3. Доставка на любов по домовете
Финозие, номер едно в тяхната хранителната група, отвори вратата. Тя ме изгледа за миг по-дълго от обичайното, сякаш не можа да ме познае веднага или се колебаеше дали да ме покани, но все пак ми кимна за поздрав и се отдръпна навътре. Изтупах снега от краката си и докато гледах как гърбът ѝ се отдалечава, си дадох сметка, че все още пристъпям на прага, а домът им губи топлина непростимо дълго време. Вятърът забиваше снежинките като куршуми в козината на врата ми, а скъпоценните калории се изнизваха навън. Затворих след себе си и с бързи крачки прекосих антрето. От стените му в мене се взираха осъдително предните поколения на тяхната хранителна група. По стенописите си личеше, че някога стопаните са били заможни, но избледнялата боя, която отдавна се нуждаеше от освежаване, издаваше, че последните няколко поколения са изпаднали в нужда.
– Насам – Финозие ме поведе към вътрешността на къщата. Неравномерното темпо на стъпките ѝ издаваше, че последиците от болестта на Зикейне са успели да се разпространят върху останалите членове на групата. Огледах я дискретно, доколкото ми позволяваше нейната дълга домашна роба. Наистина, задните ѝ крака бяха подути, и някой предвидливо беше разрязал горните части на мъхестите домашни пантофи за да се отвори достатъчно място за чифт отекли стъпала…
Достолепните старици от стенописите имаха право да не одобряват соловото ми посещение. Според традицията, цялата брачна група би трябвало да бъде тук, не само най-незначителният ѝ член. Нищо чудно, че Финозие не ме посрещна с отворени обятия. При срещите ни тя винаги се усамотяваше с Ксампаунт или с Номатайх, нашите водачи. Зикейне също ги харесваше, но успяваше да намери време за всички нас. А срещите на двете ни групи през последната година и половина не бяха нито многобройни, нито продължителни. Подготовката за полета отнемаше напълно времето и силите ни. Дори сега, когато Зикейне умираше, единствено аз, като най-заменяим член на моята групата, можех да дойда тук и да се простя с нея. Останалите внимателно изучаваха прогнозите за времето на екраните в жилищното отделение на стартовия комплекс и сигурно нервно проверяваха запаса от моите ензими. Преди да тръгна насам им оставих точно толкова, колкото щеше им е необходимо да дойда тук, да прекарам една вечер до леглото на Зикейне, и да се завърна на космодрома. Ръцете на Номатайх не трепереха, когато взе стъкленицата от мен, за да я постави във фризера, но аз добре си представях какво изпитва. Едно подхлъзване и трябва да се откажем от полета или да не изразим последната си почит към нашата партньорка. Труден избор.
Тя лежеше на топло в най-вътрешната спалня. За разлика от коридора, нейната стая беше ремонтирана наскоро. По стените препускаха стотици оранжеви газели. Не си ги спомнях от предишното ни посещение. Всички те бяха застинали в еднакъв скок, което подсказваше че ремонтът се е състоял в залепване на евтини тапети, вместо покана към известен живописец, както е било прието преди няколко поколения. Това не намаляваше чувството за топлина, което бликаше от картинките.
– Контактна е – каза Финозие, преди да ни остави насаме.
Отблизо очите на Зикейне изглеждаха неестествено изпъкнали – илюзия причинена от болестта, която се бе промъкнала под козината, за да изпие соковете, подхранващи плътта. Ставите на краката й, По-остри от всякога, изпъваха завивките, а китките ѝ се губеха в огромните ръкави. Не защото ръкавите се отличаваха с прекалено големи размери, а понеже кожата на жената се беше сбръчкала, потъмняла и потънала, докъдето позволяваха костите и жилите й.
– Здравей, Тирдамал – поздрави ме тихо тя. Не само бузите, гласът ѝ също беше отслабнал.
Не помня какво отговорих. Когато отново дойдох на себе си, в ръцете ми лежеше томче с пътните записки на Песгимиз от Южния континент, и аз четях на глас ред след ред, без да разбирам нито дума от произнесеното. На тръгване си спомнях единствено, че ставаше дума за някакъв второстепенен път, по който той не посмял да тръгне от страх да не се загуби. Трябва някой ден да намеря този откъс и да го прочета, той е последното, което ни свързва със Зикейне.
