- „Полети насън и наяве“
… черен тунел, също като на тренажора в Звездното градче.
Към действителността ме върна динамичният удар от изключването на първата степен. Инерцията ни хвърли напред и предпазните колани се впиха болезнено в средните ми стави.
Сигурно съм изпъшкал, защото Ксампаунт намери време да откъсне за миг поглед от циферблатите и да се поинтересува:
- Добре ли си?
Претоварването продължи да отслабва, с всеки миг се издигахме по-нависоко, атмосферата се разреждаше и съпротивлението ѝ намаляваше. Дроселите на главния двигател регулираха подаването на гориво, мощността му спадна с двадесет и пет процента. Парадоксално, вибрациите се усилиха, резултат от някой непредвиден резонанс. - Аха – процедих през зъби. Не исках да се озова в космоса с прехапан език.
Експлозивните болтове, които свързваха страничните ускорители с втората степен, се взривиха. През ракетата премина тръпка. Изтощени от изпитанията на първите няколко минути след старта, ние нямахме сили да се надигнем и да погледнем през илюминатора дали отделянето е преминало нормално, но конструкторите предвидливо бяха сложили от двете страни на таблото малки изпъкнали огледала и за наше успокоение видяхме в тях как огнените струи на двигателите проблясват за последен път и ускорителите, описвайки плавни параболи, се отдалечават от нас. Предстоеше им да се спуснат на земята с парашути, но докато дойде време куполите им да се отворят, ние щяхме да сме на високоелиптична орбита, чийто апогей нежно докосва лунната повърхност. Поне така изглеждаха нещата върху екраните на компютрите в центъра за управление на полетите.
На тренировките никога не бях изпадал в безсъзнание при номиналното осемкратно претоварване, което се очакваше да претърпим при старта. Нито при десеткратно или дори при дванадесеткратно – стойности, които то можеше да достигне в случай на проблем, когато се налага мисията ни да бъде прекратена предварително. Но тогава, вместо да отлетим за лунната база, щяхме да направим една обиколка на планетата и да се приземим.
Плиткият сън в скоростната дрезина не стигна за да се възстановя напълно след стреса от сбогуването със Зикейне, от умората натрупана през дългото шофиране, и от непредвидения крос до гарата. Да не говорим за нарушения хранителен баланс, докато бях сам. Нищо чудно, че Ксампаунт от време на време се обръщаше да провери как се чувствам. На свой ред огледах останалите, доколкото ми позволяваха претоварването и широките скафандри. Ензимните запаси, които си разменихме преди да тръгна – аз взех със себе си хладилна чанта пълна с разноцветни тубички, които съхраняваха по няколко десетки грама от техните стомашни сокове и им оставих подобни тубички с моите собствени храносмилателни вещества – помагаха донякъде, но отсъствието ми се беше отразило зле на всички. Претоварването опъваше синкавите торбички под очите им. Цяло чудо беше, че не са ни сменили с дублиращ екипаж заради общо отслабване.
Втората степен даде всичко от себе си, до последната капка гориво. Инерцията отново ни запрати напред, но по-нежно, отколкото преди.
Операторът от центъра за управление най-после се обади. - Борд „Дързост“, борд „Дързост“! Как сте, момчета? – гласът му едва надви пукането в слушалките.
- Без проблеми. – Номатайх се опита да отвърне бодро, но късият отговор издаде колко му е тежко.
- Яхнали сте орбитата като…
Така и не разбрахме като какво сме яхнали орбитата. В задната част на кораба, където се намираха инструменталният блок и резервоарите с гориво и кислород, нещо изгърмя. Звукът достигна до нас през структурата на корпуса и дори брезентовите седалки, опънати с пружини в правоъгълни рамки, не го угасиха напълно. Ушите ми писнаха, завъртяхме в бесен танц но този път милостивото състояние на безсъзнание не ме споходи. Вестибуларният ми апарат бурно запротестира против това насилие. Отчаяно стиснах челюсти в опит да не омърся кокпита. Другите сигурно правеха същото.
