Подкаст “Българска Фантастика” 012 : „Главният свидетел“, разказ от Любомир Николов


Излезе новият брой: https://www.youtube.com/watch?v=kH9V_HIYyxI

Разказът е публикуван за пръв път в сп. „Космос“, бр. 1 от 1969 г. и в сборника “Забравени страници” (издател Георги Недялков) през м. септември 2010 г.

За вас чете Краси Кръстев от театър „Мале-мале“ (http://www.malle-malle.com/).

Илюстрация: “Алегория на справедливостта”, фронтон на Кралския замък във Варшава (ок. 1776), Марчело Бакарели (Marcello Bacciarelli, 16.02.1731-5.01.1818).

Подкастът е издание на Дружеството на българските фантасти “Тера Фантазия”, на Фондация „Човешката библиотека“ и на Клуба по фантастика, прогностика и евристика “Иван Ефремов”.

От себе си добавям специални благодарности на Жоро Недялков – че “преоткри” разказа, на Краси Кирчев – че го прочете, и най-много на Любо Николов, че го е написал и ни позволи да го използваме.

Advertisements

Leave a comment

Filed under аудиофантастика, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Конкурс за кратък фантастичен разказ по повод годишнина от рождението на Агоп Мелконян


Електронно списание „Сборище на трубадури“ и семейство Мелконян за седма поредна година обявяват конкурс за кратък фантастичен разказ по повод годишнина от рождението на Агоп Мелконян.

Условия

Очакваме разказите ви в обем до 1500 думи, написани на кирилица, шрифт Times New Roman или Courier, размер на шрифта 12, във формат .odt, .doc, .docx или .rtf.

Жанр и форма: Литература на идеите във всички класически и модерни поджанрове на фантастиката (научна фантастика, фентъзи, ужаси, ню уиърд, приказен реализъм и т.н., включително и жанрово преливане). Оценяваме литературните и идейните качества на творбата. Приветстваме различни повествователни стилове в рамките на обема.

Разказите трябва да са на български език. Разкази на чужд език могат да бъдат изпращани, но организаторите не гарантират, че могат да осигурят навременен и качествен превод, така че творбата да се състезава наравно с останалите в конкурса. В този смисъл преводът остава задължение на участника.

Брой творби: Допуска се един разказ от автор.

Допълнителни изисквания за творбите: Участващите разкази трябва да са авторски, непубликувани под каквато и да е форма (на хартия, в Интернет, под формата на аудио и/или видео). Ако желаете да ни изпратите вече публикувана ваша творба, за публикация и извън рамките на конкурса, направете го през редовния канал за връзка със списанието (http://trubadurs.com/editorial-board/). Не се допускат разкази, участвали в предишни издания на конкурса. Разказите, които не отговарят на условията, няма да бъдат допуснати за участие.

Как да ни изпратите своя разказ: Изпращайте разказите до електронната поща на конкурса: konkurs2018 [ет] trubadurs.com*. За да бъдете идентифицирани при крайното класиране, в имейла за участието Ви в конкурса трябва да се съдържат:

  1. Заглавие на имейла: „За конкурса“

  2. Тяло на имейла (на отделни редове):

    • заглавие на разказа

    • трите Ви имена

    • имейл за контакт

    • град или населено място

    • точен адрес

    • телефон

  3. Прикачен файл: името на файла трябва да е заглавието на разказа на кирилица, файлът трябва да е в един от одобрените формати (.odt, .doc, .docx или .rtf.), файлът трябва да съдържа единствено заглавие на разказа и текст на разказа (прочетете тази статия http://trubadurs.com/2014/12/11/kak-chetat-profesionalistite-ili-pone-se-opitvat-141211/ за препоръчителното форматиране)

  4. Задължително използвайте вградения брояч на думи в MS Word/LibreOffice, за да се уверите, че сте в определения лимит за брой думи (1500).

    В съдържанието на прикачения файл трябва да присъстват единствено заглавие на разказа и текст на разказа. Не вписвайте личните си данни в прикачения файл!

Подробности за оценяването на творбите: Почетното жури определя една специална награда на името на Агоп Мелконян. Редовното жури определя редовни награди за първо, второ и трето място. Членове на журитата (изброени поименно по-долу) и екипът на конкурса (системният администратор, редакторите, коректорът на trubadurs.com и координаторът на конкурса) не могат да участват със свои творби. Редовното и почетното жури определят вътрешно реда на четенето и оценяването на пристигащите разкази. В рамките на двете журита всеки оценяващ има равен глас в оценката на разказите и контролира спазването на регламента на конкурса. По общо съгласие на членовете на журито се допуска отличаване на разкази за поощрение на техните автори, като тези творби остават извън основното класиране на конкурса. Журито оценява текстовете анонимно, като на всяка творба се зачислява номер на пристигане.

Публикации на творбите: Авторите запазват изключителните права върху своя разказ! С изпращането на разказа Вие се съгласявате да предоставите на „Сборище на трубадури“ правата за публикация на Вашия разказ в сайта на електронното списание. Списание „Сборище на трубадури“ и организаторите на конкурса работят активно (http://trubadurs.com/2017/03/02/antologiyata-machina-za-istorii-20170302/) с други организации, издания и сайтове с цел подпомагане на публикацията на отличени творби в хартиена, електронна, аудио, видео или драматизирана форма. Допълнителни публикации на творбите задължително се съгласуват с авторите. До този момент всеки разказ от двайсетицата в крайното класиране може да бъде публикуван в някое от следните издания (списъкът се обновява; пишете на адреса на конкурса, за да бъдете включени в него):

Алманах „ФантАstika” (по избор на Атанас П. Славов).
Списание „ShadowDance“ (по избор на редакционния екип).
Списание „Дракус“ (по избор на Явор Цанев).
Списание „Тера фантастика“ (по избор на редакторите).
Подкаст „Българска фантастика“ (по преценка на създателите му).

Срокът за изпращане на разказите е от 8 февруари 2018 г. до 24:00 ч. на 11 март 2018 г.

Финалистите в конкурса ще бъдат обявени на 16 април 2018 г. в сайта на списание „Сборище на трубадури“.

Награждаването ще се състои на 22 април в кафе-библиотеката на Арменския дом, на ул. „Тодор Александров“ 31. Тази библиотека-кафене ще носи името на  Агоп Мелконян.

Журита

Почетно жури

Едуард Мелконян
Людмила Мелконян
Велко Милоев
Петър Кърджилов
Дилян Благов

Редовно жури

Ана Хелс – блогър и редактор в сп. Сборище на трубадури (сайт https://annahells.wordpress.com/)
Валентин Д. Иванов – фен на фантастичното, учен и популяризатор (сайт http://valio98.blog.bg/)
Владимир Полеганов – писател, преводач и редактор в Сборище на трубадури (сайт https://ikosmos.blogspot.bg/)
Jen – преводач и блогър (сайт http://innerstars.blogspot.bg/)
Габриела Кожухарова – главен редактор на сайта Аз чета (Аз чета http://azcheta.com/)
Емануил Томов – писател, преводач и редактор (сп. ShadowDance http://www.shadowdance.info/)
Зорница „Зори“ Ангелова – блогър и културолог (сайт http://zory-angel.com/)
Преслава „Presley“ Кирова – идея за конкурса и редактор в сп. Сборище на трубадури (сайт http://goruna.blogspot.bg/)
Стоян „Zonko“ Христов – блогър и редактор в сп. Сборище на трубадури (сайт http://zonkobg.blogspot.bg/)
Стоян „ogonommo“ Пешев – отличаван в конкурса и редактор в сп. Сборище на трубадури (сайт http://futureandglitters.blogspot.bg/)
Хараламби Марков – писател (сайт http://haralambimarkov.com/blog/)
Явор Цанев – писател, редактор и издател (сп. Дракус https://dracusmagazine.wordpress.com/, изд. Гаяна https://www.facebook.com/Gaiana.books/)

Награди

На всеки от финалистите ще бъдат връчени персонализиран плакет и допълнителни награди от организаторите.

Тази година координатор на конкурса отново е: Джовани „Гост“ Чемишанов. Изпращайте разказите на имейл адрес: konkurs2018 [ет] trubadurs.com*. Пожелаваме ви успех!

* Заместете “ [ет] “ с „@“ в посочения мейл адрес.

Leave a comment

Filed under Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Нова българска фантастика: „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ излезе в поредица „Човешката библиотека“


„Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ (http://choveshkata.net/blog/?p=6511) е най-новата, двадесет и седмата книга в поредица „Човешката библиотека“ (http://choveshkata.net/blog/?page_id=13)!

***

От Калин Ненов:

Имало едно време един Юнак…

Всъщност не – Юнакиня била; а в разбързаните ни времена „едно време“ не е като едно време, та разказват, че я има и днес, още крачи сред нас и си пее, още търси да зърне каквото ние навярно не сме.

