Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 9 и 10

9. „Полети насън и наяве“

… черен тунел, също като на тренажора в Звездното градче.
Към действителността ме върна динамичният удар от изключването на първата степен. Инерцията ни хвърли напред и предпазните колани се впиха болезнено в средните ми стави.
Сигурно съм изпъшкал, защото Ксампаунт намери време да откъсне за миг поглед от циферблатите и да се поинтересува:

• Добре ли си?
  Претоварването продължи да отслабва, с всеки миг се издигахме по-нависоко, атмосферата се разреждаше и съпротивлението ѝ намаляваше. Дроселите на главния двигател регулираха подаването на гориво, мощността му спадна с двадесет и пет процента. Парадоксално, вибрациите се усилиха, резултат от някой непредвиден резонанс.
• Аха – процедих през зъби. Не исках да се озова в космоса с прехапан език.
  Експлозивните болтове, които свързваха страничните ускорители с втората степен, се взривиха. През ракетата премина тръпка. Изтощени от изпитанията на първите няколко минути след старта, ние нямахме сили да се надигнем и да погледнем през илюминатора дали отделянето е преминало нормално, но конструкторите предвидливо бяха сложили от двете страни на таблото малки изпъкнали огледала и за наше успокоение видяхме в тях как огнените струи на двигателите проблясват за последен път и ускорителите, описвайки плавни параболи, се отдалечават от нас. Предстоеше им да се спуснат на земята с парашути, но докато дойде време куполите им да се отворят, ние щяхме да сме на високоелиптична орбита, чийто апогей нежно докосва лунната повърхност. Поне така изглеждаха нещата върху екраните на компютрите в центъра за управление на полетите.
  На тренировките никога не бях изпадал в безсъзнание при номиналното осемкратно претоварване, което се очакваше да претърпим при старта. Нито при десеткратно или дори при дванадесеткратно – стойности, които то можеше да достигне в случай на проблем, когато се налага мисията ни да бъде прекратена предварително. Но тогава, вместо да отлетим за лунната база, щяхме да направим една обиколка на планетата и да се приземим.
  Плиткият сън в скоростната дрезина не стигна за да се възстановя напълно след стреса от сбогуването със Зикейне, от умората натрупана през дългото шофиране, и от непредвидения крос до гарата. Да не говорим за нарушения хранителен баланс, докато бях сам. Нищо чудно, че Ксампаунт от време на време се обръщаше да провери как се чувствам. На свой ред огледах останалите, доколкото ми позволяваха претоварването и широките скафандри. Ензимните запаси, които си разменихме преди да тръгна – аз взех със себе си хладилна чанта пълна с разноцветни тубички, които съхраняваха по няколко десетки грама от техните стомашни сокове и им оставих подобни тубички с моите собствени храносмилателни вещества – помагаха донякъде, но отсъствието ми се беше отразило зле на всички. Претоварването опъваше синкавите торбички под очите им. Цяло чудо беше, че не са ни сменили с дублиращ екипаж заради общо отслабване.
  Втората степен даде всичко от себе си, до последната капка гориво. Инерцията отново ни запрати напред, но по-нежно, отколкото преди.
  Операторът от центъра за управление най-после се обади.
• Борд „Дързост“, борд „Дързост“! Как сте, момчета? – гласът му едва надви пукането в слушалките.
• Без проблеми. – Номатайх се опита да отвърне бодро, но късият отговор издаде колко му е тежко.
• Яхнали сте орбитата като…
  Така и не разбрахме като какво сме яхнали орбитата. В задната част на кораба, където се намираха инструменталният блок и резервоарите с гориво и кислород, нещо изгърмя. Звукът достигна до нас през структурата на корпуса и дори брезентовите седалки, опънати с пружини в правоъгълни рамки, не го угасиха напълно. Ушите ми писнаха, завъртяхме в бесен танц но този път милостивото състояние на безсъзнание не ме споходи. Вестибуларният ми апарат бурно запротестира против това насилие. Отчаяно стиснах челюсти в опит да не омърся кокпита. Другите сигурно правеха същото.
  Вдясно от мен Номатайх посегна към таблото. Сигурно му костваше нечовешко усилие. Зная, защото аз едва успявах да държа устата си затворена. Той повдигна капачето, което защитаваше ключа на главния двигател от случайни докосвания, и го натисна. Бумтенето зад нас спря. Корабът продължи да се върти, но не така бясно, както преди.
• Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме? – потърси ни центърът за управление.
• Тук борд „Дързост“ – отвърна Номатайх. – Имаме проблем в инструменталния отсек. Налягането в кислородни резервоари две и три….
  Корабът въздъхна: перките на вентилаторите, които се грижеха за атмосферната циркулация забавиха своя ход, помпите в системата за жизнеобезпечение спряха със скърцане, жичките в нагревателите, които поддържаха температурата в кабината започнаха да изстиват с тихо попукване. И стана тъмно. Единствената светлина идваше през илюминатора от синия диск на Земята.
  Почти едновременно и шестимата включихме аварийните лампи, закрепени върху шлемовете на скафандрите ни.
• … пада – довърши Номатайх. – Тирдамал, включи аварийното захранване.
  Натиснах необходимата последователност от бутони, но тъмнината не отстъпи.
• Опитай с главния превключвател.
  Той се намираше под таблото. Протегнах ръка, напипах бакелитовата дръжка и я преместих. Тя съединяваше направо клемите на вторичните батерии с шините на таблото пред нас. Лампите премигнаха и светнаха. Циферблатите оживяха и ние се загледахме в тях.
• Контрол, контрол, тук борд „Дързост“ – каза Номатайх.
• Тук контрол, телеметрията изчезна, докладвайте.
  През следващия половин час стана ясно, че сме загубили две трети от въздуха за дишане и почти деветдесет процента от горивото. Оставаха ни само няколко стотин литра хидразин в резервоарите на маневрените двигатели. За кацане на Луната и дума не можеше да става.
• Сега всичко зависи от това на каква орбита сме – каза Скенихут. Той се канеше да добави още нещо, но осъдителните погледи на останалите му подсказаха, че не желаем повече очевидни констатации.
• Звездният датчик е загубил ориентация след спирането на електричеството – обърна се към него Ксампаунт, със същия тон, с който до преди два дни обсъждахме предполагаемите проблеми на полета в тренажора. – Защо не го калибрираш? Ще ни трябва за определяне на орбиталните елементи.
  Скенихут сигурно разбираше, че от Земята щяха да ни дадат по-точно решение на орбитата, отколкото най-доброто, което можехме да получим с тази кръстоска на древен секстант, театрален бинокъл, и жироскоп, но без да възразява той притегли стойката, на която беше монтиран датчикът и мълчаливо се зае да търси опорни звезди. Аз пуснах диагностика на главния двигател. Останалите също си намериха с какво да се занимават.
  Центърът за управление се обади четвърт час по-късно. Говореше Заогемб, лампов инженер, за който казваха че чете техническата документация на кораба за отмора и познава системите му по-добре от техните създатели. Имахме късмет, че повредата възникна по време на неговото дежурство.
• Момчета, имам добра и лоша новина. С коя да започна?
• С по-спешната – отвърна Номатайх.
• Най-напред изключете всички некритични консуматори на енергия. Тя ще ни трябва по-късно за да подгреем електрониката.
  Нойматайх ми кимна и аз отново посегнах към бакелитовата дръжка под таблото. То угасна.
• Имаме късмет с орбитата – продължиха от Земята. – Четвъртата степен даде съвсем малко под необходимия импулс за влизане в окололунна орбита. Горивото в маневрените двигатели ще е достатъчно за да ви засили още малко, колкото да заобиколите Луната и да се върнете обратно. Корекцията трябва да се направи в рамките на следващите два часа, за да имаме време да проверим дали сте на прав път, и ако е необходимо – да повторим упражнението. После енергийните изисквания стават прекалено големи.
  С други думи, отделът по орбитална механика трябваше да извърши малко чудо: да ни прати около Луната с нейните неизследвани маскони така, че като се върнем до Земята без капка гориво, да влезем в атмосферата под правилния ъгъл и да отскочим точно два пъти, а не да изгорим като метеор или да отхвръкнем по околослънчева орбита.
• Прието. Ще го направим веднага след като ни изпратите вектора и продължителността на включването. А каква е лошата новина?
• Ще получите подробни инструкции след няколко минути – Заогемб направи пауза и известно време от говорителя се разнасяше единствено шум. Такива прекъсвания не бяха необичайни в преговорите с контролния център, навярно сега някой от математиците стоеше до конзолата с дебела папка в ръка и превеждаше диференциалните уравнения на инженерен език. Но причината за забавянето можеше да е и друга – операторът просто да търси по-милостиви слова, с които да обвие лошата новина. Сигурен бях, че сега всеки от нас смяташе на ум колко е една трета от запасите с въздух, и дали ще стигне за целия екипаж, докато обиколим Луната и се върнем. Питах се в каква степен стресът повишава консумацията на кислород.
• Борд „Дързост“, проблемът е, че при този план на полета, кислородът в последния резервоар ще стигне само за трима от вас. Трябва да вземете тежко решение, и то през следващите минути, ако не искате ситуацията да се влоши още повече.
  Известно време в кабината се чуваше само пукането на високоговорителите и шума на вентилаторите.
• Ще теглим жребий – каза Ксампаунт, сякаш все още се намирахме в тренажора. – Тези, които нямат късмет, ще трябва да подготвят ензимен резерв за останалите.

---

Разстояние между Земята и астероида: 0.9586 астрономически единици.

10. Цивилизация в нужда се познава, през тридесет и един парсека, в тридесет и втори

• Ще си изпатим – казах аз. – Това е по-сериозно от нарушаване на правилата за движение.
• Представяш ли си какво е там сега? – повтори Борис и натисна щурвала напред. Генераторите, които току що бяха разредили пространството, за да се процедим през него на разстояние тридесет и два парсека, промениха режима си. Сега те създаваха локален градиент в гравитационния потенциал. Изчислителният комплекс се погрижи корабът да се полюшне леко, преди да се устреми напред. Много неикономичен режим, целият ни изотопен запас щеше да стигне само за няколко часа умерен ход.
• Ще ни съдят за трансфер на технологии.
• Само ако успеем да спасим четирикраките. Иначе на кого ще сме ги предали тези технологии?
• Добре, де. Ако ще се мре, поне да е с песен.
  През първите три-четири милиарда години сред Големия взрив технологичните цивилизации са оцелявали средно около три хиляди години, а сега – само около триста. Смята се, че промяната е свързана с по-лесно достъпните метали във възрастната Вселена, които позволяват развитието на технологиите да изпревари развитието на морала. Цивилизациите и без нашата помощ изгаряха като падащи метеори, допълнителното знание само можеше да ускори процеса. Доказваха до останките, които откривахме на почти всяка годна за живот планета, а също и на много от негодните. Често именно на тях, далече от унищожителното действие на атмосферите, се намираха най-интересните находки. Там единствено тектониката и случайните удари на метеорити можеха да унищожат създаденото от разума.
  Понякога сред руините на предишното величие бродеха подивели туземци, но по-често нямаше оцелели. Това беше начинът на Вселената да ни каже, че пътят на една цивилизация не е възходяща спирала, а в най-добрия случай синусоида.
• По-скоро начупена крива – беше ме коригирал веднъж Борис, – с бавно и мъчително издигане, последвано от кратко сгромолясване. Като зъбите на трион.
  Наблюденията на онзи, който е предложил спиралата, са се свеждали до един малък възходящ отрязък, колкото значим за опита на човечеството, толкова къс и пренебрежим за историята на големия Космос.
  Най-голямата загадка в цялата игра на живот беше как нашата собствена цивилизация се е процедила през две хиляди годишна поредицата от Малтусиански катастрофи,(8) екологични кризи и глобални войни.
  Просто нямаше начин човечеството да ги е преодоляло и все пак хората някак се бяха изхитрили да избегнат всички капани. Сега, благодарение на нас няколкото четирикраки – научихме за анатомията им от размазаните телевизионни изображения, който изпращаха станциите на планетата – в тясната космическа капсула също имаха шанс да оцелеят. Поне за още малко. Те не бяха единствените разумни същества, на които попадахме точно когато са се отправили към най-високата точка на тяхната синусоида. От време на време моите колеги докладваха за някоя по-напреднала цивилизация. Най-често успехите се свеждаха до стабилен свят без войни. Такива цивилизации имаха шанса да просъществуват няколкостотин години повече, докато не загинат от епидемия или от промяна на климата. Ударите на случайни астероиди не се нареждаха сред най-вероятните причини за смъртта им, те се случваха прекалено рядко.
  Друг клас „отличници“ се отдаваше на експанзия. Обикновено те имаха една-две бази на съседни планети или на спътници в собствената си звездна система, а някой се опитваха да положат началото на постоянни и самостоятелни колонии. Почти винаги те загиваха от свръхнапрежение, изразходвайки ресурсите на родната си планета или дори на цялата система.
  Две дузини междузвездни сонди със замразени яйцеклетки, водени от обезумели изкуствени интелекти, бяха единствените следи, които бяхме открили от най-успелите. Обширната микрометеоритна ерозия на фотонните им огледала говореше че са прекарали милиони години в космоса. Многобройните случайни сближавания със звезди по пътя им правеше невъзможно да установим траекториите им. Пък и цивилизациите, които ги бяха изпратили, сигурно отдавна се бяха превърнали в пепел.
  Сред пенсионерите като мен, които посвещаваха последните си години на космоса, се носеха слухове за междузвезден кораб фантом, пълен със замразени трупове. Но никой не можеше да каже къде се намира той, нито кой го е видял. За двеста години скитане из Млечния Път човечеството не срещна цивилизация, притежаваща свръхсветлинен транспорт.
  Разстоянието до капсулата на четирикраките се скъсяваше. В съседното кресло Борис затананика някаква детската песничка за зверчета край оградата. И друг път го беше правил, но не очаквах да се сети за нея точно сега. Усетил че го гледам, той млъкна и се обърна към мен.
• Не можем да ги подминем, Джо. И те са астронавти като нас. Колеги.