Вдясно от мен Номатайх посегна към таблото. Сигурно му костваше нечовешко усилие. Зная, защото аз едва успявах да държа устата си затворена. Той повдигна капачето, което защитаваше ключа на главния двигател от случайни докосвания, и го натисна. Бумтенето зад нас спря. Корабът продължи да се върти, но не така бясно, както преди. - Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме? – потърси ни центърът за управление.
- Тук борд „Дързост“ – отвърна Номатайх. – Имаме проблем в инструменталния отсек. Налягането в кислородни резервоари две и три….
Корабът въздъхна: перките на вентилаторите, които се грижеха за атмосферната циркулация забавиха своя ход, помпите в системата за жизнеобезпечение спряха със скърцане, жичките в нагревателите, които поддържаха температурата в кабината започнаха да изстиват с тихо попукване. И стана тъмно. Единствената светлина идваше през илюминатора от синия диск на Земята.
Почти едновременно и шестимата включихме аварийните лампи, закрепени върху шлемовете на скафандрите ни. - … пада – довърши Номатайх. – Тирдамал, включи аварийното захранване.
Натиснах необходимата последователност от бутони, но тъмнината не отстъпи. - Опитай с главния превключвател.
Той се намираше под таблото. Протегнах ръка, напипах бакелитовата дръжка и я преместих. Тя съединяваше направо клемите на вторичните батерии с шините на таблото пред нас. Лампите премигнаха и светнаха. Циферблатите оживяха и ние се загледахме в тях. - Контрол, контрол, тук борд „Дързост“ – каза Номатайх.
- Тук контрол, телеметрията изчезна, докладвайте.
През следващия половин час стана ясно, че сме загубили две трети от въздуха за дишане и почти деветдесет процента от горивото. Оставаха ни само няколко стотин литра хидразин в резервоарите на маневрените двигатели. За кацане на Луната и дума не можеше да става. - Сега всичко зависи от това на каква орбита сме – каза Скенихут. Той се канеше да добави още нещо, но осъдителните погледи на останалите му подсказаха, че не желаем повече очевидни констатации.
- Звездният датчик е загубил ориентация след спирането на електричеството – обърна се към него Ксампаунт, със същия тон, с който до преди два дни обсъждахме предполагаемите проблеми на полета в тренажора. – Защо не го калибрираш? Ще ни трябва за определяне на орбиталните елементи.
Скенихут сигурно разбираше, че от Земята щяха да ни дадат по-точно решение на орбитата, отколкото най-доброто, което можехме да получим с тази кръстоска на древен секстант, театрален бинокъл, и жироскоп, но без да възразява той притегли стойката, на която беше монтиран датчикът и мълчаливо се зае да търси опорни звезди. Аз пуснах диагностика на главния двигател. Останалите също си намериха с какво да се занимават.
Центърът за управление се обади четвърт час по-късно. Говореше Заогемб, лампов инженер, за който казваха че чете техническата документация на кораба за отмора и познава системите му по-добре от техните създатели. Имахме късмет, че повредата възникна по време на неговото дежурство. - Момчета, имам добра и лоша новина. С коя да започна?
- С по-спешната – отвърна Номатайх.
- Най-напред изключете всички некритични консуматори на енергия. Тя ще ни трябва по-късно за да подгреем електрониката.
Нойматайх ми кимна и аз отново посегнах към бакелитовата дръжка под таблото. То угасна. - Имаме късмет с орбитата – продължиха от Земята. – Четвъртата степен даде съвсем малко под необходимия импулс за влизане в окололунна орбита. Горивото в маневрените двигатели ще е достатъчно за да ви засили още малко, колкото да заобиколите Луната и да се върнете обратно. Корекцията трябва да се направи в рамките на следващите два часа, за да имаме време да проверим дали сте на прав път, и ако е необходимо – да повторим упражнението. После енергийните изисквания стават прекалено големи.