Ала, за да стане такава, ето какво ѝ се случило…

***

Сборникът „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ съдържа шест разказа, повест, писмо и колаж. (И един видеоклип. Ако от Youtube пак не са го свалили.)

Има разни награди. Най-забавна е първата награда за текст с неустановен брой автори, за приказката „страшна“. Първа е, понеже преди нас никой не си беше връчвал такава.

Сред въпросите, които ще си зададем в „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“, са:

Кой подхранва тероризма?

Как да различим снежните дюни от снежните преспи?

Колко автори са нужни за написването на една приказка?

Каква е Истината за ГМО?

Кога това ни тяло вече не е онова, което сме търкали до разкървавяване?

Какъв отговор заслужават автори, които се държат безотговорно с героите си?

Как се казва цепката между гърдите на жените?

Кой краде от поверената му планина?

Защо драконите никога повече няма да се появят на Земята?

„Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ излиза само в електронен вариант. Той e без дигитални (DRM) защити (като останалите издания на Човешката библиотека) и се разпространява безплатно. Все пак, ако пожелаете, можете да подкрепите авторите – с отзиви – и гражданските им каузи – с дарения.

А ако си търсите подарък за приятели читатели – вижте как да им подарите сборника с наша помощ (https://docs.google.com/forms/d/1Teui-YqZsiXVWJVABu0cSiyki6lTPHRWIZSiD6EQfGY/viewform). Искате ли с посвещение от автор? Все някой ще успеем да ви уредим. 😉

Ако пък толкова приказки ви се сторят малко… имаме и още! В „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ (тя е хубаво да се чете последна) и предстоящите „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“.

Приказни Юначества желаем!

(… Ами Юни? Някой по-жела ли Юни? :D)

Човешката библиотека е:

~ място, на което книгите сбират човеци;

~ отворена за всеки (http://choveshkata.net/blog/?p=5780).

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

In Memoriam: Урсула Ле Гуин


Напусна ни богинята на Землемория, създателката на света на Роканон и на Хейнската свръхцивилизация.
Първата ми среща с нея се случи през далечната 1980 година, още когато бях ученик, чрез чудесния роман “Лявата ръка на мрака” – според мен, най-силното ѝ произведение (изд. Христо Г. Данов”, библиотека “Галактика“, преводач Борис Миндов). Книгата беше разтърсваща. За много хора най-важното там са особения сексуален механизъм и ефекта, който той има върху социалната структура на обществото, или цвета на кожата на Генли Ай. Да, тези неща са важни, но мен ме порази най-силно една наглед второстепенна фраза, захвърлена в случаен разговор: когато става дума, че е лесно да се направят по-съвършени и по-бързи моторни шейни, един от жителите на Гетен изненадано попита защо трябва да се бърза. И изведнъж стана ясно, че бързината и съвършенството не са синоними. Десетина години по-късно в университета слушах курс по история на религиите – той тъкмо беше заменил курса по марксистко-ленинска философия. Любопитно е, че и двата курса ги водеха едни и същи хора. Младият асистент ентусиазирано ни разказваше за даоистите, а аз се чудех от къде ми са познати техните идеи, докато не се плеснах по челото – от онази книга на баба Урсула, която бях чел като ученик!
Тя може да ни напусна и това е огромна загуба за фантастичния жанр и за литературата въобще, но книгите ѝ остават, и пожелавам – в нейна чест – и други читатели да правят подобни открития!

Leave a comment

Filed under литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Интервю с Александър Карапанчев в BGSever.info


http://bgsever.info/prepress/?p=38271

Страницата съдържа и други интересни материали:
http://bgsever.info/prepress/?p=38263
http://bgsever.info/prepress/?p=38250

Leave a comment

Filed under литература, научна фантастика, horror, Literature, science fiction

Review of “Seveneves” by Neal Stephenson / Ревю на романа „Седмоевие“ от Нийл Стивънсън


You can read my review here: http://scifiportal.eu/valentin-ivanovs-review-of-seveneves-by-neal-stephenson/

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

Фантастичен конкурс и разказ “Четиридесет и три минути”


Електронното списание „Трубадури“ обяви конкурс за къс разказ до хиляда думи: http://trubadurs.com/2017/12/21/krayat-na-sveta-i-sled-tova-20171221/
Моят конкурсен разказ може да прочетете на страницата на списанието: http://trubadurs.com/2018/01/01/43-minutes-valentin-d-ivanov-20180101/
А тук публикувам разказа в целия му обем, около 4700 думи:

***

Четиридесет и три минути

Ирония на съдбата. Преди по-малко от час сержант И. Николов, както пишеше на етикетчето на униформата му, друсаше някакъв баровец от София за неизправен пожарогасител, а сега двамата със столичанинът заедно отразяваха нашествие на извънземни. Редуваха се да стрелят със стара пушка, защото пущината имаше много силен откат и след всеки изстрел рамената им изтръпваха. Как ще тръгнеш да се целиш по зелените главочи след такъв ритник?
Наоколо ухаеше на лятна гора, бръмчаха мушици и ако човек се загледа в меката пръст покрай потока сигурно щеше да се открие заешки и еленови следи. Обидно беше да умираш в място, пълно с толкова красив живот.
Отдавна свършиха патроните в пистолета на сержанта, изпразниха и резервния пълнител. За щастие попаднаха на кремъклийката в етнографския музей на селото, където зеленокожите ги бяха сгащили по-рано. От там задигнаха и бъклицата, с която сега мацето на баровеца им носеше вода от ручея в дерето зад тях.
Уж е голяма България, петстотин километра от единия до другия край, а нямаше накъде да отстъпват – на отсрещния склон бе зинала дупката на изоставена каменна кариера. Влезеш ли вътре, не можеш излезе. И помощ от никъде не очакваха, преди извънземните да изпепелят синьо-бялата Астра, по радиото съобщиха, че летящи чинии са накацали навсякъде из България, Европа и света…
Последният половин час се развиваше епично, направо по Записките на Иван Вазов. Или на Захари Кара-кой-беше-там. Учеха ги в училище тия работи, но беше толкова отдавна, пък и точно тогава съученичката Милка, която случайно си разкопчаваше най-горното копче на престилката, беше много по-интересна на бъдещия полицай от дъртите писатели, опънали петълите преди един век.
Николов се замисли за копчето и едва не изпусна как едно зелено пипало се показа от лявата страна на километричния камък с числото дванадесет. Пушката сега беше у сержанта и той без да се колебае натисна спусъка.
Светкавици излязоха от очите му, дланите му сами се разтвориха и кремъклийката падна на земята. Софиянецът – по фамилия Памуклиев, Памука за приятелите – само това и чакаше, хвана я и взе да сипва барут в затвора, или както там се наричаше мястото, в което се слага барута в подобни вехтории.
Мацето хлипаше нейде зад тях.
– Някой иска ли да пие? – попита то през сълзи и избърса сополите си в разкъсания ръкав на блузката. Лакоста, забеляза без да има нужда полицаят, докато се превиваше от болката в рамото.
– Млъкни, ма – сряза я Памука. Ризата му се измъкна от панталона и биреното му коремче се повлече по земята, докато той припълзяваше към импровизираната им огнева позиция в основанието на огромния бряст. Или клен, Или каквото там беше проклетото дърво, на чийто корени опираха цевта на оръжието си.
Нямаше особено значение дали баровецът ще улучи, това беше последният… или не, крайният им огневи рубеж – Николов се сети за бойния устав на мотострелковите войски, който зубреше едно време в казармата.
Полицаят вдигна поглед към небето. Юлското слънце прижуряше от горе. Пейте робини тез тъжни песни, спомни си той, докато разтъркваше натъртеното си рамо.
– Хей, Памуклиев, как ти е името? – попита сержантът. – Ако ще мрем заедно, поне да се познаваме.
– Нали ми видя книжката. – измърмори другият защитник на човечеството.
– Да, ама го забравих. Малко ли ми минават през ръцете…
– Манчо се казвам – отвърна онзи и стреля.
От към километричния камък се чу нечовешки вой.
– Като на Парцалев – добави през зъби баровецът и на свой ред се хвана за рамото – в оня филм… „С деца на море“.

 

.оОо.

