Tag Archives: Eurocon

Репортаж от мястото на събитието: Еврокон 2017, Дортмунд. Ден трети – 18.06.2017


Научен от опита и отчитайки снощното стоене до към два часа – за да приведа репортажа от втория ден в почти читаем вид – предвидливо си навих “будилника”.
После се сетих, че съм пропуснал да спомена за разправията по време на раздаването на на наградите. Като викаха румънците, от залата се раздадоха викове. После разбрах, че имало три комплекта румънски номинации, от три различни групи участници в Еврокона. В края на краищата организаторите зачели номинациите на хората, които номинирали и предната година.
Пристигнах в “културния дом” малко след девет сутринта и имах цял час да се мотам из дилърската стая, в която се помещаваха част от продавачите на книги (останалите бяха във фоайето на сградата). Запознах се с моята преводачка на немски – германка, Таня, която ме разпозна докато си търсех издателя; тя продаваше на съседна сергия и си спомни името по разказа ми, който е превела. Запознах се и с издателя на “Около света с повече от 80 НФ разказа”.
Между 10:00 и 11:00 часа страхотен доклад за немската фантастика изнесе Martin Stricke. Говореше направо на английски, не се губеше време за превод същият, който предния ден ме помоли да не пиша на клавиатурата толкова шумно и после уреди да ми дадат запис на лекцията. Личеше си, че човекът обича това за което говори, беше много емоционален. Започна с описание на по-главните издателства за фантастика. Научен от опита, аз не си водех записки на компютъра, а в бележника, така че си записах само няколко неща. Направи ми впечатление Golkonda Verlag, които били известни с издаване на много преводна фантастика. Името ми напомни за находището на трансуранови елементи на Венера от известния роман на Стругацки. Интересно, дали има нещо общо или по-скоро това е някакъв общ термин, който и братята, и издателите са използвали.
Друго потенциално интересно издателство за нас, и по-скоро за писателки от България е Septime Verlag, което е австрийско и акцентира на издаване на жени.
Той спомена и две списания. Едното е “Nova”, професионално. В него като правило пускат по няколко немски разказа във всеки брой и по един преводен. Негов англоезичен клон е електронното “Internova”, редактирано от Michael Iwoleit, в което и аз съм публикувал. Знам, че там е публикувал и Христо Пощаков. За съжаление то не се обновява вече повече от десетилетие, поне вече публикуваните разкази са достъпни.
Другото списание е прозинът “Exodus” (https://www.exodusmagazin.de/). Изключително добре направен, с цветни гланцирани корици и също такава вложка, на която във всеки брой е представен по еди художник. Сутринта в дилърската стая разговарях с издателите му и ги попитах дали се интересуват от материали и по-специално от публицистика – направо им казах, че пиша ревюта и есета. Те също толкова откровено ми казаха, че са затрупани и имат за много броеве напред. Не знам дали при тези обстоятелства си струва да им се праща нещо.
След това Мартин се представи в друга светлина – явно той е нещо като местния Ивайло Рунев и Гоа и поддържа библиография на немската фантастика: http://sfdb.de/deutsche-sf/
Мога да си представя какъв труд е това.
По-нататък той продължи с представяне на немските писатели-фантасти. Още от началото каза, че ще представя само тези, които му харесват. Аз специално го прекъснах с молба да разказва, ако е възможно, кои и какво е превеждано и издавано на английски. От многото имена ми направиха впечатление няколко. Например Oliver Henkel, известен като автор на алтернативна история. Frank W. Houbold беше характеризиран с немислимата и затова интригуваща комбинация “автор на меланхолична космическа опера”. Dithman Rath пък е социално ангажиран млад автор, явно с леви убеждения. Мартин доста надълго и нашироко говори с възторг за Андреас Ешбах и за “Тъкачите на килими”. Тук аз си позволих пак да се обадя и да го подкрепя – във време, когато дистопията и хоръра са превзели лавиците и на книжарниците и изсушават мечтите на младите читатели, жанрът, чието начало беше положено от оптимисти като Жул Верн и социално ангажирани автори като Хърбърт Уелс, има нужда от хуманистична фантастика, каквато са “Тъкачите”.
Накрая отидох да стисна ръката на докладчика, това може би беше най-добрата лекция, която изслушах на Еврокона.
От 11:00 до 12:00 доктор Щайнмюлер говори за научната фантастика в Източна Германия. Той е приятел и съавтор на Ерик Симон. Лекцията беше в голямата зала, имаше огромен интерес, може би над 150 човека. После Ерик Симон ми каза, че Щайнмюлер е добре известен във фендъма с интересните лекции, които изнася.
За съжаление за къснях с няколко минути – исках да поговоря с един французин и изпуснах първите няколко минути, през които явно лекторът беше започнал с кратка история на предшествениците. Когато влязох, той говореше за фантастиката на Ваймарската република и Теа фон Харбоу.
Разнбира се, истинската история на ГРД-ската фантастика започва след Втората световна война. Доминира я така социалистическият реализъм, дефиниран от идеолога Жданов. Главното последствие от това течение се изразявав стимулиране на фантастиката на близкия прицел. Доминираща тематика са проблемите на социалистическата продукция. Една от най-важните книги по това време е романът “Гигантът”.
През 1956 година се появява “Adventures at Leipzig Trade Fair 1999” от Вернер Бендер, което е описание на високо технологична утопия. Интересен детайл – на корицата има влак с надпис Мюнхен-Лайпциг. Като се има предвид, че Мюнхен е в Западна Германия, това е намек за предстоящо сливане на двете германии под шапката на ГДР. екторът каза, че не е забелязал този детайл, когато е чел книгата като малък.
Проблем на подобна литература бил как да се създаде интрига. Един начин бил чрез социалистическото съревнование, друг чрез идеята, че по-доброто е враг на доброто – за което говорят и Стругацки. Но има и по-лесен начин да се създаде напрежение – вражеските шпиони и империалистическите саботьори от западна Германия.
Това явление е добре познато и в българската фантастика. Подходящ пример е романът “Гигантът” (1965), от Иван Касабов.
След изстрелването на първия спътник космосът става много популярен в източногерманската НФ. Появяват се комиксите на Hans Hegen, в които разбира се, има лоши капиталисти от планетата Неос. Те идват на Марс използвайки кораб, подобен на описания от фон Браун. Това се случва само няколко години след появата на филма “Destination Moon”. А през 1956 Gunter Kopat описва космически полет, преди американския роман (и филм) “В плен на орбитата”.
В книга от това време има страници, описващи опасностите в космоса – микрометеори, космически лъчи, горещина и студ, липсата на въздух и пр. Срещат се морални дискусии кой да бъде изхвърлен за да стигне въздуха за всички. Последната заплаха е така наречения космически бяс (spacerage), при което пострадалият започва да буйства безконтролно – много голяма опасност за космонавтите. Какво да се прави с такъв човек, дали да се изхвърли в космоса? Друга често описвана критична ситуация е когато при излизане в космоса космонавт се откъсне от кораба си. Но това е описано по-рано в един разказ на Бредбъри. И Щайнмюлер снизходително добави, че понякога и американците са първи в нещо.
В ГДР-йската НФ има много предупреждения за ядрена война, интересно е, че в един от романите по тази тема тя се свързва с борсов крах.
Щайнмюлер спомена и някои филми – “The Scilent Star”, по “Астронавти” на Лем – за филмите имаше отделна лекция предния ден.
По-нататък той направи няколко обобщения за ГРД-йскаат НФ: интелигентните същества са само хуманоиди, само напреднали и мирни цивилизации могат да излязат в дълбокия космос; излизането в дълбокия космос става само след като проблемите на родната планета са решени, което автоматично изключва космически войни.
Кого намираме в космоса? – будещите ГДР-ски космонавти приличат на екипажа на Ентърпрайз от Стар Трек. Роденбъри ментално би могъл да бъде източноевропейски фантаст – заради оптимизма си и решаването на социалните проблеми с бъдещото общество,което той описва. В ГДР няма много етнически астронавти, но има многонационални екипажи. И в Стар Трек, и в немските фантастични филми никой не плаща за нищо, в Стар Трек има само един случай, в който се виждат пари – когато Кърк играе покер. В Източна Германия няма нищо подобно и по дефиниция не може да има. И двете фантастични традиции представят утопично общество.
