Tag Archives: твърда фантастика

Интервю с Грегъри Бенфорд / Inetrview with Gregory Benford


Юлия Новакова интервюира автора и учения Грегъри Бенфорд за роляата на научната фантастика в преподаването на природни науки, за шанса да има живот на Марс и за общуването през огромни бездни на пространство и време…

Julie Nováková interviews author and scientist Gregory Benford about the role of science fiction in STEM education, chances of life on Mars, communication across great gaps in distance and time…

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, литература, наука, научна фантастика, Literature, science, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 6


Шеста част, в която прозвучават изстрели в зоната на течната вода

Междинната станция ги посрещна със скреж по пода, който скърцаше под натиска на магнитните им обувки. Косьо изчака да затихнат вибрациите и отвори шлема на скафандъра си.

– Добре дошли на Леонида, в системата на ЕН две хиляди шестстотин петдесет и едно! – в дробовете му нахлу леден въздух. – Ох, тука някой пак е икономисвал.

– Сега ще включим топлото, – обади се Софиянски и се наведе над пулта за управление. – Да, икономисвали са и от тока, и от водата.

– Нищо ли не е останало? – попита Калоянов.

– Някакви си тридесетина литра. Трябва да кажем на Николов да се оплаче. Братушките винаги ни оставят на сухо.

– Знаете ли оня виц – намеси се Стойчев, – дето токът и водата се срещнали на стълбите…

– Знаем! – прекъсна го Шеритов, и го изгледа продължително. Аспирантът не се беше усетил, че такива неща не се разправят пред журналистка, и то от „Работническо Дело“. Същата мисъл навярно споходи и останалите, защото четиримата мъже едновременно се огледаха да видят какво прави Диманова. Тя се взираше през илюминатора в огромния диск на гигантската планета, около която обикаляше Луната, върху чиято повърхност се намираше промеждутъчната станция.

Тишината я накара да се обърне към тях.

– Прилича на Юпитер! И е толкова близо…

– Наистина е близо, но няма нищо общо с Юпитер – усмихна се Тахънджиев, – който е газов гигант и се състои най-вече от метан. А Велека, както я нарекохме, – той вдигна ръка към синия кръг, който изпълваше илюминатора, – е воден гигант. Под облаците има океан от обикновена вода. С континенти, острови, пясъчни плажове и дори корали.

– Живи? – изуми се журналистката.

– Абсолютно. Но са съвсем безвредни и безопасни за нас, защото биологията на Велека е основана на силиций. Пясъчен живот, изключително бавен. Съдете сама, планетата е поне на осем милиарда години, а най-сложното нещо до което е стигнала тукашната еволюция е аналог на нашите безгръбначни. Навиват на спирали и приличат на черупки от рапани.

– Вие били ли сте там?

– И там, и на другите два спътника: Ружена и Владислава…

– Другарко Диманова – намеси се в разговора им Калоянов, – разбирам, че имате много въпроси, но ни предстои преход към основната цел на експедицията. Експедиционният ни прозорец е дълъг само осем часа и половина, и ако искаме да изпълним програмата, трябва да побързаме.

– Извинете – сконфузи се софиянката. – Но е толкова интересно.

– Обещавам като се върнем да отговоря на всичките ви въпроси. А сега ще ви моля да помогнете на Иван и на Стефан да пренесат една трета от нашите запаси в станцията. Владо, Дончо, вие се заемете с астрономическата триангулация. Имате половин час, след което продължаваме към ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем. И не забравяйте, че силата на тежестта тук е осемдесет и девет процента от нормалната! Разликата може да не е голяма, но трябва време докато се свикне.

Групата се преобрази за миг, движенията на всички станаха забързани и целенасочени. Косьо им се полюбува за няколко минути преди да седне пред пулта и да се захване с описание на действията на експедицията в дневника на станцията. Новото занимание го накара да сбръчи вежди и да въздъхне. Кой можеше да предположи че усвояването на космоса ще включва толкова много писане? Обаче той беше сред авторите на документацията по техника на безопасност за експедиционната служба и нямаше на кого да се оплаква. С разума си разбираше, че воденето на подробна документация с многократно дублиране може по-късно да спаси нечий живот, но до сега не бяха губили човек при излизанията и беше трудно да убеждава останалите, и дори себе си, от нуждата всеки път да се изписват безкрайни страници с наблюдения, който обхващат всичко – от цвета на скалите в околностите на базата до настроението екипажа. Пътуванията в космоса с телепортаторите се оказаха по-безопасни от класическата космонавтика, която до сега беше отнела четири живота по време на полети, и един господ знае още колко при подготовката им. На телепортите не им трябваха хиляди тонове взривоопасно гориво, те не зависеха от капризите на електрониката в системите за управление, да не говорим за метеорологичните условия по време на старт. Всичко, от което имаше нужда един телепорт, беше малък органичен кристал, способен да управлява формата на вълновата функция на атомите в решетката си. И енергията на средно голяма атомна електроцентрала.

Софиянски и Тахънджиев тропаха в шлюзовата камера. Ниската сила на тежеста им помогна да изнесат скоро телескопа навън. А Диманова, аспирантът и капитанът от ДС прехвърляха пакети със суха храна от кабината в склада на станцията.

– Не ви ли дадоха да прочетете отчетите на предишните експедиции? – Стойчев издебна момент, когато двамата с журналистката останаха сами.

– Дадоха ми, но само извадки, и те бяха пълни с астрономически данни за маси, плътности и скорости. На мен тези работи нищо не ми говорят – призна си „Просто Цецка“. – А вие наистина ли сте слизали на планетата? Дали няма начин да се отбием? Съвсем за малко.

Младият геолог не можа да сдържи усмивката си.

– За ходене сме ходили, и дори не веднъж. За съжаление този път едва ли ще може. Помните ли какво каза нашият началник за прозореца на експедицията?

– Да, аз тъкмо се канех да питам…

– Работата е там, че точката на излизане може да се намира само по лъча на зрение. – Той прочете нов въпрос в изражението на лицето ѝ. – Иначе казано, точката на излизане трябва да е в зоната на пряка видимост. Ако между нас и целта ни има звезда или планета, дори да е нашата собствена, не можем да стигнем направо до където искаме. Свързано е с изкривяването на пространството от масата на това тяло. Така че трябва да направим един скок настрани и да я заобиколим и да се преместим в точка, от която се вижда целта. Представете си, че ако пред нас има стена, да я заобиколим за да погледнем какво се намира зад нея. Същото е и със Земята, не можем да излезем до звезда, която се намира от другата ѝ страна. Но Земята се върти, звездите изгряват и залязват, значи трябва да се избере момент, когато целта ни е над хоризонта.

Диманова кимна, макар и с известно закъснение. Окуражен, Стойчев си пое въздух и продължи.

– Звездата, около която обикаля Велека, се намира в зоната на пряката видимост от нашето мило градче само за около девет часа. В плана на експедицията е предвиден тридесет минутен запас, затова шефът каза, че прозорецът на експедицията ни е осем часа и половина. Ако не се върнем преди те да са изтекли, трябва да чакаме десетина часа, докато нашата звезда изгрее от България, или в краен случай, да се опитаме да се свържем с една от съветските плавгрупи в Атлантика. Обаче за да ни приберат, те първо трябва да се пристрелят, а за това ще удвои енергията, изразходвана за цялата експедиция. Без да броим, че не изглежда добре за нашето участие в програмата, ако трябва да ни спасяват.

– А колко ток отива за едно излизане? – попита журналистката.

– Колкото София изразходва средно за четири дни. Изследването на Галактиката е скъпо удоволствие.

– Разбирам – кимна тя. – Но какви неща откривате!

– Стараем се – почервеня младежът и сякаш случайно я хвана за ръката. Обикновено той докосваше събеседничките си толкова нежно, че те потреперваха, но през скафандъра не беше същото и сега Диманова само се усмихна с разбиране и леко се отдръпна. Аспирантът се престори, че не забелязва реакцията ѝ. И продължи. – Например, миналата седмица ми се случи нещо зашеметяващо. Нали знаете, аз съм геолог и моята работа в експедицията е да търся находища на редки елементи. Разбира се, когато не ходя за вода, – той вдигна пластмасовите туби, които висяха в ръцете му…

Журналистката му се усмихна окуражаващо и той понечи да продължи, когато пред тях се появи Косьо.

– Как върви?

– Добре, другарю Калоянов – рапортува по военно Ваньо. – Останаха още две туби и една каса с консерви.

– Поправка, само две туби. Ето ги консервите – намеси се Шеритов, който току що идваше от кабината. – Нашите физици готови ли са?

Вместо отговор Калоянов натисна бутона на радиостанцията си. От слушалките в шлема му се дочу пукот.

– Четвърти и пети, чувате ли ме? – попита Косьо.

– Четвърти и пети – през шума не можеше да се разбере дали говори Дончо или Владо. – Прибираме се след десет минути. Само още две измервания…

– Нямате десет минути. Да сте се прибрали след пет. Нека да остане нещо и за другия път.

– Разбрано.

– Да не забравите да оставите и една четвърт от патроните. Аз започвам предстартовата подготовка – каза Калоянов. – Елате в контролната зала като приключите.

Диманова изчака той да се отдалечи и продължи да разпитва аспиранта.

– А какво мерят те?

– Астрометрия. Това е дял от астрономията, който се занимава с определяне положенията на звездите на небето. Ама с много голяма точност. После по тези измервания ще определят орбитата на Велека за да можем да излизаме до тук с по-малко поправки. Нали разбирате, така се пести енергия. Ама това са рутинни работи, нека да ви кажа какво отрихме миналата седмица…

Той продължи да ѝ говори, докато не приключиха с товаро-разтоварните работи. После всички се събраха в центъра на базата при Калоянов, който добави още няколко изречения за дейността им през последния час в дневника и обяви петминутна почивка. Журналистката веднага се залепи до илюминатора, а капитанът придърпа началника на експедицията в далечния ъгъл.

– Отиваме в нова система, добре е да сме готови за всичко. Няма да е зле да извадим автоматите от оръжейната.

Косьо се намръщи.

– Вече си представям как се изсипваме с калашниците пред някакви зелени аборигени и започваме да сеем огън и жупел сред тях, а после купуваме земята им за три брадви и две шепи мъниста.

Шеритов игнорира репликата му.

– Освен това – той посочи с поглед Диманова, – тя е с нас.

– Точно заради нея е по-добре да не се правим на междузвездни завоеватели. Бедна ти е фантазията какво ще напише.

– Сигурен съм, че в статията ѝ дума няма да става за оръжие. Ние идваме с мир и всичко останало.

– Не говоря за статията ѝ, а за доклада, който ще изправи в ЦК. Тя е техен човек. Не чуваше ли как изцеждаше Стойчев докато разнасяхте провизии? Хиляди пъти по-добре ще е да ни разсекретят и веднъж за винаги да свърши тази проклета игра на шпиони.

– Чух. Но щом са изпратили съвсем външен човек, значи решението вече е взето. Едва ли нейният доклад ще има силата да обърне проекторезолюция на ЦК. Единствената опасност е, ако по някаква причина тя не се върне. Точно затова настоявам да сме въоръжени при това излизане.

– Добре – въздъхна Калоянов. – Но без никакви излишества. Автоматите в положение през рамо.

– Не си забравил строевия устав! – усмихна се капитанът.

– Как ще го забрава като чичо ми му е редактор.

– Сериозно?

– Няма майтап, той работи във Военно издателство. Остави сега устава, не искам да се правим на герои, и без друго ако срещнем развита цивилизация, която е излязла в космоса, едва ли ще имаме шанс с нашите пушкала. Спомни си от къде идват обектите.

Шеритов кимна. Технологията, с която беше построен извънземния космически кораб, изровен от квадрат петдесет и едно до село Царичина, надминаваше всичко постигнато от човечеството не с десетилетия, а с векове. Никой не знаеше дали той е пристигнал от другия край на нашата Галактика или е построен в митичната Атлантида. А имаше и историци, които настояваха, че е тракийски. Единственият безспорен факт идеше от стратиграфския анализ, който показа, че корабът е престоял погребан в земята под Царичинското поле поне десет хиляди години. По мащабите на Вселената това е нищожно късо време, но за една цивилизация е истинска вечност. За толкова време човечеството се е развило от родово-общинен строй до кацане на Луната. Ако преди сто века някой е можел да се телепортира, какво ли умее да прави сега?

– Готовност за излизане след три минути! – обяви Косьо.

Членовете на експедицията забързаха към кабината. Владо и Стефан затвориха люка с шестдесет секунди запас. Ключовете на таблото щракаха, големият часовник цъкаше.

Ваньо многозначително погледна Диманова и почука с пръста на ръкавицата по шлема си. Тя кимна и затвори забралото с едно движение.

– Десет – започна да брои Калоянов. – Херметизирайте скафандрите! Осем, седем, шест…

Подът под краката им се разтресе. На три светнаха зелените лампите, които сигнализираха готовност за излизане.

– … Две, едно, поехали!

Вибрациите се усилиха, винкелите и гофрираното желязо започнаха да стенат. Магнитните обувки на Диманова, която се беше подпряла на стената, не издържаха и тя излетя към тавана. Слушалките в шлема на Косьо донесоха до ушите му болезнения ѝ вик.

Лявата стена започна да свети в бяло.

– Завърти ни! Завърти ни веднага! – извика Тахънджиев. – Обстрелват ни! Сигурно е инфрачервен лазер.

– Назад! – Шеритов беше свалил автомата от рамото си и трескаво се оглеждаше за враг.

Парчета разтопена стомана се разхвърчаха из кабината. Едно от тях се рикошира върху пулта пред Косъо оставяйки в мястото на удара черно петно. Когато началникът на експедицията вдигна поглед, стената беше изчезнала. През отвора се чернееше космоса, посипан със златен прашец от далечни звезди. Аварийното осветление се включи и по-слабите от тях изчезнаха. Подът се успокои.

– Назад! – извика отново капитанът и изстреля един дълъг ред навън.

През дупката Стойчев видя целта му – лъскав овал, на няколко метра от тях, ако можеше да вярва на окомера си в космоса. Сега наистина няма да успя да донеса на Димка корал от океана на Велека, помисли си той. Нито дори парчета от Луната за децата.

Куршумите оставяха дълги бразди върху повърхността на овала. Владо и Дончо също започнаха да стрелят, а Косьо повдигна капачето на големия червен бутон, под който пишеше „Аварино връщане“, и го натисна.

Кабината затрепери отново.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 4


Четвърта част, в която има напрегнато обратно броене, но няма огнен старт

Двигателят на новичката „Жигула“(17) зарева на висок тон по склона към геофизичната обсерватория. Всеки хлапак може да каже по звука, че автомобилът е с хиляда и шестстотин кубиков двигател като на „Лада“,(18) помисли си капитан Стефан Шеритов. Колата спря пред входа, офицерът слезе и нервно запристъпя наоколо, докато двамата му спътници със суетене извадиха чантите си от багажника. Тримата бяха облечени в цивилни дрехи, но синьо-жълтата маркировка на автомобила и униформата на старшината зад кормилото не оставяха съмнение за характера на работата им.

Шофьорът се накани да потегли и им помаха с ръка през прозорчето.

– Довиждане, другарю капитан!

Шеритов кимна в отговор и се обърна към спътниците си.

– Друг път никакво идване с патрулка! Колко му е да ни снимат от някой спътник.

– Нямаше други коли, а и без това закъсняваме. – оправда се най-високият от тях, Владо Софиянски от научно-техническия отдел. Той носеше добре изгладен, но малко старомоден костюм, а в ръката си стискаше дръжката на олющена кожена чанта. Капитанът не веднъж му беше казвал, че прилича на доктор от разказ Чехов.

– Има облаци, – снизходително напомни третият мъж, Дончо Тахънджиев, родом от северното Черноморие. Той беше най-нисък от тримата, с рижи мустаци, и за разлика от останалите, работеше в съвсем цивилно учреждение – Астрономическата обсерватория, където пристигна преди три години по разпределение. Градчето му хареса и по всичко изглеждаше, че ще остане тук за дълго, дори да не го бяха мобилизирали да участва в работата с портала. Неговият багаж изглеждаше най-странно – продълговат дървен сандък с дръжки от двете страни. Носеха го двамата със Софиянски.

– Ти поне би трябвало да си чувал за инфрачервена фотография – отвърна Шеритов. – Дай да ти помогна.

Мустакатият свали от рамото си масивна тринога и му я подаде, преди да отвърне.

– Инфрачервените камери виждат само разликата в температурата, а покривът на колата е с една и съща температура, независимо дали е син или жълт, или червен, или зелен.

– Така е, – подкрепи го дългучът с кожената чанта. От горе може да се види само че пред сградата е спряла кола. И че двигателят ѝ работи.

– Айнщайновци! – ядоса се Шеритов. – Участъците с различен цвят отразяват различно и следователно се нагряват различно, така че температурата на покрива зависи от боята.

– Брех, нашият капитан разбирал от физика! – прихна Чеховият доктор.

– Това, така да се каже, е ефект от втори порядък – защити се нисичкият. – И има значение само ако покривът е подложен на пряка слънчева светлина, което не е случаят сега, и ако забравим за високата топлопроводимост на метала, от който е направена колата.

– А да не говорим за тенджерата – посочи невъзмутимо капитанът към сигналната лампа, която увенчаваше покрива на колата. – Тя със сигурност е по-студена от покрива и ще се види на снимките като черно петно. Нали не очаквате техните аналитици да решат, че на някой от геолозите му е станало лошо и е идвала линейка?

Портиерът Бай Пешо, бивш железничар, който още носеше униформена фуражка от предишната си работа, най-после докуцука до вратата да ги пусне, и тримата продължиха спора си в сградата.

– Че какво, съвсем логично обяснение – отвърна Тахънджиев.

Той се канеше да каже още нещо, но в този момент вратата в края на коридора, където се намираше кабинетът на Николов, се отвори и пред тях се показа профилът на „Просто Цецка“. Директорът явно беше вдигнал щорите на прозорците си, защото иззад гърба ѝ струеше ослепителна светлина. Очите на тримата все още се адаптираха към сумрака на геофизичната станция и те можеха да видят единствено очертанията на тялото ѝ.

Изглежда домакинът беше предупредил гостенката, че останалата част от експедиционната група ще пристигне всеки момент, защото без да покаже никакъв признак на изненада, тя се отмести да им направи път.

Николов ги представи и обясни, че жената е журналистка и ще участвува в поредното излизане, което обаче ще е насочено към нова планетна система. Шеритов не повярва на ушите си – пуснали им бяха някаква парашутистка от централен вестник без да ги предупредят и на всичко отгоре ги пращаха един господ знае къде. Сигурно в ЦК бяха решили да разсекретят програмата, и без това по сведения на разузнаването характерът на тяхната работа не беше тайна за ЦРУ от поне два месеца, но защо така изведнъж и защо без предупреждение? За да се появи мацката тази сутрин, решението трябва да е било взето преди поне ден и половина. Освен ако случайно не се е намирала някъде наблизо.

– Отдавна ли сте в нашето градче? – попита я той.

– О, само от снощи – тя се усмихна, – вчера на обяд тръгнах от София.

Шеритов я погледна и неволно отвърна на усмивката ѝ. Оставяше само да разбере дали тя съзнателно му спести въпроса кога се е запътила насам, или репликата ѝ се дължеше на обикновена бъбривост.

Той се извини и направо заяви, че отива в съседната стая да позвъни. Директорът разпери многозначително ръце още преди капитанът да е излязъл. Докато набираше номера на Управлението, Стефан си представи как телефонът на Николов издайнически издрънка – всички апарати в геофизичната обсерватория бяха деривати, с един и същи номер.

Началникът на отдела го нямаше, но дежурният потвърди, че от София току-що е пристигнала телефонограма със заповед да оказват всякаква помощ на другарката Цветелина Маркова Диманова, родена на осемнадсети ноември хиляда деветстотин петдесет и девета година в Търговище, личен паспорт номер… Сега оставаше само да ѝ поиска документите за проверка, въздъхна на ум Шеритов.

Той се приближи до вратата на директорския кабинет точно когато журналистката се интересуваше колко пъти са излизали през портала.

– Седемнадесет – похвали се от иззад гърба му Стойчев. Съдейки по изцапаните ръце, той идеше от работилницата в мазето. Капитанът го пропусна да влезе, младокът беше готов да избухне от ентусиазъм. Нищо чудно, като се вземат предвид формите на другарката от София. – Скафандрите са готови. Заповядайте в пробната.

– Чакайте! – спря ги Николов. – Прочетохте ли докладната?

– Скука – отговори аспирантът. – Пращат ни в системата на някакво червено джудже. Фотографският обзор е открил шест планети, наистина, едната е в зоната на течната вода и…

– Фотографският какво? – прекъсна го гостенката.

– Фотографският обзор – намеси се Тахънджиев. – Преди в една система да отидат хора се изпраща фоторобот. Това е малко устройство, с размер на куфар. В него има четири камери тип „рибешко око“. Те имат… – той се забави, търсейки подходяща дума, – изпъкнал обектив, който може да обхване едновременно почти половината небе. Това отговаря на ъгъл на полезрение от близо сто и осемдесет градуса. Повечето нормални фотоапарати могат да обхванат най-много четиридесет-петдесет. Разбира се, със специален късофокусен обектив всеки апарат може…

Групичката, на която след по-малко от час предстоеше да се превърне в експедиция до една от най-богатите на планети звездни системи, посетени някога от човечеството, се завлече към подземния етаж. Калоянов, вече екипиран, ги чакаше пред изделието Царичина-3 и проверяваше налягането в резервните кислородни бутилки. Изглеждаше, че този път късметът най-после ще се усмихне на аспиранта – на него се падна честта да помогне на Диманова с обличането, но в последния момент се оказа, че тя е минала курс за подготовка със съветските скафандри „Орлан“,(19) спомените ѝ са съвсем пресни и може да се справи сама. Стойчев обидено отиде да се екипира в противоположния ъгъл на залата. Софиянски едва съхрани сериозно изражение на лицето си, а Шеритов мислено отмести датата на секретното съвещание на ЦК с поне една седмица по-назад. Може би дори с две.

Когато приключи с обличането на скафандъра, той извади личния си ключ. Николов последва примера му и в момента, в който градският часовник започна да отброява дванадесет удара, те ги вкараха в двете ключалки на експедиционната камера. Отверстията им умишлено бяха достатъчно раздалечени, за да не може да си отвори сам човек – част от мерките за защита на системата.

– На три! – каза директорът и започна да брои, – Едно, две, три! – И двамата едновременно завъртяха ключовете си.

Скритото в стената устройство комбинира усилията им с часовников механизъм, който откриваше достъпа до изделието само в определени, предварително програмирани моменти.

Пред тях се откри куб от потъмняла поцинкована ламарина, заварена направо за рамка от тридесетмилиметрови винкели. На няколко места можеше да се видят ръждиви петна, следи от сблъсъци с активни чуждопланетни атмосфери, в които желязото се окислява за минути. И ние летим с това чуди до другия край на Галактиката, помисли си капитанът и тутакси се поправи. До сега не се бяха отдалечавали на повече от двадесет и пет парсека – по-малко от една десета от процента от размера на Млечния път – езикът на човек може да се счупи, докато го каже, а мозъкът – докато го помисли. Но най-страшното беше, че дори този малък обем съдържаше хиляди звезди и Тахънджиев се кълнеше, че и най-добрите звездни каталози са непълни. Да не говорим, че плътността на звездите в посока към центъра на Галактиката расте експоненциално.

Диманова не преставаше да разпитва и вече бе успяла да измъкне тази информация от колегите му. Шеритов издебна подходяща пауза в разговора и се намеси.

– Нямаме достатъчно хора и време за изследването на всички звезди, затова най-напред изпращаме фотографски станции, за да съберем информация за всяка система преди да решим дали има смисъл да я изследва пълноценна експедиция. Пък и ни коства значително по-малко енергия да прехвърлим двадесет килограма, отколкото два тона.

– Освен това – добави астрономът, – станциите са малки и е по-трудно да бъдат забелязани, отколкото този сандък. – Той потупа стената на куба с ръкавицата на скафандъра си. В отговор кабинката изкънтя на кухо.

Журналистката го погледна въпросително.

– Имам предвид, потенциалния противник?(20) Как биха могли…

– Не, не говоря за тях, а за потенциална развита космическа цивилизация. Не искаме извънземните веднага да научат за нас, разбирате, ако не са добронамерени…

– Десетминутна готовност – обяви Софиянски. Той се беше облакътил на пулта, от който се управляваше изделието.

– А това какво е? – приближи се към него Диманова.

– Контролен пост. Има два, онзи е основният – той посочи към другия ъгъл на залата, където прегърбен над подобно устройство, Николов съсредоточено записваше нещо в ученическа тетрадка на големи квадратчета. – От тук управляваме прехода.

– Управляваме е силно казано, – откъсна се от заниманието си директорът на станцията. – Относителната грешка в координатите е към шест процента.

– Това не е ли опасно?

– Само ако човек не внимава. Но ние не разчитаме на абсолютната точност и изпращаме експедиции само до сравнително близки звезди, така че дори при големи отклонения няма опасност нашите героични изследователи да изгорят във вътрешността на някое чуждо слънце. Първо се прицелваме далече от целта. Като пристигнат на място тези юнаци правят триангулация – той посочи групичката, състояща се от Шеритов, Калоянов, Тахънджиев и Стойчев, които в момента товареха допълнителни батерии за скафандрите и куп друго резервно оборудване в кабината. – После коригираме координатите и ги пращаме пак, този път по-близо. И така няколко пъти, примерно десетина, докато не се озоват на повърхността на планетата, астероида или кометата, която искаме да изследваме.

– Не сме съвсем сигурни – добави Тахънджиев, – но изглежда, че мястото на пристигане зависи от промените на гравитационния потенциал по лъча на зрение. С първото излизане ние така да се каже пристрелваме(21) траекторията. От там нататък са достатъчни само линейни поправки, защото потенциалът почти не се мени в рамките на няколко десети от парсека.

Той сигурно щеше да продължи лекцията си още дълго, ала Софиянски погледна хронометъра на стената, изкашля се и обяви петминутна готовност.

– Спуснете си забралото – нареди Николов на Диманова, – и влизайте в кабината.

Шеритов слушаше разговора и едновременно пренасяше последните кутии от неприкосновения запас. Той не спираше да се чуди на дилетантското решение да им изпратят журналистка. Колкото и да се е готвила при съветските другари, останалите в групата нямаше да ѝ имат доверие, преди да я познават по-отблизо, и в неговите очи това подлагаше цялата експедиция на неоправдан риск. Добре че скафандърът скриваше пищните ѝ форми и мъжете не се разсейваха като я гледат. Но след като веднъж си я видял облечена в прилепналия дънков костюм, как да я прогониш от мислите си?

В последния момент Тахънджиев се замота със своята дървена кутия – тя съдържаше петнадесетсантиметров телескоп „Касегрен-Максутов“, необходим за небесната триангулация. Диманова беше пожелала да погледне инструмента по-отблизо и капакът му беше останал отворен. Астрономът щракна закопчалките му точно когато Николов започваше обратното броене.

– … Десет, девет, осем, седем…

Кабината потрепери. Директорът навярно беше подал електричество към намотките под пода, които представляваха изделие Царичина-3. Под това име телепортът-проектор се числеше в официалните документи. Самата кабина не представляваше нищо повече от ръждив метален контейнер, изграден над него. Сърцето на устройството представляваше един от дванадесетте работещи проектори – така ги наричаха по липса на по-добър термин или на по-дълбоко разбиране какво всъщност правят с пространствено-времевия контикниум, – намерени при разкопките край едноименното софийско село.(22)

– … шест, пет, четири…

Токът в градчето спря. Сега цялата електроенергия на окръга течеше към геофизичната станция по брониран кабел, закопан под шосето преди два месеца, когато сводна рота на вътрешни войски, облечена в раздърпани кечаджийски униформи, но съставена само от капитани и майори, се преструваше, че ремонтира градската канализация.

– … три, две, едно, поехали! – по традиция завърши Николов.

(17) Популярно в България събирателно наименование на ВАЗ 2101 и неговите модификации, обикновено снабдени с двигател с работен обем 1200-1300 куб. см. и мощност 64-69 конски сили.

(18) Популярно в България събирателно наименование на ВАЗ 2103, ВАЗ 2106 и техните модификации, обикновено снабдени с двигател с работен обем 1500-1600 куб. см. и мощност 75-80 конски сили.

(19) Скафандър за работа в открития космос, разработването му започва още през 1960-те години като част от подготовката за съветската Лунна програма.

(20) Популярен евфемизъм, с който в страните от Варшавския договор бяха обозначавани страните от НАТО.

(21) Метод за стрелба в артилерията, когато атмосферните условия, например скоростта и посоката на вятъра, не са известни. Най-напред се изстрелва се един снаряд, по възможност снабден със специялен заряд, който произвежда голямо количество дим – за да обозначи ясно място на падането. При изстрелването на следващите снаряди се правят корекции в азимута и наклона на цевта на оръдието, така че точката на попадение да се приближи към целта.

(22) Село Царѝчина, община Костинброд се намира на около 30 км северозападно от София. Печели печална известност през 1990-те години, когато група от мистификатори убеждават българската армия да изкопае тунел с дължина 165 м. и денивелация 70 м. в търсене на съкровището на цар Самуил, следи от извънземен разум и т.н.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 11 и 12


  1. Полети насън и наяве, които протичат нормално

… черен тунел, също като на тренажора в Звездното градче.
Към действителността ме върна динамичният удар от изключването на първата степен. Инерцията ни хвърли напред и предпазните колани се впиха болезнено в средните ми рамене.

  • Добре ли си? – попита ме Ксампаунт.
  • Аха – процедих през зъби. Не исках да се озова в космоса с прехапан език.
    Експлозивните болтове, които свързваха ускорителите с втората степен, се взривиха. През ракетата премина тръпка. В изпъкналите огледала, предвидливо сложени от двете страни на таблото, се видя как огнените струи на двигателите проблясват за последен път и ускорителите, описвайки плавни параболи, се отдалечават от нас. Предстоеше им да се спуснат на земята с парашути.
    На тренировките никога не изпадах в безсъзнание при нормалното осемкратно претоварване, което се очакваше да претърпим по време старта. Нито при десеткратно или дванадесеткратно – стойности, които то можеше да достигне в случай на проблем, ако мисията ни се провали.
    Нарушеният хранителен баланс, умората от дългото шофиране, непредвидения крос и вълненията около изстрелването наливаха олово в дланите ми. Загрижени, Ксампаунт и останалите от време на време се обръщаха дискретно да ме огледат, докато се преструваха, че четат показанията на уредите в противоположния край на таблото. Аз им отвръщах със същото, защото знаех, че ензимните запаси, които си разменихме преди да тръгна не бяха достатъчни. Деликатната продукция на нашите стомаси не се запазва добре в хладилна чанта, нито дори във фризер. Под очите на всеки от нас се синееха торбички от почерняла кръв. Цяло чудо беше, че не са ни сменили с един от дублиращите екипажи.
    Горивото в резервоарите на втората степен свърши, факлите в дюзите изгаснаха и инерцията отново ни запрати напред, макар и по-нежно отколкото първия път.
  • Как сте, момчета? – гласът на оператора от центъра за управление една надви пукането в слушалките.
  • Без проблеми – престорено бодро отговори Номатайх.
  • Яхнали сте орбитата като…
    Така и не разбрахме като какво сме яхнали орбитата. В задната част на кораба, където се намираха инструменталният блок и резервоарите с гориво, нещо изгърмя. Звукът достигна до нас през структурата на корпуса и дори брезентовите седалки, опънати с пружини в правоъгълни рамки, не го погасиха. Започнаха вибрации.
    Вдясно от мен Номатайх посегна към таблото, и се накани да повдигне капачето, което защитаваше от случайни докосвания ключа на помпата за подаване на гориво, когато вибрациите изчезнаха и в кабината остана да се чува единствено нормалното бумтене на главния двигател.
    Аз безшумно изпуснах въздуха от дробовете си. Нямах сили да се оглеждам, но съм сигурен, че и останалите направиха същото.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме? – потърси ни отново центърът за управление.
  • Тук борд „Дързост“ – отвърна Номатайх. – Главният двигател се задави за миг. Може би примеси в горивото.
  • За следващия старт ще го прекараме през по-фино сито. – успокои ни операторът на Земята. – Проверете налягането в нечетните магистрали, и ако спада, превключете към четните.
    Този човек – казваше се Заогемб и по професия беше лампов инженер – ме изумяваше за кой ли път. Той познаваше системите на кораба по-добре от създателите им. За него се шегуваха, че чете техническата документация за отмора.
    Номатайх се взря в уредите.
  • Проверяваме – намеси се Ксампаунт. – Няма промени.
    Двигателят утихна. Третият динамичен удар едва се усети. Ръцете ни олекнаха. В кабината покрай нас заплуваха частици прах, острилка за моливи, откачена ръкавица от скафандър.
  • Как е орбитата? – попита Номатайх.
  • Под третата нула.
    На човешки език това означаваше, че се носим към Луната с отклонение на орбиталните параметри от планираните, не превишаващо от една десета от процента.
  • Добре дошли в космоса – усмихна се Ксампаунт и разкопча коланите си.
    През следващите петнадесет минути се гонехме и играехме един с друг из тясната кабина, наслаждавайки се на безтегловността. До сега я бяхме изпитвали, макар и не веднъж, за не повече от няколко десетки секунди в пикиращите тренировъчни самолети. През тези полети ние бяхме твърде заети с обучение и тренировки за да усетим удоволствието и свободата, което човек изпитва, когато се отскубне от земното притегляне. Аз забравих – и сигурно не бях единствен – че ни предстои да платим за тази свобода след кацането: мускулите ни, отвикнали от съпротивлението на гравитацията щяха неизменно да предозират усилията си и най-малкото движение щеше да се превърне в борба за контрол над собствените ни тела. Всички бяхме виждали подскачащите походки на космонавтите от предишните експедиции.
    Ако преди в мен се таяха някакви съмнения, че има нужда от предпазни капачета над ключовете върху таблото, те изчезнаха напълно, когато случайно движение на Скенихут ме запрати именно в тази посока. Ксампаунт се опита да ме спре, но изчезването на тежестта не премахва нито масата на телата, нито импулса им, и ако не бяха собствените ми усилия, сигурно щяхме да сменяме екрана на курсовия изчислител още в самото начало на полета. Двамата с Ксампаунт застинахме на милиметри от стъклото му. Цялата ни група замръзна и две или три сърцебиения по-късно Скенихут прекъсна настъпилата тишина:
  • Съжалявам, без да искам.
  • Случва се и в най-добрите групи – отвърна Номатайх. – Време е за следстартовите проверки.
    Четири часа преминаха неусетно. На мен и Мознумтан се падна да се уверим, че спускаемият модул не е пострадал при изстрелването. Инструкциите са дебели и за да освободим ръцете си ги закрепваме с еластични каишки от смолата на гумено дърво към предните ни крачоли. Страница по страница преминахме през почти всички процедури и се уверихме, че машината, на която предстоеше да доверим живота си в последния участък от пътя към базата – от ниска лунна орбита до повърхността на нашия спътник, – е в изправност.
    Оставаха ни функционалните проверки на лазерния висотомер и фазовия радар, когато от центъра за управление пак се обади Заогемб.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме?
    Този път аз бях най-близо до радиостанцията.
  • Тук борд „Дързост“, чуваме ви силно и ясно.
  • Имаме една добра и една още по-добра новина за вас. С коя да започна? – попита се операторът.
    Останалите членове на групата се скупчиха около мен.
  • С по-добрата – отвърнах.
  • Имате телеграма от Финозие.
    Това беше груба и подла шега. Цялото ми уважение към Заогемб се изпари за миг. Пред очите ми се появиха прозрачни ръце на Зикейне, набръчканата им кожа с изчезналата плът под нея. Само миг по-рано ние си играехме в безтегловността, подскачахме и се надпреварвахме кой ще се преобръща през глава най-дълго, без да докосне стените на кораба. Разтърсих глава – бях излишно суров към спътниците си. Единствено аз се премятах в кабината след онези гледки. Останалите се радваха невинно, те не знаеха нищо, защото преди старта не ми остана време да им разкажа какво съм видял в стаята с евтините тапети преди по-малко от едно денонощие.
  • Чета – продължи операторът. – Зикейне е в ремисия.
  • И? – намеси се Ксампаунт.
  • И това е всичко – операторът помълча за малко и после добави. – Искам да знаете, че ние всички тук много се радваме за нея. И за вас.

Разстояние между Земята и астероида: 0.7313 астрономически единици.

  1. „Стояха зверчетата около оградата…“
  • Не-е-е-е-е-е-… – изстена Борис и оживи с жест виртуална клавиатура в старинен стил. Много пъти ми се беше хвалил с нея. Програмирал я бе да прилича на някогашните пишещи машини, с кръгли бакелитови клавиши, потънали в месингова обвивка. Аз разбира се не я виждах, но пръстите му, които подскачаха във въздуха, не оставяха съмнение с какво се занимава.
  • Няма смисъл да бързаш, те вече са мъртви.
  • Недей да бъдеш толкова сигурен – той се откъсна от заниманието си за момент. – Ако съм прав, наистина няма значение нито скоростта, с която пиша, нито колко време е изминало, откакто се е разхерметизирала капсулата им, но не мога да се справя с усещането, че ако се забавя с един единствен миг…
    И пак се върна към клавиатурата. По челото му избиха капчици пот. Изчаках го, не бързахме за никъде.
    Изминаха десетина минути, преди Борис да се отпусне в креслото си.
  • Е, ще ми обясниш ли най-сетне какво правеше?
  • Веднъж случайно попаднах на някакъв реликтов блог. Водел го е студент по физика, живял преди два или три века. Младежът беше разказал една шега. Тя завършваше така: „Колега, опишете еволюцията на всички фотони от Големия взрив насам. Поименно.“ Класически въпрос без отговор, формулиран за да разсмива наивните първокурсници от онази епоха. Аз просто изпратих подобни въпроси към света или към това, което минава за наш свят.
  • Борис! – така се обръщах към него когато бях особено ядосан. Той сигурно усети, че се колебая дали да го завържа за креслото или да го потупам утешително по рамото, и побърза да ме успокои.
  • Недей, всичко ще бъде наред. Нека най-напред да видим дали моята програмка ще тръгне и веднага ще ти обясня.
  • Колко още трябва да чакаме?
  • Съвсем малко – пръстите му пак заиграха по клавиатурата.
    През следващите няколко минути се взирах в труповете на четирикраките астронавти. Питах се дали лицата им изразяваха ужас или дори на облекчение – защото в края на краищата, космосът и бе подарил покой, както се пееше в една стара песен, написана по друг повод. Може би, ако един ден получех възможността да поживея сред тях, щях да се науча да разчитам израженията им. Сега ми оставаше само да гадая.
    Гласът на Борис ме извади от унеса.
  • В момента деветдесет и девет цяло и осем десети от изчислителните разтвори на нашата цивилизация смятат първите десет на сто седемдесет и трета степен значещи цифри на пи след десетичната запетая, или разпределението на скоростите на водните молекули в световния океан, по метода на грубата сила, или задачата за търговския пътник, който иска да обходи всички кораби в Атлантическия океан, но има на разположение само платноходка, с отчитане на сезоните и на климатичните промени, породени от глобалното затопляне. Или някоя от останалите двеста и петдесет милиарда тежки изчислителни задачи, които генерирах с моята малка програмка.
  • Атака за претоварване на ресурси?
  • Да, насочена срещу самата реалност – той изтри потта от челото си. – най-голямата и най-немислимата атака. – На мое място човек с въображение сигурно би измислил нещо далеч по-интригуващо и дори полезно, но изчисленията ми трябваше да бъдат разнообразни, безобидни, да нямат нищо общо с Парадокса на Ферми, и най-важното, да използват колкото се може повече изчислителни комплекси. Трябваше да формулирам въпроси почти без отговор, като онзи от студентския блог. Ключовата дума тук е почти. Посветих шест години от живота за да напиша генератора, който създаде задачите. И после още единадесет, – за да проникна в най-обширните аналитични комплекси на нашата цивилизация. Това не е толкова трудно, колкото звучи, когато става дума за микроскопични биополимерни капчици, разхвърляни по улиците, върху листата на дърветата или в океана. Сериозно се защитават единствено специализираните изчислителни средства, които са свързани с управлението на производствата, със съобщенията или с регулирането на икономиката.
  • Или с отбраната – подхвърлих.
  • Щяха да бъдат свързани с отбраната, ако имаше от кого да се отбраняваме. Но това е без значение, защото като процесорна мощност те не могат да се сравняват с морето на компютрите-капки, които следят за такива банални неща като включването и изключването на уличните лампи, управлението на рекламните табла според демографята на хората, които ги гледат, наторяването на нивите или миграцията на рибните пасажи. Например, малко хора си дават сметка, че около една десета от всички изчислителните средства на човечеството са вградени в дрехите и сигнализират, когато стане време да ги изперем, или са в самите нас и следят нивото на кръвната ни захар и натоварването на сърдечния мускул. Преди да започнеш да ме критикуваш, ще ти кажа, че специално се погрижих да не претоварвам последните две.
  • Ти отдавна си планирал някой да провериш дали не живеем в симулация – осъзнах аз, сумирайки годините на подготовка и изпълнение. – Още от преди да се пенсионираш.
  • Вярно е, от много време се питах защо нашата действителност е толкова нелогична. Такъв свят не може да има. Сякаш някой специално го е създал за нас, да се чувстваме комфортно в него и да не се опитваме да надникнем отвъд.
  • Защо не ми каза?
  • Не можех. Аз даже се страхувах да мисля за идеята си, страхувах се да я облека в думи.
  • Затова ли през цялото време си тананикаше?
  • Да. Преди малко, когато ти спомена, че би сложил на най-ниско ниво защита против осъзнаването или дори възникването на идеята за подобна симулация, аз сериозно очаквах светът да свърши. Знаеш ли колко глупави детски песнички съм изпял, докато писах програмите за инфилтрация на моите троянци?
  • Стояха зверчетата – подхванах аз – около оградата… През цялата сутрин ти беше на устата.
  • Откровено казано, не съм съвсем сигурен, че и сега мога да говоря за симулацията и за атаката, но нещо ми подсказва, че не съм избързал с откровенията. Погледни наоколо – той посочи към стените на кораба. Формите му, доскоро меки и бионични, създадени за да предпазят такива аматъори–астронавти като нас, видимо загрубяваха. Пред погледа ми.
  • Странно – почесах се зад ухото. – Не би ли трябвало разликата да е невидима за нас? Или да я видим, но да си мислим, че нищо не се е променило, че винаги е било така?
  • Според мен програмата ще пожертва най-напред ресурсите с нисък приоритет, като тези за обвивката на кораба, например. Невронните процеси в нашите симулирани мозъци, включително паметта ни, имат по-висок приоритет и сигурно системата ще се опита да ги поддържа до последна възможност.
  • Какво ще стане, когато ресурсите не достигат за да се симулират и те?
  • Ще видим – Борис се усмихна загадъчно.
  • Не е ли малко безотговорно?
  • Може, но това е единственият начин да проверим дали действителността е… – той се спря, търсейки подходяща дума – действителна.
    Кристалният купол на командния модул видимо потъмня. Очертанията на капсулата с мъртвите астронавти се размазаха.
  • Защо сега тук няма един стек бира?
    Без да каже нищо, Борис зашари с ръка под седалката си и извади две кутии.
  • Реших, че ако ще нарушаваме главните правила, може да нарушим и някои от второстепенните. Което ме подсеща, не ти ли направи впечатление, че изпиваме литри бира без никакви последствия?
  • Изобщо не ми беше хрумвало.
  • И на мен, до сега. Явно в програмата са вградени какви ли не защити. Внимавай с пиенето – той се засмя, но усмивката му не беше весела. Нямаше как, на фона на мъртвите четирикраки, които беззвучно плуваха във вакума. – Защитите против опияняване може да се окажат от по-маловажните функции, и да не се поддържат повече.
    Отпихме от бирата. Борис изля няколко капки на пода. За мъртвите. Последвах примера му. После той се върна към любимата си тема. Съчувствах му, почти две десетилетия се беше борил да провери хипотезата си, без да може да размени дори една дума с някой. Без дори да може да мисли за нея, освен ако не си напява някоя глупава детска песничка.
  • За наше щастие създателите на симулацията страдат от липса на въображение. Или се ръководят от принципа на минималното усилие. Или избягват да създават нови същности. Каквато и да е причината, те предпочитат да следват прецеденти. Както полета на четирикраките и Аполо-13. Не ти ли се стори странно?
  • Разбира се, че не. Има краен брой начини да се стигне до естествения спътник на една планета.
  • А аварията?
  • Вярно, тя приличаше на случая с Аполо-13, но и това не е толкова изключително. Пък и нашите астронавти оцеляха, за разлика от четирикраките. Ако ние наистина сме в симулация, защо – замислих се каква дума за употребя и накрая просто посочих с пръст нагоре – защо те са ни оставили изобщо да летим в космоса?
  • Може би защото някой ден наистина ще ни се наложи и времето в симулацията е тренировка. Или по някаква друга причина, която дори не можем да си представим. Все още нямам отговор на този въпрос – призна Борис и по отнесения му поглед си пролича, че проверява нещо във фова си. – Време е.
  • Какво още си намислил?
  • Съгласно техния – и той посочи нагоре, имитирайки жеста ми – принцип за минимално усилие или както там го наричат, аналитичните комплекси, които използват те самите, не се различават принципно от нашите собствени аналитични комплекси. Имам предвид, от синтетичните аналитични комплекси вътре в симулацията.
  • Аха, значи ти мислиш, че ако можеш да се справиш с нашите компютъри, ще можеш да с справиш и с техните – не си направих труда пак да показвам тавана на кабината, ясно беше за кого говорим.
  • Нещо такова – Борис отново извика клавиатурата и започнах да пише. – Разсъждавайки по аналогия, техните аналитични средства трябва да имат собствени системи за поддръжка и авторемонт. Ако нашите изчислители са достоверен аналог, тези системи могат да бъдат използвани като самостоятелни производствени комплекси, малки фабрики за реалност. С тях ние можем да… произведем себе си в истинския свят. Аз открих интерфейса към ремонтните функции. Скрит е хитро, но не чак толкова, че да не се досетя къде да го търся.
  • Къде?
  • На микрониво. Наложи на няколко пъти да поема за по две-три микросекунди управлението на един старичък ускорител на елементарни частици на швейцарско-френската граница. Сега смятам да подам команда към тези комплекси. – Представих си как пръстът му надвисна над бутона с надпис „Въвеждане“.
  • Да произведат отново нашата цивилизация? – предположих. – В плът и кръв? Втори шанс за човечеството?
  • Джо, така си мислех до преди малко, обаче промених намерението си. Ще дам нова възможност, но не на човечеството, а на тях – той посочи през главния илюминатор към мъртвата капсула. – На тях. Мисля, че ако използвам целия ремонтен ресурс, генерирането на тяхната цивилизация ще отнеме около три седмици.
  • В нашия случай Господ се е справил за една.
    Борис вдигна рамене и пръстите му заиграха по клавиатурата на невидимата „Оливето“.(9)

Разстояние между Земята и астероида: 0.9582 астрономически единици.

(9) Olivetti – марка италиански пишещи машини.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 5 и 6


  1. „И камъкът за нея стана пухена постеля“

Кимнах на Финозие и се обърнах да се сбогувам със спящата Зикейне. Сякаш усетила, че някой я гледа, тя се размърда и се взря в мен. Вместо аз да отпечатвам в паметта си нейното слабото лице и позеленелите ѝ очни ябълки, тя отпечатваше моето, без съмнение подпухнало от безсъницата.

  • Викат ме на полуострова.
  • Чух – едва промълви болната.
  • Не знам подробности, но по всяка вероятност са получили добра прогноза за времето – ненужно обясних аз. – Имаш ли нужда от нещо?
  • Да, Тирдамал – неочаквано мощно отвърна тя. – От по-меко легло. Това е толкова твърдо…
    Доколкото познавах лидерката на тяхната група, тази молба щеше да бъде приписана на болестта. Или на лекарствата. Посегнах назад и без да гледам улових ръката на Финозие. Тя не се съпротивяваше. Притиснах дланта ѝ към леглото. То наистина беше твърдо. Някой въздъхна, но не беше Зикейне. Главата ми се замая. Дали на Тръстиковия полуостров нямаше да ме бракуват като физически негоден за полета? Съмненията – настрани!
  • Отиваме за ново легло. По-меко.
    Случи се невероятното – неотразимата, властната и непреклонната Финозие направи нечовешко усилие и преглътна парещия отговор, който напираше от устата й. Във фоайето и двамата навлякохме шубите си, моята – още влажна от разтопените снежинки, и поехме по пъртината към най-близкия разпределителен център. Продължаваше да вали.
  • С какво ще платим? – попита ме тя след като извървяхме повече от половината път. – Ние нямаме достатъчно кредит за ново легло. Може би ще стигне за нов дюшек или за няколко завивки, които да сложим отдолу…
    Махнах ѝ да замълчи и продължих през снега. Тя ме последва безропотно.
    В момента, в който се разбра, че аз съм потенциален член на следващата лунна експедиция, старшият разпределител изскочи от кабинета си, прогони надалеч по-младите си колеги и лично се зае да удовлетвори и най-малките ни желания. Докато се разправяхме Финозие се върна у дома да извика още две жени от тяхната група за да пренесем новите придобивки. Разходката ѝ се оказа излишна – дадоха ни самоходна шейна и двама служители дойдоха да ни помогнат. Четирите процента от нашия кредит, с които можех да се разпореждам в отсъствието на Ксампаунт и Номатайх ни позволиха да си тръгнем от центъра с легло и четири пухени дюшека, най-пухкавите, които имаха.
    Заварихме Зикейне изпаднала в плитка дрямка. Последният ни разговор сигурно беше изчерпал нейните сили. Веждите ѝ подскачаха нервно, но клепките стояха затворени и не ми позволиха да погледна още веднъж зелените ѝ очи. Сигурен бях, че те ще ме спохождат много пъти в сънищата ми.
    Наредихме новото легло до нейното и я приплъзнахме от едното на другото. После изтеглихме старото и я оставихме да спи, доколкото думата съответствуваше на нейното състояние, в средата на стаята.
    Аз излязох последен и затворих вратата след себе си.
  • Къде мога да намеря гориво за снегохода? – обърнах се към Финозие. За последен път бях идвал тук преди много месеци, а докато се занимавахме с покупките, времето напредна. Разпределителните центрове точно сега спущаха противообледенителните си щори.
  • Ние го заредихме – обади се Карисивне, която обикновено оставаше най-незабележима в тяхната хранителна група. Очаквах го от всяка друга, но не от нея. Изглежда бях замръзнал от изненада, защото тя добави, сякаш да ме подсети че ми предстои дълго пътуване. – Ензимната чанта е в хладилника.
    Лидерката им мълчаливо ми я подаде, с дръжките напред.
    Карисивне беше оставила отоплението на снегохода включено, и хапливият студ отстъпи, щом влязох в кабинката. Всички от тази хранителна група се опитваха да се освободят от мен колкото се може по-скоро, като от неприятен спомен. Или бързаха да изпълнят някой от ритуалите на дедите ни. Дори да беше така, не можех да ги виня. След ходенето да разпределителя задните крака на Финозие изглеждаха още по-подути.
    Тънката жичка на отоплителя, пресована между многослойното стъкло бавно го нагря, и изрисува в леда красиви спирални фигурки. Изчаках, докато разтопените участъци се слеят, и, когато пътят се показа пред мен, натиснах ръчката на реостата. Електродвигателите зад гърба ми тихо завиха на високи обороти. Отпуснах съединителя, машината се люшна напред и веригите затракаха монотонната си песен.
    От страничното огледало ме погледнаха две зелени очи. Фаровете на друг снегоход. Намалих скоростта и го оставих да ме изпревари. Колкото и да бързах, умората можеше всеки миг да надвие адреналиновия шок, по-добре да не подлагам на риск нечий чужд живот.
    На излизане от градчето снежинките се превърнаха в едри бели парцали. Следите, оставени от предната машина бързо изчезнаха. Разпознавах откъде преминава пътя единствено по малките стълбове от двете му страни. Когато часовникът на таблото показа, че наближава полунощ, извих подвижния фар настрани и внимателно изкарах снегохода от шосето на първата подходяща отбивка. Сгънах седалката настрани – в агенцията за коли под наем бях избрал точно този модел, защото в него можеше да се спи удобно – и се свих на кравай върху освободеното място. Ставите ми изпукаха с облекчение след часовете, които бях прекарал превит на три. Чистачките вече не прогонваха снега от стъкления похлупак над главата ми и над него бавно започна да се трупа бяла пелена. Разсейвах се, гледайки как снежните вихрушки се надпреварват коя ще полети по-надалече. Постепенно покривката върху похлупака надебеля и ги скри от погледа ми. Сънят, който преди малко изглеждаше толкова близо, сега не идваше.
    Вътрешната страна на купола се превърна в огледало, виждах в него себе си, осветен от червеникавата сигнална лампичка на печката. Постепенно моят образ отстъпи в полумрака и вместо него се показаха вледеняващите очи на Зикейне. Песгимиз, от чиято книга ѝ четях преди да пристигне телеграмата, е известен преди всичко като автор на пътеписи, от които се процежда атмосферата на далечни и екзотични места. Разказите му за Южния континент щяха да бъдат шедьовър, ако на места между редовете не се прокрадваше високомерното му отношение към местните хора – забелязвах тези неща като всеки израснал в дълбоката провинция. Той се изхранва с пътеписите, и съдейки по тона им, намира известно удоволствие в процеса на събиране на материали за тях. Малко хора знаят, че Песигмиз е започнал като обещаващ поет и все още, макар и рядко, публикува стихотворения под псевдоним. Навярно издателите му настояват да използва друго име, за да не се разводнява в съзнанието на читателите представата за писателя-пътеписец. Аз харесвам поезията, която той пише, повече от пътните му записки. Последното негово стихотворение, което прочетох неотдавна, наскоро след началото на тренировките за полета, започваше така: „И камъкът за нея стана пухена постеля.“

Зумерът на радиостанцията ме събуди когато навън вече беше светло.

  • Тирдамал слуша.
  • Здравей! – гласът на Номатайх едва се разпознаваше през пукането и смущенията. – Къде се намираш?
    Прочетох му координатите от определителя. Той ми каза да изчакам.
  • След час и половина на гарата ще те чака бърза дрезина за Полуострова. Направи всичко възможно да пристигнеш навреме. Ако не успееш… – Не разбрах дали думите му заглъхнаха поради атмосферни смущения или самият Номатайх замълча, несигурен какви думи да избере. – Небето тук се изчиства.
    Тонът му подсказваше каква е премълчаната алтернатива – намерили са ми дубльор, някой Единичен. Очевидно, ензимните профили не са чак толкова уникални, и никой от нас не е чак толкова незаменим. Как иначе нашият вид щеше да оцелее сто и петдесет хиляди години?
  • Разбирам – казах в микрофона. – Потеглям към гарата. Има ли някакви новини за Зике…
    Замлъкнах по средата на думата. Пукането в репродуктора ми подсказа, че той вече е прекъснал връзката.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9625 астрономически единици.

  1. „В търсене на изгубеното време“

Все повече коли се нареждаха по края пистата. Предимно пикапи и фургончета, но имаше кабриолети, и дори няколко наистина стари автомобили, чието място беше по-скоро в музея, отколкото тук. Сродяваха тази разнородна сбирщина само космическите модули, висящи на антигравитационни понтони, които всички те влачеха след себе си.

  • Погледнал ли си списъка с днешните обекти? – обърнах се към Борис.
  • Не. Хайде сега да не мислим за това. Бирата все още е студена, да ѝ се наслаждаваме. И без това няма да летим за никъде.
    Около нас колегите не бързаха да откачат модулите. По това време вече трябваше да сме разпределили маршрутите, и сглобяването на корабите да върви с пълна пара. А сега само отпивахме от бирите и се въртяхме покрай колите си, докато онези, които бяха паркирали по-близо до останките на стария терминал, не започнаха да се струпват около Джей Кей, нашия президент – мъж на на възрастта на Саймън, за когото се говореше, че някога е кандидатствал за астронавт. Сега и той беше просто любител и пенсионер, като останалите.
    До мен Борис, вгълбен в себе си, махаше с ръце във въздуха. Навярно променяше настройките на фова си.
  • Да отиваме и ние – подканих го.
  • Ти тръгвай, ще дойда след малко.
    Джей Кей вдигна глава и огледа присъстващите. Разговорите престанаха.
  • Здравейте момчета! Сами виждате какво е времето, сигурен съм, че сте проверили прогнозата. Даже по няколко пъти за последните две минути. – Новаците се засмяха, но като видяха, че останалите не реагират на шегата, побързаха да замълчат. – Чудеса са се случвали и преди. Затова ще монтираме корабите и ще се приготвим за излитане, ако имаме късмет. Ето го списъка – пръстите му очертаха сложен глиф във въздуха, и в моя фов се появиха колонки с имената и координатите на звездите. – Всички са М джуджета, в рамките на триста парсека. Изберете си обект. Летим отборно. И последно, позволих си да запазя за Джо и Борис същата звезда като миналия път. – Третият ред в табличката запулсира. – Стори ми се, че тя им хареса.
    Този път първо се засмяха ветераните, младоците ни последваха. Стив, който приличаше на боксьор, но всъщност работеше като банков чиновник, дружески ме потупа по рамото. Бирената кутия едва не излетя от ръцете ми към Алфа Центавър без помощта на двигатели.
    Разбира се, че онази звезда ни хареса. Миналия месец наблюдавахме как четирикраките същества, които обитаваха петата планета в нейната система, изстреляха спътник. С химически носител. Истинска гигантска химическа ракета-носител, заредена с хидразин, както научихме от емисионния спектър на отработените ѝ газове. Те я управляваха с допотопна газоразрядна електроника. Никакви глезотии като разредители на пространството и квантови изчислителни разтвори. Тези същества живееха в епоха, която ние бледо имитирахме.
    Президентът на клуба каза още няколко ободряващи думи и ни изпрати да започнем работа.
  • Джо, – Борис се беше приближил неусетно до мен, докато слушах Джей Кей – ще трябва да си потърсиш друг партньор.
  • Не си струва за няколко месеца. Докато отработим координирането на модулите, докато свикнем един с друг и ти ще се върнеш. – И тогава смисълът на думите му достигна до мен. – Или не смяташ да се връщаш?
  • По всяка вероятност ще се оттегля напълно. Съвсем. Снощи пуснах обява за продажбата на моя модул. – Лявата вежда на Борис подскочи два пъти, докато той произнасяше последното изречение. – Вече имам четири оферти. Току-що проверих.
    Модулът му е неговата гордост: от команден тип, с огромна обзорна полусфера от синтетичен кварц, с най-модерното навигационно оборудване, каквото парите на един пенсиониран чиновник от долната среда класа могат да купят. Да не говорим за четиридесетте литра изчислителен разтвор, достатъчни за поддържане на няколко изкуствени интелекта от клас нула. Ако не бяха извън закона.
    Борис купи цялата тази хубост от най-добрия китайски производител в Пекин, без посредници и потребителски съюзи. За такива изделия няма сезони намаления. Даде всеки цент, който му поискаха. Знам, защото бях там с него и му помагах да напише спецификацията на системата за жизнеобезпечаване.
  • Заради Дина ли? И моята жена не е много доволна, че продължавам да идвам тук.
  • Донякъде. Виж, ако нашият потребителски съюз не беше се разпаднал, можеше да ми се размине – обясни той. – Новият, който тя намери, е значително по-малък и въобще не е сигурно, че ще ни приемат. Знаеш как е, всеки е свил пазарната си активност заради кризата и изобщо трудно се намират хора със сходни потребителски профили.
  • Бърбориш глупости.
  • Хората са се заровили в съюзите си, отстъпките за лоялност са като златна верига, с която те държат.
  • Разбирам – кимнах и започнах до откопчавам предния понтон от моя модул.
    Аз имам служебен модул. Купен е на старо, но е в чудесно състояние и има три разредителя, които заедно могат да процедят през пространството седем метрични тона, на стотици парсеци разстояние. Повече от достатъчно за двуместен кораб. Дори ако единият откаже, ние пак ще можем да се приберем на собствен ход, достатъчно е да изхвърлим пакета с наблюдателните инструменти. Това не е голяма загуба – агенцията ги раздава на гражданите-астронавти безплатно и ще ни дадат нов, по-добър, който може да регистрира всякаква радиация, за която може да се сети човек.
  • Не е само това. – продължи приятелят ми. – Инфлацията изяжда доходите ни. И спестяванията за медицински разходи, и фонда за университета на децата. Трябва да се откажем от нещо.
  • Повтаряш се, старче. По-добре гледай в ръцете си.
    Освободен от тежестта на модула, понтонът подскочи нагоре. Борис ме изненада – въобще не се бе разсеял, посегна и го хвана преди да успея да реагирам, миг преди триметровият цилиндър да отлети в небето. Ако можех и аз да направя същото, и да се издигна над облаците… Докато си мечтаех, моят приятел нарисува с пръсти глифа за намаляване на подемната сила и двамата заедно бавно повлякохме първия компонент на нашата машинка настрани от колите. Положихме го на тревата и се заехме със следващия. Един по един откачихме и останалите. После дойде ред на Борисовия модул.
  • Бавно работим днес – каза той, когато ни остана да съединим само няколко кабела. До тук сглобяването на кораба ни бе отнело половин час повече от обикновено. Облаците сякаш притискаха ръцете и сърцата ни: жаковете и буксите не си пасваха, кабелите се оплитаха, резбите на болтовете и гайките не съвпадаха.
  • Нищо не проработва от първия път – изтрих потта от челото си. – По-добре дай по една бира.
  • Това е, защото полагаме безсмислените усилия – той извади поредната кутия. – Хващай.
  • Благодаря! Ами ти?
  • Ще си взема по-късно.
    Кръстът ме наболяваше. Отидох до редичката с понтоните и седнах на крайния. Небето над нас беше все така сиво, а едва доловимите проблясъци около главата на Борис бяха изчезнали. За пръв път го виждах да изключва фова си. Навярно му е омръзнало да проверява всяка минута каква е скоростта на вятъра и да търси на спътниковите снимки митични разкъсвания в облаците.
  • Кризата все някой ден ще свърши – казах, докато отварях бирата. – Агенцията също няма да я закрият, дори Конгресът да намали бюджета й. Винаги може да се върнеш като решите проблема с потребителския съюз.
  • Разбира се, ако икономиката се стабилизира и, ако децата успеят да влязат в добри държавни университети. Казват, че догодина отново ще има растеж. Но да оставим това настрана. През цялото време от главата ми не излиза един въпрос, нещо съвсем различно – очите му светнаха. Предстоеше да заговори за космоса. – Как смяташ, дали онези четирикраките са изстрелвали преди и други спътници?
  • Съмнявам се. Не открихме групировка в орбита около планетата им. – Аз се изправих и се захванах със стиковането на модулите. – И да са пробвали да изведат нещо, опитите им сигурно са били неуспешни.
  • Спътниците на ниски орбити живеят месеци, най-много няколко години, поради съпротивлението на атмосферата и вероятно затова около планетата им не кръжеше нищо. Снощи прегледах още веднъж записите от предишния ни полет и мисля, че ракетата им е плод на доста развита технология. Би трябвало да не им е за пръв път.
    Замислих се над съображенията му. В думите на моя приятел имаше нещо вярно.
  • Да, възможно е да са изстреляли няколко спътника преди това. От друга страна хидразинът най-вероятно е отровен за всяко същество с кислородна обмяна на веществата, независимо дали има два или четири крака – при предишния ни полет пакетът на Агенцията определи, че атмосферата на „четириногата“ планета прилича на нашата. – Използването на хиперголично гориво може да е знак, че те са на границата на технологията си, и че са достатъчно отчаяни за да го използват въпреки рисковете. Дръж това, моля.
    Подадох му края на последната връзка кабели. Контактът, в който трябваше да влязат накрайниците им, се оказа изкривен.
  • Искаш ли чук? – попитах Борис.
  • Да опитаме – той взе да го размахва и успя да направи няколко вдлъбнатини върху алуминиевата повърхност преди да се получи контакт. Като приключихме, ние огледахме критично резултата от интервенцията си.
  • Ще ходим да изследваме Галактиката – успокои ме той, – а не на изложба за скулптура.
    Най-накрая корабът ни беше готов и ние се заехме с предполетните проверки. Скоро бяхме готови да се процедим до другия край на Млечния път, и ако се наложи – отвъд Местната Група.(7) За да запълним времето, взехме две бири от хладилната чанта и седнахме направо върху тревата.
    Точно тогава Джей Кей дойде при нас.
  • Достатъчно, момчета. Отказваме се за днес.
  • Май ще трябва да приема – каза Борис, – че последният ми полет е бил преди един месец и да започна да се наслаждавам на спомените за него.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9625 астрономически единици.

(7) Местна Група – име на група от галактики, която включва три галактики гиганти: Млечния Път, галактиките в съзвездията Андромеда и Триъгълник, и още няколко десетки галактики джуджета. Размерът на Местната група е около три мегапарсека.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Учителят – 3. Планета за почивка


Трети разказ от същата поредица, написан по същото време. Но героят – тук с друго име и на друга планета – вече не е същия и тук от личен опит научава, че империите изглеждат добре само в атласите. Разказът, както и останалите от тази поредица, не е публикуван никъде.

* * *
Телефонът изръмжа от нощното шкафче. На Изабела се отнасяха с подозрение към хората с присадена периферия, смятаха че са прекалено млади да се пенсионират. Хегедус се протегна без да се обръща и вдигна слушалката.
– Домът на семейство Балинт.
– Събудих ли те, гадино мръсна? – осведоми се дрезгав глас.
Дрямката мигновено напуснаха Хегедус. Сърцето му заработи на пълна мощност, преди да се намесят допълнителните жлези. Тук може и да не обичат имплантите, но не всичко се вижда с просто око.
– Събуди ме. Доволен ли си?
– Ти ще си доволен, ако не отрежем нищо на женичката ти. Искаш ли да ти пратим едно пръстченце?
Наистина, другата страна на леглото бе празна.
– Какво искате от мен?
– Да стоиш мирен докато не си замине оня федеративен клоун – изсъска мъжът и затвори.
Хегедус се надигна с мъка. Главата го болеше като след препиване. Будилникът беше изключен, а през прозореца грееше обедно слънце. На пода до вратата на спалнята се търкаляше празен флакон. Под ситния текст до бутона се зъбеше стилизиран череп.

* * *

В сравнение с Изабела, Земята бе топла и суха, особено в тези ширини.
Хегедус остави ръчния си багаж на полицата над седалката на експресния влак, отпусна се на мястото си и закопча предпазния колан. Едва след като свърши, осъзна, че е забравил книгата си в чантата, качена на на високата полица над главата му. Зачуди се дали си струва да повтори процедурата с колана заради лековатия роман, който беше купил от някакъв антиквар, специално за да убие трите часа полет – хартиени книги не се срещаха често в колониите и той реши да си направи малък подарък. Отпускащата атмосфера на планетата-майка, тихите разговори на хората наоколо и мисълта за предстоящата почивка го притиснаха към креслото и затвориха очите му.
Няколко минути по-късно той вдигна глава и се огледа, сякаш самото отлагане можеше да сложи книгата в ръцете му. Срещу него седеше жена. Беше облечена в бяла рокля с огромни оранжеви цветя и сандали в същия тон, каквито се носят на повечето островни светове. Дори скрита в дълбоката седалка, нейната фигура излъчваше стремителност. По навик той запомни ръста, теглото и цвета на очите ѝ.
Тя го гледаше с нескрито любопитство, даже повдигна с ръка огромния си кестеняв бретон, за да вижда по-добре. Хегедус беше свикнал белезите по лицето му да привличат вниманието на хората, но повечето не проявяваха любопитството си така откровено. Той рязко откопча колана, надигна се от седалката и скоро разлистваше романа си. Годините, прекарани по изостанали бивши и настоящи колонии го научиха да се наслаждава на хартиените книги.
Отсреща жената се усмихна извинително, отпусна бретона си и се облегна назад. Хегедус се зачете и само от време на време ѝ хвърляше някой поглед над страниците. Стори му се, че тя присвива очи, докато се опитва да види заглавието.
– „Тримата Мускетари“ – той отговори на немия ѝ въпрос.
– А, Дюма! – възкликна спътничката му. – Харесва ли ви?
– Да, много. Чета я за трети път. – Литературната мода на повечето колониални планети се бе закотвила в осемнайсти-деветнайсти век.
Неусетно за Хегедус, двамата се заприказваха. Но не толкова неусетно, че той да не си даде сметка колко дълбоко е било следоперационното му рекондициониране. Беше му приятно да разговаря с непознатата. Книгата, както си беше отворена, легна върху коленете му нагоре с корицата.
Изясни се, че слизат на една и съща спирка. Тя беше литературен агент, работеше в издателство специализирано за мемоари. Разказа му весели случки за някой от клиентите си – все известни хора, главно либерални политици от Земята и от по-близките колонии. Не споменаваше имена, но му даваше достатъчно подробности да разбере за кого става дума. Хегедус я разочарова, защото не разпозна почти никой.
– Е, сещате ли се сега? – питаше спътничката му след всяка история.
– Не – признаваше си той.
– Ама как така? Добре, де, същата дама преди две години…
И така докато не пристгнаха. Малко преди експресът да кацне, тя си взе куфарчето и отиде да се преоблече. Вместо нея се върна друга жена – непослушният бретон беше прибран с фиба, тялото и беше стегнато в строг черен костюм с панталон.
– Извинете, мястото е заето – пошегува се Хегедус. – Тук седи една чаровна млада дама…
На перона тя му даде визитната си картичка, казваше се Ана. Същия ден двамата вечеряха заедно. За втори път се срещнаха едва половин година по-късно, когато той се върна от мисията си на Сияйния път, но през цялото време разменяха съобщения.

* * *

Споменът за първата среща със съпругата му прелетя пред очите на Хегедус докато той вдигаше от пода флакончето. Съдейки по надписа – от спрей против някаква местна гадост. Той продължи към кухнята с намерението да си приготви едно истински горчиво кафе.
Океанът започваше на стотина метра на юг и още толкова по-надолу от къщата на семейство Балинт. Все още течаха ранните години на заселването и подобни имоти можеха да се намерят на умерени цени. Предната стена представляваше колонада с врати, като в оня стар роман на Хемингуей(1), и през горещите дни, които тук бяха мнозинство, Хегедус ги отваряше за да пусне вътре океанския бриз.
Той седна в креслото с чашата кафе, подсилено с няколко капки ром. Долу се простираше пристанището, където безброй яхти бяха накацали от двете страни на кейове. Сред тях се открояваше правителствен катамаран. Върху високите му мачти – дан повече на традицията, отколкото на нуждата, в тези времена на евтини кваркови генератори – се развяваше знамето на Федерацията. Малко под него, на същото въже, плющеше на вятъра беззвучно флагът на главния инспектор по сигурността на колониите – главен адмирал от резерва, наскоро пристигнал от планетата-майка. Преди два дни адмиралът, с когото се познаваха съвсем бегло, посети Хегедус без предупреждение и подробно го разпита за продажбите на къщи. Почти насила го измъкна на терасата, където пиха вино от водорасли до вечерта, и си говореха за радостите на пенсионния и полу-пенсионерския живот. През следващите дни главният инспектор го запозна с някои съседи…
Изабела беше планета с късмет. Астрономите знаеха за нея далеч преди свръхсветлинните двигатели да дадат крила на първата вълна колонизатори, но безкрайните преходи от Земята я предпазиха от бързо и стихийно заселване. Освен с топъл и плитък океан, прободен с множество вулканични архипелази, тя не можеше да се похвали с нищо друго,но то бе достатъчно. За свое щастие, планета не бе подходяща за курорт, заради скъпите и дълги полети.
Заливите на Изабела сигурно щяха да си останат девствени, ако някакъв предприемач не бе открил истинския потенциал на това място – планета за пенсионери. Богатите старци обичаха топлия климат, прекарваха почти цялото си време потопени във водата и водеха заседнал живот. Повечето от тях предпочитаха да избегнат каквито и да е промени, което превръщаше голямото разстояние до Изабела в достойнство. Нищо чудно, че застаряващият адмирал се интересувал от свободни имоти.
Две лодки се отделиха от кея с явното намерение да излизат в океана. Хегедус си помисли, че е време за подводен риболов. Изчака ги да подминат поплавъците, които обозначаваха входа на пристанището, и със залп изпи последната глътка кафе.

* * *

Насочените взривове изпратиха акустична вълна напред и стената пред Хегедус имплодира. Той се хвърли във феерията от парченца стъкло и въздушни мехурчета. Разноцветните прожектори придаваха нереален вид на водната лавина, която се стовари върху обитателите на купола. Хегедус инстинктивно очакваше съскане като в космоса, но за своя изненада чу само музика. Домакините слушаха някакъв класически композитор.
Заради водата скокът му приличаше повече на забавен каданс от стар филм, отколкото на стремителна атака. В средата на стаята Джарет и Морина шареха с ръце под катурнатата масичка, сигурно търсеха аварийните дихатели. Плафоните продължаваха да светят и наоколо прескачаха жълто-лилави петна. Хегедус стъпи с подкованата си обувка върху ръката на жената.
– Кажи на мъжа си, че не е проява на добър тон да нарича съседите си гадини. – Микрофоните и водата промениха гласа му, но не можеха да прикрият заплахата.
В същия миг Джарет подскочи нагоре. Хегедус очакваше подобна реакция и спря устрема му с приклада на харпуна. Алени капчици се разпиляха из прозрачната вода. Хегедус хвана Морина за косите и я изправи до себе си.
– Къде е жена ми?
Джарет вдигна рамене. Държеше се с ръка за носа. Морина мълчеше, пестейки малкото въздух, останал в дробовете ѝ.
– Аз не бързам, – каза Хегедус. Ритна масичката към Джарет и дузината дихатели, закрепени под плота й, заплуваха из стаята. – Вземи един.
Мъжът веднага надяна маската. Хегедус вдигна най-близкия стол и седна. Морина последва движенията му и видимо се насили да коленичи отстрани.
Двамата мъже се гледаха в очите, Харпунът сочеше към гърдите на Джарет. Цифрите се гонеха върху екранчето на стенния часовник. Хегедус си помисли, че тук почти всички домашни електроуреди са водонепроницаеми, сякаш човек не може да се удави, ако няма подходящ музикален фин или ако не знае точното време на смъртта си.
Мина една минута.
Повечето къщи по крайбрежието имаха подводни части. Обикновено те се състояха от една стая, най-често трапезария със стъклена полусфера вместо таван, до която се стигаше през къс тунел. Но Джарет и Морина навярно обичаха океана повече от съседите си, защото в техния дом над повърхността се намираха само входовете, а всичко останало беше вплетено хитроумно между кораловите рифове.
Хегедус следеше секундната стрелка. При нормални условия човек може да прекара под вода три или четири минути, след като предварително си прочисти дробовете. Ако има белодробен имплант или нужната генетична модификация – два или три пъти повече. Но след взрива на Морина не ѝ беше останало време за дихателни упражнения, а на тая планета се отнасяха с предубеждение към присадената периферия. Скоро лицето на жената започна да посинява и по тялото ѝ преминаха конвулсии.
Хегедус прочете в очите на Джарет готовност за нов скок и поклати оръжието многозначително.
– Няма да те убия веднага, ще имаш време да видиш как жена ти се дави.

* * *

– Заповядайте, чувствайте се като у дома си! – усмихна се Джарет и покани с широк жест семейство Балинт в хола на подводната си къща. – Китарата може да оставите зад вратата, а аз отивам да поръся месото с нагревателки.
Ана се заприказва с домакинята, а Хегедус се огледа наоколо. Точно така си беше представял живота в пенсия – с много вода, но без мирис на сяра. Отвъд прозрачния похлупак над главите им се гонеха жълти риби, големи колкото мъжка длан. Лампите пръскаха лилави и оранжеви отблясъци по гостите.
Гостът се ръкува с едни познати, кимна на други и някак естествено се озова до библиотеката. Тук не харесваха имплантите, но обожаваха хартиените книги и в тази комбинация на вкусовете имаше своя логика. Една библиотека, дори малка, представляваше значително капиталовложение и по избора на заглавията можеше да се научи доста за собственика ѝ. Тук преобладаваха биографии на дейци от Френската революция, Войната за независимост на Съединените щати и Изключването на Проксима б.
Музика на неопределена възраст се сипеше от уредбата, създавайки усещане у всеки, който я слуша, че е точно от времето на неговата младост. А младостта на хората около масата беше разпиляна върху поне няколко века, защото не всички пенсионери могат да си позволят свръхсветлинен полет до Изабела. Повечето бяха от по-близките колонии, и релативистките ефекти ги бяха захвърлили само няколко десетилетия в бъдещето.
– Казвам се Стен – представи се възпълничък мъж с плешиво теме, натоварен с по една чаша във всяка ръка. – Пристигнах миналия месец.
Ето някой, който е прескочил цялата ера на биокорекциите, отбеляза си Хегедус.
– Аз съм от Джесика – продължи мъжът и му подаде едната чаша, а другата наведнъж изпразни до половина. – Наздраве! А вие от къде сте?
– Стовенор – и уловил въпросителния поглед на събеседника си, добави, – водна планета, също като тук.
– Носталгия по детството?
– Не, просто жена ми харесва водата. Каква носталгия, На Стовенор има вулкани и чудовищна концентрация на сяра. През цялото време воювахме със сярната киселина, която се опитваше да разяде всичко.
– И кой победи?
– Сярата. Наздраве – вдигна чаша Хегедус.
– Наздраве! А с какво се занимавахте преди да дойдете тук?
– Чинии, давайте чиниите си! – провикна се домакинът от барбекюто.
– Първо на новопристигналите! – Стен се отмести и Хегедус се озова начело на опашката. – За добре дошли.
– По-напред на дамата – на свой ред се отдръпна Хегедус и пусна пред себе си Ана, която до сега беше разговаряла с Морина, съпругата на Джарет. Стан сложи огромно парче ухаеща риба в чинията ѝ.
– Желаете ли салата? Водораслите от нашата собствена градина – той посочи към стъклото над главата си.
– Благодаря – Ана се усмихна.
– И какво казахте, че работехте? – Стен изникна между двамата веднага след като сервирането приключи.
Хегедус тъкмо опитваше рибата, която наистина се оказа чудесна, и вместо него отговори жена му.
– Мъжът ми беше инспектор по колониите…
Чашата подскочи в ръката на Стен и той се озърна към барбекюто, където Джарет ръсеше с нанонагревателки нова порция рибно филе.
– Бях финансов инспектор – побърза да поясни Хегедус. Ана се усмихна, навярно си мислеше, че мъжете никога не престават да играят любимите си игрички, дори когато се пенсионират.
В другия край на стаята домакинът започна да накланя главата си настрани, сякаш се канеше да кимне на Стен, когато усети, че гостът е уловил размяната на погледи помежду им. Кимането прерасна в широка усмивка. Хегедус отвърна на усмивката с надеждата да изглежда достатъчно глуповат и вдигна чашата си за безмълвен тост. До него Стен пристъпваше от крак на крак.
– А вие с какво се занимавахте преди… да дойдете тук? – попита го Хегедус.
– Имах малък бизнес за селскостопански машини. – Отвърна бързо пълничкият мъж. – Вървеше добре. А вие сигурно сте пътували много, не като частниците като нас.
– Да, – кимна Хегедус – почти шест месеца всяка година.
– И все със свръхсветлинни кораби? Трябва да сте видели много свят.
– Беше ужасно – намеси се Ана. – Не можехме да се видим с месеци наред. Но вече никога няма да се разделяме. – Каза тя и го млясна по бузата.
Стен се сконфузи и погледът му безпомощно се замята из стаята докато не попадна върху китарата.
– Нали ще ни изсвирите нещо?
– Разбира се, – съгласи се Хегедус, подаде чинията на жена си, взе китарата и запя под тихото мляскане на другите гости. До края на вечерта не повтори нито една песен.

* * *

Хегедус вътрешно се стегна преди да стреля. Тихата песен от обратното разсейване на собствения му микровълнов пистолет забръмча като комар и в следващия миг от тавана се посипаха пластмасови панели. Стен се хвърли на пода и оръжията им забръмчаха в дует. Изглежда на влизане Хегедус бе докоснал някаква огранителна система и не можа да изненада домакина. Освен това той се страхуваше да използва пълната мощност на пистолета си за да не нарани случайно Ана. За разлика то него, Стен не страдаше от никакви задръжки и изстрелите му караха цялата къща да вибрира. Гласът му долетя от тъмнината.
– Трябваше да те очистим веднага след като пристигна, гадино мръсна.
– Значи с теб имах честта да говоря тая сутрин. – Хегедус стреля по звука. – Липсва ти въображение.
– Сега ще имаш честта аз ти видя сметката. По най-скучния начин и без грам въображение.
Господи, какъв позьор, помисли си Хегедус.
– Първо ме убий, пък после ще си говорим за чест.
Стен стреля. Няколко плочки от стената засветиха с червено сияние.
– Ти по-добре мисли за жена си.
Хегедус излезе от прикритието си – масивна дървена маса, на която вечеряха след обичайните петъчни партии шах преди духът на свободата и независимостта да обхване Изабела – и безшумно направи две крачки встрани. От тук можеду колонадата се откриваше линя за стрелба към Стен. Той се бе свил зад ниското ъглово канапе, на което обикновено сядаха за да играят бридж всеки вторник.
– Чуваш ли, за жена си мисли! – пак се обади Стен, и пак се повтори.
Мисля, нали затова съм тук, отвърна Хегедус на ум и натисна спусъка. Мъжът отсреща нададе вой като смъртно ранено животно. Хегедус си представи как кръвта му се превръща в гъст бульон, а в него плуват съсирени от дробове и присви още по-силно пръста си. Викът премина в стон и постепенно секна. За всеки случай Хегедус изчака още половин минута и стреля отново. Замириса на овъглена плът.
Той бавно се надигна и приведен се спусна по коридора към подводната част на къщата. Зад първата врата се намираше гостната, зад втората – спалнята. Там, просната върху неоправеното легло, лежеше в безсъзнание Ана. Тялото ѝ беше увито в същата копринена нощница, с която беше облечена предната вечер. Клепачите ѝ примигнаха и тя погледна някъде зад него.
Преди Хегедус да се обърне, изгарящ огън докосна гърба му. Той продължи движението напред и се прехвърли през глава, над Ана, от другата страна на леглото. Стреля към процепа на вратата още преди да е стъпил на краката си. Стен, който незнайно как беше намерил сили да го последва чак до тук, се свлече бавно в стаята. Лицето му димеше, сякаш го бяха поръсили с нанонагревателки. Пистолетът се изхлузи от пръстите му и удари пода.
Ана с ужас откъсна очи от похитителя си и се обърна към Хегедус. После разпери ръце встрани, сякаш го призоваваше да застреля и нея.

* * *

Хегедус прескочи перилата и се превъртя във въздуха преди плавниците му да ударят водата. След него се гмурнаха още трима. Както се бяха уговорили, групата им – общо дванадесет младеещи пенсионери, – се събра около шамандурата на изхода от залива. Въжето, което я свързваше с котвата й, светеше с оранжев блясък. От океана една след друга се задаваха фигурите на ловци от предната смяна. Хегедус се полюбъва на гледката. Нищо подобно не можеше да се види на родната му планета с нейния киселинен океан.
Още на пирса се разбраха, че Джарет, който бе живял най-дълго на Изабела, ще ръководи лова. Той раздели мъжете на двойки и вдигна палец да им пожелае успех. На Хегедус се падна да ловува заедно със Стен. Двамата се закачиха за краищата на общо въже, стиснаха си ръцете и поеха бавно напред. Веднага след шамандурата дъното се спусна надолу, и светлината над главите им помътня.
Всяко движение под водата се отдаваше с мъка. Сигурно затова не забелязаха веднага тюленовата риба, която ги наблюдаваше слята с по-едрите камъни по южния склон на залива. Стен вървеше пръв, впил поглед в дъното под краката си. Имплантите на Хегедус нададоха вой далече преди очите му да се адаптират към полумрака наоколо. Той прошушна в микрофона:
– Струва ми се, че там има нещо – и посочи в посока, точно обратна на мястото където се спотайваше рибата. Стен, за който това беше само втори лов, спря и се взря в мътната вода.
– Не виждам нищо…
Хегедус се престори, че се вглежда по-внимателно.
– Има, виждам я как мърда.
– Няма никаква риба, да продължаваме напред.
– Ще ида да проверя – отсече Хегедус и още преди партньорът му да възрази, откачи въжето от халката на колана си.
– Стой, къде тръгна! – развика се Стен през микрофона, но Хегедус се престори, че не го е чул.
Четвърт час преди да се качат на малкото корабче, което ги докара до центъра на залива, Джарет му се обади и без да се церемони му заповяда да не изпуска от очите си новопристигналия пенсионер. Стен ненавиждаше революционерите от по-младото поколение, които се разпореждаха на Изабела само защото имаха късмет техните колонии да са по-близо до пенсионерската планета на края на Галактиката, отколкото Земята и не им се налагаше да изхарчат почти всичките си спестявания за да стигнат до тук. Това често поставяше истинските стари бойци като него – от Марс, Ганимед и астероидите – в ролята на момчета за всичко, първо в икономиката на Изабела, а после – неясно защо, някак по инерция – и във всичко останало, включително борбата за независимост.
Стен изгледа за последен път отдалечаващия се гръб на Хегедус и си каза, че едва ли има срещу себе си нещо повече от дребен счетоводител, който е обикалял да прави финансови проверки. Нещо в тоя широк гръб го накара да се безпокой, но той прогони мисълта и се зае да намотава съединителното въже. Тюленовата риба избра точно тоя момент за да го атакува и в следващия половин час не му остана повече време да разсъждава за ранговете в нелегалната организация.
А през това време Хегедус тършуваше из къщата на Джарет. Влезе вътре без никакви проблеми. Дори нямаше нужда от шперц, защото на тръгване след прословутото подводно барбекю беше направил копие на ключа от чантичката на Морина. Картичката-двойник се плъзна в процепа и пред него се отвориха сводести стаи, озъбени с мебели като сталактити. Най-напред той се захвана с кабинета на домакина. Още преди Стен да свърши битката си с тюленовата риба, Хегедус знаеше, че наглед безвредните му съседи-пенсионери, са бунтовници, избягали тук от миналото. Още съвсем млад Джарет бе участвал безредиците, довели до Изключването на Проксима б.
Вечерта, след като поздрави Стен с големия успех на лова и успокои изплашената от изчезването му Ана, Хегедус се обади на своя бивш шеф в колониалния отдел.

* * *

Остатъкът от нощта напомни на Хегедус за времето, когато беше действаш инспектор. След всяко негово завръщане се любеха с Ана по цяла нощ. Умората ги приспиваше, но неизменно единият от тях се будеше за да поднови ласките. А на зазоряване, когато Хегедус отиваше до прозореца за да погледне земния изгрев. Ана се смееше, покриваше лицето си с възглавницата, и се шегуваше, че той е останал истинско дете на колониите и никога няма да се насити на земното слънце.
Сега Хегедус се изправи за да вижда по-добре изгрева. Той прекара нощта в канапето до леглото, където жена му спеше с нервен сън от приспивателното. Сама беше настояла да го вземе. Каза му, че не иска да сънува. Гърдите ѝ повдигаха завивката рязко и неравномерно, миглите ѝ трепкаха в насечен ритъм, и Хегедус се попита дали тя все пак не сънува, въпреки приспивателното.
Местното слънце – мързелива червеникаква звезда – показа огненото си око над хоризонта и се огледа наоколо. Няколко подранили лодки в залива го причакваха. Синя чертичка от далечни облаци се спусна по лицето му и скоро се откъсна от долният край на диска.
– Защо трябваше да го убиваш? – обади се Ана.
Приспивателното я бе отпуснало, после е изчаквала да свърши изгрева за да не ме безпокои, знае, че го обичам, помисли си Хегедус. Както всяка сутрин, когато сме заедно.
– Той те отвлече.
– За да се защити. Тези хора са революционери.
Хегедус закрачи към леглото.
– Тези хора са разбойници.
– Изобщо не ги познаваш!
А ти колко добре ги познаваш? Хегедус, който снощи не бе намерил следи от въжета по китките й, едва успя да преглътне репликата.
Ана завъртя рязко глава. Нейният поглед падна върху канапето, където лежеше микровълновият пистолет на мъжа ѝ. Тя посегна с трепереща ръка и го вдигна.
Имплантите разтегнаха времето, реагирайки на експлозията в изкуствената суперадренална жлеза на Хегедус. Ана все още завършваше движението, с което трябваше да насочи излъчвателя към стомаха на съпруга си, когато той се хвърли върху нея. Получи се скок на дължина от място – беше срещал тоя израз някъде, но сега нямаше време да мисли къде, – сухожилията му изпукаха, но се подчиниха и го изхвърлиха напред.
Оказа се, че нощта е върнала силите в жилавото тяло на Ана. Вкопчени в пистолета, двамата се претърколиха през леглото и паднаха на пода. Чу се дълго изсъскване, все едно че някой потопи парче нажежено желязо във вода. Тялото на Ана омекна под тежестта му. Той отскочи настрани и очите му се спряха в лявата ѝ гръд, където пистолетът беше издълбал яма с неравни черни краища, от които стърчаха овъглени ребра.
Хегедус изкрещя без глас, но имплантите се намесиха и не го оставиха да се разридае.

* * *

На Изабела пенсионерите продължаваха да се занимават необезпокоявани с подводен риболов и да се наслаждават на мекия климат. Отвлякоха ги – но само за кратко – две нещастия. Най-напред, необяснимата имплозия в къщата на неговите съседи Джарет и Морина. Телата им, обезобразени от местната фауна, изплуваха от океана няколко седмици по-късно. Трагедията беше повод за много слухове, но полицейското разследване така и не можа да установи причината за нещастието. Ден по-късно загина Стен, при пожар в неговата къща. Смъртта му предизвика доста подозрения заради близкото съвпадение по време с първата трагедия, но се оказа, че аварията е резултат на късо съединение в електрическата инсталация.

* * *

Майнел покани Хегедус да седне на канапето, после отиде до барчето и напълни две чаши с джин, без тоник. Казваха, че напитката идва от замръзналите резервоари на катастрофирал и изоставен транспорт, който от незапомнени времена обикаля по хелиоцентрична орбита между Марс и астероидния пояс, и че шефът на Агенцията по делата на колониите тайно отива там по време на годишната си отпуска за да си издялка малко кубчета замръзнал джин. Никой до сега не беше успял да потвърди или да опровергае тая легенда.
Питието беше добро и Хегедус бавно го прецеди през устните си.
– Моите съболезнования – започна Майнел. – Ана беше прекрасна жена.
Хегедус кимна. Чашите иззвъняха за безмълвен тост. Майнел изля няколко капки на пода.
– За мъртвите… Така правят… на едно място – обясни той. Гостът му си помисли, че ако открие произхода на тоя обичай, ще разбере къде е израсъл шефът му – една от най-строго охраняваните тайни на Агенцията.
– Искам да се върна – каза просто Хегедус.
– „Пътят назад е известен, пътят напред е незнаен“ – цитира Майнел една от любимите песни на своя бивш агент. – Вратата е отворена. Ти знаеш какво те очаква. Работата не е станала по-лека, откакто ни напусна.
– Не идвам за леката работа.
– Все още не сме станали и приют за самоубийци. Ако това е целта ти, има по-лесни начини.
– Не съм самоубиeц.
Майнел замълча.
– Няма какво друго да правя.
Шефът се усмихна скептично.
– Няма какво друго да правя, което да има значение – поясни Хегедус.
– Добре, – кимна Майнел. – Утре сутринта те искам тук в осем. Имам за теб една задача, с която вече трима нoвобранци си строшиха главите. Дано твоята да е по-здрава.
На излизане краката на Хегедус едва докосваха пода. Спря се при секретарката – дългокоса красавица, трябва да беше започнала да работи тук след пенсионирането му. Размениха няколко думи, които Хегедус не чу – на бюрото ѝ лежеше огромна черна папка с неговото име отгоре. Най-секретните материали в Агенцията се пазеха само на хартия, Майнел смяташе, че електронните носители не са достатъчно сигурни.
– Може ли да ми донесете чаша вода? Дискусията – Хегедус посочи вратата – беше доста разгорещена.
– Разбира се, – Усмихна се секретарката. Тя имаше чудесни дълги крака, но посетителят така и не ги видя.
Когато вратата зад нея хлопна, той завъртя с едно движение папката и я отвори на последните страници. Две секунди и една десета за фотографско възприемане на цялата страница. Когато момичето се върна, Хегедус четеше на ум ред по ред заповедта за последното си назначение: „… на Изабела с цел внедряване в група заподозрени дисиденти…“
По-надолу в документа се споменаваше за психотропно индуциране на церебралните функции с цел форсиране и контрол върху развоя на операцията, но Хегедус вече си беше дал сметка, че нито „собственото“ му решение да се засели на Изабела, нито изненадващото посещение на стария адмирал, което доведе до срещата с Джарет и Стен, са били случайни.
Валентин Д. Иванов
Сантяго-Паранал-Мюнхен
24.VIII.2002-16.II.2003-21.V.2020

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Учителят – 2. Грешки на растежа


Още един тъжен ранен разказ, продължение на „Най-щастливият ден“, за тънката „патина“ на цивилизоваността. Героят се изкачва по служебната стълбица, пътят му минава през откъсната колония, която страда както от собствените си специфични проблеми, така и от късогледството на хората, които са изпратили колонистите. Разказът съдържа ритуално членовретителство.

* * *
Доктор Тарент – 1
Тридесет и две години по-рано.

Обичам Моцарт. Музиката му е сияйна, пълна с блясък и движение. Обаче никой композитор не оцелява на звънеца ми по-дълго от седмица. Когато в четири и половина сутринта някой остави пръста си върху бутона на звънеца и забрави да го вдигне от там, аз твърдо реших да избера някой композитор с по-умерен темперамент.
Камерата пред вратата ми показа двама мъже в сини униформи. Включих записа, може да потрябва на този или онзи.
Звездна пехота често тропа на моята порта. Не е ли малко често? Сякаш през последните години не съм разрязвал достатъчно синя тъкан за да се добирам до надупчените или нарязаните им тела. Натиснах бутона на интеркома.
– Добър вечер, господа. Какво ще обичате?
– Доктор Тарент, имаме спешен случаи. Флотът се нуждае от вас. – Обади се по-старшият, полковник.
Изчаках го да продължи, но той продължи да стои пред камерата ми като истукан. Проклета секретност. Пуснах ги да влязат и още на прага офицерът започна да рецитира поредица от букви и цифри, личният ми мобилизационен код. Ако беше само с още няколко знака по-дълъг, болният сигурно щеше да умре докато ни чака.
– Повикването потвърдено. – Сега беше ред за моята половина от кода, изредих двойно повече цифри и букви, – в три и двадесет и пет. – Изчакайте да си взема чантата.
Хлопнах вратата на спалнята под носа им. За толкова възпитание можеше да останат в хола. Пет минути по-късно излетяхме от покрива на сградата с армейски хеликоптер. Вторият офицер изчезна някъде, навярно в пилотската кабина, а полковникът седна до мен.
– Случаят е спешен. Един от нашите … служители получи тежка контузия в стомашната област. Прободна рана…
Върху мен се изсипа лавина от медицински термини. Виж ти, полковникът бил колега. Защо ли не носеше медицински знак? Докато се чудех, той заяви, че се налага да оперираме. От куфарчето му се изсипаха рентгенови снимки, кръвни картини и всякакви възможни изследвания. Прегледах ги и го попитах направо:
– Наистина случаят е тежък, но с това ще се справи всеки травматолог с малко повече опит. Дори вие.
Репликата ми излезе по-груба отколкото възнамерявах. Полковникът избра да не я забележи.
– Случаят е малко по-особен. Достъпът до пациента е… ограничен.
– Ограничен?
– Да. И по време, и по пространство. Трябва да направим операцията колкото е възможно по-бързо, и вероятно ще имаме само една възможност през следващото денонощие.
– Не ви разбирам.
– По-добре да видите сам.
Асистент Моинт – 1

Утринната стрелба постепенно утихна. Стреляха и двете страни, – от нашата страна, на Високите и от противниковата, на Кърмачовците, – всеки с надеждата че врагът се е изнервил от чакане, или че уморен от нощното бдене някой отсреща ще закъснее само с миг преди да се отдръпне зад укритието си. Стреляха до почти пълно изразходване на боезапаса. Повечето войни не искаха да носят обратно тежките стрели с метални наконечници и бързаха да се отърват от него колкото се може по-скоро. Напразно усилия. И ние, и те знаехме добре, че вечерта, след падането на здрача и двете страни щяха да съберат между камъните оръжието, с които до преди няколко часа враговете се бяха опитвали да ги убият. И никой не си правеше илюзии, че от другата страна на фронта не се случва същото.
– Това беше дълга нощ – започна Ваим. – Уморен ли си…
Слънцето се издигна все по-високо и сенките, в които Кърмачовците можеха да се крият в полумрака, ставаха прекалено къси, дори за техния нисък ръст. Нощта си отиваше, ние с Ваим се надявахме, че има шанс да изживеем още един ден. Прекрасна мисъл. Той се усмихна с радост към просветващото небе и ме потупа по рамото. Точно тогава стрелата на някакъв Кърмачовец, изостанал с надеждата да отправи един последен изстрел към по-нетърпеливите кърмачета, го улучи в лявото око, разбърка бялото на мозъка му и се спря в задната част черепа.
– … Мо… – произнесе Ваим с последния си дъх.
Той винаги си беше мечтател, помислих си, докато с една ръка подкрепях омекналото тяло на приятеля ми, а с другата издигах високо щита, за да ни предпазя от други стрели. В следващия миг двете ни тела – мъртвото и живото – се проснаха на земята. Кърмачовецът не повтори, благоразумно решил, че отнемането на един живот е достатъчен успех за днес.
Нещастието се случи докато двамата се прибирахме от караулната будка на външния периметър. Бяха прекарали нощта вътре, ослушвайки се за някое отместено камъче или за леките стъпки на ниските Кърмачовци по червения пясък. Ако забележехме движение, трябваше само да заблъскаме железните стени, за да вдигнем по тревога охранителния взвод на Високите, а ако се наложи – и целия Институт.
Подобни подслушвателни постове имаше през стотина разкрача по отворената част на периметъра. Навсякъде другаде външната стена стоеше непокътната и Кърмачовците не можеха да минат през нея, освен ако не построят обсадни кули. Историята помнеше и такива случаи, но до сега всичките им опити да щурмуват Института се бяха провалили.
Отърсих глава за да прогоня мислите за обсадните кули, докато тялото на Ваим изстиваше в ръцете ми. А можеше да е обратното, можеше сега моето тяло да изстива в неговите ръце. Сякаш изтрезнях и побързах да запълзи към Института. Стрелата пречеше, закачаше се в камъните и завърташе главата на Ваим под невъзможни ъгли. На втория или третия път нервите ми не издържаха, и като надвих погнусата си – интелигент, откакто се помнех, връстниците ми страняха от мен и ме обиждаха на учен – я изскубнах. Изтрих бялото по нея в пръстта, а каквото остана, в дрехите на Ваим, и я прибрах в собствения си колчан. От раната прокапа учудващо малко кръв, сигурно повечето беше изтекла там, между скалите, още в първия момент след изстрела. Не бях забелязал.
И тогава видях човека. Той вървеше по пътеката към Института някак механично, без да се прикрива. Беше Висок и аз инстинктивно извиках да го предупредя:
– Пази се, Кърмачовци!
Човекът се обърна и протегна ръка към пояса си.
Стажант Новак – 1

Червената равнина ме караше да се чувствам почти като на Марс. По това време изобщо нямах представа какво е да стоиш на Големия Сиртис, щях да го науча много години по-късно, но бях гледал достатъчно образователни филми за да си въобразявам, че знам. С малко повече желание можех да се убедя, че две от трите по-ярки планети в тая система са Земята и Юпитер и тогава илюзията щеше да бъде пълна.
Не ми отиваше да стоя така в самото начало на първата си самостоятелна мисия. Вярно, че бях стъпил здраво върху тресящата се червена равнина с леко разкрачени краката, както подобава на един стар морски вълк – или космически, както казват извън родната ми планета, – но и това беше представа, дошла от книгите. А пред мен зад хълмовете се намираше съвсем реално селище, неотбелязано на земните карти. Сигурно са ксеногеолози, ксенобиолози, или хора с някаква друга специалност от дългия списък започващи по същия начин. Сигурно предавателят им работи на друга честота, или изобщо не работи. Сигурно през остатъка от живота си ще бъда осмиван за моята самозвана откривателска мисия. Към редичката от сигурности можех да добавя и още една – временните палатъчни лагери на каквито и да е ксено-не-знам-си-какви-лози не изглеждат от орбита като томас-моровия Град на Слънцето. Или маи беше на Кампанела… Но тая мисъл така и не прогони отчетливия мирис на сяра, които идеше нейде от миналото ми. Знаех с какво се свързва този мирис и подозирах, че може да си го припомня съвсем скоро.
През това време местното слънце изгряваше, на тия ширини му трябваха часове докато откъсне диска си от далечния хоризонт. Вечер пък тук никога не настъпваше истинска нощ. Сенките на заоблените хълмове се протягаха през равнината, сякаш току що са се събудили от сън и аз неволно се протягах заедно с тях.
Само тридесетина минути по-рано приземих кораба на два километра от билото, което отделяше селището от съседната долина на север. Това не беше сериозно прикритие, но липсата на радиосигнали ме караше да се чувствам спокоен. Когато стана достатъчно светло за да не се спъвам в разхвърляните от земетресенията камъни, натоварих на гърба си раницата с продоволствие за три дни и се запътих към селището. Още от орбита бях изпратил до моите шефове донесение за случайната ми находка, но отговорът (или което е по-вероятно – лично моите началници) нямаше да се появят преди късно вечерта.
Толкова време трябваше на учебната фрегата да събере тридесет и седемте курсанти като мен, разхвърляни из тукашния астероиден пояс.
Кърмачовец Яр-Ук Сен – 1

Две почуквания – всички погледнахме наляво. Там в средата на пътечката към Института стояха двама Асистенти. Трима, ако броим трупа, които единият от тях влачеше след себе си. Краката на мъртвеца оставяха дълбоки дири в пясъка. Ниското слънце ги очертаваше като две червено-черни ивици, които се виждаха добре от далече.
Още две почуквания, последвани след кратка пауза от трето. Втурнахме се напред като един, късите ни крачета трополяха по камъните. Асистентите сигурно щяха да ни намират за смешни, ако не бяхме толкова страшни. Двамата на пътя ни чуха и се обърнаха едва в последния момент, когато вече беше късно да направят каквото и да било. Този с трупа го изпусна и се опита да извади меча си, а другият се вгледа изненадано право в мен.
Ударих го по колената, с издишане, така силата ми се фокусира по-точно. Той изрева диво, комбинация между болка и вик за помощ. Възседнах гърдите му, докато останалите го държаха за краката и ръцете.
– Млък! – затиснах челюстта му с коляно и главата му податливо се изви настрани. Нещо в шията му изхрущя, и аз отпуснах хватката. Две почуквания, интервал и след това трето означават че не бива да убиваме никого, по възможност. А ако няма възможност?
На няколко крачки по-нататък другарите ми овързваха пленник. Докато ги изчаквах да свършат с него, огледах човека под краката ми и за кои ли път се възхитих на Уз-Аз Зад. В сутрешния полумрак, само за няколко секунди беше успял да забележи колко странен е моя кърмачо. Облечен в стегнати нови дрехи, с широк пластмасов колан на които висят множество малки кутийки. Съдейки по наклона им към земята, бяха пълни с нещо тежко.
– Бързо назад, изтегляме се – каза Уз-Аз Зад. Нямаше смисъл от почуквания, след всичкия шум и виковете на кърмачото нашето единствено спасение беше скоростта. Късите ни крака отново затупаха по пясъка. Стъпките отекваха в главата ми като гръмотевици, макар прекрасно да знаех, че само на стотина крачки разстояние никой Асистент няма да ги отличи от сутрешния вятър.
Слънцето се откъсна от хоризонта, а потеря нямаше. Друга гениална идея на Уз-Аз Зад – втора група отиде още от вчера да привлича вниманието на Асистентите под далечната стена на Института. Сигурно сега повечето от тях стояха и гледаха моите събратя иззад зъберите на оградата си и се чудеха дали да последват тях или нас.
Прибрахме се почти спокойно. До входа на пещерата стоеше Ула Атез и ме следеше с поглед, докато малката ни процесия не се скри в тъмното. Аз носех на раменете си левия крак на странния Асистент и както подобава на един истински мъж, зает с войнските си задължения, дори не я удостоих с поглед.
Стажант Новак – 2

Моите пазачи бяха джуджета – забравена дума, после дълго се чудех къде съм я чувал и как толкова лесно се сетих за нея. Атаката им ясно показваше, че тук не става дума за цивилизация на два симбиотични вида, освен ако функцията на малките не се ограничаваше с коригиране числеността на големите. Пък и всички изглеждаха прекалено хуманоидни, а откъслечните фрази, които си разменяха поразително напомняха английски.
– Оставете ги край стената – нареди предводителят на групата. Беше облечен в червеникаво кожено одеяние, местен аналог на маскировъчен костюм.
В пещерата беше мрачно, но успях да различа картинките по стената. Ловни сцени – стандарт за палеолита. Само дето в никой палеолит не говорят на почти стандартен английски.
Вече нямах съмнения за езика им, но ръстът не хората около мен си оставаше загадка. Цялото племе – думата ми се стори подходяща – се беше скупчило наоколо и под светлината на няколко миризливи лоени факли се любуваше на мен и на моя колега по съдба. Аз пък се любувах на тях. Никои не надвишаваше метър, повечето бяха дори по-ниски. Лицата им имаха гротескови изражения, въпреки че не се усмихваха, а ни гледаха със смесица от страхопочитание и някакво странно очакване, което се затруднявах да определя.
Жалко, че не можахме да разменим нито дума с другия пленник преди да ни заловят, може би щях да имам отговори на поне някои от въпросите, които се блъскаха в главата ми. Откъсната колония от дегенерати? Или местна мутация, поразила само част от населението? Колко века изолация са необходими за подобна устойчива мутация? А колко време е необходимо за да стане езикът им неразпознаваем? Опитах се да сметна на ум вероятността за поразяване на доминантен ген в силно мутагенна среда, каквато е биосферата на всяка чужда планета, и се проклех за проспаните часове по генетика.
Едно от джуджета ловко развърза краката ми и милостиво махна парцала, с които бяха напълнили устата ми. Облекчено си поех въздух.
– Ставай.
– Кои сте вие?
Той ме изгледа изненадано.
– Кои сте вие, как се казвате? – настоях аз. Изглежда очакваше от мен всичко друго, но не и такъв въпрос, защото все пак ми отговори:
– Ние сме Техниците – интонацията му отчетливо подчерта главната буква.
– Какво? Как се казва това място? Как се казва тази тая колония?
Времето за отговори явно беше свършило, защото той ме удари с плоското на меча си.
– Тръгвай! Стига си се правил на интересен.
Английският му беше съвсем разбираем.
Когато пристигнахме, бях доволен, че не се бе наложило да отиваме надалече, защото нисичкият вървеше зад мен и ми подсказваше пътя със силни удари по гърба, които никак, ама съвсем никак не подхождаха на ръста му. Закара ме в голяма подземна зала, където по начупените стволове на дебели сталактити седяха старейшините на племето. явно тук поверието, че да счупиш сталактит означава да отнемеш нечии живот не вълнуваше никого. По здравите сталактити бяха накачени човешки черепи. С нормална големина. За пръв път, откакто приех предложението на една дама с кестеняви коси и напуснах родната си планетата, започнах да се съмнявам в избора си.
Асистент Моинт – 2

Скоро интересът на Техниците към нас намаля, възрастните заминаха по делата си, и останаха само децата. Тогава започнаха истинските изтезания. Най-напред просто ме замеряха с камъни и улучваха почти винаги, защото стегнатите връзки ми пречеха да се отклонявам. Като се убедиха, че съм почти обездвижен, по-смелите се приближиха и започнаха да ме ритат. Знаеха, че бъбреците са особено болезнено място, знаеше и за други места, където ударите им можеха да ми причинят особено силно страдание. Връзките около китките на ръцете ми – сухожилията на някои мои нещастен предшественик – се впиваха в плътта ми. Не беше случайно – с изтръпнали ръце и крака едва ли можех да окажа някаква съпротива.
Времето беше спряло, през входа на пещерата гледах как дискът на слънцето застина на половин диаметър над хоризонта и отказ да се вдигне по-нагоре. Още щом влязохме вътре загубих всякаква надежда, че спасителният отряд от Института ще се появи. Отрядът никога не се отдалечаваше толкова от точката на прехода, а още по-малко влизаше в пещери.
Постепенно децата ставаха все по-изобретателни в мъченията. Моите вопли трябва да се смутили спокойствието на някого, защото тогава се появи един от възрастните и злобно ги разгони. На тръгване силно ме ритна в устата, сигурно за да не си помисля, че го е направил от съжаление към мен. И аз щях да направя така на негово място – съжалението е слабост.
Тогава докараха непознатия кърмачо. Онзи, за който си мислех, че никога не съм го виждал в Института, чиято поява на пътя – спокоен, самоуверен и незащитен, – помогна да не забележа навреме атаката на Ниските. Сега не изглеждаше толкова надут. Лицето му беше покрито с драскотини, под дясното му око имаше мораво петно, а устната му беше разцепена на две места и по брадичката му се спускаха две тънки струйки засъхнала кръв.
Ударите на децата все пак имаха едно положително последствие – превръзката от устата ми беше паднала и сега можех да задоволя любопитството си. Сигурно за последен път, но нали в Института се славех като интелигент.
– Казвам се Моинт. А ти кои си?
Той ме изгледа така, сякаш беше изненадан, че мога да говоря, но бързо се съвзе.
– И аз се канех да те питам същото. Не само теб – той кимна с глава към джуджетата, – а и тях.
Не намерих сили за по-уместна реакция, освен да повторя въпроса си.
– Стажант Новак, Академията на Флота.
– Стажант?
– Нещо като ученик, студент, практикант….
Бях попаднал в плен с луд. Знаеш, че от време на време в Института се раждаха такива деца, но на втората, най-много на третата година, когато проблемът им стане очевиден, родителите им ги убиваха. Сами и по възможност без съседите да разберат, за да не съпътства лоша слава здравите им наследници. Този е имал късмет, майка му и баща му са го съжалили и са го отгледали в тайна, заключен в някоя задна стая. Кой знае защо си представих стаята мрачна и без прозорци, с мъждукащ процеп на тавана. Това обясняваше защо никога до сега не съм го срещал. Учуди ме само възрастта му – почти колкото мен, значи трябва да е преживял скрит почти двадесет години. Ръцете му бяха мускулести, а кожата – загоряла и с лек тен. Може да е бил заключен в двор, на припек.
– Разбирам – кимнах за всеки случаи. После си припомних какво ме очаква и се разсмях. Глупаво е човек в моята ситуация да се страхува от луд.
– Какво е ставало с теб? Биха ли те?
– А, не. Децата се забавляваха.
Той настръхна под връзките.
– Какво искаш да кажеш?
– Децата трябва да се участ на жестокост още докато са малки – обясних, – по възможност без да са застрашени някой друг да се учи на жестокост върху тях. Единственият шанс за това са пленниците.
Гледаше ме с невярващи очи. Наистина трябва да е прекарал живота си под ключ.
– И ние правим същото – добавих, – когато хванем някои Техник.
– Откачена планета – въздъхна той и изруга.
Кърмачовец Яр-Ук Сен – 2

Уз-Аз Зад ме повика:
– Яр-Ук Сен, последвай ме. – После ме заведе до пленниците. Подаде ми ножа си и изразително погледна единия от тях, онзи с по-окъсаните дрехи.
– От къде да започна?
– Една ръка е достатъчна за начало. – Винаги режем от планинците по малко, само колкото е нужно в момента. Ако ги убием веднага, после месото няма да е прясно.
Кърмачото ме изгледа с разбиране. И с ужас в очите. Развързах внимателно връзките, които държаха ръцете зад гърба му. Друг воин, особено опиянен от днешния бои сигурно би ги разрязал. Уз-Аз Зад забеляза и кимна одобрително. Пленникът се канеше да закрещи отново, но нашият вожд ловко настъпи гръкляна му и виковете потънаха в задавено съскане.
Одрах кожата на ръката му до лакътя. Умеех да го правя още от малък, баща ми ме беше научил. Кожата се цени високо, така той изхранваше цялото ни семейство. Щеше да стане чудесен мех за вода. Кърмачото все пак се изхитри да закрещи. Звуците излизаха на пресекулки от гърлото му, дори цялата тежест на Уз-Аз Зад, които беше един от най-едрите сред нас, не стигаше за да го притиснем както трябва.
Увлечени в заниманието си, не обърнахме внимание на другия пленник. Малко преди това старейшините го разпитваха и, както разбрах по-късно, така и не можаха да разберат нищо от безсмислените му думи. Но пазачът, които го беше водил до тях и обратно, беше проявил немарливост, за която след това щеше да плати с едно дете, а ако няма – с главата си. Не беше вързал отново краката на пленника.
Това му позволи да събори Уз-Аз Зад и да избие ножа от ръцете ми. Острието падна до него, той се извърна и преди да да се изправим, беше разрязал връзките около китките си. После настъпи с огромния си крак гърдите на нашия предводител и стовари върху него цялата тежест на тялото си. Уз-Аз живя до залез слънце и издъхна, дарявайки всички Ниски с обилна вечеря.
Но тогава не ни беше до това – кърмачото хвана сънародника си и двамата се спускаха към изхода. Повечето воини спяха из съседните пещери – снощният поход беше изцедил силите ни – и нямаше кой да се противопостави на бегълците. Двамата пазачи пред входа се опитаха да ги спрат, но здравият Асистент остави другаря си на земята и се спусна срещу тях с викове.
Така и не видях какво стана и как те избягаха – проявих слабост и се наведох над Уз-Аз Зад за да проверя дали диша, забравяйки за копието, което предвидливо бях прислонил до стената. Във временното си умопомрачение не си спомних, че месото диша по същия начин като човека. Непростително.
Стажант Новак – 3

Дребните ми бяха взели пояса с инструментите, от ръката ми липсваха гривната-коминукатор, компасът и още няколко дреболии. Жалко, защото точно сега те можеха да ми спасят живота. Потърсих в джобовете си някоя полезна вещ. Бяха празни. В пещерата не си давах сметка колко бързо лети времето – слънцето се беше издигнало на два диаметъра над хоризонта, което на тази планета с наклонена полярна ос значи много часове. С тия темпове имаше вероятност да залезе някъде в края на другата седмица, а и залезът не вещаеше нищо добро за нас.
Знаех, че можехме да се скрием из камъните, но краткият ми опит на тая планета не говореше в полза на това решение. Джуджетата сигурно бяха доста добри в проследяването. След сутрешната засада нямах никакви съмнения, че знаят как да се спотайват между камъните.
Моят спътник стенеше тихо, особено когато окървавената му ръка докоснеше нещо. „Техникът“ беше обелил кожата му много технично – с един замах, сякаш го прави по няколко пъти на ден. Не допусках, че популацията може да издържи на такова темпо на самоизяждане, по-вероятно канибализмът беше ритуал, но със сигурност малкият главорез имаше достатъчно опит. Спомних си за черепите по сталактитите и с мъка овладях стомаха си. Алиса не ме беше предупредила за нищо подобно, като ми обещаваше звездите.
Нямахме голям избор. Подпрях моя спътник на един по-едър камък и го плеснах няколко пъти. Отначало погледът му се рееше през мен, но постепенно започна да се фокусира върху лицето ми.
– Накъде е твоето селище? – докато джуджетата ме носеха бях загубил ориентировка.
Той не реагира.
– Накъде да вървим? Къде се намира домът ти? Къде живееш? Къде са твоите приятели? – доколкото можах, перифразирах въпроса, както ме бяха учили на практиката по събиране на локална информация.
– Натам – той посочи със здравата си ръка. – Институтът е натам. – Усилието явно изиска всичките му ресурси, защото той пак омекна върху ръцете ми. Нарамих го и се запитах дали не е по-добре да го оставя. Но продължих да го нося. След всичко, което бях научил за остатъците от тукашната колония, прецених, че ще е по-добре да имам съюзник сред тия, от които възнамерявах да искам убежище.
Вървежът помага на мисленето, обичаше да казва Алиса докато се разхождаше напред-назад по палубата на „ВХ-952“. Не усетих как се заех да разнищвам загадката на тукашната цивилизация. Високите „Асистенти“ очевидно са хора, наследници на колонистите, едва оцеляващи след загубата на технологичното преимущество. Ниските „техници“ пък са аборигени, местни хуманоиди. Може би също са хора, наследници на още по-древни колонисти. Лесно можех да проверя, стига да останех жив.
Несъмнено, между двете фракции се водеше воина на живот и смърт. На мен се беше паднал шанса да спася последните оцелели. Все още не разбирах защо използват такива странни имена или пък защо наричаха селището си Институт; имах догадка – последната колония сигурно е била научно-изследователска, тези най-лесно грохват, когато загубят връзка с планетата-майка. Но сега имах по-належащи проблеми за решаване.
– Хей, – раздрусах корабокрушенеца-девето-коляно, увиснал на рамото ми. Той едва повдигаше крака, но все пак отвори очи. – Вие от кога сте тук? От колко години сте на тая планета?
– Откакто Вечния ни е подарил живота.
По интонацията си личеше, че Вечния се пише с главна буква. Ако тук все още си спомняха такава дреболия като азбуката, разбира се. Днес ми вървеше на беседи със сложен семантичен подтекст.
– Кои е Вечния? Къде е Вечния?
– Той е … всичко. Там на небето – отговори той и понечи да се поклони на местното светило. А то беше толкова ниско, че ако не бих го спрял, и двамата щяхме да се катурнем върху пясъка.
Асистент Моинт – 3

През целия път лудият не спираше да ме разпитва. Не разбирах половината от въпросите му, другата половина бяха за очевидни неща, който той не разбираше или бе забравил. Все едно да обясняваш на някой как да диша. Но се стремях да му отговарям, нали ме водеше към Института. Не исках да го дразня, кой знае какво можеше да му хрумне. Най-накрая, той спря пред главната порта. Отгоре заплашиха, че ще стрелят, но като ме забелязаха, вратата се отвори и пазачите се втурнаха да ни приберат. Между скалите вече се виждаше потерята на Ниските, дори се опитаха да ни обстрелят, но разстоянието беше прекалено голямо и стрелите им падаха в праха без да стигнат до нас.
С няколко думи разказах какво се беше случило с мен и Ваим. Накрая ги попитах дали не познават лудия.
– Не, никога не съм го виждал – каза старшият без да се замисля.
После ме накара да вдигна ръката си и започна да я маже. При първия допир изкрещях от болка. Единият от помощниците му веднага ме сграбчи. Страхът, че като инвалид ще се превърна в живо месо след като по чудо се върнах в Института, започна да се разсейва – не честно, но се случваха подобни неща. Лудият имаше повече шансове да попадне в категорията на месото, но изглежда не си даваше сметка и любопитно оглеждаше пазачите и оръжията им. Как ли успявах да го наблюдавам докато при всеки допир парченцето лой обливаше с огън гигантската ми рана? Сигурно имах нужда да се разсейвам за да не полудея от болката.
Като приключиха с мен, пазачите се върнаха при другарите си зад бойниците, а аз останах в сянката на оградата да се съвзема. Бързо се събра тълпа, заразпитваха ме за отвличането. Дойде и жената на Ваим. Беше наметната с тъмен шал. Знаех го – с мъжът ѝ заедно убихме Ниския, от чиято кожа беше направен. Тя беше хубавица, а така цвета на русите ѝ коси изпъкваше още повече, но силите ми се бяха върнали и първото ми задължение беше друго, не да я утешавам. Махнах с ръка към лудия, които се беше залепил за пазачите и беше на път да ги докара до границата на търпението им с въпросите си.
– Ела да се поклоним на Вечния.
До сега никои не бе дошъл да го потърси, роднините му сигурно се срамуваха от него.
– Добре – съгласи се той изненадващо лесно. – Къде е светилището му?
Знаеше такава сложна дума – странен луд. Сигурно е от много религиозно семейство. Но защо тогава не са го пожертвали още като дете, както е прието?
– Следвай ме и ще видиш откъде Вечният ни е спуснал на тая земя.
Докато тънех в догадки за произхода му стигнахме до центъра на Института. Влязохме през двойната врата в кръглата сграда и за моя най-голяма изненада лудият изведнъж се разсмя със зловещ гърлен глас. Смееше се толкова силно, че не можа да се задържи на краката си, падна на пода и се затъркаля сред праха.
– Портал, най-обикновен ръждясал стар портал!
Неволно се дръпнах по-надалеч от него.
Доктор Тарент – 2

На първия пост полковникът показа пропуска си и някакъв допълнителен документ за мен, на втория сканираха отпечатъците на пръстите ни, а на третия – ретините на очите. След това влязохме в стаята. В центъра стоеше обикновена хирургическа маса на колелца. От едната ѝ страна се извисяваше дебела метална рамка, обвита с нещо, което на пръв поглед приличаше на бобини. Лъскав брониран кабел се спускаше от рамката и изчезваше в стената.
– Нямаме време – офицерът си погледна часовника, военните обожават да ги размахват насам-натам, сякаш нямат универсални импланти, и включи селектора. – Начало след четири минути.
Около нас настана суматоха. Разтичаха се незнайно откъде изникнали медицински сестри и санитари. Инстинктивно протегнах ръце докато ми навличаха операционния халат и ръкавиците. Сложиха ми хирургическа шапка, чевръсти пръсти завързваха на шията ми връзките на бяла маска. Полковникът се преобразяваше по същия начин.
– Нямаме време – пак започна той – за повече обяснения. Това е „портал“ на хиперпространствен преходник.
– Хиперпространствен какво? – не повярвах на ушите си. Такова нещо просто нямаше в природата.
– Тунел между две точки от Вселената, портал, за по-кратко. Експериментален модел. Напомням ви, че сте подписал декларация за опазване на тайната. След- той пак погледна часовника си – две минути имаме сеанс за връзка с една наша звездна колония на сто и осемдесет светлинни години. Не ме питайте къде се намира и от кога е там. Има пострадал и трябва да го оперираме през преходника. Техниците ще го държат отворена колкото време ви е необходимо, но това е свързано с огромен разход на енергия и не е ясно до кога ще издържат акумулаторите на колонията, така че трябва да действате бързо.
– Защо просто не го прехвърлим тук или ние не отидем там?
– Както казах, това е експериментален модел. Преходникът отваря… канал в хиперпространството. Каналът става неустойчив, ако в него има обекти по-тежки от тридесет и четири килограма и двеста седемдесет и един грама. Не се навеждайте прекалено много.
– Но как…
Думите ми останаха неизречени. Металният квадрат в средата на масата засвети с бяла неонова светлина.
– Как сме прехвърлили колонистите ли? – довърши въпроса ми полковникът.
– Да – кимнах. Квадратът светеше все по-ярко. В средата му се появи отвор, дупка във въздуха и през нея се долавяше нещо с размити очертания…
– Преди четиринадесет години прехвърлихме основния екипаж на базата. Шестдесет и осем джуджета. Можете да си представите колко трудно беше да ги намерим, след всички програми за генетично здраве през последните два века. – Той усети, че се увлича в подробности и видимо се стегна. А през това време отворът във въздуха ставаше все по-голям и вече се виждаше, че другият преходник се намира в голяма овална зала. – Когато условията на планетата се стабилизираха, започнахме да им пращаме нормални деца.
– Но те никога няма да могат да се върнат!
– Нашите техници работят над проблема – успокои ме той.
Стените на залата отсреща бяха от поцинкована ламарина, с петна от ръжда. Стабилизиране на условията, как пък не.
Една от сестрите приближи количка със скалпели до мен.
Военните работят на тази конкретна колония вече четиринадесет години, отбелязах си на ум. А от кога ли имат хиперпространствените преходници? На глас само попитах:
– И после?
– После връзката с техния приемник прекъсна. – Аха, казах си аз, трябва да е било за дълго, щом е ръждясала поцинкованата им барака. – Според техниците – нарушена центровка. И така до днес, когато най-после успяхме да намерим правилните параметри от нашата страна. И веднага попаднахме на ранен.
През отвора се виждаше групичка младежи, облечени в мръсни накъсани гащиризони. Бяха се скупчили около ранения. От стомаха му стърчеше дръжката на счупено копие.
Стажант Новак – 4

– Асистентите ги наричат „Ръцете на Вечнния“. Напълно са мумифицирани. В началото сигурно просто са били забравени в приемника, а после суеверието ги е спасило от изяждане. При острата липса на протеин не е чудно, че са стигнали до човекоядство. Разделянето по ръстов признак и последвалата мини-гражданска война вероятно е инициирано от загубата на връзката и съпровождащия срив на доставките преди колонията да добие самодостатъчност. Първите пристигнали са джуджета. Мога да предполагам, че причината е свързана с ограниченията по маса в ранния етап от развитието на хиперпространствените технологии.
Звучах надуто, като някой умник от медите. Но шефът мълчеше, значи беше доволен.
– В тяхната култура определят джуджетата като техници и кърмачовци. Вероятно първото име произлиза от ролята им да поддържат системите на колонията, а второто – понеже те са се грижили за децата, които са пристигнали по-късно. А децата и техните наследници, по-високи на ръст, са асистенти, вероятно защото в началото им е била отредена ролята на помощници.
Началникът на курса ме погледна одобрително. Поех си дъх, сега навлизах в опасна територия.
– Най-вероятно ръцете принадлежат на цивилния хирург, който им е оказвал помощ при кратковременното възстановяване на контакта. Видеозаписът е направен с устройство, което той е носел на китката си и когато полето е колапсирало, е останал на планетата заедно с ръцете му, от лактите нататък.
Погледът на шефа се промени, стана изпитателен и недоволен. Насилих се да продължа с анализа.
– Съдейки по еволюцията на езика, операцията датира от последните двадесет години преди началото на Гражданската война. Най-вероятно е организирана от отдела на Академията за външната сфера. В архивите сигурно има подробности.
Не знаех какво повече да кажа, а началникът продължаваше да ме гледа със същия очакващ поглед. Накрая се смили.
– Защо докторът е направил запис?
Трябваше да се сетя. Ако записът, който бях получил, буквално от ръцете на мъртвия хирург, беше само за историята на заболяването, щеше да започва от с хирургическата операция. А в началото му се виждаше как се появиха офицерите пред вратата на апартамента. Тогава и споменаването на часа добива друг смисъл…
– Не е изключено и участието на елементи от секретните служби на Империята. Възможно е самият лекар да е принадлежал към една от съперничещите си групировки…
Навлизахме в политика, за която един младеж като мен, наскоро дошъл от изолирана колония – макар и не толкова изолирана, като тази, на която карах оперативния си стаж – може да има само бегла представа. За мой късмет шефът имаше и други задължения, освен да измъчва стажантите с въпроси.
– Добре, млади момко! Свободен сте.
И ме остави да се питам защо Алиса никога не ми каза, че Галактиката е толкова жестоко място. Много по-труден въпрос.
Валентин Д. Иванов
14-18.VIII.2002, Сантяго
17-19.V.2020, Мюнхен

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Интеркосмос – 2: „София в дъжда“


Алтернативна история, втори разказ от поредицата как би изглеждало космическото бъдеще на България, ако историята беше поела по друг път. В първия разказ Германия е спечелила Втората световна война и България, като верен неин съюзник, е получила правото да изпрати свой космонавт с немски ракетен самолет. В този разказ (написан преди повече от петнадесет години) ходът на историята е различен, но поуката е същата като в стария виц – с който сме се съюзили, не е прокопсал: В две световни войни бяхме съюзници на Германия, тя загуби и двете; после бяхме със Съветския Съюз – той не съществува повече; сега сме със САЩ и Европейския съюз и нека Господ да им е на помощ…

Разказът не е публикуван до сега.

* * *

1. „Герника“

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

Капитан Красимир Манчев и подполковник Виталий Лукашов, които внасяха в апаратния модул контейнера със запасните кислородни регенератори, застинаха по средата на коридора. Въпреки ниската гравитация, дръжките се впиваха в дланите им и без да се сговарят, двамата спуснаха товара си на пода.

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

През пращенето се долавяше силен южняшки акцент.

Our friends at Langley reported some disturbances in Moscow. They think it’s the sixty four all over again. We though your ground control may be too busy to tell you, guys. Over and God help you.(2)

Манчев усети как стените на станцията се разлюляват. През овалния илюминатор в него се втренчи сивата повърхност на Луната.

Американецът повтори съобщението още веднъж и изчезна от ефира. Лукашов, който не говореше добре английски, попита за всеки случай:

– Правилно ли разбрах, че в Москва има безредици?

Манчев само кимна, все още загледан в репродуктора.

– През шестдесет и четвърта, когато свалиха Хрушчов, Беляев и Попович не знаеха на кого да рапортуват след приземявaнето. Но нямаше нито демонстрации, нито протести.

– Дано да не се стигне до там.

– Те ще се оправят и без нас. Да продължаваме. – Нареди руснакът. – Раз-два!

Двамата напрегнаха мускули и отново понесоха контейнера. Съобщението не даваше покой на Манчев.

– Витя, а ти сигурен ли си, че американецът каза шестдесет и четвърта а не шестдесет и осма?

– Шестдесет и четвърта беше, в това няма съмнение. Браво на Гъс и Джереми, смели момчета.

Гъс и Джереми от половин година обикаляха Земята на борда на американската станция „Скайлаб“. От време на време двата екипажа разменяха по няколко думи, но само извън часовете за свръзка с Евпатория(3) и Хюстън. Великите сили не толерираха побратимяванията между бойците от най-предната линия.

– Как мислиш, кога ли се е започнало? – Попита Манчев.

– … Двеста и двадесет, двеста и десет, двеста, – командирът на шестата експедиция за посещение Валерий Рюмин четеше показанията на далекомера с ясен глас. Манчев си помисли че той влага прекалено много усилия за да го прави с ясна дикция и резултатът е толкова неестествен, че предизвиква желание у колегите му да се обърнат към него и да го попитат защо по дяволите не говори човешки.

Николай Рукавишников, командирът на орбиталния кораб „Съюз-32“ преместваше пипнешком ключовете пред себе си, без да откъсва поглед от екрана. На него светеше размазано петно – „Луна – П21“, с която Рюмин и Манчев след няколко часа щяха да се отправят към Луната.

Всички съветски лунни експедиции летяха по схемата с прекачване: два „Протона“ изкарваха в орбита лунен кораб и ускорителен блок. Те се скачваха в автоматичен режим и един ден по-късно на борда се прехвърляше екипажът, излетял отделно с обикновен „Съюз“.

Едва когато дискът на Луната стана толкова голям, че назъбените й краища се скриха зад уплътненията на илюминатора, Краси Манчев повярва, че ще остави следи върху нейната прашна повърхност. Дори стартът не го беше убедил в това, а множеството дребни повреди през първото денонощие от полета го накараха още повече да се усъмни в успеха на полета. Първо отказа системата за автоматично сближаване, но Рукавишников показа завидно умение и паркира орбиталния „Съюз“ само на няколко метра от лунния кораб. Манчев и Рюмин навлякоха скафандрите и се прехвърлиха в него, а Николай им помаха за сбогуване през илюминатора и скоро изчезна от полезрението им. А половин час по-късно за техен ужас се обади директорът и ги попита дали имат връзка с Рукавишников.

2. „Нощна стража“

– Евпатория, тук „Циолковски“, чувате ли ни? – Каза Лукашов в микрофона. Приемникът му отвърна с тихичко пращене.

– Може да е слънчева буря? – предположи Манчев, колкото да запълни тишината с някакъв звук, различен от електростатичните разряди, които двамата космонавти слушаха вече цял час.

– Щеше да има повече шум – възрази руснакът и погледна часовника си. – По график сеансът свърши преди десет минути и вече трябваше да сме започнали астрономическите наблюдения. Да се захващаме с тях, а до довечера току виж, Центърът за управление се обадил.

Научните изследвания бяха приятно отклонение от рутината, свързана с безкрайни проверки на шестте ракети, разпръснати в силозите около базата. Преди да облекат скафандрите, Лукашов и Манчев стовариха в шлюзовата камера два оловни контейнера с фотографски плаки – един за инфрачервената камера, втори – за ултравиолетовата.

За българина, дори след три месеца престой на Луната, всяко излизане от базата бе събитие. Преди старта го подготвяха за кратък полет, с двуседмичен престой и няколко церемониални разходка по повърхността, колкото да се покаже на света че братските страни участвуват в Съветската Лунна програма.

За беда, бордният инженер на основната експедиция, който едновременно беше и медик, получи възпаление на апендикса. Американците предварително оперираха астронавтите си, но братушките или не се бяха сетили, или бяха забравили. Алтернативите за болния руснак бяха да стане първият човек, починал на Луната или да се прибере на Земята веднага. Така българинът Манчев зае мястото му в дежурната смяна на съветската ракетна база.

Отвъд шлюза ги посрещна познатото ужасяващо великолепие, за което Краси беше чел още като ученик. После беше слушал разказите на по-старите космонавти, а сега можеше само да затвори очи и да си спомни собствените си излизания на повърхността.

Първите няколко минути системата за терморегулация на скафандъра все още работеше на малка мощност и човек лесно можеше да се абстрахира от тихичкото бръмчене на помпите зад гърба си. Тогава наставаше чудото – неподвижността на лунния пейзаж влизаше в душата на Манчев, и впиваше кривите си нокти в сърцето му. Всеки път, когато видеше лунната повърхност отблизо, Манчев съжаляваше, че няма таланта на жена си.

Някъде безкрайно далече Лукашов се изкашля. После още веднъж.

– Да вървим, и без това закъсняваме от графика с половин час.

Те се добраха благополучно до телескопа, заредиха двете камери и започнаха да снимат, но не им беше съдено да довършат наблюденията. На станцията се включи зумерът за извънредна връзка със Земята и компютърът послушно пренесе повикването в шлемофоните им.

Манчев погледна въпросително командира си.

– Затваряме камерите, изключваме електрозахранването на телескопите – започна да реди бързо Лукашов. Ръцете му вече изпълняваха заучените последователности и Красимир едва успя да приключи с втората камера, когато руснакът вече държеше в ръце кутията с неизползваните плаки и с нетърпение пристъпваше на място.

Те изхвърчаха от шлюзовата камера както си бяха със скафандрите, само отвориха шлемовете. Из базата се разнесе тръпчивият аромат на лунен прах.

– „Циолковски“, тук Евпатория, чувате ли ме?

– Евпатория, – Лукашов грабна микрофона. – Тук „Циолковски“, чуваме ви отлично.

Красимир се мъчеше да реши дали си спомня гласа на този оператор от предишните радиосеанси.

– Майор Лукашов, подгответе се за приемане на специални кодове по схема осемнадесет.

Микрофонът подскочи в ръката на командира. Той замълча за миг преди да се обърне към Манчев.

– Другарю капитан, моля напуснете помещението до второ нареждане.

3. „Танц в Бужевил“

– Ти искаш ли да летиш до Марс? – Юмрукът на Лукашов се стовари върху масата. Алуминият издрънча жално, а майорът побърза да се хване за облегалката на стола, за да не полети към ниския таван на жилищния модул.

– Искам, – кимна се Манчев. – Кой не би искал?

– С Чепилов след десет години ще сме на Марс, а с Горбачов – никога.

Манчев взе в ръка разпечатката с обръщението на новия генерален секретар и зачете. Там наистина ставаше дума за Марс, макар и едва към края. Преди това надълго и нашироко Чепилов обясняваше как ще възстанови старата слава и мощта на Съветския Съюз, които са били подкопавани през последните години под формата на перестройка и модернизиране.

– С Горбачов след десет години нямаше да има Съюз – настоя Лукашов.

– Витя, толкова упорито ме караш да се съглася с теб, сякаш ти самият не си вярваш. Откровено казано, аз си мисля, че с Горбачов нямаше да има Съюз даже преди да са минали десет години, но ти не ме питаш за това, нали?

Руснакът погледна събеседника си с присвити очи, сякаш преценяваше на ум колко тежи, и изхъмка неопределено.

– Заповядаха ти да изстреляш ракетите, нали?

– Като се нахраним, трябва отново да излезем навън – каза Лукашов, сякаш изобщо не беше чул въпроса.

Те довършиха обяда в мълчание и се върнаха в шлюзовата камера да облекат скафандрите. Когато беше почти готов, майорът каза, без да се обръща към партньора си.

– Само една ракета, те ме накараха да изстрелям само една ракета. – И затвори шлема си без да даде шанс на Манчев да отговори.

Двамата космонавти се качиха на Лунохода и тръгнаха към най-близката шахта за да направят предстартова профилактика на ракетата.

– Пет години играехме шах с американците – каза си Лукашов, докато се спускаха по криволичещия път надолу в кратера.

– Имаш предвид, стратегически?

– Не, съвсем нормален шах, с дежурните от тяхната база в Морето на Спокойствието. По радиото. Аз изкарах тук три смени, общо година и половина, и през цялото време играехме. Връзка със Земята няма през по-голямата част от времето. Да се чете е забранено, а и никой няма да те остави да сложиш книга в кораба. Остава шахът. Преди да затворят тяхната база, ги водехме с осемдесет точки…

– Какво искаш да кажеш?

– Брояхме само разликата, а колко партии сме изиграли общо, никой не знае. Шахът се толерираше, особено блиц партиите, защото, нали разбираш, ако човек е зает да обмисля следващия ход, значи не се занимава с изстрелване на ракета към града на майка ти или сестра ти.

– Един вид система за ранно предупреждение.

– Само че неофициална. Но като се замисля, винаги така се случваше, че сред инструкторите ни се намираха по няколко кандидат-майстори или дори майстори на спорта и през свободното ни време все имаше турнири.

Манчев се засмя.

– За честта на пагона.

Лукашов го погледна изпод рунтавите си вежди.

– За честта на Родината – главната буква пролича по интонацията. – Когато Картър обяви доктрината си за въздържане от пръв удар и се разбра, че ще си затварят базата, американците предложиха да изиграем специален турнир по случай закриването. Но нашите не се съгласиха, защото тогава от Земята бяха надошли куп инженери и от Комитета ни подшушнаха, че сред тях има двама, които играят добре.

– Американците са искали да вземат бърз реванш.

– Нещо такова. После те изстреляха ракетите си към Слънцето, а ние останахме тук за да…. да правим каквото правим. Америка не може да ни нападне, – започна Лукашов с изкуствен глас, с какъвто говорят дикторите от първи канал на съветската телевизия, – защото три дни по-късно върху нея ще се изсипят по балистични траектории шест наши ракети, всяка с по дванадесет самонасочващи се ядрени заряда от по четиридесет килотона. Седемдесет и два американски града ще престанат да съществуват.

Манчев така не разбра дали прекият му началник се подиграва с разсъжденията на аналитиците от съветския генерален щаб или казва всичко това съвсем на сериозно. „Raison d’être“ за лунната ракетна база беше да нанесе ответен удар. Техните колеги-противници от Пентагона смятаха, че единственото средство за борба със съветските лунни ракети са американски лунни ракети. Докато не се намесиха политиците и ядрените подводници не се превърнаха в главно средство за възпиране.

Една по една, двамата космонавтите провериха всички ракети. Навсякъде сигналните лампи на тестващите контури светеха в зелено. Като свършиха, в системите за жизнеобезпечение им оставаше предостатъчно ресурс и Лукашов известно време обикаля наоколо, сякаш се опитваше да забави прибирането им в базата, където върху контролното табло ги очакваха два червени бутона.

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Манчев и Лукашов добавиха поредната порция, докато се освобождаваха от скафандрите. Краси акуратно постави шлема си на поличката в шкафчето, затвори вратичката, обърна най-близкия стол с облегалката към масата и го възседна. Виталий, който вече седеше от другата страна. Българинът го помълча малко, разтри ръце, така че ставите на пръстите му изпукаха, и каза:

– Витя, ние не може да изстреляме тая ракета.

3. „Екзекуцията на Император Максимилян“

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Двамата космонавти се вмъкваха в скафандрите с пъшкане. Всеки ругаеше тихичко на собствения си език. В добавка, Манчев се чудеше дали да подхвърли на жена си идея за такава картина. Дори измисли име: щеше да й предложи да я нарече „Преди излизане“. После критиците нека да пишат за напрежението, което се излъчва от позите на двете фигури и за предчувствието на нещастие, което художничката култивира у зрителя. Все сложни думички, каквито изкуствоведите обожават.

Докато правеха проверките за херметичност, Краси се чудеше дали е по-добре лицата на космонавтите да не се виждат. Точно тогата Лукашов се плесна по шлема си.

– Почакай малко, забравих нещо. – И така, както си беше в скафандъра, се запъти към контролната зала.

Манчев започна да окача по себе си кутиите с инструменти и тъкмо реши, че отсъствието на лицата ще засили ролята на позите, когато зад гърба му се чу съскане. Той се обърна за да види как шлюзът към вътрешността на базата плавно се затваря. Оставаха някакви си двадесетина сантиметра. Капитанът захвърли поредния пакет на пода и се хвърли към контролното табло. Бутоните светеха в успокоително зелено, но вратата не спря.

През процепа се покажа лицето на Лукашов.

– Какво правиш? – изкрещя Манчев и се вкопчи в дръжката. Той съзнаваше, че няма как да спре хидравликата, изчислена за натоварване от няколко тона. Но за негово безкрайно учудване, вратата се плъзна още съвсем малко и спря.

– Краси, не ми се сърди! Предстои нещо прекалено важно за да си позволя излишен риск. След изстрелването ще те освободя.

– Идиот! Нищо няма да стане! Не сме приключили с профилактиката!

– Напротив, свършихме профилактиката на три ракети. Това е достатъчно.

– За какво е достатъчно?

– За каквото трябва.

– Витя, това ще е краят на света! Недей, за бога!

– Ти искаш ли да летиш до Марс?

– След войната няма да остане никой, който да лети до Марс.

Лукашов не отговори, стъпките му се отдалечиха и постепенно заглъхнаха. Манчев си представи как майорът влиза в контролната зала, отваря сейфа и вади стартовите кодове. После се връща, сяда в креслото пред пулта и дълго набира комбинациите от букви и цифри на старата клавиатура, на която клавишът „о“ от време на време отказва да работи.

Капитанът огледа безпомощно килията си.

4. „Импресия, изгряващо слънце“

– На запад – разказваше Краси на жена си, – между небето и океана, се простира оранжева ивица. Започва от север, спуска се до океана, и на юг пак се връща при планината. А от брега до нашата база се е разстлала сивкава димка. Застанал съм на терасата, под мен има само една желязна решетка, все едно краката ми са потънали в облаците.

– На такова място човек лесно може да се почуства по-голям, – съгласи се Божана, без да откъсва поглед от платното пред себе си. Моливът подскачаше по него и само от време на време застиваше опрян в нейните устни. По-рано Богдана настървено гризеше моливите и четките си, не като сега, отбеляза Краси и се накани да се пошегува, но като хвърли още един поглед към напрегнатото ѝ лице, той се отказа и продължи да разказва с притворени очи.

– Нагоре оранжевото постепенно преминава в синьо, но без да става жълто. Ех, само ако умеех да описвам така, както ти можеш да рисуваш!

– Продължавай, добре се справяш – окуражи го жена му.

– Но аз не съм писател – въздъхна Манчев. – Синьото е в различни оттенъци. В ниското е почти бяло, и колкото по-нагоре отиваме, толкова по-тъмно става. В зенита е черно. На изток небето отново изсветлява, но това е защото Луната изгрява, а не от релеевото разсейване…

– Реле… Какво?

Четката замря за миг над платното.

– Релеевото разсейване е… – Краси започна да обяснява, а през това време Богдана, се чудеше как да нарисува едновременно залязващото слънце и изгряващата Луна. Веласкес е слагал огледала в картините си, помисли си тя, но чувството ѝ за хармония се разбунтува при мисълта за огледало насред Андите. А Краси, изтегнат на шезлонга зад нея се оплиташе все по-дълбоко в спомените си от курса по оптика и в края на краищата с облекчение се върна към разказа си за Чили.

– От юг, покрай брега и малко над оранжевата ивица лети двойка изтребители. Това са наши Мигове, които се връщат от патрул над Сантяго. Зад тях остават инверсионни следи. Снижават към летището, но все още са поне на три-четири километра и слънцето, което вече е зад хоризонта, все още ги „вижда“ – Краси размаха ръце. – Как да ти обясня, при залез това трае само няколко минути. Представи си, че за мен, като застана на земната повърхност слънцето е залязло вече, но ако се вдигна на няколко километра нагоре, ще мога да го виждам още известно време…

– Да, да, представям си – обади се Богдана. Успокоен, Краси продължи да описва залеза като проклинаше на ум бедната си словесност.

– И слънцето боядисва следите в още по-силно оранжево. Синьото се оказва разсечено с две нови оранжеви ивици, накъсани и неравномерни…

– Като от картина на импресионист, – довърши мисълта му Богдана и сръчно смени молива с нов, подострен. – Като картина на Моне. Само дето твоето е залез.

Краси се прозя и разтърка очи с ръка.

– Какво ще кажеш, довечера да слезем до града…

Когато се събуди няколко часа по-късно, Краси откри че Богдана прокарва боядисаните си пръсти през косата му като гребенче. А пред него се синееше небето. Жена му беше добавила от себе си няколко облака. Ръбовете им сияеха осветени от залязващото слънце, а от страната на зрителя те светеха със студената светлина на Луната. Високо над облаците, където слънцето все още не беше залязло, блестяха две накъсани и неравномерни оранжеви ивици. Незнайно как, Богдана беше успяла да преведе на езика на палитрата неговите бледни, некрасиви и несъдържателни думи. Краси не видя, а по-скоро почуства с душата си на летец, двете сиви стрелички на Миговете в края на инверсионните следи, а в ушите му забуча воят на моторите им.

– Казвал ли съм ти, че имаш талант? – попита Манчев.

– Ами, аз само илюстрирам твоите разкази.

Краси продължи да се взира в платното. Богдана го почака да каже нещо, после бързо се наведе и го целуна по устните преди да се е разтреперил, както му се случваше понякога, като си спомни за войната в Чили.

Вечерта двамата се спуснаха от къмпинга до созополския кей, където рибарите продаваха порции по сто и петдесет грама пържена цаца с две филийки хляб за по шестдесет стотинки.

5. „Оцелелите от ‘Медуза’“

Манчев сложи кутията от инструментите в процепа на вратата към базата, херметизира скафандъра си и даде накъсо кабелите, които управляваха хидравликата на външния шлюз. Все едно крада автомобил, помисли си той. Въздухът от станцията със съскане се понесе край него.

Капитанът се поколеба за миг дали да се върне и да провери какво е станало с Лукашов. Подполковникът беше със скафандър и покрай подготовката за изстрелването едва ли беше намерил време да го свали през тези двадесетина минути, откакто заключи ненадеждния си помощник в шлюза. Само след няколко минути майорът щеше да се съвземе от изненадата и този път сигурно нямаше да се задоволи с поставяне под „шлюзов“ арест.

За Манчев сега имаше само един път и той с няколко скока прелетя разстоянието до гаража с Луноходите. Фаровете на двете машини сякаш го погледнаха обвинително: какво искаш от нас, мястото ти не е тук. Българинът си представи как би ги нарисувала жена му – с неговото собствено лице, – уплашени и примигващи с капаците на камерите.

Той се промъкна между половинметровите колела като внимаваше да не закачи скафандъра си на главините. Най-напред се добра до задния Луноход, вмъкна се в кабинката и без да губи нито секунда, измъкна пикела от геоложкия пакет и го стовари върху контролното табло. После още веднъж – върху резервния пулт пред дясното кресло. За всеки случай Манчев повтори ударите преди да се върне към първата машина.

Луноходът излезе на пътя точно когато Лукашов – жив беше! – се измъкваше от шлюза. Руснакът махна заканително с ръка и на свой ред забърза към гаража. Манчев въздъхна с облекчение и подкара по-нататък.

Четвърт час по-късно българинът се спусна в кратера, където в шест шахти, разположени в правилен кръг, се намираше гордостта на база „Циолковски“ – ядрените ракети клас „Луна-Земя“.

Манчев ги подмина и спря до малката къщичка от гофрирано желязо, под която се намираха резервоарите с гориво и помпите за зареждане. Капитанът откачи една от тръбите, помисли малко и за по-сигурно свали съединителния пръстен на още една. После включи захранването и няколко минути гледа доволен как безценният течен водород се излива върху реголита и мигновенно се изпарява. Железните повърхности наоколо започнаха да се покривът с искрящ скреж. Манчев провери капацитета на батериите и се върна при лунохода.

– Ще те убия, гад! – ревеше от радиото гласът на Лукашов. – Какво правиш при ракетите?

– Изливам горивото, Витя, – честно отвърна Манчев. – Няма да позволя на твоят Чепилов да превърне Земята в пепелище.

– Кой ще превръща Земята в пепелище? Ще изстреляме само една ракета до Близкия Изток. Да позагреем арабите и заедно с това да ударим американците там, където най-много ги боли – в нефта.

– И мислиш че те няма да ни отговорят със същото?

– Няма да им стиска на демократите. Докато се наканят, докато обсъдят в техния конгрес какво да правят, ще са затънали до колене в петролна криза. Още по-дълбока от миналата. – От репродуктора за миг се носеше само тежкото дишане на Лукашов. – А ти се уплаши, Краси. Признай си, че се уплаши.

– Витя, аз съм воювал в Египет и в Чили. Имам четири победи и всичките са над американски изтребители – каза Манчев и превключи обхвата. – „Skylab“, „Skylab“, до you hear me? „Tsiolkovsky“ here. I have an urgent message for you.(4)

6. „Париж в дъжда“

– Четки, водни бои, маслени бои, темпера, – изреждаше специален агент Смит. На масата между него и Манчев израстна малка купчинка с принадлежности за рисуване.

– Благодаря ви. Тук не може да се намери нищо.

– Напълно ви разбирам. И на мен ми се е случвало да живея във военна база.

А аз съм живял във военна база цял живот, Помисли си Манчев. В страна, която е превърната във военна база. Само дето никой не идваше отвън да ти донесе по списък каквото ти е необходимо.

Българинът прибра покупките в пластмасовата торбичка и извади портфейла си за да плати на Смит.

– О, не! – агентът размаха ръце. – Да считаме, че това е мой личен подарък за госпожа Минчев.

– Минчева – поправи го механично бившият капитан.

– Разбира се, Минчева. Някой ден бих искал да погледна платната й. Сигурен съм, че тя рисува прекрасно. Но сега ни предстои дълъг разговор. – Американецът извади от куфарчето си тъничка папка, в която лежеше един единствен лист. Манчев разпозна в него фотокопие на страница от последния си доклад. – Във вашия анализ на снимките от Плесецк пишете, че строителството на втория комплекс за изстрелване най-вероятно цели да обезпечи по-висока честота на полетите към база „Циолковски“.

Това беше цената за кодовете на консервираната аварийна ракета от Американската База, с която той напусна Луната, помисли си българинът. Както и за измъкването на Богдана и децата от София. Щом си се хванал на хорото, ще трябва да го играеш до край.

– Господин Манчев, добре ли сте? – Попита Смит.

– Да, благодаря. Просто си припомнях какво написах в последния си доклад.

Разговорът продължи още два часа. Цереушникът дълго разпитва Манчев за изстрелването. Особено го интересуваше последователността на отделните процедури. Екс-капитанът се увлече и не забеляза как навън се стъмни. В Аризона, която бе по-близо до екватора, отколкото България, вечерният полумрак траеше значително по-малко време. Нощта тук сякаш бързаше да настъпи по-скоро.

– Чудесна работа свършихме днес – обяви Смит и се зае да прибира в чантата папчицата си. Но сега тя беше набъбнала от новите страници, които двамата изписаха по време на беседата си.

– Щом казвате.

– И накрая още нещо. Вие сте военен човек, и разбирате, че на всяка база има режим на секретност, както за изходящата така и за входящата информация. Но нашите приятели от военното контраразузнаване, – продължи американецът, – ще бъдат много недоволни, ако им дадете повод за безпокойство. Както казах, аз самият съм бил в подобна ситуация и мога да ви съчувствам.

Едва ли, каза си Манчев. Той веднага разбра, че става дума за радиоприемника, който беше сглобил от крадени детайли, и изруга на ум. Как ли беше научил аз него проклетият цереушник?

– Уверявам ви, че с нищо не бих дал повод за подобно – българинът помълча за симетрия, – недоверие.

– Разбира се, аз например съм напълно убеден, че на вас може да се разчита – усмихна се Смит и подаде ръка за сбогуване.

Богдана се беше възползвала от вечерния хлад да изкара децата пред къщата. Те се гонеха по хилавата тревица, на която никакво поливане не можеше да помогне в борбата срещу жегата, а тя беше разпънала триножника и работеше. Манчев се опита да отгатне какво рисува жена му: сигурно бяха облаците, които подобно на нелегални емигранти, се промъкваха на север през мексиканската граница. Той я целуна по изцапаните с боя пръсти и надникна в платното.

Погледът му се изгуби в огромен площад, постлан с жълти павета. Между паветата се стичаше вода. Навсякъде вървяха хора с чадъри, а една двойка на преден план сякаш беше готова да прекрачи в Аризонската жега.

– Ще я нарека „София в дъжда“ – обяви Богдана и пресилено се усмихна.

=====================================================

(1) „Циолковски“, не отговаряйте на това съобщение.

(2) Нашите приятели в Ленгли докладваха за безредици в Москва. Те смятат, че шестдесет и четвърта се повтаря. Ние си помислихме, че вашият наземен контрол може да е твърде зает за да ви каже, момчета. Край и господ да ви е на помощ.

(3) Евпатория – град в бившия Съветски Съюз, където се намира Центърът за далечна космическа връзка.

(4) „Скайлаб“, „Скайлаб“, чувате ли ме? Тук „Циолковски“. Имам спешно съобщение за вас.

Влентин Д. Иванов

Сантяго – Ла Сия, Чили – Мюнхен

03-15.08.2004 – 10.05.2005 – 16.05.2020

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, космонавтика, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Един обикновен специалист от клас Г5


Твърда фантастика, написана в казармата. Един приятел казваше, че се е заинтересувал от изкуствен интелект докато бил в казармата поради липсата на естествен наоколо. За мен вероятно написването на този разказ, както и на един друг, значително по-дълъг, всъщност цяла повест, беше бягство от действителността.
Идеята е наивна, но може да се види кога се е появил интересът ми към антропоморфизирането на небесните тела…

* * *

Значи вие сте от Галактикпрес? Репортер! О това е чудесно! Отдавна очаквах обществеността да се заинтересува от работата в нашия институт. Ето че вече тридесет и две години1 работим, а нито един ваш колега не ни е удостоил, така да се каже със своето присъствие.
Е, идвали са, идвали са. Дойдат, направят една две обиколки из института и изчезнат. Не ги виня: млади-зелени, не знаят за какво да пишат. А за нашата работа има има какво да се пише и напоследък – още повече.
Точно така, говоря за небезизвестния проблем със СМУЩЕНИЯТА. Впрочем, млади човече, чувствувам се задължен даже да ви похваля, личи си, че вие сте сериозен журналист, щом предварително толкова добре сте се подготвили. Не ви надценявам, днес всеки среден интелигент знае за индивидуалната връзка повече от който и да е съобщителен инженер от времето на моята младост, но бих искал с две-три думи да опиша проблема на съвсем популярно равнище…
Не искате? Но това си е чиста безотговорност от ваша страна. Все пак ще отнема няколко минути от вашето безценно време. Нали няма да откажете на стареца удоволствието да бъде почтително изслушан?
Така си и знаех, вие сте един прекрасно възпитан млад човек, почти каквито бяхме и ние някога. Само като си помисля с какво уважение нашето поколение се отнасяше към по-възрастните…
Да, да, разбирам нетърпението ви, искате по-скоро да узнаете подробностите около нашата работа. Не се безпокойте, тя няма да ни избяга, а и аз ще ви отделя толкова време, колкото вие сметнете за необходимо. Доволен ли сте?
Чудесно, тогава да започнем с откритието на Стареца, нали го знаете вече доста почервеня и се поразшири, но все още се държи. Удивителна работоспособност наистина!
Вече сте били при него? Да, трябва да призная, че той не се отнасяше добре с хората от вашия бранш, още по онова време. А тогава го обсаждаха цели тълпи от журналисти и му костваше огромни усилия на волята да се освобождава от присъствието им по благопристоен начин. Спомням си, че веднъж дори беше набил един, струва ми се… не съм сигурен, но се андявам, че не е бил от вашето издателство…
Така де, агенция, новинарска агенция. После стана голям скандал и за да избегне съда, на Стареца все пак му се наложи да даде интервю. За пръв и доколкото си спомням, за последен път.
Добре, добре, отстъпвам пред младежкият ви напор. Това се случи преди няколко месеца, по време на една транслация на футболен мач от Галактическите финали преди четиридесет и два цикъла. По линията се появи СМУЩЕНИЕ! Можете ли да си представите СМУЩЕНИЕ! По-рано никога не се беше ставало такова нещо, беше за първи път и ние се молихме да не се повтаря. Най-напред се предполагаше, че шумът е причинен от някаква повреда в приемно-предавателната апаратура, но се появи Старецът, който по онова време разбира се не беше стар, и намери обяснението: СМУЩЕНИЕТО идва от НИЩОТО! И по-точно от една точка която еволюира съвсем наблизо, някъде там по невероятно сложен закон.
С никого на съм споделял, но ако Старецът беше останал все още тук, едва ли щяхме да направим дори една крачка напред. До последния си ден преди да излезе в пенсия, той все повтаряше, че единственият начин да преодолеем СМУЩЕНИЕТО е да увеличаваме мощността на предавателя. Само че не е, има и друг. Лесно ви е сега млади момко, все едно да ви зададат гатанка на която знаете верния отговор, нали? А ние не го знаехме и цели осемнадесет цикъла се чудихме. Какво ли не опитахме, по-добре да не изреждам, защото даже вашите младежки нерви няма да изтърпят. Някои от нас се отчаяха и напуснаха екипа, а и нали не можехме на всяко годишно събрание да размахваме отчети с готови резултати, постепенно ни намалиха субсидиите. Представете си само, наложи се да ограничим дори абонамента си! Какво падение!
Знаете ли, сега дори изпитвам особено удовлетворение, докато си спомням за тогавашните ни неприятности. Винаги е така, но вие сте твърде млад, за да ме разберете. Когато изминат няколко десетилетия, припомнете си за нашия разговор и ще ви стане ясно, че на старини спомените са едно от малкото удоволствия, които ни остават.
По очите ви виждам, че отново съм поставил на изпитание търпението ви, но разказът за нашето откритие няма да струва дори половин ядро на водороден атом без неговата предистория. Връщам се на въпроса. Доволен ли сте?
Най-добре се мисли или когато нямате време или когато нямате избор, забелязали ли сте? Нищо, бъдещето е пред вас, ще успеете.
Бяхме стигнали до там, че вече се чуваха гласове за закриване на темата, когато се появи новата идея. Вярвам, че на всеки е отредено веднъж в живота да бъде осенен от една единствена велика мисъл, но само гениите успяват да я разпознаят. Ха-ха-ха! Аз съм щастлив, разпознах моята: да унищожим източника на СМУЩЕНИЕТО! Нашите изследвания показаха, че то се поражда от някакви съвсем дребни паразити които обитават по кожата на едно от дивите животни. Колко е просто всичко нали? И НИЩОТО, и сложните еволюции в пространството. Трябва само да обезпаразитим онова животното и СМУЩЕНИЕТО ще изчезне! И колегите ме разбраха, оцениха идеята ми, и се съгласиха с мен… Ха-ха-ха!
Да, да кръглата животинка със синьо-зеленикав цвят, нали ви я показах вече…
Валентин Д. Иванов
Класно отделение 292, НШЗО „Хр. Ботев“, Плевен, лятото на 1987 г.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Четиридесет и три минути


Твърда фантастика за войнствени пришълци, които ни нападат с летящи чинии, и се налага разни случайни или не съвсем случайни хора да се заемат със защитата на родната планета.
Един след друг тук са представени два разказа-близнаци, написани за конкурса на сп. „Трубадурите“ (където не спечелиха нищо). Близнаци, защото са две версии на една и съща история – първият е къс, състои се от около 950 думи, както изискваха правилата, а вторият е пълната версия, от около 4700 думи.

* * *
Четиридесет и три минути
(конкурсна версия)
Ирония на съдбата. Преди по-малко от час сержант Николов друсаше някакъв баровец от София за неизправен пожарогасител, а сега двамата с него отразяваха нашествие на извънземни. Редуваха се да стрелят със старата пушка, защото пущината имаше много силен откат и рамената ги боляха.
Наоколо ухаеше на лятна гора, бръмчаха мушици и ако човек се загледа в меката пръст покрай потока сигурно щеше да се открие заешки и еленови следи. Обидно беше да умираш в място, пълно с толкова красив живот.
Отдавна свършиха патроните в пистолета на сержанта. За щастие попаднаха на кремъклийката в етнографския музей на селото, където зеленокожите ги бяха сгащили по-рано. От там задигнаха и бъклицата, с която сега мацето на баровеца им носеше вода от ручея в дерето зад тях.
Уж е голяма България, петстотин километра от единия до другия край, а нямаше накъде да отстъпват – на отсрещния склон бе зейнала дупката на изоставена каменна кариера. Влезеш ли вътре, няма излизане. И помощ от никъде не очакваха, преди извънземните да изпепелят полицейската Астра, по радиото съобщиха, че летящи чинии са накацали навсякъде.
Последният половин час се развиваше епично, по Записките на Иван Вазов. Или на Захари кой-беше-там. Учеха ги в училище тия работи, но тогава съученичката Милка, която си разкопчаваше най-горното копче на престилката, беше много по-интересна на бъдещия полицай от който и да е дърт писател.
Николов се замисли за копчето и едва не изпусна как едно зелено пипало се показа от лявата страна на километричния камък с числото дванадесет. Там криеше най-близкият нашественик. Пушката беше у сержанта и той натисна спусъка.
Светкавици излязоха от очите му, кремъклийката падна на земята. Софиянецът – Памуклиев, Памука за приятелите – само това чакаше, хвана я и взе да сипва барут в затвора, или както там се наричаше мястото, в което се слага барута в подобни вехтории.
Мацето хлипаше зад тях.
– Някой иска ли да пие? – попита то през сълзи и избърса сополите си в разкъсания ръкав на блузката. Лакоста, забеляза Николов.
– Млъкни, ма – сряза я Памука. Биреното му коремче се повлече по земята, докато той припълзяваше към импровизираната им огнева позиция в корените на огромния бряст. Или клен.
Нямаше особено значение дали баровецът ще улучи, това беше последният им огневи рубеж – Николов се сети за бойния устав на мотострелковите войски, който зубреше едно време в казармата.
Полицаят вдигна поглед към небето. Юлското слънце прижуряше от горе. Пейте робини тез тъжни песни, спомни си той, докато разтъркваше натъртеното си рамо.
– Хей, Памуклиев, как ти е името? – попита сержантът. – Ако ще мрем заедно, поне да се познаваме.
– Нали ми видя книжката – измърмори вторият защитник на човечеството.
– Малко ли ми минават през ръцете…
– Манчо се казвам – отвърна онзи и стреля.
От към километричния камък се чу нечовешки вой.
– Като Парцалев – добави през зъби баровецът и на свой ред се хвана за рамото – в „С деца на море“.
Николов пое кремъклийката и взе да я пълни с барут. Оставаше им за още десетина изстрела.
– Аз пък се казвам Иван, Манчо. – В полицейското училище им втълпяваха, че за да запомниш по-добре едно име, трябва да го повториш веднага след като са ти го казали. – Според мене останаха само двама пришълци. Вземи един камък и го хвърли към онези храсти, към тяхното дясно. Аз ще изпълзя с пушката наляво. Ако имаме късмет, поне единият ще се покаже мъничко иззад дървото, достатъчно да му светя маслото.
Така и стана. Извънземните не се отличаваха с особено тактическо майсторство. Дори Николов да не си беше губил времето като тинейджър с всякакви шутъри, пак щеше да ги очисти един по един, както си иска. Само да го нямаше това ужасяващо преимущество по огнева мощ, което им даваха бластерите!
– Какво си учил, Манчо? – внезапно се сети полицаят.
– Завърших икономика в Свищов. А преди това изкарах два курса машинно инженерство във ВМЕИ-то.
– Значи инженер без пет минути. С това – ченгето извади от джоба си заостреното нещо, което бе задигнало от първия убит зелен – те изпепелиха партньора ми и взривиха служебната кола.
– Бластер?! Той как се оказа у теб? – зяпна баровецът и го претегли на ръка. – Я, колко е лек!
– Spoils of war – отвърна ченгето с цитат от Цивилизацията. – Аз не можах да го включа виж дали ти няма да можеш. Лъчът излиза от този край – той посочи с пръст.
– Пазете се! – викна мацето на софиянеца.
Двамата заровиха лица в тревата.
Храстът зад гърбовете им избухна в пламъци.
Ченгето надигна глава.
Извънземният се приближаваше, носен от многобройните пипала, които израстваха от долния край на цилиндричното му тяло. Забелязал е, че между изстрелите ни има цяла минута, ако не и две, и е решил най-после да се възползва от огнево си превъзходство, съобрази Николов.
Сякаш прочел мислите му, зеленият стреля отново. Ослепителна светкавица се заби в земята на две крачки от тях, замириса на изгоряло.
В този миг Памуклиев откри как се пуска бластерa. Изправи се в цял ръст и вдигна оръжието.
Двамата с пришълеца стреляха едновременно. Светкавиците им се плъзнаха по успоредни линии, разминаха се във въздуха.
Николов предвидливо притвори очи. Когато ги отвори, зеленият го нямаше, а долната половина от тялото на софиянеца се свличаше на земята.
Ченгето погледна часовника си, вярно на навика да фиксира времето на събитията. От началото на извънземното нашествие бяха минали четиридесет и три минути.

***

Погребаха свидната жертва в борбата с нашествениците без салюти. С кремъклийката беше шумно, а бластерът се нагря толкова от прякото попадение, че светеше в червено и изобщо не беше ясно дали ще работи.
– Какво ще правим сега? – попита Муци. – Дрехите ми са съвсем разкъсани.
– Ще минем през селото да ти реквизираме нови одежди от вилите – отвърна Николов. – После ще партизанстваме. Като в Command and Conquer.
Валентин Д. Иванов
18.12.2017, Мюнхен – 27.12.2017, Малка Верея – 29.12.2017, Бургас
* * *
Четиридесет и три минути
(пълна версия)
Ирония на съдбата. Преди по-малко от час сержант И. Николов, както пишеше на етикетчето на униформата му, друсаше някакъв баровец от София за неизправен пожарогасител, а сега двамата със столичанинът заедно отразяваха нашествие на извънземни. Редуваха се да стрелят със стара пушка, защото пущината имаше много силен откат и след всеки изстрел рамената им изтръпваха. Как ще тръгнеш да се целиш по зелените главочи след такъв ритник?
Наоколо ухаеше на лятна гора, бръмчаха мушици и ако човек се загледа в меката пръст покрай потока сигурно щеше да се открие заешки и еленови следи. Обидно беше да умираш в място, пълно с толкова красив живот.
Отдавна свършиха патроните в пистолета на сержанта, изпразниха и резервния пълнител. За щастие попаднаха на кремъклийката в етнографския музей на селото, където зеленокожите ги бяха сгащили по-рано. От там задигнаха и бъклицата, с която сега мацето на баровеца им носеше вода от ручея в дерето зад тях.
Уж е голяма България, петстотин километра от единия до другия край, а нямаше накъде да отстъпват – на отсрещния склон бе зинала дупката на изоставена каменна кариера. Влезеш ли вътре, не можеш излезе. И помощ от никъде не очакваха, преди извънземните да изпепелят синьо-бялата Астра, по радиото съобщиха, че летящи чинии са накацали навсякъде из България, Европа и света…
Последният половин час се развиваше епично, направо по Записките на Иван Вазов. Или на Захари Кара-кой-беше-там. Учеха ги в училище тия работи, но беше толкова отдавна, пък и точно тогава съученичката Милка, която случайно си разкопчаваше най-горното копче на престилката, беше много по-интересна на бъдещия полицай от дъртите писатели, опънали петълите преди един век.
Николов се замисли за копчето и едва не изпусна как едно зелено пипало се показа от лявата страна на километричния камък с числото дванадесет. Пушката сега беше у сержанта и той без да се колебае натисна спусъка.
Светкавици излязоха от очите му, дланите му сами се разтвориха и кремъклийката падна на земята. Софиянецът – по фамилия Памуклиев, Памука за приятелите – само това и чакаше, хвана я и взе да сипва барут в затвора, или както там се наричаше мястото, в което се слага барута в подобни вехтории.
Мацето хлипаше нейде зад тях.
– Някой иска ли да пие? – попита то през сълзи и избърса сополите си в разкъсания ръкав на блузката. Лакоста, забеляза без да има нужда полицаят, докато се превиваше от болката в рамото.
– Млъкни, ма – сряза я Памука. Ризата му се измъкна от панталона и биреното му коремче се повлече по земята, докато той припълзяваше към импровизираната им огнева позиция в основанието на огромния бряст. Или клен, Или каквото там беше проклетото дърво, на чийто корени опираха цевта на оръжието си.
Нямаше особено значение дали баровецът ще улучи, това беше последният… или не, крайният им огневи рубеж – Николов се сети за бойния устав на мотострелковите войски, който зубреше едно време в казармата.
Полицаят вдигна поглед към небето. Юлското слънце прижуряше от горе. Пейте робини тез тъжни песни, спомни си той, докато разтъркваше натъртеното си рамо.
– Хей, Памуклиев, как ти е името? – попита сержантът. – Ако ще мрем заедно, поне да се познаваме.
– Нали ми видя книжката. – измърмори другият защитник на човечеството.
– Да, ама го забравих. Малко ли ми минават през ръцете…
– Манчо се казвам – отвърна онзи и стреля.
От към километричния камък се чу нечовешки вой.
– Като на Парцалев – добави през зъби баровецът и на свой ред се хвана за рамото – в оня филм… „С деца на море“.
.оОо.

А денят започна толкова хубаво!
Всъщност, на Памуклиев му потръгна още от вчера. Най-напред аверът му Станко, с кого преди тридесет години бяха случили заедно в едно от онези поделения край границата, които наричаха смъртни, го покани на обяд. За този обяд Памука бе работил три месеца, щото приятелите са си приятели, ама сиренето е с пари. За негов късмет точно този човек беше представител на застрахователна компания. Не на тази, с която работеше самият Памук, но заради общите спомени от аскерлъка си имаха приказката и до сега избягваха сакътлъци в бизнес отношенията.
Секретарката на Станко се обади на секретарката на Памука, онази веднага попита шефа си. Манчо ѝ каза да го запише за преди края на седмицата, но за вид да се помае малко с датите. После пи една гроздова от барчето. Повече не си позволяваше на работа, а и докторът, при който ходеше веднъж на два месеца, откакто чукна петдесет лазарника, му беше казал да не прекалява, ако не иска да има проблеми. С оная работа де, сещаш се.
– Много руснаци се появиха напоследък – отбеляза Станко още преди да са поръчали. – Гледам, че и ти си забелязал, щом търсиш начин да си поприказваме.
Памуклиев не отрече, само отмести менюто настрана.
– Трябва да вземем мерки, че ножът е опрял до кокала. – аверът погледна към Манчо над титановите рамки на очилата си. – От централата във Фракфурт ни пращат нов регионален началник.
– Руснак?
– Не, украинец, ама роден в Москва и с жена от Минск.
– Иди го разбери на кой господ служи.
– А, аз господа го знам. Има си име, презиме и фамилия, ама му викат чичо Федя и живее в Лондон. Ръст един и деветдесет и пет, вдига от лежанка сто и шейсет кила. Това на нашата възраст. Един милозлив, муха няма да убие.
– Знаем ги такива – кимна Памука.
– Неговият човек дойде вчера, събра ни и вика, искам резултати и бързо, до месец да има раздвижване на пазара. И за разширения говори.
– Чакай, чакай. Ти каза, че бил регионален. Вашият регион какво включва?
– България и Румъния – въздъхна Станко. Румънците са в рецесия, никой нищо не купува. Няма друго място за разширение, освен тук.
– Може би в София?
– И там е казал същото, колегите са в паника.
– Прави се на важен – Манчо посегна към менюто.
– Важен, който специално назова вашата кантора. Твоята, де.
Ръката на Памука замръзна във въздуха.
– И в София е било същото, на тяхното общо събрание направо им е заповядал кои компании да… слеят.
Станко вдигна поглед и с известна доза удоволствие се вгледа в ужаса, който извираше от очите на авера му.
– Не се паникьосвай, – продължи той. – Аскер аркадаши сме, няма да се дадем на някакъв чужденец. Ще се слеем колкото за пред хората, а пък ти ще продължиш да си работиш както до сега. Дай да се уговори само за едно малко процентче, колкото за пред началството, и готово.
Манчо кимна отново и вътрешно се усмихна, осъзнавайки колко му е провървяло едно време със службата в родната казарма. От три месеца стенограмата от съдбоносния съвет на директорите във Франкфурт стоеше в сейфа на една от седемте фирми, която се водеха на тъща му – коя от коя по-дребни. Точно тази беше агентство за преводи и легализация на документи с мижава печалба, колкото да издържа една пенсионерка. Памука нямаше доверие на щатните служители и сам си преведе текста дума по дума, с помощта на хартиен немско-български речник. А няколкото изречения, чийто смисъл му убягваше, пусна през google translate като се връзваше през VPN с фиктивни китайски IP-та.

.оОо.

За ченгетата денят също започна хубаво.
Двамата пътни полицаи излязоха на пусия към девет. По-рано нямаше смисъл, пичовете тръгваха от столицата късно, като се наспят и им мине махмурлука от петъчните джамбурета. Патрулните благородно им дадоха време да се съвземат, да изпълзят от утробата на оградените комплекси в подножието на Витоша и да се довлекат до вилната зона. Преди да ги оскубят хубавичко.
– Старши сержант Петев, моля документните за проверка.
Опитното око не го беше излъгало. Баровецът караше джип „Тойота“, от средните. Трябва да е кръгъл идиот да си купи от най-големите, при това движение в София… Колата не е нова, но е запазена и с много екстри. Значи е умен, не се е юрнал на последния модел. Знае, че колите губят най-много от цената си през първите три годни, не е изгодно да си купуваш по-нова. Щом му цъка щракалката, помисли си полицаят, няма да ни създаде проблеми, лесно ще се разберем.
– Покажете ми аптечката и пожарогасителя, ако обичате.
На десетина крачки от тях, облегнат на патрулката, Николов се усмихна злорадо. Знаеше той, че колегата му става особено вежлив когато надуши плячка.
Баровецът преглътна каквото му се искаше да каже, слезе от Тойотата и започна да рови из багажника. Преди да го съпроводи старшият инспектира мацето на дясната седалка. Много я биваше, към девет по десетобалната система на майор Цонев. Богомил Цонев от половин година изпълняваше длъжността началник на тяхното управлени, и не беше чувал за тая система. Дано никога да не чуе за нея, пожела си патрулният, защото тя се основаваше на прелестите на най-новата майорша, трета по ред. Цонев доведе жена си на последния празник на полицията, сигурно беше с двадесет годни по-млада от него. И имаше едни игриви очички, не е за разправяне. Но Петев благоразумно се въздържа да я покани на танц. Само кметът, стар сластолюбец от управляващата партия, церемониално поиска разрешение от Цонев, който го даде с половин уста и после с очи-свредели следеше дали онзи няма да понатисне половинката му повече от благоприличното.
Старшият отне една точка на жената в колата само заради лош вкус – тя бе навлякла торбеста кашмирена блузка, която криеше част от прелестите ѝ. За разлика от нея, кавалерът ѝ се беше облякъл по последна италианска мода: вталено сако от велур, риза Версаче, панталон от някакъв друг дизайнер от същите географски ширини. Стоенето по пътищата изостря окото на човек за подобни детайли, а той си беше наблюдателен от пионерче.
– Шух… ъ-ъ-ъ, я провери пожарогасителя на господин… – подвикна Петев на колегата си и погледна шофьорската книжка. Преди време един от следователите беше прекръстил колегата му на Шухарт, по името на герой от някаква книга, и останалите полицаи от районното простодушно възприеха новия прякор. Съдейки по характера на Николов, героят трябва да е бил кръгъл глупак, усмихна се старшият вътрешно. – Провери пожарогасителя на господин Памуклиев, докато аз гледам аптечката.
Вторият патрулен неохотно се приближи.
Без да пророни дума, софиянецът извади червен цилиндър и го протегна към тях.
– Охо, ама той е неизправен! – зарадва се Николов.
– Как познахте? – онзи най-после благоволи да каже нещо.
– Ей тука е ударен – намеси се Петев и посочи с пръст без да взема пожарогасителя в ръце. – И ето тука. Ами че той може да се взриви всеки момент и да ви отнеме живота. Както и на дъщеря ви.
Баровецът го изгледа кръвнишки.
– Колко?
Старшият му върна аптеката. Даже не беше я отворил.
– Четиридесет лева.
Онзи си извади портфейла. Имитация на крокодилска кожа, помисли си патрулният. Но добра. Човекът е спестил някой лев, а пък сега лошите ченгета ще му ги вземат. Така е, някой път печелиш, друг – губиш.
– Задръжте рестото – мъжът подаде подхвърли към полицая новичка петдесеттачка.
Дали мятането беше преднамерено слабо или поради ненадеен порив на вятъра, банкнотата отлетя в краката на Петев и се наложи той да се наведе за да я улови. Софиянецът се ухили самодоволно.
– Бихте ли ми върнали свидетелството за правоуправление, – попита той, – господин сержант?
– Заповядайте. И все пак си купете нов пожарогасител, този наистина може да избухне. Приятен…
Гумите на Тойотата изсвириха, прекъсвайки думите му,
– Виж го ти него, говедото му с говедо, сержант ще ми вика! А аз толкова учтиво му се представих! – Старшият тутакси смени плочата.
– Да, хората станаха вълци – съгласи се Николов.

.оОо.

Муци, чието истинско име беше Пенка, изгледа ченгето през черните си очила. Мазни ръкави на куртката, петна от храна отпред. Типичен повлекан, който не умее нищо друго, освен да кибичи на пътя и да събира пари от хората, дето знаят как да ги правят. Кожодер.
Той я фиксира с жадните си очички, докато Памуклиев отиде да вади нещо си там от багажника. Гледай, гледай, за такава като мене можеш само да мечтаеш. И да ме сънуваш в мокрите си сънища, ако ти позволи дебелата ти жена.
Защо Памука не завърти един телефон? Муци му се ядоса не на шега. Ще види той пълна програма довечера, ама друг път. Сега тези двамата щяха му козируват, ако се беше обадил. Сигурно не му се занимава, предположи тя. Жалко, само си губим времето. Да им беше дал веднага петдесетачката и да си кара по-нататък.
Благосклонността ѝ към Памуклиев се вдигна с няколко деления, като видя как той накара гадното ченге да лази по земята за парите.
Два завоя по-нататък спътникът ѝ я попита:
– Чувала ли си за секретарката и директора, на който не му…
Вицът беше пиперлия и инцидентът с полицаите остана в миналото.
А след още два завоя те попаднаха на пришълците.
Космическият кораб беше кацнал по средата на пътя, по-близо до тяхната страна, и ако бяха с по-ниска кола, сигурно щяха да се промъкнат покрай него, но таванът на джипа стигаше до долния му ръб и колкото и да се стараеше, Памука не може да го промуши покрай извънземните.
Веднага си личеше, че пред тях са пришълци – корабът им имаше форма на летяща чиния, точно като в „Досиетата Х“ и един в куп холивудски бози. Предишният приятел на Муци беше започнал преди тридесет години като отговорник в клубовете по ТНТМ и си падаше по фантастиката. Обикновено преди да започнат креватните упражнения гледаха по една или две серии. Тя се почуди как Молдър и Скали не спят заедно, но гаджето ѝ разви теория, че те имат връзка, само че създателите на серията са решили да я оставят зад кадър за да получат „Досиетата“ рейтинг, който позволява да ги показват в най-гледаното време. Постепенно историята на двамата федерални агенти я увлече, а на бившият ТНТМ-еец особено му допадна, че тя се изруси и си направи прическа като на Скали. Муци умееше да разпознава мъжките блянове в леглото и извън него – не, че те бяха особено прикрити – и според силите си се стремеше да ги осъществява. Обикновено това ѝ костваше дребни усилия, а дивидентите бяха несъизмеримо по-големи.
Памука с неговото икономическо образование от Свищов и пълната му липса на усещаме за техниката, просто паркира Тойотата насред шосето.
– Кой идиот го е хвърлил това чудо на средата на пътя? – и запсува като пловдивски каруцар.
– Така им се пада, нареди ги, скъпи! Да си знаят мястото, а не са се пречкат – Муци окуражи опита му да изглежда мъжествен, докато си правеше бележка на ум да провери кой снима филм за извънземни в Бояна и дали някои по-известни кинозвезди няма да идват.
Нейният човек слезе, но успя да направи само две крачки, когато отзад се чу бръмчене на мотор. Появи се синьо-бяла полицейска Астра, заобиколи ги и спря между джипа и летящата чиния. От нея излязоха същите две ченгета, които им досаждаха преди малко. Този, който лазеше по земята за парите, махна на партньора си и тръгна към чинията. Муци го гледаше как върви, с широка крачка, като че ли е господар на този междуселски път, и се запита какви ли комплекси го изтезават. Смята се за интелигентен, но не са го приели в Симеоново, амбициозен, но след старши сержант няма къде да расте по-нагоре, обича жените, но е мърльо и те го отбягват.
С глухо издрънкване, точно както го показват по филмите, от долната страна на космическия кораб се отвори голям капак и се превърна в наклонена пътечка, която водеше към вътрешността на чинията.
Най-напред от там се показа едно маслено зелено петно, което ѝ напомни за листа на лапат. Миг по-късно то се раздели на десетина пипала. Като на октопод. Те се движеха бързо, преплитаха се едно с друго докато носеха извънземното напред, и Муци не успя да ги преброи точно.
Постепенно през отвора се спусна и горната част от тялото на извънземния – кръгло, като ствол на дърво, но зелено и с друг, по-крещящ оттенък от този на пипалата – като цвета, с който рисуват афишите за да привличат вниманието на хората. Отгоре съществото бе увенчано с още един пръстен ярки пипала, половината от които завършваха с очи, а останалите навярно му служеха като ръце, защото в едно то тях то държеше някакъв заострен предмет. Нещото хвърляше наоколо златисти отблясъци.
Муци, въпреки скромния си опит от „Досиетата“ и от още няколко по-стари фантастични серии, веднага разпозна какво е това.

.оОо.

– Пазете се! То е въоръжено! – изписка мацето от Тойотата.
Тя пък от къде знае? Петев и сам виждаше, че чучелото, или каквото там беше онова зеленото, размахваше нещо в едно от горните си пипала. Ръката на патрулния сама се протегна към кобура със служебния Макаров, но полицаят не спря да се скрие, а продължи напред към странната чудесия, която един господ знае кой беше стоварил по средата на пътя.
С форма на леща от старчески очила, но набъбнала по средата, тя напомняше нещо на старши сержанта, но той не можеше да се сети на какво. Със сигурност беше ясно, че представлява опасност за движението. Прекалено голямо беше нарушението и нямаше как да се размине нито с петдесетачка, нито дори със стотачка. Ако не я махнеха от пътя веднага, щеше да се наложи двамата с Николов да пишат акт. И тогава прощавай специална надбавка – така в управлението наричаха всичко, което униформените успееха да съберат от баровците. Защото не можеш хем да им напишеш акт, хем да им вземеш парички в брой.
Чучелото се спусна още по апарела, а полицаят почти стигна до долния му край. Двамата се изгледаха и едва сега старши сержантът си даде сметка, че има пред себе си не кукла, а живо същество.
Не какво да е, а извънземно, предположи ченгето. А сплесканото нещо, което отначало беше сметнал за изпаднал товар, по-скоро бе летяща чиния. Като тези от филмите за пришълци, които толкова харесваше синът му Коста. Петев по принцип не ходеше на кино, но момчето ги точеше от разните там интернети и от време на време таткото хващаше по нещо, преди да му доскучае и да пропъди хлапака от големия телевизор в хола или направо да го прати да спи. Не, че младшият слушаше – след полунощ, когато родителските тела отиваха да си лягат, чуваха как трака клавиатурата в детската.
Преди половин година Ганка, жената на полицая се сети, че синът им скоро ще празнува четиринайстия си рожден ден.
– Жоро бе, да му купим нов компютър на момчето бе.
Този старият, с който то се занимаваше от известно време, беше подарък от чичо му. През екрана минаваше една вертикална черна линия, а кутията му бе надраскана и бялата боя се отлепяше от нея на фъндъци. Майката подпита Коцето какво иска. Малкият веднага съобрази какво са намислили, и направо им каза, че няма нужда да му взимат нов компютър. Отвори онази олющена кутия и им показа, че половината части в нея са нови.
– От де взе пари за тях? – попита го баща му, винаги подозрителен.
– Поправях компютрите на съучениците ми, тате.
После момчето им обясни какво е ъпгрейд и направо им написа на едно листче марката и модела на нов монитор. За половината от парите, които бяха приготвили. Колко бащата беше разсипник, толкова синът беше стиснат и сметкаджия.
Докато тези мисли прелитаха през мозъка на Петев, извънземното се размърда и бавно завъртя заострената машинария към него.
Примерно половината от горните пипала на извънземното завършваха с черни точки. Като се вгледа по-внимателно, униформеният видя, че са очи, с вертикални котешки процепи и дълги завити мигли. Да му се неначудиш, макар!
Пришълецът надигна пипалата си. Ченгето разчете в това движение заплаха. Най-напред, защото зеленото се намираше по-високо от землянина и изглеждаше, като да се надвесва застрашително напред. Второ, защото пипалата, без две, се завъртяха към полицая и сякаш се взряха в душата му. Върховете им със самите очи застинаха неподвижно. Не се движеха и удебелените им основания, които израстваха от горния край на цилиндричното тяло на съществото. Ала дългите им стъбла, които свързваха тези две точки, трептяха хаотично, ту нагоре, ту надолу, ту нейде страни. Погледът на патрулния се премрежи.
Но най-страшното бе, че последните две пипала, независимо от цялото движение, в което потъна фигурата на извънземния, се източиха и се надигнаха по-нависоко. Те се обърнаха към Астрата и към джипа на софийския баровец и замръзнаха.
Чуждостта, нечовешкия характер на тази комбинация между движения и неподвижност изкара Петев от нерви. Дясната му ръка продължи към кобура и дори плъзна пръсти по дръжката на служебното оръжие, когато в гърдите го удари двадесет хиляди волтов електрически разряд.
Тялото му пламна.

.оОо.

Замириса на изгоряло месо.
Старши сержантът изненада Памуклиев. Софиянецът не очакваше, че полицаят ще се противопостави на зеления пришълец. В представите на Памука такива пладнешки разбойници по пътищата не ставаха за герои. Сигурно е било от глупост. Или е напълнил гащите и не е успял да избяга. Остава ни само да гадаем, заключи Памука.
В този момент и другото ченге откри огън. Скрито зад вратата на Астрата, то стреля срещу извънземния един, два, три пъти.
Куршумите достигнаха целта си. Още след първия пипалата на пришълеца се изпънаха. И горните, и долните. Кръглото му тяло подскочи нагоре. Второто попадение го накара бавно да приседне и още по-мудно да се килне на една страна. Валчестото нещо, от което беше изскочила светкавицата поразила Петев, издрънча върху наклонената пътека и се затъркаля надолу. Зеленият окончателно загуби сили и падна върху асфалта. Отдалече приличаше на разпилян сноп слама, само че неизсъхнала още.
Памуклиев се обърна към спътничката си.
– Муци, а ти как позна, че това е оръжие?
– Не знам, Памкуче! – тя разпери безпомощно ръчички. И се постара жестът ѝ да изглежда детски и трогателен, отбеляза мъжът. – Така ми се стори отдалече.
Тоя я изгледа продължително. Тя се преструваше! Сигурно беше доловила раздразнението в гласа му, когато ѝ зададе въпроса, и сега се преструваше на по-глупава, отколкото е.
Така са я свикнали, съобрази Памуклиев. От нея не се изисква нищо друго, освен да е хубава, да е винаги готова за онази работа и да се усмихва. Като в оня стар филм с Ален Делон. Как се казваше… а, да. „Бъди красива и се усмихвай“. Не, не беше така. Софиянецът вътрешно се ядоса, сам на себе си. Не обичаше да забравя. „Бъди красива, и мълчи“ Точно така!
Колко ли го е манипулирала през трите месеца, откакто бяха заедно?
Вторият полицай заобиколи служебната кола и държейки пистолета си с две ръце, като в западните филми, започна да се приближава към отвора на извънземния кораб. Той напредваше грамотно, помисли си Памуклиев, с малки стъпки и с рамото напред – за да представлява по-тясна мишена. Ченгето стигна до проснатия извънземен, подритна го като продължаваше да държи на мушка изхода на чинията. Онзи не реагира.
И все пак старшият е глупак, отсъди софиянецът. Ами ако сега пришълецът си размърда пипалата и го хване за крака? Но нищо подобно не се случи.
А в главата на Памука се роди следващия въпрос. Щом Муци е умна, дали не мога някак си да я използвам? Защо да плащам отделно на секретарка и на любовница, ако тя има достатъчно акъл да съвместява и двете роли? Не, той мислено поклати глава. Не е хубаво да се смесват работата и удоволствието.
Грохотът на нов изстрел го стресна и той погледна напред. Полицаят все още стоеше с пистолет, насочен към вътрешността на извънземния кораб. В горния край на апарела помръдваше нещо зелено. Ченгето побягна към далечната страна на чинията и замаха към Памуклиев и момичето.
– Муцинко, май ни дава знак да бягаме! – обади се мацето. Тя все още си стоеше на дясната седалка, сякаш нищо особено не случваше, сякаш не се бяха сблъскали с представители на живот от друга планета, ако не и от друга галактика.
Без да отговори, Памука я хвана за ръката, изтегли я през шофьорската седалка, и я повлече надалеч от Тойотата, надалеч от зеления пришълец и неговата излязла от глупав филм летяща чиния.
Надалеч и после още по-надалеч.
Те се гмурнаха в ниските храсти, които опасваха пътя точно когато Астрата избухна. Парчета ламарина и пластмаса заваляха наоколо. Предна лява врата с надпис „Поли“ се приземи точно между тях и първите дървета.
Софиянецът смени посоката и придърпа жената след себе си. А като влязоха в гората, отново зави. Кой знае дали онези не виждат през храсти и дървета. А може би дори и през стени.

.оОо.

Николов пое кремъклийката и взе да я пълни с барут. Оставаше им за още десетина изстрела.
– Аз пък се казвам Иван, Манчо. – В полицейското училище им втълпяваха, че за да запомниш по-добре едно име, трябва да го повториш, и даже няколко пъти, веднага след като са ти го казали. – Според мене останаха само двама пришълци. Вземи един камък и го хвърли към онези храсти, към тяхното дясно. Аз ще изпълзя с пушката наляво. Ако имаме късмет, поне единият ще се покаже мъничко иззад дървото, достатъчно да му светя маслото.
Така и стана. Извънземните не се отличаваха с особено тактическо майсторство. Дори Николов да не си беше губил времето като тинейджър с всякакви шутъри, пак щеше да ги очисти един по един, както си иска. Само да го нямаше това ужасяващо преимущество по огнева мощ, което им даваха бластерите!
– Какво си учил, Манчо? – внезапно се сети полицаят.
– Завърших икономика в Свищов. А преди това изкарах два курса машинно инженерство във ВМЕИ-то.
– Значи инженер без пет минути. – Баровецът завъртя глава, какъв инженер. Но ченгето игнорира протеста му и извади от джоба си някаква заострена джаджа, покрита със златен емайл. – Гледай сега. С това чудо те изпепелиха партньора ми и взривиха служебната кола.
– Бластер?! Той как се оказа у теб? – зяпна Памуклиев, пое го и го претегли на ръка. – Я, колко е лек!
– Spoils of war – отвърна униформеният с цитат от Цивилизацията. – Ами, задигнах го от убития марсианец…
– От къде знаеш, че са от Марс?
– Няма значение, ако ще от Алфа Центавър да са. – Николов за всеки случай погледна към километричния камък. Не се виждаха пипала. – Аз не можах да го включа, пробвай ти. За всеки случай да знаеш, че лъчът излиза от този край – той посочи с пръст.
– Пазете се! – стресна ги мацето на софиянеца.
Двамата заровиха лица в тревата.
Храстът зад гърбовете им избухна в пламъци.
Ченгето надигна глава.
До него софиянецът трескаво опипваше оръжието на пришълците.
Извънземният се приближаваше, носен от многобройните пипала, които израстваха от долния край на цилиндричното му тяло. Забелязал е, че между изстрелите ни има цяла минута, ако не и две, и е решил най-после да се възползва от огнево си превъзходство, съобрази Николов.
Сякаш прочел мислите му, зеленият стреля отново. Ослепителна светкавица се заби в земята на две крачки от тях, замириса на изгоряло.
В този миг Памуклиев откри как се пуска бластерa. Сигурно се изненада от самия себе си. Обърка се. Изправи се в цял ръст и вдигна оръжието.
Глупак, може да е баровец, но все пак какъв глупак, помисли си полицаят.
Землянинът и пришълецът стреляха едновременно. Светкавиците им се плъзнаха по успоредни линии, разминаха се във въздуха.
Ченгето предвидливо притвори очи. Когато ги отвори, зеленият го нямаше, а долната половина на софиянеца се свличаше на земята.
Николов погледна часовника си, верен на навика да фиксира времето на събитията. От началото на извънземното нашествие бяха минали четиридесет и три минути.
До него пищеше мацето на Памуклиев. Цялата беше покрита с кръв, по лицето ѝ блестяха натрошени парченца бяла кост. Тя сигурно се дереше от доста време, но на полицаят му трябваше време да му се отпушат ушите, заглъхнали след експлозията. Той я привлече към себе си, с намерението да я успокои или да я накара да млъкне по някакъв друг начин, но щом усети докосването на ръцете му, мацето се вкопчи в него. Устните им се срещнаха като в американски филм.
После всичко стана от самосебе си и Николов дори не осъзна, че днешният му ден напомня колкото на „Записките“ от ученическите му години, толкова и на някоя холивудска суперпродукция. Едва когато свършиха за втори път, той я огледа по-внимателно – тя докарваше даже до девет и половина по системата на майор Цонев – и си каза, че така трябва. Нали победителят получава всичко.

.оОо.

Погребаха свидната жертва в борбата с нашествениците без салюти. С кремъклийката беше шумно, а бластерът се нагря толкова от прякото попадение, че светеше в червено и изобщо не беше ясно дали ще работи.
– Какво ще правим сега? – попита Муци. – Дрехите ми са съвсем разкъсани.
– Ще минем през селото да ти реквизираме нови одежди от вилите – отвърна Николов. – После ще партизанстваме. Като в Command and Conquer. Или в Red Down май беше…

Валентин Д. Иванов
18-19.12.2017, Мюнхен
25-26.12.2017, Малка Верея
30-31.12.2017, Бургас
4.01.2018, Малка Верея

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Стъпки по небето


Особено твърда космическа фантастика: читателите трябва да се справят с тежки инфо-дъмпове и научни термини. Разказът е публикуван през април 2019 г. в немското фантастично списание „Phantastisch!“ под заглавие „Kielwasser“ (преводът е дело на Erik Simon). Не е публикуван на български. Кафенето, в което се развива част от действието, е кръстено в знак на почит към Павел Амнуел.

* * *
Докато пресичаше стаята и потупваше джобовете на протритите си дънки за да намери ключа на колата, Марица хвърли едно око към собствения си измерителен набор. Последната точка се беше сгушила нула цяло, нула-нула-нула-нула-два процента под линията на средната стойност, напълно в границите на грешката, с която се правеха измерванията. Десет пъти в секунда апаратурата определяше ъгъла, под който светлината се отклонява, докато пресича границата между две лещи за очила с различен коефициент на рефракция. Няколко математически операции превръщаха градусите в скорост на светлината. Устройството всъщност търсеше промени в стойността на тази фундаментална константа, а отклонението беше само удобна наблюдателна параметризация.
Лещите се продаваха в обикновени оптики по деветдесет и девет цента, а китайците произвеждаха и доставяха електрониката за около шест долара. Целият набор струваше на Марица по-малко от десетачка. На пръв поглед машинката щеше да още по-евтина ако тя беше използвала въздух и вода вместо двете стъкълца, но за да се достигне необходимото ниво на точност трябваше да се следят систематични ефекти като зависимостите на коефициента на рефракция от атмосферното налягане и от температурата. Системите за измерване и контролиране на външните условията струваха повече от лещите и – което бе по-важно – експериментът щеше да стане прекалено сложен за ученици, дори от горния курс.
Старата таратайка на Марица почиваше в ъгъла на паркинга, под сенките на две хилави дръвчета. Тя захвърли раницата си на дясната седалка, спусна всички стъкла за да отложи поне с малко настъплението на жегата, и потегли. Днес двигателят ръмжеше по-шумно от вчера, също както вчера беше вдигал повече шум от предния ден. Тенденцията беше очевидна и без да смята коефициент на корелация, колата се нуждаеше от основен ремонт, но смяната на ризите и буталата щеше да струва колкото построяването на двеста измерителни набора. В началото Марица се беше надявала да продава комплектите на училищата, дори да е само на нивото на себестойността им. Тя регистрира фирма за производство на лабораторна техника – също както Галилео преди няколко века, – но скромните бюджети за образование я накараха да се откаже от плановете си. Сега направо подаряваше наборите на училищата. Даже ги изпращаше по пощата за собствена сметка. Да, двигателят ще трябва да почака.
Пътят към училището започваше от лабиринта на Китайския квартал, където Марица бе наела разнебитено студио. Тя се измъкна на магистралата и се понесе на изток. Силите на колата едва стигаха за да поддържа петдесет мили в час, дори на този равен път, и Марица благоразумно остана в най-дясната лента. Това ѝ даде възможност добре да огледа изхода към новия кампус на Калифорнийския Технологичен Институт. Цели две години младата жена поемаше по това отклонение, преди да напусне тяхната докторска програма.
Станалото – станало, шепнеше си тя, хвърляйки един последен поглед в огледалото. Мантрата помогна и днес, както помагаше всеки ден, откакто Марица започна да минава отново от тук, на път към новото си работно място в седемдесет и шесто училище. Картата на Експеримента, закачена на стената в кабинета по физика, щеше да разведри мислите ѝ още повече. Самата мисъл за нея я караше да се чувства по-добре. Мрежата от карфици с червени главички – най-старомодният начин за изобразяване на експериментални резултати, за който може да се сети човек – ставаше по-гъста с всеки изминал ден.
Кафенето „При Кедрин“ се намираше на четири мили от училището. Марица паркира и се нареди на късичката опашката. Редът ѝ идваше, когато някой я потупа по рамото.
– Здрасти! – каза Весна. Те започнаха да работят по дисертациите си по едно и също време, в катедрата по Физика на Твърдото Тяло. Марица пресметна на ум, че старата ѝ приятелка навярно скоро ще защитава. – Как се чувстваш като звезда на образователния небосклон?
– Нищо особено. – Весна я закачаше за интервюто, което Марица даде миналата седмица пред Си Ен Ен. – Експериментът има нужда от популяризация. Ако по телевизията кажат, че е страхотно да се мери скоростта на светлината, повече учители ще се включат.
– Да, разбира се. А в лабораторията още те споменават – смени темата бившата ѝ колежка.
– Наистина? И какво казват?
– Че си губиш времето с идиотчета. С учениците, де.
Момчето на касата прие поръчките им. Те платиха и се отместиха настрани да почакат докато приготвят кафетата им.
– Старецът не иска и да чуе за тебе. Обаче всички други казват, че трябваше да останеш – продължи Весна.
Марица се зачуди дали събеседничката ѝ не се съмнява в избора, който е направила за собствената си кариера.
– На мен ми харесва в училището.
– Е, поне този експеримент със скоростта на светлината те направи велика учителка и ти осигури работа до пенсия – Марица не се обиди. Весна си беше такава, изразяваше констатациите си по най-директния начин, но без злоба и без намерение да обиди някого. – Това не е малко в наше време.
– Аха. А ти накъде си се запътила толкова рано?
– Ами точно за работа става дума. Помниш ли Морисън? Тя сега е в Тайван. Старецът я покани да изнесе семинар в Института и аз отивам да я взема от летището. Групата им се разширява, и не само тяхната. В Азия трябва да се ходи сега, в Азия…
– Чух за това.
– Наистина, трябваше да останеш. Един пропаднал експеримент нищо не значи. Може да се случи на всеки, а и в твоя случай сигурно беше заради слънчевата буря.
Не, освен ако слънцето не подрежда космическите частици като полковете в армията на Наполеон, помисли си Марица. Момчето зад щанда им подаде две картонени чашки, пълни с ароматна кафява течност.
– Тогава всички ми се смееха – не се сдържа Марица. – Де не можеш да измериш скоростта на светлината…
– Всяко чудо за три дни – махна с ръка Весна. – Веднъж Старицата, така те наричаха научната си ръководителка зад гърба ѝ, се изпусна да каже какво мисли за твоя експеримент с рефрактомера.
Двете години работа в училището не помогнаха на Марица да скрие любопитството си. Тя само отпи от кафето, но Весна забеляза интереса ѝ, и направи дълга пауза за ефект, преди да продължи.
– Старицата каза, че идеята ти е гениална.
– Благодари ѝ от мое име.
Те си размениха още няколко реплики в същия дух преди да се разделят.
Марица се вмъкна в таратайката си, послуша как двигателят й стене на празен ход, и включи радиото. Държеше го настроено на Ен Пи Ар, но сега обичайното бърборене на водещия я дразнеше. Пръстите ѝ зашариха по копчетата за смяна на програмата. Всички местни станции като че ли се бяха наговорили да предават реклами едновременно. Накрая Марица просто я изключи. Пет минути по-късно, след като спря на училищния паркинг, тя с изненада откри, че е успяла да изпие цялото кафе. Смачка чашката и я захвърли на задната седалка, където се въргаляха поне петдесет нейни посестрими.
До началото на часовете оставаше доста време, но училищата по Източният бряг вече трябваше да са докладвали първите резултати. Марица беше добавила Етернет платка във всеки набор за да могат устройствата сами да публикуват измерванията си в Интернет. Беше ѝ станало навик да проверява страницата, ползвайки безплатната безжична връзка в кафенето на Кедрин, но днешната среща с Весна не ѝ остави време да я стори. Тя включи настолния си компютър и отвори браузъра.
Страницата на Експеримента се състоеше от една единствена карта на Щатите, върху която всяко измерване беше закодирано с цветна точка: зелена, ако резултатът се намираше в рамките наблюдателната грешка, червена ако е извън тях и по-голям от средната стойност, и синя – ако е по-малък. Зелено море покриваше източните щати, освен ярка червена ивица, съединяваща Мичиган и Флорида. Марица не повярва на очите си. За всеки случай тя прокара курсора над точките и числените стойност на отклоненията се показаха на екрана: на север измерената скорост на светлината беше около два пъти по-висока от стойността, която пишеха в учебниците. На юг рекордът принадлежеше на училище в Маями – там бяха получили тридесет и пет пъти по-голяма скорост.
Марица се опита да си представи какво става в южна Флорида с електрониката заради необикновените стойности на фундаменталните константи. Тя предполагаше, че не може само скоростта на светлината да се промени без това да се отрази и на други други физически величини. Странно, че устройствата ѝ продължават безпроблемно да предават резултатите от измерванията. „Слънчевата буря“, избухнала по време на злополучния опит в началото на аспирантурата ѝ, се прояви по друг начин: тя удари йоносферата по толкова подреден начин, че можеше да се проследи как радиостанциите в съседните окръзи излизат от строя, една по една. Именно последователността на тяхното замлъкване наведе Марица на мисълта за изкуствения произход на проблема.
Безспорно беше само едно: вълна от нещо, което променяше скоростта на светлината, идваше от Канада, пресичаше континенталните Съединени Щати, и по пътя засилваше ефекта си. Навярно, преди да започне да се ускорява, нещото бе обикаляло земята по полярна орбита, точно както много от шпионските спътници…
Какво беше то? Странни космически частици, произлизащи от недрата на Слънцето? Или от центъра на нашата Галактика? Не, Марица беше убедена, че Експериментът, който тя беше подарила на стотици училища, на пръв поглед с образователна цел, най-после е дал резултат. Червената ивица беше следа от междузвезден кораб. Очевидно, абсолютното ограничение на скоростта от Специалната Теория на Относителността оставаше в сила за извънземните, но какво означава подобна бариера за един звездолет, ако конструкторите му могат да я повдигнат, когато пожелаят и колкото пожелаят?
Марица се запита дали същият кораб е минал покрай Земята преди две години и е провалил опита, върху който тя разчиташе да направи дисертация.
Валентин Д. Иванов
25.12.2012, Паранал
1,22,26.01.2013, Сантяго
24,26.07.2013, Малка Верея
3.05.2020, Мюнхен

Leave a comment

Filed under astronomy, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, астрономия, литература, научна фантастика, science, science fiction

Приказки от чекмеджето: Кой си ти, синко?


Разказ от преди три десетилетия за съмненията в реалността и откриването на себе си, очевидно написан под силно влияние на Филип К. Дик. Не е публикуван никъде, но през онова същото BBS за фантастика, което споменах по-рано, се озова в Читанката преди доста години.

* * *

Пръстите ми спират на два инча от клавиатурата. Докато си припомням номера, някой отзад изследва твърдостта на ребрата ми с лакът. От своя страна проверявам как са в това отношение пръстите на краката му. Изглежда не са особено добре, защото той изохква и полага сериозни усилия да ми каже нещо. Прекъсвам го като хлопвам вратата под носа му.
Случката ме развеселява, но това е нищо в сравнение с радостното откритие, което правя миг по-късно: пръстите ми самостоятелно са набрали шестнадесетцифрения код. Като за след четири години Отвъд никак не е лошо – там човек малко по малко губи формата си.
Време е да влизам. Главния не е на себе си. Толкова е нервиран, че на два пъти се опитва да намести несъществуващите си очила. Навик, останал му от времето, когато и той е бил Отвъд.
– Уйлям, на Земята ще идеш после. Дерек още не може да дойде на себе си, а с Тоби имаме контролна връзка след тридесет и шест часа. Човекът ще ни го намериш ти.
Тръгвам е силна дума за това, което ми предстои лично да извърша и слаба за онова, което действително ще се случи. Правя няколко крачки и заставам във фокуса на конвертора. Две наносекунди по-късно се намирам в самия център на пъстър многолюден пазар. Разноезичните разговори се смесват в клокочещ ромон, неразличим за ухото.
Законите на този свят са безпощадни – едва появил се в него и се превръщам в обект на интереса на шишкав търговец. По челото му се стичат едри капки пот, а пръстите му лъщят от мазнина. Защо понякога не обичам да излизам Отвъд?
Налага ми се да употребя доста ловкост, докато се мъча да се освободя от компанията на лавкаджията. Изглежда, че само ловкостта ми няма да е достатъчна. Е, той сам си го изпроси: поглеждам го с един от моите погледи, от който човек дълго и сериозно се замисля; понякога завинаги.
Изглежда търговецът не е свикнал да прави това, защото се вкаменява с протегнати напред ръце. Околните бързо се досещат, че в него се е вселила нечиста сила и се отдалечават така, като че ли тук току що се е разхерметизирал реликтов реактор. То си е така, а и аз нямам намерение да ги убеждавам в обратното. Защо да лъжа бедните хорица?
Според записите в меморатора на Дерек, човекът, който ни е необходим, е наблизо. Шляя се между сергиите, като внимавам да не се задържам по-дълго никъде и да не се заглеждам в нищо. Тази тактика се оказва успешна – сравнително бързо и почти безпрепятствено стигам до търсената уличка. Ориентирите съвпадат: порутен чердак, отсечен смокинов клон, две успоредни пукнатини в зида. Всичко е на мястото си.
Навлизам в дебрите на стария град и в средата на групичка раздърпани хлапета. Този необичаен кортеж ме съпровожда съвсем за малко – докато обясня на няколко от вратовете им, че няма да получат нищо друго, освен едно оздравително загряване.
Продължавам с по-големи крачки за да наваксам изгубеното време. Само че не е за дълго. Защото отсреща се носи с цялата си противна тежест моя стар познайник – лавкаджията. Първо се сещам за тривиалното обяснение, че това е друг човек, но не е. И все пак този не си спомня нищо за предишната ни среща.
Докато размишлявам над парадокса, забелязвам, че по улицата тичат хлапетиите, с които току що се разделих. Носят големи парчета от някакво тукашно лакомство. Изглежда, че вратовете им добре са запомнили урока ми, защото малките разбойници ме заобикалят на разстояние, доста по-голямо от една протегната ръка.
Втори парадокс, нещо зачестиха. Един възрастен и умен чичко някога ми казваше: ако срещнеш последователно едно и половина неща, които не разбираш, трябва да хванеш по-здраво дръжката на бластера. Или да изчезнеш – добавям сега аз от висотата на моите осемнадесет години Отвъд времето.
Само че докато го добавям, разпознавам нужния човек на няколко крачки пред мен. От целия му вид ме залива старческа немощ. Почти се удавям в нея.
– Кой си ти, синко? – пита ме той.
Не успявам да му отговоря. Човекът вече ме гледа с един от моите погледи. Замислям се за дълго и сериозно; може би завинаги.
Валентин Д. Иванов
1990/1994, София – 27.04.2020, Мюнхен

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Кръстопът


Още един разказ – твърда научна фантастика с любимия ми сюжет „среща в бара“. Написан е през 2009 г., а е публикуван през 2010 г. в алманах „ФантАstika/2010-11“ под заглавие „Военен астроном“ и на английски в Public Republic (страница за българска култура на английски език) под заглавие „Crossroads“ през 2012 г. (http://www.public-republic.net/crossroads/).
* * *
– Астрономически въоръжени сили – каза Клайв на момченцето. За по-сигурно посочи емблемата на ръкава си и повтори – астрономически въоръжени сили.
Хлапакът беше шокиран. Едно е да се взираш в униформата на чичкото от съседната маса, а съвсем друго – той да те заговори. Ако краката ти не достигат до пода когато си седнал на стол, повечето възрастни просто те игнорират.
Майката на момчето, възпълничка жена, допълнително подута от ниската марсианска гравитация, прошепна нещо на съпруга си. Сигурно искаше той да извика сина им. Защо не го направиш сама, тихомълком й отвърнаха очите му, докато той с видимо усилие се откъсна от синтетичната си пържола.
– Ела, синко, не пречи на човека.
– О, той не ми пречи. Аз самият правех така като бях на неговата възраст – намеси се Клайв.
– Ела, Рони! – викна майката. – Сега!
Момчето послушно се върна при родителите си, но продължи да поглежда към съседа – мъж на средна възраст, с изпито тяло, скрито под измачкана униформа, напукано лице, и очила с разкривени телени рамки.
Фермерското семейство, ако може да се съди техните дрехи, забързано си дояде, събра ръчните багажи, и се отправи да търси изхода към новия им дом – някоя безвестна селскостопанска колония.
Те обядват за последен път в Слънчевата система, помисли си Клайв, докато очакваше да му донесат първата храна у дома след четири месеца скитане. Преди почти сто и двадесет дни в същото това ресторантче той се сбогува с Моника и родителите си. Те стояха от другата страна на дебелата карантинната преграда и Клайв можеше само да види как устните им се движат, но думите не достигаха до него. Той вече се канеше да се обърне и да сложи край на това тягостно и безсловесно сбогуване, когато Моника опря ръката си от външната страна на прозореца. Клайв сложи своята от вътрешната, и за миг двойното стъкло стана по-топло.
Никой не изпращаше фермерите. Те трябва да са се сбогували с близките си още на Земята. Клайв имаше късмет, че тогава Моника и родителите му работеха на Марс. А сега три месеца на бавно пълзене през междупланетното пространство го делеше от срещата с тях.
Дрънкането на сервитьорната масичка привлече вниманието му. Той си избра от менюто спагети със сос от синьо сирене и половинлитрова бутилка червено вино, и се загледа през прозореца. В разредената марсианска атмосфера вятърът лесно вдигаше червен прах и го хвърляше срещу илюминатора на базата.
– Може ли?
Клайв беше пропуснал момента, в който ресторантчето се бе напълнило. Само десетина стола оставаха свободни и три от тях бяха на неговата маса.
Непознатият, който зададе въпроса се извисяваше над него, все още очаквайки разрешение. Той носеше син работен комбинезон, измачкан от многочасово седене на някоя тясна седалка. В дясната си ръка носеше плик с храна от груба кафява хартия, който мъдро беше закупил от автомата до входа. В това стълпотворение човек може дълго да чака докато сервитьорната уредба му обърне внимание. Мъжът влачеше след себе си малък куфар на колелца, от тези, които се събират в багажното отделение над седалките.
– Може ли? – повтори той.
– Разбира се. Извинете, бях се замислил.
– Няма проблем. – Непознатият се отпусна на стола и се протегна. – Опашката на митницата беше огромна.
Клайв кимна и се запита дали иска да прекара оставащото време преди връзката в празно бъбрене. Долавяйки съмненията му, другият се усмихна окуражаващо.
– Какво ново на добрата стара Земя? – попита Клайв.
– Станала е по-зелена е от всякога, и все още се върти.
– Това е добре.
– Дълго време ли отсъствахте?
– Четири месеца. Аз работя за Геоложкото Управление на ООН.
Непознатият изглеждаше сякаш никога не е чувал за него.
– Същото като Геоложкото Управление на САЩ, но международно.
– Разбирам. А защо е униформата? И лейтенантските пагони?
– Ние сме милитаризирани. За всеки случай.
Поръчката на Клайв най-после пристигна. Той предложи от виното на събеседника си.
– Не, благодаря. Имам всичко, от което се нуждая. – Мъжът разкъса торбата, разстели хартията върху масата, и я изглади с големите си длани. Обядът му се състоеше от вегетариански сандвич и кутия диетична кола. – Нефт ли търсите?
– Управлението се занимава и с това, но лично аз гледам нагоре, не надолу.
Събеседникът на Клайв отхапа от сандвича си и повдигна въпросително вежди.
– Аз съм в Астрономическия отдел. Ние правим карта на Лабиринта.
– Аха. Аз пък продавам застраховки. – Той протегна ръка. – И се казвам Мак.
Клайв също се представи, двамата бързо минаха на „ти“ и прекараха следващия половин час обсъждайки препълнените полети между Марс и Земята, закъснението в строежа на Марсианския орбитален асансьор, и разбира се, времето. Оказа се, че Мак преминава през Лабиринта поне два пъти годишно и с часове може да разказва смешни истории от пътуванията си.
– … Страшното, приятелю, е не когато ти научиш имената на стюардесите, а когато те научат твоето!
– Мен не ме заплашва подобна опасност, смените ми са твърде дълги и не прекарвам много време в Слънчевата система.
– От утре и мен няма да ме застрашава.
– Само за един ден ли си тук?
– Даже за по-малко, колкото да стигна от единия изход до другия.
– От къде пристигаш?
– От Верея.
– Мислех че идваш от Земята.
– Почти позна. Но отскочих до Верея за три дни. Бизнес.
– А какво има там? Никога не съм чувал за планета с подобно име.
– Те откриват толкова много нови разклонения… – Махна с ръка Мак. – Но това е относително стара колония.
– Лабиринтът съединяваше седемдесет и няколко квадрилиона свята когато тръгнах преди четири месеца. – Оправда се Клайв.
– Да, не може да ги знаеш всичките. – Съгласи се Мак. – А утре сутринта потеглям за Изворище.
Клайв на свой ред направи въпросителна физиономия и мъжът побърза да добави, че това е малка изследователска станция.
– Вероятно през това пътуване няма да продадеш много застраховки.
– Аз не отивам да продавам нищо. Ще оценявам риска. Оказало се, че биологичната опасност на планетата е доста по-висока от очакваното и университетът, който дава парите е разтревожен.
– А ти самият не се ли страхуваш?
– Не, никога. Аз се мотам между звездите повече от двадесет години и до сега дори не съм се одраскал един път, колкото да имам да покажа някой белег.
– Искаш да кажеш, от седемнадесет. – Клайв го поправи.
– Не, през януари ще станат точно двадесет – настоя Мак. – Пропуснах ти да кажа, че аз съм ветеран от първите марсиански експедиции.
Астрономът беше сигурен, че марсоход на НАСА откри Лабиринта преди деветнадесет години, а през следващите две роботи от различни държави се занимаваха с нещо, което по-късно стана известно като Войната на Ровърите. Когато хората най-после пристигнаха на Червената планета, те лично продължиха започнатото от машините. Обаче постепенно истинският размер на Лабиринта стана известен и човечеството бързо осъзна, че е глупаво да се воюва за стотици милиони и дори стотици милиарди планети.
– Да видим сега – Мак нави ръкава си, протегна ръка, и започна да брои на пръсти. – Аз бях назначен в екипажа на „Марс-1“ през две хиляди тридесет и първа…
Този човек не би трябвало да преминава сам през Лабиринта. Нито дори с придружител, реши Клайв, и придърпа оранжевата си раницата по-наблизо. В нея се намираше телескопът му – сгъваем, свръхлек, с лазерна адаптивна оптика, и с цена като на средно голяма вила в Тоскана. Ако нещо се случеше с устройството…
– Това беше славно време – намеси се той. – Наздраве!
– Наздраве! После беше Първото Преминаване през Лабиринта на Робъртсън в началото на две хиляди и…
– Аха. Лабиринтът може и да стига до всякъде, но у дома си е най-добре, нали?
– Вярно – съгласи се Мак. – На никоя друга планета няма вино. Даже на най-старите колонии не се научиха да го правят. Което е добре за мен, защото докторите ми забраниха да пия.
– Надявам се да не е нещо сериозно – каза Клайв. Малката му отклоняваща маневра успяваше.
– Не, или поне те така ми казват. С докторите, човек никога не може да бъде сигурен. А пък аз искам да видя внуци. Синът и дъщерята все обещават…
– Да пием за внуците! – надигна чаша астрономът.
– За внуците! А какво има в раницата?
Клайв не допускаше, че новият му познат е забелязал бързото й преместване.
– Средство на труда. Телескоп. Аз обикалям Лабиринта за да го картографирам.
– Аз си мислех, че това го правят още като отварят новите преходи. С тези… – той се замисли, – вероятностни везни.
– Така се търсят изходите. Но после човек би искал да знае къде в пространството се намира планетата, на която се е озовал. Което е съвсем друг въпрос.
– Току що четох за това. – Мак измъкна от джоба на якето си сгънато на две списание. На хартия, учуди се Клайв и реши, че има пред себе си някой фукльо, който парадира с доходите си. Астрономът се опита да прочете името на изданието, но успя да разбере само думата „евристика“. След нея имаше и още нещо, което започваше с „про“, но то така си и остана неразгадано.
– Значи вече знаеш за астрономическата триангулация?
– Знам. Наистина ли всеки изход води към различна Галактика?
– Доколкото смогваме да проверим. И тук е загадката – всичките са гигантски спирали и приличат на Млечния път. Никога до сега не сме попадали в елиптична галактика, например.
– Тук пише – Мак потупа лъскавата корица – че ще е голяма работа да се намери друг изход към Млечния път, или към някой от Магелановите облаци. Като че ли има значение къде се намира планетата.
– Има. – Клайв си даде сметка, че сега ще заприлича на онези свои колеги, които не слизат от екраните до които са успели да се доберат. – Има значение, защото ще ни позволи да видим нашата Галактика от втора гледна точка. Втора, защото за сега имаме само една – Слънчевата система. Това значи много по-дълга база за астрономическа триангулация. Можеш да бъдеш сигурен, че там ще построят голяма база, независимо от нивото на биологична опасност. – Той се засмя. – Ще можеш да продадеш много застраховки.
– Радвам се да видя човек, който разбира как стоят нещата. – Мак отвърна на усмивката му. – Напоследък не съм попадал на много такива хора.
Клайв се досещаше какво ще се случи сега. Той се стегна и се постара да вложи в следващия си въпрос цялата студенина, на която беше способен.
– Какви такива?
– Извинявам се за избора на думи. Аз срещам много учени по време на моите пътувания и повечето обикновено са зациклени на това, което изучават: звезди, буболечки, тревички, каквото и да е. И са загубили поглед върху перспективата, която е, че вашите изследвания работят за другите. Виждал куп учени, които искат другите хора да работят за техните изследвания.
– Хм, благодаря. Ще го сметна за комплимент.
– Би трябвало – каза Мак и надигна колата си. Погледът му се впи в последните капки вино в чашата на Клайв.
– А, и намирането на друг изход към нашата Галактика може да ни помогне да разберем защо… – Клайв знаеше, че се връща към стила на говорещите глави от екраните, но не можеше да остави въпроса с непълен отговор.
Мак вдигна очи.
– Имам предвид, защо са построили Лабиринта. – Астрономът продължи, и кимна с глава към коридора, който водеше към изходите. – Защо винаги на безжизнена планета, винаги в система с аналог на Земята? Защо не на самата „Земя“? Защо всички биосфери са сродни на нашата, но никъде няма хора? Ако разберем до къде води Лабиринтът, може би ще успеем да отговорим на някой от тези въпроси, и дори да научим кой го е построил.
– Сега говориш като учен.
– Старая се. Защото ми харесва да търся и да намирам отговори, а точно с това се занимава науката. На теб не ли ти харесва да продаваш застраховки?
– Застраховки? Не. Бих могъл да продавам домашни електроуреди или екологични перилни препарати, все ми е едно. Просто обичам да продавам. Изкуството на продажбата е да убедиш хората да се съгласят с теб. Велико предизвикателство.
– Веднъж срещнах един човек, който продаваше процесорна течност за математически изчисления. Той ми каза, че обича всякакви високотехнологични джунджурии.
– Потърси го. – Мак дояде сандвича си и махна с ръка. – Ще видиш, че отдавна е фалирал и мястото му е заето от някой, който обича да продава. Същото е и с Лабиринта – няма значение кой го е построил или защо. Важното е, че го има и можем да го използваме. Дори да е за продажба на застраховки.
Клайв повдигна рамене и се върна към остатъка от спагетите си. Не може да се преубеди един вярващ, той живее в свой свят.
Известно време двамата слушаха разговорите на хората от съседните маси.
– За мен е време – Мак се надигна. – Ако някога имаш нужда от застраховка… – Той посегна към колана си, но се спря. – Уф, те ме накараха да оставя чантичката в регистрирания багаж. Ето… – Той посегна към списанието, но не прецени правилно разстоянието до него и то се изплъзна изпод пръстите му. Това понякога се случваше с хора, които често пътуват между различни планети, дори малка промяна в гравитацията е в състояние да смути вестибуларния апарат и да обърка координацията на тялото. По пода се разпиляха рекламни листовки, които до сега бяха скрити между страниците на „евристика“ или както там се казваше изданието. Трябвало е да го кръстят вижте-колко-съм богат, помисли си астрономът.
– Ето, – повтори Мак и взе едно картонче, обърна го от към страната с повече празно място и написа: “Мак Феърчайлд. Застраховки Земя.” – Това е достатъчно, всяка търсачка ще ме намери за миг.

* * *

Клайв се пенсионира рано. Лабиринтът си оставаше точно толкова загадъчен, колкото и в деня на Първото Преминаване. Два месеца по-късно на бившия военен астроном до такава степен му писна от шума и натовареното движение в Лондон, че той започна да търси малка къщичка в провинцията, за предпочитане по южното крайбрежие. Не след дълго намери една – тиха, с изглед към брега на океана – и въпреки че цената беше твърде висока, той я купи заедно с обзавеждането и се накани още следващата седмица се премести в нея.
Когато дойде ред да застрахова новия си дом, Клайв си спомни за откачения застрахователен агент, с който се беше запознал по време на един престой в транзитната зона на Марсианския изход на Лабиринта, преди много години.
Мак правилно се беше въздържал в онзи далечен ден от опити да му пробута полица, но хвърлената кукичката проработи днес. Астрономът не очакваше някогашният му събеседник да е все още в бизнеса. Как ще успее да се задържи на повърхността някой, който не може да запомни няколко дати и откровено лъже, че е ветеран от старата американска космическа програма? Клайв си даде сметка, че се надява да получи удовлетворение от провала на този самоуверен човек, който смяташе, че любовта към процеса на продажбата е по-важна от любовта към това, което продаваш.
Лъскавата хартийка все още се намираше на същото място между страниците на бележника, в който той я беше пъхнал след като се разделиха в онова ресторантче. Клайв отвори търсачката и написа на екрана „Мак Феърчайлд. Застраховки Земя.“ Тя не намери нищо. Той опита друга търсачка, направи няколко размествания на думите и дори разреши размито търсене. Пак нищо. Доволен, че реалността се подчинява на очакванията му, астрономът пусна листовката в кошчето. И не улучи. Докато падаше към земята, хартийката се обърна. На гърба й беше напечатана картинка с изображение на Млечния път.
Заинтригуван, Клайв се наведе и я повдигна. На листовката имаше интерактивна карта на Лабиринта с реклама на някаква туристическа агенция. За негова изненада, след всичките тези години батерията заработи. Вероятно тя се беше заредила от светлината на настолната лампа или от топлината на дланите му. Картата беше истинска, показваше спиралните ръкави и положението на Слънцето. Той увеличи мащаба, центрира върху Слънцето и видя по-близките звезди. Картата изглеждаше точна, поне като за рекламна брошура.
А след още няколко опита астрономът откри, че сензорът в долния ъгъл превключва между различните изходи на Лабиринта. При първата смяна Млечният път се превърна в друга галактика, пак спирална. Клайв се прехвърли на следващия изход и галактиката отново се промени. И отново, и отново…
Лабиринтът свързваше само спирални галактики, това не беше изненада. Много и различни спирални галактики. Но наистина ли бяха различни, запита се той.
Картата имаше вградена търсачка. Астрономът надраска с нокът името Верея. Старата колония, за която той никога не беше чувал, се появи веднага. Как беше името на другата планета? А, Извор. Не, Изворище. Клайв опита по памет много планети, все още паметта му беше добра. Всички те бяха там, но примерно половината изходи от рекламата отсъстваха от базата данни на Геоложкото Управление на ООН, както се оказа след едно бързо сравнение на картата от списанието на Мак и публичния архив на старата му работа. И накрая, никоя търсачка не можеше да намери туристическата агенция, която се рекламираше върху листчето.
Може би дори има хора на някой от тези планети, каза си Клайв. Но нашите пътища рядко се пресичат, а ако се пресекат, разликите помежду ни са толкова малки, че никой не го осъзнава. Нито ние, нито те. Може да седнеш на маса с човек от друга Вселена, без да разбереш. А ние живеем на различни версии на същата Вселена, и единствената допирна точка помежду ни е Земята. Всъщност, са две – Земята и Марс. Клайв се зачуди дали Лабиринтът не е създаден специално за да съединява сходни Слънчеви системи, в които има обитаема „Земя“ и пустинен „Марс“. Останалото не е било важно за строителите, и колкото повече се отдалечаваме от нашата планета, толкова по-големи стават разликите между галактиките. Не е чудно, че всяка нова версия на Млечния път ни изглежда като различна галактика.
Клайв знаеше, че трябва да се запита дали всеки път, когато се е връщал от поредното преминаване през Лабиринта, е попадал между същите четири стени, дали и последната дума на страниците на стотиците книги в библиотеката му е била същата както преди, и дали внуците, които е вдигал на ръце са същите, с които се е сбогувал. Той знаеше, че трябва да се свърже с бившите си колеги от Управлението и да реши точно какво да им каже, и с какви думи. Не беше изключено те отдавна да знаеха истината за Лабиринта, а Клайв като обикновен полеви работник просто да нямаше необходимото ниво на достъп…
Последствията бяха много и се нуждаеха от сериозна преценка но вместо за тях, астрономът мислеше за Мак и за неговата любов към продажбата.
Клайв имаше уважителна причина за това. Преди да влезе в университета, той прекара няколко години в компютърния бизнес. Обичаше до забрава да се занимава с всякакви високотехнологични джунджурии, но мразеше продажбите. Нищо чудно, че бизнесът му скоро фалира. За щастие, и за разлика от много свои приятели, които останаха разочаровани за цял живот, Клайв намери нещо друго, което да обича.
Валентин Д. Иванов
22-24.11.2009, Паранал
26,30.11.2009, Сантяго
18-19.12.2009, Паранал
17.01.2010,18.11.2010, Сантяго

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Отвъд небето


Хумористична микро алтернативна история, който се появи на бял свят като разказ с обем до 100 думи за Интернетски конкурс, може би на електронното списание „Трубадури“, но не съм сигурен. Това е „пораснала“ версия, която загуби чара на лаконичността си, но пък е по-разбираема, надявам се.

*
Астронавтите безсилно наблюдаваха как диамантените глави, който според плановете на фон Браун трябваше да закотвят кораба им към небесната сфера, се пързалят по синкавата ѝ повърхност без да я одраскат.
В резервоарите на „Аполо-11“ оставаше гориво за няколко секунди.
Армостронг и Олдрин търпеливо изчакаха воят на двигателите да затихне.
Корабът им се отдели от небесната сфера и свредлата – те се включваха автоматично при натиск – спряха да се въртят.
– Хюстън, имаме проблем! – командирът произнесе в микрофона отчетливо. Миг по-ксъно гласът му премина в стон. – Връщаме се!
Във Флорида, на двеста километра под „Аполо-11“, Фон Браун въздъхна. Изглежда, човечеството завинаги ще трябва да остане в плен на непробиваемата небесната твърд, помисли си немецът.
Той не знаеше, че в същото време от нос Ново Емине на брега на Източно-африканското Славянско княжество излита друга ракета.
Шест минути по-късно, докато американският космически кораб се люшкаше бясно в горните слоеве на атмосферата, автоматичната станция, изпратена от Географската Служба на Негово Величество Константин Просветени се сблъска със сферата, ограждаща Земята. Образува се процеп и през дупката се показа светлина.
Българите за пореден път доказаха, че имат здрави глави.
Валентин Д. Иванов
21.03.2017, 12.06.2017, 26.10.2019, 14.04.2020
Garching, Мюнхен

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, science fiction

Архивите са живи: asking Frederick Pohl about The Gold at the Starbow’s End


From xxxxxxxxx Mon May 13 16:27:37 2002 +0200
Date: Mon, 13 May 2002 16:27:35 +0200 (MET DST)
From: Valentin Ivanov xxxxxxxxx
To: xxxxxxxxxxx
Subject: question for Frederik Pohl

Dear Sir,

I noticed that you hold the copy rights for The Siege of Eternity,
and you could probably help me.

I am a profesional astronomer, working for the European Southern
Observatory, who happened to read Science Fiction. I came across
an interesting story, written by Frederik Pohl, called The Gold at
the Starbow’s End. There, he speculates that every galaxy hosts
a black hole in its center. The story was written in 1972, and
this has become a real possibility in the light of most recent
observations obtained over the last few years. I would like to
find out how he came up with this idea, and if it was suggested
to him by somebody, who was he/she.

Thank you very much,
Valentin D. Ivanov, Ph.D.

* * * * *

Date: Sun, 26 May 2002 09:27:01 -0500
From: xxxxxxx

I’m afraid that I have nothing to do with the copyright’s to any of Mr.
Pohl’s works.

xxxxxxx

* * * * *

From: Valentin D. Ivanov
Sent: Wednesday, June 12, 2002 7:39 PM
To: xxxxxxxxxxxxx
Subject: Mr. F. Pohl

Dear Sir,

I have noticed that you and Frederik Pohl are members
of the Theodore Sturgeon Memorial Award.

I have been trying to find a way to contact Mr. Pohl
because I would like to ask him a question about a
story he wrote in the early 70s – “The Gold at the
Starbow’s End”. One of the characters in the story
says that all galaxies have black holes. Although this
is not strictly true, the last few years have seen
significant evidence that almost any massive galaxy
does have a black hole in its center.

I am a professional astronomer, working on black holes
myself, and it would be very interesting to know how
Mr. Pohl came up with the idea.

Could you please either convey my question to Mr. Pohl,
or give me his contact address?

Thank you in advance,
Valentin D. Ivanov, Ph.D.

* * * * *

On Thu, 13 Jun 2002, xxxxx wrote:

I have forwarded your message to Mr. Pohl’s wife (Fred himself doesn’t have
e-mail–he says he has too many contacts as it is).

xxxxxxxx

* * * * *

xxxxxx passed on your message querying about getting in touch with
… Frederik Pohl. Fred refuses to do email, but if you give us a
mail address he will write to you.

* * * * *

Eventually, Mr. Pohl did answer me in a great snail mail.
Unfortunately, he did not remember where the point about
the supermassive black holes came from. There were a few
papers in the late 1960s – early 1970s claiming that
supermassive black holes may power quasars, but at the
time it was not known that supermassive black holes
reside at the center of all (maсsive enough) galaxies.

* * * * *

Dear Mr. Pohl,

I was delighted to receive your letter, answering my question about the black holes mentioned in your story. It was very nice of you to make the effort. It is pity you can not remember the source for the information. The astronomical circles at the time generally accepted the idea that the quasars are powered by black holes but it was not established until about ten years ago that the quasars reside in galaxies and it took another five years or so to demonstrate that every galaxy that is massive enough also contains (a dormant) black hole.

As for your trip to Chile – unfortunately, I was away at the time. In fact my constant movements are the excuse for writing back so late. I apologize for that.

However, now I have a pressing reason to write you. Will you be interested in attending the next Eurocon which will be held in Bulgaria from Aug 1 to Aug 4, 2004?

I mentioned about your letter to a friend of mine who is on the local organizing committee and the immediate reaction was “will he come if we invite him”. Let’s consider this an unofficial request. If you are interested to become the official guest of the con, it would be best to talk directly to the organizers, perhaps via your agent. I know you have visited Bulgaria, and you might have already met some of the people preparing the event.

I am expecting your answer for the Eurocon. The preparations are now in full sing and it would be nice to let the organizing committee to know early.

Best regards and thanks again for your time,

Valentin

Feb 26, 2004
European Southern Observatory

* * * * *

Mr. Pohl answered the question about the Eurocon in Bulgaria
as well. Alas, it would have taken two tickets – to bring him
and his wife. This was beyond the means of the organizers but
they managed to bring in Robert Sheckley, who was in Europe
at the time.

Leave a comment

Filed under литература, научна фантастика, history, in memoriam, Literature, science fiction

Подкаст “Българска Фантастика” 014 : „Да ни намеря и да ни спася“, разказ от Елена Павлова


Поредното издание на подкаста предлага разказа от Елена Павлова „Да ни намеря и да ни спася“, с който тя спечели няколко конкурса: https://www.youtube.com/watch?v=Js7TZTVX3oY

Leave a comment

Filed under Литературен конкурс, аудиофантастика, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

“Back down along the spiral that heads up” – my review of Jack McDevitt’s “Coming Home” at Europa SF


Jack McDevitt is one of my favorite modern hard science fiction authors. For two reasons.

First, he is truly a science fiction writer who in the vein of Wells, Clarke and Asimov tries to offer an accurate representation of the scientific research process.

Second, his novels never fail to convey the sense of wonder that the grander Universe imposes – sometimes quite forcefully – upon the human beings.

The rest of the review is available at:

http://scifiportal.eu/back-down-along-the-spiral-that-heads-up-review-of-jack-mcdevitts-coming-home-by-valentin-ivanov/

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Научно-популярна статия и научнофантастичен разказ в Сп. „Осем“, 8/2018


В новия брой 8 за 2018 г. на сп. „Осем“ са публикувани моя научно-популярна статия за космическия телескоп „Кеплер“ и научнофантастичен разказ, написан в съавторство с друг физик – Елена А. Лори:
https://www.spisanie8.bg/списание/списание-8-брой-82018-г.html

Анонсите им от страницата на списанието:

Mечтата на Бил
От Валентин Иванов

Ловецът на екозпланети „Кеплер“ е създаден, за да търси из Млечния път тези от тях, които наподобяват Земята. Но преди да може да се впусне в наблюдение на милиардите звезди, е нужно един човек да прояви невероятно упорство и да премине през неуспеха, за да се превърнат идеите му във факт. „Човек е голям, колкото са големи мечтите му“, е казал Екзюпери, а тази на Уилям Боруки е до Луната и отвъд. От историята на „Кеплер“ и неговия създател Бил разберете колко е важно никога да не се отказваш, макар да се наложи да преминеш през провала.

Планетата Туйп ви казва „Здравейте“
От Елена А. Лори и Валентин Д. Иванов; илюстрация Станимир Георгиев

Понякога и една обичайна неделна сутрин може да преобърне човешката история. На малката Сами й предстои да насочи поглед към Слънцето, а от другия край на увеличителната тръба я очаква изненада… Дали сме единствената цивилизация във Вселената? По-вероятно не, но ако получим космическо послание от далечни съседи, ще успеем ли да го приемем и разгадаем?

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, космонавтика, литература, наука, научна фантастика, Literature, science, science fiction