Tag Archives: социална фантастика

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 6


Шеста част, в която прозвучават изстрели в зоната на течната вода

Междинната станция ги посрещна със скреж по пода, който скърцаше под натиска на магнитните им обувки. Косьо изчака да затихнат вибрациите и отвори шлема на скафандъра си.

– Добре дошли на Леонида, в системата на ЕН две хиляди шестстотин петдесет и едно! – в дробовете му нахлу леден въздух. – Ох, тука някой пак е икономисвал.

– Сега ще включим топлото, – обади се Софиянски и се наведе над пулта за управление. – Да, икономисвали са и от тока, и от водата.

– Нищо ли не е останало? – попита Калоянов.

– Някакви си тридесетина литра. Трябва да кажем на Николов да се оплаче. Братушките винаги ни оставят на сухо.

– Знаете ли оня виц – намеси се Стойчев, – дето токът и водата се срещнали на стълбите…

– Знаем! – прекъсна го Шеритов, и го изгледа продължително. Аспирантът не се беше усетил, че такива неща не се разправят пред журналистка, и то от „Работническо Дело“. Същата мисъл навярно споходи и останалите, защото четиримата мъже едновременно се огледаха да видят какво прави Диманова. Тя се взираше през илюминатора в огромния диск на гигантската планета, около която обикаляше Луната, върху чиято повърхност се намираше промеждутъчната станция.

Тишината я накара да се обърне към тях.

– Прилича на Юпитер! И е толкова близо…

– Наистина е близо, но няма нищо общо с Юпитер – усмихна се Тахънджиев, – който е газов гигант и се състои най-вече от метан. А Велека, както я нарекохме, – той вдигна ръка към синия кръг, който изпълваше илюминатора, – е воден гигант. Под облаците има океан от обикновена вода. С континенти, острови, пясъчни плажове и дори корали.

– Живи? – изуми се журналистката.

– Абсолютно. Но са съвсем безвредни и безопасни за нас, защото биологията на Велека е основана на силиций. Пясъчен живот, изключително бавен. Съдете сама, планетата е поне на осем милиарда години, а най-сложното нещо до което е стигнала тукашната еволюция е аналог на нашите безгръбначни. Навиват на спирали и приличат на черупки от рапани.

– Вие били ли сте там?

– И там, и на другите два спътника: Ружена и Владислава…

– Другарко Диманова – намеси се в разговора им Калоянов, – разбирам, че имате много въпроси, но ни предстои преход към основната цел на експедицията. Експедиционният ни прозорец е дълъг само осем часа и половина, и ако искаме да изпълним програмата, трябва да побързаме.

– Извинете – сконфузи се софиянката. – Но е толкова интересно.

– Обещавам като се върнем да отговоря на всичките ви въпроси. А сега ще ви моля да помогнете на Иван и на Стефан да пренесат една трета от нашите запаси в станцията. Владо, Дончо, вие се заемете с астрономическата триангулация. Имате половин час, след което продължаваме към ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем. И не забравяйте, че силата на тежестта тук е осемдесет и девет процента от нормалната! Разликата може да не е голяма, но трябва време докато се свикне.

Групата се преобрази за миг, движенията на всички станаха забързани и целенасочени. Косьо им се полюбува за няколко минути преди да седне пред пулта и да се захване с описание на действията на експедицията в дневника на станцията. Новото занимание го накара да сбръчи вежди и да въздъхне. Кой можеше да предположи че усвояването на космоса ще включва толкова много писане? Обаче той беше сред авторите на документацията по техника на безопасност за експедиционната служба и нямаше на кого да се оплаква. С разума си разбираше, че воденето на подробна документация с многократно дублиране може по-късно да спаси нечий живот, но до сега не бяха губили човек при излизанията и беше трудно да убеждава останалите, и дори себе си, от нуждата всеки път да се изписват безкрайни страници с наблюдения, който обхващат всичко – от цвета на скалите в околностите на базата до настроението екипажа. Пътуванията в космоса с телепортаторите се оказаха по-безопасни от класическата космонавтика, която до сега беше отнела четири живота по време на полети, и един господ знае още колко при подготовката им. На телепортите не им трябваха хиляди тонове взривоопасно гориво, те не зависеха от капризите на електрониката в системите за управление, да не говорим за метеорологичните условия по време на старт. Всичко, от което имаше нужда един телепорт, беше малък органичен кристал, способен да управлява формата на вълновата функция на атомите в решетката си. И енергията на средно голяма атомна електроцентрала.

Софиянски и Тахънджиев тропаха в шлюзовата камера. Ниската сила на тежеста им помогна да изнесат скоро телескопа навън. А Диманова, аспирантът и капитанът от ДС прехвърляха пакети със суха храна от кабината в склада на станцията.

– Не ви ли дадоха да прочетете отчетите на предишните експедиции? – Стойчев издебна момент, когато двамата с журналистката останаха сами.

– Дадоха ми, но само извадки, и те бяха пълни с астрономически данни за маси, плътности и скорости. На мен тези работи нищо не ми говорят – призна си „Просто Цецка“. – А вие наистина ли сте слизали на планетата? Дали няма начин да се отбием? Съвсем за малко.

Младият геолог не можа да сдържи усмивката си.

– За ходене сме ходили, и дори не веднъж. За съжаление този път едва ли ще може. Помните ли какво каза нашият началник за прозореца на експедицията?

– Да, аз тъкмо се канех да питам…

– Работата е там, че точката на излизане може да се намира само по лъча на зрение. – Той прочете нов въпрос в изражението на лицето ѝ. – Иначе казано, точката на излизане трябва да е в зоната на пряка видимост. Ако между нас и целта ни има звезда или планета, дори да е нашата собствена, не можем да стигнем направо до където искаме. Свързано е с изкривяването на пространството от масата на това тяло. Така че трябва да направим един скок настрани и да я заобиколим и да се преместим в точка, от която се вижда целта. Представете си, че ако пред нас има стена, да я заобиколим за да погледнем какво се намира зад нея. Същото е и със Земята, не можем да излезем до звезда, която се намира от другата ѝ страна. Но Земята се върти, звездите изгряват и залязват, значи трябва да се избере момент, когато целта ни е над хоризонта.

Диманова кимна, макар и с известно закъснение. Окуражен, Стойчев си пое въздух и продължи.

– Звездата, около която обикаля Велека, се намира в зоната на пряката видимост от нашето мило градче само за около девет часа. В плана на експедицията е предвиден тридесет минутен запас, затова шефът каза, че прозорецът на експедицията ни е осем часа и половина. Ако не се върнем преди те да са изтекли, трябва да чакаме десетина часа, докато нашата звезда изгрее от България, или в краен случай, да се опитаме да се свържем с една от съветските плавгрупи в Атлантика. Обаче за да ни приберат, те първо трябва да се пристрелят, а за това ще удвои енергията, изразходвана за цялата експедиция. Без да броим, че не изглежда добре за нашето участие в програмата, ако трябва да ни спасяват.

– А колко ток отива за едно излизане? – попита журналистката.

– Колкото София изразходва средно за четири дни. Изследването на Галактиката е скъпо удоволствие.

– Разбирам – кимна тя. – Но какви неща откривате!

– Стараем се – почервеня младежът и сякаш случайно я хвана за ръката. Обикновено той докосваше събеседничките си толкова нежно, че те потреперваха, но през скафандъра не беше същото и сега Диманова само се усмихна с разбиране и леко се отдръпна. Аспирантът се престори, че не забелязва реакцията ѝ. И продължи. – Например, миналата седмица ми се случи нещо зашеметяващо. Нали знаете, аз съм геолог и моята работа в експедицията е да търся находища на редки елементи. Разбира се, когато не ходя за вода, – той вдигна пластмасовите туби, които висяха в ръцете му…

Журналистката му се усмихна окуражаващо и той понечи да продължи, когато пред тях се появи Косьо.

– Как върви?

– Добре, другарю Калоянов – рапортува по военно Ваньо. – Останаха още две туби и една каса с консерви.

– Поправка, само две туби. Ето ги консервите – намеси се Шеритов, който току що идваше от кабината. – Нашите физици готови ли са?

Вместо отговор Калоянов натисна бутона на радиостанцията си. От слушалките в шлема му се дочу пукот.

– Четвърти и пети, чувате ли ме? – попита Косьо.

– Четвърти и пети – през шума не можеше да се разбере дали говори Дончо или Владо. – Прибираме се след десет минути. Само още две измервания…

– Нямате десет минути. Да сте се прибрали след пет. Нека да остане нещо и за другия път.

– Разбрано.

– Да не забравите да оставите и една четвърт от патроните. Аз започвам предстартовата подготовка – каза Калоянов. – Елате в контролната зала като приключите.

Диманова изчака той да се отдалечи и продължи да разпитва аспиранта.

– А какво мерят те?

– Астрометрия. Това е дял от астрономията, който се занимава с определяне положенията на звездите на небето. Ама с много голяма точност. После по тези измервания ще определят орбитата на Велека за да можем да излизаме до тук с по-малко поправки. Нали разбирате, така се пести енергия. Ама това са рутинни работи, нека да ви кажа какво отрихме миналата седмица…

Той продължи да ѝ говори, докато не приключиха с товаро-разтоварните работи. После всички се събраха в центъра на базата при Калоянов, който добави още няколко изречения за дейността им през последния час в дневника и обяви петминутна почивка. Журналистката веднага се залепи до илюминатора, а капитанът придърпа началника на експедицията в далечния ъгъл.

– Отиваме в нова система, добре е да сме готови за всичко. Няма да е зле да извадим автоматите от оръжейната.

Косьо се намръщи.

– Вече си представям как се изсипваме с калашниците пред някакви зелени аборигени и започваме да сеем огън и жупел сред тях, а после купуваме земята им за три брадви и две шепи мъниста.

Шеритов игнорира репликата му.

– Освен това – той посочи с поглед Диманова, – тя е с нас.

– Точно заради нея е по-добре да не се правим на междузвездни завоеватели. Бедна ти е фантазията какво ще напише.

– Сигурен съм, че в статията ѝ дума няма да става за оръжие. Ние идваме с мир и всичко останало.

– Не говоря за статията ѝ, а за доклада, който ще изправи в ЦК. Тя е техен човек. Не чуваше ли как изцеждаше Стойчев докато разнасяхте провизии? Хиляди пъти по-добре ще е да ни разсекретят и веднъж за винаги да свърши тази проклета игра на шпиони.

– Чух. Но щом са изпратили съвсем външен човек, значи решението вече е взето. Едва ли нейният доклад ще има силата да обърне проекторезолюция на ЦК. Единствената опасност е, ако по някаква причина тя не се върне. Точно затова настоявам да сме въоръжени при това излизане.

– Добре – въздъхна Калоянов. – Но без никакви излишества. Автоматите в положение през рамо.

– Не си забравил строевия устав! – усмихна се капитанът.

– Как ще го забрава като чичо ми му е редактор.

– Сериозно?

– Няма майтап, той работи във Военно издателство. Остави сега устава, не искам да се правим на герои, и без друго ако срещнем развита цивилизация, която е излязла в космоса, едва ли ще имаме шанс с нашите пушкала. Спомни си от къде идват обектите.

Шеритов кимна. Технологията, с която беше построен извънземния космически кораб, изровен от квадрат петдесет и едно до село Царичина, надминаваше всичко постигнато от човечеството не с десетилетия, а с векове. Никой не знаеше дали той е пристигнал от другия край на нашата Галактика или е построен в митичната Атлантида. А имаше и историци, които настояваха, че е тракийски. Единственият безспорен факт идеше от стратиграфския анализ, който показа, че корабът е престоял погребан в земята под Царичинското поле поне десет хиляди години. По мащабите на Вселената това е нищожно късо време, но за една цивилизация е истинска вечност. За толкова време човечеството се е развило от родово-общинен строй до кацане на Луната. Ако преди сто века някой е можел да се телепортира, какво ли умее да прави сега?

– Готовност за излизане след три минути! – обяви Косьо.

Членовете на експедицията забързаха към кабината. Владо и Стефан затвориха люка с шестдесет секунди запас. Ключовете на таблото щракаха, големият часовник цъкаше.

Ваньо многозначително погледна Диманова и почука с пръста на ръкавицата по шлема си. Тя кимна и затвори забралото с едно движение.

– Десет – започна да брои Калоянов. – Херметизирайте скафандрите! Осем, седем, шест…

Подът под краката им се разтресе. На три светнаха зелените лампите, които сигнализираха готовност за излизане.

– … Две, едно, поехали!

Вибрациите се усилиха, винкелите и гофрираното желязо започнаха да стенат. Магнитните обувки на Диманова, която се беше подпряла на стената, не издържаха и тя излетя към тавана. Слушалките в шлема на Косьо донесоха до ушите му болезнения ѝ вик.

Лявата стена започна да свети в бяло.

– Завърти ни! Завърти ни веднага! – извика Тахънджиев. – Обстрелват ни! Сигурно е инфрачервен лазер.

– Назад! – Шеритов беше свалил автомата от рамото си и трескаво се оглеждаше за враг.

Парчета разтопена стомана се разхвърчаха из кабината. Едно от тях се рикошира върху пулта пред Косъо оставяйки в мястото на удара черно петно. Когато началникът на експедицията вдигна поглед, стената беше изчезнала. През отвора се чернееше космоса, посипан със златен прашец от далечни звезди. Аварийното осветление се включи и по-слабите от тях изчезнаха. Подът се успокои.

– Назад! – извика отново капитанът и изстреля един дълъг ред навън.

През дупката Стойчев видя целта му – лъскав овал, на няколко метра от тях, ако можеше да вярва на окомера си в космоса. Сега наистина няма да успя да донеса на Димка корал от океана на Велека, помисли си той. Нито дори парчета от Луната за децата.

Куршумите оставяха дълги бразди върху повърхността на овала. Владо и Дончо също започнаха да стрелят, а Косьо повдигна капачето на големия червен бутон, под който пишеше „Аварино връщане“, и го натисна.

Кабината затрепери отново.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 4


Четвърта част, в която има напрегнато обратно броене, но няма огнен старт

Двигателят на новичката „Жигула“(17) зарева на висок тон по склона към геофизичната обсерватория. Всеки хлапак може да каже по звука, че автомобилът е с хиляда и шестстотин кубиков двигател като на „Лада“,(18) помисли си капитан Стефан Шеритов. Колата спря пред входа, офицерът слезе и нервно запристъпя наоколо, докато двамата му спътници със суетене извадиха чантите си от багажника. Тримата бяха облечени в цивилни дрехи, но синьо-жълтата маркировка на автомобила и униформата на старшината зад кормилото не оставяха съмнение за характера на работата им.

Шофьорът се накани да потегли и им помаха с ръка през прозорчето.

– Довиждане, другарю капитан!

Шеритов кимна в отговор и се обърна към спътниците си.

– Друг път никакво идване с патрулка! Колко му е да ни снимат от някой спътник.

– Нямаше други коли, а и без това закъсняваме. – оправда се най-високият от тях, Владо Софиянски от научно-техническия отдел. Той носеше добре изгладен, но малко старомоден костюм, а в ръката си стискаше дръжката на олющена кожена чанта. Капитанът не веднъж му беше казвал, че прилича на доктор от разказ Чехов.

– Има облаци, – снизходително напомни третият мъж, Дончо Тахънджиев, родом от северното Черноморие. Той беше най-нисък от тримата, с рижи мустаци, и за разлика от останалите, работеше в съвсем цивилно учреждение – Астрономическата обсерватория, където пристигна преди три години по разпределение. Градчето му хареса и по всичко изглеждаше, че ще остане тук за дълго, дори да не го бяха мобилизирали да участва в работата с портала. Неговият багаж изглеждаше най-странно – продълговат дървен сандък с дръжки от двете страни. Носеха го двамата със Софиянски.

– Ти поне би трябвало да си чувал за инфрачервена фотография – отвърна Шеритов. – Дай да ти помогна.

Мустакатият свали от рамото си масивна тринога и му я подаде, преди да отвърне.

– Инфрачервените камери виждат само разликата в температурата, а покривът на колата е с една и съща температура, независимо дали е син или жълт, или червен, или зелен.

– Така е, – подкрепи го дългучът с кожената чанта. От горе може да се види само че пред сградата е спряла кола. И че двигателят ѝ работи.

– Айнщайновци! – ядоса се Шеритов. – Участъците с различен цвят отразяват различно и следователно се нагряват различно, така че температурата на покрива зависи от боята.

– Брех, нашият капитан разбирал от физика! – прихна Чеховият доктор.

– Това, така да се каже, е ефект от втори порядък – защити се нисичкият. – И има значение само ако покривът е подложен на пряка слънчева светлина, което не е случаят сега, и ако забравим за високата топлопроводимост на метала, от който е направена колата.

– А да не говорим за тенджерата – посочи невъзмутимо капитанът към сигналната лампа, която увенчаваше покрива на колата. – Тя със сигурност е по-студена от покрива и ще се види на снимките като черно петно. Нали не очаквате техните аналитици да решат, че на някой от геолозите му е станало лошо и е идвала линейка?

Портиерът Бай Пешо, бивш железничар, който още носеше униформена фуражка от предишната си работа, най-после докуцука до вратата да ги пусне, и тримата продължиха спора си в сградата.

– Че какво, съвсем логично обяснение – отвърна Тахънджиев.

Той се канеше да каже още нещо, но в този момент вратата в края на коридора, където се намираше кабинетът на Николов, се отвори и пред тях се показа профилът на „Просто Цецка“. Директорът явно беше вдигнал щорите на прозорците си, защото иззад гърба ѝ струеше ослепителна светлина. Очите на тримата все още се адаптираха към сумрака на геофизичната станция и те можеха да видят единствено очертанията на тялото ѝ.

Изглежда домакинът беше предупредил гостенката, че останалата част от експедиционната група ще пристигне всеки момент, защото без да покаже никакъв признак на изненада, тя се отмести да им направи път.

Николов ги представи и обясни, че жената е журналистка и ще участвува в поредното излизане, което обаче ще е насочено към нова планетна система. Шеритов не повярва на ушите си – пуснали им бяха някаква парашутистка от централен вестник без да ги предупредят и на всичко отгоре ги пращаха един господ знае къде. Сигурно в ЦК бяха решили да разсекретят програмата, и без това по сведения на разузнаването характерът на тяхната работа не беше тайна за ЦРУ от поне два месеца, но защо така изведнъж и защо без предупреждение? За да се появи мацката тази сутрин, решението трябва да е било взето преди поне ден и половина. Освен ако случайно не се е намирала някъде наблизо.

– Отдавна ли сте в нашето градче? – попита я той.

– О, само от снощи – тя се усмихна, – вчера на обяд тръгнах от София.

Шеритов я погледна и неволно отвърна на усмивката ѝ. Оставяше само да разбере дали тя съзнателно му спести въпроса кога се е запътила насам, или репликата ѝ се дължеше на обикновена бъбривост.

Той се извини и направо заяви, че отива в съседната стая да позвъни. Директорът разпери многозначително ръце още преди капитанът да е излязъл. Докато набираше номера на Управлението, Стефан си представи как телефонът на Николов издайнически издрънка – всички апарати в геофизичната обсерватория бяха деривати, с един и същи номер.

Началникът на отдела го нямаше, но дежурният потвърди, че от София току-що е пристигнала телефонограма със заповед да оказват всякаква помощ на другарката Цветелина Маркова Диманова, родена на осемнадсети ноември хиляда деветстотин петдесет и девета година в Търговище, личен паспорт номер… Сега оставаше само да ѝ поиска документите за проверка, въздъхна на ум Шеритов.

Той се приближи до вратата на директорския кабинет точно когато журналистката се интересуваше колко пъти са излизали през портала.

– Седемнадесет – похвали се от иззад гърба му Стойчев. Съдейки по изцапаните ръце, той идеше от работилницата в мазето. Капитанът го пропусна да влезе, младокът беше готов да избухне от ентусиазъм. Нищо чудно, като се вземат предвид формите на другарката от София. – Скафандрите са готови. Заповядайте в пробната.

– Чакайте! – спря ги Николов. – Прочетохте ли докладната?

– Скука – отговори аспирантът. – Пращат ни в системата на някакво червено джудже. Фотографският обзор е открил шест планети, наистина, едната е в зоната на течната вода и…

– Фотографският какво? – прекъсна го гостенката.

– Фотографският обзор – намеси се Тахънджиев. – Преди в една система да отидат хора се изпраща фоторобот. Това е малко устройство, с размер на куфар. В него има четири камери тип „рибешко око“. Те имат… – той се забави, търсейки подходяща дума, – изпъкнал обектив, който може да обхване едновременно почти половината небе. Това отговаря на ъгъл на полезрение от близо сто и осемдесет градуса. Повечето нормални фотоапарати могат да обхванат най-много четиридесет-петдесет. Разбира се, със специален късофокусен обектив всеки апарат може…

Групичката, на която след по-малко от час предстоеше да се превърне в експедиция до една от най-богатите на планети звездни системи, посетени някога от човечеството, се завлече към подземния етаж. Калоянов, вече екипиран, ги чакаше пред изделието Царичина-3 и проверяваше налягането в резервните кислородни бутилки. Изглеждаше, че този път късметът най-после ще се усмихне на аспиранта – на него се падна честта да помогне на Диманова с обличането, но в последния момент се оказа, че тя е минала курс за подготовка със съветските скафандри „Орлан“,(19) спомените ѝ са съвсем пресни и може да се справи сама. Стойчев обидено отиде да се екипира в противоположния ъгъл на залата. Софиянски едва съхрани сериозно изражение на лицето си, а Шеритов мислено отмести датата на секретното съвещание на ЦК с поне една седмица по-назад. Може би дори с две.

Когато приключи с обличането на скафандъра, той извади личния си ключ. Николов последва примера му и в момента, в който градският часовник започна да отброява дванадесет удара, те ги вкараха в двете ключалки на експедиционната камера. Отверстията им умишлено бяха достатъчно раздалечени, за да не може да си отвори сам човек – част от мерките за защита на системата.

– На три! – каза директорът и започна да брои, – Едно, две, три! – И двамата едновременно завъртяха ключовете си.

Скритото в стената устройство комбинира усилията им с часовников механизъм, който откриваше достъпа до изделието само в определени, предварително програмирани моменти.

Пред тях се откри куб от потъмняла поцинкована ламарина, заварена направо за рамка от тридесетмилиметрови винкели. На няколко места можеше да се видят ръждиви петна, следи от сблъсъци с активни чуждопланетни атмосфери, в които желязото се окислява за минути. И ние летим с това чуди до другия край на Галактиката, помисли си капитанът и тутакси се поправи. До сега не се бяха отдалечавали на повече от двадесет и пет парсека – по-малко от една десета от процента от размера на Млечния път – езикът на човек може да се счупи, докато го каже, а мозъкът – докато го помисли. Но най-страшното беше, че дори този малък обем съдържаше хиляди звезди и Тахънджиев се кълнеше, че и най-добрите звездни каталози са непълни. Да не говорим, че плътността на звездите в посока към центъра на Галактиката расте експоненциално.

Диманова не преставаше да разпитва и вече бе успяла да измъкне тази информация от колегите му. Шеритов издебна подходяща пауза в разговора и се намеси.

– Нямаме достатъчно хора и време за изследването на всички звезди, затова най-напред изпращаме фотографски станции, за да съберем информация за всяка система преди да решим дали има смисъл да я изследва пълноценна експедиция. Пък и ни коства значително по-малко енергия да прехвърлим двадесет килограма, отколкото два тона.

– Освен това – добави астрономът, – станциите са малки и е по-трудно да бъдат забелязани, отколкото този сандък. – Той потупа стената на куба с ръкавицата на скафандъра си. В отговор кабинката изкънтя на кухо.

Журналистката го погледна въпросително.

– Имам предвид, потенциалния противник?(20) Как биха могли…

– Не, не говоря за тях, а за потенциална развита космическа цивилизация. Не искаме извънземните веднага да научат за нас, разбирате, ако не са добронамерени…

– Десетминутна готовност – обяви Софиянски. Той се беше облакътил на пулта, от който се управляваше изделието.

– А това какво е? – приближи се към него Диманова.

– Контролен пост. Има два, онзи е основният – той посочи към другия ъгъл на залата, където прегърбен над подобно устройство, Николов съсредоточено записваше нещо в ученическа тетрадка на големи квадратчета. – От тук управляваме прехода.

– Управляваме е силно казано, – откъсна се от заниманието си директорът на станцията. – Относителната грешка в координатите е към шест процента.

– Това не е ли опасно?

– Само ако човек не внимава. Но ние не разчитаме на абсолютната точност и изпращаме експедиции само до сравнително близки звезди, така че дори при големи отклонения няма опасност нашите героични изследователи да изгорят във вътрешността на някое чуждо слънце. Първо се прицелваме далече от целта. Като пристигнат на място тези юнаци правят триангулация – той посочи групичката, състояща се от Шеритов, Калоянов, Тахънджиев и Стойчев, които в момента товареха допълнителни батерии за скафандрите и куп друго резервно оборудване в кабината. – После коригираме координатите и ги пращаме пак, този път по-близо. И така няколко пъти, примерно десетина, докато не се озоват на повърхността на планетата, астероида или кометата, която искаме да изследваме.

– Не сме съвсем сигурни – добави Тахънджиев, – но изглежда, че мястото на пристигане зависи от промените на гравитационния потенциал по лъча на зрение. С първото излизане ние така да се каже пристрелваме(21) траекторията. От там нататък са достатъчни само линейни поправки, защото потенциалът почти не се мени в рамките на няколко десети от парсека.

Той сигурно щеше да продължи лекцията си още дълго, ала Софиянски погледна хронометъра на стената, изкашля се и обяви петминутна готовност.

– Спуснете си забралото – нареди Николов на Диманова, – и влизайте в кабината.

Шеритов слушаше разговора и едновременно пренасяше последните кутии от неприкосновения запас. Той не спираше да се чуди на дилетантското решение да им изпратят журналистка. Колкото и да се е готвила при съветските другари, останалите в групата нямаше да ѝ имат доверие, преди да я познават по-отблизо, и в неговите очи това подлагаше цялата експедиция на неоправдан риск. Добре че скафандърът скриваше пищните ѝ форми и мъжете не се разсейваха като я гледат. Но след като веднъж си я видял облечена в прилепналия дънков костюм, как да я прогониш от мислите си?

В последния момент Тахънджиев се замота със своята дървена кутия – тя съдържаше петнадесетсантиметров телескоп „Касегрен-Максутов“, необходим за небесната триангулация. Диманова беше пожелала да погледне инструмента по-отблизо и капакът му беше останал отворен. Астрономът щракна закопчалките му точно когато Николов започваше обратното броене.

– … Десет, девет, осем, седем…

Кабината потрепери. Директорът навярно беше подал електричество към намотките под пода, които представляваха изделие Царичина-3. Под това име телепортът-проектор се числеше в официалните документи. Самата кабина не представляваше нищо повече от ръждив метален контейнер, изграден над него. Сърцето на устройството представляваше един от дванадесетте работещи проектори – така ги наричаха по липса на по-добър термин или на по-дълбоко разбиране какво всъщност правят с пространствено-времевия контикниум, – намерени при разкопките край едноименното софийско село.(22)

– … шест, пет, четири…

Токът в градчето спря. Сега цялата електроенергия на окръга течеше към геофизичната станция по брониран кабел, закопан под шосето преди два месеца, когато сводна рота на вътрешни войски, облечена в раздърпани кечаджийски униформи, но съставена само от капитани и майори, се преструваше, че ремонтира градската канализация.

– … три, две, едно, поехали! – по традиция завърши Николов.

(17) Популярно в България събирателно наименование на ВАЗ 2101 и неговите модификации, обикновено снабдени с двигател с работен обем 1200-1300 куб. см. и мощност 64-69 конски сили.

(18) Популярно в България събирателно наименование на ВАЗ 2103, ВАЗ 2106 и техните модификации, обикновено снабдени с двигател с работен обем 1500-1600 куб. см. и мощност 75-80 конски сили.

(19) Скафандър за работа в открития космос, разработването му започва още през 1960-те години като част от подготовката за съветската Лунна програма.

(20) Популярен евфемизъм, с който в страните от Варшавския договор бяха обозначавани страните от НАТО.

(21) Метод за стрелба в артилерията, когато атмосферните условия, например скоростта и посоката на вятъра, не са известни. Най-напред се изстрелва се един снаряд, по възможност снабден със специялен заряд, който произвежда голямо количество дим – за да обозначи ясно място на падането. При изстрелването на следващите снаряди се правят корекции в азимута и наклона на цевта на оръдието, така че точката на попадение да се приближи към целта.

(22) Село Царѝчина, община Костинброд се намира на около 30 км северозападно от София. Печели печална известност през 1990-те години, когато група от мистификатори убеждават българската армия да изкопае тунел с дължина 165 м. и денивелация 70 м. в търсене на съкровището на цар Самуил, следи от извънземен разум и т.н.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 3


Трета част, в която Сашка се справя с класна умножена по осем, но майка ѝ понася последиците, а в същото време мистър Шулц пътува за римската вила

Леля Айше, училищната чистачка открехна вратата. В процепа се показа главата ѝ, покрита със синя забрадка.

  • Другарко Калоянова, другарката Манева ви вика.
    Децата мигом се разсеяха, започнаха да си шушукат и да гадаят защо директорката може да вика при себе си учителката по пеене в средата на часа. Двамата бабаити на класа, които Димка специално беше сложила да седят най-отпред, започнаха да се бият. Тя се намръщи и почука с химикала по плота на бюрото.
  • Тишина, тишина! Георги и Антон! Станете! – Калоянова се обърна към момчетата първия чин. – Веднага!
    Шумотевицата намаля, но не изчезна напълно.
  • Вие двамата, тъкмо сте се изправили, ще бъдете старши на класа докато ме няма. Георги, пусни грамофона, Антоне, извади от там, – тя посочи редицата шкафове със стъклени врати в дъното на музикалния кабинет, – плочата с „Девета симфония“ на Бах и я донеси. Ако заваря някой да не си е седнал на мястото като се върна, ще го накарам да изпее „Пътнико свиден“(13) на дъската!
    Класът се разсмя в отговор на тази заплаха, а Калоянова с мъка се изправи от стола и понесе тежкия си корем навън. Първите тонове на Деветата се чуха още докато тя вървеше по коридора. По средата на пътя към директорския кабинет те бяха изместени от ударите на часовника с махало, който висеше във фоайето на първия етаж. Цялото училище живееше по неговото време, чистачките се взираха в стрелките му преди да бият училищния звънец, учениците по него проверяваха колко минути им остават до края на междучасията. Сутрин в седем директорката лично го сверяваше по сигнала за точно време на програма „Хоризонт“.
    Димка отброи десет удара, почти средата на третия учебен час на първа смяна, както наричаха класовете, които идваха на училище преди обяд. След двадесет минути щеше да започне голямото междучасие. Тя почука на вратата на директорския кабинет. От вътре се чу едно уморено „да“, Манева имаше проблеми с разсънването и се лекуваше с кафе и цигари, от което гласът ѝ сутрин беше прегракнал като на джазова певица.
  • Калоянова, твоята математичка се е проявила – посрещна въпросителния ѝ поглед директорката. – Помолиха да им се обадиш моментално – тя посочи телефона на бюрото си.
    Димка се обърна да излиза, в учителската стая също имаше апарат.
  • Къде ще ходиш, позвъни от тук на спокойствие. После притвори вратата, аз ще кажа на Айшето да заключи. Отивам в Окръжния съвет(14) да се разправям с онези идиоти от отдел „Просвета“. Отпуснали са ни пари само колкото за половината ремонт .
    Манева се натовари с няколко дебели папки, взе отворения пакет „Стюардеса“ и кибрита от масата, и потегли по директорските си дела.
    Димка придърпа към бюрото единия от столовете за посетители, отпусна се върху него и започна да набира номера. Четири цифри, достатъчно за едно малко градче, но все големи, и след всяко завъртане на бялата шайба ѝ трябваше цяла вечност, докато се върне до началното си положение. Странно беше, че очакват да се свърже с тях веднага. Всички училища работеха по един и същ график, и както тук, в „Отец Паисий“, сега беше средата на часа, така и в „Благоев“, където учеше Сашка.
    В слушалката се заредиха писукания. Ръката на Димка се изпоти и започна да ѝ се повръща. Най-после отсреща отговориха. Тя се представи.
  • Здравейте, колежке! Аз съм Божурова, учителката по математика на Сашка. Извинявайте че ви потърсихме точно сега, знам за вашата… – Математичката се запъна за миг, сякаш не искаше да спомене думата бременност пред някого. – За вашето положение, но не можахме да се свържем със съпруга ви.
  • Те понякога са заети с експерименти – обясни Димка. – Какво става с дъщеря ми? Да не е болна?
  • Не, даже е много здрава. Толкова здрава, че заедно с още двама свои съученици успяха да провалят класната работа по математика.
  • Ама тя сериозно се подготвя. С баща си всяка вечер решават задачи.
  • Казах да провалят класната, а не да се провалят на класната. Дъщеря ви, заедно с още двама калпазани изрешиха задачите на всичките осем групи, които им дадох.
    Димка едва се сдържа да не прихне. Не толкова за да не обиди Божурова, колкото за да се предпази от спазмите в стомаха, които смехът можеше да предизвика. За всеки случай тя прикри микрофона с длан.
  • Знаете ли колко време ми трябваше да приготвя задачи за осем групи? – обиденият глас от слушалката продължи а я напада. – И да знаете, че това го правя само за техния клас, другите минават с по две…

*

Сашка стоеше в учителската стая на „Димитър Благоев“ с наведена глава. Божурова я остави изправена пред шкафа с дневниците и отиде да говори в майка ѝ по телефона. Този път наистина прекалиха. През първия срок тримата заедно с Диана и Стамо решаваха задачите на собствените си групи и после ги пускаха на най-близките си съседи, но след няколко контролни математичката забеляза приликите в решенията и се закани да им приготви изненада за класната в края на учебната година.
Божурова ги раздели на осем групи, което усложни нещата, защото първо трябваше да си прехвърлят условията, после решенията. И даскалицата обикаляше между чиновете като цербер. Със Стамен решиха задачите на по три групи, а Диана се оправи с останалите две. Хванаха ги в самия край. Или може би по-рано, защото точно докато Сашка си припомняше как премина класната през злополучния втори час, математичката обясни на майка ѝ:

  • Видях ги още в началото как си подхвърлят бележчици, ама исках да разбера до къде ще стигне нахалството на нашите отличници! Следващия път тях тримата ще ги сложа отделно от всички, в единия ъгъл! – Заплаши тя.
    Ура, извика Сашка с всичката сила на вътрешния си глас. Щом ще има следващ път, значи няма да ни изключат.

*

Вишневият „Чавдар“(15) излезе на билото и въздъхна жално за последен път. През първите километри след като излязоха от София шосето беше равно, но с навлизането в планината завоите се занизаха един след друг. Шофьорът все по-често минаваше на ниска предавка. Зад автобуса се проточи дълъг шлейф от сажди и изгорели газове.
Хер Шулц често се обръщаше назад, и разгледа добре допотопното транспортно средство, което сега го носеше към развалините на една римска вила в подножието на планината. Без съмнение двигателят на рейса се нуждаеше от смяна на сегменти и пристъргване на цилиндри. Макар днес да носеше университетска карта, на която пишеше че е професор славист от университета в Кил, чужденецът разбираше от коли и мотори. Той беше прекарал младините си зад волана на артилерийски влекач в една армия, за която не обичаше да разказва.
В далечината се показа отбивка с чешма и автобусът тромаво зави към нея.

  • Десет минути почивка – обяви шофьорът. Пътниците се надигнаха от местата си.
    Водачът извади изпод седалката си приспособление, от което очите на хер Шулц широко се отвориха: то представляваше третина от вътрешна автомобилна гума. Долната ѝ страна беше защипана с две заковани едно за друго парчета дърво. Виждаха се грубо изкривените пирони, които ги държаха заедно. А в горния край на гумата някой внимателно беше изрязал две кръгли дупки. Шофьорът отиде до чешмата, промъкна пръстите на дясната си ръка през отворите, хвана с лявата дъсчиците, и започна да пълни приспособлението с вода от чучура. По същество, това представляваше сгъваема кофа. Много изобретателно, реши хер Шулц, и също слезе от автобуса, като не пропусна да провери дали не е забравил нещо след себе си.
    В подножието на планината се трупаха облаци и той се поздрави за предвидливостта да облече промазан анорак. Сутринта в столицата грееше слънце, но от североизток в страната навлизаше студен фронт и през следващите няколко дни се очакваха валежи. Дъждът може да лиши археологичната експедиция на хер Шулц от всякакво удоволствие. Ала господинът не се притесняваше и не бързаше. Градчето в долината пред него се славеше с чудесен етнографски музей, за който с възхищение разказваха културните аташета на другите западни легации. Сградата на някогашния турски конак, в който се помещавал музеят представлявала архитектурен паметник от седемнадесети век. Един кратък престой докато времето се оправи щеше да даде на слависта от Кил чудесна възможност да се наслади на местните забележителности.
    Хер Шулц се огледа. С оригиналната си гумена кофа водачът наливаше вода в широка фуния, забита в отвора на радиатора. От вътре излизаше пара и мъжът държеше лицето си настрани за да не се… ощави, сети се чужденецът за подходящата дума. По поляните наоколо блееха крави, овчар с дълга гега викаше нещо нечленоразделно на кучетата си. Откакто бяха спрели, по шосето минаха само две коли: седлови влекач „Шкода Мадара“(16) с полуремарке, пълно с бали слама в посока към Пловдив, и раздрънкана зелена джипка към градчето, към което се бе запътил и хер Шулц. Овалните стоманени пластини, които ѝ служеха едновременно за задна броня и за стъпенки при качване във високата каросерия, бяха боядисани в бяло.
  • Тръгваме! – провикна се шофьорът и пътниците покорно се стълпиха пред вратата на „Чавдара“. Хер Шулц се качи последен.
    Половин час по-късно и много завои по-нататък, пред очите му се откри изглед към долината. Чужденецът се вгледа в белите блокчета по хълмовете от двете страни на реката. Гледката щеше да бъде чудесна, ако я нямаше маранята. Неговите колеги му бяха разказали и за нея – резултат от изпаренията на язовира и от оловните съединения, които гигантският минно-обогатителен комбинат от двадесет и пет години бълваше в небето над градчето.

(13) Популярна естрадна песен от началото на 1970-те години, озаглавена „Нашата мила родна страна”. Текст Иван Генов, музика Димитър Петков.
(14) Орган на месно управление. Един от неговите отдели – „Народна просвета“ – се занимава с образувателните институции като училища и детски градини.
(15) Марка автобуси, произвеждани в гр. Ботевград през периода от 1956 г. до 1999 г.
(16) Марка товарни автомобили, произвеждани в гр. Шумен през периода от 1970 г. до 1989 г. по лиценз на чехословашката автомобилостроителна фирма „Шкода“.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 2


Втора част, в която при татко Костадин пристига парашутистка

Косьо съжали, че си показа служебното удостоверение на старшината. Човекът щеше да го пусне с устно предупреждение, спирането с предни колела върху пешеходната пътека не е нещо, за което взимат книжка. Трябваше откровено да си признае, че се е загледал в двора на старото си училище. Милиционерът сигурно щеше да му изнесе една лекция, че децата нямат спирачки и с това случката щеше да приключи. Но тази сутрин в къщи се забавиха със закуската, после се сбогуваха дълго време със Сашка, а „Славата“(5) на ръката му показваше седем и двадесет. В девет имаха излизане в нова система, където никой от хората му не си беше показвал носа, а преди това трябваше да прочете доклада на руснаците от десантната плавгрупа(6) в Японско море и от експедиционното отделение в Байконур, и да направи обслужване на скафандъра си.

Зает с мисли за работата, той не забеляза как измина няколкото километра до геофизичната станция. Миналата година я преименуваха на Сеизмична обсерватория, но новото име не доби популярност. За хората в градчето думата обсерватория си остана свързана с Народната астрономическа обсерватория, която се белееше съвсем близо на съседния хълм. Там работеха трима физици и всеки четвъртък от седем часа вечерта изнасяха лекции на децата, а нощем показваха планети и звездни купове на желаещите, с два петнадесетсантиметрови телескопа. Косьо беше водил цялото си семейство, даже няколко пъти.

На паркинга вече се кипреше синьо-бялото „Балканче“(7) на аспиранта Ваньо Стойчев. Той все още го беше възседнал и го изфорсира за последно преди да врътне контактния ключ върху фара.

– Добро утро, другарю Калоянов!

– Добро да е, Стойчев! Как е каската?

– Бива, бива.

Аспирантът се наведе да затвори кранчето за бензина и каската му грейна пред Косьо с цялата си прелест. Тя не беше като обикновените, които можеше да се купят в магазина на „Мототехника“(8) за осем лева и петдесет стотинки, и приличаха на кожен каскет с каишка. Тази защитаваше даже брадичката на мотоциклиста и имаше подвижен плексигласов похлупак пред очите. Черна, необичайно лека и с оранжеви светкавици от двете страни, тя беше гордостта на Стойчев. Миналата пролет той си я донесе от Чехословакия, когато двамата с ходиха на конгрес на Международния геофизичен съюз в Прага. Друсаха се в спалния вагон почти три денонощия, през които Косьо за пръв път от месеци се наспа като хората. Стойчев прекара почти цялото пътуване в съседното купе при две чехкини, които се прибираха от почивка в Созопол, и за двадесет дни на Черноморието бяха понаучили нещо за достойнствата и недостатъците на българските мъже. За Косьо най-полезната част от пътуването, след здравия сън, беше че шаферът им обмени по сто лева в крони, иначе имаше да гладуват в Прага. Въпреки това аспирантът едва не се размина с кнедлите и бирата, защото още през първия ден изхарчи почти всичките си крони за тази прословута каска и се наложи Косьо да му даде назаем. Пък и чешките физици, които им домакинстваха, изглежда се досещаха за финансовото състояние на двамата си гости. Наистина, те не им предложиха пари, навярно от тактичност, но всяка вечер ги гощаваха в различна Пражка кръчма.

Косьо се приближи и потупа каската на младия си колега.

– От къде знаеш, че е добра, като не си я опитал? Защо не вземеш да паднеш някой път, само малко, колкото да провериш дали е здрава?

– Здрава е, здрава, ама ще се надраска. Аз искам да ми е като новичка.

В този момент до тях паркира зеленият „Вартбург“(9) комби на Николов, директора на станцията. Той много се гордееше с колата си, най-западното возило, което един български интелигент може да си купи. Косьо беше виждал с очите си как всеки път, когато колегата му минава покрай автомобила си, го потупва по капака като любим кон. Днес той не беше сам, до него се извисяваше смолисточерен кок, нямащ нищо общо с опърпаната и прошарена косица на баба Николица, както наричаха съпругата му зад гърба ѝ.

Директорът измъкна тежкото си тяло от колата, трудно беше да се повярва че докато е правил дисертацията си в Съветския Съюз този човек е избродил Камчатка и Якутия в търсене на нефт и диаманти. Той се засили да отвори вратата на спътничката си, но тя не го дочака и излезе сама.

– Здрасти народе! Запознайте се – представи я Николов, – другарката Диманова, журналистка от „Работническо дело“.(10)

– Просто Цецка – усмихна се непознатата.

На мъжете им потрябва малко време, преди да отговорят. Софиянката носеше впит дънков костюм, като героините от западните филми.

Те разбираха от западни филми. Градчето, в което живееха, се намираше достатъчно близо до южната граница, за да може всеки домашен майстор да вдигне антена, с която се хващат поне една турска и две гръцки програми, Да, присъстващите бяха квалифицирани специалисти по женските форми. Обаче да отгатваш прелестите на някоя задморска актриса през снежинките на телевизионния екран не е същото като да подадеш ръка на жена, която може да сложи всичките чужденки в задния си джоб.

Аспирантът побърза да я поздрави както си беше с каската, само вдигна забралото.

Щом свършиха с представянията, Николов хвърли бомбата:

– Смяна на направлението. Телексът пристигна снощи. Днес ще излизате край едно червено джудже на шест парсека и нещо… И отгоре наредиха, – той посочи с пръст към небето, – другарката Диманова да дойде с вас.

Каската на Стойчев, която той най-после беше успял да свали, издрънча глухо на асфалта. Младокът се втурна след нея, но в старанието си да я хване по-бързо, той я ритна, тя се затъркаля и се спря чак до бордюра. От далече можеше да се види грамадната драскотина, която се появи точно по средата на лявата светкавица.

– Ама кокът ѝ – съвзе се Косьо. – Няма да се побере в шлема.

Вместо отговор „Просто Цецка“ вдигна ръка и издърпа дървената игла, която придържаше конструкцията над главата ѝ в изправено положение. Гарвановочерните коси се разстлаха в тънък слой по раменете ѝ. Тя изгледа тримата геолози триумфално.

– Аз лично ще я инструктирам по техника на безопасността – въздъхна обречено Николов и поведе гостенката след себе си.

Бай Пешо, куцият портиер на станцията, им отвори и те влязоха в сградата.

– Нека аз да проведа инструктажа на другарката – предложи Стойчев, докато вървяха по коридора.

– Не! – отсече директорът. – Вие сега отивате да обслужите скафандрите, включително резервния. До половин час да сте готови, за да можем да ѝ го настроим. И да прочетете доклада на съветските другари, те вече са били в тази система!

– Къде е той? – попита Косьо.

– Сигурно е на телекса или всеки момент ще пристигне – отвърна Николов и посочи на Диманова кабинета си. – Но дори и да го няма – подвикна той през рамо, – вашата задача е съвсем проста: да се покажете, да се огледате, и да се върнете. Без никаква самодейност!

– Трябваше аз да ѝ направя инструктажа, – оплака се аспирантът, докато двамата със Стойчев се спускаха към подземието, където някога се намираше работилницата, сега превърната в екипировъчно депо.

– Смяташ ли, че тя щеше да научи нещо от твоя инструктаж?

– Да, аз така щях да я инструктирам, че…

– Именно. А след час и половина излизаме и представа си нямаме къде ще ходим. Слушай какво – Стойчев спря и младокът едва не се блъсна в началника си. – Ти изтичай до горе да вземеш доклада, а аз през това време ще се захвана със скафандрите. И докато ги проверявам, ще ми четеш на глас.

Стойчев хукна обратно по стълбите, а Косьо се спусна до долу, извади един комбиниран уред от чекмеджето, и започна да мери волтажа на батериите от СЖО-то(11) на първия скафандър.

– Планетная система ЕН два-шесть-пять-семь – започна да чете аспирантът направо на руски, но после се поправи. – Планетна система ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем…

После отново се спря и се плесна по челото.

– Ами че тя е журналистка! В централен вестник! Дали ще ни разсекретяват?

– Добро утро! Ако пишеш и научните си статии със същата скорост, с която мислиш днеска, никога няма да защитиш.

– Да, ама дали ще ни разсекретяват? – настоя на своето аспирантът.

– То като че ли е останало нещо тайно. Половината град знае с какво се занимаваме…

– Сигурно ще ни дадат жилища…

– Жилища! Ти си помисли за славата! – подигра го Косьо. – Вече виждам как те целува Джина Лоллобриджида.

Младокът го изгледа шашнато.

– Преди години гледах някъде снимка как Лоллобриджида целува Юрий Гагарин на някакъв прием. Можеш да помолиш Цецка да ти я намери. Сигурен съм, че тя с радост ще помогне на един млад лъв на родната наука като тебе.

– Ама Джина Лоллобриджида не е ли малко старичка вече?

– Хайде, Гагарин, стига си мечтал, чети телекса.

– Планетна система ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем, – подхвана пак Стойчев, – известна още като Глисе петстотин осемдесет и едно, се състои от червено джудже от клас М-три и шест известни планети, третата от които се намира във водната зона…(12)

Камъчето и коралът от Ружена ще трябва да почакат до следващото излизане, помисли си Косьо и си наложи да се съсредоточи върху справката на съветските космодесантчици.

(5) Марка съветски часовници.

(6) Плаваща група – русизъм, израз на популярна тенденция по онова време в техническата и научната терминология, точно както сега доминират термини, произхождащи от английски език.

(7) Марка мотоциклети, произвеждани в гр. Ловеч през периода от 1958 г. до 1975 г. Под „Балканче“ обикновено се разбира най-малкия модел – мопед с работен обем на двигателя 50 куб. см.

(8) Държавно стопанско обединение (ДСО) „Мотоехника и автосервизи” – държавно предприятие в Н. Р. България, което се е занимавало в продажба и ремонт на моторни превозни средства.

(9) Марка леки автомобили, произвеждани в Германската Демократична Република (ГДР) през периода от 1966 г. до 1991 г.

(10) Вестник „Работническо дело“ е български ежедневник, орган на ЦК на БКП, издаван в периода от 1927 г. до 1990 г.

(11) СЖО – система за жизнеобезпечение.

(12) Водна или според съвременната терминология, обитаема зона около една звезда – зона, в която равновесната температурна на повърхността на една планета позволява наличието на течна вода.

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 1


Повест в ретрофантастичен стил, написана през периода 2010-2013 г.

* * *

„…и да върна онези времена,
когато мислех само за игра…“

Мая Христова, 8б клас,
СОУ „Й. Йовков“, 2009 г.

Първа част, в която татко Костадин получава пионерско поръчение, а Сашка – незаслужено наказание.

Сашка се протегна над облегалката на предната седалка и целуна баща си по дясната буза. После се измъкна от „Москвича“ и с всички сили хлопна вратата след себе си, ала ключалката изщрака само веднъж. Наложи се тати Косьо да помогне и този път бравата хвана на второто зъбче.
Момиченцето, което се беше отдръпнало назад за да наблюдава манипулациите на баща си с вратата на старичкия Осмак(1) от безопасно разстояние, се приближи отново към ръба на тротоара. Ръцете ѝ приглаждаха синята униформена престилка. Косьо спусна стъклото.

  • Палечке, якичката ти се е обърнала.
    Тя я оправи пипнешком, но остана да мястото си.
  • Какво има? – попита Косьо.
  • Тате, нали ще ми донесеш парченце от Луната? Не от нашата де, от онази другата… от Ружена…
  • Честна пионерска. И на теб, и на Иванчо, а на мама – специален корал от океана на Велека.
    Докато отговаряше на щерка си, той хвърли бегъл поглед към небето. Над градчето се трупаха сивосини облаци.
  • Пази си чадърчето, и ако вали през голямо междучасие, да го вземеш със себе си! И да не стъпваш в локвите!
    Дъщеря му кимна и помаха с ръчичка. Косьо ѝ отвърна и погледна в огледалото. Отзад не се задаваше никаква кола. Той включи на първа предавка и плавно потегли, като внимаваше да не изскочи изневиделица някое дете пред колата. В седем и петнадесет учениците бързаха за сутрешна физ-зарядка. Сашка му беше разказвала, че другарят Стоянов, заместник-директорът на тяхното училище и преподавател по физическо, бил много строг и карал закъснелите да тичат допълнително. Косьо оценящо погледна пистата. Тя следваше очертанията на училищния двор, неправилен петоъгълник заграден от ниска бетонна стена, увенчана с рехави стоманени решетки. Таткото прецени на око че дължината на една обиколка е около двеста метра. Нищо и никакво разстояние за възрастен човек, но за хлапетата от началния, че и от средния курс, сигурно беше истинско изпитание да го пробягат, дори само веднъж.
    Сашка премина през зелената порта на училището, но спря от вътрешната ѝ страна за да види как сивкавият „Москвич“ на баща ѝ продължава по „Булаир“ и спира пред пешеходната пътека, да пропусне няколко деца. Зад гърба ѝ заместник-директорът изсвири с никелираната си свирка.
    Това не беше рядкост, повечето учители по физическо си носеха постоянно свирки на връвчица около врата, но никой друг не можеше да се похвали с толкова красива като неговата – продълговат цилиндър с топче накрая. Учениците от горния курс твърдяха, че е истинска английска полицейска свирка, но те често си правеха шегички с първокласниците като им разказваха разни небивалици, и после се смееха, когато маляците им повярват.
  • Строй се! – изкомандва се Стоянов.
    Две даскалици от средния курс се приближиха и започнаха да приканват закъсняващите да се побързат. Нямаше нужда, обиколките на двора бяха достатъчен стимул, и учениците се затичаха към строя.
  • Ами ти какво чакаш, специална покана ли?
    Сашка чак подскочи от изненада, но остана да наблюдава до входа. Тя даже пусна ученическата си чанта на асфалта. Вътре имаше четири учебника, още толкова учебни тетрадки, атлас по география и осем тетрадки малък формат – половината за работа в клас, половината за домашни. Всичко това тежеше само по себе си, а найлоновите подвързии го утежняваха още повече.
  • По-бързо! – извика едната учителка и понечи да я хване за ръката, със сила да завлече вироглавото момиченце при останалите, но в този момент през портата притичаха трима ученици от средния курс. Даскалицата прецени, че те са по-виновни от Сашка просто защото са по-големи, и се спусна след тях.
    На кръстовището, където се отделяше улицата към Геофизичената станция, днес се беше изправил милиционер. Той махна с палката си на баща ѝ, приближи се до спрялата кола и заговори тати Косьо през прозорчето. Отдалече не можеше да се чуе за какво става дума, но Сашка добре си спомняше как миналата година от училището ги заведоха в Пионерския дом. Там, в двора беше построено истинско Детското градче, с миниатюрни улички, знаци и пешеходни пътеки. Навъсен чичко със синя униформа и пагони с лъскави звездички им обясни правилата за движение, и им каза, че той и колегите му глобяват всеки, който ги наруши.
    Щяха ли сега да глобят баща ѝ?
    Момиченцето се огледа. Учителката се отдалечаваше, държейки един от закъснелите за ухото. Пътят беше свободен, и момиченцето се втурна напред. Забравена, Сашкината чанта остана на мястото си.
    Плочките изчезваха под разветите поли на мантата ѝ. Металните пръчки на оградата отдясно се размазаха в непрекъсната зелена стена.
  • Стой! – прокънтя мощен глас и две ръце с месести къси пръсти я хванаха за раменете и я принудиха да спре.
    Едва сега Сашка вдигна поглед от тротоара. Без да се усети, беше стигнала до кръстовището, но „Москвичът“ на баща ѝ вече беше изчезнал.
  • Бягаме за здраве от училище, а? – усмихна се чичкото милиционер изпод прошарените си мустаци. Той беше възпълен и бузите му нездраво червенееха. Момиченцето забеляза още че ръкавите на униформата му лъщят от гладене. За да не става така майка ѝ винаги слагаше върху дрехата носна кърпичка, напръскана с вода.
  • А-аааа…. – понечи да каже Сашка, но от тичането въздухът в гърдите ѝ беше изчерпан за много минути напред.
  • И много бързаме май. Ми то да се бърза не е хубаво. Ще изскочиш пред някоя кола, после има да те излежава човек.
    Сашка не улови смисъла на последните му думи.
  • И за къде си се разбързала? – продължи той. – Да не си забрави домашното?
  • И-ииии… Исках… Баща ми.
  • Какво?
    Тя само посочи към улицата, по която обикновено минаваше татко ѝ.
  • Този дето си размахва червената книжка насам-натам баща ти ли беше? – попита чичкото милиционер. Момиченцето пак не го разбра напълно, но усети неодобрението в гласа му. – Да не си забравила нещо в колата?
  • Не. Аз, такова, – отвърна тя на пресекулки, – само исках да му кажа довиждане.
  • Утре ще му кажеш. Сега беж в школото, че виж вече другарчетата ти вече започнаха да правят гимнастика.
    Момиченцето се обърна назад и бавно тръгна покрай училищната ограда. Краката ѝ едва се отлепяха от тротоара, но тя мразеше да ги сурне. Дядо Иван, бащата на майка ѝ. често казваше че така правят само хора с нисък жизненият тонус. Сашка не беше сигурна какво е това и се престраши да го попита едва когато си тръгваха от селото, в отговор на което старецът се засмя гръмогласно. После майка и я качи в колата и дядото така и не успя да отвърне, а когато отново се върнаха там, беше за неговото погребение и вече нямаше кой да ѝ обяснява подобни неща. От тогава всеки път, щом се сетеше за дядо си, или се усещаше че провлачва крака, Сашка се опитваше да ходи по-енергично, ала днес всичкият кислород от въздуха се беше скрил някъде и на нея ѝ беше по-трудно от всякога. Чадърчето, което в бързината беше забравила да остави на тротоара заедно с чантата, направо късаше ръцете ѝ.
    До входната врата стоеше другарят Стоянов. Навярно той беше връстник на чичкото милиционер, а може да беше и по-възрастен, но изобщо не беше дебел като него. Учениците от по-горните класове разправяха, че на младини е изиграл два мача в „А“ РеФеГе(2) с „Тракия“,(3) но се контузил тежко и станал треньор, а после и учител.
  • Калоянова, раздвижи се! – заместник-директорът я подкани с гръмовития си глас. Сигурно половината град чу, че Сашка е закъсняла. Съученичките ѝ, който до този момент чинно правеха приклякания с отскок, взеха да си шушукат и да се подсмихват.
  • По-бързо! И това ми било отличничка! Две обиколки, бегом, марш!
    Тя послушно се затича по пистата.
  • Стой! – изкомандва отново Стоянов и посочи чантата ѝ. – А това на кого го оставяш?
    Момиченцето се върна, сложи я на раменете си отново се затича. Двете обиколки щяха да я държат на пистата поне десетина минути след началото на първия час, гарантирано закъснение или дори неизвинено отсъствие. От обида в гърлото ѝ се образува буца, която спря и без това недостатъчния приток на въздух.
  • Не се мотай! – извика след нея зам-директорът. – По-бързо, по-бързо!
  • Дребната, дай чантата тука! – прошепна някой отзад. Тежестта изчезна от плещите ѝ. Сашка погледна зад гърба си. Настигаха я група наказани ученици, които започваха втората си обиколка. Една ръка вдигна нависоко чантата ѝ. Презрамките сами се изхлузиха от раменете ѝ. На момиченцето съвсем му олекна.
    Без да спира да тича, тя пак се обърна през рамо и с изненада откри че ѝ помагаше един от учениците от горния курс, които закъсняха заедно с нея за физ-зарядката. Лявото му ухо червенееше като добре сварен панджар. Чантата ѝ смешно се клатеше в ръката му. И не беше само тя, той носеше още две, явно на други ученици от по-ниските класове.
  • Кавалер! – изръси през зъби друго момче, което тичаше до него. Без да се обръща, спасителят ѝ прехвърли целия си товар в едната ръка, протегна другата и халоса досадника по рамото. Не силно – онзи дори не се олюля – само колкото да му натърти, че греши. Двамата продължиха да бягат сякаш нищо не се е случило.
  • Защитник на слабите и угнетените! – захили се пак другият, уверен в своята безопасност, защото приближаваха Стоянов.
    Днес заместникът трябва да беше в много добро настроение, защото им махна да приключват още преди всички да са свършили двете си обиколки. Разточената им групичка пробяга няколко метра по инерция преди да се влее в строя. Голямото момче изчака Сашка и останалите дребосъци да се приближат и им раздаде чантите.
  • Друг път да не закъснявате, бе фъстъци! Имате късмет, че тренирам за спартакиада.(4)
    И побърза да се нареди при своя клас, в най-задната редица.

(1) Осмак – жаргонно наименование на „Москвич“ 408.
(2) „А“ Републиканска футболна група – название на българската Първа професионална футболна лига през периода от 1948 г. до 2000 г.
(3) Название на футболен клуб „Ботев” (Пловдив) през периода от 1967 г. до 1989 г.
(4) Масово спортно състезание за непрофесиоанлисти и младежи.

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория

Приказки от чекмеджето: Няма новини от Баклавлавия или имаше ли президентът леля?


Покрай KOVID-19 се родиха какви ли не конспиративни теории – в целия спектър от „всичко е измислено“ до „крият труповете“. Според мен вирусът и особено нашата реакция на него разкриха друга тъжна истина, която няма нищо общо с инфекциозните заболявания, макар да е заболяване само по себе си, само че социално…
Разказът – публикуван в подкаста „Българска Фантастика“ (https://www.youtube.com/watch?v=Wwh-bglfkMw) – е посветен на един по-скромен аспект от въпросното социално заболяване: Защо ни е да „създаваме“ вирус, щом имаме средства за масова информация?
Действието се развива в същия свят като в разказа „Как инженер Ганев направи България велика“ от предното съобщение.
* * *

Понеделник, 9 часа и 32 минути сутринта

Папараци фотографират как лелята на президента излиза от имението на поп-певеца ЗиС, яхнала люляковия си кабриолет с хибридно задвижване, производство на бившия завод „Чуков“. Пет минути по-късно снимките ѝ украсяват новинарските страници в Интернет и са харесани милиони пъти в Сураттефтер и в ЧабукХабер. Блогърите и влогърите, стругарите и миньорите, перачките и мисирките, казано накратко всички, се питат какво са правили двамата цяла нощ.
От прес-службата на президента отказват коментари, а когато една журналистка повдига набъбналия въпрос по време на сутрешната си среща с представителите на средствата за масова информация, главнокомандващият на най-скъпите въоръжени сили в света вбесен изхвърча от залата, развявайки жълтата си грива.
Понеделник, 1 часа и 35 минути следобед

Разшифровка от записите на ролковия магнитофон, който един много по-по-по-предишен президент забравил да изключи преди да си поде оставката:
Сегашният президент: Разлаяйте кучетата! Дръпнете им опашките! Хубаво замажете очите на всички!
Прес-секретарят на сегашният президент: Да, сър!
Понеделник, 7 часа и 18 минути вечерта

След едночасово обяснение какво е искал да каже жълтокосият президент в триминутния си ГюрултиЧирик за войната в Западните покрайнини, русата говорителката на президента Ма-Ша Биттер горчиво обявява:
– Вече втори ден няма новини от Баклавлавия. Уверявам ви, че президентството внимателно следи развоя на събитията в тази нещастна страна.
Журналистите учудено се споглеждат, но нямат допълнителни въпроси.
Вторник, 8 часа и 33 минути сутринта

На следващата среща с медиите историята се повтаря – Ма-Ша потрепва с дългите си мигли и с тъжен тон, сякаш току що е изпила половин литър швепс „Битер Лимнон“, обявява че от Баклавлавия все още няма новини.
Журналист от „Нашингтонски Прозт“, стар и влиятелен вестник на немскоезичната диаспора, се престрашава и като се взира в тесните азиатски цепки на очите ѝ – навярно воден от отчаяна надежда, че ще може да прочете в тях истината – направо пита госпожа Биттер какво знае президентството за Баклавлавия, и какво не съобщава на народа. Той завършва с прословутото „защото хората имат право да знаят“.
– Ние самите бихме искали да знаем какво се случва в Баклавлавия, и ако не се случва, както трябва, да го случим според волята на президента. – Ма-Ша изпраща към залата най-чаровно-отровната си усмивка. – В момента нашите най-добри експерти по хибридно разузнаване, хибридни войни и хибридна външна политика работят по въпроса.
Вторник, 1 часа и 02 минути следобед

Президентът пристига на редовната си обедна пресконференция със загрижено лице.
– Обещавам на моите избиратели, че ще направя всичко възможно за да защитя потъпканите човешки права в Баклавлавия! – заявява той. – Уверявам ви, че намаленото производство в нашите заводи, предизвикано от масовата пандемия там, няма нищо общо със снижаването на синеморския индекс МентИкс с петстотин единици…
Половината журналисти трескаво започват да четат в есперантската версия на Енциклопедия Баклавлавика статиите за икономиката и политиката на страната, а другата половина надничат през рамената им и трескаво подпитват какво пише там.
До вечерта МентИкс наистина пада с петстотин единици, но пък никой не помни дали президентът има леля или не.
Валентин Д. Иванов
1.03.2020
Влак Стара Загора 6:10 – София 10:15

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Кой си ти, синко?


Разказ от преди три десетилетия за съмненията в реалността и откриването на себе си, очевидно написан под силно влияние на Филип К. Дик. Не е публикуван никъде, но през онова същото BBS за фантастика, което споменах по-рано, се озова в Читанката преди доста години.

* * *

Пръстите ми спират на два инча от клавиатурата. Докато си припомням номера, някой отзад изследва твърдостта на ребрата ми с лакът. От своя страна проверявам как са в това отношение пръстите на краката му. Изглежда не са особено добре, защото той изохква и полага сериозни усилия да ми каже нещо. Прекъсвам го като хлопвам вратата под носа му.
Случката ме развеселява, но това е нищо в сравнение с радостното откритие, което правя миг по-късно: пръстите ми самостоятелно са набрали шестнадесетцифрения код. Като за след четири години Отвъд никак не е лошо – там човек малко по малко губи формата си.
Време е да влизам. Главния не е на себе си. Толкова е нервиран, че на два пъти се опитва да намести несъществуващите си очила. Навик, останал му от времето, когато и той е бил Отвъд.
– Уйлям, на Земята ще идеш после. Дерек още не може да дойде на себе си, а с Тоби имаме контролна връзка след тридесет и шест часа. Човекът ще ни го намериш ти.
Тръгвам е силна дума за това, което ми предстои лично да извърша и слаба за онова, което действително ще се случи. Правя няколко крачки и заставам във фокуса на конвертора. Две наносекунди по-късно се намирам в самия център на пъстър многолюден пазар. Разноезичните разговори се смесват в клокочещ ромон, неразличим за ухото.
Законите на този свят са безпощадни – едва появил се в него и се превръщам в обект на интереса на шишкав търговец. По челото му се стичат едри капки пот, а пръстите му лъщят от мазнина. Защо понякога не обичам да излизам Отвъд?
Налага ми се да употребя доста ловкост, докато се мъча да се освободя от компанията на лавкаджията. Изглежда, че само ловкостта ми няма да е достатъчна. Е, той сам си го изпроси: поглеждам го с един от моите погледи, от който човек дълго и сериозно се замисля; понякога завинаги.
Изглежда търговецът не е свикнал да прави това, защото се вкаменява с протегнати напред ръце. Околните бързо се досещат, че в него се е вселила нечиста сила и се отдалечават така, като че ли тук току що се е разхерметизирал реликтов реактор. То си е така, а и аз нямам намерение да ги убеждавам в обратното. Защо да лъжа бедните хорица?
Според записите в меморатора на Дерек, човекът, който ни е необходим, е наблизо. Шляя се между сергиите, като внимавам да не се задържам по-дълго никъде и да не се заглеждам в нищо. Тази тактика се оказва успешна – сравнително бързо и почти безпрепятствено стигам до търсената уличка. Ориентирите съвпадат: порутен чердак, отсечен смокинов клон, две успоредни пукнатини в зида. Всичко е на мястото си.
Навлизам в дебрите на стария град и в средата на групичка раздърпани хлапета. Този необичаен кортеж ме съпровожда съвсем за малко – докато обясня на няколко от вратовете им, че няма да получат нищо друго, освен едно оздравително загряване.
Продължавам с по-големи крачки за да наваксам изгубеното време. Само че не е за дълго. Защото отсреща се носи с цялата си противна тежест моя стар познайник – лавкаджията. Първо се сещам за тривиалното обяснение, че това е друг човек, но не е. И все пак този не си спомня нищо за предишната ни среща.
Докато размишлявам над парадокса, забелязвам, че по улицата тичат хлапетиите, с които току що се разделих. Носят големи парчета от някакво тукашно лакомство. Изглежда, че вратовете им добре са запомнили урока ми, защото малките разбойници ме заобикалят на разстояние, доста по-голямо от една протегната ръка.
Втори парадокс, нещо зачестиха. Един възрастен и умен чичко някога ми казваше: ако срещнеш последователно едно и половина неща, които не разбираш, трябва да хванеш по-здраво дръжката на бластера. Или да изчезнеш – добавям сега аз от висотата на моите осемнадесет години Отвъд времето.
Само че докато го добавям, разпознавам нужния човек на няколко крачки пред мен. От целия му вид ме залива старческа немощ. Почти се удавям в нея.
– Кой си ти, синко? – пита ме той.
Не успявам да му отговоря. Човекът вече ме гледа с един от моите погледи. Замислям се за дълго и сериозно; може би завинаги.
Валентин Д. Иванов
1990/1994, София – 27.04.2020, Мюнхен

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, science fiction

„Приказки за Юнаци и злодеи“ – видео от премиерата (30.03.2019)


На 30 март 2019 г. „Човешката библиотека“ случи премиерата на трилогията “Приказки за Юнаци и злодеи”.
С… малко… закъснение, вижте-чуйте откъс от приказката „слушаща“, част от сборника “Приказки за Юнаци и злодеи: втори”.
В ролите се превъплътиха Мира Стоянова, Мирослав Моравски и Ана Йорданова.
Снимки: https://www.facebook.com/media/set/?set=a.2313488185380420&type=3
Аудио: https://www.mediafire.com/file/28ll9ta1ab82atk/190330_SB-PzYiZ.m4a/file
Видео: https://www.youtube.com/watch?v=fUDegPNutFc&list=PLWCpG83yVpE14dMzja6icPWFgFIRMqvnv
Зад камерата беше Георги Атанасов.
Повече за премиерата и за изданията, включени в нея, прочетете тук:
https://choveshkata.net/blog/?p=7164

Други записи от събития на “Човешката библиотека” може да видите тук:
https://www.youtube.com/channel/UCvbfsKH1KxF87UdA7FYCGfg
Например награждаваме отличените автори от конкурса “Изгревът на следващото” може да видите тук:
https://www.youtube.com/watch?v=KaYBLtWAnFI
https://www.youtube.com/watch?v=YjcvMpTxUAQ
https://www.youtube.com/watch?v=mRBuayQHRgs
https://www.youtube.com/watch?v=oMfcp3BC0lY

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Подкаст “Българска Фантастика” 015 : „Предсмъртната или първата болка“, разказ от А. П. Славов и Г. Арнаудов


Поредното издание на подкаста предлага разказа от Атанас П. Славов и Георги Арнаудов „Предсмъртната или първата болка“: https://www.youtube.com/watch?v=wdCj3srUC3c
Приятно слушане!
Разказът е публикуван за пръв път в списание “Съвременник”, бр. 2 от 1978 година. Следващите публикации са в сборниците “Сънувах човешко лице” (2006 г.), “Мигновечност” (2007 г.), “За спасяването на света” (2013 г.) и “Пентаграм” (2014 г.).
Повече за авторите може да научите на страниците им в уикито за българска фантастика:
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81_%D0%9F%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE%D0%B2_%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2
и
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%90%D1%80%D0%BD%D0%B0%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B2
За вас чете: Ана Йорданова
Илюстрация: “Среща на две техносфери – хуманна и механоидна”, художник Атанас П. Славов
Подкастът е издание на Дружеството на българските фантасти “Тера Фантазия”, на Фондация „Човешката библиотека“ и на Клуба по фантастика, прогностика и евристика “Иван Ефремов”.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, аудиофантастика, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

“Back down along the spiral that heads up” – my review of Jack McDevitt’s “Coming Home” at Europa SF


Jack McDevitt is one of my favorite modern hard science fiction authors. For two reasons.

First, he is truly a science fiction writer who in the vein of Wells, Clarke and Asimov tries to offer an accurate representation of the scientific research process.

Second, his novels never fail to convey the sense of wonder that the grander Universe imposes – sometimes quite forcefully – upon the human beings.

The rest of the review is available at:

http://scifiportal.eu/back-down-along-the-spiral-that-heads-up-review-of-jack-mcdevitts-coming-home-by-valentin-ivanov/

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, литература, научна фантастика, Literature, science fiction