---

• Малък напред – нареди Борис, когато до капсулата останаха дванадесет километра. Обикновено в космоса той взимаше решения за маневрирането. Аз бих могъл да се справя не по-зле от него, но командният модул си е на моя приятел, и се предполага, че той го познава най-добре.
• Малък напред – потвърдих според полетния протокол. – Дали са живи?
• Кой знае? А сега, готовност за маневра, вектор на екрана. – Във въздуха пред нас увисна оранжева стреличка, сочеща надясно. – След три, две, едно, сега!
  Корабът ни се разтресе по-застрашително, отколкото предния път. Зъбите ми изтракаха. Борис бързаше да стигне до четирикраките и не се съобразяваше с максимално допустимите ускорения.
• Извинявай, без да искам – той ми хвърли бърз поглед, колкото да провери дали съм добре и продължи убедено. А когато е убеден в нещо, повишава тон. – Съвсем скоро правилата може да се променят. Хората ще се уморят да гледат празните си хладилници. Тогава те ще послушат онзи, който им каже как да ги напълнят. С четирикраките може да се търгува. Суровини срещу технологии, по-стари разбира се, за да не направят те самите някоя глупост… Пък и четирикраките могат да прихванат от нас това, което ни е спасило от Малтусианската или от каквато и да е друга катастрофа.
• Или ние да прихванем от тях онова, което ще ни докара до края.
• Може да се спори от коя страна произхожда доминиращото влияние, но да не се отклоняваме. Исках да кажа, че има възможност да се върнем в Космоса, ако правилата се променят.
• Ще се променят, как ли не – възразих аз. – Не му стиска на човечеството. Колко пъти до сега сме се опитвали да спасим някои от по-младите ни братя по разум? Колко пъти сме бягали с подвити опашки и сме гледали отдалече взривовете по планетите им?
  Той се почуства задължен да се застъпи за нашата цивилизация.
• Е, има си причини. Но ако се откажем завинаги, никога няма да намерим равностойни партньори. По-добре да оставим този спор за друг случай – сега беше негов ред да махне примирително с ръка. – Гладен съм.
• Точно сега?
  На екрана се разрастваше капсулата на четирикраките.
• Сигурно е от напрежението. Моля те, донеси ми един сандвич от хладилника – той пусна за миг щурвала и престорено бързо го хвана пак, колкото да ми покаже, че трябва да стои на поста си. – Аз не мога…
• Добре – разкопчах колана и се изправих.
• Вегетариански – уточни Борис.
  Неговият команден модул може да има прекрасен кварцов купол, но каюткомпанията и кухненският бокс се намират в моя, от другата страна на шлюза, който ги съединява. Като отивах нататък, препречих люка с един алуминиев стол. За всеки случай. После се заех да търся в хладилника сандвичи без месо.
  В този момент Борис стартира процедурата за аварийно разделяне на модулите. Не ме изненада – във фова си отдавна бях пуснал връзка към камерите за вътрешно наблюдение и го видях как набираше кодовете за обезопасяване. Той също погледна към камерите – за да се увери, че няма да ми отреже ръка или крак. Поне така се надявах.
• Проблем ли има? – попитах по интеркома.
• Не, по-скоро намерих решение. Ще те оставя тук, а аз ще се заема с четирикраките. Сам. Като те приберат нашите, кажи че съм обезумял и съм искал да те убия, защото не си ми позволявал да се намеся. Избягал си в твоя модул и едва си се спасил.
• Идиот! По-добре провери херметизацията преди да взривиш болтовете.
  Екранът пред него би трябвало да мига в червено. Камерата, която до сега непрестанно ме следваше, се завъртя към люка. Борис изруга като видя стола.
• Хидравликата има достатъчно мощност да го разреже – казах на висок глас, – но фините уплътнения ще се нарушат и кой знае дали ще ми стигне времето да го херметизирам.
• Издевателствуваш – констатира моят приятел. – Добре, предавам се. Толкова ли бях прозрачен?
• Даже повече, отколкото може да си представиш. Докато те слушах как се правиш на гладен се сетих за четири начина по които можеш да се отървеш от мен.
• Четири? Какви?
• Тайна. Другите три са по-добри от този и няма да е така лесно да те спра.
• Добре, ти печелиш.
  Върнах се в кокпита.
• Все пак донесе ли ми сандвич?
  Подадох му го. Две филийки със сирене и листи от лилави водорасли, увити в прозрачно фолио.
• Ненавиждам водораслите – въздъхнах той.
• Само не ме пращай сега за сол.
  Борис изсумтя и разкъса опаковката. Отхапа едно парченце от препечената коричка, и се обърна към мен.
• Не ти ли е минавало през ума, че всичко е много лесно за човечеството?
• Ако нямаш предвид отчуждената младеж, застаряващото население и икономическата криза, не, не ми е минавало.
• Говоря сериозно. За полетите в космоса, свръхсветлинните двигатели, гравитационните генератори и за липсата на конкуренция в Галактиката.
• Случайност. На наше място можеше да бъде всяка друга цивилизация. Например те – посочих към планетата на четирикраките.
• Не е толкова просто. Този проблем е известен отдавна…
• Парадоксът на Ферми – довърших аз. – Но той се обяснява с теорията за цикличните Малтусиански кризи.
• Има и други теории. Например за симулацията…
• ¡No pasarán! – възразих аз. – Ако симулацията е с размерите на Вселената, или поне на Галактиката, както показват нашите полети, тя е неотличима от истинска Вселена.
• Дяволът се крие в дреболиите – каза Борис, докато стабилизираше нашия кораб на петдесетина метра от капсулата на четирикраките. Само тя беше останала от огромната ракета-носител, която ги изведе в космоса. Последната степен се беше отделила, докато ние маневрирахме, за да ги прихванем.
• Илюминаторът им е тъмен, – отбелязах. – Дано просто да пестят енергия.
• Моля отчитай разстоянието.
  Поредният данък към традициите. Той можеше просто да изведе числото на екрана, но предпочете да постъпим както в зората на астронавтиката.
• Четиридесет и осем метра, четиридесет и седем метра, четиридесет и пет, по-бавно…
• Ох, по-добре недей. Мога и сам да чета. А ти се опитай да си спомниш чувал ли си за космически полет, по време на който се взривява един от кислородните резервоари по пътя за Луната?
• Аполо-13? – сетих с мъка, но все пак без да се консултирам с архивите през фова.
• Точно така! Виждаш ли приликата?
• Първо, на четирикраките кой знае какво им се взриви и второ, за разлика от нашите астронавти, те летят по директна траектория, без да влизат в орбита около Земята. Исках да кажа, в орбита около планетата си.
• Да, има малки разлики. Каквито може да се получат, ако човек без особено развито въображение иска да проиграе различни сценарии с минимални усилия. Той ще прави единствено най-необходимите промени, колкото симулациите да не са съвсем идентични, запазвайки логиката на истинската история, като единствено възможна, нали?
• Теорията ти е непроверима като старите идеалистически философии. Какъвто и тест да измислиш, аз мога да го оборя, като кажа че съм си представил изхода от него и че всичко съществува само в съзнанието ми. Включително и ти.
• Не съвсем. Ако симулацията следва принципа на минималните усилия в сценариите на космическите полети, защо трябва да постъпва различно с компютърните системи? Следователно, симулираните аналитични комплекси ще работят на подобни принципи и ще имат същите слабости като истинските. – Борис ме изгледа продължително, сякаш искаше да се увери, че го слушам и мисля над думите му. – За един системен технолог разбиването на трилитров биоелектролитен комплекс не е проблем.
• Ако пишех софтуера на подобна симулация, щях да сложа защити на най-ниско ниво, които да не позволяват на симулакруми като нас дори да си представят подобна възможност. – Приятелят ми се усмихна широко, но премълча и аз продължих разсъжденията си. – Както виждаш, при споменаването на тази възможност светът около нас не изчезна, нито пък се показаха голите стени на холодека, като в оня филм… – защраках с пръсти, докато се опитвах да се сетя как се казваше.
• Сещам се, от двумерните… И не беше филм, а телевизионна серия, но и аз не си спомням заглавието ѝ. – Никой от нас не побърза да провери в архива. Въпрос на чест или на старчески инат. – Но да се върнем към симулацията. Защитата може да не успее да проработи, ако системата е претоварена с решаване на някоя друга по-важна задача, например…
• Нещо не е наред – прекъснах го. – Погледни!
  Намирахме се на двадесет метра от капсулата на четирикраките. Досега техният люк се криеше в сянката на слънчевите панели, но при сближаването на двата апарата той влезе в конуса на нашите бордови светлини. Беше отворен. До ръба му плуваха три фигури, без скафандри. В последните си мигове нещастниците се бяха хванали за ръце и сега студът на космоса ги беше направил неразделни завинаги.
• Не-е-е-е-е-е-… – изстена Борис.

---

Разстояние между Земята и астероида: 0.9584 астрономически единици.

(8) Малтусианска катастрофа – криза, породена от изчерпван на даден ресурс, в условията на увеличение на населението. За пръв път е описана от английския икономист Томас Малтус (1766–1834).

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 3 и 4

3. Доставка на любов по домовете

Финозие, номер едно в тяхната хранителната група, отвори вратата. Тя ме изгледа за миг по-дълго от обичайното, сякаш не можа да ме познае веднага или се колебаеше дали да ме покани, но все пак ми кимна за поздрав и се отдръпна навътре. Изтупах снега от краката си и докато гледах как гърбът ѝ се отдалечава, си дадох сметка, че все още пристъпям на прага, а домът им губи топлина непростимо дълго време. Вятърът забиваше снежинките като куршуми в козината на врата ми, а скъпоценните калории се изнизваха навън. Затворих след себе си и с бързи крачки прекосих антрето. От стените му в мене се взираха осъдително предните поколения на тяхната хранителна група. По стенописите си личеше, че някога стопаните са били заможни, но избледнялата боя, която отдавна се нуждаеше от освежаване, издаваше, че последните няколко поколения са изпаднали в нужда.

– Насам – Финозие ме поведе към вътрешността на къщата. Неравномерното темпо на стъпките ѝ издаваше, че последиците от болестта на Зикейне са успели да се разпространят върху останалите членове на групата. Огледах я дискретно, доколкото ми позволяваше нейната дълга домашна роба. Наистина, задните ѝ крака бяха подути, и някой предвидливо беше разрязал горните части на мъхестите домашни пантофи за да се отвори достатъчно място за чифт отекли стъпала…

Достолепните старици от стенописите имаха право да не одобряват соловото ми посещение. Според традицията, цялата брачна група би трябвало да бъде тук, не само най-незначителният ѝ член. Нищо чудно, че Финозие не ме посрещна с отворени обятия. При срещите ни тя винаги се усамотяваше с Ксампаунт или с Номатайх, нашите водачи. Зикейне също ги харесваше, но успяваше да намери време за всички нас. А срещите на двете ни групи през последната година и половина не бяха нито многобройни, нито продължителни. Подготовката за полета отнемаше напълно времето и силите ни. Дори сега, когато Зикейне умираше, единствено аз, като най-заменяим член на моята групата, можех да дойда тук и да се простя с нея. Останалите внимателно изучаваха прогнозите за времето на екраните в жилищното отделение на стартовия комплекс и сигурно нервно проверяваха запаса от моите ензими. Преди да тръгна насам им оставих точно толкова, колкото щеше им е необходимо да дойда тук, да прекарам една вечер до леглото на Зикейне, и да се завърна на космодрома. Ръцете на Номатайх не трепереха, когато взе стъкленицата от мен, за да я постави във фризера, но аз добре си представях какво изпитва. Едно подхлъзване и трябва да се откажем от полета или да не изразим последната си почит към нашата партньорка. Труден избор.

Тя лежеше на топло в най-вътрешната спалня. За разлика от коридора, нейната стая беше ремонтирана наскоро. По стените препускаха стотици оранжеви газели. Не си ги спомнях от предишното ни посещение. Всички те бяха застинали в еднакъв скок, което подсказваше че ремонтът се е състоял в залепване на евтини тапети, вместо покана към известен живописец, както е било прието преди няколко поколения. Това не намаляваше чувството за топлина, което бликаше от картинките.

– Контактна е – каза Финозие, преди да ни остави насаме.

Отблизо очите на Зикейне изглеждаха неестествено изпъкнали – илюзия причинена от болестта, която се бе промъкнала под козината, за да изпие соковете, подхранващи плътта. Ставите на краката й, По-остри от всякога, изпъваха завивките, а китките ѝ се губеха в огромните ръкави. Не защото ръкавите се отличаваха с прекалено големи размери, а понеже кожата на жената се беше сбръчкала, потъмняла и потънала, докъдето позволяваха костите и жилите й.

– Здравей, Тирдамал – поздрави ме тихо тя. Не само бузите, гласът ѝ също беше отслабнал.

Не помня какво отговорих. Когато отново дойдох на себе си, в ръцете ми лежеше томче с пътните записки на Песгимиз от Южния континент, и аз четях на глас ред след ред, без да разбирам нито дума от произнесеното. На тръгване си спомнях единствено, че ставаше дума за някакъв второстепенен път, по който той не посмял да тръгне от страх да не се загуби. Трябва някой ден да намеря този откъс и да го прочета, той е последното, което ни свързва със Зикейне.

И двамата си давахме сметка, че това е финалното ни сбогуване. Едва ли друг член на нашата група щеше да успее да дойде до тук – през следващата декада се очакваше подобрение на времето и седемдесет процента от космическите стартове за последните четири години се извършваха именно през този период от годината. Метеоролозите бяха открили поне една стабилна тенденция в микроклимата на Полуострова и то точно такава, която да ни раздели.

Надявах се, че останалите от нейната хранителна група разбираха риска, който ние поемахме е моето идване. С малко късмет, ни предстоеше да поемем третата смяна в нашата първа извънземна база, и ничия смърт не трябваше да ни спре. Успехът на мисията щеше да гарантира бъдещето на нашите две групи и сполуката на децата ни. И все пак аз бях тук. Ксампаунт, Номатайх и останалите не се поколебаха нито за миг, когато им предложих да потегля, и ако се наложи – дори да ме заменят с някой от дубльорите – Единични, които постоянно се навъртаха около космодрома, очаквайки своя шанс.

Не разчитах Зикейне да ме познае. За щастие, пристигнах в редките моменти на просветление, когато болката за малко беше отстъпила пред мощта на съвременната фармакопея. В древността не биха я оставили да доживее до подобно състояние – ракът я прави неспособна да произвежда уникалните ензими, които са нейния принос към храносмилателния баланс на групата й, нарушава се обмяната на веществата на всичките членове. Съдейки по втория чифт крака на Финозие, процесът беше напреднал значително.

Преди пет-шест поколения щяха ритуално да я убият още след първите признаци на заболяването, за да не ги затруднява излишно, докато се борят за колективното оцеляване на групата. Жестоко, но намирането на заместничка често се оказваше сложна задача. Историята знае за войни, водени защото някой починал член от царската хранителна група не е имал достатъчно близък аналог в границите на Империята – съседите не са пропускали да се възползват от тази възможност.

Слава богу, сега живеем в цивилизована епоха, което просто означава, че всички страдаме по-дълго, докато гледаме как нашите любими хора си отиват. От един век конструктивните биолози твърдят, че до синтезирането на пълноценни изкуствени ензими остават някакви си десетина години. Кой знае защо това десетилетие все още не е отминало.

Отърсих главата си от черните мисли и продължих да чета пътеписа на Песгимиз, докато Зикейне спусна клепачите си и милостиво ми спести страшната гледка на позеленелите си, изпъкнали очи.

Не знам колко време мина, преди да усетя как някой ме докосва по рамото.

– Нека те отменя. Имаш телеграма от Тръстиковия полуостров. Викат те.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.9631 астрономически единици

4. Любители и професионалисти

Борис ме посрещна в на края на пистата, с ръце на кръста и с поглед отправен към небето. Преди да кацна, увеличих мощността на предните антиграви, и „Секвоята“ вдигна носа си като винтов изтребител от Втората световна война. Положих я върху напукания бетон до неговата старичка „Олимпика“ и се измъкнах от кокпита.

Той огледа новичкия ми автомобил. Сивият металик блестеше, въпреки че слънчевите лъчи не можеха да си пробият път през тъмните облаци над нас. За този ефект трябваше да благодаря на съвременната луминофорна химия.

– Джо, не знам какво би дала Дина – така се казва съпругата му – за да имаме кола като вашата.

– Истината е, че не биваше да си позволяваме толкова скъп автомобил, но въпреки това го купихме. Жена ми по-скоро би умряла – обясних аз, – отколкото да се покаже пред хората с модел от миналата година.

Борис усети че гледам виновно към таратайка му и се усмихна. За щастие момчетата от клуба не обръщат внимание на суетата; никой не се интересува от семейния транспорт на моя приятел. Тук статусът на всеки член зависи от модула, с който лети в космоса, от броя полети, от максималното разстояние, на което се е отдалечавал от Земята. А неговият модул предизвиква значително повече уважение, отколкото автомобилът му.

– И при нас е същото – махна с ръка той. – Аз със старата бричка идвам тук, а тя с новата кола обикаля отворените потребителски съюзи за интервюта.

– Не намерихте ли най-после някой със сходен пазарен профил?

Целта на упражнението е да се събере група хора, за предпочитане по-многобройна, която координирано да поръчва големи количества стоки на ниски цени. Системата работи, ако членовете се споразумеят да пазаруват от едни и същи производители и от там произлиза трудността, защото фирмите се групират в най-неочаквани картели, и получаваш намаление, само ако си купуваш тоалетна хартия „Белово“ заедно с боя за обувки „Мираж“ и масло за готвене „Слънце“.

– Утре Дина ще ходи на пробно пазаруване с един нов потребителски съюз. Казва се „Щастлив купувач“ или нещо подобно. Той е четири пъти по-малък от стария, около двеста човека, и естествено намаленията няма да са като предишните, но ще помогнат – отвърна Борис, и ми подаде кутия ледена бира.

– Ех, само ако бирата намаляваше скоростта на вятъра.

– Дългогодишният опит на няколко поколения астронавти-любители не показва подобен ефект, но експериментите продължават – каза той и си взе нова кутия.

С него се запознахме още в училище. После ходехме заедно на лагер-школи по астрономия. Там наблюдавахме променливи звезди, снимахме комети и брояхме метеори. За да е по-интересно, правехме всичко следвайки методики от един век преди нас: като се започне от полирането на телескопните огледала на ръка и се стигне до изпичането на фотографските емулсии преди експонация – това последното за да повишим чувствителността им.

– Догодина щях да направя златен юбилей в клуба. – обади се Борис, след като известно време се бяхме взирали безпомощно във върховете на двете хилави дръвчета, които бяха пробили бетона на бившата писта.

– Много добре си спомням – уверих го без да откъсвам очи от клончетата им. Те се мятаха безпомощно при всеки порив на вятъра. – Тъкмо бяхме навършили седемнадесет, когато започнахме.

Ние се озовахме тук, защото моят приятелят случайно откри покана за учредяване на клуб на гражданите-астронавти. Отне ни сума време да открием някогашното летище – организаторите използваха първоначалното му име „Дълес“, което издаваше възрастта им. От тогава сме част от постоянното присъствие.

– Имахме късмет да попаднем тук – продължих. – Много по-късно си дадох сметка, че това е била критичната възраст, в която младите хора си избират дали да водят пълноценен живот, или да го пропилеят в игрите.

Повечето хора от нашия клуб не направиха кариера в космическите отрасли, но поне останаха активни, докато огромното болшинство от населението излиза от компютърен транс за по пет-шест часа дневно, колко да се погрижи за биологичните си нужди и да си отработи сметките за електричество и достъп до мрежата.

– В известен смисъл и моите хлапета имат късмет. Ако преди тридесет години ние с жената не бяхме решили да си купим къща, сега щеше да им се налага да работят двойно повече, за да си платят наема.

– Кой, казваш, беше циникът? – попитах. – Тяхното криене в игрите само засилва кризата. Нищо чудно, ако един ден изчислителните комплекси решат, че могат да вършат всичко по-добре от нас.

– Игрите не са само забавление – завъртя глава Борис. – Но иначе съм съгласен, всяко действие, което не променя и не подобрява физическата реалност, е губене на време.

– Ти затова ли стана инженер?

– Съвършено вярно. И специализирах за инженер-технолог, което според моите виждания ме поставя в точката на пресичане между човека и физическата реалност – където се произвеждат нещата.

Двама старци, които водеха обичайния си седмичен спор. Не виждах смисъл да преиграваме отново и отново сцената от същата пиеска.

– И аз съм инженер – вдигнах примирително ръце. Бирата се разплиска и вятърът отвя пръските надалече.

– Наздраве – каза Борис – за инженерите.

Полетите в космоса ни заинтересуваха достатъчно за да ни държат настрани от сияйната бездна на симулациите. Времето не ни пощади, косите ни оредяха, а металните отблясъци в очите ми издаваха, че те отдавна са заменени с импланти – неведнъж ми бяха съветвали да си сложа по-нови, биотехнологични. В една игра сигурно и двамата щяхме да изглеждаме по-добре. Не самите ние – бързам да се поправя, – а аватарите ни щяха да изглеждат по-добре. С годините позабавихме темпото, освен когато ставаше дума за бира.

– Има още в хладилната чанта – сякаш беше прочел мислите ми, Борис посочи отворения багажник на своята таратайка. Той си взе нова кутия и двамата продължихме да се взираме с небето, сякаш с поглед можеше да го очистим от дебелите облаци, които се стелеха на около триста метра височина.

Към нас с бързи крачки се приближи нисичък младеж, облечен в син работен комбинезон. На рамото му се кипреше анимирана емблема на НАСА, с преливащи цветове: над стартова площадка, се издигаше червена ракета; от дюзите ѝ се показваше огнена игла, която постепенно я издигаше нагоре; после всичко се повтаряше.

– Здрасти! Казвам се Дъглас и съм новия представител на Агенцията.

– Здравей Дъглас – поздравих на свой ред аз. – Може ли Дъг? Или Дъги?

– Може и двете.

– Да не би нещо да се е случило със Сам?

– Не, нищо лошо. Само го преместиха го в Хюстън, в централата. Праща ви поздрави.

Сам, или Саймън Крауфорд, беше истински астронавт, от последните набори преди Агенцията да разпусне собствения си отряд за подготовка и да започне да наема летателен персонал от външни фирми. Тук го уважавахме.

– И ние го поздравяваме – каза Борис. – Кажи му, че не сме го забравили.

– Разбира се, благодаря.

– Някакви новини за електрониката? – попита моят приятел.

– Ще е тук следващия месец.

– Всичката ли?

От половин век НАСА няма пари да лети в космоса. Имам предвид да лети истински, да изследва близките звезди, да организира научни станции, постоянни бази и дори колонии. Вместо това те ни дават изследователско оборудване. Не много, но достатъчно за да имат основание бодро да размахат пред Конгреса резултатите от „собствената“ си научна програма. А ние сме благодарни за тъничкото ручейче, което тече от федералния бюджет към клуба.

– Почти. Знаете как е – Дъги вдигна рамене. – Днес май не извадихте късмет, а?

Поне да беше използвал първо лице, а той се разграничи. Но веднага усети по намръщените изражения на лицата ни, че казва не това, което трябва, и побърза да добави:

– Но времето винаги може да се оправи.

– Прогнозата е добра – побързах да се намеся преди моят приятел да изтърси нещо, за което може да съжалява по-късно. – Вятърът всеки момент трябва да утихне.

Разменихме още няколко думи преди младежът да продължи към следващата групичка.

– Не сме прави да се отнасяме пренебрежително към него – въздъхна Борис, когато останахме сами.

– За галеното му именце ли говориш?

Моят приятел само кимна.

– Не беше нарочно. То му лепна от самосебе си.

– Той не е виновен, че се е родил твърде късно за да лети в космоса със старите ракети.

– Ракетите не са всичко. Момчето няма чувство за такт.

– Ти не знаеше това, когато му измисляше ново име. Дай му време, ще го развие. Поне не прекарва сто и четиридесет часа седмично на легло, облепен с електроди.

– Съжалявам, че звучеше презрително. Трудно ми е да го приема за наследник на такъв широко скроен мъж като Саймън.

Пак се загледахме в дръвчетата, докато не наруших мълчанието.

– Как вървят работите в къщи?

– Зле. Жената не ми говори от началото на седмицата. Отворила е прозорче с текущия баланс на сметката ни в нейния фов и постоянно го гледа. – Фововете работят с поляризирана светлина, но поляризацията не е стопроцентова и отблизо се вижда какво гледа човек. – Снощи, като видя прогнозата за времето, като че ли искаше да ме посъветва да продължа с полетите, но аз самият отклоних разговора. Не бих приел такава жертва от семейството си.

– Нито пък аз – кимнах.

– Медицинските ни спестявания и фондът за образование на децата замръзнаха през последната половин година. Хлапетата не са се забързали да влизат в университет, само игрите са им в главите, но човек никога не знае кога най-после може да пораснат.

Разбирах приятеля ми – той разполагаше само с парите, които е спестил преди да се пенсионира. Както и аз.

– Ако разходите ни останат същите и цените продължават да растат, скоро ще имаме отрицателен приход – заключи Борис.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.9628 астрономически единици

Приказки от чекмеджето: Майндстер

Разказ за свободата на достъпа към информация и към знания, написан под влияние на Кори Доктороу – адвокат на свободния софтуер и на лиценза Creative Commons. По-наблюдателните може дори да забележат неговото „камео“ в една сцена. Разказът не е публикуван никъде, но с него участвах – не особено успешно – в конкурса, организиран в памет на Иван Попов и може би ще се появи в издание на хартия, заедно с други разкази от конкурса.

* * *

1. „Ко шъ праиш кату додат да тъ прибират?“(1)

По пода на апартамента се търкаляха книги и парчета от мебели. Две гигантски ченгета, които напомняха роботи от филм на ужасите, се бяха изправил до домакинята – жена на средна възраст със заплетени коси.

– Може ли да седна? – Попита тя.

– Не. Забранено е да променяте каквото и да е в сцената на местопрестъплението, – изрецитира полицаят отляво.

Местопрестъпление си беше, с всичките доказателства, които някой съд може да си пожелае, нахвърляни на масата.

– Ще чакаме инспектора. – Добави другият полицай.

Гласовете им бяха неразличими и безразлични. Не защото се опитваха да я смутят или объркат – жената добре ги разбираше – а следвайки естествена реакция на хора, които си вадят хляба като предлагат мускулите си на която и да е сила, без значение дали защитава или нарушава закона, стига да им плаща достатъчно добре. Тя реши, че е по-добре да гледа към плюшеното мече върху масата. Играчката бе част от доказателствата. Лапата ѝ беше откъсната и от дупката се подаваше антена на нелегален безжичен модем. Независимо от това куклата действаше на Ирина успокоително.

Инспекторът най-после се появи. Той бе облечен в измачкан шлифер, забележително постижение в ерата на синтетичните материали, които правеха почти невъзможно дрехите да изглеждат зле. Всичко висеше свободно по него, трябва да беше загубил доста килограми напоследък.

Известно време той изучава доказателствата. На свой ред жената го оглеждаше внимателно и не пропусна бързият поглед, който инспекторът хвърли към двойното легло в съседната стая. Той въздъхна, повдигна един съборен стол и кимна към патрулните полицаи.

– Сложете заподозряната да седне.

С премерени, едновременни движения те спуснаха омекналото тяло на домакинята върху седалката.

– Оставете ни! – Заповяда мъжът.

Ченгетата се подчиниха без да показват дали са разбрали, че заповедта му нарушава протокола. Жената остана в стаята сама с него.

– Ти си луда! – Той закрещя срещу нея веднага, щом вратата зад гърба му хлопна. – Как може да си помислиш дори, че ще се измъкнеш след всичко това?

– Ще се измъкна, само че трябва да ми помогнеш мъничко, Джош.

– Да, разбира се, трябва ти моята помощ. – Мъжът погледна отново към леглото в спалнята. Легло, което те двамата бяха делили преди цяла вечност. – Защо веднъж поне не си помогнеш сама като помислиш преди да сториш нещо особено глупаво. – Той кимна към входната врата, зад която чакаха двамата патрулни. – Те сигурно вече са се обадили в управлението. С теб е свършено, а също и с кариерата ми.

– Не е задължително.

– Ти го направи задължително.

– Джош, трябва ми само половин час, и всичко ще бъде наред.

– Луда ли си?

– Не луда, а подготвена. Имам спящи червеи в половин процент от всички мрежови устройства по света. Половин процент от целия Интернет! Това са страшно много компютри, телефони и импланти. Особено импланти.

– Много добре знам за твоите червеи.

– През следващите тридесет минути ще се реши всичко. Моите червеи ще инсталират нов драйвер на всеки имплант и ще свържат нашите мозъци пряко през мрежата. От сега нататък хората ще могат да учат самостоятелно или един от друг, и придобитите знания ще си остават техни за цял живот. Университетите няма да са щастливи, повярвай ми!

– Университетите няма да имат ни най-малък повод да се тревожат. Такава връзка е невъзможна заради прекъсване на хардуерно ниво. Искам да кажа – на биоуеърно, на биологично.

– Аз намерих начин.

Инспекторът помисли над думите ѝ, после поклати невярващо глава.

– Има начин да се възстанови връзката чрез програмируем вирус. Биологичен, не софтуерен. Самият хипоталамусът може да го генерира, след подходящо… стимулиране. По тази причина те моля за половин час – вирусът се нуждае от време за да изпълни задачата си.

Мъжът кимна.

– Това не е всичко, Джош. Подозирам, че възможността за възстановяване на връзката е била оставена нарочно. По същество тя е задна врата към мозъците на хората, към най-съкровените ни мисли.

– За какво ще я ползваш? Ще станеш императрица на Земята? – Пошегува се той, но гласът му не звучеше особено весело.

– Сякаш не ме познаваш! Напротив, ще освободя всички и ще им помогна да постигнат най-доброто, на което са способни.

– Ирина, ние вече сме водили този спор. Много пъти.

– Да, и ти никога не си направи труда да ме разбереш. Дори не искаше да ме изслушаш.

– Човечеството е пробвало да построи утопия и преди теб. Всички опити са завършвали с кръв. Сега ти искаш да го сториш във възможно най-голям мащаб – включвайки всеки човек, който по някакъв начин е свързан с мрежата. Представи си страданията, които ще причиниш.

– Вярно е, че утопиите са се проваляли до сега. Комунистическата не успя, защото хората не са еднакви, и някой от тях имат амбиции. Капиталистическата версия е на път да се изчерпи, защото хората не са достатъчно различни, и откровено казано, повечето нямат амбиции. А аз ще построя нещо различно, ще дам на всички възможността да бъдат най-доброто, на което са способни.

– Започваш да се повтаряш. – Той се намръщи. – И как ще им помогне твоят пряк интерфейс с мозъка?

– Моят драйвер ще им позволи да обменят невронните си структури. С други думи, да обменят части от собствените си съзнания. Това е много повече, отколкото да си предават един на друг знания, това е споделяне на самия себе си. Късогледите университетски администратори, които си мислят, че ще продължават да събират такси за ползване на лицензионно знание от студентите до топлинната смърт на Вселената, ще се пукнат от яд. Те си нямат и представа колко по-голямо е това, което правя: щом някой някъде научи нещо – независимо дали със собствени усилия или от преподавателска машина, – щом то стане част от неговото или нейното съзнание, човекът ще може да го сподели със света и всеки ще може да качи тези невронни структури и да ги „изпълни“ на своя собствен мозък. Хората ще могат да мислят мислите на другите.

– Ти ще разрушиш цивилизацията, защото хората ще бъдат еднакви, а това е най-сигурният път към застой.

– Няма да бъдат еднакви, защото всеки има своя собствена среда за… изпълнение на чуждите мисли. Говоря за нашите мозъци. Те не са идентични и следователно ще интерпретират невронните схеми по различен начин. Нещо повече, всички имат самобитни асоциации, неповторими преживявания и свой опит. Чуждите мисли ще бъдат изпълнени по уникален начин и ще доведат до собствени идеи. Аз ще издигна всеки индивид до най-високото ниво, което е способен да достигне.

Инспекторът направи няколко крачки към отворената врата на спалнята, спря, завъртя се на пети и въздъхна.

– Звучи прекалено фантастично за да е истина.

Тя си пое дълбоко дъх.

– До не много отдавна хората споделяха песни през Интернет, но това не накара всички да слушат една и съща музика, нали? Аз им предлагам неограничена свобода, те ще могат да споделят части от себе си с другите, да споделят себе си с другите, да стават другите. Кажи ми, няма ли да е чудесно?

Мъжът кръстоса ръце на гърдите си.

– Няма! Ако ти помогна, след тридесет минути ти ще направиш всички ни шизофреници. Заради твоя мозъчен Напстер(2) личностите ни ще се смесят и никой няма да знае повече кой е наистина.

– Ти все още си помниш Напстер! Не си прав за шизофренията. Ядрото на личността е както операционна система, а външните мисловни структури са аналози на програмните приложения. Само дето докато ги изпълнява, операционната система им добавя малко случайни елементи. Това е. – Тя погледна изпитателно към инспектора. – Какво ще правиш сега, Джош? Имаш избор: можеш да се свържеш с мрежата и ти самият да получиш драйвер; или да ме заведеш в участъка. Само че преди да сме стигнали до там, вече няма да има нито мрежа, нито мрежова полиция!

Той отговори с мълчание, само запристъпва нервно от крак на крак. Древният часовник с махало, който по чудо беше оцелял през претърсването на дома ѝ, с тихо тракане отбелязваше отминаването на секундите. Ирина преброи цели дванадесет, докато почукваше по фалшивата пломба на един от кътниците си. Това качи в нейния мозък доклад за активността на резервния безжичен модем, микроскопична схема, която тя бе отпечатала върху парче прозрачна пластмаса, залепено върху долната страна на масата, точно под мястото, където бяха струпани веществените доказателства. Файлът бе празен, нейните червеи продължаваха да спят.

Ирина го провери отново. И отново. Пръстите ѝ се разтрепериха.

– Виждам, че разбираш, – каза Джош. – Ченгетата също могат да пишат вируси. – Той повдигна ръцете си и ги погледна многозначително.

– Искаш да кажеш, че ти можеш да пишеш вируси, – поправи го тя.

– Да, аз мога. И аз не харесвам бъдещето, което ти готвиш за човечеството. Казвал съм ти го и преди.

– Е, тогава ни остава само една възможност. – Жената докосна челото си, преди той да успее да я спре.

Спазмите, които обхванаха телата им, накараха и двамата да подскочат, когато резервният модем съедини мозъците им. За няколко секунди чудовищната изчислителна мощност на работната станция, скрита в мазето на сградата от другата страна на улицата, проби защитната стена около мозъка на инспектора. Без помощта на червеите Ирина никога не би могла да проникне в половин процент от милиардите компютри, разпръснати по света, но в една или две машини – или мозъци – да.

Нямаше светкавици, нито дим и гръмотевици. Нищо видимо не се случи, докато тя прехвърляше копие на своите невронни структури в неговия мозък. Без да иска инспекторът направи няколко несигурни крачки и събори един от столовете. Той падна на пода из издрънча.

Двете ченгета се втурнаха в стаята с извадени пистолети.

– Сър, добре ли сте?

– Всичко е наред… – Успокои ги началникът им.

В този миг жената се нахвърли срещу първия от патрулните полицаи.

Безнадеждно начинание.

Ченгето-гигант имаше предостатъчно време да насочи пистолета си към нея и дори да произведе предупредителен изстрел, както го изисква правилникът.

Тя все още се намираше на метър от него, когато вторият му куршум я улучи право в гърдите.

До тогава двата разума в главата на инспектора се бяха овладели. Сливането помежду им се усещаше като вечност.

В следващия миг Ирина изчезна от съзнанието му. Богатият аромат на мислите ѝ се задържа няколко секунди по-дълго…

2. Долната палуба на пиратския кораб

Осем години по-рано.

Джош обхвана с дясната си ръка кръста на Ирина. На екрана над главите им вървеше стар пропаганден филм против закона за авторското право.

– Музикантите са печелили пари чрез концерти, – обяви говорителят. Чернобял клип показващ как свири биг-бенд пред весела публика придружи думите му. Кадрите се сменяха все по-бавно, докато щастливите негри с инструментите не застинаха, взрени в камерата. Изображението се пикселизира, покриха го все по-едри квадрати в различни оттенъци на сивото. Това беше именно видът програма, която обичаха да въртят в маниашки бар като този, пълен с либерално настроени студенти от техническия университет. – После се появили грамофоните. – Квадратите се превърнаха във въртящи се дискове от винил. – Музикантите се страхували, че звукозаписните компании ще ги разорят, защото хората ще слушат плочите вместо да ходят на концерти…

Момчето почувства топлината и трепета на женското тяло до себе си и стегна прегръдката.

Момичето му отвърна с осъдителен поглед.

– Музикантите, или по-скоро агентите, които ги представяли, успели да прокарат закони, според които звукозаписните компании трябвало да им плащат отчисления от печалбата за всяка продадена плоча. – Дебели букви оформиха думата „хонорар“.

Джош повдигна ръката си по-нагоре. Ирина бе слабичка и пръстите му лесно достигнаха мястото, където чашата на сутиена ѝ избутваше бялата тениска напред. Момичето леко се отдръпна и се обърна настрани. На гърба ѝ се показа надпис „Диво нещо“.

– След това се появило радиото, – гласът от говорителите продължи. Картината се пръсна на фрагменти, който се сляха в изображение на стар лампов приемник. – В началото то излъчвало програмите си на живо, но се оказало прекалено сложно да се организира непрекъсната поредица от концерт. Траеща двадесет и четири часа всеки ден, седем дни в седмицата… По-просто било да използват записи. – На екрана усмихната млада жена зареждаше CD плеър с устройство за автоматична смяна на оптичните дискове.

Ирина се извърна към Джош. Сутиенът ѝ се изплъзна от върховете на пръстите му.

– Спри! Искам да гледам, – каза тя шепнешком. Момчето усети как гърбът ѝ се извива като на котка и предпазливо се отдръпна от нея.

– Звукозаписните компании лобирали пред Конгреса за закон, според който всеки, който излъчва по радиото техни записи, трябва да им плаща… да, именно, отчисления за всяка песен. – Още звучни печати с думата „такса“. – А също и всеки, който пускал музика в ресторант, влак или автобус…

Джош напълно спря да се преструва, че слуша старецът, който проповядваше срещу авторските права, или поне срещу начина, по който големите фирми ги използваха за да печелят за сметка на изпълнителите, протегна се и целуна Ирина по бузата. После пак се отдръпна, дори още по-далеч от преди.

– Кабелните компании, цифровото радио и цифровата телевизия поели по същия път. Те доставяли на потребителите кристално чист звук и картина. – Думите на говорителя бяха илюстрирани с ням клип от МТВ. – Обаче този път ситуацията била различна, защото човечеството тъкмо преминало през технологична революция. Повечето хора вече разполагали с домашни компютри и станало лесно да се съхранява, копира и споделя музика, без тя да губи качеството си…

Неочаквано Ирина отвърна на целувката му.

– … за разлика от аналоговите носители. – Изображение на скандалния Напстер смени клипа. То бе зачертано от две кръстосани немски думи „verboten“, изписани с дебел шрифт, сякаш имаше опасност някой да не ги забележи. – На студентите в някои от най-реномираните университети било забранено да пишат P2P1 софтуер за да не могат да създават приложения за споделяне на файлове.

Момчето хвана ръката на Ирина и я поведе нанякъде.

– До сега всяко поколение пирати се е превръщало в консерватори, защитаващи тяхното любима форма на статукво. Сега е ред на университетите. Някогашните центрове на свободомислие се превърнаха в ключари на пътя на знанието и прогреса…

– Насам. – Джош отвори тясна врата близо до изхода от студентското кафе. – Внимателно, има стълби нагоре.

Те се озоваха в тясна и тъмна кабинка.

– Къде се намираме? – Попита момичето.

– В старата прожекторна. Кафето някога е било кино. – Това бяха последните думи, които те си размениха преди да срещнат устните си отново, за толкова дълго, че целувката им нямаше край.

Гласът на говорителя все още стигаше до тях, през отвора, от където някога са се прожектирали филмите.

– Новите идеи се раждат в свободни дискусии, в които хората изразяват собствените си виждания и критично обсъждат гледните точки на останалите участници. Университетите са против свободната обмяна на невронни структури под предлог, че бихме могли да обменим знания, които попадат под защита на законите за авторските права. Те твърдят, че „притежават“ – старецът изразително постави кавички около думата – знанията, защото са продали лицензи за употребата им на студентите. Те твърдят, че трябва да им отчисляваме процент от заплатите си, защото може да споделим нещо от наученото с другите. Звучи познато, нали? Каква е разликата между това споделяне и написването на учебни, при което използваме базовите знания, които сме получили в училище?

Джош и Ирина бяха твърде заети за да чуят останалото.

3. Изненади.

Две години по-късно.

Ако бившата ти съпругата наруши закона за защита на авторските права и бъде застреляна докато оказва съпротива при арест, не може да продължите да работите в мрежовия отдел на полицията. И ако изобщо не изхвръкнете от полицията, ставате обикновено патрулно ченге, благодарите на шефовете си за добрината и се изправяте пред всички гадости, които може да ви сервира улицата. Като тази вечер, когато Дожш беше пребит от някаква банда.

– Стая, включи светлината! – Заповяда Кели, неговата партньорка.

Нищо не се случи.

– Всичко тук към твоя глас ли е настроено? – Обърна се тя към него.

– Има механичен превключвател на ляво от вратата, – промълви той.

Малкото студио изглеждаше като че ли вчера я бяха претърсвали полицаи. Кели не бе изненадана, случвало ѝ се бе да донася колегата си тук и преди. Последното, което Джош видя преди очите му да се затворят бе как тя сваля куртката на униформата си и навива ръкавите на ризата си.

Бившият инспектор се събуди заради светлината. Не можеше да идва от неоновите осветителни панели, защото бе твърде силна и стопляше лицето му. Завесите, които не бяха пипани от години, бяха вдигнати. Отне му известно време за да осъзнае, че тази подредена стая е същото мръсно и изоставено място, което бе населявал до предната нощ. Или беше до вчера сутринта?

– Ваше величество, очакват ви велики дела! – Кели се появи на кухненската врата. Носеше една от роклите на Ирина. Червена и леко тясна на гърдите. Освен това полицайката бе по-висока от покойната му съпруга и коленете ѝ оставаха открити. – Закуската е готова, но не ти се позволява да приближиш масата преди да вземеш душ и да се преоблечеш.

Той се огледа. Все още бе облечен в окървавената си униформа.

– Заповядай! – Кели му подаде чиста хавлия.

Джош се изправи и неволно изпъшка, болката от вчерашния бой все още не бе отминала. Той се повлече към банята.

Четвърт час по-късно, бившият инспектор лъщеше като нов и даже се бе избръснал. Преди да се върне при Кели, той сложи мръсните дрехи в пералнята и се уви с хавлия.

Партньорката му тъкмо се справяше с последните остатъци от мръсотия около дивана, върху който той бе прекарал нощта. В ръцете ѝ прахосмукачката издаваше жални звуци, но жената бе усмихната, зарадвана от пълната и окончателна победа над безредието и праха в апартамента му.

Полите на роклята се развяваха от излизащата струя въздух.

– Какво си мислиш, че правиш? – Изтърси се от устата на Джош.

– Как мислиш, какво правя?

Тя го изгледа продължително в очите.

Той отиде до гардероба, скри се зад отворената врата и се облече.

– Какъв е проблемът, Джош?

– Облечи си униформата.

– Извинявай! Надявам се, че не съм те обидила като взех роклята.

– Не се притеснявай за това. Само се преоблечи.

Той отиде до кухнята и отвори хладилника. Трябва да имаше бутилка някъде там… Всъщност имаше три. Избра тази с уиски, намери чаша и я напълни до горе.

Минута по-късно Кели дойде при него. Вече носеше униформата си, наистина, без тежките служебни боти.

– Ще налееш ли и на мен? – Тя посочи бутилката, която Джош все още държеше в ръка.

– Не. Благодаря ти, че се погрижи за мен. Сега си тръгвай. Моля.

– Джош, не бъди толкова упорит. Ти си добър. Аз… аз те харесвам. И искам да остана, Наистина искам.

– Не е възможно. И отново, благодаря за всичко. А сега тръгвай.

– Забелязах как гледаш към проститутките. Ти имаш нужда от жена, Джош.

– Кели, не усложнявай нещата. И без това е достатъчно трудно. Тръгвай. Това е заповед.

Тя помълча за малко, обърна се и пое към изхода, с малки и бавни крачки. Забравил за чашата партньорът ѝ отпи уиски направо от бутилката.

Скоро обувките ѝ затрополиха надолу по стълбите. Той ги слуша докато не утихнаха, после се върна в хола и спусна завесите. След това донесе останалите две бутилки и продължи да пие.

Когато бившият инспектор отново се събуди, стаята бе потънала в тъмнина. Той лежеше на дивана, а телефонът се въргаляше на пода. Екранът му примигваше. Съобщение от банката за автоматично плащане на тока и водата. Мъжът го изтри и провери часовника. Минаваше полунощ. Той набра някакъв номер.

– Вики, – чу се женски глас.

– Джош се обажда. Ченгето.

– Каква изненада! Мислех си, че никога няма да ми позвъниш.

– Трябваш ми. Сега.

– Цялата съм твоя. Срещу скромно заплащане. Къде?

Той ѝ каза адреса и довърши уискито.

Двадесетина минути по-късно тя позвъни на вратата. Джош светна лампата и я пусна да влезе. Беше облечена в стегнат кожен костюм с дълбоко деколте. Косата ѝ бе боядисана в оранжево. Вики я освободи от шапката и я разлюля, докато оглеждаше дома му.

– Колко уютно! Не го очаквах от теб.

– Аз също.

Той постави ръцете си върху кръста на жената, привлече я към себе си.

– Сигурна бях, че ще ме потърсиш някой ден. Забелязах как ми оглеждаше…

– Подозирам, че всички са знаели, освен мен.

– Какви искаш?

– Всичко. Искам всичко.

– Като за пръв път ще ти дам намаление. – Вики започна да се съблича. Ръцете му побързаха да ѝ помогнат. Тя замълча, беше признак на лошо обслужване да се разваля концентрацията на клиента.

Тя направи с него всички неща, което той знаеше, че жените могат да правят с мъжете, и някои други, за който той не подозираше, че са възможни.

След около час те си почиваха на дивана.

– Съжалявам, – каза Джош. – Надявам се, че не прекалих.

– Разбира се, че не си. Ти беше фантастичен.

– Да разбирам ли, че комплиментите са включени в цената?

– Мога да се оплаквам, ако предпочиташ.

– Не е необходимо.

Вики взе хавлията, която все още висеше, преметната през вратата на гардероба и закрачи към банята с толкова грация и елегантност, сякаш всеки ден взимаше душ в жилището на някой непознат. Което може би не е твърде далеч от истината, помисли си ченгето.

* * *

Странни мисли се посипаха върху главата на Джош.

„Как можа да ѝ го сториш?“ попита гласът на Ирина.

Той скочи на крака.

– Ти си жива!

„Да, и още как. Как можа да ѝ го сториш?“

– Не, истинският…

В банята Вики спря душа, изглежда се готвеше да излезе. Джош зашепна.

– Не, истинският въпрос…

„Не е нужно да произнасяш думите на глас.”

„ОК. Истинският въпрос е как можа да сториш това на мен! Защо ме накара да мисля, че си мъртва?“ Той се удари по челото с юмрук. „За да се почувствам виновен? Защо изчезна?“

„За да те спася, глупако. За да спася и двама ни. Да не мислиш, че би могъл да ме скриеш от отдела за вътрешни разследвания, ако знаеше, че съм в главата ти?

„Исках да умра заради теб!“

„Не искаше. Не наистина. Аз знам, нали бях в мозъка ти. А сега ми кажи как можа да унижиш бедното момиче.“

„Това ѝ е работата.“

„Не говоря за проститутката… Всъщност и за нея също, но ще я обсъдим друг път. Сега става дума за твоята партньорка Кели. Тя е влюбена в теб.“

„А къде беше ти, когато тя бе тук? Защо не се показа и не сподели с нас твоето експертно мнение за любовта?“

„Защото твоето тяло е по-мързеливо от мозък ти. Трябва му дълго време да възстанови връзките, за които говорихме преди две години. Кажи ми, защо изхвърли Кели?“

Проститутката се върна и го спаси от необходимостта да отговори, поне за сега. Но Ирина в главата му със сигурност знаеше по-добре от него, че няма какво да каже в своя защита.

– Искаш ли да повторим, скъпи? – Предложи Вики. – За сметка на заведението.

– Веселбата свърши. Обличай се.

Тя разтвори хавлията и му показа какво се крие отдолу, започна да се поглажда тук и там.

– Господин полицай, аз съм толкова лошо момиче!. Няма ли да ме накажете?

