Category Archives: Uncategorized

Приказки от чекмеджето: Как спасих света, или най-хубавата професия


Космическа фантастика на близкия прицел, както биха казали едно време. Разказът е написан на английски през 2007 година за образователната антология „Diamonds in the sky“ (ред. М. Бродертон, 2009 г.; http://www.mikebrotherton.com/diamonds/?page_id=4) и на български в алманах „ФантАstika 2007“ (февруари 2008 г.; https://choveshkata.net/blog/?p=7160) и в антологияta „Тринайсетте цвята на дъгата“ (2013 г.; https://choveshkata.net/blog/?page_id=3408).

Всички разкази в „Diamonds in the sky“ обясняват някакви астрономически концепции – като се започне от приливните сили и се стигне до източника на енергия на звездите и се мине през ефекта на Ярковски – последното е от моя собствен разказ. Подобни антологии са „продукт“ на борбата с постоянно намаляващата способност на учениците и студентите да се концентрират върху сложен текст, който изисква вгълбяване. Шегувам се, разбира се. За добро или зло, най-добрият начин за усвояване на сложни знания си остава четенето.

* * *

Спасяването на света е скъпо занимание, но за сметка на това отнема време. За потта и мръсотията да не говорим. Неприятностите започват с докторите и продължават, докато даването на литри кръв и други телесни течности се превърне в най-малката от твоите грижи. Не дай си боже да покажеш и някакъв признак на слабост. Кихането пред не когото трябва може да намали шансовете ти да полетиш с порядъци.
После идват тренировките за безтегловност. Поставят те на реактивен самолет, и забележи, това е стара руска бракма, която отдавна е трябвало да бъде претопена. Не бих се изненадал, ако се окаже, че самият Гагарин е тренирал на същия самолет. Ламарините на това чудо дрънкат повече от жена ми, а това значи наистина много. Както и да е. Една сутрин ви товарят на самолета и политате. Ускорението по пистата е страшно, но кратко. По-зле става, когато започнете да се гмуркате към земята. Дори тогава пилотите трябва да изстискват и последната капка мощност от двигателите, защото въздушното съпротивление ви спира и вашето свободно падане изобщо не е свободно.
След всяко гмуркане пилотите изравняват машината и всички се изтъркулвате до предната стена на кабината. Добре, че вътрешностите на самолета са тапицирани с дебел пласт гума. Готови сте да се закълнете, че крилата падат. Тогава разбирате какво значи да се страхува човек. Всяка тренировка трае по един час и ако питаш мене, има твърде много тренировки. След първите няколко минути започвате да се чудите защо сте тук, но три полета по-късно свиквате и дори започвате да се забавлявате.
Ти се канеше да спасяваш света, нали така? И при това си плащаше за това, така че по-добре да си се наслаждавал на тренировките си за безтегловност и на всичко останало, защото това, което те очакваше следобедите, беше още по-неприятно. Значително по-неприятно. Руснаците те заключиха в някаква класна стая да изучаваш „матчаст“, или материалната част, както я наричат те. Трябваше да слушаш досадни лекции за корабните системи, седейки на дървен чин с издълбани имена, дати и карикатури, достойни за едно добре известно джентълменско списание. Кой казва, че руската култура е мъртва?
Името на мъчителя, който се разхождаше между чиновете, е професор Кузнецов. Дебел, нисък и плешив. Сигурен съм, че си се затруднил да решиш точно кое от трите го кара да мрази света като цяло и теб в частност. Професорът носеше дълга пръчка, за да ръга студентите, които не можеха да отговорят на някой въпрос, и им крещеше, сякаш са престъпници. Или глупаци, което според него беше безкрайно по-лошо.
– Жалки супермени! – обичаше да повтаря Кузнецов. Очевидно концепцията за равенство на половете му убягваше, защото той просто игнорираше последните две жени, които останаха в нашия курс (при вас може да са били и по-малко). Останалите шест не издържаха и напуснаха още първата седмица. – Нищо не знаете! Ако не прочетете ръководството за експлоатация, ще избиете другарите си!
Поне научихме от коя ера е останал тоя динозавър.
Същата, от която бяха и създателите на прословутата материална част. Трябва да призная, че само част от нея – макар и по-голямата – произхождаше от времето на Съветския съюз. Пръскачките бяха нови. Тоалетната сякаш беше конструирана от дядото на професора. А скафандърът… Скафандърът беше останка от Съветската лунна програма, която се беше провалила по времето, когато е роден баща ми.
Не е за чудене, че минаването на изпита при Кузнецов се усеща като победа в революция. Като минимум. Не знам как беше в твоя клас, но от моя никой не се отказа. Вероятно защото по средата на този ужасен месец при нас дойде на проверка един руски генерал. Той изглеждаше истински изненадан да разбере, че ние имаме оплаквания. Руснаците никога не се оплакват, те направо правят революции. Преди да замине, генералът спомена, че който изкара по-ниска оценка от четири, ще повтаря курса.
За наша изненада след изпита професор Кузнецов дойде при нас и лично се ръкува с всичките си, вече бивши, студенти. Ние му позволихме, това беше момент за бира и прошка.
Ненапразно казват, че революцията изяжда децата си. Или нещо подобно. Ако знаехме какво ще представляват тренировките за оцеляване, които започнаха след това, можеше и да повторим курса по материална част. Подозирам, че изискванията към тия тренировки бяха от времето преди глобалната система за позициониране и дори отпреди полета на Гагарин.
Скачахме с парашути в северна Канада, което е по-добре от Сибир само по отношение на транспортирането ни до полигона. Студът си с същият. После – в Саудитска Арабия, защото това е единствената пустинна страна, в която е оцеляло подобие на правителство. Накрая ни спускаха и в Черно море, близо до Кримския бряг. За разлика от американските астронавти, които тренираха на Хаваите, ние поне не се тревожехме за гладни акули. Една седмица на всяко от тези чудесни места избелва кожата ти, калява духа ти и те кара да намразиш екстремния туризъм до края на дните си. Което, между другото, може и да не е много далече.
В деня на изстрелването те събудиха в пет часа сутринта, нали? Закуска по избор. Девет от десет американци, които летят с руснаците до Чука, ядат яйца с бекон. Не знам за останалите, може би това ги е карало да се чувстват повече като Глен или Армстронг, но аз си ги поръчах, защото се усвояват по-пълно от организма. Което вероятно е причината американските астронавти да са яли същото на първо място.
След това се озовахте в същия стар автобус, с който съветските космонавти са били извозвани до площадката за изстрелване. Взехте асансьора до люка на спускаемия апарат. Инженерите ти се усмихваха, докторите те потупваха по рамото и твоят персонален шофьор – известен още като пилот на космическия кораб „Съюз“ – ти стисна ръката и те прати да вървиш по дяволите. Надявам се, че си знаел – това не е обида, а идиоматично пожелание за късмет. По традиция той преди малко се е облекчил върху ракетата и ти сигурно си се чудил дали е имал време да си измие ръцете. После техниците поставиха екипажа ти в капсулата. Пропуснах да спомена, че и тя е останка от великото минало на съветската космонавтика.
В наши дни около три четвърти от експедициите преминават през поне едно отлагане на старта. Значително повече, отколкото някога, но откакто Голямата Лоша Новина дойде, руснаците увеличиха четирикратно производството на носители и това се отрази зле ка контрола върху качеството. Надявам се, че на теб не ти се е наложило да минаваш през тази процедура повече от един път. Аз бях между двадесет и петте процента късметлии. Шест минути по-късно бяхме в орбита, но ми трябваше два пъти повече време да се убедя, че всичките ми кости са си на мястото. Подозирам, че трябваше да благодаря за това на скафандъра, без който скелетът ми сигурно щеше да се разпилее по пода на кабината от вибрациите при старта.
Земята изглежда страхотно от космоса! Трудно ми е да намеря думи да я опиша! Тя е като красива жена, бременна с живот. Тя е като синьо око, насочено към теб. Тя е като вълшебна топка, която… Знам, че става по-зле, затова ще спря до тук. Макар че мисията едва започваше, аз бях убеден, че си е струвало да се разделя с половината от парите си само за да погледна как планетата изглежда от високо. И ако не успеем да спасим света, няма да има голямо значение кой колко пари има, нали?
Вие прекарахте в ниска околоземна орбита почти два часа. Повечето време отиде за изпълнение на дългия списък със задачи, а на теб само ти се искаше да седиш до илюминатора и да гледаш Земята. Скачването с ускорителния модул ДМ стана повод за допълнително вълнение, но то беше автоматично и дните, през които безпилотните кораби се блъскаха в станциите, отдавна са в миналото. Това беше и последният шанс за аборт в случай на технически проблеми. От тук нататък, по пътя към Чука, мисията не може да бъде прекъсната. Както се казва, който не рискува, не печели.
– Погледнете нататък – каза нашият пилот на развален английски. – Виждате ли ярката звезда?
– Да – отговорихме ние, тримата пътници, всичките до един чиста проба супермени.
– Това е Международната космическа станция. Видяхте ли я?
Би трябвало да учат пилотите по-добре да говорят английски. Какво ли щеше да стане, ако не можехме да се разберем по време на авария?
Изгледът към МКС ме накара да забравя за опасенията си. Оттам НАСА изпраща своите астронавти към американската база върху повърхността на Чука. Изстрелват ги от нос Канаверал с „Орион“, после се скачват със станцията и се прехвърлят на ДТК – далечен транспортен кораб, гордостта на НАСА. На него има индивидуални каюти, нищо че са големи колкото обикновен куфар. А руснаците изпращат към Чука строителните си бригади, още известни като космически туристи, по директна траектория. Ние поехме по нея няколко минути след като видяхме МКС.
Следващите две седмици сигурно бяха сред най-досадните в живота ти. Корабът се движи с невъобразима скорост, почти дванадесет километра в секунда спрямо Земята, повече от тридесет спрямо Слънцето. Но разстоянията до тях са толкова големи, че човек никога не би могъл да ги усети. Само в началото на полета дискът на Земята става все по-малък и по-малък, и то ако внимаваш да го гледаш през няколко часа, за да е забележима разликата. По-късно промените стават прекалено малки за невъоръжено око. Ако имаш късмет с орбиталната конфигурация и мисията ти минава покрай Луната, може и да видиш как тя първо се надува, а после се свива и постепенно изчезва, затъмнена от блясъка на Земята. Нямаше късмет? Аз също нямах. Чувал съм, че ръководителите на полетите умишлено избягват подобни траектории, защото влиянието на лунните маскони върху орбитата не може да се предскаже точно.
Вероятността да пострадаш от космическа болест е едно към четири. Повръщане, главоболие, загуба на ориентация – всички тези хубавини идват в пакет. Няма значение колко строга е селекцията и колко се тренират астронавтите, безтегловността има последната дума. Аз бях късметлия.
Руснаците имат идея как да се справят с досадата. Тя е проста и се изплаща по няколко начина: те изпращат с всяка експедиция пакет от научни инструменти. Обикновено той съдържа малък телескоп, понякога магнитометър или детектор на гама лъчи. Всеки може да ги използва, срещу скромно заплащане. Изненадващо е колко много желаещи има и те не са непременно учени. Навярно предстоящият край на света кара хората по-лесно да се разделят с парите си. По-важното е, че това дава на супермените като мен и теб нещо за правене, докато чакаме реда си да спасим Земята. Като се има предвид, че двата месеца тренировки не ни квалифицират да управляваме корабните системи и на борда няма друга работа, заниманието даже с псевдонаука е плюс.
Ние носехме оптичен телескоп, съвсем малко по-голям от хубава цифрова камера. Всеки осем часа пристигаха наблюдателни задачи. Дежурният наблюдател изпълняваше първата, после втората и така нататък до края на смяната му. Ние бяхме добри деца за десет дни, когато за пръв път насочихме телескопа към Чука. Това беше краят на нашата научна програма. Ръководителите на полета го приеха спокойно, сигурно предишният им опит ги беше научил да не очакват от нас кой знае какво.

* * *

– Чукът е триосен елипсоид с размери седемстотин метра по голямата ос и четиристотин и петдесет по другите две. Респективно, две хиляди и хиляда и двеста фута. Той тежи двеста милиона тона или четиридесет милиарда паунда. Падането му ще унищожи човечеството. За щастие приближаването на Чука беше забелязано цели тридесет години преди удара, което ни дава достатъчно време.
С тези думи утре руският бригадир ще започне въвеждането ви в работата на повърхността на астероида. След което той направо ще ви даде четките. Искам да кажа, пръскачките.
Защото вие сте тук, за да боядисвате. Повечето астероиди са рехави купчини чакъл и Чукът не е изключение. Ако взривите една голяма тъпа бомба пред тях, както правят в старите филми, част от камъчетата ще се разтопят на газ, но останалите просто ще се разпръснат и вместо една Голяма Лоша Новина вие ще имате Множество Големи Лоши Новини. Разбира се, най-малките парченца ще изгорят в атмосферата, но при масата на Чука това не е достатъчно.
За щастие, телата в Слънчевата система притежават естествен двигател, стига само да се въртят около оста си. Няма страшно, и аз не го разбирах отначало. Да започнем с това, че астероидът се нагрява от слънчевата светлина и изстива, като излъчва топлинна радиация. Най-топлата му част е тази, която е насочена към Слънцето, нали така? Само че астероидът се върти! И скоро тя се озовава в сянка, където започва да изстива. Колкото по-дълго стои в сянка, толкова по-студена става, това го знае всеки глупак, който е заспивал пиян на плажа и после се е събуждал малко преди изгрева, зъзнейки от студ.
Тук важното е, че с всеки излъчен фотон астероидът получава мъничък ритник в посока, обратна на посоката на фотона. По-горещата част получава повече ритничета от по-студената, затова изглежда като че ли някой бута астероида по посока на най-студената му част. Тя ще е насочена или напред спрямо орбиталното му движение, или назад, в зависимост от посоката на въртене на астероида около собствената му ос.
Следиш ли ми мисълта? Горкото човечеството, Господ да го пази от такива спасители… Да, така ще се увеличава или ще намалява орбиталната скорост на астероида, при което той ще се придвижва съответно към покрайнините на Слънчевата система или към вътрешността й. Сигурно са ви казвали, че това се нарича ефект на Ярковски.
Оставен сам на себе си, Чукът пада към Слънцето със скорост около един километър на година. За тридесет години този „природен двигател“ не може да го отклони от удар със Земята, освен ако не му се помогне. За да нагряват допълнително Чука, французите строят на Луната огромни батареи от микровълнови излъчватели, китайците покриват лунната повърхност със стотици квадратни километри слънчеви батерии, за да ги захранват с енергия, а американците и руснаците са си разделили бояджийската работа, гарантирайки, че повърхността на Чука ще погълне всяка частица енергия, изпратена към нея. И ще се нагрее до по-висока температура, отколкото ако оставим работата само на Слънцето. Нашите усилия ще накарат тази купчина камъни да пада към Слънцето цели сто пъти по-бързо. Достатъчно, за да я накарат само да се опърли в горните слоеве на земната атмосфера, вместо да уцели Западното крайбрежие на Америка.

* * *

Ако имаме късмет и изчисленията на яйцеглавите са верни, след тридесет години Чукът ще прелети покрай Земята и всеки, който е работил по проекта, гордо ще окачи на стената своя сертификат за спасител на света, подписан лично от Президента.
А сега на теб ти предстои да прекараш следващите три месеца тук, на строителната база „Ярковски“, боядисвайки околните камъни в черно. Ще ти дам само един съвет – никога не наричай бригадира Том Сойер. Даже зад гърба му. Той винаги чува. Не е ясно защо, но изглежда смята, че боядисването на огради е най-хубавата професия на света.
Валентин Д. Иванов
11-14.03/3.04.2007, Ла Сия, Чили

1 Comment

Filed under Uncategorized

Приказки от чекмеджето: Уволнение


Разказ, алтернативна история, публикуван в сборника “Знойни хоризонти” (изд. „Аргус“, 2006). Съставители са Александър Карапанчев и Емануел Икономов, редактор е Емануел Икономов (под псевдонима Емилиян Малезанов).
Действието се развива в света на „Думи под вълните“ и описва откъде се е появила машината на времето, с която е променено миналото.

***

Повечето хора не могат да мислят. Не ме разбирайте погрешно – те са убедени, че мислят и всеки ден взимат десетки и дори стотици решения: „Стюардеса“ или „Слънце“, (1) кюфтета или кебапчета. По-лошо е, когато те си повярват, че от тях зависят другите: да пробяга ли взводът три километра за зарядка или да се скатае на спортната площадка, да се строи ли ротата в пълно бойно снаряжение на плаца за четири минути или не, и да излезе ли редник Марков в отпуска или да застъпи наряд.
И все пак такива хора не могат да мислят. Защото решенията им са само видимост. Ефрейтор Петров пуши „Слънце“ защото са му казали, че истинските мъже обичат силни цигари, а не защото ги харесва повече от „Стюардеса“. Старшини-школниците ни карат да бягаме сутрин защото дежурния по полк им е казал, че ще ги вкара в ареста ако не направим пет обиколки на плаца. Лейтенант Костадинов ни вдига по тревога след полунощ всеки път като се напие и жена му и не го пусне в къщи.
По-сложно е да се обясни защо редник Марков, който има разписана книжка в джоба, се въоръжава за караул.