А денят започна толкова хубаво!
Всъщност, на Памуклиев му потръгна още от вчера. Най-напред аверът му Станко, с кого преди тридесет години бяха случили заедно в едно от онези поделения край границата, които наричаха смъртни, го покани на обяд. За този обяд Памука бе работил три месеца, щото приятелите са си приятели, ама сиренето е с пари. За негов късмет точно този човек беше представител на застрахователна компания. Не на тази, с която работеше самият Памук, но заради общите спомени от аскерлъка си имаха приказката и до сега избягваха сакътлъци в бизнес отношенията.
Секретарката на Станко се обади на секретарката на Памука, онази веднага попита шефа си. Манчо ѝ каза да го запише за преди края на седмицата, но за вид да се помае малко с датите. После пи една гроздова от барчето. Повече не си позволяваше на работа, а и докторът, при който ходеше веднъж на два месеца, откакто чукна петдесет лазарника, му беше казал да не прекалява, ако не иска да има проблеми. С оная работа де, сещаш се.
– Много руснаци се появиха напоследък – отбеляза Станко още преди да са поръчали. – Гледам, че и ти си забелязал, щом търсиш начин да си поприказваме.
Памуклиев не отрече, само отмести менюто настрана.
– Трябва да вземем мерки, че ножът е опрял до кокала. – аверът погледна към Манчо над титановите рамки на очилата си. – От централата във Фракфурт ни пращат нов регионален началник.
– Руснак?
– Не, украинец, ама роден в Москва и с жена от Минск.
– Иди го разбери на кой господ служи.
– А, аз господа го знам. Има си име, презиме и фамилия, ама му викат чичо Федя и живее в Лондон. Ръст един и деветдесет и пет, вдига от лежанка сто и шейсет кила. Това на нашата възраст. Един милозлив, муха няма да убие.
– Знаем ги такива – кимна Памука.
– Неговият човек дойде вчера, събра ни и вика, искам резултати и бързо, до месец да има раздвижване на пазара. И за разширения говори.
– Чакай, чакай. Ти каза, че бил регионален. Вашият регион какво включва?
– България и Румъния – въздъхна Станко. Румънците са в рецесия, никой нищо не купува. Няма друго място за разширение, освен тук.
– Може би в София?
– И там е казал същото, колегите са в паника.
– Прави се на важен – Манчо посегна към менюто.
– Важен, който специално назова вашата кантора. Твоята, де.
Ръката на Памука замръзна във въздуха.
– И в София е било същото, на тяхното общо събрание направо им е заповядал кои компании да… слеят.
Станко вдигна поглед и с известна доза удоволствие се вгледа в ужаса, който извираше от очите на авера му.
– Не се паникьосвай, – продължи той. – Аскер аркадаши сме, няма да се дадем на някакъв чужденец. Ще се слеем колкото за пред хората, а пък ти ще продължиш да си работиш както до сега. Дай да се уговори само за едно малко процентче, колкото за пред началството, и готово.
Манчо кимна отново и вътрешно се усмихна, осъзнавайки колко му е провървяло едно време със службата в родната казарма. От три месеца стенограмата от съдбоносния съвет на директорите във Франкфурт стоеше в сейфа на една от седемте фирми, която се водеха на тъща му – коя от коя по-дребни. Точно тази беше агентство за преводи и легализация на документи с мижава печалба, колкото да издържа една пенсионерка. Памука нямаше доверие на щатните служители и сам си преведе текста дума по дума, с помощта на хартиен немско-български речник. А няколкото изречения, чийто смисъл му убягваше, пусна през google translate като се връзваше през VPN с фиктивни китайски IP-та.

.оОо.

За ченгетата денят също започна хубаво.
Двамата пътни полицаи излязоха на пусия към девет. По-рано нямаше смисъл, пичовете тръгваха от столицата късно, като се наспят и им мине махмурлука от петъчните джамбурета. Патрулните благородно им дадоха време да се съвземат, да изпълзят от утробата на оградените комплекси в подножието на Витоша и да се довлекат до вилната зона. Преди да ги оскубят хубавичко.
– Старши сержант Петев, моля документните за проверка.
Опитното око не го беше излъгало. Баровецът караше джип „Тойота“, от средните. Трябва да е кръгъл идиот да си купи от най-големите, при това движение в София… Колата не е нова, но е запазена и с много екстри. Значи е умен, не се е юрнал на последния модел. Знае, че колите губят най-много от цената си през първите три годни, не е изгодно да си купуваш по-нова. Щом му цъка щракалката, помисли си полицаят, няма да ни създаде проблеми, лесно ще се разберем.
– Покажете ми аптечката и пожарогасителя, ако обичате.
На десетина крачки от тях, облегнат на патрулката, Николов се усмихна злорадо. Знаеше той, че колегата му става особено вежлив когато надуши плячка.
Баровецът преглътна каквото му се искаше да каже, слезе от Тойотата и започна да рови из багажника. Преди да го съпроводи старшият инспектира мацето на дясната седалка. Много я биваше, към девет по десетобалната система на майор Цонев. Богомил Цонев от половин година изпълняваше длъжността началник на тяхното управлени, и не беше чувал за тая система. Дано никога да не чуе за нея, пожела си патрулният, защото тя се основаваше на прелестите на най-новата майорша, трета по ред. Цонев доведе жена си на последния празник на полицията, сигурно беше с двадесет годни по-млада от него. И имаше едни игриви очички, не е за разправяне. Но Петев благоразумно се въздържа да я покани на танц. Само кметът, стар сластолюбец от управляващата партия, церемониално поиска разрешение от Цонев, който го даде с половин уста и после с очи-свредели следеше дали онзи няма да понатисне половинката му повече от благоприличното.
Старшият отне една точка на жената в колата само заради лош вкус – тя бе навлякла торбеста кашмирена блузка, която криеше част от прелестите ѝ. За разлика от нея, кавалерът ѝ се беше облякъл по последна италианска мода: вталено сако от велур, риза Версаче, панталон от някакъв друг дизайнер от същите географски ширини. Стоенето по пътищата изостря окото на човек за подобни детайли, а той си беше наблюдателен от пионерче.
– Шух… ъ-ъ-ъ, я провери пожарогасителя на господин… – подвикна Петев на колегата си и погледна шофьорската книжка. Преди време един от следователите беше прекръстил колегата му на Шухарт, по името на герой от някаква книга, и останалите полицаи от районното простодушно възприеха новия прякор. Съдейки по характера на Николов, героят трябва да е бил кръгъл глупак, усмихна се старшият вътрешно. – Провери пожарогасителя на господин Памуклиев, докато аз гледам аптечката.
Вторият патрулен неохотно се приближи.
Без да пророни дума, софиянецът извади червен цилиндър и го протегна към тях.
– Охо, ама той е неизправен! – зарадва се Николов.
– Как познахте? – онзи най-после благоволи да каже нещо.
– Ей тука е ударен – намеси се Петев и посочи с пръст без да взема пожарогасителя в ръце. – И ето тука. Ами че той може да се взриви всеки момент и да ви отнеме живота. Както и на дъщеря ви.
Баровецът го изгледа кръвнишки.
– Колко?
Старшият му върна аптеката. Даже не беше я отворил.
– Четиридесет лева.
Онзи си извади портфейла. Имитация на крокодилска кожа, помисли си патрулният. Но добра. Човекът е спестил някой лев, а пък сега лошите ченгета ще му ги вземат. Така е, някой път печелиш, друг – губиш.
– Задръжте рестото – мъжът подаде подхвърли към полицая новичка петдесеттачка.
Дали мятането беше преднамерено слабо или поради ненадеен порив на вятъра, банкнотата отлетя в краката на Петев и се наложи той да се наведе за да я улови. Софиянецът се ухили самодоволно.
– Бихте ли ми върнали свидетелството за правоуправление, – попита той, – господин сержант?
– Заповядайте. И все пак си купете нов пожарогасител, този наистина може да избухне. Приятен…
Гумите на Тойотата изсвириха, прекъсвайки думите му,
– Виж го ти него, говедото му с говедо, сержант ще ми вика! А аз толкова учтиво му се представих! – Старшият тутакси смени плочата.
– Да, хората станаха вълци – съгласи се Николов.

.оОо.