И двамата си давахме сметка, че това е финалното ни сбогуване. Едва ли друг член на нашата група щеше да успее да дойде до тук – през следващата декада се очакваше подобрение на времето и седемдесет процента от космическите стартове за последните четири години се извършваха именно през този период от годината. Метеоролозите бяха открили поне една стабилна тенденция в микроклимата на Полуострова и то точно такава, която да ни раздели.
Надявах се, че останалите от нейната хранителна група разбираха риска, който ние поемахме е моето идване. С малко късмет, ни предстоеше да поемем третата смяна в нашата първа извънземна база, и ничия смърт не трябваше да ни спре. Успехът на мисията щеше да гарантира бъдещето на нашите две групи и сполуката на децата ни. И все пак аз бях тук. Ксампаунт, Номатайх и останалите не се поколебаха нито за миг, когато им предложих да потегля, и ако се наложи – дори да ме заменят с някой от дубльорите – Единични, които постоянно се навъртаха около космодрома, очаквайки своя шанс.
Не разчитах Зикейне да ме познае. За щастие, пристигнах в редките моменти на просветление, когато болката за малко беше отстъпила пред мощта на съвременната фармакопея. В древността не биха я оставили да доживее до подобно състояние – ракът я прави неспособна да произвежда уникалните ензими, които са нейния принос към храносмилателния баланс на групата й, нарушава се обмяната на веществата на всичките членове. Съдейки по втория чифт крака на Финозие, процесът беше напреднал значително.
Преди пет-шест поколения щяха ритуално да я убият още след първите признаци на заболяването, за да не ги затруднява излишно, докато се борят за колективното оцеляване на групата. Жестоко, но намирането на заместничка често се оказваше сложна задача. Историята знае за войни, водени защото някой починал член от царската хранителна група не е имал достатъчно близък аналог в границите на Империята – съседите не са пропускали да се възползват от тази възможност.
Слава богу, сега живеем в цивилизована епоха, което просто означава, че всички страдаме по-дълго, докато гледаме как нашите любими хора си отиват. От един век конструктивните биолози твърдят, че до синтезирането на пълноценни изкуствени ензими остават някакви си десетина години. Кой знае защо това десетилетие все още не е отминало.
Отърсих главата си от черните мисли и продължих да чета пътеписа на Песгимиз, докато Зикейне спусна клепачите си и милостиво ми спести страшната гледка на позеленелите си, изпъкнали очи.
Не знам колко време мина, преди да усетя как някой ме докосва по рамото.
– Нека те отменя. Имаш телеграма от Тръстиковия полуостров. Викат те.
* * *
Разстояние между Земята и астероида: 0.9631 астрономически единици
4. Любители и професионалисти
Борис ме посрещна в на края на пистата, с ръце на кръста и с поглед отправен към небето. Преди да кацна, увеличих мощността на предните антиграви, и „Секвоята“ вдигна носа си като винтов изтребител от Втората световна война. Положих я върху напукания бетон до неговата старичка „Олимпика“ и се измъкнах от кокпита.
Той огледа новичкия ми автомобил. Сивият металик блестеше, въпреки че слънчевите лъчи не можеха да си пробият път през тъмните облаци над нас. За този ефект трябваше да благодаря на съвременната луминофорна химия.
– Джо, не знам какво би дала Дина – така се казва съпругата му – за да имаме кола като вашата.
– Истината е, че не биваше да си позволяваме толкова скъп автомобил, но въпреки това го купихме. Жена ми по-скоро би умряла – обясних аз, – отколкото да се покаже пред хората с модел от миналата година.
Борис усети че гледам виновно към таратайка му и се усмихна. За щастие момчетата от клуба не обръщат внимание на суетата; никой не се интересува от семейния транспорт на моя приятел. Тук статусът на всеки член зависи от модула, с който лети в космоса, от броя полети, от максималното разстояние, на което се е отдалечавал от Земята. А неговият модул предизвиква значително повече уважение, отколкото автомобилът му.
– И при нас е същото – махна с ръка той. – Аз със старата бричка идвам тук, а тя с новата кола обикаля отворените потребителски съюзи за интервюта.