С други думи, отделът по орбитална механика трябваше да извърши малко чудо: да ни прати около Луната с нейните неизследвани маскони така, че като се върнем до Земята без капка гориво, да влезем в атмосферата под правилния ъгъл и да отскочим точно два пъти, а не да изгорим като метеор или да отхвръкнем по околослънчева орбита. - Прието. Ще го направим веднага след като ни изпратите вектора и продължителността на включването. А каква е лошата новина?
- Ще получите подробни инструкции след няколко минути – Заогемб направи пауза и известно време от говорителя се разнасяше единствено шум. Такива прекъсвания не бяха необичайни в преговорите с контролния център, навярно сега някой от математиците стоеше до конзолата с дебела папка в ръка и превеждаше диференциалните уравнения на инженерен език. Но причината за забавянето можеше да е и друга – операторът просто да търси по-милостиви слова, с които да обвие лошата новина. Сигурен бях, че сега всеки от нас смяташе на ум колко е една трета от запасите с въздух, и дали ще стигне за целия екипаж, докато обиколим Луната и се върнем. Питах се в каква степен стресът повишава консумацията на кислород.
- Борд „Дързост“, проблемът е, че при този план на полета, кислородът в последния резервоар ще стигне само за трима от вас. Трябва да вземете тежко решение, и то през следващите минути, ако не искате ситуацията да се влоши още повече.
Известно време в кабината се чуваше само пукането на високоговорителите и шума на вентилаторите. - Ще теглим жребий – каза Ксампаунт, сякаш все още се намирахме в тренажора. – Тези, които нямат късмет, ще трябва да подготвят ензимен резерв за останалите.
Разстояние между Земята и астероида: 0.9586 астрономически единици.
- Цивилизация в нужда се познава, през тридесет и един парсека, в тридесет и втори
- Ще си изпатим – казах аз. – Това е по-сериозно от нарушаване на правилата за движение.
- Представяш ли си какво е там сега? – повтори Борис и натисна щурвала напред. Генераторите, които току що бяха разредили пространството, за да се процедим през него на разстояние тридесет и два парсека, промениха режима си. Сега те създаваха локален градиент в гравитационния потенциал. Изчислителният комплекс се погрижи корабът да се полюшне леко, преди да се устреми напред. Много неикономичен режим, целият ни изотопен запас щеше да стигне само за няколко часа умерен ход.
- Ще ни съдят за трансфер на технологии.
- Само ако успеем да спасим четирикраките. Иначе на кого ще сме ги предали тези технологии?
- Добре, де. Ако ще се мре, поне да е с песен.
През първите три-четири милиарда години сред Големия взрив технологичните цивилизации са оцелявали средно около три хиляди години, а сега – само около триста. Смята се, че промяната е свързана с по-лесно достъпните метали във възрастната Вселена, които позволяват развитието на технологиите да изпревари развитието на морала. Цивилизациите и без нашата помощ изгаряха като падащи метеори, допълнителното знание само можеше да ускори процеса. Доказваха до останките, които откривахме на почти всяка годна за живот планета, а също и на много от негодните. Често именно на тях, далече от унищожителното действие на атмосферите, се намираха най-интересните находки. Там единствено тектониката и случайните удари на метеорити можеха да унищожат създаденото от разума.
Понякога сред руините на предишното величие бродеха подивели туземци, но по-често нямаше оцелели. Това беше начинът на Вселената да ни каже, че пътят на една цивилизация не е възходяща спирала, а в най-добрия случай синусоида. - По-скоро начупена крива – беше ме коригирал веднъж Борис, – с бавно и мъчително издигане, последвано от кратко сгромолясване. Като зъбите на трион.
Наблюденията на онзи, който е предложил спиралата, са се свеждали до един малък възходящ отрязък, колкото значим за опита на човечеството, толкова къс и пренебрежим за историята на големия Космос.
