Разказът е публикуван за пръв път в Escape Pod, октомври, 2022 година. Превод от английски автора, редактиран от И. Герова и M. Йовчева.
Илюстрация: Силвия Валентинова Иванова Цанева
Подкастът е издание на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“, на Фондация „Човешката библиотека“ и на Клуба по фантастика, прогностика и евристика „Иван Ефремов“.
Вече четвърт век Фондаията Грубер ежегодно раздава три награди за научни постижения: за космология (която в астрономията се смята едва ли не за най-престижната награда след Нобеловата), генетика и неврология. Тази година наградта за космология отиде у Др. Марша Рики от Аризонския университет в Тюсон. Тя е един от пионерите на инфрачервената астрономия и създателка на множество уникални инструменти, които работят в тази област на електомагнитния спектър, включително NICMOS на космическия телескоп Хъбъл и NIRCam на неговия наследник Джеймс Уеб.
А преди тридесет години аз направих първите си стъпки в тая нова по онова време технология именно под нейното ръководство.
На 4 май, преди да навърши 67 години, ни напусна композиторът, учителят и любителят на фантастиката Емануил Арнаудов.
Той роден в Ямбол, но по-голямата част от кариерата си прекарва в Бургас и е известен като виден организационен деец на българския фендъм. Председател на Център за устойчиво развитие – Бургас, главен мениджър на Арт център „Компас“ – център за изкуство и култура, създател и директор на Международния фестивал „Празници на театралното изкуство „Бургаски изгреви” /2005 – 2014 г. /, Фестивала за руска култура и изкуство „Дьга над морето“, ръководител /диригент/ на вокални и инструментални формации. През 2009 г. под крилото на неговия „Център за устойчиво развитие“ – Бургас се подновява функционирането на клуб „Терра Фантазия“ – Бургас, където се събират писателите Янчо Чолаков, Ценка Бакърджиева, Георги Христов, Антон Фотев и други фенове на жанра в Бургас. Член на управителния съвет на Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, организатор на конкурсите за фантастично изкуство и фестивала „Празници на фантастичните изкуства“ през 2007, 2008, 2010, 2012 г.
В края на април в Чили се състоя церемония за откриване на ТАО (Токийско-Атакамска Обсерватория, преводът е мой). Тя е уникална, защото се намира на 5640 м над морското равнище – рекордна височина. Там разбира се, човек трябва да използва кислород, ако исма да мисли с целия капацитет на мозъка си, но има специални причини защо ТАО е построена там.
Местоположението на астрономически обсерватории се определя от няколко фактора: средният брой ясни нощи годишно – защото не искаме телескопи те хиляди или дори милиони левове да престояват, докато небето е покрито с облаци; сух климат за да няма във въздуха влага, която е отговорна за голяма част от поглъщането на земната атмосфера, а също и голямо разстояние от градовете, чието осветление повишава фона на небето и затруднява регистрирането на слаби обекти, които понякога да десетки или стотици по-малко ярки, отколкото е ярко самото небе. Да, небето свети – в оптичния диапазон с разсеяна светлина която може да идва както от градовете, така и от луната, а малко след залеза и малко преди изгрева – и от Слънцето, нищо че то е скрито зад хоризонта; а в инфрачервения диапазон свети всяка молекула въздух над нас, точно както светим и самите ние, и телескопите, които използваме, и астрономическите обекти, които искаме да наблюдаваме – съгласно закона за излъчването на т.нар. абсолютно черно тяло. Друг важен аргумент при избора на място за строеж на обсерватория е разбира се колко атмосфера има над обсерваторията, колкото по-малко – толкова по-добре. Телескопите мога да бъдат изнесени и над атмосферата – като „Хъбъл“ и „Джеймс Уеб“, но това ги оскъпява на порядък в сравнение с наземните им събратя и ограничава срока им на употреба, защото ремонтът в космоса в скъп, поне за сега.
Идеалното място за обсерватория на Земята за високопланинските пустини като Атакама в Чили, а също и високите плата в Антардктида, но достъпът до ледения континент е труден, макар и не толкова, колкото до космоса. Затова не е чудно, че именно Чили е астрономическата суперсила на света и всички най-големи страни имат обсерватории там – Щатите със Las Campanas и Cerro Tollolo (cerro на испански означава хълм, баир), консорциум от Европа под формата на Европейската Южна Обсерватория с La Silla и Cerro Paranal (на които вашият покорен слуга прекара повече от 1500 нощи).
На няколко пъти се опитвах да го ползвам, но неуспешно – по онова време тази обсерватория не беше достигнала зрялост и престоите бяха големи. Но сега нещата стоят по друг начин. През 2017 г. започна строежът на 6.5-метров телескоп, специализиран за наблюдения в инфрачервената област, в която предимствата на огромнбата надморска височина и ниската влажност са най-големи. Телескопът започна работа – все още в стадий на изпитания – през 2020 г. Японците, които вече имат 8-метров телескоп „Субару“ на Хаваите, построиха два инструмента – SWIMS и MIMIZUKU – и ги тестваха най-напред именно на „Субару“: https://www.ioa.s.u-tokyo.ac.jp/TAO/en/news/20191226/index.html
Това облекчи значителни пускането в работа на ТАО, защото трудната изпитателна работа вече бе свършена. Интересно, че главното огледало беше направено в Тюсън, в небезизвестната лаборатория за огледала в подземията на университетския стадион: https://www.ioa.s.u-tokyo.ac.jp/TAO/en/news/20200117/index.html
А това е доклад за MIMIZUKU от Такаши Мията, японски колега, изнесен на конференция за инфрачервена астрономия, която организираме преди няколко години в ЕСО, Гаршинг:
Продукцията в науката е знание: като се започне от детайлите на някакъв процес – примерно как квазарите променят светимостта си или как се образуват звездите и се стигне до фактология – това обикновено са работи, които произвеждат големи каталози от новооткрити обекти от един или друг клас.
Ето малко продукция от последните 4-5 месеца – моя или с мое участие:
– New quasars behind the Magellanic Clouds. II. Spectroscopic confirmation of 136 near-infrared selected candidates; https://arxiv.org/abs/2404.18175
– Through the eyes of a reader and science communicator: science in the mainstream and in the genre literature of yesterday and today; https://arxiv.org/abs/2312.16254
– Popular astronomy and other science articles in glossy magazines — outreaching to those who do not care to be reached; https://arxiv.org/abs/2312.15797
Адресите са от сървър за пре-принтове – това са свободно достъпни ранни версии на статиите, примерно без редакция на английския (почти всички научни списания правят подобна редакция). Повечето от статиите са чисто научни и вероятно скучни за широката публика, но има и два пре-принта от миналата година, в които става дума за популяризацията на астрономията и те вероятно ще са по-интересни.
Златото е връзката между търсенето на големи експлозии в космоса и небезивестния Остров на съкровищата, за който повечето хлапета знаят, ако не от романа на Робърт Луис Стивънсън, то от многобройните му екранизации.
Тази връзка може би не е съвсем очевидна, освен ако не се замислите: съкровищата в пиратските истории разбира се са златни, а най-големите експлозии в космоса произвеждат тежки елементи, включително и злато. От няколко десетилетия астрономите по света полагат усилия да излязат извън границите на електромагнитния спектър, който включва „обичайната“ радияция – от радио, през инфрачвервено и оптично, до ултравиолетово и рентгеново. И макар да са различни, те всъщност си приличат много и се различават само количествено.
Гравитационното излъчване е принципно различно и умеем да го регистрираме само от няколко години. В момента в света работят три подобни обсерватории, най-известната от които е ЛИГО. Макар и „млада“, гравитационната астрономия вече има зад гърба си няколко забележителни открития, сред които е откриването на експлозии от сливащи се черни дупки. Повече за това може да се прочете тук: https://en.wikipedia.org/wiki/Gravitational-wave_astronomy
Екипите на ЛИГО и другите гравитационни обсеррватории поддържат страница, на която се обявяват почти в реално време регистрираните сигнали, така че астрономите по целия свят да могат да изследват тези явления с други, бих казал, по-традиционни инструменти: https://treasuremap.space/
Може да предположим, че страницата вероятно е направена или поне е кръстена от някой фен на Стивънсън.