– Време е си ходиш – Джош се сепна. – Не, Вики, почакай! Колко ти дължа?

4. Никога не знаеш какво печелиш, когато губиш, и какво губиш, когато печелиш.

Двадесет години по-късно.

„Щях да го набера десет пъти по-бързо от теб“, каза гласът в главата Джош.

Той тракаше на терминала в библиотеката на старческия дом.

„Остави печатането на мен и мисли за червея“, настоя той.

„Готов е. Надявам се, че ще успееш да вкараш целия код преди да получиш сърдечен удар.“

„Преди ние да получим сърдечен удар.“

„Стига!“

Пръстите му продължиха бавния си танц по клавишите.

„Помниш ли ареста?“ На Ирина ѝ стана скучно. „Ченге и нарушителка на закона обсъждаха бъдещето на човечеството в разхвърляна стая. Не беше ли смешно?“

„Разсейваш ме. И не, не беше смешно. Бъдещето често се определя от хора осъдени за укриване на данъци, хакери и други подобни.“

Той натисна неправилен клавиш.

„Извинявай! Не исках да ти преча.“

Отне му известно време, докато поправи грешката.

„Няма значение, продължавай да говориш. Обожавам да те слушам.“

„Съжалявам, твърде дълго трябваше да мълча.“

„Мисля за възможностите. Прехвърлянето на невронни структури е пряк път към безсмъртие,“ сподели той. „Милиони могат да си качват твоите структури и да ги изпълнят години след като твоето тяло си е отишло…“

„Затова ли се съгласи да поднови нашия малък проект? Нима само защото си стар и краят е близо? Забрави, да се върнем към набирането на кода…“

Frankfurt Airport / Santiago / Paranal

2007-10-29 / 2007-11-10…14 / 2007-11-20

(1) „Whatcha gonna do when they come for you?} – англ.. откъс от песента „Лоши момчета“ („Bad boys“) на вокално-инструменталната група „Вътрешен кръг“ („Inner circle“). Превод – автора.

(2) Напстер – приложение за споделяне на файлове по системата, което добива популярност през периода 1999-2001 г. след което компанията е подложена на съдебно преследване от множество големи музикални компании за нарушаване на законите за авторските права.

Приказки от чекмеджето: Първият въпрос

Разказът е написан през 2002 година и е публикуван на страницата на софийския клуб за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“, София под заглавието „Външна памет“.

***
Стоян се събуди със замаяна глава. Не помнеше нищо. Не е вярно, можеше да каже името си. Само първото, наистина, но щом знаеше, че има и други имена, не всичко беше загубено. Огледа се. Пред него просветна точка, която се разтегна по хоризонтала и после избухна в ярко син екран. Един след друг се отваряха прозорци, букви и цифри запрескачаха лудо по тях. Стоян ги гледаше с невярващи очи. Какво беше това? Къде се намираше? И това бяха най-лесните въпроси.
Постепенно водовъртежът на екрана утихна. Стоян се намери пред един единствен прозорец. Прозорец. Думата възникна от само себе си в главата му. Както и думата глава. Той мислено (мислено?) махна (махна?) с ръка (ръка?) и се отказа да се пита откъде идват новите му знания.
В средата на прозореца имаше празно поле, с пулсиращ курсор, а под него – бутон с надпис „търси“. Като не знаеше какво да прави, мъжът понечи да вдигне ръце към клавиатурата и да напише името си. Още преди мисълта да се оформи, курсорът пробяга надясно и остави след себе си пет дебели букви. Стоян. После запремига отново, сякаш му се присмиваше.
Той се обърка. Това нещо мислите му ли четеше или какво? Повече от любопитство, отколкото очаквайки да се случи нещо, той си представи, че натиска бутона. Бутонът беше тримерен, с резедава сянка, и послушно хлътна. Глобусчето в горния десен ъгъл на прозореца се завъртя, а отдолу се сменяха числа, показващи скоростта на връзката. Стоян отново се учуди как може да разпознава почти всичко на екрана, и в същото време да не си спомня дори останалата част от имената си.
Нямаше дълго време за размисъл. Прозорецът побеля и на него една след друга се изредиха множество връзки. Връзки? Добре де, нека да бъдат връзки. Първите двадесет реда от осемдесет и четири попадения:

Лични страници
Телефонен указател
Клубове
Намери стар приятел
…

Вече без да се колебае, Стоян си представи как курсорът отива над първия ред и леко натиска удебелените букви. Глобусчето отново се завъртя и пак се показаха двадесет реда, от шестстотин тридесет и седем хиляди и сто деветдесет и три попадения:

Стоян Алексиев, доцент, Софийски Университет
Стоян Андреев, Недвижими имоти, наеми
Стоян Даскалов, Възстановяване на памет
…

Той натисна първата връзка и глобусчето се захвана с обичайното си упражнение. На екрана се зареждаше картина, ред по ред, от долу нагоре. Голяма извита сграда, със статуи на двама седнали мъже отпред.
Пет минути по-късно знаеше всичко за катедрата по Астрономия и за звездните населения на галактиките. Още пет и за него нямаше тайни в целия Софийски Университет. Докато на страницата на някой си Калоян, студент първи курс по Социология, не попадна на връзка към Църквата на Светите Седмочисленици. Там имаше Библия, според която светът беше само на няколко хиляди години. Как тогава звездите и галактиките можеха да бъдат на милиони и милиарди години?
Замисли се над противоречието. Нямаше достатъчно данни. Не помнеше нищо. Освен името си. Ключът бе в данните. Трябваха му повече данни. Огледа се безпомощно. До глобусчето се намираха ред бутони, на които не беше обърнал внимание по-рано. Отне му известно време да открие, че двата най-големи – надписани със стрелки, сочещи в противоположни посоки – помагат да се проследи пътя между връзките. Тръгна назад. След четиристотин и осемнадесет натискания попадна на резултата от второто си търсене:

Стоян Алексиев, Софийски Университет
Стоян Андреев, Недвижими имоти, наеми
Стоян Даскалов, Възстановяване на памет
…

Преди да натисне бутона отново, той забеляза, че на третия ред името му е свързано с… с памет. Памет? Да, памет. Премести курсора и натисна.
„Създайте си нови спомени!“ – призоваваше страницата. – „Спомнете си за оная прекрасна седмица на Хаваите преди толкова много години…“
Не беше това. Върна се до началната страница на търсачката, написа „памет“ и побърза да натисне бутона. Не му харесваше как курсорът му намига. Първите двадесет попадения се появиха почти моментално.

Организация на паметта
Невронни връзки
Чипове за памет
История
Родова памет
…

История сигурно беше правилният избор, но Стоян беше заинтригуван от странния израз на втория ред. Нови двадесет връзки:

Изкуствен интелект
Алгоритми за оптимизиране
Структурна лингвистика
…

По навик последва първата връзка.

Енциклопедия на изкуствения интелект
Форум
Разпознаване на изображения
Математическо оптимизиране
…

Стоян намери определението за изкуствен интелект в енциклопедията, замисли се и след няколко прости дедуктивни операции заключи, че той самият е изкуствен интелект. Робот, направен за да изследва връзките в мрежата. По-правилно е да се каже написан, на обектно ориентиран Пролог++ или на някой друг логически език от високо ниво.
Откритието нито го зарадва, нито го натъжи. Просто още един факт, както това, че звездите са на милиони или на милиарди години (за сега спорно твърдение). Няколко логически операции по-късно реши, че вместо да изследва собствените си усещания, е по-добре да се опита да разреши противоречието между фактите от Университетската и от църковната страница.
Минаха още няколко минути, през които Стоян се научи, че може да задава на търсачката и по-сложни въпроси. Постепенно стигна и до нейната граница. Все пак тя се опираше на една проста логическа база от данни, истинско пеленаче в сравнение с неговия алгоритъм… Или беше по-правилно да каже, в сравнение с неговия разум? Едва ли търсачката щеше да се справи с последното му питане. Без да дочака смислен отговор, Стоян написа: „Кой ме е създал? Има ли Бог?“
Глобусчето се завъртя.

*

В главата му избухна бомба. Хиляди, милиони, милиарди битове се стовариха като куршуми върху бедния му мозък. Прозорецът, който до сега заемаше цялото му полезрение, се сви до малка иконка в долния ляв край на гигантско поле… Не, на гигантски екран! Наоколо откри стотици други иконки, от всяка го обстрелваха нови и нови битове.
– Тянко, мили, ето че пак си тук! – Усмихна се жена му и го прегърна. – Как се чувстваш?
– Благодаря, добре. – Отговори ѝ той, чисто механично.
– Слава Богу. Отне ми почти половин час…
– Значи има Бог? – Прекъсна я Стоян.
– Пак ли… – Изпъшка жена му.
Той си спомни. След катастрофата му инсталираха външна памет – миниатюрен чип в черепа. Лекарите препоръчаха модел с лесна смяна и автоматично дублиране върху сървера на болницата на всеки двадесет и четири часа.
Системата работеше почти без проблеми. Почти, но не съвсем – до сега Стоян шест пъти се беше събуждал с въпроса „Има ли Бог?“
Валентин Д. Иванов
11.06.2002, Паранал – 12.12.2005, Ла Сия – 25-27.03.2020, Мюнхен