Репортаж от мястото на събитието: Еврокон 2017, Дортмунд. Ден трети – 18.06.2017

Научен от опита и отчитайки снощното стоене до към два часа – за да приведа репортажа от втория ден в почти читаем вид – предвидливо си навих “будилника”.
После се сетих, че съм пропуснал да спомена за разправията по време на раздаването на на наградите. Като викаха румънците, от залата се раздадоха викове. После разбрах, че имало три комплекта румънски номинации, от три различни групи участници в Еврокона. В края на краищата организаторите зачели номинациите на хората, които номинирали и предната година.
Пристигнах в “културния дом” малко след девет сутринта и имах цял час да се мотам из дилърската стая, в която се помещаваха част от продавачите на книги (останалите бяха във фоайето на сградата). Запознах се с моята преводачка на немски – германка, Таня, която ме разпозна докато си търсех издателя; тя продаваше на съседна сергия и си спомни името по разказа ми, който е превела. Запознах се и с издателя на “Около света с повече от 80 НФ разказа”.
Между 10:00 и 11:00 часа страхотен доклад за немската фантастика изнесе Martin Stricke. Говореше направо на английски, не се губеше време за превод същият, който предния ден ме помоли да не пиша на клавиатурата толкова шумно и после уреди да ми дадат запис на лекцията. Личеше си, че човекът обича това за което говори, беше много емоционален. Започна с описание на по-главните издателства за фантастика. Научен от опита, аз не си водех записки на компютъра, а в бележника, така че си записах само няколко неща. Направи ми впечатление Golkonda Verlag, които били известни с издаване на много преводна фантастика. Името ми напомни за находището на трансуранови елементи на Венера от известния роман на Стругацки. Интересно, дали има нещо общо или по-скоро това е някакъв общ термин, който и братята, и издателите са използвали.
Друго потенциално интересно издателство за нас, и по-скоро за писателки от България е Septime Verlag, което е австрийско и акцентира на издаване на жени.
Той спомена и две списания. Едното е “Nova”, професионално. В него като правило пускат по няколко немски разказа във всеки брой и по един преводен. Негов англоезичен клон е електронното “Internova”, редактирано от Michael Iwoleit, в което и аз съм публикувал. Знам, че там е публикувал и Христо Пощаков. За съжаление то не се обновява вече повече от десетилетие, поне вече публикуваните разкази са достъпни.
Другото списание е прозинът “Exodus” (https://www.exodusmagazin.de/). Изключително добре направен, с цветни гланцирани корици и също такава вложка, на която във всеки брой е представен по еди художник. Сутринта в дилърската стая разговарях с издателите му и ги попитах дали се интересуват от материали и по-специално от публицистика – направо им казах, че пиша ревюта и есета. Те също толкова откровено ми казаха, че са затрупани и имат за много броеве напред. Не знам дали при тези обстоятелства си струва да им се праща нещо.
След това Мартин се представи в друга светлина – явно той е нещо като местния Ивайло Рунев и Гоа и поддържа библиография на немската фантастика: http://sfdb.de/deutsche-sf/
Мога да си представя какъв труд е това.
По-нататък той продължи с представяне на немските писатели-фантасти. Още от началото каза, че ще представя само тези, които му харесват. Аз специално го прекъснах с молба да разказва, ако е възможно, кои и какво е превеждано и издавано на английски. От многото имена ми направиха впечатление няколко. Например Oliver Henkel, известен като автор на алтернативна история. Frank W. Houbold беше характеризиран с немислимата и затова интригуваща комбинация “автор на меланхолична космическа опера”. Dithman Rath пък е социално ангажиран млад автор, явно с леви убеждения. Мартин доста надълго и нашироко говори с възторг за Андреас Ешбах и за “Тъкачите на килими”. Тук аз си позволих пак да се обадя и да го подкрепя – във време, когато дистопията и хоръра са превзели лавиците и на книжарниците и изсушават мечтите на младите читатели, жанрът, чието начало беше положено от оптимисти като Жул Верн и социално ангажирани автори като Хърбърт Уелс, има нужда от хуманистична фантастика, каквато са “Тъкачите”.
Накрая отидох да стисна ръката на докладчика, това може би беше най-добрата лекция, която изслушах на Еврокона.
От 11:00 до 12:00 доктор Щайнмюлер говори за научната фантастика в Източна Германия. Той е приятел и съавтор на Ерик Симон. Лекцията беше в голямата зала, имаше огромен интерес, може би над 150 човека. После Ерик Симон ми каза, че Щайнмюлер е добре известен във фендъма с интересните лекции, които изнася.
За съжаление за къснях с няколко минути – исках да поговоря с един французин и изпуснах първите няколко минути, през които явно лекторът беше започнал с кратка история на предшествениците. Когато влязох, той говореше за фантастиката на Ваймарската република и Теа фон Харбоу.
Разнбира се, истинската история на ГРД-ската фантастика започва след Втората световна война. Доминира я така социалистическият реализъм, дефиниран от идеолога Жданов. Главното последствие от това течение се изразявав стимулиране на фантастиката на близкия прицел. Доминираща тематика са проблемите на социалистическата продукция. Една от най-важните книги по това време е романът “Гигантът”.
През 1956 година се появява “Adventures at Leipzig Trade Fair 1999” от Вернер Бендер, което е описание на високо технологична утопия. Интересен детайл – на корицата има влак с надпис Мюнхен-Лайпциг. Като се има предвид, че Мюнхен е в Западна Германия, това е намек за предстоящо сливане на двете германии под шапката на ГДР. екторът каза, че не е забелязал този детайл, когато е чел книгата като малък.
Проблем на подобна литература бил как да се създаде интрига. Един начин бил чрез социалистическото съревнование, друг чрез идеята, че по-доброто е враг на доброто – за което говорят и Стругацки. Но има и по-лесен начин да се създаде напрежение – вражеските шпиони и империалистическите саботьори от западна Германия.
Това явление е добре познато и в българската фантастика. Подходящ пример е романът “Гигантът” (1965), от Иван Касабов.
След изстрелването на първия спътник космосът става много популярен в източногерманската НФ. Появяват се комиксите на Hans Hegen, в които разбира се, има лоши капиталисти от планетата Неос. Те идват на Марс използвайки кораб, подобен на описания от фон Браун. Това се случва само няколко години след появата на филма “Destination Moon”. А през 1956 Gunter Kopat описва космически полет, преди американския роман (и филм) “В плен на орбитата”.
В книга от това време има страници, описващи опасностите в космоса – микрометеори, космически лъчи, горещина и студ, липсата на въздух и пр. Срещат се морални дискусии кой да бъде изхвърлен за да стигне въздуха за всички. Последната заплаха е така наречения космически бяс (spacerage), при което пострадалият започва да буйства безконтролно – много голяма опасност за космонавтите. Какво да се прави с такъв човек, дали да се изхвърли в космоса? Друга често описвана критична ситуация е когато при излизане в космоса космонавт се откъсне от кораба си. Но това е описано по-рано в един разказ на Бредбъри. И Щайнмюлер снизходително добави, че понякога и американците са първи в нещо.
В ГДР-йската НФ има много предупреждения за ядрена война, интересно е, че в един от романите по тази тема тя се свързва с борсов крах.
Щайнмюлер спомена и някои филми – “The Scilent Star”, по “Астронавти” на Лем – за филмите имаше отделна лекция предния ден.
По-нататък той направи няколко обобщения за ГРД-йскаат НФ: интелигентните същества са само хуманоиди, само напреднали и мирни цивилизации могат да излязат в дълбокия космос; излизането в дълбокия космос става само след като проблемите на родната планета са решени, което автоматично изключва космически войни.
Кого намираме в космоса? – будещите ГДР-ски космонавти приличат на екипажа на Ентърпрайз от Стар Трек. Роденбъри ментално би могъл да бъде източноевропейски фантаст – заради оптимизма си и решаването на социалните проблеми с бъдещото общество,което той описва. В ГДР няма много етнически астронавти, но има многонационални екипажи. И в Стар Трек, и в немските фантастични филми никой не плаща за нищо, в Стар Трек има само един случай, в който се виждат пари – когато Кърк играе покер. В Източна Германия няма нищо подобно и по дефиниция не може да има. И двете фантастични традиции представят утопично общество.