Общ проблем в двете фантастични вселени е и дали хората да се намесват в делата на други цивилизации или не. Кърк трябва да се подчинява на т.нар. prime directive, а в ГДР-ската НФ е прието да се “изнася” революция в космоса. Примери за това са романът “The Secret of Transpluto” (1962), и филмът “In the Dust of the Stars” (1976).
“Return of the Ancestros” от 1960-те години описва астронавти, които се връщат на Земята за да открият комунистическа утопия. Хората са по-интелигентни, по-красиви, по-здрави и по -силни и не изпитват алчност и властолюбие. Проблемът в този роман е, че хората от миналото не могат да се впишат в това прекрасно бъдеще. Сюжетът ми напомни на българския роман “По голямата спирала” от Атанас В. Славов. Надявам се да не бъркам заглавието.
“The importance of the omnipotent” (Heiner Rank, 1973) пък е критика на потребителското общество, в което хората са загубили мотивация за живот.
Гунтер и Йохана Браун са писателско семейство, автори на редица критични романи, появили се между 1971 и 1988 година. Друг техен забележителен роман е “Uncanny phenomena on Omega XI“ (1974).
Ерик Симон (1977-1987) е по-скоро продукт на по-късното отваряне – донякъде – на ГДР към Запада. Примерно той има стимпънков роман.
Герт Прокоп пише криминални романи в бъдещето; на пръв поглед те са критика на капитализма, но реалноста напомня на условията в ГДР. Жанрът е използван като форма на прикрита критика към социалистическото общество.
През 1980 година в ГДР настъпва период на “освобождаване”. Що се отнася до фантастиката, тя се освобождава от няколко допускания, които са били задължителни до тогава: например, че НФ е обезателно литература на бъдещето, че НФ трябва да образова и възпитава; казва се, че НФ може да бъде забавна и не е задължително фантастиката да е научна.
Интересен пример от това време е “Ascending a World” (1984) от Готтфриед Велтбестеигунг. В този роман се разказва за посещение на Антарктическо научно селище, организирано по строги рационалистични принципи.
“Andymonium. A Space Utopia” (1982) от самия Щайнмюлер е космическа утопия, както си проличава от заглавието, обсъждаща съдбата на човечеството и каква е космическата му роля. В романа земен космически кораб приближава чужда планета, но няма контакт със Земята и въпросът е дали Земята не се е самоунищожила междувременно – написал това, защото не искал да пише за победилото космическо общество. Налага му се да напише, че героите все пак предполагат, че човечеството е оцеляло. По това време вече цензурата е работела доста хаотично. Все пак се е налагало да се избягват определени теми: например да няма кръв, да няма конфликт на поколенията, съветските другари винаги трябвало да се описват в положителна светлина.
От онова време все още продължават да пишат той самият с жена си (A. и K. Steinmuller), Kastern Kruschel, Andreas Metzer. Той сравни съдбата на ГДР-ската НФ с оня разказ, в който по-бързите космически кораби настигат по-бавните по пътя към галактиката Андромеда, докато поредният кораб не донася новината, че полетът трябва да се отмени, защото повече никой не се интересува от Андромеда.
Общо в ГДР са публикувани около 150 НФ романа.
Историята има и кода – след изчезването на ГДР, самата Източна Германия става обект на алтернативната история. Има например роман, в които ГДР намира петрол в Балтийско море и процъфтява, подобно на Саудитска Арабия.
От публиката го попитаха как са лъжели цензурата – той каза, че главно като им се предложи нещо “грешно”, но не важно за книгата, за което да се хванат и да махнат него, а важното да остане.
Аз го попитах дали е имало източногерманско фентъзи; той каза да, но че това е отделен доклад. То е писано главно през 80те години и почти изключително от жени.
От 12;00 до 13:00 часа слушах лекция “science verus fintion” (наука срещу художествена литература): лекторът беше химик и предмет на доклада му бе как учените са изобразявани във фантастиката.
Започна със снимка на Мария Кюри и ученият от “Метрополис”, после показа галерия на учени от различни филми. Общото между тях: единак, който работи сам, дори тайно, те знаят много, често са специалисти в различни науки и са далеч преди всички останали по знания, често намират решения, които са смятани за невъзможни. Всички тези качества са в противоречие с реалността и техен прототип е създателят на Голем, друг прототип е Франкенщайн – тази история продължава да бъде преразказвана в НФ – не случайно подзаглавието на Франкенщайн е “Съвременният Прометей”, само дето сега огънят е заменен с електричество.
Има три типа учени: експериментатори като Галилео, теоретици и изобретатели като Едисон). Прототип на Франкенщайн са Фарадей (експериментатор) и Максуел (теоретик).
Кооперацията е начин, по който истинската наука работи – лектрът каза, че се сеща само за един такъв пример в НФ: “Марсианецът” – в нея всички работят като един екип, заедно, никой не се опитва да постигне нещо сам или да пречи на останалите.
Един от най-погрешно използваните компоненти на науката във фантастиката е научният език. Той каза, че си изостря вниманието, когато някой използва думи като energy, field, vibraiton, information, theory; а ако някой ги използва в множествено число, той започва да се чуди за какво му говорят. Енергията винаги е измерима, винаги е свързана с материя. Полетата са скаларни или векторни. При скаларните силата им се описва на картите с едно число, тяхната интензивност; другият вид полета са векторни, във всяка точка на картата те се описват с вектор; такова поле е гравитационното, което има сила и посока. После обясни какво са вибрация, информация. Показа осем стринга от по осем символа – те съдържат по осем символа, дори единият да е празен стринг. Информацията е еднаква във всеки стринг, но смисълът им е различен.
Теория – в науката това е модел, който обяснява факти/наблюдения. Това е различно от хипотеза, в най-лошия случай може да се каже теория в процес на разработка.
Метод на Файман за разпознаване дали някой знае нещо: помолете го да го обясни без да използва някоя ключова дума.
Голям проблем е обясняването, да не говорим за прилагането на научния метод във фантастиката. Има много малко примери в НФ за правилно използване на научния метод: Дана Скали и Спок според него са най-добрите примери.
Говори за НЛО. Подобни явления попадат в четири категории: идентифицирани, неиндентифицирани, фалшиви доклади и истински извънземни, Научният метод изисква и четирите категории да се взимат под внимание, а не някоя категория да се изключва априори.
Говори за бръснача на Окам и за някакъв съвременен историк, които прилага Байесиевата теорема в изследването на историята, включително дали Христос е историческа личност; спомена и принципа на Шерлок Холмс за възможното и вероятното.
14:00-15:00 – панел “Фалшиви Старци” (“Fake Olds”); имаше 20-25 слушатели. Панелисти бяха Ерик Сомон, смесйтво Щайнмюлер и теихниат издател. Тримата писатели пиашат заедно, даже внякой произведения имат четвърти съавтор – приятелката на Е. Симон. Много ми беше интересно как могат да пишат толкова много хора заедно, това не е буриме. Затва отидох на панела. За съжаление почти нищо от общите им работи не е достъпно на език, който разбирам.
Първо взе думата издателят на Симон & Щайнмюлер. Той модерираше диксусията. Започна с това, че чул че те искат да пътуват във времето. Те се зачудиха, после той им даде “паспорти”, в които се слагат граничните печати за пътуване във времето. Падна майтап. Той ги пита какво означава “фалшиви старци”.
Ерик Симон отговори, че това е игра на думи с жанра криптоистория – случили са се неща, за които ние не знаем, но ако знаехме това би променило напълно интерпретацията ни на миналото.
Издателят разказа колко и какви техни книги са излезли през последните години. Пита ги как са успели? – Ерик Симон отговори, че те са намерили начин да опростят задачата на всеки, като пишат заедно. И следват какви ли не схеми, например ако идеята е на един, разказът може да бъде написан от друг и пр. Имат даже един разказ, в който по замисъл всеки е трябвало да напише своята част, и само трите части заедно правят завършен цялостен разказ.
Щайнмюлер каза, че винаги е приятно да се пише с Ерик, защото той не само допринася за разказите, но освен това той следи дали всичко е съгласувано, проверява запетаите и пр. Ерик Симон се “оправда” с това, че много години е работил катио редактор.