Най-голямото предизвикателство на гравитационната астрономия е голямата неопределеност точно от къде идват сигналите. На картинките (https://gracedb.ligo.org/superevents/S240426dl/view/) е по-казан районът на избухването върху картата на небето, и колкото по-тъмно е оцветен, толкова по-голяма е вероятността да сигналът да идва от там. Затова е необходимо бързо – в рамките на дни или дори часове – да се получат наблюдения на големи области от небето, обхващащи стотици квадратни градуси, което е трудно. Има екипи, които са построили специални широко ъгълни камери за да правят точно това.
Интегралният клуб по фантастика, прогностика и евристика „Иван Ефремов“ е основан през месец април 1974 г. в София като неформално място за срещи на хора, които по един или друг начин са направили фантастиката и прогностиката свое призвание, поле за творческа реализация или просто хоби. Сред тях има писатели, поети, художници, учени, преводачи и най-вече фенове на любимата ни фантастика. От ден първи няма формални структури, които да регулират клубния живот, с изключение на председателя, който има задължения, но не и привилегии. Формални изисквания за клубно членство също няма, всеки е добре дошъл, като се разчита на неговите добри намерения, желание за диалог с другите и, разбира се, любов към фантастиката.
Понастоящем сбирките на клуба се провеждат всеки вторник от 19:30 ч. в стая 213 на Общинския културен дом „Средец“, ул. Кракра 2а. Три пъти в годината се определят темите на сбирките за следващите три месеца. Всеки е свободен да предложи тема от която и да е област на човешкото битие, която е свързана по някакъв начин с фантастиката и бъдещето. Вечерите протичат под формата на лекции, свободни дискусии, литературни четения, но най-често те естествено преливат една в друга. Тук ще намерите текущата програма (януари – март 2007 г.) на сбирките на клуба. През лятото клубът също има сбирки, но няма предварително определени теми.
Членове на клуба и инициативни групи са участвали в практически всички дейности на фантастиката в България през последните 50 години.
Два записа от гостуването на Аркадий Стругацки в клуб „Ив. Ефремов“ в Подкаста за българска фантастика:
*
Преди да е изтекъл месец Април, да поздравим клуба, или по-скоро участниците в него, защото клубът са хората, а не табелата над врата и те правят съществуването му интересно, забавно, мъдро…
Пиша ви аз, самото Й! Новините от изминалия месец, съвсем накратко:
„И (ДЪЛГО)“
След няколко оплаквания от автори, че не одобряват лимита от 5000 думи за разказ в нашето списание, решихме да започнем нова успоредна публикация – списание „И (дълго)“!
В това свежо списание ще публикуваме разкази с минимална дължина от 5001 думи. За да угодим на принципа „съвършенството е достигнато, когато няма повече какво да се добави“, освен проза, списанието ще публикува и поезия, есеистика, филмови сценарии и рецепти за сладки.
(Единствено авторите трябва да имат предвид, че ако при редакция текстът им намали обема си под 5000 думи, той ще бъде автоматично дисквалифициран.)
Темата на пилотния брой на „И (дълго)“ е „Всеки има правото на лош вкус“ и очакваме текстовете Ви (които не е нужно да са разкази!) до края на месеца на hello@idalgo.net.
Желаем успех на всички участници!
ПОДГОТОВКА БРОЙ 9
Тече усилена подготовка за брой 9 на „Й“ („И кратко“) „Аз съм твоето алиби“. Очакваме броят да излезе около 20 април.
Във вторник, 23 април, от 19:00 в „Светофар“ в София (площад „Славейков“ 7) организираме представяне на броя. Вход свободен, заповядайте!
БРОЙ 8 „СЛАДКИ ИСТОРИИ“ (в който може да прочетете моя разказ, титулован без много въображение „Сладко“)
Напомняме, че текущият брой на списанието е брой 8 „Сладки истории“. Броят съдържа 14 разказа от 15 автори. Повече информация за броя може да намерите на сайта ни https://ikratko.net/брой-8/
До скоро!
Ваше,
Й.
Съвършенството е достигнато не когато няма какво повече да се добави, а когато няма какво да се премахне.
Из „Земята на хората“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери.
