Tag Archives: космонавтика

Приказки от чекмеджето: Интеркосмос – 2: „София в дъжда“


Алтернативна история, втори разказ от поредицата как би изглеждало космическото бъдеще на България, ако историята беше поела по друг път. В първия разказ Германия е спечелила Втората световна война и България, като верен неин съюзник, е получила правото да изпрати свой космонавт с немски ракетен самолет. В този разказ (написан преди повече от петнадесет години) ходът на историята е различен, но поуката е същата като в стария виц – с който сме се съюзили, не е прокопсал: В две световни войни бяхме съюзници на Германия, тя загуби и двете; после бяхме със Съветския Съюз – той не съществува повече; сега сме със САЩ и Европейския съюз и нека Господ да им е на помощ…

Разказът не е публикуван до сега.

* * *

1. „Герника“

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

Капитан Красимир Манчев и подполковник Виталий Лукашов, които внасяха в апаратния модул контейнера със запасните кислородни регенератори, застинаха по средата на коридора. Въпреки ниската гравитация, дръжките се впиваха в дланите им и без да се сговарят, двамата спуснаха товара си на пода.

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

През пращенето се долавяше силен южняшки акцент.

Our friends at Langley reported some disturbances in Moscow. They think it’s the sixty four all over again. We though your ground control may be too busy to tell you, guys. Over and God help you.(2)

Манчев усети как стените на станцията се разлюляват. През овалния илюминатор в него се втренчи сивата повърхност на Луната.

Американецът повтори съобщението още веднъж и изчезна от ефира. Лукашов, който не говореше добре английски, попита за всеки случай:

– Правилно ли разбрах, че в Москва има безредици?

Манчев само кимна, все още загледан в репродуктора.

– През шестдесет и четвърта, когато свалиха Хрушчов, Беляев и Попович не знаеха на кого да рапортуват след приземявaнето. Но нямаше нито демонстрации, нито протести.

– Дано да не се стигне до там.

– Те ще се оправят и без нас. Да продължаваме. – Нареди руснакът. – Раз-два!

Двамата напрегнаха мускули и отново понесоха контейнера. Съобщението не даваше покой на Манчев.

– Витя, а ти сигурен ли си, че американецът каза шестдесет и четвърта а не шестдесет и осма?

– Шестдесет и четвърта беше, в това няма съмнение. Браво на Гъс и Джереми, смели момчета.

Гъс и Джереми от половин година обикаляха Земята на борда на американската станция „Скайлаб“. От време на време двата екипажа разменяха по няколко думи, но само извън часовете за свръзка с Евпатория(3) и Хюстън. Великите сили не толерираха побратимяванията между бойците от най-предната линия.

– Как мислиш, кога ли се е започнало? – Попита Манчев.

– … Двеста и двадесет, двеста и десет, двеста, – командирът на шестата експедиция за посещение Валерий Рюмин четеше показанията на далекомера с ясен глас. Манчев си помисли че той влага прекалено много усилия за да го прави с ясна дикция и резултатът е толкова неестествен, че предизвиква желание у колегите му да се обърнат към него и да го попитат защо по дяволите не говори човешки.

Николай Рукавишников, командирът на орбиталния кораб „Съюз-32“ преместваше пипнешком ключовете пред себе си, без да откъсва поглед от екрана. На него светеше размазано петно – „Луна – П21“, с която Рюмин и Манчев след няколко часа щяха да се отправят към Луната.

Всички съветски лунни експедиции летяха по схемата с прекачване: два „Протона“ изкарваха в орбита лунен кораб и ускорителен блок. Те се скачваха в автоматичен режим и един ден по-късно на борда се прехвърляше екипажът, излетял отделно с обикновен „Съюз“.

Едва когато дискът на Луната стана толкова голям, че назъбените й краища се скриха зад уплътненията на илюминатора, Краси Манчев повярва, че ще остави следи върху нейната прашна повърхност. Дори стартът не го беше убедил в това, а множеството дребни повреди през първото денонощие от полета го накараха още повече да се усъмни в успеха на полета. Първо отказа системата за автоматично сближаване, но Рукавишников показа завидно умение и паркира орбиталния „Съюз“ само на няколко метра от лунния кораб. Манчев и Рюмин навлякоха скафандрите и се прехвърлиха в него, а Николай им помаха за сбогуване през илюминатора и скоро изчезна от полезрението им. А половин час по-късно за техен ужас се обади директорът и ги попита дали имат връзка с Рукавишников.

2. „Нощна стража“

– Евпатория, тук „Циолковски“, чувате ли ни? – Каза Лукашов в микрофона. Приемникът му отвърна с тихичко пращене.

– Може да е слънчева буря? – предположи Манчев, колкото да запълни тишината с някакъв звук, различен от електростатичните разряди, които двамата космонавти слушаха вече цял час.

– Щеше да има повече шум – възрази руснакът и погледна часовника си. – По график сеансът свърши преди десет минути и вече трябваше да сме започнали астрономическите наблюдения. Да се захващаме с тях, а до довечера току виж, Центърът за управление се обадил.

Научните изследвания бяха приятно отклонение от рутината, свързана с безкрайни проверки на шестте ракети, разпръснати в силозите около базата. Преди да облекат скафандрите, Лукашов и Манчев стовариха в шлюзовата камера два оловни контейнера с фотографски плаки – един за инфрачервената камера, втори – за ултравиолетовата.

За българина, дори след три месеца престой на Луната, всяко излизане от базата бе събитие. Преди старта го подготвяха за кратък полет, с двуседмичен престой и няколко церемониални разходка по повърхността, колкото да се покаже на света че братските страни участвуват в Съветската Лунна програма.

За беда, бордният инженер на основната експедиция, който едновременно беше и медик, получи възпаление на апендикса. Американците предварително оперираха астронавтите си, но братушките или не се бяха сетили, или бяха забравили. Алтернативите за болния руснак бяха да стане първият човек, починал на Луната или да се прибере на Земята веднага. Така българинът Манчев зае мястото му в дежурната смяна на съветската ракетна база.

Отвъд шлюза ги посрещна познатото ужасяващо великолепие, за което Краси беше чел още като ученик. После беше слушал разказите на по-старите космонавти, а сега можеше само да затвори очи и да си спомни собствените си излизания на повърхността.

Първите няколко минути системата за терморегулация на скафандъра все още работеше на малка мощност и човек лесно можеше да се абстрахира от тихичкото бръмчене на помпите зад гърба си. Тогава наставаше чудото – неподвижността на лунния пейзаж влизаше в душата на Манчев, и впиваше кривите си нокти в сърцето му. Всеки път, когато видеше лунната повърхност отблизо, Манчев съжаляваше, че няма таланта на жена си.

Някъде безкрайно далече Лукашов се изкашля. После още веднъж.

– Да вървим, и без това закъсняваме от графика с половин час.

Те се добраха благополучно до телескопа, заредиха двете камери и започнаха да снимат, но не им беше съдено да довършат наблюденията. На станцията се включи зумерът за извънредна връзка със Земята и компютърът послушно пренесе повикването в шлемофоните им.

Манчев погледна въпросително командира си.

– Затваряме камерите, изключваме електрозахранването на телескопите – започна да реди бързо Лукашов. Ръцете му вече изпълняваха заучените последователности и Красимир едва успя да приключи с втората камера, когато руснакът вече държеше в ръце кутията с неизползваните плаки и с нетърпение пристъпваше на място.

Те изхвърчаха от шлюзовата камера както си бяха със скафандрите, само отвориха шлемовете. Из базата се разнесе тръпчивият аромат на лунен прах.

– „Циолковски“, тук Евпатория, чувате ли ме?

– Евпатория, – Лукашов грабна микрофона. – Тук „Циолковски“, чуваме ви отлично.

Красимир се мъчеше да реши дали си спомня гласа на този оператор от предишните радиосеанси.

– Майор Лукашов, подгответе се за приемане на специални кодове по схема осемнадесет.

Микрофонът подскочи в ръката на командира. Той замълча за миг преди да се обърне към Манчев.

– Другарю капитан, моля напуснете помещението до второ нареждане.

3. „Танц в Бужевил“

– Ти искаш ли да летиш до Марс? – Юмрукът на Лукашов се стовари върху масата. Алуминият издрънча жално, а майорът побърза да се хване за облегалката на стола, за да не полети към ниския таван на жилищния модул.

– Искам, – кимна се Манчев. – Кой не би искал?

– С Чепилов след десет години ще сме на Марс, а с Горбачов – никога.

Манчев взе в ръка разпечатката с обръщението на новия генерален секретар и зачете. Там наистина ставаше дума за Марс, макар и едва към края. Преди това надълго и нашироко Чепилов обясняваше как ще възстанови старата слава и мощта на Съветския Съюз, които са били подкопавани през последните години под формата на перестройка и модернизиране.

– С Горбачов след десет години нямаше да има Съюз – настоя Лукашов.

– Витя, толкова упорито ме караш да се съглася с теб, сякаш ти самият не си вярваш. Откровено казано, аз си мисля, че с Горбачов нямаше да има Съюз даже преди да са минали десет години, но ти не ме питаш за това, нали?

Руснакът погледна събеседника си с присвити очи, сякаш преценяваше на ум колко тежи, и изхъмка неопределено.

– Заповядаха ти да изстреляш ракетите, нали?

– Като се нахраним, трябва отново да излезем навън – каза Лукашов, сякаш изобщо не беше чул въпроса.

Те довършиха обяда в мълчание и се върнаха в шлюзовата камера да облекат скафандрите. Когато беше почти готов, майорът каза, без да се обръща към партньора си.

– Само една ракета, те ме накараха да изстрелям само една ракета. – И затвори шлема си без да даде шанс на Манчев да отговори.

Двамата космонавти се качиха на Лунохода и тръгнаха към най-близката шахта за да направят предстартова профилактика на ракетата.

– Пет години играехме шах с американците – каза си Лукашов, докато се спускаха по криволичещия път надолу в кратера.

– Имаш предвид, стратегически?

– Не, съвсем нормален шах, с дежурните от тяхната база в Морето на Спокойствието. По радиото. Аз изкарах тук три смени, общо година и половина, и през цялото време играехме. Връзка със Земята няма през по-голямата част от времето. Да се чете е забранено, а и никой няма да те остави да сложиш книга в кораба. Остава шахът. Преди да затворят тяхната база, ги водехме с осемдесет точки…

– Какво искаш да кажеш?

– Брояхме само разликата, а колко партии сме изиграли общо, никой не знае. Шахът се толерираше, особено блиц партиите, защото, нали разбираш, ако човек е зает да обмисля следващия ход, значи не се занимава с изстрелване на ракета към града на майка ти или сестра ти.

– Един вид система за ранно предупреждение.

– Само че неофициална. Но като се замисля, винаги така се случваше, че сред инструкторите ни се намираха по няколко кандидат-майстори или дори майстори на спорта и през свободното ни време все имаше турнири.

Манчев се засмя.

– За честта на пагона.

Лукашов го погледна изпод рунтавите си вежди.

– За честта на Родината – главната буква пролича по интонацията. – Когато Картър обяви доктрината си за въздържане от пръв удар и се разбра, че ще си затварят базата, американците предложиха да изиграем специален турнир по случай закриването. Но нашите не се съгласиха, защото тогава от Земята бяха надошли куп инженери и от Комитета ни подшушнаха, че сред тях има двама, които играят добре.

– Американците са искали да вземат бърз реванш.

– Нещо такова. После те изстреляха ракетите си към Слънцето, а ние останахме тук за да…. да правим каквото правим. Америка не може да ни нападне, – започна Лукашов с изкуствен глас, с какъвто говорят дикторите от първи канал на съветската телевизия, – защото три дни по-късно върху нея ще се изсипят по балистични траектории шест наши ракети, всяка с по дванадесет самонасочващи се ядрени заряда от по четиридесет килотона. Седемдесет и два американски града ще престанат да съществуват.

Манчев така не разбра дали прекият му началник се подиграва с разсъжденията на аналитиците от съветския генерален щаб или казва всичко това съвсем на сериозно. „Raison d’être“ за лунната ракетна база беше да нанесе ответен удар. Техните колеги-противници от Пентагона смятаха, че единственото средство за борба със съветските лунни ракети са американски лунни ракети. Докато не се намесиха политиците и ядрените подводници не се превърнаха в главно средство за възпиране.

Една по една, двамата космонавтите провериха всички ракети. Навсякъде сигналните лампи на тестващите контури светеха в зелено. Като свършиха, в системите за жизнеобезпечение им оставаше предостатъчно ресурс и Лукашов известно време обикаля наоколо, сякаш се опитваше да забави прибирането им в базата, където върху контролното табло ги очакваха два червени бутона.

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Манчев и Лукашов добавиха поредната порция, докато се освобождаваха от скафандрите. Краси акуратно постави шлема си на поличката в шкафчето, затвори вратичката, обърна най-близкия стол с облегалката към масата и го възседна. Виталий, който вече седеше от другата страна. Българинът го помълча малко, разтри ръце, така че ставите на пръстите му изпукаха, и каза:

– Витя, ние не може да изстреляме тая ракета.

3. „Екзекуцията на Император Максимилян“

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Двамата космонавти се вмъкваха в скафандрите с пъшкане. Всеки ругаеше тихичко на собствения си език. В добавка, Манчев се чудеше дали да подхвърли на жена си идея за такава картина. Дори измисли име: щеше да й предложи да я нарече „Преди излизане“. После критиците нека да пишат за напрежението, което се излъчва от позите на двете фигури и за предчувствието на нещастие, което художничката култивира у зрителя. Все сложни думички, каквито изкуствоведите обожават.

Докато правеха проверките за херметичност, Краси се чудеше дали е по-добре лицата на космонавтите да не се виждат. Точно тогата Лукашов се плесна по шлема си.

– Почакай малко, забравих нещо. – И така, както си беше в скафандъра, се запъти към контролната зала.

Манчев започна да окача по себе си кутиите с инструменти и тъкмо реши, че отсъствието на лицата ще засили ролята на позите, когато зад гърба му се чу съскане. Той се обърна за да види как шлюзът към вътрешността на базата плавно се затваря. Оставаха някакви си двадесетина сантиметра. Капитанът захвърли поредния пакет на пода и се хвърли към контролното табло. Бутоните светеха в успокоително зелено, но вратата не спря.

През процепа се покажа лицето на Лукашов.

– Какво правиш? – изкрещя Манчев и се вкопчи в дръжката. Той съзнаваше, че няма как да спре хидравликата, изчислена за натоварване от няколко тона. Но за негово безкрайно учудване, вратата се плъзна още съвсем малко и спря.

– Краси, не ми се сърди! Предстои нещо прекалено важно за да си позволя излишен риск. След изстрелването ще те освободя.

– Идиот! Нищо няма да стане! Не сме приключили с профилактиката!

– Напротив, свършихме профилактиката на три ракети. Това е достатъчно.

– За какво е достатъчно?

– За каквото трябва.

– Витя, това ще е краят на света! Недей, за бога!

– Ти искаш ли да летиш до Марс?

– След войната няма да остане никой, който да лети до Марс.

Лукашов не отговори, стъпките му се отдалечиха и постепенно заглъхнаха. Манчев си представи как майорът влиза в контролната зала, отваря сейфа и вади стартовите кодове. После се връща, сяда в креслото пред пулта и дълго набира комбинациите от букви и цифри на старата клавиатура, на която клавишът „о“ от време на време отказва да работи.

Капитанът огледа безпомощно килията си.

4. „Импресия, изгряващо слънце“

– На запад – разказваше Краси на жена си, – между небето и океана, се простира оранжева ивица. Започва от север, спуска се до океана, и на юг пак се връща при планината. А от брега до нашата база се е разстлала сивкава димка. Застанал съм на терасата, под мен има само една желязна решетка, все едно краката ми са потънали в облаците.

– На такова място човек лесно може да се почуства по-голям, – съгласи се Божана, без да откъсва поглед от платното пред себе си. Моливът подскачаше по него и само от време на време застиваше опрян в нейните устни. По-рано Богдана настървено гризеше моливите и четките си, не като сега, отбеляза Краси и се накани да се пошегува, но като хвърли още един поглед към напрегнатото ѝ лице, той се отказа и продължи да разказва с притворени очи.

– Нагоре оранжевото постепенно преминава в синьо, но без да става жълто. Ех, само ако умеех да описвам така, както ти можеш да рисуваш!

– Продължавай, добре се справяш – окуражи го жена му.

– Но аз не съм писател – въздъхна Манчев. – Синьото е в различни оттенъци. В ниското е почти бяло, и колкото по-нагоре отиваме, толкова по-тъмно става. В зенита е черно. На изток небето отново изсветлява, но това е защото Луната изгрява, а не от релеевото разсейване…

– Реле… Какво?

Четката замря за миг над платното.

– Релеевото разсейване е… – Краси започна да обяснява, а през това време Богдана, се чудеше как да нарисува едновременно залязващото слънце и изгряващата Луна. Веласкес е слагал огледала в картините си, помисли си тя, но чувството ѝ за хармония се разбунтува при мисълта за огледало насред Андите. А Краси, изтегнат на шезлонга зад нея се оплиташе все по-дълбоко в спомените си от курса по оптика и в края на краищата с облекчение се върна към разказа си за Чили.

– От юг, покрай брега и малко над оранжевата ивица лети двойка изтребители. Това са наши Мигове, които се връщат от патрул над Сантяго. Зад тях остават инверсионни следи. Снижават към летището, но все още са поне на три-четири километра и слънцето, което вече е зад хоризонта, все още ги „вижда“ – Краси размаха ръце. – Как да ти обясня, при залез това трае само няколко минути. Представи си, че за мен, като застана на земната повърхност слънцето е залязло вече, но ако се вдигна на няколко километра нагоре, ще мога да го виждам още известно време…

– Да, да, представям си – обади се Богдана. Успокоен, Краси продължи да описва залеза като проклинаше на ум бедната си словесност.

– И слънцето боядисва следите в още по-силно оранжево. Синьото се оказва разсечено с две нови оранжеви ивици, накъсани и неравномерни…

– Като от картина на импресионист, – довърши мисълта му Богдана и сръчно смени молива с нов, подострен. – Като картина на Моне. Само дето твоето е залез.

Краси се прозя и разтърка очи с ръка.

– Какво ще кажеш, довечера да слезем до града…

Когато се събуди няколко часа по-късно, Краси откри че Богдана прокарва боядисаните си пръсти през косата му като гребенче. А пред него се синееше небето. Жена му беше добавила от себе си няколко облака. Ръбовете им сияеха осветени от залязващото слънце, а от страната на зрителя те светеха със студената светлина на Луната. Високо над облаците, където слънцето все още не беше залязло, блестяха две накъсани и неравномерни оранжеви ивици. Незнайно как, Богдана беше успяла да преведе на езика на палитрата неговите бледни, некрасиви и несъдържателни думи. Краси не видя, а по-скоро почуства с душата си на летец, двете сиви стрелички на Миговете в края на инверсионните следи, а в ушите му забуча воят на моторите им.

– Казвал ли съм ти, че имаш талант? – попита Манчев.

– Ами, аз само илюстрирам твоите разкази.

Краси продължи да се взира в платното. Богдана го почака да каже нещо, после бързо се наведе и го целуна по устните преди да се е разтреперил, както му се случваше понякога, като си спомни за войната в Чили.

Вечерта двамата се спуснаха от къмпинга до созополския кей, където рибарите продаваха порции по сто и петдесет грама пържена цаца с две филийки хляб за по шестдесет стотинки.

5. „Оцелелите от ‘Медуза’“

Манчев сложи кутията от инструментите в процепа на вратата към базата, херметизира скафандъра си и даде накъсо кабелите, които управляваха хидравликата на външния шлюз. Все едно крада автомобил, помисли си той. Въздухът от станцията със съскане се понесе край него.

Капитанът се поколеба за миг дали да се върне и да провери какво е станало с Лукашов. Подполковникът беше със скафандър и покрай подготовката за изстрелването едва ли беше намерил време да го свали през тези двадесетина минути, откакто заключи ненадеждния си помощник в шлюза. Само след няколко минути майорът щеше да се съвземе от изненадата и този път сигурно нямаше да се задоволи с поставяне под „шлюзов“ арест.

За Манчев сега имаше само един път и той с няколко скока прелетя разстоянието до гаража с Луноходите. Фаровете на двете машини сякаш го погледнаха обвинително: какво искаш от нас, мястото ти не е тук. Българинът си представи как би ги нарисувала жена му – с неговото собствено лице, – уплашени и примигващи с капаците на камерите.

Той се промъкна между половинметровите колела като внимаваше да не закачи скафандъра си на главините. Най-напред се добра до задния Луноход, вмъкна се в кабинката и без да губи нито секунда, измъкна пикела от геоложкия пакет и го стовари върху контролното табло. После още веднъж – върху резервния пулт пред дясното кресло. За всеки случай Манчев повтори ударите преди да се върне към първата машина.

Луноходът излезе на пътя точно когато Лукашов – жив беше! – се измъкваше от шлюза. Руснакът махна заканително с ръка и на свой ред забърза към гаража. Манчев въздъхна с облекчение и подкара по-нататък.

Четвърт час по-късно българинът се спусна в кратера, където в шест шахти, разположени в правилен кръг, се намираше гордостта на база „Циолковски“ – ядрените ракети клас „Луна-Земя“.

Манчев ги подмина и спря до малката къщичка от гофрирано желязо, под която се намираха резервоарите с гориво и помпите за зареждане. Капитанът откачи една от тръбите, помисли малко и за по-сигурно свали съединителния пръстен на още една. После включи захранването и няколко минути гледа доволен как безценният течен водород се излива върху реголита и мигновенно се изпарява. Железните повърхности наоколо започнаха да се покривът с искрящ скреж. Манчев провери капацитета на батериите и се върна при лунохода.

– Ще те убия, гад! – ревеше от радиото гласът на Лукашов. – Какво правиш при ракетите?

– Изливам горивото, Витя, – честно отвърна Манчев. – Няма да позволя на твоят Чепилов да превърне Земята в пепелище.

– Кой ще превръща Земята в пепелище? Ще изстреляме само една ракета до Близкия Изток. Да позагреем арабите и заедно с това да ударим американците там, където най-много ги боли – в нефта.

– И мислиш че те няма да ни отговорят със същото?

– Няма да им стиска на демократите. Докато се наканят, докато обсъдят в техния конгрес какво да правят, ще са затънали до колене в петролна криза. Още по-дълбока от миналата. – От репродуктора за миг се носеше само тежкото дишане на Лукашов. – А ти се уплаши, Краси. Признай си, че се уплаши.

– Витя, аз съм воювал в Египет и в Чили. Имам четири победи и всичките са над американски изтребители – каза Манчев и превключи обхвата. – „Skylab“, „Skylab“, до you hear me? „Tsiolkovsky“ here. I have an urgent message for you.(4)

6. „Париж в дъжда“

– Четки, водни бои, маслени бои, темпера, – изреждаше специален агент Смит. На масата между него и Манчев израстна малка купчинка с принадлежности за рисуване.

– Благодаря ви. Тук не може да се намери нищо.

– Напълно ви разбирам. И на мен ми се е случвало да живея във военна база.

А аз съм живял във военна база цял живот, Помисли си Манчев. В страна, която е превърната във военна база. Само дето никой не идваше отвън да ти донесе по списък каквото ти е необходимо.

Българинът прибра покупките в пластмасовата торбичка и извади портфейла си за да плати на Смит.

– О, не! – агентът размаха ръце. – Да считаме, че това е мой личен подарък за госпожа Минчев.

– Минчева – поправи го механично бившият капитан.

– Разбира се, Минчева. Някой ден бих искал да погледна платната й. Сигурен съм, че тя рисува прекрасно. Но сега ни предстои дълъг разговор. – Американецът извади от куфарчето си тъничка папка, в която лежеше един единствен лист. Манчев разпозна в него фотокопие на страница от последния си доклад. – Във вашия анализ на снимките от Плесецк пишете, че строителството на втория комплекс за изстрелване най-вероятно цели да обезпечи по-висока честота на полетите към база „Циолковски“.

Това беше цената за кодовете на консервираната аварийна ракета от Американската База, с която той напусна Луната, помисли си българинът. Както и за измъкването на Богдана и децата от София. Щом си се хванал на хорото, ще трябва да го играеш до край.

– Господин Манчев, добре ли сте? – Попита Смит.

– Да, благодаря. Просто си припомнях какво написах в последния си доклад.

Разговорът продължи още два часа. Цереушникът дълго разпитва Манчев за изстрелването. Особено го интересуваше последователността на отделните процедури. Екс-капитанът се увлече и не забеляза как навън се стъмни. В Аризона, която бе по-близо до екватора, отколкото България, вечерният полумрак траеше значително по-малко време. Нощта тук сякаш бързаше да настъпи по-скоро.

– Чудесна работа свършихме днес – обяви Смит и се зае да прибира в чантата папчицата си. Но сега тя беше набъбнала от новите страници, които двамата изписаха по време на беседата си.

– Щом казвате.

– И накрая още нещо. Вие сте военен човек, и разбирате, че на всяка база има режим на секретност, както за изходящата така и за входящата информация. Но нашите приятели от военното контраразузнаване, – продължи американецът, – ще бъдат много недоволни, ако им дадете повод за безпокойство. Както казах, аз самият съм бил в подобна ситуация и мога да ви съчувствам.

Едва ли, каза си Манчев. Той веднага разбра, че става дума за радиоприемника, който беше сглобил от крадени детайли, и изруга на ум. Как ли беше научил аз него проклетият цереушник?

– Уверявам ви, че с нищо не бих дал повод за подобно – българинът помълча за симетрия, – недоверие.

– Разбира се, аз например съм напълно убеден, че на вас може да се разчита – усмихна се Смит и подаде ръка за сбогуване.

Богдана се беше възползвала от вечерния хлад да изкара децата пред къщата. Те се гонеха по хилавата тревица, на която никакво поливане не можеше да помогне в борбата срещу жегата, а тя беше разпънала триножника и работеше. Манчев се опита да отгатне какво рисува жена му: сигурно бяха облаците, които подобно на нелегални емигранти, се промъкваха на север през мексиканската граница. Той я целуна по изцапаните с боя пръсти и надникна в платното.

Погледът му се изгуби в огромен площад, постлан с жълти павета. Между паветата се стичаше вода. Навсякъде вървяха хора с чадъри, а една двойка на преден план сякаш беше готова да прекрачи в Аризонската жега.

– Ще я нарека „София в дъжда“ – обяви Богдана и пресилено се усмихна.

=====================================================

(1) „Циолковски“, не отговаряйте на това съобщение.

(2) Нашите приятели в Ленгли докладваха за безредици в Москва. Те смятат, че шестдесет и четвърта се повтаря. Ние си помислихме, че вашият наземен контрол може да е твърде зает за да ви каже, момчета. Край и господ да ви е на помощ.

(3) Евпатория – град в бившия Съветски Съюз, където се намира Центърът за далечна космическа връзка.

(4) „Скайлаб“, „Скайлаб“, чувате ли ме? Тук „Циолковски“. Имам спешно съобщение за вас.

Влентин Д. Иванов

Сантяго – Ла Сия, Чили – Мюнхен

03-15.08.2004 – 10.05.2005 – 16.05.2020

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, космонавтика, литература, научна фантастика, science fiction

Тридесет години от изстрелването на космическия телескоп „Хъбъл“


На 24 април 1990 година совалката „Дискавъри“ изведе в орбита космическия телескоп „Хъбъл“. По съвременните мерки той не е голям – диаметърът на главното му огледал е 2.4 м. Според градската легенда, технологично той е сходен с шпионските спътници на Националното разузнавателно управление на САЩ. Казват, че когато инженерите от приемната комисия отишли в склада на компанията „Локхийд“, едва не им дали по погрешка шпионски спътник. Разбира се, това едва ли е вярно.
Три десетилетия и четири ремонтни мисии (една от които – в две части) по-късно, той продължава да бъде сред най-важните уреди за астрономическата общност в света. И не само за астрономите – ако многобройните статии в средствата за масова информация и множеството албуми с красиви космически картинки са доказателство за огромния доброжелателен интерес на широката публика към красивите изображения, който „Хъбъл“ получава. Новите знания за Вселената, който ни даде този телескоп са друга тема – по брой на публикации в научните списания само Европейската южна обсерватория (ESO) го надминава, но все пак ESO има четири от най-големите телескопи в света, а „Хъбъл“ е един. Всъщност, тук не става дума за конкуренция – космическите и наземните телескопи решават различни задачи и по-скоро се допълват, отколкото да се състезават.
Идеята за наблюдения от космоса, извън земната атмосфера не е нова, първите документирани записи за това датират от 1837 година и принадлежат на двама германци Вилхелм Волф Биър (Wilhelm Wolff Beer, банкер и астроном любител) и Йохан Хайнрих фон Медлер (Johann Heinrich von Mädler, когото бихме могли да наречем професионален астроном, въпреки липсата на формално образование). През 1923 г. австриецът Херман Оберт (Hermann Oberth) споменава космически телескопи като едно от възможните приложения на ракетите в своето съчинение „Ракетата в междупланетното пространство“ (Die Rakete zu den Planetenräumen). Първите по-реалистични планове принадлежат на американския астрофизик Лайман Спитцер (Lyman Spitzer) и датират от 1946 година. Първите астрономически телескопи в космоса са съветски – от серията „Протон“, започнала работа през 1965 г. А през 1978 г. Конгресът на САЩ гласува отделянето на 36 милиона долара за космически телескоп и останалото е история. Телескопът носи името на американския астроном Едуин Хубъл, известен с това, че пръв е измерил разширяването на Вселената.
Любопитни финансови факти: преди изстрелването за „Хъбъл“ за него са похарчени почти 5 милиарда долара (без отчитане на инфлацията), а до 2010 година общите разходи за телескопа – за ремонтните мисии и за експлоатацията – достигнаха 10 милиарда долара.
Има две причини за „излизането“ на астрономията над атмосферата. Едната е, че атмосферата не пропусна някои части от електромагнитния спектър като рентгеновите лъчи и далечния ултравиолет (за наше щастие, защото те предизвикват лъчева болест) и значителни части от инфрачервеното. Втората причина е, че движенията в атмосферата, които ние наричаме турбулентност – „размазват“ изображенията; с други думи, звездите вместо точки стават кръгчета и ако много от тях са наблизо върху небесната сфера, както например в звездните купове или в далечните галактики, става невъзможно да разделим звездите една до друга.
Трудно е да са изброят откритията на „Хъбъл“. Едно от първите и най-важни бе да измери на разширението на вселената с безпрецедентна точност – именно излизането над атмосферната турбулентност позволи на телескопа да „види“ в далечни галактики Цефеиди – особен вид променливи звезди, чиято светимост е свързана с периода на пулсациите им. След пет години упорит труд Робърт Кеникът, Уенди Фридман и Джереми Муулд „коригираха“ резултата на Едвин Хъбъл – стойността на параметъра, носещ неговото име и описващ скоростта, с която се разширява Вселената, спадна от около 500 до около 70.
„Хъбъл“ е универсален инструмент – може да се изпишат стотици страници за разнообразни открития, направени с него. Те обхващат практически всички области от астрономията – от вулканите на Йо в Слънчевата система до свръхновите и квазарите в ранната Вселена.
За съжаление бъдещето на телескопа е неясно. Със сигурност той ще продължи да бъде използван до последна възможност и дори придоби по-голямо значение с огледа на закъснението на неговия наследник – „Джеймс Уеб“. Обаче борбата срещу ентропията е трудна и „Хъбъл“ остарява – критични устройства като жироскопите в системата за ориентация един след друг излизат от строя. В момента няма планове за допълнителни ремонтни мисии и е трудно да се предскаже до кога астрономите ще могат да използват този уникален инструмент. Да се надяваме, че ще е по-дълго.

24.04-04.05.2020, Мюнхен
Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, космонавтика, наука, science

Наука в Европейската космическа агенция


В петък в нашата обсерватория направи семинар Маркус Кислер-Патиг (Markus Kissler-Patig; https://en.wikipedia.org/wiki/Markus_Kissler-Patig). Той дълги години работеше в ЕСО, после я напусна за да стане директор на обсерваторията „Джемини“, върна се за известно време в ЕСО и от около година завежда отдела за космическа наука в Европейската космическа агенция (ЕКА; https://www.esa.int). Този отдел се занимава с автоматичните научно-изследователски апарати на ЕКА, включително космическите телескопи.

Маркус описа как „работи“ ЕКА, каква е организационната ѝ структура, с какво се занимава той самият, за минали, настоящи и бъдещи космически апарати. Зададохме му много въпроси, просрочихме почти двойно стандартната едночасова продължителност – толкова беше интересно.

Ето някой от по-интересните теми, обсъждани на семинара и в последвалата дискусия (за конкретни космически апарати няма да разказвам – тази информация е лесно достъпна в Интеренет):

– ЕКА по същество планира научно-изследователските си мисии веднъж на десетилетие. Процесът започва с покана към научната общност да изпрати т. нар. white papers. Ето няколко примера:

https://arxiv.org/abs/1910.10092

https://arxiv.org/abs/1908.10977

https://arxiv.org/abs/1910.08376

(pdf са достъпни през връзка горе в дясно).

Те приличат на научни статии, но не са. Става дума по-скоро за есета, в които учените се опитват да предскажат две неща. Първото, разбора се е които въпроси ще са важни за науката след 10-20-30 години. Второ е да се предскаже с разумна степен на сигурност как ще се развият технологиите, защото от това зависи на които от споменатите важни въпроси ще бъде възможно да се отговори след 10-20-30 години. Интервалът от 1-3 десетилетия се определя от времето, необходимо за проектирането и построяването на един космически папрат, както и времето, необходимо за да се съберат наблюденията (ако става дума за космически телескоп) или за да се стигне до обекта на изследване (когато става дума за комета или планета в Слънчевата система).

В момента тече кампания за паниране на космическите мисии на ЕКА за периода до 2050 година

– космическия телескоп „Гая“ (Gaia; https://sci.esa.int/web/gaia) в момента е астрономическата мисия с най-голямо значение за науката. За последната година тя изпревари космическия телескоп „Хъбъл“ с около 1200 срещу 600-800 цитата годишно. Ако не сте чували за Гая, не се се изненадвайте – тя е космически телескоп, предназначен за астрометрия – най-общо казано това е раздел от астрономията, който се занимава с точно измерване на положенията на звездите (https://ru.wikibooks.org/wiki/%D0%90%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%8F/%D0%90%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%B8%D1%8F). Астрометрията е важна, защото ни дава средства за измерване на разстоянията до звездите, които пък са важни за да разберем по-добре самите звезди, което пък е важно за да разберем много други неща – като се почне от фундаменталната ядрена и атомна физика и се стигне до получаването на оценка за опасността от някоя близка свръхнова…

„Гая“ не е толкова известна на широката публика, защото не получава красиви картинки като „Хъбъл“. Обемът от данни, които „Гая“ генерира е прекалено голям и данните се обработват с компютър на борда на космическия апарат, до земята достигат само каталози.

– ЕКА, както и ЕСО, са кооперативни организации на множество страни (22 и 16, съответно; България не е член и на двете). Организационно те не са част от Европейския Съюз (ЕС), въпреки че мнозинството от членовете им са в ЕС.

Между ЕКА И ЕСО има интересни паралели. Те са създадени за да направят възможни проекти, които не са възможни в рамките на финансирането за научни изследвания за една отделна страна, било то Германия, Франция Великобритания. Както ЕСО спря строителството на национални 4- и 8-метрови телескопи в страните членки (но съществуващите 4-/-8-метрови телескопи продължават да се експлоатират и да се строят нови 1-/2-метрови телескопи), така и ЕКА спря строителството на национални ракети носители в своите страни-членки. И в двата случа се строят нови големи телескопи (ЕЛТ; https://www.eso.org/sci/facilities/eelt/) и нови големи ракети (Ариана-6; https://www.eso.org/sci/facilities/eelt/), но те са резултат на международно сътрудничество.

В същото време обаче и ЕСО и ЕКА оставят строителството на инструментите, които се слагат на телескопите (камери, спектрографи, полариметри) или на космически станции (мас-спектрометри, камери, броячи на частици и т.н.). на консорциуми, които в повечето случаи обхващат няколко университета в една или в две-три страни).

– Културата на сътрудничеството научната общност, която ползва „услугите“ на ЕКА не е толкова развита както в ЕСО. С други думи, астрономите, които ползват наземни телескопи са по-склонни да си сътрудничат, отколкото астрономите или по-общо казано физиците, които ползват космически апарати (които не са непременно телескопи, тук се включват и станции за измерване in-situ на условията на други планети). Може само да се правят предположения защо е така. Едно от най-очевидните обяснения е свързано с продължителностите на космическите мисии – 10-30 години е почти охваща дължината на една професионална кариера.

За да организира човек екип, който да създаде космически апарат на стойност половин или един милиард евро, за да спечели конкурс с още десетина подобни екипа, трябва да се е утвърдил като учен и организатор. В най-добрия случай това съответства на 30-40-годишна възраст. И човек работи по една мисия когато е на 30-40 години, може и да се пенсионира преди мисията да е донесла резултати. С други думи, залогът е много голям, влаганите години са дълго и е естествено, че хората, които работят по тези мисии претендират за правото лично да извлекат максимума от науката, която проектите ще донесат, лично да направят големите открития, които „техният“ апарат прави възможни.

За сравнение, наземните астрономически проекти рядко изискват повече от десетилетие и болшинството астрономически уреди, дори най-сложните не са по-скъпи от пет или десет милиона евро. „Гая“ (която бе изстреляна през 2013 година) в момента е единствена мисия по рода си и едва ли през следващия половин век ще друга има подобна (предната астрометрична мисия HIPPARCOS, също на ЕКА, бе изстреляна през 1989 година; https://sci.esa.int/web/hipparcos), За разлика от нея, на земята има много обсерватории и човек може да постави уникалния си инструмент за този или на онзи телескоп (поучителна е историята на UltraCam, която обходи някои от най-големите телескопи в света; https://arxiv.org/abs/0704.2557)

Повече за ЕКА може да се намери на тяхната страница:

http://www.esa.int/About_Us/ESA_Publications/ESA_Publications_Brochures/(archive)/0

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, наука, science

Научно-популярна статия „Обратната страна на Луната“


Във февруарския (2/2019: https://spisanie8.bg/%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5/%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D1%80%D1%8A%D0%B6%D0%B8%D0%B5.html) брой на сп. „Осем“ може да прочетете моя статия за Луната.
Ето я анотацията от страницата на списанието: В самото начало на 2019 година китайската станция „Чанг-4“ достави на повърхността на Луната неголям луноход. За пръв път кацането беше осъществено върху обратната страна на Луната, която винаги е невидима от Земята. Какво Да очакваме от тази мисия? На 14 септември 1959 г. автоматичната станция „Луна-2“ поставя началото на лунните изследвания in situ (на място). Какво знаем за нашата космическа съседка днес, как сме го научили и какви са големите въпроси, на които астрономията и геологията все още търсят отговори?
Към това мога да добавя, че разказвам как с много труд и изобретателност астрономите от миналото са изследвали Луната и са разкривали тайните ѝ.

Leave a comment

Filed under astronomy, История, астрономия, космонавтика, наука, science

Извънземна станция ли е Оумуамуа? – Вероятно не. Хубав пример за научна журналистика.


Преди няколко дни се появи статия на двама физици от Харвард (единият от което е доста известният Аби Льоб, понастоящем ръководител на катедрата по астрономия), в която се разглеждат възможните обяснения на аномалното ускорение на Оумуамуа…

Но да не избързвам. Оумуамуа е междузвезден астероид, което „навести“ слънчевата система, идвайки от системата на друга звезда. Може само да гадаем от коя и как е бил „изхвърлен“ от нейната планетна система Оумуамуа (няколко статии по върпоса: https://arxiv.org/abs/1809.09009, https://arxiv.org/abs/1711.03558, https://arxiv.org/abs/1810.02148). Забележителна е формата му – обектът не е овален, а е подобен на пура (което е известно от кривата на блясъка му: https://arxiv.org/abs/1711.01402,

https://arxiv.org/abs/1711.04927, https://arxiv.org/abs/1712.06552). Преди известно време наблюденията показаха, че той се ускорява (аз писах за това: http://valio98.blog.bg/technology/2018/06/28/omuamua-oumuamua-ne-e-quot-myrtva-quot-i-se-uskoriava.1614590) с посока, обратна на Слънцето. С други думи, Оумуамуа се отдалечава от слънцето по-бързо, отколкото гравитацията предсказва.

Дон Линкълн (самият той е физик в един от големите американски ядрени центрове – Фермилаб, близо до Чикаго; https://en.wikipedia.org/wiki/Don_Lincoln) е написал чудесна научно-популярна статия за Оумуамуа, обяснявайки на „човешки“ какво се крие зад написанот от Абу Льоб. Може да я прочетете тук: https://edition.cnn.com/2018/11/07/opinions/oumuamua-alien-probe-opinion-lincoln/index.html

А самата статия на Байли и Льоб може да прочетете тук:

https://arxiv.org/pdf/1810.11490.pdf

Накратко, има две възможно обяснения за аномалното ускорение. Оумуамуа дълго, вероятно милиони години е пътувал в студеното междузвездно пространство. Приближавайки се до нашето Слънце, тялото е подложено на слънчевата радиация, което има две последствия.

Първо, повърхността му се нагрява, което води до изпарения на материал от нагрятата страна; представете си, че по повърхността на астероида „избухват“ малки гейзери. За обект с малка дори те са своеобразни ракетни двигатели, които прилагат върху астероида сила, в посока обратна на нагрятата страна, т.е. в посока, обратна на посоката към слънцето – което се наблюдава.

Второ, слънчевата радиация носи със себе си импулс и когато попада върху Оумуамуа, му предава този импулс. Мислете за всеки слънчев фотон като за миниатюрен юмрук, който удря Оумуамуа и го отхвърля по-далеч от Слънцето.

И двете явления са известно отдава и са наблюдавани при други небесни тела. За първото може да си припомним „гезерите“ който европейската научна станция „Розета“ наблюдаваше докато изследваше кометата Чурюмов-Герасименко“ http://www.esa.int/spaceinimages/Images/2015/01/Comet_activity_22_November_2014.

За съществуването на второто – наречено радиационно налягане (https://en.wikipedia.org/wiki/Radiation_pressure) – е предполагал още Кеплер, но математически го е описал едва Максуел, а експериментално го е регистрирал за пръв път Лебедев преди малко повече от един век.

И двата механизма могат да обяснят аномалното ускорение на Оумуамуа. Най-вероятно работят и двата, но допринасяйки вя различна степен за аномалното ускорение.

Масата на Оумуамуа и налягането на слънчевата радиация са известни и авторите изчисляват, че ако работи само и единствено (подчертавам – това е абстрактно разглеждане на крайния случай; допускане, а не наблюдателен факт) налягането на слънчевата радиация, астероидът трябва да е плосък, с дебелина 0.3-0.9 милиметра. Такава форма не се среща често (да не кажа – съвсем) при космическите обекти, но е именно такава, каквато бихме избрали, ако трябваше да строим сонда, използваща слънчевия „вятър“: платно.

Да не забравяме, че съществува и другата възможност – гейзерите-двигатели. Така, че допускането, за което споменах по-нагоре не е единствено и необходимо обяснение на ускорението.

По-голяма част от „сензационната“ статия е посветена на търсене на отговори дали космически апарат с платно би оцелял пътуване между звездите, защото той ще бъде подложен на разрушителното действие на удари от прахови частици и газови атоми, много от които които в ще „залепват“ към платното и ще увеличават масата на космическия апарат.

Много по-интересна е една друга работа на Lьоб, в която той и съавторите му разглеждат възможността междузвездни астероиди, подобни на Оумуамуа, да са носители на живот между звездните системи. Изведнъж се появяват наблюдателни ограничения на теорията за панспермията (https://en.wikipedia.org/wiki/Panspermia) и тя се превръща в нещо повече от абстракция… Но за това – друг път.

Все пак преди да приключа, ще добавя още една връзка – към съобщение в блога на списание „Scientific American“, където Льоб разсъждава за търсенето на следи от отдавна изчезнали космически цивилизации: https://blogs.scientificamerican.com/observations/how-to-search-for-dead-cosmic-civilizations/

 

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, космонавтика, наука, научна фантастика, science, science fiction

Полетът на Съюз-МС10 в музикалната фантастика


„… ако даде отказ втората – ще сме в Алтай или в Китай, ако откаже третата – здравей Тихи Океан!“

https://www.youtube.com/watch?v=4I3wFEfWeqo

Leave a comment

Filed under космонавтика, литература, наука

Омуамуа (`Oumuamua) не е “мъртва” и се ускорява!


Чели ли сте нещо от Лем и “познавате” ли неговия герой, флегматичния астронавт Пиркс, който на всичко отгоре има склонност към философстване?

В “Разказа на Пиркс” се описва един изпълнен с премеждия полет, при който Пиркс става свидетел как огромен мъртъв кораб на извънземна цивилизация пресича Слънчевата система заедно с облак от малки каменни парчета. Всичко те летят по хиперболични орбити и предстои завинаги да я напуснат.

Ако това ви напомня нещо, то сигурно е защото сте чели или чули в новините от последните месеци за извънземня астероид Омуамуа (`Oumuamua; https://en.wikipedia.org/wiki/%CA%BBOumuamua). Особено интересно е, че той има странна форма – издължен е, и отношението на осите му е почти 1:1:6 (размерите му са приблизително 35х35х230 метра). Както на много от космическите кораби, които рисувахме по тетрадките, когато бяхме в училище…

Според последните наблюдения, астероидът се ускорява!

Но не бързайте да го обявявате за космически кораб. Подобен “финт” правят и кометите – реактивната сила се получава от отделянето на газове от повърхността на кометите. Снимки на подобни гейзери от близо може да се видят тук: http://blogs.esa.int/rosetta/2015/01/16/fine-structure-in-the-comets-jets/. Това е снимка на кометата Чурюмов-Герасименко, получени от космическата станция “Росета” на 22.11.2014 г.

От тези наблюдения научаваме, че и в другите планетни системи има аналози на нашите комети. Освен това, новите данни комбинирани с липсата на кометна опашка, дават основание да се предположи, че по време на дългото си пътешествие между звездите Омуамуа (`Oumuamua) може би е загубила малките прахови частици, от които са „направени“ опашките на обикновените комети и са останали са само по-големи прашинки. Те могат да предизвикат наблюдаваното ускорение, но не могат да направят „специалните“ ефекти – като въпросните огромни опашки – които сме свикнали да очакваме от кометите.

Прес-съобщението на Европейската южна обсерватория може да прочетете тук: http://eso.org/public/news/eso1820/ (накрая има списък с няколко интересни линка).

Препринт на статията, която беше публикувана в престижното научно списание “Нейчър”, също е достъпен в pdf: http://www.eso.org/public/archives/releases/sciencepapers/eso1820/eso1820a.pdf

Статия в Ню Йорк Таймс: https://www.nytimes.com/2018/06/27/science/oumuamua-comet-asteroid.html

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, космонавтика, наука, научна фантастика, science, science fiction

Review of “Seveneves” by Neal Stephenson / Ревю на романа „Седмоевие“ от Нийл Стивънсън


You can read my review here: http://scifiportal.eu/valentin-ivanovs-review-of-seveneves-by-neal-stephenson/

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

Следващата седмица – край Плутон!


На 14.юли.2015, десетина минути преди три часа следобед българско време, космическата станция New Horizons ще премине на около 13 хиляди км. от Плутон (приблизително колкото е разстоянието между София и Сантаго, Чили). Станицията беше изстреляна преди девет и половина години, тежи малко под половин тон, и носи на борда си седем научни прибора с общо тегло около 30 кг (статия за научната апаратура: http://arxiv.org/pdf/0709.4261.pdf и популярни обяснения на отделните уреди: http://pluto.jhuapl.edu/Mission/Spacecraft/Payload.php). Тя само ще прелети покрай планетата-джудже и нейните пет спътника с относителна скорост от около 13.8 км/секунда или почти 50 хиляди км/час (повече за Плутон и неговата ситема: https://en.wikipedia.org/wiki/Pluto), без да влиза в орбита (схема на прелитането: https://en.wikipedia.org/wiki/New_Horizons#/media/File:Pluto_encounter.pn). Влизането в орбита би изисквало много гориво, което би утежнило станцията и забавило полета й с десетилетия (Плутон няма плътна атмосфера, в която да се направи маневра за намаляване на скоростта, т.нар. aerobreaking). Времето на пътуване на сигнала от станциата до Земята по време на преминаването покрай Плутон ще бъде около четири часа и половина. Планът на мисията предвижда да се получат около 500 снимки на Плутон и неговите спътници, наред с други наблюдения – спектри, прахови частици, слънчев вятър, радиоокултация.
Преди няколко дни New Horizons пострада от компютърен проблем, но според плановете днес предстои да заработи отново в щатен режим. Последните кадри от преди появата на проблема могат да се видят тук: http://www.nasa.gov/feature/latest-images-of-pluto-from-new-horizons и на тях ясно се различав подробности от релефа.
Страници, на която може да се следят послендите новини от мисията са: http://pluto.jhuapl.edu/ и https://www.nasa.gov/mission_pages/newhorizons/main/index.html
Префразирайки Вячеслав Рибаков, който на свой ред префразира една еврейска пословица, ще се видим следващата седмица край Плутон!

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, космонавтика, наука, science

Най-далечното парче от България…


… не се намира в Чикаго или Австралия, Повложието или Македония, а в космоса.

През първата половина на Юли 1988 година към планетата Марс се отправят две станции-близнаци – Фобос 1 и 2. Всяка от тях носи на борда си уред за дистанционни измерване на химическия състав на повърхността на Фобос – ЛИМА-Д (лазерен импулсен масс-анализатор, дистанционен). След приближаване на станцията към Фобос, приборът загрява и изпарява с лазерен лъч материал от повърхността, а после улавя отделените йони и ги анализира.

ЛИМА-Д е създаден от учени и инженери от няколко страни, между които е и България. Няколко снимки на уреда могат да се видят тук: http://novjivot.info/04/12/102752 – корпусът на уреда е изготвен в лабораторията на Астрономическата Обсерватория „Славей Златев“, в Кърджали.

За съжаление връзката с Фобос 1 е загубена още преди станцията да достигне Марс, а с Фобос 2 – след навлизането в орбита около червената планета, но преди да започнат изследванията на спътника й, така че ЛИМА-Д никога не успява произведе научни резултати

Подобрена версия на ЛИМА-Д излита със станцията Фобос-Грунт, но поради повреда в маршевия двигател тя така и не напуска околоземна орбита.

ЛИМА-Д не е единствената българска апаратура в космоса. Няколко примера от последните години – български апарати могат да се намерят на Международната Космическа Станция, спътника Бион и индийската автоматична лунна станция Чандраян-1. Тези прибори са построени в Института за Космически Изследвания, към Българската Академия на Науките: http://www.space.bas.bg/

Leave a comment

Filed under България, История, космонавтика, наука, science

Гагарин (Gagarin)


Image

Leave a comment

Filed under космонавтика, наука, science