* * *

Облаците ни обстрелваха с капчици дъжд. Вятърът се пъхаше в мокрите яки на униформите и заплашваше да ни отвее кепетата.
През тълпата, която скоро щеше да се превърне в строй, мина топчест офицер. Капитан Захариев, командир на дивизиона, пияница и крадец на служебна нафта. Умерено мислещ.
– Айде, Марков, айде служба не остана! – засмя се той и ме потупа по рамото.
– Още три месеца, другарю капитан.
– Утре-други ден като ви пратят да работите на металургичния комбинат, все едно че сте се уволнили – настоя Захариев. Останалите в караула наостриха уши. Повечето ни набори от два месеца гонеха мадамите на строежа, само нашата рота остана да дава наряди през ден докато новобранците се закълнат.
Захариев отмина. Какво му пука, че ние ще стоим цяла нощ отвън на дъжда? Отива си на топло в къщи при полата на жена си.
– Брато, колко ще е дълга задръжката тая година? – попита Маркуча. Немислещ. От Горна Оряховица. и висок като осемнадесететажен блок. Но ходи прегърбен, сякаш иска да се скрие под земята. Знае си, че винаги е в издънка. – Два месеца? Три?
Омръзнали са ми тия разговори.
– Колкото миналата година.
– Тогава беше до една седмица преди Нова година. Ама по-миналата – само до първи декември.
– Значи тази се пада до средата на януари.
– Да бе, точно така ще стане. – Намуси се Маркуча, запали една „Арда“ без филтър и ми обърна гръб. Глупак, няма да успее да я допуши преди да ни строят.
От малкия плац, където всеки момент щеше да започне развода на караула, се виждаше добре КПП-то на полка. Почти пред самия портал беше спрял зелен „Москвич“. (2) От него излезе цивилен с провиснало шкембе и се ръкува с капитан Захариев.
– Караул, строй се! – изкомандва от левия фланг някакъв залюхан старшина-школник, от немислещите. Ние се размърдахме като бременни хлебарки, дрънчейки с автомати, каски и паласки. Както предположих, на Маркуча му се наложи да изхвърли генералски фас.
Миришеше на мокър шаяк и кисело зеле.

* * *

Преди да застъпя на пост вятърът се усили, разгони облаците и дъждът спря. Чинарите около авторемонтната работилница шумно се разделяха с последните си листа. В такова време проверяващият можеше да ти дойде под носа и да те хване в каквато си ще издънка. Поне ако ме острижат сега и после ни задържат до Нова година, косата ми ще има време да порасне за увото. Но ако ни пуснат по-рано, ще се появя в цивилизацията лъснат като тиква за печене.
До края на смяната ми оставаше четвърт час, когато от към пътя се чу бръмчене и присветнаха фарове. Такива номера в поделението правеше само командирът на химическата рота старши лейтенант Николов, със зачатъци на мислене. Но му липсваше перспектива и мислите му се простираха до това как да надхитри поредния нещастник, назначен на някой от далечните постове. Последно беше заобиколил поделението с личната си кола, една синя „Застава“ (3) с очукани калници, спрял на няколко километра по-нататък по пътя към града, и се върнал пеш. Новобранецът едва не го застрелял. Значи имаше надежда един ден той да се окаже напълно мислещ. Новобранецът, не Николов.
Сега старши лейтенантът беше в дивизията на курсове, а от останалата офицерска сволоч (4) никой не беше способен дори на толкова изобретателност. За всеки случай застанах под лампата, да ме види по-добре проверяващият. Точно обратното на онова, което бих направил, ако наистина пазехме нещо. Ама ние нали само се преструвахме че пазим.
Колата се приближи, вече можех да разпозная че е „Москвич“. С пробит ауспух. Зелен, както се оказа, когато тя спря пред портала. Врата се отвори и от нея се излезе капитан Захариев.
– Марков, отваряй, че братовчедът закъса. Трябва да продухаме карбуратора, няма да изкара до града.
Сигурно и братовчедът се отоплява с нафта. Отворих портата, колата мина покрай мен. Захариев се приближи, пак ме потупа по рамото. Взе да му става навик. От другата страна на оградата братовчед му спря да го изчака, сигурно не знаеше накъде да кара.
„Москвичът“ беше толкова стар и изгнил, че едно малко сътресение беше достатъчно за да се отвори задната врата. От вътре се посипаха парчета желязо и задрънчаха по асфалта. Капитанът се затича към колата, аз го последвах. Наведохме се почти едновременно. В първия момент дори не разбрах какво държа в ръцете си. Беше нещо тежко, желязно, плоско, и след падането на земята – мокро. Меч, към половин метър дълъг, в кожена калъфка.
– Дай тука – Захариев го издърпа от ръцете ми. – Братовчедът ги прави от ресьори (5) и ги продава на колекционери.
Скоро пристигна смяната, а когато след полунощ пак застъпих на пост, от зеления „Москвич“ нямаше и следа.

* * *

– Минчо, като влезем в селото, завий надясно. От там поделението се вижда най-добре.
„Мерцедесът“ послушно намали, почти без да ляга върху предната ос. Активно окачване. Какво ли не измислят германците. Моят шофьор внимателно заобиколи дупките, знае си интереса, и пред нас се показа в цялата си хубост центърът на селото.
Не бях идвал тук от петнадесет години, когато след уволнението ни закараха с една воняща „Прага“ (6) до гарата в града. С това Родината ми се отплати за двадесет и седем месеца вярна служба.
Селото беше западнало наистина, а не заради ниските облаци, от които ръмеше противен дъждец. Гадно време тук бях виждал и преди, но сега мястото отблъскваше не заради него, а с усещането за разруха. Нямаше ги дядовците, които постоянно кибичеха на площадчето и играеха табла. Магазинчето, от което си купувахме вафли и мед на път за танковия полигон, беше затворено. Рамката на счупената му витрина зееше като квадратна паст на митично чудовище, а от ъглите й стърчаха стъклени зъби. Талашитените рафтчета, на които едно време се кипреха два-три вида цигари, се търкаляха на пода, начупени на парчета. Тук някога царуваше продавачката Гинка, героиня на безброй войнишки сънища.
Скрити под навеса на КПП-то пушеха двама офицери. Малко по-навътре беше паркирана зелена джипка, а зад нея – прашен Джуган. (7) За петнадесет години в армията сигурно не бяха станали никакви „Праги“. Капакът на ЗИЛ-а беше отворен и вътре се ровеше шофьорът. Ако човек не забележи новата натовска униформа на зелено-кафяви петна и тревата, избуяла в пукнатините на асфалта, сцената можеше да се случва в деня на моето уволнение.
Военните ме зяпаха с откровена неприязън докато излизах от „Мерцедеса“.
– Майор Петков – представи се по-старшият. Гласът му ми звучеше познато. Може да е бил лейтенант, когато аз отбивах службата си. – А това тук е капитан Денчев.
– Станимир Марков – кимнах им отдалече. – Документите във вас ли са?
Петков отвори папката, която до сега стискаше под мишница, и извади един лист.
– Стоянов, – обърнах се към адвоката ми, който най-после беше измъкнал дебелите си телеса от колата. – Провери го.
Той приглади плешивото си чело с ръка и се зачете като бързо мърдаше устни.
– Приемо-предавателен протокол… Така… Всичко е наред.
Извадих от вътрешния джоб „Паркера“ си, сложих листа върху капака на колата и се разписах. Капитанът изглежда забеляза златния писец, погледът му се залепи за писалката в ръката ми.
– Няма ли да проверите сградите? – попита майорът.
– Няма нужда. След… – погледнах часовника си – тридесет минути ще пристигнат булдозерите.
Той ме загърби и извика:
– Сержант, снемай карула!
От портала чудесно се вижда малкия плац на поделението, където едно време се правеше развода на наряда. Сега там се бяха струпали десетина войника. Три поста и разводач. Сержантът изкомандва нещо, но в същия момент шофьорът на Джугана хлопна капака на мотора и аз гледах като в нямо кино как войниците се строиха в колона по двама и бавно, провлачвайки крака по мократа земя, замаршируваха към насам.

* * *

Строителите наистина пристигнаха след половин час. Точна фирма, с тях работя от две години и никога не са ме подвеждали. Затова им възложих екоселището. Главният архитект на фирмата Стаменов, човек на моята възраст, ентусиазирано обясняваше накъде ще гледат прозорците на еднофамилните къщи, колко голям ще е басейнът и какво ще е покритието на тенис кортовете. Стоянов само цъкаше с език и се криеше под чадъра си. Сигурен съм, че на ум пресмяташе предполагаемите печалби и преценяваше дали е поискал достатъчно голям хонорар.
Докато обиколим веднъж поделението, дъждът спря, а работниците инсталираха автокран и свалиха от полуремаркетата два булдозера.
– Започнете от тук – посочи им той сградата пред нас. – Има ли в това село място, където човек може да изпие едно кафе?
– Да, в колата ми. Минчо, донеси термоса.
Преди да съм свършил, пред нас се появиха три пластмасови чашки с ароматна течност и плоска бутилчица с коняк. От време на време шофьрът ми получаваше пристъпи на съобразителност.
– За вкус – налях по няколко капки от коняка в кафетата. – Наздраве!
– Дзън! – засмя се архитектът. – За строежа!
Едва успяхме да отпием по глътка, когато от полуразрушените сгради на поделението се чу вик.
– Стой! Стой!
Булдозерът, който вече застрашително се беше засилил към на някогашната авторемонтна работилница, замря. Из зад стената изскочи работник. От далече се виждаше, че е мургаво циганче, на не повече от двадесет години. В ръцете си държеше нещо продълговато.
– Аз такова, по малка нужда – заобяснява той, като се приближи към нас. – И вътре…
– Асенчо, дай ми това! – нареди Стаменов и пое странния предмет. Отупа праха от него, стисна го в двата края и без видимо усилие ги раздалечи. Показа се ослепително острие.
Привет от капитан Захариев и братовчед му със зеления „Mосквич“.
– Спрете! – извиках аз и се затичах към сградата на работилницата. Архитектът ме последва, а някъде далеч назад се чуваше тежкото фучене на Стоянов. Вратата беше заключена с ръждив катинар, а не ми се обикаляше сградата да търся от къде в нея се е промъкнало цигането. – Кирка, дайте ми кирка!
Кирка не се намери, но един от работниците дойде с лост. Изтръгнах го от ръцете му и собственоръчно разбих вратата.
Озовахме се в помещение, оглозгано до бетон. Военните бяха демонтирали всичко, липсваха дори металните ъгли по ръбовете на каналите. Макар че последното по-скоро беше дело на Асенчовите роднини.
– Тук има нещо странно – обади се Стаменов някъде отляво. Някога там беше складът за резервни части. Тръгнах нататък.
По средата на малката стаичка блестеше лъскав куб. Не много по-голям от кутия за седемнадесетинчов монитор. Дъното му се намираше на около половин метър над циментовия под и на пръв поглед нищо не го поддържаше. От другата страна добре се виждаха краката на архитекта, обути в сини дънки и кафяви работни обувки „Катерпилър“.
Инстинктивно вдигнах поглед към тавана да видя на какво е закачен кубът.
– Не, не виси на нищо. – потвърди подозрението ми архитектът. – Нито има подпори отстрани…
Наоколо се търкаляха още десетина меча, досущ като този, които Стаменов държеше в ръцете си, или като онзи, който преди петнадесет години изпадна от раздрънкания „Москвич“ със запушени жигльори.
Последва взрив.

* * *

После Стаменов обясни, че става дума за имплозия. Противно на експлозиите, при които взривната вълна е насочена навън, при имплозиите тя се разпространява навътре.
– Най-често се случва – продължи архитектът. – когато се спука монитор от старите, с катодна тръба. Вътре в тях има вакум и при имплозията въздухът се опитва да го запълни.
– Искаш да кажеш, че сега имаше имплозия, защото кубът изчезна и на негово място се образува вакуум? Като в космоса? Или като в стар кинескоп? – Попитах за всеки случай.
– Факт е, че го няма. А го видяхме всички: ти, аз, Стоянов… И Асенчо.
– И мечовете ги няма.
Архитектът вдигна рамене:
– Освен този, който беше в ръцете ми.
До четири следобед обикаляхме из склада, очаквайки кубът да се появи отново. Стаменов нареди на хората си да започнат разрушаването от другия край на поделението, а на циганчето заповяда да наглежда мястото на всеки петнадесет минути и да си държи езика зад зъбите, ако не иска утре да остане без работа.
– Не мога да чакам повече – казах на архитекта. – Имам делова среща в града след два часа. Не пипайте тази сграда докато не ви наредя.

* * *

Лъскавият куб изчезна завинаги и в края на краищата трябваше да съборим старата авторемонтна работилница. Сега на нейно място се кипри малка къщичка с две стаи, в която живее семейство пенсионирани англичани от Нюкасъл. Понякога се питам дали това не беше групова халюцинация и единствено мечът, който виси на стената в офиса ми ме убеждава в обратното.
(1) Марки български цигари от преди 1989 година.
(2) Марка съветски леки автомобили.
(3) Марка югославски леки автомобили, произвеждани по лиценз на ФИАТ.
(4) Русизъм, от сволочь – измет.
(5) Ресор – листова пружина, често използвана в окачването на леки и товарни автомобили преди 1980 година. Захариев произнася думата с диалект.
(6) Марка чехословашки камиони с повишена проходимост, с колесна формула 6×6.
(7) Неофициално „прозвище“ на ЗиЛ-157, съветски камион с повишена проходимост, с колесна формула 6×6.

Leave a comment

Filed under alternate history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, science fiction, Uncategorized

Конкурс Агоп Мелконян 2020


Срокът за изпращане на разказите е от 9 февруари 2020 г. до 24:00 ч. на 31 март 2020 г.
Oбем до 3600 думи, написани на кирилица, шрифт Times New Roman или Courier, размер на шрифта 12, във формат .odt, .doc, .docx или .rtf. Допуска се един разказ от автор.
Жанр и форма: Литература на идеите във всички класически и модерни поджанрове на фантастиката. Оценяваме литературните и идейните качества на творбата. Приветстваме различни повествователни стилове в рамките на обема.
Допълнителни изисквания: Участващите разкази трябва да са авторски, непубликувани под каквато и да е форма (на хартия, в Iнтернет, под формата на аудио и/или видео). Не се допускат разкази, участвали в предишни издания на конкурса. Разказите, които не отговарят на условията, няма да бъдат допуснати за участие.
Пълните условия на конкурса може да намерите тук:
https://trubadurs.com/2020/02/09/konkurs-agop-melkonyan-2020/
Успех!

Leave a comment

Filed under Uncategorized

Демократизация на достъпа към науката


До преди няколко десетилетия науката беше прерогатива на богатите страни, на образованите хора, а образованието често – макар и не винаги – върви ръка за ръка с богатството.
Интернет промени коренно нещата. Вече не не са необходими скъпи абонаменти за списания тираж няколко стотици или няколко хиляди бройки. Сървъри с препринти и научни списания с отворен достъп позволяват на всеки да се запознае пряко с последните резултати.
От известно време стана „модерно“ – поне в астрономическите среди – да се публикуват видеозаписи от конференции.
Тук давам един пример с конференция за бъдещето на VLT – четирите големи телескопа на Европейската южна обсерватория. Участниците в конференцията се опитват да „предугадят“ какви задачи ще решават тези телескопи след 10 години, когато се очаква да започнат работа няколко телескопа от следващото поколение: наземни с диаметри 30-40 метра и космически с диаметър 6 метра.
Това не са тривиални въпроси, много трудно е да се каже какво ще бъде важно след едно десетилетие. Обаче на тези въпроси трябва да се отговаря сега, защото строежът на един съвременен астрономически инструмент отнема поне 3-5 години; колкото е по-сложен инструментът – по-дълго се строи. Но още сега може да се назоват множество задачи, на които искаме да получим решения сега и е ясно, ще желаем тези решения в не по-малка степен и след десет години. Един пример е да определим дали планетата в системата на Проксима има атмосфера ако има, от какво се състои тази атмосфера.
Записите са тук:
https://www.eso.org/sci/meetings/2019/4MOST/program.html

Leave a comment

Filed under Uncategorized

Нова българска фантастика: дебютен сборник с разкази на Георги Атанасов


Сборникът „По пътя към…“ е пътешествие. Едновременно навътре към себе си и навън, към Вселената.

Разказите в него са колкото разнолики, толкова и подчинени на една обща нишка: стремежа да надникнат отвъд всекидневното, да надвият рутината, да ни тласнат да преоткрием необятните светове във и около нас. Да ни разбудят и разтърсят. Да разтворят очите, умовете и сърцата ни, за да поемем и ние, всеки по своя Път.

Авторът изследва множество творчески форми, от класическа приказка през магически (или съвсем реален) реализъм до закачки в духа на Луис Карол. Той размива границите между реалност и фантазия, съществуващо и пожелателно. За да ни открие не просто един, а цял лабиринт от пътища. Къде ли ще ни отведат те?

Съдържанието (с връзки към откъси) на сборника може да видите тук: https://choveshkata.net/blog/?page_id=7045

За автора: https://choveshkata.net/blog/?page_id=7105

Как можете да си поръчате сборника: https://choveshkata.net/blog/?page_id=7021

Издание на Човешката библиотека.

Leave a comment

Filed under Uncategorized

Литературен конкурс: „Изгревът на следващото“ (срок 31.03.2019, 3000-9000 думи)


Тема на конкурса е позитивно бъдеще и движението към него. Той е организиран от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ (http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%94%D1%80%D1%83%D0%B6%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE_%D0%BD%D0%B0_%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D1%84%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8_%D0%A2%D0%B5%D1%80%D0%B0_%D0%A4%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B0%D0%B7%D0%B8%D1%8F) и общността на Човешката библиотека (https://choveshkata.net/blog/).
Произведения, които с художествен талант и моделираща сила ще защитават нови светове от този вид по един от следните два начина:
– По спиралата към следващото: Съдби на индивиди и общества, търсещи изхода от съвременното кризисно състояние на света ни; образи на учени, мислители и обикновени хора, напипващи в мрака на неизвестното пътищата към тази цел; приключения на личности, въвлечени в такъв спирален процес и постепенно осъзнаващи смисъла му.
– Визии на следващото: Изграждане на образи, възникнали в нашето съвремие, но носещи белезите на новото, притежаващи вътрешната свобода, въпреки че са затворени в клетката на настоящата социална несвобода; образи на групи и общества, постигнали белези на следващото, без ескейпизъм, фанатизъм и аскетизъм. Хуманитарни технологии, водещи до освобождаване от опредметяването, разкриващи етическите и интелектуалните ресурси на ЧоВечното. Непротиворечиви и реалистично обрисувани общества на бъдещето, в които всяка личност е пълноценно разгърната и осъществена, без да зависи или да бъде притежавана от друга.

Приемливи са всички жанрове – достатъчно е разказите да засягат поне една от горните две теми.

Изпращайте текстове с дължина от 3000 до 9000 думи на адрес: poslednorog -в- gmail -точка- com. Изпращайте ги в някой от форматите DOC, DOCX, ODT или RTF. Файловете трябва да са анонимни! Не включвайте никаква лична информация в имейлите си – дори името си.
Допускат се и вече публикувани текстове, стига да:
1) не са печелили награди в други конкурси;
2) имате разрешение за евентуалното им включване в алманаха „ФантАstika“ през 2019 г.
Приемат се до два текста от автор. Съавторствата се броят като половин, третина, четвъртина и пр. текст, според броя на участващите автори.