От представянето на страницата на книжарници „Хеликон“: „… Описани са повече или по-малко цели светове, паралелни вселени, исторически отрязъци, цивилизации – при това не само хуманоидни и дори не само биологични… в настоящия роман, в който се разказва за… авариралата… електроцентрала… Черна дупка… паралелната утопична Вселена… влиятелен олигарх. Отвлечената дъщеря. Неговата „туземна“ приятелка… сражения с костюмирани динозаври,… шантажиране на средновековен цар,… избуяла любов,… Отчаян баща… междугалактическа битка със злодея.“
Има мнения от доста хора и то от литературните, а не от фатастичните кръгове.
За книгата ще пиша като я прочета, но ми прави впечатление, че тя вероятно е един от все по-често срещащите се случи на фантастика, която мигрира към т.н. мейнстрийм, с други думи, към „голямата“ литература. Това не е лошо, по същество и „Времеубежище“ е социална фантастика. Тази тенденция не е само родна – и по света се наблюдава преход от жанровата литература към просто литературата. В повечето случаи прикачането на жанровия етикет намалява читателите с един порядък. Повече за разликата в мащабите може да се прочете тук, в самото начало на поста: https://file770.com/pixel-scroll-4-6-24-on-eclipse-monday-smart-electronic-sheep-wont-look-up/
Ако трябва да префразираме един бивш премиер: Купувайте, братя!
ПС Романът не е нов, а по-скоро новооткрит – издаден е през юни 2020 г.
Преди три дни, на 11.04, в галактиката NGC3621, която се намира само на около 6.6 мегапарсека от нас, избухна свръхнова. Свръхновите са гигантски експлозии, които бележат края на жизнения път на някои звезди.
По космически мащаби NGC3621 е буквално в задния ни двор, но няма място за безпокойство – нищо не ни застрашава, защото космическите мащаби са огромни – от свръхновата ни делят повече от двадесет милиона светлинни годни и експлозията се е случил преди повече от двадесет милиона години – всичкото това време е било необходимо за да достигне до нас светлината от експлозията.
Подобни „близки“ свръхнови избухват веднъж на 5-годни. Най-близката свръхнова, която сме наблюдавали, беше 1987А, избухнала в Големия магеланов облак, само на около 170 хиляди светлинни годни.
В астрономията свръхновите се използват най-вече за измерване на разстоянията, а от там и на геометрията на Вселената. Благодарение на далечните свръхнови днес знаем, че Вселената се разширява с нарастваща скорост. А близките свръхнови ни носят информация за производството на тежки елементи, от каквито сме направени самите ние.
През последните няколко нощи най-големите, а и по-малките телескопи в света наблюдават „новоизбухналата“ свръхнова. Значителна част от данните се правят публично достъпни веднага, в духа на сътрудничество, който доминира, ако не цялата, поне голяма част от съвременната астрономия.
Свръхновата е в южното небесно полукълбо (RA=11h18m22s DEC=-32d50m15s) и от България се наблюдава много трудно, защото е много ниско над южния хоризонт.
Европейското дружество за научна фантастика ежегодно организира фестивали, наречени Еврокон. Тазгодишният ще се проведе от 16 до 18 август, 2024 г. в Ротердам, Холандия. Съществува фонд за финансиране на участията на фенове и Жоро Пенчев спечели тазгодишната награда. Да му е честито!
Литературата не е скок на височина, за да се каже по някакви обективни критерии, че този автор е по-добър от онзи или обратното. По-важни са субективни неща като смисъл, идеи (примерно дали са хуманистични е нещо, което аз намирам за много важно) и не на последно място – художествени средства (които са нужни за да има емоционален ефект от идеите). Затова използвам думата „стойностна“ за да опиша тази подборка.
Тази тема е подтикната от една друга дискусия, а списъкът, който предлагам не е особено дълъг и за да не се почувства някой обиден – е подреден по азбучен ред:
– Николай Теллалов: серията „Да пробудиш драконче“, която обединява няколко свързани романа, всеки написан в различен жанр (фентъзи, твърда фантастика, алтернативна история) и особено самостоятелния роман „Нано“, в който става дума за настъпването на сингулярността и за реакцията на хората към промяната въобще. Тези неща са достъпни тук: https://chitanka.info/person/nikolaj-tellalov
От по-предното поколение специално искам да спомена Любомир Николов, който вероятно е добре познат на читателите, но продължава да е активен. Той е човекът, превел Толкин на български. От новите му произведения препоръчвам двутомника „Сивият път“: https://chitanka.info/book/7533-naslednikat
Здравейте, стари и нови приятели! Имаме огромното удоволствие да ви поканим на деветото издание на фантастичния фестивал “През 9 земи”, което ще се състои от 26-и до 29-и април, на традиционната локация близо до Стара Загора.