– Не намерихте ли най-после някой със сходен пазарен профил?
Целта на упражнението е да се събере група хора, за предпочитане по-многобройна, която координирано да поръчва големи количества стоки на ниски цени. Системата работи, ако членовете се споразумеят да пазаруват от едни и същи производители и от там произлиза трудността, защото фирмите се групират в най-неочаквани картели, и получаваш намаление, само ако си купуваш тоалетна хартия „Белово“ заедно с боя за обувки „Мираж“ и масло за готвене „Слънце“.
– Утре Дина ще ходи на пробно пазаруване с един нов потребителски съюз. Казва се „Щастлив купувач“ или нещо подобно. Той е четири пъти по-малък от стария, около двеста човека, и естествено намаленията няма да са като предишните, но ще помогнат – отвърна Борис, и ми подаде кутия ледена бира.
– Ех, само ако бирата намаляваше скоростта на вятъра.
– Дългогодишният опит на няколко поколения астронавти-любители не показва подобен ефект, но експериментите продължават – каза той и си взе нова кутия.
С него се запознахме още в училище. После ходехме заедно на лагер-школи по астрономия. Там наблюдавахме променливи звезди, снимахме комети и брояхме метеори. За да е по-интересно, правехме всичко следвайки методики от един век преди нас: като се започне от полирането на телескопните огледала на ръка и се стигне до изпичането на фотографските емулсии преди експонация – това последното за да повишим чувствителността им.
– Догодина щях да направя златен юбилей в клуба. – обади се Борис, след като известно време се бяхме взирали безпомощно във върховете на двете хилави дръвчета, които бяха пробили бетона на бившата писта.
– Много добре си спомням – уверих го без да откъсвам очи от клончетата им. Те се мятаха безпомощно при всеки порив на вятъра. – Тъкмо бяхме навършили седемнадесет, когато започнахме.
Ние се озовахме тук, защото моят приятелят случайно откри покана за учредяване на клуб на гражданите-астронавти. Отне ни сума време да открием някогашното летище – организаторите използваха първоначалното му име „Дълес“, което издаваше възрастта им. От тогава сме част от постоянното присъствие.
– Имахме късмет да попаднем тук – продължих. – Много по-късно си дадох сметка, че това е била критичната възраст, в която младите хора си избират дали да водят пълноценен живот, или да го пропилеят в игрите.
Повечето хора от нашия клуб не направиха кариера в космическите отрасли, но поне останаха активни, докато огромното болшинство от населението излиза от компютърен транс за по пет-шест часа дневно, колко да се погрижи за биологичните си нужди и да си отработи сметките за електричество и достъп до мрежата.
– В известен смисъл и моите хлапета имат късмет. Ако преди тридесет години ние с жената не бяхме решили да си купим къща, сега щеше да им се налага да работят двойно повече, за да си платят наема.
– Кой, казваш, беше циникът? – попитах. – Тяхното криене в игрите само засилва кризата. Нищо чудно, ако един ден изчислителните комплекси решат, че могат да вършат всичко по-добре от нас.
– Игрите не са само забавление – завъртя глава Борис. – Но иначе съм съгласен, всяко действие, което не променя и не подобрява физическата реалност, е губене на време.
– Ти затова ли стана инженер?
– Съвършено вярно. И специализирах за инженер-технолог, което според моите виждания ме поставя в точката на пресичане между човека и физическата реалност – където се произвеждат нещата.
Двама старци, които водеха обичайния си седмичен спор. Не виждах смисъл да преиграваме отново и отново сцената от същата пиеска.
– И аз съм инженер – вдигнах примирително ръце. Бирата се разплиска и вятърът отвя пръските надалече.
– Наздраве – каза Борис – за инженерите.
Полетите в космоса ни заинтересуваха достатъчно за да ни държат настрани от сияйната бездна на симулациите. Времето не ни пощади, косите ни оредяха, а металните отблясъци в очите ми издаваха, че те отдавна са заменени с импланти – неведнъж ми бяха съветвали да си сложа по-нови, биотехнологични. В една игра сигурно и двамата щяхме да изглеждаме по-добре. Не самите ние – бързам да се поправя, – а аватарите ни щяха да изглеждат по-добре. С годините позабавихме темпото, освен когато ставаше дума за бира.