Муци, чието истинско име беше Пенка, изгледа ченгето през черните си очила. Мазни ръкави на куртката, петна от храна отпред. Типичен повлекан, който не умее нищо друго, освен да кибичи на пътя и да събира пари от хората, дето знаят как да ги правят. Кожодер.
Той я фиксира с жадните си очички, докато Памуклиев отиде да вади нещо си там от багажника. Гледай, гледай, за такава като мене можеш само да мечтаеш. И да ме сънуваш в мокрите си сънища, ако ти позволи дебелата ти жена.
Защо Памука не завърти един телефон? Муци му се ядоса не на шега. Ще види той пълна програма довечера, ама друг път. Сега тези двамата щяха му козируват, ако се беше обадил. Сигурно не му се занимава, предположи тя. Жалко, само си губим времето. Да им беше дал веднага петдесетачката и да си кара по-нататък.
Благосклонността ѝ към Памуклиев се вдигна с няколко деления, като видя как той накара гадното ченге да лази по земята за парите.
Два завоя по-нататък спътникът ѝ я попита:
– Чувала ли си за секретарката и директора, на който не му…
Вицът беше пиперлия и инцидентът с полицаите остана в миналото.
А след още два завоя те попаднаха на пришълците.
Космическият кораб беше кацнал по средата на пътя, по-близо до тяхната страна, и ако бяха с по-ниска кола, сигурно щяха да се промъкнат покрай него, но таванът на джипа стигаше до долния му ръб и колкото и да се стараеше, Памука не може да го промуши покрай извънземните.
Веднага си личеше, че пред тях са пришълци – корабът им имаше форма на летяща чиния, точно като в „Досиетата Х“ и един в куп холивудски бози. Предишният приятел на Муци беше започнал преди тридесет години като отговорник в клубовете по ТНТМ и си падаше по фантастиката. Обикновено преди да започнат креватните упражнения гледаха по една или две серии. Тя се почуди как Молдър и Скали не спят заедно, но гаджето ѝ разви теория, че те имат връзка, само че създателите на серията са решили да я оставят зад кадър за да получат „Досиетата“ рейтинг, който позволява да ги показват в най-гледаното време. Постепенно историята на двамата федерални агенти я увлече, а на бившият ТНТМ-еец особено му допадна, че тя се изруси и си направи прическа като на Скали. Муци умееше да разпознава мъжките блянове в леглото и извън него – не, че те бяха особено прикрити – и според силите си се стремеше да ги осъществява. Обикновено това ѝ костваше дребни усилия, а дивидентите бяха несъизмеримо по-големи.
Памука с неговото икономическо образование от Свищов и пълната му липса на усещаме за техниката, просто паркира Тойотата насред шосето.
– Кой идиот го е хвърлил това чудо на средата на пътя? – и запсува като пловдивски каруцар.
– Така им се пада, нареди ги, скъпи! Да си знаят мястото, а не са се пречкат – Муци окуражи опита му да изглежда мъжествен, докато си правеше бележка на ум да провери кой снима филм за извънземни в Бояна и дали някои по-известни кинозвезди няма да идват.
Нейният човек слезе, но успя да направи само две крачки, когато отзад се чу бръмчене на мотор. Появи се синьо-бяла полицейска Астра, заобиколи ги и спря между джипа и летящата чиния. От нея излязоха същите две ченгета, които им досаждаха преди малко. Този, който лазеше по земята за парите, махна на партньора си и тръгна към чинията. Муци го гледаше как върви, с широка крачка, като че ли е господар на този междуселски път, и се запита какви ли комплекси го изтезават. Смята се за интелигентен, но не са го приели в Симеоново, амбициозен, но след старши сержант няма къде да расте по-нагоре, обича жените, но е мърльо и те го отбягват.
С глухо издрънкване, точно както го показват по филмите, от долната страна на космическия кораб се отвори голям капак и се превърна в наклонена пътечка, която водеше към вътрешността на чинията.
Най-напред от там се показа едно маслено зелено петно, което ѝ напомни за листа на лапат. Миг по-късно то се раздели на десетина пипала. Като на октопод. Те се движеха бързо, преплитаха се едно с друго докато носеха извънземното напред, и Муци не успя да ги преброи точно.
Постепенно през отвора се спусна и горната част от тялото на извънземния – кръгло, като ствол на дърво, но зелено и с друг, по-крещящ оттенък от този на пипалата – като цвета, с който рисуват афишите за да привличат вниманието на хората. Отгоре съществото бе увенчано с още един пръстен ярки пипала, половината от които завършваха с очи, а останалите навярно му служеха като ръце, защото в едно то тях то държеше някакъв заострен предмет. Нещото хвърляше наоколо златисти отблясъци.
Муци, въпреки скромния си опит от „Досиетата“ и от още няколко по-стари фантастични серии, веднага разпозна какво е това.

.оОо.

– Пазете се! То е въоръжено! – изписка мацето от Тойотата.
Тя пък от къде знае? Петев и сам виждаше, че чучелото, или каквото там беше онова зеленото, размахваше нещо в едно от горните си пипала. Ръката на патрулния сама се протегна към кобура със служебния Макаров, но полицаят не спря да се скрие, а продължи напред към странната чудесия, която един господ знае кой беше стоварил по средата на пътя.
С форма на леща от старчески очила, но набъбнала по средата, тя напомняше нещо на старши сержанта, но той не можеше да се сети на какво. Със сигурност беше ясно, че представлява опасност за движението. Прекалено голямо беше нарушението и нямаше как да се размине нито с петдесетачка, нито дори със стотачка. Ако не я махнеха от пътя веднага, щеше да се наложи двамата с Николов да пишат акт. И тогава прощавай специална надбавка – така в управлението наричаха всичко, което униформените успееха да съберат от баровците. Защото не можеш хем да им напишеш акт, хем да им вземеш парички в брой.
Чучелото се спусна още по апарела, а полицаят почти стигна до долния му край. Двамата се изгледаха и едва сега старши сержантът си даде сметка, че има пред себе си не кукла, а живо същество.
Не какво да е, а извънземно, предположи ченгето. А сплесканото нещо, което отначало беше сметнал за изпаднал товар, по-скоро бе летяща чиния. Като тези от филмите за пришълци, които толкова харесваше синът му Коста. Петев по принцип не ходеше на кино, но момчето ги точеше от разните там интернети и от време на време таткото хващаше по нещо, преди да му доскучае и да пропъди хлапака от големия телевизор в хола или направо да го прати да спи. Не, че младшият слушаше – след полунощ, когато родителските тела отиваха да си лягат, чуваха как трака клавиатурата в детската.
Преди половин година Ганка, жената на полицая се сети, че синът им скоро ще празнува четиринайстия си рожден ден.
– Жоро бе, да му купим нов компютър на момчето бе.
Този старият, с който то се занимаваше от известно време, беше подарък от чичо му. През екрана минаваше една вертикална черна линия, а кутията му бе надраскана и бялата боя се отлепяше от нея на фъндъци. Майката подпита Коцето какво иска. Малкият веднага съобрази какво са намислили, и направо им каза, че няма нужда да му взимат нов компютър. Отвори онази олющена кутия и им показа, че половината части в нея са нови.
– От де взе пари за тях? – попита го баща му, винаги подозрителен.
– Поправях компютрите на съучениците ми, тате.
После момчето им обясни какво е ъпгрейд и направо им написа на едно листче марката и модела на нов монитор. За половината от парите, които бяха приготвили. Колко бащата беше разсипник, толкова синът беше стиснат и сметкаджия.
Докато тези мисли прелитаха през мозъка на Петев, извънземното се размърда и бавно завъртя заострената машинария към него.
Примерно половината от горните пипала на извънземното завършваха с черни точки. Като се вгледа по-внимателно, униформеният видя, че са очи, с вертикални котешки процепи и дълги завити мигли. Да му се неначудиш, макар!
Пришълецът надигна пипалата си. Ченгето разчете в това движение заплаха. Най-напред, защото зеленото се намираше по-високо от землянина и изглеждаше, като да се надвесва застрашително напред. Второ, защото пипалата, без две, се завъртяха към полицая и сякаш се взряха в душата му. Върховете им със самите очи застинаха неподвижно. Не се движеха и удебелените им основания, които израстваха от горния край на цилиндричното тяло на съществото. Ала дългите им стъбла, които свързваха тези две точки, трептяха хаотично, ту нагоре, ту надолу, ту нейде страни. Погледът на патрулния се премрежи.
Но най-страшното бе, че последните две пипала, независимо от цялото движение, в което потъна фигурата на извънземния, се източиха и се надигнаха по-нависоко. Те се обърнаха към Астрата и към джипа на софийския баровец и замръзнаха.
Чуждостта, нечовешкия характер на тази комбинация между движения и неподвижност изкара Петев от нерви. Дясната му ръка продължи към кобура и дори плъзна пръсти по дръжката на служебното оръжие, когато в гърдите го удари двадесет хиляди волтов електрически разряд.
Тялото му пламна.

.оОо.

Замириса на изгоряло месо.
Старши сержантът изненада Памуклиев. Софиянецът не очакваше, че полицаят ще се противопостави на зеления пришълец. В представите на Памука такива пладнешки разбойници по пътищата не ставаха за герои. Сигурно е било от глупост. Или е напълнил гащите и не е успял да избяга. Остава ни само да гадаем, заключи Памука.
В този момент и другото ченге откри огън. Скрито зад вратата на Астрата, то стреля срещу извънземния един, два, три пъти.
Куршумите достигнаха целта си. Още след първия пипалата на пришълеца се изпънаха. И горните, и долните. Кръглото му тяло подскочи нагоре. Второто попадение го накара бавно да приседне и още по-мудно да се килне на една страна. Валчестото нещо, от което беше изскочила светкавицата поразила Петев, издрънча върху наклонената пътека и се затъркаля надолу. Зеленият окончателно загуби сили и падна върху асфалта. Отдалече приличаше на разпилян сноп слама, само че неизсъхнала още.
Памуклиев се обърна към спътничката си.
– Муци, а ти как позна, че това е оръжие?
– Не знам, Памкуче! – тя разпери безпомощно ръчички. И се постара жестът ѝ да изглежда детски и трогателен, отбеляза мъжът. – Така ми се стори отдалече.
Тоя я изгледа продължително. Тя се преструваше! Сигурно беше доловила раздразнението в гласа му, когато ѝ зададе въпроса, и сега се преструваше на по-глупава, отколкото е.
Така са я свикнали, съобрази Памуклиев. От нея не се изисква нищо друго, освен да е хубава, да е винаги готова за онази работа и да се усмихва. Като в оня стар филм с Ален Делон. Как се казваше… а, да. „Бъди красива и се усмихвай“. Не, не беше така. Софиянецът вътрешно се ядоса, сам на себе си. Не обичаше да забравя. „Бъди красива, и мълчи“ Точно така!
Колко ли го е манипулирала през трите месеца, откакто бяха заедно?
Вторият полицай заобиколи служебната кола и държейки пистолета си с две ръце, като в западните филми, започна да се приближава към отвора на извънземния кораб. Той напредваше грамотно, помисли си Памуклиев, с малки стъпки и с рамото напред – за да представлява по-тясна мишена. Ченгето стигна до проснатия извънземен, подритна го като продължаваше да държи на мушка изхода на чинията. Онзи не реагира.
И все пак старшият е глупак, отсъди софиянецът. Ами ако сега пришълецът си размърда пипалата и го хване за крака? Но нищо подобно не се случи.
А в главата на Памука се роди следващия въпрос. Щом Муци е умна, дали не мога някак си да я използвам? Защо да плащам отделно на секретарка и на любовница, ако тя има достатъчно акъл да съвместява и двете роли? Не, той мислено поклати глава. Не е хубаво да се смесват работата и удоволствието.
Грохотът на нов изстрел го стресна и той погледна напред. Полицаят все още стоеше с пистолет, насочен към вътрешността на извънземния кораб. В горния край на апарела помръдваше нещо зелено. Ченгето побягна към далечната страна на чинията и замаха към Памуклиев и момичето.
– Муцинко, май ни дава знак да бягаме! – обади се мацето. Тя все още си стоеше на дясната седалка, сякаш нищо особено не случваше, сякаш не се бяха сблъскали с представители на живот от друга планета, ако не и от друга галактика.
Без да отговори, Памука я хвана за ръката, изтегли я през шофьорската седалка, и я повлече надалеч от Тойотата, надалеч от зеления пришълец и неговата излязла от глупав филм летяща чиния.
Надалеч и после още по-надалеч.
Те се гмурнаха в ниските храсти, които опасваха пътя точно когато Астрата избухна. Парчета ламарина и пластмаса заваляха наоколо. Предна лява врата с надпис „Поли“ се приземи точно между тях и първите дървета.
Софиянецът смени посоката и придърпа жената след себе си. А като влязоха в гората, отново зави. Кой знае дали онези не виждат през храсти и дървета. А може би дори и през стени.

.оОо.

Николов пое кремъклийката и взе да я пълни с барут. Оставаше им за още десетина изстрела.
– Аз пък се казвам Иван, Манчо. – В полицейското училище им втълпяваха, че за да запомниш по-добре едно име, трябва да го повториш, и даже няколко пъти, веднага след като са ти го казали. – Според мене останаха само двама пришълци. Вземи един камък и го хвърли към онези храсти, към тяхното дясно. Аз ще изпълзя с пушката наляво. Ако имаме късмет, поне единият ще се покаже мъничко иззад дървото, достатъчно да му светя маслото.
Така и стана. Извънземните не се отличаваха с особено тактическо майсторство. Дори Николов да не си беше губил времето като тинейджър с всякакви шутъри, пак щеше да ги очисти един по един, както си иска. Само да го нямаше това ужасяващо преимущество по огнева мощ, което им даваха бластерите!
– Какво си учил, Манчо? – внезапно се сети полицаят.
– Завърших икономика в Свищов. А преди това изкарах два курса машинно инженерство във ВМЕИ-то.
– Значи инженер без пет минути. – Баровецът завъртя глава, какъв инженер. Но ченгето игнорира протеста му и извади от джоба си някаква заострена джаджа, покрита със златен емайл. – Гледай сега. С това чудо те изпепелиха партньора ми и взривиха служебната кола.
– Бластер?! Той как се оказа у теб? – зяпна Памуклиев, пое го и го претегли на ръка. – Я, колко е лек!
– Spoils of war – отвърна униформеният с цитат от Цивилизацията. – Ами, задигнах го от убития марсианец…
– От къде знаеш, че са от Марс?
– Няма значение, ако ще от Алфа Центавър да са. – Николов за всеки случай погледна към километричния камък. Не се виждаха пипала. – Аз не можах да го включа, пробвай ти. За всеки случай да знаеш, че лъчът излиза от този край – той посочи с пръст.
– Пазете се! – стресна ги мацето на софиянеца.
Двамата заровиха лица в тревата.
Храстът зад гърбовете им избухна в пламъци.
Ченгето надигна глава.
До него софиянецът трескаво опипваше оръжието на пришълците.
Извънземният се приближаваше, носен от многобройните пипала, които израстваха от долния край на цилиндричното му тяло. Забелязал е, че между изстрелите ни има цяла минута, ако не и две, и е решил най-после да се възползва от огнево си превъзходство, съобрази Николов.
Сякаш прочел мислите му, зеленият стреля отново. Ослепителна светкавица се заби в земята на две крачки от тях, замириса на изгоряло.
В този миг Памуклиев откри как се пуска бластерa. Сигурно се изненада от самия себе си. Обърка се. Изправи се в цял ръст и вдигна оръжието.
Глупак, може да е баровец, но все пак какъв глупак, помисли си полицаят.
Землянинът и пришълецът стреляха едновременно. Светкавиците им се плъзнаха по успоредни линии, разминаха се във въздуха.
Ченгето предвидливо притвори очи. Когато ги отвори, зеленият го нямаше, а долната половина на софиянеца се свличаше на земята.
Николов погледна часовника си, верен на навика да фиксира времето на събитията. От началото на извънземното нашествие бяха минали четиридесет и три минути.
До него пищеше мацето на Памуклиев. Цялата беше покрита с кръв, по лицето ѝ блестяха натрошени парченца бяла кост. Тя сигурно се дереше от доста време, но на полицаят му трябваше време да му се отпушат ушите, заглъхнали след експлозията. Той я привлече към себе си, с намерението да я успокои или да я накара да млъкне по някакъв друг начин, но щом усети докосването на ръцете му, мацето се вкопчи в него. Устните им се срещнаха като в американски филм.
После всичко стана от самосебе си и Николов дори не осъзна, че днешният му ден напомня колкото на „Записките“ от ученическите му години, толкова и на някоя холивудска суперпродукция. Едва когато свършиха за втори път, той я огледа по-внимателно – тя докарваше даже до девет и половина по системата на майор Цонев – и си каза, че така трябва. Нали победителят получава всичко.

.оОо.

Погребаха свидната жертва в борбата с нашествениците без салюти. С кремъклийката беше шумно, а бластерът се нагря толкова от прякото попадение, че светеше в червено и изобщо не беше ясно дали ще работи.
– Какво ще правим сега? – попита Муци. – Дрехите ми са съвсем разкъсани.
– Ще минем през селото да ти реквизираме нови одежди от вилите – отвърна Николов. – После ще партизанстваме. Като в Command and Conquer. Или в Red Down май беше…

 

Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under Литературен конкурс, космонавтика, литература, научна фантастика, science fiction

Юбилей на големия български писател-фантаст Любен ДИЛОВ, роден на 25 декември преди 90 години


Спомени от и за Любен Дилов (събрани и подготвени от Александър Карапанчев):

http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=26834&rb_v=viewtopic&start=80#p46684

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, История, литература, научна фантастика, history, Literature, science fiction

Коледен подарък за феновете от подкаста „Българска фантастика“: „Париж, Париж, Кайро“ от Велко Милоев


Автор: Велко Милоев (http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%BA%D0%BE_%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D0%B5%D0%B2; https://liternet.bg/publish10/vmiloev/; https://www.helikon.bg/author/9691-%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%BA%D0%BE-%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D0%B5%D0%B2.html)
Разказът е публикуван многократно: във в. „Демокрация”, бр. 247, 22.10.1993 г.; в сборника „Чудни хоризонти“ през 2000 г., в сборника „Където не сте били“ – издателство „Аргус“ от 2001 г.; в сп. „Съвременник“, бр. 1 от 2004 г.; в „Алманах ФантАstika/2012“ през 2012 г.; в сборника „За спасяването на света“ през 2013 г. и в електронното списание “Сборище на трубадури през 2016 г.
Илюстрация: “Париж в дъжда”, Гюстав Кайбот
Музика: Прелюдия №4 Ми минор, Фредерик Шопен
Подкастът е издание на Дружеството на българските фантасти “Тера Фантазия”, на Фондация „Човешката библиотека“ и на Клуба по фантастика, прогностика и евристика “Иван Ефремов”.

Leave a comment

Filed under Uncategorized

Премиера на „Разкажи ми приказка“ от Мел


Приятели (:

Двайсет и шестата книга в http://choveshkata.net/blog/?page_id=13 поредица „Човешката библиотека“ дойде: „Разкажи ми приказка“ от Мел:

https://images.gr-assets.com/books/1510827549l/36203058.jpg

https://images.gr-assets.com/books/1510827624l/36203102.jpg

Дебютният сборник на Мел съдържа шест приказки в духа на Едуард Успенски и Джани Родари. (А Всевластното коте от „Дотам и обратно“ намига на един друг Джон.)

Повече за „Разкажи ми приказка“ открийте на http://choveshkata.net/blog/?page_id=6267, а за авторката – http://mellindor.blogspot.bg/.

Сборникът излиза както в хартиен, така и в електронен вариант. Като останалите издания на Човешката библиотека, електронната версия се разпространява без дигитални (DRM) защити и следва принципа „читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: автори, редактори, коректори, художници и оформители.

И ако търсите подарък за приятели читатели – вижте как да им подарите е-изданието с наша помощ:

https://docs.google.com/forms/d/1Teui-YqZsiXVWJVABu0cSiyki6lTPHRWIZSiD6EQfGY/viewform

Може и с посвещение от автора. 😉

Премиерата на „Разкажи ми приказка“ беше на 16 декември 2017 в детския отдел на Столична библиотека, като част от награждаването в шестия ежегоден Копнеж за растящо творчество: http://choveshkata.net/blog/?p=6390. А на 19 декември 2017 от 18 часа се събираме на приятелска среща с Мел в Книжен център „Славейков“: http://choveshkata.net/blog/?p=6399.

Хайде да си направим приказен декември!

* * *

Откъс:

– Хайде да измислим приказка!

– Хайде.

– За какво ще се разказва?

– Не знам. Нека първо решим как ще започне.

– Много ясно: „Имало едно време…“.

– Неее, всички приказки започват така! Нашата приказка ще започне с „Туп!“.

– „Туп!“ ли? И какво ще падне?

– Ами, не знам… нещо.

– На нашата тераса?

– Да. От небето.

– А как ще се казва това нещо?

– Нещо… Нещо Такова.

Туп!

Нещо Такова се сгромоляса върху плочките на терасата и нададе жален стон. Във вечерната тишина той не се разнесе надалеч, но звездите, които заиграха пред очите на Нещото, бяха почти като истински.

То никога не беше падало толкова силно.

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

Статия от Светослав НИКОЛОВ за издателство „Аргус“: КОЙ Е ИСТИНСКИЯТ „АРГУС“?


От: http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27331&p=46663&rb_v=viewtopic#p46663

„Вчера в „Карнеги Хол“ пианистът Д. С. изнесе концерт. Защо?“ Спомних си тази безсмъртна микрорецензия, принадлежаща на Бърнард Шоу, след като прочетох написаното от г-н Явор Цанев за двете издателства „Аргус“ – „истинското“ и „копираното“, както той ги нарича в статията „Издателят на издателство „Аргус“, публикувана в собственото му списание „Дракус“, брой 4/2016 г. Доколкото и моето име е замесено в основаването и битуването на „неистинския“ „Аргус“, реших да отговоря на някои от обвиненията. Всъщност в какво се изразяват те?

Първо – в натрапчиво повтаряното твърдение, че собственикът и основател на „Аргусъ“ е пренебрегван за сметка на писателите Светослав Минков и Владимир Полянов. Оттук тръгва и внушението, че около създването на новия „Аргус“ не всичко е чисто, че едва ли не ние сме нямали право да използваме това име, че (най-вече чрез публикациите на особено изтъквания от г-н Цанев „литературен мистификатор“ Александър Карапанчев) се опитваме да подменяме фактите и историята. Такова твърдение – и то от перото на бивш библиотечен работник и настоящ издател – наистина буди учудване. Я. Ц. не може да не знае, че всяка фирма в България минава през съдебна регистрация и след като съдът е решил, че тя е в правото си да носи съответното име, за никакво „копиране“, тоест плагиатство, не може да става дума. Не е нужно човек да е фантаст, за да си представи колко епигони на най-известните родни издателства биха се нароили в противен случай… Пък и тъкмо тук „Аргус“ съвсем не е уникален – без особено замисляне мога да спомена „Златорог“, „Везни“ и т.н. Може би „най-фрапантният“ пример е с издателство „Хемус“, което не само че копира „Хемусъ“, съществувало до 1947 г., но и възстановява знаменитата библиотека „Златни зърна“ (естествено със съгласието на издателя ѝ Славчо Атанасов, когото имах честта лично да познавам).

Но да се върнем към главното обвинение – това за собственика на първия „Аргус“. Имали сме стотици срещи с читатели, публикувани са десетки материали за двете издателства. Никога не сме се опитвали да преиначим истината – и не виждам защо е трябало да го правим. Избирателното цитиране на отделни случаи, в които Радослав Спасов не е споменат, не променя нещата. Ще приведа само един, но достатъчно красноречив контрааргумент. В публикация във Форум „Иван Ефремов“ от 18 юли 2017 г. Александър Карапанчев изрично отбелязва: „Не всякога издателят, собственикът на издателство или издание и неговият основател съвпадат. В случая нека изпишем издателя и собственика на книгоиздателство „Аргусъ“ – Радослав Спасов, и да дадем поне още един пример за току-що споменатото несъвпадане. Основател на списание „Съвременник“ е Павел Вежинов (1914-1983), което е и записано в самото начало на тази литературна трибуна. Неин издател преди 10.11.1989 г. е бил Съюзът на българските писатели, а понастоящем се публикува от Медийна група „България“. И подобни примери в родната ни практика има множество…“.

Нима когато във връзка със списание „Златорог“ говорим за Дора Габе, Елисавета Багряна, Николай Лилиев, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, Николай Райнов, Георги Райчев… винаги трябва да добавяме, че то е финансирано от Владимир Василев – друго голямо име в българската литературна мисъл? Да, важно е кой дава парите, но не по-малко важно е за какво и на кого ги дава! В случая с „Аргусъ“ смятам, че поне от гледна точка на българската фантастика всички са били печеливши.

Изкушавам се да спомена и един друг малко известен факт. През януари 1984 г. културният и обществен деец Александър Пиндиков провежда седем пространни разговора, в резултат на които излиза особено ценната литературна анкета „Владимир Полянов“ (Издателство на БАН, 1988). Ето какво отговаря Полянов на въпроса „У двамата ли със Светослав Минков се породи идеята да издавате „Галерия на фантастите“? – Това беше общо решение на двама ни. Написахме и афиш. Обаче Минков беше майсторът, който умееше да увлича издателите. Той увлече този младеж да създаде издателство „Аргус“, той увлече и Филип Чипев да поеме издаването на „Галерия на фантастите“.

Оставям това твърдение без коментар, всеки сам може да си направи изводите. Но понеже споменах името на другия „потърпевш“ в „мистификациите“ на Карапанчев, свързани с „Аргусъ“, не мога да отмина без коментар написаното от г-н Цанев за книгата на издателство „Аргус“ „Болгария фантастическая“ (2003 г.), и по-специално за нейния автор Евгений Харитонов, снизходително наречен „някакъв известен руски учен и библиограф“. Един от поводите за иронията на Я. Ц. е фактът, че Харитонов е пропуснал да отбележи „Полянов“ като псевдоним. Да, това е пропуск. Но не по-малко фрапиращо е, че самият Явор Цанев не знае името на известния български писател! А истинското име на Владимир Полянов, мили известни библиографи, е Георги Иванов Тодоров – заявява победоносно той. „Да, ама не!“ – както бе възкликнал преди време един голям български журналист. „Аз съм роден на Гергьовден – казва във вече споменатата литературна анкета Полянов – и нашите са имали желание да ме кръстят Георги. Прадядо ми е Георги. Кръстникът пък е настоявал да бъда Владимир и затова съм Владимир-Георги. Постепенно обаче името Георги отпадна и останах Владимир.“ Ето това е истината, изречена от първо лице единствено число!

Сега за най-деликатния момент – „мистификациите“ . Тук вече, щем не щем, тряба да излезем от темата „Аргус“ със или без „ъ“. Да наречеш един човек „мистификатор“ само по себе си е сериозно обвинение. Но да наречеш така не някого друг, а тъкмо Александър Карапанчев е направо абсурдно. Познаваме се от почти половин век – от 1969 г., когато двамата, заедно с още няколко млади хора, спечелихме „Златното перо“ на списание „Космос“. От тогава до днес животът ни е сближавал и раздалечавал много пъти, но не е успял да ни раздели. За Сашо мога да кажа, че е от малцината, за които фантастиката е начин на живот – както за Ивайло Рунев (светла му памет!), Атанас П. Славов, Юрий Илков-Генерала, Дилян Благов… Това го прави не само прецизен до педантичност изследовател, но и удивително продуктивен, неуморен популяризатор и редактор. И – преди всичко останало – той е талантлив писател с невероятно образен, пъстър и ароматен свой свят. След като близкият на други хора г-н Иван Атанасов (Deadface) едва ли не „взриви“ литературната ни наука с твърдението, че българският хорър водел началото си от 90-те години на XX век, Институтът за литература към БАН и Катедра „Теория на литературата“ в Софийския университет организираха кръгла маса, на която авторитетни учени, преподаватели и писатели изслушаха мнението на Карапанчев и се обединиха около неговата теза, че родоначалници на този жанр у нас са диаболистите от 20-те години на миналия век, сред които: Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев. Удивителен успех за един „мистификатор“! И чаша студена вода за друг…

Не, с това не искам да кажа, че Сашо е съвършен и непогрешим (знаем само кой е такъв). Смятам, че в случая с Нийл Геймън той сгреши, поне спрямо някои литературни влъхви. Но не се заинати (въпреки че от съвместната ни работа аз много добре помня как умее да отстоява позициите си!), а обясни мотивите и пое „човешкия грях“ за постъпката си. Ангелът на нестандартното ме изкуши много силно – ето това е Александър Карапанчев. Дай Боже повече личности и творци с такъв морал в България!

Накрая искам да се върна към темата „Аргус“ – със или без „ъ“. Да, г-н Цанев, между двете издателства има общо. Но то не е там, където го търсите, не е в изопачаването на истината, в някакво „присвояване“, „копиране“, „донагласяне“ и т.н. Общото е, че и двете са издателства с мисия. Мисия, заради която бяха създадени и която според силите си изпълниха. За мисията на „Аргусъ“ смятам, че е нескромно да говоря. За мисията на „Аргус“ мога да кажа, че успя да развие, да „издърпа“, да извиси познанието на българския читател за фантастика – от застиналите догми на соца до някои от най-високите световни върхове в жанра. Ето защо и двата „Аргус“-а са част от историята на родната фантастика, в което съм имал възможност да се убедя неведнъж. Пожелавам същото и на Вашето издателство. Но, да Ви предупредя, с хейтърство това няма да стане!

Светослав НИКОЛОВ

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, История, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

100 г. от рождението на Артър Кларк – фантастът, който знаеше тайната на персоналните компютри и смартфоните


На 16.12.1917 е роден Артър Кларк, един от малкото фантасти, които предвидиха масовото разпространнение на компютърните технологии. Ето откъс от негово интервю за АБС, в което той говори за това:

Leave a comment

Filed under наука, научна фантастика, science, science fiction

Подкаст „Българска фантастика“: „Бочо“, от Мел


В новия брой на подкаста ни гостува Мел с откъс от следващата си книжка:

https://www.youtube.com/watch?v=nrkL0z_gN6Q&list=PLo3b4R_lZDshq52RPQ51uT7Kc92crxY5D&index=1

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Новини от Булгакон 2017 – награди


От 22 до 24 септември тази година се състоя ХVІІІ традиционен конвент на българските почитатели на фантастиката – Булгакон 2017. Повечето мероприятия бяха проведени в Националния учебен център (НУЦ) на Българския Червен Кръст (БЧК) в село Лозен, Софийско. Част от програмата бе изнесена в град Елин Пелин.

Жури в състав Надежда Лилова, Юрий Илков-Генерала и Дилян Благов присъди следните Булгаконски награди на:

Нина Хорват – за изграждане на мост между австрийската и българската фантастика;
Николай Чолаков – за нагледна агитация;
– Александър Карапанчев – за студията му, посветена на Елин Пелин като фантаст (по случай 140-годишнината от рождението на писателя);
– Радомир Мирчев – за най-добър костюм и най-добра бавачка;
– домакините от НУЦ на БЧК – за най-фантастично гостоприемство;
– Георги Недялков – за най-голям принос към програмата;
– котките и кучетата в НУЦ – за най-фантастични животни.

Leave a comment

Filed under България, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Подкаст “Българска Фантастика” 009 : „Само фередже ѝ липсва“, разказ от Стефан Кръстев


Поредното издание на подкаста предлага разказ в жанра хумористична фантастика: „Само фередже ѝ липсва“, от Стефан Кръстев. Можете да го слушате на: https://www.youtube.com/watch?v=OjjgbWHTIxc

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, science fiction

Триангулация и сътрудничество на небето и на земята – ЛИГО наблюдава сливане на две черни дупки нa 14.08.2018 година – GW170814


Не е нужно да сте гигант за да повлияете чрез собствената си гравитация на света около вас. Достатъчно е да ви има и вашата маса ще привлича всичко останало. Но ефектът е минимален. По-забележително ще бъде влиянието ви ако се движите, достатъчно е да крачите по коридора. Но отново, с риск да се повторя, ще кажа, че ефектът от вашето движение ще е минимален. Защото гравитацитационното ви въздействие зависи от масата ви. Помага, ако имате маса като на черна дупка.

Не много масивните черни дупки – с маси от няколко пъти до няколко десетки пъти по-големи от масата на Слънцето – са краен продукт от еволюцията на звездите (им и други, милиони пъти по-масивни от слънцето, но за тях – друг път). И понеже много звезди се раждат в двойни системи, не е за учудване, че понякога, макар и много рядко, две черни дупки могат да се окажат членове на една двойна система, обикаляйки около общия си център на масите.

Докато се движат по орбитите си, те губят енергия чрез излъчване на гравитационни вълни. Гравитационни вълни излъчва и Земята, докато обикаля около Слънцето, но тя губи много малко енергия и ефектът е незабележим; далеч преди радиусът земната орбита да “свие” забележимо, Слънцето ще се е превърнало в червен гигант, поглъщайки Земята и останалите вътрешни планети.

А при черните дупки е друго, като се слеят, настъпва взрив, подобно на свръхновите. ЛИГО е гравитационен детектор и регистрира пикът на гравитационната енергия, който се излъчва в последните няколко стотни от секундата, преди свръхновите да се слеят.

Наличието на три детектора позволява мястото в космоса, където се с случила експлозията, да се “триангулира”, по същия начин, по който акустичните детектори в артилерията определят положението на противниковата батарея.

Програмата ЛИГО е пример за това как една до вчера недостъпна наука става реалност благодарение на сътрудничеството на учени от много страни. Живеем в интересни времена – ЛИГО поставя началото на нова астрономия; това е сравнимо с началото на радиоастрономията през 1930-40те години или на рентгеновата астрономия през 1960-70те, но тук става дума не за нов диапазон от електромагнитния спектър, а за нов тип излъчване – гравитационното.

Предстоят интересни дни, експлозията се е случила достатъчно наблизо (в космически мащаби, разбира се) и мястото ѝ на небето е известно с приемлива точност (около стотина квадратни градуса, което за съвременните широкоъгълни телескопи не е безнадеждно голяма площ; тя лесо може да бъде заснета, само за няколко нощи). за да има вероятност експлозията да бъде “видяна” и в електромагнитния диапазон (оптика, инфрачервена радиация).

Съобщението за пресата и други новини за явлението може да видите на: http://www.virgo-gw.eu/

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, наука, science

Аудиофантастика на български


Подкастът (https://www.youtube.com/playlist?list=PLo3b4R_lZDshq52RPQ51uT7Kc92crxY5D), който обявих преди около три месеца (http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27316&rb_v=viewtopic) бавно се разраства.

Току що добавих нов разказ (https://www.youtube.com/watch?v=b0AUdI2hbkM) избран по повод на днешния рожден ден на Христо Пощаков. Да му е честото!

Предишните два епизода също излязоха по повод на юбилеи и това увеличи честота на публикациите над очакваното. Честно казано ще ми е трудно да поддържам такава честота на публикациите в бъдеще. А това е жалко, защото има още няколко хубави разказа, които “чакат”, но такива са реалностите.

Мисля, че още е рано за изводи, подкастът е твърде млад. Ще отбележа само, че за сега болшинството разкази бързо стигат около 50-70 изслушвания, и после бройката бавно нараства, като може да стигне и 200-300 за месец или два. Единственият “стар“ разказ има малко под 600 прослушвания за близо година и четири месеца.

Доколкото знам, тези числа са в рамките на типичните тиражи на българската фантастика, така че вероятно стигам до не много по-различна аудитория, отколкото и хартиените книги. Разликата е, че сме безплатно “издание” и производството не изисква финансови инвестиции, само време (което само по себе си също е дефицитно!). Разбира се, че броячът не следи доколко хората наистина са слушали, но и по купуването на книга не гарантира прочитането ѝ.

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, фантастина живопис, science fiction

“Той” – разказ от Янчо Чолаков публикуван в Чикаго


Разказът на Янчо Чолаков “Той” беше публикуван във вестник “България”, излизащ в Чикаго:

https://issuu.com/lenakirk/docs/bulgaria_36_17-web

Честито!

Може да чуете аудио версия на същия разказ в подкаста “Българска фантастика”:

https://www.youtube.com/watch?v=7f95QTSsVzw

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

“ОМНИ” или “Локус” на българската фантастика? – Алманахът “ФАНТАSTIKA 2016” се появи на пазара.


“ОМНИ” е научно-популярно и научно-фантастично списание. Първата му реинкарнация излиза между 1978 и 1995 година на хартия. То има електрона версия още от 1986 година, а през периода 1996-1997 излиза само в цифров вид. С аналитичините си статии и с прекрасните си илюстрации на гланцова хартия “ОМНИ” си извоюва трайно място и в двата жанра, които представя.
“Локус” е специалирано издание за фантастика, но то не публикува проза а само публицистика за жанра. И също както “ОМНИ” се отличава сред останалите издания с качеството на материалите и прекрасното си полиграфско оформление. Излиза от 1968 година, а от 1997 година съществува и негова електрона версия, която не е идентична ас хартиеното издание.
Поне няколко издания в България имат амбициите да имитират моделите на “ОМНИ” и “Локус”, като се започне от вече древното “Космос” и се стигне до наследника му “8”; и обезателно се мине през неумиращата “Тера Фантасика”. Особено място в тази традиция заемат антологиите и смея ад твърдя, че те са уникално явление за българския жанров пазар – и “Ваяния”, и “Фантаstika” съчетават проза и поезия с литературна критика и дори популяризация на науката. Вероятно това е свързано с миниатюрния книжен пазар у нас, който не може да поддържа издания с месечна или дори сезонна периодичност – примерът на “Тера Фантастика” го доказва. Ежегодните алманаси се оказват призовани да запълнят, доколкото е възможно, нишата на списанията.
Разбира се, трябва да спомена и електронните издания като “Шадоуданс” и “Трубадури”, които публикуват материали редовно, някои от тях почти ежеседмично. Те могат да реагират на събитията във жанра много по-оперативно от хартиените издания. Обаче престижът на хартиените публикации си остава ненадминат и аз даже ги ценя още повече именно сега, във времената когато традиционните издания преживяват криза – именно защото пробивът в издания на “мъртво дърво” се постигат по-трудно.
Алманахът “Фантаstika” е издание на Дружеството на българските фантасти “Тера Фантазия” и на фондация “Човешката библиотека’“. “Мотор” и главна движеща сила зад алманаха е Атанас П. Славов, подкрепян неизменно от Александър Карапанчев и Калин Ненов. Догодина, през 2018, “Фантаstika” ще навърши десетилетие, през което са видяли бял свят осем тома (един от които е преработено и допълнено преиздание). През 2015 година алманахът спечели наградата Еврокон в категорията за списание, което косвено потвърждава моята хипотеза, че в нашата фантастика алманасите донякъде изпълняват функциите на списания.
Аз не съм обективен в оценката си за алманаха и няма как да бъда, но не защото от време на време пиша по някоя статия за него, а защото съм част от екипа, който го подготвя, защото алманахът изразява моите виждания за фантастиката и доколкото може, отговаря на търсенията и на интереса ми към фантастичното.
В новия брой на 450 страници може да прочетете много разкази и статии. Представени са както майстори на жанра, така и световно неизвестни млади автори. Публицистиката е всеобхватна – от репортаж за миналогодишния Еврокон до ревюта на нови фантастични (и не съвсем фантастични) книги. Моето собствено участие е съвсем скромно – с едно представяне на чудесния роман “Отдел И” от Петър Тушков.
Надявам се всеки да открие по нещо в новото томче. То е продукт на сътрудничеството ни с издателство “Артлайн” и може да го намерите в повечето по-големи книжарници. Съдържанието може да видите тук:
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%90%D0%BB%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%85_%D0%A4%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%90stika/2016

Leave a comment

Filed under alternative history, Book Review, book reviews, Bulgaria, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science, science fiction

Големите инфраструктурни проекти в астрономията


Европейската южна обсерватория (ESO) в момента строи най-големия от следващото поколение телескопи – 39-метровия ELT (Extremely Large Telescope). Очаква се общата му стойност да е около 1.1 милиарда. Какви са неговите предшественици?
Току що ми попадна книгата на “Дългият космически век” (The Long Space Age: Yale University Press, 2017) от Александър Макдоналд (Alexander MacDonald), Подзаглавието ѝ е: “Икономическа основа на космическите изследвания от колониална Америка до Студената Война” (The Econonmic Origins of Space Exploration from Colonial America to the Cold War) и както се разбира от него, авторът е подходил по-широко към понятието космически изследвания като е включил в тях и астрономията – която по същество не е нищо друго, освен дистанционно изследване на космоса.
Нещо повече, когато се говори за икономиката на космическите изследвания хората обикновено започват от 30-те години с работата на фон Браун за военните в Германия от една страна, и Корольов и Цандер в Съветския съюз, от друга.
В първата глава на книгата най-интересна за мен е една таблица, в която са събрани по-големите американски обсерватории от деветнадесети и началото на двадесети век. За всяка от тях, започвайки от Йейлската (1828), са дадени годината на построяването им, номиналната цена в долари от онова време, цената в долари, коригирана към 2015 година грубо казано за инфлация на стойността на труда (т. нар. production workers compensation) и цената пак в долари, коригирана пак към 2015 година, но този път като процент от брутния национален продукт. За Йейлската обсерватория стойностите са съответно: 1828 – $1200 $764,000 – $24,100,000. Открояват се Харвардската обсерватория и Лик, съответно с: 1876 – $50,000 – $26,800,000 – $530,000,000 и 1876 – $700,000 – $188,000,000 – $1,510,000,000. Избрах тези две, защото са известни дори сега, и влизането им в действие е било малка революция в науката.
Разбира се, освен номиналната първоначална стойност, тези оценки сдържат неопределености, свързани с изчисляването на корекциите, така че въпреки поправките, сравнението може да бъде само приблизително.
Малко цитати от Уикипедия. Космическият телескоп Хубъл първоначално има проектна цена от $400,000,000, но до момента на изстрелването му тя нараства до $4,700,000,000, а за повече от двадесет години експлоатация разходите по него са надминали $10,000,000,000 (не е ясно дали тези стойности са коригирани за инфлация или са номинални). Космическият телескоп “Кеплер”, изстрелян през 2009 година, струва $550,000,000. Инфрачервеният телескоп “WISE”, също изстрелян през 2009 година, струва около $300,000,000 и експлоатацията му добавя към тази сума още 5,000,000 всяка година.
“Хъбъл”, макар технологично да се родее с шпионските спътници, беше откровение като астрономически уред и по право може да бъде сравняван с обсерваториите в Йейл и Хардвард., “Кеплер” и “WISE” са по-скоро “рутинни” мисии, те принадлежат към онази група от обсерватории, която е представена в таблицата, но която аз пренебрегвам тук за краткост.
Набиват се в очи няколко извода. Първо, Съединените Щати са се нуждаели от половин век след извоюването на независимостта си за да започнат да строят инфраструктура за астрономия. Забележете, че по онова време астрономията не приложна наука, свързана с такива важни области като картографията и измерването на времето. За сравнение, България строи първата си обсерватория – тази на Софийския Университет, през 1894 година, 16 години след като извоюва независимостта си. За съжаление не можах да намеря информация за стойността на нашата обсерватория.
Второ – и това се разбира като се разгледа цялата таблица, Щатите строят инфраструктурни проекти, които изнасят науката на ново, по-високо ниво приблизително веднъж на всеки три-пет десетилетия (следващите са Маунт Уилсън – 1910 и Паломар – 1928), макар че към края на периода честотата се повишава докато Втората Световна Война не нарушава тази “цикличност”.
Трето, наред с “големите” проекти, науката има нужда от пирамидална инфраструктура. Съдейки по таблицата, за един век Щатите са построили около четиридесет значими елемента на астрономическата си инфраструктура.
В първата глава на книгата си Макдоналд не казва нищо повече от онова, което Алиса добре знае – има места и моменти, в които за да стоиш на място, трябва да тичаш с всички сили. Науката и в частност астрономията е такова място. Строителството на големи инфраструктурни проекти, чието създаване често изисква човек да вложи половината или повече от професионалния си живот, са именно такова надбягване.

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, космонавтика, наука, science