“През 9 земи” е събитие с фокус върху фантастичните теми, игрите, професионалните и любителски творчески занимания. Събираме гости от цялата страна, за да послушаме лекции, свързани с фантастичните изкуства, творческата дейност, настолните, компютърните и ролевите игри, странните хобита и научнопопулярните теми, да поиграем и побъбрим. Прекарваме няколко омагьосани дни далеч от града, по време на които ще ви сблъскаме с множество създатели и професионални фенове – както и тях с вас – при атмосфера на постоянни дискусии със сродни умни глави.
Насреща сме за всякакви въпроси, по-подробна информация из потвърдената програма и предложения за включване на този e-mail, contact@prez9zemi.com , както и във всички наши социални медии.
Всъщност статията не е точно научно-популярна, макар в нея да има и много научно-популярна астрономическа информация; по-скоро това е есе и то започна така: „Навън е мокро и вали – чудесен повод да се размишлява защо е опасна технологичната сингулярност, какво е значението на последното американско кацане на Луната и за възможните последствия от изобретяването на механичния древногръцки компютър, известен като механизма от остров Антикитера. Естествено, подобни разсъждения няма как да ни отведат другаде освен до парадокса на Ферми.“
Ако за българското селско стопанство опасностите са три – суша, киша и Гриша – то за космическите апарати те са само две (почти): топлина и студ. Топлината е проблем, защото в условията на космическия вакуум единствения начин апаратите да се охлаждат е чрез излъчване (в атмосферата е възможен топлообмен с околния въздух, което е по-ефективно; така работят автомобилните радиатори) и по тази причина те или трябва да осенят радиатори с огромна площ или има опасност да се „изпекат“ от собствената си отпадъчна топлина. Студът е проблем за всякакви подвижни части, както и за електониката. За да се поддържа работна температура понякога се използват радиоизотопни генератори, които отделят достатъчно топлина и работят дълго време – години и десетилетия.
На фона на тези трудности е рядкост някои космически апарат да надживее предвижданията. Примерите са редки: американските Пионе и Вояджер, а сега към тях се присъедини и японският SLIM, който макар да не проработи 45 години като Вояджер-1, преживя втора лунна нощ. Разбира се, ценността на данните, които ни изпраща, намалява с времето, защото той може да наблюдава само една и съща област, но това е преди всичко мисия, целяща да демонстрира технологии, така че ценността ѝ е по-скоро в телеметичните, а не в научните данни, които изпраща.
… Романът до голяма степен започва като култовия сериал от края на 1960-те – „Затворникът“ (The Prisoner), в който главният герой, бивш агент в тайните служби, безуспешно се опитва да напусне едно селце. Тукашният герой иска да се измъкне от един плаж, с прилежащите хотели и полагащите се забавления. Но нищо не идва даром – едно от правилата е да не се записва каквото и да било, и това е именно онази пушка на стената, която рано ни дава да разберем, че държим в ръцете си „писателска“ книга, чиято тема е творчеството…
Напусна ни писателят-фантаст Алек Попов. И да, лош навик е да започвам отново писанията си точно по този начин. Не го познавам, само съм чел няколко от книгите му. Но без най-популярната – „Мисия Лондон“. Първо прочетох романа му „Черната кутия“ и то заради баща му Васил Попов, който беше математик и преподаваше математически анализ във ФМИ – Факултет по Математика и Информатика. Васко, както го наричахме с пресилена фамилиарност зад гърба му, беше страхотен. Съдете сами – в най-голямата аудитория имаше особена дъска, всъщност три широки дъски, монтирани една пред друга, всяка със свой собствен независим механизъм за издигане. Часовете по Анализ вървяха по два, два пъти седмично. Професорът идваше без записки, без пауърпоинтска презентация, само с една шепа тебешири и почваше да пише. Накрая трите дъски бяха гъсто покрити с формули, изписани със ситен и акуратен почерк. А ние седяхме със зяпнали уста и си мислехме: горко ни на изпита. Но не беше толкова страшно, взимаше се. Така минаха два семестъра и два изпита. После аз избягах в друга специалност, а Васко замина за Щатите и никога не се върна.
„Черната кутия“ навярно е биографична и от това, което видях от професора, мога напълно да повярвам в онзи разговор на брега на океана, където главният герой, нахакан млад тинейджър-бунтар настоява пред баща си да останат в Щатите, а стария отговаря, че човек си тежи на мястото.
Ако е истина, прави чест на Алек Попов, че е оставил тази сцена, защото това е урок, който много хлапета на неговата възраст или нямаше да приемат, или нямаше да забележат, а той го е забелязал и даже го е приел, щом се е върнал от в България. А ако не е истина, браво на него като автор, че е измислил толкова силна и мъдра сцена.
Прочетох и първата книга от дилогията за сестри Палавееви, но не останах особено впечатлен. Прочетох я от любопитство – рекламираха я като първия партизански роман в България 10 ноември. „Иван Кондарев“ е по-силна книга на тая тема, с повече психологизъм и по-задълбочена. Изстрадана някак си. Това не е като да напише човек пародия, каквото в края на краищата е „Сестри Палавееви“, даже и в нея да се крият доста мъдри наблюдения.
Напусна ни писателят-фантаст Върнър Виндж. Открих го случайно преди почти четвърт век с A Fire Upon the Deep и после специално намерих новелата, в която за пръв път е използвана идеята за „бавната“ и „бързата“ зони. Зоните с различна физика са абстрактно решение на парадокса на Ферми, което само един математик – какъвто по професия е Виндж – може да измисли, обаче по-интересна е реакцията на героите му. Зоните по същество разграничават рязко галактическата „провинция“ от галактическата „столица“, което е близко и разбираемо за всеки жител на далечна и бедна страна. На едно място Виндж описва нещо като галактична „Тихуана“ – изостанала планета в бавната зона, но близо до границата, чийто жители експлоатират, да не кажа паразитират върху тази псевдо-географска близост. Това също ми беше близко, защото преди много години след едно безкрайно дълго нощно пътуване с автобус попаднах в Сиудад Хуарез – градче, не много по-различно от Тихуана, но срещу границата с Тексас, което според слуховете преживява от американско консулство и от разни форми на нелегален трафик. Много малко американски (и не само) автори си отварят очите към сивата зона на проспериращите си държави.
Любими негови герои са ми извънземните тайнове, които представляват групов интелект. Самите те заслужават дълго есе. По същество смяната на членовете на „глутницата“ прави колективния ѝ разум практически безсмъртен. Обаче с гибелта на едни членове и приемането на нови този колективен разум претърпява еволюция. Дали след всяка смяна той си остава същия или е друг? Но и хората – ние сме монолитен носител на разум – се меним с времето, под въздействието на обстоятелствата, с набирането на опит (може би) помъдряваме. А новите членове на групата с времето приемат по нещо от старите и го предават на следващото поколение. Тогава има ли разлика между нас и тайновете?
Виндж беше един от интелектуалците-фантасти, мислител и визионер – както добре се вижда от произведенията му. Темите му – космоса, промените на човешката цивилизация под натиска на новите технологии, либертарианската политика на разсеяните из космоса пан-галактически цивилизации, ми бяха близки и ме интересуваха. И не само мен, както може да се убедим по дългия списък от награди и преводи на различни езици, включително и български. Много е трудно да се разказва за книгите му, защото като правило идеите му лежат в основата на сюжета и изненадите ще бъдат разкрити, така че ще се огранича само да ги препоръчам горещо и съжалявам, че го правя по толкова тъжен повод.
Дейвид Брин специално отбелязва оптимизма на Виндж и това се заслужава да се повтори – за много читатели в днешно време книгите на Върнър Виндж може да се оприличат на динозаври, попаднали при над от друга епоха, дори заради самата идея, че в тях човечеството има пан-галактическо бъдеще и че може да си сътрудничи плодотворно с други разумни цивилизации. В един от романите му от земна страна носител на идеята за сътрудничество са деца. Не се наемам да отсъдя дали това е случаен сюжетен ход или послание, натоварено с много символизъм. И в двата случая е показателно за начина на мислене на Виндж.
Нека Авторът почива в мир и дано книгите му да продължават да намират своите читатели!
Valentin D. Ivanov 