Трите най-високо класирани разказа ще получат награди по 200 лв. и заедно с други подбрани заглавия от конкурса ще бъдат публикувани в следващите издания на алманаха.

Краен срок за изпращане: 31 март 2019 г.

Пълният текст на обявата за конкурса може да се намери тук: https://choveshkata.net/blog/?p=7009, заедно с дълъг списък от произведения-ориентири. Участниците в новия конкурс ще спечелят, ако погледнат и наградените произведения от миналогодишния конкурс: https://choveshkata.net/blog/?p=6813

Leave a comment

Filed under Bulgaria, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction, Uncategorized

БЪЛГАРСКИЯТ ОТБОР СПЕЧЕЛИ 5 МЕДАЛА ОТ МЕЖДУНАРОДНАТА ОЛИМПИАДА ПО АСТРОНОМИЯ И АСТРОФИЗИКА


От страницата на МОН: Два златни, два сребърни и един бронзов медал завоюваха българските ученици от националния отбор на Международната олимпиада по астрономия и астрофизика, която се проведе от 3 до 11 ноември в Пекин, Китай.
Златни медали спечелиха Георги Александров от 12 клас на СМГ и Стефан Иванов от 12 клас на ППМГ „Акад. Никола Обрешков“- Бургас. Сребърни медали завоюваха Владимира Иринчева от 12 клас на ПЧМГ София и Петър Димитров от 12 клас на НПМГ „Акад. Любомир Чакалов“ в София. Бронзовият медал заслужи Денислав Георгиев – ученик в 12 клас на СМГ.
Тази година българските ученици се съревноваваха с над 250 състезатели от 50 държави в силна конкуренция.
Ръководители на отбора са Никола Каравасилев от Физическия факултет на СУ „Климент Охридски“ и Захари Дончев от Института по астрономия към БАН. Те определиха като отлично представянето на отбора, най-доброто на наши ученици до сега на Международната олимпиада по астрономия и астрофизика.

Фотография на отбора и ръководителите:

Leave a comment

Filed under Uncategorized

Размисли за литературния конкурс: „ИЗГРЕВЪТ НА СЛЕДВАЩОТО“ (обем до 6000 думи, срок 1.06.2018 г.). III


До крайния срок остават броени дни (условиата може да видите тук: http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27350&rb_v=viewtopic), което ми напомни пак за „Сапиенс – кратка история на човечеството“ – книгата на Ювал Харари, в която той се опитва да предложи на читателите си един балансиран и дококото изобщо е възможно, обективен поглед върху човечеството.
Една от идеите, който той развива е, че за да работи успешно, човешкото общество се нуждае от илюзии. Харири разглежда три типа реалности: обективната и субективната са две, за които всички ще се сетим, Но освен тях той въвежда още една, наречена интерсубективна – най-общо това е системата от правила и понятия, която субектите споделят. Колкото по-сложни са тези общи идеи, толкова по-важни са за обществото. И тук не става дума за лексиката на някой език, а за сложни концепции, като бог, религия, държава… а също банка и валута. Ние хората до голяма степен възприемаме тези понятия като реални: печелим пари за корпорацията, водим войни за собствената си държава. Обаче ако корпорацията не фалира, тя няма да страда, а ако загубим войната, държавата също няма да страда. И в двата случая ще страдат хората, съответно: служителите, вложителите и акционерите или целокупното население на държавата. Харири очертава границата между обективната и субективната част на интерсубективна реалност с въпроса дали има страдание или не.
Което ме довежда до конкурса – страданието за хора и идеи винаги е било част от избора на пътя към бъдещето и книгата на Харири подсказва още един инструмент, с който можем да определим от къде преминава границата на приемливото.

Leave a comment

Filed under България, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction, Uncategorized

Нова българска фантастика: алманах „ФантАstika 2017“ излезе от печат!


Алманахът сега е с по-малък обем, но е дори по-интересен от преди!

За поръчки пишете на Атанас П. СЛАВОВ: at_slavov -na- abg -точка- bg

Редактори: Александър Карапанчев, Вихра Манова и Калин М. Ненов

Съставител, предпечатник и оформител – Атанас П. СЛАВОВ

Съдържание:

Съвсем нови признания на съставителя // стр. 7 (достъпни на http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27352&rb_v=viewtopic#p46750)
Преводна фантастика
„Терпсихора“ – Тереса Мира де Ечеверия / 8
„Опитахме се“ – Томас Л. Шеред / 31
„Хотел „Трансцендентал“ – Никола Суботич / 53
Български фантасти
Конкурс „Изгревът на следващото“ / 58
Портрет в 3,14 D: Христо Пощаков / 62
„Контакт Х“ / 63
„Работа с добро заплащане“ / 65
„Най-страшният звяр“ / 67
„Така е справедливо, Боткин“ / 72
Конкурс „Агоп Мелконян 2017“
„Да направиш „Машина за истории“ – alexandrit / 83
„Стопанката на езерото“ – Ценка Бакърджиева / 85
„Отклонение“ – Ценка Бакърджиева / 89
„Спам“ – Мартин Петков / 93
„Моля те, покажи ми страховете си!“ – Валентин Д. Иванов / 102
„Вместо интервю“ – проф. Николай Слатински / 111
Млади гласове: „Хайде да измислим приказка!“ – Мел / 113
Фантастичното нефантастично: „Той“ – Янчо Чолаков / 124
И реалистите фантазират
„Разговор с Едисън“ – Антон Чехов / 128
Фантастихия – К. Балмонт, Ив. Давидков, Л. Желязкова,
Х. Кортасар и Р. Стоянов / 131
Фантастология
„Елин Пелин като фантаст“ – Александър Карапанчев / 138
„Какво е това Фантастивал в Европолис?“ / 144
„Испанските жени чудо“ – Claymore / 147
„Руска империя 2.0“ / 150
Съдържание на новата „Тера фантастика“ / 153
„Фентъзи и революция“ – интервю с Чайна Миевил / 156
„Подкаст за българска фантастика“ – Валентин Д. Иванов / 169
115 години от рождението на Светослав Минков
„Деформации на личността в трансформираната
реалност“ (продължение) – Янчо Чолаков / 173
„Народните приказки изпреварват с герои чудовища писателите“ / 182
„Желязната тарантула“ – Александър Карапанчев / 185
„1902“ – Боряна Владимирова / 191
Съзвездие Кинотавър
„Кубрик искаше съвременна научнофантастична приказка,
Спилбърг я завърши“ – интервю с Йън Уотсън / 196
„Фантастични екранизации“ – Виктор Джамбов / 205
„Бегълци по острието на безумието“ – комикс / 210
Визионария
Представяме ви художника Андриан Бекяров / 211
Футурум
„Пет избрани края на света до 2017 г.“ / 220
„Експанзия чрез имплозия“ – Атанас П. Славов / 222
„ФаКтастика“ – Асен Асенов / 230
„Религиозен нанотех“ – отец Елпидий / 258
„Технохуманизмът и дейтъизмът – новите религии
на бъдещето“ – Васил Сивов / 261
Откъде идваме
„Националните фантастични награди: издания 2015 и 2016“ –
Кристиана Тошева и Калин М. Ненов / 268
„Еврокон 2017, Дортмунд“ (1) – Валентин Д. Иванов / 277
Присмехулник за убиване
„65 заглавия“ – Янчо Чолаков / 298
„Защо не кацат извънземни?“ – Стефан Кръстев / 301
„Въпрос на нерви“ – 90 г. от рождението на Антон Донев / 303
„Новият Микромегас“ – Ацо Делибашев / 305
„Размишлизми“ – Атанас П. Славов // стр. 306

Leave a comment

Filed under Uncategorized

Коледен подарък за феновете от подкаста „Българска фантастика“: „Париж, Париж, Кайро“ от Велко Милоев


Автор: Велко Милоев (http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%BA%D0%BE_%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D0%B5%D0%B2; https://liternet.bg/publish10/vmiloev/; https://www.helikon.bg/author/9691-%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%BA%D0%BE-%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D0%B5%D0%B2.html)
Разказът е публикуван многократно: във в. „Демокрация”, бр. 247, 22.10.1993 г.; в сборника „Чудни хоризонти“ през 2000 г., в сборника „Където не сте били“ – издателство „Аргус“ от 2001 г.; в сп. „Съвременник“, бр. 1 от 2004 г.; в „Алманах ФантАstika/2012“ през 2012 г.; в сборника „За спасяването на света“ през 2013 г. и в електронното списание “Сборище на трубадури през 2016 г.
Илюстрация: “Париж в дъжда”, Гюстав Кайбот
Музика: Прелюдия №4 Ми минор, Фредерик Шопен
Подкастът е издание на Дружеството на българските фантасти “Тера Фантазия”, на Фондация „Човешката библиотека“ и на Клуба по фантастика, прогностика и евристика “Иван Ефремов”.

Leave a comment

Filed under Uncategorized

ВЪВ ФОКУСА: ЯРЪК КОСМИСТ. Художникът Димитър ЯНКОВ навърши две по трийсет и пет


Гост-блогър: Александър КАРАПАНЧЕВ

*

Върти се, колело на паметта, върти се по-силно!

И без да съм познавач на румънската тема, мога спокойно да кажа: град Тимишоара на северната ни съседка е записан със златни букви (а, здравей, клише) в историята. Ако не в онази на царете или президентите, то – със стопроцентова сигурност! – в многобагрената история на въображението. Понеже тъкмо Тимишоара става домакин на Европейския конгрес на фантастиката през празнично светлия месец май на лето Господне 1994-то.

Тогава двайсет и четирима българи наехме чартърен автобус и след дълги погранични и попътни митарства се „приземихме“ в Тимишоарско. Помня, че някъде в дъното на тази кола се возеха симпатичните тийнейджърки Диляна и Юлияна и техният баща, художникът Димитър Янков. Тримата крепяха в ръцете си грижливо увити в амбалажна хартия картини – по-късно с тия десетина платна, искрящи от цветовете на фантазията му, Митко подреди миниизложба в царството на Еврокона, направи наистина отрадно впечатление и съвсем справедливо получи континенталната награда за живопис.

Но щом се настроихме на вълната „Разни отличия“, нека да продължим с нея.

Купи, звънки медали, грамоти със засукани подписи… През 1974 година в конкурса „Пространство, време, човек“, вдъхновен от московското списание „Техника – молодежи“, премерват талант 4000 творби на художници от цялата планета. Втора награда при тази изключително люта конкуренция спечелва – да, познахте – Димитър Янков. През 1975-а пък той „грабва“ лауреатски диплом от учредената в Киев надпревара под мотото „Светът на утрешния ден“. Тук се спирам за няколко мига, колкото да си задам въпроса: ей, къде изчезнахте вие, оптимистични и по човешки стоплени конкурси за мечти?

Картини от Димитър Янков можете да видите в неговата е-галерия – http://fs.choveshkata.net/index.php/%D0%93%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F_%E2%80%9E%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%AF%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2%E2%80%9C
А да те забележи и похвали самият космически първопроходец и колега живописец Алексей Леонов – това също е своего рода награда, нали? То се случва на Еврокон ’76 в Познан, където Димитър е занесъл седем картини. Тогава съветската знаменитост му отделя един час, за да разговарят „по душам“, и обсъжда с него различни творчески проблеми… Днес аз пак пътешествам из албума на Алексей Архипович: намирам работите му по-скоро техничарски, звучат ми като т.нар. фантастика на близкия прицел; комай не им достигат и дързък полет на въображението, и духовен огън, с каквито често се отличават платната на нашия човек Янков.

(И колко е смешно, че неотдавна една очилата заместник-министърка на БГ културата заяви, че у нас нямало художници фантасти?! Ха де, демокрацийо не само късогледа, ами и с дебели наочници…)

Впрочем нека подчертая, че всичката фактология в очерка ми е почерпана от извора – тоест от майстора на четката Димитър Янков, у когото гостувах през миналия август. Действително в моята журналистика предпочитам срещите на живо, които не може да замени никакво традиционно пощенско или имейлово общение. По-натам аз ще дам думата на Митко: така, както съм записвал неговите отговори у дома му (в Разград), а по-късно той е допълнил с няколко „електронни“ абзаца, отнели му малко повечко време за избистряне.

– – – – – – –

Бяха два чудесни дена в Разград – това колоритно селище, което от шест години се явява домакин на единствения в света фестивал на киселото мляко и което… С моя гид Димитър Янков посетихме разкошно уредената регионална библиотека и се разхождахме, обстрелвани от слънцето, сред останките на римския град Абритус. Там, между дяланите ослепително бели камъни с шарки мъх, аз си помислих как ожаднява и се изостря зрението, когато си в компанията на изявен художник. Но хайде вече да пристъпим към нашето „ударно“ интервю:

– Митко, опитвал ли си се някога да определиш своя художествен стил? Ще се наречеш ли например космист, мечтател, визионер или пък…?

– Не, не знам как да се нарека, а и не е много важно. Важното е този стил да въздейства, някой да го хареса, да приеме една по-друга естетика и нова сетивност, за момент да го изведе в друг свят.

– Да те попитам как се подготвяш, за да нарисуваш твоите яркоцветни картини, за които черно-бялата репродукция ще бъде равна почти на смърт?

– Творческият процес при мен не е особено сложен. Винаги имам безброй вътрешни визии. По-нататък следват два етапа: уравновесяване на композицията, при което изчиствам линията и формата до приемлива степен на прецизност; и балансиране на колорита в тоналности при избран някакъв основен цвят… После… е, после работя бавно по детайлите на платното.

Съзнателно търся елегантност на линиите и хармония в строежа на всяка композиция, но това не всякога се постига. Дълго преценявам цялостното въздействие и ако нещо ми „прозвучи“ в дисбаланс, аз го премахвам или го коригирам. Не притежавам онзи замах и експресивност, така характерни за големите таланти. Що се отнася до различните компютърни техники, те не са ми известни и, общо взето, не вярвам в тях.

Внушенията за космичност в моите работи провокират други усещания и размисли извън реалния свят около нас и точно това е един от мотивите ми да правя тъкмо такива картини. А още по-силният ми мотив е моето лично удоволствие от тези творчески приключения.

– Добре, ами къде и как усвои маслената технология на Нейно превъзходителство Живописта?

– Не съм завършил художествена академия – мисля, че не е и нужно. Техниките се овладяват с практика и експериментиране, а пък другото е дар от Бога, не от академиите. Разбира се, аз уважавам хората, които са се изучили в такава академия, обаче тя не дава абонамент за крайния успех.

– Какъв е твоят собствен девиз в живота и в изкуството?

– Ако трябва да кажа някакъв свой девиз, това е моето желание да живея в космическата хармония.

… И сега отново гледам, вкусвам, припомням си платната на Димитър Янков. И не ми омръзва да им се възхищавам! Покоряват ме техните сравнително близки (в Слънчевата система) или далечни видения на свободен визионер, влюбен в астрономията. Изпитвам не само духовно, но и почти физическо удоволствие от янковската палитра: сякаш е завъртял четките си в разтопени скъпоценни камъни; сякаш е „откъснал“ безчет нюанси от пламъците, танцуващи в огромна звездна пещ. Митко е може би най-добрият колорист в българската фантастика, чиито багри като че пеят, сладостно музицират; те стоплят душата човешка и ѝ вдъхват наистина космически устрем.

Към нови вселени, до които ще стигнат обновени хора!

Да, този художник винаги е държал здраво ръката на живописта – нито веднъж не е пробвал силите си в графиката или акварела и никога не е рисувал илюстрации по нечия литература. Дошъл на бял свят на 8 май 1947 година в Разград, до момента той е направил три самостоятелни изложби: в Братислава, Прага и Русе. Дано скоро успее поне да удвои току-що цитираното число, му пожелавам от сърце!

– – – – – – –

Читателю приятелю, и на тебе ли ти се прииска още малко местен колорит?

С моя щедър домакин Димитър Янков отскочихме да видим некропола под Гинина могила, повече известен – направо световноизвестен! – като Свещарската царска гробница. Тук човек може да усети по необичаен начин хода на Времето, а за релефните женски фигури в гробницата ще речеш, че са изваяни от ясножълт пчелен прашец – не, не, по-скоро от слънчев огън. Ето как голямото Изкуство оцелява, пътува, надскача вековете: нека се поучим от него, братя и сестри во фантастике…

В апартамента на Петранка и Димитър Янкови са закачени десетина китайски камбанки (напомнят снопове от сребреещи тръбички), за които Митко казва, че енергизират. И пак дочувам техния звън, преди да задам следващия си въпрос от нашето интервю:

– Пазиш ли някаква памет за своите успехи, сиреч поддържаш ли личен архив?

– Архивът ми включва информация за няколко международни награди и за моите участия в няколко български или европейски изложби. Също така имам доста репродукции в отечествени и чуждестранни издания – някога смятах това за сериозно постижение. Днес се радвам истински, ако някой почитател на живописта хареса нещо, нарисувано от мене.

– Кои са ти най-любимите художници по света и у нас, фантасти с отвинтена капачка на въображението или „сурови“ майстори реалисти?

– Обичам да се наслаждавам на работите на Винсент ван Гог – сто процента изкуство! Каква съдба, каква изтънчена чувствителност и тази трагична обреченост да бъде художник: затова е велик. Специално съм го изследвал в музея му в Амстердам. Пак там отблизо се запознах и с другите двама, които страшно високо ценя – става дума за Вермеер и Рембранд. Естествено, много са великите художници във времето и пространството и няма сред тях някой по-велик от колегите си…

(В един по-ранен вариант на тоя отговор Митко посочи, че харесва Салвадор Дали, понеже в неговия сюрреализъм се усеща своеобразен допир с космичното. Освен мустакатият испански ексцентрик му допадат също Ел Греко и Модиляни, докато от родните ни светила особено харесва графѝка с бялата креда Васил Иванов.)

– Към края на нашата разградска среща: какви са плановете и мечтите ти за близкото бъдеще?

– Искам да намеря воля и време да реализирам повече от вътрешните си визии в картини, което значи решително да се откажа от своите социални ангажименти. Но за мен съществува и нещо по-важно от изкуството. Имам предвид т.нар. духовна реализация – това е истинската еволюция на душата, едно пречистване и извисяване, които са трудно постижими, а останалото е суета.