Издателят им се намеси и добави, че не всички разкази са нови, чел е един от тях още през 1980-те, но този разказ е бил подписан с псевдоним. Щайнмюлер обясни, че точно този разказ е бил публикуван във високолитературно списание в ГДР. Едва ли някой би повярвал, че фантасти могат да пишат подобна литература.
Разказаха за главния си герой от “Lights Aus Vaccuum” – типичен източногермански учен, който не е съвсем добре интегриран в системата и е изхвърлен от нея. Книгата следва приключенията му. Героят – Саймън Видщайн (?) открива ръкопис на известен немски писател фантасти, който е емигрирал в Щатите преди Първата Св. Война. Ръкописът на фантаста е изчезнал, но е оцелял фенски превод на английски от 1920-те години, правен за някакъв фензин. Героят превежда обратно ръкописа и в него става дума за това как Харун Ал Рашид подарил бял слон на Чарлз Велики. Шпионска история, в която са замесени шпиони от Византия, Кордова и Ватикана.
Във втората част има дълго космическо пътешествие, вкл. кацания на Луната и Марс.
Дълго не са могли да намерят край за разказа, докато не са се сетили за някакъв релативистки ефект.
Ерик Симон каза, че собствената му роля в тази история била главно да я критикува. Другите добавиха, че се справил много добре. Той написал общо взето 5-6 глави от целия роман, всичко останало го написали Щайнмюлер и съпругата му. Отрицателният им герой е извънземен, но не е бил такъв във всички версии на ръкописа. В по-ранните е бил луд учен, англичанин. Тук цялата зала прихна да се смее, разбира се. Симон каза, че е било трудно да се стилизира като старо произведение, което едновременно с това да работи за съвременен читател.
Щайнмюлер каза,че това е постмодернистки стиймпънк, базиран на стар разказ: “The Honeymoon in Space” – истински стар разказ от Gordon Grifit, ккойто е почти забравен днес.
Тук се намеси издателят им и каза, че трябва да говорят и за втората книга, и че един от разказите в нея е спечелил наградата на името на Курд Ласвиц.
Писателят от книгата им е автор, живял по същото време като Курд Ласвиц, но който за разлика от него пише динамична и бърза фантастика. Ласвиц дава тон на цялата по-нататъшна немска фантастика, така че това е важно културно поседствие. Около 80% от книгата са непубликувани, нови творби.
В един от разказите има римлянин-моряк, който обаче по произход е грък; той е на експедиция в Китай, но иска пак да се върне при морето. Той накрая го достига, но склед като е тръгнал в погрешна посока достига до брега на Тихия океан. Като добър грък, той знае античните философи и смята, че ако продължи на изток в края на краищата ще стигне до Великобритания – където е бил по-рано с римския император. Обаче вместо това открива Америка.
За тази история на тримата им се наложило да създават индиански легенди, в които има намек за римски моряк. Те са проверили всички факти, които могат да бъдат проверени, т.е. опитали са се да бъдат правдиви в реалистичния аспект на творбата.
Втората книга е космическа опера, каза издателят им, по-скоро космическа оперета или дори мюзикъл. Първият разказ, който според него е много хубав, е от 1984 гидина. Той помоли Щайнмюлер да разкаже историята на този разказ.
Разказът е за важени индивид, който отива на екскурзия за един ден някъде в космоса, но се забавя докато купува сувенири и като се връща не забелязва, че луната се е отместила и той остава там и е продаден в робство от извънземните. Втората книга съдържа осем разказа, четири от които са съвсем нови, а старите са преработени и разширени.
Последният въпрос беше за преводи на английски. Щайнмюлер каза, че има само един в сборник и друг е в процес на издаване. Изобщо, той говори много, жена мусе обажда съвсем малко. Те имат и руски преводи на няколко разказа, последният е в сборника “Метро 2035”. Симон има разказ представящ ГДР в сборника “80 разказа около света”, и един друг на английски, но в много малък тираж, издаден в Дания.
Мислех да прекарам следващия час с слушайки доклад за Носферату, но видях в кафенето белгиеца Франк Роджер от панела за неанглоезична фантастика и един час мина в разговори за това как човек сам да си е литературен агент. Той полага много усилия за това. Работи като преводач за тяхното правителство, има време за фантастика само вечер. Половината от това време отива за търсене на контакти с издатели в “малки” страни. Има две публикации в България. Преводът на едната е дело на Христо Пощаков. Разменихме координати.
Дойде Генерала, и към компанията ни постепенно се присъединиха и други. Например един швейцарец, който преди е работел в техния музей на фантастиката, а сега е библиотекар в родния си град. Дойде и още един белгиец, после Ерик Симон. Неусетно минахме към американската политика. Ако сцената беше преди десет години, сигурно щяхме да обсъждаме Берлускони. Колкото повече някои неща се променят, толкова повече остават същите.
Закриването започна в 16:00. Организаторите се оказаха единадесет човека,с един повече, отколкото бях чувал, но пак за толкова голям кон са малко. Преди няколко години един от тях казал на друг: “организира ми се Еврокон, намери ми сграда”. Другият казал: “разбира се, веднага”. Останалото е история. Имало е 367 регистрирани участници на този кон. В залата на закриването по приблизителна оценка имаше около 150 човека.
На друг от организаторите настоящият кон му напомнил на един Ерокон от преди 10-ина години (той явно визираше Еврокона от 1999, който също е бил тук), който също било удоволствие да организира, но от който не видял много, както и от този Еврокон. За менобаче истинските героите бяха двамата преводачи на лекции, които превеждаха в реално време.
Един от организатори каза, че се страхувал, че ще ми трябва много врем е да учи гостите да пият немска бира, но всъщност напразно се притеснявал.
Шефката на програмата Бригите Фишер благодари на всички участници.
Тогава излезе фон Уайтинг – шведа, който водеше панела за фензините и чийто фензин спечели Евроконска награда в своята категория. Водещият го попита какво иска, той му отвърна: “Млъквай”, взе микрофона и раздаде награди от името на своя фензин на някои от организаторите за Еврокона. Той избра четиримата които също са организирали предния кон в Дортмунд през 1999 година. Той много емоционално им благодари за организирането на конвенцията. Почетните гости излязоха един по един и благодариха на организаторите.
Пошегуваха се с гостите – че публиката иска да си ги задържи. Но една от организаторките се обади, че търговията с хора не е легална и все пак ги “освободиха”.
Накрая председателката на ESFS предаде знамето на Еврокона от домакините на представителя на организаторите на следващия Еврокон в Амиенс (родното мястто на Жул Верн). Той каза, че не е сигурен, че ще бъдат толкова добри като сегашните организатори, но увери, че ще се опитат.
Водещ на церемонията беше председателят на организационния комитет на този Еврокон Арнолд.
По-нататък събитията е развиха като след края на всяка астрономическа конференция на която съм бил. Сбогувания, уверения за сътрудничество; само дели съвместните снимки и прегръдките тук бяха повече. С Генерала и Ерик Симон намерихме едно кафене и се отдадохме на лаф-мохабет за фантастиката – от българските автори до Яцек Дукай и Грег Игън. Германецът е много сладкодумен и изобщо не попада в категорията на “задръстените” западняци, каквито си представят германците много нашенци. Те двамата ме изпратиха почти до автогарата и в 21:10 се качиха на рейса за Мюнхен.
Това беше първото ми ходене на Еврокон. Много интересен опит. Помогна, че изнесох доклад още в началото, защото хората ме запомниха и после беше по-лесно да се разговаря с този и с онзи. Най-голямата полза от разходката бяха разбира се контактите. Времето ще покаже дали ще има полза от тях. Голям минус са разходите и в още по-голяма степен – времето и умората от пътуването и от среднощното писане на тези репортажи.
С това записките ми от Еврокона приключват. Водех ги в движени, по време на докладите, така че сигурно има много грешки и неточности, особено в имената, за което се извинявам предварително. Нямах време да проверявам всичко съмнително в гугъл, а редактирането обикновено се случваше след полунощ. Имайте търпение, един ден ще публикувам някъде по-лицеприятна версия на това прекрасно приключение.

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Репортаж от мястото на събитието: Еврокон 2017, Дортмунд. Ден втори – 17.06.2017


Успах се, след нощното писане на лог-а за първия ден до един и след предната нощ в рейса. И забравих да си “навия” будилника на телефона, така че закъснях за първия доклад, който поо програма беше от 10:00 до 11:00. Темата му беше екзопланети, изнасяше го Ulf Fildebrndt. Програмист и писател. Тази сесия се проведе в една малка стая в подземието; като отидох имаше десет човека, аз бях единадесетия слушател. Не бях обърнал внимание, че докладът ще е на немски, но темата ми е достатъчно позната и се разбираше. Той говори общо за екзопланетите, описа много добре състоянието на проблема, пусна филмчета за атмосферната циркулация на планетите, които са обърнати винаги с една страна към звездата – както например би трябвало да бъде с планетите в обитаемата зона на студените звезди то спектрален клас М. Даде и примери за различните видове планети от НФ литература. Една от книгите, които спомена и ми се стори интересна беше “Grauwacht” от Robert Cordvus (2015). Спомена и своя собствен роман “Dunkelwarts”. Освен това разказа и за звездата на Таби – обект открит с помощта на космическия телескоп Кеплер, за който все още няма общоприето обяснение (https://en.wikipedia.org/wiki/KIC_8462852). Тук не издържах и разказах, че последния месец звездата пак е показала “dip” – затъмнение, което се опитахме не много успешно да наблюдаваме на два телескопа – един в Словакия и един в България. Нямахме никакъв късмет с времето и събрахме само около 5.5 часа наблюдателен ред. Към края Улф имаше интересна графика – линия на времето с описание на планети в НФ от горната страна и с истински астрономически открития на планети от долната страна. А накрая разказа за планираните бъдещи изследвания – спомена два космически телескопа, които имат потенциал да ни помогнат да получим много нови знания за екзопланетите. В заключение говори за романа “Transport” от Philipp P. Peterson като духовно продължение на “Gateway” от Фредерик Пол. Последните пет минути му задаваха въпроси и се получи доста добре. Лекторът беше емоционален и създаде контакт с публиката.

Между 11:00 и 12:00 имаше интервю с Андрес Ешбах, немски писател, автор на “The Carpetmakers”. Чел съм я, много ми хареса и впоследствие намерих от него също и “Видеото Исус”, но бях разочарован. Ерик Симон ми каза, че “Тъкачите на килими” е най-добрата книга на Ешбах и че едва ли ще напише друга толкова добра, защото си изкарва прехраната с писане (единственият, който успява да го прави в Германската фантастика) и е принуден да пише много.

Първо го попитаха дали не я е започнал като фентъзи и после я е продължил като научна фантастика. Той отговори, че винаги е бил в конфликт с литературните категории и че книгите му могат да се намерят на различни рафтове в различните книжарници. Той започвал да пише с идеята, и ако идеята не пасва на категориите, толкова по-зле за категориите.

Вторият му роман е трилър, в който действието се развива на космическа станция и има интрига, свързана със слънчева енергетика (не съм я чел). Той каза, че винаги се интересува главно от бъдещето – нали това е мястото, в което ще прекараме остатъка от живота си. Каза и че с възрастта губел оптимизъм. За разлика от вчерашното интервю с илюстратора Пърсер, Ешбах не беше толкова ентусиазиран и се държеше сдържано, както подобава на истински немец. Обаче в отговорите си вмъкваше френски цитати, показвайки ерудиция. Той повтори, че не се интересува от категории, и нека другите да класифицират книгите му, за него е важно книгата да работи. Тава беше в отговор на въпрос за “Billion dollar man”. Цитира някого: the biggest source of problems is solutions. Явно, не е много оптимистично настроен към новите технологии – каза, че решението на всеки проблем създава два нови проблема. Той не вярва в общите решения, каза че те в най-добрия случай решават 80% от проблема и остатъка се превръща в нов пълноценен проблем. Един от героите му казва, че се съмнява дали светът заслужава да бъде спасяван, че проблемът с оцеляването е проблем на богатите държави, за бедните катастрофата е по-скоро възможност. Във връзка с негова друга книга, го попитаха дали ние трябва да се адаптираме към новите технологии. Той – изглежда това му е навик – помисли, преди да отговори – и каза, че промяната и адаптацията са нещо като запазена марка на човечеството.

По време на интервюто преводачът трескаво си водеше записки и четеше отговорите след всеки 2-3 изречения. После говорих с още едион човек от преводаческия тим и ги гледах как работят. Оказа се, че не са професионалисти, просто фенове, но се справяха добре.

Този път стилът беше доста различен от “предаването на топката”, което правехме с преводача на моята лекция след всяко изречение.

Ешбах каза, че прогресът ни дава много възможности, но остава въпроса дали имаме нужда от тях. Даде пример с визитните картички на които преди 25 години, е имало само един телефонен номер, а сега има няколко телефона, ISQ (личи си, че е от по-старата генерация), електронна поща и какво ли не, само че да се намери човекът е едва ли не е по-трудно, отколкото преди 25 години.

Питаха го за тайната на писането. Той отговори, че е като във футбола – вкарай един гол повече от противника. При писането номерът е след прочитането на първото изречение читателят да иска да прочете второто и т.н. На него самият лесно му става досадно, и ако на него му е досадно да пише, на читателят ще му е досадно да чете. Някой бил казал, че има три правила за добро писане, но за съжаление те са неизвестни.

Водещият го попита: има много книги с правила, включително за изграждане на герои, за развитие на сюжет и пр., с други думи за занаятчийската част на писането и какво е неговото виждане по въпроса. Той отговори, че самият често се чудел какво прави една книга хубава и от къде идва усещането за напрежение. Според него не е просто спазване на някакви правила. Той изследвал някой то любимите си книги, писал много бележки по полетата. Не открил правила. Трябва да се действа като тръбопроводчик – ако видиш, че от някъде тече вода, трябва да се разбере от къде изтича и да запушиш дупката

Стана дума и за мотивацията за писане,. Той каза, че тя идва от четенето, Като професионалните футболисти – те искат да са такива, защото са гледали мачове по телевизията. Ако човек си задава подобни въпрос, значи не иска да бъде писател а иска да бъде велик. На такива хора казвал, че писателите не ги разпознават на улицата, да отиват да работят в телевизията, но той не познавал правилата на тази игра.

Повечето то любимите му писатели са вече мъртви. На полиците му има автори които са много влиятелнi, и други автори които заемат много място. От вторите са Стивън Конг, Волфганг Йешке, Джон Гришам. Сега препрочитал Жул Верн, който бил чел като дете, и сега открил, че той все още се чете добре. Харесва му немският фантаст Хайнц Доминик. Имал много книги на Р. Хейнлайн, А. Кларк, Алистър Маклейн – те са били негови герои. Маклейн бил Дан Браун na 1960те. Косалек и Зимел са двама немски автори на пълп романи, които харесва, например от тях се учи добре как да се въвеждат героите. Започнал е да преминава на електронни книги заради проблема с мястото, което книгите заемат.

Питаха го от публиката за какво е следващата му книга. Той каза, че това не трябва да бъде споменавано, както името на един герой от романите за Хари Потър.

Аз го попитах дали е написал нещо друго в света на тъкачите и дали мисли да се върне към него. Той отговори, че има такъв роман “Quest”. който не е преведен на английски. Има повече идеи, но те не са узрели за да бъдат написани романи по тях.

Някой друг от публиката го попита какво би направил ако е крал на Германия? Не мога да измисля нищо, отвърна той, но ако има референдум за превръщане на Германия в кралство, щял да помоли да гласуваме с “не, защото вече си бил намерил любимата професия.

От 12:00 до 13:00 бях на лекция за НФ&Ф в Португалия, изнесенаот Алваро де Суиса Холщайн (Alvaro de Suisa Holstein). Лекторът чете дума по дума английския текст с нисък глас, трудно му се разбираше, а освен това имаше преводач на немски и всичко беше доста накъсано.

Както навсякъде и в Португалия фентъзито е много популярно. Първите прародители на жанра идват от средата на 16-ти век. По-късно имат романи с фентъзи елементи: имена на няколко авторе: Joaquin Teofila Frnandes Braga, Bartolomeu Lorenco de Gusmao. Този род литература е отричан от католическата църква и властите като заплаха за социалната стабилност. Първата португалска НФ е “Светът през 3000-та година”, публикувана през 1859 година. През 1819 година е публикувана поема за жителите на луната. По него време излиза и романът “Жителите на планетата Сатурн”. В нея се описва контакт с жителите на Сатурн и Нептун. Това са истински фантастики, съдържащи научни обяснения. Последното десетилетие на 19-ти век донася доста фантастични книги, вкл. и за марсианска цивилизация. Те имат и доста книги, описващи португалски световни и дори галактически империи.

Имат и силна алтернативна история – Campos Monteiro през 1923 година описва социалистическа революция в страната.

Списание “Омни” е имало португалско издание, просъществувало само 11 броя.

Много от main-stream-ските им писатели пишат фентъзи или фантастика, но не си го признават, например Хосе Карамаго.

Попитах го дали има професионални автори, които се издържат с НФ – нямат, въпреки въпреки потенциално големия бразилски (и Мозамбикски) пазар.

За съжалент тук ми направиха забележка, че печатам много шумно и трябваше да спра записките си, но един от домакините германци ми обеща запис на лекцията.

От 13:00 до 14:00 слушах представяне на двуезична фантастика от италианеца Francesco Verso – името на проекта му е Future Fiction – електронна публикация, къси разкази; те смятат, че бъдещето идва навсякъде и искат да го опишат. от различни гледни точки. Имаше двадесетина слушатели.

Той започна с инфографика на историята и произхода на НФ от http://www.wardshelley.com/paintings/pages/jpegs/histSciFi-mid1smweb.jpg и използва картинката за да покаже че фантастиката е литература на различно и на трансформацията.

После показа друга графика на “спектъра” на НФ от позитивна до песимистична, после карта на страните, от които са публикували разкази. Проектът му се опитва да покрие различни медии – като се почне от традиционните книги и комикси и се стигне до не толкова традиционните – даже обекти, отпечатани с 3-Д принтери. Повечето от историите са италиански, но има и от Латвия, Зимбабве, Русия, Нигерия, Мексико, Гърция. Той доста емоционално попита публиката какво би било да живеем в свят с един ресторант – Макдоналдс, с един източник на кино – Холивуд и с една телевизия – МТВ. После се плесна по челото – ами ние живеем в такъв свят! Той иска да погледне зад големите рекламни плакати пред нас. Не иска начинаещи автори, а добрите писатели, тези, които са печелили всички награди в техните страни, но не са достъпни на английски. Те имат специален проект за китайска фантастика в Италия – книгата е напечатана на два езика. Финансирана е от китайското правителство.