Най-голямата загадка в цялата игра на живот беше как нашата собствена цивилизация се е процедила през две хиляди годишна поредицата от Малтусиански катастрофи,(8) екологични кризи и глобални войни.
Просто нямаше начин човечеството да ги е преодоляло и все пак хората някак се бяха изхитрили да избегнат всички капани. Сега, благодарение на нас няколкото четирикраки – научихме за анатомията им от размазаните телевизионни изображения, който изпращаха станциите на планетата – в тясната космическа капсула също имаха шанс да оцелеят. Поне за още малко. Те не бяха единствените разумни същества, на които попадахме точно когато са се отправили към най-високата точка на тяхната синусоида. От време на време моите колеги докладваха за някоя по-напреднала цивилизация. Най-често успехите се свеждаха до стабилен свят без войни. Такива цивилизации имаха шанса да просъществуват няколкостотин години повече, докато не загинат от епидемия или от промяна на климата. Ударите на случайни астероиди не се нареждаха сред най-вероятните причини за смъртта им, те се случваха прекалено рядко.
Друг клас „отличници“ се отдаваше на експанзия. Обикновено те имаха една-две бази на съседни планети или на спътници в собствената си звездна система, а някой се опитваха да положат началото на постоянни и самостоятелни колонии. Почти винаги те загиваха от свръхнапрежение, изразходвайки ресурсите на родната си планета или дори на цялата система.
Две дузини междузвездни сонди със замразени яйцеклетки, водени от обезумели изкуствени интелекти, бяха единствените следи, които бяхме открили от най-успелите. Обширната микрометеоритна ерозия на фотонните им огледала говореше че са прекарали милиони години в космоса. Многобройните случайни сближавания със звезди по пътя им правеше невъзможно да установим траекториите им. Пък и цивилизациите, които ги бяха изпратили, сигурно отдавна се бяха превърнали в пепел.
Сред пенсионерите като мен, които посвещаваха последните си години на космоса, се носеха слухове за междузвезден кораб фантом, пълен със замразени трупове. Но никой не можеше да каже къде се намира той, нито кой го е видял. За двеста години скитане из Млечния Път човечеството не срещна цивилизация, притежаваща свръхсветлинен транспорт.
Разстоянието до капсулата на четирикраките се скъсяваше. В съседното кресло Борис затананика някаква детската песничка за зверчета край оградата. И друг път го беше правил, но не очаквах да се сети за нея точно сега. Усетил че го гледам, той млъкна и се обърна към мен. - Не можем да ги подминем, Джо. И те са астронавти като нас. Колеги.
- Малък напред – нареди Борис, когато до капсулата останаха дванадесет километра. Обикновено в космоса той взимаше решения за маневрирането. Аз бих могъл да се справя не по-зле от него, но командният модул си е на моя приятел, и се предполага, че той го познава най-добре.
- Малък напред – потвърдих според полетния протокол. – Дали са живи?
- Кой знае? А сега, готовност за маневра, вектор на екрана. – Във въздуха пред нас увисна оранжева стреличка, сочеща надясно. – След три, две, едно, сега!
Корабът ни се разтресе по-застрашително, отколкото предния път. Зъбите ми изтракаха. Борис бързаше да стигне до четирикраките и не се съобразяваше с максимално допустимите ускорения. - Извинявай, без да искам – той ми хвърли бърз поглед, колкото да провери дали съм добре и продължи убедено. А когато е убеден в нещо, повишава тон. – Съвсем скоро правилата може да се променят. Хората ще се уморят да гледат празните си хладилници. Тогава те ще послушат онзи, който им каже как да ги напълнят. С четирикраките може да се търгува. Суровини срещу технологии, по-стари разбира се, за да не направят те самите някоя глупост… Пък и четирикраките могат да прихванат от нас това, което ни е спасило от Малтусианската или от каквато и да е друга катастрофа.
- Или ние да прихванем от тях онова, което ще ни докара до края.