– Има още в хладилната чанта – сякаш беше прочел мислите ми, Борис посочи отворения багажник на своята таратайка. Той си взе нова кутия и двамата продължихме да се взираме с небето, сякаш с поглед можеше да го очистим от дебелите облаци, които се стелеха на около триста метра височина.
Към нас с бързи крачки се приближи нисичък младеж, облечен в син работен комбинезон. На рамото му се кипреше анимирана емблема на НАСА, с преливащи цветове: над стартова площадка, се издигаше червена ракета; от дюзите ѝ се показваше огнена игла, която постепенно я издигаше нагоре; после всичко се повтаряше.
– Здрасти! Казвам се Дъглас и съм новия представител на Агенцията.
– Здравей Дъглас – поздравих на свой ред аз. – Може ли Дъг? Или Дъги?
– Може и двете.
– Да не би нещо да се е случило със Сам?
– Не, нищо лошо. Само го преместиха го в Хюстън, в централата. Праща ви поздрави.
Сам, или Саймън Крауфорд, беше истински астронавт, от последните набори преди Агенцията да разпусне собствения си отряд за подготовка и да започне да наема летателен персонал от външни фирми. Тук го уважавахме.
– И ние го поздравяваме – каза Борис. – Кажи му, че не сме го забравили.
– Разбира се, благодаря.
– Някакви новини за електрониката? – попита моят приятел.
– Ще е тук следващия месец.
– Всичката ли?
От половин век НАСА няма пари да лети в космоса. Имам предвид да лети истински, да изследва близките звезди, да организира научни станции, постоянни бази и дори колонии. Вместо това те ни дават изследователско оборудване. Не много, но достатъчно за да имат основание бодро да размахат пред Конгреса резултатите от „собствената“ си научна програма. А ние сме благодарни за тъничкото ручейче, което тече от федералния бюджет към клуба.
– Почти. Знаете как е – Дъги вдигна рамене. – Днес май не извадихте късмет, а?
Поне да беше използвал първо лице, а той се разграничи. Но веднага усети по намръщените изражения на лицата ни, че казва не това, което трябва, и побърза да добави:
– Но времето винаги може да се оправи.
– Прогнозата е добра – побързах да се намеся преди моят приятел да изтърси нещо, за което може да съжалява по-късно. – Вятърът всеки момент трябва да утихне.
Разменихме още няколко думи преди младежът да продължи към следващата групичка.
– Не сме прави да се отнасяме пренебрежително към него – въздъхна Борис, когато останахме сами.
– За галеното му именце ли говориш?
Моят приятел само кимна.
– Не беше нарочно. То му лепна от самосебе си.
– Той не е виновен, че се е родил твърде късно за да лети в космоса със старите ракети.
– Ракетите не са всичко. Момчето няма чувство за такт.
– Ти не знаеше това, когато му измисляше ново име. Дай му време, ще го развие. Поне не прекарва сто и четиридесет часа седмично на легло, облепен с електроди.
– Съжалявам, че звучеше презрително. Трудно ми е да го приема за наследник на такъв широко скроен мъж като Саймън.
Пак се загледахме в дръвчетата, докато не наруших мълчанието.
– Как вървят работите в къщи?
– Зле. Жената не ми говори от началото на седмицата. Отворила е прозорче с текущия баланс на сметката ни в нейния фов и постоянно го гледа. – Фововете работят с поляризирана светлина, но поляризацията не е стопроцентова и отблизо се вижда какво гледа човек. – Снощи, като видя прогнозата за времето, като че ли искаше да ме посъветва да продължа с полетите, но аз самият отклоних разговора. Не бих приел такава жертва от семейството си.
– Нито пък аз – кимнах.
– Медицинските ни спестявания и фондът за образование на децата замръзнаха през последната половин година. Хлапетата не са се забързали да влизат в университет, само игрите са им в главите, но човек никога не знае кога най-после може да пораснат.
Разбирах приятеля ми – той разполагаше само с парите, които е спестил преди да се пенсионира. Както и аз.
– Ако разходите ни останат същите и цените продължават да растат, скоро ще имаме отрицателен приход – заключи Борис.
* * *
Разстояние между Земята и астероида: 0.9628 астрономически единици
