Преди около четвърт век в несъществуващата днес книжарница Waldenbooks (което показва, че не само в България книжарниците изчезват), във все още съществуващия Tucson Mall, попаднах на чудесно синьо-зелено томче с твърда подвързия: http://www.eastonfranklinbooks.com/images/Tinker_Tailor_Soldier_Spy_by_John_Le_Carre.JPG
Попаднах случайно – книгата беше поставена сред намаленитеа, а за студент като мен думата „намаление“ имаше инстинктивна притегателна стойност. Освен това името на автора ми беше познато – в Българя още през 1992 г. се беше появило евтино издание на „Малката барабанчица“ (а както разбрах наскоро, през 1972 г. е бил издаден и романът му „Един малък град в Германия“). Тръгнах си от книжарницата с чудесно издание на „Tinker, Taylor, Soldier, Spy“ от 1988 г. – въпросната синьо-зелена книга – от поредицата „Franklin Library – Masterpieces of Mystery“. Но не само с нея – на масата с намаленията открих и Ipcress Files от същата поредица от Лен Дейтън, когото знаех от алтернативноисторическата SS-GB.
Tinker-ът, който се появи на български като „Дама, поп, асо, шпионин“ през 2013 г., не беше като никоя друга шпионска или криминална книга, която бях чел преди това. Тя и екранизациите ѝ са толкова известни, че едва ли ще издам голяма тайна, ако кажа, че авторът още в началото казва на читателя в прав текст кой е убиецът/шпионинът. И на следващата страница го накарва да се усъмни в правотата си, и да махне с ръка: „Това е невъзможно!“ Но три страници по-нататък да си каже: „Не, няма как, той е!“ И после пак да се усъмни.. И така – до края на книгата. Геният на Льо Каре (https://en.wikipedia.org/wiki/John_le_Carr%C3%A9) беше в умението да създава и поддържа напрежение с чисто психологически средства за разлика от острите сюжетни ходове на други автори, като Ян Флеминг, например. Преди това на нещо подобно бях попадал само при Греъм Грийн, чийто прекрасен и трагичен роман „Човешки фактор“ бях прочел в превод на руски едно десетилетие по-рано.
Широко известно е, че самият льо Каре е бил професионален шпионин – работил е за MI5, докато друг известен негов колега и донякъде литератор (заради „Моята тайна войа“) – Ким Филби не слага край на кариерата му, като издава личността му на съветското разузнаване. Льо Каре е псевдоним – истинското име на писателя е Дейвир Корнуел. Наложило му се е да използва псевдоним, защото е започнал да пише още докато е работил в MI5, a правилата на организацията са изисквали писането на книги да не се извършва под истинското име на служителя. Според статии в пресата льо Каре дори е трябвало да иска разрешение от работодателите си за публикациите (поздрав на Михаил Любимов и неговия роман „И адът го следваше“), но това не е било проблем, защото всичко е било измислица. Обаче според градската легенда, постепенно бившите колеги на льо кае са възприели жаргона, който той създава в книгите си. Art imitating life imitating art…
Възниква въпроса доколко Джордж Смайли, главният герой в няколо то романите на льо Каре, е alter ego на своя създател. Стриува си да се прочете биографията му, но главното са неговите романи. Той не се ограничаваше с шпионските романи – след края на студентата война преоткри себе си като критик на големите фармацевтични компании, безскрупулно изпробващи новите си лекарства върху бедните африканци, на руската мафия и на тероризма. Но в последните си книги се върна към основната си тема с „Our Kind of Traitor“, „A Legacy of Spies“ и „Agent Running in the Field“.
Неповторимият стил на Льо Каре е намерил отражение и в българския шпионски (или разузнавачески, както казвахме преди) жанр: поне що се отнася до цинизма в романите на Богомил Райнов от поредицата за Емил Боев и по психологизма – в игралния филм „Игрек 17“ (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B3%D1%80%D0%B5%D0%BA_17; горещо го препоръчвам!) от 1973 г. Сценарият на филма е написан от Асен Георгиев и Иван Охридски. Охридски също е човек от професията – колега на льо Каре. Защо ли толкова много шпиони са станали известни писатели? Нуждата от развито въображение ли свързва двете професии или дълбокото разбиране на човешката психология? Може само да предполагаме… Главните роли във филма се изпълняват от чудесните български актьори Иван Кондов и Явор Милушев.
Льо Каре пишеше до скоро и смъртта му е голяма загуба за жанра и за литературата въобще, защото ни предлагаше един смислен, задълбочен и едновременно цинично-трагичен поглед към света. Завиждам на читателите, на които им предстои да го открият.
Valentin D. Ivanov 