- Може да се спори от коя страна произхожда доминиращото влияние, но да не се отклоняваме. Исках да кажа, че има възможност да се върнем в Космоса, ако правилата се променят.
- Ще се променят, как ли не – възразих аз. – Не му стиска на човечеството. Колко пъти до сега сме се опитвали да спасим някои от по-младите ни братя по разум? Колко пъти сме бягали с подвити опашки и сме гледали отдалече взривовете по планетите им?
Той се почуства задължен да се застъпи за нашата цивилизация. - Е, има си причини. Но ако се откажем завинаги, никога няма да намерим равностойни партньори. По-добре да оставим този спор за друг случай – сега беше негов ред да махне примирително с ръка. – Гладен съм.
- Точно сега?
На екрана се разрастваше капсулата на четирикраките. - Сигурно е от напрежението. Моля те, донеси ми един сандвич от хладилника – той пусна за миг щурвала и престорено бързо го хвана пак, колкото да ми покаже, че трябва да стои на поста си. – Аз не мога…
- Добре – разкопчах колана и се изправих.
- Вегетариански – уточни Борис.
Неговият команден модул може да има прекрасен кварцов купол, но каюткомпанията и кухненският бокс се намират в моя, от другата страна на шлюза, който ги съединява. Като отивах нататък, препречих люка с един алуминиев стол. За всеки случай. После се заех да търся в хладилника сандвичи без месо.
В този момент Борис стартира процедурата за аварийно разделяне на модулите. Не ме изненада – във фова си отдавна бях пуснал връзка към камерите за вътрешно наблюдение и го видях как набираше кодовете за обезопасяване. Той също погледна към камерите – за да се увери, че няма да ми отреже ръка или крак. Поне така се надявах. - Проблем ли има? – попитах по интеркома.
- Не, по-скоро намерих решение. Ще те оставя тук, а аз ще се заема с четирикраките. Сам. Като те приберат нашите, кажи че съм обезумял и съм искал да те убия, защото не си ми позволявал да се намеся. Избягал си в твоя модул и едва си се спасил.
- Идиот! По-добре провери херметизацията преди да взривиш болтовете.
Екранът пред него би трябвало да мига в червено. Камерата, която до сега непрестанно ме следваше, се завъртя към люка. Борис изруга като видя стола. - Хидравликата има достатъчно мощност да го разреже – казах на висок глас, – но фините уплътнения ще се нарушат и кой знае дали ще ми стигне времето да го херметизирам.
- Издевателствуваш – констатира моят приятел. – Добре, предавам се. Толкова ли бях прозрачен?
- Даже повече, отколкото може да си представиш. Докато те слушах как се правиш на гладен се сетих за четири начина по които можеш да се отървеш от мен.
- Четири? Какви?
- Тайна. Другите три са по-добри от този и няма да е така лесно да те спра.
- Добре, ти печелиш.
Върнах се в кокпита. - Все пак донесе ли ми сандвич?
Подадох му го. Две филийки със сирене и листи от лилави водорасли, увити в прозрачно фолио. - Ненавиждам водораслите – въздъхнах той.
- Само не ме пращай сега за сол.
Борис изсумтя и разкъса опаковката. Отхапа едно парченце от препечената коричка, и се обърна към мен. - Не ти ли е минавало през ума, че всичко е много лесно за човечеството?
- Ако нямаш предвид отчуждената младеж, застаряващото население и икономическата криза, не, не ми е минавало.
- Говоря сериозно. За полетите в космоса, свръхсветлинните двигатели, гравитационните генератори и за липсата на конкуренция в Галактиката.
- Случайност. На наше място можеше да бъде всяка друга цивилизация. Например те – посочих към планетата на четирикраките.
- Не е толкова просто. Този проблем е известен отдавна…
- Парадоксът на Ферми – довърших аз. – Но той се обяснява с теорията за цикличните Малтусиански кризи.
- Има и други теории. Например за симулацията…
- ¡No pasarán! – възразих аз. – Ако симулацията е с размерите на Вселената, или поне на Галактиката, както показват нашите полети, тя е неотличима от истинска Вселена.
- Дяволът се крие в дреболиите – каза Борис, докато стабилизираше нашия кораб на петдесетина метра от капсулата на четирикраките. Само тя беше останала от огромната ракета-носител, която ги изведе в космоса. Последната степен се беше отделила, докато ние маневрирахме, за да ги прихванем.
- Илюминаторът им е тъмен, – отбелязах. – Дано просто да пестят енергия.
- Моля отчитай разстоянието.
Поредният данък към традициите. Той можеше просто да изведе числото на екрана, но предпочете да постъпим както в зората на астронавтиката. - Четиридесет и осем метра, четиридесет и седем метра, четиридесет и пет, по-бавно…
- Ох, по-добре недей. Мога и сам да чета. А ти се опитай да си спомниш чувал ли си за космически полет, по време на който се взривява един от кислородните резервоари по пътя за Луната?
- Аполо-13? – сетих с мъка, но все пак без да се консултирам с архивите през фова.
- Точно така! Виждаш ли приликата?
- Първо, на четирикраките кой знае какво им се взриви и второ, за разлика от нашите астронавти, те летят по директна траектория, без да влизат в орбита около Земята. Исках да кажа, в орбита около планетата си.
- Да, има малки разлики. Каквито може да се получат, ако човек без особено развито въображение иска да проиграе различни сценарии с минимални усилия. Той ще прави единствено най-необходимите промени, колкото симулациите да не са съвсем идентични, запазвайки логиката на истинската история, като единствено възможна, нали?
- Теорията ти е непроверима като старите идеалистически философии. Какъвто и тест да измислиш, аз мога да го оборя, като кажа че съм си представил изхода от него и че всичко съществува само в съзнанието ми. Включително и ти.
- Не съвсем. Ако симулацията следва принципа на минималните усилия в сценариите на космическите полети, защо трябва да постъпва различно с компютърните системи? Следователно, симулираните аналитични комплекси ще работят на подобни принципи и ще имат същите слабости като истинските. – Борис ме изгледа продължително, сякаш искаше да се увери, че го слушам и мисля над думите му. – За един системен технолог разбиването на трилитров биоелектролитен комплекс не е проблем.
- Ако пишех софтуера на подобна симулация, щях да сложа защити на най-ниско ниво, които да не позволяват на симулакруми като нас дори да си представят подобна възможност. – Приятелят ми се усмихна широко, но премълча и аз продължих разсъжденията си. – Както виждаш, при споменаването на тази възможност светът около нас не изчезна, нито пък се показаха голите стени на холодека, като в оня филм… – защраках с пръсти, докато се опитвах да се сетя как се казваше.
- Сещам се, от двумерните… И не беше филм, а телевизионна серия, но и аз не си спомням заглавието ѝ. – Никой от нас не побърза да провери в архива. Въпрос на чест или на старчески инат. – Но да се върнем към симулацията. Защитата може да не успее да проработи, ако системата е претоварена с решаване на някоя друга по-важна задача, например…
- Нещо не е наред – прекъснах го. – Погледни!
Намирахме се на двадесет метра от капсулата на четирикраките. Досега техният люк се криеше в сянката на слънчевите панели, но при сближаването на двата апарата той влезе в конуса на нашите бордови светлини. Беше отворен. До ръба му плуваха три фигури, без скафандри. В последните си мигове нещастниците се бяха хванали за ръце и сега студът на космоса ги беше направил неразделни завинаги. - Не-е-е-е-е-е-… – изстена Борис.
Разстояние между Земята и астероида: 0.9584 астрономически единици.
(8) Малтусианска катастрофа – криза, породена от изчерпван на даден ресурс, в условията на увеличение на населението. За пръв път е описана от английския икономист Томас Малтус (1766–1834).