Tag Archives: поезия

Приказки от чекмеджето: Език свещен на моите деди


През една зимна нощ на 1991 или 1992, а може и 1993 година това доста посредствено стихотворение ми донесе билети за „Двама на люлката“ от Уйлям Гибсън – пиеса, която тогава вървеше в малкия частен софийски театър „Манифактура“. Театърът се намираше в неголяма индустриална сграда, почти гараж, от северната страна на бул. „Сливница“, близо до площад „Сточна гара“ (сега в Интернет не мога да намеря никакви споменавания за него, освен в биографиите на някои актьори и актриси). Седяхме на пейки без облегалки. След представлението имаше дегустация на вина – спонсор им беше някаква винарска изба. Не помня кои играеха, но съм сигурен, че беше през зимата, защото по земята имаше замръзнал мръсен сняг.

Историята започна няколко дни или по-скоро нощи по-рано – тогава работех като нощен пазач в Университетската обсерватория в „Парка на Свободата“ (преди това и понастоящем – „Борисова градина“). Нощни смени, четене на конспекти за изпити, писане на протоколи за лабораторни упражнения… и слушане на радио. Най-често – „Нощния блок“ на програма „Хоризонт“, от полунощ до три часа сутринта. Във „фаталната“ вечер там гостуваше директорката на театър „Манифактура“. Говориха за чистотата на българския език – тема, и тогава ме вълнуваше, а сега дори още повече – и предложиха на слушателите да напишат стихотворение, като използват първия ред на Вазовия шедьовър.

Тогава в България почти нямаше Интернет, прочетох им стихотворението си по телефона, след това още веднъж – този път в ефир. И после отидох на театър.

*

Език свещен на моите деди

По Иван Вазов

Вечер.

Език свещен на моите деди,

плесницата ти огнена плющи

и кой ли може да прости

на думите сгрешените съдби…

Нощем.

Език свещен на моите деди,

гласът ти весело звучи

над доловете надалеч лети

и заедно със капките вали.

Сутрин.

Език свещен на моите деди,

преследваш ме в съня ми ти,

събуждаш ме във ранните зори,

затриваш ме сред чуждите съдби…

Език свещен на моите деди,

не си отивай рано призори,

не ни оставяй в себе си сами,

Език свещен на моите деди…

Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under Bulgaria, История, литература, поезия, history, Literature

Приказки от чекмеджето: Време за не-губене. Астро-хайку-гатанки


Тези хайку са писани през периода 2009-2012 година и бяха сглобени в кохерентна структура едва през 2018 година, но така и не бяха публикувани никъде.

*

Гатанки за младши научни сътрудници.
Къде се развива действието?
Първите няколко стихотворения са по-лесни примери за подсказване.
– 1.3 светлинни секунди:

Знамето не помръдва.
Безветрие.
Стъпки в реголита.
– 21 светлинни минути:

Време за любов.
Кактуси цъфтят.
Пролет на червена планета.
– 53 светлинни минути:

Алена пустиня.
Над Европа изгрява
Голямото червено петно.

Плоско водно камъче
весело скача
по вълни от метан.
– 13.7 светлинни часа:

Цвят на кокиче
в хидропонна градина.
Пролет настъпва на ТНО.
– 4.2 светлинни години:

Водороден атом пълзи
по магнитната линия
в пастта на Бусард.
– 6.5 светлинни години:

Тази есенна вечер
листата падат
на два парсека от нас.
– 444 светлинни години:

Седем огъня в небето.
Светла нощ на
планета в звезден куп.
– 14,000 светлинни години:

Наближаваме Големия облак
докладва
капитанът-хлебарка.
– 26,490 светлинни години:

Краят на вечността
не настъпва за атом
падащ в свръхмасивна черна дупка.
– 2,537,000 светлинни години:

Ухание на цветя
в съзвездието Андромеда.
Обмен на разуми.
– 275,000,000 светлинни години:

Пет небесни водовъртежа
се целуват.
Сблъсък на галактики.

2009-2018
Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, космонавтика, литература, научна фантастика, поезия, poetry, science fiction

ЕДИН ПОЕТ: ПРЕДСТАВЯНЕ НА „БУКЕТ“ – СТИХОСБИРКА С ПРЕВОДИ НА ПЕТКО НЕДЯЛКОВ


Вездесъщият Интернет твърди, че Петко Недялков е роден през 1963 година в Плевен, че е завършил Физика в Софийския университет и от 2011 година ръководи катедрата по Астрономия, пак там. А стихосбирката „Букет“, в която той е събрал преводи на шестдесетина стихотворения от пет различни държани, не твърди нищо. Стихосбирката само сбира стиховете, а твърденията оставя на читатели като мене.

Признавам, че първата ми мисъл, като отворих тази малка книжка, беше че имам работа с литературна мистификация – че Петко сам е написал стиховете, а ги представя за творчество на мъртви поети. За да проверя тази хипотеза дори потърсих с помощта на гугъл-а първия поет, норвежец. Но изглежда написах името му неправилно, защото не го намерих и още повече се усъмних на кого принадлежи истинското авторство. Обаче Петко надълго и нашироко ми разказа как е превеждал от норвежки, португалски и румънски. Оказа се, че стихосбирката не е негова – доколкото може да не принадлежат на преводача стиховете, които той току що е пренаписал на друг език. Аз самият съм правил опити да превеждам, и макар да беше само проза, си давам ясна сметка за трудностите, дори езиците да са близки като Български и Руски или Български и Сръбски. Преводите са правени с помощта на т. нар. native speakers. И с много труд.

Стиховете са подбирани с помощта на литератори от съответните страни – хора, които добре познават местния литературен ландшафт. Подборката издава вкуса на Петко към интелигентни и самовгълбени автори. От една страна човекът на изкуството би трябвало да е екстроверт, който се стреми към показност и търси признание – иначе всеки щеше да пише само за себе си; от друга – творчеството е вътрешен процес, преработка на действителността през опита и разбиранията на автора. Струва ми се, че тук теглилката е в полза на второто и има смисъл, ако човек си спомни, че Петко Недялков освен поет е и учен, зает с разкриване на загадките на природата. Нещо повече, Астрономията е  една от по-умозрителните науки, в нея по същество няма експеримент, а само наблюдение, – обектът на изследването не може да бъде променен за да види как ще реагира.

Трудно е да се сравнява поезия, и няма да го правя – едно стихотворение може да намери резонанс в душата на читателя заради едно-единствено минало преживяване, а може и да не намери, ако съдбата ти е спестила точно това преживяване. Обаче като че ли именно злополучният Улав Хауге ми допадна най-много, с неочакваните обрати в стиховете си и с неочакваните си сравнения. Например в „Каквото си“ поетът стои пред черната точка на мишената, ядосан, защото стрелата му я е подминала, и разсъждава:

„Тъй дразнещо е черното петно,
докато най-накрая проумееш,
че там, където забитата стрела трепери,
е също центърът на нещо.“

Не на последно място – книжката е илюстрирана с впечатляващите работи на художника Николай Стоин.

По-надолу ще добавя откъси от още няколко стихотворения, които ми направиха впечатление:

„На мъртвите дървета коренищата
над тинята държат те безопасно.

А щом се спуснеш в езеро планинско,
високо някъде
усещаш ясно: как споменът
за онзи хладнокръвен мъж,
удавил се тук някога,
държи отгре крехката ти лодка.“
Улав Хауге, от „През тресавището“

„Една дума –
един камък
в студената река.
И камък друг –
ще ми трябват ще много,
ако ще искам да премина.“
Улав Хауге, „Една дума“

„Платноходка
без вятър съм аз.
Ти беше вятърът.
Ната, ли поисках
да плавам?

За курса кого го е грижа
с вятър такъв!“
Улав Хауге, „Ти беше вятърът“

„В селото има огнища запалени –
не пророкувай тъга –
още звездите очите ни галят ли,
тихо блести ли снега.“
Николай Рубцов, от „Зимна песен“

„Книжка – половин заплата,
с безопасен вид дори,
нея никой госиздател
няма да ви подари.

В тази книжка нощем скришом,
каза го един поет,
под главите нежно диша
динамитът на метеж.“
Александър Ерьоменко, от „Самиздат“

„един в устата ми разложен
друг влиза в моята глава
а трети хапе гола кожа
различен точно по това

седят и мълком наблюдават
как примката за своя врат
насапунисваш не спешават
не си им първи в тоя свят“
Данила Давидов, от „Вдин в устата ми разложен…“

„Приятели,
това са мъртви дни без слънце
и без почивка.
Умирането е моята дисциплина“
Деян Джорджевич, от „Сбогом“

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, литература, Literature, ревюта на книги