Tag Archives: космическа фантастика

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 10 (край)


Епилог, в който Сашка се наслаждава на дъхоспираща гледка

През купола на звездолета „Стемителни“ се виждаше огромния диск на галактиката Андромеда.(34) Тя заемаше половината небе, ако думата може да се употреби за открития космос. Сашка нарочно избра за цел на първото излизане звезда далече в халото ѝ, така че дискът на галактиката да се покаже пред нея в целия си блясък. От пътуванията си из Млечния път тя знаеше, че по-наблизо звездите ще да се виждат отделно, а от тук спираните ръкави се сливаха в реки от светлина, течащи между черните брегове на прахови облаци.

Преди много години в ботаническата градина на един от островите в Хавайския архипелаг я споходи мисълта, че за всяка книга има свое правилно място за четете. Човек само трябва да го намери. Например на „Етюд в червено“ подхожда старинен английски замък с огромна зала, отоплявана с камина и кресло с висока облегалка, чай „Ърл Грей“ с бергамотово масло и халат на големи карета. За „Пладнето“ на Стругацки човек трябва да избере юнска сутрин, да вземе със себе си одеяло и да се изкачи със собствените си крака на някой хълм, от който се виждат върховете на боровете в долината. И обезателно да си носи касетофон, заедно с дузина съскащи касети на Висоцки. На върха да постели одеялото, да слуша музиката, докато чете как Кондратиев се връща на Земята или как Мак Сим атакува кулите. За Буковски трябва бунгало на морския бряг, и буря, и шумен прибой…

Тази чужда галактика беше правилното място за спомените на баща ѝ. Писани набързо, нощем, с неравен почерк в ученическа тетрадка с широки редове, те обясняваха много – от системното нежелание на нашата цивилизация да излезе извън границата на ниската околоземна орбита до бързата замяна с кабелни системи на всички радокомуникации, който могат да пресекат слоя на Хивисайд. Публикуването на записките, които Костадин Калоянов бе оставил, даде на затлъстялото човечество причина да захвърли настрани пуканките, да остави дистанционното, и да се надигне от канапето пред телевизора. Тази тънка книжка възроди пионерския дух и тласна напред космонавтиката. След първите плахи излизания на пруста човечеството научи, че за щастие Галактиката не е заселена с много и опасни извънземни, както са предполагали старият геолог и хората, превърнали преди двадесет години изолационизма в съдба на нашата цивилизация.

Пред погледа на Сашка, в далечната галактика Андромеда, се обичаха и мразеха разумни същества, умираха и се раждаха цивилизации. Дъщерята на Косьо се поздрави за избора на място, извади електронния четец и избра симулацията на бащиния си глас и се заслуша.

(34) М31 или галактиката в съзвездието Андромеда е една от най-близките до нас гигантски спирални галактики. Светлината от М31 пътува до нашата галактика около 2.5 милиона години.

Валентин Д. Иванов

30.01-31.07.2010

Паранал-Сантяго-Ла Сия

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, криптоистория, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 9


Девета част, в която някой чакат Годо, а други – утрешните вестници

Сашка видя превръзката отдалече и се затича към колата.

– Тате, да не си се ударил?

– Само малко – oтговори Калоянов. – А какви са тези лепенки на твоите колене?

Момиченцето закъсня с отговора малко повече, отколкото беше необходимо.

– Здравей прекрасна – вмъкна се в паузата Димка. – Къде се удари?

– Паднах по физическо.

– Случва се. Ще ти мине като на кученце – продължи майка ѝ. – И на баща ти му няма нищо. Като махнат превръзката, ще видиш че даже е станал по-хубав.

Дъщеря им захлопна със замах вратата на „Москвича“. Този път тя хвана и на двете зъбчета.

– Как мина училището? – попита Косьо. Той се накани да запали двигателя, но в същия момент някой почука на стъклото. До колата се беше изправил непознат ученик от горния курс. Следваше го момиченце, сигурно с две или три години по-малко от Сашка. Двамата си приличаха, сигурно бяха брат и сестра.

– Дъщеря ви си е забравила екипа – младежът вдигна малка торбичка. Косьо я позна, в нея Сашка си слагаше анцуга и гуменетките за часовете по физическо.

– Благодаря! – Димка спусна стъклото и взе нещата. – Тя нашата както нищо един ден ще си забрави главата.

– Сестра ми ги намерила и като разпитала – допълни ученикът, – другите момичета ѝ казали на кого са.

Той се застоя за миг, сякаш се чудеше дали да каже още нещо. Калоянов забеляза, че и Сашка замръзна на задната седалка, сякаш уплашена, че баткото може да я издаде с нещо. Но младежът се колебаеше, а между него и Косьо седеше Димка, която изпитателно се взираше в лицето му и нямаше начин геологът да се намеси и да го окуражи. Пък и не беше сигурен дали е правилно да го направи пред Сашка. Затова Костадин само се наведе надясно за да го разгледа по-добре, и попита:

– Как се казваш?

– Генчо.

– А сестра ти?

– Пенка – обади се момиченцето.

– Благодарим ти, Пенке! И на теб, Генчо!

Калоянов завъртя ключа на стартера, включи на скорост и потегли към детската градина на Иванчо. Известно време в колата цареше тишина. Сашка се въртеше на задната седалка, а Димка преглеждаше съдържанието на торбичката.

– Разбрах, че учителката ти по математика ме вика утре – каза Косьо. – С какво се прояви този път?

– Ами днес имахме контролно и тя беше разделила класа на осем групи, а пък ние с Дида и Стамо решихме всичките задачи – изстреля Сашка.

Веждите на Калоянов подскочиха.

– Сериозно? Не беше ли трудно?

– Поощрявай я, поощрявай я! – намеси се жена му. – Ама Божурова мене вика, не тебе.

– Защо да я поощрявам? Само питам дали е било трудно.

– Никак даже – обади се дъщеря им от задната седалка. – Тя другарката Божурова такова, само цифрите беше сменила. Иначе условията си бяха едни и същи.

– Правилно е да се каже „Другарката Божурова беше сменила само цифрите“, – поправи я майка ѝ. – По-добре е да се говори без паразитни думички.

– Добре де, другарката Божурова беше сменила само цифрите. Тате, а ти донесе ли ми парченце от Луната?

Димка подскочи на мястото си.

– Парче от какво?!

– От Луната. Тати ми обеща тази сутрин.

Косьо се сви на седалката и си представи, че е невидим. Ако много се напънеше, можеше да стане прозрачен. От физическа гледна точка е просто, трябва само да накара атомите в тялото си да не взаимодействат с електромагнитното излъчване. Истинска дреболия.

– Ти защо смяташ, че баща ти ще ходил на Луната? – попита Димка с безизразен тон. Косите на Калоянов се изправяха всеки път, когато тя заговореше така.

– Ами аз ви чух снощи как си говорихте и сутринта го питах. И той обеща да ми донесе парченце от Луната.

Виждаш ли, не съм виновен, каза Косьо на жена си с поглед. Ще я видим ние тази работа, отговори му тя по същия начин. Той съсредоточено се взря в пътя.

– А, тате, донесе ли ми го? – настоя Сашка.

– Не, моето момиче. Така стана, че днес не можах да отида до Луната. Но ако ми се случи да намина от там, обезателно ще ти донеса.

Иванчо беше сред последните три деца, останали в градината. Възпитателката им се скара, че пак закъсняват. Калоянов ѝ се извини. После закара семейството си до техния блок и се върна на работа да пише обяснения.

*

Геологът нахвърли събитията от днешното излизане върху хартия точно два пъти. Първо за Славов, който внимателно изчиташе всяка страница, докато Калоянов пишеше следващата и му задаваше уточняващи въпроси. После за научния отдел в Специализираната лаборатория, която се занимаваше с телепортите под прикритието на развойна дейност в завода за ДЗУ(29) в Стара Загора. Николов им изпрати доклада по телефакса. Петнадесет минути по-късно техният началник се обади по телефона и каза, че утре ще изпрати експертна група.

В очите на Калоянов тази бурна активност не можеше да скрие колко аматьорски подхожда България към най-голямата тайна в историята на човечеството. От една страна той беше благодарен за това, защото иначе никога не би могъл да се докосне до космоса и Вселената, но от друга, не можеше да не се запита как така само един единствен офицер от Районното управление на МВР разследва въоръжен конфликт с извънземна цивилизация, десетки или стотици пъти по-мощна от земната. Как технология, която има потенциал да промени из основи живота на хората, се разгадава от няколко инженери в ДЗУ-то. Наистина, те бяха най-подходящите хора за целта в страната, защото само преди една година от два американски компютъра, купени през тридесет и три ръце – за да се избегнат ограниченията на КОКОМ(30) – се научиха да произвеждат микропроцесорите, който сега заводът им бълва за целия соцлагер.

С тези мисли в главата Косьо придружи Славов когато той посети Васка Шеритова за да ѝ съобщи, че съпругът и е починал при изпълнение на дълга си. Жената плака дълго, особено след като ѝ казаха, че тялото не е намерено. После се обадиха на сестра ѝ. за да дойде и да постои при нея през следващите няколко дни. Единственото удачно обстоятелство беше, че Стефановите деца бяха при баба си, и леля им мина да ги прибере от там, така че не се наложи геологът да присъства, когато те разберат, че баща им е загинал.

Покрай отчетите и посещението в дома на колегата, геологът се прибра в къщи по-късно от обикновеното, но Сашка и Ваньо все още бяха будни и той им прочете една глава от „Закриването на Америка“.(31) След като ги приспаха, Димка и мъжът ѝ седнаха около масата в кухнята. Не се бяха разбирали предварително, но и двамата знаеха, че това е първата им възможност да поговорят сериозно.

Калоянов си наля сто грама от ракията на дядо Димитър.

– Не е хубаво за антибиотиците – каза Димка.

– Иначе няма да мога да заспя. Васка прие новината много тежко. Какъв ден само… – Той отля няколко капки на земята. – За Стефан.

Двамата помълчаха.

– Какъв ден, само – повтори Косьо.

– Като всички други, през които обикаляте Галактиката. Ами ако се беше случило с тебе? Какво щях да правя аз?

– Днес беше различно, това е пръв контакт! – той игнорира въпросите ѝ. – Вярно, че нещата не се развиха както очаквахме, но може би е недоразумение. Например, ако сме се оказали в нечий заден двор, или дори в нечия спалня, нищо чудно да ни прогонят. А може да са ни взели за някой друг. Тези неща предстои да се изяснят. Ще опитаме да започнем на чисто. Утре, щом дойдат колегите от Стара Загора…

– Какво си казал на Сашка за Луната?

– Извинявай, в суматохата изобщо не стигнах до това. Тя ни е чула снощи докато си приказвахме в спалнята. Помниш ли, като дойде при нас? Ние си помислихме, че направо е влязла, а тя сигурно е стояла пред вратата поне пет минути.

Двамата инстинктивно погледнаха към коридора, от където се влизаше в спалнята на децата. Там сега нямаше никой.

– Сутринта в колата тя ме помоли да ѝ донеса парче от Луната – Продължи Косьо. – Аз ѝ казах, че няма да ходя там – той посочи с ръка полумесеца, който удобно надничаше през прозореца на кухнята им. – Но тя не ми повярва. И аз на шега обещах да ѝ донеса, ако ми се случи да намина от там.

– Как можа? Ами ако каже на някой?

– Ами аз казах в училище – обади се Сашка. – Не трябваше ли?

Калоянов и жена му втрещено я изгледаха. Сцената от предната вечер се повтаряше. Детето се беше скрило в коридора, зад вратата на кухнята и затова не го бяха видели по-рано, когато проверяваха дали пак не се е събудила.

– Знаеш ли колко е лошо да се подслушва? – попита Димка. Гласът ѝ трепереше и Косьо си помисли че жена му едва се въздържа да не кресне на малката калпазанка.

– Ама вие си казвате най-интересните неща вечер, когато мен ме няма.

Калоянов едва се сдържа да не се разсмее.

– За подслушването ще си говорим още. А сега ни кажи на кого си разправила, че баща ти ще отива на Луната.

Дъщеря им с неохота сподели как днес през голямото междучасие с три съученички играели на дама, и после започнали да си разправят къде са ходели родители им. На другите бащите им били в Египет, в Съветския Съюз, а на Петя баща ѝ другата седмица щял да заминава за Либия.

– И ти, за да не останеш по-назад, се похвали за Луната – вметна татко ѝ.

– Да. Само че те не ми повярваха, – Сашка заподсмърча. Косьо виждаше накъде отива цялата работа, но трябваше да разберат какво точно и на кого е казала щерка им. – После Жоро ми направи марка в часа по физическо и каза, че съм в безтегловност, а Генчо го удари за да не напада по-слабите и заместник директорът ги накара да правят лицеви опори. Генчо пет и Жоро десет и…

– За това ли си забрави анцуга и гуменетките?

– Да, защото ме пратиха в кабинета на училищната лекарка – кимна Сашка и със сълзи на очи добави, че там сестрата ѝ е намазала коленете с ѝод.

– Щипеше ли? – поинтересува се Калоянов.

– Да.

– Какво научи от тази случка?

Сашка замълча.

– Хайде заедно да видим какво се е случило. Първо, ти си ни подслушвала снощи докато си говорехме с майка ти. Това е лошо и не бива да се повтаря. Ако разберем, че продължаваш да го правиш, много ще се натъжим.

– Понякога възрастните говорят за неща – намеси се Димка, – които децата не разбират. И могат да ги изтълкуват погрешно. Разговорите на възрастните могат да объркат децата.

Дъщеря им кимна.

– После – продължи Косьо, – докато сте играели на дама, сте говорили за родителите си. Хубаво е децата да се гордеят с родителите си, но е лошо да се хвалят с тях. Например, Петя няма никаква заслуга за това, че баща ѝ ще пътува до Либия…

Сашка заспа едва в единадесет и половина, този път наистина.

Димка безшумно затвори вратата на детската и се облегна на стената. Косьо в хвана за ръка и я поведе към спалнята.

– Какво ще правим сега? – попита тя.

– Съдейки по думите ѝ, другите деца не са я взели на сериозно. До утре ще са забравили, стига само тя да не им напомни.

– Ще се изненадаш какво запомнят децата. От една думичка на десетгодишна възраст може да ти излезе прякор за цял живот.

Косьо седна на края на леглото и събу десния си чорап.

– Съвсем забравих. Днеска в станцията се появи журналистка от „Работническо дело“.

– Една с чорлава коса? Видях я на влизане и се канех да те питам коя е тази жена, но после като се случиха всичките неща, ми излетя от главата.

– Същата. Типична парашутистка. Заради нея измениха програмата и ни пратиха около това проклето червено джудже. Но смият факт, че се появи журналистка означава че може би ще ни разсекретят и тогава няма да има значение какво е казала Сашка. Разбира се – разсъждаваше геологът докато изуваше левия чорап, – след днешния контакт нещата се промениха, но ако имаме късмет още утре сутринта ще кажат за нас по новините.

Жена му не отговаряше и той се обърна да види какво става с нея. Димка беше легнала върху завивките напълно облечена, и спеше свита на кравай. Косьо извади от шкафа един чаршаф, покри я с него до брадичката, както тя обичаше, и отиде да си налее още сто грама.

*

Калоянов и Димка внимателно изслушаха новините по радиоточката в седем, когато правеха сутрешния преглед на печата. Говорителите разказваха за рекордни добиви на жито, за дружески посещения и за предсрочно изпълнение на петилетни планове.(32) Никакви телепорти, никакъв сблъсък с извънземни в системата ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем.

В седем и петнадесет започна музиката на „България, дела и документи“.(33)

– Кой днес ще закъснее за физ-зарядка? – зададе риторичен въпрос Косьо и цялото семейство се зае да се обува.

Сашка пристигна навреме и не ѝ се наложи да обикаля тичешком двора на училището. Косьо нарочно мина по-напред през градината на Ваньо за да им останат няколко минути насаме с Димка.

– Сигурно са решили да отложат обявяването – започна той.

– Аз пък си мисля, че нищо няма да обявят. Ти сам каза, че едва-едва сте излезли на пруста и веднага ви нападнаха. Ами ако това не е нечий заден двор, а в цялата Галактика се води война?

– Твърде малко знаеха за света, в който живеем, за да строим хипотези – въздъхна Калоянов. – Човечеството е като селско момче, което за пръв път попада в града и с отворена уста се взира в електрическите трамваи, вместо да се отмести от пътя им, преди да са го сгазили.

През остатъка от пътя те мълчаха. Косьо се чудеше дали промяната във вчерашната програмата е била заради журналистката или заради разсекретяването на проекта, и дали авторите на доклада, който преди да тръгнат му прочете аспирантът Стойчев, са знаели с какво ще се сблъска българската експедиция и са искали да предотвратят откриването на тайната. Или точно обратното – искали са тайната да бъде разкрита. Все въпроси, които надминаваха компетенцията на един обикновен геолог от забутана станция в провинцията.

(29) Дискови запаметяващи устройства.

(30) Координационен комитет за контрол на износа (Coordinating Committee for Multilateral Export Controls или COCOM) е международна организация, създадена от страните от страните-членки на НАТО през 1949 година за контрол върху износа на високотехнологични продукти и продукти с военно предназначение към страните от комунистическия блок.

(31) Детски исторически роман от Величка Настрадинова, с автобиографични елементи. Издателство „Отечество“, 1981 г.

(32) Популярен по онова време русизъм, с който се замества българския израз петгодишен план (или петилетка) –елемент на плановата икономика при социализма, система от целеви показатели за икономическо и социално развитие, които трябва да бъдат постигнати в срок от пет години.

(33) Историческо-патриотично предаване по Българско национално радио, излъчвано всеки ден от 7 часа и 15 минути по времето на социализма.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 8


Осма част, в която нашите герои участват в преследване

Кабината се материализира върху три жлеба в приемната зала на базата. Нейното собствено тегло я накара да се плъзне по тях, докато електродите на дъното ѝ не опряха до изводите към капацитивните акумулатори на базата. Размърдани от сътресението, отломки и незакрепени вещи паднаха през отсъстващата дясна стена и се разпиляха по пода.

– Какво ще правим сега? – попита Косьо без да откъсва поглед от таблото пред себе си. Там, в средата се намираше волтметъра, съединен с батерията. Стрелката видимо се отместваше надясно, след две минути щяха да са натрупали достатъчно енергия за още един скок.

Никой не се обади и той ги подкани.

– Имате ли някакви съображения?

– Какви съображения? Няма ли просто да се връщаме на Земята? – попита Диманова. – Там ще сме в безопасност.

Косьо предположи, че тя се обади едва сега, защото в паниката си не е могла да намери бутона за включване на микрофона. Парашутистка, какво да искаш от такъв човек.

– Не е очевидно – обясни Шеритов. – Те ни чакаха, все едно знаеха къде ще се появим. Следователно могат да засичат точката на излизане.

– Ами ако яйцето е един вид мина – попита аспирантът Стойчев, – на която сме се натъкнали случайно?

– Хмм, не вярвам – намеси се Тахънджиев. – Разстоянията в космосът са големи. Наистина големи. А нашият любезен посрещач ни чакаше на метри от нас. Ние самите не можем да предскажем с подобна точност къде ще се материализираме.

Калоянов си отбеляза, че за в бъдеше може да се доверява на окомера си, освен ако и двамата не допускаха една и съща грешка, и обобщи:

– Приемаме, че могат да регистрират излизане. А дали могат да проследяват направлението на скок в прогрес?

– Трудно е да се каже – отвърна Дончо. – Склонен съм да допусна, че е по-лесно да триангулират скока ако са от страната на тръгването, отколкото ако са от страната на пристигането. Във всеки случай, не бих си заложил дясната ръка, че след няколко минути онзи овал няма да се появи тук.

– Деветдесет секунди до пълна готовност – Косьо не забравяше да следи напрежението в батериите.

– На теория – продължи астрономът – когато правим преход ние променяме вълновата функция на атомите, които ще се транспортират. Обаче промяната не се ограничава само в тях. Всеки път, така да се каже, завличаме със себе си известно количество материя, която се намира наблизо. И преходът оставя следа под формата на слаби смущение във вълновите функции на съседните атоми. От определено разстояние нататък смущението е прекалено малко и това е ефективния радиус на телепорта. Ако нашите любезни посрещачи притежават същата технология като нашата, нищо не пречи да проследят направлението ни, защото скоковете се извършват по геодезични линии, които надалеч от центрове на големи гравитационни потенциали са почти прави. Наистина, във във вакуума където излязохме ние, има съвсем малко атоми, но не смея да твърдя дали са достатъчно за нашите посрещачи, или не.

Стрелката пред Косьо достигна средата на скалата.

– Една минута – каза той. – При тези обстоятелства нямаме право да рискуваме. Първо, тази база подлежи на унищожение. Второ, ще се приберем с междинно излизане през ЕН три хиляди четиристотин деветдесет и седем…

– Аз ще включа детонаторите – намеси се Шеритов и тръгна към шлюза, но по средата на пътя зави надясно и изскочи навън направо през липсващата стена. Така щеше да спести време.

– Ще те изчакаме, но побързай – напомни му Калоянов. – А ние да започваме предстартова подготовка.

Софиянски и Стойчев започнаха да щракат с ключовете на таблото, а Тахънжиев се зае да изчислява небесните координати на ЕН три хиляди четиристотин деветдесет и седем. За една минута акумулаторите на кабината щяха да съберат енергия само за три скока, което не им даваше много възможности за корекции. Ако веднага не се окажеха в зоната на пряка видимост на базата, можеха завинаги да останат в космоса.

Косьо погледна към астронома. Той беше вдигнал отражателя на шлема си и през стъклото се виждаше как хапе устни докато внимава да не натисне някой погрешен бутон на Елката.(28) Ръкавиците на скафандъра сковаваха движенията и специално заради тях бяха взели огромен калкулатор, от тези, които се срещат в счетоводните отдели на предприятията. Този беше модифициран, с допълнителни математически функции. Дончо се взря за миг в зелените цифри на ламповия дисплей, после изтри резултата и пак започна да удря по клавишите.

За да не го смущава, Калоянов вдигна ръка и помаха на другите двама колеги. Те го разбраха и само мълчаливо кимнаха, давайки знак че са готови.

Стрелката на волтметъра почти достигна границата на скалата. Косьо превключи обхвата на уреда. Докато Шеритов се върне, щяха да прехвърлят известно количество допълнителна енергия. С малко късмет, можеше да имат достатъчно за четвърто излизане. Дано по-скоро капитанът да включи детонаторите. Оставяше само да наберат координатите и да се махат от тук. Базата, която до сега беше за тях уютен дом сред звездите, изведнъж се превърна в чуждо и враждебно място. Косьо потрепери, въпреки че системата за терморегулиране на скафандъра не би го оставила да замръзне.

– Готово – Тахънджиев излезе от транса си и започна да диктува числата на Ваньо, който ги въвеждаше в регистрите на системата за ориентация на кристала. Жироскопите под краката им завиха, вибрациите започнаха отново.

– Стефане, ние сме готови – Косьо нямаше причина повече да пази тишина. – Какво става с капсулите?

– Почти съм готов. Останаха ми само две.

– Зарежи ги – намеси се Софиянски. – Ще детонират от взрива на другите.

В слушалките се чу пращене. Подът се разтрепери още повече. После Шеритов каза с променен глас:

– Тръгвайте. Сега.

Калоянов си представи как овалът се материализира в контролната зала на базата и пред него стои капитанът, с детонатор в ръцете.

– Сега – повтори и Калоянов пропускайки обратното броене просто натисна стартовия бутон.

Стените изскърцаха и Косьо се извърна към шлюза с надеждата да види че Шеритов току що се е промъкнал през него. Но още преди геологът да завърши движението, задната част на кабината се изду към него, сякаш я гледаше през обектив тип рибешко око, и се протегна да докосне лицето му. Той изрева от болка и залитна.

Вибрациите изчезнаха още докато Калоянов падаше към пода и кабината се озова в космоса, в околностите на друга звезда. Настъпи безтегловност, но инерцията се погрижи той да понесе още един удар в лицето.

*

– Ваньо, виж моля те дали има топла вода – помоли Косьо. – Ако няма, включи бойлера.

– Докторът каза да не си мокриш раната – напомни жена му.

– Ще внимавам.

Подкрепян от Софиянски, геологът се отправи към втория етаж, където се намираше банята. След измването – половината от което беше всъщност забърсване с влажна кърпа – силите на геолога се възвърнаха, и когато чист и облечен с нови дрехи той отиде в малката кухничка да изпие едно черно кафе, трудно можеше да се каже че именно днес Косьо е преживял няколко взрива и преследване в космоса.

Там го очакваше Ваньо Стойчев, с чаша чай в ръка. Лицето му беше зачервено и Калоянов си помисли, че напитката му може да е подсилена с нещо по-сериозно.

– Къде е моята благоверна?

– Долу е Димка, Николов я омайва в кабинета си, опитва се да ограничи изтичането на нашите тайни.

– Тях целият град ги знае. Останало ли е още кафе?

– Докторът ти каза да не пиеш заради обезболяващото.

– Докторът каза и да лежа следващите три дни.

Аспирантът повдигна рамене и му подаде джезвето. На дъното се тъмнееше кафява утайка.

– Ако искаш прясно, сега ще направя.

– Благодаря, няма нужда. Така го обичам най-много.

Косьо си наля, отпи и с наслада задъвка недосмляните зърна. После си помисли, че ако сега се появи Шеритов, за него няма да има кафе и ще трябва да сварят още. Само че капитанът никога няма да се появи и дано вместо него да не ги споходи оня лъскав овал.

– Такова, за кака Димка, де – смънка Стойчев. – Как мислиш, кой ли я е повикал?

– Нямам идея. Когато са ѝ звънили ние не се бяхме върнали още, а тук беше само Николов. Той пък няма как да знае предварително за засадата, която ни устрои яйцето. Загадъчна работа.

– Владо мисли, че в това има пръст вражеско разузнаване.

– На него това му е работата да мисли за вражеско разузнаване.

– Ама той е само научнотехнически експерт – възрази аспирантът. – Виж на Стефан Шеритов…

Той не довърши. Двамата изпразниха чашите си в мълчание и Косьо слезе на първия етаж. Наистина, Николов беше извадил от тайника си една кутия шоколадови бонбони „Черноморец“ и някакви тунквани бисквити, и полагаше всички усилия да отвлече Димка от нерадостните мисли. Без да е чул и дума от разговора, Калоянов реши че директорът няма шанс да постигне целта си.

– Не знам какви са ви експериментите, но мъжът ми да се връща от работа с разбито лице не е приемливо. Ще го накарам да си търси друга работа, да знаете.

– Денят, в който той ни напусне, ще е най-лошият ден в живота ми. Без него станцията е загубена, по-добре да я затваряме веднага.

Косьо си даде сметка, че Николов е единственият от групата им, който не е чул последните думи на Шеритов и за това има сили да се шегува. В съзнанието на директора загиналият им колега за сега само липсва и предстои да мине доста време, преди Николов да осъзнае, че Шеритов никога няма да се върне. Сигурно часа или два, или три по-късно той ще се презира за сегашните си шеги, макар те да са направени с благородната цел да успокоят една дама. Калоянов съжали началника си и побърза да прекъсне сцената.

– Другарю Николов – обърна се той към него, с нарочен официален тон, – нали ще ни пуснете за един час да приберем щерката от училище? След почивката ще се върна да… обобщим резултатите от експеримента.

– Разбира се, за един час. Но не закъснявай!

– Да тръгваме – обърна се Косьо към жена си.

Тя се сбогува с директора и двамата се отправиха към колата. На входа ги пресрещна униформен старши лейтенант. Синята куртка му стоеше прекрасно, като на актьор от филм за милицията.

– Здравейте. Аз съм Славов, колега на Стефан Шеритов. Вие навярно сте другаря Калоянов, а това е?

– Съпругата ми Димка. Здравейте. Тя тъкмо дойде да ме вземе. Отиваме да приберем дъщерята от училище.

– Трябва да поговорим – каза предпазливо офицерът.

– Веднага след обедната почивка се връщам. Ако не е много спешно…

– Не, няма проблем. Аз сигурно ще поостана в станцията за известно време.

Косьо подкара Осмака по пътя към града. Ясно беше, че Славов го пусна само защото градът е блокиран. Не, че геологът се канеше да бяга някъде. След първия завой Димка се обърна към него и той забрави за старши лейтенанта.

– Какво става?

Той превключи скоростите и поклати глава.

– По-добре е да не знаеш.

– Ако не искаше да знам, трябваше да си мълчиш когато започнахте да кръстосвате Галактиката. Сега е късно да се правиш на загадъчен.

– Не се правя на загадъчен и ние нищо не кръстосваме. Нашето е все едно да излезеш на пруста.

– И кой те нареди така?

Той попипа бинта, с който беше омотана половината му глава.

– Диме, не сме сами.

– Не сме какво?

– Не сме сами в космоса, това е. Днес се сблъскахме с представители на друга технологична цивилизация. А може и да са роботи, не сме сигурни.

Тя погледана към превръзката му.

– Не бълнувам, и другите ги видяха, не само аз – Косьо побърза да я увери. – Нито пък е халюцинация от удар. Даже по-скоро беше обратното, ударих се заради тях.

– Те ли убиха Стефан?

– Не. Не точно. Те ни причакаха около… около една звезда. Обстреляха ни. Ние им избягахме в базата, където… няма значение. Той се върна да сложи детонатори и да я минира, като предпазна мярка, но те ни проследиха и когато се появиха… Стефан се взриви заедно с тях. Транспортната кабина се разтресе от взривната вълна, тогава се контузих и аз. Но то е нищо.

„Москвичът“ спря на светофара. Двамата мълчаха, чуваше се сако как двигателят работи на празен ход. От тук се виждаше училището. Децата бяха започнали да излизат и те се взряха да разпознаят дъщеря си.

– Има ли опасност тези от другата цивилизация да са ви проследили до тук?

Червената светлина се смени с жълта и Косьо се приготви да потегли.

– Гаранции няма, но ние направихме всичко възможно за да се откъснем. Прибрахме се с девет излизания през две различни звездни системи. И винаги унищожавахме базите след себе си.

– Ето я Сашка – каза Димка и погали издутия си корем.

*

Момиченцето на учителката по пеене и геолога се качи в колата при родителите си и те смениха темата. Хер Шулц изключи транзисторчето си. До края на лентата оставаха по-малко от пет минути и сега беше моментът да я смени. Той бръкна в джоба да извади швейцарското си ножче, с десетина различни накрайници между които и отвертка, и в този момент видя че по уличката бавно се движи зелена джипка. Воден от предпазливост повече, отколкото от някакво конкретно подозрение, културният аташе изчака колата да отмине преди да започне да развива винтчетата на „Юпитерчето“ си. Машината се изравни с него и той видя че извитите пластини, които заместваха бронята, са бели.

Хер Шулц не беше в занаята от вчера. С годините той беше изградил в себе си навика подсъзнателно да наблюдава обстановката около себе си. Като се качваше по стълби, немецът можеше да каже с доста голяма точност колко стъпала делят два последователни етажа, като влезеше в някой вход той можеше да изрецитира цветовете и марките на последните десетина коли, които са го изпреварили, а на излизане от метрото или от някой магазин той запомняше лицата на първата пет човека, които са го последвали.

Споменът за зелена джипка с бяло отзад го върна при чешмата, където тази сутрин шофьорът на автобуса спря да налее вода. Разбира се, в малък град като този човек може да срещне един автомобил два пъти в интервал от няколко часа, но в света на Хер Шулц случайността не съществуваше като понятие. Той продължи да върви по улицата, сякаш нищо не се е случило, като разсеяно оглеждаше цветята в градинките пред блоковете.

Двадесетина метра по-нататък колата се качи с десните колела на тротоара и спря. От нея излязоха двама млади мъже. Широките костюми не можеха да скрият мускулестите им фигури.

Засада, помисли си културният аташе и се приготви да разбие транзисторчето с тока на обувката си.

(28) „Елка” – марка български електронни калкулатори.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 7


Седма част, в която учениците научават за силата на индивидуалния подход и за ползата от лицевите опори, а Димка получава телефонно обаждане от бъдещето

След звънеца за края на третия час повечето ученици започваха трескаво да прибират учебниците и тетрадките си, и тичешком се отправиха към павилиончето за закуски. Сашка не бързаше. Пред него за минути се образуваше опашка от поне стотина деца. Най-напред бяха късметлиите, които по някаква причина са излезли малко по-рано от час, или пък чийто класни стаи се намираха на по-долните етажи. Кабинетът по физика беше едва ли не в най-далечния ъгъл на училището, на последния етаж. Момичето прецени, че няма смисъл да бърза. Вместо това тя се полюбува на лилавото мушкато, което физичката гледаше на перваза на кабинета си. Цветът му ѝ напомни за Алиса Селезньова и като размахваше чанта, Сашка запя песничката от филмчето.(26) Като си тананикаше и подтичваше в такт с музиката, тя слезе до физкултурния салон, остави чантата си в женската съблекалня и излезе навън.

Облаците, които от сутринта владееха небето, се бяха снишили още по-застрашително над градчето, но дъждът милостиво изчакваше да мине голямото междучасие и на няколко места ученичките, даже от по-горните класове, използваха благосклонността на времето за да поиграят на дама. Сашка се приближи към най-близката групичка и се загледа.

Дамата е редица от номерирани квадрати, начертани с тебешир върху асфалта, която напомня на човече. Първо хвърляш камъчето в най-близкия квадрат, прескачаш го на един крак и продължаваш така докато не стигнеш до главата. Там се обръщаш и продължаваш назад, само на двойката трябва да клекнеш, и то на един крак, и да вземеш камъчето. После го хвърляш на две, и пак подскачаш напред и назад, и така докато не сгрешиш. Тогава отстъпваш на следващия. Печели този, който пръв мине дамата, или стигне най-далече.

Момичето, което беше на ред сега, загуби равновесие и настъпи чертата. Сашка използва паузата за да попита дали може да участва и тя.

– Който дойде последен, играе последен – отсече Ваня, вечно нацупена дебеланка, което също чакаше реда си. Тя учеше в съседния клас и двете се познаваха съвсем бегло.

– Добре – съгласи се Сашка.

– Пък татко другата седмица замива за Либия – обяви Петя, момичето, което току що беше сгрешило. – Ще работи в болница в Триполи, за една година.

– А пък ако искате да знаете моят татко даже без да е доктор е ходил в Египет – не остана длъжна Ваня. – Ама аз още не съм била родена и не помня.

– От къде знаеш тогава? – усъмни се Петя.

– Оная вечер майор Пелов и жена му ни бяха на гости и аз ги слушах как си говорят.

Сашка се накани да попита дали бащата на Ваня също е офицер, но в същия момент Петя се развика:

– Подслушвана се хвана в капана! Подслушвана се хвана в капана!

– Ей, а пък миналото лято баща ми и майка ми ходиха на екскурзия в Лененград! – намести се третото момиче, Люба. – Следващия път и мене ще ме вземат.

– Голяма работа – не издържа Сашка. – На мене пък баща ми ходи до други звезди!

И мигом съжали. Трите ѝ съученички прихнаха в един глас.

– А до галактиката Андромеда не ходи ли? – попита Ваня. – Или до Магелановите облаци?

Нямаше път за отстъпление.

– Ако иска, може да отиде.

– Космонавт, космонавт! – развикаха се в един глас трите ѝ съученички.

Сашка ядосано се обърна и се опита да се отдалечи от тях, но те я наобиколиха и продължаваха да подвикват след нея на висок глас.

– Космонафт! Космунафт! – за да я подразнят момичетата започнаха да изкривяват думата. – Косминафт! Косъминафт!

Сашка се разрида и се затича към физкултурния салон. Гласовете им още дълго я преследваха, дори когато тя се намери далеч от всички, сама в коридора пред вратата на съблекалнята.

Когато се появиха първите ѝ съученици, Сашка вече беше измила сълзите от лицето си и не подсмърчаше. Трите ѝ съученички закъсняха и тя не ги срещна отново преди часът да беше започнал. Първо Емилов, вторият учител по физкултура, съвсем млад още – той дойде миналата година от София по разпределение – строи целия клас и ги раздели на отделения, сякаш са войници. После ги разпрати на уредите като ги предупреди да не отиват в другата половина на салона, където един от деветите класове, под ръководството на зам-директора Стоянов, играеше хандбал. Обикновено ако два класа имаха едновременно физическо, по-големите излизаха на двора, но заместникът сигурно искаше да ги държи под око – да не се скатава или да не пушат зад ъгъла на салона.

На Сашка и още четири момчета се падна гредата. Те гордо отказаха да се катерят по този чисто женски уред и се натъркаляха по дюшеците, натрупани в ъгъла. Емилов ги видя, и набързо им нареди да направят три обиколки на салона. С леката ръка на Стоянов обиколките на това или онова ставаха популярно наказание в училището. И когато Петя, Ваня и Люба се появиха и виновно застъпяха около вратата на салона, Сашка с ужас осъзна, че Емилов ей-сега ще ги прати да ѝ правят компания. Идеше ѝ да ревне пак.

Наистина, те тръгнаха към нея. Видяха я отдалече и не пропуснаха да кажат на всеки срещнат, че бащата на Сашка е космонавт, но като дойдоха при нея, започнаха да се катерят по гредата без да ѝ обелят нито думица. Сяакаш тя не съществуваше.

В този момент Емилов наду свирката си. Неговата може и да не беше английска и полицейска, но пронизителният ѝ писък накара всички в салона да замръзнат.

– Смяна на центровете, по часовниковата стрелка – изкомандва той. – Бегом, марш!

Следващият център се падаше на успоредката и Сашка се затича нататък. И изведнъж се озова на земята.

Падането беше болезнено, тя удари лицето си, от носа ѝ потече кръв.

– Хей вижте, дъщерята на космонавта в безтегловност! – захили се някой зад гърба ѝ.

Сашка се обърна към гласа, но и без това знаеше, че той принадлежи на Жоро. Твърд тройкаджия, с един куп неизвинени отсъствия, който не пропускаше удобен случай да направи марка(27) на някого.

Водени от чувството за самосъхранение, трите ѝ съученички спряха надалече. А Сашка едва сега откри, че чорапогащникът ѝ има две огромни дупки на коленете и че по кожата на краката ѝ са се появили огромни драскотини, наръсени тук-там с вишневи капчици. Капилярно кръвотечение, спомни си тя от часовете по гражданска отбрана.

Емилов, който до сега навярно беше гледал в друга посока, най-после забеляза, че в часа му се случва нещо нередно и пак наду свирката.

– Стой! Какво правите там? – и се затича през целия физкултурен салон към тях.

Обаче преди да пристигне, една ръка, свита на юмрук се стовари върху главата на Жоро. От изненада, той почти си глътна езика. Граматиката със сигурност си я глътна.

– Ти защо нападаш по-слабите, бе? – попита притежателят на ръката. Сашка го разпозна, момчето от физ-зарядката, което носеше чантите на малките. И нейната включитлено. – Ако те халосам още веднъж…

Той се накани да въплъти заканата си в действие, игнорирайки приближаващия се Емилов, когато гласът на Стоянов го спря.

– Прекрати саморазправата! Генчо, пет лицеви опори!

Усетил съюзник в лицето на заместник директора, Жоро събра кураж колкото да подхвърли:

– Пет лицеви са нищо. Да знаете само как ме удари.

Стоянов се обърна към него.

– Десет лицеви опори.

Емилов, който най-после беше пристигнал, с опасение изгледа как заместник директорът раздава правосъдие на учениците в собствения му час.

– Едно! Две! – командваше зам-директорът. – Защо още не си започнал?

Жоро легна на пода и с пъшкане едва-едва се надига.

– Изправи ръцете! Брой на глас!

Момчето с нежелание започна да прави лицевите както трябва, а Стоянов повика с кимане по-младия си колега наблизо и му прошепна нещо. На осмата опора заместник директорът спря Жоро и го остави да играе с класа си, а Сашка изпрати при училищната лекарка да ѝ почистят раните и да ѝ сложат лепенки на раздраните колена.

*

Николов се отмести да направи път на Димка, но вместо да влезе в сеизмичната станция, тя го хавана за реверите на сакото и го раздруса. Притеснението ѝ даде сили, ала и самият Николов изглеждаше подтиснат и покорно се остави в ръцете ѝ.

– Къде е той?

– В кабинета ми. Ела.

Димка най-после го пусна и без да се оглежда назад се затича по коридора.

– Косьо! Косьо! Къде си?

От кабинета на Николов се показа главата на непозната жена с разчорлена коса, облечена в провиснала бяла дреха.

– Къде е мъжът ми?

Непознатата се отдръпна и вместо нея се появи Владо Софиянски.

– Здравей Диме. Тука е твоят човек. Всичко е наред, не се притеснявай.

Косьо лежеше на стандартния модел канапе от талашит и фурнир, производство на тукашната мебелна фабрика, който по традиция украсяваше всички директорски кабинети в градчето. Той също беше облечен във възширок бял гащиризон, като онзи на жената. Огромна превръзка скриваше половината му лице.

– Какво ти е?

– До сватбата ще мине – пошегува той, но гласът му издаде, че едва надвива болката за да се усмихне. – Така става като човек не си гледа в краката.

Димка не му повярва, но за всеки случай попита:

– Да не си паднал?

Някой зад тях се изкашля. Учителката се обърна, беше Ваньо Стойчев. Той я поздрави без да каже дума, само с кимане.

– Какво стана, Косьо? – Димка прегърна мъжа си, като внимаваше да не натисне превръзката.

– Дълго е за разправяне. Важното е, че съм жив.

Тя настръхна.

– Някой да не би да е умрял?

Мъжът ѝ пак хвърли поглед към Владо, помълча малко и въздъхна преди да отговори.

– Случи се голяма беда със Стефан Шеритов. Дето бяха у нас на гости за Първи Май.

Димка кимна. Какво ли е правел един офицер от Държавна сигурност в геофизическата обсерватория?

– Нещастен случай – добави Косьо.

– Още не знаем подробностите – намеси се Софиянски, но съпругът ѝ продължи.

– Загина нашият Стефчо, загина – и се обърна към колегата си. – Няма как да се скрие такова нещо в малък град като нашия.

– Извикахте ли доктор да те види? – попита учителката.

– Да, всеки момент ще дойде. А ти как научи за… мене?

– Обадиха ми се по телефона. Всъщност на Манева се обадиха и тя ме изкара от часа. После Милев ме докара с неговата кола“. Може още да ме чака вънка, трябва да му се обадя, да не се притеснява.

– Кога се обадиха? – намеси се Софиянски. – Това е важно, како Димке, моля те опитай се да си спомниш точно.

– Преди по-малко от половин час трябва да е било. Пътят до тук е десетина минути, пет минути докато тръгнем и още толкова докато леля Айше се качи от първия етаж до кабинета по музика.

Владо я изгледа изумен.

– Не може да бъде! Преди двадесет минути ние още не се бяхме върнали!

– Сигурна съм. За по-малко време просто няма как да се стигне до тука. Нито за повече. А защо лекарят не идва? На Бърза Помощ ли се обадихте?

Софиянски кимна.

– Сега ще проверя какво става.

Той понечи да тръгне но на вратата се спря и пак се обърна към нея.

– А кой се обади? Позна ли гласа?

– С Манева са говорили. Тя само ми каза, че са се звъннали от Геофизичната. Нямам представа кой се е обадил.

Димка си даде сметка, че внезапното ѝ идване ще донесе неприятности на някого. За всеки случай тя побърза да добави:

– Тя се изрази така, като че ли не е Косьо, ами някой негов колега.

– Това е ясно – успокои я Софиянски. – Ние през цялото време бяхме заедно.

Той излезе и скоро телефонът започна да придрънква. Учителката знаеше, че тук всички апарати са деривати и си помисли, че сигурно Владо звъни в болницата.

(26) „Лиловый шар” („Лилавата сфера”) – съветски детски филм за Алиса Селезньова, по едноименната повест на Кир Буличьов от 1987 г. – анахронизъм и чиста проба авторски произвол.

(27) Да направя марка – да спъна някого. Идиоматичен израз, популярен сред учениците през 1970-80те г.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 6


Шеста част, в която прозвучават изстрели в зоната на течната вода

Междинната станция ги посрещна със скреж по пода, който скърцаше под натиска на магнитните им обувки. Косьо изчака да затихнат вибрациите и отвори шлема на скафандъра си.

– Добре дошли на Леонида, в системата на ЕН две хиляди шестстотин петдесет и едно! – в дробовете му нахлу леден въздух. – Ох, тука някой пак е икономисвал.

– Сега ще включим топлото, – обади се Софиянски и се наведе над пулта за управление. – Да, икономисвали са и от тока, и от водата.

– Нищо ли не е останало? – попита Калоянов.

– Някакви си тридесетина литра. Трябва да кажем на Николов да се оплаче. Братушките винаги ни оставят на сухо.

– Знаете ли оня виц – намеси се Стойчев, – дето токът и водата се срещнали на стълбите…

– Знаем! – прекъсна го Шеритов, и го изгледа продължително. Аспирантът не се беше усетил, че такива неща не се разправят пред журналистка, и то от „Работническо Дело“. Същата мисъл навярно споходи и останалите, защото четиримата мъже едновременно се огледаха да видят какво прави Диманова. Тя се взираше през илюминатора в огромния диск на гигантската планета, около която обикаляше Луната, върху чиято повърхност се намираше промеждутъчната станция.

Тишината я накара да се обърне към тях.

– Прилича на Юпитер! И е толкова близо…

– Наистина е близо, но няма нищо общо с Юпитер – усмихна се Тахънджиев, – който е газов гигант и се състои най-вече от метан. А Велека, както я нарекохме, – той вдигна ръка към синия кръг, който изпълваше илюминатора, – е воден гигант. Под облаците има океан от обикновена вода. С континенти, острови, пясъчни плажове и дори корали.

– Живи? – изуми се журналистката.

– Абсолютно. Но са съвсем безвредни и безопасни за нас, защото биологията на Велека е основана на силиций. Пясъчен живот, изключително бавен. Съдете сама, планетата е поне на осем милиарда години, а най-сложното нещо до което е стигнала тукашната еволюция е аналог на нашите безгръбначни. Навиват на спирали и приличат на черупки от рапани.

– Вие били ли сте там?

– И там, и на другите два спътника: Ружена и Владислава…

– Другарко Диманова – намеси се в разговора им Калоянов, – разбирам, че имате много въпроси, но ни предстои преход към основната цел на експедицията. Експедиционният ни прозорец е дълъг само осем часа и половина, и ако искаме да изпълним програмата, трябва да побързаме.

– Извинете – сконфузи се софиянката. – Но е толкова интересно.

– Обещавам като се върнем да отговоря на всичките ви въпроси. А сега ще ви моля да помогнете на Иван и на Стефан да пренесат една трета от нашите запаси в станцията. Владо, Дончо, вие се заемете с астрономическата триангулация. Имате половин час, след което продължаваме към ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем. И не забравяйте, че силата на тежестта тук е осемдесет и девет процента от нормалната! Разликата може да не е голяма, но трябва време докато се свикне.

Групата се преобрази за миг, движенията на всички станаха забързани и целенасочени. Косьо им се полюбува за няколко минути преди да седне пред пулта и да се захване с описание на действията на експедицията в дневника на станцията. Новото занимание го накара да сбръчи вежди и да въздъхне. Кой можеше да предположи че усвояването на космоса ще включва толкова много писане? Обаче той беше сред авторите на документацията по техника на безопасност за експедиционната служба и нямаше на кого да се оплаква. С разума си разбираше, че воденето на подробна документация с многократно дублиране може по-късно да спаси нечий живот, но до сега не бяха губили човек при излизанията и беше трудно да убеждава останалите, и дори себе си, от нуждата всеки път да се изписват безкрайни страници с наблюдения, който обхващат всичко – от цвета на скалите в околностите на базата до настроението екипажа. Пътуванията в космоса с телепортаторите се оказаха по-безопасни от класическата космонавтика, която до сега беше отнела четири живота по време на полети, и един господ знае още колко при подготовката им. На телепортите не им трябваха хиляди тонове взривоопасно гориво, те не зависеха от капризите на електрониката в системите за управление, да не говорим за метеорологичните условия по време на старт. Всичко, от което имаше нужда един телепорт, беше малък органичен кристал, способен да управлява формата на вълновата функция на атомите в решетката си. И енергията на средно голяма атомна електроцентрала.

Софиянски и Тахънджиев тропаха в шлюзовата камера. Ниската сила на тежеста им помогна да изнесат скоро телескопа навън. А Диманова, аспирантът и капитанът от ДС прехвърляха пакети със суха храна от кабината в склада на станцията.

– Не ви ли дадоха да прочетете отчетите на предишните експедиции? – Стойчев издебна момент, когато двамата с журналистката останаха сами.

– Дадоха ми, но само извадки, и те бяха пълни с астрономически данни за маси, плътности и скорости. На мен тези работи нищо не ми говорят – призна си „Просто Цецка“. – А вие наистина ли сте слизали на планетата? Дали няма начин да се отбием? Съвсем за малко.

Младият геолог не можа да сдържи усмивката си.

– За ходене сме ходили, и дори не веднъж. За съжаление този път едва ли ще може. Помните ли какво каза нашият началник за прозореца на експедицията?

– Да, аз тъкмо се канех да питам…

– Работата е там, че точката на излизане може да се намира само по лъча на зрение. – Той прочете нов въпрос в изражението на лицето ѝ. – Иначе казано, точката на излизане трябва да е в зоната на пряка видимост. Ако между нас и целта ни има звезда или планета, дори да е нашата собствена, не можем да стигнем направо до където искаме. Свързано е с изкривяването на пространството от масата на това тяло. Така че трябва да направим един скок настрани и да я заобиколим и да се преместим в точка, от която се вижда целта. Представете си, че ако пред нас има стена, да я заобиколим за да погледнем какво се намира зад нея. Същото е и със Земята, не можем да излезем до звезда, която се намира от другата ѝ страна. Но Земята се върти, звездите изгряват и залязват, значи трябва да се избере момент, когато целта ни е над хоризонта.

Диманова кимна, макар и с известно закъснение. Окуражен, Стойчев си пое въздух и продължи.

– Звездата, около която обикаля Велека, се намира в зоната на пряката видимост от нашето мило градче само за около девет часа. В плана на експедицията е предвиден тридесет минутен запас, затова шефът каза, че прозорецът на експедицията ни е осем часа и половина. Ако не се върнем преди те да са изтекли, трябва да чакаме десетина часа, докато нашата звезда изгрее от България, или в краен случай, да се опитаме да се свържем с една от съветските плавгрупи в Атлантика. Обаче за да ни приберат, те първо трябва да се пристрелят, а за това ще удвои енергията, изразходвана за цялата експедиция. Без да броим, че не изглежда добре за нашето участие в програмата, ако трябва да ни спасяват.

– А колко ток отива за едно излизане? – попита журналистката.

– Колкото София изразходва средно за четири дни. Изследването на Галактиката е скъпо удоволствие.

– Разбирам – кимна тя. – Но какви неща откривате!

– Стараем се – почервеня младежът и сякаш случайно я хвана за ръката. Обикновено той докосваше събеседничките си толкова нежно, че те потреперваха, но през скафандъра не беше същото и сега Диманова само се усмихна с разбиране и леко се отдръпна. Аспирантът се престори, че не забелязва реакцията ѝ. И продължи. – Например, миналата седмица ми се случи нещо зашеметяващо. Нали знаете, аз съм геолог и моята работа в експедицията е да търся находища на редки елементи. Разбира се, когато не ходя за вода, – той вдигна пластмасовите туби, които висяха в ръцете му…

Журналистката му се усмихна окуражаващо и той понечи да продължи, когато пред тях се появи Косьо.

– Как върви?

– Добре, другарю Калоянов – рапортува по военно Ваньо. – Останаха още две туби и една каса с консерви.

– Поправка, само две туби. Ето ги консервите – намеси се Шеритов, който току що идваше от кабината. – Нашите физици готови ли са?

Вместо отговор Калоянов натисна бутона на радиостанцията си. От слушалките в шлема му се дочу пукот.

– Четвърти и пети, чувате ли ме? – попита Косьо.

– Четвърти и пети – през шума не можеше да се разбере дали говори Дончо или Владо. – Прибираме се след десет минути. Само още две измервания…

– Нямате десет минути. Да сте се прибрали след пет. Нека да остане нещо и за другия път.

– Разбрано.

– Да не забравите да оставите и една четвърт от патроните. Аз започвам предстартовата подготовка – каза Калоянов. – Елате в контролната зала като приключите.

Диманова изчака той да се отдалечи и продължи да разпитва аспиранта.

– А какво мерят те?

– Астрометрия. Това е дял от астрономията, който се занимава с определяне положенията на звездите на небето. Ама с много голяма точност. После по тези измервания ще определят орбитата на Велека за да можем да излизаме до тук с по-малко поправки. Нали разбирате, така се пести енергия. Ама това са рутинни работи, нека да ви кажа какво отрихме миналата седмица…

Той продължи да ѝ говори, докато не приключиха с товаро-разтоварните работи. После всички се събраха в центъра на базата при Калоянов, който добави още няколко изречения за дейността им през последния час в дневника и обяви петминутна почивка. Журналистката веднага се залепи до илюминатора, а капитанът придърпа началника на експедицията в далечния ъгъл.

– Отиваме в нова система, добре е да сме готови за всичко. Няма да е зле да извадим автоматите от оръжейната.

Косьо се намръщи.

– Вече си представям как се изсипваме с калашниците пред някакви зелени аборигени и започваме да сеем огън и жупел сред тях, а после купуваме земята им за три брадви и две шепи мъниста.

Шеритов игнорира репликата му.

– Освен това – той посочи с поглед Диманова, – тя е с нас.

– Точно заради нея е по-добре да не се правим на междузвездни завоеватели. Бедна ти е фантазията какво ще напише.

– Сигурен съм, че в статията ѝ дума няма да става за оръжие. Ние идваме с мир и всичко останало.

– Не говоря за статията ѝ, а за доклада, който ще изправи в ЦК. Тя е техен човек. Не чуваше ли как изцеждаше Стойчев докато разнасяхте провизии? Хиляди пъти по-добре ще е да ни разсекретят и веднъж за винаги да свърши тази проклета игра на шпиони.

– Чух. Но щом са изпратили съвсем външен човек, значи решението вече е взето. Едва ли нейният доклад ще има силата да обърне проекторезолюция на ЦК. Единствената опасност е, ако по някаква причина тя не се върне. Точно затова настоявам да сме въоръжени при това излизане.

– Добре – въздъхна Калоянов. – Но без никакви излишества. Автоматите в положение през рамо.

– Не си забравил строевия устав! – усмихна се капитанът.

– Как ще го забрава като чичо ми му е редактор.

– Сериозно?

– Няма майтап, той работи във Военно издателство. Остави сега устава, не искам да се правим на герои, и без друго ако срещнем развита цивилизация, която е излязла в космоса, едва ли ще имаме шанс с нашите пушкала. Спомни си от къде идват обектите.

Шеритов кимна. Технологията, с която беше построен извънземния космически кораб, изровен от квадрат петдесет и едно до село Царичина, надминаваше всичко постигнато от човечеството не с десетилетия, а с векове. Никой не знаеше дали той е пристигнал от другия край на нашата Галактика или е построен в митичната Атлантида. А имаше и историци, които настояваха, че е тракийски. Единственият безспорен факт идеше от стратиграфския анализ, който показа, че корабът е престоял погребан в земята под Царичинското поле поне десет хиляди години. По мащабите на Вселената това е нищожно късо време, но за една цивилизация е истинска вечност. За толкова време човечеството се е развило от родово-общинен строй до кацане на Луната. Ако преди сто века някой е можел да се телепортира, какво ли умее да прави сега?

– Готовност за излизане след три минути! – обяви Косьо.

Членовете на експедицията забързаха към кабината. Владо и Стефан затвориха люка с шестдесет секунди запас. Ключовете на таблото щракаха, големият часовник цъкаше.

Ваньо многозначително погледна Диманова и почука с пръста на ръкавицата по шлема си. Тя кимна и затвори забралото с едно движение.

– Десет – започна да брои Калоянов. – Херметизирайте скафандрите! Осем, седем, шест…

Подът под краката им се разтресе. На три светнаха зелените лампите, които сигнализираха готовност за излизане.

– … Две, едно, поехали!

Вибрациите се усилиха, винкелите и гофрираното желязо започнаха да стенат. Магнитните обувки на Диманова, която се беше подпряла на стената, не издържаха и тя излетя към тавана. Слушалките в шлема на Косьо донесоха до ушите му болезнения ѝ вик.

Лявата стена започна да свети в бяло.

– Завърти ни! Завърти ни веднага! – извика Тахънджиев. – Обстрелват ни! Сигурно е инфрачервен лазер.

– Назад! – Шеритов беше свалил автомата от рамото си и трескаво се оглеждаше за враг.

Парчета разтопена стомана се разхвърчаха из кабината. Едно от тях се рикошира върху пулта пред Косъо оставяйки в мястото на удара черно петно. Когато началникът на експедицията вдигна поглед, стената беше изчезнала. През отвора се чернееше космоса, посипан със златен прашец от далечни звезди. Аварийното осветление се включи и по-слабите от тях изчезнаха. Подът се успокои.

– Назад! – извика отново капитанът и изстреля един дълъг ред навън.

През дупката Стойчев видя целта му – лъскав овал, на няколко метра от тях, ако можеше да вярва на окомера си в космоса. Сега наистина няма да успя да донеса на Димка корал от океана на Велека, помисли си той. Нито дори парчета от Луната за децата.

Куршумите оставяха дълги бразди върху повърхността на овала. Владо и Дончо също започнаха да стрелят, а Косьо повдигна капачето на големия червен бутон, под който пишеше „Аварино връщане“, и го натисна.

Кабината затрепери отново.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 5


Пета част, в която инспектор от София проверява как Димка си води уроците

Димка завари Осми „Г“ клас относително спокоен. Деветата симфония продължаваше да се носи от старичкия дървен „Респром“,(23) а част от учениците замечтано се взираха в небето. Учителката прие, че именно „Деветата симфония“ е умиротворила класа, а не Георги и Антон, които със сериозен вид се разхождаха по пътечките между чиновете. Тя нареди на момчетата да седнат на местата си, и понеже до края на часа почти не оставаше време, пропусна разпявката. Само взе тебешира, и написа на дъската домашното за другата седмица – да се научат наизуст текстовете на две песни от урок номер двадесет и едно, добави страниците, и мълчаливо почука с тебешира по дъската и по учебника, който лежеше на катедрата. Някои от децата кимнаха в отговор. Тя пак почука, този път по-силно и сега повече ученици показаха знаци на разбиране, а по-съвестните дори си записаха домашното в тетрадките.

Те прекараха остатъка от часа в слушане на музика. Когато най-после леля Айше натисна звънеца, стаята избухна в глъч и се изпразни за миг. Предстоеше голямото междучасие, двадесет минути, през които човек трябва успее да се нареди на опашката пред павилиончето за закуски и да си купи баничка, а после да я изяде докато играе на гоненица или скача на един крак по квадратите, начертани с цветни тебешири върху асфалта в училищния двор. Димка спря грамофона, прибра плочата в шкафа и без да бърза се отправи към учителската стая.

Вътре цареше шум, не по-малък отколкото в коридора.

– Калоянова, ще дойде инспектор от София! – обясни ѝ химичката. – Манева се обади преди малко, случайно научила докато била в „Просветата“.

Вратата се отвори и в рамката ѝ се показа самата директорка. Тя дишаше на пресекулки и една от по-младите възпитателки побърза да ѝ налее вода от огромната гарафа на масата. Димка си помисли, че дори стотината метра, които деляха тяхното училище от Окръжния Съвет, могат да бъдат много дълго разстояние.

Донесоха стол. Манева седна, разкопча най-горното копче на блузата си, освободи пълничката си шия от плена на яката, и потвърди новината за инспектора.

– Ще пристигне за четвъртия час. Казал е, че иска да посети уроци по рисуване и по пеене. – Изстреля тя между две дълбоки вдишвания. – В отдела хабер си нямаха, че ще идва някой.

Около Димка по-възрастните учители обречено завъздишаха, те добре знаеха какво значи внезапна проверка от София. В такива случаи тяхното училище винаги се превръщаше в първа жертва, заради удобството което предлагаше близостта му със Съвета. Освен това, то беше базово за тукашния Учителски институт и всеки пропуск в знанията на децата можеше да бъде извинен, или поне обяснен с оправданието, че този материал е преподаван по време на практика от студенти. Практикантите бяха като хартията – можеха да понесат всичко и докато се стигне до тях, вятърът на разпределението отдавна да ги е духнал в някой далечен край на България.

Инспекторът се появи броени минути преди леля Айше да бие звънеца за началото на четвъртия час. Чистачката, предвидливо инструктирана да мете фоайето до второ нареждане, го отведе в директорския кабинет. Когато гостът влезе, Манева изненадано надигна глава от учебния план. Нищо по съсредоточеното ѝ лице не издаваше, че току-що е разстлала върху бюрото огромния картон, прилежно разделен на квадратчета, изпълнени със ситни буквички.

– Вас търсят – каза лелката и се върна при метлата и кофата за боклук.

– Добр день, – поздрави новодошлият със силен руски акцент. – Аз съм Георгий Соколников, от Инспектората към Министерството на Просветата.

– Заповядайте, другарю Соколников – скочи на крака стопанката на кабинета. – Аз съм директорката Цветелина Манева.

– От Съвета ми казаха, че вашата… училище е най-лучшее. Предложиха ми да дойда направо тук и казаха, че ще ме чакат.

– Никой от „Просветата“ не е е появил още.

– Предлагам да не ги чакаме – махна с ръка гостът и погледна часовника си. – Ако не се греша следую… следващият час започва след малко. Само ми покажете кабинета по пеене.

– А в час по руски не искате ли да влезете?

– Нет, не. Аз съм само инспектор по пеене и рисование.

Докато вървяха по коридора той обясни, че е роден в Ленинград,(24) но преди шест години срещнал красива българка.

– Най-красивата! – натърти той – Впрочем, всички жени тук са красиви.

Двамата правели дисертации в Московския университет. Оженили се и след нейната защита се преместили в София.

Пред тях учителите се разкъсваха между желанието да видят инспектора и тревогата, която ги караше час по-скоро да се скрият в стаите. Иззад вратите се чуваха команди:

– Клас, стани! Клас, мирно!

Няколко закъснели ученици ги изпревариха тичешком. Инспекторът погледна многозначително директорката, но не каза нищо. Тя само повдигна едва забележимо рамене.

– Имаме син на пет години – добави руснакът, когато те се изправиха пред вратата на музикалния кабинет.

Манева за всеки случай почука преди да влязат при Димка и изчака за миг, докато отвътре не се чу гласа ѝ.

– Влез!

– Другарко Калоянова, извинявайте, че ви обезпокояваме, това е другарят Соколников, на проверка от Министерството – обясни директорката. – Той ще присъства на урока.

– Ама разбира се, заповядайте. – учителката по пеене се изправи до бюрото.

– Аз ще седна вот-там – гостът посочи едно празно място на последния чин, от към страната на прозореците. – продължайте все едно че ме няма. А с вас – той се обърна към Манева, – с вас будем разговаряме след часа.

Директорката се поколеба преди да остави младата преподавателка в ръцете на хищника от София. Усетил колебанието ѝ, инспекторът добави:

– Не се безпокойте, вече знам къде се намира ваш кабинетът.

По усмивката му си личеше, че се шегува и Манева се разтревожи още повече. Но тя нямаше какво повече да прави тук и излезе. А в стаята настана нервна тишина, само чиновете поскърцваха, докато учениците се въртяха на местата си, поглеждайки крадешком към непознатия мъж в дъното на кабинета.

– Отворете учебниците на страница четиридесет и седем. Следете текста. Петя – Калоянова се обърна към ученичката, която пееше най-добре, – дай тон!

Димка знаеше, че момичето три пъти седмично ходи на солфеж в градския младежки дом, но въпреки това се наложи учителката на два пъти да използва камертона си, преди да класът най-после да запее както трябва. Гласовете на повечето все още не бяха започнали да мутират и „Стани, стани юнак балкански“ се получи по-добре, отколкото в другите класове, но никой не можеше да каже дали това е достатъчно за проверяващия от столицата.

Груповото изпълнение успокои учениците, те спряха да се озъртат назад и Калоянова рискува да изпита двама души върху последния урок, за Бах. Една шестица и една четворка по-късно тя им разказа за Бетховен, написа домашното на дъската и ги накара да изпеят още една Възрожденска песен. По средата на „Тих бял Дунав се вълнува“ звънецът се обади и часът свърши.

Соколников изчака децата да излязат от стаята.

– Кажете на другому клас да се строи в коридора и да стоять там.

Димка предаде нареждането на дежурния ученик и го предупреди да пазят тишина, защото като нищо инспекторът може да реши да изслуша още един урок по пеене.

– Вие проведохте добър урок – започна инспекторът без да става от мястото си на най-задния чин. – Но недостатъчно разпяване. Вредно за гласни труни. – И той се впусна в дълга тирада как говорният апарат може да се повреди от претоварване, с тон който подхождаше повече на оперен репетитор, разтревожен да не би примадоната на трупата да загуби най-горната октава на гласа си.

Калоянова го слушаше почтително изправена до катедрата, и не можеше да повярва на ушите си. Всичките проверяващи, с които се беше срещала до сега в кратката си кариера, се интересуваха преди всичко от нейното преподаване, а не от здравето на детските гласни струни.

Разборът на урока продължи по-малко от пет минути. Накрая Соколников я изненада още веднъж, като дойде да ѝ стисне ръката и я съпроводи до учителската стая, от където Димка трябваше да вземе дневника на следващия клас.

– Уморен с доргата. – каза инспекторът на директорката, надвиквайки звънеца за влизане в петия час. – А и никой не появился от отдел „Просвета“. Ще мина през савет да си поговорим с тях. При вас ще се върна следобед, да направим подробен разбор на млада колежка.

Манева мислено подскочи от радост, защото посещението на урок по рисуване, втората специалност на инспектора, се отлагаше с поне няколко часа. Учителят по изобразително изкуство Цанчо Цанчев се отличаваше с любовта си към чашката. Сутринта той не се появи в учителската преди часовете, а само изпрати един ученик за дневника. Това предвещаваше опасност, защото като весел и разговорлив човек от нейното поколение, Цанчев обикновено търсеше възможност да си побъбрят, ала с всички сили избягваше да се мярка пред очите ѝ когато знаеше, че срещата ще му донесе само упреци.

*

Соколников кимна на чистачката и пое по улицата, която свързваше училището и Съвета. Но вместо да продължи напред към Народния Съвет, той зави още в първата пресечка и се отправи към близката кооперация, до входа на която стоеше жълта телефонна кабинка.

В портфейла му подрънкваха много монети от две стотинки. Той пусна една в процепа и преди да набере номера, се изкашля няколко пъти, сякаш искаше да прочисти гърлото си. После произнесе на чист български език, без следа от руски акцент:

– Добър ден, може ли да повикате другарката Калоянова?

Отсреща недоволен женски глас му съобщи, че тя е в час.

– Но моля ви, спешно е! – настоя инспекторът. – Случи се нещастие с нейния съпруг. Предайте ѝ веднага, че трябва на часа да дойде тук…

– Минутка само! – трогната от новината, събеседничката му най-после склони да му помогне. – Сега ще я изпратя някой да я…

– Не, не мога да чакам. Предайте ѝ да идва веднага. Трябва да тичам…

Той окачи слушалката на кукичката и побутна вратата, но тя се оказа препречена. Пред нея стоеше възрастна лелка, навярно пенсионерка. От тези, които прекарват целите си дни на пейките пред блоковете, знаят и последния слух и всичко е тяхна работа. Тя загрижено го попита:

– Обадихте ли се в „Бърза помощ“?

Инспекторът се стресна за миг.

– Не се безпокойте, другарите вече направиха каквото трябва. Те вече са там.

– А, щом другарите са пристигнали, – лелката се отмести за да му стори път, – значи всичко е наред.

Соколников побърза да се отдалечи и едва няколко пресечки по-нататък се престраши да извади от чантата си малко транзисторче „Юпитер-601“.(25) Той го включи и повъртя малко копчетата му, преди от високоговорителчето да се разнесе разтревоженият глас на Калоянова.

– … лошо да не се е случило.

– Вече пратих да извикат Милев, той днес е дошъл с „Москвича“. – успокояваше я Манева. – Веднага ще те закара…

Инспекторът изключи „Юпитерчето“ и енергично закрачи към Сеизмичната обсерватория. През няколко минути той включваше радиото, колкото да се убеди, че Димка все още не е пристигнала в службата на мъжа си. В апаратчето имаше магнетофонна лента само за четиридесет и пет минутен запис, и „Соколников“ не искаше да пропусне най-важното от предстоящите обяснения между учителката и колегите на съпруга ѝ.

Четвърт час по-късно най-после се чу как колата с жената спира пред обсерваторията. После нейде глухо забръмча звънец. Инспекторът прищрака два пъти с ключето за избор на диапазон от къси или средни вълни, и вграденото магнитофонче започна да записва.

– Отворете! Николов, какво става с мъжа ми? Жив ли е?

– А, Стойчева! – чу се мъжки глас. – Ти пък кога успя да разбереш за… за аварията?

„Соколников“, който отпуснато вървеше по улицата към музея, мислено подскочи.

– Жив ли е?

– Да, жив е, успокой се. Мъжът ти е роден с риза и в добавка, със златна лъжица в устата.

– Пусни ме да го видя.

Високоговорителите изпуснаха скърцащ звук, все едно се отваряше дълго несмазвана врата.

(23) Марка български домакински електроуреди, сред които грамофони.

(24) Името на Санкт Петербург през периода от 1924 г. до 1991 г.

(25) Портативен 7-транзисторен радиоприемник „Юпитер-601“, произвеждан от 1971 г. в Днепропетровския радиозавод. Маса – 280 грама, захранване – 9 в. батерия.

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, криптоистория, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 3


Трета част, в която Сашка се справя с класна умножена по осем, но майка ѝ понася последиците, а в същото време мистър Шулц пътува за римската вила

Леля Айше, училищната чистачка открехна вратата. В процепа се показа главата ѝ, покрита със синя забрадка.

  • Другарко Калоянова, другарката Манева ви вика.
    Децата мигом се разсеяха, започнаха да си шушукат и да гадаят защо директорката може да вика при себе си учителката по пеене в средата на часа. Двамата бабаити на класа, които Димка специално беше сложила да седят най-отпред, започнаха да се бият. Тя се намръщи и почука с химикала по плота на бюрото.
  • Тишина, тишина! Георги и Антон! Станете! – Калоянова се обърна към момчетата първия чин. – Веднага!
    Шумотевицата намаля, но не изчезна напълно.
  • Вие двамата, тъкмо сте се изправили, ще бъдете старши на класа докато ме няма. Георги, пусни грамофона, Антоне, извади от там, – тя посочи редицата шкафове със стъклени врати в дъното на музикалния кабинет, – плочата с „Девета симфония“ на Бах и я донеси. Ако заваря някой да не си е седнал на мястото като се върна, ще го накарам да изпее „Пътнико свиден“(13) на дъската!
    Класът се разсмя в отговор на тази заплаха, а Калоянова с мъка се изправи от стола и понесе тежкия си корем навън. Първите тонове на Деветата се чуха още докато тя вървеше по коридора. По средата на пътя към директорския кабинет те бяха изместени от ударите на часовника с махало, който висеше във фоайето на първия етаж. Цялото училище живееше по неговото време, чистачките се взираха в стрелките му преди да бият училищния звънец, учениците по него проверяваха колко минути им остават до края на междучасията. Сутрин в седем директорката лично го сверяваше по сигнала за точно време на програма „Хоризонт“.
    Димка отброи десет удара, почти средата на третия учебен час на първа смяна, както наричаха класовете, които идваха на училище преди обяд. След двадесет минути щеше да започне голямото междучасие. Тя почука на вратата на директорския кабинет. От вътре се чу едно уморено „да“, Манева имаше проблеми с разсънването и се лекуваше с кафе и цигари, от което гласът ѝ сутрин беше прегракнал като на джазова певица.
  • Калоянова, твоята математичка се е проявила – посрещна въпросителния ѝ поглед директорката. – Помолиха да им се обадиш моментално – тя посочи телефона на бюрото си.
    Димка се обърна да излиза, в учителската стая също имаше апарат.
  • Къде ще ходиш, позвъни от тук на спокойствие. После притвори вратата, аз ще кажа на Айшето да заключи. Отивам в Окръжния съвет(14) да се разправям с онези идиоти от отдел „Просвета“. Отпуснали са ни пари само колкото за половината ремонт .
    Манева се натовари с няколко дебели папки, взе отворения пакет „Стюардеса“ и кибрита от масата, и потегли по директорските си дела.
    Димка придърпа към бюрото единия от столовете за посетители, отпусна се върху него и започна да набира номера. Четири цифри, достатъчно за едно малко градче, но все големи, и след всяко завъртане на бялата шайба ѝ трябваше цяла вечност, докато се върне до началното си положение. Странно беше, че очакват да се свърже с тях веднага. Всички училища работеха по един и същ график, и както тук, в „Отец Паисий“, сега беше средата на часа, така и в „Благоев“, където учеше Сашка.
    В слушалката се заредиха писукания. Ръката на Димка се изпоти и започна да ѝ се повръща. Най-после отсреща отговориха. Тя се представи.
  • Здравейте, колежке! Аз съм Божурова, учителката по математика на Сашка. Извинявайте че ви потърсихме точно сега, знам за вашата… – Математичката се запъна за миг, сякаш не искаше да спомене думата бременност пред някого. – За вашето положение, но не можахме да се свържем със съпруга ви.
  • Те понякога са заети с експерименти – обясни Димка. – Какво става с дъщеря ми? Да не е болна?
  • Не, даже е много здрава. Толкова здрава, че заедно с още двама свои съученици успяха да провалят класната работа по математика.
  • Ама тя сериозно се подготвя. С баща си всяка вечер решават задачи.
  • Казах да провалят класната, а не да се провалят на класната. Дъщеря ви, заедно с още двама калпазани изрешиха задачите на всичките осем групи, които им дадох.
    Димка едва се сдържа да не прихне. Не толкова за да не обиди Божурова, колкото за да се предпази от спазмите в стомаха, които смехът можеше да предизвика. За всеки случай тя прикри микрофона с длан.
  • Знаете ли колко време ми трябваше да приготвя задачи за осем групи? – обиденият глас от слушалката продължи а я напада. – И да знаете, че това го правя само за техния клас, другите минават с по две…

*

Сашка стоеше в учителската стая на „Димитър Благоев“ с наведена глава. Божурова я остави изправена пред шкафа с дневниците и отиде да говори в майка ѝ по телефона. Този път наистина прекалиха. През първия срок тримата заедно с Диана и Стамо решаваха задачите на собствените си групи и после ги пускаха на най-близките си съседи, но след няколко контролни математичката забеляза приликите в решенията и се закани да им приготви изненада за класната в края на учебната година.
Божурова ги раздели на осем групи, което усложни нещата, защото първо трябваше да си прехвърлят условията, после решенията. И даскалицата обикаляше между чиновете като цербер. Със Стамен решиха задачите на по три групи, а Диана се оправи с останалите две. Хванаха ги в самия край. Или може би по-рано, защото точно докато Сашка си припомняше как премина класната през злополучния втори час, математичката обясни на майка ѝ:

  • Видях ги още в началото как си подхвърлят бележчици, ама исках да разбера до къде ще стигне нахалството на нашите отличници! Следващия път тях тримата ще ги сложа отделно от всички, в единия ъгъл! – Заплаши тя.
    Ура, извика Сашка с всичката сила на вътрешния си глас. Щом ще има следващ път, значи няма да ни изключат.

*

Вишневият „Чавдар“(15) излезе на билото и въздъхна жално за последен път. През първите километри след като излязоха от София шосето беше равно, но с навлизането в планината завоите се занизаха един след друг. Шофьорът все по-често минаваше на ниска предавка. Зад автобуса се проточи дълъг шлейф от сажди и изгорели газове.
Хер Шулц често се обръщаше назад, и разгледа добре допотопното транспортно средство, което сега го носеше към развалините на една римска вила в подножието на планината. Без съмнение двигателят на рейса се нуждаеше от смяна на сегменти и пристъргване на цилиндри. Макар днес да носеше университетска карта, на която пишеше че е професор славист от университета в Кил, чужденецът разбираше от коли и мотори. Той беше прекарал младините си зад волана на артилерийски влекач в една армия, за която не обичаше да разказва.
В далечината се показа отбивка с чешма и автобусът тромаво зави към нея.

  • Десет минути почивка – обяви шофьорът. Пътниците се надигнаха от местата си.
    Водачът извади изпод седалката си приспособление, от което очите на хер Шулц широко се отвориха: то представляваше третина от вътрешна автомобилна гума. Долната ѝ страна беше защипана с две заковани едно за друго парчета дърво. Виждаха се грубо изкривените пирони, които ги държаха заедно. А в горния край на гумата някой внимателно беше изрязал две кръгли дупки. Шофьорът отиде до чешмата, промъкна пръстите на дясната си ръка през отворите, хвана с лявата дъсчиците, и започна да пълни приспособлението с вода от чучура. По същество, това представляваше сгъваема кофа. Много изобретателно, реши хер Шулц, и също слезе от автобуса, като не пропусна да провери дали не е забравил нещо след себе си.
    В подножието на планината се трупаха облаци и той се поздрави за предвидливостта да облече промазан анорак. Сутринта в столицата грееше слънце, но от североизток в страната навлизаше студен фронт и през следващите няколко дни се очакваха валежи. Дъждът може да лиши археологичната експедиция на хер Шулц от всякакво удоволствие. Ала господинът не се притесняваше и не бързаше. Градчето в долината пред него се славеше с чудесен етнографски музей, за който с възхищение разказваха културните аташета на другите западни легации. Сградата на някогашния турски конак, в който се помещавал музеят представлявала архитектурен паметник от седемнадесети век. Един кратък престой докато времето се оправи щеше да даде на слависта от Кил чудесна възможност да се наслади на местните забележителности.
    Хер Шулц се огледа. С оригиналната си гумена кофа водачът наливаше вода в широка фуния, забита в отвора на радиатора. От вътре излизаше пара и мъжът държеше лицето си настрани за да не се… ощави, сети се чужденецът за подходящата дума. По поляните наоколо блееха крави, овчар с дълга гега викаше нещо нечленоразделно на кучетата си. Откакто бяха спрели, по шосето минаха само две коли: седлови влекач „Шкода Мадара“(16) с полуремарке, пълно с бали слама в посока към Пловдив, и раздрънкана зелена джипка към градчето, към което се бе запътил и хер Шулц. Овалните стоманени пластини, които ѝ служеха едновременно за задна броня и за стъпенки при качване във високата каросерия, бяха боядисани в бяло.
  • Тръгваме! – провикна се шофьорът и пътниците покорно се стълпиха пред вратата на „Чавдара“. Хер Шулц се качи последен.
    Половин час по-късно и много завои по-нататък, пред очите му се откри изглед към долината. Чужденецът се вгледа в белите блокчета по хълмовете от двете страни на реката. Гледката щеше да бъде чудесна, ако я нямаше маранята. Неговите колеги му бяха разказали и за нея – резултат от изпаренията на язовира и от оловните съединения, които гигантският минно-обогатителен комбинат от двадесет и пет години бълваше в небето над градчето.

(13) Популярна естрадна песен от началото на 1970-те години, озаглавена „Нашата мила родна страна”. Текст Иван Генов, музика Димитър Петков.
(14) Орган на месно управление. Един от неговите отдели – „Народна просвета“ – се занимава с образувателните институции като училища и детски градини.
(15) Марка автобуси, произвеждани в гр. Ботевград през периода от 1956 г. до 1999 г.
(16) Марка товарни автомобили, произвеждани в гр. Шумен през периода от 1970 г. до 1989 г. по лиценз на чехословашката автомобилостроителна фирма „Шкода“.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 13 и 14 (край)


13. Ако компютрите бяха импресионисти

Ако аналитичните комплекси бяха импресионисти, човечеството щеше да се роди отново като представа за самото себе си, като усещане, породено от неясните щрихи на художника. Всяка от тях, взета поотделно, изглежда размазана, небрежна и недовършена, но съвкупността им е нещо различно – погледната от едно точно определено, идеално разстояние, тя създава у зрителя неизгладим облик на жена, огнено поле от макове, вечнозалязващо слънце, или омайни лилии от градината на някой отдавна забравен художник.

През тези милион и половина години, които преминаха, откакто хората се преселиха в симулация, изпълнявана между стените на гигантския фулеринов резервоар, потопен на двеста метра под повърхността на южния Атлантик, на Земята настъпиха много промени. Не един или два пъти ледниците настъпваха към екватора и се оттегляха към полюсите, но орбиталните огледала, предвидливо построени от създателите на новия изкуствен дом на човечеството, поддържаха температурата в океана над точката на замръзването.

Тонове метеоритно вещество се сблъскваше всяка година с планетата. От време на време някое по-голямо тяло се приближаваше в опасна близост до нея. Тогава влизаше в действие системата за орбитална защита и го обстрелваше с рентгенови лазери от Луната, докато ефектът на Ярковски не отклоняваше достатъчно астероида или кометата от орбитата им, за да избегнат фаталния сблъсък. Системата беше стабилна, разпределена за по-висока сигурност върху всички земни континенти, и даже на други небесни тела. За самоподдръжката ѝ се грижеха аналитични комплекси, състоящи се от тонове изчислителен разтвор, разпръснати в хиляди морета и езера, които нямаха имена, защото не бяха съществували по времето, когато по Земята ходеха хора. Флорида, Владивосток и дори Африка бяха названия, които системата използваше за да маркира географски райони, които човек с безкрайно въображение, живял преди милион и половина години, не би разпознал днес.

На Луната регулярно се появяваха нови кратери, а последните бактерии в пещерите под повърхността на Марс изчезнаха съвсем скоро след оттеглянето на човечеството и единствено земните аналитични комплекси пазеха в паметта си техните молекулярни карти. На Европа животът излезе изпод ледената покривка на океана и се разпростря по повърхността в тънък слой от плесен, която сменяше цвета си според сезона и ориентацията на магнитното поле на Юпитер. Телескопите на системата за защита откриваха подобни промени и в системата на Сатурн, но главният аналитичен комплекс не сметна за необходимо да изпрати до там автоматична станция. Задачата му беше да се грижи за безопасността на човечеството и той предприемаше мерки за да изследва космоса само доколкото това беше необходимо за да не се случи нещо с безценните кубически километри изчислителен разтвор в онова, което някога беше Южен Атлантически океан.

Борис не беше нито първият, нито единственият симулиран разум, който се запита как е възможно човечеството да е единствената свръхцвилизация в Галактиката, при условие че на планети, обикалящи около съвсем близки звезди, има толкова много други цивилизации, макар и много по-млади от него. Обикновено аналитичният комплекс прилагаше върху любопитните мерки, на които би завидял най-талантливият психоаналитик от ерата, когато човечеството обитаваше физическата реалност без посредничеството на компютърни разтвори. Тези любознателни индивиди се влюбваха или развиваха нови интереси и откриваха друга област, в която да приложат енергията си.

Но сега обстоятелствата бяха различни. Преди четвърт милион години Слънчевата система се размина с невзрачно червено джудже от спектрален клас М3. Подобни звезди в нашата Галактика се срещат десетки пъти повече от звездите, аналози на слънцето. Обикновено дребните червени джуджета имат много планети, но всяка от тях е малкарядко достига размерите на Нептун или на Уран. Червени звезди са обвити с бурни атмосфери и изпепеляващите им рентгенови лъчи периодично стерилизират техните планетни системи, грижейки се животът да не се закрепи на повърхността, да не развие сложни структури и интелект. Тази звезда не беше изключение, около нея обикаляха два газови мини-гиганта, сравними с Нептун, и четири по-малки каменни къса без атмосфери. При сближаването си със Слънцето тя загуби половината от тях, но отнесе със себе си множество тела от пояса на Оорт, който се намира в покрайнините на планетната ни система, на хиляди астрономически единици от нашата звезда.

Последствията от тази междузвездна среща се ограничиха до едва забележими промени в орбитите на Плутон и останалите транс-нептунови обекти. Дълго време те оставаха незабележими, освен за най-точните астрономически уреди. Спокойният период продължи, докато най-малката планета, която Слънчевата система бе отнела от червеното джудже, не претърпя два последователни сблъсъка с обекти от нашия облак на Оорт. Чудовищното разстояние остави тези събития невидими и за най-мощните земни телескопи, а случайността се погрижи новата орбита на планетата да я приближи към вътрешността на системата точно когато Земята се намираше от срещуположната страна на Слънцето.

Създателите на системата за орбитална защита бяха предвидили подобен сценарий и според плана им около Слънцето, по орбита подобна на земната, но с интервал от половин период, се движеше автоматична наблюдателна станция. С многократно дублиране и надеждна самодиагностика. Но нито един от аналитичните комплекти, които управляваха зашитата, не знаеше, че четири години по-рано изчислителният разтвор на станцията е попаднал под сноп рентгенови лъчи, образувани при сливането на две неутронни звезди преди девет милиарда години, когато Вселената все още е била в детска възраст. На ниско ниво системата за диагностика откри появата на мъртви зони в изчислителната течност и постави началото на самовъзстановителен процес, но резервът от ремонтно вещество на борда беше ограничен и станцията се нуждаеше от време за да генерира още. Междувременно, комуникацията между различните ниво на контрол бе нарушена, централното управление нямаше представа за повредата и при редовните сеанси на връзка станцията бодро рапортуваше, че се намира в отлично здраве.

Консерватизмът беше заложен дълбоко в характера на системата за жизнеобезпечение на симулираното човечество, иначе то едва ли би оцеляло през тези милион и половина години, прекарани под нейните грижи. Преди да предприеме някакво действие, тя търсеше прецеденти в миналото, симулирано или реално, и винаги отдаваше предпочитание на стари и доколкото е възможно – проверени решения. Системата научи за предстоящото разминаване с червеното джудже от редовните астрономически обзори на небето четиридесет хиляди години преди то да се случи, и дълго обмисля дали да не дублира симулацията, създавайки копие на някоя от планетите в системата на приближаващата звезда. Но квантовата природа на изчислителните процеси гарантираше, че копието няма да бъде точно, че всеки акт на всеки симулиран индивид в едната среда няма да е огледално повторение на действията на индивида в другата среда. В края на краищата двете реализации на човечеството съвсем скоро щяха да поемат по различни пътища. В онова далечно минало, когато хората бяха решили да се преместят в гигантския резервоар от изчислителен разтвор, те бяха предпочели да живеят в симулация с недетерминистичния характер като гаранция за свободната им воля, като гаранция, че няма да съществува апроксимация, която да принизи жизнения им цикъл до едно-единствено, макар и безкрайно сложно уравнение.

В края на краищата системата се отказа от създаването на втора човешка цивилизация. Главният аргумент против подобен акт беше историческият избор на самото човечество да се потопи в морето от биоелектролит, вместо да заселва Галактиката. Тя справедливо допусна, че симулираните хора, които се намираха в технологична, морална и емоционална среда, не много по-различна от онази, при която се бяха откъснали от физическата реалност, отново ще вземат същото решение – дори изборите на отделните индивиди да са различни, огромният им брой гарантира, че усредненият им избор ще бъде същия. Но сега ситуацията беше различна. Докато пропуснатият планетоид се приближаваше към Земята със заплашителна бързина, системата прерови историята на човечеството и не откри подходящ прецедент. Миналото не предлагаше отговор, а собствените ѝ евристични способности дребнееха пред величината на проблема.

Тя се нуждаеше от помощта на хората, но самите хора преди милион и половина години бяха направили невъзможно връщането си назад, във физическата реалност.

Оставаше един изход. Притисната от сроковете, системата за жизнеобезпечение първо ускори тактовата честота на симулацията. После направи инвентаризация на най-любопитните представители на човечеството, спря се на няколко по-обещаващи и премахна психологическите бариери, които самата тя бе заложила пред тях. Те сами щяха да преодолеят останалите защити, които предците им бяха изградили. Най-накрая системата оптимизира биологията на хората и я приспособи към условията на настоящия ледников период. Останалото бе въпрос на изчислителни операции и възможности на производствените комплекси, които трябваше да върнат човешката цивилизация във физическата реалност.

Нека хората сами да търсят решение на собствените си проблеми, мислеше си системата, и ако имаше ръце, сигурно доволна щеше да ги потрива. Тя не беше предвидила как недетерминистичната природа на квантовите изчислителни разтвори може да се съчетае с алтруизма на човеците и да доведе до появата на нова, невиждана до сега раса в реалния свят. Когато корабите на най-смелите четирикраки мореплаватели се натъкнаха на фулериновия цилиндър, закотвен в Южния Атлантик, системата не знаеше как да реагира.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.7313 астрономически единици.

14. Трионът на еволюцията

– Синхронизация? – попита старшият техник, с аватар на хлапак, който изглеждаше на по-малко от двадесет и пет.

– Четири деветки – рапортува колегата му, на вид още по-невръстен от него.

– Готов съм да се обзаложа, че и двамата са поне на моята възраст – прошепна Борис.

– Защо? – попитах. – Контактът с Действителността откъсна много младежи от игрите.

– При ниската тактова чистота, с която работи сега Симулацията, те едва ли са имали достатъчно време за да придобият специалност. Трябва да са старци като нас.

След посрещането техниците ни бяха настанили в две от дузината кресла, които запълваха интерфейсната зала. После се заеха да настройват апаратурата, и без да планират, ни дадоха време да се огледаме. Стените бяха боядисани в тъмно зелена боя, от оловната. Добре, че в симулираната реалност човек не може да се отрови, освен ако за това не се погрижи специален подпрограма. По настояване на Борис след контакта всички обръщенията към подобни функции бяха блокирани. Както и процесите, които се грижеха за стареенето. Решението беше взето лесно и единодушно – никой не искаше да умира.

Нисък, мръсно бял таван се спускаше застрашително над нас. В ъглите и покрай нитовете през боята бяха избили язвичките на ръждата. Лъскав линолеум покриваше пода, който леко се полюшваше, сякаш за да ни напомни, че контактните работи с Действтелността се водят от борда на току-що построен контейнеровоз, дрейфуващ в Южния Атлантик.

„Момчетата“ ни обясниха, че по-нататък ще може да се дефинират междинни станции в произволна точка от Симулацията. За сега нейните ресурсите едва стигаха за поддържане на нормалната ѝ работа – след като моят приятел използва огромна част от ремонтните комплекси за да пресъздаде във физическата реалност цивилизацията на четирикраките, и дума не можеше да става за мащабно развитие на нови разширения.

Преди да започнат, те внимателно обръснаха от главите ни малкото растителност, останала по тях. После плеснаха отгоре няколко шепи розово желе и го размазаха, като внимаваха да го разпределят равномерно от челата до задните основи на черепите ни. Накрая техниците забиха в тези импровизирани шапчици по една жица, с грубо оголени краища.

– Нужно ли беше всичко това? – усъмни се Борис.

– Не се заяждай с човека. – намесих се аз.

– Няма нищо – усмихна се „младокът“. – Интерфейсът е конфигуриран да следва законите на физическата реалност. Иначе нанонитите(10) ще вземат работен материал откъдето могат, например от черепите ви. И Симулацията ще трябва да го моделира. Не е много красиво. Но ако искате, мога да ползвам друга форма…

Той щракна с пръсти и над главата на приятеля ми се появи половинметрова конструкция, подобна на сешоарите от някогашните фризьорски салони. Погледнах нагоре – и над мен се извисяваше по най-застрашителен начин същото съоръжение, само дето от моята гледна точка не можех да оценя цялата му прелест.

– Хм, розовото тесто май е за предпочитане – призна Борис.

Шлемовете изчезнаха.

– Повечето хора предпочитат тестото – каза техникът.

По стените премина вълна и зеленото едва доловимо потъмня. Таванът се надигна.

– Има какво още да се иска от синхронизацията – отбеляза моят приятел.

Съседните кресла промениха формата си. Сега те приличаха повече онази ергономична мебел в офисите, върху която човек по-скоро коленичи, отколкото сяда.

– Синхронизация с Действителността след три, – започна да брои старшият на „младежите“, – две, едно!

Миг по-късно се появиха четирикраките. Само шест индивида. Щяха да напомнят кентаври от Гръцките митология, ако предните им „крака“ не произхождаха от втори чифт ръце. Отблизо и без скафандри се виждаше, че почти цялата тежест на извънземните се поема от най-задния им чифт крайници.

Над главите им се мъдреха шапки от розово тесто.

Крайният от новопристигналите се изкашля. Кабелите над главата му се разлюляха и техниците го изгледаха неодобрително. Бях готов да се обзаложа, че четирикракият се мъчи да запази поне следа от достойнство. Със съвсем човешки глас той се представи:

– Здравейте! Аз се казвам Ксампаунт. Останалите, от дясно на ляво, са Номатайх, Тиражмал, Скенихут, Мознумтан и Ралструанп. Ние сме една хранителна група.

– Аз съм Борис – отвърна моят приятел, – а това е Джо.

– Ние преглъщаме изпитанията на живота заедно. – добави четирикракият.

– За хранителна група ли става дума? – уточни Борис. – Знаем за тях от вашите двойници в Симулацията.

– Те са оригиналите – поправи го Ксампаунт, – а ние сме двойниците. Не е ли иронично оригиналите да се намират в симулация, а двойниците – във физическата реалност?

– А ние сме членове на един екипаж, – намесих се аз, – и в известен смисъл също преглъщаме изпитанията на живота заедно, макар и не буквално. Не мога да спра да се чудя колко сте антропоморфни. – казах, докато разглеждах пръстите на ръцете им, по пет на всяка. – Знам, защо е така, и все пак не мога.

Създателите на Симулацията предумишлено я бяха лишили от въображение за да ѝ придадат стабилност – свойство, което позволи на Борис да разбие защитата й, но ни обрече на срещи с „извънземни“, които наподобяват хората, и на история, съставена от безкрайно повторение на почти еднакви събития.

– Преди да се заемем със сравнителна биология, – обади се четирикракият, когото нарекоха Номатайх, – трябва да ви запознаем с един факт, който се нуждае от спешно внимание. Тирдамал ще ви разкаже. Той е специалист по небесна механика.

Третият извънземен кимна.

– Аз всъщност съм само любител.

– Гражданин-учен? Нещо като нашите граждани-астронавти? – обади се Борис. Може би искаше да го предразположи.

– Може би – кимна четирикракият. – Ние имаме повече общи неща, отколкото може да предположи човек, като ви гледа.

Човек? И те наричаха себе си хора. Пък и как ли иначе да се наричат?

– Какъв е проблемът? – попитах аз.

Тирдамал замълча, сякаш за да подреди мислите си.

– Към Земята се приближава астероид убиец – каза той накрая.

– Колко време ни остава? – поинтересува се Борис.

– Четиридесет и един дена.

– А от кога знаете за астероида? – продължи да разпитва моят приятел.

– От шест дни – отвърна събеседникът ни. – Масата му е огромна – около двадесет процента от масата на луната. Това всъщност не е астероид, а малка планета, с радиус над хиляда километра.

– Каква е вероятността за удар? – запитах отново. – И няма ли средства за отклоняване?

– Деветдесет и девет цяло и осем деветки след десетичната запетая. И не, няма средства за отклоняване. Масата му е прекалено голяма за времето, с което разполагаме.

В съседното кресло Борис се разсмя нервно.

– Не изпадай в истерия! – казах аз тихо, но надявам се, с необходимото внушение.

– Не, не! Каква истерия, какво говориш! Просто си дадох сметка защо толкова лесно получих достъп до ремонтните механизми на Симулацията. Тя се е нуждаела от помощ! Питам се само дали внезапното ми решение да регенерирам вас – той посочи към четирикраките ни партньори – вместо нас, също ми е било подсказано от контурите за управление.

Очите на Тирдамал светнаха, той мигом разбра за какво говори Борис.

– Като се има предвид, че навън – извънземният кимна настрани, но и така разбирахме, че говори за Действителността – поредният ледников период все още не е отминал, а ние произхождаме от студена планета, отговорът се натрапва от самосебе си.

Борис спря да се смее. Тъгата на лицето му сигурно беше разбираема дори за четирикракия, коленичил в подобието на кресло срещу нас.

– Съжалявам – добави Тирдамал.

– Ще го преживея. – отговори моят приятел. – Важното е да измислим как да спасим Земята. Струва ми се, че строежът на стотици ракети няма да помогне, нито пък че ще открием пътя към спасението днес, на тази среща. Предлагам да ускорите тактовата честота на вашата Симулация. Нека да превърнем шестте седмици, който ни остават, във векове, в хилядолетия, през които ще имаме възможност да открием най-доброто решение…

– Не най-правилното или най-ефективното, а онова, с което може да направим най-много добро на всички – уточни четирикракият, – на вас, на нас, и разбира се, на нашите оригинали.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.5050 астрономически единици.

Кода. „Дивото зове“

Разстояние между Земята и астероида: 0.0002 астрономически единици.

* * *

Синьото на океаните потъмня, а облаците, напротив, избледняха. Третата планета намигна на космоса за сбогом и изчезна, за да се появи далеч от астероида-убиец, на правилната орбита в системата на друга звезда от слънчев тип.

– Липсват ми старите съзвездия – казах аз, когато след края на празненството по случай успешното процеждане на Земята през толкова голямо разстояние, излязохме навън да се полюбуваме на нощното небе.

– Кога пък успя да свикнеш с тях? – попита ме Борис.

– Не, нямам предвид тези новите, а старите от преди милион и половина години. – За времето, което човечеството бе прекарало в Симулацията контурите на съзвездията се бяха променили до неузнаваемост – Всъщност, няма значение. Важното е, че над главите ни отново има звезди, и те ни зоват и предизвикват, както някога, както винаги са ни зовели и предизвиквали.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 32 парсека

(10) Нанонити – наномашини.

– край –

Валентин Д. Иванов

28.09.2009-25.08.2013

Паранал – Сантяго – Кърджали – Сантаго – Паранал

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 11 и 12


  1. Полети насън и наяве, които протичат нормално

… черен тунел, също като на тренажора в Звездното градче.
Към действителността ме върна динамичният удар от изключването на първата степен. Инерцията ни хвърли напред и предпазните колани се впиха болезнено в средните ми рамене.

  • Добре ли си? – попита ме Ксампаунт.
  • Аха – процедих през зъби. Не исках да се озова в космоса с прехапан език.
    Експлозивните болтове, които свързваха ускорителите с втората степен, се взривиха. През ракетата премина тръпка. В изпъкналите огледала, предвидливо сложени от двете страни на таблото, се видя как огнените струи на двигателите проблясват за последен път и ускорителите, описвайки плавни параболи, се отдалечават от нас. Предстоеше им да се спуснат на земята с парашути.
    На тренировките никога не изпадах в безсъзнание при нормалното осемкратно претоварване, което се очакваше да претърпим по време старта. Нито при десеткратно или дванадесеткратно – стойности, които то можеше да достигне в случай на проблем, ако мисията ни се провали.
    Нарушеният хранителен баланс, умората от дългото шофиране, непредвидения крос и вълненията около изстрелването наливаха олово в дланите ми. Загрижени, Ксампаунт и останалите от време на време се обръщаха дискретно да ме огледат, докато се преструваха, че четат показанията на уредите в противоположния край на таблото. Аз им отвръщах със същото, защото знаех, че ензимните запаси, които си разменихме преди да тръгна не бяха достатъчни. Деликатната продукция на нашите стомаси не се запазва добре в хладилна чанта, нито дори във фризер. Под очите на всеки от нас се синееха торбички от почерняла кръв. Цяло чудо беше, че не са ни сменили с един от дублиращите екипажи.
    Горивото в резервоарите на втората степен свърши, факлите в дюзите изгаснаха и инерцията отново ни запрати напред, макар и по-нежно отколкото първия път.
  • Как сте, момчета? – гласът на оператора от центъра за управление една надви пукането в слушалките.
  • Без проблеми – престорено бодро отговори Номатайх.
  • Яхнали сте орбитата като…
    Така и не разбрахме като какво сме яхнали орбитата. В задната част на кораба, където се намираха инструменталният блок и резервоарите с гориво, нещо изгърмя. Звукът достигна до нас през структурата на корпуса и дори брезентовите седалки, опънати с пружини в правоъгълни рамки, не го погасиха. Започнаха вибрации.
    Вдясно от мен Номатайх посегна към таблото, и се накани да повдигне капачето, което защитаваше от случайни докосвания ключа на помпата за подаване на гориво, когато вибрациите изчезнаха и в кабината остана да се чува единствено нормалното бумтене на главния двигател.
    Аз безшумно изпуснах въздуха от дробовете си. Нямах сили да се оглеждам, но съм сигурен, че и останалите направиха същото.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме? – потърси ни отново центърът за управление.
  • Тук борд „Дързост“ – отвърна Номатайх. – Главният двигател се задави за миг. Може би примеси в горивото.
  • За следващия старт ще го прекараме през по-фино сито. – успокои ни операторът на Земята. – Проверете налягането в нечетните магистрали, и ако спада, превключете към четните.
    Този човек – казваше се Заогемб и по професия беше лампов инженер – ме изумяваше за кой ли път. Той познаваше системите на кораба по-добре от създателите им. За него се шегуваха, че чете техническата документация за отмора.
    Номатайх се взря в уредите.
  • Проверяваме – намеси се Ксампаунт. – Няма промени.
    Двигателят утихна. Третият динамичен удар едва се усети. Ръцете ни олекнаха. В кабината покрай нас заплуваха частици прах, острилка за моливи, откачена ръкавица от скафандър.
  • Как е орбитата? – попита Номатайх.
  • Под третата нула.
    На човешки език това означаваше, че се носим към Луната с отклонение на орбиталните параметри от планираните, не превишаващо от една десета от процента.
  • Добре дошли в космоса – усмихна се Ксампаунт и разкопча коланите си.
    През следващите петнадесет минути се гонехме и играехме един с друг из тясната кабина, наслаждавайки се на безтегловността. До сега я бяхме изпитвали, макар и не веднъж, за не повече от няколко десетки секунди в пикиращите тренировъчни самолети. През тези полети ние бяхме твърде заети с обучение и тренировки за да усетим удоволствието и свободата, което човек изпитва, когато се отскубне от земното притегляне. Аз забравих – и сигурно не бях единствен – че ни предстои да платим за тази свобода след кацането: мускулите ни, отвикнали от съпротивлението на гравитацията щяха неизменно да предозират усилията си и най-малкото движение щеше да се превърне в борба за контрол над собствените ни тела. Всички бяхме виждали подскачащите походки на космонавтите от предишните експедиции.
    Ако преди в мен се таяха някакви съмнения, че има нужда от предпазни капачета над ключовете върху таблото, те изчезнаха напълно, когато случайно движение на Скенихут ме запрати именно в тази посока. Ксампаунт се опита да ме спре, но изчезването на тежестта не премахва нито масата на телата, нито импулса им, и ако не бяха собствените ми усилия, сигурно щяхме да сменяме екрана на курсовия изчислител още в самото начало на полета. Двамата с Ксампаунт застинахме на милиметри от стъклото му. Цялата ни група замръзна и две или три сърцебиения по-късно Скенихут прекъсна настъпилата тишина:
  • Съжалявам, без да искам.
  • Случва се и в най-добрите групи – отвърна Номатайх. – Време е за следстартовите проверки.
    Четири часа преминаха неусетно. На мен и Мознумтан се падна да се уверим, че спускаемият модул не е пострадал при изстрелването. Инструкциите са дебели и за да освободим ръцете си ги закрепваме с еластични каишки от смолата на гумено дърво към предните ни крачоли. Страница по страница преминахме през почти всички процедури и се уверихме, че машината, на която предстоеше да доверим живота си в последния участък от пътя към базата – от ниска лунна орбита до повърхността на нашия спътник, – е в изправност.
    Оставаха ни функционалните проверки на лазерния висотомер и фазовия радар, когато от центъра за управление пак се обади Заогемб.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме?
    Този път аз бях най-близо до радиостанцията.
  • Тук борд „Дързост“, чуваме ви силно и ясно.
  • Имаме една добра и една още по-добра новина за вас. С коя да започна? – попита се операторът.
    Останалите членове на групата се скупчиха около мен.
  • С по-добрата – отвърнах.
  • Имате телеграма от Финозие.
    Това беше груба и подла шега. Цялото ми уважение към Заогемб се изпари за миг. Пред очите ми се появиха прозрачни ръце на Зикейне, набръчканата им кожа с изчезналата плът под нея. Само миг по-рано ние си играехме в безтегловността, подскачахме и се надпреварвахме кой ще се преобръща през глава най-дълго, без да докосне стените на кораба. Разтърсих глава – бях излишно суров към спътниците си. Единствено аз се премятах в кабината след онези гледки. Останалите се радваха невинно, те не знаеха нищо, защото преди старта не ми остана време да им разкажа какво съм видял в стаята с евтините тапети преди по-малко от едно денонощие.
  • Чета – продължи операторът. – Зикейне е в ремисия.
  • И? – намеси се Ксампаунт.
  • И това е всичко – операторът помълча за малко и после добави. – Искам да знаете, че ние всички тук много се радваме за нея. И за вас.

Разстояние между Земята и астероида: 0.7313 астрономически единици.

  1. „Стояха зверчетата около оградата…“
  • Не-е-е-е-е-е-… – изстена Борис и оживи с жест виртуална клавиатура в старинен стил. Много пъти ми се беше хвалил с нея. Програмирал я бе да прилича на някогашните пишещи машини, с кръгли бакелитови клавиши, потънали в месингова обвивка. Аз разбира се не я виждах, но пръстите му, които подскачаха във въздуха, не оставяха съмнение с какво се занимава.
  • Няма смисъл да бързаш, те вече са мъртви.
  • Недей да бъдеш толкова сигурен – той се откъсна от заниманието си за момент. – Ако съм прав, наистина няма значение нито скоростта, с която пиша, нито колко време е изминало, откакто се е разхерметизирала капсулата им, но не мога да се справя с усещането, че ако се забавя с един единствен миг…
    И пак се върна към клавиатурата. По челото му избиха капчици пот. Изчаках го, не бързахме за никъде.
    Изминаха десетина минути, преди Борис да се отпусне в креслото си.
  • Е, ще ми обясниш ли най-сетне какво правеше?
  • Веднъж случайно попаднах на някакъв реликтов блог. Водел го е студент по физика, живял преди два или три века. Младежът беше разказал една шега. Тя завършваше така: „Колега, опишете еволюцията на всички фотони от Големия взрив насам. Поименно.“ Класически въпрос без отговор, формулиран за да разсмива наивните първокурсници от онази епоха. Аз просто изпратих подобни въпроси към света или към това, което минава за наш свят.
  • Борис! – така се обръщах към него когато бях особено ядосан. Той сигурно усети, че се колебая дали да го завържа за креслото или да го потупам утешително по рамото, и побърза да ме успокои.
  • Недей, всичко ще бъде наред. Нека най-напред да видим дали моята програмка ще тръгне и веднага ще ти обясня.
  • Колко още трябва да чакаме?
  • Съвсем малко – пръстите му пак заиграха по клавиатурата.
    През следващите няколко минути се взирах в труповете на четирикраките астронавти. Питах се дали лицата им изразяваха ужас или дори на облекчение – защото в края на краищата, космосът и бе подарил покой, както се пееше в една стара песен, написана по друг повод. Може би, ако един ден получех възможността да поживея сред тях, щях да се науча да разчитам израженията им. Сега ми оставаше само да гадая.
    Гласът на Борис ме извади от унеса.
  • В момента деветдесет и девет цяло и осем десети от изчислителните разтвори на нашата цивилизация смятат първите десет на сто седемдесет и трета степен значещи цифри на пи след десетичната запетая, или разпределението на скоростите на водните молекули в световния океан, по метода на грубата сила, или задачата за търговския пътник, който иска да обходи всички кораби в Атлантическия океан, но има на разположение само платноходка, с отчитане на сезоните и на климатичните промени, породени от глобалното затопляне. Или някоя от останалите двеста и петдесет милиарда тежки изчислителни задачи, които генерирах с моята малка програмка.
  • Атака за претоварване на ресурси?
  • Да, насочена срещу самата реалност – той изтри потта от челото си. – най-голямата и най-немислимата атака. – На мое място човек с въображение сигурно би измислил нещо далеч по-интригуващо и дори полезно, но изчисленията ми трябваше да бъдат разнообразни, безобидни, да нямат нищо общо с Парадокса на Ферми, и най-важното, да използват колкото се може повече изчислителни комплекси. Трябваше да формулирам въпроси почти без отговор, като онзи от студентския блог. Ключовата дума тук е почти. Посветих шест години от живота за да напиша генератора, който създаде задачите. И после още единадесет, – за да проникна в най-обширните аналитични комплекси на нашата цивилизация. Това не е толкова трудно, колкото звучи, когато става дума за микроскопични биополимерни капчици, разхвърляни по улиците, върху листата на дърветата или в океана. Сериозно се защитават единствено специализираните изчислителни средства, които са свързани с управлението на производствата, със съобщенията или с регулирането на икономиката.
  • Или с отбраната – подхвърлих.
  • Щяха да бъдат свързани с отбраната, ако имаше от кого да се отбраняваме. Но това е без значение, защото като процесорна мощност те не могат да се сравняват с морето на компютрите-капки, които следят за такива банални неща като включването и изключването на уличните лампи, управлението на рекламните табла според демографята на хората, които ги гледат, наторяването на нивите или миграцията на рибните пасажи. Например, малко хора си дават сметка, че около една десета от всички изчислителните средства на човечеството са вградени в дрехите и сигнализират, когато стане време да ги изперем, или са в самите нас и следят нивото на кръвната ни захар и натоварването на сърдечния мускул. Преди да започнеш да ме критикуваш, ще ти кажа, че специално се погрижих да не претоварвам последните две.
  • Ти отдавна си планирал някой да провериш дали не живеем в симулация – осъзнах аз, сумирайки годините на подготовка и изпълнение. – Още от преди да се пенсионираш.
  • Вярно е, от много време се питах защо нашата действителност е толкова нелогична. Такъв свят не може да има. Сякаш някой специално го е създал за нас, да се чувстваме комфортно в него и да не се опитваме да надникнем отвъд.
  • Защо не ми каза?
  • Не можех. Аз даже се страхувах да мисля за идеята си, страхувах се да я облека в думи.
  • Затова ли през цялото време си тананикаше?
  • Да. Преди малко, когато ти спомена, че би сложил на най-ниско ниво защита против осъзнаването или дори възникването на идеята за подобна симулация, аз сериозно очаквах светът да свърши. Знаеш ли колко глупави детски песнички съм изпял, докато писах програмите за инфилтрация на моите троянци?
  • Стояха зверчетата – подхванах аз – около оградата… През цялата сутрин ти беше на устата.
  • Откровено казано, не съм съвсем сигурен, че и сега мога да говоря за симулацията и за атаката, но нещо ми подсказва, че не съм избързал с откровенията. Погледни наоколо – той посочи към стените на кораба. Формите му, доскоро меки и бионични, създадени за да предпазят такива аматъори–астронавти като нас, видимо загрубяваха. Пред погледа ми.
  • Странно – почесах се зад ухото. – Не би ли трябвало разликата да е невидима за нас? Или да я видим, но да си мислим, че нищо не се е променило, че винаги е било така?
  • Според мен програмата ще пожертва най-напред ресурсите с нисък приоритет, като тези за обвивката на кораба, например. Невронните процеси в нашите симулирани мозъци, включително паметта ни, имат по-висок приоритет и сигурно системата ще се опита да ги поддържа до последна възможност.
  • Какво ще стане, когато ресурсите не достигат за да се симулират и те?
  • Ще видим – Борис се усмихна загадъчно.
  • Не е ли малко безотговорно?
  • Може, но това е единственият начин да проверим дали действителността е… – той се спря, търсейки подходяща дума – действителна.
    Кристалният купол на командния модул видимо потъмня. Очертанията на капсулата с мъртвите астронавти се размазаха.
  • Защо сега тук няма един стек бира?
    Без да каже нищо, Борис зашари с ръка под седалката си и извади две кутии.
  • Реших, че ако ще нарушаваме главните правила, може да нарушим и някои от второстепенните. Което ме подсеща, не ти ли направи впечатление, че изпиваме литри бира без никакви последствия?
  • Изобщо не ми беше хрумвало.
  • И на мен, до сега. Явно в програмата са вградени какви ли не защити. Внимавай с пиенето – той се засмя, но усмивката му не беше весела. Нямаше как, на фона на мъртвите четирикраки, които беззвучно плуваха във вакума. – Защитите против опияняване може да се окажат от по-маловажните функции, и да не се поддържат повече.
    Отпихме от бирата. Борис изля няколко капки на пода. За мъртвите. Последвах примера му. После той се върна към любимата си тема. Съчувствах му, почти две десетилетия се беше борил да провери хипотезата си, без да може да размени дори една дума с някой. Без дори да може да мисли за нея, освен ако не си напява някоя глупава детска песничка.
  • За наше щастие създателите на симулацията страдат от липса на въображение. Или се ръководят от принципа на минималното усилие. Или избягват да създават нови същности. Каквато и да е причината, те предпочитат да следват прецеденти. Както полета на четирикраките и Аполо-13. Не ти ли се стори странно?
  • Разбира се, че не. Има краен брой начини да се стигне до естествения спътник на една планета.
  • А аварията?
  • Вярно, тя приличаше на случая с Аполо-13, но и това не е толкова изключително. Пък и нашите астронавти оцеляха, за разлика от четирикраките. Ако ние наистина сме в симулация, защо – замислих се каква дума за употребя и накрая просто посочих с пръст нагоре – защо те са ни оставили изобщо да летим в космоса?
  • Може би защото някой ден наистина ще ни се наложи и времето в симулацията е тренировка. Или по някаква друга причина, която дори не можем да си представим. Все още нямам отговор на този въпрос – призна Борис и по отнесения му поглед си пролича, че проверява нещо във фова си. – Време е.
  • Какво още си намислил?
  • Съгласно техния – и той посочи нагоре, имитирайки жеста ми – принцип за минимално усилие или както там го наричат, аналитичните комплекси, които използват те самите, не се различават принципно от нашите собствени аналитични комплекси. Имам предвид, от синтетичните аналитични комплекси вътре в симулацията.
  • Аха, значи ти мислиш, че ако можеш да се справиш с нашите компютъри, ще можеш да с справиш и с техните – не си направих труда пак да показвам тавана на кабината, ясно беше за кого говорим.
  • Нещо такова – Борис отново извика клавиатурата и започнах да пише. – Разсъждавайки по аналогия, техните аналитични средства трябва да имат собствени системи за поддръжка и авторемонт. Ако нашите изчислители са достоверен аналог, тези системи могат да бъдат използвани като самостоятелни производствени комплекси, малки фабрики за реалност. С тях ние можем да… произведем себе си в истинския свят. Аз открих интерфейса към ремонтните функции. Скрит е хитро, но не чак толкова, че да не се досетя къде да го търся.
  • Къде?
  • На микрониво. Наложи на няколко пъти да поема за по две-три микросекунди управлението на един старичък ускорител на елементарни частици на швейцарско-френската граница. Сега смятам да подам команда към тези комплекси. – Представих си как пръстът му надвисна над бутона с надпис „Въвеждане“.
  • Да произведат отново нашата цивилизация? – предположих. – В плът и кръв? Втори шанс за човечеството?
  • Джо, така си мислех до преди малко, обаче промених намерението си. Ще дам нова възможност, но не на човечеството, а на тях – той посочи през главния илюминатор към мъртвата капсула. – На тях. Мисля, че ако използвам целия ремонтен ресурс, генерирането на тяхната цивилизация ще отнеме около три седмици.
  • В нашия случай Господ се е справил за една.
    Борис вдигна рамене и пръстите му заиграха по клавиатурата на невидимата „Оливето“.(9)

Разстояние между Земята и астероида: 0.9582 астрономически единици.

(9) Olivetti – марка италиански пишещи машини.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 9 и 10


  1. „Полети насън и наяве“

… черен тунел, също като на тренажора в Звездното градче.
Към действителността ме върна динамичният удар от изключването на първата степен. Инерцията ни хвърли напред и предпазните колани се впиха болезнено в средните ми стави.
Сигурно съм изпъшкал, защото Ксампаунт намери време да откъсне за миг поглед от циферблатите и да се поинтересува:

  • Добре ли си?
    Претоварването продължи да отслабва, с всеки миг се издигахме по-нависоко, атмосферата се разреждаше и съпротивлението ѝ намаляваше. Дроселите на главния двигател регулираха подаването на гориво, мощността му спадна с двадесет и пет процента. Парадоксално, вибрациите се усилиха, резултат от някой непредвиден резонанс.
  • Аха – процедих през зъби. Не исках да се озова в космоса с прехапан език.
    Експлозивните болтове, които свързваха страничните ускорители с втората степен, се взривиха. През ракетата премина тръпка. Изтощени от изпитанията на първите няколко минути след старта, ние нямахме сили да се надигнем и да погледнем през илюминатора дали отделянето е преминало нормално, но конструкторите предвидливо бяха сложили от двете страни на таблото малки изпъкнали огледала и за наше успокоение видяхме в тях как огнените струи на двигателите проблясват за последен път и ускорителите, описвайки плавни параболи, се отдалечават от нас. Предстоеше им да се спуснат на земята с парашути, но докато дойде време куполите им да се отворят, ние щяхме да сме на високоелиптична орбита, чийто апогей нежно докосва лунната повърхност. Поне така изглеждаха нещата върху екраните на компютрите в центъра за управление на полетите.
    На тренировките никога не бях изпадал в безсъзнание при номиналното осемкратно претоварване, което се очакваше да претърпим при старта. Нито при десеткратно или дори при дванадесеткратно – стойности, които то можеше да достигне в случай на проблем, когато се налага мисията ни да бъде прекратена предварително. Но тогава, вместо да отлетим за лунната база, щяхме да направим една обиколка на планетата и да се приземим.
    Плиткият сън в скоростната дрезина не стигна за да се възстановя напълно след стреса от сбогуването със Зикейне, от умората натрупана през дългото шофиране, и от непредвидения крос до гарата. Да не говорим за нарушения хранителен баланс, докато бях сам. Нищо чудно, че Ксампаунт от време на време се обръщаше да провери как се чувствам. На свой ред огледах останалите, доколкото ми позволяваха претоварването и широките скафандри. Ензимните запаси, които си разменихме преди да тръгна – аз взех със себе си хладилна чанта пълна с разноцветни тубички, които съхраняваха по няколко десетки грама от техните стомашни сокове и им оставих подобни тубички с моите собствени храносмилателни вещества – помагаха донякъде, но отсъствието ми се беше отразило зле на всички. Претоварването опъваше синкавите торбички под очите им. Цяло чудо беше, че не са ни сменили с дублиращ екипаж заради общо отслабване.
    Втората степен даде всичко от себе си, до последната капка гориво. Инерцията отново ни запрати напред, но по-нежно, отколкото преди.
    Операторът от центъра за управление най-после се обади.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“! Как сте, момчета? – гласът му едва надви пукането в слушалките.
  • Без проблеми. – Номатайх се опита да отвърне бодро, но късият отговор издаде колко му е тежко.
  • Яхнали сте орбитата като…
    Така и не разбрахме като какво сме яхнали орбитата. В задната част на кораба, където се намираха инструменталният блок и резервоарите с гориво и кислород, нещо изгърмя. Звукът достигна до нас през структурата на корпуса и дори брезентовите седалки, опънати с пружини в правоъгълни рамки, не го угасиха напълно. Ушите ми писнаха, завъртяхме в бесен танц но този път милостивото състояние на безсъзнание не ме споходи. Вестибуларният ми апарат бурно запротестира против това насилие. Отчаяно стиснах челюсти в опит да не омърся кокпита. Другите сигурно правеха същото.
    Вдясно от мен Номатайх посегна към таблото. Сигурно му костваше нечовешко усилие. Зная, защото аз едва успявах да държа устата си затворена. Той повдигна капачето, което защитаваше ключа на главния двигател от случайни докосвания, и го натисна. Бумтенето зад нас спря. Корабът продължи да се върти, но не така бясно, както преди.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме? – потърси ни центърът за управление.
  • Тук борд „Дързост“ – отвърна Номатайх. – Имаме проблем в инструменталния отсек. Налягането в кислородни резервоари две и три….
    Корабът въздъхна: перките на вентилаторите, които се грижеха за атмосферната циркулация забавиха своя ход, помпите в системата за жизнеобезпечение спряха със скърцане, жичките в нагревателите, които поддържаха температурата в кабината започнаха да изстиват с тихо попукване. И стана тъмно. Единствената светлина идваше през илюминатора от синия диск на Земята.
    Почти едновременно и шестимата включихме аварийните лампи, закрепени върху шлемовете на скафандрите ни.
  • … пада – довърши Номатайх. – Тирдамал, включи аварийното захранване.
    Натиснах необходимата последователност от бутони, но тъмнината не отстъпи.
  • Опитай с главния превключвател.
    Той се намираше под таблото. Протегнах ръка, напипах бакелитовата дръжка и я преместих. Тя съединяваше направо клемите на вторичните батерии с шините на таблото пред нас. Лампите премигнаха и светнаха. Циферблатите оживяха и ние се загледахме в тях.
  • Контрол, контрол, тук борд „Дързост“ – каза Номатайх.
  • Тук контрол, телеметрията изчезна, докладвайте.
    През следващия половин час стана ясно, че сме загубили две трети от въздуха за дишане и почти деветдесет процента от горивото. Оставаха ни само няколко стотин литра хидразин в резервоарите на маневрените двигатели. За кацане на Луната и дума не можеше да става.
  • Сега всичко зависи от това на каква орбита сме – каза Скенихут. Той се канеше да добави още нещо, но осъдителните погледи на останалите му подсказаха, че не желаем повече очевидни констатации.
  • Звездният датчик е загубил ориентация след спирането на електричеството – обърна се към него Ксампаунт, със същия тон, с който до преди два дни обсъждахме предполагаемите проблеми на полета в тренажора. – Защо не го калибрираш? Ще ни трябва за определяне на орбиталните елементи.
    Скенихут сигурно разбираше, че от Земята щяха да ни дадат по-точно решение на орбитата, отколкото най-доброто, което можехме да получим с тази кръстоска на древен секстант, театрален бинокъл, и жироскоп, но без да възразява той притегли стойката, на която беше монтиран датчикът и мълчаливо се зае да търси опорни звезди. Аз пуснах диагностика на главния двигател. Останалите също си намериха с какво да се занимават.
    Центърът за управление се обади четвърт час по-късно. Говореше Заогемб, лампов инженер, за който казваха че чете техническата документация на кораба за отмора и познава системите му по-добре от техните създатели. Имахме късмет, че повредата възникна по време на неговото дежурство.
  • Момчета, имам добра и лоша новина. С коя да започна?
  • С по-спешната – отвърна Номатайх.
  • Най-напред изключете всички некритични консуматори на енергия. Тя ще ни трябва по-късно за да подгреем електрониката.
    Нойматайх ми кимна и аз отново посегнах към бакелитовата дръжка под таблото. То угасна.
  • Имаме късмет с орбитата – продължиха от Земята. – Четвъртата степен даде съвсем малко под необходимия импулс за влизане в окололунна орбита. Горивото в маневрените двигатели ще е достатъчно за да ви засили още малко, колкото да заобиколите Луната и да се върнете обратно. Корекцията трябва да се направи в рамките на следващите два часа, за да имаме време да проверим дали сте на прав път, и ако е необходимо – да повторим упражнението. После енергийните изисквания стават прекалено големи.
    С други думи, отделът по орбитална механика трябваше да извърши малко чудо: да ни прати около Луната с нейните неизследвани маскони така, че като се върнем до Земята без капка гориво, да влезем в атмосферата под правилния ъгъл и да отскочим точно два пъти, а не да изгорим като метеор или да отхвръкнем по околослънчева орбита.
  • Прието. Ще го направим веднага след като ни изпратите вектора и продължителността на включването. А каква е лошата новина?
  • Ще получите подробни инструкции след няколко минути – Заогемб направи пауза и известно време от говорителя се разнасяше единствено шум. Такива прекъсвания не бяха необичайни в преговорите с контролния център, навярно сега някой от математиците стоеше до конзолата с дебела папка в ръка и превеждаше диференциалните уравнения на инженерен език. Но причината за забавянето можеше да е и друга – операторът просто да търси по-милостиви слова, с които да обвие лошата новина. Сигурен бях, че сега всеки от нас смяташе на ум колко е една трета от запасите с въздух, и дали ще стигне за целия екипаж, докато обиколим Луната и се върнем. Питах се в каква степен стресът повишава консумацията на кислород.
  • Борд „Дързост“, проблемът е, че при този план на полета, кислородът в последния резервоар ще стигне само за трима от вас. Трябва да вземете тежко решение, и то през следващите минути, ако не искате ситуацията да се влоши още повече.
    Известно време в кабината се чуваше само пукането на високоговорителите и шума на вентилаторите.
  • Ще теглим жребий – каза Ксампаунт, сякаш все още се намирахме в тренажора. – Тези, които нямат късмет, ще трябва да подготвят ензимен резерв за останалите.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9586 астрономически единици.

  1. Цивилизация в нужда се познава, през тридесет и един парсека, в тридесет и втори
  • Ще си изпатим – казах аз. – Това е по-сериозно от нарушаване на правилата за движение.
  • Представяш ли си какво е там сега? – повтори Борис и натисна щурвала напред. Генераторите, които току що бяха разредили пространството, за да се процедим през него на разстояние тридесет и два парсека, промениха режима си. Сега те създаваха локален градиент в гравитационния потенциал. Изчислителният комплекс се погрижи корабът да се полюшне леко, преди да се устреми напред. Много неикономичен режим, целият ни изотопен запас щеше да стигне само за няколко часа умерен ход.
  • Ще ни съдят за трансфер на технологии.
  • Само ако успеем да спасим четирикраките. Иначе на кого ще сме ги предали тези технологии?
  • Добре, де. Ако ще се мре, поне да е с песен.
    През първите три-четири милиарда години сред Големия взрив технологичните цивилизации са оцелявали средно около три хиляди години, а сега – само около триста. Смята се, че промяната е свързана с по-лесно достъпните метали във възрастната Вселена, които позволяват развитието на технологиите да изпревари развитието на морала. Цивилизациите и без нашата помощ изгаряха като падащи метеори, допълнителното знание само можеше да ускори процеса. Доказваха до останките, които откривахме на почти всяка годна за живот планета, а също и на много от негодните. Често именно на тях, далече от унищожителното действие на атмосферите, се намираха най-интересните находки. Там единствено тектониката и случайните удари на метеорити можеха да унищожат създаденото от разума.
    Понякога сред руините на предишното величие бродеха подивели туземци, но по-често нямаше оцелели. Това беше начинът на Вселената да ни каже, че пътят на една цивилизация не е възходяща спирала, а в най-добрия случай синусоида.
  • По-скоро начупена крива – беше ме коригирал веднъж Борис, – с бавно и мъчително издигане, последвано от кратко сгромолясване. Като зъбите на трион.
    Наблюденията на онзи, който е предложил спиралата, са се свеждали до един малък възходящ отрязък, колкото значим за опита на човечеството, толкова къс и пренебрежим за историята на големия Космос.
    Най-голямата загадка в цялата игра на живот беше как нашата собствена цивилизация се е процедила през две хиляди годишна поредицата от Малтусиански катастрофи,(8) екологични кризи и глобални войни.
    Просто нямаше начин човечеството да ги е преодоляло и все пак хората някак се бяха изхитрили да избегнат всички капани. Сега, благодарение на нас няколкото четирикраки – научихме за анатомията им от размазаните телевизионни изображения, който изпращаха станциите на планетата – в тясната космическа капсула също имаха шанс да оцелеят. Поне за още малко. Те не бяха единствените разумни същества, на които попадахме точно когато са се отправили към най-високата точка на тяхната синусоида. От време на време моите колеги докладваха за някоя по-напреднала цивилизация. Най-често успехите се свеждаха до стабилен свят без войни. Такива цивилизации имаха шанса да просъществуват няколкостотин години повече, докато не загинат от епидемия или от промяна на климата. Ударите на случайни астероиди не се нареждаха сред най-вероятните причини за смъртта им, те се случваха прекалено рядко.
    Друг клас „отличници“ се отдаваше на експанзия. Обикновено те имаха една-две бази на съседни планети или на спътници в собствената си звездна система, а някой се опитваха да положат началото на постоянни и самостоятелни колонии. Почти винаги те загиваха от свръхнапрежение, изразходвайки ресурсите на родната си планета или дори на цялата система.
    Две дузини междузвездни сонди със замразени яйцеклетки, водени от обезумели изкуствени интелекти, бяха единствените следи, които бяхме открили от най-успелите. Обширната микрометеоритна ерозия на фотонните им огледала говореше че са прекарали милиони години в космоса. Многобройните случайни сближавания със звезди по пътя им правеше невъзможно да установим траекториите им. Пък и цивилизациите, които ги бяха изпратили, сигурно отдавна се бяха превърнали в пепел.
    Сред пенсионерите като мен, които посвещаваха последните си години на космоса, се носеха слухове за междузвезден кораб фантом, пълен със замразени трупове. Но никой не можеше да каже къде се намира той, нито кой го е видял. За двеста години скитане из Млечния Път човечеството не срещна цивилизация, притежаваща свръхсветлинен транспорт.
    Разстоянието до капсулата на четирикраките се скъсяваше. В съседното кресло Борис затананика някаква детската песничка за зверчета край оградата. И друг път го беше правил, но не очаквах да се сети за нея точно сега. Усетил че го гледам, той млъкна и се обърна към мен.
  • Не можем да ги подминем, Джо. И те са астронавти като нас. Колеги.

  • Малък напред – нареди Борис, когато до капсулата останаха дванадесет километра. Обикновено в космоса той взимаше решения за маневрирането. Аз бих могъл да се справя не по-зле от него, но командният модул си е на моя приятел, и се предполага, че той го познава най-добре.
  • Малък напред – потвърдих според полетния протокол. – Дали са живи?
  • Кой знае? А сега, готовност за маневра, вектор на екрана. – Във въздуха пред нас увисна оранжева стреличка, сочеща надясно. – След три, две, едно, сега!
    Корабът ни се разтресе по-застрашително, отколкото предния път. Зъбите ми изтракаха. Борис бързаше да стигне до четирикраките и не се съобразяваше с максимално допустимите ускорения.
  • Извинявай, без да искам – той ми хвърли бърз поглед, колкото да провери дали съм добре и продължи убедено. А когато е убеден в нещо, повишава тон. – Съвсем скоро правилата може да се променят. Хората ще се уморят да гледат празните си хладилници. Тогава те ще послушат онзи, който им каже как да ги напълнят. С четирикраките може да се търгува. Суровини срещу технологии, по-стари разбира се, за да не направят те самите някоя глупост… Пък и четирикраките могат да прихванат от нас това, което ни е спасило от Малтусианската или от каквато и да е друга катастрофа.
  • Или ние да прихванем от тях онова, което ще ни докара до края.
  • Може да се спори от коя страна произхожда доминиращото влияние, но да не се отклоняваме. Исках да кажа, че има възможност да се върнем в Космоса, ако правилата се променят.
  • Ще се променят, как ли не – възразих аз. – Не му стиска на човечеството. Колко пъти до сега сме се опитвали да спасим някои от по-младите ни братя по разум? Колко пъти сме бягали с подвити опашки и сме гледали отдалече взривовете по планетите им?
    Той се почуства задължен да се застъпи за нашата цивилизация.
  • Е, има си причини. Но ако се откажем завинаги, никога няма да намерим равностойни партньори. По-добре да оставим този спор за друг случай – сега беше негов ред да махне примирително с ръка. – Гладен съм.
  • Точно сега?
    На екрана се разрастваше капсулата на четирикраките.
  • Сигурно е от напрежението. Моля те, донеси ми един сандвич от хладилника – той пусна за миг щурвала и престорено бързо го хвана пак, колкото да ми покаже, че трябва да стои на поста си. – Аз не мога…
  • Добре – разкопчах колана и се изправих.
  • Вегетариански – уточни Борис.
    Неговият команден модул може да има прекрасен кварцов купол, но каюткомпанията и кухненският бокс се намират в моя, от другата страна на шлюза, който ги съединява. Като отивах нататък, препречих люка с един алуминиев стол. За всеки случай. После се заех да търся в хладилника сандвичи без месо.
    В този момент Борис стартира процедурата за аварийно разделяне на модулите. Не ме изненада – във фова си отдавна бях пуснал връзка към камерите за вътрешно наблюдение и го видях как набираше кодовете за обезопасяване. Той също погледна към камерите – за да се увери, че няма да ми отреже ръка или крак. Поне така се надявах.
  • Проблем ли има? – попитах по интеркома.
  • Не, по-скоро намерих решение. Ще те оставя тук, а аз ще се заема с четирикраките. Сам. Като те приберат нашите, кажи че съм обезумял и съм искал да те убия, защото не си ми позволявал да се намеся. Избягал си в твоя модул и едва си се спасил.
  • Идиот! По-добре провери херметизацията преди да взривиш болтовете.
    Екранът пред него би трябвало да мига в червено. Камерата, която до сега непрестанно ме следваше, се завъртя към люка. Борис изруга като видя стола.
  • Хидравликата има достатъчно мощност да го разреже – казах на висок глас, – но фините уплътнения ще се нарушат и кой знае дали ще ми стигне времето да го херметизирам.
  • Издевателствуваш – констатира моят приятел. – Добре, предавам се. Толкова ли бях прозрачен?
  • Даже повече, отколкото може да си представиш. Докато те слушах как се правиш на гладен се сетих за четири начина по които можеш да се отървеш от мен.
  • Четири? Какви?
  • Тайна. Другите три са по-добри от този и няма да е така лесно да те спра.
  • Добре, ти печелиш.
    Върнах се в кокпита.
  • Все пак донесе ли ми сандвич?
    Подадох му го. Две филийки със сирене и листи от лилави водорасли, увити в прозрачно фолио.
  • Ненавиждам водораслите – въздъхнах той.
  • Само не ме пращай сега за сол.
    Борис изсумтя и разкъса опаковката. Отхапа едно парченце от препечената коричка, и се обърна към мен.
  • Не ти ли е минавало през ума, че всичко е много лесно за човечеството?
  • Ако нямаш предвид отчуждената младеж, застаряващото население и икономическата криза, не, не ми е минавало.
  • Говоря сериозно. За полетите в космоса, свръхсветлинните двигатели, гравитационните генератори и за липсата на конкуренция в Галактиката.
  • Случайност. На наше място можеше да бъде всяка друга цивилизация. Например те – посочих към планетата на четирикраките.
  • Не е толкова просто. Този проблем е известен отдавна…
  • Парадоксът на Ферми – довърших аз. – Но той се обяснява с теорията за цикличните Малтусиански кризи.
  • Има и други теории. Например за симулацията…
  • ¡No pasarán! – възразих аз. – Ако симулацията е с размерите на Вселената, или поне на Галактиката, както показват нашите полети, тя е неотличима от истинска Вселена.
  • Дяволът се крие в дреболиите – каза Борис, докато стабилизираше нашия кораб на петдесетина метра от капсулата на четирикраките. Само тя беше останала от огромната ракета-носител, която ги изведе в космоса. Последната степен се беше отделила, докато ние маневрирахме, за да ги прихванем.
  • Илюминаторът им е тъмен, – отбелязах. – Дано просто да пестят енергия.
  • Моля отчитай разстоянието.
    Поредният данък към традициите. Той можеше просто да изведе числото на екрана, но предпочете да постъпим както в зората на астронавтиката.
  • Четиридесет и осем метра, четиридесет и седем метра, четиридесет и пет, по-бавно…
  • Ох, по-добре недей. Мога и сам да чета. А ти се опитай да си спомниш чувал ли си за космически полет, по време на който се взривява един от кислородните резервоари по пътя за Луната?
  • Аполо-13? – сетих с мъка, но все пак без да се консултирам с архивите през фова.
  • Точно така! Виждаш ли приликата?
  • Първо, на четирикраките кой знае какво им се взриви и второ, за разлика от нашите астронавти, те летят по директна траектория, без да влизат в орбита около Земята. Исках да кажа, в орбита около планетата си.
  • Да, има малки разлики. Каквито може да се получат, ако човек без особено развито въображение иска да проиграе различни сценарии с минимални усилия. Той ще прави единствено най-необходимите промени, колкото симулациите да не са съвсем идентични, запазвайки логиката на истинската история, като единствено възможна, нали?
  • Теорията ти е непроверима като старите идеалистически философии. Какъвто и тест да измислиш, аз мога да го оборя, като кажа че съм си представил изхода от него и че всичко съществува само в съзнанието ми. Включително и ти.
  • Не съвсем. Ако симулацията следва принципа на минималните усилия в сценариите на космическите полети, защо трябва да постъпва различно с компютърните системи? Следователно, симулираните аналитични комплекси ще работят на подобни принципи и ще имат същите слабости като истинските. – Борис ме изгледа продължително, сякаш искаше да се увери, че го слушам и мисля над думите му. – За един системен технолог разбиването на трилитров биоелектролитен комплекс не е проблем.
  • Ако пишех софтуера на подобна симулация, щях да сложа защити на най-ниско ниво, които да не позволяват на симулакруми като нас дори да си представят подобна възможност. – Приятелят ми се усмихна широко, но премълча и аз продължих разсъжденията си. – Както виждаш, при споменаването на тази възможност светът около нас не изчезна, нито пък се показаха голите стени на холодека, като в оня филм… – защраках с пръсти, докато се опитвах да се сетя как се казваше.
  • Сещам се, от двумерните… И не беше филм, а телевизионна серия, но и аз не си спомням заглавието ѝ. – Никой от нас не побърза да провери в архива. Въпрос на чест или на старчески инат. – Но да се върнем към симулацията. Защитата може да не успее да проработи, ако системата е претоварена с решаване на някоя друга по-важна задача, например…
  • Нещо не е наред – прекъснах го. – Погледни!
    Намирахме се на двадесет метра от капсулата на четирикраките. Досега техният люк се криеше в сянката на слънчевите панели, но при сближаването на двата апарата той влезе в конуса на нашите бордови светлини. Беше отворен. До ръба му плуваха три фигури, без скафандри. В последните си мигове нещастниците се бяха хванали за ръце и сега студът на космоса ги беше направил неразделни завинаги.
  • Не-е-е-е-е-е-… – изстена Борис.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9584 астрономически единици.

(8) Малтусианска катастрофа – криза, породена от изчерпван на даден ресурс, в условията на увеличение на населението. За пръв път е описана от английския икономист Томас Малтус (1766–1834).

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, cyberpunk, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Учителят – 2. Грешки на растежа


Още един тъжен ранен разказ, продължение на „Най-щастливият ден“, за тънката „патина“ на цивилизоваността. Героят се изкачва по служебната стълбица, пътят му минава през откъсната колония, която страда както от собствените си специфични проблеми, така и от късогледството на хората, които са изпратили колонистите. Разказът съдържа ритуално членовретителство.

* * *
Доктор Тарент – 1
Тридесет и две години по-рано.

Обичам Моцарт. Музиката му е сияйна, пълна с блясък и движение. Обаче никой композитор не оцелява на звънеца ми по-дълго от седмица. Когато в четири и половина сутринта някой остави пръста си върху бутона на звънеца и забрави да го вдигне от там, аз твърдо реших да избера някой композитор с по-умерен темперамент.
Камерата пред вратата ми показа двама мъже в сини униформи. Включих записа, може да потрябва на този или онзи.
Звездна пехота често тропа на моята порта. Не е ли малко често? Сякаш през последните години не съм разрязвал достатъчно синя тъкан за да се добирам до надупчените или нарязаните им тела. Натиснах бутона на интеркома.
– Добър вечер, господа. Какво ще обичате?
– Доктор Тарент, имаме спешен случаи. Флотът се нуждае от вас. – Обади се по-старшият, полковник.
Изчаках го да продължи, но той продължи да стои пред камерата ми като истукан. Проклета секретност. Пуснах ги да влязат и още на прага офицерът започна да рецитира поредица от букви и цифри, личният ми мобилизационен код. Ако беше само с още няколко знака по-дълъг, болният сигурно щеше да умре докато ни чака.
– Повикването потвърдено. – Сега беше ред за моята половина от кода, изредих двойно повече цифри и букви, – в три и двадесет и пет. – Изчакайте да си взема чантата.
Хлопнах вратата на спалнята под носа им. За толкова възпитание можеше да останат в хола. Пет минути по-късно излетяхме от покрива на сградата с армейски хеликоптер. Вторият офицер изчезна някъде, навярно в пилотската кабина, а полковникът седна до мен.
– Случаят е спешен. Един от нашите … служители получи тежка контузия в стомашната област. Прободна рана…
Върху мен се изсипа лавина от медицински термини. Виж ти, полковникът бил колега. Защо ли не носеше медицински знак? Докато се чудех, той заяви, че се налага да оперираме. От куфарчето му се изсипаха рентгенови снимки, кръвни картини и всякакви възможни изследвания. Прегледах ги и го попитах направо:
– Наистина случаят е тежък, но с това ще се справи всеки травматолог с малко повече опит. Дори вие.
Репликата ми излезе по-груба отколкото възнамерявах. Полковникът избра да не я забележи.
– Случаят е малко по-особен. Достъпът до пациента е… ограничен.
– Ограничен?
– Да. И по време, и по пространство. Трябва да направим операцията колкото е възможно по-бързо, и вероятно ще имаме само една възможност през следващото денонощие.
– Не ви разбирам.
– По-добре да видите сам.
Асистент Моинт – 1

Утринната стрелба постепенно утихна. Стреляха и двете страни, – от нашата страна, на Високите и от противниковата, на Кърмачовците, – всеки с надеждата че врагът се е изнервил от чакане, или че уморен от нощното бдене някой отсреща ще закъснее само с миг преди да се отдръпне зад укритието си. Стреляха до почти пълно изразходване на боезапаса. Повечето войни не искаха да носят обратно тежките стрели с метални наконечници и бързаха да се отърват от него колкото се може по-скоро. Напразно усилия. И ние, и те знаехме добре, че вечерта, след падането на здрача и двете страни щяха да съберат между камъните оръжието, с които до преди няколко часа враговете се бяха опитвали да ги убият. И никой не си правеше илюзии, че от другата страна на фронта не се случва същото.
– Това беше дълга нощ – започна Ваим. – Уморен ли си…
Слънцето се издигна все по-високо и сенките, в които Кърмачовците можеха да се крият в полумрака, ставаха прекалено къси, дори за техния нисък ръст. Нощта си отиваше, ние с Ваим се надявахме, че има шанс да изживеем още един ден. Прекрасна мисъл. Той се усмихна с радост към просветващото небе и ме потупа по рамото. Точно тогава стрелата на някакъв Кърмачовец, изостанал с надеждата да отправи един последен изстрел към по-нетърпеливите кърмачета, го улучи в лявото око, разбърка бялото на мозъка му и се спря в задната част черепа.
– … Мо… – произнесе Ваим с последния си дъх.
Той винаги си беше мечтател, помислих си, докато с една ръка подкрепях омекналото тяло на приятеля ми, а с другата издигах високо щита, за да ни предпазя от други стрели. В следващия миг двете ни тела – мъртвото и живото – се проснаха на земята. Кърмачовецът не повтори, благоразумно решил, че отнемането на един живот е достатъчен успех за днес.
Нещастието се случи докато двамата се прибирахме от караулната будка на външния периметър. Бяха прекарали нощта вътре, ослушвайки се за някое отместено камъче или за леките стъпки на ниските Кърмачовци по червения пясък. Ако забележехме движение, трябваше само да заблъскаме железните стени, за да вдигнем по тревога охранителния взвод на Високите, а ако се наложи – и целия Институт.
Подобни подслушвателни постове имаше през стотина разкрача по отворената част на периметъра. Навсякъде другаде външната стена стоеше непокътната и Кърмачовците не можеха да минат през нея, освен ако не построят обсадни кули. Историята помнеше и такива случаи, но до сега всичките им опити да щурмуват Института се бяха провалили.
Отърсих глава за да прогоня мислите за обсадните кули, докато тялото на Ваим изстиваше в ръцете ми. А можеше да е обратното, можеше сега моето тяло да изстива в неговите ръце. Сякаш изтрезнях и побързах да запълзи към Института. Стрелата пречеше, закачаше се в камъните и завърташе главата на Ваим под невъзможни ъгли. На втория или третия път нервите ми не издържаха, и като надвих погнусата си – интелигент, откакто се помнех, връстниците ми страняха от мен и ме обиждаха на учен – я изскубнах. Изтрих бялото по нея в пръстта, а каквото остана, в дрехите на Ваим, и я прибрах в собствения си колчан. От раната прокапа учудващо малко кръв, сигурно повечето беше изтекла там, между скалите, още в първия момент след изстрела. Не бях забелязал.
И тогава видях човека. Той вървеше по пътеката към Института някак механично, без да се прикрива. Беше Висок и аз инстинктивно извиках да го предупредя:
– Пази се, Кърмачовци!
Човекът се обърна и протегна ръка към пояса си.
Стажант Новак – 1

Червената равнина ме караше да се чувствам почти като на Марс. По това време изобщо нямах представа какво е да стоиш на Големия Сиртис, щях да го науча много години по-късно, но бях гледал достатъчно образователни филми за да си въобразявам, че знам. С малко повече желание можех да се убедя, че две от трите по-ярки планети в тая система са Земята и Юпитер и тогава илюзията щеше да бъде пълна.
Не ми отиваше да стоя така в самото начало на първата си самостоятелна мисия. Вярно, че бях стъпил здраво върху тресящата се червена равнина с леко разкрачени краката, както подобава на един стар морски вълк – или космически, както казват извън родната ми планета, – но и това беше представа, дошла от книгите. А пред мен зад хълмовете се намираше съвсем реално селище, неотбелязано на земните карти. Сигурно са ксеногеолози, ксенобиолози, или хора с някаква друга специалност от дългия списък започващи по същия начин. Сигурно предавателят им работи на друга честота, или изобщо не работи. Сигурно през остатъка от живота си ще бъда осмиван за моята самозвана откривателска мисия. Към редичката от сигурности можех да добавя и още една – временните палатъчни лагери на каквито и да е ксено-не-знам-си-какви-лози не изглеждат от орбита като томас-моровия Град на Слънцето. Или маи беше на Кампанела… Но тая мисъл така и не прогони отчетливия мирис на сяра, които идеше нейде от миналото ми. Знаех с какво се свързва този мирис и подозирах, че може да си го припомня съвсем скоро.
През това време местното слънце изгряваше, на тия ширини му трябваха часове докато откъсне диска си от далечния хоризонт. Вечер пък тук никога не настъпваше истинска нощ. Сенките на заоблените хълмове се протягаха през равнината, сякаш току що са се събудили от сън и аз неволно се протягах заедно с тях.
Само тридесетина минути по-рано приземих кораба на два километра от билото, което отделяше селището от съседната долина на север. Това не беше сериозно прикритие, но липсата на радиосигнали ме караше да се чувствам спокоен. Когато стана достатъчно светло за да не се спъвам в разхвърляните от земетресенията камъни, натоварих на гърба си раницата с продоволствие за три дни и се запътих към селището. Още от орбита бях изпратил до моите шефове донесение за случайната ми находка, но отговорът (или което е по-вероятно – лично моите началници) нямаше да се появят преди късно вечерта.
Толкова време трябваше на учебната фрегата да събере тридесет и седемте курсанти като мен, разхвърляни из тукашния астероиден пояс.
Кърмачовец Яр-Ук Сен – 1

Две почуквания – всички погледнахме наляво. Там в средата на пътечката към Института стояха двама Асистенти. Трима, ако броим трупа, които единият от тях влачеше след себе си. Краката на мъртвеца оставяха дълбоки дири в пясъка. Ниското слънце ги очертаваше като две червено-черни ивици, които се виждаха добре от далече.
Още две почуквания, последвани след кратка пауза от трето. Втурнахме се напред като един, късите ни крачета трополяха по камъните. Асистентите сигурно щяха да ни намират за смешни, ако не бяхме толкова страшни. Двамата на пътя ни чуха и се обърнаха едва в последния момент, когато вече беше късно да направят каквото и да било. Този с трупа го изпусна и се опита да извади меча си, а другият се вгледа изненадано право в мен.
Ударих го по колената, с издишане, така силата ми се фокусира по-точно. Той изрева диво, комбинация между болка и вик за помощ. Възседнах гърдите му, докато останалите го държаха за краката и ръцете.
– Млък! – затиснах челюстта му с коляно и главата му податливо се изви настрани. Нещо в шията му изхрущя, и аз отпуснах хватката. Две почуквания, интервал и след това трето означават че не бива да убиваме никого, по възможност. А ако няма възможност?
На няколко крачки по-нататък другарите ми овързваха пленник. Докато ги изчаквах да свършат с него, огледах човека под краката ми и за кои ли път се възхитих на Уз-Аз Зад. В сутрешния полумрак, само за няколко секунди беше успял да забележи колко странен е моя кърмачо. Облечен в стегнати нови дрехи, с широк пластмасов колан на които висят множество малки кутийки. Съдейки по наклона им към земята, бяха пълни с нещо тежко.
– Бързо назад, изтегляме се – каза Уз-Аз Зад. Нямаше смисъл от почуквания, след всичкия шум и виковете на кърмачото нашето единствено спасение беше скоростта. Късите ни крака отново затупаха по пясъка. Стъпките отекваха в главата ми като гръмотевици, макар прекрасно да знаех, че само на стотина крачки разстояние никой Асистент няма да ги отличи от сутрешния вятър.
Слънцето се откъсна от хоризонта, а потеря нямаше. Друга гениална идея на Уз-Аз Зад – втора група отиде още от вчера да привлича вниманието на Асистентите под далечната стена на Института. Сигурно сега повечето от тях стояха и гледаха моите събратя иззад зъберите на оградата си и се чудеха дали да последват тях или нас.
Прибрахме се почти спокойно. До входа на пещерата стоеше Ула Атез и ме следеше с поглед, докато малката ни процесия не се скри в тъмното. Аз носех на раменете си левия крак на странния Асистент и както подобава на един истински мъж, зает с войнските си задължения, дори не я удостоих с поглед.
Стажант Новак – 2

Моите пазачи бяха джуджета – забравена дума, после дълго се чудех къде съм я чувал и как толкова лесно се сетих за нея. Атаката им ясно показваше, че тук не става дума за цивилизация на два симбиотични вида, освен ако функцията на малките не се ограничаваше с коригиране числеността на големите. Пък и всички изглеждаха прекалено хуманоидни, а откъслечните фрази, които си разменяха поразително напомняха английски.
– Оставете ги край стената – нареди предводителят на групата. Беше облечен в червеникаво кожено одеяние, местен аналог на маскировъчен костюм.
В пещерата беше мрачно, но успях да различа картинките по стената. Ловни сцени – стандарт за палеолита. Само дето в никой палеолит не говорят на почти стандартен английски.
Вече нямах съмнения за езика им, но ръстът не хората около мен си оставаше загадка. Цялото племе – думата ми се стори подходяща – се беше скупчило наоколо и под светлината на няколко миризливи лоени факли се любуваше на мен и на моя колега по съдба. Аз пък се любувах на тях. Никои не надвишаваше метър, повечето бяха дори по-ниски. Лицата им имаха гротескови изражения, въпреки че не се усмихваха, а ни гледаха със смесица от страхопочитание и някакво странно очакване, което се затруднявах да определя.
Жалко, че не можахме да разменим нито дума с другия пленник преди да ни заловят, може би щях да имам отговори на поне някои от въпросите, които се блъскаха в главата ми. Откъсната колония от дегенерати? Или местна мутация, поразила само част от населението? Колко века изолация са необходими за подобна устойчива мутация? А колко време е необходимо за да стане езикът им неразпознаваем? Опитах се да сметна на ум вероятността за поразяване на доминантен ген в силно мутагенна среда, каквато е биосферата на всяка чужда планета, и се проклех за проспаните часове по генетика.
Едно от джуджета ловко развърза краката ми и милостиво махна парцала, с които бяха напълнили устата ми. Облекчено си поех въздух.
– Ставай.
– Кои сте вие?
Той ме изгледа изненадано.
– Кои сте вие, как се казвате? – настоях аз. Изглежда очакваше от мен всичко друго, но не и такъв въпрос, защото все пак ми отговори:
– Ние сме Техниците – интонацията му отчетливо подчерта главната буква.
– Какво? Как се казва това място? Как се казва тази тая колония?
Времето за отговори явно беше свършило, защото той ме удари с плоското на меча си.
– Тръгвай! Стига си се правил на интересен.
Английският му беше съвсем разбираем.
Когато пристигнахме, бях доволен, че не се бе наложило да отиваме надалече, защото нисичкият вървеше зад мен и ми подсказваше пътя със силни удари по гърба, които никак, ама съвсем никак не подхождаха на ръста му. Закара ме в голяма подземна зала, където по начупените стволове на дебели сталактити седяха старейшините на племето. явно тук поверието, че да счупиш сталактит означава да отнемеш нечии живот не вълнуваше никого. По здравите сталактити бяха накачени човешки черепи. С нормална големина. За пръв път, откакто приех предложението на една дама с кестеняви коси и напуснах родната си планетата, започнах да се съмнявам в избора си.
Асистент Моинт – 2

Скоро интересът на Техниците към нас намаля, възрастните заминаха по делата си, и останаха само децата. Тогава започнаха истинските изтезания. Най-напред просто ме замеряха с камъни и улучваха почти винаги, защото стегнатите връзки ми пречеха да се отклонявам. Като се убедиха, че съм почти обездвижен, по-смелите се приближиха и започнаха да ме ритат. Знаеха, че бъбреците са особено болезнено място, знаеше и за други места, където ударите им можеха да ми причинят особено силно страдание. Връзките около китките на ръцете ми – сухожилията на някои мои нещастен предшественик – се впиваха в плътта ми. Не беше случайно – с изтръпнали ръце и крака едва ли можех да окажа някаква съпротива.
Времето беше спряло, през входа на пещерата гледах как дискът на слънцето застина на половин диаметър над хоризонта и отказ да се вдигне по-нагоре. Още щом влязохме вътре загубих всякаква надежда, че спасителният отряд от Института ще се появи. Отрядът никога не се отдалечаваше толкова от точката на прехода, а още по-малко влизаше в пещери.
Постепенно децата ставаха все по-изобретателни в мъченията. Моите вопли трябва да се смутили спокойствието на някого, защото тогава се появи един от възрастните и злобно ги разгони. На тръгване силно ме ритна в устата, сигурно за да не си помисля, че го е направил от съжаление към мен. И аз щях да направя така на негово място – съжалението е слабост.
Тогава докараха непознатия кърмачо. Онзи, за който си мислех, че никога не съм го виждал в Института, чиято поява на пътя – спокоен, самоуверен и незащитен, – помогна да не забележа навреме атаката на Ниските. Сега не изглеждаше толкова надут. Лицето му беше покрито с драскотини, под дясното му око имаше мораво петно, а устната му беше разцепена на две места и по брадичката му се спускаха две тънки струйки засъхнала кръв.
Ударите на децата все пак имаха едно положително последствие – превръзката от устата ми беше паднала и сега можех да задоволя любопитството си. Сигурно за последен път, но нали в Института се славех като интелигент.
– Казвам се Моинт. А ти кои си?
Той ме изгледа така, сякаш беше изненадан, че мога да говоря, но бързо се съвзе.
– И аз се канех да те питам същото. Не само теб – той кимна с глава към джуджетата, – а и тях.
Не намерих сили за по-уместна реакция, освен да повторя въпроса си.
– Стажант Новак, Академията на Флота.
– Стажант?
– Нещо като ученик, студент, практикант….
Бях попаднал в плен с луд. Знаеш, че от време на време в Института се раждаха такива деца, но на втората, най-много на третата година, когато проблемът им стане очевиден, родителите им ги убиваха. Сами и по възможност без съседите да разберат, за да не съпътства лоша слава здравите им наследници. Този е имал късмет, майка му и баща му са го съжалили и са го отгледали в тайна, заключен в някоя задна стая. Кой знае защо си представих стаята мрачна и без прозорци, с мъждукащ процеп на тавана. Това обясняваше защо никога до сега не съм го срещал. Учуди ме само възрастта му – почти колкото мен, значи трябва да е преживял скрит почти двадесет години. Ръцете му бяха мускулести, а кожата – загоряла и с лек тен. Може да е бил заключен в двор, на припек.
– Разбирам – кимнах за всеки случаи. После си припомних какво ме очаква и се разсмях. Глупаво е човек в моята ситуация да се страхува от луд.
– Какво е ставало с теб? Биха ли те?
– А, не. Децата се забавляваха.
Той настръхна под връзките.
– Какво искаш да кажеш?
– Децата трябва да се участ на жестокост още докато са малки – обясних, – по възможност без да са застрашени някой друг да се учи на жестокост върху тях. Единственият шанс за това са пленниците.
Гледаше ме с невярващи очи. Наистина трябва да е прекарал живота си под ключ.
– И ние правим същото – добавих, – когато хванем някои Техник.
– Откачена планета – въздъхна той и изруга.
Кърмачовец Яр-Ук Сен – 2

Уз-Аз Зад ме повика:
– Яр-Ук Сен, последвай ме. – После ме заведе до пленниците. Подаде ми ножа си и изразително погледна единия от тях, онзи с по-окъсаните дрехи.
– От къде да започна?
– Една ръка е достатъчна за начало. – Винаги режем от планинците по малко, само колкото е нужно в момента. Ако ги убием веднага, после месото няма да е прясно.
Кърмачото ме изгледа с разбиране. И с ужас в очите. Развързах внимателно връзките, които държаха ръцете зад гърба му. Друг воин, особено опиянен от днешния бои сигурно би ги разрязал. Уз-Аз Зад забеляза и кимна одобрително. Пленникът се канеше да закрещи отново, но нашият вожд ловко настъпи гръкляна му и виковете потънаха в задавено съскане.
Одрах кожата на ръката му до лакътя. Умеех да го правя още от малък, баща ми ме беше научил. Кожата се цени високо, така той изхранваше цялото ни семейство. Щеше да стане чудесен мех за вода. Кърмачото все пак се изхитри да закрещи. Звуците излизаха на пресекулки от гърлото му, дори цялата тежест на Уз-Аз Зад, които беше един от най-едрите сред нас, не стигаше за да го притиснем както трябва.
Увлечени в заниманието си, не обърнахме внимание на другия пленник. Малко преди това старейшините го разпитваха и, както разбрах по-късно, така и не можаха да разберат нищо от безсмислените му думи. Но пазачът, които го беше водил до тях и обратно, беше проявил немарливост, за която след това щеше да плати с едно дете, а ако няма – с главата си. Не беше вързал отново краката на пленника.
Това му позволи да събори Уз-Аз Зад и да избие ножа от ръцете ми. Острието падна до него, той се извърна и преди да да се изправим, беше разрязал връзките около китките си. После настъпи с огромния си крак гърдите на нашия предводител и стовари върху него цялата тежест на тялото си. Уз-Аз живя до залез слънце и издъхна, дарявайки всички Ниски с обилна вечеря.
Но тогава не ни беше до това – кърмачото хвана сънародника си и двамата се спускаха към изхода. Повечето воини спяха из съседните пещери – снощният поход беше изцедил силите ни – и нямаше кой да се противопостави на бегълците. Двамата пазачи пред входа се опитаха да ги спрат, но здравият Асистент остави другаря си на земята и се спусна срещу тях с викове.
Така и не видях какво стана и как те избягаха – проявих слабост и се наведох над Уз-Аз Зад за да проверя дали диша, забравяйки за копието, което предвидливо бях прислонил до стената. Във временното си умопомрачение не си спомних, че месото диша по същия начин като човека. Непростително.
Стажант Новак – 3

Дребните ми бяха взели пояса с инструментите, от ръката ми липсваха гривната-коминукатор, компасът и още няколко дреболии. Жалко, защото точно сега те можеха да ми спасят живота. Потърсих в джобовете си някоя полезна вещ. Бяха празни. В пещерата не си давах сметка колко бързо лети времето – слънцето се беше издигнало на два диаметъра над хоризонта, което на тази планета с наклонена полярна ос значи много часове. С тия темпове имаше вероятност да залезе някъде в края на другата седмица, а и залезът не вещаеше нищо добро за нас.
Знаех, че можехме да се скрием из камъните, но краткият ми опит на тая планета не говореше в полза на това решение. Джуджетата сигурно бяха доста добри в проследяването. След сутрешната засада нямах никакви съмнения, че знаят как да се спотайват между камъните.
Моят спътник стенеше тихо, особено когато окървавената му ръка докоснеше нещо. „Техникът“ беше обелил кожата му много технично – с един замах, сякаш го прави по няколко пъти на ден. Не допусках, че популацията може да издържи на такова темпо на самоизяждане, по-вероятно канибализмът беше ритуал, но със сигурност малкият главорез имаше достатъчно опит. Спомних си за черепите по сталактитите и с мъка овладях стомаха си. Алиса не ме беше предупредила за нищо подобно, като ми обещаваше звездите.
Нямахме голям избор. Подпрях моя спътник на един по-едър камък и го плеснах няколко пъти. Отначало погледът му се рееше през мен, но постепенно започна да се фокусира върху лицето ми.
– Накъде е твоето селище? – докато джуджетата ме носеха бях загубил ориентировка.
Той не реагира.
– Накъде да вървим? Къде се намира домът ти? Къде живееш? Къде са твоите приятели? – доколкото можах, перифразирах въпроса, както ме бяха учили на практиката по събиране на локална информация.
– Натам – той посочи със здравата си ръка. – Институтът е натам. – Усилието явно изиска всичките му ресурси, защото той пак омекна върху ръцете ми. Нарамих го и се запитах дали не е по-добре да го оставя. Но продължих да го нося. След всичко, което бях научил за остатъците от тукашната колония, прецених, че ще е по-добре да имам съюзник сред тия, от които възнамерявах да искам убежище.
Вървежът помага на мисленето, обичаше да казва Алиса докато се разхождаше напред-назад по палубата на „ВХ-952“. Не усетих как се заех да разнищвам загадката на тукашната цивилизация. Високите „Асистенти“ очевидно са хора, наследници на колонистите, едва оцеляващи след загубата на технологичното преимущество. Ниските „техници“ пък са аборигени, местни хуманоиди. Може би също са хора, наследници на още по-древни колонисти. Лесно можех да проверя, стига да останех жив.
Несъмнено, между двете фракции се водеше воина на живот и смърт. На мен се беше паднал шанса да спася последните оцелели. Все още не разбирах защо използват такива странни имена или пък защо наричаха селището си Институт; имах догадка – последната колония сигурно е била научно-изследователска, тези най-лесно грохват, когато загубят връзка с планетата-майка. Но сега имах по-належащи проблеми за решаване.
– Хей, – раздрусах корабокрушенеца-девето-коляно, увиснал на рамото ми. Той едва повдигаше крака, но все пак отвори очи. – Вие от кога сте тук? От колко години сте на тая планета?
– Откакто Вечния ни е подарил живота.
По интонацията си личеше, че Вечния се пише с главна буква. Ако тук все още си спомняха такава дреболия като азбуката, разбира се. Днес ми вървеше на беседи със сложен семантичен подтекст.
– Кои е Вечния? Къде е Вечния?
– Той е … всичко. Там на небето – отговори той и понечи да се поклони на местното светило. А то беше толкова ниско, че ако не бих го спрял, и двамата щяхме да се катурнем върху пясъка.
Асистент Моинт – 3

През целия път лудият не спираше да ме разпитва. Не разбирах половината от въпросите му, другата половина бяха за очевидни неща, който той не разбираше или бе забравил. Все едно да обясняваш на някой как да диша. Но се стремях да му отговарям, нали ме водеше към Института. Не исках да го дразня, кой знае какво можеше да му хрумне. Най-накрая, той спря пред главната порта. Отгоре заплашиха, че ще стрелят, но като ме забелязаха, вратата се отвори и пазачите се втурнаха да ни приберат. Между скалите вече се виждаше потерята на Ниските, дори се опитаха да ни обстрелят, но разстоянието беше прекалено голямо и стрелите им падаха в праха без да стигнат до нас.
С няколко думи разказах какво се беше случило с мен и Ваим. Накрая ги попитах дали не познават лудия.
– Не, никога не съм го виждал – каза старшият без да се замисля.
После ме накара да вдигна ръката си и започна да я маже. При първия допир изкрещях от болка. Единият от помощниците му веднага ме сграбчи. Страхът, че като инвалид ще се превърна в живо месо след като по чудо се върнах в Института, започна да се разсейва – не честно, но се случваха подобни неща. Лудият имаше повече шансове да попадне в категорията на месото, но изглежда не си даваше сметка и любопитно оглеждаше пазачите и оръжията им. Как ли успявах да го наблюдавам докато при всеки допир парченцето лой обливаше с огън гигантската ми рана? Сигурно имах нужда да се разсейвам за да не полудея от болката.
Като приключиха с мен, пазачите се върнаха при другарите си зад бойниците, а аз останах в сянката на оградата да се съвзема. Бързо се събра тълпа, заразпитваха ме за отвличането. Дойде и жената на Ваим. Беше наметната с тъмен шал. Знаех го – с мъжът ѝ заедно убихме Ниския, от чиято кожа беше направен. Тя беше хубавица, а така цвета на русите ѝ коси изпъкваше още повече, но силите ми се бяха върнали и първото ми задължение беше друго, не да я утешавам. Махнах с ръка към лудия, които се беше залепил за пазачите и беше на път да ги докара до границата на търпението им с въпросите си.
– Ела да се поклоним на Вечния.
До сега никои не бе дошъл да го потърси, роднините му сигурно се срамуваха от него.
– Добре – съгласи се той изненадващо лесно. – Къде е светилището му?
Знаеше такава сложна дума – странен луд. Сигурно е от много религиозно семейство. Но защо тогава не са го пожертвали още като дете, както е прието?
– Следвай ме и ще видиш откъде Вечният ни е спуснал на тая земя.
Докато тънех в догадки за произхода му стигнахме до центъра на Института. Влязохме през двойната врата в кръглата сграда и за моя най-голяма изненада лудият изведнъж се разсмя със зловещ гърлен глас. Смееше се толкова силно, че не можа да се задържи на краката си, падна на пода и се затъркаля сред праха.
– Портал, най-обикновен ръждясал стар портал!
Неволно се дръпнах по-надалеч от него.
Доктор Тарент – 2

На първия пост полковникът показа пропуска си и някакъв допълнителен документ за мен, на втория сканираха отпечатъците на пръстите ни, а на третия – ретините на очите. След това влязохме в стаята. В центъра стоеше обикновена хирургическа маса на колелца. От едната ѝ страна се извисяваше дебела метална рамка, обвита с нещо, което на пръв поглед приличаше на бобини. Лъскав брониран кабел се спускаше от рамката и изчезваше в стената.
– Нямаме време – офицерът си погледна часовника, военните обожават да ги размахват насам-натам, сякаш нямат универсални импланти, и включи селектора. – Начало след четири минути.
Около нас настана суматоха. Разтичаха се незнайно откъде изникнали медицински сестри и санитари. Инстинктивно протегнах ръце докато ми навличаха операционния халат и ръкавиците. Сложиха ми хирургическа шапка, чевръсти пръсти завързваха на шията ми връзките на бяла маска. Полковникът се преобразяваше по същия начин.
– Нямаме време – пак започна той – за повече обяснения. Това е „портал“ на хиперпространствен преходник.
– Хиперпространствен какво? – не повярвах на ушите си. Такова нещо просто нямаше в природата.
– Тунел между две точки от Вселената, портал, за по-кратко. Експериментален модел. Напомням ви, че сте подписал декларация за опазване на тайната. След- той пак погледна часовника си – две минути имаме сеанс за връзка с една наша звездна колония на сто и осемдесет светлинни години. Не ме питайте къде се намира и от кога е там. Има пострадал и трябва да го оперираме през преходника. Техниците ще го държат отворена колкото време ви е необходимо, но това е свързано с огромен разход на енергия и не е ясно до кога ще издържат акумулаторите на колонията, така че трябва да действате бързо.
– Защо просто не го прехвърлим тук или ние не отидем там?
– Както казах, това е експериментален модел. Преходникът отваря… канал в хиперпространството. Каналът става неустойчив, ако в него има обекти по-тежки от тридесет и четири килограма и двеста седемдесет и един грама. Не се навеждайте прекалено много.
– Но как…
Думите ми останаха неизречени. Металният квадрат в средата на масата засвети с бяла неонова светлина.
– Как сме прехвърлили колонистите ли? – довърши въпроса ми полковникът.
– Да – кимнах. Квадратът светеше все по-ярко. В средата му се появи отвор, дупка във въздуха и през нея се долавяше нещо с размити очертания…
– Преди четиринадесет години прехвърлихме основния екипаж на базата. Шестдесет и осем джуджета. Можете да си представите колко трудно беше да ги намерим, след всички програми за генетично здраве през последните два века. – Той усети, че се увлича в подробности и видимо се стегна. А през това време отворът във въздуха ставаше все по-голям и вече се виждаше, че другият преходник се намира в голяма овална зала. – Когато условията на планетата се стабилизираха, започнахме да им пращаме нормални деца.
– Но те никога няма да могат да се върнат!
– Нашите техници работят над проблема – успокои ме той.
Стените на залата отсреща бяха от поцинкована ламарина, с петна от ръжда. Стабилизиране на условията, как пък не.
Една от сестрите приближи количка със скалпели до мен.
Военните работят на тази конкретна колония вече четиринадесет години, отбелязах си на ум. А от кога ли имат хиперпространствените преходници? На глас само попитах:
– И после?
– После връзката с техния приемник прекъсна. – Аха, казах си аз, трябва да е било за дълго, щом е ръждясала поцинкованата им барака. – Според техниците – нарушена центровка. И така до днес, когато най-после успяхме да намерим правилните параметри от нашата страна. И веднага попаднахме на ранен.
През отвора се виждаше групичка младежи, облечени в мръсни накъсани гащиризони. Бяха се скупчили около ранения. От стомаха му стърчеше дръжката на счупено копие.
Стажант Новак – 4

– Асистентите ги наричат „Ръцете на Вечнния“. Напълно са мумифицирани. В началото сигурно просто са били забравени в приемника, а после суеверието ги е спасило от изяждане. При острата липса на протеин не е чудно, че са стигнали до човекоядство. Разделянето по ръстов признак и последвалата мини-гражданска война вероятно е инициирано от загубата на връзката и съпровождащия срив на доставките преди колонията да добие самодостатъчност. Първите пристигнали са джуджета. Мога да предполагам, че причината е свързана с ограниченията по маса в ранния етап от развитието на хиперпространствените технологии.
Звучах надуто, като някой умник от медите. Но шефът мълчеше, значи беше доволен.
– В тяхната култура определят джуджетата като техници и кърмачовци. Вероятно първото име произлиза от ролята им да поддържат системите на колонията, а второто – понеже те са се грижили за децата, които са пристигнали по-късно. А децата и техните наследници, по-високи на ръст, са асистенти, вероятно защото в началото им е била отредена ролята на помощници.
Началникът на курса ме погледна одобрително. Поех си дъх, сега навлизах в опасна територия.
– Най-вероятно ръцете принадлежат на цивилния хирург, който им е оказвал помощ при кратковременното възстановяване на контакта. Видеозаписът е направен с устройство, което той е носел на китката си и когато полето е колапсирало, е останал на планетата заедно с ръцете му, от лактите нататък.
Погледът на шефа се промени, стана изпитателен и недоволен. Насилих се да продължа с анализа.
– Съдейки по еволюцията на езика, операцията датира от последните двадесет години преди началото на Гражданската война. Най-вероятно е организирана от отдела на Академията за външната сфера. В архивите сигурно има подробности.
Не знаех какво повече да кажа, а началникът продължаваше да ме гледа със същия очакващ поглед. Накрая се смили.
– Защо докторът е направил запис?
Трябваше да се сетя. Ако записът, който бях получил, буквално от ръцете на мъртвия хирург, беше само за историята на заболяването, щеше да започва от с хирургическата операция. А в началото му се виждаше как се появиха офицерите пред вратата на апартамента. Тогава и споменаването на часа добива друг смисъл…
– Не е изключено и участието на елементи от секретните служби на Империята. Възможно е самият лекар да е принадлежал към една от съперничещите си групировки…
Навлизахме в политика, за която един младеж като мен, наскоро дошъл от изолирана колония – макар и не толкова изолирана, като тази, на която карах оперативния си стаж – може да има само бегла представа. За мой късмет шефът имаше и други задължения, освен да измъчва стажантите с въпроси.
– Добре, млади момко! Свободен сте.
И ме остави да се питам защо Алиса никога не ми каза, че Галактиката е толкова жестоко място. Много по-труден въпрос.
Валентин Д. Иванов
14-18.VIII.2002, Сантяго
17-19.V.2020, Мюнхен

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Учителят. Най-щастливият ден


Ранен разказ с чужда планета, чуждо слънце, чуждо небе. И чуждо море. Всички неща, заради които обичам научната фантастика. Разказът е пръв от поредицата за герой, на който предстои да се превърне в Рудолф Сикорски на своя свят. Темата показва колко са ми повлияли Стругацки.
Разказът не е публикуван никъде.

* * *
„Моя зла орис, ти си моя благодетелка“

Най-щастливият ден от живота ми започна на тротоара пред източната стена на морската школа, където окачат списъците с назначенията разпределението на курсантите. Наричат я Стената на плача. Никой от нас не плаче там, сълзите ги проливат майките и приятелките. После приятелките се стапят в далечината и остават само майките.
Така се случи, че аз отидох сам до стената на плача. Майка ми беше на другия край на света, край бреговете на Пурпурния архипелаг с поредната океанографска експедиция, а приятелката ми… Не съм прав да я наричам така. Бившата ми приятелка, Мари́, ми каза точно две седмици преди да завърша курсовете, че няма намерение да ме чака със свито сърце, докато съм на поредното шестмесечно плаване и че възнамерява да напусне планетата веднага. Нейният баща намерил начин да ѝ плати полета до Тейлър и таксата за университета.
Аз също исках да напусна планетата. Двамата бяхме мечтали дълго как един ден ще се махнем от тая миризлива локва, където океанът вони на сяра и островите са толкова малки, че човек никога не може да избяга от противния ѝ аромат. Морската школа беше единствения достъпен начин да го направим заедно. Планът ни беше след практиката аз веднага да си намеря място на товарните кораби, които извозват сярата към планетите от Съюза. „Моя зла орис, ти си моя благодетелка,“ както се пее в песента. Проклятието на Стовенор, сярата която разяжда кожата и дробовете, трябваше да се превърне в наше спасение. Като се замисля сега, доста интелигентно решение за тогавашните ми деветнадесет години. Мари́́ обаче намери по-бърз начин да се махне от нашата родна планета, а аз се оказах сам пред дъските със списъците, завършил курсове за нещо, което не желаех да работя, и се питах къде ли ме е изпратил генераторът на случайни числа на университетския компютър.
Случайните числа нямат нищо общо с разпределението. Още първия ден ни обясниха, че то се прави след специален анализ на психологическите ни профили, физическите ни заложби и куп други параметри, все със сложни имена. Но това си беше лотария и само някой вуйчо на стратегическо място можеше да промени решението в по-добра посока.
Бях разпределен на „ВХ-952“. Нямах представа какво е „ВХ-952“. Базата от данни на адмиралтейството ми показа огромен син дирижабъл, със плосък балон и златни ивици, които се губеха на фона на жълтеникавите облаци. Под него висеше открита гондола с решетка за външно окачване на извънгабаритни товари. Стажът ми нямаше да бъде губене на време, катеренето по решетката щеше да ми създаде полезни навици за безтегловността. Утре сутринта трябваше да се явя пред капитан Тременик в аеропорта на съседния остров. Погледнах нататък. Не беше далече, само някакви си триста метра, но серните облаци правеха въздуха жълт и непрозрачен, така и не се виждаше дали „ВХ-952“ е там или не.
Майка ми много се разсърди, че не съм ѝ се обадил веднага.
„И слон железен те отнася“

Сутринта беше хладна, вятърът духаше силно от юг и гондолата тежко се поклащаше под напора му. Под покривалото, висящо между релсите на външната рамки се криеше нещо с неясни очертания, напомнящо мореходен съд. Изкачих се по мачтата. На трапа не ме посрещна никой, но аз и не очаквах почетен шпалир. От днес щях да бъда втория човек в екипаж от двама.
Почуках на капитанската вратата.
– Влез! – Чу се от вътре приглушен глас.
Той стоеше с гръб към мен, облечен в широк омазнен гащиризон. Затова пък наоколо всичко блестеше от чистота, бях забелязал още докато пресичах палубата. Предишният юнга трябва да беше слязъл от борда съвсем наскоро.
– Курсант Новак, рапортувам за по-нататъшно…
Тя се обърна. Капитанът беше жена.
– Продължавай, курсант!
– Курсант Новак, рапортувам за по-нататъшно протичане на службата.
– Свободно.
Отпуснах коляното на левия крак. Не, че във флота няма жени капитани, особено в товарния. Както научих много по-късно, дори майка ми беше станала старши помощник няколко години след тия събития. Но тогава аз едва бях навършил деветнадесет и току що се бях разделил с приятелката си от детската градина насам. А капитанът беше на около тридесет и имаше най-разкошните кестеняви коси, които може да съществуват. Те се разпиляха по раменете ѝ докато тя се обръщаше за да разбере защо внезапно съм замълчал. Цветът им беше наситен и тежък, все едно че не бяха потопени всеки ден в сярната баня. Предстоеше ми да прекарам следващите шест месеца на борда на „ВХ-952“ с това неземно създание. Бях готов да се хвърля в краката й, да изпълня всяка нейна заповед, да ида с нея до Великденските острови и обратно, да обиколя света.
– Каютата ти е най-отзад на десния борд. В нея има кофа и парцали. Започвай да миеш първата палуба. Неутрализиращ разтвор вземи от цистерната с черна маркировка. Искам до обяд да си свършил. Бегом марш.
Какво беше една палуба…
Каютата ми представляваше малка желязна кутийка, окачена допълнително в края на носещите релси, сякаш някой се е сетил едва в последния момент, че и юнгата трябва да спи под покрив. Нищо чудно, „ВХ-952“ беше стар кораб, сигурно го бяха престроявали и модифицирали поне десетина пъти. На Стовенор почти нямаше нови кораби, сярата и киселинните дъждове не прощаваха на стоманата. Какво остава за хората.
Парцалите бяха точно там, където капитанът ми каза, и без да губя време се захванах с търкане.
„Слънцето гали косите ти“

До обяд бях минал палубата три пъти, което си беше чиста проба престараване. Капитан Тременик можеше да вчеше прекрасните си кафяви коси пред лъскавата повърхност. Миг преди тя да се покаже зад ъгъла, чух нейните стъпки, и се изпънах по стойка мирно, достойна за випусник на Морската Академия, а не на някакви си там шестмесечни курсове…
Капитанът ме изгледа от главата до петите и провери дали коланът ми е стегнат. От нея се носеше дъх на море, сяра, и още нещо, което не можех да определя. Аз забравих да дишам, но както казах, тогава бях само на деветнадесет. От близо ясно се виждаше как серният вятър, който се разхожда по безкрайните океански простори, е разял устните ѝ. Без да осъзнавам вдигнах ръка и пипнах моите. Бяха меки, но скоро и те щяха да станат като нейните. Мисълта ме изпълни с мъжественост, която сигурно е била видима доста ясно, защото капитанът прихна да се смее. Не много по-различно от начина, по който се смееше някога Мари́, още по времето, когато живеехме в предградията на столицата под Сивия залив. Всички подводни предградия на Синектон носят имената на цветове, ироничен избор при мръсножълтата вода, в която са потопени.
Смехът на капитана се смесваше със серните облаци, а аз бях готов да стигна с нея до Великденските острови и да се върна обратно.
Следобеда прекарах в лъскане на следващите палуби. „ВХ-952“ имаше седем, и сигурно още ги има, ако не го е разяла напълно сярната киселина. Капитанът каза, че ще ме поощри, ако успея да ги свърша преди залез слънце. Стигнах само до четвъртата и тя беше истински разочарована. Не ми се ядеше и ядно захвърлих консервата от водорасли в тъмнината, а после дълго стоях заключен в каютата си и дори тайничко си поплаках. Все пак бях само на деветнадесет.
Така завърши първият ден от службата ми на „ВХ-952“. А когато сирената ме събуди на следващата сутрин, под нас се чуваше само плясъкът на вълните и плющенето на платнището, увито около нашия незнаен товар. Капитан Тременик вдигна котва два часа преди изгрев и три часа преди заплануваното време за отпътуване. Тя се беше изправила на мостика, досущ като капитан от планетата-майка. Или не вярваше на спътниковата навигация, или просто обичаше серният вятър да развява косите ѝ. За мен беше загадка как един обикновен морски капитан може да си позволи боя за коса, устойчива против сяра. Скоро научих.
„Всички пътища водят към тебе“

Капитанът не рапортува на юнгата, а юнгата не задава въпроси на своя капитан. Поне толкова бях научил на матроските курсове. И друго бях понаучил, защото по положението на мижавия бял диск над нас и по компаса на ръката ми можах да определя поне приблизително къде се намираме. „Юнгата няма нужда от спътници“ – с тия думи тя ми прибра комуникатора и го заключи в корабния сейф още сутринта на втория ден от пътуването. После ме прати да продължавам с лъскането.
До обяд приключих с последните три палуби. Започвах да свиквам с работата и търкането ми вървеше все по-спорно. Обаче кръстът ме заболя и когато тя мина да провери какво съм свършил, стойката ми вече не ставаше за Академията. Това чистене не беше мущровка или израз на извратен характер. Като се записвах в матроската школа, много добре знаех какво ме очаква. Серните изпарения в комбинация с влагата се превръщат в сярна киселина. Концентрацията е минимална, но никакви защитни покрития не помагат. Затова повечето кораби плуват по въздуха, вместо по вълните, но когато над деветдесет и девет процента от повърхността на една планета е покрита с вода, човек не може да избегне напълно влагата, колкото и нависоко да бяга от нея.
Моят капитан огледа палубата за кой ли път, прокара ръка по обратната страна на желязната рамка, на която под нас висеше товарът, и по пръста ѝ остана белезникава чертичка от отложените соли. В нейния погледа се четеше укор и още нещо, но разочарованието сякаш беше най-много. Идеше ми да потна в дън земя. Не, че на Стовенор имаше много земя, изразът беше донесен от планетата-майка. Свих глава между раменете си и дори не се престраших да проследя с поглед капитана. За кой ли път свалях мислено омасления ѝ комбинезон и се опитвах да си представя какво има под него.
Пропуснал бях да изчистя не само външната страна на рамката, но и долната, както открих половин час по-късно, когато капитан Тременик дойде отново да провери как се справям.
– Юнга, имам специална задача за теб. – Каза тя и ме привика с пръст по-близо до перилата. – Да видим как се справяш с акробатиката.
Товарът под нас беше покрит с платнище, импрегнирано с неутрализиращ разтвор. Обаче подобна защита постепенно се изхабява, превръща се в соли и се изронва, докато платнището се вее от вятъра. Трябваше да сляза по релсите и да закърпя с нови парчета няколко дупки, които киселината беше успяла да разяде. Долу се пенеха вълните, от нормалната височина на дирижабъла – около два километра – гребените им изглеждаха като малки рибки, които се надпреварват да изскачат и да се преобръщат във въздуха.
Казах си, че съм готов да последвам своя капитан чак до Великденските острови и тръгнах след нея към склада, където трябваше да се преоблека в защитен костюм. Даже не си давах сметка, че се събличам пред жена с прекрасни кестеняви коси, толкова бях уплашен от предстоящото занимание. Осъзнах се едва когато тя ме накара да се обърна към стената и закопча дебелата гума на защитния костюм на гърба ми
Откровено казано, цялата процедура беше излишна, ако паднех, нищо нямаше да ме спаси. Сега си мисля, че капитан Тременик ме накара да се преоблека съгласно устава, защото нямаше да е редно да се уча още от началото на стажа си да срязвам ъглите всеки път, когато ми е удобно. А може да е имало и други причини.
Спуснах се по планките на рамката като по стълба. Беше лесно, стига да не гледам надолу. Като стигнах до първата дупка, извадих едно парче платнище от чантата, наметната през рамото ми, и понечих да го наложа върху пробойната. Обаче преди това зърнах какво има под покривалото – през дупката минаваше достатъчно светлина. Беше истински дървен кораб. Платноходен, но без мачти. Такива не строят на Стовенор и никога не са строили. Въпреки това, има два, и двата са донесени от планетата-майка. Единият е на Магелан, и е на парчета. Пред мен се намираше корабът на Джон Кабът.
Платнището отлетя от ръцете ми.
– Хей! – обади се отгоре капитанът. Помахах ѝ за да разбере, че съм добре, извадих следващото парче и започнах да го пришивам върху дупката.
Когато най-после свърших и се изкатерих на долния палуба, видът ми трябва да е бил доста въпросителен, защото тя ме изгледа и посочи надолу:
– Отиваме да го оставим в музея, в Синектон. Не ти ли казах?
Не ми беше казала, и нагло ми се усмихваше. Обаче аз въпреки това бих я последвал до Великденските острови. Но сега пътувахме към Музея на корабоплаването в Синектон. В училище ни разказваха, че когато на планетата-майка океаните започнали да пресъхват и дъното се показало изпод синята си завивка, археолозите събрали останките на всичко потънали кораби, които успели да намерят преди слънцето да избухне. Решили, че нашата колония, покрита почти изцяло с вода, е най-подходящото място за такъв музей. В него имаше дори истинска немска подводница от Втората Световна Война, с огромна дупка от торпедо.
„Попитай душата си накъде отива“

Усетих идването на бурята късно следобед, докато се изкачвах (с търкане) от седмата към първата палуба. Отначало си помислих, че е от умората, но малиновите облаци на хоризонта предвещаваха нещо повече от мъртвешки сън на твърдата койка в моята каюта. Налягането се променяше, идваше фронт и ушите ми го усещаха. Капитанът трябва да е знаел за него още от вчера – циклоните са много бързи, но все пак се зараждат чак от зоната около северния архипелаг и на спътниците им остава достатъчно време да ги уловят.
Преди бурята да ни застигне успях да стигна до третата палуба. След това вятърът стана прекалено силен и капитан Тременик ме повика на мостика. Затворих с мъка вратата. Духаше срещу нас и скоростта ни започна да пада, а заедно с нея и височината. По-голяма част от подемната сила на „ВХ-952“ се създаваше от хелия в балона. Обаче когато дирижабълът се изкачеше нависоко, въздухът се разреждаше и разликата в плътностите на хелия и на околния въздух намаляваше. За да се издигне на максимална височина, корабът трябваше да набере достатъчно голяма хоризонтална скорост и да използва подемната сила, създадена от сплеснатия си балон, точно както е при крилата на хидропланите.
Моят капитан седеше на креслото си в центъра на мостика, напълно погълната от екрана пред себе си. Застанах в дъното на кабината – която също така служеше за капитанска каюта, – и я гледах как се бори с бурята и с претоварения дирижабъл. Вляво от мен имаше завеса, прикриваща личния ѝ отсек. В бързината капитан Тременик беше забравила да я придърпа преди да ме повика. Върху койката, – не много по-голяма от моята собствена, – беше преметната небрежно една полупрозрачна копринена нощница, каквито бях виждал в старите филми.
Гръмотевици прескачаха през лилавите облаци наоколо, но аз не ги чувах. Светкавици проблясваха в очите ми, но аз не ги виждах. Само стоях и се чудех дали коприната не беше плод на въображението ми. От къде един обикновен капитан на кораб ще намери истинска коприна на Стовенор? А и да намери, кой ще му я даде? Тогава изобщо не се запитах как коприната е оцеляла цели триста години след гибелта на планетата-майка.
– Юнга! Юнга! – гласът на капитана най-после ме събуди от вцепенението ми. Тя проследи погледа ми, прекоси малката каюта и яростно дръпна завесата. – Ела тук и хвани лоста за…
Мощен звън прекъсна думите й. Гондолата се залюля и увисна напред. Аз извиках, дори сега съм абсолютно сигурен в това, но не чух гласа си. Сигурно беше заради вятъра. Един от четирите кабела, които прикрепяха гондолата и товарната рамка към балона над нас, се беше скъсал. Останалите издържаха първия опън, който е най-опасен, защото натоварването е ударно, но заскърцаха заплашително. Двата километра под краката ми изведнъж зейнаха като митично чудовище, което се опитва да отхапе сърцето ми, както си е между ребрата.
Капитанът се спусна по наклонения под до вратата и я отвори. Кестенявите ѝ коси се развяха, водата плисна в лицето й. Перилата, които толкова старателно бях чистил до преди малко, сега се намираха почти на метър под нас. Кабината се залюля отново, вятърът хвърли вътре нова порция вода, която се разля по дрехите ни и остави след себе си жълтеникави петна.
При подобни обстоятелства обикновено се хвърля товарът. Но как да хвърлим в кипящите води под нас кораба на Джон Кабът? Археолозите го бяха спасили след първото му потъване на Земята, обаче ако го пуснехме долу, много скоро от него нямаше да остане нищо.
– Аз ще се кача горе за да закача резервния кабел! – изкрещя капитанът в ухото ми и посегна ръка към дръжката на вратата. В същия момент един по-рязък напор на вятъра ни запрати към срещуположната стена. Аз се задържах за скобата, тя – не. Пръстите ни се докоснаха докато се опитвах да я хвана и само усетих топлината на дланта й. Три метра по-нататък капитан Тременик се удари с всичка сила в бронзовата рамка на люка. Гондолата се люшна в обратна посока и омекналото женско тяло се озова в ръцете ми. Под излишно широкия комбинезон фигурата и беше мека, по-мека дори от тая на Мари́.
Бях готов да я последвам до Великденските острови и обратно. За сега обаче трябваше само да закача резервния кабел за балона. В школата ни бяха учили на разни неща. Използвах едно секундно затишие на вятъра за да положа капитана на койката й. Завързах я за рамката през кръста, с нейната собствена нощница. Сложих възела най-отгоре, така че да може да се освободи сама, ако се наложи, и се закатерих нагоре.
„Чистото небе ще ни покани да летим“

Когато се събудих, гондолата продължаваше да виси под наклон, но по-малък от преди и вече не се люлееше така страховито. Лежах на нечия чужда койка. Над мен се надвеси лицето на капитана.
– Събуди ли се, моряче?
Още едно противоречие. На планета, дарена само с десетина островчета, всички които плуват нанякъде са моряци, независимо дали е по водата, в небесата или в космоса. Хората от съседните колонии ни се смеят. Нека да се смеят, нали ние първи стигнахме до тях, а не те до нас.
Косите ѝ ме бяха разсеяли, не че вече бях надраснал моите деветнадесет години. Трябваше капитан Тременик да се отдръпне малко за да видя, че вместо омасления работен комбинезон тя носеше само в тънката копринена нощница. Гледах я как шета из каютата и откривах, че моите предположения за това, което се е криело под ненужно раздутия комбинезон не са били никак далеч от истината. Тя беше всичко, за което си бях мечтал, и след това още нещо.
Не, че не си представях какво щеше да стане след малко. Това беше един от мокрите сънища на всеки курсант, благословен (или прокълнат) с жена-капитан. Е, на почти всеки, защото аз никога не помня сънищата си. Тя дойде като принцеса, в ефирното си одеяние, седна на ръба на койката, съвсем близо до мен. Едва се сдържах да остана да лежа неподвижен, но когато косите ѝ погалиха лицето ми, а устните ѝ – набраздени от сярата и вятъра – потърсиха моите, вече нищо не можеше да ме спре. Докато плъзгах пръсти по нежната ѝ кожа, през главата ми прескочи мисълта, че трябва някой ден да ѝ подаря крем за устни срещу сярата.
После разговаряхме, почти през цялата нощ. Разказах ѝ за Мари́, за нашите планове да се махнем от Стовенор, и за това как се разделихме. Тя ме изслуша без да ме прекъсне, после помълча малко, а когато най-после заговори, започнах да си давам сметка, че денят в който видях разпределението си може да е бил най-щастливия в живота ми.
Призори се срещнахме с кораба – истински космически кораб, с антигравитация и силов щит, – който прибра в трюма си нашия товар и бързо изчезна в небесата. Заедно с Алиса, отрязахме въжетата на външната рамка и разбихме радиото. Моят капитан настоя да я наричам по име. Като пристигнахме в столицата, съобщихме на пристанищния инспектор, че се е наложило да из-хвърлим товара по време на бурята. Не споменахме нито дума за космическия кораб.
Прекарахме в Стовенор два дни, докато администрацията приключи с разпитите и документите. С Алиса разделяхме времето си между Музея на корабоплаването и койката. В Музея тя ми разказваше истории за древните мореплаватели, а за койката е по-добре да не си спомням.
С нея плавахме заедно още три месеца, през които редовно се срещахме с космическия кораб, винаги призори. Най-често прехвърляхме пътници, все хора с учудващо богати и сочни цветове на косите. Един ден споменах на Алиса колко странно е това, и след това хората винаги имаха избелели редки коси, както е обичайно на Стовенор. Тя ми обясни, че всички те са от Земята, легендарната планета-майка, която не е била унищожена преди три века, както ни учеха в училище. Моето наблюдение за косите им помогнало да се маскират по-добре.
От разказите ѝ научих, че на планетата-майка имало дълга гражданска война, но след края ѝ хората от Земята започнали да събират реликвите, откраднати и разхвърляни по стотиците нейни бивши колонии из Галактиката. Сега знам, че Метрополията никога не казва цялата истина, точно както не я разкриваха и моите учебници, но ми беше по-лесно да повярвам за всичко това на Алиса. Предполагам, че не е трудно да се разбере защо.
Една нощ, докато се любехме в каютата й, тя ми каза, че моментът е настъпил и утре мога да замина, както ми беше обещала през нощта след бурята. Аз бях станал моряк за да се махна от планетата, по един или друг начин. Не се поколебах да приема предложението ѝ нито за миг. Очакваха ме велики дела, неоткрити планети и загадъчни цивилизации. Сега сърцето ми се свива като си спомня колко лесно се съгласих. Ако бях останал, всичко можеше да бъде различно.
Същата заран се разминах на трапа с поредната групичка от пристигащи земляни, докато се качвах на космическия кораб. Сега летя между звездите и си подрънквам на китарата. Цената е нищожна – помагам на Метрополията да приобщи бившите си колонии. Стовенор не е изключение, но не изпитвам угризения на съвестта, защото разпокъсаните планети само печелят от обединението. Щастлив съм, доколкото може да бъде щастлив един убиец.
Така и не последвах Алиса до Великденските острови, където подводните вулкани бълват сяра и тровят Стовенор. Забравих да спомена, че тамошните Великденските острови не са като на планетата-майка и си приличат с тях само по отдалечеността и по изолираността си.
Нито пък подарих на капитан Тременик крем за устни. Всъщност, никога повече не я видях. Казаха ми, че корабът ѝ изчезнал в океана по време на буря наскоро след като се разделихме.
Знам, че е загинала, защото не е имала юнга, готов на всичко за капитана си.
Само вечер, преди да заспя, ме спохождат мисли, които не ми дават покой – какво щеше да стане с мен, ако в нощта на бурята не бях спасил Алиса и „ВХ-952“? Дали нямаше да потъна в бездната като нашия безценен товар – но за разлика от него – наистина? И каква е била съдбата на стария юнга, който така грижливо беше лъскал палубите преди да се появя аз?
4-5.06.2002, Сантяго, Чили
30.08.-2.09.2002, Паранал, Чили
16.05.2020, Мюнхен, Германия

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, космонавтика, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Интеркосмос – 2: „София в дъжда“


Алтернативна история, втори разказ от поредицата как би изглеждало космическото бъдеще на България, ако историята беше поела по друг път. В първия разказ Германия е спечелила Втората световна война и България, като верен неин съюзник, е получила правото да изпрати свой космонавт с немски ракетен самолет. В този разказ (написан преди повече от петнадесет години) ходът на историята е различен, но поуката е същата като в стария виц – с който сме се съюзили, не е прокопсал: В две световни войни бяхме съюзници на Германия, тя загуби и двете; после бяхме със Съветския Съюз – той не съществува повече; сега сме със САЩ и Европейския съюз и нека Господ да им е на помощ…

Разказът не е публикуван до сега.

* * *

1. „Герника“

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

Капитан Красимир Манчев и подполковник Виталий Лукашов, които внасяха в апаратния модул контейнера със запасните кислородни регенератори, застинаха по средата на коридора. Въпреки ниската гравитация, дръжките се впиваха в дланите им и без да се сговарят, двамата спуснаха товара си на пода.

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

През пращенето се долавяше силен южняшки акцент.

Our friends at Langley reported some disturbances in Moscow. They think it’s the sixty four all over again. We though your ground control may be too busy to tell you, guys. Over and God help you.(2)

Манчев усети как стените на станцията се разлюляват. През овалния илюминатор в него се втренчи сивата повърхност на Луната.

Американецът повтори съобщението още веднъж и изчезна от ефира. Лукашов, който не говореше добре английски, попита за всеки случай:

– Правилно ли разбрах, че в Москва има безредици?

Манчев само кимна, все още загледан в репродуктора.

– През шестдесет и четвърта, когато свалиха Хрушчов, Беляев и Попович не знаеха на кого да рапортуват след приземявaнето. Но нямаше нито демонстрации, нито протести.

– Дано да не се стигне до там.

– Те ще се оправят и без нас. Да продължаваме. – Нареди руснакът. – Раз-два!

Двамата напрегнаха мускули и отново понесоха контейнера. Съобщението не даваше покой на Манчев.

– Витя, а ти сигурен ли си, че американецът каза шестдесет и четвърта а не шестдесет и осма?

– Шестдесет и четвърта беше, в това няма съмнение. Браво на Гъс и Джереми, смели момчета.

Гъс и Джереми от половин година обикаляха Земята на борда на американската станция „Скайлаб“. От време на време двата екипажа разменяха по няколко думи, но само извън часовете за свръзка с Евпатория(3) и Хюстън. Великите сили не толерираха побратимяванията между бойците от най-предната линия.

– Как мислиш, кога ли се е започнало? – Попита Манчев.

– … Двеста и двадесет, двеста и десет, двеста, – командирът на шестата експедиция за посещение Валерий Рюмин четеше показанията на далекомера с ясен глас. Манчев си помисли че той влага прекалено много усилия за да го прави с ясна дикция и резултатът е толкова неестествен, че предизвиква желание у колегите му да се обърнат към него и да го попитат защо по дяволите не говори човешки.

Николай Рукавишников, командирът на орбиталния кораб „Съюз-32“ преместваше пипнешком ключовете пред себе си, без да откъсва поглед от екрана. На него светеше размазано петно – „Луна – П21“, с която Рюмин и Манчев след няколко часа щяха да се отправят към Луната.

Всички съветски лунни експедиции летяха по схемата с прекачване: два „Протона“ изкарваха в орбита лунен кораб и ускорителен блок. Те се скачваха в автоматичен режим и един ден по-късно на борда се прехвърляше екипажът, излетял отделно с обикновен „Съюз“.

Едва когато дискът на Луната стана толкова голям, че назъбените й краища се скриха зад уплътненията на илюминатора, Краси Манчев повярва, че ще остави следи върху нейната прашна повърхност. Дори стартът не го беше убедил в това, а множеството дребни повреди през първото денонощие от полета го накараха още повече да се усъмни в успеха на полета. Първо отказа системата за автоматично сближаване, но Рукавишников показа завидно умение и паркира орбиталния „Съюз“ само на няколко метра от лунния кораб. Манчев и Рюмин навлякоха скафандрите и се прехвърлиха в него, а Николай им помаха за сбогуване през илюминатора и скоро изчезна от полезрението им. А половин час по-късно за техен ужас се обади директорът и ги попита дали имат връзка с Рукавишников.

2. „Нощна стража“

– Евпатория, тук „Циолковски“, чувате ли ни? – Каза Лукашов в микрофона. Приемникът му отвърна с тихичко пращене.

– Може да е слънчева буря? – предположи Манчев, колкото да запълни тишината с някакъв звук, различен от електростатичните разряди, които двамата космонавти слушаха вече цял час.

– Щеше да има повече шум – възрази руснакът и погледна часовника си. – По график сеансът свърши преди десет минути и вече трябваше да сме започнали астрономическите наблюдения. Да се захващаме с тях, а до довечера току виж, Центърът за управление се обадил.

Научните изследвания бяха приятно отклонение от рутината, свързана с безкрайни проверки на шестте ракети, разпръснати в силозите около базата. Преди да облекат скафандрите, Лукашов и Манчев стовариха в шлюзовата камера два оловни контейнера с фотографски плаки – един за инфрачервената камера, втори – за ултравиолетовата.

За българина, дори след три месеца престой на Луната, всяко излизане от базата бе събитие. Преди старта го подготвяха за кратък полет, с двуседмичен престой и няколко церемониални разходка по повърхността, колкото да се покаже на света че братските страни участвуват в Съветската Лунна програма.

За беда, бордният инженер на основната експедиция, който едновременно беше и медик, получи възпаление на апендикса. Американците предварително оперираха астронавтите си, но братушките или не се бяха сетили, или бяха забравили. Алтернативите за болния руснак бяха да стане първият човек, починал на Луната или да се прибере на Земята веднага. Така българинът Манчев зае мястото му в дежурната смяна на съветската ракетна база.

Отвъд шлюза ги посрещна познатото ужасяващо великолепие, за което Краси беше чел още като ученик. После беше слушал разказите на по-старите космонавти, а сега можеше само да затвори очи и да си спомни собствените си излизания на повърхността.

Първите няколко минути системата за терморегулация на скафандъра все още работеше на малка мощност и човек лесно можеше да се абстрахира от тихичкото бръмчене на помпите зад гърба си. Тогава наставаше чудото – неподвижността на лунния пейзаж влизаше в душата на Манчев, и впиваше кривите си нокти в сърцето му. Всеки път, когато видеше лунната повърхност отблизо, Манчев съжаляваше, че няма таланта на жена си.

Някъде безкрайно далече Лукашов се изкашля. После още веднъж.

– Да вървим, и без това закъсняваме от графика с половин час.

Те се добраха благополучно до телескопа, заредиха двете камери и започнаха да снимат, но не им беше съдено да довършат наблюденията. На станцията се включи зумерът за извънредна връзка със Земята и компютърът послушно пренесе повикването в шлемофоните им.

Манчев погледна въпросително командира си.

– Затваряме камерите, изключваме електрозахранването на телескопите – започна да реди бързо Лукашов. Ръцете му вече изпълняваха заучените последователности и Красимир едва успя да приключи с втората камера, когато руснакът вече държеше в ръце кутията с неизползваните плаки и с нетърпение пристъпваше на място.

Те изхвърчаха от шлюзовата камера както си бяха със скафандрите, само отвориха шлемовете. Из базата се разнесе тръпчивият аромат на лунен прах.

– „Циолковски“, тук Евпатория, чувате ли ме?

– Евпатория, – Лукашов грабна микрофона. – Тук „Циолковски“, чуваме ви отлично.

Красимир се мъчеше да реши дали си спомня гласа на този оператор от предишните радиосеанси.

– Майор Лукашов, подгответе се за приемане на специални кодове по схема осемнадесет.

Микрофонът подскочи в ръката на командира. Той замълча за миг преди да се обърне към Манчев.

– Другарю капитан, моля напуснете помещението до второ нареждане.

3. „Танц в Бужевил“

– Ти искаш ли да летиш до Марс? – Юмрукът на Лукашов се стовари върху масата. Алуминият издрънча жално, а майорът побърза да се хване за облегалката на стола, за да не полети към ниския таван на жилищния модул.

– Искам, – кимна се Манчев. – Кой не би искал?

– С Чепилов след десет години ще сме на Марс, а с Горбачов – никога.

Манчев взе в ръка разпечатката с обръщението на новия генерален секретар и зачете. Там наистина ставаше дума за Марс, макар и едва към края. Преди това надълго и нашироко Чепилов обясняваше как ще възстанови старата слава и мощта на Съветския Съюз, които са били подкопавани през последните години под формата на перестройка и модернизиране.

– С Горбачов след десет години нямаше да има Съюз – настоя Лукашов.

– Витя, толкова упорито ме караш да се съглася с теб, сякаш ти самият не си вярваш. Откровено казано, аз си мисля, че с Горбачов нямаше да има Съюз даже преди да са минали десет години, но ти не ме питаш за това, нали?

Руснакът погледна събеседника си с присвити очи, сякаш преценяваше на ум колко тежи, и изхъмка неопределено.

– Заповядаха ти да изстреляш ракетите, нали?

– Като се нахраним, трябва отново да излезем навън – каза Лукашов, сякаш изобщо не беше чул въпроса.

Те довършиха обяда в мълчание и се върнаха в шлюзовата камера да облекат скафандрите. Когато беше почти готов, майорът каза, без да се обръща към партньора си.

– Само една ракета, те ме накараха да изстрелям само една ракета. – И затвори шлема си без да даде шанс на Манчев да отговори.

Двамата космонавти се качиха на Лунохода и тръгнаха към най-близката шахта за да направят предстартова профилактика на ракетата.

– Пет години играехме шах с американците – каза си Лукашов, докато се спускаха по криволичещия път надолу в кратера.

– Имаш предвид, стратегически?

– Не, съвсем нормален шах, с дежурните от тяхната база в Морето на Спокойствието. По радиото. Аз изкарах тук три смени, общо година и половина, и през цялото време играехме. Връзка със Земята няма през по-голямата част от времето. Да се чете е забранено, а и никой няма да те остави да сложиш книга в кораба. Остава шахът. Преди да затворят тяхната база, ги водехме с осемдесет точки…

– Какво искаш да кажеш?

– Брояхме само разликата, а колко партии сме изиграли общо, никой не знае. Шахът се толерираше, особено блиц партиите, защото, нали разбираш, ако човек е зает да обмисля следващия ход, значи не се занимава с изстрелване на ракета към града на майка ти или сестра ти.

– Един вид система за ранно предупреждение.

– Само че неофициална. Но като се замисля, винаги така се случваше, че сред инструкторите ни се намираха по няколко кандидат-майстори или дори майстори на спорта и през свободното ни време все имаше турнири.

Манчев се засмя.

– За честта на пагона.

Лукашов го погледна изпод рунтавите си вежди.

– За честта на Родината – главната буква пролича по интонацията. – Когато Картър обяви доктрината си за въздържане от пръв удар и се разбра, че ще си затварят базата, американците предложиха да изиграем специален турнир по случай закриването. Но нашите не се съгласиха, защото тогава от Земята бяха надошли куп инженери и от Комитета ни подшушнаха, че сред тях има двама, които играят добре.

– Американците са искали да вземат бърз реванш.

– Нещо такова. После те изстреляха ракетите си към Слънцето, а ние останахме тук за да…. да правим каквото правим. Америка не може да ни нападне, – започна Лукашов с изкуствен глас, с какъвто говорят дикторите от първи канал на съветската телевизия, – защото три дни по-късно върху нея ще се изсипят по балистични траектории шест наши ракети, всяка с по дванадесет самонасочващи се ядрени заряда от по четиридесет килотона. Седемдесет и два американски града ще престанат да съществуват.

Манчев така не разбра дали прекият му началник се подиграва с разсъжденията на аналитиците от съветския генерален щаб или казва всичко това съвсем на сериозно. „Raison d’être“ за лунната ракетна база беше да нанесе ответен удар. Техните колеги-противници от Пентагона смятаха, че единственото средство за борба със съветските лунни ракети са американски лунни ракети. Докато не се намесиха политиците и ядрените подводници не се превърнаха в главно средство за възпиране.

Една по една, двамата космонавтите провериха всички ракети. Навсякъде сигналните лампи на тестващите контури светеха в зелено. Като свършиха, в системите за жизнеобезпечение им оставаше предостатъчно ресурс и Лукашов известно време обикаля наоколо, сякаш се опитваше да забави прибирането им в базата, където върху контролното табло ги очакваха два червени бутона.

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Манчев и Лукашов добавиха поредната порция, докато се освобождаваха от скафандрите. Краси акуратно постави шлема си на поличката в шкафчето, затвори вратичката, обърна най-близкия стол с облегалката към масата и го възседна. Виталий, който вече седеше от другата страна. Българинът го помълча малко, разтри ръце, така че ставите на пръстите му изпукаха, и каза:

– Витя, ние не може да изстреляме тая ракета.

3. „Екзекуцията на Император Максимилян“

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Двамата космонавти се вмъкваха в скафандрите с пъшкане. Всеки ругаеше тихичко на собствения си език. В добавка, Манчев се чудеше дали да подхвърли на жена си идея за такава картина. Дори измисли име: щеше да й предложи да я нарече „Преди излизане“. После критиците нека да пишат за напрежението, което се излъчва от позите на двете фигури и за предчувствието на нещастие, което художничката култивира у зрителя. Все сложни думички, каквито изкуствоведите обожават.

Докато правеха проверките за херметичност, Краси се чудеше дали е по-добре лицата на космонавтите да не се виждат. Точно тогата Лукашов се плесна по шлема си.

– Почакай малко, забравих нещо. – И така, както си беше в скафандъра, се запъти към контролната зала.

Манчев започна да окача по себе си кутиите с инструменти и тъкмо реши, че отсъствието на лицата ще засили ролята на позите, когато зад гърба му се чу съскане. Той се обърна за да види как шлюзът към вътрешността на базата плавно се затваря. Оставаха някакви си двадесетина сантиметра. Капитанът захвърли поредния пакет на пода и се хвърли към контролното табло. Бутоните светеха в успокоително зелено, но вратата не спря.

През процепа се покажа лицето на Лукашов.

– Какво правиш? – изкрещя Манчев и се вкопчи в дръжката. Той съзнаваше, че няма как да спре хидравликата, изчислена за натоварване от няколко тона. Но за негово безкрайно учудване, вратата се плъзна още съвсем малко и спря.

– Краси, не ми се сърди! Предстои нещо прекалено важно за да си позволя излишен риск. След изстрелването ще те освободя.

– Идиот! Нищо няма да стане! Не сме приключили с профилактиката!

– Напротив, свършихме профилактиката на три ракети. Това е достатъчно.

– За какво е достатъчно?

– За каквото трябва.

– Витя, това ще е краят на света! Недей, за бога!

– Ти искаш ли да летиш до Марс?

– След войната няма да остане никой, който да лети до Марс.

Лукашов не отговори, стъпките му се отдалечиха и постепенно заглъхнаха. Манчев си представи как майорът влиза в контролната зала, отваря сейфа и вади стартовите кодове. После се връща, сяда в креслото пред пулта и дълго набира комбинациите от букви и цифри на старата клавиатура, на която клавишът „о“ от време на време отказва да работи.

Капитанът огледа безпомощно килията си.

4. „Импресия, изгряващо слънце“

– На запад – разказваше Краси на жена си, – между небето и океана, се простира оранжева ивица. Започва от север, спуска се до океана, и на юг пак се връща при планината. А от брега до нашата база се е разстлала сивкава димка. Застанал съм на терасата, под мен има само една желязна решетка, все едно краката ми са потънали в облаците.

– На такова място човек лесно може да се почуства по-голям, – съгласи се Божана, без да откъсва поглед от платното пред себе си. Моливът подскачаше по него и само от време на време застиваше опрян в нейните устни. По-рано Богдана настървено гризеше моливите и четките си, не като сега, отбеляза Краси и се накани да се пошегува, но като хвърли още един поглед към напрегнатото ѝ лице, той се отказа и продължи да разказва с притворени очи.

– Нагоре оранжевото постепенно преминава в синьо, но без да става жълто. Ех, само ако умеех да описвам така, както ти можеш да рисуваш!

– Продължавай, добре се справяш – окуражи го жена му.

– Но аз не съм писател – въздъхна Манчев. – Синьото е в различни оттенъци. В ниското е почти бяло, и колкото по-нагоре отиваме, толкова по-тъмно става. В зенита е черно. На изток небето отново изсветлява, но това е защото Луната изгрява, а не от релеевото разсейване…

– Реле… Какво?

Четката замря за миг над платното.

– Релеевото разсейване е… – Краси започна да обяснява, а през това време Богдана, се чудеше как да нарисува едновременно залязващото слънце и изгряващата Луна. Веласкес е слагал огледала в картините си, помисли си тя, но чувството ѝ за хармония се разбунтува при мисълта за огледало насред Андите. А Краси, изтегнат на шезлонга зад нея се оплиташе все по-дълбоко в спомените си от курса по оптика и в края на краищата с облекчение се върна към разказа си за Чили.

– От юг, покрай брега и малко над оранжевата ивица лети двойка изтребители. Това са наши Мигове, които се връщат от патрул над Сантяго. Зад тях остават инверсионни следи. Снижават към летището, но все още са поне на три-четири километра и слънцето, което вече е зад хоризонта, все още ги „вижда“ – Краси размаха ръце. – Как да ти обясня, при залез това трае само няколко минути. Представи си, че за мен, като застана на земната повърхност слънцето е залязло вече, но ако се вдигна на няколко километра нагоре, ще мога да го виждам още известно време…

– Да, да, представям си – обади се Богдана. Успокоен, Краси продължи да описва залеза като проклинаше на ум бедната си словесност.

– И слънцето боядисва следите в още по-силно оранжево. Синьото се оказва разсечено с две нови оранжеви ивици, накъсани и неравномерни…

– Като от картина на импресионист, – довърши мисълта му Богдана и сръчно смени молива с нов, подострен. – Като картина на Моне. Само дето твоето е залез.

Краси се прозя и разтърка очи с ръка.

– Какво ще кажеш, довечера да слезем до града…

Когато се събуди няколко часа по-късно, Краси откри че Богдана прокарва боядисаните си пръсти през косата му като гребенче. А пред него се синееше небето. Жена му беше добавила от себе си няколко облака. Ръбовете им сияеха осветени от залязващото слънце, а от страната на зрителя те светеха със студената светлина на Луната. Високо над облаците, където слънцето все още не беше залязло, блестяха две накъсани и неравномерни оранжеви ивици. Незнайно как, Богдана беше успяла да преведе на езика на палитрата неговите бледни, некрасиви и несъдържателни думи. Краси не видя, а по-скоро почуства с душата си на летец, двете сиви стрелички на Миговете в края на инверсионните следи, а в ушите му забуча воят на моторите им.

– Казвал ли съм ти, че имаш талант? – попита Манчев.

– Ами, аз само илюстрирам твоите разкази.

Краси продължи да се взира в платното. Богдана го почака да каже нещо, после бързо се наведе и го целуна по устните преди да се е разтреперил, както му се случваше понякога, като си спомни за войната в Чили.

Вечерта двамата се спуснаха от къмпинга до созополския кей, където рибарите продаваха порции по сто и петдесет грама пържена цаца с две филийки хляб за по шестдесет стотинки.

5. „Оцелелите от ‘Медуза’“

Манчев сложи кутията от инструментите в процепа на вратата към базата, херметизира скафандъра си и даде накъсо кабелите, които управляваха хидравликата на външния шлюз. Все едно крада автомобил, помисли си той. Въздухът от станцията със съскане се понесе край него.

Капитанът се поколеба за миг дали да се върне и да провери какво е станало с Лукашов. Подполковникът беше със скафандър и покрай подготовката за изстрелването едва ли беше намерил време да го свали през тези двадесетина минути, откакто заключи ненадеждния си помощник в шлюза. Само след няколко минути майорът щеше да се съвземе от изненадата и този път сигурно нямаше да се задоволи с поставяне под „шлюзов“ арест.

За Манчев сега имаше само един път и той с няколко скока прелетя разстоянието до гаража с Луноходите. Фаровете на двете машини сякаш го погледнаха обвинително: какво искаш от нас, мястото ти не е тук. Българинът си представи как би ги нарисувала жена му – с неговото собствено лице, – уплашени и примигващи с капаците на камерите.

Той се промъкна между половинметровите колела като внимаваше да не закачи скафандъра си на главините. Най-напред се добра до задния Луноход, вмъкна се в кабинката и без да губи нито секунда, измъкна пикела от геоложкия пакет и го стовари върху контролното табло. После още веднъж – върху резервния пулт пред дясното кресло. За всеки случай Манчев повтори ударите преди да се върне към първата машина.

Луноходът излезе на пътя точно когато Лукашов – жив беше! – се измъкваше от шлюза. Руснакът махна заканително с ръка и на свой ред забърза към гаража. Манчев въздъхна с облекчение и подкара по-нататък.

Четвърт час по-късно българинът се спусна в кратера, където в шест шахти, разположени в правилен кръг, се намираше гордостта на база „Циолковски“ – ядрените ракети клас „Луна-Земя“.

Манчев ги подмина и спря до малката къщичка от гофрирано желязо, под която се намираха резервоарите с гориво и помпите за зареждане. Капитанът откачи една от тръбите, помисли малко и за по-сигурно свали съединителния пръстен на още една. После включи захранването и няколко минути гледа доволен как безценният течен водород се излива върху реголита и мигновенно се изпарява. Железните повърхности наоколо започнаха да се покривът с искрящ скреж. Манчев провери капацитета на батериите и се върна при лунохода.

– Ще те убия, гад! – ревеше от радиото гласът на Лукашов. – Какво правиш при ракетите?

– Изливам горивото, Витя, – честно отвърна Манчев. – Няма да позволя на твоят Чепилов да превърне Земята в пепелище.

– Кой ще превръща Земята в пепелище? Ще изстреляме само една ракета до Близкия Изток. Да позагреем арабите и заедно с това да ударим американците там, където най-много ги боли – в нефта.

– И мислиш че те няма да ни отговорят със същото?

– Няма да им стиска на демократите. Докато се наканят, докато обсъдят в техния конгрес какво да правят, ще са затънали до колене в петролна криза. Още по-дълбока от миналата. – От репродуктора за миг се носеше само тежкото дишане на Лукашов. – А ти се уплаши, Краси. Признай си, че се уплаши.

– Витя, аз съм воювал в Египет и в Чили. Имам четири победи и всичките са над американски изтребители – каза Манчев и превключи обхвата. – „Skylab“, „Skylab“, до you hear me? „Tsiolkovsky“ here. I have an urgent message for you.(4)

6. „Париж в дъжда“

– Четки, водни бои, маслени бои, темпера, – изреждаше специален агент Смит. На масата между него и Манчев израстна малка купчинка с принадлежности за рисуване.

– Благодаря ви. Тук не може да се намери нищо.

– Напълно ви разбирам. И на мен ми се е случвало да живея във военна база.

А аз съм живял във военна база цял живот, Помисли си Манчев. В страна, която е превърната във военна база. Само дето никой не идваше отвън да ти донесе по списък каквото ти е необходимо.

Българинът прибра покупките в пластмасовата торбичка и извади портфейла си за да плати на Смит.

– О, не! – агентът размаха ръце. – Да считаме, че това е мой личен подарък за госпожа Минчев.

– Минчева – поправи го механично бившият капитан.

– Разбира се, Минчева. Някой ден бих искал да погледна платната й. Сигурен съм, че тя рисува прекрасно. Но сега ни предстои дълъг разговор. – Американецът извади от куфарчето си тъничка папка, в която лежеше един единствен лист. Манчев разпозна в него фотокопие на страница от последния си доклад. – Във вашия анализ на снимките от Плесецк пишете, че строителството на втория комплекс за изстрелване най-вероятно цели да обезпечи по-висока честота на полетите към база „Циолковски“.

Това беше цената за кодовете на консервираната аварийна ракета от Американската База, с която той напусна Луната, помисли си българинът. Както и за измъкването на Богдана и децата от София. Щом си се хванал на хорото, ще трябва да го играеш до край.

– Господин Манчев, добре ли сте? – Попита Смит.

– Да, благодаря. Просто си припомнях какво написах в последния си доклад.

Разговорът продължи още два часа. Цереушникът дълго разпитва Манчев за изстрелването. Особено го интересуваше последователността на отделните процедури. Екс-капитанът се увлече и не забеляза как навън се стъмни. В Аризона, която бе по-близо до екватора, отколкото България, вечерният полумрак траеше значително по-малко време. Нощта тук сякаш бързаше да настъпи по-скоро.

– Чудесна работа свършихме днес – обяви Смит и се зае да прибира в чантата папчицата си. Но сега тя беше набъбнала от новите страници, които двамата изписаха по време на беседата си.

– Щом казвате.

– И накрая още нещо. Вие сте военен човек, и разбирате, че на всяка база има режим на секретност, както за изходящата така и за входящата информация. Но нашите приятели от военното контраразузнаване, – продължи американецът, – ще бъдат много недоволни, ако им дадете повод за безпокойство. Както казах, аз самият съм бил в подобна ситуация и мога да ви съчувствам.

Едва ли, каза си Манчев. Той веднага разбра, че става дума за радиоприемника, който беше сглобил от крадени детайли, и изруга на ум. Как ли беше научил аз него проклетият цереушник?

– Уверявам ви, че с нищо не бих дал повод за подобно – българинът помълча за симетрия, – недоверие.

– Разбира се, аз например съм напълно убеден, че на вас може да се разчита – усмихна се Смит и подаде ръка за сбогуване.

Богдана се беше възползвала от вечерния хлад да изкара децата пред къщата. Те се гонеха по хилавата тревица, на която никакво поливане не можеше да помогне в борбата срещу жегата, а тя беше разпънала триножника и работеше. Манчев се опита да отгатне какво рисува жена му: сигурно бяха облаците, които подобно на нелегални емигранти, се промъкваха на север през мексиканската граница. Той я целуна по изцапаните с боя пръсти и надникна в платното.

Погледът му се изгуби в огромен площад, постлан с жълти павета. Между паветата се стичаше вода. Навсякъде вървяха хора с чадъри, а една двойка на преден план сякаш беше готова да прекрачи в Аризонската жега.

– Ще я нарека „София в дъжда“ – обяви Богдана и пресилено се усмихна.

=====================================================

(1) „Циолковски“, не отговаряйте на това съобщение.

(2) Нашите приятели в Ленгли докладваха за безредици в Москва. Те смятат, че шестдесет и четвърта се повтаря. Ние си помислихме, че вашият наземен контрол може да е твърде зает за да ви каже, момчета. Край и господ да ви е на помощ.

(3) Евпатория – град в бившия Съветски Съюз, където се намира Центърът за далечна космическа връзка.

(4) „Скайлаб“, „Скайлаб“, чувате ли ме? Тук „Циолковски“. Имам спешно съобщение за вас.

Влентин Д. Иванов

Сантяго – Ла Сия, Чили – Мюнхен

03-15.08.2004 – 10.05.2005 – 16.05.2020

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, космонавтика, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Един обикновен специалист от клас Г5


Твърда фантастика, написана в казармата. Един приятел казваше, че се е заинтересувал от изкуствен интелект докато бил в казармата поради липсата на естествен наоколо. За мен вероятно написването на този разказ, както и на един друг, значително по-дълъг, всъщност цяла повест, беше бягство от действителността.
Идеята е наивна, но може да се види кога се е появил интересът ми към антропоморфизирането на небесните тела…

* * *

Значи вие сте от Галактикпрес? Репортер! О това е чудесно! Отдавна очаквах обществеността да се заинтересува от работата в нашия институт. Ето че вече тридесет и две години1 работим, а нито един ваш колега не ни е удостоил, така да се каже със своето присъствие.
Е, идвали са, идвали са. Дойдат, направят една две обиколки из института и изчезнат. Не ги виня: млади-зелени, не знаят за какво да пишат. А за нашата работа има има какво да се пише и напоследък – още повече.
Точно така, говоря за небезизвестния проблем със СМУЩЕНИЯТА. Впрочем, млади човече, чувствувам се задължен даже да ви похваля, личи си, че вие сте сериозен журналист, щом предварително толкова добре сте се подготвили. Не ви надценявам, днес всеки среден интелигент знае за индивидуалната връзка повече от който и да е съобщителен инженер от времето на моята младост, но бих искал с две-три думи да опиша проблема на съвсем популярно равнище…
Не искате? Но това си е чиста безотговорност от ваша страна. Все пак ще отнема няколко минути от вашето безценно време. Нали няма да откажете на стареца удоволствието да бъде почтително изслушан?
Така си и знаех, вие сте един прекрасно възпитан млад човек, почти каквито бяхме и ние някога. Само като си помисля с какво уважение нашето поколение се отнасяше към по-възрастните…
Да, да, разбирам нетърпението ви, искате по-скоро да узнаете подробностите около нашата работа. Не се безпокойте, тя няма да ни избяга, а и аз ще ви отделя толкова време, колкото вие сметнете за необходимо. Доволен ли сте?
Чудесно, тогава да започнем с откритието на Стареца, нали го знаете вече доста почервеня и се поразшири, но все още се държи. Удивителна работоспособност наистина!
Вече сте били при него? Да, трябва да призная, че той не се отнасяше добре с хората от вашия бранш, още по онова време. А тогава го обсаждаха цели тълпи от журналисти и му костваше огромни усилия на волята да се освобождава от присъствието им по благопристоен начин. Спомням си, че веднъж дори беше набил един, струва ми се… не съм сигурен, но се андявам, че не е бил от вашето издателство…
Така де, агенция, новинарска агенция. После стана голям скандал и за да избегне съда, на Стареца все пак му се наложи да даде интервю. За пръв и доколкото си спомням, за последен път.
Добре, добре, отстъпвам пред младежкият ви напор. Това се случи преди няколко месеца, по време на една транслация на футболен мач от Галактическите финали преди четиридесет и два цикъла. По линията се появи СМУЩЕНИЕ! Можете ли да си представите СМУЩЕНИЕ! По-рано никога не се беше ставало такова нещо, беше за първи път и ние се молихме да не се повтаря. Най-напред се предполагаше, че шумът е причинен от някаква повреда в приемно-предавателната апаратура, но се появи Старецът, който по онова време разбира се не беше стар, и намери обяснението: СМУЩЕНИЕТО идва от НИЩОТО! И по-точно от една точка която еволюира съвсем наблизо, някъде там по невероятно сложен закон.
С никого на съм споделял, но ако Старецът беше останал все още тук, едва ли щяхме да направим дори една крачка напред. До последния си ден преди да излезе в пенсия, той все повтаряше, че единственият начин да преодолеем СМУЩЕНИЕТО е да увеличаваме мощността на предавателя. Само че не е, има и друг. Лесно ви е сега млади момко, все едно да ви зададат гатанка на която знаете верния отговор, нали? А ние не го знаехме и цели осемнадесет цикъла се чудихме. Какво ли не опитахме, по-добре да не изреждам, защото даже вашите младежки нерви няма да изтърпят. Някои от нас се отчаяха и напуснаха екипа, а и нали не можехме на всяко годишно събрание да размахваме отчети с готови резултати, постепенно ни намалиха субсидиите. Представете си само, наложи се да ограничим дори абонамента си! Какво падение!
Знаете ли, сега дори изпитвам особено удовлетворение, докато си спомням за тогавашните ни неприятности. Винаги е така, но вие сте твърде млад, за да ме разберете. Когато изминат няколко десетилетия, припомнете си за нашия разговор и ще ви стане ясно, че на старини спомените са едно от малкото удоволствия, които ни остават.
По очите ви виждам, че отново съм поставил на изпитание търпението ви, но разказът за нашето откритие няма да струва дори половин ядро на водороден атом без неговата предистория. Връщам се на въпроса. Доволен ли сте?
Най-добре се мисли или когато нямате време или когато нямате избор, забелязали ли сте? Нищо, бъдещето е пред вас, ще успеете.
Бяхме стигнали до там, че вече се чуваха гласове за закриване на темата, когато се появи новата идея. Вярвам, че на всеки е отредено веднъж в живота да бъде осенен от една единствена велика мисъл, но само гениите успяват да я разпознаят. Ха-ха-ха! Аз съм щастлив, разпознах моята: да унищожим източника на СМУЩЕНИЕТО! Нашите изследвания показаха, че то се поражда от някакви съвсем дребни паразити които обитават по кожата на едно от дивите животни. Колко е просто всичко нали? И НИЩОТО, и сложните еволюции в пространството. Трябва само да обезпаразитим онова животното и СМУЩЕНИЕТО ще изчезне! И колегите ме разбраха, оцениха идеята ми, и се съгласиха с мен… Ха-ха-ха!
Да, да кръглата животинка със синьо-зеленикав цвят, нали ви я показах вече…
Валентин Д. Иванов
Класно отделение 292, НШЗО „Хр. Ботев“, Плевен, лятото на 1987 г.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Четиридесет и три минути


Твърда фантастика за войнствени пришълци, които ни нападат с летящи чинии, и се налага разни случайни или не съвсем случайни хора да се заемат със защитата на родната планета.
Един след друг тук са представени два разказа-близнаци, написани за конкурса на сп. „Трубадурите“ (където не спечелиха нищо). Близнаци, защото са две версии на една и съща история – първият е къс, състои се от около 950 думи, както изискваха правилата, а вторият е пълната версия, от около 4700 думи.

* * *
Четиридесет и три минути
(конкурсна версия)
Ирония на съдбата. Преди по-малко от час сержант Николов друсаше някакъв баровец от София за неизправен пожарогасител, а сега двамата с него отразяваха нашествие на извънземни. Редуваха се да стрелят със старата пушка, защото пущината имаше много силен откат и рамената ги боляха.
Наоколо ухаеше на лятна гора, бръмчаха мушици и ако човек се загледа в меката пръст покрай потока сигурно щеше да се открие заешки и еленови следи. Обидно беше да умираш в място, пълно с толкова красив живот.
Отдавна свършиха патроните в пистолета на сержанта. За щастие попаднаха на кремъклийката в етнографския музей на селото, където зеленокожите ги бяха сгащили по-рано. От там задигнаха и бъклицата, с която сега мацето на баровеца им носеше вода от ручея в дерето зад тях.
Уж е голяма България, петстотин километра от единия до другия край, а нямаше накъде да отстъпват – на отсрещния склон бе зейнала дупката на изоставена каменна кариера. Влезеш ли вътре, няма излизане. И помощ от никъде не очакваха, преди извънземните да изпепелят полицейската Астра, по радиото съобщиха, че летящи чинии са накацали навсякъде.
Последният половин час се развиваше епично, по Записките на Иван Вазов. Или на Захари кой-беше-там. Учеха ги в училище тия работи, но тогава съученичката Милка, която си разкопчаваше най-горното копче на престилката, беше много по-интересна на бъдещия полицай от който и да е дърт писател.
Николов се замисли за копчето и едва не изпусна как едно зелено пипало се показа от лявата страна на километричния камък с числото дванадесет. Там криеше най-близкият нашественик. Пушката беше у сержанта и той натисна спусъка.
Светкавици излязоха от очите му, кремъклийката падна на земята. Софиянецът – Памуклиев, Памука за приятелите – само това чакаше, хвана я и взе да сипва барут в затвора, или както там се наричаше мястото, в което се слага барута в подобни вехтории.
Мацето хлипаше зад тях.
– Някой иска ли да пие? – попита то през сълзи и избърса сополите си в разкъсания ръкав на блузката. Лакоста, забеляза Николов.
– Млъкни, ма – сряза я Памука. Биреното му коремче се повлече по земята, докато той припълзяваше към импровизираната им огнева позиция в корените на огромния бряст. Или клен.
Нямаше особено значение дали баровецът ще улучи, това беше последният им огневи рубеж – Николов се сети за бойния устав на мотострелковите войски, който зубреше едно време в казармата.
Полицаят вдигна поглед към небето. Юлското слънце прижуряше от горе. Пейте робини тез тъжни песни, спомни си той, докато разтъркваше натъртеното си рамо.
– Хей, Памуклиев, как ти е името? – попита сержантът. – Ако ще мрем заедно, поне да се познаваме.
– Нали ми видя книжката – измърмори вторият защитник на човечеството.
– Малко ли ми минават през ръцете…
– Манчо се казвам – отвърна онзи и стреля.
От към километричния камък се чу нечовешки вой.
– Като Парцалев – добави през зъби баровецът и на свой ред се хвана за рамото – в „С деца на море“.
Николов пое кремъклийката и взе да я пълни с барут. Оставаше им за още десетина изстрела.
– Аз пък се казвам Иван, Манчо. – В полицейското училище им втълпяваха, че за да запомниш по-добре едно име, трябва да го повториш веднага след като са ти го казали. – Според мене останаха само двама пришълци. Вземи един камък и го хвърли към онези храсти, към тяхното дясно. Аз ще изпълзя с пушката наляво. Ако имаме късмет, поне единият ще се покаже мъничко иззад дървото, достатъчно да му светя маслото.
Така и стана. Извънземните не се отличаваха с особено тактическо майсторство. Дори Николов да не си беше губил времето като тинейджър с всякакви шутъри, пак щеше да ги очисти един по един, както си иска. Само да го нямаше това ужасяващо преимущество по огнева мощ, което им даваха бластерите!
– Какво си учил, Манчо? – внезапно се сети полицаят.
– Завърших икономика в Свищов. А преди това изкарах два курса машинно инженерство във ВМЕИ-то.
– Значи инженер без пет минути. С това – ченгето извади от джоба си заостреното нещо, което бе задигнало от първия убит зелен – те изпепелиха партньора ми и взривиха служебната кола.
– Бластер?! Той как се оказа у теб? – зяпна баровецът и го претегли на ръка. – Я, колко е лек!
– Spoils of war – отвърна ченгето с цитат от Цивилизацията. – Аз не можах да го включа виж дали ти няма да можеш. Лъчът излиза от този край – той посочи с пръст.
– Пазете се! – викна мацето на софиянеца.
Двамата заровиха лица в тревата.
Храстът зад гърбовете им избухна в пламъци.
Ченгето надигна глава.
Извънземният се приближаваше, носен от многобройните пипала, които израстваха от долния край на цилиндричното му тяло. Забелязал е, че между изстрелите ни има цяла минута, ако не и две, и е решил най-после да се възползва от огнево си превъзходство, съобрази Николов.
Сякаш прочел мислите му, зеленият стреля отново. Ослепителна светкавица се заби в земята на две крачки от тях, замириса на изгоряло.
В този миг Памуклиев откри как се пуска бластерa. Изправи се в цял ръст и вдигна оръжието.
Двамата с пришълеца стреляха едновременно. Светкавиците им се плъзнаха по успоредни линии, разминаха се във въздуха.
Николов предвидливо притвори очи. Когато ги отвори, зеленият го нямаше, а долната половина от тялото на софиянеца се свличаше на земята.
Ченгето погледна часовника си, вярно на навика да фиксира времето на събитията. От началото на извънземното нашествие бяха минали четиридесет и три минути.

***

Погребаха свидната жертва в борбата с нашествениците без салюти. С кремъклийката беше шумно, а бластерът се нагря толкова от прякото попадение, че светеше в червено и изобщо не беше ясно дали ще работи.
– Какво ще правим сега? – попита Муци. – Дрехите ми са съвсем разкъсани.
– Ще минем през селото да ти реквизираме нови одежди от вилите – отвърна Николов. – После ще партизанстваме. Като в Command and Conquer.
Валентин Д. Иванов
18.12.2017, Мюнхен – 27.12.2017, Малка Верея – 29.12.2017, Бургас
* * *
Четиридесет и три минути
(пълна версия)
Ирония на съдбата. Преди по-малко от час сержант И. Николов, както пишеше на етикетчето на униформата му, друсаше някакъв баровец от София за неизправен пожарогасител, а сега двамата със столичанинът заедно отразяваха нашествие на извънземни. Редуваха се да стрелят със стара пушка, защото пущината имаше много силен откат и след всеки изстрел рамената им изтръпваха. Как ще тръгнеш да се целиш по зелените главочи след такъв ритник?
Наоколо ухаеше на лятна гора, бръмчаха мушици и ако човек се загледа в меката пръст покрай потока сигурно щеше да се открие заешки и еленови следи. Обидно беше да умираш в място, пълно с толкова красив живот.
Отдавна свършиха патроните в пистолета на сержанта, изпразниха и резервния пълнител. За щастие попаднаха на кремъклийката в етнографския музей на селото, където зеленокожите ги бяха сгащили по-рано. От там задигнаха и бъклицата, с която сега мацето на баровеца им носеше вода от ручея в дерето зад тях.
Уж е голяма България, петстотин километра от единия до другия край, а нямаше накъде да отстъпват – на отсрещния склон бе зинала дупката на изоставена каменна кариера. Влезеш ли вътре, не можеш излезе. И помощ от никъде не очакваха, преди извънземните да изпепелят синьо-бялата Астра, по радиото съобщиха, че летящи чинии са накацали навсякъде из България, Европа и света…
Последният половин час се развиваше епично, направо по Записките на Иван Вазов. Или на Захари Кара-кой-беше-там. Учеха ги в училище тия работи, но беше толкова отдавна, пък и точно тогава съученичката Милка, която случайно си разкопчаваше най-горното копче на престилката, беше много по-интересна на бъдещия полицай от дъртите писатели, опънали петълите преди един век.
Николов се замисли за копчето и едва не изпусна как едно зелено пипало се показа от лявата страна на километричния камък с числото дванадесет. Пушката сега беше у сержанта и той без да се колебае натисна спусъка.
Светкавици излязоха от очите му, дланите му сами се разтвориха и кремъклийката падна на земята. Софиянецът – по фамилия Памуклиев, Памука за приятелите – само това и чакаше, хвана я и взе да сипва барут в затвора, или както там се наричаше мястото, в което се слага барута в подобни вехтории.
Мацето хлипаше нейде зад тях.
– Някой иска ли да пие? – попита то през сълзи и избърса сополите си в разкъсания ръкав на блузката. Лакоста, забеляза без да има нужда полицаят, докато се превиваше от болката в рамото.
– Млъкни, ма – сряза я Памука. Ризата му се измъкна от панталона и биреното му коремче се повлече по земята, докато той припълзяваше към импровизираната им огнева позиция в основанието на огромния бряст. Или клен, Или каквото там беше проклетото дърво, на чийто корени опираха цевта на оръжието си.
Нямаше особено значение дали баровецът ще улучи, това беше последният… или не, крайният им огневи рубеж – Николов се сети за бойния устав на мотострелковите войски, който зубреше едно време в казармата.
Полицаят вдигна поглед към небето. Юлското слънце прижуряше от горе. Пейте робини тез тъжни песни, спомни си той, докато разтъркваше натъртеното си рамо.
– Хей, Памуклиев, как ти е името? – попита сержантът. – Ако ще мрем заедно, поне да се познаваме.
– Нали ми видя книжката. – измърмори другият защитник на човечеството.
– Да, ама го забравих. Малко ли ми минават през ръцете…
– Манчо се казвам – отвърна онзи и стреля.
От към километричния камък се чу нечовешки вой.
– Като на Парцалев – добави през зъби баровецът и на свой ред се хвана за рамото – в оня филм… „С деца на море“.
.оОо.

А денят започна толкова хубаво!
Всъщност, на Памуклиев му потръгна още от вчера. Най-напред аверът му Станко, с кого преди тридесет години бяха случили заедно в едно от онези поделения край границата, които наричаха смъртни, го покани на обяд. За този обяд Памука бе работил три месеца, щото приятелите са си приятели, ама сиренето е с пари. За негов късмет точно този човек беше представител на застрахователна компания. Не на тази, с която работеше самият Памук, но заради общите спомени от аскерлъка си имаха приказката и до сега избягваха сакътлъци в бизнес отношенията.
Секретарката на Станко се обади на секретарката на Памука, онази веднага попита шефа си. Манчо ѝ каза да го запише за преди края на седмицата, но за вид да се помае малко с датите. После пи една гроздова от барчето. Повече не си позволяваше на работа, а и докторът, при който ходеше веднъж на два месеца, откакто чукна петдесет лазарника, му беше казал да не прекалява, ако не иска да има проблеми. С оная работа де, сещаш се.
– Много руснаци се появиха напоследък – отбеляза Станко още преди да са поръчали. – Гледам, че и ти си забелязал, щом търсиш начин да си поприказваме.
Памуклиев не отрече, само отмести менюто настрана.
– Трябва да вземем мерки, че ножът е опрял до кокала. – аверът погледна към Манчо над титановите рамки на очилата си. – От централата във Фракфурт ни пращат нов регионален началник.
– Руснак?
– Не, украинец, ама роден в Москва и с жена от Минск.
– Иди го разбери на кой господ служи.
– А, аз господа го знам. Има си име, презиме и фамилия, ама му викат чичо Федя и живее в Лондон. Ръст един и деветдесет и пет, вдига от лежанка сто и шейсет кила. Това на нашата възраст. Един милозлив, муха няма да убие.
– Знаем ги такива – кимна Памука.
– Неговият човек дойде вчера, събра ни и вика, искам резултати и бързо, до месец да има раздвижване на пазара. И за разширения говори.
– Чакай, чакай. Ти каза, че бил регионален. Вашият регион какво включва?
– България и Румъния – въздъхна Станко. Румънците са в рецесия, никой нищо не купува. Няма друго място за разширение, освен тук.
– Може би в София?
– И там е казал същото, колегите са в паника.
– Прави се на важен – Манчо посегна към менюто.
– Важен, който специално назова вашата кантора. Твоята, де.
Ръката на Памука замръзна във въздуха.
– И в София е било същото, на тяхното общо събрание направо им е заповядал кои компании да… слеят.
Станко вдигна поглед и с известна доза удоволствие се вгледа в ужаса, който извираше от очите на авера му.
– Не се паникьосвай, – продължи той. – Аскер аркадаши сме, няма да се дадем на някакъв чужденец. Ще се слеем колкото за пред хората, а пък ти ще продължиш да си работиш както до сега. Дай да се уговори само за едно малко процентче, колкото за пред началството, и готово.
Манчо кимна отново и вътрешно се усмихна, осъзнавайки колко му е провървяло едно време със службата в родната казарма. От три месеца стенограмата от съдбоносния съвет на директорите във Франкфурт стоеше в сейфа на една от седемте фирми, която се водеха на тъща му – коя от коя по-дребни. Точно тази беше агентство за преводи и легализация на документи с мижава печалба, колкото да издържа една пенсионерка. Памука нямаше доверие на щатните служители и сам си преведе текста дума по дума, с помощта на хартиен немско-български речник. А няколкото изречения, чийто смисъл му убягваше, пусна през google translate като се връзваше през VPN с фиктивни китайски IP-та.

.оОо.

За ченгетата денят също започна хубаво.
Двамата пътни полицаи излязоха на пусия към девет. По-рано нямаше смисъл, пичовете тръгваха от столицата късно, като се наспят и им мине махмурлука от петъчните джамбурета. Патрулните благородно им дадоха време да се съвземат, да изпълзят от утробата на оградените комплекси в подножието на Витоша и да се довлекат до вилната зона. Преди да ги оскубят хубавичко.
– Старши сержант Петев, моля документните за проверка.
Опитното око не го беше излъгало. Баровецът караше джип „Тойота“, от средните. Трябва да е кръгъл идиот да си купи от най-големите, при това движение в София… Колата не е нова, но е запазена и с много екстри. Значи е умен, не се е юрнал на последния модел. Знае, че колите губят най-много от цената си през първите три годни, не е изгодно да си купуваш по-нова. Щом му цъка щракалката, помисли си полицаят, няма да ни създаде проблеми, лесно ще се разберем.
– Покажете ми аптечката и пожарогасителя, ако обичате.
На десетина крачки от тях, облегнат на патрулката, Николов се усмихна злорадо. Знаеше той, че колегата му става особено вежлив когато надуши плячка.
Баровецът преглътна каквото му се искаше да каже, слезе от Тойотата и започна да рови из багажника. Преди да го съпроводи старшият инспектира мацето на дясната седалка. Много я биваше, към девет по десетобалната система на майор Цонев. Богомил Цонев от половин година изпълняваше длъжността началник на тяхното управлени, и не беше чувал за тая система. Дано никога да не чуе за нея, пожела си патрулният, защото тя се основаваше на прелестите на най-новата майорша, трета по ред. Цонев доведе жена си на последния празник на полицията, сигурно беше с двадесет годни по-млада от него. И имаше едни игриви очички, не е за разправяне. Но Петев благоразумно се въздържа да я покани на танц. Само кметът, стар сластолюбец от управляващата партия, церемониално поиска разрешение от Цонев, който го даде с половин уста и после с очи-свредели следеше дали онзи няма да понатисне половинката му повече от благоприличното.
Старшият отне една точка на жената в колата само заради лош вкус – тя бе навлякла торбеста кашмирена блузка, която криеше част от прелестите ѝ. За разлика от нея, кавалерът ѝ се беше облякъл по последна италианска мода: вталено сако от велур, риза Версаче, панталон от някакъв друг дизайнер от същите географски ширини. Стоенето по пътищата изостря окото на човек за подобни детайли, а той си беше наблюдателен от пионерче.
– Шух… ъ-ъ-ъ, я провери пожарогасителя на господин… – подвикна Петев на колегата си и погледна шофьорската книжка. Преди време един от следователите беше прекръстил колегата му на Шухарт, по името на герой от някаква книга, и останалите полицаи от районното простодушно възприеха новия прякор. Съдейки по характера на Николов, героят трябва да е бил кръгъл глупак, усмихна се старшият вътрешно. – Провери пожарогасителя на господин Памуклиев, докато аз гледам аптечката.
Вторият патрулен неохотно се приближи.
Без да пророни дума, софиянецът извади червен цилиндър и го протегна към тях.
– Охо, ама той е неизправен! – зарадва се Николов.
– Как познахте? – онзи най-после благоволи да каже нещо.
– Ей тука е ударен – намеси се Петев и посочи с пръст без да взема пожарогасителя в ръце. – И ето тука. Ами че той може да се взриви всеки момент и да ви отнеме живота. Както и на дъщеря ви.
Баровецът го изгледа кръвнишки.
– Колко?
Старшият му върна аптеката. Даже не беше я отворил.
– Четиридесет лева.
Онзи си извади портфейла. Имитация на крокодилска кожа, помисли си патрулният. Но добра. Човекът е спестил някой лев, а пък сега лошите ченгета ще му ги вземат. Така е, някой път печелиш, друг – губиш.
– Задръжте рестото – мъжът подаде подхвърли към полицая новичка петдесеттачка.
Дали мятането беше преднамерено слабо или поради ненадеен порив на вятъра, банкнотата отлетя в краката на Петев и се наложи той да се наведе за да я улови. Софиянецът се ухили самодоволно.
– Бихте ли ми върнали свидетелството за правоуправление, – попита той, – господин сержант?
– Заповядайте. И все пак си купете нов пожарогасител, този наистина може да избухне. Приятен…
Гумите на Тойотата изсвириха, прекъсвайки думите му,
– Виж го ти него, говедото му с говедо, сержант ще ми вика! А аз толкова учтиво му се представих! – Старшият тутакси смени плочата.
– Да, хората станаха вълци – съгласи се Николов.

.оОо.

Муци, чието истинско име беше Пенка, изгледа ченгето през черните си очила. Мазни ръкави на куртката, петна от храна отпред. Типичен повлекан, който не умее нищо друго, освен да кибичи на пътя и да събира пари от хората, дето знаят как да ги правят. Кожодер.
Той я фиксира с жадните си очички, докато Памуклиев отиде да вади нещо си там от багажника. Гледай, гледай, за такава като мене можеш само да мечтаеш. И да ме сънуваш в мокрите си сънища, ако ти позволи дебелата ти жена.
Защо Памука не завърти един телефон? Муци му се ядоса не на шега. Ще види той пълна програма довечера, ама друг път. Сега тези двамата щяха му козируват, ако се беше обадил. Сигурно не му се занимава, предположи тя. Жалко, само си губим времето. Да им беше дал веднага петдесетачката и да си кара по-нататък.
Благосклонността ѝ към Памуклиев се вдигна с няколко деления, като видя как той накара гадното ченге да лази по земята за парите.
Два завоя по-нататък спътникът ѝ я попита:
– Чувала ли си за секретарката и директора, на който не му…
Вицът беше пиперлия и инцидентът с полицаите остана в миналото.
А след още два завоя те попаднаха на пришълците.
Космическият кораб беше кацнал по средата на пътя, по-близо до тяхната страна, и ако бяха с по-ниска кола, сигурно щяха да се промъкнат покрай него, но таванът на джипа стигаше до долния му ръб и колкото и да се стараеше, Памука не може да го промуши покрай извънземните.
Веднага си личеше, че пред тях са пришълци – корабът им имаше форма на летяща чиния, точно като в „Досиетата Х“ и един в куп холивудски бози. Предишният приятел на Муци беше започнал преди тридесет години като отговорник в клубовете по ТНТМ и си падаше по фантастиката. Обикновено преди да започнат креватните упражнения гледаха по една или две серии. Тя се почуди как Молдър и Скали не спят заедно, но гаджето ѝ разви теория, че те имат връзка, само че създателите на серията са решили да я оставят зад кадър за да получат „Досиетата“ рейтинг, който позволява да ги показват в най-гледаното време. Постепенно историята на двамата федерални агенти я увлече, а на бившият ТНТМ-еец особено му допадна, че тя се изруси и си направи прическа като на Скали. Муци умееше да разпознава мъжките блянове в леглото и извън него – не, че те бяха особено прикрити – и според силите си се стремеше да ги осъществява. Обикновено това ѝ костваше дребни усилия, а дивидентите бяха несъизмеримо по-големи.
Памука с неговото икономическо образование от Свищов и пълната му липса на усещаме за техниката, просто паркира Тойотата насред шосето.
– Кой идиот го е хвърлил това чудо на средата на пътя? – и запсува като пловдивски каруцар.
– Така им се пада, нареди ги, скъпи! Да си знаят мястото, а не са се пречкат – Муци окуражи опита му да изглежда мъжествен, докато си правеше бележка на ум да провери кой снима филм за извънземни в Бояна и дали някои по-известни кинозвезди няма да идват.
Нейният човек слезе, но успя да направи само две крачки, когато отзад се чу бръмчене на мотор. Появи се синьо-бяла полицейска Астра, заобиколи ги и спря между джипа и летящата чиния. От нея излязоха същите две ченгета, които им досаждаха преди малко. Този, който лазеше по земята за парите, махна на партньора си и тръгна към чинията. Муци го гледаше как върви, с широка крачка, като че ли е господар на този междуселски път, и се запита какви ли комплекси го изтезават. Смята се за интелигентен, но не са го приели в Симеоново, амбициозен, но след старши сержант няма къде да расте по-нагоре, обича жените, но е мърльо и те го отбягват.
С глухо издрънкване, точно както го показват по филмите, от долната страна на космическия кораб се отвори голям капак и се превърна в наклонена пътечка, която водеше към вътрешността на чинията.
Най-напред от там се показа едно маслено зелено петно, което ѝ напомни за листа на лапат. Миг по-късно то се раздели на десетина пипала. Като на октопод. Те се движеха бързо, преплитаха се едно с друго докато носеха извънземното напред, и Муци не успя да ги преброи точно.
Постепенно през отвора се спусна и горната част от тялото на извънземния – кръгло, като ствол на дърво, но зелено и с друг, по-крещящ оттенък от този на пипалата – като цвета, с който рисуват афишите за да привличат вниманието на хората. Отгоре съществото бе увенчано с още един пръстен ярки пипала, половината от които завършваха с очи, а останалите навярно му служеха като ръце, защото в едно то тях то държеше някакъв заострен предмет. Нещото хвърляше наоколо златисти отблясъци.
Муци, въпреки скромния си опит от „Досиетата“ и от още няколко по-стари фантастични серии, веднага разпозна какво е това.

.оОо.

– Пазете се! То е въоръжено! – изписка мацето от Тойотата.
Тя пък от къде знае? Петев и сам виждаше, че чучелото, или каквото там беше онова зеленото, размахваше нещо в едно от горните си пипала. Ръката на патрулния сама се протегна към кобура със служебния Макаров, но полицаят не спря да се скрие, а продължи напред към странната чудесия, която един господ знае кой беше стоварил по средата на пътя.
С форма на леща от старчески очила, но набъбнала по средата, тя напомняше нещо на старши сержанта, но той не можеше да се сети на какво. Със сигурност беше ясно, че представлява опасност за движението. Прекалено голямо беше нарушението и нямаше как да се размине нито с петдесетачка, нито дори със стотачка. Ако не я махнеха от пътя веднага, щеше да се наложи двамата с Николов да пишат акт. И тогава прощавай специална надбавка – така в управлението наричаха всичко, което униформените успееха да съберат от баровците. Защото не можеш хем да им напишеш акт, хем да им вземеш парички в брой.
Чучелото се спусна още по апарела, а полицаят почти стигна до долния му край. Двамата се изгледаха и едва сега старши сержантът си даде сметка, че има пред себе си не кукла, а живо същество.
Не какво да е, а извънземно, предположи ченгето. А сплесканото нещо, което отначало беше сметнал за изпаднал товар, по-скоро бе летяща чиния. Като тези от филмите за пришълци, които толкова харесваше синът му Коста. Петев по принцип не ходеше на кино, но момчето ги точеше от разните там интернети и от време на време таткото хващаше по нещо, преди да му доскучае и да пропъди хлапака от големия телевизор в хола или направо да го прати да спи. Не, че младшият слушаше – след полунощ, когато родителските тела отиваха да си лягат, чуваха как трака клавиатурата в детската.
Преди половин година Ганка, жената на полицая се сети, че синът им скоро ще празнува четиринайстия си рожден ден.
– Жоро бе, да му купим нов компютър на момчето бе.
Този старият, с който то се занимаваше от известно време, беше подарък от чичо му. През екрана минаваше една вертикална черна линия, а кутията му бе надраскана и бялата боя се отлепяше от нея на фъндъци. Майката подпита Коцето какво иска. Малкият веднага съобрази какво са намислили, и направо им каза, че няма нужда да му взимат нов компютър. Отвори онази олющена кутия и им показа, че половината части в нея са нови.
– От де взе пари за тях? – попита го баща му, винаги подозрителен.
– Поправях компютрите на съучениците ми, тате.
После момчето им обясни какво е ъпгрейд и направо им написа на едно листче марката и модела на нов монитор. За половината от парите, които бяха приготвили. Колко бащата беше разсипник, толкова синът беше стиснат и сметкаджия.
Докато тези мисли прелитаха през мозъка на Петев, извънземното се размърда и бавно завъртя заострената машинария към него.
Примерно половината от горните пипала на извънземното завършваха с черни точки. Като се вгледа по-внимателно, униформеният видя, че са очи, с вертикални котешки процепи и дълги завити мигли. Да му се неначудиш, макар!
Пришълецът надигна пипалата си. Ченгето разчете в това движение заплаха. Най-напред, защото зеленото се намираше по-високо от землянина и изглеждаше, като да се надвесва застрашително напред. Второ, защото пипалата, без две, се завъртяха към полицая и сякаш се взряха в душата му. Върховете им със самите очи застинаха неподвижно. Не се движеха и удебелените им основания, които израстваха от горния край на цилиндричното тяло на съществото. Ала дългите им стъбла, които свързваха тези две точки, трептяха хаотично, ту нагоре, ту надолу, ту нейде страни. Погледът на патрулния се премрежи.
Но най-страшното бе, че последните две пипала, независимо от цялото движение, в което потъна фигурата на извънземния, се източиха и се надигнаха по-нависоко. Те се обърнаха към Астрата и към джипа на софийския баровец и замръзнаха.
Чуждостта, нечовешкия характер на тази комбинация между движения и неподвижност изкара Петев от нерви. Дясната му ръка продължи към кобура и дори плъзна пръсти по дръжката на служебното оръжие, когато в гърдите го удари двадесет хиляди волтов електрически разряд.
Тялото му пламна.

.оОо.

Замириса на изгоряло месо.
Старши сержантът изненада Памуклиев. Софиянецът не очакваше, че полицаят ще се противопостави на зеления пришълец. В представите на Памука такива пладнешки разбойници по пътищата не ставаха за герои. Сигурно е било от глупост. Или е напълнил гащите и не е успял да избяга. Остава ни само да гадаем, заключи Памука.
В този момент и другото ченге откри огън. Скрито зад вратата на Астрата, то стреля срещу извънземния един, два, три пъти.
Куршумите достигнаха целта си. Още след първия пипалата на пришълеца се изпънаха. И горните, и долните. Кръглото му тяло подскочи нагоре. Второто попадение го накара бавно да приседне и още по-мудно да се килне на една страна. Валчестото нещо, от което беше изскочила светкавицата поразила Петев, издрънча върху наклонената пътека и се затъркаля надолу. Зеленият окончателно загуби сили и падна върху асфалта. Отдалече приличаше на разпилян сноп слама, само че неизсъхнала още.
Памуклиев се обърна към спътничката си.
– Муци, а ти как позна, че това е оръжие?
– Не знам, Памкуче! – тя разпери безпомощно ръчички. И се постара жестът ѝ да изглежда детски и трогателен, отбеляза мъжът. – Така ми се стори отдалече.
Тоя я изгледа продължително. Тя се преструваше! Сигурно беше доловила раздразнението в гласа му, когато ѝ зададе въпроса, и сега се преструваше на по-глупава, отколкото е.
Така са я свикнали, съобрази Памуклиев. От нея не се изисква нищо друго, освен да е хубава, да е винаги готова за онази работа и да се усмихва. Като в оня стар филм с Ален Делон. Как се казваше… а, да. „Бъди красива и се усмихвай“. Не, не беше така. Софиянецът вътрешно се ядоса, сам на себе си. Не обичаше да забравя. „Бъди красива, и мълчи“ Точно така!
Колко ли го е манипулирала през трите месеца, откакто бяха заедно?
Вторият полицай заобиколи служебната кола и държейки пистолета си с две ръце, като в западните филми, започна да се приближава към отвора на извънземния кораб. Той напредваше грамотно, помисли си Памуклиев, с малки стъпки и с рамото напред – за да представлява по-тясна мишена. Ченгето стигна до проснатия извънземен, подритна го като продължаваше да държи на мушка изхода на чинията. Онзи не реагира.
И все пак старшият е глупак, отсъди софиянецът. Ами ако сега пришълецът си размърда пипалата и го хване за крака? Но нищо подобно не се случи.
А в главата на Памука се роди следващия въпрос. Щом Муци е умна, дали не мога някак си да я използвам? Защо да плащам отделно на секретарка и на любовница, ако тя има достатъчно акъл да съвместява и двете роли? Не, той мислено поклати глава. Не е хубаво да се смесват работата и удоволствието.
Грохотът на нов изстрел го стресна и той погледна напред. Полицаят все още стоеше с пистолет, насочен към вътрешността на извънземния кораб. В горния край на апарела помръдваше нещо зелено. Ченгето побягна към далечната страна на чинията и замаха към Памуклиев и момичето.
– Муцинко, май ни дава знак да бягаме! – обади се мацето. Тя все още си стоеше на дясната седалка, сякаш нищо особено не случваше, сякаш не се бяха сблъскали с представители на живот от друга планета, ако не и от друга галактика.
Без да отговори, Памука я хвана за ръката, изтегли я през шофьорската седалка, и я повлече надалеч от Тойотата, надалеч от зеления пришълец и неговата излязла от глупав филм летяща чиния.
Надалеч и после още по-надалеч.
Те се гмурнаха в ниските храсти, които опасваха пътя точно когато Астрата избухна. Парчета ламарина и пластмаса заваляха наоколо. Предна лява врата с надпис „Поли“ се приземи точно между тях и първите дървета.
Софиянецът смени посоката и придърпа жената след себе си. А като влязоха в гората, отново зави. Кой знае дали онези не виждат през храсти и дървета. А може би дори и през стени.

.оОо.

Николов пое кремъклийката и взе да я пълни с барут. Оставаше им за още десетина изстрела.
– Аз пък се казвам Иван, Манчо. – В полицейското училище им втълпяваха, че за да запомниш по-добре едно име, трябва да го повториш, и даже няколко пъти, веднага след като са ти го казали. – Според мене останаха само двама пришълци. Вземи един камък и го хвърли към онези храсти, към тяхното дясно. Аз ще изпълзя с пушката наляво. Ако имаме късмет, поне единият ще се покаже мъничко иззад дървото, достатъчно да му светя маслото.
Така и стана. Извънземните не се отличаваха с особено тактическо майсторство. Дори Николов да не си беше губил времето като тинейджър с всякакви шутъри, пак щеше да ги очисти един по един, както си иска. Само да го нямаше това ужасяващо преимущество по огнева мощ, което им даваха бластерите!
– Какво си учил, Манчо? – внезапно се сети полицаят.
– Завърших икономика в Свищов. А преди това изкарах два курса машинно инженерство във ВМЕИ-то.
– Значи инженер без пет минути. – Баровецът завъртя глава, какъв инженер. Но ченгето игнорира протеста му и извади от джоба си някаква заострена джаджа, покрита със златен емайл. – Гледай сега. С това чудо те изпепелиха партньора ми и взривиха служебната кола.
– Бластер?! Той как се оказа у теб? – зяпна Памуклиев, пое го и го претегли на ръка. – Я, колко е лек!
– Spoils of war – отвърна униформеният с цитат от Цивилизацията. – Ами, задигнах го от убития марсианец…
– От къде знаеш, че са от Марс?
– Няма значение, ако ще от Алфа Центавър да са. – Николов за всеки случай погледна към километричния камък. Не се виждаха пипала. – Аз не можах да го включа, пробвай ти. За всеки случай да знаеш, че лъчът излиза от този край – той посочи с пръст.
– Пазете се! – стресна ги мацето на софиянеца.
Двамата заровиха лица в тревата.
Храстът зад гърбовете им избухна в пламъци.
Ченгето надигна глава.
До него софиянецът трескаво опипваше оръжието на пришълците.
Извънземният се приближаваше, носен от многобройните пипала, които израстваха от долния край на цилиндричното му тяло. Забелязал е, че между изстрелите ни има цяла минута, ако не и две, и е решил най-после да се възползва от огнево си превъзходство, съобрази Николов.
Сякаш прочел мислите му, зеленият стреля отново. Ослепителна светкавица се заби в земята на две крачки от тях, замириса на изгоряло.
В този миг Памуклиев откри как се пуска бластерa. Сигурно се изненада от самия себе си. Обърка се. Изправи се в цял ръст и вдигна оръжието.
Глупак, може да е баровец, но все пак какъв глупак, помисли си полицаят.
Землянинът и пришълецът стреляха едновременно. Светкавиците им се плъзнаха по успоредни линии, разминаха се във въздуха.
Ченгето предвидливо притвори очи. Когато ги отвори, зеленият го нямаше, а долната половина на софиянеца се свличаше на земята.
Николов погледна часовника си, верен на навика да фиксира времето на събитията. От началото на извънземното нашествие бяха минали четиридесет и три минути.
До него пищеше мацето на Памуклиев. Цялата беше покрита с кръв, по лицето ѝ блестяха натрошени парченца бяла кост. Тя сигурно се дереше от доста време, но на полицаят му трябваше време да му се отпушат ушите, заглъхнали след експлозията. Той я привлече към себе си, с намерението да я успокои или да я накара да млъкне по някакъв друг начин, но щом усети докосването на ръцете му, мацето се вкопчи в него. Устните им се срещнаха като в американски филм.
После всичко стана от самосебе си и Николов дори не осъзна, че днешният му ден напомня колкото на „Записките“ от ученическите му години, толкова и на някоя холивудска суперпродукция. Едва когато свършиха за втори път, той я огледа по-внимателно – тя докарваше даже до девет и половина по системата на майор Цонев – и си каза, че така трябва. Нали победителят получава всичко.

.оОо.

Погребаха свидната жертва в борбата с нашествениците без салюти. С кремъклийката беше шумно, а бластерът се нагря толкова от прякото попадение, че светеше в червено и изобщо не беше ясно дали ще работи.
– Какво ще правим сега? – попита Муци. – Дрехите ми са съвсем разкъсани.
– Ще минем през селото да ти реквизираме нови одежди от вилите – отвърна Николов. – После ще партизанстваме. Като в Command and Conquer. Или в Red Down май беше…

Валентин Д. Иванов
18-19.12.2017, Мюнхен
25-26.12.2017, Малка Верея
30-31.12.2017, Бургас
4.01.2018, Малка Верея

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Стъпки по небето


Особено твърда космическа фантастика: читателите трябва да се справят с тежки инфо-дъмпове и научни термини. Разказът е публикуван през април 2019 г. в немското фантастично списание „Phantastisch!“ под заглавие „Kielwasser“ (преводът е дело на Erik Simon). Не е публикуван на български. Кафенето, в което се развива част от действието, е кръстено в знак на почит към Павел Амнуел.

* * *
Докато пресичаше стаята и потупваше джобовете на протритите си дънки за да намери ключа на колата, Марица хвърли едно око към собствения си измерителен набор. Последната точка се беше сгушила нула цяло, нула-нула-нула-нула-два процента под линията на средната стойност, напълно в границите на грешката, с която се правеха измерванията. Десет пъти в секунда апаратурата определяше ъгъла, под който светлината се отклонява, докато пресича границата между две лещи за очила с различен коефициент на рефракция. Няколко математически операции превръщаха градусите в скорост на светлината. Устройството всъщност търсеше промени в стойността на тази фундаментална константа, а отклонението беше само удобна наблюдателна параметризация.
Лещите се продаваха в обикновени оптики по деветдесет и девет цента, а китайците произвеждаха и доставяха електрониката за около шест долара. Целият набор струваше на Марица по-малко от десетачка. На пръв поглед машинката щеше да още по-евтина ако тя беше използвала въздух и вода вместо двете стъкълца, но за да се достигне необходимото ниво на точност трябваше да се следят систематични ефекти като зависимостите на коефициента на рефракция от атмосферното налягане и от температурата. Системите за измерване и контролиране на външните условията струваха повече от лещите и – което бе по-важно – експериментът щеше да стане прекалено сложен за ученици, дори от горния курс.
Старата таратайка на Марица почиваше в ъгъла на паркинга, под сенките на две хилави дръвчета. Тя захвърли раницата си на дясната седалка, спусна всички стъкла за да отложи поне с малко настъплението на жегата, и потегли. Днес двигателят ръмжеше по-шумно от вчера, също както вчера беше вдигал повече шум от предния ден. Тенденцията беше очевидна и без да смята коефициент на корелация, колата се нуждаеше от основен ремонт, но смяната на ризите и буталата щеше да струва колкото построяването на двеста измерителни набора. В началото Марица се беше надявала да продава комплектите на училищата, дори да е само на нивото на себестойността им. Тя регистрира фирма за производство на лабораторна техника – също както Галилео преди няколко века, – но скромните бюджети за образование я накараха да се откаже от плановете си. Сега направо подаряваше наборите на училищата. Даже ги изпращаше по пощата за собствена сметка. Да, двигателят ще трябва да почака.
Пътят към училището започваше от лабиринта на Китайския квартал, където Марица бе наела разнебитено студио. Тя се измъкна на магистралата и се понесе на изток. Силите на колата едва стигаха за да поддържа петдесет мили в час, дори на този равен път, и Марица благоразумно остана в най-дясната лента. Това ѝ даде възможност добре да огледа изхода към новия кампус на Калифорнийския Технологичен Институт. Цели две години младата жена поемаше по това отклонение, преди да напусне тяхната докторска програма.
Станалото – станало, шепнеше си тя, хвърляйки един последен поглед в огледалото. Мантрата помогна и днес, както помагаше всеки ден, откакто Марица започна да минава отново от тук, на път към новото си работно място в седемдесет и шесто училище. Картата на Експеримента, закачена на стената в кабинета по физика, щеше да разведри мислите ѝ още повече. Самата мисъл за нея я караше да се чувства по-добре. Мрежата от карфици с червени главички – най-старомодният начин за изобразяване на експериментални резултати, за който може да се сети човек – ставаше по-гъста с всеки изминал ден.
Кафенето „При Кедрин“ се намираше на четири мили от училището. Марица паркира и се нареди на късичката опашката. Редът ѝ идваше, когато някой я потупа по рамото.
– Здрасти! – каза Весна. Те започнаха да работят по дисертациите си по едно и също време, в катедрата по Физика на Твърдото Тяло. Марица пресметна на ум, че старата ѝ приятелка навярно скоро ще защитава. – Как се чувстваш като звезда на образователния небосклон?
– Нищо особено. – Весна я закачаше за интервюто, което Марица даде миналата седмица пред Си Ен Ен. – Експериментът има нужда от популяризация. Ако по телевизията кажат, че е страхотно да се мери скоростта на светлината, повече учители ще се включат.
– Да, разбира се. А в лабораторията още те споменават – смени темата бившата ѝ колежка.
– Наистина? И какво казват?
– Че си губиш времето с идиотчета. С учениците, де.
Момчето на касата прие поръчките им. Те платиха и се отместиха настрани да почакат докато приготвят кафетата им.
– Старецът не иска и да чуе за тебе. Обаче всички други казват, че трябваше да останеш – продължи Весна.
Марица се зачуди дали събеседничката ѝ не се съмнява в избора, който е направила за собствената си кариера.
– На мен ми харесва в училището.
– Е, поне този експеримент със скоростта на светлината те направи велика учителка и ти осигури работа до пенсия – Марица не се обиди. Весна си беше такава, изразяваше констатациите си по най-директния начин, но без злоба и без намерение да обиди някого. – Това не е малко в наше време.
– Аха. А ти накъде си се запътила толкова рано?
– Ами точно за работа става дума. Помниш ли Морисън? Тя сега е в Тайван. Старецът я покани да изнесе семинар в Института и аз отивам да я взема от летището. Групата им се разширява, и не само тяхната. В Азия трябва да се ходи сега, в Азия…
– Чух за това.
– Наистина, трябваше да останеш. Един пропаднал експеримент нищо не значи. Може да се случи на всеки, а и в твоя случай сигурно беше заради слънчевата буря.
Не, освен ако слънцето не подрежда космическите частици като полковете в армията на Наполеон, помисли си Марица. Момчето зад щанда им подаде две картонени чашки, пълни с ароматна кафява течност.
– Тогава всички ми се смееха – не се сдържа Марица. – Де не можеш да измериш скоростта на светлината…
– Всяко чудо за три дни – махна с ръка Весна. – Веднъж Старицата, така те наричаха научната си ръководителка зад гърба ѝ, се изпусна да каже какво мисли за твоя експеримент с рефрактомера.
Двете години работа в училището не помогнаха на Марица да скрие любопитството си. Тя само отпи от кафето, но Весна забеляза интереса ѝ, и направи дълга пауза за ефект, преди да продължи.
– Старицата каза, че идеята ти е гениална.
– Благодари ѝ от мое име.
Те си размениха още няколко реплики в същия дух преди да се разделят.
Марица се вмъкна в таратайката си, послуша как двигателят й стене на празен ход, и включи радиото. Държеше го настроено на Ен Пи Ар, но сега обичайното бърборене на водещия я дразнеше. Пръстите ѝ зашариха по копчетата за смяна на програмата. Всички местни станции като че ли се бяха наговорили да предават реклами едновременно. Накрая Марица просто я изключи. Пет минути по-късно, след като спря на училищния паркинг, тя с изненада откри, че е успяла да изпие цялото кафе. Смачка чашката и я захвърли на задната седалка, където се въргаляха поне петдесет нейни посестрими.
До началото на часовете оставаше доста време, но училищата по Източният бряг вече трябваше да са докладвали първите резултати. Марица беше добавила Етернет платка във всеки набор за да могат устройствата сами да публикуват измерванията си в Интернет. Беше ѝ станало навик да проверява страницата, ползвайки безплатната безжична връзка в кафенето на Кедрин, но днешната среща с Весна не ѝ остави време да я стори. Тя включи настолния си компютър и отвори браузъра.
Страницата на Експеримента се състоеше от една единствена карта на Щатите, върху която всяко измерване беше закодирано с цветна точка: зелена, ако резултатът се намираше в рамките наблюдателната грешка, червена ако е извън тях и по-голям от средната стойност, и синя – ако е по-малък. Зелено море покриваше източните щати, освен ярка червена ивица, съединяваща Мичиган и Флорида. Марица не повярва на очите си. За всеки случай тя прокара курсора над точките и числените стойност на отклоненията се показаха на екрана: на север измерената скорост на светлината беше около два пъти по-висока от стойността, която пишеха в учебниците. На юг рекордът принадлежеше на училище в Маями – там бяха получили тридесет и пет пъти по-голяма скорост.
Марица се опита да си представи какво става в южна Флорида с електрониката заради необикновените стойности на фундаменталните константи. Тя предполагаше, че не може само скоростта на светлината да се промени без това да се отрази и на други други физически величини. Странно, че устройствата ѝ продължават безпроблемно да предават резултатите от измерванията. „Слънчевата буря“, избухнала по време на злополучния опит в началото на аспирантурата ѝ, се прояви по друг начин: тя удари йоносферата по толкова подреден начин, че можеше да се проследи как радиостанциите в съседните окръзи излизат от строя, една по една. Именно последователността на тяхното замлъкване наведе Марица на мисълта за изкуствения произход на проблема.
Безспорно беше само едно: вълна от нещо, което променяше скоростта на светлината, идваше от Канада, пресичаше континенталните Съединени Щати, и по пътя засилваше ефекта си. Навярно, преди да започне да се ускорява, нещото бе обикаляло земята по полярна орбита, точно както много от шпионските спътници…
Какво беше то? Странни космически частици, произлизащи от недрата на Слънцето? Или от центъра на нашата Галактика? Не, Марица беше убедена, че Експериментът, който тя беше подарила на стотици училища, на пръв поглед с образователна цел, най-после е дал резултат. Червената ивица беше следа от междузвезден кораб. Очевидно, абсолютното ограничение на скоростта от Специалната Теория на Относителността оставаше в сила за извънземните, но какво означава подобна бариера за един звездолет, ако конструкторите му могат да я повдигнат, когато пожелаят и колкото пожелаят?
Марица се запита дали същият кораб е минал покрай Земята преди две години и е провалил опита, върху който тя разчиташе да направи дисертация.
Валентин Д. Иванов
25.12.2012, Паранал
1,22,26.01.2013, Сантяго
24,26.07.2013, Малка Верея
3.05.2020, Мюнхен

Leave a comment

Filed under astronomy, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, астрономия, литература, научна фантастика, science, science fiction

Приказки от чекмеджето: Непобедимата армия


Разказ за калинки във военно-космически антураж, от времето когато още не се казваха така (което не значи, че ги нямаше). Помня как го започнах – на ръка, в тетрадка, с химикал, през една далечна зима преди три десетилетия, в квартирата си в ж.к. „Надежда“. Не е публикуван никъде, но през едно BBS за фантастика негова ранна версия след много години се озова в Читанката.

* * *

– Господин майор, помните ли битката при Сириус?
– Да, лейтенант, самият аз участвувах в нея.
– Три години на тази прокълната планета и да не знаем, че сме воювали рамо до рамо! Тогава все още бях трети помощник на „Индепендънт“.
– А аз току що бях поел командването на „Плутон“. Беше хубаво корабче. Имаше чудесна капитанска каюта. Понякога, като съм много уморен, си представям, че ще стана и ще отида в нея. Беше облицована с марсиански бор и кадифе. Дявол да го вземе, тя беше по-хубава дори от каютата на адмирала. Истински лукс!
– Струва ми се, че помня вашия кораб, господин майор. Не бяхте ли вие този, който пръв проби фронта в сектор…
– Достатъчно, лейтенант, даже тук и даже сега това е тайна.
– Виноват, господин майор. Мъчех се да си спомня кой водеше тогава „Херкулес“ – старият Станоев или куцият Маккрайт.
– Станоев. Той някак си се беше изхитрил да вкара кораба си под огъня на нашата собствена артилерия. После го изправиха пред военен съд.
– Не си спомням. Трябва да се е случило след като аз попаднах тук.
– Беше голям некадърник, но във всички армии е имало и ще има некадърници. В нашата също. Трябва да ти открия една малка тайна, лейтенант – некадърниците дори са необходими и знаеш ли на кого? – Точно на своите способни колеги, защото им дават фон, над който да се извисят. А извисяването е смисъла на всичко, нали така, лейтенант?
– Тъй вярно, господин майор, винаги съм мислел така. Но бяхте започнали за стария Станоев.
– А, да. Пред офицерския съд той разправяше, че докато прослушвал ефира, прихванал някакъв кодиран обмен на Самотните. Кодът не бил от обичайните. Той решил, че е нещо важно, взел пеленг и без да му мисли много, хукнал след сигнала…

* * *

– Малък напред, подмайор. Операторите, готови за преход – изкомандва с отпаднал глас командирът на „Херкулес“ полковник Петър Станоев.
Докато се пристегне с колана, започнаха да пристигат докладите за готовност. Той почака малко за да се убеди по включването на всички контролни лампи, че нарежданията му са изпълнени.
– Старт!
Старото корито, което по някакво недоразумение се използваше като космически кораб, се напрегна, сякаш предчувствуваше, че и неговият край не е далеч.
„Генераторите прегряват, не достигат десет процента от минималната необходима енергия за прехода“, изписа компютърът с истинско машинно безсърдечие.
Станоев не се колеба дълго: учудващо бързо сгърчените му пръсти изключиха маскиращото поле. В този миг за външни очи рейдерът възникна от нищото на пустия звезден фон. И почти веднага изчезна отново – този път се гмурна в безкрайно дълъг хиперпространствен скок.
Когато вибрациите най-после спряха, Станоев се нуждаеше от известно време за възстановяване. На собственото си изтощено тяло и на не по-малко изтощения кораб. Коритото летеше с малък напред, а екипажът бавно се съвземаше от хипершока.
Няколко минути по-късно приемниците на „Херкулес“ засякоха странното предаване. Полковникът им заповяда да го триангулират.
– Първи боен пост за бой, втори боен пост готовност! Локаторната станция да уточни пеленга на сигнала.
– Втори боен пост готов!
– Първи боен пост готов!
По екрана запремигваха числа – резултатите от измерванията.
На свързочниците им трябваше цяла минута за да изпълнят заповедта. Все пак се включиха в норматива, но Станоев реши, като се приберат в базата, да им устрои няколко сериозни тренировки.
– Локаторната станция – готова.
– Към обекта – пълен напред!
– Слушам, сър – отвърна дежурният, подмайор Джаксън.
Едва бяха потеглили и той отново се обади.
– Стоп, пълен назад!
– Какво има, подмайор? – разсърдено попита Станоев. Дежурният офицер имаше право да подава преки команди на екипажа само в случай на непосредствена опасност.
– Мини, сър.
– Пуснете два автоматични миночистача.
– Слушам, сър! – корабът леко се разтресе. – Пуснати са, сър.
Двата взрива прозвучаха почти веднага, с трудно доловима разлика във времето. Полковникът си каза под нос нещо, което не е за казване пред други хора и особено пред дами. После разкопча токата на колана и викна в микрофона:
– Трима доброволци!
– Лейтенант Хъдсън.
– Сержант Морис.
– Доктор Тейлър.
– След три минути в първи шлюз с ръчни тралове.
Не изчака потвържденията им.
Те се прибраха след час и половина. Пътят напред беше свободен. Полковникът вече твърдо знаеше две неща – че е попаднал на свръхсекретна база на противника под носа на земния флот и че не трябва да издаде в ефира дори едно писукане, ако иска да я унищожи и да корабът му да остане цял.
Станоев благодари на доброволците за службата и се отправи към капитанската си каюта. От тук нататък дежурната смяна щеше да се справи сама, а полковникът имаше нужда от почивка.
Подмайорът го събуди и разказа, че през прохода в минното поле са се промъкнали неочаквано леко. Полковникът си помисли колко наивно е да се мисли, че все още не са ги открили. Това му помогна да не се учуди много, когато дежурният добави:
– Право по курса лек бот в покой спрямо базата. Искат парола.
– Предай каквото ти хрумне и напред на форсаж. Първи пост след петнадесет секунди залп по катера.
Петнадесет секунди са четвърт минута, а четвърт минута при тези скорости е почти десетина хиляди километра. Кой ти ги дава?
Станоев взе шлема – беше спал със скафандъра – и забърза към рубката.
Катерът пред „Херкулес“ просто се изпари, а добре засиленият рейдер мина през облачето газ като нож през масло.
– Втори боен пост – за бой!
– Втори боен пост – готов!
– По базата, веер съсредоточен, огън!
Отсекът, в който се концентрираха лазерите, не беше добре защитен, но сигурно не беше важен – обшивката се стопи за по-малко от секунда.
– Подмайор, сканирайте по цялата площ. Десантният отряд на изхода. Катери първи и трети – готовност!
Станоев хвърли прощален поглед към пулта и драсна с пръст по праха, който се беше натрупал по стената. Преди да излезе, херметизира скафандъра си.

* * *

– Разбира се, никой не му вярваше. Този глупак се кълнеше, че бил в отлично замаскиран форпост на Самотните, но нали винаги си е бил некадърник, не можал да вземе диска с корабния дневник. Всичко горяло, нямал време. Само че председател на съда беше Ларкин, а на него такива номера не му минаваха тогава.
– Разрешете да запитам, господин майор, този Ларкин военен пристав трета степен ли беше?
– Трябва да е бил четвърта. Иначе не би могъл да съди старши офицер. Впрочем можем да го попитаме лично – той е две палуби по-надолу.

* * *

След два часа базата димеше. Когато някъде слязат десантниците, никой не остава жив, помисли си полковникът. Как само ги учат, по мое време не беше така – понякога взимахме и пленници. Войната напоследък се ожесточи.
Той крачеше из базата, надзърташе в избитите врати и се мъчеше да разбере какво са правили тук. Приличаше повече на научно-изследователска лаборатория, отколкото на военен обект. Макар едното да не изключва другото.
В най-далечната ѝ част се натъкна на сравнително запазени помещения. Тук можеше да се крие някой оцелял и Станоев вдигна оръжието си.
Зад третата врата вдясно се чу глух бумтеж. Полковникът веднага се отърси от възрастта си и като смел десантник се вмъкна вътре с претъркаляне. Докато ставаше на крака изруга. Стаичката не беше по-голяма от четири квадратни метра. Имаше скромен пулт и едно единствено кресло зад него. На екрана се сменяха числа в низходящ ред. Бяха стигнали до тридесет и седем. Станоев започна да брои на ум от двадесет и едно – следващото число светна след близо три секунди.
Полковникът хвърли още един поглед по надписите наоколо и реши, че не си струва да се предизвиква съдбата.
– До всички. След сто секунди – взрив. Изтегляйте се към кораба! Подмайор, обща готовност!
Коридор. Шлюз. Коридор. Разбит шлюз. Всичко се смеси пред очите на Станоев. Беше се заврял прекалено далеч, но ако не беше го сторил, сега всички щяха да изживяват последната си минута в блажено неведение.
Още тридесет секунди. Защо тази стълба е толкова дълга, а скафандърът така тежи? Само да се измъкна, ще прекарвам всеки божи ден по четири часа в спортния салон. Два на уредите и два на пистата. Остава една дреболия – да се измъкна.
Ох, измъкнах се.
Станоев със засилване влетя в десантния катер и машината плавно, но бързо започна да се отдалечава от борда на базата. Когато се скачиха с „Херкулес“, той започна да се безпокои, че е прекалил с бдителността.
– Слизай по-бързо! – нареди полковникът и изчака десантниците да се източат през шлюза.
Останал сам в катера, Станоев за момент се замисли.
Точно тогава базата се взриви. Сътресение. Въздухът се втурна навън през разкъсания тунел. Пред очите на полковника стана тъмно. Той се почуди дали не е заради черната тога на оная с косата, но така и не можа да си отговори и затвори шлема.
Лъскавата металокерамична броня на кораба отрази синия пламък на взрива. След миг огънят угасна – кислородът от базата се разпръсна в космоса. Пометено от отломките, катерчето изхвърча настрани.
Нямаше време за дълбоки размишления, нито смисъл да се пази мълчание в ефира. Станоев се добра до пилотското кресло и превключи от лазерна на радио връзка.
– Говори полковник Станоев. Докладвайте обстановката! – колкото и да повтаряше, думите му оставаха без отговор.
На собствения му кораб ставаше нещо. Обшивката започна да се издува и вече добре можеше да се проследят даже вътрешните усилващи пояси. Полковникът си спомни при каква температура металокерамиката се разширява толкова и включи двигателя на катера. Не можеше да помогне на екишажа, но за всеки случай направи два кръга около „Херкулес“. Спасителните капсули оставаха по местата си, никой не се хвърли навън през шлюзовете.
Той беше сам. Сега, ако към късмета си добавеше и малко съобразителност, може би щеше да оцелее.
Пред себе си не можеше да отрече, че днес дяволски му вървеше, толкова много му вървеше, че чак не беше за вярване. Ето и сега, пред невярващите му очи се показа кораб: на срещен курс се приближаваше истински земен лидер. След няколко минути можеше да се прочете даже името му: „Плутон“.
Станоев сигнализира, изчака известно време и пак сигнализира. Лидерът не променяше нито курса, нито скоростта си, но най-странното беше, че и не отговаряше. Може би полковникът бе изчерпал дажбата си късмет, за деня или дори цялата си житейска дажба. Да срещне втори кораб преди да умре от глад или от задушаване беше наистина невероятно.
Той се вгледа още веднъж в лидера, но някакви други светлинки по-встрани привлякоха вниманието му. Отблясъци от два преследвача. Значи това е краят. Напразно е бягал по кривите коридори на изгорената база или лаборатория, или каквото там беше, напразно се беше успокоявал с късмета си. Един лъч с най-лекия бордов лазер и от незащитеното катерче няма да остане нищо, ако не броим няколкото сектора в паметта на голямата невронна машина в базата на земния флот.
Чу се звук като от търкаляща се по камъни празна консервна кутия. Това беше гравитационната следа на лидера.
Екотът утихна за миг, преди да се засили отново, с удвоена сила. Следата от гравитационните двигатели на преследвачите.
Ето сега ще стрелят.
Не, ей сега.
Е, хайде де.
Сега вече трябва да стрелят.
Крайно време е.
По дяволите, какво им става?
Слепи ли са?
Кутията се затъркаля два пъти по-бързо. Наслагване на трептения. Резонанс на вибрациите от гравитационната следа и от магнитните метеорни уловители. Дано корпусът на тази бонбониера да издържи.
Не стреляха, наистина не стреляха.
Станоев, без да се чуди повече, подкара малкото си съдче към най-близката база. Щеше да пристигне само след някакви си двеста петдесет и няколко години. По-точно не му се смяташе. Оставаше му повече от достатъчно време да се чуди как взривът на базата унищожи „Херкулес“. Може би все пак беше научно-изследователска лаборатория…

* * *

– Господин майор, все си спомням за пробива ви с „Плутон“. Преди това тръгнаха две тройки лидери и все не успяваха. Тогава май загина адмиралът.
– Не, лейтенант, адмиралът е загинал след като ние се измък … е-е-е, пробихме обръча на Самотните. Те искаха да ни вкарат в клопка, два от преследвачите им се нахвърлиха върху нас по фланга. Само че ние бяхме по-бързи от тях и се откъснахме. А какво стана с вас?
– По това време ние вече оставахме само с половин екипаж и се надявахме на добрите духове и на чудото. Капитанът беше мъртъв, старпомът – също. Оставахме двама офицери на „Индепендънт“. Корабът изживяваше последните си дни, дори часове. После загина и вторият помощник. Спонтанно разхерметизиране на отсека. В самия край на боевете единственият оцелял от командния състав бях аз.

* * *

На третия ден гладът започна да се чувствува твърде осезаемо. Станоев се заставяше да мисли за какво ли не, но щом спуснеше клепачи, пред него се разстилаше маса, обсипана с безброй различни лакомства, кое от кое по-вкусни. За щастие имаше достатъчно вода, пък и регенерационната система я връщаше почти всичката.
Полковникът често поглеждаше малкото си шкембенце. Да го беше направил по-обемисто на времето, докато имаше възможност. На него разчиташе да удължи живота си. С няколко седмици поне.
Така минаха четвъртият, и петият ден. А на шестия в обсега на локатора влезе земният крайцер „Индепендънт“. Бързо се свързаха. На борда беше зле: много ранени, тежки повреди. Командвуваше третият офицер. И това жълтоклюно лейтенантче можа да заяви:
– Ще пратя мой катер да ви вземе на буксир.
Станоев се ядоса.
– Имам достатъчно гориво в резервоарите и мозък в главата за да се справя и без вашия катер. Отворете един хангар и ме чакайте.
Лейтенантчето отвори уста да отговори нещо нечинопочтеннно, но полковникът се изключи.
– Горе три. Ляво пет – диктуваше автоматичният лоцман при скачването. Станоев с лекота постави своята летяща консерва на стапела и тръгна към капитанската каюта. Добре познаваше планировката на крайцерите и изненада офицерчето с бързото си появяване.
– Поемам командвуването като старши по звание. Докладвайте обстановката.
– Но вие сте пострадал и трябва да…
– Без коментари.
Лейтенантчето се засуети около пулта и започна да мрънка.
– Три четвърти от личния състав е загинал или недееспособен.
Вратата зад гърба на Станоев се отвори. Влязоха трима сержанти. Единият беше с шинирана ръка, а вторият носеше на главата си огромна чалма от ослепително бял бинт.
– Господин полковникът се чувствува зле – изненадващо смени тона лейтенантчето. Откарайте го до лечебницата и му дайте двойна доза приспивателно. И стойте до него докато заспи. Той иска да си почине на спокойствие.
Станоев прецени, че идеята не е толкова лоша, но не му хареса начина, по който му я поднасяха. Първият сержант- тиловак, съдейки по петлиците – се свлече на пода без да издаде какъвто и да е звук.
Опитите на втория – негов колега по род войски – да се предпази не се увенчаха с успех. Третият с шината – от пехотата – обаче успя да стовари здравата си ръка върху тила на полковника. Настъпиха тишина и мрак като в изоставен рудник.
Свестяването беше особено неприятна работа. Беше в лазарета и часовникът, който навярно бяха забравили да му вземат, показваше, че е спал над четиридесет часа. Не беше вързан, но вратата беше заключена. Това лейтенантче е много самоуверено – реши за себе си Станоев. Намери един скалпел и започна да сваля капака на електронната брава.
В резервния команден пункт нямаше никой. Той бързо се ориентира: отдалечаваха се от базата като внимателно заобикаляха земните форпостове. Като изчете корабния дневник и прегледа картите, полковникът се почеса по поотрасналата за една седмица брада. Включи микрофоните от централната кабина. Лейтенантчето с разпален глас убеждаваше някого в нещо. Станоев се вслуша в думите.
– Ще получим същите звания, като в нашата армия, заедно с двойно по-високи заплати и гарантирана пенсия след уволнението. Всеки от нас ще може да извика при себе си семейството си, а също и някой близки роднини…
Предателство – окончателно се убеди Станоев и набра текста на една кратка, но достатъчно ясна информация до Командването. Нареди на компютъра да я пусне след десет минути. Те му трябваха за да стигне до хангара с катерите, като преди това се завърти около продоволствения склад.

* * *

– Тогава всички проявяваха чудеса от героизъм, господин майор. Толкова много загинаха.
– Уви, à la guerre comme à la guerre! На война като на война! Лейтенант, не забравяйте, че на война загиват само и единствено некадърниците. Който не е успял да се опази, значи изобщо не е заслужавал да живее. Ако не бяха Самотните, бих избивал такива хора със собствените си ръце.
– Тъй вярно, господин майор, те напразно дишат въздуха. И без това на борда е такава блъсканица, че игла да хвърлиш, на нечие рамо ще попадне.
– Последните години от войната ония от отдела за подбор съвсем се забравиха. И не само те, никой не си вършеше работата. Единствено военните юристи добре правеха онова, което се искаше от тях. Не мога да забравя процеса срещу същия този Станоев.

* * *

Сега гладът не беше заплаха. Оставаше само чакането.
На втория ден най-сетне го прибраха. Полковникът все пак стъпи на борда на лидера „Плутон“. Посрещна го усмихнат майор и още преди Станоев да отвори уста, каза, че крайцерът-беглец с дезертьорите няколко пъти бил удрян, но успял да се скрие.
Докато го слушаше, полковникът поогледа рубката.
– Вие сте страхливец, господин майор!
– Какво искате да кажете?
– Защо бягахте от двата преследвача? Та вие ги превъзхождате по огневи средства поне три пъти, а по енерговъоръженост – и повече!
– Главният ми генератор не работи. Не бих могъл да дам дори един залп.
– Всички пломби на таблото зад вас са фабрични, да не говорим, че контролните лампи светят. Предложете друго обяснение.
– Вие сте уморен, господин полковник.
Не съвсем déjà vu, ала близо. Този път сержантите бяха двама, но имаше и още двама лейтенанти.
– Изпратете господин полковника до каютата му и се погрижете да не изпитва никакви неудобства. Той иска да поспи добре, забранявам да му се пречи.
Докато слушаше тази дълга тирада, Станоев прецени, че съотношението е още по-неблагоприятно за него, отколкото миналия път. Не само, че бяха с един повече, а и самият той вече беше прекалено изтощен.
Свести се отново сам. Този път не го подценяваха – беше в най-обикновена затворническа килия и часовникът-комуникатор отсъстваше. На тавана се мержалееше осветителен квадрат, чийто оскъдни лъчи едва достигаха ъглите.
Станоев яростно заудря с юмруци по вратата. Нищо. Или беше добре изолирана, или тъмничарите не обръщаха внимание. Едва ли го е правил само той.
Вътрешният му часовник показваше, че са минали около два часа от събуждането, когато донесоха закуската: някаква безвкусна отвара от дрожди и хляб, в която имаше всичко друго, освен това, което наистина трябва да го има. Докато Станоев беше капитан на „Херкулес“, даже последният стажант не ядеше такава помия.
Дните отново тръгнаха незабележими и неразличими като водните капки. В началото той драсваше с лъжицата по една черта на стената всеки път, когато му донасяха закуската, ала после се отказа да си прави календар. И с него, и без него, пак не знаеше датата, защото нямаше представа колко време е прекарал в сън. Съдейки по космите на брадата, трябва да е било повече от седмица. Една сутрин вместо познатата ръка с канчето каша на прозорчето се появи зачервено месесто лице.
– Станоев, приготвяй си багажа.
Полковникът се канеше да каже, ще няма багаж и е готов да тръгне още сега за където и да е, само да не стои повече тук, но прозорчето шумно хлопна. Този ден той така и не дочака нито закуската, нито обяда. Месестото лице се показа отново привечер, този път съпроводено от дебело туловище.
– Станоев, излизай. Процесът ти започва утре.

* * *

– На колко го осъдиха, господин майор?
– До живот, лейтенант, до живот. На изменниците и убийците се полага да бъдат разстрелвани! Заради този некадърен полковник нашият славен космически флот загуби цял рейдер с повече от петдесет души екипаж. Аз самият бих го осъдил на смърт и сам бих го разстрелял, ако можеше. Нали ти казах, самият Ларкин също е тук, можеш да го разпиташ лично, когато стигнем следващото пристанище. Сигурен съм, че сега съжалява…
– Повярвайте ми, господин майор, и аз бих постъпил като вас. Предателите заслужават само смърт!
По дъските на горната пътека прогърмяха тежки бавни стъпки.
– Надзирателят! Надзирателят! – чу се от няколко места. Обикновено робите се предупреждаваха взаимно в такива случаи, да не остане някой заспал.
Крачките приближиха. Надзирателят – хуманоиден туземец със зелена кожа и четири очи, разположени равномерно по периферията на сплесната глава – разкърши ръце и се протегна. После откачи от колана големия плетен бич. По него все още имаше петна от вчерашния преход – четиридесет убийствени морски мили, които триерата взе за рекордно време.
По-рано тук гребните кораби не се използваха толкова – планетата беше щедра на ветрове и местната цивилизация имаше стари традиции в платноходството. Но когато от небето се спуснаха в блестящи сребърни колесници могъщи и добри богове – наричащи себе си Самотни, – които предлагаха почти даром сто пъти по сто пъти и още по сто млади и силни роби, традициите бързо се промениха. Появиха се леки и бързи гребни корабчета, които можеха да прекосяват архипелага за малко дни. Ветровете, колкото и постоянни да бяха, си оставаха ветрове – свободни и неподвластни на ничия воля.
Небето бързо губеше наситения си отровно син цвят, вълните с плясък се разбиваха в обрасналия с миди и рачета борд. Новият ден идеше с широко отворени гърди. А робите – земляни затаиха дъх: предстоеше сутрешната гимнастика на надзирателя.
Валентин Димитров Иванов
1991-1992, София; 25.04.2020, Мюнхен.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction