Tag Archives: New Yorker

Aspic – a short story by the Russian writer Tatyana Tolstaya in New Yorker


The stories in New Yorker rarely disappoint me, and given a chance I try to read them. It doesn’t happen often, unless a flu confines me to bed at the right moment and in the right time. This was the case last week when a Jan 25, 2016 issue of the magazine found its way into my hands. The name of the author grabbed my attention – Tatyana Tolstaya. Slavic writers are not frequent guest on its pages, and I was curious to read it.

It is a short story by the standards of New Yorker – a single page, about thousand words. It follows a woman as she prepares a traditional Russian dish – aspic. The first half takes place at the market where dead animals are chopped, the second – in her home where she prepares the dish. This is not a real spoiler – the story line hardly matters here. In fact, Aspic is as much a story as it is a mood pastiche of hopelessness. The death motive dominates the first half, despair and frustration dominate the second. It is beautifully written and I dare to say it is very well translated, but it pours on the reader so much sorrow, that we are fortunate it is such a short piece. Perhaps, because it is so easy to relate to the character, and it is easy to translate her feeling to any environment – it doesn’t matter if we are talking about a house wife burdened by everyday chores or a successful and ruthless corporate lower (just like the lead character from the Korean movie Wonderful Nightmare that I saw a couple of days ago on the flight from Europe). The Aspic translates with great power the feeling of being caught in a hamster wheel, in a run that will never end.

Clearly, Tolstaya touches the audiences, but this is not a peasant and uplifting experience. Her story is part of the sad dystopian trend, that is becoming increasingly common across the modern mainstream and various genres. Coming from a modern Slavic writer, it reinforces further the popular perception that the Eastern European literature is dark and gloomy. Still, I recommend it – I may not agree with the character or may not accept the idea, but the story has a point and makes it convincingly.

Advertisements

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, литература, Literature, ревюта на книги

Статия за Георги Господинов в New Yorker / New Yorker featured the Bulgarian writer Georgi Gospodinov


The Bulgarian Sadness of Georgi Gospodinov: http://www.newyorker.com/books/page-turner/the-bulgarian-sadness-of-georgi-gospodinov?mbid=nl_042015_Daily&CNDID=22704512&mbid=nl_042015_Daily&CNDID=22704512&spMailingID=7677341&spUserID=ODYzOTMwNzczNjMS1&spJobID=661914346&spReportId=NjYxOTE0MzQ2S0

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, литература, Literature, ревюта на книги

Къде отивало нашето вино или неуговорени срещи с България


I watched “Cops” on television while I ate and sipped a glass or two of Bulgarian Cabernet. The wine made me feel sophisticated.
But, once the excitement of lightning the ancients stove with a match had worn off, I discovered the aching hunger-unconquerable by even the largest plate of spaghetti and entire bottles of Communist reds-that is peculiar to eating too often alone.

Вечерта на един топъл ден, в началото на чилийската есен на 2003 година, аз се озовах на остров Пасха. Учудващо, той принадлежи на Чили – навярно по времето, когато тази малка страна се е сдобила с него, той е бил напълно разорен с общите усилия на пирати, овцевъди и търговци на роби. Четиридневното посещение там заслужава свой собствен пространен разказ, но сега се сещам за една случайна среща в чашата на вулкана Рано Рараку, където попаднах на двойка млади германци. Заприказвахме се, и от дума на дума се оказа, че имаме общи приятели и после разговорът смени посоката – не помня по какъв повод отбелязах, че те, където и да отидат, винаги попадат на нещо, произведено в страната им – от химикалки до автомобили. А аз твърде рядко срещам дори бегло споменаване на България.

Точно сега е обратното – човек не може да се обърне без да чуе или прочете за България. Снимка от атентата срещу Ахмед Доган се мъдри на челно място в страницата на БиБиСи. Върви обяснявай, че става дума за предизборна политическа бурлеска. Преди десет години не можех да си представя, че че гледам през Интернет българска телевизия, ще слушам on-line джаз от радиостанцията на Софийския университет, и ще мога чета повече вестници, отколкото ми се иска. Тогава споменаванията на България се свеждаха до някоя снимка на нашенски мафиоти в Ню Йорк Таймс или припомняне на атентата срещу Папата.

Именно за това се зарадвах толкова много на цитата, с който започвам настоящото си писание. Попаднах на него в разказ-миниатюра, публикуван в броя на моето любимо списание New Yorker от 3.12.2012. Според представянето на автора Тони Ърли (Tony Earley) в началото на списанието, той е професор по английска литература в университета Вандербилт, в Нашвил, и пише къси разкази. А според Уикипедията, Ърли е роден през 1961 година и е издал четири книги.

Разказът в New Yorker се казва Nighhawk (буквално – Нощен сокол, но се употребява и в смисъл на нощен хищник; в контекста на разказа навярно заглавието е иронично) и е умерено запомняща се история за младеж, който цял живот е разчитал на майка си и баба си да му готвят и да го хранят, и изпада в криза, когато се озовава сам в чужд град докато прави аспирантура, и трябва да се грижи сам за себе си. Но той не е разглезено мамино синче, неспособно да си приготви един сандвич. Неговата кулинарна криза е алегория за самотата. Историята има щастлив край – той се връща в родното си място за да се ожени и деветнадесет години по-късно, докато вечеря със съпругата си и с двете си дъщери, си мисли, че всеки полугладен (чети самотен) аспирант би му завидял. Българското каберне, споменато в цитата по-нагоре, е от самотния му аспирантски период.

Този разказ неочаквано ме върна петнадесет години назад, когато подобни срещи с думата България бяха рядкост; и ми напомни, че даже в по време на студената Война, когато за западняците ние сме били едно от плашилата зад желязната завеса, от време на време се е споменавало и нещо хубаво за страната ни. Пък и сега, България за чужденците не е свързана само с разобличителните статии за зверствата в българските детски домове, а и с театъра на Теди Москов.

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, литература, Literature, Tony Earley