… Върти се, колело на паметта, по-силно се върти! Август сипе прозрачна жар над равнината, аз пътувам с автобуса за София, обаче продължавам да виждам пред очите си Димитър Янков – маестрото на живописта и човека от живота. Комай забравих да спомена, че той е строителен специалист и от десетки години работи по промишлени обекти из цялата ни страна? От него се излъчват стопляща благонамереност, чистосърдечност, омиротвореността на разум, който е наясно с „тавана“ и „дъното“ си.

Твърде пестелив на себеизтъкващи жестове, Димитър отбелязва със спокойния си глас:

– Напоследък интересите ми отидоха в по-различна посока – говоря за езотериката и още по-точно за дълбочините на източната философия. През последните няколко години пътешествам по йога ашрами (тоест центрове), по будистки манастири или хиндуистки храмове от Хималаите до Шри Ланка, но не съм загърбил и фантастиката…

Отново съзирам великолепните индийски храмове, обсипани с невероятни по майсторство – и откъм въображение! – оцветени скулптури, заснети собственоръчно от Митко. Същинско пиршество за душата. Ала си мисля и друго нещо. Един холандски професор беше писал неотдавна, че България може да се превърне в духовния санаториум на Европа. И в този санаториум, ще допълня аз, непременно трябва да греят повече картини от космиста, мечтателя, визионера Димитър Янков.

Картини, красиви като златни и сребърни многосвещници със запалени свещи; картини, които зоват към нови вселени!

*

Първа публикация в: годишника „Ваяния 2007“, съставител Емануел Икономов, издателство ЕГИ, София, 2008.

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, фантастина живопис, science fiction, Uncategorized

„Машина за истории“ – нов сборник с българска фантастика


От средата на месец Февруари 2017 по книжарниците може да се намери новият сборник с българска фантастика „Машина за истории“.

Във встъплението му четем:

„През февруари 2012 г. в България стартира една нова творческа надпревара. Нарича се Конкурс за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян. Идеята е подадена от Преслава Кирова, а организатори на конкурса стават електронното списание „Сборище на трубадури“ (www.trubadurs.com) и семейство Мелконян. В ролята на много активни трубадури тук се изявяват Ана Хелс и Джовани Чемишанов.

И ето, сега пред вас е тази антология, издадена по случай петата годишнина на конкурса и побрала сред страниците си всички наградени в него разкази. Не е забравен и патронът Агоп Мелконян – за смяна на регистрите, както казва Бредбъри, сме поместили едно интервю с Агоп и няколко мемоара за него, написани от млади тогава хора на перото, които са му останали благодарни за цял живот.

Корицата на нашия том е нарисувана от добре познатия художник Петър Станимиров. Тук ще намерите още заслужаващи си елементи: например илюстрациите на друг, също известен художник – Калин Николов, кратки биобиблиографични бележки за авторите и пр. Надяваме се, че така композираната Машина за истории ще ви допадне. Приятно четене и до нови конкурси на името на Агоп Мелконян!“

Съставител е електронното списание Сборище на трубадури, издателство Litus, 192 страници, ISBN 978-619-209-031-9

* * *

С ъ д ъ р ж а н и е

Встъпление – Александър Карапанчев
Предговор – Ана Хелс

2 0 1 2  г.
Последният – Иван Русланов
Няма да му драскаш по вратата – Стефан Кръстев
Пътища – Юлия Попчева
Милвай своето лице – Герасим Симеонов
Макрешан – Ивайло Шонов
Вотив на витек – Васил Попов
Интервю с Агоп Мелконян – Катерина Илинчева

2 0 1 3  г.
Селцето – Явор Цанев
Шесто чувство – Мишо Гръблев
Кафе – Янита Георгиева
Животът на неиздадената – Стефан Георгиев
Пламъкът Агоп Мелконян – Янчо Чолаков

2 0 1 4  г.
Две минути вечност – Васил Джамбазов
Гостенчета – Мирослав Моравски
Очила – Ирина Петкова
Машина за истории – Яница Христова
Студената планета – Петя Колева
За първите четвъртъци и последните словострелци – Адриан Лазаровски

2 0 1 5  г.
Утопия – София Попова
Пчелата – Явор Цанев
Вкусно до последната чаша® – Елена Павлова
Свежа вода – Далия ал-Халил
Този човек дойде от Земята – Мартин Петков
Свят в зрънцето пясък – Стоян Пешев
Той беше първият писател, който ме нарече с тази дума – Ивайло Иванов

2 0 1 6  г.
Нишките на паяжината – Мартин Петков
Снимката – Лена Пчеларова
Дигитален – Андрей Иванов
Хотел „Трансцендентал“ – Никола Суботич
Сбогом, Ана – Силва Маринова
На село – Габриела Петрова
Стаята – Михаил Димитров
За един джин време (Друга среща с Агоп Мелконян) – Мирослав Пенков
Послеслов – Едуард Мелконян
Признателност – Петър Тушков

http://iztok-zapad.eu/books/book/1894/%D0%BC%D0%B0%D1%88%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D0%B8-%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%B2-

Leave a comment

Filed under Uncategorized

Българска фантастика в чужбина: „Репликация“, разказ от Георги Малинов е публикуван в израелското рускоезично списание „Млечен път“, No. 2, 2016


Поздрави на Жоро Малинов!

Разказът може да се види тук: http://newmilkyway.com/show.html?mode=r&pr=118&idp=7

Начална страница на списанието: http://newmilkyway.com/

Страница на Георги Малинов в уикито за Българска фантастика: http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%9C%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction, Uncategorized

Астрономия, статия на деня: откриването на планета около младата звезда CI Tau или приказка за силата на невидимата светлина


През 1781 година Уйлям Хершел (https://en.wikipedia.org/wiki/William_Herschel) открива планетата Уран и с това обезсмъртява името си в съвременната наука. През 1800 година той прави още едно, по-малко известно, но не по-малко важно откритие – на инфрачервената светлина.

На пръв поглед откритието станало случайно. Хершел се опитвал да измери колко слънчева топлина „преминава“ през филтри с различни цветове. Той имал няколко термометра – един непосредствено зад измервания филтър, който се нагрявал от слънчевата светлина, преминаваща през филтъра, и два контролни термометра, разположени на сянка, в непосредствена близост – за да наблюдава околната температура. Термометърът зад филтрите винги показвал по-висока температура от контролните термометри и разликата се увеличавала от синьото към червеното.

И тук идва стъпката, която може да направи само велик учен и талантлив експериментаор. Хершел се запитал дали след червеното, което било последната част от спектъра, видима за човешкото око, няма и друга, невидима част, но също тъй способна да пренася слънчевата топлина до неговия термометър.

Хершел разложил слънчевата светлилна н спектър и поставил термоментър след червената област. Разултатът бил положителен – термометърът показал повишаване на температурата. Инфрачервената светлина била открита

Дефиницията на инфрачервения диапазон не е физична, няма нищо различно в процесите, които управляват светлината с дължина на вълната половин микрон (където е най-чувствитлено човешкото око) и с дължина на вълнната между 1 и 2.5 микрона (диапазонът, традиционно наричан „близко инфрачервено“) или между 3 и 20 микрона („средно инфрачервено) или диапазона с по-голяма дължина на вълната („далечно инфрачервено“).

Границите между тези диапазони имат не физични, а историчеки и технологични причини. Например 1 микрон е приблизителната граница където класическите силициевите детектори на видима светлина престават да бъдат чувствителни, защото електормагните фотони с по-голяма дължина на вълната нямат достатъчно енергия за да преодолеят потенциалната бариера в силиция. Границите са свързани и с прозрачността на атмосферата – например след 2.5 микрона тя е практически непрозрачна и това поставя горната граница на близкото инфрачервено – до построяването на астрономически обсерватории във високопланинските пустини като Атакама, където влавността на въздуха е осоебно ниска, средното инфрачервено практиески не беше достъпно за наземни наблюдения. А далечното инфрачервено с малки изключения и днес остава достъпно практически само от космоса.

След това пространно въведение остава да отговоря на въпроса каква е връзката между инфрачервената светлина и планетата около протозвездата CI Tau. Преди всичко връзката произлиза от факта, че протозвездите са студени, поне по „звездните“ стандарти – тяхтата ефективна температура обикновено е 1500-3000 градуса по скалата на Келвин (за сравнение ефективната температура на Слънцето е около 6000 градуса по същата скала). Това означава, те те излъчват най-много енергия именно в инфрачервената област – около 1-2 микрона (според закона на Виен: https://en.wikipedia.org/wiki/Wien%27s_displacement_law). Следователно, най-оптимално е подобни обекти да се наблюдават именно в диапазона на „невидимата“ инфрачервена светлина.

Втората причина се крие в бурния младежки “характер“ на протозвездите и отново е свързана с нискта им температура – заради нея вътре в протозвездите има много източници на поглъщане и енергията, която се произвезда в ядрата им не може свободно да ги напусне – тя се поглъща и презилъчва многократно и се задържа дълбоко под повърхността на звездата. Алтернативата е подобни звезди да изхвърлят от вътрешността си цели „клетки“ от горещ материал, които постепенно да „изплуват“ нагоре, пренасяйки енергията към повърхността. Като резултат от подобен пренос на материя външната част на звездата е „неспокойна“ и повърхността й е покрита с петна. Подобни петна, но много по-малки, има и на повърхостта на Слънцето, и те се появяват много по-рядко, отколото при протозвездите. Понякога в моделите на протозвездите е трудно да се реши кое е петно и къде е „нормалната“ повърхност на звездата.

Петната имат две последици: протозвездите са променливи, потокът, с други думи светмостта им се модулира от петната (който са по-тъмни от околната повърхност) и това се използва да определяне на периодите им на въртене, които от своя страна са свързани с възрастта на звездите и това е един от редките случай, когато възрастта на отделна звезда може да се определи сравнително лесно (трудният начин е астросеизмология https://en.wikipedia.org/wiki/Asteroseismology, но той изисква свръхточни и продължителни наблюдения; ако звездата не е отделна, а член на звезден куп, възрастта й може да се определи по диаграмата на Херцшпрунг-Ръсел на целия куп: https://en.wikipedia.org/wiki/Hertzsprung%E2%80%93Russell_diagram).

Важноо следствие от наличието на петна, е че те променят лъчевата скорост на звездата (която се измерва със спектри с високо спектрално разрешение). Това нямаше да е проблем, ако лъчевата скорост не беше един от методите да се откриват екзопланети (https://en.wikipedia.org/wiki/Doppler_spectroscopy). За съжаление петната позволяват въртенето на звездата да имитира наличие на планета. Има начини това да се провери – например по изменнеие в профилите на спектралните линии, но той е труден и изисква наблюдения в особенно високо качество, а както може да си представите, най-интересни открития в астрономията обикновено се правят на границата на възможностите на най-модерните съвременни инструменти.

За щастие контрастът между петната и на останалата част от звездата намалява с дължината на вълната, и ако наблюдаваме в инфрачервената област на петната ще им бъде по-трудно да се „престорят“ на планета. Това вече се е случвало – моята колежка и колабораторка Нурия Уеламо преди време „закри“ една планета около протозвездата TW Hydrae (http://adsabs.harvard.edu/abs/2008A%26A…489L…9H; понеже статията е от преди няколко ггодини, допстъпът до PDF е свободен) на базата на инфрачервени наблюдения.

CI Tau e druga протозвезда и не е чудно, че Кристофър Джонс-Крал от университета в Остин, Тексас и неговите колеги са избрали именно инфрачервената спектроскопия за да търсят планети около протозвездата CI Tau (статията в свободен достъп може да се намери на: http://arxiv.org/abs/1605.07917). Това е продължение на работата, която същата група публикува по-рано: http://adsabs.harvard.edu/abs/2012ApJ…761..164C.

CI Tau е класичска протозвезда от клас, наречен на името на прототипа T Tau, на възраст само 2 милиона години. Тя е обкръжена от протопланеттен диск, материал от който пада върху повърхността на звездата. Тя се намира в област на активно звездообразуване в съзвездиеята Бик-Колар, на около 140 парсека (456 светлинни години) от нас.

Търсенето на планети по метода на радиалните скорости не е нова идея, така беше открита първата планета около звезда от слънчев тип – 51 Peg b, в далечната (сега) 1995 година. Инфрачервената спектроскопия също е използвана и преди – освен споменатата работа на Нурия, има и други, които сега няма да изреждам.

Забележитното в работата на Джонс-Крал и колегите му е огромният наблюдателен материал, покриващ периода между 2009 и 2014 година – 71 инфрачервени спектъра от четири различни телескопа, допълнени с 26 оптични, покриващи деветгодишен период и четири нощи с непрекъсната фотометрия за определяне на периода на въртене на звездата. Самият аз се занимавам с инфрачервена спектроскопия и си давам сметка за какви усилия са необходими за да се получа, обработи и анализира подобен наблюдателен ред. Неопределеностите в измерванията на радиалните скорости, измерени с инфрачервените спектри са от порядъка на 70-500 метра в секунда, което е по-добро от типичното за подобни измервания; тук на авторите е по-могната и яркостта на CI Tau.

Усилията им са се отплатили с откриването на планета с период около9 дни, 8-11 пъти по-масивна от Юпитер. Вероятно този резултат ще стимулира появата на нови програми за търсене на планети около червени звезди, а също и около кафеви джуджета, които си приличат с червените звезди по ниските си температури.

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, наука, science, Uncategorized

Hugo Awards eligibility: Letters to Tiptree, with an an essay of mine, for Best Related Work


The nominations for the 2016 Hugo Awards have just opened: http://www.thehugoawards.org/2016/01/2016-hugo-campbell-award-1941-retro-hugo-award-nominations-now-open/

Letters to Tiptree (http://www.twelfthplanetpress.com/products/ebooks/letters-to-tiptree where you can also read some of the essays for free) is eligible for Best Related Work this year.

The book is available on Amazon (http://www.amazon.com/Letters-Tiptree-Alexandra-Pierce-ebook/dp/B014WF9Z86) and other e-book retailers.

An excerpt is available at Tor.com: http://www.tor.com/2015/08/12/excerpts-letters-to-tiptree-brit-mandelo/

Many reviews (average rating right now 4.36) have been posted at Goodreads.com: http://www.goodreads.com/book/show/26120369-letters-to-tiptree

My own contribution is a letter „actually addressed to Bulgarian writer Zora Zagorska about Tiptree, which makes for an interesting read“ quoting from one of the goodreads reviewers. My review of her novel The Treasure of Planet Earth can be seen here: http://scifiportal.eu/the-treasure-of-planet-earth-by-zora-zagorska-the-first-bulgarian-science-fiction-novel-written-by-a-woman/ Interestingly, this is the first Bulgarian science fiction novel, written by a woman.

I have to add that participating in this project was very interesting and gratifying, and made me look at our own Bulgarian genre heritage in a very different way, through the prism of the modern gender relations. Unfortunately, the Bulgarian Science fiction (see my historical overview of the genre in Bulgaria at http://scifiportal.eu/between-a-hummer-and-a-rock-the-bulgarian-science-fiction-between-the-east-and-the-west/) is has only rarely made excursions into the English reading world. For some recent examples see:

https://valentindivanov.wordpress.com/2015/11/05/bulgarian-speculative-fiction-abroad-works-by-yancho-cholakov-appeared-in-the-famed-russian-magazine-uralski-sledopit-and-in-the-newspaper-bulgaria-of-the-bulgaria/

https://valentindivanov.wordpress.com/2015/09/15/bulgarian-speculative-fiction-in-english-the-capital-of-latecomers-by-nina-nenova/

https://valentindivanov.wordpress.com/2015/07/17/%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D1%8A%D1%82-%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%BE%D0%B6%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B5-the-language-of-knives-%D0%BE%D1%82/

https://valentindivanov.wordpress.com/2015/05/10/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D1%84%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%B2-%D1%87%D1%83%D0%B6%D0%B1%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0/

https://valentindivanov.wordpress.com/2014/03/01/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D1%84%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%B2-%D1%87%D1%83%D0%B6%D0%B1%D0%B8%D0%BD%D0%B0-bulgarian-speculative-fiction-ab-2/

It is a personal quest of mine to popularize the Bulgarian speculative fiction abroad:

http://scifiportal.eu/between-a-hummer-and-a-rock-the-bulgarian-science-fiction-between-the-east-and-the-west/

http://sffportal.net/2011/06/lawful-little-country-the-bulgarian-laws-of-robotics/

http://sffportal.net/2010/12/bulgarian-science-fiction-and-fantasy-boutique-publishing-in-sff-fan-clubs-review-of-the-commemorative-book-%E2%80%9Cwith-the-name-of-ivan-efremov%E2%80%9D/

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, ревюта на книги, science fiction, Uncategorized

Честит 24.Май!


Честит 24.Май!

Leave a comment

May 24, 2014 · 4:56 pm

Статия в “Индепендънт” за АЛМА и ЕСО


“Valentin Ivanov, a staff astronomer with ESO from Bulgaria, said there had been “enormous advances” in astronomy in the last decade and Alma opened a new era with its ability to detect and analyse the chemical composition of molecules in space. But he is cautious about finding life outside our own solar system. “Our best bet is the moons of Jupiter and Saturn. It is very difficult to prove the existence of life on planets around other stars.” he said.”

 Цялата статия: http://www.independent.co.uk/news/science/meet-alma-the-alien-hunting-telescope-that-can-see-12-billion-years-into-the-past-8531736.html

Leave a comment

Filed under science, Uncategorized

Вечер на фантастичната литература – Бургас`2012


Преди около месец в Бургас се състоя вечер на фантастичната литература, Янчо Чолаков се е погрижил да я запише и част от нея може да се види на Youtube. Аз участвам с няколко фантастични стихотворения в стил хайку. Те са писани преди всичко като образователно средство за задържане на вниманието на студентите-първокурсници. Обаче от другите бургаски фантасти има забележителни неща. Има даже и фантастична авторска песен!

Leave a comment

Filed under литература, научна фантастика, Uncategorized

“… като старите кораби все ще браздим в този живот-океан…”


Здравей свят!

“Колко път в самота прострян,
но мигът ни вълнува и – може би –
като старите кораби
все ще браздим в този живот-океан.”

Съдържанието на стария ми блог потъна в живота-океан, и ето ме тук.

Leave a comment

Filed under Uncategorized