Общ проблем в двете фантастични вселени е и дали хората да се намесват в делата на други цивилизации или не. Кърк трябва да се подчинява на т.нар. prime directive, а в ГДР-ската НФ е прието да се “изнася” революция в космоса. Примери за това са романът “The Secret of Transpluto” (1962), и филмът “In the Dust of the Stars” (1976).
“Return of the Ancestros” от 1960-те години описва астронавти, които се връщат на Земята за да открият комунистическа утопия. Хората са по-интелигентни, по-красиви, по-здрави и по -силни и не изпитват алчност и властолюбие. Проблемът в този роман е, че хората от миналото не могат да се впишат в това прекрасно бъдеще. Сюжетът ми напомни на българския роман “По голямата спирала” от Атанас В. Славов. Надявам се да не бъркам заглавието.
“The importance of the omnipotent” (Heiner Rank, 1973) пък е критика на потребителското общество, в което хората са загубили мотивация за живот.
Гунтер и Йохана Браун са писателско семейство, автори на редица критични романи, появили се между 1971 и 1988 година. Друг техен забележителен роман е “Uncanny phenomena on Omega XI“ (1974).
Ерик Симон (1977-1987) е по-скоро продукт на по-късното отваряне – донякъде – на ГДР към Запада. Примерно той има стимпънков роман.
Герт Прокоп пише криминални романи в бъдещето; на пръв поглед те са критика на капитализма, но реалноста напомня на условията в ГДР. Жанрът е използван като форма на прикрита критика към социалистическото общество.
През 1980 година в ГДР настъпва период на “освобождаване”. Що се отнася до фантастиката, тя се освобождава от няколко допускания, които са били задължителни до тогава: например, че НФ е обезателно литература на бъдещето, че НФ трябва да образова и възпитава; казва се, че НФ може да бъде забавна и не е задължително фантастиката да е научна.
Интересен пример от това време е “Ascending a World” (1984) от Готтфриед Велтбестеигунг. В този роман се разказва за посещение на Антарктическо научно селище, организирано по строги рационалистични принципи.
“Andymonium. A Space Utopia” (1982) от самия Щайнмюлер е космическа утопия, както си проличава от заглавието, обсъждаща съдбата на човечеството и каква е космическата му роля. В романа земен космически кораб приближава чужда планета, но няма контакт със Земята и въпросът е дали Земята не се е самоунищожила междувременно – написал това, защото не искал да пише за победилото космическо общество. Налага му се да напише, че героите все пак предполагат, че човечеството е оцеляло. По това време вече цензурата е работела доста хаотично. Все пак се е налагало да се избягват определени теми: например да няма кръв, да няма конфликт на поколенията, съветските другари винаги трябвало да се описват в положителна светлина.
От онова време все още продължават да пишат той самият с жена си (A. и K. Steinmuller), Kastern Kruschel, Andreas Metzer. Той сравни съдбата на ГДР-ската НФ с оня разказ, в който по-бързите космически кораби настигат по-бавните по пътя към галактиката Андромеда, докато поредният кораб не донася новината, че полетът трябва да се отмени, защото повече никой не се интересува от Андромеда.
Общо в ГДР са публикувани около 150 НФ романа.
Историята има и кода – след изчезването на ГДР, самата Източна Германия става обект на алтернативната история. Има например роман, в които ГДР намира петрол в Балтийско море и процъфтява, подобно на Саудитска Арабия.
От публиката го попитаха как са лъжели цензурата – той каза, че главно като им се предложи нещо “грешно”, но не важно за книгата, за което да се хванат и да махнат него, а важното да остане.
Аз го попитах дали е имало източногерманско фентъзи; той каза да, но че това е отделен доклад. То е писано главно през 80те години и почти изключително от жени.
От 12;00 до 13:00 часа слушах лекция “science verus fintion” (наука срещу художествена литература): лекторът беше химик и предмет на доклада му бе как учените са изобразявани във фантастиката.
Започна със снимка на Мария Кюри и ученият от “Метрополис”, после показа галерия на учени от различни филми. Общото между тях: единак, който работи сам, дори тайно, те знаят много, често са специалисти в различни науки и са далеч преди всички останали по знания, често намират решения, които са смятани за невъзможни. Всички тези качества са в противоречие с реалността и техен прототип е създателят на Голем, друг прототип е Франкенщайн – тази история продължава да бъде преразказвана в НФ – не случайно подзаглавието на Франкенщайн е “Съвременният Прометей”, само дето сега огънят е заменен с електричество.
Има три типа учени: експериментатори като Галилео, теоретици и изобретатели като Едисон). Прототип на Франкенщайн са Фарадей (експериментатор) и Максуел (теоретик).
Кооперацията е начин, по който истинската наука работи – лектрът каза, че се сеща само за един такъв пример в НФ: “Марсианецът” – в нея всички работят като един екип, заедно, никой не се опитва да постигне нещо сам или да пречи на останалите.
Един от най-погрешно използваните компоненти на науката във фантастиката е научният език. Той каза, че си изостря вниманието, когато някой използва думи като energy, field, vibraiton, information, theory; а ако някой ги използва в множествено число, той започва да се чуди за какво му говорят. Енергията винаги е измерима, винаги е свързана с материя. Полетата са скаларни или векторни. При скаларните силата им се описва на картите с едно число, тяхната интензивност; другият вид полета са векторни, във всяка точка на картата те се описват с вектор; такова поле е гравитационното, което има сила и посока. После обясни какво са вибрация, информация. Показа осем стринга от по осем символа – те съдържат по осем символа, дори единият да е празен стринг. Информацията е еднаква във всеки стринг, но смисълът им е различен.
Теория – в науката това е модел, който обяснява факти/наблюдения. Това е различно от хипотеза, в най-лошия случай може да се каже теория в процес на разработка.
Метод на Файман за разпознаване дали някой знае нещо: помолете го да го обясни без да използва някоя ключова дума.
Голям проблем е обясняването, да не говорим за прилагането на научния метод във фантастиката. Има много малко примери в НФ за правилно използване на научния метод: Дана Скали и Спок според него са най-добрите примери.
Говори за НЛО. Подобни явления попадат в четири категории: идентифицирани, неиндентифицирани, фалшиви доклади и истински извънземни, Научният метод изисква и четирите категории да се взимат под внимание, а не някоя категория да се изключва априори.
Говори за бръснача на Окам и за някакъв съвременен историк, които прилага Байесиевата теорема в изследването на историята, включително дали Христос е историческа личност; спомена и принципа на Шерлок Холмс за възможното и вероятното.
14:00-15:00 – панел “Фалшиви Старци” (“Fake Olds”); имаше 20-25 слушатели. Панелисти бяха Ерик Сомон, смесйтво Щайнмюлер и теихниат издател. Тримата писатели пиашат заедно, даже внякой произведения имат четвърти съавтор – приятелката на Е. Симон. Много ми беше интересно как могат да пишат толкова много хора заедно, това не е буриме. Затва отидох на панела. За съжаление почти нищо от общите им работи не е достъпно на език, който разбирам.
Първо взе думата издателят на Симон & Щайнмюлер. Той модерираше диксусията. Започна с това, че чул че те искат да пътуват във времето. Те се зачудиха, после той им даде “паспорти”, в които се слагат граничните печати за пътуване във времето. Падна майтап. Той ги пита какво означава “фалшиви старци”.
Ерик Симон отговори, че това е игра на думи с жанра криптоистория – случили са се неща, за които ние не знаем, но ако знаехме това би променило напълно интерпретацията ни на миналото.
Издателят разказа колко и какви техни книги са излезли през последните години. Пита ги как са успели? – Ерик Симон отговори, че те са намерили начин да опростят задачата на всеки, като пишат заедно. И следват какви ли не схеми, например ако идеята е на един, разказът може да бъде написан от друг и пр. Имат даже един разказ, в който по замисъл всеки е трябвало да напише своята част, и само трите части заедно правят завършен цялостен разказ.
Щайнмюлер каза, че винаги е приятно да се пише с Ерик, защото той не само допринася за разказите, но освен това той следи дали всичко е съгласувано, проверява запетаите и пр. Ерик Симон се “оправда” с това, че много години е работил катио редактор.
Издателят им се намеси и добави, че не всички разкази са нови, чел е един от тях още през 1980-те, но този разказ е бил подписан с псевдоним. Щайнмюлер обясни, че точно този разказ е бил публикуван във високолитературно списание в ГДР. Едва ли някой би повярвал, че фантасти могат да пишат подобна литература.
Разказаха за главния си герой от “Lights Aus Vaccuum” – типичен източногермански учен, който не е съвсем добре интегриран в системата и е изхвърлен от нея. Книгата следва приключенията му. Героят – Саймън Видщайн (?) открива ръкопис на известен немски писател фантасти, който е емигрирал в Щатите преди Първата Св. Война. Ръкописът на фантаста е изчезнал, но е оцелял фенски превод на английски от 1920-те години, правен за някакъв фензин. Героят превежда обратно ръкописа и в него става дума за това как Харун Ал Рашид подарил бял слон на Чарлз Велики. Шпионска история, в която са замесени шпиони от Византия, Кордова и Ватикана.
Във втората част има дълго космическо пътешествие, вкл. кацания на Луната и Марс.
Дълго не са могли да намерят край за разказа, докато не са се сетили за някакъв релативистки ефект.
Ерик Симон каза, че собствената му роля в тази история била главно да я критикува. Другите добавиха, че се справил много добре. Той написал общо взето 5-6 глави от целия роман, всичко останало го написали Щайнмюлер и съпругата му. Отрицателният им герой е извънземен, но не е бил такъв във всички версии на ръкописа. В по-ранните е бил луд учен, англичанин. Тук цялата зала прихна да се смее, разбира се. Симон каза, че е било трудно да се стилизира като старо произведение, което едновременно с това да работи за съвременен читател.
Щайнмюлер каза,че това е постмодернистки стиймпънк, базиран на стар разказ: “The Honeymoon in Space” – истински стар разказ от Gordon Grifit, ккойто е почти забравен днес.
Тук се намеси издателят им и каза, че трябва да говорят и за втората книга, и че един от разказите в нея е спечелил наградата на името на Курд Ласвиц.
Писателят от книгата им е автор, живял по същото време като Курд Ласвиц, но който за разлика от него пише динамична и бърза фантастика. Ласвиц дава тон на цялата по-нататъшна немска фантастика, така че това е важно културно поседствие. Около 80% от книгата са непубликувани, нови творби.
В един от разказите има римлянин-моряк, който обаче по произход е грък; той е на експедиция в Китай, но иска пак да се върне при морето. Той накрая го достига, но склед като е тръгнал в погрешна посока достига до брега на Тихия океан. Като добър грък, той знае античните философи и смята, че ако продължи на изток в края на краищата ще стигне до Великобритания – където е бил по-рано с римския император. Обаче вместо това открива Америка.
За тази история на тримата им се наложило да създават индиански легенди, в които има намек за римски моряк. Те са проверили всички факти, които могат да бъдат проверени, т.е. опитали са се да бъдат правдиви в реалистичния аспект на творбата.
Втората книга е космическа опера, каза издателят им, по-скоро космическа оперета или дори мюзикъл. Първият разказ, който според него е много хубав, е от 1984 гидина. Той помоли Щайнмюлер да разкаже историята на този разказ.
Разказът е за важени индивид, който отива на екскурзия за един ден някъде в космоса, но се забавя докато купува сувенири и като се връща не забелязва, че луната се е отместила и той остава там и е продаден в робство от извънземните. Втората книга съдържа осем разказа, четири от които са съвсем нови, а старите са преработени и разширени.
Последният въпрос беше за преводи на английски. Щайнмюлер каза, че има само един в сборник и друг е в процес на издаване. Изобщо, той говори много, жена мусе обажда съвсем малко. Те имат и руски преводи на няколко разказа, последният е в сборника “Метро 2035”. Симон има разказ представящ ГДР в сборника “80 разказа около света”, и един друг на английски, но в много малък тираж, издаден в Дания.
Мислех да прекарам следващия час с слушайки доклад за Носферату, но видях в кафенето белгиеца Франк Роджер от панела за неанглоезична фантастика и един час мина в разговори за това как човек сам да си е литературен агент. Той полага много усилия за това. Работи като преводач за тяхното правителство, има време за фантастика само вечер. Половината от това време отива за търсене на контакти с издатели в “малки” страни. Има две публикации в България. Преводът на едната е дело на Христо Пощаков. Разменихме координати.
Дойде Генерала, и към компанията ни постепенно се присъединиха и други. Например един швейцарец, който преди е работел в техния музей на фантастиката, а сега е библиотекар в родния си град. Дойде и още един белгиец, после Ерик Симон. Неусетно минахме към американската политика. Ако сцената беше преди десет години, сигурно щяхме да обсъждаме Берлускони. Колкото повече някои неща се променят, толкова повече остават същите.
Закриването започна в 16:00. Организаторите се оказаха единадесет човека,с един повече, отколкото бях чувал, но пак за толкова голям кон са малко. Преди няколко години един от тях казал на друг: “организира ми се Еврокон, намери ми сграда”. Другият казал: “разбира се, веднага”. Останалото е история. Имало е 367 регистрирани участници на този кон. В залата на закриването по приблизителна оценка имаше около 150 човека.
На друг от организаторите настоящият кон му напомнил на един Ерокон от преди 10-ина години (той явно визираше Еврокона от 1999, който също е бил тук), който също било удоволствие да организира, но от който не видял много, както и от този Еврокон. За менобаче истинските героите бяха двамата преводачи на лекции, които превеждаха в реално време.
Един от организатори каза, че се страхувал, че ще ми трябва много врем е да учи гостите да пият немска бира, но всъщност напразно се притеснявал.
Шефката на програмата Бригите Фишер благодари на всички участници.
Тогава излезе фон Уайтинг – шведа, който водеше панела за фензините и чийто фензин спечели Евроконска награда в своята категория. Водещият го попита какво иска, той му отвърна: “Млъквай”, взе микрофона и раздаде награди от името на своя фензин на някои от организаторите за Еврокона. Той избра четиримата които също са организирали предния кон в Дортмунд през 1999 година. Той много емоционално им благодари за организирането на конвенцията. Почетните гости излязоха един по един и благодариха на организаторите.
Пошегуваха се с гостите – че публиката иска да си ги задържи. Но една от организаторките се обади, че търговията с хора не е легална и все пак ги “освободиха”.
Накрая председателката на ESFS предаде знамето на Еврокона от домакините на представителя на организаторите на следващия Еврокон в Амиенс (родното мястто на Жул Верн). Той каза, че не е сигурен, че ще бъдат толкова добри като сегашните организатори, но увери, че ще се опитат.
Водещ на церемонията беше председателят на организационния комитет на този Еврокон Арнолд.
По-нататък събитията е развиха като след края на всяка астрономическа конференция на която съм бил. Сбогувания, уверения за сътрудничество; само дели съвместните снимки и прегръдките тук бяха повече. С Генерала и Ерик Симон намерихме едно кафене и се отдадохме на лаф-мохабет за фантастиката – от българските автори до Яцек Дукай и Грег Игън. Германецът е много сладкодумен и изобщо не попада в категорията на “задръстените” западняци, каквито си представят германците много нашенци. Те двамата ме изпратиха почти до автогарата и в 21:10 се качиха на рейса за Мюнхен.
Това беше първото ми ходене на Еврокон. Много интересен опит. Помогна, че изнесох доклад още в началото, защото хората ме запомниха и после беше по-лесно да се разговаря с този и с онзи. Най-голямата полза от разходката бяха разбира се контактите. Времето ще покаже дали ще има полза от тях. Голям минус са разходите и в още по-голяма степен – времето и умората от пътуването и от среднощното писане на тези репортажи.
С това записките ми от Еврокона приключват. Водех ги в движени, по време на докладите, така че сигурно има много грешки и неточности, особено в имената, за което се извинявам предварително. Нямах време да проверявам всичко съмнително в гугъл, а редактирането обикновено се случваше след полунощ. Имайте търпение, един ден ще публикувам някъде по-лицеприятна версия на това прекрасно приключение.