Каза, че хора са го питали защо да четат примерно френска или испанска фантастика, какво е различното? Отговорът е, че разлика няма. Структурата на разказите може да е различна, но в края на краищата се свежда до това, че хората се събират и си разказват нещо, Колкото и да са различни ресторантите, се яде по един и същ начин, както и се чете по един и същ начин. Различно е само качеството и то не зависи от страната, от която произхожда книгата, или от вида на ресторанта.

Попитах го за кориците: илюстрациите и кориците им са си техни – те са ограничени финансово и той използва, че преподава в школа в Рим за рисуване на комикси и прави конкурси срер учениците си. Стреми се да избира колкото се може по-забележими корици.

Преводите не са професионални и затова той предпочита да издава къси разкази, не по-дълги от 20-30 страници.

В момента работят по китайския си проект, ще имат гости от Китай. Това е само един мост, но той се опитва да прокара и други. Евроконите са място, на което той търси таланти – събирайки къси разкази. Той се опитва да създаде пан-европейска мрежа от преводачи и автори. Това е bottom-up small-press проект.

Тъй като говореше за финансирането, аз взех думата и разказах за нашия неуспешен опит с кандидатстването за пари.

След доклада го хванах и си поговорихме, взех му електронната поща. Той издава главно чрез Амазон, за него това е печатница, издателство, разпространителска мрежа, агенция и всичко. Покрай този разговор закъснях за следващото събитие, но мисля, че си струваше.

Между 14:00 и 15:00 слушах панел за фензините. Панелът се ръководеше от швед – Wolf von Witting. Останалите бяха поляк, испанец и французин.

Шведът говори за историята на фандъма, той самият навлязъл във движението сравнително късно, в началото на седемдесетте. По него време в Германия са били публикувани стотици фензини. В Германия има организация: Fantastic library, която събира стари фензини; има и проект за сканиране на стари фензини, но сканирането означава разрязване.

През 60те години фензините са били мемографски, написани на ръка. Той каза, че в старите фензини има забележителни рисунки. Показа собствения си фензинн “Counter Clock” (http://efanzines.com/CounterClock/) – на английски, достъпен свободно в Интернет.

Разговорът се насочи някак си към Пери Родан. Дойде едiн руснак и каза, че е чел две книги за него на руски, шведът изненадващо мина на руски, стана голям майтап. Заговориха за продажбите, шведът каза, че само Библията се продава по-добре от Пери Родан. На което италианецът от предния панел отвърна, че това е фентъзи и не се брои. Пак настана голям смях. Комиксът за Пери Родан бил канцелиран в Щатите като заплаха за Американската издателска индустрия. Като бил на 18 г. шведът бил помолен да напише за статия за Пери Родан. Било голяма грешка, станал фен за цял живот.

Един немец от панелистите показа фензин “Exodus” от 1970-80-те. Прекъсват издаването през 1980 година и продължават през 2003 година, с по един брой на година.

В “Counterclock” номер 27 има фалшив репортаж от несъществуващ кон, който шведът се накани да чете, но преди това даде думата на поляка, който разказа как правят техните фензини – четат ги за корекции двама души, печатането е евтино, около 1.20-1.50 евро, и това е продажната цена. Те се опитват да направят фензина си качествен, но не са професионалисти и искат да останат евтини.

После разказаха за “The Enchanted Duplicator” (http://www.fanac.org/fanzines/Enchanted_Duplicator/Enchanted-00.html), в която героят предприема пътешествие изкачвайки планината на Инерцията, минават през полето на Обикновеното да достигнае до Златата кула, в която се намира омагьосаният Дупликатор. Изобщо диксусията в този момент е доста разхвърляна.

Най-накрая шведът мина към фалшивия репортаж за кон, уж проведен през 1950те години в Антверпен, Белгия. Написан във висок английски стил и звучи много сериозно, но всяка дума е бъзик. Обаче вътре има и сериозни размисли – фандъмът е среда за създаване на приятелство и гланцираните издания по-скоро отделят авторите на фензините от техните читатели; читателската база на подобни публикации е ограничена (шведът коментира, че това е било през 1950те години, сега е различно, това беше шега, разбира се). Малката циркулация отговаря на факта, че има около 200 активни фенове, и позволява да се превърне един фензин в лично писмо. Един от публиката подкрепи извода в статията и каза, че тя обяснява защо съвременният фендъм в Европа не се втурва да премине към Интернет, за разлика от американските фенове. Фензините са преди всичко средства за персонална комуникация и не е нужно да са идеални. “Exodus” в semi-prozine, някъде по средата между любителските фензини и професионалните списания.

Най-мълчаливият панелист беше Echard D. Marwitz, a германецът – неговото име е Rene Moreau – се обаждаше от време на време и говореше почти само на немски.

В същата стая след това – между 15:00 и 16:00 се състоя панел за Non-anglo-saxon SF literature: имаше четирима панелисти, един то които бе португалецът, който говори по-рано за тяхната НФ, един французин, Поер Петтан (?); французинът рекламираше отвън Ерокона в Амиенс през 2019 година.

Започнаха като се представиха. Французинът е писател и главен редактор на френското НФ списание “Галакси”, което е едно от двете най-важни жанрови списания във Франция. Той каза, че се чувства необичайно, защото сега той е в ролята на чужденец. Каза, че намираме фантастика навсякъде, включително в Индия; Русия, арабките страни, Китай, Япония и Африка. Според него французите са най-големите песимисти на света и дистопията им е любима. Той разказа за оплакванията на един китайски автор, който казал, че сега никой не чете НФ – преди продавали по един милион копия, а сега тиражите им спаднали до 400 хиляди.

Следващият панелист е от Белгия. Започнал да пише през 1970-те, превеждал сам разказите си на френски. До сега има стотина разказа, публикувани на 44 езика. Има разкази в списанието за фантастика с най-голям тираж – китайскиото SF World.

Трети е португалецът от по-предната лекция. В Португалия пазарът е доминиран от английски автори. Португалците публикуват предимно къси разкази. Португалските автори, които искат да се издават навън, трябва да пишат на английски.

Последният панелист е испанец. Пише фантастика и други жанрове, но дори и тогава включва фантастични елементи. Той смята, че разделянето на англоезична и не-англоезична НФ е изкуствено.

Някой от публиката се обади, че делението във всяка страна по-скоро е на чужда и местна фантастика.

Испанецът каза, че според него делението е по линия на технологично развитите страни, в които технологиите се създават и страните, в които технологиите се “донасят”. Някой от публиката не се съгласи и започна хаос.

Прашкевич се обади и каза, че преводите на неанглийски автори в Украйна са лоши и не се публикуват най-добрите авторе (мое предположение е, че това става заради по-скъпи права на по-добрите автори).

Французинът каза как избира какво да публикува – той самият чете, или иска от преводачите да му препоръчат добри разкази.

Аз се изказах и отбелязах следното: първо, има обективна бариера пред преводите, спрямо “родната” англоезична литература, и това е допълнителната цена на превода. Второ, американо-английската фантастика е самодостатъчен пазар, ние често третираме тази фантастика като монолитна, но тя предлага голямо разнообразие и може да задоволи практически всичко, което читателите търсят. Трето, има проблем с нивото на писателите от малките страни – поради малките пазари те не могат да се издуржат с писане и трябва да имат друга професия, което банално им пставя малко време за писане, а хора с талант се насочват към други професии, защото в писането няма бъдеще. Приведох и онази идея, че човек трябва да напише милион думи за да стане добър писател, но това е трудно, ако трябва да работи и нещо друго.

Един французин от публиката посочи, че английският е универсален език: във Франция има два вида фенове – тези, които знаят английски, и тези, които искат да го научат; няма френски фенове, които искат да научат испански или руски. Последният превод на Лем на френски е от 1989 г. и от тогава не е издадено нищо ново от него (Лем разбира се е починал и не пише нови неща, но от думите на французина се подразбираше, че не всичко от Лем е издадено на френски).

Накрая аз забелязах, че в залата няма почти нито един англосаксонец.

Предид а се разпръснем един съсед ми показа “около света за 80 разказа”, където имам разказ и най-после си видях името в немска книга.

Между панелилте на няколко пъти Генерала ме замъква навън за да пуши и да си бъбрим. Срамота е, че трябва да се срещнем чак тук в Германия за да можем да си поприказваме на спокойствие, но по-добре че стана така. Докато тичах навън-навътре успях да купя за децата една дребна книжка с фентъзи рооман, писан от немска тинейджърка.

От 16:00 до 17:00 слушах доклад за романа “На две планети”, от Курд Ласвиц. Първото му издание е двутомник; Ласвиц има и множество сборници с разкази и няколко романа. През 2008 година са издадени пълните му събрани съчинения – преброих на снимката 22 тома (надявам се да не греша). Последните два са библиография и биография.

През 1897 излизат няколко важни книги – “Войната на световете” на Уелс и “Леденият свят” (после проверих – английското заглавие е “Антарктическа мистерия”) на Жул Верн. Романът на Ласвиц е най-философският от трите. Книгите поставят началото на много трендове в НФ: като се почне от космически станции, и се стигне до използване на слънчевата енергия чрез слънчеви електроцентрали в пустините.

Романът започва с това как немска експедиция приближава полюса. Тя включва астроном и известен полярен изследовател. Те са изненадани да открият море и умерен климат близо до полюса, и откриват странна инсталация. Балонът е приземен от някаква необяснима сила. Хората не могат да дишат и припадат. Показа репродукции на първите няколко страници от ръкописа, илюстрации от различни издания. Участниците в експедицията се събуждат в луксозно жилище и виждат непознати хора, но не много по-големи от хората. Те се оказват марсианци, които от известно време са осъществили контакт с ескимосите. за щастие един от членовете на експедицията говори инуит и така земляните и марсианците комуникират.

Марсианците се чувстват зле в земните условия, но имат средства да променят гравитацията. По някаква причина могат да кацат на Земата само на полюсите. И на двата полюса имат бази, а над тях се намират космическите им станции. Марсианската база е нова. За пръв път марсианците се опитали да дойдат до Земята преди едно поколение, но тогавашната им експедиция загинала.

Хората изненадващо намират в багажа си немско-марсиански речник. Оказва се, че спонсорът на експедицията е син на ръководителя на предната марсианска експедиция, който е оцелял и е направил състояние в Германия с марсианските си технологии Единия от хората започва афера с марсианка и не вижда опасност в това. Но друг иска да избяга и да предупреди човечеството. Единият от хората заминава за Марс, а другият е решено да бъде върнат в Германия. Обаче се скарват – марсианският дирижабъл попада на британски разрушител и започва битка между тях. Станцията на северния полюс е евакуирана за зимата. На всичко отгоре е разпадат и личните отношения на някои от замесените двойки.

Марсианците постепенно се разочароват от хората и започват да смятат, че със Земята може да се говори само от позиция на силата. Искат репарации от Англичаните, и да бъдат признати за доминираща сила на полюсите. Започва война, очаквано Англия губи. Марсианците се надяват това да е последният им сблъсък със земната безмислена политика, но веднага след разпадането на Британската империя започват ред малки войни. В края на краищата марсианците обявяват протекторат над Земята.

Действието във втората част от романа се развива няколко години по-късно. Окупацията на Земята е трудна за всички. В началото оптимистичното гледище е, че образованието ще поправи хората. Но само някой хора получават единствено технически познания. Марсианците започват да строят слънчеви електроцентрали в пустините. Постепенно марсианците се превръщат в master race, а хората – в slave race. Марсианците все повече заприличват на офицери от немските окупационни части в немските колонии.

Американците са построили тайно флот за борба с марсианците и разрушават космическите станции, без които не могат да кацат на Земята. В края на краищата и на Земята и на Марс идват на власт по-умерени правителства.

Обществото на марсианците е интересно. Там има свободна любов, която е точно толкова социално приемлива, колкото и брака. Всички имат право на глас, включително жените. Освен да контролират гравитацията, Марсианците могат да управляват химичните реакции от разстояние и имат устройство, което позволява да се вижда миналото.

Второто издание на книгата от 1898 е chapbook – сериализирано издание, който излиза всяка седмица. След Втората световна война до 1979 година изданията все са адаптирани и съкратени – първото издание е около 1000 страници, а адаптираните са по стотина-двеста. Единственото американско издание от 1971 година също е адаптирано; адаптацията е на Ерих Ласвиц, сина на Курд Ласвиц. През 1997 година излиза пълно анотирано издание. Един от публиката стана и каза, че това е било за 100-годишнината на романа и лекторът показа следващия слайд, на който имаше снимка на човека от публиката от това награждаване през 1997 година, когато наградата е била дадена за анотациите на това издание. Наградата се дава ежегодно от 1980 година за най-добър роман, за превод, за филм, за преведени произведения, какво и в други категории. При организирането на наградата е имало спор дали да я кръстят на Курд Ласвиц или на Ханс Доминик, но той като писател не е бил толкова добър колкото Ласвиц. А националната наградата за НФ в ГДР е била кръстена със заглавието на разказ от Ласвиц.

Някой от публиката попита дали все още си струва да се чете романа за удоволствие, т.е. ако човек не е мотивиран от изследователски цели. Друг от публиката отговори, че Ласвиц е хуманист, има сложни герои, моделирани от истинския живот, които имат етични и морални проблеми. Освен това той е бил популяризатор на науката и дори теоретик на фантастиката. Интересни са различните форми на управление, което марсианците имат – демокрации, просветени монархии. Също така има универсално законодателство, т.е. едни и същи закони действат в целия Марс. Ласвиц е бил популярен – някой негови есета са публикувани във вестниците. Той става особено популярен след първата св. война. Адаптираните издания най=често премахват дългите философски части. Никога не е планирано да се направи филм, но по книгата има радиопиеса.

Питах стоящите край мен кой е съвременният немски Ласвиц и те ми препоръчаха Herbert W. Franke, макар че той е писал главно през 1970те години; сега е на 90 години не пише повече.

Пак в същата зала от 17:00 до 18:00 имаше лекция за фантастично кино на ГДР. Лектотът Karsten Kruschel пусна няколко доста дълги фрагмента.

Той започна с “Първият космически кораб на Венера”. Аз го бях споменал в моята лекция и Крушел дойде да си поговорим за тоа след моята лекция. Филм-катастрофа, доколкото това може да се каже за филм направен в социалистическа държава. Сивото вещество, което напада космонавтите във филма, е лепило. В спомените си режисьорът казва, че цялата продукция на ГДР от лепило през тази година е била използвана за филма и лепилото от магазините изчезнало. Флмът няма музика, само електронен шум.

Вторият филм беше “Еуломеа” (1972). Той започва с морзов сигнал от далечна част на космоса. Група младежи искат да изследват, но ръководството им забранява. Накрая младежите открадват космически кораб и все пак отиват. Във филма играе български актьор – Иван Андонов, България е спомената като една от страните-създатели. След време спасителна група намира откраднатите кораби, но те отказват да бъдат спасени. За пръв път в световното кино (това е преди Звездни войни и др.) космическият кораб е показан мръсен! Филмът споменава закони за роботи. В края на филма героят ма Иван Андонов се жертва, заминавайки с флота на полет без завръщане към друга звезда.

Третият филм беше “Прахът на звездите” (In the Dust of the Stars; 1976): той започва с тайствени сигнали (това изглежда е запазена марка на източногерманското кино), които са вик за помощ от друга планета. Интересно, че Земята дори не е спомената в целия филм. Изпратен е спасителен кораб, но при кацането той е атакуван с радиоимпулс и е свален.

Местните казват, че сигналът е тест, никой не е изпращал зов за помощ. Гостите са поканени на парти за да се коригира неразбирателството, но местните използват психотропни средства за да манипулират паметта на космонавтите от спасителната експедиция. Накрая се оказва, че сигналът за помощ е изпратен от местните аборигени, а “домакните” са всъщност колонизатори, които ги подтискат. Снимките сред природата са правени е Румъния. Експедицията заминава, но семената на революцията са посети.

Вечерта, в една от залите в мазето филмите щели да бъдат показани изцяло, но аз пропуснах.

В 18:00 започна церемонията по раздаването на наградите Еврокон. Гласуването е било по-рано сутринта на закрита сесия, но аз не бях делегат и не участвах в нея.

– Курт Сиодмак награда за ТВ сериал: дадени са били 124 гласа през Интернет и 50 на еврокона: 3 място с 8.6% си поделиха “The Expanse” и “Person of interest; 2 място получи no award” в 9.2%, и победите “Dr. Who” с 36%; Докторът печели за трета поредна година, направи хеттрик.

– Курт Сиодмак награда за филм: 3 място в 9.8% за “Star Trek Beyond”, 2 място със 17.2% за “Roguie One”, и първо място с 48.8% спечели “The Arrival“.

Теглиха жребий за наградата за гласуващите – на двама души, един от гласувалите през Интернет и един от гласувалите тук се падна по една книга.

Обявиха, че Белфаст избран за домакин на по-следващия Еврокон.

След това раздадоха наградите. Не можах да запиша всички имената, затова в повечето случаи карам по страни (добавих имената впоследствие):

– награда за дебют – получиха я автоматично всички номинирани: Алексей Шеин (Белорусия), Александр Цонков-Лостов (България), Hanus Sainer (Чехия), Romain Lucazeau (Франция), Sarah Marie Griffin (Ирландия), Emanuela Valentini (Италия), Doina Roman (Румъния), К. Терина (Русия), Miro Svercel (Словакия), David Luna (Испания), Наталья Савчук (Украйна)
– награда за роман: Peadar O Guilin, за “The Call” (Ирландия)
– илюстратор: Juan Miguel Aguilera (Испания)
– best fenzin: “CounterClock” (Швеция)
– best internnet publication: diezukunft.de (Германия)
– best work of children: Наталья Щерба за “Часодеи” (Украиня)
– best dramatic presentation – “Boy 7” (Германия)
– hall fo fame:
— best author: Datio Tonani (Италия)
— best artist: двама победители, Aurelien Police (Франция), Judith Clute (Великобритания)
— best publisher: Tracus Arte (Румъния)
— best magazine: “Supersonic” (Испания)
— best translatior: Наталия Осояну (Русия)
— best promoter: Ian Watson (UK) той идваше да взема испанските награди и благодареше на испански, но сега произнесе реч на английски и каза, че обикновено е писател, но от много време има силна връзка в фендъма и много се радва.
— Europen Grand Master: Зоран Живкович (Сърбия)

Генерала пак направи опит да ме замъкне в пушилнята, и почти щеше да успее, ако точно тогава имаше и среща с Ешбах и аз се отбих да се запозная с него. Той тъкмо си тръгваше, но се задържа са си поговорим. Оказа се, че “Тъкачите” са излезли на английски с голяма помощ на Орсън Скот Кард. Книгата не е била голям търговски успех, поради което той не очаква “Quest” да също да бъде преведена. Пожелах му успех и се разделихме.

После отидохме с Генерала да вечеряме в един близък ресторант, където хапнахме по някакви местни аналози на тортили за около час и се върнахме при Ерик Симон на лаф мохабет в залата на кон-а. Питах Чарлс Щрос дали ще пише пак за Фрея – героинята от “Saturn’s Children” – и за мое най-дълбоко съжаление отговорът беше отрицателен – започвал нова серия космическа опера – тази, от която вчера го слушах как чете монолога на главния злодей. Със Симон и една австрийска писателка, която се оказа биоложка по образование, си поговорихме за Пол Макаули – за него стана дума защото ти той е биолог; с Бобъсна обсъдихме Робърт Сойер – те двамата са си кореспондирали преди време.

Малко след 22:00 поех към хотела – 15 минути бързо ходене, по вече познатия път, но без пред мен да се появи някакъв заек, както снощи, в 22:30 се изправих пред вратата на стаята си, която упорито не искаше да се отвори. Налови се да ми правят нова карта, и даже това не помогна, но с блага дума и со малце кютек всяка врата се отваря в края на краищата.

Три часа и половина по-късно приключих тази статия. Утре е последния ден на кон-а.

1 Comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

Гласувайте преди 24.06.2014 за българските номинации за наградите на Еврокон 2014 (Vote before 24.06.2014 for the Bulgarian Nominations for the Eurocon 2014 awards)


Страница за гласуване (Voting site): http://scifi.bg/eurocon2014-step2/

Еврокон 2014 (Eurokon 2014): http://www.shamrokon.ie/

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction