някоя задморска актриса през снежинките на телевизионния екран не е същото като да подадеш ръка на жена, която може да сложи всичките чужденки в задния си джоб.

Аспирантът побърза да я поздрави както си беше с каската, само вдигна забралото.

Щом свършиха с представянията, Николов хвърли бомбата:

– Смяна на направлението. Телексът пристигна снощи. Днес ще излизате край едно червено джудже на шест парсека и нещо… И отгоре наредиха, – той посочи с пръст към небето, – другарката Диманова да дойде с вас.

Каската на Стойчев, която той най-после беше успял да свали, издрънча глухо на асфалта. Младокът се втурна след нея, но в старанието си да я хване по-бързо, той я ритна, тя се затъркаля и се спря чак до бордюра. От далече можеше да се види грамадната драскотина, която се появи точно по средата на лявата светкавица.

– Ама кокът ѝ – съвзе се Косьо. – Няма да се побере в шлема.

Вместо отговор „Просто Цецка“ вдигна ръка и издърпа дървената игла, която придържаше конструкцията над главата ѝ в изправено положение. Гарвановочерните коси се разстлаха в тънък слой по раменете ѝ. Тя изгледа тримата геолози триумфално.

– Аз лично ще я инструктирам по техника на безопасността – въздъхна обречено Николов и поведе гостенката след себе си.

Бай Пешо, куцият портиер на станцията, им отвори и те влязоха в сградата.

– Нека аз да проведа инструктажа на другарката – предложи Стойчев, докато вървяха по коридора.

– Не! – отсече директорът. – Вие сега отивате да обслужите скафандрите, включително резервния. До половин час да сте готови, за да можем да ѝ го настроим. И да прочетете доклада на съветските другари, те вече са били в тази система!

– Къде е той? – попита Косьо.

– Сигурно е на телекса или всеки момент ще пристигне – отвърна Николов и посочи на Диманова кабинета си. – Но дори и да го няма – подвикна той през рамо, – вашата задача е съвсем проста: да се покажете, да се огледате, и да се върнете. Без никаква самодейност!

– Трябваше аз да ѝ направя инструктажа, – оплака се аспирантът, докато двамата със Стойчев се спускаха към подземието, където някога се намираше работилницата, сега превърната в екипировъчно депо.

– Смяташ ли, че тя щеше да научи нещо от твоя инструктаж?

– Да, аз така щях да я инструктирам, че…

– Именно. А след час и половина излизаме и представа си нямаме къде ще ходим. Слушай какво – Стойчев спря и младокът едва не се блъсна в началника си. – Ти изтичай до горе да вземеш доклада, а аз през това време ще се захвана със скафандрите. И докато ги проверявам, ще ми четеш на глас.

Стойчев хукна обратно по стълбите, а Косьо се спусна до долу, извади един комбиниран уред от чекмеджето, и започна да мери волтажа на батериите от СЖО-то(11) на първия скафандър.

– Планетная система ЕН два-шесть-пять-семь – започна да чете аспирантът направо на руски, но после се поправи. – Планетна система ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем…

После отново се спря и се плесна по челото.

– Ами че тя е журналистка! В централен вестник! Дали ще ни разсекретяват?

– Добро утро! Ако пишеш и научните си статии със същата скорост, с която мислиш днеска, никога няма да защитиш.

– Да, ама дали ще ни разсекретяват? – настоя на своето аспирантът.

– То като че ли е останало нещо тайно. Половината град знае с какво се занимаваме…

– Сигурно ще ни дадат жилища…

– Жилища! Ти си помисли за славата! – подигра го Косьо. – Вече виждам как те целува Джина Лоллобриджида.

Младокът го изгледа шашнато.

– Преди години гледах някъде снимка как Лоллобриджида целува Юрий Гагарин на някакъв прием. Можеш да помолиш Цецка да ти я намери. Сигурен съм, че тя с радост ще помогне на един млад лъв на родната наука като тебе.

– Ама Джина Лоллобриджида не е ли малко старичка вече?

– Хайде, Гагарин, стига си мечтал, чети телекса.

– Планетна система ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем, – подхвана пак Стойчев, – известна още като Глисе петстотин осемдесет и едно, се състои от червено джудже от клас М-три и шест известни планети, третата от които се намира във водната зона…(12)

Камъчето и коралът от Ружена ще трябва да почакат до следващото излизане, помисли си Косьо и си наложи да се съсредоточи върху справката на съветските космодесантчици.

(5) Марка съветски часовници.

(6) Плаваща група – русизъм, израз на популярна тенденция по онова време в техническата и научната терминология, точно както сега доминират термини, произхождащи от английски език.

(7) Марка мотоциклети, произвеждани в гр. Ловеч през периода от 1958 г. до 1975 г. Под „Балканче“ обикновено се разбира най-малкия модел – мопед с работен обем на двигателя 50 куб. см.

(8) Държавно стопанско обединение (ДСО) „Мотоехника и автосервизи” – държавно предприятие в Н. Р. България, което се е занимавало в продажба и ремонт на моторни превозни средства.

(9) Марка леки автомобили, произвеждани в Германската Демократична Република (ГДР) през периода от 1966 г. до 1991 г.

(10) Вестник „Работническо дело“ е български ежедневник, орган на ЦК на БКП, издаван в периода от 1927 г. до 1990 г.

(11) СЖО – система за жизнеобезпечение.

(12) Водна или според съвременната терминология, обитаема зона около една звезда – зона, в която равновесната температурна на повърхността на една планета позволява наличието на течна вода.

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 1


Повест в ретрофантастичен стил, написана през периода 2010-2013 г.

* * *

„…и да върна онези времена,
когато мислех само за игра…“

Мая Христова, 8б клас,
СОУ „Й. Йовков“, 2009 г.

Първа част, в която татко Костадин получава пионерско поръчение, а Сашка – незаслужено наказание.

Сашка се протегна над облегалката на предната седалка и целуна баща си по дясната буза. После се измъкна от „Москвича“ и с всички сили хлопна вратата след себе си, ала ключалката изщрака само веднъж. Наложи се тати Косьо да помогне и този път бравата хвана на второто зъбче.
Момиченцето, което се беше отдръпнало назад за да наблюдава манипулациите на баща си с вратата на старичкия Осмак(1) от безопасно разстояние, се приближи отново към ръба на тротоара. Ръцете ѝ приглаждаха синята униформена престилка. Косьо спусна стъклото.

  • Палечке, якичката ти се е обърнала.
    Тя я оправи пипнешком, но остана да мястото си.
  • Какво има? – попита Косьо.
  • Тате, нали ще ми донесеш парченце от Луната? Не от нашата де, от онази другата… от Ружена…
  • Честна пионерска. И на теб, и на Иванчо, а на мама – специален корал от океана на Велека.
    Докато отговаряше на щерка си, той хвърли бегъл поглед към небето. Над градчето се трупаха сивосини облаци.
  • Пази си чадърчето, и ако вали през голямо междучасие, да го вземеш със себе си! И да не стъпваш в локвите!
    Дъщеря му кимна и помаха с ръчичка. Косьо ѝ отвърна и погледна в огледалото. Отзад не се задаваше никаква кола. Той включи на първа предавка и плавно потегли, като внимаваше да не изскочи изневиделица някое дете пред колата. В седем и петнадесет учениците бързаха за сутрешна физ-зарядка. Сашка му беше разказвала, че другарят Стоянов, заместник-директорът на тяхното училище и преподавател по физическо, бил много строг и карал закъснелите да тичат допълнително. Косьо оценящо погледна пистата. Тя следваше очертанията на училищния двор, неправилен петоъгълник заграден от ниска бетонна стена, увенчана с рехави стоманени решетки. Таткото прецени на око че дължината на една обиколка е около двеста метра. Нищо и никакво разстояние за възрастен човек, но за хлапетата от началния, че и от средния курс, сигурно беше истинско изпитание да го пробягат, дори само веднъж.
    Сашка премина през зелената порта на училището, но спря от вътрешната ѝ страна за да види как сивкавият „Москвич“ на баща ѝ продължава по „Булаир“ и спира пред пешеходната пътека, да пропусне няколко деца. Зад гърба ѝ заместник-директорът изсвири с никелираната си свирка.
    Това не беше рядкост, повечето учители по физическо си носеха постоянно свирки на връвчица около врата, но никой друг не можеше да се похвали с толкова красива като неговата – продълговат цилиндър с топче накрая. Учениците от горния курс твърдяха, че е истинска английска полицейска свирка, но те често си правеха шегички с първокласниците като им разказваха разни небивалици, и после се смееха, когато маляците им повярват.
  • Строй се! – изкомандва се Стоянов.
    Две даскалици от средния курс се приближиха и започнаха да приканват закъсняващите да се побързат. Нямаше нужда, обиколките на двора бяха достатъчен стимул, и учениците се затичаха към строя.
  • Ами ти какво чакаш, специална покана ли?
    Сашка чак подскочи от изненада, но остана да наблюдава до входа. Тя даже пусна ученическата си чанта на асфалта. Вътре имаше четири учебника, още толкова учебни тетрадки, атлас по география и осем тетрадки малък формат – половината за работа в клас, половината за домашни. Всичко това тежеше само по себе си, а найлоновите подвързии го утежняваха още повече.
  • По-бързо! – извика едната учителка и понечи да я хване за ръката, със сила да завлече вироглавото момиченце при останалите, но в този момент през портата притичаха трима ученици от средния курс. Даскалицата прецени, че те са по-виновни от Сашка просто защото са по-големи, и се спусна след тях.
    На кръстовището, където се отделяше улицата към Геофизичената станция, днес се беше изправил милиционер. Той махна с палката си на баща ѝ, приближи се до спрялата кола и заговори тати Косьо през прозорчето. Отдалече не можеше да се чуе за какво става дума, но Сашка добре си спомняше как миналата година от училището ги заведоха в Пионерския дом. Там, в двора беше построено истинско Детското градче, с миниатюрни улички, знаци и пешеходни пътеки. Навъсен чичко със синя униформа и пагони с лъскави звездички им обясни правилата за движение, и им каза, че той и колегите му глобяват всеки, който ги наруши.
    Щяха ли сега да глобят баща ѝ?
    Момиченцето се огледа. Учителката се отдалечаваше, държейки един от закъснелите за ухото. Пътят беше свободен, и момиченцето се втурна напред. Забравена, Сашкината чанта остана на мястото си.
    Плочките изчезваха под разветите поли на мантата ѝ. Металните пръчки на оградата отдясно се размазаха в непрекъсната зелена стена.
  • Стой! – прокънтя мощен глас и две ръце с месести къси пръсти я хванаха за раменете и я принудиха да спре.
    Едва сега Сашка вдигна поглед от тротоара. Без да се усети, беше стигнала до кръстовището, но „Москвичът“ на баща ѝ вече беше изчезнал.
  • Бягаме за здраве от училище, а? – усмихна се чичкото милиционер изпод прошарените си мустаци. Той беше възпълен и бузите му нездраво червенееха. Момиченцето забеляза още че ръкавите на униформата му лъщят от гладене. За да не става така майка ѝ винаги слагаше върху дрехата носна кърпичка, напръскана с вода.
  • А-аааа…. – понечи да каже Сашка, но от тичането въздухът в гърдите ѝ беше изчерпан за много минути напред.
  • И много бързаме май. Ми то да се бърза не е хубаво. Ще изскочиш пред някоя кола, после има да те излежава човек.
    Сашка не улови смисъла на последните му думи.
  • И за къде си се разбързала? – продължи той. – Да не си забрави домашното?
  • И-ииии… Исках… Баща ми.
  • Какво?
    Тя само посочи към улицата, по която обикновено минаваше татко ѝ.
  • Този дето си размахва червената книжка насам-натам баща ти ли беше? – попита чичкото милиционер. Момиченцето пак не го разбра напълно, но усети неодобрението в гласа му. – Да не си забравила нещо в колата?
  • Не. Аз, такова, – отвърна тя на пресекулки, – само исках да му кажа довиждане.
  • Утре ще му кажеш. Сега беж в школото, че виж вече другарчетата ти вече започнаха да правят гимнастика.
    Момиченцето се обърна назад и бавно тръгна покрай училищната ограда. Краката ѝ едва се отлепяха от тротоара, но тя мразеше да ги сурне. Дядо Иван, бащата на майка ѝ. често казваше че така правят само хора с нисък жизненият тонус. Сашка не беше сигурна какво е това и се престраши да го попита едва когато си тръгваха от селото, в отговор на което старецът се засмя гръмогласно. После майка и я качи в колата и дядото така и не успя да отвърне, а когато отново се върнаха там, беше за неговото погребение и вече нямаше кой да ѝ обяснява подобни неща. От тогава всеки път, щом се сетеше за дядо си, или се усещаше че провлачва крака, Сашка се опитваше да ходи по-енергично, ала днес всичкият кислород от въздуха се беше скрил някъде и на нея ѝ беше по-трудно от всякога. Чадърчето, което в бързината беше забравила да остави на тротоара заедно с чантата, направо късаше ръцете ѝ.
    До входната врата стоеше другарят Стоянов. Навярно той беше връстник на чичкото милиционер, а може да беше и по-възрастен, но изобщо не беше дебел като него. Учениците от по-горните класове разправяха, че на младини е изиграл два мача в „А“ РеФеГе(2) с „Тракия“,(3) но се контузил тежко и станал треньор, а после и учител.
  • Калоянова, раздвижи се! – заместник-директорът я подкани с гръмовития си глас. Сигурно половината град чу, че Сашка е закъсняла. Съученичките ѝ, който до този момент чинно правеха приклякания с отскок, взеха да си шушукат и да се подсмихват.
  • По-бързо! И това ми било отличничка! Две обиколки, бегом, марш!
    Тя послушно се затича по пистата.
  • Стой! – изкомандва отново Стоянов и посочи чантата ѝ. – А това на кого го оставяш?
    Момиченцето се върна, сложи я на раменете си отново се затича. Двете обиколки щяха да я държат на пистата поне десетина минути след началото на първия час, гарантирано закъснение или дори неизвинено отсъствие. От обида в гърлото ѝ се образува буца, която спря и без това недостатъчния приток на въздух.
  • Не се мотай! – извика след нея зам-директорът. – По-бързо, по-бързо!
  • Дребната, дай чантата тука! – прошепна някой отзад. Тежестта изчезна от плещите ѝ. Сашка погледна зад гърба си. Настигаха я група наказани ученици, които започваха втората си обиколка. Една ръка вдигна нависоко чантата ѝ. Презрамките сами се изхлузиха от раменете ѝ. На момиченцето съвсем му олекна.
    Без да спира да тича, тя пак се обърна през рамо и с изненада откри че ѝ помагаше един от учениците от горния курс, които закъсняха заедно с нея за физ-зарядката. Лявото му ухо червенееше като добре сварен панджар. Чантата ѝ смешно се клатеше в ръката му. И не беше само тя, той носеше още две, явно на други ученици от по-ниските класове.
  • Кавалер! – изръси през зъби друго момче, което тичаше до него. Без да се обръща, спасителят ѝ прехвърли целия си товар в едната ръка, протегна другата и халоса досадника по рамото. Не силно – онзи дори не се олюля – само колкото да му натърти, че греши. Двамата продължиха да бягат сякаш нищо не се е случило.
  • Защитник на слабите и угнетените! – захили се пак другият, уверен в своята безопасност, защото приближаваха Стоянов.
    Днес заместникът трябва да беше в много добро настроение, защото им махна да приключват още преди всички да са свършили двете си обиколки. Разточената им групичка пробяга няколко метра по инерция преди да се влее в строя. Голямото момче изчака Сашка и останалите дребосъци да се приближат и им раздаде чантите.
  • Друг път да не закъснявате, бе фъстъци! Имате късмет, че тренирам за спартакиада.(4)
    И побърза да се нареди при своя клас, в най-задната редица.

(1) Осмак – жаргонно наименование на „Москвич“ 408.
(2) „А“ Републиканска футболна група – название на българската Първа професионална футболна лига през периода от 1948 г. до 2000 г.
(3) Название на футболен клуб „Ботев” (Пловдив) през периода от 1967 г. до 1989 г.
(4) Масово спортно състезание за непрофесиоанлисти и младежи.

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория

Приказки от чекмеджето: Интеркосмос – 2: „София в дъжда“


Алтернативна история, втори разказ от поредицата как би изглеждало космическото бъдеще на България, ако историята беше поела по друг път. В първия разказ Германия е спечелила Втората световна война и България, като верен неин съюзник, е получила правото да изпрати свой космонавт с немски ракетен самолет. В този разказ (написан преди повече от петнадесет години) ходът на историята е различен, но поуката е същата като в стария виц – с който сме се съюзили, не е прокопсал: В две световни войни бяхме съюзници на Германия, тя загуби и двете; после бяхме със Съветския Съюз – той не съществува повече; сега сме със САЩ и Европейския съюз и нека Господ да им е на помощ…

Разказът не е публикуван до сега.

* * *

1. „Герника“

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

Капитан Красимир Манчев и подполковник Виталий Лукашов, които внасяха в апаратния модул контейнера със запасните кислородни регенератори, застинаха по средата на коридора. Въпреки ниската гравитация, дръжките се впиваха в дланите им и без да се сговарят, двамата спуснаха товара си на пода.

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

През пращенето се долавяше силен южняшки акцент.

Our friends at Langley reported some disturbances in Moscow. They think it’s the sixty four all over again. We though your ground control may be too busy to tell you, guys. Over and God help you.(2)

Манчев усети как стените на станцията се разлюляват. През овалния илюминатор в него се втренчи сивата повърхност на Луната.

Американецът повтори съобщението още веднъж и изчезна от ефира. Лукашов, който не говореше добре английски, попита за всеки случай:

– Правилно ли разбрах, че в Москва има безредици?

Манчев само кимна, все още загледан в репродуктора.

– През шестдесет и четвърта, когато свалиха Хрушчов, Беляев и Попович не знаеха на кого да рапортуват след приземявaнето. Но нямаше нито демонстрации, нито протести.

– Дано да не се стигне до там.

– Те ще се оправят и без нас. Да продължаваме. – Нареди руснакът. – Раз-два!

Двамата напрегнаха мускули и отново понесоха контейнера. Съобщението не даваше покой на Манчев.

– Витя, а ти сигурен ли си, че американецът каза шестдесет и четвърта а не шестдесет и осма?

– Шестдесет и четвърта беше, в това няма съмнение. Браво на Гъс и Джереми, смели момчета.

Гъс и Джереми от половин година обикаляха Земята на борда на американската станция „Скайлаб“. От време на време двата екипажа разменяха по няколко думи, но само извън часовете за свръзка с Евпатория(3) и Хюстън. Великите сили не толерираха побратимяванията между бойците от най-предната линия.

– Как мислиш, кога ли се е започнало? – Попита Манчев.

– … Двеста и двадесет, двеста и десет, двеста, – командирът на шестата експедиция за посещение Валерий Рюмин четеше показанията на далекомера с ясен глас. Манчев си помисли че той влага прекалено много усилия за да го прави с ясна дикция и резултатът е толкова неестествен, че предизвиква желание у колегите му да се обърнат към него и да го попитат защо по дяволите не говори човешки.

Николай Рукавишников, командирът на орбиталния кораб „Съюз-32“ преместваше пипнешком ключовете пред себе си, без да откъсва поглед от екрана. На него светеше размазано петно – „Луна – П21“, с която Рюмин и Манчев след няколко часа щяха да се отправят към Луната.

Всички съветски лунни експедиции летяха по схемата с прекачване: два „Протона“ изкарваха в орбита лунен кораб и ускорителен блок. Те се скачваха в автоматичен режим и един ден по-късно на борда се прехвърляше екипажът, излетял отделно с обикновен „Съюз“.

Едва когато дискът на Луната стана толкова голям, че назъбените й краища се скриха зад уплътненията на илюминатора, Краси Манчев повярва, че ще остави следи върху нейната прашна повърхност. Дори стартът не го беше убедил в това, а множеството дребни повреди през първото денонощие от полета го накараха още повече да се усъмни в успеха на полета. Първо отказа системата за автоматично сближаване, но Рукавишников показа завидно умение и паркира орбиталния „Съюз“ само на няколко метра от лунния кораб. Манчев и Рюмин навлякоха скафандрите и се прехвърлиха в него, а Николай им помаха за сбогуване през илюминатора и скоро изчезна от полезрението им. А половин час по-късно за техен ужас се обади директорът и ги попита дали имат връзка с Рукавишников.

2. „Нощна стража“

– Евпатория, тук „Циолковски“, чувате ли ни? – Каза Лукашов в микрофона. Приемникът му отвърна с тихичко пращене.

– Може да е слънчева буря? – предположи Манчев, колкото да запълни тишината с някакъв звук, различен от електростатичните разряди, които двамата космонавти слушаха вече цял час.

– Щеше да има повече шум – възрази руснакът и погледна часовника си. – По график сеансът свърши преди десет минути и вече трябваше да сме започнали астрономическите наблюдения. Да се захващаме с тях, а до довечера току виж, Центърът за управление се обадил.

Научните изследвания бяха приятно отклонение от рутината, свързана с безкрайни проверки на шестте ракети, разпръснати в силозите около базата. Преди да облекат скафандрите, Лукашов и Манчев стовариха в шлюзовата камера два оловни контейнера с фотографски плаки – един за инфрачервената камера, втори – за ултравиолетовата.

За българина, дори след три месеца престой на Луната, всяко излизане от базата бе събитие. Преди старта го подготвяха за кратък полет, с двуседмичен престой и няколко церемониални разходка по повърхността, колкото да се покаже на света че братските страни участвуват в Съветската Лунна програма.

За беда, бордният инженер на основната експедиция, който едновременно беше и медик, получи възпаление на апендикса. Американците предварително оперираха астронавтите си, но братушките или не се бяха сетили, или бяха забравили. Алтернативите за болния руснак бяха да стане първият човек, починал на Луната или да се прибере на Земята веднага. Така българинът Манчев зае мястото му в дежурната смяна на съветската ракетна база.

Отвъд шлюза ги посрещна познатото ужасяващо великолепие, за което Краси беше чел още като ученик. После беше слушал разказите на по-старите космонавти, а сега можеше само да затвори очи и да си спомни собствените си излизания на повърхността.

Първите няколко минути системата за терморегулация на скафандъра все още работеше на малка мощност и човек лесно можеше да се абстрахира от тихичкото бръмчене на помпите зад гърба си. Тогава наставаше чудото – неподвижността на лунния пейзаж влизаше в душата на Манчев, и впиваше кривите си нокти в сърцето му. Всеки път, когато видеше лунната повърхност отблизо, Манчев съжаляваше, че няма таланта на жена си.

Някъде безкрайно далече Лукашов се изкашля. После още веднъж.

– Да вървим, и без това закъсняваме от графика с половин час.

Те се добраха благополучно до телескопа, заредиха двете камери и започнаха да снимат, но не им беше съдено да довършат наблюденията. На станцията се включи зумерът за извънредна връзка със Земята и компютърът послушно пренесе повикването в шлемофоните им.

Манчев погледна въпросително командира си.

– Затваряме камерите, изключваме електрозахранването на телескопите – започна да реди бързо Лукашов. Ръцете му вече изпълняваха заучените последователности и Красимир едва успя да приключи с втората камера, когато руснакът вече държеше в ръце кутията с неизползваните плаки и с нетърпение пристъпваше на място.

Те изхвърчаха от шлюзовата камера както си бяха със скафандрите, само отвориха шлемовете. Из базата се разнесе тръпчивият аромат на лунен прах.

– „Циолковски“, тук Евпатория, чувате ли ме?

– Евпатория, – Лукашов грабна микрофона. – Тук „Циолковски“, чуваме ви отлично.

Красимир се мъчеше да реши дали си спомня гласа на този оператор от предишните радиосеанси.

– Майор Лукашов, подгответе се за приемане на специални кодове по схема осемнадесет.

Микрофонът подскочи в ръката на командира. Той замълча за миг преди да се обърне към Манчев.

– Другарю капитан, моля напуснете помещението до второ нареждане.

3. „Танц в Бужевил“

– Ти искаш ли да летиш до Марс? – Юмрукът на Лукашов се стовари върху масата. Алуминият издрънча жално, а майорът побърза да се хване за облегалката на стола, за да не полети към ниския таван на жилищния модул.

– Искам, – кимна се Манчев. – Кой не би искал?

– С Чепилов след десет години ще сме на Марс, а с Горбачов – никога.

Манчев взе в ръка разпечатката с обръщението на новия генерален секретар и зачете. Там наистина ставаше дума за Марс, макар и едва към края. Преди това надълго и нашироко Чепилов обясняваше как ще възстанови старата слава и мощта на Съветския Съюз, които са били подкопавани през последните години под формата на перестройка и модернизиране.

– С Горбачов след десет години нямаше да има Съюз – настоя Лукашов.

– Витя, толкова упорито ме караш да се съглася с теб, сякаш ти самият не си вярваш. Откровено казано, аз си мисля, че с Горбачов нямаше да има Съюз даже преди да са минали десет години, но ти не ме питаш за това, нали?

Руснакът погледна събеседника си с присвити очи, сякаш преценяваше на ум колко тежи, и изхъмка неопределено.

– Заповядаха ти да изстреляш ракетите, нали?

– Като се нахраним, трябва отново да излезем навън – каза Лукашов, сякаш изобщо не беше чул въпроса.

Те довършиха обяда в мълчание и се върнаха в шлюзовата камера да облекат скафандрите. Когато беше почти готов, майорът каза, без да се обръща към партньора си.

– Само една ракета, те ме накараха да изстрелям само една ракета. – И затвори шлема си без да даде шанс на Манчев да отговори.

Двамата космонавти се качиха на Лунохода и тръгнаха към най-близката шахта за да направят предстартова профилактика на ракетата.

– Пет години играехме шах с американците – каза си Лукашов, докато се спускаха по криволичещия път надолу в кратера.

– Имаш предвид, стратегически?

– Не, съвсем нормален шах, с дежурните от тяхната база в Морето на Спокойствието. По радиото. Аз изкарах тук три смени, общо година и половина, и през цялото време играехме. Връзка със Земята няма през по-голямата част от времето. Да се чете е забранено, а и никой няма да те остави да сложиш книга в кораба. Остава шахът. Преди да затворят тяхната база, ги водехме с осемдесет точки…

– Какво искаш да кажеш?

– Брояхме само разликата, а колко партии сме изиграли общо, никой не знае. Шахът се толерираше, особено блиц партиите, защото, нали разбираш, ако човек е зает да обмисля следващия ход, значи не се занимава с изстрелване на ракета към града на майка ти или сестра ти.

– Един вид система за ранно предупреждение.

– Само че неофициална. Но като се замисля, винаги така се случваше, че сред инструкторите ни се намираха по няколко кандидат-майстори или дори майстори на спорта и през свободното ни време все имаше турнири.

Манчев се засмя.

– За честта на пагона.

Лукашов го погледна изпод рунтавите си вежди.

– За честта на Родината – главната буква пролича по интонацията. – Когато Картър обяви доктрината си за въздържане от пръв удар и се разбра, че ще си затварят базата, американците предложиха да изиграем специален турнир по случай закриването. Но нашите не се съгласиха, защото тогава от Земята бяха надошли куп инженери и от Комитета ни подшушнаха, че сред тях има двама, които играят добре.

– Американците са искали да вземат бърз реванш.

– Нещо такова. После те изстреляха ракетите си към Слънцето, а ние останахме тук за да…. да правим каквото правим. Америка не може да ни нападне, – започна Лукашов с изкуствен глас, с какъвто говорят дикторите от първи канал на съветската телевизия, – защото три дни по-късно върху нея ще се изсипят по балистични траектории шест наши ракети, всяка с по дванадесет самонасочващи се ядрени заряда от по четиридесет килотона. Седемдесет и два американски града ще престанат да съществуват.

Манчев така не разбра дали прекият му началник се подиграва с разсъжденията на аналитиците от съветския генерален щаб или казва всичко това съвсем на сериозно. „Raison d’être“ за лунната ракетна база беше да нанесе ответен удар. Техните колеги-противници от Пентагона смятаха, че единственото средство за борба със съветските лунни ракети са американски лунни ракети. Докато не се намесиха политиците и ядрените подводници не се превърнаха в главно средство за възпиране.

Една по една, двамата космонавтите провериха всички ракети. Навсякъде сигналните лампи на тестващите контури светеха в зелено. Като свършиха, в системите за жизнеобезпечение им оставаше предостатъчно ресурс и Лукашов известно време обикаля наоколо, сякаш се опитваше да забави прибирането им в базата, където върху контролното табло ги очакваха два червени бутона.

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Манчев и Лукашов добавиха поредната порция, докато се освобождаваха от скафандрите. Краси акуратно постави шлема си на поличката в шкафчето, затвори вратичката, обърна най-близкия стол с облегалката към масата и го възседна. Виталий, който вече седеше от другата страна. Българинът го помълча малко, разтри ръце, така че ставите на пръстите му изпукаха, и каза:

– Витя, ние не може да изстреляме тая ракета.

3. „Екзекуцията на Император Максимилян“

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Двамата космонавти се вмъкваха в скафандрите с пъшкане. Всеки ругаеше тихичко на собствения си език. В добавка, Манчев се чудеше дали да подхвърли на жена си идея за такава картина. Дори измисли име: щеше да й предложи да я нарече „Преди излизане“. После критиците нека да пишат за напрежението, което се излъчва от позите на двете фигури и за предчувствието на нещастие, което художничката култивира у зрителя. Все сложни думички, каквито изкуствоведите обожават.

Докато правеха проверките за херметичност, Краси се чудеше дали е по-добре лицата на космонавтите да не се виждат. Точно тогата Лукашов се плесна по шлема си.

– Почакай малко, забравих нещо. – И така, както си беше в скафандъра, се запъти към контролната зала.

Манчев започна да окача по себе си кутиите с инструменти и тъкмо реши, че отсъствието на лицата ще засили ролята на позите, когато зад гърба му се чу съскане. Той се обърна за да види как шлюзът към вътрешността на базата плавно се затваря. Оставаха някакви си двадесетина сантиметра. Капитанът захвърли поредния пакет на пода и се хвърли към контролното табло. Бутоните светеха в успокоително зелено, но вратата не спря.

През процепа се покажа лицето на Лукашов.

– Какво правиш? – изкрещя Манчев и се вкопчи в дръжката. Той съзнаваше, че няма как да спре хидравликата, изчислена за натоварване от няколко тона. Но за негово безкрайно учудване, вратата се плъзна още съвсем малко и спря.

– Краси, не ми се сърди! Предстои нещо прекалено важно за да си позволя излишен риск. След изстрелването ще те освободя.

– Идиот! Нищо няма да стане! Не сме приключили с профилактиката!

– Напротив, свършихме профилактиката на три ракети. Това е достатъчно.

– За какво е достатъчно?

– За каквото трябва.

– Витя, това ще е краят на света! Недей, за бога!

– Ти искаш ли да летиш до Марс?

– След войната няма да остане никой, който да лети до Марс.

Лукашов не отговори, стъпките му се отдалечиха и постепенно заглъхнаха. Манчев си представи как майорът влиза в контролната зала, отваря сейфа и вади стартовите кодове. После се връща, сяда в креслото пред пулта и дълго набира комбинациите от букви и цифри на старата клавиатура, на която клавишът „о“ от време на време отказва да работи.

Капитанът огледа безпомощно килията си.

4. „Импресия, изгряващо слънце“

– На запад – разказваше Краси на жена си, – между небето и океана, се простира оранжева ивица. Започва от север, спуска се до океана, и на юг пак се връща при планината. А от брега до нашата база се е разстлала сивкава димка. Застанал съм на терасата, под мен има само една желязна решетка, все едно краката ми са потънали в облаците.

– На такова място човек лесно може да се почуства по-голям, – съгласи се Божана, без да откъсва поглед от платното пред себе си. Моливът подскачаше по него и само от време на време застиваше опрян в нейните устни. По-рано Богдана настървено гризеше моливите и четките си, не като сега, отбеляза Краси и се накани да се пошегува, но като хвърли още един поглед към напрегнатото ѝ лице, той се отказа и продължи да разказва с притворени очи.

– Нагоре оранжевото постепенно преминава в синьо, но без да става жълто. Ех, само ако умеех да описвам така, както ти можеш да рисуваш!

– Продължавай, добре се справяш – окуражи го жена му.

– Но аз не съм писател – въздъхна Манчев. – Синьото е в различни оттенъци. В ниското е почти бяло, и колкото по-нагоре отиваме, толкова по-тъмно става. В зенита е черно. На изток небето отново изсветлява, но това е защото Луната изгрява, а не от релеевото разсейване…

– Реле… Какво?

Четката замря за миг над платното.

– Релеевото разсейване е… – Краси започна да обяснява, а през това време Богдана, се чудеше как да нарисува едновременно залязващото слънце и изгряващата Луна. Веласкес е слагал огледала в картините си, помисли си тя, но чувството ѝ за хармония се разбунтува при мисълта за огледало насред Андите. А Краси, изтегнат на шезлонга зад нея се оплиташе все по-дълбоко в спомените си от курса по оптика и в края на краищата с облекчение се върна към разказа си за Чили.

– От юг, покрай брега и малко над оранжевата ивица лети двойка изтребители. Това са наши Мигове, които се връщат от патрул над Сантяго. Зад тях остават инверсионни следи. Снижават към летището, но все още са поне на три-четири километра и слънцето, което вече е зад хоризонта, все още ги „вижда“ – Краси размаха ръце. – Как да ти обясня, при залез това трае само няколко минути. Представи си, че за мен, като застана на земната повърхност слънцето е залязло вече, но ако се вдигна на няколко километра нагоре, ще мога да го виждам още известно време…

– Да, да, представям си – обади се Богдана. Успокоен, Краси продължи да описва залеза като проклинаше на ум бедната си словесност.

– И слънцето боядисва следите в още по-силно оранжево. Синьото се оказва разсечено с две нови оранжеви ивици, накъсани и неравномерни…

– Като от картина на импресионист, – довърши мисълта му Богдана и сръчно смени молива с нов, подострен. – Като картина на Моне. Само дето твоето е залез.

Краси се прозя и разтърка очи с ръка.

– Какво ще кажеш, довечера да слезем до града…

Когато се събуди няколко часа по-късно, Краси откри че Богдана прокарва боядисаните си пръсти през косата му като гребенче. А пред него се синееше небето. Жена му беше добавила от себе си няколко облака. Ръбовете им сияеха осветени от залязващото слънце, а от страната на зрителя те светеха със студената светлина на Луната. Високо над облаците, където слънцето все още не беше залязло, блестяха две накъсани и неравномерни оранжеви ивици. Незнайно как, Богдана беше успяла да преведе на езика на палитрата неговите бледни, некрасиви и несъдържателни думи. Краси не видя, а по-скоро почуства с душата си на летец, двете сиви стрелички на Миговете в края на инверсионните следи, а в ушите му забуча воят на моторите им.

– Казвал ли съм ти, че имаш талант? – попита Манчев.

– Ами, аз само илюстрирам твоите разкази.

Краси продължи да се взира в платното. Богдана го почака да каже нещо, после бързо се наведе и го целуна по устните преди да се е разтреперил, както му се случваше понякога, като си спомни за войната в Чили.

Вечерта двамата се спуснаха от къмпинга до созополския кей, където рибарите продаваха порции по сто и петдесет грама пържена цаца с две филийки хляб за по шестдесет стотинки.

5. „Оцелелите от ‘Медуза’“

Манчев сложи кутията от инструментите в процепа на вратата към базата, херметизира скафандъра си и даде накъсо кабелите, които управляваха хидравликата на външния шлюз. Все едно крада автомобил, помисли си той. Въздухът от станцията със съскане се понесе край него.

Капитанът се поколеба за миг дали да се върне и да провери какво е станало с Лукашов. Подполковникът беше със скафандър и покрай подготовката за изстрелването едва ли беше намерил време да го свали през тези двадесетина минути, откакто заключи ненадеждния си помощник в шлюза. Само след няколко минути майорът щеше да се съвземе от изненадата и този път сигурно нямаше да се задоволи с поставяне под „шлюзов“ арест.

За Манчев сега имаше само един път и той с няколко скока прелетя разстоянието до гаража с Луноходите. Фаровете на двете машини сякаш го погледнаха обвинително: какво искаш от нас, мястото ти не е тук. Българинът си представи как би ги нарисувала жена му – с неговото собствено лице, – уплашени и примигващи с капаците на камерите.

Той се промъкна между половинметровите колела като внимаваше да не закачи скафандъра си на главините. Най-напред се добра до задния Луноход, вмъкна се в кабинката и без да губи нито секунда, измъкна пикела от геоложкия пакет и го стовари върху контролното табло. После още веднъж – върху резервния пулт пред дясното кресло. За всеки случай Манчев повтори ударите преди да се върне към първата машина.

Луноходът излезе на пътя точно когато Лукашов – жив беше! – се измъкваше от шлюза. Руснакът махна заканително с ръка и на свой ред забърза към гаража. Манчев въздъхна с облекчение и подкара по-нататък.

Четвърт час по-късно българинът се спусна в кратера, където в шест шахти, разположени в правилен кръг, се намираше гордостта на база „Циолковски“ – ядрените ракети клас „Луна-Земя“.

Манчев ги подмина и спря до малката къщичка от гофрирано желязо, под която се намираха резервоарите с гориво и помпите за зареждане. Капитанът откачи една от тръбите, помисли малко и за по-сигурно свали съединителния пръстен на още една. После включи захранването и няколко минути гледа доволен как безценният течен водород се излива върху реголита и мигновенно се изпарява. Железните повърхности наоколо започнаха да се покривът с искрящ скреж. Манчев провери капацитета на батериите и се върна при лунохода.

– Ще те убия, гад! – ревеше от радиото гласът на Лукашов. – Какво правиш при ракетите?

– Изливам горивото, Витя, – честно отвърна Манчев. – Няма да позволя на твоят Чепилов да превърне Земята в пепелище.

– Кой ще превръща Земята в пепелище? Ще изстреляме само една ракета до Близкия Изток. Да позагреем арабите и заедно с това да ударим американците там, където най-много ги боли – в нефта.

– И мислиш че те няма да ни отговорят със същото?

– Няма да им стиска на демократите. Докато се наканят, докато обсъдят в техния конгрес какво да правят, ще са затънали до колене в петролна криза. Още по-дълбока от миналата. – От репродуктора за миг се носеше само тежкото дишане на Лукашов. – А ти се уплаши, Краси. Признай си, че се уплаши.

– Витя, аз съм воювал в Египет и в Чили. Имам четири победи и всичките са над американски изтребители – каза Манчев и превключи обхвата. – „Skylab“, „Skylab“, до you hear me? „Tsiolkovsky“ here. I have an urgent message for you.(4)

6. „Париж в дъжда“

– Четки, водни бои, маслени бои, темпера, – изреждаше специален агент Смит. На масата между него и Манчев израстна малка купчинка с принадлежности за рисуване.

– Благодаря ви. Тук не може да се намери нищо.

– Напълно ви разбирам. И на мен ми се е случвало да живея във военна база.

А аз съм живял във военна база цял живот, Помисли си Манчев. В страна, която е превърната във военна база. Само дето никой не идваше отвън да ти донесе по списък каквото ти е необходимо.

Българинът прибра покупките в пластмасовата торбичка и извади портфейла си за да плати на Смит.

– О, не! – агентът размаха ръце. – Да считаме, че това е мой личен подарък за госпожа Минчев.

– Минчева – поправи го механично бившият капитан.

– Разбира се, Минчева. Някой ден бих искал да погледна платната й. Сигурен съм, че тя рисува прекрасно. Но сега ни предстои дълъг разговор. – Американецът извади от куфарчето си тъничка папка, в която лежеше един единствен лист. Манчев разпозна в него фотокопие на страница от последния си доклад. – Във вашия анализ на снимките от Плесецк пишете, че строителството на втория комплекс за изстрелване най-вероятно цели да обезпечи по-висока честота на полетите към база „Циолковски“.

Това беше цената за кодовете на консервираната аварийна ракета от Американската База, с която той напусна Луната, помисли си българинът. Както и за измъкването на Богдана и децата от София. Щом си се хванал на хорото, ще трябва да го играеш до край.

– Господин Манчев, добре ли сте? – Попита Смит.

– Да, благодаря. Просто си припомнях какво написах в последния си доклад.

Разговорът продължи още два часа. Цереушникът дълго разпитва Манчев за изстрелването. Особено го интересуваше последователността на отделните процедури. Екс-капитанът се увлече и не забеляза как навън се стъмни. В Аризона, която бе по-близо до екватора, отколкото България, вечерният полумрак траеше значително по-малко време. Нощта тук сякаш бързаше да настъпи по-скоро.

– Чудесна работа свършихме днес – обяви Смит и се зае да прибира в чантата папчицата си. Но сега тя беше набъбнала от новите страници, които двамата изписаха по време на беседата си.

– Щом казвате.

– И накрая още нещо. Вие сте военен човек, и разбирате, че на всяка база има режим на секретност, както за изходящата така и за входящата информация. Но нашите приятели от военното контраразузнаване, – продължи американецът, – ще бъдат много недоволни, ако им дадете повод за безпокойство. Както казах, аз самият съм бил в подобна ситуация и мога да ви съчувствам.

Едва ли, каза си Манчев. Той веднага разбра, че става дума за радиоприемника, който беше сглобил от крадени детайли, и изруга на ум. Как ли беше научил аз него проклетият цереушник?

– Уверявам ви, че с нищо не бих дал повод за подобно – българинът помълча за симетрия, – недоверие.

– Разбира се, аз например съм напълно убеден, че на вас може да се разчита – усмихна се Смит и подаде ръка за сбогуване.

Богдана се беше възползвала от вечерния хлад да изкара децата пред къщата. Те се гонеха по хилавата тревица, на която никакво поливане не можеше да помогне в борбата срещу жегата, а тя беше разпънала триножника и работеше. Манчев се опита да отгатне какво рисува жена му: сигурно бяха облаците, които подобно на нелегални емигранти, се промъкваха на север през мексиканската граница. Той я целуна по изцапаните с боя пръсти и надникна в платното.

Погледът му се изгуби в огромен площад, постлан с жълти павета. Между паветата се стичаше вода. Навсякъде вървяха хора с чадъри, а една двойка на преден план сякаш беше готова да прекрачи в Аризонската жега.

– Ще я нарека „София в дъжда“ – обяви Богдана и пресилено се усмихна.

=====================================================

(1) „Циолковски“, не отговаряйте на това съобщение.

(2) Нашите приятели в Ленгли докладваха за безредици в Москва. Те смятат, че шестдесет и четвърта се повтаря. Ние си помислихме, че вашият наземен контрол може да е твърде зает за да ви каже, момчета. Край и господ да ви е на помощ.

(3) Евпатория – град в бившия Съветски Съюз, където се намира Центърът за далечна космическа връзка.

(4) „Скайлаб“, „Скайлаб“, чувате ли ме? Тук „Циолковски“. Имам спешно съобщение за вас.

Влентин Д. Иванов

Сантяго – Ла Сия, Чили – Мюнхен

03-15.08.2004 – 10.05.2005 – 16.05.2020

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, космонавтика, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Как инженер Ганев направи България велика


Хумористична фантастика, макар и малко тъжна, вдъхновена от Алеко Константинов и колкото и да е странно, от братя Стругацки. Винаги ми е харесвала идеята, че няма от какво друго да се сътвори добро, освен от зло, както и няма от какво друго да се направи знание, освен от невежество, а култура – от диващина. Разказът е публикуван в българоезичния чикагски вестник „България“, стр. 17, бр. 11 (924), 2019 г. от 14-20.03.2019 г.

* * *
Епизод първи: инженер Ганев извежда България на три морета

Инженер Ганев се събуди от болки в кръста и от мисъл в главата. Причината за болките бе ясна – предната вечер бе попрекалил с уважението към стрина Ганевица. Но мисълта даваше повод за безпокойство. Той не помнеше от кога не го бяха спохождали мисли. Телевизор, вестник, туй, онуй – не му оставаше време за тях.
Разтревожен, инженерът се отправи към кухнята с намерението да удави в чаша студена вода досадната пришълка, която се бе вселила в главата му. Но мисълта не захиря, напротив, все едно че беше стайно мушкато, усетило живителна влагинка, вирна листенца, разрасна се и взе да натиска черепа му отвътре, като младо пиле дето аха, и да се излюпи.
Ганев, ядосан вече не на шега, се върна в спалнята и разбута жена си.
– Имам мисъл! – викна той. Почти изпищя, което беше социално неприемлива реакция, неподходяща нито за мъжествеността, нито за възрастта му.
– Кво, бе? – Ганевица едва-едва отклопи очи.
– Имам мисъл! – натърти съпругът ѝ. – Дойде. И не ще да си ходи.
– Ти само изчакай малко и тя сама ще се махне – успокои го жена му. – Що не си легнеш? – И подкрепи думите си с по-солиден аргумент, като надигна завивката. Да му покаже колко е желан и как го подкрепя в трудната му житейска борба.
Но болката в кръста още не беше отпуснала инженера. Да бях пил и един аспирин с водата, рече си Ганев. Ама на, мисълта ме разсея от истински важните неща.
Той направи страдалческа физиономия, потупа се по пояса. Жена му прояви разбиране, обърна се към стената и преди съпругът ѝ отново да докрета до кухнята, вече тихичко похъркваше.
Ганев поправи грешката си – извади от аптечката две байерови таблетки, от онези дето не дразнят стомаха, и ги глътна на екс. За болката се погрижих, рече си той, сега да видя какво мога да сторя за мисълта. Всеки проблем се решава със системен и методичен подход, така го бяха учили навремето във ВМИ-то.
Най-напред, кое бе породило проклетата мисъл? Ганев се поколеба. Тя можеше да произлиза или от уроците по Родинознание в далечната му третокласническа младост или от някое предаване по телевизията.
После, за какво беше мисълта? – България на картата е цветно петно, по-зелено в долините, по-белезникаво там, където са най-високите планини. Как да разпне това парче земя, да я направи по-голяма от човешка длан със среден размер, та да стигне до големите топли морета на юг?
Ганев се почеса там, дето не го сърби. Сети се кое му докара таз мисловна напаст – снощи жена му го заврънка да ходят през отпуската в Гръцко. Инженерът помили, пресметна колко ще им струва пътешествието, сравни предполагаемите разходи с постъпленията в семейния бюджет, и каза твърдо нье. Добре, че тя се сети за морето след уважението, иначе Ганев щеше да си докара болките в кръста на Куково лято.
Обаче по всичко личеше, че жена му не се е отказала напълно от проектопочивката. Нали затова отметна тъй прелъстително завивката тази сутрин. Инженерът пак се почеса на същото място. Дали нямаше начин хем да ѝ угоди, хем да не се разорят?
А не можеше ли да ѝ угоди и да изкара някой лев?
Почеса се инженер Ганев за трети път, извади от изтърканата инженерска чанта един лаптоп, последен китайски модел, отвори го и се взря над екрана в отсрещната стена, където се кипреше полска секция, оцеляла от социалистическата младост на семейство Ганеви. Там, сред няколкото прашасали книги се кипреше един фантастичен роман на Хари Харисън. Останка от същата епоха.
Инженерът не губи време да се чеше повече, направо отвори редактора и затрака по клавишите. Първо, прокопаване на тунел от Сандански до Средиземно море. Но не до къде да е, ами в неутрални води на половината път до италианския бряг. За това ще стигнат европейските фондове за развитие на инфраструктурата от следващата петилетка, а неквалифицирана ръка да върти кирките и да бута вагонетките с пръст – колкото искаш. Второ, изграждане на подземна железница през новия тунел. Теснолинейка, за по-малко напречно сечение. За да спестим средства, ще използваме композициите от линията Септември-Добринище, пишеше Ганев. Трето, най-важното – подводен терминал в Средиземно море. Даже два. Единият между Гърция и Италия, а вторият – на юг, на половината път между Пирея и Александрия. С хъбове за газ и нефт. Ще разтоварваме направо от танкерите без да се налага корабите да влизат в пристанища. Ще спестим разходите за лоцмани и за пристанищни такси. Това Бритиш Петролеум, Тексако и Лукойл всичките ще идват при нас, миличките, ще забравят всякакви там Северни и Южни потоци…
След има-няма десетилетие вечният министър-председател резна лентичката и обяви, че Симоновият завет е изпълнен – България отново се простира на три морета. Инженер Ганев скромно се подсмихваше в ъгъла.

Епизод втори: инженер Ганев превръща България в колониална империя, над която слънцето никога не залязва

Инженер Ганев си пиеше третото предиобедно кафе и тихо пустосваше по моряшки. Клиентите на фирмата недоволстваха, началниците – двойно повече. Самият инженер се извисяваше над бурята на техните тревоги невъзмутим като атол, чийто вулкан отдавна е спрял да плюе лава. Ганев се рееше в облаци от спокойствие – нещо, което никой атол не можеше да постигне, а и повечето простосмъртни – също. Но инженерът не беше обикновен човек, не и в дните, когато го спохождаха идеи.
След случката с тунела му хареса да има мисли. Услади му се и той сам започна да ги търси. За беда пущините не се намираха току-така. Най-лесно се появяваха след външно стимулиране, я от страна на стрина Ганевица, я на някоя тлъста сметка за ток или парно, я – както сега – заради дъщеря му.
Той погледна с безразличие купчината жалби, на които трябваше да отговаря в кутията за входяща писма. Намуси се и с решителен жест ги запрати към кошчето. Така де, от съвета на директорите няма да му искат обратни разписки за да се види, че наистина е изпратил извинения. Те едва ли знаеха, че електронната поща поддържа такова нещо като обратна разписка. Ако искат, сами да се свързват с клиентите и да проверяват.
Инженерът взе чист лист от принтера, пое си дълбоко въздух и бързо – докато не се беше изпарила смелостта му – написа най-отгоре: „Идея“. Чакаше го, не – препираше го новата Мисъл, но Ганев не бързаше да я домисли. Боя се, каза си той, да не се разочаровам от нея, да не се окаже кьор-фишек.
Нямам право да се мая, реши инженерът. Щерката на мене чака.
Кой го е грижа за някакви си недоволни клиенти, като на Ганевата шия висеше с тежестта на воденичен камък една амбициозна тинейджърка, вулкан от желания?
– Искам да уча в Америка! – каза му снощи тя.
А всичко вървеше така добре. Инженерът мирно вечеряше и на никого не пречеше, отдаден на сладостни спомени. Стрина Ганевица, благодарна след почивката в Гръцко, миналата седмица на две пъти се погрижи за кръста му. То, за човек на неговите години не беше нужно повече. Навън залязваше топлото лятно слънце, чуруликаха птички и котката на съседите не мяучеше – или те най-сетне се бяха сетили да я нахранят или вече беше умряла от глад.
Ганев се задави. Вярната му съпруга се притече на помощ и го потупа по гърбината. Дланта ѝ бе тежка, хапката изхвърча от кривото му гърло и се приземи право в средата на чинията. Той деликатно отмести изделието от чехословашки порцелан настрани и се покашля, не защото имаше нужда, а за авторитет.
– В коя Америка? Северна или Южна? – попита инженерът.
– Татко, не се прави на интересен! Искам на западното крайбрежие, – и за да не я прати родителят ѝ в Сиатъл, където валеше два от всеки три дни дори през лятото, добави, – в Калифорния.
Бащата въздъхна. На какво ли не е готов българинът за образованието на децата си?
Цяла нощ той се рови в сайтовете на калифорнийските университети и си скуба косата. Скъпо! Още по скъпо! Прескъпо! Даже с комисионните от хъбовете и таксите от „Солунската митница“, както наричаха граничното съоръжение до изхода на средиземноморския тунел край Сандански, щерката щеше да види Америка през крив макарон.
Ще измисля нещо, зарече се Ганев.
И ето го сега, с перо, прощавайте, писалка-еднодневка Бик в треперещата ръка, той полагаше Мисълта си на белия лист.
Първо, по навик започна да изброява инженерът, обявяваме война на Америка. Това е лесно, стига две-три думи да се променят в някоя телеграма на правителството. За стар хакер като него – детска игра.
Второ, печелим войната. Още по-фасулска работа. Хакваме им НОРАДа-Морада, онези се наканват да си изстрелят ракетите по нас, ама нанай, ракетите отиват… после ще решим къде да отидат, може да ги използваме да решим някой и друг световен проблем, да направим даром малко добро на хората, ако не на всички, поне на некои наши ора. Тъй, де!
Трето, присъединяваме таз проклета Калифорния към Софийската област. Тък щерката ще трябва да плаща по-ниски студентски такси като жител на щата. Което е съвсем друга ракия, не е като кожодерските таксите за студенти от другите щати…
И така, след няколко дена, не много бавно и определено не полека, като броим Хаваите, Гуам и разбира се, метрополията в Европа, България се разтегна и се превърна в световна империя, над която слънцето никога не залязваше.

Епизод трети: инженер Ганев съживява българската космическа програма

Остана сам инженер Ганев: жена му замина за южните морета, а щерката – за Западното крайбрежие. Натъжи се той: те двете изпълниха мечтите си, ами аз? Почеса се по навик на онова място, дето не го сърбеше, и се запита: Каква е моята мечта?
Ето, той направи от България световна сила. Най-световната най-сила. Уолстрийт обезлюдя, всичките банки се преместиха в Софийското сити край НДК. Японските, китайските и американските компании се надпреварваха коя по-напред да си пренесе производството в технопарка край Пловдив, а Бургаското пристанище надмина по товарооборот Лос Анжелис, Хамбург, Плимът и Шанхай взети заедно. От ООНето плахо подпитваха дали не могат да се пренесат от Манхатън в Перник, а Европейския Съюз направо заяви, че дава под наем щаб-квартирата си в Брюксел и ще си строи нова в Пазарджик. Носеха се слухове, че Международната търговска организация иска да се премести в Княжево, а Интерпол – в Симеоново.
А инженерът продължаваше да седи на бюро – макар вече в Българската Западоиндийска компания, – да отговаря на клиентски жалби и само от време на време вадеше мобилния си телефон Респром-1300, производство на завода в Белоградчик, за да провери на холографския екран постъпленията от Самоковската митница. Умната машинка проектираше тримерни графики във въздуха пред него и с гласа на Лили Иванова обявяваше баланса по сметката.
За това ли се борих, за това ли страдах от високо вътрешночерепно налягане, докато мислех тия мисли?
Изтри Ганев с едно махване на ръката всички клиентски писма, яхна електрическата „Тесла“ (да не се бърка с Елонмъсковата „Тесла“ тази е с ударение на последната буква, по български тертип) и по интелигентната магистрала се отправи към родното си село Костилково със скорост триста и осемдесет километра в час. След петдесет и пет минути колата го остави пред къщата на дядо му. Затича се инженерът към дома на праотците си, даже забрави да затвори вратата, та се наложи изкуственият интелект на транспортното средство да я хлопне вместо него. А в това време Ганев вече ровеше из картонените кутии, скрити в най-далечната одая. Там той криеше тетрадките от ученическите си години и сега търсеше онази по Родинознание за трети клас. На гърба й десетгодишният Иванчо, бъдещият инженер, се беше нарисувал някога като космонавт.
Това бе мечтата му.
Не му трябваше много. Повечето от ракетите на НОРАД-Морад още си стояха в силозите и фирмите, на които последното американско правителство беше аутсорсанло поддръжката им, съвестно си вършеха работата. Какво значи загуба суверенитет? Каква Булгерия? Имаме контракт! Договор, сиреч. Ние изпълняваме нашите задължения, бъдете така добри да си плащате. Иначе, ще ви съдим в Хага. Ах, съдът се преместил! И къде? Добре де, ще ви съдим тогава в Хасково, където и да е то. Ганев примерно така си представяше разговора между адвокатите на Боинг, Нортроп-Груман и Локхийд от една страна, и генералите от „Дякон Игнатий“ 3, дето се помещаваше българското Министерство на войната.
Той извади от джоба си измачкана салфетка с логото на веригата за бързо хранене „МакХапка“. Приглади хартийката с длан. Огледа се наоколо. На перваза на стария прозорец лежеше едно оглозгано химическо моливче – сигурно останало още от покойния му дядо, от времето, когато той работеше като магазинер в селото. Инженерът го наплюнчи и започна да смята.
След три дена във Варненския корабостроителница избутаха с булдозери настрани и започнаха да режат за скрап кила на някакъв супер танкер, който по милост се бяха съгласили да строят за Саудитска Арабия. На негово място положиха основите на космически кораб, назован с тайнственото име „Тахмасиб“, който им поръча инженерал.
– С него ще кацнем на Слънцето! – обясни Ганев на директора на завода. – Но за да не изгорим, ще летим през нощта! – Директорът замига на парцали. – Ха-ха, хвана се! Ще летим към Юпитер. И понеже той сега е от другата страна на Слънцето, ще излезем извън равнината на земната орбита и ще направим гравитационна маневра около нашето светило. Тази траектория се нарича овърсан, да наиш…
След половин година Ганев, напълно забравил за клиентски оплаквания и за Самоковската митница, се настани зад щурвала на кораба и две седмици по-късно вече се канеше да забие българския флаг на спътника на Юпитер Амалтея.
– Малка крачка за един човек, ъъъъ – дръжката на знамето не искаше да влиза в леда – да му…
Тук Българската телевизия прекъсна прякото предаване от системата на Юпитер и пусна „Шуми Марица“ в изпълнение на Зис.
Валентин Д. Иванов
Мюнхен, 8.02-8.03.2019 г.

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Кафе и шоколад или ако Константинопол не беше паднал


Алтернативно-исторически разказ, написан преди почти две десетилетия за съдбата на едно семейство във версия на историята, в която България е велика. Но величието на страна не означава непременно щастие за хората, които живеят в нея. Великите империи изглеждат добре само в атласите. Разказът не е публикуван никъде до сега.

* * *
1. КАФЕ

Поручик Костадинов отпи глътка блудкава течност. Въпреки войната, в хотел „Адлон“ би трябвало да предлагат по-хубаво кафе. Заради любовта към кафето – небългарска напитка от Етиопия или Бразилия вместо чайник със запарка от шипки – в София често шушукаха зад гърба на Костадинови. Таткото го харесваше от младините си, когато се подвизаваше като консул в Ню Йорк и кръстосваше шпаги с пинкертоновците на американския президент.
Костадинов топеше устни в ечемиченото кафето и гледаше с неприязън немците наоколо. Кой можеше да гарантира, че Стоян, най-големия му брат, не е застрелян от русия келнер, а вторият, Атанас – от младежа, който продава вестници?
Това идване в Берлин бе струвало всяко петаче, спестено за четири месеца товарене на въглища в Константинопол.

***

Ежедневно Георги ходеше до кафенето пред Мадридския кралския дворец. От непрестанния глад той разви амнезия, не беше сигурен дали Ана-Мария е родена през март или април. Помнеше само, че когато празнуваха последния път, беше студено и валеше сняг.
Изтощението пощади спомена за раздялата им преди падането на Варна. Червените завладяха Царево и Констанца. От полка остана един батальон, снеха ги от фронта за преформиране. Георги измоли два дни отпуска от началника-щаба и замина за Созопол, където Ана-Мария живееше сама в лятната къща на покойните си родители.
На следващата сутрин те бяха във Варна, където мачтите в залива оредяваха. Георги най-напред опита официалните канали – семействата на офицерите подлежаха на евакуация.
– Списъкът е дълъг от тук до Солун, – каза му тиловакът от щаба на барон Цветанов. – Като нея са милион, майорските жени и дъщери са хиляди, генералските – стотици.
Георги го погледна свирепо. Офицерът се смути, скъса листче от бележника си и написа нещо.
– Кажи, че аз те пращам. Приготви злато, колкото имаш. Бог да е с вас.
Три дублона отидоха за подкуп на мичмана, чието име му бе дал тиловакът. Контрабандистът открито огледа Ана-Мария. Само съзнанието че от тоя мошеник зависи оцеляването на съпругата му и знанието, че няма да пътуват със същия кораб спряха Георги да не поиска удовлетворение.
– „Царица Ивана Благородна” отплува за Константинопол след час. – Каза мичманът докато попълваше документите.
Ана-Мария се качи на борда минути преди да вдигнат трапа. Наоколо се блъскаха безброй нещастници. Георги беше имал три жълти монети повече от тях.
– След края на войната, по обяд, на вашия рожден… – извика поручикът от пристана.
Корабът се отдалечи от кея, препълнен с царски офицери. Ана-Мария отвори уста, той се опита да прочете отговора по устните й, но не успя. Няколко осемдюймови снаряда разпениха водата. Пътниците се втурнаха настрани от перилата, изпращачите се разбягаха. Георги остана на пристана, прав и сам.
За двете години след края на войната испанските улици се изпълниха с американци, забогатели за сметка на европейското клане: жени с неприлично къси рокли, арогантни мъже. Георги бродеше сред тая паплач и мислеше как предната вечер той, доблестният български офицер, трябваше да открадне риза, защото неговата беше протрита на врата.
До края на април оставаха осем дни и всеки един от тях можеше да бъде рожденият ден на съпругата му.

***

Костадинов освободи таксито пред входа на Тюйлери. Предиобедната разходката из парка щеше да го настрои за романтичния жест към миналото по-добре от всяко старо писмо. Десет години след войната, неизвестно колко преди началото на следващата, той реши да дойде именно в Лувъра. Избираше различни места за поредната „срещата“ с изчезналата си съпруга, с която така и не се разбраха къде да се срещнат в суматохата преди тръгването. Писмата до роднини, обявите във вестниците – нищо не помогна.
Миналата година Георги посрещна рождения ѝ ден с чаша кафе в Берлин до хотел „Адлон“. Изкушаваше се да наруши правилото си и да замине за немската столица. Германия го привличаше със свободата, с изчистения функционализъм на арт-деко-то и с новата вълна политици, които ратуваха за преразглеждане на мирния договор от Фонтенбло. В последния момент реши да остане в Париж.
Ако беше тръгнал за Берлин, след „срещата“ щеше да се разходи из музеите, да иде в бирариите, където се събираха националсоциалистите на Адолф Хитлер. Нещо свързано с тях караше Георги да се тревожи за бъдещето. Редакторите на „Чикаго Трибюн“ споделяха опасенията на своя кореспондент. Все по-често му поръчваха материали за немската политика, вместо за Червения Рим.
Войната можеше да почака. Сега Костадинов се наслаждаваше на безгрижието.
Пред входа мрачен арабин пестеливо разливаше кафе. Георги поръча чашка, помириса я, и като вдигна глава, видя Ана-Мария да тича към него с разперени ръце.
2. ШОКОЛАД

– В Берлин, до хотел „Адлон“! – Извика Ана-Мария.
Няколко водни стълба се изпречиха между кораба и Георги. Тълпата завлече жена му назад. Изпращачите също се разбягаха.
Повече взривове нямаше. На пристана остана единствено мъжът й. Ана-Мария го гледа, докато той не се превърна в тъмнозелена чертичка.
– Госпожице, извинете за нахалството, – заговори я миловиден мъж, на възрастта на Георги. – Не споменахте Берлин?
– Там ще се срещнем със съпруга ми след края на войната.

***

Мадам Костадинова разви бонбона. Не беше виждала подобна сладост от предвоенните приемите у княз Поповски. Те изписваха шоколадите от Швейцария. Повечето от гостите предпочитаха подсладените разновидности, а Ана-Мария – по-горчивите.
Фон Ризен беше запомнил това от разказите ѝ на “Царица Ивана”, и в Константинопол я покани в немски ресторант, където поръча купа шоколадови бонбони. Сервитьорът-германец не помръдна вежда, не случайно преди войната половината му колеги в Европа бяха немци. Наоколо, обясни фон Ризен, несмутени от нищо, вечеряха дипломати и шпиони.
– Повечето са и двете, – допълни той.
Младата жена внимателно отхапа ъгълчето на бонбона. Марципан. Преди войната купата щеше да бъде пълна с истински шоколад.
– Харесва ли ви, Ана-Мария?
Тя възторжено кимна.
Германецът говореше български без акцент. Прадядо му постъпил на българска служба при Симеон Трети, когато Царството се отваряло към Запада. От тогава семейството му живееше в България. Бюргерският здрав разум помагаше фон Ризенови винаги да заемат високо положение. Войната не им попречи, но в първите дни на българската революция те изнесоха от София скъпоценностите си с дипломатическа поща.
Ана-Мария най-после се нахвърли върху марципаните. Когато се нахрани и кръвта се спусна в стомаха й, жената подробно разказа как чудесният ѝ съпруг я спасил от червените. Фон Ризен я гледаше в очите и задаваше необходимите въпроси в паузите, през които Ана-Мария подреждаше обърканите си мисли. В два следобед немецът я настани в най-луксозния хотел на Константинопол и се отправи към местното представителство на Ризенбанк, собственост на клона на семейството, който никога не беше напускал Фатерланда.

***

Вилхелм вкара в стаята количка за сервиране с купа шоколадови бонбони – неизменна откакто мадам Костадинова прие предложението на му да изчака мъжа си в къщата на фон Ризен в Бабелсберг. Въпреки че не искаше да си признае, тя най-напред пресметна до кога ще ѝ стигнат двата дублона, които ѝ беше дал Георги.
Разкошът у тях не я изненада. Ана-Мария заподозря, че домакинът е роднина на Кайзера.
На третия ден Вилхелм се поинтересува дали мадам не желае да разгледа Сан Суси. Вековната царственост на двореца не можеше да бъде изтрита от една война.
– Честит рожден ден! – Фон Ризен ѝ подаде пакетче с розова панделка.
Вътре се спотайваха обици с диаманти.
– Колко сте мил!
Ана-Мария го прегърна. Косите ѝ погалиха лицето му. Германецът се смути и леко се отдръпна, което не остана незабелязано за младата жена.
– Трябва да сте красива пред съпруга си. Разпоредих да приготвят колата за десет. От тук до Берлин са два часа път.
Шофьорът я поздрави докато товареше сандъка с багажа й. Фон Ризен беше наредил прислугата да говори с гостенката на френски, защото знаеше, че тя го владее свободно. Ана-Мария се усмихна и се запита как за няколко месеца е натрупала толкова вещи. Напусна България само с една ръчна чанта.
Автомобилът тромаво пореше веригата от бежанци, които прииждаха от Берлин. Хората се отдръпваха и се взираха в пътниците с нетипично за германците любопитство. Ана-Мария и Вилхелм избягваха да ги гледат в очите.
Закъснялата пролет ги причакваше на всеки завой. Цъфтяха липи и рози. Костадинова си спомни как празнуваха шестнадесетия ѝ рожден ден в Бургас и за пръв път срещна напетия курсант Костадинов от кавалерийското на Негово Величество училище. На следващата вечер той се опита да я целуне и получи плесница.
Фон Ризен отвърна на неволната ѝ усмивката. Ана-Мария се протегна и го погали по ръцете.
– Вие сте истински приятел и джентълмен. – И двамата знаеха за безбройните български благороднички, които се препитаваха по най-безчестен начин по европейските улици. – Няма повече да ви бъда в тежест.
Германецът понечи да възрази, когато изпод торпедото заизлиза черен дим.
– Какво става?
– Каквото и да е, Ана-Мария, обещавам ви, че по обяд ще бъдете пред „Адлон“.

***

В Берлин пиеха горещ шоколад и се качиха на влака с кожени палта. Във Франция останаха по спортни сака. След испанската граница Ана-Мария се осмели да си облече лятната рокля от оранжев сатен, специално ушита за срещата с Георги. Годината в Германия я отучи от истинска топлина. Напразно фон Ризен заповядваше да носят на гостенката горещи тухлички в мъхести хавлии. Ана-Мария мръзнеше непрекъснато.
– За мен кафе, – поръча фон Ризен. – За вас?
– Както винаги.
– Шоколад за дамата, моля.
Ана-Мария се колебаеше между Париж и Мадрид. Жалко, че така и не успяха да се разберат с Георги преди раздялата.
Фон Ризен попиваше с поглед лицето й, сякаш я виждаше за последно. Зад прозореца се редуваха селца и лозя.
Келнерът, немец разбира се, нали войната беше свършила, им донесе поръчката. Ана-Мария отпи глътчица и пресрещна погледа на фон Ризен.
– Вилхелм, обичате ли ме?
Немец, но роден в България, той не умееше да крие чувствата си.
– До дъното на душата си.
– Искате ли да се върнем?
– Вярвате ли, че миналата година не повредих нарочно колата?
– Вярвам ви. – Ана-Мария докосна ръката му. Фор Ризен погали пръстите й. – Ако Георги беше в Берлин, щеше да се срещнем на следващия ден. Той не би си заминал веднага. Но вие не отговорихте на въпроса ми.
– Иска сърцето ми. А мъжа ви?
– Бях на шестнадесет, родителите ми починаха, бях сама. Той бе напет поручик. И не познавах вас.
– Благодаря, Ана-Мария. Но нека да продължим. – Немецът у фон Ризен взе връх. – “За да дойде пролетта трябва зимата да свърши”.
– Както винаги, вие сте прав, Вилхелм. Нека най-напред да намерим Георги.
3. РОЖДЕН ДЕН

Кафето се разля по костюма на Костадинов. Арабинът се развика да му платят счупеното. Ана-Мария се задави в сълзите си.
– Запознайте се, – накрая каза тя, – новият ми съпруг Вилхелм, синовете ни Фредерик и Волфганг.
Едва сега Георги забеляза фон Ризен и гувернантката с пеленачетата.
Отпратиха бавачката в хотела и потърсиха кафене.
– Какво ще обичате? – Попита келнерът на френски, с немски акцент.
– Шоколад за дамата… – Започнаха мъжете едновременно.
– Моля, поръчайте вие – отстъпи фон Ризен.
– Шоколад за дамата, кафе за мен и…
– Две кафета.
Чуваха се само разговорите около съседните маси.
– Търсих те пет години! – наруши мълчанието Ана-Мария.
Георги погледна към фон Ризен.
– Вилхелм знае всичко.
– Видях ви в Берлин. Заедно.
Фон Ризен извади лулата си.
– Защо не се обади?
– Видях ви заедно и в Мадрид.
– Но защо не се обади?
– Бях беден емигрант от България. Минаха години докато… – Костадинов разпери ръце.
Келнерът донесе шоколада и кафетата.
– С Вилхелм се запознахме на кораба – обясни Ана-Мария. – Той ми предложи закрила. Без него бях загубена.
– Съжалявам, че позволих да преживееш всичко това. Да останем в България щеше да бъде краят. Нямаш представа…
– Имам. Чета статиите ти.
Фон Ризен най-после си запали лулата.
– Търсех те чрез Българското дружество в Берлин…
– Не ходя там. Приех германско гражданство.
Един ден за нас ще снимат филм, помисли Костадинов.
– Още кафе? – Попита келнерът. – Имаме чудесни еклери с шоколадов пълнеж.
– Не, – отсече фон Ризен.
– Днес сте мои гости. – Георги подхвърли предварително приготвена банкнота.
Всички се изправиха и припряно започнаха да се сбогуват.
– Почти забравих, – сепна се Георги. – Честит рожден ден!
Валентин Д. Иванов
Сантяго-Париж-Гаршинг, 2002 г.

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Отвъд небето


Хумористична микро алтернативна история, който се появи на бял свят като разказ с обем до 100 думи за Интернетски конкурс, може би на електронното списание „Трубадури“, но не съм сигурен. Това е „пораснала“ версия, която загуби чара на лаконичността си, но пък е по-разбираема, надявам се.

*
Астронавтите безсилно наблюдаваха как диамантените глави, който според плановете на фон Браун трябваше да закотвят кораба им към небесната сфера, се пързалят по синкавата ѝ повърхност без да я одраскат.
В резервоарите на „Аполо-11“ оставаше гориво за няколко секунди.
Армостронг и Олдрин търпеливо изчакаха воят на двигателите да затихне.
Корабът им се отдели от небесната сфера и свредлата – те се включваха автоматично при натиск – спряха да се въртят.
– Хюстън, имаме проблем! – командирът произнесе в микрофона отчетливо. Миг по-ксъно гласът му премина в стон. – Връщаме се!
Във Флорида, на двеста километра под „Аполо-11“, Фон Браун въздъхна. Изглежда, човечеството завинаги ще трябва да остане в плен на непробиваемата небесната твърд, помисли си немецът.
Той не знаеше, че в същото време от нос Ново Емине на брега на Източно-африканското Славянско княжество излита друга ракета.
Шест минути по-късно, докато американският космически кораб се люшкаше бясно в горните слоеве на атмосферата, автоматичната станция, изпратена от Географската Служба на Негово Величество Константин Просветени се сблъска със сферата, ограждаща Земята. Образува се процеп и през дупката се показа светлина.
Българите за пореден път доказаха, че имат здрави глави.
Валентин Д. Иванов
21.03.2017, 12.06.2017, 26.10.2019, 14.04.2020
Garching, Мюнхен

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Думи под вълните


Разказ, алтернативна история, написан през 2000 година и публикуван в сборника “Моделириум” (изд. “Офир”, 2001). Съставители са Атанас П. Славов и Иван Хаджиев, редактор е Иван Хаджиев.
Това е “отломка” от грандиозните планове, които на времето лелеехме с Кирил Добрев за по-голямо произведение в тоя жанр, и за съжаление така и не материализирахме.

***
Покрит с цветя
бих искал сега да умра
в тоя сън на двама ни.
Естуджин

В библиотеката на Софийския Университет понятието време е относително. Човек е заобиколен с ръкописи, които не си помнят годините. Докато ги разлиствам, често изпитвам усещане, че съм някъде извън нормалните представи за дни и години. И дори за векове, защото половината от папирусите тук датират от Симеоново време, или най-малко от разцвета на Втората Империя. Естествено, обикновените студенти като мен не работят с оригинали – макар че те са само зад една стена, в съседното хранилище. Всичката книжнина, натрупана на масата пред мен, – се състои от копия. Наистина, много точни копия, толкова съвършени, че дори и аз, който съм се ровил из тях почти непрекъснато през последните четири години от моята докторантура, понякога забравям това и си представям как Симеон се е взирал в същите едри букви и е прокарвал пръст по редовете. Хм, това с пръста май е пресилено, все пак той е бил образован човек и едва ли е сричал.
Времето е относително и защото когато човек се унесе в четене, независимо дали има пред себе си оригинал или копие, часовете отлитат неусетно. Часовникът прозвънява на китката ми – закъснявам. Иванка сигурно ме чака долу и нервно форсира моторетката си. Охраната на тая сграда е такава, че дори и дъщерята на първия заместник министър-председател не може да влезе тук без придружител, а по тая късна доба и – с придружител няма да я пуснат. Парадоксите на българската параноя – чуждестранният докторант е по-свободен от чедото на местния елит.
Зарязвам свитъка и тичешком се спускам по стълбите. И без това от него не се разбира кой знае какво – тоя книжовник май е наблягал повече на медовата ракия, отколкото на писането: звезди падат от небесата, горят огньове. Прилича на комета или на метеорит. Нашите хроники също са пълни с такива неща. Защо не и българските. Нали Ани си няма работа. Прищевки. Те всички шефки са така. И тук, в България, е същото като у дома. Всичко е въпрос на прищевки. Само че тук могат да си ги задоволяват по-лесно, поне от Симеоновия век насам, – точно когато някой си анонимен сътворител е писал тоя загадъчен ръкопис. Като се замисли човек, целта на повечето книжовници май е била чисто и просто да се подиграят с бъдещите докторанти. И в наше време е същото – кой ли чете научните списания – само разни нещастници като мен, които бързат да си свършат докторантурата, въпреки прищевките на техните си Анита.
Утре ще трябва да проверя в катедрата по астрономия, там сигурно ще знаят. Можеше и по Мрежата да потърся нещо и докато свърши седянката, сигурно щях да имам резултат. Но, както показа завчерашния ми опит, на една седянка може да се случи какво ли не. Как казваха българите – защо да отлагаме днешната работа за утре, като можем да я свършим вдруги ден.
Иванка сигурно съвсем се е изнервила вече. Слизам по стълбите тичешком. Моторетката тихичко мърка между краката ѝ. Хубави, стройни крака. И хубава моторетка, чисто нов Иж, сигурно е още в гаранция. Представям си как се е изтъркалял най-много преди месец-два от оня завод в… някъде из източните провинции, все забравям къде ги правеха. Виж, ако беше исторически факт, сигурно щях да го запомня. Даже понякога си измислям мнемонични правила, свързани с историята, особено когато трябва да запомням телефонни номера. Обаче за Ваниния номер не ми трябва правило, въпреки че се познаваме само от два дни. Лицето ѝ е мрачно, дори на фона на вечерното софийско небе. За целувка и дума не може да става. Жалко.
– Упражнявай се с бягането, че току-виж работата ти избягала. Или пък нещо друго – казва ми момичето.
– Аз има особено дълги крайници…
– Тя ме награждава със скептична усмивка:
– Имаш ти, имаш…
– Ако има и още нещо след това, моторетката го заглушава. А с папируса ще се занимавам утре. И защо ли да се занимавам изобщо. Възсядам задната седалка, слагам чантата си помежду ни и прегръщам Иванка през кръста. Тя си носи каската на лакътя, нанизана като огромна халка. Дългите ѝ черни коси се развяват в лицето ми, но аз не се оплаквам. Трудно ми е да повярвам, че това е същото момиче, с което само преди два дни си четохме един на друг поезия до зори. Башо, Ясенов и Иж, какво съчетание.
– Знаеш ли, че до сега съм возила само двама души така? – пита момичето, докато уверено криволичи през натовареното движение на софийските улици.
– Поласкан съм.
– Единият е приятелят ми и той, разбира се, ме държи тука – и тя ми показва къде, – а другият беше една приятелка, която е лесбийка.
– Каква чест – възкликвам и я прегръщам още по-здраво, тъй като наближава остър завой.
Но още преди да стигнем до завоя, зад нас се раздава бучене, нещо проблясва в небето и се сгромолясва по посока на центъра на града, където е катедралата Света Неделя. Седянката, на която отиваме, ще бъде в някаква вила, в подножието на Витоша, така че Иванка почти трябва да положи мотора на една страна, за да направим обратен завой. Светлините около храма имат по-червен оттенък от обикновено и тънат в дим. В един момент се взираме натам и покорното ръмжене на мотора под нас е единственият звук в цялата вселена, а в следващия отново се завъртаме на място и политаме напред. Срещу нас вият сирени. През останалата част на пътя мълчим.

В първата есенна сутрин
поглеждам огледалото
и виждам лицето на баща си.
Кижо Мураками

Какво ли значи да се изправиш пред лицето на разгневен бог? Стотникът не можеше да си отговори, но византийците отвъд реката със сигурност знаеха добре. Може би си струва да спре огъня, да отскочи до другия бряг с броневика и да ги попита, помисли той. И после ще запише отговора на изсушена говежда кожа с мастилото от варена кора на персийски орех. За историята. Ако не побърза, скоро няма да остане нито един византиец за питане.
– Разказахме им играта, гус’ин стотник! – Ухили се доволно десетникът на разчета, хлапак от столицата, или най-много от покрайнините, ако се съди по диалекта. Впрочем и без да се вслушва в завалените му гласни, стотникът знаеше, че момчето е трето поколение столичанин, напълно съответстващ на психофизиологичния профил на операцията. С малка допълнителна склонност към излишни разговори.
– Да, разказахме им я, десетник.
– Сигурно си мислят, че иде краят на света, гус’ин стотник! Сигурно се молят за прошка.
Стотникът се зачуди дали това плямпало случайно се сети за бог и прошка, или все пак тая психофизиологична измишльотина работи. Не, ако работеше, никой с поне малко здрав разум не би включил такъв дърдорко в групата. Психофизиологичният профил да върви по дяволите, заедно с всички комплексни тестове за поведение, за съвместимост и за какво ли още не. Стотникът си даде сметка, че си няма представа как ще реагират десетникът и останалите бойци след два дни, когато планираното време за операцията изтече и трябва да взривят оръдията и счупят затворите.
Снарядите продължиха да разравят отвъдния бряг. Все пак тук беше несравнимо по-добре, отколкото в окопите по западния бряг на Канкун.

Завръщане
толкова много пътища
през пролетната трева.
Йоса Буссон

– Вече почти излизаме от града, когато Иванка спира рязко на банкета.
– Маска! Забравих да ти кажа, че седянката ще е с маски!
– Няколко минути по-късно спираме пред малко магазинче на ъгъла на “Княз Антон от Моравия” и “Княз Константин от Силезия”. Докато вадя чантата от малкото пространство помежду ни, Иванка ме поглежда изненадано, сякаш е очаквала нещо друго.
– Разочарована ли си?
– Тя само ми се усмихва, с усмивката си за спиране на разярени тигри.
Както подобава на именитото място, новият ми костюм е на благородник, само че от двора на Крал Шарл от Франция. В добавка си купувам и черна маска, която покрива по-голямата част от лицето ми.
– Сега ти знаеш как ще изглеждам аз, а аз не знам как ще изглеждаш ти – казвам на Иванка. – Не е честно.
– Не се бой, няма да се загубим.
– Намираме мястото много лесно – дива българска естрада се разнася из целия квартал. Още преди да се доближим, Иванка ме хваща за ръката.
– По-добре засега да не казваме за това… което видяхме в града.
Вдигам безмълвно рамене – сръбски националисти, критска мафия, еврейски терористи – местните табута отдавна са ми известни и спазването им далече не е най-високата цена, която съм съгласен да платя за една докторантура в България.
Вилата е голяма, построена в римски стил. На поляната пред нея са спрени всякакви коли, от мощни открити жребци, местно производство, до мижави таратайки, евтин внос от Чунг Куо. Иванка добре познава мястото и ме повежда напред. Пресичаме дневната, от където извира какафонията, и се насочваме към задния двор. Тук музиката се чува по-слабо, наистина съвсем малко по-слабо, но с повече викане и въображение, може дори да се разговаря. Къде на китеници, къде направо на пода, са насядали двайсетина човека. Главно студенти. Повечето от момчетата са в напреднал стадий на напиване, а момичетата – на разнежване. Няма вятър и въздухът е пропит с аромат на цигарен дим, пот и коноп. Любов, вино и народна, малко им трябва на българите…
… страх и несигурност – обяснява братът – колега на колежка, която изглежда почти толкова добре, колкото и Иванка. Само дето ѝ липсват няколкото искри интелигентност в очите. Това е цялата разлика. Нищо чудно, че в тия несигурни времена апокалипсисът се ползва с успех сред жените. Колегата следва традиционния подход – гробовен глас, малко сарказъм, подхвърлен между другото цитат от гръцки философ, и момичето вижда в теб интригуващ мъдрец. Разбира се, не всяко момиче, но Университетът на Републиката е пълен с достатъчно от дъщерите на най-снобската част от софийския елит и шансовете да те поправят, защото си приписал думите на Вергилий на Аристотел или обратно, са нищожни.
Сядаме около ниска софра, наоколо се лее ледено студено шуменско пиво, а Иванка е опряла бедро до крака ми. Докато се наместваме, разговорът предсказуемо се насочва към още по-мрачни теми…
Смъртта е като прекрасна дама на неопределена възраст – продължава същият, братът колега, – с която мога да флиртувам. Не че в живота си съм правил много безразсъдни неща – следва нехайно махване с ръка, – но знам, че където и да ида, каквото и да правя, тя е някъде наблизо и по свой си начин флиртува с мен.
– Аналогията ти е прекалено сексуално обоснована и свързана с типичните социални роли, приписвани на двата пола – отбелязва приятелката му. Нищо чудно, че му е приятелка. – Я си помисли, не заместваш ли някоя реална жена, която те е отхвърлила, с въображаема, като ѝ приписваш трагични…
– Преди десет години бих се съгласил – отговаря младежът, – но след две сексуални революции и една суфражистска контрареволюция, всеки може да флиртува с когото си поиска. Пък и преди десет години не бихме водили тоя разговор.
Намигам на Иванка, тя ми отвръща, а брадатият продължава:
– Карам кола – тя е на съседната седалка, вървя по улицата – тя ме подминава на отсрещния тротоар. Като всеки флирт и тоя си има приятните моменти. Най-опияняващият е точно мигът преди разминаването, когато нищо не е ясно и не зная дали ще ме има след още една, не, само след още половин крачка! Колкото и да ми се иска да се разминем и всеки да продължи по пътя си, знам, че мога да спра и да се заприказвам с нея. Разбира се, спирането в някакъв бъдещ момент е неизбежно, но точно тогава е само мое решение и единствено аз мога да…
– Типично подсъзнателно желание да се преродиш в нещо различно – намесвам се аз. – Кармата…
– Прераждането – сбръчква вежди моят събеседник – е вашето удобно извинение да се отложи днешната работа за утре.
Не мога да оставя без отговор това, макар да не съм практикуващ будист. Започвайки от смисъла на прераждането и на живота въобще, някак неусетно прескачаме към невероятната победа на цар Симеон над византийците. С българите преходът към историята се случва по-естествено и незабележимо, отколкото да речем с инките, или със зулусите. Изглежда, не само малките нации имат велика история, но и големите.
Домакинята слага край на дискусията ни, като гаси лампите. Тая част от церемонията винаги ме заварва неподготвен и трябва да се преоблека в новия си костюм пипнешком.
Никой не знае точно кога и как балът с маски е навлязъл в българската културна традиция. Може би след завладяването на западните провинции, където някога се е простирала Франция, българите са приели част от техните обичаи. Обаче в този момент трансфузията на културни явления изобщо не ме интересува. Вместо да си задавам въпроси, следвам примера на скучаещата българска аристокрация и просто се наслаждавам на традициите, независимо от произхода им. Баловете с маски не винаги са били просто за забава. В средата на 17 век, когато са станали особено популярни, това е било място за приготовление на убийства и революции. Дори Народното събрание обсебва по-голямата част от властта на царя точно в резултат на заговор, започнат на един парламентарен бал с маски. В наши дни за повечето от българите, особено по-младите, маските са само инструмент за по-разнообразна любов. Да живее упадъкът на нравите!

Зелена жабо,
Твоето блестящо тяло
също ли е боядисано току що?
Риуносуке Акутагава

Нито един даскал не спи добре и Ани не беше изключение. Зноят над София не помагаше, а съскането на охладителя само я раздразни допълнително и тя ядно го изключи. Намери цигарите в тъмното и се измъкна по нощница на чардака. Разправии в Университета, разправии в къщи. Изведнъж усети колко е уморена. Точно в тоя миг нещо опашато като комета от детска рисунка пресече небето. Ани стисна цигарата между устните и се опита да си припомни откъде ѝ е позната тая картинка. Снимка от стар вестник – напоследък терористите ставаха все по-нагли… Или все пак е от някъде другаде?
Почти веднага се чу вой на сирени.

Пролетно море.
Вълните идват и си отиват.
Идват и си отиват.
Йоса Буссон

Българите са придобили умението да се преобличат на тъмно в резултат на естествен отбор. Уви, моите предци не са минали през същата мундщровка, и когато лампите светват отново, аз взе още се мъча да намеря ръкавите на костюма си. Перуката ми се търкаля някъде на пода, а вместо лицето, маската покрива лявото ми ухо. Заслепен от ярката светлина, не мога да видя добре на кого принадлежи ръката в сатенена ръкавица, която ми подава перуката и ми помага да поправя маската.
– Благодаря!
– Моля.
– Гласът е дълбок, с прелъстителна женственост. И звучи познато. Иванка.
– Нещо за пиене?
Тя кима и аз се отправям към барчето, но преди това внимателно запомням костюма ѝ. Нищо особено, само си е сложила голяма шапка с воал, франкски стил, отпреди тридесетина години. Къде ли го беше скрила това чудо, вижда ми се прекалено голямо за мъничката ѝ раничка.
Не успявам да се начудя и вече съм се върнал, с две огромни чаши сливовак с лед. Иванка ме хваща свойски под ръка и ме насочва към чардака. Той е обърнат към Витоша и къщата ни закрива от светлините на града. Звездите сякаш са по-ярки и дали заради това, или заради влажните пръсти, които леко са се отпуснали на моята ръка, стиховете сами се отлепват от устните ми, а после и от тези на Иванка. Гласът ѝ става още по-дълбок и зовящ от когато и да било. Нисък и гърлен, той е все по-неуловим. За да не пропусна дума от това, което тя казва, постепенно се приближавам към нея, докато няма как да се приближа повече.
И тогава Иванка неочаквано се разридава.
Какво? – Посягам към джобовете си за кърпа. – Какво става? Извинявай…
Иванка продължава да ридае, франкската ѝ шапка се свлича и на лунната светлина проблясват бели коси.
Ти извинявай – личи си, че жената пред мен трябва да положи гигантско усилие на волята, за да се съвземе. – Ти извинявай…
– Иванка?!
– Да. Всъщност не. Твоята Иванка спи в съседната стая. Всичко е много сложно…
– А ти коя си?
– Иванка. Само че не същата… и в същото време същата.
Изглежда тъмнината не ѝ пречи да види колко съм объркан.
– Аз съм същата Иванка, но от петнадесет години в бъдещето.
И после ми разказва най-невероятната история, която някога съм чувал.Според нея Симеон е превзел Цариград с два мотострелкови десятъка, изпратени от бъдещето. Не само от неговото бъдеще, но и от моето – след три месеца от завчера. Но това не е всичко, продължава Иванка. Пожарът в центъра на града е започнал от устройството за пътуване назад във времето, което по инерция се връща натам, откъдето е тръгнало.
– Но нали е тръгнало от три месеца в моето бъдеще?
– Вярно – сребърните коси отново се люшват. – Обаче ентропията работи и при пътуване във времето. Да пратиш нещо в миналото е все едно като да разлюлееш люлка. И после ако не продължаваш да я побутваш, няма да се издигне до същата височина, а ще се люлее известно време и постепенно ще спре. Същото е и с устройството за пътуване във времето, само че него не можеш да го побутваш. Затова то се върна сега, а не след три месеца.
– А ти, ти също ли няма да се върнеш в твоето време?
– Не – горчиво се усмихва Иванка, – аз изобщо няма да се върна. Всъщност не знам точно какво ще стане, след като… ако променя историята. Разбираш ли, някой в далечното бъдеще на тая страна е изпратил в миналото това устройство, за да помогне на Симеон. Тоя пръв опит е успял и историята се е променила, обаче устройството се е върнало в бъдеще, в което никой не е знаел за него, в бъдеще, в което то не е било изпратено в миналото, за да го промени. И ако не бъде изпратено отново, Симеон няма да победи и всичко наоколо – тя размахва неопределено ръка – няма да го има.
– И ти трябва да направиш това?
– Не, разбира се. Точно обратното – да го предотвратя. Кой знае колко пъти вече устройството е пътувало до миналото и се е връщало? Поне два пъти, а може да са десет, или милион. Светът е преживял достатъчно Велики Българии. В последното издание след три месеца ще сме на косъм да започнем война с Ацтеките. Преди да тръгна, нашият умник Тошо – тя посочва с палец към тавана – изпрати ракети на Канкун и островът беше блокиран от индианците. Моето връщане си беше чиста авантюра – използвахме един разсеян лъч от тласкащата машина. Стигна само за да мога да дойда до тук, не повече. Енергията беше малко.
– До тоя момент не вярвам точно така, както не се вярва на магия. Може ли един всемогъщ магьосник да създаде непробиваем камък и всепробиваща стрела? Обаче ако същият този магьосник може да създава всепробиващи стрели само в понеделник, сряда и петък, а непробиваеми камъни – в останалите дни от седмицата, човек неволно се замисля.
– И защо ми казваш всичко това?

Застояла вода.
Скок на жаба.
Цоп.
Матсуо Башо

Това, че съм идвал толкова често в библиотеката по малките часове, сега работи за мен. Пазачите само ме поглеждат мълчаливо и продължават да щракат с неизменната си табла. Пътьом спирам пред моята работна маса и взимам ръкописа с описанието на взрива. Хранилището е на едно махване с магнитната карта и оригиналът е в ръцете ми. Папирусът се запалва с тих пукот. Точно пред ръба на огънчето, само за миг, топлината проявява скритите схеми на устройството за връщане във времето. В следващия миг обаче огънчето ги поглъща. Само да не се включи противопожарната инсталация…
Утре Ани ще се сети за ръкописа на тоя незнаен български книжовник от двора на Симеон, ще го намери и ще се убеди, че той описва точно тазвечершния пожар. Вдругиден тя ще го спомене пред любовника си, който по съвместителство я разработва за тайната полиция. Още три дни по-късно докладът му ще стигне до неговия началник, той ще го изпрати по-нагоре и след две седмици оригиналът ще попадне в полицейската лаборатория, където ще прочетат тайнописното послание на оня стотник, изпратен в миналото. По същото време един докторант от Сипанго ще загине при автомобилна катастрофа, а след близо три месеца ще извадят стотника от пъкъла на Канкунската криза, и ще го пратят с две десетини да разбие византийските войски пред стените на Константинопол. Но малко по-рано дъщерята на новия министър-председател ще изкопчи истината за всичко това от баща си. И тутакси ще пометне. Ще ѝ отнеме почти петнадесет години, за да се добере до устройството за пътуване във времето…
Папирусът започва да гори пръстите ми и го хвърлям на пода. Пред очите ми причернява, навярно от дима. И настава нощ. За миг знам, че съм в хранилището на Софийската библиотека и в същото време – в моя роден град, където слънцето изгрява от запад иззад огромна облачна гъба…
Пролетно море.
Нечии следи
думи под вълните.

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, История, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

България – родината на слоновете: виц за чукчите, еволюцията, социалистическия реализъм и „Разказвачът на приказки“


Говорят си двама чукчи.

– Алкохолизмът не е нашият метод. Пияният чукча представлява жалко зрелище.

– А ти забелязал ли си, че ние се развиваме? Преди сто години чукчата падал като отсечен от половин чаша. А сега нищо ни няма, държим се. Скоро ще догоним руснаците.

– Не можем ги догони, Те също… еволюционират.

– При това – с изпреварващи темпове.

***

Това е мой мнооооого свободен превод на един диалог от „Родината на слоновете“ – алтернативноисторически роман от Олег Дивов.

Интересното в тази книга – въпреки или може би поради добре разкритата алкохолна тематика – е положителния подход към бъдещето. Дивов го оправдава и постига чрез фантастичното допускане, че мамонтите са оцелели на Чукотка и в Якутия. Нещо повече, те са като кучетата, но по-добри, и общуването с тези големи и мъдри животни прави и хората по-добри. По-добри, отколкото сме в нашата времева линия без мамонти. В резултат се е получило почти утопично общество – ако не в рамките на цялата планета или на отделно взета държава, поне в рамките на едно чукотско стопанство за отглеждане на мамонти. По атмосфера, като изключим алкохолната тема, романът изненадващо прилича на ранните книги от серията за „Пладне, 22 век“ на братя Стругацки.

За да обясни утопичния си модел Дивов привлича мамонтите, Стругацки – великата теория на възпитанието. А ние с Киро (барабар Петковци с мъжете*) привлякохме приказките.

Тук (нескормно*) ще завърша с това, че нашето безсмъФно произведение „Разказвачът на приказки служи на нравите“, с който започва цикълът ни за Приказничеството, открива (съвсем незаслужено*) антологията „Фантастивал в Европолис“, издание на Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“. Томчето е първи номер от поредицата за българска фантастика.

Може да си я поръчате тук:

http://choveshkata.net/blog/?p=6805

http://choveshkata.net/blog/?page_id=180

Приятно четене!

——-

* Автор на текстовете в скобите е моята съвест. От която се разграничавам (за малко*).

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Сензационно разкритие: За пръв път българин участва в конвент за фантастика през 1954 година! Но кой е той?


В новия брой (17, 2018) на фензина „Тера фантастика“ четете записките на Ян Янсен за Тверпкон 1954. Най-интересното в тях е, че авторът споменава за български участник!
Натъкнах се на тези записки преди около година на Ерокона 2017 в Дюселдорф. Те бяха публикувани в немския фензин „Clocking Counter“, (брой 27, 2017), издаван от Уайт фон Волф.
Остава загадка кой е българският участник. В онези години, в разгара на Студената война, вероятно не е било безопасно името ти да се свързва с упадъчна западна литература.
Не знам къде и кога ще бъде достъпен новият брой на Терата, но вероятно ще може да си го купите от Генерала на предстоящия Булгакон (21-09.2018, комплекс „Копривки“) или ако пишете във форума на клуб „Иван Ефремов“.

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, science fiction

“ОМНИ” или “Локус” на българската фантастика? – Алманахът “ФАНТАSTIKA 2016” се появи на пазара.


“ОМНИ” е научно-популярно и научно-фантастично списание. Първата му реинкарнация излиза между 1978 и 1995 година на хартия. То има електрона версия още от 1986 година, а през периода 1996-1997 излиза само в цифров вид. С аналитичините си статии и с прекрасните си илюстрации на гланцова хартия “ОМНИ” си извоюва трайно място и в двата жанра, които представя.
“Локус” е специалирано издание за фантастика, но то не публикува проза а само публицистика за жанра. И също както “ОМНИ” се отличава сред останалите издания с качеството на материалите и прекрасното си полиграфско оформление. Излиза от 1968 година, а от 1997 година съществува и негова електрона версия, която не е идентична ас хартиеното издание.
Поне няколко издания в България имат амбициите да имитират моделите на “ОМНИ” и “Локус”, като се започне от вече древното “Космос” и се стигне до наследника му “8”; и обезателно се мине през неумиращата “Тера Фантасика”. Особено място в тази традиция заемат антологиите и смея ад твърдя, че те са уникално явление за българския жанров пазар – и “Ваяния”, и “Фантаstika” съчетават проза и поезия с литературна критика и дори популяризация на науката. Вероятно това е свързано с миниатюрния книжен пазар у нас, който не може да поддържа издания с месечна или дори сезонна периодичност – примерът на “Тера Фантастика” го доказва. Ежегодните алманаси се оказват призовани да запълнят, доколкото е възможно, нишата на списанията.
Разбира се, трябва да спомена и електронните издания като “Шадоуданс” и “Трубадури”, които публикуват материали редовно, някои от тях почти ежеседмично. Те могат да реагират на събитията във жанра много по-оперативно от хартиените издания. Обаче престижът на хартиените публикации си остава ненадминат и аз даже ги ценя още повече именно сега, във времената когато традиционните издания преживяват криза – именно защото пробивът в издания на “мъртво дърво” се постигат по-трудно.
Алманахът “Фантаstika” е издание на Дружеството на българските фантасти “Тера Фантазия” и на фондация “Човешката библиотека’“. “Мотор” и главна движеща сила зад алманаха е Атанас П. Славов, подкрепян неизменно от Александър Карапанчев и Калин Ненов. Догодина, през 2018, “Фантаstika” ще навърши десетилетие, през което са видяли бял свят осем тома (един от които е преработено и допълнено преиздание). През 2015 година алманахът спечели наградата Еврокон в категорията за списание, което косвено потвърждава моята хипотеза, че в нашата фантастика алманасите донякъде изпълняват функциите на списания.
Аз не съм обективен в оценката си за алманаха и няма как да бъда, но не защото от време на време пиша по някоя статия за него, а защото съм част от екипа, който го подготвя, защото алманахът изразява моите виждания за фантастиката и доколкото може, отговаря на търсенията и на интереса ми към фантастичното.
В новия брой на 450 страници може да прочетете много разкази и статии. Представени са както майстори на жанра, така и световно неизвестни млади автори. Публицистиката е всеобхватна – от репортаж за миналогодишния Еврокон до ревюта на нови фантастични (и не съвсем фантастични) книги. Моето собствено участие е съвсем скромно – с едно представяне на чудесния роман “Отдел И” от Петър Тушков.
Надявам се всеки да открие по нещо в новото томче. То е продукт на сътрудничеството ни с издателство “Артлайн” и може да го намерите в повечето по-големи книжарници. Съдържанието може да видите тук:
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%90%D0%BB%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%85_%D0%A4%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%90stika/2016

Leave a comment

Filed under alternative history, Book Review, book reviews, Bulgaria, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science, science fiction

My Review of “Burning Paradise” by Robert Charles Wilson at Europa SF


You can read my review of “Burning Paradise” by Robert Charles Wilson at Europa SF: http://scifiportal.eu/burning-paradise-by-robert-charles-wilson-a-review-by-valentin-d-ivanov-bulgaria/

* * *

I had Burning Paradise in my sight for a while . . .

. . .

To summarize, Burning Paradise offers mysterious premise, drive and suspense, character depth, and rich language – all the constituents of a good novel. It is probably not on par with the best work of R. C. Wilson, but I found it a great read.

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Book Review, book reviews, алтернативна история, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

„Целият свят в ръцете” – нов сборник с българска фантастика от Янчо Чолаков


Сборникът „Целият свят в ръцете” включва дванадесет произведения на Янчо Чолаков.

Едноименната повест ни отвежда в Древен Египет, по времето на Цезар и Клеопатра. Античните цивилизации се отварят една към друга, докато героят Птолемей прави тъкмо обратното – предприема бягство навътре към себе си…

Псевдоисторическият роман „Цялата слава в историята” ни запокитва в една Испания с измислена география, където абсолютизмът се надига с пълна сила. От романтични подбуди дон Тихо Лаутада се оказва начело на въстание, което дори не е негово… когато открива, че е изправен пред решителния избор „революция или еволюция”, а от това зависят съдбините на твърде много хора.

Едни от най-интересните творби в книгата са киноповестите „Авантюристът” и „Авантюристът се завръща”. Те изследват докъде се простират границите на творческото въображение и опасностите, които се пораждат при контакта между болезнените фантазми и всекидневната реалност. Авантюриста ще извърши чудеса, за да опровергае прозвището си, но дали няма да травмира до крайност психиката си…

Разказът „Златният демон” е създаден в творческа опозиция на „Златният бръмбар” от Едгар Алан По.

Любовта и други самонавивки” е пародийно изследване на ухажването като самоцел и кич.

Вездесъщият” е твърда научна фантастика с неочаквана гледна точка към проявите на левия екстремизъм в бъдещето.

Броенето до десет” – сюрреалистичен текст със своеобразна структура, в който въображаемото пътешествие се преплита с носталгията към детството и изгубената невинност на човешкото същество, напуснало своята люлка – родната Земя…

5+2=Чудо” и „Изцеления” са две модерни притчи за Христос, които шокират с парадоксалност и смела трактовка на евангелските мотиви.

Цикълът „Фрагментарна книга” съдържа избрани миниатюри и мисли, писани през различни години от автора.

Корица: http://i3.helikon.bg/products/9166/18/189166/189166_b.jpg

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Book Review, book reviews, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

“The Long Earth” by Terry Pratchett and Stephen Baxter – A review by Valentin Ivanov


Stephen Baxter is an old favorite of mine. I discovered his writing on uchronia.net – the bibliography of alternate history: ”First to the Moon”, “Prospero One”, “Anti-Ice”, and of course the excellent novel “Voyage” made me follow his work.

I was surprised to learn that he has collaborated on a parallel Earths novel with Terry Pratchett. To me, Pratchett was the prototypical fantasy writer but then I remembered that he managed to write books about economy, politics and whatever else you can think of, all under the disguise of fantasy, and I was less surprised.

Eventually, I got my hands on a second-hand copy of the first book…

For more: http://scifiportal.eu/the-long-earth-by-terry-pratchett-and-stephen-baxter-a-review-by-valentin-ivanov/

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Book Review, book reviews, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction