Tag Archives: научна фантастика

Интервю с Грегъри Бенфорд / Inetrview with Gregory Benford


Юлия Новакова интервюира автора и учения Грегъри Бенфорд за роляата на научната фантастика в преподаването на природни науки, за шанса да има живот на Марс и за общуването през огромни бездни на пространство и време…

Julie Nováková interviews author and scientist Gregory Benford about the role of science fiction in STEM education, chances of life on Mars, communication across great gaps in distance and time…

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, литература, наука, научна фантастика, Literature, science, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 9


Девета част, в която някой чакат Годо, а други – утрешните вестници

Сашка видя превръзката отдалече и се затича към колата.

– Тате, да не си се ударил?

– Само малко – oтговори Калоянов. – А какви са тези лепенки на твоите колене?

Момиченцето закъсня с отговора малко повече, отколкото беше необходимо.

– Здравей прекрасна – вмъкна се в паузата Димка. – Къде се удари?

– Паднах по физическо.

– Случва се. Ще ти мине като на кученце – продължи майка ѝ. – И на баща ти му няма нищо. Като махнат превръзката, ще видиш че даже е станал по-хубав.

Дъщеря им захлопна със замах вратата на „Москвича“. Този път тя хвана и на двете зъбчета.

– Как мина училището? – попита Косьо. Той се накани да запали двигателя, но в същия момент някой почука на стъклото. До колата се беше изправил непознат ученик от горния курс. Следваше го момиченце, сигурно с две или три години по-малко от Сашка. Двамата си приличаха, сигурно бяха брат и сестра.

– Дъщеря ви си е забравила екипа – младежът вдигна малка торбичка. Косьо я позна, в нея Сашка си слагаше анцуга и гуменетките за часовете по физическо.

– Благодаря! – Димка спусна стъклото и взе нещата. – Тя нашата както нищо един ден ще си забрави главата.

– Сестра ми ги намерила и като разпитала – допълни ученикът, – другите момичета ѝ казали на кого са.

Той се застоя за миг, сякаш се чудеше дали да каже още нещо. Калоянов забеляза, че и Сашка замръзна на задната седалка, сякаш уплашена, че баткото може да я издаде с нещо. Но младежът се колебаеше, а между него и Косьо седеше Димка, която изпитателно се взираше в лицето му и нямаше начин геологът да се намеси и да го окуражи. Пък и не беше сигурен дали е правилно да го направи пред Сашка. Затова Костадин само се наведе надясно за да го разгледа по-добре, и попита:

– Как се казваш?

– Генчо.

– А сестра ти?

– Пенка – обади се момиченцето.

– Благодарим ти, Пенке! И на теб, Генчо!

Калоянов завъртя ключа на стартера, включи на скорост и потегли към детската градина на Иванчо. Известно време в колата цареше тишина. Сашка се въртеше на задната седалка, а Димка преглеждаше съдържанието на торбичката.

– Разбрах, че учителката ти по математика ме вика утре – каза Косьо. – С какво се прояви този път?

– Ами днес имахме контролно и тя беше разделила класа на осем групи, а пък ние с Дида и Стамо решихме всичките задачи – изстреля Сашка.

Веждите на Калоянов подскочиха.

– Сериозно? Не беше ли трудно?

– Поощрявай я, поощрявай я! – намеси се жена му. – Ама Божурова мене вика, не тебе.

– Защо да я поощрявам? Само питам дали е било трудно.

– Никак даже – обади се дъщеря им от задната седалка. – Тя другарката Божурова такова, само цифрите беше сменила. Иначе условията си бяха едни и същи.

– Правилно е да се каже „Другарката Божурова беше сменила само цифрите“, – поправи я майка ѝ. – По-добре е да се говори без паразитни думички.

– Добре де, другарката Божурова беше сменила само цифрите. Тате, а ти донесе ли ми парченце от Луната?

Димка подскочи на мястото си.

– Парче от какво?!

– От Луната. Тати ми обеща тази сутрин.

Косьо се сви на седалката и си представи, че е невидим. Ако много се напънеше, можеше да стане прозрачен. От физическа гледна точка е просто, трябва само да накара атомите в тялото си да не взаимодействат с електромагнитното излъчване. Истинска дреболия.

– Ти защо смяташ, че баща ти ще ходил на Луната? – попита Димка с безизразен тон. Косите на Калоянов се изправяха всеки път, когато тя заговореше така.

– Ами аз ви чух снощи как си говорихте и сутринта го питах. И той обеща да ми донесе парченце от Луната.

Виждаш ли, не съм виновен, каза Косьо на жена си с поглед. Ще я видим ние тази работа, отговори му тя по същия начин. Той съсредоточено се взря в пътя.

– А, тате, донесе ли ми го? – настоя Сашка.

– Не, моето момиче. Така стана, че днес не можах да отида до Луната. Но ако ми се случи да намина от там, обезателно ще ти донеса.

Иванчо беше сред последните три деца, останали в градината. Възпитателката им се скара, че пак закъсняват. Калоянов ѝ се извини. После закара семейството си до техния блок и се върна на работа да пише обяснения.

*

Геологът нахвърли събитията от днешното излизане върху хартия точно два пъти. Първо за Славов, който внимателно изчиташе всяка страница, докато Калоянов пишеше следващата и му задаваше уточняващи въпроси. После за научния отдел в Специализираната лаборатория, която се занимаваше с телепортите под прикритието на развойна дейност в завода за ДЗУ(29) в Стара Загора. Николов им изпрати доклада по телефакса. Петнадесет минути по-късно техният началник се обади по телефона и каза, че утре ще изпрати експертна група.

В очите на Калоянов тази бурна активност не можеше да скрие колко аматьорски подхожда България към най-голямата тайна в историята на човечеството. От една страна той беше благодарен за това, защото иначе никога не би могъл да се докосне до космоса и Вселената, но от друга, не можеше да не се запита как така само един единствен офицер от Районното управление на МВР разследва въоръжен конфликт с извънземна цивилизация, десетки или стотици пъти по-мощна от земната. Как технология, която има потенциал да промени из основи живота на хората, се разгадава от няколко инженери в ДЗУ-то. Наистина, те бяха най-подходящите хора за целта в страната, защото само преди една година от два американски компютъра, купени през тридесет и три ръце – за да се избегнат ограниченията на КОКОМ(30) – се научиха да произвеждат микропроцесорите, който сега заводът им бълва за целия соцлагер.

С тези мисли в главата Косьо придружи Славов когато той посети Васка Шеритова за да ѝ съобщи, че съпругът и е починал при изпълнение на дълга си. Жената плака дълго, особено след като ѝ казаха, че тялото не е намерено. После се обадиха на сестра ѝ. за да дойде и да постои при нея през следващите няколко дни. Единственото удачно обстоятелство беше, че Стефановите деца бяха при баба си, и леля им мина да ги прибере от там, така че не се наложи геологът да присъства, когато те разберат, че баща им е загинал.

Покрай отчетите и посещението в дома на колегата, геологът се прибра в къщи по-късно от обикновеното, но Сашка и Ваньо все още бяха будни и той им прочете една глава от „Закриването на Америка“.(31) След като ги приспаха, Димка и мъжът ѝ седнаха около масата в кухнята. Не се бяха разбирали предварително, но и двамата знаеха, че това е първата им възможност да поговорят сериозно.

Калоянов си наля сто грама от ракията на дядо Димитър.

– Не е хубаво за антибиотиците – каза Димка.

– Иначе няма да мога да заспя. Васка прие новината много тежко. Какъв ден само… – Той отля няколко капки на земята. – За Стефан.

Двамата помълчаха.

– Какъв ден, само – повтори Косьо.

– Като всички други, през които обикаляте Галактиката. Ами ако се беше случило с тебе? Какво щях да правя аз?

– Днес беше различно, това е пръв контакт! – той игнорира въпросите ѝ. – Вярно, че нещата не се развиха както очаквахме, но може би е недоразумение. Например, ако сме се оказали в нечий заден двор, или дори в нечия спалня, нищо чудно да ни прогонят. А може да са ни взели за някой друг. Тези неща предстои да се изяснят. Ще опитаме да започнем на чисто. Утре, щом дойдат колегите от Стара Загора…

– Какво си казал на Сашка за Луната?

– Извинявай, в суматохата изобщо не стигнах до това. Тя ни е чула снощи докато си приказвахме в спалнята. Помниш ли, като дойде при нас? Ние си помислихме, че направо е влязла, а тя сигурно е стояла пред вратата поне пет минути.

Двамата инстинктивно погледнаха към коридора, от където се влизаше в спалнята на децата. Там сега нямаше никой.

– Сутринта в колата тя ме помоли да ѝ донеса парче от Луната – Продължи Косьо. – Аз ѝ казах, че няма да ходя там – той посочи с ръка полумесеца, който удобно надничаше през прозореца на кухнята им. – Но тя не ми повярва. И аз на шега обещах да ѝ донеса, ако ми се случи да намина от там.

– Как можа? Ами ако каже на някой?

– Ами аз казах в училище – обади се Сашка. – Не трябваше ли?

Калоянов и жена му втрещено я изгледаха. Сцената от предната вечер се повтаряше. Детето се беше скрило в коридора, зад вратата на кухнята и затова не го бяха видели по-рано, когато проверяваха дали пак не се е събудила.

– Знаеш ли колко е лошо да се подслушва? – попита Димка. Гласът ѝ трепереше и Косьо си помисли че жена му едва се въздържа да не кресне на малката калпазанка.

– Ама вие си казвате най-интересните неща вечер, когато мен ме няма.

Калоянов едва се сдържа да не се разсмее.

– За подслушването ще си говорим още. А сега ни кажи на кого си разправила, че баща ти ще отива на Луната.

Дъщеря им с неохота сподели как днес през голямото междучасие с три съученички играели на дама, и после започнали да си разправят къде са ходели родители им. На другите бащите им били в Египет, в Съветския Съюз, а на Петя баща ѝ другата седмица щял да заминава за Либия.

– И ти, за да не останеш по-назад, се похвали за Луната – вметна татко ѝ.

– Да. Само че те не ми повярваха, – Сашка заподсмърча. Косьо виждаше накъде отива цялата работа, но трябваше да разберат какво точно и на кого е казала щерка им. – После Жоро ми направи марка в часа по физическо и каза, че съм в безтегловност, а Генчо го удари за да не напада по-слабите и заместник директорът ги накара да правят лицеви опори. Генчо пет и Жоро десет и…

– За това ли си забрави анцуга и гуменетките?

– Да, защото ме пратиха в кабинета на училищната лекарка – кимна Сашка и със сълзи на очи добави, че там сестрата ѝ е намазала коленете с ѝод.

– Щипеше ли? – поинтересува се Калоянов.

– Да.

– Какво научи от тази случка?

Сашка замълча.

– Хайде заедно да видим какво се е случило. Първо, ти си ни подслушвала снощи докато си говорехме с майка ти. Това е лошо и не бива да се повтаря. Ако разберем, че продължаваш да го правиш, много ще се натъжим.

– Понякога възрастните говорят за неща – намеси се Димка, – които децата не разбират. И могат да ги изтълкуват погрешно. Разговорите на възрастните могат да объркат децата.

Дъщеря им кимна.

– После – продължи Косьо, – докато сте играели на дама, сте говорили за родителите си. Хубаво е децата да се гордеят с родителите си, но е лошо да се хвалят с тях. Например, Петя няма никаква заслуга за това, че баща ѝ ще пътува до Либия…

Сашка заспа едва в единадесет и половина, този път наистина.

Димка безшумно затвори вратата на детската и се облегна на стената. Косьо в хвана за ръка и я поведе към спалнята.

– Какво ще правим сега? – попита тя.

– Съдейки по думите ѝ, другите деца не са я взели на сериозно. До утре ще са забравили, стига само тя да не им напомни.

– Ще се изненадаш какво запомнят децата. От една думичка на десетгодишна възраст може да ти излезе прякор за цял живот.

Косьо седна на края на леглото и събу десния си чорап.

– Съвсем забравих. Днеска в станцията се появи журналистка от „Работническо дело“.

– Една с чорлава коса? Видях я на влизане и се канех да те питам коя е тази жена, но после като се случиха всичките неща, ми излетя от главата.

– Същата. Типична парашутистка. Заради нея измениха програмата и ни пратиха около това проклето червено джудже. Но смият факт, че се появи журналистка означава че може би ще ни разсекретят и тогава няма да има значение какво е казала Сашка. Разбира се – разсъждаваше геологът докато изуваше левия чорап, – след днешния контакт нещата се промениха, но ако имаме късмет още утре сутринта ще кажат за нас по новините.

Жена му не отговаряше и той се обърна да види какво става с нея. Димка беше легнала върху завивките напълно облечена, и спеше свита на кравай. Косьо извади от шкафа един чаршаф, покри я с него до брадичката, както тя обичаше, и отиде да си налее още сто грама.

*

Калоянов и Димка внимателно изслушаха новините по радиоточката в седем, когато правеха сутрешния преглед на печата. Говорителите разказваха за рекордни добиви на жито, за дружески посещения и за предсрочно изпълнение на петилетни планове.(32) Никакви телепорти, никакъв сблъсък с извънземни в системата ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем.

В седем и петнадесет започна музиката на „България, дела и документи“.(33)

– Кой днес ще закъснее за физ-зарядка? – зададе риторичен въпрос Косьо и цялото семейство се зае да се обува.

Сашка пристигна навреме и не ѝ се наложи да обикаля тичешком двора на училището. Косьо нарочно мина по-напред през градината на Ваньо за да им останат няколко минути насаме с Димка.

– Сигурно са решили да отложат обявяването – започна той.

– Аз пък си мисля, че нищо няма да обявят. Ти сам каза, че едва-едва сте излезли на пруста и веднага ви нападнаха. Ами ако това не е нечий заден двор, а в цялата Галактика се води война?

– Твърде малко знаеха за света, в който живеем, за да строим хипотези – въздъхна Калоянов. – Човечеството е като селско момче, което за пръв път попада в града и с отворена уста се взира в електрическите трамваи, вместо да се отмести от пътя им, преди да са го сгазили.

През остатъка от пътя те мълчаха. Косьо се чудеше дали промяната във вчерашната програмата е била заради журналистката или заради разсекретяването на проекта, и дали авторите на доклада, който преди да тръгнат му прочете аспирантът Стойчев, са знаели с какво ще се сблъска българската експедиция и са искали да предотвратят откриването на тайната. Или точно обратното – искали са тайната да бъде разкрита. Все въпроси, които надминаваха компетенцията на един обикновен геолог от забутана станция в провинцията.

(29) Дискови запаметяващи устройства.

(30) Координационен комитет за контрол на износа (Coordinating Committee for Multilateral Export Controls или COCOM) е международна организация, създадена от страните от страните-членки на НАТО през 1949 година за контрол върху износа на високотехнологични продукти и продукти с военно предназначение към страните от комунистическия блок.

(31) Детски исторически роман от Величка Настрадинова, с автобиографични елементи. Издателство „Отечество“, 1981 г.

(32) Популярен по онова време русизъм, с който се замества българския израз петгодишен план (или петилетка) –елемент на плановата икономика при социализма, система от целеви показатели за икономическо и социално развитие, които трябва да бъдат постигнати в срок от пет години.

(33) Историческо-патриотично предаване по Българско национално радио, излъчвано всеки ден от 7 часа и 15 минути по времето на социализма.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 8


Осма част, в която нашите герои участват в преследване

Кабината се материализира върху три жлеба в приемната зала на базата. Нейното собствено тегло я накара да се плъзне по тях, докато електродите на дъното ѝ не опряха до изводите към капацитивните акумулатори на базата. Размърдани от сътресението, отломки и незакрепени вещи паднаха през отсъстващата дясна стена и се разпиляха по пода.

– Какво ще правим сега? – попита Косьо без да откъсва поглед от таблото пред себе си. Там, в средата се намираше волтметъра, съединен с батерията. Стрелката видимо се отместваше надясно, след две минути щяха да са натрупали достатъчно енергия за още един скок.

Никой не се обади и той ги подкани.

– Имате ли някакви съображения?

– Какви съображения? Няма ли просто да се връщаме на Земята? – попита Диманова. – Там ще сме в безопасност.

Косьо предположи, че тя се обади едва сега, защото в паниката си не е могла да намери бутона за включване на микрофона. Парашутистка, какво да искаш от такъв човек.

– Не е очевидно – обясни Шеритов. – Те ни чакаха, все едно знаеха къде ще се появим. Следователно могат да засичат точката на излизане.

– Ами ако яйцето е един вид мина – попита аспирантът Стойчев, – на която сме се натъкнали случайно?

– Хмм, не вярвам – намеси се Тахънджиев. – Разстоянията в космосът са големи. Наистина големи. А нашият любезен посрещач ни чакаше на метри от нас. Ние самите не можем да предскажем с подобна точност къде ще се материализираме.

Калоянов си отбеляза, че за в бъдеше може да се доверява на окомера си, освен ако и двамата не допускаха една и съща грешка, и обобщи:

– Приемаме, че могат да регистрират излизане. А дали могат да проследяват направлението на скок в прогрес?

– Трудно е да се каже – отвърна Дончо. – Склонен съм да допусна, че е по-лесно да триангулират скока ако са от страната на тръгването, отколкото ако са от страната на пристигането. Във всеки случай, не бих си заложил дясната ръка, че след няколко минути онзи овал няма да се появи тук.

– Деветдесет секунди до пълна готовност – Косьо не забравяше да следи напрежението в батериите.

– На теория – продължи астрономът – когато правим преход ние променяме вълновата функция на атомите, които ще се транспортират. Обаче промяната не се ограничава само в тях. Всеки път, така да се каже, завличаме със себе си известно количество материя, която се намира наблизо. И преходът оставя следа под формата на слаби смущение във вълновите функции на съседните атоми. От определено разстояние нататък смущението е прекалено малко и това е ефективния радиус на телепорта. Ако нашите любезни посрещачи притежават същата технология като нашата, нищо не пречи да проследят направлението ни, защото скоковете се извършват по геодезични линии, които надалеч от центрове на големи гравитационни потенциали са почти прави. Наистина, във във вакуума където излязохме ние, има съвсем малко атоми, но не смея да твърдя дали са достатъчно за нашите посрещачи, или не.

Стрелката пред Косьо достигна средата на скалата.

– Една минута – каза той. – При тези обстоятелства нямаме право да рискуваме. Първо, тази база подлежи на унищожение. Второ, ще се приберем с междинно излизане през ЕН три хиляди четиристотин деветдесет и седем…

– Аз ще включа детонаторите – намеси се Шеритов и тръгна към шлюза, но по средата на пътя зави надясно и изскочи навън направо през липсващата стена. Така щеше да спести време.

– Ще те изчакаме, но побързай – напомни му Калоянов. – А ние да започваме предстартова подготовка.

Софиянски и Стойчев започнаха да щракат с ключовете на таблото, а Тахънжиев се зае да изчислява небесните координати на ЕН три хиляди четиристотин деветдесет и седем. За една минута акумулаторите на кабината щяха да съберат енергия само за три скока, което не им даваше много възможности за корекции. Ако веднага не се окажеха в зоната на пряка видимост на базата, можеха завинаги да останат в космоса.

Косьо погледна към астронома. Той беше вдигнал отражателя на шлема си и през стъклото се виждаше как хапе устни докато внимава да не натисне някой погрешен бутон на Елката.(28) Ръкавиците на скафандъра сковаваха движенията и специално заради тях бяха взели огромен калкулатор, от тези, които се срещат в счетоводните отдели на предприятията. Този беше модифициран, с допълнителни математически функции. Дончо се взря за миг в зелените цифри на ламповия дисплей, после изтри резултата и пак започна да удря по клавишите.

За да не го смущава, Калоянов вдигна ръка и помаха на другите двама колеги. Те го разбраха и само мълчаливо кимнаха, давайки знак че са готови.

Стрелката на волтметъра почти достигна границата на скалата. Косьо превключи обхвата на уреда. Докато Шеритов се върне, щяха да прехвърлят известно количество допълнителна енергия. С малко късмет, можеше да имат достатъчно за четвърто излизане. Дано по-скоро капитанът да включи детонаторите. Оставяше само да наберат координатите и да се махат от тук. Базата, която до сега беше за тях уютен дом сред звездите, изведнъж се превърна в чуждо и враждебно място. Косьо потрепери, въпреки че системата за терморегулиране на скафандъра не би го оставила да замръзне.

– Готово – Тахънджиев излезе от транса си и започна да диктува числата на Ваньо, който ги въвеждаше в регистрите на системата за ориентация на кристала. Жироскопите под краката им завиха, вибрациите започнаха отново.

– Стефане, ние сме готови – Косьо нямаше причина повече да пази тишина. – Какво става с капсулите?

– Почти съм готов. Останаха ми само две.

– Зарежи ги – намеси се Софиянски. – Ще детонират от взрива на другите.

В слушалките се чу пращене. Подът се разтрепери още повече. После Шеритов каза с променен глас:

– Тръгвайте. Сега.

Калоянов си представи как овалът се материализира в контролната зала на базата и пред него стои капитанът, с детонатор в ръцете.

– Сега – повтори и Калоянов пропускайки обратното броене просто натисна стартовия бутон.

Стените изскърцаха и Косьо се извърна към шлюза с надеждата да види че Шеритов току що се е промъкнал през него. Но още преди геологът да завърши движението, задната част на кабината се изду към него, сякаш я гледаше през обектив тип рибешко око, и се протегна да докосне лицето му. Той изрева от болка и залитна.

Вибрациите изчезнаха още докато Калоянов падаше към пода и кабината се озова в космоса, в околностите на друга звезда. Настъпи безтегловност, но инерцията се погрижи той да понесе още един удар в лицето.

*

– Ваньо, виж моля те дали има топла вода – помоли Косьо. – Ако няма, включи бойлера.

– Докторът каза да не си мокриш раната – напомни жена му.

– Ще внимавам.

Подкрепян от Софиянски, геологът се отправи към втория етаж, където се намираше банята. След измването – половината от което беше всъщност забърсване с влажна кърпа – силите на геолога се възвърнаха, и когато чист и облечен с нови дрехи той отиде в малката кухничка да изпие едно черно кафе, трудно можеше да се каже че именно днес Косьо е преживял няколко взрива и преследване в космоса.

Там го очакваше Ваньо Стойчев, с чаша чай в ръка. Лицето му беше зачервено и Калоянов си помисли, че напитката му може да е подсилена с нещо по-сериозно.

– Къде е моята благоверна?

– Долу е Димка, Николов я омайва в кабинета си, опитва се да ограничи изтичането на нашите тайни.

– Тях целият град ги знае. Останало ли е още кафе?

– Докторът ти каза да не пиеш заради обезболяващото.

– Докторът каза и да лежа следващите три дни.

Аспирантът повдигна рамене и му подаде джезвето. На дъното се тъмнееше кафява утайка.

– Ако искаш прясно, сега ще направя.

– Благодаря, няма нужда. Така го обичам най-много.

Косьо си наля, отпи и с наслада задъвка недосмляните зърна. После си помисли, че ако сега се появи Шеритов, за него няма да има кафе и ще трябва да сварят още. Само че капитанът никога няма да се появи и дано вместо него да не ги споходи оня лъскав овал.

– Такова, за кака Димка, де – смънка Стойчев. – Как мислиш, кой ли я е повикал?

– Нямам идея. Когато са ѝ звънили ние не се бяхме върнали още, а тук беше само Николов. Той пък няма как да знае предварително за засадата, която ни устрои яйцето. Загадъчна работа.

– Владо мисли, че в това има пръст вражеско разузнаване.

– На него това му е работата да мисли за вражеско разузнаване.

– Ама той е само научнотехнически експерт – възрази аспирантът. – Виж на Стефан Шеритов…

Той не довърши. Двамата изпразниха чашите си в мълчание и Косьо слезе на първия етаж. Наистина, Николов беше извадил от тайника си една кутия шоколадови бонбони „Черноморец“ и някакви тунквани бисквити, и полагаше всички усилия да отвлече Димка от нерадостните мисли. Без да е чул и дума от разговора, Калоянов реши че директорът няма шанс да постигне целта си.

– Не знам какви са ви експериментите, но мъжът ми да се връща от работа с разбито лице не е приемливо. Ще го накарам да си търси друга работа, да знаете.

– Денят, в който той ни напусне, ще е най-лошият ден в живота ми. Без него станцията е загубена, по-добре да я затваряме веднага.

Косьо си даде сметка, че Николов е единственият от групата им, който не е чул последните думи на Шеритов и за това има сили да се шегува. В съзнанието на директора загиналият им колега за сега само липсва и предстои да мине доста време, преди Николов да осъзнае, че Шеритов никога няма да се върне. Сигурно часа или два, или три по-късно той ще се презира за сегашните си шеги, макар те да са направени с благородната цел да успокоят една дама. Калоянов съжали началника си и побърза да прекъсне сцената.

– Другарю Николов – обърна се той към него, с нарочен официален тон, – нали ще ни пуснете за един час да приберем щерката от училище? След почивката ще се върна да… обобщим резултатите от експеримента.

– Разбира се, за един час. Но не закъснявай!

– Да тръгваме – обърна се Косьо към жена си.

Тя се сбогува с директора и двамата се отправиха към колата. На входа ги пресрещна униформен старши лейтенант. Синята куртка му стоеше прекрасно, като на актьор от филм за милицията.

– Здравейте. Аз съм Славов, колега на Стефан Шеритов. Вие навярно сте другаря Калоянов, а това е?

– Съпругата ми Димка. Здравейте. Тя тъкмо дойде да ме вземе. Отиваме да приберем дъщерята от училище.

– Трябва да поговорим – каза предпазливо офицерът.

– Веднага след обедната почивка се връщам. Ако не е много спешно…

– Не, няма проблем. Аз сигурно ще поостана в станцията за известно време.

Косьо подкара Осмака по пътя към града. Ясно беше, че Славов го пусна само защото градът е блокиран. Не, че геологът се канеше да бяга някъде. След първия завой Димка се обърна към него и той забрави за старши лейтенанта.

– Какво става?

Той превключи скоростите и поклати глава.

– По-добре е да не знаеш.

– Ако не искаше да знам, трябваше да си мълчиш когато започнахте да кръстосвате Галактиката. Сега е късно да се правиш на загадъчен.

– Не се правя на загадъчен и ние нищо не кръстосваме. Нашето е все едно да излезеш на пруста.

– И кой те нареди така?

Той попипа бинта, с който беше омотана половината му глава.

– Диме, не сме сами.

– Не сме какво?

– Не сме сами в космоса, това е. Днес се сблъскахме с представители на друга технологична цивилизация. А може и да са роботи, не сме сигурни.

Тя погледана към превръзката му.

– Не бълнувам, и другите ги видяха, не само аз – Косьо побърза да я увери. – Нито пък е халюцинация от удар. Даже по-скоро беше обратното, ударих се заради тях.

– Те ли убиха Стефан?

– Не. Не точно. Те ни причакаха около… около една звезда. Обстреляха ни. Ние им избягахме в базата, където… няма значение. Той се върна да сложи детонатори и да я минира, като предпазна мярка, но те ни проследиха и когато се появиха… Стефан се взриви заедно с тях. Транспортната кабина се разтресе от взривната вълна, тогава се контузих и аз. Но то е нищо.

„Москвичът“ спря на светофара. Двамата мълчаха, чуваше се сако как двигателят работи на празен ход. От тук се виждаше училището. Децата бяха започнали да излизат и те се взряха да разпознаят дъщеря си.

– Има ли опасност тези от другата цивилизация да са ви проследили до тук?

Червената светлина се смени с жълта и Косьо се приготви да потегли.

– Гаранции няма, но ние направихме всичко възможно за да се откъснем. Прибрахме се с девет излизания през две различни звездни системи. И винаги унищожавахме базите след себе си.

– Ето я Сашка – каза Димка и погали издутия си корем.

*

Момиченцето на учителката по пеене и геолога се качи в колата при родителите си и те смениха темата. Хер Шулц изключи транзисторчето си. До края на лентата оставаха по-малко от пет минути и сега беше моментът да я смени. Той бръкна в джоба да извади швейцарското си ножче, с десетина различни накрайници между които и отвертка, и в този момент видя че по уличката бавно се движи зелена джипка. Воден от предпазливост повече, отколкото от някакво конкретно подозрение, културният аташе изчака колата да отмине преди да започне да развива винтчетата на „Юпитерчето“ си. Машината се изравни с него и той видя че извитите пластини, които заместваха бронята, са бели.

Хер Шулц не беше в занаята от вчера. С годините той беше изградил в себе си навика подсъзнателно да наблюдава обстановката около себе си. Като се качваше по стълби, немецът можеше да каже с доста голяма точност колко стъпала делят два последователни етажа, като влезеше в някой вход той можеше да изрецитира цветовете и марките на последните десетина коли, които са го изпреварили, а на излизане от метрото или от някой магазин той запомняше лицата на първата пет човека, които са го последвали.

Споменът за зелена джипка с бяло отзад го върна при чешмата, където тази сутрин шофьорът на автобуса спря да налее вода. Разбира се, в малък град като този човек може да срещне един автомобил два пъти в интервал от няколко часа, но в света на Хер Шулц случайността не съществуваше като понятие. Той продължи да върви по улицата, сякаш нищо не се е случило, като разсеяно оглеждаше цветята в градинките пред блоковете.

Двадесетина метра по-нататък колата се качи с десните колела на тротоара и спря. От нея излязоха двама млади мъже. Широките костюми не можеха да скрият мускулестите им фигури.

Засада, помисли си културният аташе и се приготви да разбие транзисторчето с тока на обувката си.

(28) „Елка” – марка български електронни калкулатори.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 6


Шеста част, в която прозвучават изстрели в зоната на течната вода

Междинната станция ги посрещна със скреж по пода, който скърцаше под натиска на магнитните им обувки. Косьо изчака да затихнат вибрациите и отвори шлема на скафандъра си.

– Добре дошли на Леонида, в системата на ЕН две хиляди шестстотин петдесет и едно! – в дробовете му нахлу леден въздух. – Ох, тука някой пак е икономисвал.

– Сега ще включим топлото, – обади се Софиянски и се наведе над пулта за управление. – Да, икономисвали са и от тока, и от водата.

– Нищо ли не е останало? – попита Калоянов.

– Някакви си тридесетина литра. Трябва да кажем на Николов да се оплаче. Братушките винаги ни оставят на сухо.

– Знаете ли оня виц – намеси се Стойчев, – дето токът и водата се срещнали на стълбите…

– Знаем! – прекъсна го Шеритов, и го изгледа продължително. Аспирантът не се беше усетил, че такива неща не се разправят пред журналистка, и то от „Работническо Дело“. Същата мисъл навярно споходи и останалите, защото четиримата мъже едновременно се огледаха да видят какво прави Диманова. Тя се взираше през илюминатора в огромния диск на гигантската планета, около която обикаляше Луната, върху чиято повърхност се намираше промеждутъчната станция.

Тишината я накара да се обърне към тях.

– Прилича на Юпитер! И е толкова близо…

– Наистина е близо, но няма нищо общо с Юпитер – усмихна се Тахънджиев, – който е газов гигант и се състои най-вече от метан. А Велека, както я нарекохме, – той вдигна ръка към синия кръг, който изпълваше илюминатора, – е воден гигант. Под облаците има океан от обикновена вода. С континенти, острови, пясъчни плажове и дори корали.

– Живи? – изуми се журналистката.

– Абсолютно. Но са съвсем безвредни и безопасни за нас, защото биологията на Велека е основана на силиций. Пясъчен живот, изключително бавен. Съдете сама, планетата е поне на осем милиарда години, а най-сложното нещо до което е стигнала тукашната еволюция е аналог на нашите безгръбначни. Навиват на спирали и приличат на черупки от рапани.

– Вие били ли сте там?

– И там, и на другите два спътника: Ружена и Владислава…

– Другарко Диманова – намеси се в разговора им Калоянов, – разбирам, че имате много въпроси, но ни предстои преход към основната цел на експедицията. Експедиционният ни прозорец е дълъг само осем часа и половина, и ако искаме да изпълним програмата, трябва да побързаме.

– Извинете – сконфузи се софиянката. – Но е толкова интересно.

– Обещавам като се върнем да отговоря на всичките ви въпроси. А сега ще ви моля да помогнете на Иван и на Стефан да пренесат една трета от нашите запаси в станцията. Владо, Дончо, вие се заемете с астрономическата триангулация. Имате половин час, след което продължаваме към ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем. И не забравяйте, че силата на тежестта тук е осемдесет и девет процента от нормалната! Разликата може да не е голяма, но трябва време докато се свикне.

Групата се преобрази за миг, движенията на всички станаха забързани и целенасочени. Косьо им се полюбува за няколко минути преди да седне пред пулта и да се захване с описание на действията на експедицията в дневника на станцията. Новото занимание го накара да сбръчи вежди и да въздъхне. Кой можеше да предположи че усвояването на космоса ще включва толкова много писане? Обаче той беше сред авторите на документацията по техника на безопасност за експедиционната служба и нямаше на кого да се оплаква. С разума си разбираше, че воденето на подробна документация с многократно дублиране може по-късно да спаси нечий живот, но до сега не бяха губили човек при излизанията и беше трудно да убеждава останалите, и дори себе си, от нуждата всеки път да се изписват безкрайни страници с наблюдения, който обхващат всичко – от цвета на скалите в околностите на базата до настроението екипажа. Пътуванията в космоса с телепортаторите се оказаха по-безопасни от класическата космонавтика, която до сега беше отнела четири живота по време на полети, и един господ знае още колко при подготовката им. На телепортите не им трябваха хиляди тонове взривоопасно гориво, те не зависеха от капризите на електрониката в системите за управление, да не говорим за метеорологичните условия по време на старт. Всичко, от което имаше нужда един телепорт, беше малък органичен кристал, способен да управлява формата на вълновата функция на атомите в решетката си. И енергията на средно голяма атомна електроцентрала.

Софиянски и Тахънджиев тропаха в шлюзовата камера. Ниската сила на тежеста им помогна да изнесат скоро телескопа навън. А Диманова, аспирантът и капитанът от ДС прехвърляха пакети със суха храна от кабината в склада на станцията.

– Не ви ли дадоха да прочетете отчетите на предишните експедиции? – Стойчев издебна момент, когато двамата с журналистката останаха сами.

– Дадоха ми, но само извадки, и те бяха пълни с астрономически данни за маси, плътности и скорости. На мен тези работи нищо не ми говорят – призна си „Просто Цецка“. – А вие наистина ли сте слизали на планетата? Дали няма начин да се отбием? Съвсем за малко.

Младият геолог не можа да сдържи усмивката си.

– За ходене сме ходили, и дори не веднъж. За съжаление този път едва ли ще може. Помните ли какво каза нашият началник за прозореца на експедицията?

– Да, аз тъкмо се канех да питам…

– Работата е там, че точката на излизане може да се намира само по лъча на зрение. – Той прочете нов въпрос в изражението на лицето ѝ. – Иначе казано, точката на излизане трябва да е в зоната на пряка видимост. Ако между нас и целта ни има звезда или планета, дори да е нашата собствена, не можем да стигнем направо до където искаме. Свързано е с изкривяването на пространството от масата на това тяло. Така че трябва да направим един скок настрани и да я заобиколим и да се преместим в точка, от която се вижда целта. Представете си, че ако пред нас има стена, да я заобиколим за да погледнем какво се намира зад нея. Същото е и със Земята, не можем да излезем до звезда, която се намира от другата ѝ страна. Но Земята се върти, звездите изгряват и залязват, значи трябва да се избере момент, когато целта ни е над хоризонта.

Диманова кимна, макар и с известно закъснение. Окуражен, Стойчев си пое въздух и продължи.

– Звездата, около която обикаля Велека, се намира в зоната на пряката видимост от нашето мило градче само за около девет часа. В плана на експедицията е предвиден тридесет минутен запас, затова шефът каза, че прозорецът на експедицията ни е осем часа и половина. Ако не се върнем преди те да са изтекли, трябва да чакаме десетина часа, докато нашата звезда изгрее от България, или в краен случай, да се опитаме да се свържем с една от съветските плавгрупи в Атлантика. Обаче за да ни приберат, те първо трябва да се пристрелят, а за това ще удвои енергията, изразходвана за цялата експедиция. Без да броим, че не изглежда добре за нашето участие в програмата, ако трябва да ни спасяват.

– А колко ток отива за едно излизане? – попита журналистката.

– Колкото София изразходва средно за четири дни. Изследването на Галактиката е скъпо удоволствие.

– Разбирам – кимна тя. – Но какви неща откривате!

– Стараем се – почервеня младежът и сякаш случайно я хвана за ръката. Обикновено той докосваше събеседничките си толкова нежно, че те потреперваха, но през скафандъра не беше същото и сега Диманова само се усмихна с разбиране и леко се отдръпна. Аспирантът се престори, че не забелязва реакцията ѝ. И продължи. – Например, миналата седмица ми се случи нещо зашеметяващо. Нали знаете, аз съм геолог и моята работа в експедицията е да търся находища на редки елементи. Разбира се, когато не ходя за вода, – той вдигна пластмасовите туби, които висяха в ръцете му…

Журналистката му се усмихна окуражаващо и той понечи да продължи, когато пред тях се появи Косьо.

– Как върви?

– Добре, другарю Калоянов – рапортува по военно Ваньо. – Останаха още две туби и една каса с консерви.

– Поправка, само две туби. Ето ги консервите – намеси се Шеритов, който току що идваше от кабината. – Нашите физици готови ли са?

Вместо отговор Калоянов натисна бутона на радиостанцията си. От слушалките в шлема му се дочу пукот.

– Четвърти и пети, чувате ли ме? – попита Косьо.

– Четвърти и пети – през шума не можеше да се разбере дали говори Дончо или Владо. – Прибираме се след десет минути. Само още две измервания…

– Нямате десет минути. Да сте се прибрали след пет. Нека да остане нещо и за другия път.

– Разбрано.

– Да не забравите да оставите и една четвърт от патроните. Аз започвам предстартовата подготовка – каза Калоянов. – Елате в контролната зала като приключите.

Диманова изчака той да се отдалечи и продължи да разпитва аспиранта.

– А какво мерят те?

– Астрометрия. Това е дял от астрономията, който се занимава с определяне положенията на звездите на небето. Ама с много голяма точност. После по тези измервания ще определят орбитата на Велека за да можем да излизаме до тук с по-малко поправки. Нали разбирате, така се пести енергия. Ама това са рутинни работи, нека да ви кажа какво отрихме миналата седмица…

Той продължи да ѝ говори, докато не приключиха с товаро-разтоварните работи. После всички се събраха в центъра на базата при Калоянов, който добави още няколко изречения за дейността им през последния час в дневника и обяви петминутна почивка. Журналистката веднага се залепи до илюминатора, а капитанът придърпа началника на експедицията в далечния ъгъл.

– Отиваме в нова система, добре е да сме готови за всичко. Няма да е зле да извадим автоматите от оръжейната.

Косьо се намръщи.

– Вече си представям как се изсипваме с калашниците пред някакви зелени аборигени и започваме да сеем огън и жупел сред тях, а после купуваме земята им за три брадви и две шепи мъниста.

Шеритов игнорира репликата му.

– Освен това – той посочи с поглед Диманова, – тя е с нас.

– Точно заради нея е по-добре да не се правим на междузвездни завоеватели. Бедна ти е фантазията какво ще напише.

– Сигурен съм, че в статията ѝ дума няма да става за оръжие. Ние идваме с мир и всичко останало.

– Не говоря за статията ѝ, а за доклада, който ще изправи в ЦК. Тя е техен човек. Не чуваше ли как изцеждаше Стойчев докато разнасяхте провизии? Хиляди пъти по-добре ще е да ни разсекретят и веднъж за винаги да свърши тази проклета игра на шпиони.

– Чух. Но щом са изпратили съвсем външен човек, значи решението вече е взето. Едва ли нейният доклад ще има силата да обърне проекторезолюция на ЦК. Единствената опасност е, ако по някаква причина тя не се върне. Точно затова настоявам да сме въоръжени при това излизане.

– Добре – въздъхна Калоянов. – Но без никакви излишества. Автоматите в положение през рамо.

– Не си забравил строевия устав! – усмихна се капитанът.

– Как ще го забрава като чичо ми му е редактор.

– Сериозно?

– Няма майтап, той работи във Военно издателство. Остави сега устава, не искам да се правим на герои, и без друго ако срещнем развита цивилизация, която е излязла в космоса, едва ли ще имаме шанс с нашите пушкала. Спомни си от къде идват обектите.

Шеритов кимна. Технологията, с която беше построен извънземния космически кораб, изровен от квадрат петдесет и едно до село Царичина, надминаваше всичко постигнато от човечеството не с десетилетия, а с векове. Никой не знаеше дали той е пристигнал от другия край на нашата Галактика или е построен в митичната Атлантида. А имаше и историци, които настояваха, че е тракийски. Единственият безспорен факт идеше от стратиграфския анализ, който показа, че корабът е престоял погребан в земята под Царичинското поле поне десет хиляди години. По мащабите на Вселената това е нищожно късо време, но за една цивилизация е истинска вечност. За толкова време човечеството се е развило от родово-общинен строй до кацане на Луната. Ако преди сто века някой е можел да се телепортира, какво ли умее да прави сега?

– Готовност за излизане след три минути! – обяви Косьо.

Членовете на експедицията забързаха към кабината. Владо и Стефан затвориха люка с шестдесет секунди запас. Ключовете на таблото щракаха, големият часовник цъкаше.

Ваньо многозначително погледна Диманова и почука с пръста на ръкавицата по шлема си. Тя кимна и затвори забралото с едно движение.

– Десет – започна да брои Калоянов. – Херметизирайте скафандрите! Осем, седем, шест…

Подът под краката им се разтресе. На три светнаха зелените лампите, които сигнализираха готовност за излизане.

– … Две, едно, поехали!

Вибрациите се усилиха, винкелите и гофрираното желязо започнаха да стенат. Магнитните обувки на Диманова, която се беше подпряла на стената, не издържаха и тя излетя към тавана. Слушалките в шлема на Косьо донесоха до ушите му болезнения ѝ вик.

Лявата стена започна да свети в бяло.

– Завърти ни! Завърти ни веднага! – извика Тахънджиев. – Обстрелват ни! Сигурно е инфрачервен лазер.

– Назад! – Шеритов беше свалил автомата от рамото си и трескаво се оглеждаше за враг.

Парчета разтопена стомана се разхвърчаха из кабината. Едно от тях се рикошира върху пулта пред Косъо оставяйки в мястото на удара черно петно. Когато началникът на експедицията вдигна поглед, стената беше изчезнала. През отвора се чернееше космоса, посипан със златен прашец от далечни звезди. Аварийното осветление се включи и по-слабите от тях изчезнаха. Подът се успокои.

– Назад! – извика отново капитанът и изстреля един дълъг ред навън.

През дупката Стойчев видя целта му – лъскав овал, на няколко метра от тях, ако можеше да вярва на окомера си в космоса. Сега наистина няма да успя да донеса на Димка корал от океана на Велека, помисли си той. Нито дори парчета от Луната за децата.

Куршумите оставяха дълги бразди върху повърхността на овала. Владо и Дончо също започнаха да стрелят, а Косьо повдигна капачето на големия червен бутон, под който пишеше „Аварино връщане“, и го натисна.

Кабината затрепери отново.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 4


Четвърта част, в която има напрегнато обратно броене, но няма огнен старт

Двигателят на новичката „Жигула“(17) зарева на висок тон по склона към геофизичната обсерватория. Всеки хлапак може да каже по звука, че автомобилът е с хиляда и шестстотин кубиков двигател като на „Лада“,(18) помисли си капитан Стефан Шеритов. Колата спря пред входа, офицерът слезе и нервно запристъпя наоколо, докато двамата му спътници със суетене извадиха чантите си от багажника. Тримата бяха облечени в цивилни дрехи, но синьо-жълтата маркировка на автомобила и униформата на старшината зад кормилото не оставяха съмнение за характера на работата им.

Шофьорът се накани да потегли и им помаха с ръка през прозорчето.

– Довиждане, другарю капитан!

Шеритов кимна в отговор и се обърна към спътниците си.

– Друг път никакво идване с патрулка! Колко му е да ни снимат от някой спътник.

– Нямаше други коли, а и без това закъсняваме. – оправда се най-високият от тях, Владо Софиянски от научно-техническия отдел. Той носеше добре изгладен, но малко старомоден костюм, а в ръката си стискаше дръжката на олющена кожена чанта. Капитанът не веднъж му беше казвал, че прилича на доктор от разказ Чехов.

– Има облаци, – снизходително напомни третият мъж, Дончо Тахънджиев, родом от северното Черноморие. Той беше най-нисък от тримата, с рижи мустаци, и за разлика от останалите, работеше в съвсем цивилно учреждение – Астрономическата обсерватория, където пристигна преди три години по разпределение. Градчето му хареса и по всичко изглеждаше, че ще остане тук за дълго, дори да не го бяха мобилизирали да участва в работата с портала. Неговият багаж изглеждаше най-странно – продълговат дървен сандък с дръжки от двете страни. Носеха го двамата със Софиянски.

– Ти поне би трябвало да си чувал за инфрачервена фотография – отвърна Шеритов. – Дай да ти помогна.

Мустакатият свали от рамото си масивна тринога и му я подаде, преди да отвърне.

– Инфрачервените камери виждат само разликата в температурата, а покривът на колата е с една и съща температура, независимо дали е син или жълт, или червен, или зелен.

– Така е, – подкрепи го дългучът с кожената чанта. От горе може да се види само че пред сградата е спряла кола. И че двигателят ѝ работи.

– Айнщайновци! – ядоса се Шеритов. – Участъците с различен цвят отразяват различно и следователно се нагряват различно, така че температурата на покрива зависи от боята.

– Брех, нашият капитан разбирал от физика! – прихна Чеховият доктор.

– Това, така да се каже, е ефект от втори порядък – защити се нисичкият. – И има значение само ако покривът е подложен на пряка слънчева светлина, което не е случаят сега, и ако забравим за високата топлопроводимост на метала, от който е направена колата.

– А да не говорим за тенджерата – посочи невъзмутимо капитанът към сигналната лампа, която увенчаваше покрива на колата. – Тя със сигурност е по-студена от покрива и ще се види на снимките като черно петно. Нали не очаквате техните аналитици да решат, че на някой от геолозите му е станало лошо и е идвала линейка?

Портиерът Бай Пешо, бивш железничар, който още носеше униформена фуражка от предишната си работа, най-после докуцука до вратата да ги пусне, и тримата продължиха спора си в сградата.

– Че какво, съвсем логично обяснение – отвърна Тахънджиев.

Той се канеше да каже още нещо, но в този момент вратата в края на коридора, където се намираше кабинетът на Николов, се отвори и пред тях се показа профилът на „Просто Цецка“. Директорът явно беше вдигнал щорите на прозорците си, защото иззад гърба ѝ струеше ослепителна светлина. Очите на тримата все още се адаптираха към сумрака на геофизичната станция и те можеха да видят единствено очертанията на тялото ѝ.

Изглежда домакинът беше предупредил гостенката, че останалата част от експедиционната група ще пристигне всеки момент, защото без да покаже никакъв признак на изненада, тя се отмести да им направи път.

Николов ги представи и обясни, че жената е журналистка и ще участвува в поредното излизане, което обаче ще е насочено към нова планетна система. Шеритов не повярва на ушите си – пуснали им бяха някаква парашутистка от централен вестник без да ги предупредят и на всичко отгоре ги пращаха един господ знае къде. Сигурно в ЦК бяха решили да разсекретят програмата, и без това по сведения на разузнаването характерът на тяхната работа не беше тайна за ЦРУ от поне два месеца, но защо така изведнъж и защо без предупреждение? За да се появи мацката тази сутрин, решението трябва да е било взето преди поне ден и половина. Освен ако случайно не се е намирала някъде наблизо.

– Отдавна ли сте в нашето градче? – попита я той.

– О, само от снощи – тя се усмихна, – вчера на обяд тръгнах от София.

Шеритов я погледна и неволно отвърна на усмивката ѝ. Оставяше само да разбере дали тя съзнателно му спести въпроса кога се е запътила насам, или репликата ѝ се дължеше на обикновена бъбривост.

Той се извини и направо заяви, че отива в съседната стая да позвъни. Директорът разпери многозначително ръце още преди капитанът да е излязъл. Докато набираше номера на Управлението, Стефан си представи как телефонът на Николов издайнически издрънка – всички апарати в геофизичната обсерватория бяха деривати, с един и същи номер.

Началникът на отдела го нямаше, но дежурният потвърди, че от София току-що е пристигнала телефонограма със заповед да оказват всякаква помощ на другарката Цветелина Маркова Диманова, родена на осемнадсети ноември хиляда деветстотин петдесет и девета година в Търговище, личен паспорт номер… Сега оставаше само да ѝ поиска документите за проверка, въздъхна на ум Шеритов.

Той се приближи до вратата на директорския кабинет точно когато журналистката се интересуваше колко пъти са излизали през портала.

– Седемнадесет – похвали се от иззад гърба му Стойчев. Съдейки по изцапаните ръце, той идеше от работилницата в мазето. Капитанът го пропусна да влезе, младокът беше готов да избухне от ентусиазъм. Нищо чудно, като се вземат предвид формите на другарката от София. – Скафандрите са готови. Заповядайте в пробната.

– Чакайте! – спря ги Николов. – Прочетохте ли докладната?

– Скука – отговори аспирантът. – Пращат ни в системата на някакво червено джудже. Фотографският обзор е открил шест планети, наистина, едната е в зоната на течната вода и…

– Фотографският какво? – прекъсна го гостенката.

– Фотографският обзор – намеси се Тахънджиев. – Преди в една система да отидат хора се изпраща фоторобот. Това е малко устройство, с размер на куфар. В него има четири камери тип „рибешко око“. Те имат… – той се забави, търсейки подходяща дума, – изпъкнал обектив, който може да обхване едновременно почти половината небе. Това отговаря на ъгъл на полезрение от близо сто и осемдесет градуса. Повечето нормални фотоапарати могат да обхванат най-много четиридесет-петдесет. Разбира се, със специален късофокусен обектив всеки апарат може…

Групичката, на която след по-малко от час предстоеше да се превърне в експедиция до една от най-богатите на планети звездни системи, посетени някога от човечеството, се завлече към подземния етаж. Калоянов, вече екипиран, ги чакаше пред изделието Царичина-3 и проверяваше налягането в резервните кислородни бутилки. Изглеждаше, че този път късметът най-после ще се усмихне на аспиранта – на него се падна честта да помогне на Диманова с обличането, но в последния момент се оказа, че тя е минала курс за подготовка със съветските скафандри „Орлан“,(19) спомените ѝ са съвсем пресни и може да се справи сама. Стойчев обидено отиде да се екипира в противоположния ъгъл на залата. Софиянски едва съхрани сериозно изражение на лицето си, а Шеритов мислено отмести датата на секретното съвещание на ЦК с поне една седмица по-назад. Може би дори с две.

Когато приключи с обличането на скафандъра, той извади личния си ключ. Николов последва примера му и в момента, в който градският часовник започна да отброява дванадесет удара, те ги вкараха в двете ключалки на експедиционната камера. Отверстията им умишлено бяха достатъчно раздалечени, за да не може да си отвори сам човек – част от мерките за защита на системата.

– На три! – каза директорът и започна да брои, – Едно, две, три! – И двамата едновременно завъртяха ключовете си.

Скритото в стената устройство комбинира усилията им с часовников механизъм, който откриваше достъпа до изделието само в определени, предварително програмирани моменти.

Пред тях се откри куб от потъмняла поцинкована ламарина, заварена направо за рамка от тридесетмилиметрови винкели. На няколко места можеше да се видят ръждиви петна, следи от сблъсъци с активни чуждопланетни атмосфери, в които желязото се окислява за минути. И ние летим с това чуди до другия край на Галактиката, помисли си капитанът и тутакси се поправи. До сега не се бяха отдалечавали на повече от двадесет и пет парсека – по-малко от една десета от процента от размера на Млечния път – езикът на човек може да се счупи, докато го каже, а мозъкът – докато го помисли. Но най-страшното беше, че дори този малък обем съдържаше хиляди звезди и Тахънджиев се кълнеше, че и най-добрите звездни каталози са непълни. Да не говорим, че плътността на звездите в посока към центъра на Галактиката расте експоненциално.

Диманова не преставаше да разпитва и вече бе успяла да измъкне тази информация от колегите му. Шеритов издебна подходяща пауза в разговора и се намеси.

– Нямаме достатъчно хора и време за изследването на всички звезди, затова най-напред изпращаме фотографски станции, за да съберем информация за всяка система преди да решим дали има смисъл да я изследва пълноценна експедиция. Пък и ни коства значително по-малко енергия да прехвърлим двадесет килограма, отколкото два тона.

– Освен това – добави астрономът, – станциите са малки и е по-трудно да бъдат забелязани, отколкото този сандък. – Той потупа стената на куба с ръкавицата на скафандъра си. В отговор кабинката изкънтя на кухо.

Журналистката го погледна въпросително.

– Имам предвид, потенциалния противник?(20) Как биха могли…

– Не, не говоря за тях, а за потенциална развита космическа цивилизация. Не искаме извънземните веднага да научат за нас, разбирате, ако не са добронамерени…

– Десетминутна готовност – обяви Софиянски. Той се беше облакътил на пулта, от който се управляваше изделието.

– А това какво е? – приближи се към него Диманова.

– Контролен пост. Има два, онзи е основният – той посочи към другия ъгъл на залата, където прегърбен над подобно устройство, Николов съсредоточено записваше нещо в ученическа тетрадка на големи квадратчета. – От тук управляваме прехода.

– Управляваме е силно казано, – откъсна се от заниманието си директорът на станцията. – Относителната грешка в координатите е към шест процента.

– Това не е ли опасно?

– Само ако човек не внимава. Но ние не разчитаме на абсолютната точност и изпращаме експедиции само до сравнително близки звезди, така че дори при големи отклонения няма опасност нашите героични изследователи да изгорят във вътрешността на някое чуждо слънце. Първо се прицелваме далече от целта. Като пристигнат на място тези юнаци правят триангулация – той посочи групичката, състояща се от Шеритов, Калоянов, Тахънджиев и Стойчев, които в момента товареха допълнителни батерии за скафандрите и куп друго резервно оборудване в кабината. – После коригираме координатите и ги пращаме пак, този път по-близо. И така няколко пъти, примерно десетина, докато не се озоват на повърхността на планетата, астероида или кометата, която искаме да изследваме.

– Не сме съвсем сигурни – добави Тахънджиев, – но изглежда, че мястото на пристигане зависи от промените на гравитационния потенциал по лъча на зрение. С първото излизане ние така да се каже пристрелваме(21) траекторията. От там нататък са достатъчни само линейни поправки, защото потенциалът почти не се мени в рамките на няколко десети от парсека.

Той сигурно щеше да продължи лекцията си още дълго, ала Софиянски погледна хронометъра на стената, изкашля се и обяви петминутна готовност.

– Спуснете си забралото – нареди Николов на Диманова, – и влизайте в кабината.

Шеритов слушаше разговора и едновременно пренасяше последните кутии от неприкосновения запас. Той не спираше да се чуди на дилетантското решение да им изпратят журналистка. Колкото и да се е готвила при съветските другари, останалите в групата нямаше да ѝ имат доверие, преди да я познават по-отблизо, и в неговите очи това подлагаше цялата експедиция на неоправдан риск. Добре че скафандърът скриваше пищните ѝ форми и мъжете не се разсейваха като я гледат. Но след като веднъж си я видял облечена в прилепналия дънков костюм, как да я прогониш от мислите си?

В последния момент Тахънджиев се замота със своята дървена кутия – тя съдържаше петнадесетсантиметров телескоп „Касегрен-Максутов“, необходим за небесната триангулация. Диманова беше пожелала да погледне инструмента по-отблизо и капакът му беше останал отворен. Астрономът щракна закопчалките му точно когато Николов започваше обратното броене.

– … Десет, девет, осем, седем…

Кабината потрепери. Директорът навярно беше подал електричество към намотките под пода, които представляваха изделие Царичина-3. Под това име телепортът-проектор се числеше в официалните документи. Самата кабина не представляваше нищо повече от ръждив метален контейнер, изграден над него. Сърцето на устройството представляваше един от дванадесетте работещи проектори – така ги наричаха по липса на по-добър термин или на по-дълбоко разбиране какво всъщност правят с пространствено-времевия контикниум, – намерени при разкопките край едноименното софийско село.(22)

– … шест, пет, четири…

Токът в градчето спря. Сега цялата електроенергия на окръга течеше към геофизичната станция по брониран кабел, закопан под шосето преди два месеца, когато сводна рота на вътрешни войски, облечена в раздърпани кечаджийски униформи, но съставена само от капитани и майори, се преструваше, че ремонтира градската канализация.

– … три, две, едно, поехали! – по традиция завърши Николов.

(17) Популярно в България събирателно наименование на ВАЗ 2101 и неговите модификации, обикновено снабдени с двигател с работен обем 1200-1300 куб. см. и мощност 64-69 конски сили.

(18) Популярно в България събирателно наименование на ВАЗ 2103, ВАЗ 2106 и техните модификации, обикновено снабдени с двигател с работен обем 1500-1600 куб. см. и мощност 75-80 конски сили.

(19) Скафандър за работа в открития космос, разработването му започва още през 1960-те години като част от подготовката за съветската Лунна програма.

(20) Популярен евфемизъм, с който в страните от Варшавския договор бяха обозначавани страните от НАТО.

(21) Метод за стрелба в артилерията, когато атмосферните условия, например скоростта и посоката на вятъра, не са известни. Най-напред се изстрелва се един снаряд, по възможност снабден със специялен заряд, който произвежда голямо количество дим – за да обозначи ясно място на падането. При изстрелването на следващите снаряди се правят корекции в азимута и наклона на цевта на оръдието, така че точката на попадение да се приближи към целта.

(22) Село Царѝчина, община Костинброд се намира на около 30 км северозападно от София. Печели печална известност през 1990-те години, когато група от мистификатори убеждават българската армия да изкопае тунел с дължина 165 м. и денивелация 70 м. в търсене на съкровището на цар Самуил, следи от извънземен разум и т.н.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 11 и 12


  1. Полети насън и наяве, които протичат нормално

… черен тунел, също като на тренажора в Звездното градче.
Към действителността ме върна динамичният удар от изключването на първата степен. Инерцията ни хвърли напред и предпазните колани се впиха болезнено в средните ми рамене.

  • Добре ли си? – попита ме Ксампаунт.
  • Аха – процедих през зъби. Не исках да се озова в космоса с прехапан език.
    Експлозивните болтове, които свързваха ускорителите с втората степен, се взривиха. През ракетата премина тръпка. В изпъкналите огледала, предвидливо сложени от двете страни на таблото, се видя как огнените струи на двигателите проблясват за последен път и ускорителите, описвайки плавни параболи, се отдалечават от нас. Предстоеше им да се спуснат на земята с парашути.
    На тренировките никога не изпадах в безсъзнание при нормалното осемкратно претоварване, което се очакваше да претърпим по време старта. Нито при десеткратно или дванадесеткратно – стойности, които то можеше да достигне в случай на проблем, ако мисията ни се провали.
    Нарушеният хранителен баланс, умората от дългото шофиране, непредвидения крос и вълненията около изстрелването наливаха олово в дланите ми. Загрижени, Ксампаунт и останалите от време на време се обръщаха дискретно да ме огледат, докато се преструваха, че четат показанията на уредите в противоположния край на таблото. Аз им отвръщах със същото, защото знаех, че ензимните запаси, които си разменихме преди да тръгна не бяха достатъчни. Деликатната продукция на нашите стомаси не се запазва добре в хладилна чанта, нито дори във фризер. Под очите на всеки от нас се синееха торбички от почерняла кръв. Цяло чудо беше, че не са ни сменили с един от дублиращите екипажи.
    Горивото в резервоарите на втората степен свърши, факлите в дюзите изгаснаха и инерцията отново ни запрати напред, макар и по-нежно отколкото първия път.
  • Как сте, момчета? – гласът на оператора от центъра за управление една надви пукането в слушалките.
  • Без проблеми – престорено бодро отговори Номатайх.
  • Яхнали сте орбитата като…
    Така и не разбрахме като какво сме яхнали орбитата. В задната част на кораба, където се намираха инструменталният блок и резервоарите с гориво, нещо изгърмя. Звукът достигна до нас през структурата на корпуса и дори брезентовите седалки, опънати с пружини в правоъгълни рамки, не го погасиха. Започнаха вибрации.
    Вдясно от мен Номатайх посегна към таблото, и се накани да повдигне капачето, което защитаваше от случайни докосвания ключа на помпата за подаване на гориво, когато вибрациите изчезнаха и в кабината остана да се чува единствено нормалното бумтене на главния двигател.
    Аз безшумно изпуснах въздуха от дробовете си. Нямах сили да се оглеждам, но съм сигурен, че и останалите направиха същото.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме? – потърси ни отново центърът за управление.
  • Тук борд „Дързост“ – отвърна Номатайх. – Главният двигател се задави за миг. Може би примеси в горивото.
  • За следващия старт ще го прекараме през по-фино сито. – успокои ни операторът на Земята. – Проверете налягането в нечетните магистрали, и ако спада, превключете към четните.
    Този човек – казваше се Заогемб и по професия беше лампов инженер – ме изумяваше за кой ли път. Той познаваше системите на кораба по-добре от създателите им. За него се шегуваха, че чете техническата документация за отмора.
    Номатайх се взря в уредите.
  • Проверяваме – намеси се Ксампаунт. – Няма промени.
    Двигателят утихна. Третият динамичен удар едва се усети. Ръцете ни олекнаха. В кабината покрай нас заплуваха частици прах, острилка за моливи, откачена ръкавица от скафандър.
  • Как е орбитата? – попита Номатайх.
  • Под третата нула.
    На човешки език това означаваше, че се носим към Луната с отклонение на орбиталните параметри от планираните, не превишаващо от една десета от процента.
  • Добре дошли в космоса – усмихна се Ксампаунт и разкопча коланите си.
    През следващите петнадесет минути се гонехме и играехме един с друг из тясната кабина, наслаждавайки се на безтегловността. До сега я бяхме изпитвали, макар и не веднъж, за не повече от няколко десетки секунди в пикиращите тренировъчни самолети. През тези полети ние бяхме твърде заети с обучение и тренировки за да усетим удоволствието и свободата, което човек изпитва, когато се отскубне от земното притегляне. Аз забравих – и сигурно не бях единствен – че ни предстои да платим за тази свобода след кацането: мускулите ни, отвикнали от съпротивлението на гравитацията щяха неизменно да предозират усилията си и най-малкото движение щеше да се превърне в борба за контрол над собствените ни тела. Всички бяхме виждали подскачащите походки на космонавтите от предишните експедиции.
    Ако преди в мен се таяха някакви съмнения, че има нужда от предпазни капачета над ключовете върху таблото, те изчезнаха напълно, когато случайно движение на Скенихут ме запрати именно в тази посока. Ксампаунт се опита да ме спре, но изчезването на тежестта не премахва нито масата на телата, нито импулса им, и ако не бяха собствените ми усилия, сигурно щяхме да сменяме екрана на курсовия изчислител още в самото начало на полета. Двамата с Ксампаунт застинахме на милиметри от стъклото му. Цялата ни група замръзна и две или три сърцебиения по-късно Скенихут прекъсна настъпилата тишина:
  • Съжалявам, без да искам.
  • Случва се и в най-добрите групи – отвърна Номатайх. – Време е за следстартовите проверки.
    Четири часа преминаха неусетно. На мен и Мознумтан се падна да се уверим, че спускаемият модул не е пострадал при изстрелването. Инструкциите са дебели и за да освободим ръцете си ги закрепваме с еластични каишки от смолата на гумено дърво към предните ни крачоли. Страница по страница преминахме през почти всички процедури и се уверихме, че машината, на която предстоеше да доверим живота си в последния участък от пътя към базата – от ниска лунна орбита до повърхността на нашия спътник, – е в изправност.
    Оставаха ни функционалните проверки на лазерния висотомер и фазовия радар, когато от центъра за управление пак се обади Заогемб.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме?
    Този път аз бях най-близо до радиостанцията.
  • Тук борд „Дързост“, чуваме ви силно и ясно.
  • Имаме една добра и една още по-добра новина за вас. С коя да започна? – попита се операторът.
    Останалите членове на групата се скупчиха около мен.
  • С по-добрата – отвърнах.
  • Имате телеграма от Финозие.
    Това беше груба и подла шега. Цялото ми уважение към Заогемб се изпари за миг. Пред очите ми се появиха прозрачни ръце на Зикейне, набръчканата им кожа с изчезналата плът под нея. Само миг по-рано ние си играехме в безтегловността, подскачахме и се надпреварвахме кой ще се преобръща през глава най-дълго, без да докосне стените на кораба. Разтърсих глава – бях излишно суров към спътниците си. Единствено аз се премятах в кабината след онези гледки. Останалите се радваха невинно, те не знаеха нищо, защото преди старта не ми остана време да им разкажа какво съм видял в стаята с евтините тапети преди по-малко от едно денонощие.
  • Чета – продължи операторът. – Зикейне е в ремисия.
  • И? – намеси се Ксампаунт.
  • И това е всичко – операторът помълча за малко и после добави. – Искам да знаете, че ние всички тук много се радваме за нея. И за вас.

Разстояние между Земята и астероида: 0.7313 астрономически единици.

  1. „Стояха зверчетата около оградата…“
  • Не-е-е-е-е-е-… – изстена Борис и оживи с жест виртуална клавиатура в старинен стил. Много пъти ми се беше хвалил с нея. Програмирал я бе да прилича на някогашните пишещи машини, с кръгли бакелитови клавиши, потънали в месингова обвивка. Аз разбира се не я виждах, но пръстите му, които подскачаха във въздуха, не оставяха съмнение с какво се занимава.
  • Няма смисъл да бързаш, те вече са мъртви.
  • Недей да бъдеш толкова сигурен – той се откъсна от заниманието си за момент. – Ако съм прав, наистина няма значение нито скоростта, с която пиша, нито колко време е изминало, откакто се е разхерметизирала капсулата им, но не мога да се справя с усещането, че ако се забавя с един единствен миг…
    И пак се върна към клавиатурата. По челото му избиха капчици пот. Изчаках го, не бързахме за никъде.
    Изминаха десетина минути, преди Борис да се отпусне в креслото си.
  • Е, ще ми обясниш ли най-сетне какво правеше?
  • Веднъж случайно попаднах на някакъв реликтов блог. Водел го е студент по физика, живял преди два или три века. Младежът беше разказал една шега. Тя завършваше така: „Колега, опишете еволюцията на всички фотони от Големия взрив насам. Поименно.“ Класически въпрос без отговор, формулиран за да разсмива наивните първокурсници от онази епоха. Аз просто изпратих подобни въпроси към света или към това, което минава за наш свят.
  • Борис! – така се обръщах към него когато бях особено ядосан. Той сигурно усети, че се колебая дали да го завържа за креслото или да го потупам утешително по рамото, и побърза да ме успокои.
  • Недей, всичко ще бъде наред. Нека най-напред да видим дали моята програмка ще тръгне и веднага ще ти обясня.
  • Колко още трябва да чакаме?
  • Съвсем малко – пръстите му пак заиграха по клавиатурата.
    През следващите няколко минути се взирах в труповете на четирикраките астронавти. Питах се дали лицата им изразяваха ужас или дори на облекчение – защото в края на краищата, космосът и бе подарил покой, както се пееше в една стара песен, написана по друг повод. Може би, ако един ден получех възможността да поживея сред тях, щях да се науча да разчитам израженията им. Сега ми оставаше само да гадая.
    Гласът на Борис ме извади от унеса.
  • В момента деветдесет и девет цяло и осем десети от изчислителните разтвори на нашата цивилизация смятат първите десет на сто седемдесет и трета степен значещи цифри на пи след десетичната запетая, или разпределението на скоростите на водните молекули в световния океан, по метода на грубата сила, или задачата за търговския пътник, който иска да обходи всички кораби в Атлантическия океан, но има на разположение само платноходка, с отчитане на сезоните и на климатичните промени, породени от глобалното затопляне. Или някоя от останалите двеста и петдесет милиарда тежки изчислителни задачи, които генерирах с моята малка програмка.
  • Атака за претоварване на ресурси?
  • Да, насочена срещу самата реалност – той изтри потта от челото си. – най-голямата и най-немислимата атака. – На мое място човек с въображение сигурно би измислил нещо далеч по-интригуващо и дори полезно, но изчисленията ми трябваше да бъдат разнообразни, безобидни, да нямат нищо общо с Парадокса на Ферми, и най-важното, да използват колкото се може повече изчислителни комплекси. Трябваше да формулирам въпроси почти без отговор, като онзи от студентския блог. Ключовата дума тук е почти. Посветих шест години от живота за да напиша генератора, който създаде задачите. И после още единадесет, – за да проникна в най-обширните аналитични комплекси на нашата цивилизация. Това не е толкова трудно, колкото звучи, когато става дума за микроскопични биополимерни капчици, разхвърляни по улиците, върху листата на дърветата или в океана. Сериозно се защитават единствено специализираните изчислителни средства, които са свързани с управлението на производствата, със съобщенията или с регулирането на икономиката.
  • Или с отбраната – подхвърлих.
  • Щяха да бъдат свързани с отбраната, ако имаше от кого да се отбраняваме. Но това е без значение, защото като процесорна мощност те не могат да се сравняват с морето на компютрите-капки, които следят за такива банални неща като включването и изключването на уличните лампи, управлението на рекламните табла според демографята на хората, които ги гледат, наторяването на нивите или миграцията на рибните пасажи. Например, малко хора си дават сметка, че около една десета от всички изчислителните средства на човечеството са вградени в дрехите и сигнализират, когато стане време да ги изперем, или са в самите нас и следят нивото на кръвната ни захар и натоварването на сърдечния мускул. Преди да започнеш да ме критикуваш, ще ти кажа, че специално се погрижих да не претоварвам последните две.
  • Ти отдавна си планирал някой да провериш дали не живеем в симулация – осъзнах аз, сумирайки годините на подготовка и изпълнение. – Още от преди да се пенсионираш.
  • Вярно е, от много време се питах защо нашата действителност е толкова нелогична. Такъв свят не може да има. Сякаш някой специално го е създал за нас, да се чувстваме комфортно в него и да не се опитваме да надникнем отвъд.
  • Защо не ми каза?
  • Не можех. Аз даже се страхувах да мисля за идеята си, страхувах се да я облека в думи.
  • Затова ли през цялото време си тананикаше?
  • Да. Преди малко, когато ти спомена, че би сложил на най-ниско ниво защита против осъзнаването или дори възникването на идеята за подобна симулация, аз сериозно очаквах светът да свърши. Знаеш ли колко глупави детски песнички съм изпял, докато писах програмите за инфилтрация на моите троянци?
  • Стояха зверчетата – подхванах аз – около оградата… През цялата сутрин ти беше на устата.
  • Откровено казано, не съм съвсем сигурен, че и сега мога да говоря за симулацията и за атаката, но нещо ми подсказва, че не съм избързал с откровенията. Погледни наоколо – той посочи към стените на кораба. Формите му, доскоро меки и бионични, създадени за да предпазят такива аматъори–астронавти като нас, видимо загрубяваха. Пред погледа ми.
  • Странно – почесах се зад ухото. – Не би ли трябвало разликата да е невидима за нас? Или да я видим, но да си мислим, че нищо не се е променило, че винаги е било така?
  • Според мен програмата ще пожертва най-напред ресурсите с нисък приоритет, като тези за обвивката на кораба, например. Невронните процеси в нашите симулирани мозъци, включително паметта ни, имат по-висок приоритет и сигурно системата ще се опита да ги поддържа до последна възможност.
  • Какво ще стане, когато ресурсите не достигат за да се симулират и те?
  • Ще видим – Борис се усмихна загадъчно.
  • Не е ли малко безотговорно?
  • Може, но това е единственият начин да проверим дали действителността е… – той се спря, търсейки подходяща дума – действителна.
    Кристалният купол на командния модул видимо потъмня. Очертанията на капсулата с мъртвите астронавти се размазаха.
  • Защо сега тук няма един стек бира?
    Без да каже нищо, Борис зашари с ръка под седалката си и извади две кутии.
  • Реших, че ако ще нарушаваме главните правила, може да нарушим и някои от второстепенните. Което ме подсеща, не ти ли направи впечатление, че изпиваме литри бира без никакви последствия?
  • Изобщо не ми беше хрумвало.
  • И на мен, до сега. Явно в програмата са вградени какви ли не защити. Внимавай с пиенето – той се засмя, но усмивката му не беше весела. Нямаше как, на фона на мъртвите четирикраки, които беззвучно плуваха във вакума. – Защитите против опияняване може да се окажат от по-маловажните функции, и да не се поддържат повече.
    Отпихме от бирата. Борис изля няколко капки на пода. За мъртвите. Последвах примера му. После той се върна към любимата си тема. Съчувствах му, почти две десетилетия се беше борил да провери хипотезата си, без да може да размени дори една дума с някой. Без дори да може да мисли за нея, освен ако не си напява някоя глупава детска песничка.
  • За наше щастие създателите на симулацията страдат от липса на въображение. Или се ръководят от принципа на минималното усилие. Или избягват да създават нови същности. Каквато и да е причината, те предпочитат да следват прецеденти. Както полета на четирикраките и Аполо-13. Не ти ли се стори странно?
  • Разбира се, че не. Има краен брой начини да се стигне до естествения спътник на една планета.
  • А аварията?
  • Вярно, тя приличаше на случая с Аполо-13, но и това не е толкова изключително. Пък и нашите астронавти оцеляха, за разлика от четирикраките. Ако ние наистина сме в симулация, защо – замислих се каква дума за употребя и накрая просто посочих с пръст нагоре – защо те са ни оставили изобщо да летим в космоса?
  • Може би защото някой ден наистина ще ни се наложи и времето в симулацията е тренировка. Или по някаква друга причина, която дори не можем да си представим. Все още нямам отговор на този въпрос – призна Борис и по отнесения му поглед си пролича, че проверява нещо във фова си. – Време е.
  • Какво още си намислил?
  • Съгласно техния – и той посочи нагоре, имитирайки жеста ми – принцип за минимално усилие или както там го наричат, аналитичните комплекси, които използват те самите, не се различават принципно от нашите собствени аналитични комплекси. Имам предвид, от синтетичните аналитични комплекси вътре в симулацията.
  • Аха, значи ти мислиш, че ако можеш да се справиш с нашите компютъри, ще можеш да с справиш и с техните – не си направих труда пак да показвам тавана на кабината, ясно беше за кого говорим.
  • Нещо такова – Борис отново извика клавиатурата и започнах да пише. – Разсъждавайки по аналогия, техните аналитични средства трябва да имат собствени системи за поддръжка и авторемонт. Ако нашите изчислители са достоверен аналог, тези системи могат да бъдат използвани като самостоятелни производствени комплекси, малки фабрики за реалност. С тях ние можем да… произведем себе си в истинския свят. Аз открих интерфейса към ремонтните функции. Скрит е хитро, но не чак толкова, че да не се досетя къде да го търся.
  • Къде?
  • На микрониво. Наложи на няколко пъти да поема за по две-три микросекунди управлението на един старичък ускорител на елементарни частици на швейцарско-френската граница. Сега смятам да подам команда към тези комплекси. – Представих си как пръстът му надвисна над бутона с надпис „Въвеждане“.
  • Да произведат отново нашата цивилизация? – предположих. – В плът и кръв? Втори шанс за човечеството?
  • Джо, така си мислех до преди малко, обаче промених намерението си. Ще дам нова възможност, но не на човечеството, а на тях – той посочи през главния илюминатор към мъртвата капсула. – На тях. Мисля, че ако използвам целия ремонтен ресурс, генерирането на тяхната цивилизация ще отнеме около три седмици.
  • В нашия случай Господ се е справил за една.
    Борис вдигна рамене и пръстите му заиграха по клавиатурата на невидимата „Оливето“.(9)

Разстояние между Земята и астероида: 0.9582 астрономически единици.

(9) Olivetti – марка италиански пишещи машини.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Учителят – 2. Грешки на растежа


Още един тъжен ранен разказ, продължение на „Най-щастливият ден“, за тънката „патина“ на цивилизоваността. Героят се изкачва по служебната стълбица, пътят му минава през откъсната колония, която страда както от собствените си специфични проблеми, така и от късогледството на хората, които са изпратили колонистите. Разказът съдържа ритуално членовретителство.

* * *
Доктор Тарент – 1
Тридесет и две години по-рано.

Обичам Моцарт. Музиката му е сияйна, пълна с блясък и движение. Обаче никой композитор не оцелява на звънеца ми по-дълго от седмица. Когато в четири и половина сутринта някой остави пръста си върху бутона на звънеца и забрави да го вдигне от там, аз твърдо реших да избера някой композитор с по-умерен темперамент.
Камерата пред вратата ми показа двама мъже в сини униформи. Включих записа, може да потрябва на този или онзи.
Звездна пехота често тропа на моята порта. Не е ли малко често? Сякаш през последните години не съм разрязвал достатъчно синя тъкан за да се добирам до надупчените или нарязаните им тела. Натиснах бутона на интеркома.
– Добър вечер, господа. Какво ще обичате?
– Доктор Тарент, имаме спешен случаи. Флотът се нуждае от вас. – Обади се по-старшият, полковник.
Изчаках го да продължи, но той продължи да стои пред камерата ми като истукан. Проклета секретност. Пуснах ги да влязат и още на прага офицерът започна да рецитира поредица от букви и цифри, личният ми мобилизационен код. Ако беше само с още няколко знака по-дълъг, болният сигурно щеше да умре докато ни чака.
– Повикването потвърдено. – Сега беше ред за моята половина от кода, изредих двойно повече цифри и букви, – в три и двадесет и пет. – Изчакайте да си взема чантата.
Хлопнах вратата на спалнята под носа им. За толкова възпитание можеше да останат в хола. Пет минути по-късно излетяхме от покрива на сградата с армейски хеликоптер. Вторият офицер изчезна някъде, навярно в пилотската кабина, а полковникът седна до мен.
– Случаят е спешен. Един от нашите … служители получи тежка контузия в стомашната област. Прободна рана…
Върху мен се изсипа лавина от медицински термини. Виж ти, полковникът бил колега. Защо ли не носеше медицински знак? Докато се чудех, той заяви, че се налага да оперираме. От куфарчето му се изсипаха рентгенови снимки, кръвни картини и всякакви възможни изследвания. Прегледах ги и го попитах направо:
– Наистина случаят е тежък, но с това ще се справи всеки травматолог с малко повече опит. Дори вие.
Репликата ми излезе по-груба отколкото възнамерявах. Полковникът избра да не я забележи.
– Случаят е малко по-особен. Достъпът до пациента е… ограничен.
– Ограничен?
– Да. И по време, и по пространство. Трябва да направим операцията колкото е възможно по-бързо, и вероятно ще имаме само една възможност през следващото денонощие.
– Не ви разбирам.
– По-добре да видите сам.
Асистент Моинт – 1

Утринната стрелба постепенно утихна. Стреляха и двете страни, – от нашата страна, на Високите и от противниковата, на Кърмачовците, – всеки с надеждата че врагът се е изнервил от чакане, или че уморен от нощното бдене някой отсреща ще закъснее само с миг преди да се отдръпне зад укритието си. Стреляха до почти пълно изразходване на боезапаса. Повечето войни не искаха да носят обратно тежките стрели с метални наконечници и бързаха да се отърват от него колкото се може по-скоро. Напразно усилия. И ние, и те знаехме добре, че вечерта, след падането на здрача и двете страни щяха да съберат между камъните оръжието, с които до преди няколко часа враговете се бяха опитвали да ги убият. И никой не си правеше илюзии, че от другата страна на фронта не се случва същото.
– Това беше дълга нощ – започна Ваим. – Уморен ли си…
Слънцето се издигна все по-високо и сенките, в които Кърмачовците можеха да се крият в полумрака, ставаха прекалено къси, дори за техния нисък ръст. Нощта си отиваше, ние с Ваим се надявахме, че има шанс да изживеем още един ден. Прекрасна мисъл. Той се усмихна с радост към просветващото небе и ме потупа по рамото. Точно тогава стрелата на някакъв Кърмачовец, изостанал с надеждата да отправи един последен изстрел към по-нетърпеливите кърмачета, го улучи в лявото око, разбърка бялото на мозъка му и се спря в задната част черепа.
– … Мо… – произнесе Ваим с последния си дъх.
Той винаги си беше мечтател, помислих си, докато с една ръка подкрепях омекналото тяло на приятеля ми, а с другата издигах високо щита, за да ни предпазя от други стрели. В следващия миг двете ни тела – мъртвото и живото – се проснаха на земята. Кърмачовецът не повтори, благоразумно решил, че отнемането на един живот е достатъчен успех за днес.
Нещастието се случи докато двамата се прибирахме от караулната будка на външния периметър. Бяха прекарали нощта вътре, ослушвайки се за някое отместено камъче или за леките стъпки на ниските Кърмачовци по червения пясък. Ако забележехме движение, трябваше само да заблъскаме железните стени, за да вдигнем по тревога охранителния взвод на Високите, а ако се наложи – и целия Институт.
Подобни подслушвателни постове имаше през стотина разкрача по отворената част на периметъра. Навсякъде другаде външната стена стоеше непокътната и Кърмачовците не можеха да минат през нея, освен ако не построят обсадни кули. Историята помнеше и такива случаи, но до сега всичките им опити да щурмуват Института се бяха провалили.
Отърсих глава за да прогоня мислите за обсадните кули, докато тялото на Ваим изстиваше в ръцете ми. А можеше да е обратното, можеше сега моето тяло да изстива в неговите ръце. Сякаш изтрезнях и побързах да запълзи към Института. Стрелата пречеше, закачаше се в камъните и завърташе главата на Ваим под невъзможни ъгли. На втория или третия път нервите ми не издържаха, и като надвих погнусата си – интелигент, откакто се помнех, връстниците ми страняха от мен и ме обиждаха на учен – я изскубнах. Изтрих бялото по нея в пръстта, а каквото остана, в дрехите на Ваим, и я прибрах в собствения си колчан. От раната прокапа учудващо малко кръв, сигурно повечето беше изтекла там, между скалите, още в първия момент след изстрела. Не бях забелязал.
И тогава видях човека. Той вървеше по пътеката към Института някак механично, без да се прикрива. Беше Висок и аз инстинктивно извиках да го предупредя:
– Пази се, Кърмачовци!
Човекът се обърна и протегна ръка към пояса си.
Стажант Новак – 1

Червената равнина ме караше да се чувствам почти като на Марс. По това време изобщо нямах представа какво е да стоиш на Големия Сиртис, щях да го науча много години по-късно, но бях гледал достатъчно образователни филми за да си въобразявам, че знам. С малко повече желание можех да се убедя, че две от трите по-ярки планети в тая система са Земята и Юпитер и тогава илюзията щеше да бъде пълна.
Не ми отиваше да стоя така в самото начало на първата си самостоятелна мисия. Вярно, че бях стъпил здраво върху тресящата се червена равнина с леко разкрачени краката, както подобава на един стар морски вълк – или космически, както казват извън родната ми планета, – но и това беше представа, дошла от книгите. А пред мен зад хълмовете се намираше съвсем реално селище, неотбелязано на земните карти. Сигурно са ксеногеолози, ксенобиолози, или хора с някаква друга специалност от дългия списък започващи по същия начин. Сигурно предавателят им работи на друга честота, или изобщо не работи. Сигурно през остатъка от живота си ще бъда осмиван за моята самозвана откривателска мисия. Към редичката от сигурности можех да добавя и още една – временните палатъчни лагери на каквито и да е ксено-не-знам-си-какви-лози не изглеждат от орбита като томас-моровия Град на Слънцето. Или маи беше на Кампанела… Но тая мисъл така и не прогони отчетливия мирис на сяра, които идеше нейде от миналото ми. Знаех с какво се свързва този мирис и подозирах, че може да си го припомня съвсем скоро.
През това време местното слънце изгряваше, на тия ширини му трябваха часове докато откъсне диска си от далечния хоризонт. Вечер пък тук никога не настъпваше истинска нощ. Сенките на заоблените хълмове се протягаха през равнината, сякаш току що са се събудили от сън и аз неволно се протягах заедно с тях.
Само тридесетина минути по-рано приземих кораба на два километра от билото, което отделяше селището от съседната долина на север. Това не беше сериозно прикритие, но липсата на радиосигнали ме караше да се чувствам спокоен. Когато стана достатъчно светло за да не се спъвам в разхвърляните от земетресенията камъни, натоварих на гърба си раницата с продоволствие за три дни и се запътих към селището. Още от орбита бях изпратил до моите шефове донесение за случайната ми находка, но отговорът (или което е по-вероятно – лично моите началници) нямаше да се появят преди късно вечерта.
Толкова време трябваше на учебната фрегата да събере тридесет и седемте курсанти като мен, разхвърляни из тукашния астероиден пояс.
Кърмачовец Яр-Ук Сен – 1

Две почуквания – всички погледнахме наляво. Там в средата на пътечката към Института стояха двама Асистенти. Трима, ако броим трупа, които единият от тях влачеше след себе си. Краката на мъртвеца оставяха дълбоки дири в пясъка. Ниското слънце ги очертаваше като две червено-черни ивици, които се виждаха добре от далече.
Още две почуквания, последвани след кратка пауза от трето. Втурнахме се напред като един, късите ни крачета трополяха по камъните. Асистентите сигурно щяха да ни намират за смешни, ако не бяхме толкова страшни. Двамата на пътя ни чуха и се обърнаха едва в последния момент, когато вече беше късно да направят каквото и да било. Този с трупа го изпусна и се опита да извади меча си, а другият се вгледа изненадано право в мен.
Ударих го по колената, с издишане, така силата ми се фокусира по-точно. Той изрева диво, комбинация между болка и вик за помощ. Възседнах гърдите му, докато останалите го държаха за краката и ръцете.
– Млък! – затиснах челюстта му с коляно и главата му податливо се изви настрани. Нещо в шията му изхрущя, и аз отпуснах хватката. Две почуквания, интервал и след това трето означават че не бива да убиваме никого, по възможност. А ако няма възможност?
На няколко крачки по-нататък другарите ми овързваха пленник. Докато ги изчаквах да свършат с него, огледах човека под краката ми и за кои ли път се възхитих на Уз-Аз Зад. В сутрешния полумрак, само за няколко секунди беше успял да забележи колко странен е моя кърмачо. Облечен в стегнати нови дрехи, с широк пластмасов колан на които висят множество малки кутийки. Съдейки по наклона им към земята, бяха пълни с нещо тежко.
– Бързо назад, изтегляме се – каза Уз-Аз Зад. Нямаше смисъл от почуквания, след всичкия шум и виковете на кърмачото нашето единствено спасение беше скоростта. Късите ни крака отново затупаха по пясъка. Стъпките отекваха в главата ми като гръмотевици, макар прекрасно да знаех, че само на стотина крачки разстояние никой Асистент няма да ги отличи от сутрешния вятър.
Слънцето се откъсна от хоризонта, а потеря нямаше. Друга гениална идея на Уз-Аз Зад – втора група отиде още от вчера да привлича вниманието на Асистентите под далечната стена на Института. Сигурно сега повечето от тях стояха и гледаха моите събратя иззад зъберите на оградата си и се чудеха дали да последват тях или нас.
Прибрахме се почти спокойно. До входа на пещерата стоеше Ула Атез и ме следеше с поглед, докато малката ни процесия не се скри в тъмното. Аз носех на раменете си левия крак на странния Асистент и както подобава на един истински мъж, зает с войнските си задължения, дори не я удостоих с поглед.
Стажант Новак – 2

Моите пазачи бяха джуджета – забравена дума, после дълго се чудех къде съм я чувал и как толкова лесно се сетих за нея. Атаката им ясно показваше, че тук не става дума за цивилизация на два симбиотични вида, освен ако функцията на малките не се ограничаваше с коригиране числеността на големите. Пък и всички изглеждаха прекалено хуманоидни, а откъслечните фрази, които си разменяха поразително напомняха английски.
– Оставете ги край стената – нареди предводителят на групата. Беше облечен в червеникаво кожено одеяние, местен аналог на маскировъчен костюм.
В пещерата беше мрачно, но успях да различа картинките по стената. Ловни сцени – стандарт за палеолита. Само дето в никой палеолит не говорят на почти стандартен английски.
Вече нямах съмнения за езика им, но ръстът не хората около мен си оставаше загадка. Цялото племе – думата ми се стори подходяща – се беше скупчило наоколо и под светлината на няколко миризливи лоени факли се любуваше на мен и на моя колега по съдба. Аз пък се любувах на тях. Никои не надвишаваше метър, повечето бяха дори по-ниски. Лицата им имаха гротескови изражения, въпреки че не се усмихваха, а ни гледаха със смесица от страхопочитание и някакво странно очакване, което се затруднявах да определя.
Жалко, че не можахме да разменим нито дума с другия пленник преди да ни заловят, може би щях да имам отговори на поне някои от въпросите, които се блъскаха в главата ми. Откъсната колония от дегенерати? Или местна мутация, поразила само част от населението? Колко века изолация са необходими за подобна устойчива мутация? А колко време е необходимо за да стане езикът им неразпознаваем? Опитах се да сметна на ум вероятността за поразяване на доминантен ген в силно мутагенна среда, каквато е биосферата на всяка чужда планета, и се проклех за проспаните часове по генетика.
Едно от джуджета ловко развърза краката ми и милостиво махна парцала, с които бяха напълнили устата ми. Облекчено си поех въздух.
– Ставай.
– Кои сте вие?
Той ме изгледа изненадано.
– Кои сте вие, как се казвате? – настоях аз. Изглежда очакваше от мен всичко друго, но не и такъв въпрос, защото все пак ми отговори:
– Ние сме Техниците – интонацията му отчетливо подчерта главната буква.
– Какво? Как се казва това място? Как се казва тази тая колония?
Времето за отговори явно беше свършило, защото той ме удари с плоското на меча си.
– Тръгвай! Стига си се правил на интересен.
Английският му беше съвсем разбираем.
Когато пристигнахме, бях доволен, че не се бе наложило да отиваме надалече, защото нисичкият вървеше зад мен и ми подсказваше пътя със силни удари по гърба, които никак, ама съвсем никак не подхождаха на ръста му. Закара ме в голяма подземна зала, където по начупените стволове на дебели сталактити седяха старейшините на племето. явно тук поверието, че да счупиш сталактит означава да отнемеш нечии живот не вълнуваше никого. По здравите сталактити бяха накачени човешки черепи. С нормална големина. За пръв път, откакто приех предложението на една дама с кестеняви коси и напуснах родната си планетата, започнах да се съмнявам в избора си.
Асистент Моинт – 2

Скоро интересът на Техниците към нас намаля, възрастните заминаха по делата си, и останаха само децата. Тогава започнаха истинските изтезания. Най-напред просто ме замеряха с камъни и улучваха почти винаги, защото стегнатите връзки ми пречеха да се отклонявам. Като се убедиха, че съм почти обездвижен, по-смелите се приближиха и започнаха да ме ритат. Знаеха, че бъбреците са особено болезнено място, знаеше и за други места, където ударите им можеха да ми причинят особено силно страдание. Връзките около китките на ръцете ми – сухожилията на някои мои нещастен предшественик – се впиваха в плътта ми. Не беше случайно – с изтръпнали ръце и крака едва ли можех да окажа някаква съпротива.
Времето беше спряло, през входа на пещерата гледах как дискът на слънцето застина на половин диаметър над хоризонта и отказ да се вдигне по-нагоре. Още щом влязохме вътре загубих всякаква надежда, че спасителният отряд от Института ще се появи. Отрядът никога не се отдалечаваше толкова от точката на прехода, а още по-малко влизаше в пещери.
Постепенно децата ставаха все по-изобретателни в мъченията. Моите вопли трябва да се смутили спокойствието на някого, защото тогава се появи един от възрастните и злобно ги разгони. На тръгване силно ме ритна в устата, сигурно за да не си помисля, че го е направил от съжаление към мен. И аз щях да направя така на негово място – съжалението е слабост.
Тогава докараха непознатия кърмачо. Онзи, за който си мислех, че никога не съм го виждал в Института, чиято поява на пътя – спокоен, самоуверен и незащитен, – помогна да не забележа навреме атаката на Ниските. Сега не изглеждаше толкова надут. Лицето му беше покрито с драскотини, под дясното му око имаше мораво петно, а устната му беше разцепена на две места и по брадичката му се спускаха две тънки струйки засъхнала кръв.
Ударите на децата все пак имаха едно положително последствие – превръзката от устата ми беше паднала и сега можех да задоволя любопитството си. Сигурно за последен път, но нали в Института се славех като интелигент.
– Казвам се Моинт. А ти кои си?
Той ме изгледа така, сякаш беше изненадан, че мога да говоря, но бързо се съвзе.
– И аз се канех да те питам същото. Не само теб – той кимна с глава към джуджетата, – а и тях.
Не намерих сили за по-уместна реакция, освен да повторя въпроса си.
– Стажант Новак, Академията на Флота.
– Стажант?
– Нещо като ученик, студент, практикант….
Бях попаднал в плен с луд. Знаеш, че от време на време в Института се раждаха такива деца, но на втората, най-много на третата година, когато проблемът им стане очевиден, родителите им ги убиваха. Сами и по възможност без съседите да разберат, за да не съпътства лоша слава здравите им наследници. Този е имал късмет, майка му и баща му са го съжалили и са го отгледали в тайна, заключен в някоя задна стая. Кой знае защо си представих стаята мрачна и без прозорци, с мъждукащ процеп на тавана. Това обясняваше защо никога до сега не съм го срещал. Учуди ме само възрастта му – почти колкото мен, значи трябва да е преживял скрит почти двадесет години. Ръцете му бяха мускулести, а кожата – загоряла и с лек тен. Може да е бил заключен в двор, на припек.
– Разбирам – кимнах за всеки случаи. После си припомних какво ме очаква и се разсмях. Глупаво е човек в моята ситуация да се страхува от луд.
– Какво е ставало с теб? Биха ли те?
– А, не. Децата се забавляваха.
Той настръхна под връзките.
– Какво искаш да кажеш?
– Децата трябва да се участ на жестокост още докато са малки – обясних, – по възможност без да са застрашени някой друг да се учи на жестокост върху тях. Единственият шанс за това са пленниците.
Гледаше ме с невярващи очи. Наистина трябва да е прекарал живота си под ключ.
– И ние правим същото – добавих, – когато хванем някои Техник.
– Откачена планета – въздъхна той и изруга.
Кърмачовец Яр-Ук Сен – 2

Уз-Аз Зад ме повика:
– Яр-Ук Сен, последвай ме. – После ме заведе до пленниците. Подаде ми ножа си и изразително погледна единия от тях, онзи с по-окъсаните дрехи.
– От къде да започна?
– Една ръка е достатъчна за начало. – Винаги режем от планинците по малко, само колкото е нужно в момента. Ако ги убием веднага, после месото няма да е прясно.
Кърмачото ме изгледа с разбиране. И с ужас в очите. Развързах внимателно връзките, които държаха ръцете зад гърба му. Друг воин, особено опиянен от днешния бои сигурно би ги разрязал. Уз-Аз Зад забеляза и кимна одобрително. Пленникът се канеше да закрещи отново, но нашият вожд ловко настъпи гръкляна му и виковете потънаха в задавено съскане.
Одрах кожата на ръката му до лакътя. Умеех да го правя още от малък, баща ми ме беше научил. Кожата се цени високо, така той изхранваше цялото ни семейство. Щеше да стане чудесен мех за вода. Кърмачото все пак се изхитри да закрещи. Звуците излизаха на пресекулки от гърлото му, дори цялата тежест на Уз-Аз Зад, които беше един от най-едрите сред нас, не стигаше за да го притиснем както трябва.
Увлечени в заниманието си, не обърнахме внимание на другия пленник. Малко преди това старейшините го разпитваха и, както разбрах по-късно, така и не можаха да разберат нищо от безсмислените му думи. Но пазачът, които го беше водил до тях и обратно, беше проявил немарливост, за която след това щеше да плати с едно дете, а ако няма – с главата си. Не беше вързал отново краката на пленника.
Това му позволи да събори Уз-Аз Зад и да избие ножа от ръцете ми. Острието падна до него, той се извърна и преди да да се изправим, беше разрязал връзките около китките си. После настъпи с огромния си крак гърдите на нашия предводител и стовари върху него цялата тежест на тялото си. Уз-Аз живя до залез слънце и издъхна, дарявайки всички Ниски с обилна вечеря.
Но тогава не ни беше до това – кърмачото хвана сънародника си и двамата се спускаха към изхода. Повечето воини спяха из съседните пещери – снощният поход беше изцедил силите ни – и нямаше кой да се противопостави на бегълците. Двамата пазачи пред входа се опитаха да ги спрат, но здравият Асистент остави другаря си на земята и се спусна срещу тях с викове.
Така и не видях какво стана и как те избягаха – проявих слабост и се наведох над Уз-Аз Зад за да проверя дали диша, забравяйки за копието, което предвидливо бях прислонил до стената. Във временното си умопомрачение не си спомних, че месото диша по същия начин като човека. Непростително.
Стажант Новак – 3

Дребните ми бяха взели пояса с инструментите, от ръката ми липсваха гривната-коминукатор, компасът и още няколко дреболии. Жалко, защото точно сега те можеха да ми спасят живота. Потърсих в джобовете си някоя полезна вещ. Бяха празни. В пещерата не си давах сметка колко бързо лети времето – слънцето се беше издигнало на два диаметъра над хоризонта, което на тази планета с наклонена полярна ос значи много часове. С тия темпове имаше вероятност да залезе някъде в края на другата седмица, а и залезът не вещаеше нищо добро за нас.
Знаех, че можехме да се скрием из камъните, но краткият ми опит на тая планета не говореше в полза на това решение. Джуджетата сигурно бяха доста добри в проследяването. След сутрешната засада нямах никакви съмнения, че знаят как да се спотайват между камъните.
Моят спътник стенеше тихо, особено когато окървавената му ръка докоснеше нещо. „Техникът“ беше обелил кожата му много технично – с един замах, сякаш го прави по няколко пъти на ден. Не допусках, че популацията може да издържи на такова темпо на самоизяждане, по-вероятно канибализмът беше ритуал, но със сигурност малкият главорез имаше достатъчно опит. Спомних си за черепите по сталактитите и с мъка овладях стомаха си. Алиса не ме беше предупредила за нищо подобно, като ми обещаваше звездите.
Нямахме голям избор. Подпрях моя спътник на един по-едър камък и го плеснах няколко пъти. Отначало погледът му се рееше през мен, но постепенно започна да се фокусира върху лицето ми.
– Накъде е твоето селище? – докато джуджетата ме носеха бях загубил ориентировка.
Той не реагира.
– Накъде да вървим? Къде се намира домът ти? Къде живееш? Къде са твоите приятели? – доколкото можах, перифразирах въпроса, както ме бяха учили на практиката по събиране на локална информация.
– Натам – той посочи със здравата си ръка. – Институтът е натам. – Усилието явно изиска всичките му ресурси, защото той пак омекна върху ръцете ми. Нарамих го и се запитах дали не е по-добре да го оставя. Но продължих да го нося. След всичко, което бях научил за остатъците от тукашната колония, прецених, че ще е по-добре да имам съюзник сред тия, от които възнамерявах да искам убежище.
Вървежът помага на мисленето, обичаше да казва Алиса докато се разхождаше напред-назад по палубата на „ВХ-952“. Не усетих как се заех да разнищвам загадката на тукашната цивилизация. Високите „Асистенти“ очевидно са хора, наследници на колонистите, едва оцеляващи след загубата на технологичното преимущество. Ниските „техници“ пък са аборигени, местни хуманоиди. Може би също са хора, наследници на още по-древни колонисти. Лесно можех да проверя, стига да останех жив.
Несъмнено, между двете фракции се водеше воина на живот и смърт. На мен се беше паднал шанса да спася последните оцелели. Все още не разбирах защо използват такива странни имена или пък защо наричаха селището си Институт; имах догадка – последната колония сигурно е била научно-изследователска, тези най-лесно грохват, когато загубят връзка с планетата-майка. Но сега имах по-належащи проблеми за решаване.
– Хей, – раздрусах корабокрушенеца-девето-коляно, увиснал на рамото ми. Той едва повдигаше крака, но все пак отвори очи. – Вие от кога сте тук? От колко години сте на тая планета?
– Откакто Вечния ни е подарил живота.
По интонацията си личеше, че Вечния се пише с главна буква. Ако тук все още си спомняха такава дреболия като азбуката, разбира се. Днес ми вървеше на беседи със сложен семантичен подтекст.
– Кои е Вечния? Къде е Вечния?
– Той е … всичко. Там на небето – отговори той и понечи да се поклони на местното светило. А то беше толкова ниско, че ако не бих го спрял, и двамата щяхме да се катурнем върху пясъка.
Асистент Моинт – 3

През целия път лудият не спираше да ме разпитва. Не разбирах половината от въпросите му, другата половина бяха за очевидни неща, който той не разбираше или бе забравил. Все едно да обясняваш на някой как да диша. Но се стремях да му отговарям, нали ме водеше към Института. Не исках да го дразня, кой знае какво можеше да му хрумне. Най-накрая, той спря пред главната порта. Отгоре заплашиха, че ще стрелят, но като ме забелязаха, вратата се отвори и пазачите се втурнаха да ни приберат. Между скалите вече се виждаше потерята на Ниските, дори се опитаха да ни обстрелят, но разстоянието беше прекалено голямо и стрелите им падаха в праха без да стигнат до нас.
С няколко думи разказах какво се беше случило с мен и Ваим. Накрая ги попитах дали не познават лудия.
– Не, никога не съм го виждал – каза старшият без да се замисля.
После ме накара да вдигна ръката си и започна да я маже. При първия допир изкрещях от болка. Единият от помощниците му веднага ме сграбчи. Страхът, че като инвалид ще се превърна в живо месо след като по чудо се върнах в Института, започна да се разсейва – не честно, но се случваха подобни неща. Лудият имаше повече шансове да попадне в категорията на месото, но изглежда не си даваше сметка и любопитно оглеждаше пазачите и оръжията им. Как ли успявах да го наблюдавам докато при всеки допир парченцето лой обливаше с огън гигантската ми рана? Сигурно имах нужда да се разсейвам за да не полудея от болката.
Като приключиха с мен, пазачите се върнаха при другарите си зад бойниците, а аз останах в сянката на оградата да се съвзема. Бързо се събра тълпа, заразпитваха ме за отвличането. Дойде и жената на Ваим. Беше наметната с тъмен шал. Знаех го – с мъжът ѝ заедно убихме Ниския, от чиято кожа беше направен. Тя беше хубавица, а така цвета на русите ѝ коси изпъкваше още повече, но силите ми се бяха върнали и първото ми задължение беше друго, не да я утешавам. Махнах с ръка към лудия, които се беше залепил за пазачите и беше на път да ги докара до границата на търпението им с въпросите си.
– Ела да се поклоним на Вечния.
До сега никои не бе дошъл да го потърси, роднините му сигурно се срамуваха от него.
– Добре – съгласи се той изненадващо лесно. – Къде е светилището му?
Знаеше такава сложна дума – странен луд. Сигурно е от много религиозно семейство. Но защо тогава не са го пожертвали още като дете, както е прието?
– Следвай ме и ще видиш откъде Вечният ни е спуснал на тая земя.
Докато тънех в догадки за произхода му стигнахме до центъра на Института. Влязохме през двойната врата в кръглата сграда и за моя най-голяма изненада лудият изведнъж се разсмя със зловещ гърлен глас. Смееше се толкова силно, че не можа да се задържи на краката си, падна на пода и се затъркаля сред праха.
– Портал, най-обикновен ръждясал стар портал!
Неволно се дръпнах по-надалеч от него.
Доктор Тарент – 2

На първия пост полковникът показа пропуска си и някакъв допълнителен документ за мен, на втория сканираха отпечатъците на пръстите ни, а на третия – ретините на очите. След това влязохме в стаята. В центъра стоеше обикновена хирургическа маса на колелца. От едната ѝ страна се извисяваше дебела метална рамка, обвита с нещо, което на пръв поглед приличаше на бобини. Лъскав брониран кабел се спускаше от рамката и изчезваше в стената.
– Нямаме време – офицерът си погледна часовника, военните обожават да ги размахват насам-натам, сякаш нямат универсални импланти, и включи селектора. – Начало след четири минути.
Около нас настана суматоха. Разтичаха се незнайно откъде изникнали медицински сестри и санитари. Инстинктивно протегнах ръце докато ми навличаха операционния халат и ръкавиците. Сложиха ми хирургическа шапка, чевръсти пръсти завързваха на шията ми връзките на бяла маска. Полковникът се преобразяваше по същия начин.
– Нямаме време – пак започна той – за повече обяснения. Това е „портал“ на хиперпространствен преходник.
– Хиперпространствен какво? – не повярвах на ушите си. Такова нещо просто нямаше в природата.
– Тунел между две точки от Вселената, портал, за по-кратко. Експериментален модел. Напомням ви, че сте подписал декларация за опазване на тайната. След- той пак погледна часовника си – две минути имаме сеанс за връзка с една наша звездна колония на сто и осемдесет светлинни години. Не ме питайте къде се намира и от кога е там. Има пострадал и трябва да го оперираме през преходника. Техниците ще го държат отворена колкото време ви е необходимо, но това е свързано с огромен разход на енергия и не е ясно до кога ще издържат акумулаторите на колонията, така че трябва да действате бързо.
– Защо просто не го прехвърлим тук или ние не отидем там?
– Както казах, това е експериментален модел. Преходникът отваря… канал в хиперпространството. Каналът става неустойчив, ако в него има обекти по-тежки от тридесет и четири килограма и двеста седемдесет и един грама. Не се навеждайте прекалено много.
– Но как…
Думите ми останаха неизречени. Металният квадрат в средата на масата засвети с бяла неонова светлина.
– Как сме прехвърлили колонистите ли? – довърши въпроса ми полковникът.
– Да – кимнах. Квадратът светеше все по-ярко. В средата му се появи отвор, дупка във въздуха и през нея се долавяше нещо с размити очертания…
– Преди четиринадесет години прехвърлихме основния екипаж на базата. Шестдесет и осем джуджета. Можете да си представите колко трудно беше да ги намерим, след всички програми за генетично здраве през последните два века. – Той усети, че се увлича в подробности и видимо се стегна. А през това време отворът във въздуха ставаше все по-голям и вече се виждаше, че другият преходник се намира в голяма овална зала. – Когато условията на планетата се стабилизираха, започнахме да им пращаме нормални деца.
– Но те никога няма да могат да се върнат!
– Нашите техници работят над проблема – успокои ме той.
Стените на залата отсреща бяха от поцинкована ламарина, с петна от ръжда. Стабилизиране на условията, как пък не.
Една от сестрите приближи количка със скалпели до мен.
Военните работят на тази конкретна колония вече четиринадесет години, отбелязах си на ум. А от кога ли имат хиперпространствените преходници? На глас само попитах:
– И после?
– После връзката с техния приемник прекъсна. – Аха, казах си аз, трябва да е било за дълго, щом е ръждясала поцинкованата им барака. – Според техниците – нарушена центровка. И така до днес, когато най-после успяхме да намерим правилните параметри от нашата страна. И веднага попаднахме на ранен.
През отвора се виждаше групичка младежи, облечени в мръсни накъсани гащиризони. Бяха се скупчили около ранения. От стомаха му стърчеше дръжката на счупено копие.
Стажант Новак – 4

– Асистентите ги наричат „Ръцете на Вечнния“. Напълно са мумифицирани. В началото сигурно просто са били забравени в приемника, а после суеверието ги е спасило от изяждане. При острата липса на протеин не е чудно, че са стигнали до човекоядство. Разделянето по ръстов признак и последвалата мини-гражданска война вероятно е инициирано от загубата на връзката и съпровождащия срив на доставките преди колонията да добие самодостатъчност. Първите пристигнали са джуджета. Мога да предполагам, че причината е свързана с ограниченията по маса в ранния етап от развитието на хиперпространствените технологии.
Звучах надуто, като някой умник от медите. Но шефът мълчеше, значи беше доволен.
– В тяхната култура определят джуджетата като техници и кърмачовци. Вероятно първото име произлиза от ролята им да поддържат системите на колонията, а второто – понеже те са се грижили за децата, които са пристигнали по-късно. А децата и техните наследници, по-високи на ръст, са асистенти, вероятно защото в началото им е била отредена ролята на помощници.
Началникът на курса ме погледна одобрително. Поех си дъх, сега навлизах в опасна територия.
– Най-вероятно ръцете принадлежат на цивилния хирург, който им е оказвал помощ при кратковременното възстановяване на контакта. Видеозаписът е направен с устройство, което той е носел на китката си и когато полето е колапсирало, е останал на планетата заедно с ръцете му, от лактите нататък.
Погледът на шефа се промени, стана изпитателен и недоволен. Насилих се да продължа с анализа.
– Съдейки по еволюцията на езика, операцията датира от последните двадесет години преди началото на Гражданската война. Най-вероятно е организирана от отдела на Академията за външната сфера. В архивите сигурно има подробности.
Не знаех какво повече да кажа, а началникът продължаваше да ме гледа със същия очакващ поглед. Накрая се смили.
– Защо докторът е направил запис?
Трябваше да се сетя. Ако записът, който бях получил, буквално от ръцете на мъртвия хирург, беше само за историята на заболяването, щеше да започва от с хирургическата операция. А в началото му се виждаше как се появиха офицерите пред вратата на апартамента. Тогава и споменаването на часа добива друг смисъл…
– Не е изключено и участието на елементи от секретните служби на Империята. Възможно е самият лекар да е принадлежал към една от съперничещите си групировки…
Навлизахме в политика, за която един младеж като мен, наскоро дошъл от изолирана колония – макар и не толкова изолирана, като тази, на която карах оперативния си стаж – може да има само бегла представа. За мой късмет шефът имаше и други задължения, освен да измъчва стажантите с въпроси.
– Добре, млади момко! Свободен сте.
И ме остави да се питам защо Алиса никога не ми каза, че Галактиката е толкова жестоко място. Много по-труден въпрос.
Валентин Д. Иванов
14-18.VIII.2002, Сантяго
17-19.V.2020, Мюнхен

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Интеркосмос – 2: „София в дъжда“


Алтернативна история, втори разказ от поредицата как би изглеждало космическото бъдеще на България, ако историята беше поела по друг път. В първия разказ Германия е спечелила Втората световна война и България, като верен неин съюзник, е получила правото да изпрати свой космонавт с немски ракетен самолет. В този разказ (написан преди повече от петнадесет години) ходът на историята е различен, но поуката е същата като в стария виц – с който сме се съюзили, не е прокопсал: В две световни войни бяхме съюзници на Германия, тя загуби и двете; после бяхме със Съветския Съюз – той не съществува повече; сега сме със САЩ и Европейския съюз и нека Господ да им е на помощ…

Разказът не е публикуван до сега.

* * *

1. „Герника“

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

Капитан Красимир Манчев и подполковник Виталий Лукашов, които внасяха в апаратния модул контейнера със запасните кислородни регенератори, застинаха по средата на коридора. Въпреки ниската гравитация, дръжките се впиваха в дланите им и без да се сговарят, двамата спуснаха товара си на пода.

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

През пращенето се долавяше силен южняшки акцент.

Our friends at Langley reported some disturbances in Moscow. They think it’s the sixty four all over again. We though your ground control may be too busy to tell you, guys. Over and God help you.(2)

Манчев усети как стените на станцията се разлюляват. През овалния илюминатор в него се втренчи сивата повърхност на Луната.

Американецът повтори съобщението още веднъж и изчезна от ефира. Лукашов, който не говореше добре английски, попита за всеки случай:

– Правилно ли разбрах, че в Москва има безредици?

Манчев само кимна, все още загледан в репродуктора.

– През шестдесет и четвърта, когато свалиха Хрушчов, Беляев и Попович не знаеха на кого да рапортуват след приземявaнето. Но нямаше нито демонстрации, нито протести.

– Дано да не се стигне до там.

– Те ще се оправят и без нас. Да продължаваме. – Нареди руснакът. – Раз-два!

Двамата напрегнаха мускули и отново понесоха контейнера. Съобщението не даваше покой на Манчев.

– Витя, а ти сигурен ли си, че американецът каза шестдесет и четвърта а не шестдесет и осма?

– Шестдесет и четвърта беше, в това няма съмнение. Браво на Гъс и Джереми, смели момчета.

Гъс и Джереми от половин година обикаляха Земята на борда на американската станция „Скайлаб“. От време на време двата екипажа разменяха по няколко думи, но само извън часовете за свръзка с Евпатория(3) и Хюстън. Великите сили не толерираха побратимяванията между бойците от най-предната линия.

– Как мислиш, кога ли се е започнало? – Попита Манчев.

– … Двеста и двадесет, двеста и десет, двеста, – командирът на шестата експедиция за посещение Валерий Рюмин четеше показанията на далекомера с ясен глас. Манчев си помисли че той влага прекалено много усилия за да го прави с ясна дикция и резултатът е толкова неестествен, че предизвиква желание у колегите му да се обърнат към него и да го попитат защо по дяволите не говори човешки.

Николай Рукавишников, командирът на орбиталния кораб „Съюз-32“ преместваше пипнешком ключовете пред себе си, без да откъсва поглед от екрана. На него светеше размазано петно – „Луна – П21“, с която Рюмин и Манчев след няколко часа щяха да се отправят към Луната.

Всички съветски лунни експедиции летяха по схемата с прекачване: два „Протона“ изкарваха в орбита лунен кораб и ускорителен блок. Те се скачваха в автоматичен режим и един ден по-късно на борда се прехвърляше екипажът, излетял отделно с обикновен „Съюз“.

Едва когато дискът на Луната стана толкова голям, че назъбените й краища се скриха зад уплътненията на илюминатора, Краси Манчев повярва, че ще остави следи върху нейната прашна повърхност. Дори стартът не го беше убедил в това, а множеството дребни повреди през първото денонощие от полета го накараха още повече да се усъмни в успеха на полета. Първо отказа системата за автоматично сближаване, но Рукавишников показа завидно умение и паркира орбиталния „Съюз“ само на няколко метра от лунния кораб. Манчев и Рюмин навлякоха скафандрите и се прехвърлиха в него, а Николай им помаха за сбогуване през илюминатора и скоро изчезна от полезрението им. А половин час по-късно за техен ужас се обади директорът и ги попита дали имат връзка с Рукавишников.

2. „Нощна стража“

– Евпатория, тук „Циолковски“, чувате ли ни? – Каза Лукашов в микрофона. Приемникът му отвърна с тихичко пращене.

– Може да е слънчева буря? – предположи Манчев, колкото да запълни тишината с някакъв звук, различен от електростатичните разряди, които двамата космонавти слушаха вече цял час.

– Щеше да има повече шум – възрази руснакът и погледна часовника си. – По график сеансът свърши преди десет минути и вече трябваше да сме започнали астрономическите наблюдения. Да се захващаме с тях, а до довечера току виж, Центърът за управление се обадил.

Научните изследвания бяха приятно отклонение от рутината, свързана с безкрайни проверки на шестте ракети, разпръснати в силозите около базата. Преди да облекат скафандрите, Лукашов и Манчев стовариха в шлюзовата камера два оловни контейнера с фотографски плаки – един за инфрачервената камера, втори – за ултравиолетовата.

За българина, дори след три месеца престой на Луната, всяко излизане от базата бе събитие. Преди старта го подготвяха за кратък полет, с двуседмичен престой и няколко церемониални разходка по повърхността, колкото да се покаже на света че братските страни участвуват в Съветската Лунна програма.

За беда, бордният инженер на основната експедиция, който едновременно беше и медик, получи възпаление на апендикса. Американците предварително оперираха астронавтите си, но братушките или не се бяха сетили, или бяха забравили. Алтернативите за болния руснак бяха да стане първият човек, починал на Луната или да се прибере на Земята веднага. Така българинът Манчев зае мястото му в дежурната смяна на съветската ракетна база.

Отвъд шлюза ги посрещна познатото ужасяващо великолепие, за което Краси беше чел още като ученик. После беше слушал разказите на по-старите космонавти, а сега можеше само да затвори очи и да си спомни собствените си излизания на повърхността.

Първите няколко минути системата за терморегулация на скафандъра все още работеше на малка мощност и човек лесно можеше да се абстрахира от тихичкото бръмчене на помпите зад гърба си. Тогава наставаше чудото – неподвижността на лунния пейзаж влизаше в душата на Манчев, и впиваше кривите си нокти в сърцето му. Всеки път, когато видеше лунната повърхност отблизо, Манчев съжаляваше, че няма таланта на жена си.

Някъде безкрайно далече Лукашов се изкашля. После още веднъж.

– Да вървим, и без това закъсняваме от графика с половин час.

Те се добраха благополучно до телескопа, заредиха двете камери и започнаха да снимат, но не им беше съдено да довършат наблюденията. На станцията се включи зумерът за извънредна връзка със Земята и компютърът послушно пренесе повикването в шлемофоните им.

Манчев погледна въпросително командира си.

– Затваряме камерите, изключваме електрозахранването на телескопите – започна да реди бързо Лукашов. Ръцете му вече изпълняваха заучените последователности и Красимир едва успя да приключи с втората камера, когато руснакът вече държеше в ръце кутията с неизползваните плаки и с нетърпение пристъпваше на място.

Те изхвърчаха от шлюзовата камера както си бяха със скафандрите, само отвориха шлемовете. Из базата се разнесе тръпчивият аромат на лунен прах.

– „Циолковски“, тук Евпатория, чувате ли ме?

– Евпатория, – Лукашов грабна микрофона. – Тук „Циолковски“, чуваме ви отлично.

Красимир се мъчеше да реши дали си спомня гласа на този оператор от предишните радиосеанси.

– Майор Лукашов, подгответе се за приемане на специални кодове по схема осемнадесет.

Микрофонът подскочи в ръката на командира. Той замълча за миг преди да се обърне към Манчев.

– Другарю капитан, моля напуснете помещението до второ нареждане.

3. „Танц в Бужевил“

– Ти искаш ли да летиш до Марс? – Юмрукът на Лукашов се стовари върху масата. Алуминият издрънча жално, а майорът побърза да се хване за облегалката на стола, за да не полети към ниския таван на жилищния модул.

– Искам, – кимна се Манчев. – Кой не би искал?

– С Чепилов след десет години ще сме на Марс, а с Горбачов – никога.

Манчев взе в ръка разпечатката с обръщението на новия генерален секретар и зачете. Там наистина ставаше дума за Марс, макар и едва към края. Преди това надълго и нашироко Чепилов обясняваше как ще възстанови старата слава и мощта на Съветския Съюз, които са били подкопавани през последните години под формата на перестройка и модернизиране.

– С Горбачов след десет години нямаше да има Съюз – настоя Лукашов.

– Витя, толкова упорито ме караш да се съглася с теб, сякаш ти самият не си вярваш. Откровено казано, аз си мисля, че с Горбачов нямаше да има Съюз даже преди да са минали десет години, но ти не ме питаш за това, нали?

Руснакът погледна събеседника си с присвити очи, сякаш преценяваше на ум колко тежи, и изхъмка неопределено.

– Заповядаха ти да изстреляш ракетите, нали?

– Като се нахраним, трябва отново да излезем навън – каза Лукашов, сякаш изобщо не беше чул въпроса.

Те довършиха обяда в мълчание и се върнаха в шлюзовата камера да облекат скафандрите. Когато беше почти готов, майорът каза, без да се обръща към партньора си.

– Само една ракета, те ме накараха да изстрелям само една ракета. – И затвори шлема си без да даде шанс на Манчев да отговори.

Двамата космонавти се качиха на Лунохода и тръгнаха към най-близката шахта за да направят предстартова профилактика на ракетата.

– Пет години играехме шах с американците – каза си Лукашов, докато се спускаха по криволичещия път надолу в кратера.

– Имаш предвид, стратегически?

– Не, съвсем нормален шах, с дежурните от тяхната база в Морето на Спокойствието. По радиото. Аз изкарах тук три смени, общо година и половина, и през цялото време играехме. Връзка със Земята няма през по-голямата част от времето. Да се чете е забранено, а и никой няма да те остави да сложиш книга в кораба. Остава шахът. Преди да затворят тяхната база, ги водехме с осемдесет точки…

– Какво искаш да кажеш?

– Брояхме само разликата, а колко партии сме изиграли общо, никой не знае. Шахът се толерираше, особено блиц партиите, защото, нали разбираш, ако човек е зает да обмисля следващия ход, значи не се занимава с изстрелване на ракета към града на майка ти или сестра ти.

– Един вид система за ранно предупреждение.

– Само че неофициална. Но като се замисля, винаги така се случваше, че сред инструкторите ни се намираха по няколко кандидат-майстори или дори майстори на спорта и през свободното ни време все имаше турнири.

Манчев се засмя.

– За честта на пагона.

Лукашов го погледна изпод рунтавите си вежди.

– За честта на Родината – главната буква пролича по интонацията. – Когато Картър обяви доктрината си за въздържане от пръв удар и се разбра, че ще си затварят базата, американците предложиха да изиграем специален турнир по случай закриването. Но нашите не се съгласиха, защото тогава от Земята бяха надошли куп инженери и от Комитета ни подшушнаха, че сред тях има двама, които играят добре.

– Американците са искали да вземат бърз реванш.

– Нещо такова. После те изстреляха ракетите си към Слънцето, а ние останахме тук за да…. да правим каквото правим. Америка не може да ни нападне, – започна Лукашов с изкуствен глас, с какъвто говорят дикторите от първи канал на съветската телевизия, – защото три дни по-късно върху нея ще се изсипят по балистични траектории шест наши ракети, всяка с по дванадесет самонасочващи се ядрени заряда от по четиридесет килотона. Седемдесет и два американски града ще престанат да съществуват.

Манчев така не разбра дали прекият му началник се подиграва с разсъжденията на аналитиците от съветския генерален щаб или казва всичко това съвсем на сериозно. „Raison d’être“ за лунната ракетна база беше да нанесе ответен удар. Техните колеги-противници от Пентагона смятаха, че единственото средство за борба със съветските лунни ракети са американски лунни ракети. Докато не се намесиха политиците и ядрените подводници не се превърнаха в главно средство за възпиране.

Една по една, двамата космонавтите провериха всички ракети. Навсякъде сигналните лампи на тестващите контури светеха в зелено. Като свършиха, в системите за жизнеобезпечение им оставаше предостатъчно ресурс и Лукашов известно време обикаля наоколо, сякаш се опитваше да забави прибирането им в базата, където върху контролното табло ги очакваха два червени бутона.

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Манчев и Лукашов добавиха поредната порция, докато се освобождаваха от скафандрите. Краси акуратно постави шлема си на поличката в шкафчето, затвори вратичката, обърна най-близкия стол с облегалката към масата и го възседна. Виталий, който вече седеше от другата страна. Българинът го помълча малко, разтри ръце, така че ставите на пръстите му изпукаха, и каза:

– Витя, ние не може да изстреляме тая ракета.

3. „Екзекуцията на Император Максимилян“

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Двамата космонавти се вмъкваха в скафандрите с пъшкане. Всеки ругаеше тихичко на собствения си език. В добавка, Манчев се чудеше дали да подхвърли на жена си идея за такава картина. Дори измисли име: щеше да й предложи да я нарече „Преди излизане“. После критиците нека да пишат за напрежението, което се излъчва от позите на двете фигури и за предчувствието на нещастие, което художничката култивира у зрителя. Все сложни думички, каквито изкуствоведите обожават.

Докато правеха проверките за херметичност, Краси се чудеше дали е по-добре лицата на космонавтите да не се виждат. Точно тогата Лукашов се плесна по шлема си.

– Почакай малко, забравих нещо. – И така, както си беше в скафандъра, се запъти към контролната зала.

Манчев започна да окача по себе си кутиите с инструменти и тъкмо реши, че отсъствието на лицата ще засили ролята на позите, когато зад гърба му се чу съскане. Той се обърна за да види как шлюзът към вътрешността на базата плавно се затваря. Оставаха някакви си двадесетина сантиметра. Капитанът захвърли поредния пакет на пода и се хвърли към контролното табло. Бутоните светеха в успокоително зелено, но вратата не спря.

През процепа се покажа лицето на Лукашов.

– Какво правиш? – изкрещя Манчев и се вкопчи в дръжката. Той съзнаваше, че няма как да спре хидравликата, изчислена за натоварване от няколко тона. Но за негово безкрайно учудване, вратата се плъзна още съвсем малко и спря.

– Краси, не ми се сърди! Предстои нещо прекалено важно за да си позволя излишен риск. След изстрелването ще те освободя.

– Идиот! Нищо няма да стане! Не сме приключили с профилактиката!

– Напротив, свършихме профилактиката на три ракети. Това е достатъчно.

– За какво е достатъчно?

– За каквото трябва.

– Витя, това ще е краят на света! Недей, за бога!

– Ти искаш ли да летиш до Марс?

– След войната няма да остане никой, който да лети до Марс.

Лукашов не отговори, стъпките му се отдалечиха и постепенно заглъхнаха. Манчев си представи как майорът влиза в контролната зала, отваря сейфа и вади стартовите кодове. После се връща, сяда в креслото пред пулта и дълго набира комбинациите от букви и цифри на старата клавиатура, на която клавишът „о“ от време на време отказва да работи.

Капитанът огледа безпомощно килията си.

4. „Импресия, изгряващо слънце“

– На запад – разказваше Краси на жена си, – между небето и океана, се простира оранжева ивица. Започва от север, спуска се до океана, и на юг пак се връща при планината. А от брега до нашата база се е разстлала сивкава димка. Застанал съм на терасата, под мен има само една желязна решетка, все едно краката ми са потънали в облаците.

– На такова място човек лесно може да се почуства по-голям, – съгласи се Божана, без да откъсва поглед от платното пред себе си. Моливът подскачаше по него и само от време на време застиваше опрян в нейните устни. По-рано Богдана настървено гризеше моливите и четките си, не като сега, отбеляза Краси и се накани да се пошегува, но като хвърли още един поглед към напрегнатото ѝ лице, той се отказа и продължи да разказва с притворени очи.

– Нагоре оранжевото постепенно преминава в синьо, но без да става жълто. Ех, само ако умеех да описвам така, както ти можеш да рисуваш!

– Продължавай, добре се справяш – окуражи го жена му.

– Но аз не съм писател – въздъхна Манчев. – Синьото е в различни оттенъци. В ниското е почти бяло, и колкото по-нагоре отиваме, толкова по-тъмно става. В зенита е черно. На изток небето отново изсветлява, но това е защото Луната изгрява, а не от релеевото разсейване…

– Реле… Какво?

Четката замря за миг над платното.

– Релеевото разсейване е… – Краси започна да обяснява, а през това време Богдана, се чудеше как да нарисува едновременно залязващото слънце и изгряващата Луна. Веласкес е слагал огледала в картините си, помисли си тя, но чувството ѝ за хармония се разбунтува при мисълта за огледало насред Андите. А Краси, изтегнат на шезлонга зад нея се оплиташе все по-дълбоко в спомените си от курса по оптика и в края на краищата с облекчение се върна към разказа си за Чили.

– От юг, покрай брега и малко над оранжевата ивица лети двойка изтребители. Това са наши Мигове, които се връщат от патрул над Сантяго. Зад тях остават инверсионни следи. Снижават към летището, но все още са поне на три-четири километра и слънцето, което вече е зад хоризонта, все още ги „вижда“ – Краси размаха ръце. – Как да ти обясня, при залез това трае само няколко минути. Представи си, че за мен, като застана на земната повърхност слънцето е залязло вече, но ако се вдигна на няколко километра нагоре, ще мога да го виждам още известно време…

– Да, да, представям си – обади се Богдана. Успокоен, Краси продължи да описва залеза като проклинаше на ум бедната си словесност.

– И слънцето боядисва следите в още по-силно оранжево. Синьото се оказва разсечено с две нови оранжеви ивици, накъсани и неравномерни…

– Като от картина на импресионист, – довърши мисълта му Богдана и сръчно смени молива с нов, подострен. – Като картина на Моне. Само дето твоето е залез.

Краси се прозя и разтърка очи с ръка.

– Какво ще кажеш, довечера да слезем до града…

Когато се събуди няколко часа по-късно, Краси откри че Богдана прокарва боядисаните си пръсти през косата му като гребенче. А пред него се синееше небето. Жена му беше добавила от себе си няколко облака. Ръбовете им сияеха осветени от залязващото слънце, а от страната на зрителя те светеха със студената светлина на Луната. Високо над облаците, където слънцето все още не беше залязло, блестяха две накъсани и неравномерни оранжеви ивици. Незнайно как, Богдана беше успяла да преведе на езика на палитрата неговите бледни, некрасиви и несъдържателни думи. Краси не видя, а по-скоро почуства с душата си на летец, двете сиви стрелички на Миговете в края на инверсионните следи, а в ушите му забуча воят на моторите им.

– Казвал ли съм ти, че имаш талант? – попита Манчев.

– Ами, аз само илюстрирам твоите разкази.

Краси продължи да се взира в платното. Богдана го почака да каже нещо, после бързо се наведе и го целуна по устните преди да се е разтреперил, както му се случваше понякога, като си спомни за войната в Чили.

Вечерта двамата се спуснаха от къмпинга до созополския кей, където рибарите продаваха порции по сто и петдесет грама пържена цаца с две филийки хляб за по шестдесет стотинки.

5. „Оцелелите от ‘Медуза’“

Манчев сложи кутията от инструментите в процепа на вратата към базата, херметизира скафандъра си и даде накъсо кабелите, които управляваха хидравликата на външния шлюз. Все едно крада автомобил, помисли си той. Въздухът от станцията със съскане се понесе край него.

Капитанът се поколеба за миг дали да се върне и да провери какво е станало с Лукашов. Подполковникът беше със скафандър и покрай подготовката за изстрелването едва ли беше намерил време да го свали през тези двадесетина минути, откакто заключи ненадеждния си помощник в шлюза. Само след няколко минути майорът щеше да се съвземе от изненадата и този път сигурно нямаше да се задоволи с поставяне под „шлюзов“ арест.

За Манчев сега имаше само един път и той с няколко скока прелетя разстоянието до гаража с Луноходите. Фаровете на двете машини сякаш го погледнаха обвинително: какво искаш от нас, мястото ти не е тук. Българинът си представи как би ги нарисувала жена му – с неговото собствено лице, – уплашени и примигващи с капаците на камерите.

Той се промъкна между половинметровите колела като внимаваше да не закачи скафандъра си на главините. Най-напред се добра до задния Луноход, вмъкна се в кабинката и без да губи нито секунда, измъкна пикела от геоложкия пакет и го стовари върху контролното табло. После още веднъж – върху резервния пулт пред дясното кресло. За всеки случай Манчев повтори ударите преди да се върне към първата машина.

Луноходът излезе на пътя точно когато Лукашов – жив беше! – се измъкваше от шлюза. Руснакът махна заканително с ръка и на свой ред забърза към гаража. Манчев въздъхна с облекчение и подкара по-нататък.

Четвърт час по-късно българинът се спусна в кратера, където в шест шахти, разположени в правилен кръг, се намираше гордостта на база „Циолковски“ – ядрените ракети клас „Луна-Земя“.

Манчев ги подмина и спря до малката къщичка от гофрирано желязо, под която се намираха резервоарите с гориво и помпите за зареждане. Капитанът откачи една от тръбите, помисли малко и за по-сигурно свали съединителния пръстен на още една. После включи захранването и няколко минути гледа доволен как безценният течен водород се излива върху реголита и мигновенно се изпарява. Железните повърхности наоколо започнаха да се покривът с искрящ скреж. Манчев провери капацитета на батериите и се върна при лунохода.

– Ще те убия, гад! – ревеше от радиото гласът на Лукашов. – Какво правиш при ракетите?

– Изливам горивото, Витя, – честно отвърна Манчев. – Няма да позволя на твоят Чепилов да превърне Земята в пепелище.

– Кой ще превръща Земята в пепелище? Ще изстреляме само една ракета до Близкия Изток. Да позагреем арабите и заедно с това да ударим американците там, където най-много ги боли – в нефта.

– И мислиш че те няма да ни отговорят със същото?

– Няма да им стиска на демократите. Докато се наканят, докато обсъдят в техния конгрес какво да правят, ще са затънали до колене в петролна криза. Още по-дълбока от миналата. – От репродуктора за миг се носеше само тежкото дишане на Лукашов. – А ти се уплаши, Краси. Признай си, че се уплаши.

– Витя, аз съм воювал в Египет и в Чили. Имам четири победи и всичките са над американски изтребители – каза Манчев и превключи обхвата. – „Skylab“, „Skylab“, до you hear me? „Tsiolkovsky“ here. I have an urgent message for you.(4)

6. „Париж в дъжда“

– Четки, водни бои, маслени бои, темпера, – изреждаше специален агент Смит. На масата между него и Манчев израстна малка купчинка с принадлежности за рисуване.

– Благодаря ви. Тук не може да се намери нищо.

– Напълно ви разбирам. И на мен ми се е случвало да живея във военна база.

А аз съм живял във военна база цял живот, Помисли си Манчев. В страна, която е превърната във военна база. Само дето никой не идваше отвън да ти донесе по списък каквото ти е необходимо.

Българинът прибра покупките в пластмасовата торбичка и извади портфейла си за да плати на Смит.

– О, не! – агентът размаха ръце. – Да считаме, че това е мой личен подарък за госпожа Минчев.

– Минчева – поправи го механично бившият капитан.

– Разбира се, Минчева. Някой ден бих искал да погледна платната й. Сигурен съм, че тя рисува прекрасно. Но сега ни предстои дълъг разговор. – Американецът извади от куфарчето си тъничка папка, в която лежеше един единствен лист. Манчев разпозна в него фотокопие на страница от последния си доклад. – Във вашия анализ на снимките от Плесецк пишете, че строителството на втория комплекс за изстрелване най-вероятно цели да обезпечи по-висока честота на полетите към база „Циолковски“.

Това беше цената за кодовете на консервираната аварийна ракета от Американската База, с която той напусна Луната, помисли си българинът. Както и за измъкването на Богдана и децата от София. Щом си се хванал на хорото, ще трябва да го играеш до край.

– Господин Манчев, добре ли сте? – Попита Смит.

– Да, благодаря. Просто си припомнях какво написах в последния си доклад.

Разговорът продължи още два часа. Цереушникът дълго разпитва Манчев за изстрелването. Особено го интересуваше последователността на отделните процедури. Екс-капитанът се увлече и не забеляза как навън се стъмни. В Аризона, която бе по-близо до екватора, отколкото България, вечерният полумрак траеше значително по-малко време. Нощта тук сякаш бързаше да настъпи по-скоро.

– Чудесна работа свършихме днес – обяви Смит и се зае да прибира в чантата папчицата си. Но сега тя беше набъбнала от новите страници, които двамата изписаха по време на беседата си.

– Щом казвате.

– И накрая още нещо. Вие сте военен човек, и разбирате, че на всяка база има режим на секретност, както за изходящата така и за входящата информация. Но нашите приятели от военното контраразузнаване, – продължи американецът, – ще бъдат много недоволни, ако им дадете повод за безпокойство. Както казах, аз самият съм бил в подобна ситуация и мога да ви съчувствам.

Едва ли, каза си Манчев. Той веднага разбра, че става дума за радиоприемника, който беше сглобил от крадени детайли, и изруга на ум. Как ли беше научил аз него проклетият цереушник?

– Уверявам ви, че с нищо не бих дал повод за подобно – българинът помълча за симетрия, – недоверие.

– Разбира се, аз например съм напълно убеден, че на вас може да се разчита – усмихна се Смит и подаде ръка за сбогуване.

Богдана се беше възползвала от вечерния хлад да изкара децата пред къщата. Те се гонеха по хилавата тревица, на която никакво поливане не можеше да помогне в борбата срещу жегата, а тя беше разпънала триножника и работеше. Манчев се опита да отгатне какво рисува жена му: сигурно бяха облаците, които подобно на нелегални емигранти, се промъкваха на север през мексиканската граница. Той я целуна по изцапаните с боя пръсти и надникна в платното.

Погледът му се изгуби в огромен площад, постлан с жълти павета. Между паветата се стичаше вода. Навсякъде вървяха хора с чадъри, а една двойка на преден план сякаш беше готова да прекрачи в Аризонската жега.

– Ще я нарека „София в дъжда“ – обяви Богдана и пресилено се усмихна.

=====================================================

(1) „Циолковски“, не отговаряйте на това съобщение.

(2) Нашите приятели в Ленгли докладваха за безредици в Москва. Те смятат, че шестдесет и четвърта се повтаря. Ние си помислихме, че вашият наземен контрол може да е твърде зает за да ви каже, момчета. Край и господ да ви е на помощ.

(3) Евпатория – град в бившия Съветски Съюз, където се намира Центърът за далечна космическа връзка.

(4) „Скайлаб“, „Скайлаб“, чувате ли ме? Тук „Циолковски“. Имам спешно съобщение за вас.

Влентин Д. Иванов

Сантяго – Ла Сия, Чили – Мюнхен

03-15.08.2004 – 10.05.2005 – 16.05.2020

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, космонавтика, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Четиридесет и три минути


Твърда фантастика за войнствени пришълци, които ни нападат с летящи чинии, и се налага разни случайни или не съвсем случайни хора да се заемат със защитата на родната планета.
Един след друг тук са представени два разказа-близнаци, написани за конкурса на сп. „Трубадурите“ (където не спечелиха нищо). Близнаци, защото са две версии на една и съща история – първият е къс, състои се от около 950 думи, както изискваха правилата, а вторият е пълната версия, от около 4700 думи.

* * *
Четиридесет и три минути
(конкурсна версия)
Ирония на съдбата. Преди по-малко от час сержант Николов друсаше някакъв баровец от София за неизправен пожарогасител, а сега двамата с него отразяваха нашествие на извънземни. Редуваха се да стрелят със старата пушка, защото пущината имаше много силен откат и рамената ги боляха.
Наоколо ухаеше на лятна гора, бръмчаха мушици и ако човек се загледа в меката пръст покрай потока сигурно щеше да се открие заешки и еленови следи. Обидно беше да умираш в място, пълно с толкова красив живот.
Отдавна свършиха патроните в пистолета на сержанта. За щастие попаднаха на кремъклийката в етнографския музей на селото, където зеленокожите ги бяха сгащили по-рано. От там задигнаха и бъклицата, с която сега мацето на баровеца им носеше вода от ручея в дерето зад тях.
Уж е голяма България, петстотин километра от единия до другия край, а нямаше накъде да отстъпват – на отсрещния склон бе зейнала дупката на изоставена каменна кариера. Влезеш ли вътре, няма излизане. И помощ от никъде не очакваха, преди извънземните да изпепелят полицейската Астра, по радиото съобщиха, че летящи чинии са накацали навсякъде.
Последният половин час се развиваше епично, по Записките на Иван Вазов. Или на Захари кой-беше-там. Учеха ги в училище тия работи, но тогава съученичката Милка, която си разкопчаваше най-горното копче на престилката, беше много по-интересна на бъдещия полицай от който и да е дърт писател.
Николов се замисли за копчето и едва не изпусна как едно зелено пипало се показа от лявата страна на километричния камък с числото дванадесет. Там криеше най-близкият нашественик. Пушката беше у сержанта и той натисна спусъка.
Светкавици излязоха от очите му, кремъклийката падна на земята. Софиянецът – Памуклиев, Памука за приятелите – само това чакаше, хвана я и взе да сипва барут в затвора, или както там се наричаше мястото, в което се слага барута в подобни вехтории.
Мацето хлипаше зад тях.
– Някой иска ли да пие? – попита то през сълзи и избърса сополите си в разкъсания ръкав на блузката. Лакоста, забеляза Николов.
– Млъкни, ма – сряза я Памука. Биреното му коремче се повлече по земята, докато той припълзяваше към импровизираната им огнева позиция в корените на огромния бряст. Или клен.
Нямаше особено значение дали баровецът ще улучи, това беше последният им огневи рубеж – Николов се сети за бойния устав на мотострелковите войски, който зубреше едно време в казармата.
Полицаят вдигна поглед към небето. Юлското слънце прижуряше от горе. Пейте робини тез тъжни песни, спомни си той, докато разтъркваше натъртеното си рамо.
– Хей, Памуклиев, как ти е името? – попита сержантът. – Ако ще мрем заедно, поне да се познаваме.
– Нали ми видя книжката – измърмори вторият защитник на човечеството.
– Малко ли ми минават през ръцете…
– Манчо се казвам – отвърна онзи и стреля.
От към километричния камък се чу нечовешки вой.
– Като Парцалев – добави през зъби баровецът и на свой ред се хвана за рамото – в „С деца на море“.
Николов пое кремъклийката и взе да я пълни с барут. Оставаше им за още десетина изстрела.
– Аз пък се казвам Иван, Манчо. – В полицейското училище им втълпяваха, че за да запомниш по-добре едно име, трябва да го повториш веднага след като са ти го казали. – Според мене останаха само двама пришълци. Вземи един камък и го хвърли към онези храсти, към тяхното дясно. Аз ще изпълзя с пушката наляво. Ако имаме късмет, поне единият ще се покаже мъничко иззад дървото, достатъчно да му светя маслото.
Така и стана. Извънземните не се отличаваха с особено тактическо майсторство. Дори Николов да не си беше губил времето като тинейджър с всякакви шутъри, пак щеше да ги очисти един по един, както си иска. Само да го нямаше това ужасяващо преимущество по огнева мощ, което им даваха бластерите!
– Какво си учил, Манчо? – внезапно се сети полицаят.
– Завърших икономика в Свищов. А преди това изкарах два курса машинно инженерство във ВМЕИ-то.
– Значи инженер без пет минути. С това – ченгето извади от джоба си заостреното нещо, което бе задигнало от първия убит зелен – те изпепелиха партньора ми и взривиха служебната кола.
– Бластер?! Той как се оказа у теб? – зяпна баровецът и го претегли на ръка. – Я, колко е лек!
– Spoils of war – отвърна ченгето с цитат от Цивилизацията. – Аз не можах да го включа виж дали ти няма да можеш. Лъчът излиза от този край – той посочи с пръст.
– Пазете се! – викна мацето на софиянеца.
Двамата заровиха лица в тревата.
Храстът зад гърбовете им избухна в пламъци.
Ченгето надигна глава.
Извънземният се приближаваше, носен от многобройните пипала, които израстваха от долния край на цилиндричното му тяло. Забелязал е, че между изстрелите ни има цяла минута, ако не и две, и е решил най-после да се възползва от огнево си превъзходство, съобрази Николов.
Сякаш прочел мислите му, зеленият стреля отново. Ослепителна светкавица се заби в земята на две крачки от тях, замириса на изгоряло.
В този миг Памуклиев откри как се пуска бластерa. Изправи се в цял ръст и вдигна оръжието.
Двамата с пришълеца стреляха едновременно. Светкавиците им се плъзнаха по успоредни линии, разминаха се във въздуха.
Николов предвидливо притвори очи. Когато ги отвори, зеленият го нямаше, а долната половина от тялото на софиянеца се свличаше на земята.
Ченгето погледна часовника си, вярно на навика да фиксира времето на събитията. От началото на извънземното нашествие бяха минали четиридесет и три минути.

***

Погребаха свидната жертва в борбата с нашествениците без салюти. С кремъклийката беше шумно, а бластерът се нагря толкова от прякото попадение, че светеше в червено и изобщо не беше ясно дали ще работи.
– Какво ще правим сега? – попита Муци. – Дрехите ми са съвсем разкъсани.
– Ще минем през селото да ти реквизираме нови одежди от вилите – отвърна Николов. – После ще партизанстваме. Като в Command and Conquer.
Валентин Д. Иванов
18.12.2017, Мюнхен – 27.12.2017, Малка Верея – 29.12.2017, Бургас
* * *
Четиридесет и три минути
(пълна версия)
Ирония на съдбата. Преди по-малко от час сержант И. Николов, както пишеше на етикетчето на униформата му, друсаше някакъв баровец от София за неизправен пожарогасител, а сега двамата със столичанинът заедно отразяваха нашествие на извънземни. Редуваха се да стрелят със стара пушка, защото пущината имаше много силен откат и след всеки изстрел рамената им изтръпваха. Как ще тръгнеш да се целиш по зелените главочи след такъв ритник?
Наоколо ухаеше на лятна гора, бръмчаха мушици и ако човек се загледа в меката пръст покрай потока сигурно щеше да се открие заешки и еленови следи. Обидно беше да умираш в място, пълно с толкова красив живот.
Отдавна свършиха патроните в пистолета на сержанта, изпразниха и резервния пълнител. За щастие попаднаха на кремъклийката в етнографския музей на селото, където зеленокожите ги бяха сгащили по-рано. От там задигнаха и бъклицата, с която сега мацето на баровеца им носеше вода от ручея в дерето зад тях.
Уж е голяма България, петстотин километра от единия до другия край, а нямаше накъде да отстъпват – на отсрещния склон бе зинала дупката на изоставена каменна кариера. Влезеш ли вътре, не можеш излезе. И помощ от никъде не очакваха, преди извънземните да изпепелят синьо-бялата Астра, по радиото съобщиха, че летящи чинии са накацали навсякъде из България, Европа и света…
Последният половин час се развиваше епично, направо по Записките на Иван Вазов. Или на Захари Кара-кой-беше-там. Учеха ги в училище тия работи, но беше толкова отдавна, пък и точно тогава съученичката Милка, която случайно си разкопчаваше най-горното копче на престилката, беше много по-интересна на бъдещия полицай от дъртите писатели, опънали петълите преди един век.
Николов се замисли за копчето и едва не изпусна как едно зелено пипало се показа от лявата страна на километричния камък с числото дванадесет. Пушката сега беше у сержанта и той без да се колебае натисна спусъка.
Светкавици излязоха от очите му, дланите му сами се разтвориха и кремъклийката падна на земята. Софиянецът – по фамилия Памуклиев, Памука за приятелите – само това и чакаше, хвана я и взе да сипва барут в затвора, или както там се наричаше мястото, в което се слага барута в подобни вехтории.
Мацето хлипаше нейде зад тях.
– Някой иска ли да пие? – попита то през сълзи и избърса сополите си в разкъсания ръкав на блузката. Лакоста, забеляза без да има нужда полицаят, докато се превиваше от болката в рамото.
– Млъкни, ма – сряза я Памука. Ризата му се измъкна от панталона и биреното му коремче се повлече по земята, докато той припълзяваше към импровизираната им огнева позиция в основанието на огромния бряст. Или клен, Или каквото там беше проклетото дърво, на чийто корени опираха цевта на оръжието си.
Нямаше особено значение дали баровецът ще улучи, това беше последният… или не, крайният им огневи рубеж – Николов се сети за бойния устав на мотострелковите войски, който зубреше едно време в казармата.
Полицаят вдигна поглед към небето. Юлското слънце прижуряше от горе. Пейте робини тез тъжни песни, спомни си той, докато разтъркваше натъртеното си рамо.
– Хей, Памуклиев, как ти е името? – попита сержантът. – Ако ще мрем заедно, поне да се познаваме.
– Нали ми видя книжката. – измърмори другият защитник на човечеството.
– Да, ама го забравих. Малко ли ми минават през ръцете…
– Манчо се казвам – отвърна онзи и стреля.
От към километричния камък се чу нечовешки вой.
– Като на Парцалев – добави през зъби баровецът и на свой ред се хвана за рамото – в оня филм… „С деца на море“.
.оОо.

А денят започна толкова хубаво!
Всъщност, на Памуклиев му потръгна още от вчера. Най-напред аверът му Станко, с кого преди тридесет години бяха случили заедно в едно от онези поделения край границата, които наричаха смъртни, го покани на обяд. За този обяд Памука бе работил три месеца, щото приятелите са си приятели, ама сиренето е с пари. За негов късмет точно този човек беше представител на застрахователна компания. Не на тази, с която работеше самият Памук, но заради общите спомени от аскерлъка си имаха приказката и до сега избягваха сакътлъци в бизнес отношенията.
Секретарката на Станко се обади на секретарката на Памука, онази веднага попита шефа си. Манчо ѝ каза да го запише за преди края на седмицата, но за вид да се помае малко с датите. После пи една гроздова от барчето. Повече не си позволяваше на работа, а и докторът, при който ходеше веднъж на два месеца, откакто чукна петдесет лазарника, му беше казал да не прекалява, ако не иска да има проблеми. С оная работа де, сещаш се.
– Много руснаци се появиха напоследък – отбеляза Станко още преди да са поръчали. – Гледам, че и ти си забелязал, щом търсиш начин да си поприказваме.
Памуклиев не отрече, само отмести менюто настрана.
– Трябва да вземем мерки, че ножът е опрял до кокала. – аверът погледна към Манчо над титановите рамки на очилата си. – От централата във Фракфурт ни пращат нов регионален началник.
– Руснак?
– Не, украинец, ама роден в Москва и с жена от Минск.
– Иди го разбери на кой господ служи.
– А, аз господа го знам. Има си име, презиме и фамилия, ама му викат чичо Федя и живее в Лондон. Ръст един и деветдесет и пет, вдига от лежанка сто и шейсет кила. Това на нашата възраст. Един милозлив, муха няма да убие.
– Знаем ги такива – кимна Памука.
– Неговият човек дойде вчера, събра ни и вика, искам резултати и бързо, до месец да има раздвижване на пазара. И за разширения говори.
– Чакай, чакай. Ти каза, че бил регионален. Вашият регион какво включва?
– България и Румъния – въздъхна Станко. Румънците са в рецесия, никой нищо не купува. Няма друго място за разширение, освен тук.
– Може би в София?
– И там е казал същото, колегите са в паника.
– Прави се на важен – Манчо посегна към менюто.
– Важен, който специално назова вашата кантора. Твоята, де.
Ръката на Памука замръзна във въздуха.
– И в София е било същото, на тяхното общо събрание направо им е заповядал кои компании да… слеят.
Станко вдигна поглед и с известна доза удоволствие се вгледа в ужаса, който извираше от очите на авера му.
– Не се паникьосвай, – продължи той. – Аскер аркадаши сме, няма да се дадем на някакъв чужденец. Ще се слеем колкото за пред хората, а пък ти ще продължиш да си работиш както до сега. Дай да се уговори само за едно малко процентче, колкото за пред началството, и готово.
Манчо кимна отново и вътрешно се усмихна, осъзнавайки колко му е провървяло едно време със службата в родната казарма. От три месеца стенограмата от съдбоносния съвет на директорите във Франкфурт стоеше в сейфа на една от седемте фирми, която се водеха на тъща му – коя от коя по-дребни. Точно тази беше агентство за преводи и легализация на документи с мижава печалба, колкото да издържа една пенсионерка. Памука нямаше доверие на щатните служители и сам си преведе текста дума по дума, с помощта на хартиен немско-български речник. А няколкото изречения, чийто смисъл му убягваше, пусна през google translate като се връзваше през VPN с фиктивни китайски IP-та.

.оОо.

За ченгетата денят също започна хубаво.
Двамата пътни полицаи излязоха на пусия към девет. По-рано нямаше смисъл, пичовете тръгваха от столицата късно, като се наспят и им мине махмурлука от петъчните джамбурета. Патрулните благородно им дадоха време да се съвземат, да изпълзят от утробата на оградените комплекси в подножието на Витоша и да се довлекат до вилната зона. Преди да ги оскубят хубавичко.
– Старши сержант Петев, моля документните за проверка.
Опитното око не го беше излъгало. Баровецът караше джип „Тойота“, от средните. Трябва да е кръгъл идиот да си купи от най-големите, при това движение в София… Колата не е нова, но е запазена и с много екстри. Значи е умен, не се е юрнал на последния модел. Знае, че колите губят най-много от цената си през първите три годни, не е изгодно да си купуваш по-нова. Щом му цъка щракалката, помисли си полицаят, няма да ни създаде проблеми, лесно ще се разберем.
– Покажете ми аптечката и пожарогасителя, ако обичате.
На десетина крачки от тях, облегнат на патрулката, Николов се усмихна злорадо. Знаеше той, че колегата му става особено вежлив когато надуши плячка.
Баровецът преглътна каквото му се искаше да каже, слезе от Тойотата и започна да рови из багажника. Преди да го съпроводи старшият инспектира мацето на дясната седалка. Много я биваше, към девет по десетобалната система на майор Цонев. Богомил Цонев от половин година изпълняваше длъжността началник на тяхното управлени, и не беше чувал за тая система. Дано никога да не чуе за нея, пожела си патрулният, защото тя се основаваше на прелестите на най-новата майорша, трета по ред. Цонев доведе жена си на последния празник на полицията, сигурно беше с двадесет годни по-млада от него. И имаше едни игриви очички, не е за разправяне. Но Петев благоразумно се въздържа да я покани на танц. Само кметът, стар сластолюбец от управляващата партия, церемониално поиска разрешение от Цонев, който го даде с половин уста и после с очи-свредели следеше дали онзи няма да понатисне половинката му повече от благоприличното.
Старшият отне една точка на жената в колата само заради лош вкус – тя бе навлякла торбеста кашмирена блузка, която криеше част от прелестите ѝ. За разлика от нея, кавалерът ѝ се беше облякъл по последна италианска мода: вталено сако от велур, риза Версаче, панталон от някакъв друг дизайнер от същите географски ширини. Стоенето по пътищата изостря окото на човек за подобни детайли, а той си беше наблюдателен от пионерче.
– Шух… ъ-ъ-ъ, я провери пожарогасителя на господин… – подвикна Петев на колегата си и погледна шофьорската книжка. Преди време един от следователите беше прекръстил колегата му на Шухарт, по името на герой от някаква книга, и останалите полицаи от районното простодушно възприеха новия прякор. Съдейки по характера на Николов, героят трябва да е бил кръгъл глупак, усмихна се старшият вътрешно. – Провери пожарогасителя на господин Памуклиев, докато аз гледам аптечката.
Вторият патрулен неохотно се приближи.
Без да пророни дума, софиянецът извади червен цилиндър и го протегна към тях.
– Охо, ама той е неизправен! – зарадва се Николов.
– Как познахте? – онзи най-после благоволи да каже нещо.
– Ей тука е ударен – намеси се Петев и посочи с пръст без да взема пожарогасителя в ръце. – И ето тука. Ами че той може да се взриви всеки момент и да ви отнеме живота. Както и на дъщеря ви.
Баровецът го изгледа кръвнишки.
– Колко?
Старшият му върна аптеката. Даже не беше я отворил.
– Четиридесет лева.
Онзи си извади портфейла. Имитация на крокодилска кожа, помисли си патрулният. Но добра. Човекът е спестил някой лев, а пък сега лошите ченгета ще му ги вземат. Така е, някой път печелиш, друг – губиш.
– Задръжте рестото – мъжът подаде подхвърли към полицая новичка петдесеттачка.
Дали мятането беше преднамерено слабо или поради ненадеен порив на вятъра, банкнотата отлетя в краката на Петев и се наложи той да се наведе за да я улови. Софиянецът се ухили самодоволно.
– Бихте ли ми върнали свидетелството за правоуправление, – попита той, – господин сержант?
– Заповядайте. И все пак си купете нов пожарогасител, този наистина може да избухне. Приятен…
Гумите на Тойотата изсвириха, прекъсвайки думите му,
– Виж го ти него, говедото му с говедо, сержант ще ми вика! А аз толкова учтиво му се представих! – Старшият тутакси смени плочата.
– Да, хората станаха вълци – съгласи се Николов.

.оОо.

Муци, чието истинско име беше Пенка, изгледа ченгето през черните си очила. Мазни ръкави на куртката, петна от храна отпред. Типичен повлекан, който не умее нищо друго, освен да кибичи на пътя и да събира пари от хората, дето знаят как да ги правят. Кожодер.
Той я фиксира с жадните си очички, докато Памуклиев отиде да вади нещо си там от багажника. Гледай, гледай, за такава като мене можеш само да мечтаеш. И да ме сънуваш в мокрите си сънища, ако ти позволи дебелата ти жена.
Защо Памука не завърти един телефон? Муци му се ядоса не на шега. Ще види той пълна програма довечера, ама друг път. Сега тези двамата щяха му козируват, ако се беше обадил. Сигурно не му се занимава, предположи тя. Жалко, само си губим времето. Да им беше дал веднага петдесетачката и да си кара по-нататък.
Благосклонността ѝ към Памуклиев се вдигна с няколко деления, като видя как той накара гадното ченге да лази по земята за парите.
Два завоя по-нататък спътникът ѝ я попита:
– Чувала ли си за секретарката и директора, на който не му…
Вицът беше пиперлия и инцидентът с полицаите остана в миналото.
А след още два завоя те попаднаха на пришълците.
Космическият кораб беше кацнал по средата на пътя, по-близо до тяхната страна, и ако бяха с по-ниска кола, сигурно щяха да се промъкнат покрай него, но таванът на джипа стигаше до долния му ръб и колкото и да се стараеше, Памука не може да го промуши покрай извънземните.
Веднага си личеше, че пред тях са пришълци – корабът им имаше форма на летяща чиния, точно като в „Досиетата Х“ и един в куп холивудски бози. Предишният приятел на Муци беше започнал преди тридесет години като отговорник в клубовете по ТНТМ и си падаше по фантастиката. Обикновено преди да започнат креватните упражнения гледаха по една или две серии. Тя се почуди как Молдър и Скали не спят заедно, но гаджето ѝ разви теория, че те имат връзка, само че създателите на серията са решили да я оставят зад кадър за да получат „Досиетата“ рейтинг, който позволява да ги показват в най-гледаното време. Постепенно историята на двамата федерални агенти я увлече, а на бившият ТНТМ-еец особено му допадна, че тя се изруси и си направи прическа като на Скали. Муци умееше да разпознава мъжките блянове в леглото и извън него – не, че те бяха особено прикрити – и според силите си се стремеше да ги осъществява. Обикновено това ѝ костваше дребни усилия, а дивидентите бяха несъизмеримо по-големи.
Памука с неговото икономическо образование от Свищов и пълната му липса на усещаме за техниката, просто паркира Тойотата насред шосето.
– Кой идиот го е хвърлил това чудо на средата на пътя? – и запсува като пловдивски каруцар.
– Така им се пада, нареди ги, скъпи! Да си знаят мястото, а не са се пречкат – Муци окуражи опита му да изглежда мъжествен, докато си правеше бележка на ум да провери кой снима филм за извънземни в Бояна и дали някои по-известни кинозвезди няма да идват.
Нейният човек слезе, но успя да направи само две крачки, когато отзад се чу бръмчене на мотор. Появи се синьо-бяла полицейска Астра, заобиколи ги и спря между джипа и летящата чиния. От нея излязоха същите две ченгета, които им досаждаха преди малко. Този, който лазеше по земята за парите, махна на партньора си и тръгна към чинията. Муци го гледаше как върви, с широка крачка, като че ли е господар на този междуселски път, и се запита какви ли комплекси го изтезават. Смята се за интелигентен, но не са го приели в Симеоново, амбициозен, но след старши сержант няма къде да расте по-нагоре, обича жените, но е мърльо и те го отбягват.
С глухо издрънкване, точно както го показват по филмите, от долната страна на космическия кораб се отвори голям капак и се превърна в наклонена пътечка, която водеше към вътрешността на чинията.
Най-напред от там се показа едно маслено зелено петно, което ѝ напомни за листа на лапат. Миг по-късно то се раздели на десетина пипала. Като на октопод. Те се движеха бързо, преплитаха се едно с друго докато носеха извънземното напред, и Муци не успя да ги преброи точно.
Постепенно през отвора се спусна и горната част от тялото на извънземния – кръгло, като ствол на дърво, но зелено и с друг, по-крещящ оттенък от този на пипалата – като цвета, с който рисуват афишите за да привличат вниманието на хората. Отгоре съществото бе увенчано с още един пръстен ярки пипала, половината от които завършваха с очи, а останалите навярно му служеха като ръце, защото в едно то тях то държеше някакъв заострен предмет. Нещото хвърляше наоколо златисти отблясъци.
Муци, въпреки скромния си опит от „Досиетата“ и от още няколко по-стари фантастични серии, веднага разпозна какво е това.

.оОо.

– Пазете се! То е въоръжено! – изписка мацето от Тойотата.
Тя пък от къде знае? Петев и сам виждаше, че чучелото, или каквото там беше онова зеленото, размахваше нещо в едно от горните си пипала. Ръката на патрулния сама се протегна към кобура със служебния Макаров, но полицаят не спря да се скрие, а продължи напред към странната чудесия, която един господ знае кой беше стоварил по средата на пътя.
С форма на леща от старчески очила, но набъбнала по средата, тя напомняше нещо на старши сержанта, но той не можеше да се сети на какво. Със сигурност беше ясно, че представлява опасност за движението. Прекалено голямо беше нарушението и нямаше как да се размине нито с петдесетачка, нито дори със стотачка. Ако не я махнеха от пътя веднага, щеше да се наложи двамата с Николов да пишат акт. И тогава прощавай специална надбавка – така в управлението наричаха всичко, което униформените успееха да съберат от баровците. Защото не можеш хем да им напишеш акт, хем да им вземеш парички в брой.
Чучелото се спусна още по апарела, а полицаят почти стигна до долния му край. Двамата се изгледаха и едва сега старши сержантът си даде сметка, че има пред себе си не кукла, а живо същество.
Не какво да е, а извънземно, предположи ченгето. А сплесканото нещо, което отначало беше сметнал за изпаднал товар, по-скоро бе летяща чиния. Като тези от филмите за пришълци, които толкова харесваше синът му Коста. Петев по принцип не ходеше на кино, но момчето ги точеше от разните там интернети и от време на време таткото хващаше по нещо, преди да му доскучае и да пропъди хлапака от големия телевизор в хола или направо да го прати да спи. Не, че младшият слушаше – след полунощ, когато родителските тела отиваха да си лягат, чуваха как трака клавиатурата в детската.
Преди половин година Ганка, жената на полицая се сети, че синът им скоро ще празнува четиринайстия си рожден ден.
– Жоро бе, да му купим нов компютър на момчето бе.
Този старият, с който то се занимаваше от известно време, беше подарък от чичо му. През екрана минаваше една вертикална черна линия, а кутията му бе надраскана и бялата боя се отлепяше от нея на фъндъци. Майката подпита Коцето какво иска. Малкият веднага съобрази какво са намислили, и направо им каза, че няма нужда да му взимат нов компютър. Отвори онази олющена кутия и им показа, че половината части в нея са нови.
– От де взе пари за тях? – попита го баща му, винаги подозрителен.
– Поправях компютрите на съучениците ми, тате.
После момчето им обясни какво е ъпгрейд и направо им написа на едно листче марката и модела на нов монитор. За половината от парите, които бяха приготвили. Колко бащата беше разсипник, толкова синът беше стиснат и сметкаджия.
Докато тези мисли прелитаха през мозъка на Петев, извънземното се размърда и бавно завъртя заострената машинария към него.
Примерно половината от горните пипала на извънземното завършваха с черни точки. Като се вгледа по-внимателно, униформеният видя, че са очи, с вертикални котешки процепи и дълги завити мигли. Да му се неначудиш, макар!
Пришълецът надигна пипалата си. Ченгето разчете в това движение заплаха. Най-напред, защото зеленото се намираше по-високо от землянина и изглеждаше, като да се надвесва застрашително напред. Второ, защото пипалата, без две, се завъртяха към полицая и сякаш се взряха в душата му. Върховете им със самите очи застинаха неподвижно. Не се движеха и удебелените им основания, които израстваха от горния край на цилиндричното тяло на съществото. Ала дългите им стъбла, които свързваха тези две точки, трептяха хаотично, ту нагоре, ту надолу, ту нейде страни. Погледът на патрулния се премрежи.
Но най-страшното бе, че последните две пипала, независимо от цялото движение, в което потъна фигурата на извънземния, се източиха и се надигнаха по-нависоко. Те се обърнаха към Астрата и към джипа на софийския баровец и замръзнаха.
Чуждостта, нечовешкия характер на тази комбинация между движения и неподвижност изкара Петев от нерви. Дясната му ръка продължи към кобура и дори плъзна пръсти по дръжката на служебното оръжие, когато в гърдите го удари двадесет хиляди волтов електрически разряд.
Тялото му пламна.

.оОо.

Замириса на изгоряло месо.
Старши сержантът изненада Памуклиев. Софиянецът не очакваше, че полицаят ще се противопостави на зеления пришълец. В представите на Памука такива пладнешки разбойници по пътищата не ставаха за герои. Сигурно е било от глупост. Или е напълнил гащите и не е успял да избяга. Остава ни само да гадаем, заключи Памука.
В този момент и другото ченге откри огън. Скрито зад вратата на Астрата, то стреля срещу извънземния един, два, три пъти.
Куршумите достигнаха целта си. Още след първия пипалата на пришълеца се изпънаха. И горните, и долните. Кръглото му тяло подскочи нагоре. Второто попадение го накара бавно да приседне и още по-мудно да се килне на една страна. Валчестото нещо, от което беше изскочила светкавицата поразила Петев, издрънча върху наклонената пътека и се затъркаля надолу. Зеленият окончателно загуби сили и падна върху асфалта. Отдалече приличаше на разпилян сноп слама, само че неизсъхнала още.
Памуклиев се обърна към спътничката си.
– Муци, а ти как позна, че това е оръжие?
– Не знам, Памкуче! – тя разпери безпомощно ръчички. И се постара жестът ѝ да изглежда детски и трогателен, отбеляза мъжът. – Така ми се стори отдалече.
Тоя я изгледа продължително. Тя се преструваше! Сигурно беше доловила раздразнението в гласа му, когато ѝ зададе въпроса, и сега се преструваше на по-глупава, отколкото е.
Така са я свикнали, съобрази Памуклиев. От нея не се изисква нищо друго, освен да е хубава, да е винаги готова за онази работа и да се усмихва. Като в оня стар филм с Ален Делон. Как се казваше… а, да. „Бъди красива и се усмихвай“. Не, не беше така. Софиянецът вътрешно се ядоса, сам на себе си. Не обичаше да забравя. „Бъди красива, и мълчи“ Точно така!
Колко ли го е манипулирала през трите месеца, откакто бяха заедно?
Вторият полицай заобиколи служебната кола и държейки пистолета си с две ръце, като в западните филми, започна да се приближава към отвора на извънземния кораб. Той напредваше грамотно, помисли си Памуклиев, с малки стъпки и с рамото напред – за да представлява по-тясна мишена. Ченгето стигна до проснатия извънземен, подритна го като продължаваше да държи на мушка изхода на чинията. Онзи не реагира.
И все пак старшият е глупак, отсъди софиянецът. Ами ако сега пришълецът си размърда пипалата и го хване за крака? Но нищо подобно не се случи.
А в главата на Памука се роди следващия въпрос. Щом Муци е умна, дали не мога някак си да я използвам? Защо да плащам отделно на секретарка и на любовница, ако тя има достатъчно акъл да съвместява и двете роли? Не, той мислено поклати глава. Не е хубаво да се смесват работата и удоволствието.
Грохотът на нов изстрел го стресна и той погледна напред. Полицаят все още стоеше с пистолет, насочен към вътрешността на извънземния кораб. В горния край на апарела помръдваше нещо зелено. Ченгето побягна към далечната страна на чинията и замаха към Памуклиев и момичето.
– Муцинко, май ни дава знак да бягаме! – обади се мацето. Тя все още си стоеше на дясната седалка, сякаш нищо особено не случваше, сякаш не се бяха сблъскали с представители на живот от друга планета, ако не и от друга галактика.
Без да отговори, Памука я хвана за ръката, изтегли я през шофьорската седалка, и я повлече надалеч от Тойотата, надалеч от зеления пришълец и неговата излязла от глупав филм летяща чиния.
Надалеч и после още по-надалеч.
Те се гмурнаха в ниските храсти, които опасваха пътя точно когато Астрата избухна. Парчета ламарина и пластмаса заваляха наоколо. Предна лява врата с надпис „Поли“ се приземи точно между тях и първите дървета.
Софиянецът смени посоката и придърпа жената след себе си. А като влязоха в гората, отново зави. Кой знае дали онези не виждат през храсти и дървета. А може би дори и през стени.

.оОо.

Николов пое кремъклийката и взе да я пълни с барут. Оставаше им за още десетина изстрела.
– Аз пък се казвам Иван, Манчо. – В полицейското училище им втълпяваха, че за да запомниш по-добре едно име, трябва да го повториш, и даже няколко пъти, веднага след като са ти го казали. – Според мене останаха само двама пришълци. Вземи един камък и го хвърли към онези храсти, към тяхното дясно. Аз ще изпълзя с пушката наляво. Ако имаме късмет, поне единият ще се покаже мъничко иззад дървото, достатъчно да му светя маслото.
Така и стана. Извънземните не се отличаваха с особено тактическо майсторство. Дори Николов да не си беше губил времето като тинейджър с всякакви шутъри, пак щеше да ги очисти един по един, както си иска. Само да го нямаше това ужасяващо преимущество по огнева мощ, което им даваха бластерите!
– Какво си учил, Манчо? – внезапно се сети полицаят.
– Завърших икономика в Свищов. А преди това изкарах два курса машинно инженерство във ВМЕИ-то.
– Значи инженер без пет минути. – Баровецът завъртя глава, какъв инженер. Но ченгето игнорира протеста му и извади от джоба си някаква заострена джаджа, покрита със златен емайл. – Гледай сега. С това чудо те изпепелиха партньора ми и взривиха служебната кола.
– Бластер?! Той как се оказа у теб? – зяпна Памуклиев, пое го и го претегли на ръка. – Я, колко е лек!
– Spoils of war – отвърна униформеният с цитат от Цивилизацията. – Ами, задигнах го от убития марсианец…
– От къде знаеш, че са от Марс?
– Няма значение, ако ще от Алфа Центавър да са. – Николов за всеки случай погледна към километричния камък. Не се виждаха пипала. – Аз не можах да го включа, пробвай ти. За всеки случай да знаеш, че лъчът излиза от този край – той посочи с пръст.
– Пазете се! – стресна ги мацето на софиянеца.
Двамата заровиха лица в тревата.
Храстът зад гърбовете им избухна в пламъци.
Ченгето надигна глава.
До него софиянецът трескаво опипваше оръжието на пришълците.
Извънземният се приближаваше, носен от многобройните пипала, които израстваха от долния край на цилиндричното му тяло. Забелязал е, че между изстрелите ни има цяла минута, ако не и две, и е решил най-после да се възползва от огнево си превъзходство, съобрази Николов.
Сякаш прочел мислите му, зеленият стреля отново. Ослепителна светкавица се заби в земята на две крачки от тях, замириса на изгоряло.
В този миг Памуклиев откри как се пуска бластерa. Сигурно се изненада от самия себе си. Обърка се. Изправи се в цял ръст и вдигна оръжието.
Глупак, може да е баровец, но все пак какъв глупак, помисли си полицаят.
Землянинът и пришълецът стреляха едновременно. Светкавиците им се плъзнаха по успоредни линии, разминаха се във въздуха.
Ченгето предвидливо притвори очи. Когато ги отвори, зеленият го нямаше, а долната половина на софиянеца се свличаше на земята.
Николов погледна часовника си, верен на навика да фиксира времето на събитията. От началото на извънземното нашествие бяха минали четиридесет и три минути.
До него пищеше мацето на Памуклиев. Цялата беше покрита с кръв, по лицето ѝ блестяха натрошени парченца бяла кост. Тя сигурно се дереше от доста време, но на полицаят му трябваше време да му се отпушат ушите, заглъхнали след експлозията. Той я привлече към себе си, с намерението да я успокои или да я накара да млъкне по някакъв друг начин, но щом усети докосването на ръцете му, мацето се вкопчи в него. Устните им се срещнаха като в американски филм.
После всичко стана от самосебе си и Николов дори не осъзна, че днешният му ден напомня колкото на „Записките“ от ученическите му години, толкова и на някоя холивудска суперпродукция. Едва когато свършиха за втори път, той я огледа по-внимателно – тя докарваше даже до девет и половина по системата на майор Цонев – и си каза, че така трябва. Нали победителят получава всичко.

.оОо.

Погребаха свидната жертва в борбата с нашествениците без салюти. С кремъклийката беше шумно, а бластерът се нагря толкова от прякото попадение, че светеше в червено и изобщо не беше ясно дали ще работи.
– Какво ще правим сега? – попита Муци. – Дрехите ми са съвсем разкъсани.
– Ще минем през селото да ти реквизираме нови одежди от вилите – отвърна Николов. – После ще партизанстваме. Като в Command and Conquer. Или в Red Down май беше…

Валентин Д. Иванов
18-19.12.2017, Мюнхен
25-26.12.2017, Малка Верея
30-31.12.2017, Бургас
4.01.2018, Малка Верея

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Моля те, покажи ми страховете си!


Твърда фантастика с пръв контакт, който не изглежда като пръв контакт. Разказът е писан в мюнхенското метро, на 40-минутни сесии, сутрин докато отивах на работа и вечер докато се връщах. Публикуван е в алманах „ФантАstika 2017“ през 2018 г.

* * *
Ние излетяхме на среща с кошмарите си. Небето се бе надвесило ниско над града. Съмнявам се някой от моите спътници да го е изтълкувал като злокобна поличба. Аз си помислих, че при излитането ще ни пораздруса малко. Защото през валмата на облаците прозираха няколко по-ярки звезди. Наистина, това неудобство се оказа не по-силно от обикновеното. Не като другите неудобства, които ни предстояха.
Проверките за безопасност бяха по-сериозни от друг път. За разлика от турбулентността. Две седмици по-рано Министерството на вътрешната сигурност въведе нова най-висока категория за терористична опасност – ултравиолетова. Сега усещахме последствията от достигането ѝ. Зелената зона около летището беше набъбнала до двадесет километра. Тя погълна по-голямата част от Санта Моника. От всеки телевизор в терминала политици и коментатори обясняваха как благоразумието изисквало нивото на заплаха да бъде повишено отново. В късите паузи, докато говорещите глави си поемаха дъх, вървяха реклами за безтегловни маратонки от мономолекулярни нишки. И за средства против бръчки.
Военни патрули четири пъти спряха таксито. Невъзмутимият шофьор, който говореше с неразбираем източноевропейски акцент, стовари куфара ми на тротоара пред входа на терминала и каза:
– Курсовете до летището ми носят два пъти по-малко.
Намекваше за по-голям бакшиш. Но сигурно в думите му имаше известна доза истина.
През зигзагообразните заграждения се промъкнах на собствен ход. Прекарах следващите четири часа, обяснявайки многократно целта на пътуването си. Или очаквайки поредната униформена служителка да прерови бельото ми. Службата за сигурност предоставяше възможност да си избереш от какъв пол да бъде човекът, който те проверява. Така избягваха да ни питат за сексуалната ни ориентация. Което би било нарушаване на неприкосновеността на личността. Службата за сигурност се боеше – съвсем основателно – някой да не я осъди. Аз се забавлявах. Доколкото можех.
Качих се на борда заедно с последните пътници. Защо е нужно човек да седи сгънат на три ката, ако може да прекара половин час повече в движение? И дори да направи едно-две упражнения в някой по-закътан ъгъл на чакалнята?
Един от пътниците беше протегнал краката си през пътеката. Докато се промъквах покрай неговите безбожно скъпи маратонки – същите от рекламата, познах ги по отровно зеления цвят – без да искам, побутнах с раницата си мъжа от противоположната му страна.
– Извинете!
– Няма нищо – той вдигна глава от дебелата книга, която четеше, и я притвори. „Ежедневието на египтяните“, прочетох върху протритата ѝ корица, преди да продължа.
Моето място беше до прозореца. Правото да си го избера ми струваше двеста и четиридесет долара. Нелоша сделка, това е цената на три или четири любовни романа. От неособено популярните. Двете съседни седалки вече бяха заети. До пътеката се бе настанила намусена висока и слаба жена. На вид в средата на седмото си десетилетие. Навярно богата пенсионерка, която харчи спестяванията на покойния си съпруг, отивайки на някоя от екзотичните екскурзии. За които са мечтали двамата, докато той още е бил жив.
Човекът от средната седалка бе плешив, дебел и само с няколко години по-млад от бабата. За разлика от съседката си той беше самата любезност. От него лъхаше на академия. Сигурно професор на път за конференция, предположих аз. Докато жената само завъртя краката си настрани, мъжът енергично се надигна да ми стори път.
– Казвам се Максуел. Доктор Джеймс Максуел – представи се той, щом се настаних. – Но вие ми казвайте просто Джеймс. Не се стеснявайте, ако искате да се разтъпчете.
Преди на свой ред да си кажа името, бабата от крайната седалка се обърна и го изгледа свирепо. Останах с отворена уста. Тя побърза да хвърли един многозначен поглед и към мен. Да не си помисля случайно да я обезпокоя. После се задълбочи в някакво шарено списание на читанката си, а аз превключих телефона си в самолетен режим.
За щастие, излетяхме само с двадесет минути закъснение и бомбата в залива избухна, когато самолетът вече се бе отдалечил. Тъкмо се бяхме издигнали над инверсионния слой и аз се любувах как под нас по бялата повърхност на облаците се плъзга сянката на самолета. Тя бе обкръжена от ореол във всички цветове на дъгата – рядко атмосферно явление. То изисква влажността да бъде висока. И въздухът да е наситен с микроскопични капчици.
Повечето от съседите ми вече изучаваха какво предлага развлекателната система. През процепа между предните седалки се виждаше екранът на десетинагодишно хлапе. То съсредоточено ловеше духчета с мрежа за пеперуди в някакъв анимиран свят. Дизайнерите на играта не бяха пестили багрите.
Доктор Максуел нямаше търпение да побъбри с някого. Той наистина се оказа университетски преподавател. Само че не отиваше да докладва последните си открития на конференция. Най-банално се прибираше от отпуска. Предполагам, че и учените от време на време имат нужда от почивка.
– Аз съм историк – обясни докторът. – Специалността ми е Втората световна война и точно сега подготвям монография върху Битката за Британия…
За щастие, капитанът все още не бе дал разрешение да разкопчаем коланите. Никой не пострада, когато взривната вълна ни настигна. Машината подскочи напред и нагоре. Както поривът на вятъра би издигнал някое хартиено детско самолетче. Резервоарите бяха пълни с гориво и ние падахме цяла вечност. Преди пилотите да овладеят самолета. Не чух писъците на останалите пътници, ушите ми заглъхнаха от моите собствени викове.
По-късно си дадох сметка, че телата на четиридесетината човека, които седяха на по-задните редове, са ме защитили от радиацията.
Съвзех се от болка в лявата ми длан. Професорът я стискаше толкова силно, сякаш от това зависеше животът му.
– Моля пуснете ме!
– Да, разбира се, простете ми, беше несъзнателно – заизвинява се той. – Това като че ли беше прекалено мощно за конвенционален взрив, не мислите ли?
– Какво невежество! – намеси се бабата от другата му страна. – Вие да не би да живеете в деветнадесети век? Не сте ли чували за проблясъка при ядрените взривове? Не го ли видяхте?
Гласът ѝ се извиси над воя на двигателите. Пътниците от съседните седалки, които се бяха посъвзели от шока, обърнаха глави към нея. Вниманието им като че ли я зарадва и окуражи. Тя продължи с още по-голям ентусиазъм.
– А за електромагнитен импулс чували ли сте? Той изгаря електронните компоненти. Направо е чудо как тази щайга все още не се е отправила надолу.
Неволно погледнах през илюминатора. Земята се намираше успокояващо далече от нас. Съдейки по шума и вибрациите, двигателите не възнамеряваха да се изключват. Все още.
– Не се безпокойте – от седалката зад бабата се обади жена. Тя носеше военна униформа. Светлосиня. – Аз съм инженер и ви уверявам, че електрониката на съвременните самолети е добре екранирана и ние сме в безопасност.
Историкът я попита нещо. Тя му отговори. После бабата отново взе думата. Аз престанах да следя разговора.
Имах причина. Двеста и четиридесетте долара ми дадоха възможност да забележа преди останалите как хоризонтът се надига. Невероятно!
Покрай самолета се появиха назъбени червени каньони. Релефът на местността под нас се променяше. И от двете ни страни. Както се убедих, като погледнах наляво. Трябваше да се наведа, за да избегна спорещите си съседи. През срещуположния илюминатор видях как краят на крилото застрашително се приближава към отвесната стена. Или стената се приближава към крилото – не че имаше значение.
Самолетът вече не набираше височина. Въпреки това гърдите ми се наляха с тежест. Лапата на клаустрофобията ме притисна към облегалката. Сърцето ми започна да бие бързо като на младо конче.
По стар навик затворих очи. Започнах да дишам дълбоко и бавно. Вдишване, едно-две-три, издишване, едно-две-три. Вдишване, едно-две-три…
В този момент писъците се подновиха. Останалите пътници също бяха забелязали какво се случва с околния свят.
Планините не се издигат за секунди. Трябват им еони. Новият вулканичен остров, който расте от морското дъно до Хаваите ще се нуждае от милиони години. За да пробие повърхността на океана.
Планините израстват за мигове само във филмите. Можех да се сетя за поне един с подобни сцени. Но те бяха красиво нарисувани картинки. Дори героите го разбираха, не само зрителите.
Можеше ли да бъде добре режисирана заблуда и случващото се зад илюминатора?
– Зле ли ви е? – историкът прекъсна размислите ми.
– Нищо сериозно – отворих очи аз. – Страдам от клаустрофобия. В неособено остра форма.
– О, разбирам – въздъхна професорът. – Като пилота от оня стар филм…
И той бе помислил за илюзията на движещите се картинки. Наистина, сякаш гледахме кино. Погледнах пак навън. Да проверя дали сме все още в същата сцена.
Не бяхме.
Хоризонтът се бе разтегнал под нас. Опасността от сблъсък с червените вертикални стени ни беше отминала. Вместо нея сега ни дебнеше различна заплаха. Дори не бе очевидно, че е заплаха. Зад крилото на нашия самолет и малко по-нагоре висеше друг. Много по-малък, покрит с безформени зеленикаво-кафяви петна. Пилотиран от летец, затворен в кабинка със стъклен похлупак.
– Месершмит! – извика докторът и се просна върху коленете ми, за да достигне по-близо до илюминатора.
– Месер… какво? – не разбра бабата.
– Немски изтребител от края на Втората световна война – отвърна той, без да се обръща към нея. – Първата реактивна машина, която участва в бойни действия.
– Отляво има още едина – обади се жената инженер от задната седалка. – Трябва да са колекционери.
– Може би. Странното е, че наистина има няколко екземпляра, които са в състояние да летят, но те, разбира се, нямат свастики по крилата.
Той посочи пречупените кръстове.
– Аааа, бихте ли се отместили? – деликатно го побутнах обратно към седалката му.
– Извинете! Искрено съжалявам! – Максуел почервеня като стените на каньона, през който летяхме допреди малко.
– Това някаква украса ли е? – попитах аз. Не от интерес. За да разсея напрежението. Пък и клаустрофобията ми беше изчезнала незабелязано. Обикновено атаките не отшумяваха толкова бързо.
– Да и не, обърнатата свастика е символ на Третия Райх – отвърна докторът, без да се замисля. – Гербът им. Смята се, че лично Хитлер го е избрал.
Докато той обясняваше, изтребителят издигна нос.
– Вижте ги, намаляват скоростта! – каза инженерката.
Наистина, хищното триъгълно нещо зад илюминатора изостана.
Въздъхнах с облекчение.
Прекалено рано.
Две ивици светлина разсякоха небето и минаха на метри над крилото. Дори по-близо.
– Те стрелят! – извика професорът. – С ракети! Загубени сме!
Отляво също нещо проблесна, но не толкова силно, както при експлозията на земята. Самолетът ни се залюля.
Нашите пилоти се опитваха да избегнат ракетите. Може би. Надявах се да успеят.
Воят на двигателите се изостри. Ускорението ме притисна към седалката. С крайчеца на окото си видях, че Месер-каквото-му-бе-името изостава назад и надолу. Дано същото да се случва и с втория.
Максуел отново легна в скута ми. За да се полюбува на германската машина. Докато тя се отдалечава.
– Много интересно, трябва да е инсценировка на някой колекционер, не може да бъде друго. И какво забележително внимание към детайлите! А включването на стрелбата в представлението беше черешката на тортата… – мърмореше си професорът. Човек от университетските среди. Какво да искаш от него…
Допуснах, че сме станали жертва на нечия извратена представа за хумор. Лесно и приемливо обяснение.
Само дето гъбата на атомния взрив зад нас се бе разширила. Толкова много, че краят на шапката ѝ можеше да се види лесно. Особено ако човек отправи поглед навън под много остър ъгъл. Както правех аз, гледайки през илюминатора на пътника зад мен.
Изтребителят отвън отново ни настигаше. Но с него ставаше нещо необикновено. Взрях се в малкото летящо нещо. Формата му се разми. Зад него се проточи черен шлейф.
Не беше шлейф.
Почти не беше шлейф.
А наметало.
И до нас не летеше самолет, а костелива човешка фигура, с коса в ръка.
Възрастната жена от другата страна на историка зарови лице в читанката си. Раменете ѝ се разтресоха.
Плачеше.
Летящият човек отвън седна на крилото. Като че ли беше канапе в нечия гостна.
Наметалото му бясно се развяваше под напора на насрещния въздушен поток. Той самият сякаш не усещаше безумната скорост, с която напредвахме.
Бабата продължи да плаче. Професорът колебливо я прегърна през рамената. Тя сякаш чакаше с нетърпение докосването му. Веднага се обърна и се впи в него. Той зашепна някакви успокоителни думи в ухото ѝ. Не можех да ги разбера заради писъка на самолетните мотори.
– Няма нищо – промълви жената. Виждах какво огромно усилие ѝ костваше да се овладее. Нямам представа как тя успя да го стори, на нейната възраст. – Всички сме смъртни.
Останалите пътници сигурно споделяха мнението ѝ. Защото виковете им пак изпълниха салона.
А отвън настъпваше нова промяна.
Човекът от крилото се изправи. Погледна нагоре и бавно закрачи напред-назад. Надигна се на пръсти. И подскочи във въздуха. Полетя на двадесетина метра от нас.
Тялото му стана по-дълго и по-широко. Разпери ръце. Те се източиха и отново се превърнаха в крила. По-дълги от преди. На тях се появиха големи червени звезди. Очертаха се кръговете на четири винта.
– Руска Мечка! – каза жената от задната седалка.
– Мечка? – бабата отново поиска обяснение.
– Да, така се наричат руските стратегически бомбардировачи – побърза да поясни тя. – Аз служа във военновъздушните сили. Ако са ни нападнали, значи бомбата не е дело на терористи.
– Това означава ли, че е започнала Третата световна война? – попита историкът. С изненадващо спокойствие.
Инженерката не отговори.
Върху гърба на трансформирания самолет се пъчеше стъклена купола с две заплашителни черни чертички. Те решително се завъртяха към нас.
Писъци отново изпълниха салона.
Стрелецът от руския бомбардировач – ако Максуел не грешеше – изпрати един дълъг ред. Пред носа на нашия самолет.
Пилотите светкавично реагираха. И ни насочиха към земята. Аз и всички останали на борда увиснахме на коланите.
Бабата изтърва читанката си. Пластмасовата кутия подскочи и разби лицето на старицата. От носа ѝ потече кръв.
Изрових от чантата си пакетче с влажни салфетки. Подадох ѝ една.
– Благодаря! – кимна тя.
Побързах да погледна навън. Какъв ли филм щяха да ни прожектират този път?
Зад илюминатора картината вече се променяше. Бомбардировачите бяха изчезнали.
Както и облаците, които преди ни пречеха да видим земята. По нея се извиваха пътеки.
Не пътеки, а пътища.
Не пътища, а следи от танкове.
Докато бягахме от куршумите на руския картечар, изглежда се бяхме спуснали твърде ниско. Без труд различих ромбовидните корпуси на металните чудовища.
Те бяха опасани по периметъра си с широки вериги.
Всяко имаше по няколко кули.
От тях стърчаха оръдия.
Танковете заобикаляха квадратни сгради, нахвърляни из прерията под нас.
Не сгради, не.
Пирамиди, убедих се, като огледах по-далечните.
Триъгълните им форми се открояваха върху зелената трева. Върху една от тях цъфна роза на беззвучен взрив.
Още преди димът да се е разнесъл, знаех, че вътре има домове. В тях живеят хора.
Спътниците ми се бяха умълчали. Защото отсъстваше пряка заплаха за нас. За пръв път от началото на този безумен полет. Пък и само седящите на крайните седалки можеха да забележат какво става долу.
Трагедията, която се разиграваше под нозете ни, оставаше невидима за повечето пътници.
Бяхме ли се измъкнали наистина от този кошмар?
Не, защото до крилото се приближи поредното чудо.
– Орнитоптер! – жената инженер го назова с думата, която измъченото ми съзнание търсеше. – Или нещо подобно…
Китайско хвърчило, прикрепено към корпус от тънки пръчки. Може би бамбукови. Цялата конструкция бе обвита с прозрачен найлон. Или нещо, което проблясваше на слънчевите лъчи по същия начин. От двете страни бяха закрепени махащи крила, задвижени от няколко мъже. Чрез педали.
Споменах мъже, но не бе сигурно. Защото краката на тези същества имаха мускули, по-дебели от обиколката на гръдния ми кош.
Всъщност краката им под колената се удвояваха. Като задните колела на тежките камиони.
Те се вгледаха в нашия самолет. Един от тях извика нещо. Педалите се превърнаха в мръснозелени кръгове.
Отровнозелени кръгове, като цвета на мономолекулярните маратонки.
Оформяше се редица от съвпадения.
Най-напред каньонът и моята клаустрофобия.
После самолетите от Втората световна война на историка до мен.
Бомбардировачите на… сигурно на военната инженерка.
Египетските пирамиди на пътника, когото побутнах.
Сега и орнитоптера на мъжа с маратонките.
Защо от другата страна на илюминатора се появяват само видения? Това ли беше правилната дума, или чудеса? Или кошмари?
Нямаше значение как ги наричам. Те бяха свързани с мен. И с хората, с които общувах, откакто се качих на борда.
Защо?
Телефонът ми иззвъня.
Но аз го изключих веднага след като се настаних на мястото си. Добре си спомням. Пък и мобилните апарати не работят в самолети. Скоростта е прекалено голяма. И докато телефонът установи контакт с една станция, тя се оказва прекалено далече. И връзката прекъсва. Телефонът трябва да започне отново същата процедура. Със следващия ретранслатор. И така – безкрайна редица от незавършени опити.
Извадих апарата от чантата си.
– Марияна? – обади се непознат глас.
– Слушам.
– Четиристотин и единадесет милиона, седемстотин тридесет и пет хиляди, сто деветдесет и едно цяло и осемстотин седемдесет и девет.
– Моля?
Изневиделица в мен се събуди споменът. Спомените.
Първо за филм. В който използваха телефоните за нещо подобно.
После за книгата, в която някой сортираше хората на две неравни части. По неизвестен признак. И с неособено ясни цели.
И най-накрая – най-важният спомен.
Споменът.
Пред очите ми се изправи домът ми. На Земята. Да. И ние наричаме родната си планета Земя. Нищо че обикаля около безименна звездичка в съзвездието Касиопея. На почти четиристотин парсека от Слънчевата система.
Двете места си приличат. И там има въздух, трева и морета. И там живеят хора. Наистина, ние сме десетокраки същества. Телата ни са покрити с хитин, като на тукашните членестоноги. И. Езикът. Ни. Се. Състои. От. Къси. Изречения. Не като на хората тук. Което ни създава проблеми в диалозите с тях.
Но има и нещо, което ни свързва.
Ние искаме да намерим братя по разум. Също като тях.
Затова такива като мен жертват комфорта и уюта на подземните ни къщи.
Затова пътуваме стотици парсеци до други звезди.
Затова прекарваме хиляди години затворени в малки метални капсули.
Затова страдаме от клаустрофобия.
След телефонното обаждане. Което възстанови истинската ми самоличност. Знаех, че дори моят страх от затворените пространства се използва в теста. Той служи за калибровка на системата, която измерва реакциите на местните. Клаустрофобията е малък личен страх. Атомната бомба е голям, глобален, общочовешки.
Страховете на хората са разпръснати между тези две граници.
Този път те не издържаха изпитанието. Едва седемнадесет процента от пътниците надвиха страховете си. Болшинството все още се парализира от странното и неочакваното.
А петима изпитуеми, чиито лични страхове взех, овладяха паниката си.
Дори проявиха знаци на любопитство.
Все пак. Тукашните хора се представиха по-добре, отколкото преди две хиляди години. Когато е бил предният тест.
Още едно или две столетия, и може би те ще са готови да си стиснем ръцете…
Валентин Д. Иванов
30.08-4.09.2017, 4-6.11.2017, Мюнхен

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Ти си Шекли


Микроразказ, написан преди три десетилетия, шега с клубния живот. Става дума за клуба по фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“, тогава към младежкия дом „Лиляна Димитрова“, сега „Средец“. Започнах да посещавам този клуб като студент първи курс през зимата на 1987/88 година и при възможност още ходя там. Разказът не е публикуван никъде.

* * *

– Икономичен стил, динамика на сюжета и безкрайно богатство на идеи! Невероятни идеи! Само какви идеи! Това е Шекли! Всеки негов разказ е велик…
Без да прекъсне монолога си, той изпитателно разгледа аудиторията – десетина фена от нашия клуб – и реши, че може да ни задържи поне още малко под сивата магия на думите си. Магията е хубаво нещо. Да можех да го омагьосам така, че да се превърне в камък и най-сетне да замълчи. В приказките това често се използва. Жалко, че жезълът и вълшебната пелерина със звездичките не са при мен. Справял съм се и без тях, но в нашия клуб черната магия не се котира високо.
– Извинявай, че те прекъсвам – не се сдържах, – но смятам, че всеки от нас би могъл да напише разказ в стила на Шекли.
– Как пък не! – и миг по-късно. – И защо мислиш така?
Ето, че той налапа въдицата. Как иначе – създаването на подобен бисер е неговата въжделена мечта и едновременно е свръх скромните му сили.
– Може, може. Даже и аз ще мога, въпреки, че начинът по който той развива идеите изобщо не ми допада. Ще можеш и ти.
Настана глъчка. С едно движение на ръката накарах всички да замълчат. Истинският маг трябва да владее умело не само словото, но и жеста. Със или без заклинания.
– Отпусни се – казах и впих взор в очите на дърдоркото. – Отпусни се, ти си самият Шекли. Ти си великият, ти си несравнимият, ти си самият Робърт Шекли…
Изпратих го в съседната стая, където на масичката тихо си почиваше старата пишеща машина на клуба. Скоро клавишите ѝ затракаха с бясно темпо, а аз извадих от чантата си огромна купчина хартия – току що завършен превод на сборник с разкази от същия този Шекли. Дадох го на първия желаещ да чете на глас и се изтегнах във фотьойла. Оттатък машината продължаваше да кънти безспирно и ми пречеше да се съсредоточа.
Претегляхме четвъртия разказ на чувствителните си феновски везни, когато най-сетне в съседната стая се възцари тишина. Шекли-2 тържествено влезе, носейки десетина изписани листа и се озърна с невиждащи очи.
– Отпусни се, по тялото ти се разлива топлина. Започвам обратно броене, на нула ще се събудиш: десет, девет, осем…
Постепенно погледът на нашият пишман-писател се изпълни със смисъл, той с изненада разгледа ухилените ни лица и дълго се питаше какво държи в ръцете си. Накрая някой му каза да го прочете.
След първите три изречения всички гледаха подозрително ту към него, ту към мен. После няколко души вкупом запротестираха.
– Стига тъпи номера! Да беше скрил книгата! Поне да не бяхме го чели вече този разказ!
Сега беше мой ред да се учудя – как по дяволите този доморасъл фантаст се бе добрал до превода, като го свърших едва снощи?
С труд заставих омекналите си колене да ме повдигнат и с отсъствуващ глас произнесох:
– С това, уважаеми магове, поредната сбирка на фен-клубът от Страната на чудесата завърши. Довиждане до следващия понеделник.
Като се сбогуваха топло, един след друг моите гости изчезнаха. Дърдоркото, който след сеанса се сви на мястото си без да повдигне поглед от върховете на обувките си, се приближи към мен. Докато разтърсваше ръката ми, той каза с виновен глас:
– Съжалявам много, но понеже идвам за пръв път, закъснях и не можах да се представя – приятно ми е – духът на Робърт Шекли.
– Радвам се да се запознаем – сведох скромно глава.
25.12.1989-27.04.1990 г., Град София

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Отвъд небето


Хумористична микро алтернативна история, който се появи на бял свят като разказ с обем до 100 думи за Интернетски конкурс, може би на електронното списание „Трубадури“, но не съм сигурен. Това е „пораснала“ версия, която загуби чара на лаконичността си, но пък е по-разбираема, надявам се.

*
Астронавтите безсилно наблюдаваха как диамантените глави, който според плановете на фон Браун трябваше да закотвят кораба им към небесната сфера, се пързалят по синкавата ѝ повърхност без да я одраскат.
В резервоарите на „Аполо-11“ оставаше гориво за няколко секунди.
Армостронг и Олдрин търпеливо изчакаха воят на двигателите да затихне.
Корабът им се отдели от небесната сфера и свредлата – те се включваха автоматично при натиск – спряха да се въртят.
– Хюстън, имаме проблем! – командирът произнесе в микрофона отчетливо. Миг по-ксъно гласът му премина в стон. – Връщаме се!
Във Флорида, на двеста километра под „Аполо-11“, Фон Браун въздъхна. Изглежда, човечеството завинаги ще трябва да остане в плен на непробиваемата небесната твърд, помисли си немецът.
Той не знаеше, че в същото време от нос Ново Емине на брега на Източно-африканското Славянско княжество излита друга ракета.
Шест минути по-късно, докато американският космически кораб се люшкаше бясно в горните слоеве на атмосферата, автоматичната станция, изпратена от Географската Служба на Негово Величество Константин Просветени се сблъска със сферата, ограждаща Земята. Образува се процеп и през дупката се показа светлина.
Българите за пореден път доказаха, че имат здрави глави.
Валентин Д. Иванов
21.03.2017, 12.06.2017, 26.10.2019, 14.04.2020
Garching, Мюнхен

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, science fiction

„Приказки за Юнаци и злодеи“ – видео от премиерата (30.03.2019)


На 30 март 2019 г. „Човешката библиотека“ случи премиерата на трилогията “Приказки за Юнаци и злодеи”.
С… малко… закъснение, вижте-чуйте откъс от приказката „слушаща“, част от сборника “Приказки за Юнаци и злодеи: втори”.
В ролите се превъплътиха Мира Стоянова, Мирослав Моравски и Ана Йорданова.
Снимки: https://www.facebook.com/media/set/?set=a.2313488185380420&type=3
Аудио: https://www.mediafire.com/file/28ll9ta1ab82atk/190330_SB-PzYiZ.m4a/file
Видео: https://www.youtube.com/watch?v=fUDegPNutFc&list=PLWCpG83yVpE14dMzja6icPWFgFIRMqvnv
Зад камерата беше Георги Атанасов.
Повече за премиерата и за изданията, включени в нея, прочетете тук:
https://choveshkata.net/blog/?p=7164

Други записи от събития на “Човешката библиотека” може да видите тук:
https://www.youtube.com/channel/UCvbfsKH1KxF87UdA7FYCGfg
Например награждаваме отличените автори от конкурса “Изгревът на следващото” може да видите тук:
https://www.youtube.com/watch?v=KaYBLtWAnFI
https://www.youtube.com/watch?v=YjcvMpTxUAQ
https://www.youtube.com/watch?v=mRBuayQHRgs
https://www.youtube.com/watch?v=oMfcp3BC0lY

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

“Back down along the spiral that heads up” – my review of Jack McDevitt’s “Coming Home” at Europa SF


Jack McDevitt is one of my favorite modern hard science fiction authors. For two reasons.

First, he is truly a science fiction writer who in the vein of Wells, Clarke and Asimov tries to offer an accurate representation of the scientific research process.

Second, his novels never fail to convey the sense of wonder that the grander Universe imposes – sometimes quite forcefully – upon the human beings.

The rest of the review is available at:

http://scifiportal.eu/back-down-along-the-spiral-that-heads-up-review-of-jack-mcdevitts-coming-home-by-valentin-ivanov/

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Жоро Малинов спечели конкурса за фантастичен разказ на сп. „Осем“! Честито!


Чудесна новина – разказът „Лазар и Смърт” на Георги Малинов спечели конкурса за фантастичен разказ (https://spisanie8.bg/admin/%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%BE/2018/0813/%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%BA%D0%B0-%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5-%D1%81-%D0%B2%D0%B0%D1%81.html), организиран от сп. „Осем“ с подкрепата на „Главболгарстрой холдинг“ АД и отнесе наградата 500 лв.

Тук може да прочетете повече за победилтея: http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%9C%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2
Интервю с него в електронното списание „Трубадури“: https://trubadurs.com/2015/07/03/alex-karapanchev-8-questions-georgi-malinov-150703/
По случайност в алманах „ФантАstika 2018“, който в момента се подготвя за печат ще може да прочетете едно мое ревю на неговия алтернативно-исторически роман „Орфеус слиза в ада“ – забележителна книга, която горещо препоръчвам.

Още веднъж честито!

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, ревюта на книги, science fiction

Представяне на антологията „Фантастивал в Европолис“ – 2.10.2018, Клуб “Ив. Ефремов”, София


Утре, 2.10.2018, вторник от 20:00 до 21:30 ще се състои
представяне на „Фантастивал в Европолис“ на редовната
сбирка на клуб “Иван Ефремов” в Младежки дом “Средец”,
на улица “Кракра” 2а, в залата на втори етаж.

Това е удобен случай да си купите или да си поръчате
екземпляр от антологията.

Повече за „Фантастивал в Европолис“:
http://choveshkata.net/blog/?p=6805
http://choveshkata.net/blog/?page_id=180

Повече за клуб “Иван Ефремов”:
http://sf-sofia.com/
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9A%D0%BB%D1%83%D0%B1_%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%95%D1%84%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%BE%D0%B2

Моля разпространявайте новината и ако доведете ваши
приятели и познати – те също са добре дошли!

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

„The most important thing is back on Earth“: Aurora – a novel by Kim Stanley Robinson, reviewed by Valentin Ivanov


Probably, the most widely known book, or rather books of Kim Stanley Robinson’s are the three novels from his Martian series (“Red Mars“, 1991; “Green Mars“, 1993; “Blue Mars“, 1996).
Their titles color-code the different stages of the Martian terraforming process.
Deeply optimistic in nature, these books tell an uplifting story of human endeavor and accomplishment.
He also gave to his readers a number of other bright works with a positive (not to be confused with the positivist philosophy!) outlook at the future.
The novel “2312” that appeared in 2012 is one of these (I wrote about it here: http://scifiportal.eu/2312-by-kim-stanley-robinson-a-review-by-valentin-d-ivanov-bulgaria/).
I was expecting a similar treatment in “Aurora” (2015), but I was surprised and a bit disappointed.
..

The complete review is available here:
http://scifiportal.eu/kim-stanley-robinsons-aurora-reviewed-by-valentin-ivanov/

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, космонавтика, литература, научна фантастика, ревюта на книги, science fiction

Последната граница сме самите ние – интервю за BG Север


Интервю с моя милост: http://bgsever.info/prepress/?p=38332

Leave a comment

Filed under astronomy, България, астрономия, литература, наука, научна фантастика, history, Literature, science, science fiction

Подкаст “Българска Фантастика” 009 : „Само фередже ѝ липсва“, разказ от Стефан Кръстев


Поредното издание на подкаста предлага разказ в жанра хумористична фантастика: „Само фередже ѝ липсва“, от Стефан Кръстев. Можете да го слушате на: https://www.youtube.com/watch?v=OjjgbWHTIxc

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, science fiction

Репортаж от мястото на събитието: Еврокон 2017, Дортмунд. Ден трети – 18.06.2017


Научен от опита и отчитайки снощното стоене до към два часа – за да приведа репортажа от втория ден в почти читаем вид – предвидливо си навих “будилника”.
После се сетих, че съм пропуснал да спомена за разправията по време на раздаването на на наградите. Като викаха румънците, от залата се раздадоха викове. После разбрах, че имало три комплекта румънски номинации, от три различни групи участници в Еврокона. В края на краищата организаторите зачели номинациите на хората, които номинирали и предната година.
Пристигнах в “културния дом” малко след девет сутринта и имах цял час да се мотам из дилърската стая, в която се помещаваха част от продавачите на книги (останалите бяха във фоайето на сградата). Запознах се с моята преводачка на немски – германка, Таня, която ме разпозна докато си търсех издателя; тя продаваше на съседна сергия и си спомни името по разказа ми, който е превела. Запознах се и с издателя на “Около света с повече от 80 НФ разказа”.
Между 10:00 и 11:00 часа страхотен доклад за немската фантастика изнесе Martin Stricke. Говореше направо на английски, не се губеше време за превод същият, който предния ден ме помоли да не пиша на клавиатурата толкова шумно и после уреди да ми дадат запис на лекцията. Личеше си, че човекът обича това за което говори, беше много емоционален. Започна с описание на по-главните издателства за фантастика. Научен от опита, аз не си водех записки на компютъра, а в бележника, така че си записах само няколко неща. Направи ми впечатление Golkonda Verlag, които били известни с издаване на много преводна фантастика. Името ми напомни за находището на трансуранови елементи на Венера от известния роман на Стругацки. Интересно, дали има нещо общо или по-скоро това е някакъв общ термин, който и братята, и издателите са използвали.
Друго потенциално интересно издателство за нас, и по-скоро за писателки от България е Septime Verlag, което е австрийско и акцентира на издаване на жени.
Той спомена и две списания. Едното е “Nova”, професионално. В него като правило пускат по няколко немски разказа във всеки брой и по един преводен. Негов англоезичен клон е електронното “Internova”, редактирано от Michael Iwoleit, в което и аз съм публикувал. Знам, че там е публикувал и Христо Пощаков. За съжаление то не се обновява вече повече от десетилетие, поне вече публикуваните разкази са достъпни.
Другото списание е прозинът “Exodus” (https://www.exodusmagazin.de/). Изключително добре направен, с цветни гланцирани корици и също такава вложка, на която във всеки брой е представен по еди художник. Сутринта в дилърската стая разговарях с издателите му и ги попитах дали се интересуват от материали и по-специално от публицистика – направо им казах, че пиша ревюта и есета. Те също толкова откровено ми казаха, че са затрупани и имат за много броеве напред. Не знам дали при тези обстоятелства си струва да им се праща нещо.
След това Мартин се представи в друга светлина – явно той е нещо като местния Ивайло Рунев и Гоа и поддържа библиография на немската фантастика: http://sfdb.de/deutsche-sf/
Мога да си представя какъв труд е това.
По-нататък той продължи с представяне на немските писатели-фантасти. Още от началото каза, че ще представя само тези, които му харесват. Аз специално го прекъснах с молба да разказва, ако е възможно, кои и какво е превеждано и издавано на английски. От многото имена ми направиха впечатление няколко. Например Oliver Henkel, известен като автор на алтернативна история. Frank W. Houbold беше характеризиран с немислимата и затова интригуваща комбинация “автор на меланхолична космическа опера”. Dithman Rath пък е социално ангажиран млад автор, явно с леви убеждения. Мартин доста надълго и нашироко говори с възторг за Андреас Ешбах и за “Тъкачите на килими”. Тук аз си позволих пак да се обадя и да го подкрепя – във време, когато дистопията и хоръра са превзели лавиците и на книжарниците и изсушават мечтите на младите читатели, жанрът, чието начало беше положено от оптимисти като Жул Верн и социално ангажирани автори като Хърбърт Уелс, има нужда от хуманистична фантастика, каквато са “Тъкачите”.
Накрая отидох да стисна ръката на докладчика, това може би беше най-добрата лекция, която изслушах на Еврокона.
От 11:00 до 12:00 доктор Щайнмюлер говори за научната фантастика в Източна Германия. Той е приятел и съавтор на Ерик Симон. Лекцията беше в голямата зала, имаше огромен интерес, може би над 150 човека. После Ерик Симон ми каза, че Щайнмюлер е добре известен във фендъма с интересните лекции, които изнася.
За съжаление за къснях с няколко минути – исках да поговоря с един французин и изпуснах първите няколко минути, през които явно лекторът беше започнал с кратка история на предшествениците. Когато влязох, той говореше за фантастиката на Ваймарската република и Теа фон Харбоу.
Разнбира се, истинската история на ГРД-ската фантастика започва след Втората световна война. Доминира я така социалистическият реализъм, дефиниран от идеолога Жданов. Главното последствие от това течение се изразявав стимулиране на фантастиката на близкия прицел. Доминираща тематика са проблемите на социалистическата продукция. Една от най-важните книги по това време е романът “Гигантът”.
През 1956 година се появява “Adventures at Leipzig Trade Fair 1999” от Вернер Бендер, което е описание на високо технологична утопия. Интересен детайл – на корицата има влак с надпис Мюнхен-Лайпциг. Като се има предвид, че Мюнхен е в Западна Германия, това е намек за предстоящо сливане на двете германии под шапката на ГДР. екторът каза, че не е забелязал този детайл, когато е чел книгата като малък.
Проблем на подобна литература бил как да се създаде интрига. Един начин бил чрез социалистическото съревнование, друг чрез идеята, че по-доброто е враг на доброто – за което говорят и Стругацки. Но има и по-лесен начин да се създаде напрежение – вражеските шпиони и империалистическите саботьори от западна Германия.
Това явление е добре познато и в българската фантастика. Подходящ пример е романът “Гигантът” (1965), от Иван Касабов.
След изстрелването на първия спътник космосът става много популярен в източногерманската НФ. Появяват се комиксите на Hans Hegen, в които разбира се, има лоши капиталисти от планетата Неос. Те идват на Марс използвайки кораб, подобен на описания от фон Браун. Това се случва само няколко години след появата на филма “Destination Moon”. А през 1956 Gunter Kopat описва космически полет, преди американския роман (и филм) “В плен на орбитата”.
В книга от това време има страници, описващи опасностите в космоса – микрометеори, космически лъчи, горещина и студ, липсата на въздух и пр. Срещат се морални дискусии кой да бъде изхвърлен за да стигне въздуха за всички. Последната заплаха е така наречения космически бяс (spacerage), при което пострадалият започва да буйства безконтролно – много голяма опасност за космонавтите. Какво да се прави с такъв човек, дали да се изхвърли в космоса? Друга често описвана критична ситуация е когато при излизане в космоса космонавт се откъсне от кораба си. Но това е описано по-рано в един разказ на Бредбъри. И Щайнмюлер снизходително добави, че понякога и американците са първи в нещо.
В ГДР-йската НФ има много предупреждения за ядрена война, интересно е, че в един от романите по тази тема тя се свързва с борсов крах.
Щайнмюлер спомена и някои филми – “The Scilent Star”, по “Астронавти” на Лем – за филмите имаше отделна лекция предния ден.
По-нататък той направи няколко обобщения за ГРД-йскаат НФ: интелигентните същества са само хуманоиди, само напреднали и мирни цивилизации могат да излязат в дълбокия космос; излизането в дълбокия космос става само след като проблемите на родната планета са решени, което автоматично изключва космически войни.
Кого намираме в космоса? – будещите ГДР-ски космонавти приличат на екипажа на Ентърпрайз от Стар Трек. Роденбъри ментално би могъл да бъде източноевропейски фантаст – заради оптимизма си и решаването на социалните проблеми с бъдещото общество,което той описва. В ГДР няма много етнически астронавти, но има многонационални екипажи. И в Стар Трек, и в немските фантастични филми никой не плаща за нищо, в Стар Трек има само един случай, в който се виждат пари – когато Кърк играе покер. В Източна Германия няма нищо подобно и по дефиниция не може да има. И двете фантастични традиции представят утопично общество.
Общ проблем в двете фантастични вселени е и дали хората да се намесват в делата на други цивилизации или не. Кърк трябва да се подчинява на т.нар. prime directive, а в ГДР-ската НФ е прието да се “изнася” революция в космоса. Примери за това са романът “The Secret of Transpluto” (1962), и филмът “In the Dust of the Stars” (1976).
“Return of the Ancestros” от 1960-те години описва астронавти, които се връщат на Земята за да открият комунистическа утопия. Хората са по-интелигентни, по-красиви, по-здрави и по -силни и не изпитват алчност и властолюбие. Проблемът в този роман е, че хората от миналото не могат да се впишат в това прекрасно бъдеще. Сюжетът ми напомни на българския роман “По голямата спирала” от Атанас В. Славов. Надявам се да не бъркам заглавието.
“The importance of the omnipotent” (Heiner Rank, 1973) пък е критика на потребителското общество, в което хората са загубили мотивация за живот.
Гунтер и Йохана Браун са писателско семейство, автори на редица критични романи, появили се между 1971 и 1988 година. Друг техен забележителен роман е “Uncanny phenomena on Omega XI“ (1974).
Ерик Симон (1977-1987) е по-скоро продукт на по-късното отваряне – донякъде – на ГДР към Запада. Примерно той има стимпънков роман.
Герт Прокоп пише криминални романи в бъдещето; на пръв поглед те са критика на капитализма, но реалноста напомня на условията в ГДР. Жанрът е използван като форма на прикрита критика към социалистическото общество.
През 1980 година в ГДР настъпва период на “освобождаване”. Що се отнася до фантастиката, тя се освобождава от няколко допускания, които са били задължителни до тогава: например, че НФ е обезателно литература на бъдещето, че НФ трябва да образова и възпитава; казва се, че НФ може да бъде забавна и не е задължително фантастиката да е научна.
Интересен пример от това време е “Ascending a World” (1984) от Готтфриед Велтбестеигунг. В този роман се разказва за посещение на Антарктическо научно селище, организирано по строги рационалистични принципи.
“Andymonium. A Space Utopia” (1982) от самия Щайнмюлер е космическа утопия, както си проличава от заглавието, обсъждаща съдбата на човечеството и каква е космическата му роля. В романа земен космически кораб приближава чужда планета, но няма контакт със Земята и въпросът е дали Земята не се е самоунищожила междувременно – написал това, защото не искал да пише за победилото космическо общество. Налага му се да напише, че героите все пак предполагат, че човечеството е оцеляло. По това време вече цензурата е работела доста хаотично. Все пак се е налагало да се избягват определени теми: например да няма кръв, да няма конфликт на поколенията, съветските другари винаги трябвало да се описват в положителна светлина.
От онова време все още продължават да пишат той самият с жена си (A. и K. Steinmuller), Kastern Kruschel, Andreas Metzer. Той сравни съдбата на ГДР-ската НФ с оня разказ, в който по-бързите космически кораби настигат по-бавните по пътя към галактиката Андромеда, докато поредният кораб не донася новината, че полетът трябва да се отмени, защото повече никой не се интересува от Андромеда.
Общо в ГДР са публикувани около 150 НФ романа.
Историята има и кода – след изчезването на ГДР, самата Източна Германия става обект на алтернативната история. Има например роман, в които ГДР намира петрол в Балтийско море и процъфтява, подобно на Саудитска Арабия.
От публиката го попитаха как са лъжели цензурата – той каза, че главно като им се предложи нещо “грешно”, но не важно за книгата, за което да се хванат и да махнат него, а важното да остане.
Аз го попитах дали е имало източногерманско фентъзи; той каза да, но че това е отделен доклад. То е писано главно през 80те години и почти изключително от жени.
От 12;00 до 13:00 часа слушах лекция “science verus fintion” (наука срещу художествена литература): лекторът беше химик и предмет на доклада му бе как учените са изобразявани във фантастиката.
Започна със снимка на Мария Кюри и ученият от “Метрополис”, после показа галерия на учени от различни филми. Общото между тях: единак, който работи сам, дори тайно, те знаят много, често са специалисти в различни науки и са далеч преди всички останали по знания, често намират решения, които са смятани за невъзможни. Всички тези качества са в противоречие с реалността и техен прототип е създателят на Голем, друг прототип е Франкенщайн – тази история продължава да бъде преразказвана в НФ – не случайно подзаглавието на Франкенщайн е “Съвременният Прометей”, само дето сега огънят е заменен с електричество.
Има три типа учени: експериментатори като Галилео, теоретици и изобретатели като Едисон). Прототип на Франкенщайн са Фарадей (експериментатор) и Максуел (теоретик).
Кооперацията е начин, по който истинската наука работи – лектрът каза, че се сеща само за един такъв пример в НФ: “Марсианецът” – в нея всички работят като един екип, заедно, никой не се опитва да постигне нещо сам или да пречи на останалите.
Един от най-погрешно използваните компоненти на науката във фантастиката е научният език. Той каза, че си изостря вниманието, когато някой използва думи като energy, field, vibraiton, information, theory; а ако някой ги използва в множествено число, той започва да се чуди за какво му говорят. Енергията винаги е измерима, винаги е свързана с материя. Полетата са скаларни или векторни. При скаларните силата им се описва на картите с едно число, тяхната интензивност; другият вид полета са векторни, във всяка точка на картата те се описват с вектор; такова поле е гравитационното, което има сила и посока. После обясни какво са вибрация, информация. Показа осем стринга от по осем символа – те съдържат по осем символа, дори единият да е празен стринг. Информацията е еднаква във всеки стринг, но смисълът им е различен.
Теория – в науката това е модел, който обяснява факти/наблюдения. Това е различно от хипотеза, в най-лошия случай може да се каже теория в процес на разработка.
Метод на Файман за разпознаване дали някой знае нещо: помолете го да го обясни без да използва някоя ключова дума.
Голям проблем е обясняването, да не говорим за прилагането на научния метод във фантастиката. Има много малко примери в НФ за правилно използване на научния метод: Дана Скали и Спок според него са най-добрите примери.
Говори за НЛО. Подобни явления попадат в четири категории: идентифицирани, неиндентифицирани, фалшиви доклади и истински извънземни, Научният метод изисква и четирите категории да се взимат под внимание, а не някоя категория да се изключва априори.
Говори за бръснача на Окам и за някакъв съвременен историк, които прилага Байесиевата теорема в изследването на историята, включително дали Христос е историческа личност; спомена и принципа на Шерлок Холмс за възможното и вероятното.
14:00-15:00 – панел “Фалшиви Старци” (“Fake Olds”); имаше 20-25 слушатели. Панелисти бяха Ерик Сомон, смесйтво Щайнмюлер и теихниат издател. Тримата писатели пиашат заедно, даже внякой произведения имат четвърти съавтор – приятелката на Е. Симон. Много ми беше интересно как могат да пишат толкова много хора заедно, това не е буриме. Затва отидох на панела. За съжаление почти нищо от общите им работи не е достъпно на език, който разбирам.
Първо взе думата издателят на Симон & Щайнмюлер. Той модерираше диксусията. Започна с това, че чул че те искат да пътуват във времето. Те се зачудиха, после той им даде “паспорти”, в които се слагат граничните печати за пътуване във времето. Падна майтап. Той ги пита какво означава “фалшиви старци”.
Ерик Симон отговори, че това е игра на думи с жанра криптоистория – случили са се неща, за които ние не знаем, но ако знаехме това би променило напълно интерпретацията ни на миналото.
Издателят разказа колко и какви техни книги са излезли през последните години. Пита ги как са успели? – Ерик Симон отговори, че те са намерили начин да опростят задачата на всеки, като пишат заедно. И следват какви ли не схеми, например ако идеята е на един, разказът може да бъде написан от друг и пр. Имат даже един разказ, в който по замисъл всеки е трябвало да напише своята част, и само трите части заедно правят завършен цялостен разказ.
Щайнмюлер каза, че винаги е приятно да се пише с Ерик, защото той не само допринася за разказите, но освен това той следи дали всичко е съгласувано, проверява запетаите и пр. Ерик Симон се “оправда” с това, че много години е работил катио редактор.
Издателят им се намеси и добави, че не всички разкази са нови, чел е един от тях още през 1980-те, но този разказ е бил подписан с псевдоним. Щайнмюлер обясни, че точно този разказ е бил публикуван във високолитературно списание в ГДР. Едва ли някой би повярвал, че фантасти могат да пишат подобна литература.
Разказаха за главния си герой от “Lights Aus Vaccuum” – типичен източногермански учен, който не е съвсем добре интегриран в системата и е изхвърлен от нея. Книгата следва приключенията му. Героят – Саймън Видщайн (?) открива ръкопис на известен немски писател фантасти, който е емигрирал в Щатите преди Първата Св. Война. Ръкописът на фантаста е изчезнал, но е оцелял фенски превод на английски от 1920-те години, правен за някакъв фензин. Героят превежда обратно ръкописа и в него става дума за това как Харун Ал Рашид подарил бял слон на Чарлз Велики. Шпионска история, в която са замесени шпиони от Византия, Кордова и Ватикана.
Във втората част има дълго космическо пътешествие, вкл. кацания на Луната и Марс.
Дълго не са могли да намерят край за разказа, докато не са се сетили за някакъв релативистки ефект.
Ерик Симон каза, че собствената му роля в тази история била главно да я критикува. Другите добавиха, че се справил много добре. Той написал общо взето 5-6 глави от целия роман, всичко останало го написали Щайнмюлер и съпругата му. Отрицателният им герой е извънземен, но не е бил такъв във всички версии на ръкописа. В по-ранните е бил луд учен, англичанин. Тук цялата зала прихна да се смее, разбира се. Симон каза, че е било трудно да се стилизира като старо произведение, което едновременно с това да работи за съвременен читател.
Щайнмюлер каза,че това е постмодернистки стиймпънк, базиран на стар разказ: “The Honeymoon in Space” – истински стар разказ от Gordon Grifit, ккойто е почти забравен днес.
Тук се намеси издателят им и каза, че трябва да говорят и за втората книга, и че един от разказите в нея е спечелил наградата на името на Курд Ласвиц.
Писателят от книгата им е автор, живял по същото време като Курд Ласвиц, но който за разлика от него пише динамична и бърза фантастика. Ласвиц дава тон на цялата по-нататъшна немска фантастика, така че това е важно културно поседствие. Около 80% от книгата са непубликувани, нови творби.
В един от разказите има римлянин-моряк, който обаче по произход е грък; той е на експедиция в Китай, но иска пак да се върне при морето. Той накрая го достига, но склед като е тръгнал в погрешна посока достига до брега на Тихия океан. Като добър грък, той знае античните философи и смята, че ако продължи на изток в края на краищата ще стигне до Великобритания – където е бил по-рано с римския император. Обаче вместо това открива Америка.
За тази история на тримата им се наложило да създават индиански легенди, в които има намек за римски моряк. Те са проверили всички факти, които могат да бъдат проверени, т.е. опитали са се да бъдат правдиви в реалистичния аспект на творбата.
Втората книга е космическа опера, каза издателят им, по-скоро космическа оперета или дори мюзикъл. Първият разказ, който според него е много хубав, е от 1984 гидина. Той помоли Щайнмюлер да разкаже историята на този разказ.
Разказът е за важени индивид, който отива на екскурзия за един ден някъде в космоса, но се забавя докато купува сувенири и като се връща не забелязва, че луната се е отместила и той остава там и е продаден в робство от извънземните. Втората книга съдържа осем разказа, четири от които са съвсем нови, а старите са преработени и разширени.
Последният въпрос беше за преводи на английски. Щайнмюлер каза, че има само един в сборник и друг е в процес на издаване. Изобщо, той говори много, жена мусе обажда съвсем малко. Те имат и руски преводи на няколко разказа, последният е в сборника “Метро 2035”. Симон има разказ представящ ГДР в сборника “80 разказа около света”, и един друг на английски, но в много малък тираж, издаден в Дания.
Мислех да прекарам следващия час с слушайки доклад за Носферату, но видях в кафенето белгиеца Франк Роджер от панела за неанглоезична фантастика и един час мина в разговори за това как човек сам да си е литературен агент. Той полага много усилия за това. Работи като преводач за тяхното правителство, има време за фантастика само вечер. Половината от това време отива за търсене на контакти с издатели в “малки” страни. Има две публикации в България. Преводът на едната е дело на Христо Пощаков. Разменихме координати.
Дойде Генерала, и към компанията ни постепенно се присъединиха и други. Например един швейцарец, който преди е работел в техния музей на фантастиката, а сега е библиотекар в родния си град. Дойде и още един белгиец, после Ерик Симон. Неусетно минахме към американската политика. Ако сцената беше преди десет години, сигурно щяхме да обсъждаме Берлускони. Колкото повече някои неща се променят, толкова повече остават същите.
Закриването започна в 16:00. Организаторите се оказаха единадесет човека,с един повече, отколкото бях чувал, но пак за толкова голям кон са малко. Преди няколко години един от тях казал на друг: “организира ми се Еврокон, намери ми сграда”. Другият казал: “разбира се, веднага”. Останалото е история. Имало е 367 регистрирани участници на този кон. В залата на закриването по приблизителна оценка имаше около 150 човека.
На друг от организаторите настоящият кон му напомнил на един Ерокон от преди 10-ина години (той явно визираше Еврокона от 1999, който също е бил тук), който също било удоволствие да организира, но от който не видял много, както и от този Еврокон. За менобаче истинските героите бяха двамата преводачи на лекции, които превеждаха в реално време.
Един от организатори каза, че се страхувал, че ще ми трябва много врем е да учи гостите да пият немска бира, но всъщност напразно се притеснявал.
Шефката на програмата Бригите Фишер благодари на всички участници.
Тогава излезе фон Уайтинг – шведа, който водеше панела за фензините и чийто фензин спечели Евроконска награда в своята категория. Водещият го попита какво иска, той му отвърна: “Млъквай”, взе микрофона и раздаде награди от името на своя фензин на някои от организаторите за Еврокона. Той избра четиримата които също са организирали предния кон в Дортмунд през 1999 година. Той много емоционално им благодари за организирането на конвенцията. Почетните гости излязоха един по един и благодариха на организаторите.
Пошегуваха се с гостите – че публиката иска да си ги задържи. Но една от организаторките се обади, че търговията с хора не е легална и все пак ги “освободиха”.
Накрая председателката на ESFS предаде знамето на Еврокона от домакините на представителя на организаторите на следващия Еврокон в Амиенс (родното мястто на Жул Верн). Той каза, че не е сигурен, че ще бъдат толкова добри като сегашните организатори, но увери, че ще се опитат.
Водещ на церемонията беше председателят на организационния комитет на този Еврокон Арнолд.
По-нататък събитията е развиха като след края на всяка астрономическа конференция на която съм бил. Сбогувания, уверения за сътрудничество; само дели съвместните снимки и прегръдките тук бяха повече. С Генерала и Ерик Симон намерихме едно кафене и се отдадохме на лаф-мохабет за фантастиката – от българските автори до Яцек Дукай и Грег Игън. Германецът е много сладкодумен и изобщо не попада в категорията на “задръстените” западняци, каквито си представят германците много нашенци. Те двамата ме изпратиха почти до автогарата и в 21:10 се качиха на рейса за Мюнхен.
Това беше първото ми ходене на Еврокон. Много интересен опит. Помогна, че изнесох доклад още в началото, защото хората ме запомниха и после беше по-лесно да се разговаря с този и с онзи. Най-голямата полза от разходката бяха разбира се контактите. Времето ще покаже дали ще има полза от тях. Голям минус са разходите и в още по-голяма степен – времето и умората от пътуването и от среднощното писане на тези репортажи.
С това записките ми от Еврокона приключват. Водех ги в движени, по време на докладите, така че сигурно има много грешки и неточности, особено в имената, за което се извинявам предварително. Нямах време да проверявам всичко съмнително в гугъл, а редактирането обикновено се случваше след полунощ. Имайте търпение, един ден ще публикувам някъде по-лицеприятна версия на това прекрасно приключение.

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction