Tag Archives: твърда научна фантастика

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 10 (край)


Епилог, в който Сашка се наслаждава на дъхоспираща гледка

През купола на звездолета „Стемителни“ се виждаше огромния диск на галактиката Андромеда.(34) Тя заемаше половината небе, ако думата може да се употреби за открития космос. Сашка нарочно избра за цел на първото излизане звезда далече в халото ѝ, така че дискът на галактиката да се покаже пред нея в целия си блясък. От пътуванията си из Млечния път тя знаеше, че по-наблизо звездите ще да се виждат отделно, а от тук спираните ръкави се сливаха в реки от светлина, течащи между черните брегове на прахови облаци.

Преди много години в ботаническата градина на един от островите в Хавайския архипелаг я споходи мисълта, че за всяка книга има свое правилно място за четете. Човек само трябва да го намери. Например на „Етюд в червено“ подхожда старинен английски замък с огромна зала, отоплявана с камина и кресло с висока облегалка, чай „Ърл Грей“ с бергамотово масло и халат на големи карета. За „Пладнето“ на Стругацки човек трябва да избере юнска сутрин, да вземе със себе си одеяло и да се изкачи със собствените си крака на някой хълм, от който се виждат върховете на боровете в долината. И обезателно да си носи касетофон, заедно с дузина съскащи касети на Висоцки. На върха да постели одеялото, да слуша музиката, докато чете как Кондратиев се връща на Земята или как Мак Сим атакува кулите. За Буковски трябва бунгало на морския бряг, и буря, и шумен прибой…

Тази чужда галактика беше правилното място за спомените на баща ѝ. Писани набързо, нощем, с неравен почерк в ученическа тетрадка с широки редове, те обясняваха много – от системното нежелание на нашата цивилизация да излезе извън границата на ниската околоземна орбита до бързата замяна с кабелни системи на всички радокомуникации, който могат да пресекат слоя на Хивисайд. Публикуването на записките, които Костадин Калоянов бе оставил, даде на затлъстялото човечество причина да захвърли настрани пуканките, да остави дистанционното, и да се надигне от канапето пред телевизора. Тази тънка книжка възроди пионерския дух и тласна напред космонавтиката. След първите плахи излизания на пруста човечеството научи, че за щастие Галактиката не е заселена с много и опасни извънземни, както са предполагали старият геолог и хората, превърнали преди двадесет години изолационизма в съдба на нашата цивилизация.

Пред погледа на Сашка, в далечната галактика Андромеда, се обичаха и мразеха разумни същества, умираха и се раждаха цивилизации. Дъщерята на Косьо се поздрави за избора на място, извади електронния четец и избра симулацията на бащиния си глас и се заслуша.

(34) М31 или галактиката в съзвездието Андромеда е една от най-близките до нас гигантски спирални галактики. Светлината от М31 пътува до нашата галактика около 2.5 милиона години.

Валентин Д. Иванов

30.01-31.07.2010

Паранал-Сантяго-Ла Сия

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, криптоистория, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 9


Девета част, в която някой чакат Годо, а други – утрешните вестници

Сашка видя превръзката отдалече и се затича към колата.

– Тате, да не си се ударил?

– Само малко – oтговори Калоянов. – А какви са тези лепенки на твоите колене?

Момиченцето закъсня с отговора малко повече, отколкото беше необходимо.

– Здравей прекрасна – вмъкна се в паузата Димка. – Къде се удари?

– Паднах по физическо.

– Случва се. Ще ти мине като на кученце – продължи майка ѝ. – И на баща ти му няма нищо. Като махнат превръзката, ще видиш че даже е станал по-хубав.

Дъщеря им захлопна със замах вратата на „Москвича“. Този път тя хвана и на двете зъбчета.

– Как мина училището? – попита Косьо. Той се накани да запали двигателя, но в същия момент някой почука на стъклото. До колата се беше изправил непознат ученик от горния курс. Следваше го момиченце, сигурно с две или три години по-малко от Сашка. Двамата си приличаха, сигурно бяха брат и сестра.

– Дъщеря ви си е забравила екипа – младежът вдигна малка торбичка. Косьо я позна, в нея Сашка си слагаше анцуга и гуменетките за часовете по физическо.

– Благодаря! – Димка спусна стъклото и взе нещата. – Тя нашата както нищо един ден ще си забрави главата.

– Сестра ми ги намерила и като разпитала – допълни ученикът, – другите момичета ѝ казали на кого са.

Той се застоя за миг, сякаш се чудеше дали да каже още нещо. Калоянов забеляза, че и Сашка замръзна на задната седалка, сякаш уплашена, че баткото може да я издаде с нещо. Но младежът се колебаеше, а между него и Косьо седеше Димка, която изпитателно се взираше в лицето му и нямаше начин геологът да се намеси и да го окуражи. Пък и не беше сигурен дали е правилно да го направи пред Сашка. Затова Костадин само се наведе надясно за да го разгледа по-добре, и попита:

– Как се казваш?

– Генчо.

– А сестра ти?

– Пенка – обади се момиченцето.

– Благодарим ти, Пенке! И на теб, Генчо!

Калоянов завъртя ключа на стартера, включи на скорост и потегли към детската градина на Иванчо. Известно време в колата цареше тишина. Сашка се въртеше на задната седалка, а Димка преглеждаше съдържанието на торбичката.

– Разбрах, че учителката ти по математика ме вика утре – каза Косьо. – С какво се прояви този път?

– Ами днес имахме контролно и тя беше разделила класа на осем групи, а пък ние с Дида и Стамо решихме всичките задачи – изстреля Сашка.

Веждите на Калоянов подскочиха.

– Сериозно? Не беше ли трудно?

– Поощрявай я, поощрявай я! – намеси се жена му. – Ама Божурова мене вика, не тебе.

– Защо да я поощрявам? Само питам дали е било трудно.

– Никак даже – обади се дъщеря им от задната седалка. – Тя другарката Божурова такова, само цифрите беше сменила. Иначе условията си бяха едни и същи.

– Правилно е да се каже „Другарката Божурова беше сменила само цифрите“, – поправи я майка ѝ. – По-добре е да се говори без паразитни думички.

– Добре де, другарката Божурова беше сменила само цифрите. Тате, а ти донесе ли ми парченце от Луната?

Димка подскочи на мястото си.

– Парче от какво?!

– От Луната. Тати ми обеща тази сутрин.

Косьо се сви на седалката и си представи, че е невидим. Ако много се напънеше, можеше да стане прозрачен. От физическа гледна точка е просто, трябва само да накара атомите в тялото си да не взаимодействат с електромагнитното излъчване. Истинска дреболия.

– Ти защо смяташ, че баща ти ще ходил на Луната? – попита Димка с безизразен тон. Косите на Калоянов се изправяха всеки път, когато тя заговореше така.

– Ами аз ви чух снощи как си говорихте и сутринта го питах. И той обеща да ми донесе парченце от Луната.

Виждаш ли, не съм виновен, каза Косьо на жена си с поглед. Ще я видим ние тази работа, отговори му тя по същия начин. Той съсредоточено се взря в пътя.

– А, тате, донесе ли ми го? – настоя Сашка.

– Не, моето момиче. Така стана, че днес не можах да отида до Луната. Но ако ми се случи да намина от там, обезателно ще ти донеса.

Иванчо беше сред последните три деца, останали в градината. Възпитателката им се скара, че пак закъсняват. Калоянов ѝ се извини. После закара семейството си до техния блок и се върна на работа да пише обяснения.

*

Геологът нахвърли събитията от днешното излизане върху хартия точно два пъти. Първо за Славов, който внимателно изчиташе всяка страница, докато Калоянов пишеше следващата и му задаваше уточняващи въпроси. После за научния отдел в Специализираната лаборатория, която се занимаваше с телепортите под прикритието на развойна дейност в завода за ДЗУ(29) в Стара Загора. Николов им изпрати доклада по телефакса. Петнадесет минути по-късно техният началник се обади по телефона и каза, че утре ще изпрати експертна група.

В очите на Калоянов тази бурна активност не можеше да скрие колко аматьорски подхожда България към най-голямата тайна в историята на човечеството. От една страна той беше благодарен за това, защото иначе никога не би могъл да се докосне до космоса и Вселената, но от друга, не можеше да не се запита как така само един единствен офицер от Районното управление на МВР разследва въоръжен конфликт с извънземна цивилизация, десетки или стотици пъти по-мощна от земната. Как технология, която има потенциал да промени из основи живота на хората, се разгадава от няколко инженери в ДЗУ-то. Наистина, те бяха най-подходящите хора за целта в страната, защото само преди една година от два американски компютъра, купени през тридесет и три ръце – за да се избегнат ограниченията на КОКОМ(30) – се научиха да произвеждат микропроцесорите, който сега заводът им бълва за целия соцлагер.

С тези мисли в главата Косьо придружи Славов когато той посети Васка Шеритова за да ѝ съобщи, че съпругът и е починал при изпълнение на дълга си. Жената плака дълго, особено след като ѝ казаха, че тялото не е намерено. После се обадиха на сестра ѝ. за да дойде и да постои при нея през следващите няколко дни. Единственото удачно обстоятелство беше, че Стефановите деца бяха при баба си, и леля им мина да ги прибере от там, така че не се наложи геологът да присъства, когато те разберат, че баща им е загинал.

Покрай отчетите и посещението в дома на колегата, геологът се прибра в къщи по-късно от обикновеното, но Сашка и Ваньо все още бяха будни и той им прочете една глава от „Закриването на Америка“.(31) След като ги приспаха, Димка и мъжът ѝ седнаха около масата в кухнята. Не се бяха разбирали предварително, но и двамата знаеха, че това е първата им възможност да поговорят сериозно.

Калоянов си наля сто грама от ракията на дядо Димитър.

– Не е хубаво за антибиотиците – каза Димка.

– Иначе няма да мога да заспя. Васка прие новината много тежко. Какъв ден само… – Той отля няколко капки на земята. – За Стефан.

Двамата помълчаха.

– Какъв ден, само – повтори Косьо.

– Като всички други, през които обикаляте Галактиката. Ами ако се беше случило с тебе? Какво щях да правя аз?

– Днес беше различно, това е пръв контакт! – той игнорира въпросите ѝ. – Вярно, че нещата не се развиха както очаквахме, но може би е недоразумение. Например, ако сме се оказали в нечий заден двор, или дори в нечия спалня, нищо чудно да ни прогонят. А може да са ни взели за някой друг. Тези неща предстои да се изяснят. Ще опитаме да започнем на чисто. Утре, щом дойдат колегите от Стара Загора…

– Какво си казал на Сашка за Луната?

– Извинявай, в суматохата изобщо не стигнах до това. Тя ни е чула снощи докато си приказвахме в спалнята. Помниш ли, като дойде при нас? Ние си помислихме, че направо е влязла, а тя сигурно е стояла пред вратата поне пет минути.

Двамата инстинктивно погледнаха към коридора, от където се влизаше в спалнята на децата. Там сега нямаше никой.

– Сутринта в колата тя ме помоли да ѝ донеса парче от Луната – Продължи Косьо. – Аз ѝ казах, че няма да ходя там – той посочи с ръка полумесеца, който удобно надничаше през прозореца на кухнята им. – Но тя не ми повярва. И аз на шега обещах да ѝ донеса, ако ми се случи да намина от там.

– Как можа? Ами ако каже на някой?

– Ами аз казах в училище – обади се Сашка. – Не трябваше ли?

Калоянов и жена му втрещено я изгледаха. Сцената от предната вечер се повтаряше. Детето се беше скрило в коридора, зад вратата на кухнята и затова не го бяха видели по-рано, когато проверяваха дали пак не се е събудила.

– Знаеш ли колко е лошо да се подслушва? – попита Димка. Гласът ѝ трепереше и Косьо си помисли че жена му едва се въздържа да не кресне на малката калпазанка.

– Ама вие си казвате най-интересните неща вечер, когато мен ме няма.

Калоянов едва се сдържа да не се разсмее.

– За подслушването ще си говорим още. А сега ни кажи на кого си разправила, че баща ти ще отива на Луната.

Дъщеря им с неохота сподели как днес през голямото междучасие с три съученички играели на дама, и после започнали да си разправят къде са ходели родители им. На другите бащите им били в Египет, в Съветския Съюз, а на Петя баща ѝ другата седмица щял да заминава за Либия.

– И ти, за да не останеш по-назад, се похвали за Луната – вметна татко ѝ.

– Да. Само че те не ми повярваха, – Сашка заподсмърча. Косьо виждаше накъде отива цялата работа, но трябваше да разберат какво точно и на кого е казала щерка им. – После Жоро ми направи марка в часа по физическо и каза, че съм в безтегловност, а Генчо го удари за да не напада по-слабите и заместник директорът ги накара да правят лицеви опори. Генчо пет и Жоро десет и…

– За това ли си забрави анцуга и гуменетките?

– Да, защото ме пратиха в кабинета на училищната лекарка – кимна Сашка и със сълзи на очи добави, че там сестрата ѝ е намазала коленете с ѝод.

– Щипеше ли? – поинтересува се Калоянов.

– Да.

– Какво научи от тази случка?

Сашка замълча.

– Хайде заедно да видим какво се е случило. Първо, ти си ни подслушвала снощи докато си говорехме с майка ти. Това е лошо и не бива да се повтаря. Ако разберем, че продължаваш да го правиш, много ще се натъжим.

– Понякога възрастните говорят за неща – намеси се Димка, – които децата не разбират. И могат да ги изтълкуват погрешно. Разговорите на възрастните могат да объркат децата.

Дъщеря им кимна.

– После – продължи Косьо, – докато сте играели на дама, сте говорили за родителите си. Хубаво е децата да се гордеят с родителите си, но е лошо да се хвалят с тях. Например, Петя няма никаква заслуга за това, че баща ѝ ще пътува до Либия…

Сашка заспа едва в единадесет и половина, този път наистина.

Димка безшумно затвори вратата на детската и се облегна на стената. Косьо в хвана за ръка и я поведе към спалнята.

– Какво ще правим сега? – попита тя.

– Съдейки по думите ѝ, другите деца не са я взели на сериозно. До утре ще са забравили, стига само тя да не им напомни.

– Ще се изненадаш какво запомнят децата. От една думичка на десетгодишна възраст може да ти излезе прякор за цял живот.

Косьо седна на края на леглото и събу десния си чорап.

– Съвсем забравих. Днеска в станцията се появи журналистка от „Работническо дело“.

– Една с чорлава коса? Видях я на влизане и се канех да те питам коя е тази жена, но после като се случиха всичките неща, ми излетя от главата.

– Същата. Типична парашутистка. Заради нея измениха програмата и ни пратиха около това проклето червено джудже. Но смият факт, че се появи журналистка означава че може би ще ни разсекретят и тогава няма да има значение какво е казала Сашка. Разбира се – разсъждаваше геологът докато изуваше левия чорап, – след днешния контакт нещата се промениха, но ако имаме късмет още утре сутринта ще кажат за нас по новините.

Жена му не отговаряше и той се обърна да види какво става с нея. Димка беше легнала върху завивките напълно облечена, и спеше свита на кравай. Косьо извади от шкафа един чаршаф, покри я с него до брадичката, както тя обичаше, и отиде да си налее още сто грама.

*

Калоянов и Димка внимателно изслушаха новините по радиоточката в седем, когато правеха сутрешния преглед на печата. Говорителите разказваха за рекордни добиви на жито, за дружески посещения и за предсрочно изпълнение на петилетни планове.(32) Никакви телепорти, никакъв сблъсък с извънземни в системата ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем.

В седем и петнадесет започна музиката на „България, дела и документи“.(33)

– Кой днес ще закъснее за физ-зарядка? – зададе риторичен въпрос Косьо и цялото семейство се зае да се обува.

Сашка пристигна навреме и не ѝ се наложи да обикаля тичешком двора на училището. Косьо нарочно мина по-напред през градината на Ваньо за да им останат няколко минути насаме с Димка.

– Сигурно са решили да отложат обявяването – започна той.

– Аз пък си мисля, че нищо няма да обявят. Ти сам каза, че едва-едва сте излезли на пруста и веднага ви нападнаха. Ами ако това не е нечий заден двор, а в цялата Галактика се води война?

– Твърде малко знаеха за света, в който живеем, за да строим хипотези – въздъхна Калоянов. – Човечеството е като селско момче, което за пръв път попада в града и с отворена уста се взира в електрическите трамваи, вместо да се отмести от пътя им, преди да са го сгазили.

През остатъка от пътя те мълчаха. Косьо се чудеше дали промяната във вчерашната програмата е била заради журналистката или заради разсекретяването на проекта, и дали авторите на доклада, който преди да тръгнат му прочете аспирантът Стойчев, са знаели с какво ще се сблъска българската експедиция и са искали да предотвратят откриването на тайната. Или точно обратното – искали са тайната да бъде разкрита. Все въпроси, които надминаваха компетенцията на един обикновен геолог от забутана станция в провинцията.

(29) Дискови запаметяващи устройства.

(30) Координационен комитет за контрол на износа (Coordinating Committee for Multilateral Export Controls или COCOM) е международна организация, създадена от страните от страните-членки на НАТО през 1949 година за контрол върху износа на високотехнологични продукти и продукти с военно предназначение към страните от комунистическия блок.

(31) Детски исторически роман от Величка Настрадинова, с автобиографични елементи. Издателство „Отечество“, 1981 г.

(32) Популярен по онова време русизъм, с който се замества българския израз петгодишен план (или петилетка) –елемент на плановата икономика при социализма, система от целеви показатели за икономическо и социално развитие, които трябва да бъдат постигнати в срок от пет години.

(33) Историческо-патриотично предаване по Българско национално радио, излъчвано всеки ден от 7 часа и 15 минути по времето на социализма.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 7


Седма част, в която учениците научават за силата на индивидуалния подход и за ползата от лицевите опори, а Димка получава телефонно обаждане от бъдещето

След звънеца за края на третия час повечето ученици започваха трескаво да прибират учебниците и тетрадките си, и тичешком се отправиха към павилиончето за закуски. Сашка не бързаше. Пред него за минути се образуваше опашка от поне стотина деца. Най-напред бяха късметлиите, които по някаква причина са излезли малко по-рано от час, или пък чийто класни стаи се намираха на по-долните етажи. Кабинетът по физика беше едва ли не в най-далечния ъгъл на училището, на последния етаж. Момичето прецени, че няма смисъл да бърза. Вместо това тя се полюбува на лилавото мушкато, което физичката гледаше на перваза на кабинета си. Цветът му ѝ напомни за Алиса Селезньова и като размахваше чанта, Сашка запя песничката от филмчето.(26) Като си тананикаше и подтичваше в такт с музиката, тя слезе до физкултурния салон, остави чантата си в женската съблекалня и излезе навън.

Облаците, които от сутринта владееха небето, се бяха снишили още по-застрашително над градчето, но дъждът милостиво изчакваше да мине голямото междучасие и на няколко места ученичките, даже от по-горните класове, използваха благосклонността на времето за да поиграят на дама. Сашка се приближи към най-близката групичка и се загледа.

Дамата е редица от номерирани квадрати, начертани с тебешир върху асфалта, която напомня на човече. Първо хвърляш камъчето в най-близкия квадрат, прескачаш го на един крак и продължаваш така докато не стигнеш до главата. Там се обръщаш и продължаваш назад, само на двойката трябва да клекнеш, и то на един крак, и да вземеш камъчето. После го хвърляш на две, и пак подскачаш напред и назад, и така докато не сгрешиш. Тогава отстъпваш на следващия. Печели този, който пръв мине дамата, или стигне най-далече.

Момичето, което беше на ред сега, загуби равновесие и настъпи чертата. Сашка използва паузата за да попита дали може да участва и тя.

– Който дойде последен, играе последен – отсече Ваня, вечно нацупена дебеланка, което също чакаше реда си. Тя учеше в съседния клас и двете се познаваха съвсем бегло.

– Добре – съгласи се Сашка.

– Пък татко другата седмица замива за Либия – обяви Петя, момичето, което току що беше сгрешило. – Ще работи в болница в Триполи, за една година.

– А пък ако искате да знаете моят татко даже без да е доктор е ходил в Египет – не остана длъжна Ваня. – Ама аз още не съм била родена и не помня.

– От къде знаеш тогава? – усъмни се Петя.

– Оная вечер майор Пелов и жена му ни бяха на гости и аз ги слушах как си говорят.

Сашка се накани да попита дали бащата на Ваня също е офицер, но в същия момент Петя се развика:

– Подслушвана се хвана в капана! Подслушвана се хвана в капана!

– Ей, а пък миналото лято баща ми и майка ми ходиха на екскурзия в Лененград! – намести се третото момиче, Люба. – Следващия път и мене ще ме вземат.

– Голяма работа – не издържа Сашка. – На мене пък баща ми ходи до други звезди!

И мигом съжали. Трите ѝ съученички прихнаха в един глас.

– А до галактиката Андромеда не ходи ли? – попита Ваня. – Или до Магелановите облаци?

Нямаше път за отстъпление.

– Ако иска, може да отиде.

– Космонавт, космонавт! – развикаха се в един глас трите ѝ съученички.

Сашка ядосано се обърна и се опита да се отдалечи от тях, но те я наобиколиха и продължаваха да подвикват след нея на висок глас.

– Космонафт! Космунафт! – за да я подразнят момичетата започнаха да изкривяват думата. – Косминафт! Косъминафт!

Сашка се разрида и се затича към физкултурния салон. Гласовете им още дълго я преследваха, дори когато тя се намери далеч от всички, сама в коридора пред вратата на съблекалнята.

Когато се появиха първите ѝ съученици, Сашка вече беше измила сълзите от лицето си и не подсмърчаше. Трите ѝ съученички закъсняха и тя не ги срещна отново преди часът да беше започнал. Първо Емилов, вторият учител по физкултура, съвсем млад още – той дойде миналата година от София по разпределение – строи целия клас и ги раздели на отделения, сякаш са войници. После ги разпрати на уредите като ги предупреди да не отиват в другата половина на салона, където един от деветите класове, под ръководството на зам-директора Стоянов, играеше хандбал. Обикновено ако два класа имаха едновременно физическо, по-големите излизаха на двора, но заместникът сигурно искаше да ги държи под око – да не се скатава или да не пушат зад ъгъла на салона.

На Сашка и още четири момчета се падна гредата. Те гордо отказаха да се катерят по този чисто женски уред и се натъркаляха по дюшеците, натрупани в ъгъла. Емилов ги видя, и набързо им нареди да направят три обиколки на салона. С леката ръка на Стоянов обиколките на това или онова ставаха популярно наказание в училището. И когато Петя, Ваня и Люба се появиха и виновно застъпяха около вратата на салона, Сашка с ужас осъзна, че Емилов ей-сега ще ги прати да ѝ правят компания. Идеше ѝ да ревне пак.

Наистина, те тръгнаха към нея. Видяха я отдалече и не пропуснаха да кажат на всеки срещнат, че бащата на Сашка е космонавт, но като дойдоха при нея, започнаха да се катерят по гредата без да ѝ обелят нито думица. Сяакаш тя не съществуваше.

В този момент Емилов наду свирката си. Неговата може и да не беше английска и полицейска, но пронизителният ѝ писък накара всички в салона да замръзнат.

– Смяна на центровете, по часовниковата стрелка – изкомандва той. – Бегом, марш!

Следващият център се падаше на успоредката и Сашка се затича нататък. И изведнъж се озова на земята.

Падането беше болезнено, тя удари лицето си, от носа ѝ потече кръв.

– Хей вижте, дъщерята на космонавта в безтегловност! – захили се някой зад гърба ѝ.

Сашка се обърна към гласа, но и без това знаеше, че той принадлежи на Жоро. Твърд тройкаджия, с един куп неизвинени отсъствия, който не пропускаше удобен случай да направи марка(27) на някого.

Водени от чувството за самосъхранение, трите ѝ съученички спряха надалече. А Сашка едва сега откри, че чорапогащникът ѝ има две огромни дупки на коленете и че по кожата на краката ѝ са се появили огромни драскотини, наръсени тук-там с вишневи капчици. Капилярно кръвотечение, спомни си тя от часовете по гражданска отбрана.

Емилов, който до сега навярно беше гледал в друга посока, най-после забеляза, че в часа му се случва нещо нередно и пак наду свирката.

– Стой! Какво правите там? – и се затича през целия физкултурен салон към тях.

Обаче преди да пристигне, една ръка, свита на юмрук се стовари върху главата на Жоро. От изненада, той почти си глътна езика. Граматиката със сигурност си я глътна.

– Ти защо нападаш по-слабите, бе? – попита притежателят на ръката. Сашка го разпозна, момчето от физ-зарядката, което носеше чантите на малките. И нейната включитлено. – Ако те халосам още веднъж…

Той се накани да въплъти заканата си в действие, игнорирайки приближаващия се Емилов, когато гласът на Стоянов го спря.

– Прекрати саморазправата! Генчо, пет лицеви опори!

Усетил съюзник в лицето на заместник директора, Жоро събра кураж колкото да подхвърли:

– Пет лицеви са нищо. Да знаете само как ме удари.

Стоянов се обърна към него.

– Десет лицеви опори.

Емилов, който най-после беше пристигнал, с опасение изгледа как заместник директорът раздава правосъдие на учениците в собствения му час.

– Едно! Две! – командваше зам-директорът. – Защо още не си започнал?

Жоро легна на пода и с пъшкане едва-едва се надига.

– Изправи ръцете! Брой на глас!

Момчето с нежелание започна да прави лицевите както трябва, а Стоянов повика с кимане по-младия си колега наблизо и му прошепна нещо. На осмата опора заместник директорът спря Жоро и го остави да играе с класа си, а Сашка изпрати при училищната лекарка да ѝ почистят раните и да ѝ сложат лепенки на раздраните колена.

*

Николов се отмести да направи път на Димка, но вместо да влезе в сеизмичната станция, тя го хавана за реверите на сакото и го раздруса. Притеснението ѝ даде сили, ала и самият Николов изглеждаше подтиснат и покорно се остави в ръцете ѝ.

– Къде е той?

– В кабинета ми. Ела.

Димка най-после го пусна и без да се оглежда назад се затича по коридора.

– Косьо! Косьо! Къде си?

От кабинета на Николов се показа главата на непозната жена с разчорлена коса, облечена в провиснала бяла дреха.

– Къде е мъжът ми?

Непознатата се отдръпна и вместо нея се появи Владо Софиянски.

– Здравей Диме. Тука е твоят човек. Всичко е наред, не се притеснявай.

Косьо лежеше на стандартния модел канапе от талашит и фурнир, производство на тукашната мебелна фабрика, който по традиция украсяваше всички директорски кабинети в градчето. Той също беше облечен във възширок бял гащиризон, като онзи на жената. Огромна превръзка скриваше половината му лице.

– Какво ти е?

– До сватбата ще мине – пошегува той, но гласът му издаде, че едва надвива болката за да се усмихне. – Така става като човек не си гледа в краката.

Димка не му повярва, но за всеки случай попита:

– Да не си паднал?

Някой зад тях се изкашля. Учителката се обърна, беше Ваньо Стойчев. Той я поздрави без да каже дума, само с кимане.

– Какво стана, Косьо? – Димка прегърна мъжа си, като внимаваше да не натисне превръзката.

– Дълго е за разправяне. Важното е, че съм жив.

Тя настръхна.

– Някой да не би да е умрял?

Мъжът ѝ пак хвърли поглед към Владо, помълча малко и въздъхна преди да отговори.

– Случи се голяма беда със Стефан Шеритов. Дето бяха у нас на гости за Първи Май.

Димка кимна. Какво ли е правел един офицер от Държавна сигурност в геофизическата обсерватория?

– Нещастен случай – добави Косьо.

– Още не знаем подробностите – намеси се Софиянски, но съпругът ѝ продължи.

– Загина нашият Стефчо, загина – и се обърна към колегата си. – Няма как да се скрие такова нещо в малък град като нашия.

– Извикахте ли доктор да те види? – попита учителката.

– Да, всеки момент ще дойде. А ти как научи за… мене?

– Обадиха ми се по телефона. Всъщност на Манева се обадиха и тя ме изкара от часа. После Милев ме докара с неговата кола“. Може още да ме чака вънка, трябва да му се обадя, да не се притеснява.

– Кога се обадиха? – намеси се Софиянски. – Това е важно, како Димке, моля те опитай се да си спомниш точно.

– Преди по-малко от половин час трябва да е било. Пътят до тук е десетина минути, пет минути докато тръгнем и още толкова докато леля Айше се качи от първия етаж до кабинета по музика.

Владо я изгледа изумен.

– Не може да бъде! Преди двадесет минути ние още не се бяхме върнали!

– Сигурна съм. За по-малко време просто няма как да се стигне до тука. Нито за повече. А защо лекарят не идва? На Бърза Помощ ли се обадихте?

Софиянски кимна.

– Сега ще проверя какво става.

Той понечи да тръгне но на вратата се спря и пак се обърна към нея.

– А кой се обади? Позна ли гласа?

– С Манева са говорили. Тя само ми каза, че са се звъннали от Геофизичната. Нямам представа кой се е обадил.

Димка си даде сметка, че внезапното ѝ идване ще донесе неприятности на някого. За всеки случай тя побърза да добави:

– Тя се изрази така, като че ли не е Косьо, ами някой негов колега.

– Това е ясно – успокои я Софиянски. – Ние през цялото време бяхме заедно.

Той излезе и скоро телефонът започна да придрънква. Учителката знаеше, че тук всички апарати са деривати и си помисли, че сигурно Владо звъни в болницата.

(26) „Лиловый шар” („Лилавата сфера”) – съветски детски филм за Алиса Селезньова, по едноименната повест на Кир Буличьов от 1987 г. – анахронизъм и чиста проба авторски произвол.

(27) Да направя марка – да спъна някого. Идиоматичен израз, популярен сред учениците през 1970-80те г.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 5


Пета част, в която инспектор от София проверява как Димка си води уроците

Димка завари Осми „Г“ клас относително спокоен. Деветата симфония продължаваше да се носи от старичкия дървен „Респром“,(23) а част от учениците замечтано се взираха в небето. Учителката прие, че именно „Деветата симфония“ е умиротворила класа, а не Георги и Антон, които със сериозен вид се разхождаха по пътечките между чиновете. Тя нареди на момчетата да седнат на местата си, и понеже до края на часа почти не оставаше време, пропусна разпявката. Само взе тебешира, и написа на дъската домашното за другата седмица – да се научат наизуст текстовете на две песни от урок номер двадесет и едно, добави страниците, и мълчаливо почука с тебешира по дъската и по учебника, който лежеше на катедрата. Някои от децата кимнаха в отговор. Тя пак почука, този път по-силно и сега повече ученици показаха знаци на разбиране, а по-съвестните дори си записаха домашното в тетрадките.

Те прекараха остатъка от часа в слушане на музика. Когато най-после леля Айше натисна звънеца, стаята избухна в глъч и се изпразни за миг. Предстоеше голямото междучасие, двадесет минути, през които човек трябва успее да се нареди на опашката пред павилиончето за закуски и да си купи баничка, а после да я изяде докато играе на гоненица или скача на един крак по квадратите, начертани с цветни тебешири върху асфалта в училищния двор. Димка спря грамофона, прибра плочата в шкафа и без да бърза се отправи към учителската стая.

Вътре цареше шум, не по-малък отколкото в коридора.

– Калоянова, ще дойде инспектор от София! – обясни ѝ химичката. – Манева се обади преди малко, случайно научила докато била в „Просветата“.

Вратата се отвори и в рамката ѝ се показа самата директорка. Тя дишаше на пресекулки и една от по-младите възпитателки побърза да ѝ налее вода от огромната гарафа на масата. Димка си помисли, че дори стотината метра, които деляха тяхното училище от Окръжния Съвет, могат да бъдат много дълго разстояние.

Донесоха стол. Манева седна, разкопча най-горното копче на блузата си, освободи пълничката си шия от плена на яката, и потвърди новината за инспектора.

– Ще пристигне за четвъртия час. Казал е, че иска да посети уроци по рисуване и по пеене. – Изстреля тя между две дълбоки вдишвания. – В отдела хабер си нямаха, че ще идва някой.

Около Димка по-възрастните учители обречено завъздишаха, те добре знаеха какво значи внезапна проверка от София. В такива случаи тяхното училище винаги се превръщаше в първа жертва, заради удобството което предлагаше близостта му със Съвета. Освен това, то беше базово за тукашния Учителски институт и всеки пропуск в знанията на децата можеше да бъде извинен, или поне обяснен с оправданието, че този материал е преподаван по време на практика от студенти. Практикантите бяха като хартията – можеха да понесат всичко и докато се стигне до тях, вятърът на разпределението отдавна да ги е духнал в някой далечен край на България.

Инспекторът се появи броени минути преди леля Айше да бие звънеца за началото на четвъртия час. Чистачката, предвидливо инструктирана да мете фоайето до второ нареждане, го отведе в директорския кабинет. Когато гостът влезе, Манева изненадано надигна глава от учебния план. Нищо по съсредоточеното ѝ лице не издаваше, че току-що е разстлала върху бюрото огромния картон, прилежно разделен на квадратчета, изпълнени със ситни буквички.

– Вас търсят – каза лелката и се върна при метлата и кофата за боклук.

– Добр день, – поздрави новодошлият със силен руски акцент. – Аз съм Георгий Соколников, от Инспектората към Министерството на Просветата.

– Заповядайте, другарю Соколников – скочи на крака стопанката на кабинета. – Аз съм директорката Цветелина Манева.

– От Съвета ми казаха, че вашата… училище е най-лучшее. Предложиха ми да дойда направо тук и казаха, че ще ме чакат.

– Никой от „Просветата“ не е е появил още.

– Предлагам да не ги чакаме – махна с ръка гостът и погледна часовника си. – Ако не се греша следую… следващият час започва след малко. Само ми покажете кабинета по пеене.

– А в час по руски не искате ли да влезете?

– Нет, не. Аз съм само инспектор по пеене и рисование.

Докато вървяха по коридора той обясни, че е роден в Ленинград,(24) но преди шест години срещнал красива българка.

– Най-красивата! – натърти той – Впрочем, всички жени тук са красиви.

Двамата правели дисертации в Московския университет. Оженили се и след нейната защита се преместили в София.

Пред тях учителите се разкъсваха между желанието да видят инспектора и тревогата, която ги караше час по-скоро да се скрият в стаите. Иззад вратите се чуваха команди:

– Клас, стани! Клас, мирно!

Няколко закъснели ученици ги изпревариха тичешком. Инспекторът погледна многозначително директорката, но не каза нищо. Тя само повдигна едва забележимо рамене.

– Имаме син на пет години – добави руснакът, когато те се изправиха пред вратата на музикалния кабинет.

Манева за всеки случай почука преди да влязат при Димка и изчака за миг, докато отвътре не се чу гласа ѝ.

– Влез!

– Другарко Калоянова, извинявайте, че ви обезпокояваме, това е другарят Соколников, на проверка от Министерството – обясни директорката. – Той ще присъства на урока.

– Ама разбира се, заповядайте. – учителката по пеене се изправи до бюрото.

– Аз ще седна вот-там – гостът посочи едно празно място на последния чин, от към страната на прозореците. – продължайте все едно че ме няма. А с вас – той се обърна към Манева, – с вас будем разговаряме след часа.

Директорката се поколеба преди да остави младата преподавателка в ръцете на хищника от София. Усетил колебанието ѝ, инспекторът добави:

– Не се безпокойте, вече знам къде се намира ваш кабинетът.

По усмивката му си личеше, че се шегува и Манева се разтревожи още повече. Но тя нямаше какво повече да прави тук и излезе. А в стаята настана нервна тишина, само чиновете поскърцваха, докато учениците се въртяха на местата си, поглеждайки крадешком към непознатия мъж в дъното на кабинета.

– Отворете учебниците на страница четиридесет и седем. Следете текста. Петя – Калоянова се обърна към ученичката, която пееше най-добре, – дай тон!

Димка знаеше, че момичето три пъти седмично ходи на солфеж в градския младежки дом, но въпреки това се наложи учителката на два пъти да използва камертона си, преди да класът най-после да запее както трябва. Гласовете на повечето все още не бяха започнали да мутират и „Стани, стани юнак балкански“ се получи по-добре, отколкото в другите класове, но никой не можеше да каже дали това е достатъчно за проверяващия от столицата.

Груповото изпълнение успокои учениците, те спряха да се озъртат назад и Калоянова рискува да изпита двама души върху последния урок, за Бах. Една шестица и една четворка по-късно тя им разказа за Бетховен, написа домашното на дъската и ги накара да изпеят още една Възрожденска песен. По средата на „Тих бял Дунав се вълнува“ звънецът се обади и часът свърши.

Соколников изчака децата да излязат от стаята.

– Кажете на другому клас да се строи в коридора и да стоять там.

Димка предаде нареждането на дежурния ученик и го предупреди да пазят тишина, защото като нищо инспекторът може да реши да изслуша още един урок по пеене.

– Вие проведохте добър урок – започна инспекторът без да става от мястото си на най-задния чин. – Но недостатъчно разпяване. Вредно за гласни труни. – И той се впусна в дълга тирада как говорният апарат може да се повреди от претоварване, с тон който подхождаше повече на оперен репетитор, разтревожен да не би примадоната на трупата да загуби най-горната октава на гласа си.

Калоянова го слушаше почтително изправена до катедрата, и не можеше да повярва на ушите си. Всичките проверяващи, с които се беше срещала до сега в кратката си кариера, се интересуваха преди всичко от нейното преподаване, а не от здравето на детските гласни струни.

Разборът на урока продължи по-малко от пет минути. Накрая Соколников я изненада още веднъж, като дойде да ѝ стисне ръката и я съпроводи до учителската стая, от където Димка трябваше да вземе дневника на следващия клас.

– Уморен с доргата. – каза инспекторът на директорката, надвиквайки звънеца за влизане в петия час. – А и никой не появился от отдел „Просвета“. Ще мина през савет да си поговорим с тях. При вас ще се върна следобед, да направим подробен разбор на млада колежка.

Манева мислено подскочи от радост, защото посещението на урок по рисуване, втората специалност на инспектора, се отлагаше с поне няколко часа. Учителят по изобразително изкуство Цанчо Цанчев се отличаваше с любовта си към чашката. Сутринта той не се появи в учителската преди часовете, а само изпрати един ученик за дневника. Това предвещаваше опасност, защото като весел и разговорлив човек от нейното поколение, Цанчев обикновено търсеше възможност да си побъбрят, ала с всички сили избягваше да се мярка пред очите ѝ когато знаеше, че срещата ще му донесе само упреци.

*

Соколников кимна на чистачката и пое по улицата, която свързваше училището и Съвета. Но вместо да продължи напред към Народния Съвет, той зави още в първата пресечка и се отправи към близката кооперация, до входа на която стоеше жълта телефонна кабинка.

В портфейла му подрънкваха много монети от две стотинки. Той пусна една в процепа и преди да набере номера, се изкашля няколко пъти, сякаш искаше да прочисти гърлото си. После произнесе на чист български език, без следа от руски акцент:

– Добър ден, може ли да повикате другарката Калоянова?

Отсреща недоволен женски глас му съобщи, че тя е в час.

– Но моля ви, спешно е! – настоя инспекторът. – Случи се нещастие с нейния съпруг. Предайте ѝ веднага, че трябва на часа да дойде тук…

– Минутка само! – трогната от новината, събеседничката му най-после склони да му помогне. – Сега ще я изпратя някой да я…

– Не, не мога да чакам. Предайте ѝ да идва веднага. Трябва да тичам…

Той окачи слушалката на кукичката и побутна вратата, но тя се оказа препречена. Пред нея стоеше възрастна лелка, навярно пенсионерка. От тези, които прекарват целите си дни на пейките пред блоковете, знаят и последния слух и всичко е тяхна работа. Тя загрижено го попита:

– Обадихте ли се в „Бърза помощ“?

Инспекторът се стресна за миг.

– Не се безпокойте, другарите вече направиха каквото трябва. Те вече са там.

– А, щом другарите са пристигнали, – лелката се отмести за да му стори път, – значи всичко е наред.

Соколников побърза да се отдалечи и едва няколко пресечки по-нататък се престраши да извади от чантата си малко транзисторче „Юпитер-601“.(25) Той го включи и повъртя малко копчетата му, преди от високоговорителчето да се разнесе разтревоженият глас на Калоянова.

– … лошо да не се е случило.

– Вече пратих да извикат Милев, той днес е дошъл с „Москвича“. – успокояваше я Манева. – Веднага ще те закара…

Инспекторът изключи „Юпитерчето“ и енергично закрачи към Сеизмичната обсерватория. През няколко минути той включваше радиото, колкото да се убеди, че Димка все още не е пристигнала в службата на мъжа си. В апаратчето имаше магнетофонна лента само за четиридесет и пет минутен запис, и „Соколников“ не искаше да пропусне най-важното от предстоящите обяснения между учителката и колегите на съпруга ѝ.

Четвърт час по-късно най-после се чу как колата с жената спира пред обсерваторията. После нейде глухо забръмча звънец. Инспекторът прищрака два пъти с ключето за избор на диапазон от къси или средни вълни, и вграденото магнитофонче започна да записва.

– Отворете! Николов, какво става с мъжа ми? Жив ли е?

– А, Стойчева! – чу се мъжки глас. – Ти пък кога успя да разбереш за… за аварията?

„Соколников“, който отпуснато вървеше по улицата към музея, мислено подскочи.

– Жив ли е?

– Да, жив е, успокой се. Мъжът ти е роден с риза и в добавка, със златна лъжица в устата.

– Пусни ме да го видя.

Високоговорителите изпуснаха скърцащ звук, все едно се отваряше дълго несмазвана врата.

(23) Марка български домакински електроуреди, сред които грамофони.

(24) Името на Санкт Петербург през периода от 1924 г. до 1991 г.

(25) Портативен 7-транзисторен радиоприемник „Юпитер-601“, произвеждан от 1971 г. в Днепропетровския радиозавод. Маса – 280 грама, захранване – 9 в. батерия.

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, криптоистория, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 3


Трета част, в която Сашка се справя с класна умножена по осем, но майка ѝ понася последиците, а в същото време мистър Шулц пътува за римската вила

Леля Айше, училищната чистачка открехна вратата. В процепа се показа главата ѝ, покрита със синя забрадка.

  • Другарко Калоянова, другарката Манева ви вика.
    Децата мигом се разсеяха, започнаха да си шушукат и да гадаят защо директорката може да вика при себе си учителката по пеене в средата на часа. Двамата бабаити на класа, които Димка специално беше сложила да седят най-отпред, започнаха да се бият. Тя се намръщи и почука с химикала по плота на бюрото.
  • Тишина, тишина! Георги и Антон! Станете! – Калоянова се обърна към момчетата първия чин. – Веднага!
    Шумотевицата намаля, но не изчезна напълно.
  • Вие двамата, тъкмо сте се изправили, ще бъдете старши на класа докато ме няма. Георги, пусни грамофона, Антоне, извади от там, – тя посочи редицата шкафове със стъклени врати в дъното на музикалния кабинет, – плочата с „Девета симфония“ на Бах и я донеси. Ако заваря някой да не си е седнал на мястото като се върна, ще го накарам да изпее „Пътнико свиден“(13) на дъската!
    Класът се разсмя в отговор на тази заплаха, а Калоянова с мъка се изправи от стола и понесе тежкия си корем навън. Първите тонове на Деветата се чуха още докато тя вървеше по коридора. По средата на пътя към директорския кабинет те бяха изместени от ударите на часовника с махало, който висеше във фоайето на първия етаж. Цялото училище живееше по неговото време, чистачките се взираха в стрелките му преди да бият училищния звънец, учениците по него проверяваха колко минути им остават до края на междучасията. Сутрин в седем директорката лично го сверяваше по сигнала за точно време на програма „Хоризонт“.
    Димка отброи десет удара, почти средата на третия учебен час на първа смяна, както наричаха класовете, които идваха на училище преди обяд. След двадесет минути щеше да започне голямото междучасие. Тя почука на вратата на директорския кабинет. От вътре се чу едно уморено „да“, Манева имаше проблеми с разсънването и се лекуваше с кафе и цигари, от което гласът ѝ сутрин беше прегракнал като на джазова певица.
  • Калоянова, твоята математичка се е проявила – посрещна въпросителния ѝ поглед директорката. – Помолиха да им се обадиш моментално – тя посочи телефона на бюрото си.
    Димка се обърна да излиза, в учителската стая също имаше апарат.
  • Къде ще ходиш, позвъни от тук на спокойствие. После притвори вратата, аз ще кажа на Айшето да заключи. Отивам в Окръжния съвет(14) да се разправям с онези идиоти от отдел „Просвета“. Отпуснали са ни пари само колкото за половината ремонт .
    Манева се натовари с няколко дебели папки, взе отворения пакет „Стюардеса“ и кибрита от масата, и потегли по директорските си дела.
    Димка придърпа към бюрото единия от столовете за посетители, отпусна се върху него и започна да набира номера. Четири цифри, достатъчно за едно малко градче, но все големи, и след всяко завъртане на бялата шайба ѝ трябваше цяла вечност, докато се върне до началното си положение. Странно беше, че очакват да се свърже с тях веднага. Всички училища работеха по един и същ график, и както тук, в „Отец Паисий“, сега беше средата на часа, така и в „Благоев“, където учеше Сашка.
    В слушалката се заредиха писукания. Ръката на Димка се изпоти и започна да ѝ се повръща. Най-после отсреща отговориха. Тя се представи.
  • Здравейте, колежке! Аз съм Божурова, учителката по математика на Сашка. Извинявайте че ви потърсихме точно сега, знам за вашата… – Математичката се запъна за миг, сякаш не искаше да спомене думата бременност пред някого. – За вашето положение, но не можахме да се свържем със съпруга ви.
  • Те понякога са заети с експерименти – обясни Димка. – Какво става с дъщеря ми? Да не е болна?
  • Не, даже е много здрава. Толкова здрава, че заедно с още двама свои съученици успяха да провалят класната работа по математика.
  • Ама тя сериозно се подготвя. С баща си всяка вечер решават задачи.
  • Казах да провалят класната, а не да се провалят на класната. Дъщеря ви, заедно с още двама калпазани изрешиха задачите на всичките осем групи, които им дадох.
    Димка едва се сдържа да не прихне. Не толкова за да не обиди Божурова, колкото за да се предпази от спазмите в стомаха, които смехът можеше да предизвика. За всеки случай тя прикри микрофона с длан.
  • Знаете ли колко време ми трябваше да приготвя задачи за осем групи? – обиденият глас от слушалката продължи а я напада. – И да знаете, че това го правя само за техния клас, другите минават с по две…

*

Сашка стоеше в учителската стая на „Димитър Благоев“ с наведена глава. Божурова я остави изправена пред шкафа с дневниците и отиде да говори в майка ѝ по телефона. Този път наистина прекалиха. През първия срок тримата заедно с Диана и Стамо решаваха задачите на собствените си групи и после ги пускаха на най-близките си съседи, но след няколко контролни математичката забеляза приликите в решенията и се закани да им приготви изненада за класната в края на учебната година.
Божурова ги раздели на осем групи, което усложни нещата, защото първо трябваше да си прехвърлят условията, после решенията. И даскалицата обикаляше между чиновете като цербер. Със Стамен решиха задачите на по три групи, а Диана се оправи с останалите две. Хванаха ги в самия край. Или може би по-рано, защото точно докато Сашка си припомняше как премина класната през злополучния втори час, математичката обясни на майка ѝ:

  • Видях ги още в началото как си подхвърлят бележчици, ама исках да разбера до къде ще стигне нахалството на нашите отличници! Следващия път тях тримата ще ги сложа отделно от всички, в единия ъгъл! – Заплаши тя.
    Ура, извика Сашка с всичката сила на вътрешния си глас. Щом ще има следващ път, значи няма да ни изключат.

*

Вишневият „Чавдар“(15) излезе на билото и въздъхна жално за последен път. През първите километри след като излязоха от София шосето беше равно, но с навлизането в планината завоите се занизаха един след друг. Шофьорът все по-често минаваше на ниска предавка. Зад автобуса се проточи дълъг шлейф от сажди и изгорели газове.
Хер Шулц често се обръщаше назад, и разгледа добре допотопното транспортно средство, което сега го носеше към развалините на една римска вила в подножието на планината. Без съмнение двигателят на рейса се нуждаеше от смяна на сегменти и пристъргване на цилиндри. Макар днес да носеше университетска карта, на която пишеше че е професор славист от университета в Кил, чужденецът разбираше от коли и мотори. Той беше прекарал младините си зад волана на артилерийски влекач в една армия, за която не обичаше да разказва.
В далечината се показа отбивка с чешма и автобусът тромаво зави към нея.

  • Десет минути почивка – обяви шофьорът. Пътниците се надигнаха от местата си.
    Водачът извади изпод седалката си приспособление, от което очите на хер Шулц широко се отвориха: то представляваше третина от вътрешна автомобилна гума. Долната ѝ страна беше защипана с две заковани едно за друго парчета дърво. Виждаха се грубо изкривените пирони, които ги държаха заедно. А в горния край на гумата някой внимателно беше изрязал две кръгли дупки. Шофьорът отиде до чешмата, промъкна пръстите на дясната си ръка през отворите, хвана с лявата дъсчиците, и започна да пълни приспособлението с вода от чучура. По същество, това представляваше сгъваема кофа. Много изобретателно, реши хер Шулц, и също слезе от автобуса, като не пропусна да провери дали не е забравил нещо след себе си.
    В подножието на планината се трупаха облаци и той се поздрави за предвидливостта да облече промазан анорак. Сутринта в столицата грееше слънце, но от североизток в страната навлизаше студен фронт и през следващите няколко дни се очакваха валежи. Дъждът може да лиши археологичната експедиция на хер Шулц от всякакво удоволствие. Ала господинът не се притесняваше и не бързаше. Градчето в долината пред него се славеше с чудесен етнографски музей, за който с възхищение разказваха културните аташета на другите западни легации. Сградата на някогашния турски конак, в който се помещавал музеят представлявала архитектурен паметник от седемнадесети век. Един кратък престой докато времето се оправи щеше да даде на слависта от Кил чудесна възможност да се наслади на местните забележителности.
    Хер Шулц се огледа. С оригиналната си гумена кофа водачът наливаше вода в широка фуния, забита в отвора на радиатора. От вътре излизаше пара и мъжът държеше лицето си настрани за да не се… ощави, сети се чужденецът за подходящата дума. По поляните наоколо блееха крави, овчар с дълга гега викаше нещо нечленоразделно на кучетата си. Откакто бяха спрели, по шосето минаха само две коли: седлови влекач „Шкода Мадара“(16) с полуремарке, пълно с бали слама в посока към Пловдив, и раздрънкана зелена джипка към градчето, към което се бе запътил и хер Шулц. Овалните стоманени пластини, които ѝ служеха едновременно за задна броня и за стъпенки при качване във високата каросерия, бяха боядисани в бяло.
  • Тръгваме! – провикна се шофьорът и пътниците покорно се стълпиха пред вратата на „Чавдара“. Хер Шулц се качи последен.
    Половин час по-късно и много завои по-нататък, пред очите му се откри изглед към долината. Чужденецът се вгледа в белите блокчета по хълмовете от двете страни на реката. Гледката щеше да бъде чудесна, ако я нямаше маранята. Неговите колеги му бяха разказали и за нея – резултат от изпаренията на язовира и от оловните съединения, които гигантският минно-обогатителен комбинат от двадесет и пет години бълваше в небето над градчето.

(13) Популярна естрадна песен от началото на 1970-те години, озаглавена „Нашата мила родна страна”. Текст Иван Генов, музика Димитър Петков.
(14) Орган на месно управление. Един от неговите отдели – „Народна просвета“ – се занимава с образувателните институции като училища и детски градини.
(15) Марка автобуси, произвеждани в гр. Ботевград през периода от 1956 г. до 1999 г.
(16) Марка товарни автомобили, произвеждани в гр. Шумен през периода от 1970 г. до 1989 г. по лиценз на чехословашката автомобилостроителна фирма „Шкода“.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 13 и 14 (край)


13. Ако компютрите бяха импресионисти

Ако аналитичните комплекси бяха импресионисти, човечеството щеше да се роди отново като представа за самото себе си, като усещане, породено от неясните щрихи на художника. Всяка от тях, взета поотделно, изглежда размазана, небрежна и недовършена, но съвкупността им е нещо различно – погледната от едно точно определено, идеално разстояние, тя създава у зрителя неизгладим облик на жена, огнено поле от макове, вечнозалязващо слънце, или омайни лилии от градината на някой отдавна забравен художник.

През тези милион и половина години, които преминаха, откакто хората се преселиха в симулация, изпълнявана между стените на гигантския фулеринов резервоар, потопен на двеста метра под повърхността на южния Атлантик, на Земята настъпиха много промени. Не един или два пъти ледниците настъпваха към екватора и се оттегляха към полюсите, но орбиталните огледала, предвидливо построени от създателите на новия изкуствен дом на човечеството, поддържаха температурата в океана над точката на замръзването.

Тонове метеоритно вещество се сблъскваше всяка година с планетата. От време на време някое по-голямо тяло се приближаваше в опасна близост до нея. Тогава влизаше в действие системата за орбитална защита и го обстрелваше с рентгенови лазери от Луната, докато ефектът на Ярковски не отклоняваше достатъчно астероида или кометата от орбитата им, за да избегнат фаталния сблъсък. Системата беше стабилна, разпределена за по-висока сигурност върху всички земни континенти, и даже на други небесни тела. За самоподдръжката ѝ се грижеха аналитични комплекси, състоящи се от тонове изчислителен разтвор, разпръснати в хиляди морета и езера, които нямаха имена, защото не бяха съществували по времето, когато по Земята ходеха хора. Флорида, Владивосток и дори Африка бяха названия, които системата използваше за да маркира географски райони, които човек с безкрайно въображение, живял преди милион и половина години, не би разпознал днес.

На Луната регулярно се появяваха нови кратери, а последните бактерии в пещерите под повърхността на Марс изчезнаха съвсем скоро след оттеглянето на човечеството и единствено земните аналитични комплекси пазеха в паметта си техните молекулярни карти. На Европа животът излезе изпод ледената покривка на океана и се разпростря по повърхността в тънък слой от плесен, която сменяше цвета си според сезона и ориентацията на магнитното поле на Юпитер. Телескопите на системата за защита откриваха подобни промени и в системата на Сатурн, но главният аналитичен комплекс не сметна за необходимо да изпрати до там автоматична станция. Задачата му беше да се грижи за безопасността на човечеството и той предприемаше мерки за да изследва космоса само доколкото това беше необходимо за да не се случи нещо с безценните кубически километри изчислителен разтвор в онова, което някога беше Южен Атлантически океан.

Борис не беше нито първият, нито единственият симулиран разум, който се запита как е възможно човечеството да е единствената свръхцвилизация в Галактиката, при условие че на планети, обикалящи около съвсем близки звезди, има толкова много други цивилизации, макар и много по-млади от него. Обикновено аналитичният комплекс прилагаше върху любопитните мерки, на които би завидял най-талантливият психоаналитик от ерата, когато човечеството обитаваше физическата реалност без посредничеството на компютърни разтвори. Тези любознателни индивиди се влюбваха или развиваха нови интереси и откриваха друга област, в която да приложат енергията си.

Но сега обстоятелствата бяха различни. Преди четвърт милион години Слънчевата система се размина с невзрачно червено джудже от спектрален клас М3. Подобни звезди в нашата Галактика се срещат десетки пъти повече от звездите, аналози на слънцето. Обикновено дребните червени джуджета имат много планети, но всяка от тях е малкарядко достига размерите на Нептун или на Уран. Червени звезди са обвити с бурни атмосфери и изпепеляващите им рентгенови лъчи периодично стерилизират техните планетни системи, грижейки се животът да не се закрепи на повърхността, да не развие сложни структури и интелект. Тази звезда не беше изключение, около нея обикаляха два газови мини-гиганта, сравними с Нептун, и четири по-малки каменни къса без атмосфери. При сближаването си със Слънцето тя загуби половината от тях, но отнесе със себе си множество тела от пояса на Оорт, който се намира в покрайнините на планетната ни система, на хиляди астрономически единици от нашата звезда.

Последствията от тази междузвездна среща се ограничиха до едва забележими промени в орбитите на Плутон и останалите транс-нептунови обекти. Дълго време те оставаха незабележими, освен за най-точните астрономически уреди. Спокойният период продължи, докато най-малката планета, която Слънчевата система бе отнела от червеното джудже, не претърпя два последователни сблъсъка с обекти от нашия облак на Оорт. Чудовищното разстояние остави тези събития невидими и за най-мощните земни телескопи, а случайността се погрижи новата орбита на планетата да я приближи към вътрешността на системата точно когато Земята се намираше от срещуположната страна на Слънцето.

Създателите на системата за орбитална защита бяха предвидили подобен сценарий и според плана им около Слънцето, по орбита подобна на земната, но с интервал от половин период, се движеше автоматична наблюдателна станция. С многократно дублиране и надеждна самодиагностика. Но нито един от аналитичните комплекти, които управляваха зашитата, не знаеше, че четири години по-рано изчислителният разтвор на станцията е попаднал под сноп рентгенови лъчи, образувани при сливането на две неутронни звезди преди девет милиарда години, когато Вселената все още е била в детска възраст. На ниско ниво системата за диагностика откри появата на мъртви зони в изчислителната течност и постави началото на самовъзстановителен процес, но резервът от ремонтно вещество на борда беше ограничен и станцията се нуждаеше от време за да генерира още. Междувременно, комуникацията между различните ниво на контрол бе нарушена, централното управление нямаше представа за повредата и при редовните сеанси на връзка станцията бодро рапортуваше, че се намира в отлично здраве.

Консерватизмът беше заложен дълбоко в характера на системата за жизнеобезпечение на симулираното човечество, иначе то едва ли би оцеляло през тези милион и половина години, прекарани под нейните грижи. Преди да предприеме някакво действие, тя търсеше прецеденти в миналото, симулирано или реално, и винаги отдаваше предпочитание на стари и доколкото е възможно – проверени решения. Системата научи за предстоящото разминаване с червеното джудже от редовните астрономически обзори на небето четиридесет хиляди години преди то да се случи, и дълго обмисля дали да не дублира симулацията, създавайки копие на някоя от планетите в системата на приближаващата звезда. Но квантовата природа на изчислителните процеси гарантираше, че копието няма да бъде точно, че всеки акт на всеки симулиран индивид в едната среда няма да е огледално повторение на действията на индивида в другата среда. В края на краищата двете реализации на човечеството съвсем скоро щяха да поемат по различни пътища. В онова далечно минало, когато хората бяха решили да се преместят в гигантския резервоар от изчислителен разтвор, те бяха предпочели да живеят в симулация с недетерминистичния характер като гаранция за свободната им воля, като гаранция, че няма да съществува апроксимация, която да принизи жизнения им цикъл до едно-единствено, макар и безкрайно сложно уравнение.

В края на краищата системата се отказа от създаването на втора човешка цивилизация. Главният аргумент против подобен акт беше историческият избор на самото човечество да се потопи в морето от биоелектролит, вместо да заселва Галактиката. Тя справедливо допусна, че симулираните хора, които се намираха в технологична, морална и емоционална среда, не много по-различна от онази, при която се бяха откъснали от физическата реалност, отново ще вземат същото решение – дори изборите на отделните индивиди да са различни, огромният им брой гарантира, че усредненият им избор ще бъде същия. Но сега ситуацията беше различна. Докато пропуснатият планетоид се приближаваше към Земята със заплашителна бързина, системата прерови историята на човечеството и не откри подходящ прецедент. Миналото не предлагаше отговор, а собствените ѝ евристични способности дребнееха пред величината на проблема.

Тя се нуждаеше от помощта на хората, но самите хора преди милион и половина години бяха направили невъзможно връщането си назад, във физическата реалност.

Оставаше един изход. Притисната от сроковете, системата за жизнеобезпечение първо ускори тактовата честота на симулацията. После направи инвентаризация на най-любопитните представители на човечеството, спря се на няколко по-обещаващи и премахна психологическите бариери, които самата тя бе заложила пред тях. Те сами щяха да преодолеят останалите защити, които предците им бяха изградили. Най-накрая системата оптимизира биологията на хората и я приспособи към условията на настоящия ледников период. Останалото бе въпрос на изчислителни операции и възможности на производствените комплекси, които трябваше да върнат човешката цивилизация във физическата реалност.

Нека хората сами да търсят решение на собствените си проблеми, мислеше си системата, и ако имаше ръце, сигурно доволна щеше да ги потрива. Тя не беше предвидила как недетерминистичната природа на квантовите изчислителни разтвори може да се съчетае с алтруизма на човеците и да доведе до появата на нова, невиждана до сега раса в реалния свят. Когато корабите на най-смелите четирикраки мореплаватели се натъкнаха на фулериновия цилиндър, закотвен в Южния Атлантик, системата не знаеше как да реагира.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.7313 астрономически единици.

14. Трионът на еволюцията

– Синхронизация? – попита старшият техник, с аватар на хлапак, който изглеждаше на по-малко от двадесет и пет.

– Четири деветки – рапортува колегата му, на вид още по-невръстен от него.

– Готов съм да се обзаложа, че и двамата са поне на моята възраст – прошепна Борис.

– Защо? – попитах. – Контактът с Действителността откъсна много младежи от игрите.

– При ниската тактова чистота, с която работи сега Симулацията, те едва ли са имали достатъчно време за да придобият специалност. Трябва да са старци като нас.

След посрещането техниците ни бяха настанили в две от дузината кресла, които запълваха интерфейсната зала. После се заеха да настройват апаратурата, и без да планират, ни дадоха време да се огледаме. Стените бяха боядисани в тъмно зелена боя, от оловната. Добре, че в симулираната реалност човек не може да се отрови, освен ако за това не се погрижи специален подпрограма. По настояване на Борис след контакта всички обръщенията към подобни функции бяха блокирани. Както и процесите, които се грижеха за стареенето. Решението беше взето лесно и единодушно – никой не искаше да умира.

Нисък, мръсно бял таван се спускаше застрашително над нас. В ъглите и покрай нитовете през боята бяха избили язвичките на ръждата. Лъскав линолеум покриваше пода, който леко се полюшваше, сякаш за да ни напомни, че контактните работи с Действтелността се водят от борда на току-що построен контейнеровоз, дрейфуващ в Южния Атлантик.

„Момчетата“ ни обясниха, че по-нататък ще може да се дефинират междинни станции в произволна точка от Симулацията. За сега нейните ресурсите едва стигаха за поддържане на нормалната ѝ работа – след като моят приятел използва огромна част от ремонтните комплекси за да пресъздаде във физическата реалност цивилизацията на четирикраките, и дума не можеше да става за мащабно развитие на нови разширения.

Преди да започнат, те внимателно обръснаха от главите ни малкото растителност, останала по тях. После плеснаха отгоре няколко шепи розово желе и го размазаха, като внимаваха да го разпределят равномерно от челата до задните основи на черепите ни. Накрая техниците забиха в тези импровизирани шапчици по една жица, с грубо оголени краища.

– Нужно ли беше всичко това? – усъмни се Борис.

– Не се заяждай с човека. – намесих се аз.

– Няма нищо – усмихна се „младокът“. – Интерфейсът е конфигуриран да следва законите на физическата реалност. Иначе нанонитите(10) ще вземат работен материал откъдето могат, например от черепите ви. И Симулацията ще трябва да го моделира. Не е много красиво. Но ако искате, мога да ползвам друга форма…

Той щракна с пръсти и над главата на приятеля ми се появи половинметрова конструкция, подобна на сешоарите от някогашните фризьорски салони. Погледнах нагоре – и над мен се извисяваше по най-застрашителен начин същото съоръжение, само дето от моята гледна точка не можех да оценя цялата му прелест.

– Хм, розовото тесто май е за предпочитане – призна Борис.

Шлемовете изчезнаха.

– Повечето хора предпочитат тестото – каза техникът.

По стените премина вълна и зеленото едва доловимо потъмня. Таванът се надигна.

– Има какво още да се иска от синхронизацията – отбеляза моят приятел.

Съседните кресла промениха формата си. Сега те приличаха повече онази ергономична мебел в офисите, върху която човек по-скоро коленичи, отколкото сяда.

– Синхронизация с Действителността след три, – започна да брои старшият на „младежите“, – две, едно!

Миг по-късно се появиха четирикраките. Само шест индивида. Щяха да напомнят кентаври от Гръцките митология, ако предните им „крака“ не произхождаха от втори чифт ръце. Отблизо и без скафандри се виждаше, че почти цялата тежест на извънземните се поема от най-задния им чифт крайници.

Над главите им се мъдреха шапки от розово тесто.

Крайният от новопристигналите се изкашля. Кабелите над главата му се разлюляха и техниците го изгледаха неодобрително. Бях готов да се обзаложа, че четирикракият се мъчи да запази поне следа от достойнство. Със съвсем човешки глас той се представи:

– Здравейте! Аз се казвам Ксампаунт. Останалите, от дясно на ляво, са Номатайх, Тиражмал, Скенихут, Мознумтан и Ралструанп. Ние сме една хранителна група.

– Аз съм Борис – отвърна моят приятел, – а това е Джо.

– Ние преглъщаме изпитанията на живота заедно. – добави четирикракият.

– За хранителна група ли става дума? – уточни Борис. – Знаем за тях от вашите двойници в Симулацията.

– Те са оригиналите – поправи го Ксампаунт, – а ние сме двойниците. Не е ли иронично оригиналите да се намират в симулация, а двойниците – във физическата реалност?

– А ние сме членове на един екипаж, – намесих се аз, – и в известен смисъл също преглъщаме изпитанията на живота заедно, макар и не буквално. Не мога да спра да се чудя колко сте антропоморфни. – казах, докато разглеждах пръстите на ръцете им, по пет на всяка. – Знам, защо е така, и все пак не мога.

Създателите на Симулацията предумишлено я бяха лишили от въображение за да ѝ придадат стабилност – свойство, което позволи на Борис да разбие защитата й, но ни обрече на срещи с „извънземни“, които наподобяват хората, и на история, съставена от безкрайно повторение на почти еднакви събития.

– Преди да се заемем със сравнителна биология, – обади се четирикракият, когото нарекоха Номатайх, – трябва да ви запознаем с един факт, който се нуждае от спешно внимание. Тирдамал ще ви разкаже. Той е специалист по небесна механика.

Третият извънземен кимна.

– Аз всъщност съм само любител.

– Гражданин-учен? Нещо като нашите граждани-астронавти? – обади се Борис. Може би искаше да го предразположи.

– Може би – кимна четирикракият. – Ние имаме повече общи неща, отколкото може да предположи човек, като ви гледа.

Човек? И те наричаха себе си хора. Пък и как ли иначе да се наричат?

– Какъв е проблемът? – попитах аз.

Тирдамал замълча, сякаш за да подреди мислите си.

– Към Земята се приближава астероид убиец – каза той накрая.

– Колко време ни остава? – поинтересува се Борис.

– Четиридесет и един дена.

– А от кога знаете за астероида? – продължи да разпитва моят приятел.

– От шест дни – отвърна събеседникът ни. – Масата му е огромна – около двадесет процента от масата на луната. Това всъщност не е астероид, а малка планета, с радиус над хиляда километра.

– Каква е вероятността за удар? – запитах отново. – И няма ли средства за отклоняване?

– Деветдесет и девет цяло и осем деветки след десетичната запетая. И не, няма средства за отклоняване. Масата му е прекалено голяма за времето, с което разполагаме.

В съседното кресло Борис се разсмя нервно.

– Не изпадай в истерия! – казах аз тихо, но надявам се, с необходимото внушение.

– Не, не! Каква истерия, какво говориш! Просто си дадох сметка защо толкова лесно получих достъп до ремонтните механизми на Симулацията. Тя се е нуждаела от помощ! Питам се само дали внезапното ми решение да регенерирам вас – той посочи към четирикраките ни партньори – вместо нас, също ми е било подсказано от контурите за управление.

Очите на Тирдамал светнаха, той мигом разбра за какво говори Борис.

– Като се има предвид, че навън – извънземният кимна настрани, но и така разбирахме, че говори за Действителността – поредният ледников период все още не е отминал, а ние произхождаме от студена планета, отговорът се натрапва от самосебе си.

Борис спря да се смее. Тъгата на лицето му сигурно беше разбираема дори за четирикракия, коленичил в подобието на кресло срещу нас.

– Съжалявам – добави Тирдамал.

– Ще го преживея. – отговори моят приятел. – Важното е да измислим как да спасим Земята. Струва ми се, че строежът на стотици ракети няма да помогне, нито пък че ще открием пътя към спасението днес, на тази среща. Предлагам да ускорите тактовата честота на вашата Симулация. Нека да превърнем шестте седмици, който ни остават, във векове, в хилядолетия, през които ще имаме възможност да открием най-доброто решение…

– Не най-правилното или най-ефективното, а онова, с което може да направим най-много добро на всички – уточни четирикракият, – на вас, на нас, и разбира се, на нашите оригинали.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.5050 астрономически единици.

Кода. „Дивото зове“

Разстояние между Земята и астероида: 0.0002 астрономически единици.

* * *

Синьото на океаните потъмня, а облаците, напротив, избледняха. Третата планета намигна на космоса за сбогом и изчезна, за да се появи далеч от астероида-убиец, на правилната орбита в системата на друга звезда от слънчев тип.

– Липсват ми старите съзвездия – казах аз, когато след края на празненството по случай успешното процеждане на Земята през толкова голямо разстояние, излязохме навън да се полюбуваме на нощното небе.

– Кога пък успя да свикнеш с тях? – попита ме Борис.

– Не, нямам предвид тези новите, а старите от преди милион и половина години. – За времето, което човечеството бе прекарало в Симулацията контурите на съзвездията се бяха променили до неузнаваемост – Всъщност, няма значение. Важното е, че над главите ни отново има звезди, и те ни зоват и предизвикват, както някога, както винаги са ни зовели и предизвиквали.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 32 парсека

(10) Нанонити – наномашини.

– край –

Валентин Д. Иванов

28.09.2009-25.08.2013

Паранал – Сантяго – Кърджали – Сантаго – Паранал

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 9 и 10


  1. „Полети насън и наяве“

… черен тунел, също като на тренажора в Звездното градче.
Към действителността ме върна динамичният удар от изключването на първата степен. Инерцията ни хвърли напред и предпазните колани се впиха болезнено в средните ми стави.
Сигурно съм изпъшкал, защото Ксампаунт намери време да откъсне за миг поглед от циферблатите и да се поинтересува:

  • Добре ли си?
    Претоварването продължи да отслабва, с всеки миг се издигахме по-нависоко, атмосферата се разреждаше и съпротивлението ѝ намаляваше. Дроселите на главния двигател регулираха подаването на гориво, мощността му спадна с двадесет и пет процента. Парадоксално, вибрациите се усилиха, резултат от някой непредвиден резонанс.
  • Аха – процедих през зъби. Не исках да се озова в космоса с прехапан език.
    Експлозивните болтове, които свързваха страничните ускорители с втората степен, се взривиха. През ракетата премина тръпка. Изтощени от изпитанията на първите няколко минути след старта, ние нямахме сили да се надигнем и да погледнем през илюминатора дали отделянето е преминало нормално, но конструкторите предвидливо бяха сложили от двете страни на таблото малки изпъкнали огледала и за наше успокоение видяхме в тях как огнените струи на двигателите проблясват за последен път и ускорителите, описвайки плавни параболи, се отдалечават от нас. Предстоеше им да се спуснат на земята с парашути, но докато дойде време куполите им да се отворят, ние щяхме да сме на високоелиптична орбита, чийто апогей нежно докосва лунната повърхност. Поне така изглеждаха нещата върху екраните на компютрите в центъра за управление на полетите.
    На тренировките никога не бях изпадал в безсъзнание при номиналното осемкратно претоварване, което се очакваше да претърпим при старта. Нито при десеткратно или дори при дванадесеткратно – стойности, които то можеше да достигне в случай на проблем, когато се налага мисията ни да бъде прекратена предварително. Но тогава, вместо да отлетим за лунната база, щяхме да направим една обиколка на планетата и да се приземим.
    Плиткият сън в скоростната дрезина не стигна за да се възстановя напълно след стреса от сбогуването със Зикейне, от умората натрупана през дългото шофиране, и от непредвидения крос до гарата. Да не говорим за нарушения хранителен баланс, докато бях сам. Нищо чудно, че Ксампаунт от време на време се обръщаше да провери как се чувствам. На свой ред огледах останалите, доколкото ми позволяваха претоварването и широките скафандри. Ензимните запаси, които си разменихме преди да тръгна – аз взех със себе си хладилна чанта пълна с разноцветни тубички, които съхраняваха по няколко десетки грама от техните стомашни сокове и им оставих подобни тубички с моите собствени храносмилателни вещества – помагаха донякъде, но отсъствието ми се беше отразило зле на всички. Претоварването опъваше синкавите торбички под очите им. Цяло чудо беше, че не са ни сменили с дублиращ екипаж заради общо отслабване.
    Втората степен даде всичко от себе си, до последната капка гориво. Инерцията отново ни запрати напред, но по-нежно, отколкото преди.
    Операторът от центъра за управление най-после се обади.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“! Как сте, момчета? – гласът му едва надви пукането в слушалките.
  • Без проблеми. – Номатайх се опита да отвърне бодро, но късият отговор издаде колко му е тежко.
  • Яхнали сте орбитата като…
    Така и не разбрахме като какво сме яхнали орбитата. В задната част на кораба, където се намираха инструменталният блок и резервоарите с гориво и кислород, нещо изгърмя. Звукът достигна до нас през структурата на корпуса и дори брезентовите седалки, опънати с пружини в правоъгълни рамки, не го угасиха напълно. Ушите ми писнаха, завъртяхме в бесен танц но този път милостивото състояние на безсъзнание не ме споходи. Вестибуларният ми апарат бурно запротестира против това насилие. Отчаяно стиснах челюсти в опит да не омърся кокпита. Другите сигурно правеха същото.
    Вдясно от мен Номатайх посегна към таблото. Сигурно му костваше нечовешко усилие. Зная, защото аз едва успявах да държа устата си затворена. Той повдигна капачето, което защитаваше ключа на главния двигател от случайни докосвания, и го натисна. Бумтенето зад нас спря. Корабът продължи да се върти, но не така бясно, както преди.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме? – потърси ни центърът за управление.
  • Тук борд „Дързост“ – отвърна Номатайх. – Имаме проблем в инструменталния отсек. Налягането в кислородни резервоари две и три….
    Корабът въздъхна: перките на вентилаторите, които се грижеха за атмосферната циркулация забавиха своя ход, помпите в системата за жизнеобезпечение спряха със скърцане, жичките в нагревателите, които поддържаха температурата в кабината започнаха да изстиват с тихо попукване. И стана тъмно. Единствената светлина идваше през илюминатора от синия диск на Земята.
    Почти едновременно и шестимата включихме аварийните лампи, закрепени върху шлемовете на скафандрите ни.
  • … пада – довърши Номатайх. – Тирдамал, включи аварийното захранване.
    Натиснах необходимата последователност от бутони, но тъмнината не отстъпи.
  • Опитай с главния превключвател.
    Той се намираше под таблото. Протегнах ръка, напипах бакелитовата дръжка и я преместих. Тя съединяваше направо клемите на вторичните батерии с шините на таблото пред нас. Лампите премигнаха и светнаха. Циферблатите оживяха и ние се загледахме в тях.
  • Контрол, контрол, тук борд „Дързост“ – каза Номатайх.
  • Тук контрол, телеметрията изчезна, докладвайте.
    През следващия половин час стана ясно, че сме загубили две трети от въздуха за дишане и почти деветдесет процента от горивото. Оставаха ни само няколко стотин литра хидразин в резервоарите на маневрените двигатели. За кацане на Луната и дума не можеше да става.
  • Сега всичко зависи от това на каква орбита сме – каза Скенихут. Той се канеше да добави още нещо, но осъдителните погледи на останалите му подсказаха, че не желаем повече очевидни констатации.
  • Звездният датчик е загубил ориентация след спирането на електричеството – обърна се към него Ксампаунт, със същия тон, с който до преди два дни обсъждахме предполагаемите проблеми на полета в тренажора. – Защо не го калибрираш? Ще ни трябва за определяне на орбиталните елементи.
    Скенихут сигурно разбираше, че от Земята щяха да ни дадат по-точно решение на орбитата, отколкото най-доброто, което можехме да получим с тази кръстоска на древен секстант, театрален бинокъл, и жироскоп, но без да възразява той притегли стойката, на която беше монтиран датчикът и мълчаливо се зае да търси опорни звезди. Аз пуснах диагностика на главния двигател. Останалите също си намериха с какво да се занимават.
    Центърът за управление се обади четвърт час по-късно. Говореше Заогемб, лампов инженер, за който казваха че чете техническата документация на кораба за отмора и познава системите му по-добре от техните създатели. Имахме късмет, че повредата възникна по време на неговото дежурство.
  • Момчета, имам добра и лоша новина. С коя да започна?
  • С по-спешната – отвърна Номатайх.
  • Най-напред изключете всички некритични консуматори на енергия. Тя ще ни трябва по-късно за да подгреем електрониката.
    Нойматайх ми кимна и аз отново посегнах към бакелитовата дръжка под таблото. То угасна.
  • Имаме късмет с орбитата – продължиха от Земята. – Четвъртата степен даде съвсем малко под необходимия импулс за влизане в окололунна орбита. Горивото в маневрените двигатели ще е достатъчно за да ви засили още малко, колкото да заобиколите Луната и да се върнете обратно. Корекцията трябва да се направи в рамките на следващите два часа, за да имаме време да проверим дали сте на прав път, и ако е необходимо – да повторим упражнението. После енергийните изисквания стават прекалено големи.
    С други думи, отделът по орбитална механика трябваше да извърши малко чудо: да ни прати около Луната с нейните неизследвани маскони така, че като се върнем до Земята без капка гориво, да влезем в атмосферата под правилния ъгъл и да отскочим точно два пъти, а не да изгорим като метеор или да отхвръкнем по околослънчева орбита.
  • Прието. Ще го направим веднага след като ни изпратите вектора и продължителността на включването. А каква е лошата новина?
  • Ще получите подробни инструкции след няколко минути – Заогемб направи пауза и известно време от говорителя се разнасяше единствено шум. Такива прекъсвания не бяха необичайни в преговорите с контролния център, навярно сега някой от математиците стоеше до конзолата с дебела папка в ръка и превеждаше диференциалните уравнения на инженерен език. Но причината за забавянето можеше да е и друга – операторът просто да търси по-милостиви слова, с които да обвие лошата новина. Сигурен бях, че сега всеки от нас смяташе на ум колко е една трета от запасите с въздух, и дали ще стигне за целия екипаж, докато обиколим Луната и се върнем. Питах се в каква степен стресът повишава консумацията на кислород.
  • Борд „Дързост“, проблемът е, че при този план на полета, кислородът в последния резервоар ще стигне само за трима от вас. Трябва да вземете тежко решение, и то през следващите минути, ако не искате ситуацията да се влоши още повече.
    Известно време в кабината се чуваше само пукането на високоговорителите и шума на вентилаторите.
  • Ще теглим жребий – каза Ксампаунт, сякаш все още се намирахме в тренажора. – Тези, които нямат късмет, ще трябва да подготвят ензимен резерв за останалите.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9586 астрономически единици.

  1. Цивилизация в нужда се познава, през тридесет и един парсека, в тридесет и втори
  • Ще си изпатим – казах аз. – Това е по-сериозно от нарушаване на правилата за движение.
  • Представяш ли си какво е там сега? – повтори Борис и натисна щурвала напред. Генераторите, които току що бяха разредили пространството, за да се процедим през него на разстояние тридесет и два парсека, промениха режима си. Сега те създаваха локален градиент в гравитационния потенциал. Изчислителният комплекс се погрижи корабът да се полюшне леко, преди да се устреми напред. Много неикономичен режим, целият ни изотопен запас щеше да стигне само за няколко часа умерен ход.
  • Ще ни съдят за трансфер на технологии.
  • Само ако успеем да спасим четирикраките. Иначе на кого ще сме ги предали тези технологии?
  • Добре, де. Ако ще се мре, поне да е с песен.
    През първите три-четири милиарда години сред Големия взрив технологичните цивилизации са оцелявали средно около три хиляди години, а сега – само около триста. Смята се, че промяната е свързана с по-лесно достъпните метали във възрастната Вселена, които позволяват развитието на технологиите да изпревари развитието на морала. Цивилизациите и без нашата помощ изгаряха като падащи метеори, допълнителното знание само можеше да ускори процеса. Доказваха до останките, които откривахме на почти всяка годна за живот планета, а също и на много от негодните. Често именно на тях, далече от унищожителното действие на атмосферите, се намираха най-интересните находки. Там единствено тектониката и случайните удари на метеорити можеха да унищожат създаденото от разума.
    Понякога сред руините на предишното величие бродеха подивели туземци, но по-често нямаше оцелели. Това беше начинът на Вселената да ни каже, че пътят на една цивилизация не е възходяща спирала, а в най-добрия случай синусоида.
  • По-скоро начупена крива – беше ме коригирал веднъж Борис, – с бавно и мъчително издигане, последвано от кратко сгромолясване. Като зъбите на трион.
    Наблюденията на онзи, който е предложил спиралата, са се свеждали до един малък възходящ отрязък, колкото значим за опита на човечеството, толкова къс и пренебрежим за историята на големия Космос.
    Най-голямата загадка в цялата игра на живот беше как нашата собствена цивилизация се е процедила през две хиляди годишна поредицата от Малтусиански катастрофи,(8) екологични кризи и глобални войни.
    Просто нямаше начин човечеството да ги е преодоляло и все пак хората някак се бяха изхитрили да избегнат всички капани. Сега, благодарение на нас няколкото четирикраки – научихме за анатомията им от размазаните телевизионни изображения, който изпращаха станциите на планетата – в тясната космическа капсула също имаха шанс да оцелеят. Поне за още малко. Те не бяха единствените разумни същества, на които попадахме точно когато са се отправили към най-високата точка на тяхната синусоида. От време на време моите колеги докладваха за някоя по-напреднала цивилизация. Най-често успехите се свеждаха до стабилен свят без войни. Такива цивилизации имаха шанса да просъществуват няколкостотин години повече, докато не загинат от епидемия или от промяна на климата. Ударите на случайни астероиди не се нареждаха сред най-вероятните причини за смъртта им, те се случваха прекалено рядко.
    Друг клас „отличници“ се отдаваше на експанзия. Обикновено те имаха една-две бази на съседни планети или на спътници в собствената си звездна система, а някой се опитваха да положат началото на постоянни и самостоятелни колонии. Почти винаги те загиваха от свръхнапрежение, изразходвайки ресурсите на родната си планета или дори на цялата система.
    Две дузини междузвездни сонди със замразени яйцеклетки, водени от обезумели изкуствени интелекти, бяха единствените следи, които бяхме открили от най-успелите. Обширната микрометеоритна ерозия на фотонните им огледала говореше че са прекарали милиони години в космоса. Многобройните случайни сближавания със звезди по пътя им правеше невъзможно да установим траекториите им. Пък и цивилизациите, които ги бяха изпратили, сигурно отдавна се бяха превърнали в пепел.
    Сред пенсионерите като мен, които посвещаваха последните си години на космоса, се носеха слухове за междузвезден кораб фантом, пълен със замразени трупове. Но никой не можеше да каже къде се намира той, нито кой го е видял. За двеста години скитане из Млечния Път човечеството не срещна цивилизация, притежаваща свръхсветлинен транспорт.
    Разстоянието до капсулата на четирикраките се скъсяваше. В съседното кресло Борис затананика някаква детската песничка за зверчета край оградата. И друг път го беше правил, но не очаквах да се сети за нея точно сега. Усетил че го гледам, той млъкна и се обърна към мен.
  • Не можем да ги подминем, Джо. И те са астронавти като нас. Колеги.

  • Малък напред – нареди Борис, когато до капсулата останаха дванадесет километра. Обикновено в космоса той взимаше решения за маневрирането. Аз бих могъл да се справя не по-зле от него, но командният модул си е на моя приятел, и се предполага, че той го познава най-добре.
  • Малък напред – потвърдих според полетния протокол. – Дали са живи?
  • Кой знае? А сега, готовност за маневра, вектор на екрана. – Във въздуха пред нас увисна оранжева стреличка, сочеща надясно. – След три, две, едно, сега!
    Корабът ни се разтресе по-застрашително, отколкото предния път. Зъбите ми изтракаха. Борис бързаше да стигне до четирикраките и не се съобразяваше с максимално допустимите ускорения.
  • Извинявай, без да искам – той ми хвърли бърз поглед, колкото да провери дали съм добре и продължи убедено. А когато е убеден в нещо, повишава тон. – Съвсем скоро правилата може да се променят. Хората ще се уморят да гледат празните си хладилници. Тогава те ще послушат онзи, който им каже как да ги напълнят. С четирикраките може да се търгува. Суровини срещу технологии, по-стари разбира се, за да не направят те самите някоя глупост… Пък и четирикраките могат да прихванат от нас това, което ни е спасило от Малтусианската или от каквато и да е друга катастрофа.
  • Или ние да прихванем от тях онова, което ще ни докара до края.
  • Може да се спори от коя страна произхожда доминиращото влияние, но да не се отклоняваме. Исках да кажа, че има възможност да се върнем в Космоса, ако правилата се променят.
  • Ще се променят, как ли не – възразих аз. – Не му стиска на човечеството. Колко пъти до сега сме се опитвали да спасим някои от по-младите ни братя по разум? Колко пъти сме бягали с подвити опашки и сме гледали отдалече взривовете по планетите им?
    Той се почуства задължен да се застъпи за нашата цивилизация.
  • Е, има си причини. Но ако се откажем завинаги, никога няма да намерим равностойни партньори. По-добре да оставим този спор за друг случай – сега беше негов ред да махне примирително с ръка. – Гладен съм.
  • Точно сега?
    На екрана се разрастваше капсулата на четирикраките.
  • Сигурно е от напрежението. Моля те, донеси ми един сандвич от хладилника – той пусна за миг щурвала и престорено бързо го хвана пак, колкото да ми покаже, че трябва да стои на поста си. – Аз не мога…
  • Добре – разкопчах колана и се изправих.
  • Вегетариански – уточни Борис.
    Неговият команден модул може да има прекрасен кварцов купол, но каюткомпанията и кухненският бокс се намират в моя, от другата страна на шлюза, който ги съединява. Като отивах нататък, препречих люка с един алуминиев стол. За всеки случай. После се заех да търся в хладилника сандвичи без месо.
    В този момент Борис стартира процедурата за аварийно разделяне на модулите. Не ме изненада – във фова си отдавна бях пуснал връзка към камерите за вътрешно наблюдение и го видях как набираше кодовете за обезопасяване. Той също погледна към камерите – за да се увери, че няма да ми отреже ръка или крак. Поне така се надявах.
  • Проблем ли има? – попитах по интеркома.
  • Не, по-скоро намерих решение. Ще те оставя тук, а аз ще се заема с четирикраките. Сам. Като те приберат нашите, кажи че съм обезумял и съм искал да те убия, защото не си ми позволявал да се намеся. Избягал си в твоя модул и едва си се спасил.
  • Идиот! По-добре провери херметизацията преди да взривиш болтовете.
    Екранът пред него би трябвало да мига в червено. Камерата, която до сега непрестанно ме следваше, се завъртя към люка. Борис изруга като видя стола.
  • Хидравликата има достатъчно мощност да го разреже – казах на висок глас, – но фините уплътнения ще се нарушат и кой знае дали ще ми стигне времето да го херметизирам.
  • Издевателствуваш – констатира моят приятел. – Добре, предавам се. Толкова ли бях прозрачен?
  • Даже повече, отколкото може да си представиш. Докато те слушах как се правиш на гладен се сетих за четири начина по които можеш да се отървеш от мен.
  • Четири? Какви?
  • Тайна. Другите три са по-добри от този и няма да е така лесно да те спра.
  • Добре, ти печелиш.
    Върнах се в кокпита.
  • Все пак донесе ли ми сандвич?
    Подадох му го. Две филийки със сирене и листи от лилави водорасли, увити в прозрачно фолио.
  • Ненавиждам водораслите – въздъхнах той.
  • Само не ме пращай сега за сол.
    Борис изсумтя и разкъса опаковката. Отхапа едно парченце от препечената коричка, и се обърна към мен.
  • Не ти ли е минавало през ума, че всичко е много лесно за човечеството?
  • Ако нямаш предвид отчуждената младеж, застаряващото население и икономическата криза, не, не ми е минавало.
  • Говоря сериозно. За полетите в космоса, свръхсветлинните двигатели, гравитационните генератори и за липсата на конкуренция в Галактиката.
  • Случайност. На наше място можеше да бъде всяка друга цивилизация. Например те – посочих към планетата на четирикраките.
  • Не е толкова просто. Този проблем е известен отдавна…
  • Парадоксът на Ферми – довърших аз. – Но той се обяснява с теорията за цикличните Малтусиански кризи.
  • Има и други теории. Например за симулацията…
  • ¡No pasarán! – възразих аз. – Ако симулацията е с размерите на Вселената, или поне на Галактиката, както показват нашите полети, тя е неотличима от истинска Вселена.
  • Дяволът се крие в дреболиите – каза Борис, докато стабилизираше нашия кораб на петдесетина метра от капсулата на четирикраките. Само тя беше останала от огромната ракета-носител, която ги изведе в космоса. Последната степен се беше отделила, докато ние маневрирахме, за да ги прихванем.
  • Илюминаторът им е тъмен, – отбелязах. – Дано просто да пестят енергия.
  • Моля отчитай разстоянието.
    Поредният данък към традициите. Той можеше просто да изведе числото на екрана, но предпочете да постъпим както в зората на астронавтиката.
  • Четиридесет и осем метра, четиридесет и седем метра, четиридесет и пет, по-бавно…
  • Ох, по-добре недей. Мога и сам да чета. А ти се опитай да си спомниш чувал ли си за космически полет, по време на който се взривява един от кислородните резервоари по пътя за Луната?
  • Аполо-13? – сетих с мъка, но все пак без да се консултирам с архивите през фова.
  • Точно така! Виждаш ли приликата?
  • Първо, на четирикраките кой знае какво им се взриви и второ, за разлика от нашите астронавти, те летят по директна траектория, без да влизат в орбита около Земята. Исках да кажа, в орбита около планетата си.
  • Да, има малки разлики. Каквито може да се получат, ако човек без особено развито въображение иска да проиграе различни сценарии с минимални усилия. Той ще прави единствено най-необходимите промени, колкото симулациите да не са съвсем идентични, запазвайки логиката на истинската история, като единствено възможна, нали?
  • Теорията ти е непроверима като старите идеалистически философии. Какъвто и тест да измислиш, аз мога да го оборя, като кажа че съм си представил изхода от него и че всичко съществува само в съзнанието ми. Включително и ти.
  • Не съвсем. Ако симулацията следва принципа на минималните усилия в сценариите на космическите полети, защо трябва да постъпва различно с компютърните системи? Следователно, симулираните аналитични комплекси ще работят на подобни принципи и ще имат същите слабости като истинските. – Борис ме изгледа продължително, сякаш искаше да се увери, че го слушам и мисля над думите му. – За един системен технолог разбиването на трилитров биоелектролитен комплекс не е проблем.
  • Ако пишех софтуера на подобна симулация, щях да сложа защити на най-ниско ниво, които да не позволяват на симулакруми като нас дори да си представят подобна възможност. – Приятелят ми се усмихна широко, но премълча и аз продължих разсъжденията си. – Както виждаш, при споменаването на тази възможност светът около нас не изчезна, нито пък се показаха голите стени на холодека, като в оня филм… – защраках с пръсти, докато се опитвах да се сетя как се казваше.
  • Сещам се, от двумерните… И не беше филм, а телевизионна серия, но и аз не си спомням заглавието ѝ. – Никой от нас не побърза да провери в архива. Въпрос на чест или на старчески инат. – Но да се върнем към симулацията. Защитата може да не успее да проработи, ако системата е претоварена с решаване на някоя друга по-важна задача, например…
  • Нещо не е наред – прекъснах го. – Погледни!
    Намирахме се на двадесет метра от капсулата на четирикраките. Досега техният люк се криеше в сянката на слънчевите панели, но при сближаването на двата апарата той влезе в конуса на нашите бордови светлини. Беше отворен. До ръба му плуваха три фигури, без скафандри. В последните си мигове нещастниците се бяха хванали за ръце и сега студът на космоса ги беше направил неразделни завинаги.
  • Не-е-е-е-е-е-… – изстена Борис.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9584 астрономически единици.

(8) Малтусианска катастрофа – криза, породена от изчерпван на даден ресурс, в условията на увеличение на населението. За пръв път е описана от английския икономист Томас Малтус (1766–1834).

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, cyberpunk, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Учителят – 3. Планета за почивка


Трети разказ от същата поредица, написан по същото време. Но героят – тук с друго име и на друга планета – вече не е същия и тук от личен опит научава, че империите изглеждат добре само в атласите. Разказът, както и останалите от тази поредица, не е публикуван никъде.

* * *
Телефонът изръмжа от нощното шкафче. На Изабела се отнасяха с подозрение към хората с присадена периферия, смятаха че са прекалено млади да се пенсионират. Хегедус се протегна без да се обръща и вдигна слушалката.
– Домът на семейство Балинт.
– Събудих ли те, гадино мръсна? – осведоми се дрезгав глас.
Дрямката мигновено напуснаха Хегедус. Сърцето му заработи на пълна мощност, преди да се намесят допълнителните жлези. Тук може и да не обичат имплантите, но не всичко се вижда с просто око.
– Събуди ме. Доволен ли си?
– Ти ще си доволен, ако не отрежем нищо на женичката ти. Искаш ли да ти пратим едно пръстченце?
Наистина, другата страна на леглото бе празна.
– Какво искате от мен?
– Да стоиш мирен докато не си замине оня федеративен клоун – изсъска мъжът и затвори.
Хегедус се надигна с мъка. Главата го болеше като след препиване. Будилникът беше изключен, а през прозореца грееше обедно слънце. На пода до вратата на спалнята се търкаляше празен флакон. Под ситния текст до бутона се зъбеше стилизиран череп.

* * *

В сравнение с Изабела, Земята бе топла и суха, особено в тези ширини.
Хегедус остави ръчния си багаж на полицата над седалката на експресния влак, отпусна се на мястото си и закопча предпазния колан. Едва след като свърши, осъзна, че е забравил книгата си в чантата, качена на на високата полица над главата му. Зачуди се дали си струва да повтори процедурата с колана заради лековатия роман, който беше купил от някакъв антиквар, специално за да убие трите часа полет – хартиени книги не се срещаха често в колониите и той реши да си направи малък подарък. Отпускащата атмосфера на планетата-майка, тихите разговори на хората наоколо и мисълта за предстоящата почивка го притиснаха към креслото и затвориха очите му.
Няколко минути по-късно той вдигна глава и се огледа, сякаш самото отлагане можеше да сложи книгата в ръцете му. Срещу него седеше жена. Беше облечена в бяла рокля с огромни оранжеви цветя и сандали в същия тон, каквито се носят на повечето островни светове. Дори скрита в дълбоката седалка, нейната фигура излъчваше стремителност. По навик той запомни ръста, теглото и цвета на очите ѝ.
Тя го гледаше с нескрито любопитство, даже повдигна с ръка огромния си кестеняв бретон, за да вижда по-добре. Хегедус беше свикнал белезите по лицето му да привличат вниманието на хората, но повечето не проявяваха любопитството си така откровено. Той рязко откопча колана, надигна се от седалката и скоро разлистваше романа си. Годините, прекарани по изостанали бивши и настоящи колонии го научиха да се наслаждава на хартиените книги.
Отсреща жената се усмихна извинително, отпусна бретона си и се облегна назад. Хегедус се зачете и само от време на време ѝ хвърляше някой поглед над страниците. Стори му се, че тя присвива очи, докато се опитва да види заглавието.
– „Тримата Мускетари“ – той отговори на немия ѝ въпрос.
– А, Дюма! – възкликна спътничката му. – Харесва ли ви?
– Да, много. Чета я за трети път. – Литературната мода на повечето колониални планети се бе закотвила в осемнайсти-деветнайсти век.
Неусетно за Хегедус, двамата се заприказваха. Но не толкова неусетно, че той да не си даде сметка колко дълбоко е било следоперационното му рекондициониране. Беше му приятно да разговаря с непознатата. Книгата, както си беше отворена, легна върху коленете му нагоре с корицата.
Изясни се, че слизат на една и съща спирка. Тя беше литературен агент, работеше в издателство специализирано за мемоари. Разказа му весели случки за някой от клиентите си – все известни хора, главно либерални политици от Земята и от по-близките колонии. Не споменаваше имена, но му даваше достатъчно подробности да разбере за кого става дума. Хегедус я разочарова, защото не разпозна почти никой.
– Е, сещате ли се сега? – питаше спътничката му след всяка история.
– Не – признаваше си той.
– Ама как така? Добре, де, същата дама преди две години…
И така докато не пристгнаха. Малко преди експресът да кацне, тя си взе куфарчето и отиде да се преоблече. Вместо нея се върна друга жена – непослушният бретон беше прибран с фиба, тялото и беше стегнато в строг черен костюм с панталон.
– Извинете, мястото е заето – пошегува се Хегедус. – Тук седи една чаровна млада дама…
На перона тя му даде визитната си картичка, казваше се Ана. Същия ден двамата вечеряха заедно. За втори път се срещнаха едва половин година по-късно, когато той се върна от мисията си на Сияйния път, но през цялото време разменяха съобщения.

* * *

Споменът за първата среща със съпругата му прелетя пред очите на Хегедус докато той вдигаше от пода флакончето. Съдейки по надписа – от спрей против някаква местна гадост. Той продължи към кухнята с намерението да си приготви едно истински горчиво кафе.
Океанът започваше на стотина метра на юг и още толкова по-надолу от къщата на семейство Балинт. Все още течаха ранните години на заселването и подобни имоти можеха да се намерят на умерени цени. Предната стена представляваше колонада с врати, като в оня стар роман на Хемингуей(1), и през горещите дни, които тук бяха мнозинство, Хегедус ги отваряше за да пусне вътре океанския бриз.
Той седна в креслото с чашата кафе, подсилено с няколко капки ром. Долу се простираше пристанището, където безброй яхти бяха накацали от двете страни на кейове. Сред тях се открояваше правителствен катамаран. Върху високите му мачти – дан повече на традицията, отколкото на нуждата, в тези времена на евтини кваркови генератори – се развяваше знамето на Федерацията. Малко под него, на същото въже, плющеше на вятъра беззвучно флагът на главния инспектор по сигурността на колониите – главен адмирал от резерва, наскоро пристигнал от планетата-майка. Преди два дни адмиралът, с когото се познаваха съвсем бегло, посети Хегедус без предупреждение и подробно го разпита за продажбите на къщи. Почти насила го измъкна на терасата, където пиха вино от водорасли до вечерта, и си говореха за радостите на пенсионния и полу-пенсионерския живот. През следващите дни главният инспектор го запозна с някои съседи…
Изабела беше планета с късмет. Астрономите знаеха за нея далеч преди свръхсветлинните двигатели да дадат крила на първата вълна колонизатори, но безкрайните преходи от Земята я предпазиха от бързо и стихийно заселване. Освен с топъл и плитък океан, прободен с множество вулканични архипелази, тя не можеше да се похвали с нищо друго,но то бе достатъчно. За свое щастие, планета не бе подходяща за курорт, заради скъпите и дълги полети.
Заливите на Изабела сигурно щяха да си останат девствени, ако някакъв предприемач не бе открил истинския потенциал на това място – планета за пенсионери. Богатите старци обичаха топлия климат, прекарваха почти цялото си време потопени във водата и водеха заседнал живот. Повечето от тях предпочитаха да избегнат каквито и да е промени, което превръщаше голямото разстояние до Изабела в достойнство. Нищо чудно, че застаряващият адмирал се интересувал от свободни имоти.
Две лодки се отделиха от кея с явното намерение да излизат в океана. Хегедус си помисли, че е време за подводен риболов. Изчака ги да подминат поплавъците, които обозначаваха входа на пристанището, и със залп изпи последната глътка кафе.

* * *

Насочените взривове изпратиха акустична вълна напред и стената пред Хегедус имплодира. Той се хвърли във феерията от парченца стъкло и въздушни мехурчета. Разноцветните прожектори придаваха нереален вид на водната лавина, която се стовари върху обитателите на купола. Хегедус инстинктивно очакваше съскане като в космоса, но за своя изненада чу само музика. Домакините слушаха някакъв класически композитор.
Заради водата скокът му приличаше повече на забавен каданс от стар филм, отколкото на стремителна атака. В средата на стаята Джарет и Морина шареха с ръце под катурнатата масичка, сигурно търсеха аварийните дихатели. Плафоните продължаваха да светят и наоколо прескачаха жълто-лилави петна. Хегедус стъпи с подкованата си обувка върху ръката на жената.
– Кажи на мъжа си, че не е проява на добър тон да нарича съседите си гадини. – Микрофоните и водата промениха гласа му, но не можеха да прикрият заплахата.
В същия миг Джарет подскочи нагоре. Хегедус очакваше подобна реакция и спря устрема му с приклада на харпуна. Алени капчици се разпиляха из прозрачната вода. Хегедус хвана Морина за косите и я изправи до себе си.
– Къде е жена ми?
Джарет вдигна рамене. Държеше се с ръка за носа. Морина мълчеше, пестейки малкото въздух, останал в дробовете ѝ.
– Аз не бързам, – каза Хегедус. Ритна масичката към Джарет и дузината дихатели, закрепени под плота й, заплуваха из стаята. – Вземи един.
Мъжът веднага надяна маската. Хегедус вдигна най-близкия стол и седна. Морина последва движенията му и видимо се насили да коленичи отстрани.
Двамата мъже се гледаха в очите, Харпунът сочеше към гърдите на Джарет. Цифрите се гонеха върху екранчето на стенния часовник. Хегедус си помисли, че тук почти всички домашни електроуреди са водонепроницаеми, сякаш човек не може да се удави, ако няма подходящ музикален фин или ако не знае точното време на смъртта си.
Мина една минута.
Повечето къщи по крайбрежието имаха подводни части. Обикновено те се състояха от една стая, най-често трапезария със стъклена полусфера вместо таван, до която се стигаше през къс тунел. Но Джарет и Морина навярно обичаха океана повече от съседите си, защото в техния дом над повърхността се намираха само входовете, а всичко останало беше вплетено хитроумно между кораловите рифове.
Хегедус следеше секундната стрелка. При нормални условия човек може да прекара под вода три или четири минути, след като предварително си прочисти дробовете. Ако има белодробен имплант или нужната генетична модификация – два или три пъти повече. Но след взрива на Морина не ѝ беше останало време за дихателни упражнения, а на тая планета се отнасяха с предубеждение към присадената периферия. Скоро лицето на жената започна да посинява и по тялото ѝ преминаха конвулсии.
Хегедус прочете в очите на Джарет готовност за нов скок и поклати оръжието многозначително.
– Няма да те убия веднага, ще имаш време да видиш как жена ти се дави.

* * *

– Заповядайте, чувствайте се като у дома си! – усмихна се Джарет и покани с широк жест семейство Балинт в хола на подводната си къща. – Китарата може да оставите зад вратата, а аз отивам да поръся месото с нагревателки.
Ана се заприказва с домакинята, а Хегедус се огледа наоколо. Точно така си беше представял живота в пенсия – с много вода, но без мирис на сяра. Отвъд прозрачния похлупак над главите им се гонеха жълти риби, големи колкото мъжка длан. Лампите пръскаха лилави и оранжеви отблясъци по гостите.
Гостът се ръкува с едни познати, кимна на други и някак естествено се озова до библиотеката. Тук не харесваха имплантите, но обожаваха хартиените книги и в тази комбинация на вкусовете имаше своя логика. Една библиотека, дори малка, представляваше значително капиталовложение и по избора на заглавията можеше да се научи доста за собственика ѝ. Тук преобладаваха биографии на дейци от Френската революция, Войната за независимост на Съединените щати и Изключването на Проксима б.
Музика на неопределена възраст се сипеше от уредбата, създавайки усещане у всеки, който я слуша, че е точно от времето на неговата младост. А младостта на хората около масата беше разпиляна върху поне няколко века, защото не всички пенсионери могат да си позволят свръхсветлинен полет до Изабела. Повечето бяха от по-близките колонии, и релативистките ефекти ги бяха захвърлили само няколко десетилетия в бъдещето.
– Казвам се Стен – представи се възпълничък мъж с плешиво теме, натоварен с по една чаша във всяка ръка. – Пристигнах миналия месец.
Ето някой, който е прескочил цялата ера на биокорекциите, отбеляза си Хегедус.
– Аз съм от Джесика – продължи мъжът и му подаде едната чаша, а другата наведнъж изпразни до половина. – Наздраве! А вие от къде сте?
– Стовенор – и уловил въпросителния поглед на събеседника си, добави, – водна планета, също като тук.
– Носталгия по детството?
– Не, просто жена ми харесва водата. Каква носталгия, На Стовенор има вулкани и чудовищна концентрация на сяра. През цялото време воювахме със сярната киселина, която се опитваше да разяде всичко.
– И кой победи?
– Сярата. Наздраве – вдигна чаша Хегедус.
– Наздраве! А с какво се занимавахте преди да дойдете тук?
– Чинии, давайте чиниите си! – провикна се домакинът от барбекюто.
– Първо на новопристигналите! – Стен се отмести и Хегедус се озова начело на опашката. – За добре дошли.
– По-напред на дамата – на свой ред се отдръпна Хегедус и пусна пред себе си Ана, която до сега беше разговаряла с Морина, съпругата на Джарет. Стан сложи огромно парче ухаеща риба в чинията ѝ.
– Желаете ли салата? Водораслите от нашата собствена градина – той посочи към стъклото над главата си.
– Благодаря – Ана се усмихна.
– И какво казахте, че работехте? – Стен изникна между двамата веднага след като сервирането приключи.
Хегедус тъкмо опитваше рибата, която наистина се оказа чудесна, и вместо него отговори жена му.
– Мъжът ми беше инспектор по колониите…
Чашата подскочи в ръката на Стен и той се озърна към барбекюто, където Джарет ръсеше с нанонагревателки нова порция рибно филе.
– Бях финансов инспектор – побърза да поясни Хегедус. Ана се усмихна, навярно си мислеше, че мъжете никога не престават да играят любимите си игрички, дори когато се пенсионират.
В другия край на стаята домакинът започна да накланя главата си настрани, сякаш се канеше да кимне на Стен, когато усети, че гостът е уловил размяната на погледи помежду им. Кимането прерасна в широка усмивка. Хегедус отвърна на усмивката с надеждата да изглежда достатъчно глуповат и вдигна чашата си за безмълвен тост. До него Стен пристъпваше от крак на крак.
– А вие с какво се занимавахте преди… да дойдете тук? – попита го Хегедус.
– Имах малък бизнес за селскостопански машини. – Отвърна бързо пълничкият мъж. – Вървеше добре. А вие сигурно сте пътували много, не като частниците като нас.
– Да, – кимна Хегедус – почти шест месеца всяка година.
– И все със свръхсветлинни кораби? Трябва да сте видели много свят.
– Беше ужасно – намеси се Ана. – Не можехме да се видим с месеци наред. Но вече никога няма да се разделяме. – Каза тя и го млясна по бузата.
Стен се сконфузи и погледът му безпомощно се замята из стаята докато не попадна върху китарата.
– Нали ще ни изсвирите нещо?
– Разбира се, – съгласи се Хегедус, подаде чинията на жена си, взе китарата и запя под тихото мляскане на другите гости. До края на вечерта не повтори нито една песен.

* * *

Хегедус вътрешно се стегна преди да стреля. Тихата песен от обратното разсейване на собствения му микровълнов пистолет забръмча като комар и в следващия миг от тавана се посипаха пластмасови панели. Стен се хвърли на пода и оръжията им забръмчаха в дует. Изглежда на влизане Хегедус бе докоснал някаква огранителна система и не можа да изненада домакина. Освен това той се страхуваше да използва пълната мощност на пистолета си за да не нарани случайно Ана. За разлика то него, Стен не страдаше от никакви задръжки и изстрелите му караха цялата къща да вибрира. Гласът му долетя от тъмнината.
– Трябваше да те очистим веднага след като пристигна, гадино мръсна.
– Значи с теб имах честта да говоря тая сутрин. – Хегедус стреля по звука. – Липсва ти въображение.
– Сега ще имаш честта аз ти видя сметката. По най-скучния начин и без грам въображение.
Господи, какъв позьор, помисли си Хегедус.
– Първо ме убий, пък после ще си говорим за чест.
Стен стреля. Няколко плочки от стената засветиха с червено сияние.
– Ти по-добре мисли за жена си.
Хегедус излезе от прикритието си – масивна дървена маса, на която вечеряха след обичайните петъчни партии шах преди духът на свободата и независимостта да обхване Изабела – и безшумно направи две крачки встрани. От тук можеду колонадата се откриваше линя за стрелба към Стен. Той се бе свил зад ниското ъглово канапе, на което обикновено сядаха за да играят бридж всеки вторник.
– Чуваш ли, за жена си мисли! – пак се обади Стен, и пак се повтори.
Мисля, нали затова съм тук, отвърна Хегедус на ум и натисна спусъка. Мъжът отсреща нададе вой като смъртно ранено животно. Хегедус си представи как кръвта му се превръща в гъст бульон, а в него плуват съсирени от дробове и присви още по-силно пръста си. Викът премина в стон и постепенно секна. За всеки случай Хегедус изчака още половин минута и стреля отново. Замириса на овъглена плът.
Той бавно се надигна и приведен се спусна по коридора към подводната част на къщата. Зад първата врата се намираше гостната, зад втората – спалнята. Там, просната върху неоправеното легло, лежеше в безсъзнание Ана. Тялото ѝ беше увито в същата копринена нощница, с която беше облечена предната вечер. Клепачите ѝ примигнаха и тя погледна някъде зад него.
Преди Хегедус да се обърне, изгарящ огън докосна гърба му. Той продължи движението напред и се прехвърли през глава, над Ана, от другата страна на леглото. Стреля към процепа на вратата още преди да е стъпил на краката си. Стен, който незнайно как беше намерил сили да го последва чак до тук, се свлече бавно в стаята. Лицето му димеше, сякаш го бяха поръсили с нанонагревателки. Пистолетът се изхлузи от пръстите му и удари пода.
Ана с ужас откъсна очи от похитителя си и се обърна към Хегедус. После разпери ръце встрани, сякаш го призоваваше да застреля и нея.

* * *

Хегедус прескочи перилата и се превъртя във въздуха преди плавниците му да ударят водата. След него се гмурнаха още трима. Както се бяха уговорили, групата им – общо дванадесет младеещи пенсионери, – се събра около шамандурата на изхода от залива. Въжето, което я свързваше с котвата й, светеше с оранжев блясък. От океана една след друга се задаваха фигурите на ловци от предната смяна. Хегедус се полюбъва на гледката. Нищо подобно не можеше да се види на родната му планета с нейния киселинен океан.
Още на пирса се разбраха, че Джарет, който бе живял най-дълго на Изабела, ще ръководи лова. Той раздели мъжете на двойки и вдигна палец да им пожелае успех. На Хегедус се падна да ловува заедно със Стен. Двамата се закачиха за краищата на общо въже, стиснаха си ръцете и поеха бавно напред. Веднага след шамандурата дъното се спусна надолу, и светлината над главите им помътня.
Всяко движение под водата се отдаваше с мъка. Сигурно затова не забелязаха веднага тюленовата риба, която ги наблюдаваше слята с по-едрите камъни по южния склон на залива. Стен вървеше пръв, впил поглед в дъното под краката си. Имплантите на Хегедус нададоха вой далече преди очите му да се адаптират към полумрака наоколо. Той прошушна в микрофона:
– Струва ми се, че там има нещо – и посочи в посока, точно обратна на мястото където се спотайваше рибата. Стен, за който това беше само втори лов, спря и се взря в мътната вода.
– Не виждам нищо…
Хегедус се престори, че се вглежда по-внимателно.
– Има, виждам я как мърда.
– Няма никаква риба, да продължаваме напред.
– Ще ида да проверя – отсече Хегедус и още преди партньорът му да възрази, откачи въжето от халката на колана си.
– Стой, къде тръгна! – развика се Стен през микрофона, но Хегедус се престори, че не го е чул.
Четвърт час преди да се качат на малкото корабче, което ги докара до центъра на залива, Джарет му се обади и без да се церемони му заповяда да не изпуска от очите си новопристигналия пенсионер. Стен ненавиждаше революционерите от по-младото поколение, които се разпореждаха на Изабела само защото имаха късмет техните колонии да са по-близо до пенсионерската планета на края на Галактиката, отколкото Земята и не им се налагаше да изхарчат почти всичките си спестявания за да стигнат до тук. Това често поставяше истинските стари бойци като него – от Марс, Ганимед и астероидите – в ролята на момчета за всичко, първо в икономиката на Изабела, а после – неясно защо, някак по инерция – и във всичко останало, включително борбата за независимост.
Стен изгледа за последен път отдалечаващия се гръб на Хегедус и си каза, че едва ли има срещу себе си нещо повече от дребен счетоводител, който е обикалял да прави финансови проверки. Нещо в тоя широк гръб го накара да се безпокой, но той прогони мисълта и се зае да намотава съединителното въже. Тюленовата риба избра точно тоя момент за да го атакува и в следващия половин час не му остана повече време да разсъждава за ранговете в нелегалната организация.
А през това време Хегедус тършуваше из къщата на Джарет. Влезе вътре без никакви проблеми. Дори нямаше нужда от шперц, защото на тръгване след прословутото подводно барбекю беше направил копие на ключа от чантичката на Морина. Картичката-двойник се плъзна в процепа и пред него се отвориха сводести стаи, озъбени с мебели като сталактити. Най-напред той се захвана с кабинета на домакина. Още преди Стен да свърши битката си с тюленовата риба, Хегедус знаеше, че наглед безвредните му съседи-пенсионери, са бунтовници, избягали тук от миналото. Още съвсем млад Джарет бе участвал безредиците, довели до Изключването на Проксима б.
Вечерта, след като поздрави Стен с големия успех на лова и успокои изплашената от изчезването му Ана, Хегедус се обади на своя бивш шеф в колониалния отдел.

* * *

Остатъкът от нощта напомни на Хегедус за времето, когато беше действаш инспектор. След всяко негово завръщане се любеха с Ана по цяла нощ. Умората ги приспиваше, но неизменно единият от тях се будеше за да поднови ласките. А на зазоряване, когато Хегедус отиваше до прозореца за да погледне земния изгрев. Ана се смееше, покриваше лицето си с възглавницата, и се шегуваше, че той е останал истинско дете на колониите и никога няма да се насити на земното слънце.
Сега Хегедус се изправи за да вижда по-добре изгрева. Той прекара нощта в канапето до леглото, където жена му спеше с нервен сън от приспивателното. Сама беше настояла да го вземе. Каза му, че не иска да сънува. Гърдите ѝ повдигаха завивката рязко и неравномерно, миглите ѝ трепкаха в насечен ритъм, и Хегедус се попита дали тя все пак не сънува, въпреки приспивателното.
Местното слънце – мързелива червеникаква звезда – показа огненото си око над хоризонта и се огледа наоколо. Няколко подранили лодки в залива го причакваха. Синя чертичка от далечни облаци се спусна по лицето му и скоро се откъсна от долният край на диска.
– Защо трябваше да го убиваш? – обади се Ана.
Приспивателното я бе отпуснало, после е изчаквала да свърши изгрева за да не ме безпокои, знае, че го обичам, помисли си Хегедус. Както всяка сутрин, когато сме заедно.
– Той те отвлече.
– За да се защити. Тези хора са революционери.
Хегедус закрачи към леглото.
– Тези хора са разбойници.
– Изобщо не ги познаваш!
А ти колко добре ги познаваш? Хегедус, който снощи не бе намерил следи от въжета по китките й, едва успя да преглътне репликата.
Ана завъртя рязко глава. Нейният поглед падна върху канапето, където лежеше микровълновият пистолет на мъжа ѝ. Тя посегна с трепереща ръка и го вдигна.
Имплантите разтегнаха времето, реагирайки на експлозията в изкуствената суперадренална жлеза на Хегедус. Ана все още завършваше движението, с което трябваше да насочи излъчвателя към стомаха на съпруга си, когато той се хвърли върху нея. Получи се скок на дължина от място – беше срещал тоя израз някъде, но сега нямаше време да мисли къде, – сухожилията му изпукаха, но се подчиниха и го изхвърлиха напред.
Оказа се, че нощта е върнала силите в жилавото тяло на Ана. Вкопчени в пистолета, двамата се претърколиха през леглото и паднаха на пода. Чу се дълго изсъскване, все едно че някой потопи парче нажежено желязо във вода. Тялото на Ана омекна под тежестта му. Той отскочи настрани и очите му се спряха в лявата ѝ гръд, където пистолетът беше издълбал яма с неравни черни краища, от които стърчаха овъглени ребра.
Хегедус изкрещя без глас, но имплантите се намесиха и не го оставиха да се разридае.

* * *

На Изабела пенсионерите продължаваха да се занимават необезпокоявани с подводен риболов и да се наслаждават на мекия климат. Отвлякоха ги – но само за кратко – две нещастия. Най-напред, необяснимата имплозия в къщата на неговите съседи Джарет и Морина. Телата им, обезобразени от местната фауна, изплуваха от океана няколко седмици по-късно. Трагедията беше повод за много слухове, но полицейското разследване така и не можа да установи причината за нещастието. Ден по-късно загина Стен, при пожар в неговата къща. Смъртта му предизвика доста подозрения заради близкото съвпадение по време с първата трагедия, но се оказа, че аварията е резултат на късо съединение в електрическата инсталация.

* * *

Майнел покани Хегедус да седне на канапето, после отиде до барчето и напълни две чаши с джин, без тоник. Казваха, че напитката идва от замръзналите резервоари на катастрофирал и изоставен транспорт, който от незапомнени времена обикаля по хелиоцентрична орбита между Марс и астероидния пояс, и че шефът на Агенцията по делата на колониите тайно отива там по време на годишната си отпуска за да си издялка малко кубчета замръзнал джин. Никой до сега не беше успял да потвърди или да опровергае тая легенда.
Питието беше добро и Хегедус бавно го прецеди през устните си.
– Моите съболезнования – започна Майнел. – Ана беше прекрасна жена.
Хегедус кимна. Чашите иззвъняха за безмълвен тост. Майнел изля няколко капки на пода.
– За мъртвите… Така правят… на едно място – обясни той. Гостът му си помисли, че ако открие произхода на тоя обичай, ще разбере къде е израсъл шефът му – една от най-строго охраняваните тайни на Агенцията.
– Искам да се върна – каза просто Хегедус.
– „Пътят назад е известен, пътят напред е незнаен“ – цитира Майнел една от любимите песни на своя бивш агент. – Вратата е отворена. Ти знаеш какво те очаква. Работата не е станала по-лека, откакто ни напусна.
– Не идвам за леката работа.
– Все още не сме станали и приют за самоубийци. Ако това е целта ти, има по-лесни начини.
– Не съм самоубиeц.
Майнел замълча.
– Няма какво друго да правя.
Шефът се усмихна скептично.
– Няма какво друго да правя, което да има значение – поясни Хегедус.
– Добре, – кимна Майнел. – Утре сутринта те искам тук в осем. Имам за теб една задача, с която вече трима нoвобранци си строшиха главите. Дано твоята да е по-здрава.
На излизане краката на Хегедус едва докосваха пода. Спря се при секретарката – дългокоса красавица, трябва да беше започнала да работи тук след пенсионирането му. Размениха няколко думи, които Хегедус не чу – на бюрото ѝ лежеше огромна черна папка с неговото име отгоре. Най-секретните материали в Агенцията се пазеха само на хартия, Майнел смяташе, че електронните носители не са достатъчно сигурни.
– Може ли да ми донесете чаша вода? Дискусията – Хегедус посочи вратата – беше доста разгорещена.
– Разбира се, – Усмихна се секретарката. Тя имаше чудесни дълги крака, но посетителят така и не ги видя.
Когато вратата зад нея хлопна, той завъртя с едно движение папката и я отвори на последните страници. Две секунди и една десета за фотографско възприемане на цялата страница. Когато момичето се върна, Хегедус четеше на ум ред по ред заповедта за последното си назначение: „… на Изабела с цел внедряване в група заподозрени дисиденти…“
По-надолу в документа се споменаваше за психотропно индуциране на церебралните функции с цел форсиране и контрол върху развоя на операцията, но Хегедус вече си беше дал сметка, че нито „собственото“ му решение да се засели на Изабела, нито изненадващото посещение на стария адмирал, което доведе до срещата с Джарет и Стен, са били случайни.
Валентин Д. Иванов
Сантяго-Паранал-Мюнхен
24.VIII.2002-16.II.2003-21.V.2020

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Моля те, покажи ми страховете си!


Твърда фантастика с пръв контакт, който не изглежда като пръв контакт. Разказът е писан в мюнхенското метро, на 40-минутни сесии, сутрин докато отивах на работа и вечер докато се връщах. Публикуван е в алманах „ФантАstika 2017“ през 2018 г.

* * *
Ние излетяхме на среща с кошмарите си. Небето се бе надвесило ниско над града. Съмнявам се някой от моите спътници да го е изтълкувал като злокобна поличба. Аз си помислих, че при излитането ще ни пораздруса малко. Защото през валмата на облаците прозираха няколко по-ярки звезди. Наистина, това неудобство се оказа не по-силно от обикновеното. Не като другите неудобства, които ни предстояха.
Проверките за безопасност бяха по-сериозни от друг път. За разлика от турбулентността. Две седмици по-рано Министерството на вътрешната сигурност въведе нова най-висока категория за терористична опасност – ултравиолетова. Сега усещахме последствията от достигането ѝ. Зелената зона около летището беше набъбнала до двадесет километра. Тя погълна по-голямата част от Санта Моника. От всеки телевизор в терминала политици и коментатори обясняваха как благоразумието изисквало нивото на заплаха да бъде повишено отново. В късите паузи, докато говорещите глави си поемаха дъх, вървяха реклами за безтегловни маратонки от мономолекулярни нишки. И за средства против бръчки.
Военни патрули четири пъти спряха таксито. Невъзмутимият шофьор, който говореше с неразбираем източноевропейски акцент, стовари куфара ми на тротоара пред входа на терминала и каза:
– Курсовете до летището ми носят два пъти по-малко.
Намекваше за по-голям бакшиш. Но сигурно в думите му имаше известна доза истина.
През зигзагообразните заграждения се промъкнах на собствен ход. Прекарах следващите четири часа, обяснявайки многократно целта на пътуването си. Или очаквайки поредната униформена служителка да прерови бельото ми. Службата за сигурност предоставяше възможност да си избереш от какъв пол да бъде човекът, който те проверява. Така избягваха да ни питат за сексуалната ни ориентация. Което би било нарушаване на неприкосновеността на личността. Службата за сигурност се боеше – съвсем основателно – някой да не я осъди. Аз се забавлявах. Доколкото можех.
Качих се на борда заедно с последните пътници. Защо е нужно човек да седи сгънат на три ката, ако може да прекара половин час повече в движение? И дори да направи едно-две упражнения в някой по-закътан ъгъл на чакалнята?
Един от пътниците беше протегнал краката си през пътеката. Докато се промъквах покрай неговите безбожно скъпи маратонки – същите от рекламата, познах ги по отровно зеления цвят – без да искам, побутнах с раницата си мъжа от противоположната му страна.
– Извинете!
– Няма нищо – той вдигна глава от дебелата книга, която четеше, и я притвори. „Ежедневието на египтяните“, прочетох върху протритата ѝ корица, преди да продължа.
Моето място беше до прозореца. Правото да си го избера ми струваше двеста и четиридесет долара. Нелоша сделка, това е цената на три или четири любовни романа. От неособено популярните. Двете съседни седалки вече бяха заети. До пътеката се бе настанила намусена висока и слаба жена. На вид в средата на седмото си десетилетие. Навярно богата пенсионерка, която харчи спестяванията на покойния си съпруг, отивайки на някоя от екзотичните екскурзии. За които са мечтали двамата, докато той още е бил жив.
Човекът от средната седалка бе плешив, дебел и само с няколко години по-млад от бабата. За разлика от съседката си той беше самата любезност. От него лъхаше на академия. Сигурно професор на път за конференция, предположих аз. Докато жената само завъртя краката си настрани, мъжът енергично се надигна да ми стори път.
– Казвам се Максуел. Доктор Джеймс Максуел – представи се той, щом се настаних. – Но вие ми казвайте просто Джеймс. Не се стеснявайте, ако искате да се разтъпчете.
Преди на свой ред да си кажа името, бабата от крайната седалка се обърна и го изгледа свирепо. Останах с отворена уста. Тя побърза да хвърли един многозначен поглед и към мен. Да не си помисля случайно да я обезпокоя. После се задълбочи в някакво шарено списание на читанката си, а аз превключих телефона си в самолетен режим.
За щастие, излетяхме само с двадесет минути закъснение и бомбата в залива избухна, когато самолетът вече се бе отдалечил. Тъкмо се бяхме издигнали над инверсионния слой и аз се любувах как под нас по бялата повърхност на облаците се плъзга сянката на самолета. Тя бе обкръжена от ореол във всички цветове на дъгата – рядко атмосферно явление. То изисква влажността да бъде висока. И въздухът да е наситен с микроскопични капчици.
Повечето от съседите ми вече изучаваха какво предлага развлекателната система. През процепа между предните седалки се виждаше екранът на десетинагодишно хлапе. То съсредоточено ловеше духчета с мрежа за пеперуди в някакъв анимиран свят. Дизайнерите на играта не бяха пестили багрите.
Доктор Максуел нямаше търпение да побъбри с някого. Той наистина се оказа университетски преподавател. Само че не отиваше да докладва последните си открития на конференция. Най-банално се прибираше от отпуска. Предполагам, че и учените от време на време имат нужда от почивка.
– Аз съм историк – обясни докторът. – Специалността ми е Втората световна война и точно сега подготвям монография върху Битката за Британия…
За щастие, капитанът все още не бе дал разрешение да разкопчаем коланите. Никой не пострада, когато взривната вълна ни настигна. Машината подскочи напред и нагоре. Както поривът на вятъра би издигнал някое хартиено детско самолетче. Резервоарите бяха пълни с гориво и ние падахме цяла вечност. Преди пилотите да овладеят самолета. Не чух писъците на останалите пътници, ушите ми заглъхнаха от моите собствени викове.
По-късно си дадох сметка, че телата на четиридесетината човека, които седяха на по-задните редове, са ме защитили от радиацията.
Съвзех се от болка в лявата ми длан. Професорът я стискаше толкова силно, сякаш от това зависеше животът му.
– Моля пуснете ме!
– Да, разбира се, простете ми, беше несъзнателно – заизвинява се той. – Това като че ли беше прекалено мощно за конвенционален взрив, не мислите ли?
– Какво невежество! – намеси се бабата от другата му страна. – Вие да не би да живеете в деветнадесети век? Не сте ли чували за проблясъка при ядрените взривове? Не го ли видяхте?
Гласът ѝ се извиси над воя на двигателите. Пътниците от съседните седалки, които се бяха посъвзели от шока, обърнаха глави към нея. Вниманието им като че ли я зарадва и окуражи. Тя продължи с още по-голям ентусиазъм.
– А за електромагнитен импулс чували ли сте? Той изгаря електронните компоненти. Направо е чудо как тази щайга все още не се е отправила надолу.
Неволно погледнах през илюминатора. Земята се намираше успокояващо далече от нас. Съдейки по шума и вибрациите, двигателите не възнамеряваха да се изключват. Все още.
– Не се безпокойте – от седалката зад бабата се обади жена. Тя носеше военна униформа. Светлосиня. – Аз съм инженер и ви уверявам, че електрониката на съвременните самолети е добре екранирана и ние сме в безопасност.
Историкът я попита нещо. Тя му отговори. После бабата отново взе думата. Аз престанах да следя разговора.
Имах причина. Двеста и четиридесетте долара ми дадоха възможност да забележа преди останалите как хоризонтът се надига. Невероятно!
Покрай самолета се появиха назъбени червени каньони. Релефът на местността под нас се променяше. И от двете ни страни. Както се убедих, като погледнах наляво. Трябваше да се наведа, за да избегна спорещите си съседи. През срещуположния илюминатор видях как краят на крилото застрашително се приближава към отвесната стена. Или стената се приближава към крилото – не че имаше значение.
Самолетът вече не набираше височина. Въпреки това гърдите ми се наляха с тежест. Лапата на клаустрофобията ме притисна към облегалката. Сърцето ми започна да бие бързо като на младо конче.
По стар навик затворих очи. Започнах да дишам дълбоко и бавно. Вдишване, едно-две-три, издишване, едно-две-три. Вдишване, едно-две-три…
В този момент писъците се подновиха. Останалите пътници също бяха забелязали какво се случва с околния свят.
Планините не се издигат за секунди. Трябват им еони. Новият вулканичен остров, който расте от морското дъно до Хаваите ще се нуждае от милиони години. За да пробие повърхността на океана.
Планините израстват за мигове само във филмите. Можех да се сетя за поне един с подобни сцени. Но те бяха красиво нарисувани картинки. Дори героите го разбираха, не само зрителите.
Можеше ли да бъде добре режисирана заблуда и случващото се зад илюминатора?
– Зле ли ви е? – историкът прекъсна размислите ми.
– Нищо сериозно – отворих очи аз. – Страдам от клаустрофобия. В неособено остра форма.
– О, разбирам – въздъхна професорът. – Като пилота от оня стар филм…
И той бе помислил за илюзията на движещите се картинки. Наистина, сякаш гледахме кино. Погледнах пак навън. Да проверя дали сме все още в същата сцена.
Не бяхме.
Хоризонтът се бе разтегнал под нас. Опасността от сблъсък с червените вертикални стени ни беше отминала. Вместо нея сега ни дебнеше различна заплаха. Дори не бе очевидно, че е заплаха. Зад крилото на нашия самолет и малко по-нагоре висеше друг. Много по-малък, покрит с безформени зеленикаво-кафяви петна. Пилотиран от летец, затворен в кабинка със стъклен похлупак.
– Месершмит! – извика докторът и се просна върху коленете ми, за да достигне по-близо до илюминатора.
– Месер… какво? – не разбра бабата.
– Немски изтребител от края на Втората световна война – отвърна той, без да се обръща към нея. – Първата реактивна машина, която участва в бойни действия.
– Отляво има още едина – обади се жената инженер от задната седалка. – Трябва да са колекционери.
– Може би. Странното е, че наистина има няколко екземпляра, които са в състояние да летят, но те, разбира се, нямат свастики по крилата.
Той посочи пречупените кръстове.
– Аааа, бихте ли се отместили? – деликатно го побутнах обратно към седалката му.
– Извинете! Искрено съжалявам! – Максуел почервеня като стените на каньона, през който летяхме допреди малко.
– Това някаква украса ли е? – попитах аз. Не от интерес. За да разсея напрежението. Пък и клаустрофобията ми беше изчезнала незабелязано. Обикновено атаките не отшумяваха толкова бързо.
– Да и не, обърнатата свастика е символ на Третия Райх – отвърна докторът, без да се замисля. – Гербът им. Смята се, че лично Хитлер го е избрал.
Докато той обясняваше, изтребителят издигна нос.
– Вижте ги, намаляват скоростта! – каза инженерката.
Наистина, хищното триъгълно нещо зад илюминатора изостана.
Въздъхнах с облекчение.
Прекалено рано.
Две ивици светлина разсякоха небето и минаха на метри над крилото. Дори по-близо.
– Те стрелят! – извика професорът. – С ракети! Загубени сме!
Отляво също нещо проблесна, но не толкова силно, както при експлозията на земята. Самолетът ни се залюля.
Нашите пилоти се опитваха да избегнат ракетите. Може би. Надявах се да успеят.
Воят на двигателите се изостри. Ускорението ме притисна към седалката. С крайчеца на окото си видях, че Месер-каквото-му-бе-името изостава назад и надолу. Дано същото да се случва и с втория.
Максуел отново легна в скута ми. За да се полюбува на германската машина. Докато тя се отдалечава.
– Много интересно, трябва да е инсценировка на някой колекционер, не може да бъде друго. И какво забележително внимание към детайлите! А включването на стрелбата в представлението беше черешката на тортата… – мърмореше си професорът. Човек от университетските среди. Какво да искаш от него…
Допуснах, че сме станали жертва на нечия извратена представа за хумор. Лесно и приемливо обяснение.
Само дето гъбата на атомния взрив зад нас се бе разширила. Толкова много, че краят на шапката ѝ можеше да се види лесно. Особено ако човек отправи поглед навън под много остър ъгъл. Както правех аз, гледайки през илюминатора на пътника зад мен.
Изтребителят отвън отново ни настигаше. Но с него ставаше нещо необикновено. Взрях се в малкото летящо нещо. Формата му се разми. Зад него се проточи черен шлейф.
Не беше шлейф.
Почти не беше шлейф.
А наметало.
И до нас не летеше самолет, а костелива човешка фигура, с коса в ръка.
Възрастната жена от другата страна на историка зарови лице в читанката си. Раменете ѝ се разтресоха.
Плачеше.
Летящият човек отвън седна на крилото. Като че ли беше канапе в нечия гостна.
Наметалото му бясно се развяваше под напора на насрещния въздушен поток. Той самият сякаш не усещаше безумната скорост, с която напредвахме.
Бабата продължи да плаче. Професорът колебливо я прегърна през рамената. Тя сякаш чакаше с нетърпение докосването му. Веднага се обърна и се впи в него. Той зашепна някакви успокоителни думи в ухото ѝ. Не можех да ги разбера заради писъка на самолетните мотори.
– Няма нищо – промълви жената. Виждах какво огромно усилие ѝ костваше да се овладее. Нямам представа как тя успя да го стори, на нейната възраст. – Всички сме смъртни.
Останалите пътници сигурно споделяха мнението ѝ. Защото виковете им пак изпълниха салона.
А отвън настъпваше нова промяна.
Човекът от крилото се изправи. Погледна нагоре и бавно закрачи напред-назад. Надигна се на пръсти. И подскочи във въздуха. Полетя на двадесетина метра от нас.
Тялото му стана по-дълго и по-широко. Разпери ръце. Те се източиха и отново се превърнаха в крила. По-дълги от преди. На тях се появиха големи червени звезди. Очертаха се кръговете на четири винта.
– Руска Мечка! – каза жената от задната седалка.
– Мечка? – бабата отново поиска обяснение.
– Да, така се наричат руските стратегически бомбардировачи – побърза да поясни тя. – Аз служа във военновъздушните сили. Ако са ни нападнали, значи бомбата не е дело на терористи.
– Това означава ли, че е започнала Третата световна война? – попита историкът. С изненадващо спокойствие.
Инженерката не отговори.
Върху гърба на трансформирания самолет се пъчеше стъклена купола с две заплашителни черни чертички. Те решително се завъртяха към нас.
Писъци отново изпълниха салона.
Стрелецът от руския бомбардировач – ако Максуел не грешеше – изпрати един дълъг ред. Пред носа на нашия самолет.
Пилотите светкавично реагираха. И ни насочиха към земята. Аз и всички останали на борда увиснахме на коланите.
Бабата изтърва читанката си. Пластмасовата кутия подскочи и разби лицето на старицата. От носа ѝ потече кръв.
Изрових от чантата си пакетче с влажни салфетки. Подадох ѝ една.
– Благодаря! – кимна тя.
Побързах да погледна навън. Какъв ли филм щяха да ни прожектират този път?
Зад илюминатора картината вече се променяше. Бомбардировачите бяха изчезнали.
Както и облаците, които преди ни пречеха да видим земята. По нея се извиваха пътеки.
Не пътеки, а пътища.
Не пътища, а следи от танкове.
Докато бягахме от куршумите на руския картечар, изглежда се бяхме спуснали твърде ниско. Без труд различих ромбовидните корпуси на металните чудовища.
Те бяха опасани по периметъра си с широки вериги.
Всяко имаше по няколко кули.
От тях стърчаха оръдия.
Танковете заобикаляха квадратни сгради, нахвърляни из прерията под нас.
Не сгради, не.
Пирамиди, убедих се, като огледах по-далечните.
Триъгълните им форми се открояваха върху зелената трева. Върху една от тях цъфна роза на беззвучен взрив.
Още преди димът да се е разнесъл, знаех, че вътре има домове. В тях живеят хора.
Спътниците ми се бяха умълчали. Защото отсъстваше пряка заплаха за нас. За пръв път от началото на този безумен полет. Пък и само седящите на крайните седалки можеха да забележат какво става долу.
Трагедията, която се разиграваше под нозете ни, оставаше невидима за повечето пътници.
Бяхме ли се измъкнали наистина от този кошмар?
Не, защото до крилото се приближи поредното чудо.
– Орнитоптер! – жената инженер го назова с думата, която измъченото ми съзнание търсеше. – Или нещо подобно…
Китайско хвърчило, прикрепено към корпус от тънки пръчки. Може би бамбукови. Цялата конструкция бе обвита с прозрачен найлон. Или нещо, което проблясваше на слънчевите лъчи по същия начин. От двете страни бяха закрепени махащи крила, задвижени от няколко мъже. Чрез педали.
Споменах мъже, но не бе сигурно. Защото краката на тези същества имаха мускули, по-дебели от обиколката на гръдния ми кош.
Всъщност краката им под колената се удвояваха. Като задните колела на тежките камиони.
Те се вгледаха в нашия самолет. Един от тях извика нещо. Педалите се превърнаха в мръснозелени кръгове.
Отровнозелени кръгове, като цвета на мономолекулярните маратонки.
Оформяше се редица от съвпадения.
Най-напред каньонът и моята клаустрофобия.
После самолетите от Втората световна война на историка до мен.
Бомбардировачите на… сигурно на военната инженерка.
Египетските пирамиди на пътника, когото побутнах.
Сега и орнитоптера на мъжа с маратонките.
Защо от другата страна на илюминатора се появяват само видения? Това ли беше правилната дума, или чудеса? Или кошмари?
Нямаше значение как ги наричам. Те бяха свързани с мен. И с хората, с които общувах, откакто се качих на борда.
Защо?
Телефонът ми иззвъня.
Но аз го изключих веднага след като се настаних на мястото си. Добре си спомням. Пък и мобилните апарати не работят в самолети. Скоростта е прекалено голяма. И докато телефонът установи контакт с една станция, тя се оказва прекалено далече. И връзката прекъсва. Телефонът трябва да започне отново същата процедура. Със следващия ретранслатор. И така – безкрайна редица от незавършени опити.
Извадих апарата от чантата си.
– Марияна? – обади се непознат глас.
– Слушам.
– Четиристотин и единадесет милиона, седемстотин тридесет и пет хиляди, сто деветдесет и едно цяло и осемстотин седемдесет и девет.
– Моля?
Изневиделица в мен се събуди споменът. Спомените.
Първо за филм. В който използваха телефоните за нещо подобно.
После за книгата, в която някой сортираше хората на две неравни части. По неизвестен признак. И с неособено ясни цели.
И най-накрая – най-важният спомен.
Споменът.
Пред очите ми се изправи домът ми. На Земята. Да. И ние наричаме родната си планета Земя. Нищо че обикаля около безименна звездичка в съзвездието Касиопея. На почти четиристотин парсека от Слънчевата система.
Двете места си приличат. И там има въздух, трева и морета. И там живеят хора. Наистина, ние сме десетокраки същества. Телата ни са покрити с хитин, като на тукашните членестоноги. И. Езикът. Ни. Се. Състои. От. Къси. Изречения. Не като на хората тук. Което ни създава проблеми в диалозите с тях.
Но има и нещо, което ни свързва.
Ние искаме да намерим братя по разум. Също като тях.
Затова такива като мен жертват комфорта и уюта на подземните ни къщи.
Затова пътуваме стотици парсеци до други звезди.
Затова прекарваме хиляди години затворени в малки метални капсули.
Затова страдаме от клаустрофобия.
След телефонното обаждане. Което възстанови истинската ми самоличност. Знаех, че дори моят страх от затворените пространства се използва в теста. Той служи за калибровка на системата, която измерва реакциите на местните. Клаустрофобията е малък личен страх. Атомната бомба е голям, глобален, общочовешки.
Страховете на хората са разпръснати между тези две граници.
Този път те не издържаха изпитанието. Едва седемнадесет процента от пътниците надвиха страховете си. Болшинството все още се парализира от странното и неочакваното.
А петима изпитуеми, чиито лични страхове взех, овладяха паниката си.
Дори проявиха знаци на любопитство.
Все пак. Тукашните хора се представиха по-добре, отколкото преди две хиляди години. Когато е бил предният тест.
Още едно или две столетия, и може би те ще са готови да си стиснем ръцете…
Валентин Д. Иванов
30.08-4.09.2017, 4-6.11.2017, Мюнхен

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Стъпки по небето


Особено твърда космическа фантастика: читателите трябва да се справят с тежки инфо-дъмпове и научни термини. Разказът е публикуван през април 2019 г. в немското фантастично списание „Phantastisch!“ под заглавие „Kielwasser“ (преводът е дело на Erik Simon). Не е публикуван на български. Кафенето, в което се развива част от действието, е кръстено в знак на почит към Павел Амнуел.

* * *
Докато пресичаше стаята и потупваше джобовете на протритите си дънки за да намери ключа на колата, Марица хвърли едно око към собствения си измерителен набор. Последната точка се беше сгушила нула цяло, нула-нула-нула-нула-два процента под линията на средната стойност, напълно в границите на грешката, с която се правеха измерванията. Десет пъти в секунда апаратурата определяше ъгъла, под който светлината се отклонява, докато пресича границата между две лещи за очила с различен коефициент на рефракция. Няколко математически операции превръщаха градусите в скорост на светлината. Устройството всъщност търсеше промени в стойността на тази фундаментална константа, а отклонението беше само удобна наблюдателна параметризация.
Лещите се продаваха в обикновени оптики по деветдесет и девет цента, а китайците произвеждаха и доставяха електрониката за около шест долара. Целият набор струваше на Марица по-малко от десетачка. На пръв поглед машинката щеше да още по-евтина ако тя беше използвала въздух и вода вместо двете стъкълца, но за да се достигне необходимото ниво на точност трябваше да се следят систематични ефекти като зависимостите на коефициента на рефракция от атмосферното налягане и от температурата. Системите за измерване и контролиране на външните условията струваха повече от лещите и – което бе по-важно – експериментът щеше да стане прекалено сложен за ученици, дори от горния курс.
Старата таратайка на Марица почиваше в ъгъла на паркинга, под сенките на две хилави дръвчета. Тя захвърли раницата си на дясната седалка, спусна всички стъкла за да отложи поне с малко настъплението на жегата, и потегли. Днес двигателят ръмжеше по-шумно от вчера, също както вчера беше вдигал повече шум от предния ден. Тенденцията беше очевидна и без да смята коефициент на корелация, колата се нуждаеше от основен ремонт, но смяната на ризите и буталата щеше да струва колкото построяването на двеста измерителни набора. В началото Марица се беше надявала да продава комплектите на училищата, дори да е само на нивото на себестойността им. Тя регистрира фирма за производство на лабораторна техника – също както Галилео преди няколко века, – но скромните бюджети за образование я накараха да се откаже от плановете си. Сега направо подаряваше наборите на училищата. Даже ги изпращаше по пощата за собствена сметка. Да, двигателят ще трябва да почака.
Пътят към училището започваше от лабиринта на Китайския квартал, където Марица бе наела разнебитено студио. Тя се измъкна на магистралата и се понесе на изток. Силите на колата едва стигаха за да поддържа петдесет мили в час, дори на този равен път, и Марица благоразумно остана в най-дясната лента. Това ѝ даде възможност добре да огледа изхода към новия кампус на Калифорнийския Технологичен Институт. Цели две години младата жена поемаше по това отклонение, преди да напусне тяхната докторска програма.
Станалото – станало, шепнеше си тя, хвърляйки един последен поглед в огледалото. Мантрата помогна и днес, както помагаше всеки ден, откакто Марица започна да минава отново от тук, на път към новото си работно място в седемдесет и шесто училище. Картата на Експеримента, закачена на стената в кабинета по физика, щеше да разведри мислите ѝ още повече. Самата мисъл за нея я караше да се чувства по-добре. Мрежата от карфици с червени главички – най-старомодният начин за изобразяване на експериментални резултати, за който може да се сети човек – ставаше по-гъста с всеки изминал ден.
Кафенето „При Кедрин“ се намираше на четири мили от училището. Марица паркира и се нареди на късичката опашката. Редът ѝ идваше, когато някой я потупа по рамото.
– Здрасти! – каза Весна. Те започнаха да работят по дисертациите си по едно и също време, в катедрата по Физика на Твърдото Тяло. Марица пресметна на ум, че старата ѝ приятелка навярно скоро ще защитава. – Как се чувстваш като звезда на образователния небосклон?
– Нищо особено. – Весна я закачаше за интервюто, което Марица даде миналата седмица пред Си Ен Ен. – Експериментът има нужда от популяризация. Ако по телевизията кажат, че е страхотно да се мери скоростта на светлината, повече учители ще се включат.
– Да, разбира се. А в лабораторията още те споменават – смени темата бившата ѝ колежка.
– Наистина? И какво казват?
– Че си губиш времето с идиотчета. С учениците, де.
Момчето на касата прие поръчките им. Те платиха и се отместиха настрани да почакат докато приготвят кафетата им.
– Старецът не иска и да чуе за тебе. Обаче всички други казват, че трябваше да останеш – продължи Весна.
Марица се зачуди дали събеседничката ѝ не се съмнява в избора, който е направила за собствената си кариера.
– На мен ми харесва в училището.
– Е, поне този експеримент със скоростта на светлината те направи велика учителка и ти осигури работа до пенсия – Марица не се обиди. Весна си беше такава, изразяваше констатациите си по най-директния начин, но без злоба и без намерение да обиди някого. – Това не е малко в наше време.
– Аха. А ти накъде си се запътила толкова рано?
– Ами точно за работа става дума. Помниш ли Морисън? Тя сега е в Тайван. Старецът я покани да изнесе семинар в Института и аз отивам да я взема от летището. Групата им се разширява, и не само тяхната. В Азия трябва да се ходи сега, в Азия…
– Чух за това.
– Наистина, трябваше да останеш. Един пропаднал експеримент нищо не значи. Може да се случи на всеки, а и в твоя случай сигурно беше заради слънчевата буря.
Не, освен ако слънцето не подрежда космическите частици като полковете в армията на Наполеон, помисли си Марица. Момчето зад щанда им подаде две картонени чашки, пълни с ароматна кафява течност.
– Тогава всички ми се смееха – не се сдържа Марица. – Де не можеш да измериш скоростта на светлината…
– Всяко чудо за три дни – махна с ръка Весна. – Веднъж Старицата, така те наричаха научната си ръководителка зад гърба ѝ, се изпусна да каже какво мисли за твоя експеримент с рефрактомера.
Двете години работа в училището не помогнаха на Марица да скрие любопитството си. Тя само отпи от кафето, но Весна забеляза интереса ѝ, и направи дълга пауза за ефект, преди да продължи.
– Старицата каза, че идеята ти е гениална.
– Благодари ѝ от мое име.
Те си размениха още няколко реплики в същия дух преди да се разделят.
Марица се вмъкна в таратайката си, послуша как двигателят й стене на празен ход, и включи радиото. Държеше го настроено на Ен Пи Ар, но сега обичайното бърборене на водещия я дразнеше. Пръстите ѝ зашариха по копчетата за смяна на програмата. Всички местни станции като че ли се бяха наговорили да предават реклами едновременно. Накрая Марица просто я изключи. Пет минути по-късно, след като спря на училищния паркинг, тя с изненада откри, че е успяла да изпие цялото кафе. Смачка чашката и я захвърли на задната седалка, където се въргаляха поне петдесет нейни посестрими.
До началото на часовете оставаше доста време, но училищата по Източният бряг вече трябваше да са докладвали първите резултати. Марица беше добавила Етернет платка във всеки набор за да могат устройствата сами да публикуват измерванията си в Интернет. Беше ѝ станало навик да проверява страницата, ползвайки безплатната безжична връзка в кафенето на Кедрин, но днешната среща с Весна не ѝ остави време да я стори. Тя включи настолния си компютър и отвори браузъра.
Страницата на Експеримента се състоеше от една единствена карта на Щатите, върху която всяко измерване беше закодирано с цветна точка: зелена, ако резултатът се намираше в рамките наблюдателната грешка, червена ако е извън тях и по-голям от средната стойност, и синя – ако е по-малък. Зелено море покриваше източните щати, освен ярка червена ивица, съединяваща Мичиган и Флорида. Марица не повярва на очите си. За всеки случай тя прокара курсора над точките и числените стойност на отклоненията се показаха на екрана: на север измерената скорост на светлината беше около два пъти по-висока от стойността, която пишеха в учебниците. На юг рекордът принадлежеше на училище в Маями – там бяха получили тридесет и пет пъти по-голяма скорост.
Марица се опита да си представи какво става в южна Флорида с електрониката заради необикновените стойности на фундаменталните константи. Тя предполагаше, че не може само скоростта на светлината да се промени без това да се отрази и на други други физически величини. Странно, че устройствата ѝ продължават безпроблемно да предават резултатите от измерванията. „Слънчевата буря“, избухнала по време на злополучния опит в началото на аспирантурата ѝ, се прояви по друг начин: тя удари йоносферата по толкова подреден начин, че можеше да се проследи как радиостанциите в съседните окръзи излизат от строя, една по една. Именно последователността на тяхното замлъкване наведе Марица на мисълта за изкуствения произход на проблема.
Безспорно беше само едно: вълна от нещо, което променяше скоростта на светлината, идваше от Канада, пресичаше континенталните Съединени Щати, и по пътя засилваше ефекта си. Навярно, преди да започне да се ускорява, нещото бе обикаляло земята по полярна орбита, точно както много от шпионските спътници…
Какво беше то? Странни космически частици, произлизащи от недрата на Слънцето? Или от центъра на нашата Галактика? Не, Марица беше убедена, че Експериментът, който тя беше подарила на стотици училища, на пръв поглед с образователна цел, най-после е дал резултат. Червената ивица беше следа от междузвезден кораб. Очевидно, абсолютното ограничение на скоростта от Специалната Теория на Относителността оставаше в сила за извънземните, но какво означава подобна бариера за един звездолет, ако конструкторите му могат да я повдигнат, когато пожелаят и колкото пожелаят?
Марица се запита дали същият кораб е минал покрай Земята преди две години и е провалил опита, върху който тя разчиташе да направи дисертация.
Валентин Д. Иванов
25.12.2012, Паранал
1,22,26.01.2013, Сантяго
24,26.07.2013, Малка Верея
3.05.2020, Мюнхен

Leave a comment

Filed under astronomy, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, астрономия, литература, научна фантастика, science, science fiction

Приказки от чекмеджето: Кой си ти, синко?


Разказ от преди три десетилетия за съмненията в реалността и откриването на себе си, очевидно написан под силно влияние на Филип К. Дик. Не е публикуван никъде, но през онова същото BBS за фантастика, което споменах по-рано, се озова в Читанката преди доста години.

* * *

Пръстите ми спират на два инча от клавиатурата. Докато си припомням номера, някой отзад изследва твърдостта на ребрата ми с лакът. От своя страна проверявам как са в това отношение пръстите на краката му. Изглежда не са особено добре, защото той изохква и полага сериозни усилия да ми каже нещо. Прекъсвам го като хлопвам вратата под носа му.
Случката ме развеселява, но това е нищо в сравнение с радостното откритие, което правя миг по-късно: пръстите ми самостоятелно са набрали шестнадесетцифрения код. Като за след четири години Отвъд никак не е лошо – там човек малко по малко губи формата си.
Време е да влизам. Главния не е на себе си. Толкова е нервиран, че на два пъти се опитва да намести несъществуващите си очила. Навик, останал му от времето, когато и той е бил Отвъд.
– Уйлям, на Земята ще идеш после. Дерек още не може да дойде на себе си, а с Тоби имаме контролна връзка след тридесет и шест часа. Човекът ще ни го намериш ти.
Тръгвам е силна дума за това, което ми предстои лично да извърша и слаба за онова, което действително ще се случи. Правя няколко крачки и заставам във фокуса на конвертора. Две наносекунди по-късно се намирам в самия център на пъстър многолюден пазар. Разноезичните разговори се смесват в клокочещ ромон, неразличим за ухото.
Законите на този свят са безпощадни – едва появил се в него и се превръщам в обект на интереса на шишкав търговец. По челото му се стичат едри капки пот, а пръстите му лъщят от мазнина. Защо понякога не обичам да излизам Отвъд?
Налага ми се да употребя доста ловкост, докато се мъча да се освободя от компанията на лавкаджията. Изглежда, че само ловкостта ми няма да е достатъчна. Е, той сам си го изпроси: поглеждам го с един от моите погледи, от който човек дълго и сериозно се замисля; понякога завинаги.
Изглежда търговецът не е свикнал да прави това, защото се вкаменява с протегнати напред ръце. Околните бързо се досещат, че в него се е вселила нечиста сила и се отдалечават така, като че ли тук току що се е разхерметизирал реликтов реактор. То си е така, а и аз нямам намерение да ги убеждавам в обратното. Защо да лъжа бедните хорица?
Според записите в меморатора на Дерек, човекът, който ни е необходим, е наблизо. Шляя се между сергиите, като внимавам да не се задържам по-дълго никъде и да не се заглеждам в нищо. Тази тактика се оказва успешна – сравнително бързо и почти безпрепятствено стигам до търсената уличка. Ориентирите съвпадат: порутен чердак, отсечен смокинов клон, две успоредни пукнатини в зида. Всичко е на мястото си.
Навлизам в дебрите на стария град и в средата на групичка раздърпани хлапета. Този необичаен кортеж ме съпровожда съвсем за малко – докато обясня на няколко от вратовете им, че няма да получат нищо друго, освен едно оздравително загряване.
Продължавам с по-големи крачки за да наваксам изгубеното време. Само че не е за дълго. Защото отсреща се носи с цялата си противна тежест моя стар познайник – лавкаджията. Първо се сещам за тривиалното обяснение, че това е друг човек, но не е. И все пак този не си спомня нищо за предишната ни среща.
Докато размишлявам над парадокса, забелязвам, че по улицата тичат хлапетиите, с които току що се разделих. Носят големи парчета от някакво тукашно лакомство. Изглежда, че вратовете им добре са запомнили урока ми, защото малките разбойници ме заобикалят на разстояние, доста по-голямо от една протегната ръка.
Втори парадокс, нещо зачестиха. Един възрастен и умен чичко някога ми казваше: ако срещнеш последователно едно и половина неща, които не разбираш, трябва да хванеш по-здраво дръжката на бластера. Или да изчезнеш – добавям сега аз от висотата на моите осемнадесет години Отвъд времето.
Само че докато го добавям, разпознавам нужния човек на няколко крачки пред мен. От целия му вид ме залива старческа немощ. Почти се удавям в нея.
– Кой си ти, синко? – пита ме той.
Не успявам да му отговоря. Човекът вече ме гледа с един от моите погледи. Замислям се за дълго и сериозно; може би завинаги.
Валентин Д. Иванов
1990/1994, София – 27.04.2020, Мюнхен

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, science fiction

Paul McAuley’s ”Austral” – A Review by Valentin Ivanov


Paul McAuley is an unappreciated writer and I can think of a number of reasons why. They are all wrong, of course, but these are the realities of the modern publishing word, cross-crossed with the mass-market sensibilities, spread around with the single-mindness of the social networks.
First of all, he is a scientist, a former scientist, to be accurate, who holds a Ph.D. in biology. This is not a problem in itself, except it shows all too well in his writing. His novels – and I am talking here mainly about his space opera series The Quiet War is generously laced with science facts and hypotheses. Alas, today most scientists in fiction are not recognized by the ideas they bring in or the objective reasoning they represent. I see this as a sad consequence of the attempt to reach as wide audience as possible, leading to a the great simplification if the scientific ideas. It has always been that way, because of the basic fact that science is complex and it takes a great effort to get through the tick layer of arguments in a science-based SciFi novel.

For the complete review see:
https://scifiportal.eu/paul-mcauleys-austral-a-review-by-valentin-ivanov/

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, литература, научна фантастика, Literature, science fiction