Tag Archives: космическа опера

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 10 (край)


Епилог, в който Сашка се наслаждава на дъхоспираща гледка

През купола на звездолета „Стемителни“ се виждаше огромния диск на галактиката Андромеда.(34) Тя заемаше половината небе, ако думата може да се употреби за открития космос. Сашка нарочно избра за цел на първото излизане звезда далече в халото ѝ, така че дискът на галактиката да се покаже пред нея в целия си блясък. От пътуванията си из Млечния път тя знаеше, че по-наблизо звездите ще да се виждат отделно, а от тук спираните ръкави се сливаха в реки от светлина, течащи между черните брегове на прахови облаци.

Преди много години в ботаническата градина на един от островите в Хавайския архипелаг я споходи мисълта, че за всяка книга има свое правилно място за четете. Човек само трябва да го намери. Например на „Етюд в червено“ подхожда старинен английски замък с огромна зала, отоплявана с камина и кресло с висока облегалка, чай „Ърл Грей“ с бергамотово масло и халат на големи карета. За „Пладнето“ на Стругацки човек трябва да избере юнска сутрин, да вземе със себе си одеяло и да се изкачи със собствените си крака на някой хълм, от който се виждат върховете на боровете в долината. И обезателно да си носи касетофон, заедно с дузина съскащи касети на Висоцки. На върха да постели одеялото, да слуша музиката, докато чете как Кондратиев се връща на Земята или как Мак Сим атакува кулите. За Буковски трябва бунгало на морския бряг, и буря, и шумен прибой…

Тази чужда галактика беше правилното място за спомените на баща ѝ. Писани набързо, нощем, с неравен почерк в ученическа тетрадка с широки редове, те обясняваха много – от системното нежелание на нашата цивилизация да излезе извън границата на ниската околоземна орбита до бързата замяна с кабелни системи на всички радокомуникации, който могат да пресекат слоя на Хивисайд. Публикуването на записките, които Костадин Калоянов бе оставил, даде на затлъстялото човечество причина да захвърли настрани пуканките, да остави дистанционното, и да се надигне от канапето пред телевизора. Тази тънка книжка възроди пионерския дух и тласна напред космонавтиката. След първите плахи излизания на пруста човечеството научи, че за щастие Галактиката не е заселена с много и опасни извънземни, както са предполагали старият геолог и хората, превърнали преди двадесет години изолационизма в съдба на нашата цивилизация.

Пред погледа на Сашка, в далечната галактика Андромеда, се обичаха и мразеха разумни същества, умираха и се раждаха цивилизации. Дъщерята на Косьо се поздрави за избора на място, извади електронния четец и избра симулацията на бащиния си глас и се заслуша.

(34) М31 или галактиката в съзвездието Андромеда е една от най-близките до нас гигантски спирални галактики. Светлината от М31 пътува до нашата галактика около 2.5 милиона години.

Валентин Д. Иванов

30.01-31.07.2010

Паранал-Сантяго-Ла Сия

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, криптоистория, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 9


Девета част, в която някой чакат Годо, а други – утрешните вестници

Сашка видя превръзката отдалече и се затича към колата.

– Тате, да не си се ударил?

– Само малко – oтговори Калоянов. – А какви са тези лепенки на твоите колене?

Момиченцето закъсня с отговора малко повече, отколкото беше необходимо.

– Здравей прекрасна – вмъкна се в паузата Димка. – Къде се удари?

– Паднах по физическо.

– Случва се. Ще ти мине като на кученце – продължи майка ѝ. – И на баща ти му няма нищо. Като махнат превръзката, ще видиш че даже е станал по-хубав.

Дъщеря им захлопна със замах вратата на „Москвича“. Този път тя хвана и на двете зъбчета.

– Как мина училището? – попита Косьо. Той се накани да запали двигателя, но в същия момент някой почука на стъклото. До колата се беше изправил непознат ученик от горния курс. Следваше го момиченце, сигурно с две или три години по-малко от Сашка. Двамата си приличаха, сигурно бяха брат и сестра.

– Дъщеря ви си е забравила екипа – младежът вдигна малка торбичка. Косьо я позна, в нея Сашка си слагаше анцуга и гуменетките за часовете по физическо.

– Благодаря! – Димка спусна стъклото и взе нещата. – Тя нашата както нищо един ден ще си забрави главата.

– Сестра ми ги намерила и като разпитала – допълни ученикът, – другите момичета ѝ казали на кого са.

Той се застоя за миг, сякаш се чудеше дали да каже още нещо. Калоянов забеляза, че и Сашка замръзна на задната седалка, сякаш уплашена, че баткото може да я издаде с нещо. Но младежът се колебаеше, а между него и Косьо седеше Димка, която изпитателно се взираше в лицето му и нямаше начин геологът да се намеси и да го окуражи. Пък и не беше сигурен дали е правилно да го направи пред Сашка. Затова Костадин само се наведе надясно за да го разгледа по-добре, и попита:

– Как се казваш?

– Генчо.

– А сестра ти?

– Пенка – обади се момиченцето.

– Благодарим ти, Пенке! И на теб, Генчо!

Калоянов завъртя ключа на стартера, включи на скорост и потегли към детската градина на Иванчо. Известно време в колата цареше тишина. Сашка се въртеше на задната седалка, а Димка преглеждаше съдържанието на торбичката.

– Разбрах, че учителката ти по математика ме вика утре – каза Косьо. – С какво се прояви този път?

– Ами днес имахме контролно и тя беше разделила класа на осем групи, а пък ние с Дида и Стамо решихме всичките задачи – изстреля Сашка.

Веждите на Калоянов подскочиха.

– Сериозно? Не беше ли трудно?

– Поощрявай я, поощрявай я! – намеси се жена му. – Ама Божурова мене вика, не тебе.

– Защо да я поощрявам? Само питам дали е било трудно.

– Никак даже – обади се дъщеря им от задната седалка. – Тя другарката Божурова такова, само цифрите беше сменила. Иначе условията си бяха едни и същи.

– Правилно е да се каже „Другарката Божурова беше сменила само цифрите“, – поправи я майка ѝ. – По-добре е да се говори без паразитни думички.

– Добре де, другарката Божурова беше сменила само цифрите. Тате, а ти донесе ли ми парченце от Луната?

Димка подскочи на мястото си.

– Парче от какво?!

– От Луната. Тати ми обеща тази сутрин.

Косьо се сви на седалката и си представи, че е невидим. Ако много се напънеше, можеше да стане прозрачен. От физическа гледна точка е просто, трябва само да накара атомите в тялото си да не взаимодействат с електромагнитното излъчване. Истинска дреболия.

– Ти защо смяташ, че баща ти ще ходил на Луната? – попита Димка с безизразен тон. Косите на Калоянов се изправяха всеки път, когато тя заговореше така.

– Ами аз ви чух снощи как си говорихте и сутринта го питах. И той обеща да ми донесе парченце от Луната.

Виждаш ли, не съм виновен, каза Косьо на жена си с поглед. Ще я видим ние тази работа, отговори му тя по същия начин. Той съсредоточено се взря в пътя.

– А, тате, донесе ли ми го? – настоя Сашка.

– Не, моето момиче. Така стана, че днес не можах да отида до Луната. Но ако ми се случи да намина от там, обезателно ще ти донеса.

Иванчо беше сред последните три деца, останали в градината. Възпитателката им се скара, че пак закъсняват. Калоянов ѝ се извини. После закара семейството си до техния блок и се върна на работа да пише обяснения.

*

Геологът нахвърли събитията от днешното излизане върху хартия точно два пъти. Първо за Славов, който внимателно изчиташе всяка страница, докато Калоянов пишеше следващата и му задаваше уточняващи въпроси. После за научния отдел в Специализираната лаборатория, която се занимаваше с телепортите под прикритието на развойна дейност в завода за ДЗУ(29) в Стара Загора. Николов им изпрати доклада по телефакса. Петнадесет минути по-късно техният началник се обади по телефона и каза, че утре ще изпрати експертна група.

В очите на Калоянов тази бурна активност не можеше да скрие колко аматьорски подхожда България към най-голямата тайна в историята на човечеството. От една страна той беше благодарен за това, защото иначе никога не би могъл да се докосне до космоса и Вселената, но от друга, не можеше да не се запита как така само един единствен офицер от Районното управление на МВР разследва въоръжен конфликт с извънземна цивилизация, десетки или стотици пъти по-мощна от земната. Как технология, която има потенциал да промени из основи живота на хората, се разгадава от няколко инженери в ДЗУ-то. Наистина, те бяха най-подходящите хора за целта в страната, защото само преди една година от два американски компютъра, купени през тридесет и три ръце – за да се избегнат ограниченията на КОКОМ(30) – се научиха да произвеждат микропроцесорите, който сега заводът им бълва за целия соцлагер.

С тези мисли в главата Косьо придружи Славов когато той посети Васка Шеритова за да ѝ съобщи, че съпругът и е починал при изпълнение на дълга си. Жената плака дълго, особено след като ѝ казаха, че тялото не е намерено. После се обадиха на сестра ѝ. за да дойде и да постои при нея през следващите няколко дни. Единственото удачно обстоятелство беше, че Стефановите деца бяха при баба си, и леля им мина да ги прибере от там, така че не се наложи геологът да присъства, когато те разберат, че баща им е загинал.

Покрай отчетите и посещението в дома на колегата, геологът се прибра в къщи по-късно от обикновеното, но Сашка и Ваньо все още бяха будни и той им прочете една глава от „Закриването на Америка“.(31) След като ги приспаха, Димка и мъжът ѝ седнаха около масата в кухнята. Не се бяха разбирали предварително, но и двамата знаеха, че това е първата им възможност да поговорят сериозно.

Калоянов си наля сто грама от ракията на дядо Димитър.

– Не е хубаво за антибиотиците – каза Димка.

– Иначе няма да мога да заспя. Васка прие новината много тежко. Какъв ден само… – Той отля няколко капки на земята. – За Стефан.

Двамата помълчаха.

– Какъв ден, само – повтори Косьо.

– Като всички други, през които обикаляте Галактиката. Ами ако се беше случило с тебе? Какво щях да правя аз?

– Днес беше различно, това е пръв контакт! – той игнорира въпросите ѝ. – Вярно, че нещата не се развиха както очаквахме, но може би е недоразумение. Например, ако сме се оказали в нечий заден двор, или дори в нечия спалня, нищо чудно да ни прогонят. А може да са ни взели за някой друг. Тези неща предстои да се изяснят. Ще опитаме да започнем на чисто. Утре, щом дойдат колегите от Стара Загора…

– Какво си казал на Сашка за Луната?

– Извинявай, в суматохата изобщо не стигнах до това. Тя ни е чула снощи докато си приказвахме в спалнята. Помниш ли, като дойде при нас? Ние си помислихме, че направо е влязла, а тя сигурно е стояла пред вратата поне пет минути.

Двамата инстинктивно погледнаха към коридора, от където се влизаше в спалнята на децата. Там сега нямаше никой.

– Сутринта в колата тя ме помоли да ѝ донеса парче от Луната – Продължи Косьо. – Аз ѝ казах, че няма да ходя там – той посочи с ръка полумесеца, който удобно надничаше през прозореца на кухнята им. – Но тя не ми повярва. И аз на шега обещах да ѝ донеса, ако ми се случи да намина от там.

– Как можа? Ами ако каже на някой?

– Ами аз казах в училище – обади се Сашка. – Не трябваше ли?

Калоянов и жена му втрещено я изгледаха. Сцената от предната вечер се повтаряше. Детето се беше скрило в коридора, зад вратата на кухнята и затова не го бяха видели по-рано, когато проверяваха дали пак не се е събудила.

– Знаеш ли колко е лошо да се подслушва? – попита Димка. Гласът ѝ трепереше и Косьо си помисли че жена му едва се въздържа да не кресне на малката калпазанка.

– Ама вие си казвате най-интересните неща вечер, когато мен ме няма.

Калоянов едва се сдържа да не се разсмее.

– За подслушването ще си говорим още. А сега ни кажи на кого си разправила, че баща ти ще отива на Луната.

Дъщеря им с неохота сподели как днес през голямото междучасие с три съученички играели на дама, и после започнали да си разправят къде са ходели родители им. На другите бащите им били в Египет, в Съветския Съюз, а на Петя баща ѝ другата седмица щял да заминава за Либия.

– И ти, за да не останеш по-назад, се похвали за Луната – вметна татко ѝ.

– Да. Само че те не ми повярваха, – Сашка заподсмърча. Косьо виждаше накъде отива цялата работа, но трябваше да разберат какво точно и на кого е казала щерка им. – После Жоро ми направи марка в часа по физическо и каза, че съм в безтегловност, а Генчо го удари за да не напада по-слабите и заместник директорът ги накара да правят лицеви опори. Генчо пет и Жоро десет и…

– За това ли си забрави анцуга и гуменетките?

– Да, защото ме пратиха в кабинета на училищната лекарка – кимна Сашка и със сълзи на очи добави, че там сестрата ѝ е намазала коленете с ѝод.

– Щипеше ли? – поинтересува се Калоянов.

– Да.

– Какво научи от тази случка?

Сашка замълча.

– Хайде заедно да видим какво се е случило. Първо, ти си ни подслушвала снощи докато си говорехме с майка ти. Това е лошо и не бива да се повтаря. Ако разберем, че продължаваш да го правиш, много ще се натъжим.

– Понякога възрастните говорят за неща – намеси се Димка, – които децата не разбират. И могат да ги изтълкуват погрешно. Разговорите на възрастните могат да объркат децата.

Дъщеря им кимна.

– После – продължи Косьо, – докато сте играели на дама, сте говорили за родителите си. Хубаво е децата да се гордеят с родителите си, но е лошо да се хвалят с тях. Например, Петя няма никаква заслуга за това, че баща ѝ ще пътува до Либия…

Сашка заспа едва в единадесет и половина, този път наистина.

Димка безшумно затвори вратата на детската и се облегна на стената. Косьо в хвана за ръка и я поведе към спалнята.

– Какво ще правим сега? – попита тя.

– Съдейки по думите ѝ, другите деца не са я взели на сериозно. До утре ще са забравили, стига само тя да не им напомни.

– Ще се изненадаш какво запомнят децата. От една думичка на десетгодишна възраст може да ти излезе прякор за цял живот.

Косьо седна на края на леглото и събу десния си чорап.

– Съвсем забравих. Днеска в станцията се появи журналистка от „Работническо дело“.

– Една с чорлава коса? Видях я на влизане и се канех да те питам коя е тази жена, но после като се случиха всичките неща, ми излетя от главата.

– Същата. Типична парашутистка. Заради нея измениха програмата и ни пратиха около това проклето червено джудже. Но смият факт, че се появи журналистка означава че може би ще ни разсекретят и тогава няма да има значение какво е казала Сашка. Разбира се – разсъждаваше геологът докато изуваше левия чорап, – след днешния контакт нещата се промениха, но ако имаме късмет още утре сутринта ще кажат за нас по новините.

Жена му не отговаряше и той се обърна да види какво става с нея. Димка беше легнала върху завивките напълно облечена, и спеше свита на кравай. Косьо извади от шкафа един чаршаф, покри я с него до брадичката, както тя обичаше, и отиде да си налее още сто грама.

*

Калоянов и Димка внимателно изслушаха новините по радиоточката в седем, когато правеха сутрешния преглед на печата. Говорителите разказваха за рекордни добиви на жито, за дружески посещения и за предсрочно изпълнение на петилетни планове.(32) Никакви телепорти, никакъв сблъсък с извънземни в системата ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем.

В седем и петнадесет започна музиката на „България, дела и документи“.(33)

– Кой днес ще закъснее за физ-зарядка? – зададе риторичен въпрос Косьо и цялото семейство се зае да се обува.

Сашка пристигна навреме и не ѝ се наложи да обикаля тичешком двора на училището. Косьо нарочно мина по-напред през градината на Ваньо за да им останат няколко минути насаме с Димка.

– Сигурно са решили да отложат обявяването – започна той.

– Аз пък си мисля, че нищо няма да обявят. Ти сам каза, че едва-едва сте излезли на пруста и веднага ви нападнаха. Ами ако това не е нечий заден двор, а в цялата Галактика се води война?

– Твърде малко знаеха за света, в който живеем, за да строим хипотези – въздъхна Калоянов. – Човечеството е като селско момче, което за пръв път попада в града и с отворена уста се взира в електрическите трамваи, вместо да се отмести от пътя им, преди да са го сгазили.

През остатъка от пътя те мълчаха. Косьо се чудеше дали промяната във вчерашната програмата е била заради журналистката или заради разсекретяването на проекта, и дали авторите на доклада, който преди да тръгнат му прочете аспирантът Стойчев, са знаели с какво ще се сблъска българската експедиция и са искали да предотвратят откриването на тайната. Или точно обратното – искали са тайната да бъде разкрита. Все въпроси, които надминаваха компетенцията на един обикновен геолог от забутана станция в провинцията.

(29) Дискови запаметяващи устройства.

(30) Координационен комитет за контрол на износа (Coordinating Committee for Multilateral Export Controls или COCOM) е международна организация, създадена от страните от страните-членки на НАТО през 1949 година за контрол върху износа на високотехнологични продукти и продукти с военно предназначение към страните от комунистическия блок.

(31) Детски исторически роман от Величка Настрадинова, с автобиографични елементи. Издателство „Отечество“, 1981 г.

(32) Популярен по онова време русизъм, с който се замества българския израз петгодишен план (или петилетка) –елемент на плановата икономика при социализма, система от целеви показатели за икономическо и социално развитие, които трябва да бъдат постигнати в срок от пет години.

(33) Историческо-патриотично предаване по Българско национално радио, излъчвано всеки ден от 7 часа и 15 минути по времето на социализма.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 8


Осма част, в която нашите герои участват в преследване

Кабината се материализира върху три жлеба в приемната зала на базата. Нейното собствено тегло я накара да се плъзне по тях, докато електродите на дъното ѝ не опряха до изводите към капацитивните акумулатори на базата. Размърдани от сътресението, отломки и незакрепени вещи паднаха през отсъстващата дясна стена и се разпиляха по пода.

– Какво ще правим сега? – попита Косьо без да откъсва поглед от таблото пред себе си. Там, в средата се намираше волтметъра, съединен с батерията. Стрелката видимо се отместваше надясно, след две минути щяха да са натрупали достатъчно енергия за още един скок.

Никой не се обади и той ги подкани.

– Имате ли някакви съображения?

– Какви съображения? Няма ли просто да се връщаме на Земята? – попита Диманова. – Там ще сме в безопасност.

Косьо предположи, че тя се обади едва сега, защото в паниката си не е могла да намери бутона за включване на микрофона. Парашутистка, какво да искаш от такъв човек.

– Не е очевидно – обясни Шеритов. – Те ни чакаха, все едно знаеха къде ще се появим. Следователно могат да засичат точката на излизане.

– Ами ако яйцето е един вид мина – попита аспирантът Стойчев, – на която сме се натъкнали случайно?

– Хмм, не вярвам – намеси се Тахънджиев. – Разстоянията в космосът са големи. Наистина големи. А нашият любезен посрещач ни чакаше на метри от нас. Ние самите не можем да предскажем с подобна точност къде ще се материализираме.

Калоянов си отбеляза, че за в бъдеше може да се доверява на окомера си, освен ако и двамата не допускаха една и съща грешка, и обобщи:

– Приемаме, че могат да регистрират излизане. А дали могат да проследяват направлението на скок в прогрес?

– Трудно е да се каже – отвърна Дончо. – Склонен съм да допусна, че е по-лесно да триангулират скока ако са от страната на тръгването, отколкото ако са от страната на пристигането. Във всеки случай, не бих си заложил дясната ръка, че след няколко минути онзи овал няма да се появи тук.

– Деветдесет секунди до пълна готовност – Косьо не забравяше да следи напрежението в батериите.

– На теория – продължи астрономът – когато правим преход ние променяме вълновата функция на атомите, които ще се транспортират. Обаче промяната не се ограничава само в тях. Всеки път, така да се каже, завличаме със себе си известно количество материя, която се намира наблизо. И преходът оставя следа под формата на слаби смущение във вълновите функции на съседните атоми. От определено разстояние нататък смущението е прекалено малко и това е ефективния радиус на телепорта. Ако нашите любезни посрещачи притежават същата технология като нашата, нищо не пречи да проследят направлението ни, защото скоковете се извършват по геодезични линии, които надалеч от центрове на големи гравитационни потенциали са почти прави. Наистина, във във вакуума където излязохме ние, има съвсем малко атоми, но не смея да твърдя дали са достатъчно за нашите посрещачи, или не.

Стрелката пред Косьо достигна средата на скалата.

– Една минута – каза той. – При тези обстоятелства нямаме право да рискуваме. Първо, тази база подлежи на унищожение. Второ, ще се приберем с междинно излизане през ЕН три хиляди четиристотин деветдесет и седем…

– Аз ще включа детонаторите – намеси се Шеритов и тръгна към шлюза, но по средата на пътя зави надясно и изскочи навън направо през липсващата стена. Така щеше да спести време.

– Ще те изчакаме, но побързай – напомни му Калоянов. – А ние да започваме предстартова подготовка.

Софиянски и Стойчев започнаха да щракат с ключовете на таблото, а Тахънжиев се зае да изчислява небесните координати на ЕН три хиляди четиристотин деветдесет и седем. За една минута акумулаторите на кабината щяха да съберат енергия само за три скока, което не им даваше много възможности за корекции. Ако веднага не се окажеха в зоната на пряка видимост на базата, можеха завинаги да останат в космоса.

Косьо погледна към астронома. Той беше вдигнал отражателя на шлема си и през стъклото се виждаше как хапе устни докато внимава да не натисне някой погрешен бутон на Елката.(28) Ръкавиците на скафандъра сковаваха движенията и специално заради тях бяха взели огромен калкулатор, от тези, които се срещат в счетоводните отдели на предприятията. Този беше модифициран, с допълнителни математически функции. Дончо се взря за миг в зелените цифри на ламповия дисплей, после изтри резултата и пак започна да удря по клавишите.

За да не го смущава, Калоянов вдигна ръка и помаха на другите двама колеги. Те го разбраха и само мълчаливо кимнаха, давайки знак че са готови.

Стрелката на волтметъра почти достигна границата на скалата. Косьо превключи обхвата на уреда. Докато Шеритов се върне, щяха да прехвърлят известно количество допълнителна енергия. С малко късмет, можеше да имат достатъчно за четвърто излизане. Дано по-скоро капитанът да включи детонаторите. Оставяше само да наберат координатите и да се махат от тук. Базата, която до сега беше за тях уютен дом сред звездите, изведнъж се превърна в чуждо и враждебно място. Косьо потрепери, въпреки че системата за терморегулиране на скафандъра не би го оставила да замръзне.

– Готово – Тахънджиев излезе от транса си и започна да диктува числата на Ваньо, който ги въвеждаше в регистрите на системата за ориентация на кристала. Жироскопите под краката им завиха, вибрациите започнаха отново.

– Стефане, ние сме готови – Косьо нямаше причина повече да пази тишина. – Какво става с капсулите?

– Почти съм готов. Останаха ми само две.

– Зарежи ги – намеси се Софиянски. – Ще детонират от взрива на другите.

В слушалките се чу пращене. Подът се разтрепери още повече. После Шеритов каза с променен глас:

– Тръгвайте. Сега.

Калоянов си представи как овалът се материализира в контролната зала на базата и пред него стои капитанът, с детонатор в ръцете.

– Сега – повтори и Калоянов пропускайки обратното броене просто натисна стартовия бутон.

Стените изскърцаха и Косьо се извърна към шлюза с надеждата да види че Шеритов току що се е промъкнал през него. Но още преди геологът да завърши движението, задната част на кабината се изду към него, сякаш я гледаше през обектив тип рибешко око, и се протегна да докосне лицето му. Той изрева от болка и залитна.

Вибрациите изчезнаха още докато Калоянов падаше към пода и кабината се озова в космоса, в околностите на друга звезда. Настъпи безтегловност, но инерцията се погрижи той да понесе още един удар в лицето.

*

– Ваньо, виж моля те дали има топла вода – помоли Косьо. – Ако няма, включи бойлера.

– Докторът каза да не си мокриш раната – напомни жена му.

– Ще внимавам.

Подкрепян от Софиянски, геологът се отправи към втория етаж, където се намираше банята. След измването – половината от което беше всъщност забърсване с влажна кърпа – силите на геолога се възвърнаха, и когато чист и облечен с нови дрехи той отиде в малката кухничка да изпие едно черно кафе, трудно можеше да се каже че именно днес Косьо е преживял няколко взрива и преследване в космоса.

Там го очакваше Ваньо Стойчев, с чаша чай в ръка. Лицето му беше зачервено и Калоянов си помисли, че напитката му може да е подсилена с нещо по-сериозно.

– Къде е моята благоверна?

– Долу е Димка, Николов я омайва в кабинета си, опитва се да ограничи изтичането на нашите тайни.

– Тях целият град ги знае. Останало ли е още кафе?

– Докторът ти каза да не пиеш заради обезболяващото.

– Докторът каза и да лежа следващите три дни.

Аспирантът повдигна рамене и му подаде джезвето. На дъното се тъмнееше кафява утайка.

– Ако искаш прясно, сега ще направя.

– Благодаря, няма нужда. Така го обичам най-много.

Косьо си наля, отпи и с наслада задъвка недосмляните зърна. После си помисли, че ако сега се появи Шеритов, за него няма да има кафе и ще трябва да сварят още. Само че капитанът никога няма да се появи и дано вместо него да не ги споходи оня лъскав овал.

– Такова, за кака Димка, де – смънка Стойчев. – Как мислиш, кой ли я е повикал?

– Нямам идея. Когато са ѝ звънили ние не се бяхме върнали още, а тук беше само Николов. Той пък няма как да знае предварително за засадата, която ни устрои яйцето. Загадъчна работа.

– Владо мисли, че в това има пръст вражеско разузнаване.

– На него това му е работата да мисли за вражеско разузнаване.

– Ама той е само научнотехнически експерт – възрази аспирантът. – Виж на Стефан Шеритов…

Той не довърши. Двамата изпразниха чашите си в мълчание и Косьо слезе на първия етаж. Наистина, Николов беше извадил от тайника си една кутия шоколадови бонбони „Черноморец“ и някакви тунквани бисквити, и полагаше всички усилия да отвлече Димка от нерадостните мисли. Без да е чул и дума от разговора, Калоянов реши че директорът няма шанс да постигне целта си.

– Не знам какви са ви експериментите, но мъжът ми да се връща от работа с разбито лице не е приемливо. Ще го накарам да си търси друга работа, да знаете.

– Денят, в който той ни напусне, ще е най-лошият ден в живота ми. Без него станцията е загубена, по-добре да я затваряме веднага.

Косьо си даде сметка, че Николов е единственият от групата им, който не е чул последните думи на Шеритов и за това има сили да се шегува. В съзнанието на директора загиналият им колега за сега само липсва и предстои да мине доста време, преди Николов да осъзнае, че Шеритов никога няма да се върне. Сигурно часа или два, или три по-късно той ще се презира за сегашните си шеги, макар те да са направени с благородната цел да успокоят една дама. Калоянов съжали началника си и побърза да прекъсне сцената.

– Другарю Николов – обърна се той към него, с нарочен официален тон, – нали ще ни пуснете за един час да приберем щерката от училище? След почивката ще се върна да… обобщим резултатите от експеримента.

– Разбира се, за един час. Но не закъснявай!

– Да тръгваме – обърна се Косьо към жена си.

Тя се сбогува с директора и двамата се отправиха към колата. На входа ги пресрещна униформен старши лейтенант. Синята куртка му стоеше прекрасно, като на актьор от филм за милицията.

– Здравейте. Аз съм Славов, колега на Стефан Шеритов. Вие навярно сте другаря Калоянов, а това е?

– Съпругата ми Димка. Здравейте. Тя тъкмо дойде да ме вземе. Отиваме да приберем дъщерята от училище.

– Трябва да поговорим – каза предпазливо офицерът.

– Веднага след обедната почивка се връщам. Ако не е много спешно…

– Не, няма проблем. Аз сигурно ще поостана в станцията за известно време.

Косьо подкара Осмака по пътя към града. Ясно беше, че Славов го пусна само защото градът е блокиран. Не, че геологът се канеше да бяга някъде. След първия завой Димка се обърна към него и той забрави за старши лейтенанта.

– Какво става?

Той превключи скоростите и поклати глава.

– По-добре е да не знаеш.

– Ако не искаше да знам, трябваше да си мълчиш когато започнахте да кръстосвате Галактиката. Сега е късно да се правиш на загадъчен.

– Не се правя на загадъчен и ние нищо не кръстосваме. Нашето е все едно да излезеш на пруста.

– И кой те нареди така?

Той попипа бинта, с който беше омотана половината му глава.

– Диме, не сме сами.

– Не сме какво?

– Не сме сами в космоса, това е. Днес се сблъскахме с представители на друга технологична цивилизация. А може и да са роботи, не сме сигурни.

Тя погледана към превръзката му.

– Не бълнувам, и другите ги видяха, не само аз – Косьо побърза да я увери. – Нито пък е халюцинация от удар. Даже по-скоро беше обратното, ударих се заради тях.

– Те ли убиха Стефан?

– Не. Не точно. Те ни причакаха около… около една звезда. Обстреляха ни. Ние им избягахме в базата, където… няма значение. Той се върна да сложи детонатори и да я минира, като предпазна мярка, но те ни проследиха и когато се появиха… Стефан се взриви заедно с тях. Транспортната кабина се разтресе от взривната вълна, тогава се контузих и аз. Но то е нищо.

„Москвичът“ спря на светофара. Двамата мълчаха, чуваше се сако как двигателят работи на празен ход. От тук се виждаше училището. Децата бяха започнали да излизат и те се взряха да разпознаят дъщеря си.

– Има ли опасност тези от другата цивилизация да са ви проследили до тук?

Червената светлина се смени с жълта и Косьо се приготви да потегли.

– Гаранции няма, но ние направихме всичко възможно за да се откъснем. Прибрахме се с девет излизания през две различни звездни системи. И винаги унищожавахме базите след себе си.

– Ето я Сашка – каза Димка и погали издутия си корем.

*

Момиченцето на учителката по пеене и геолога се качи в колата при родителите си и те смениха темата. Хер Шулц изключи транзисторчето си. До края на лентата оставаха по-малко от пет минути и сега беше моментът да я смени. Той бръкна в джоба да извади швейцарското си ножче, с десетина различни накрайници между които и отвертка, и в този момент видя че по уличката бавно се движи зелена джипка. Воден от предпазливост повече, отколкото от някакво конкретно подозрение, културният аташе изчака колата да отмине преди да започне да развива винтчетата на „Юпитерчето“ си. Машината се изравни с него и той видя че извитите пластини, които заместваха бронята, са бели.

Хер Шулц не беше в занаята от вчера. С годините той беше изградил в себе си навика подсъзнателно да наблюдава обстановката около себе си. Като се качваше по стълби, немецът можеше да каже с доста голяма точност колко стъпала делят два последователни етажа, като влезеше в някой вход той можеше да изрецитира цветовете и марките на последните десетина коли, които са го изпреварили, а на излизане от метрото или от някой магазин той запомняше лицата на първата пет човека, които са го последвали.

Споменът за зелена джипка с бяло отзад го върна при чешмата, където тази сутрин шофьорът на автобуса спря да налее вода. Разбира се, в малък град като този човек може да срещне един автомобил два пъти в интервал от няколко часа, но в света на Хер Шулц случайността не съществуваше като понятие. Той продължи да върви по улицата, сякаш нищо не се е случило, като разсеяно оглеждаше цветята в градинките пред блоковете.

Двадесетина метра по-нататък колата се качи с десните колела на тротоара и спря. От нея излязоха двама млади мъже. Широките костюми не можеха да скрият мускулестите им фигури.

Засада, помисли си културният аташе и се приготви да разбие транзисторчето с тока на обувката си.

(28) „Елка” – марка български електронни калкулатори.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 7


Седма част, в която учениците научават за силата на индивидуалния подход и за ползата от лицевите опори, а Димка получава телефонно обаждане от бъдещето

След звънеца за края на третия час повечето ученици започваха трескаво да прибират учебниците и тетрадките си, и тичешком се отправиха към павилиончето за закуски. Сашка не бързаше. Пред него за минути се образуваше опашка от поне стотина деца. Най-напред бяха късметлиите, които по някаква причина са излезли малко по-рано от час, или пък чийто класни стаи се намираха на по-долните етажи. Кабинетът по физика беше едва ли не в най-далечния ъгъл на училището, на последния етаж. Момичето прецени, че няма смисъл да бърза. Вместо това тя се полюбува на лилавото мушкато, което физичката гледаше на перваза на кабинета си. Цветът му ѝ напомни за Алиса Селезньова и като размахваше чанта, Сашка запя песничката от филмчето.(26) Като си тананикаше и подтичваше в такт с музиката, тя слезе до физкултурния салон, остави чантата си в женската съблекалня и излезе навън.

Облаците, които от сутринта владееха небето, се бяха снишили още по-застрашително над градчето, но дъждът милостиво изчакваше да мине голямото междучасие и на няколко места ученичките, даже от по-горните класове, използваха благосклонността на времето за да поиграят на дама. Сашка се приближи към най-близката групичка и се загледа.

Дамата е редица от номерирани квадрати, начертани с тебешир върху асфалта, която напомня на човече. Първо хвърляш камъчето в най-близкия квадрат, прескачаш го на един крак и продължаваш така докато не стигнеш до главата. Там се обръщаш и продължаваш назад, само на двойката трябва да клекнеш, и то на един крак, и да вземеш камъчето. После го хвърляш на две, и пак подскачаш напред и назад, и така докато не сгрешиш. Тогава отстъпваш на следващия. Печели този, който пръв мине дамата, или стигне най-далече.

Момичето, което беше на ред сега, загуби равновесие и настъпи чертата. Сашка използва паузата за да попита дали може да участва и тя.

– Който дойде последен, играе последен – отсече Ваня, вечно нацупена дебеланка, което също чакаше реда си. Тя учеше в съседния клас и двете се познаваха съвсем бегло.

– Добре – съгласи се Сашка.

– Пък татко другата седмица замива за Либия – обяви Петя, момичето, което току що беше сгрешило. – Ще работи в болница в Триполи, за една година.

– А пък ако искате да знаете моят татко даже без да е доктор е ходил в Египет – не остана длъжна Ваня. – Ама аз още не съм била родена и не помня.

– От къде знаеш тогава? – усъмни се Петя.

– Оная вечер майор Пелов и жена му ни бяха на гости и аз ги слушах как си говорят.

Сашка се накани да попита дали бащата на Ваня също е офицер, но в същия момент Петя се развика:

– Подслушвана се хвана в капана! Подслушвана се хвана в капана!

– Ей, а пък миналото лято баща ми и майка ми ходиха на екскурзия в Лененград! – намести се третото момиче, Люба. – Следващия път и мене ще ме вземат.

– Голяма работа – не издържа Сашка. – На мене пък баща ми ходи до други звезди!

И мигом съжали. Трите ѝ съученички прихнаха в един глас.

– А до галактиката Андромеда не ходи ли? – попита Ваня. – Или до Магелановите облаци?

Нямаше път за отстъпление.

– Ако иска, може да отиде.

– Космонавт, космонавт! – развикаха се в един глас трите ѝ съученички.

Сашка ядосано се обърна и се опита да се отдалечи от тях, но те я наобиколиха и продължаваха да подвикват след нея на висок глас.

– Космонафт! Космунафт! – за да я подразнят момичетата започнаха да изкривяват думата. – Косминафт! Косъминафт!

Сашка се разрида и се затича към физкултурния салон. Гласовете им още дълго я преследваха, дори когато тя се намери далеч от всички, сама в коридора пред вратата на съблекалнята.

Когато се появиха първите ѝ съученици, Сашка вече беше измила сълзите от лицето си и не подсмърчаше. Трите ѝ съученички закъсняха и тя не ги срещна отново преди часът да беше започнал. Първо Емилов, вторият учител по физкултура, съвсем млад още – той дойде миналата година от София по разпределение – строи целия клас и ги раздели на отделения, сякаш са войници. После ги разпрати на уредите като ги предупреди да не отиват в другата половина на салона, където един от деветите класове, под ръководството на зам-директора Стоянов, играеше хандбал. Обикновено ако два класа имаха едновременно физическо, по-големите излизаха на двора, но заместникът сигурно искаше да ги държи под око – да не се скатава или да не пушат зад ъгъла на салона.

На Сашка и още четири момчета се падна гредата. Те гордо отказаха да се катерят по този чисто женски уред и се натъркаляха по дюшеците, натрупани в ъгъла. Емилов ги видя, и набързо им нареди да направят три обиколки на салона. С леката ръка на Стоянов обиколките на това или онова ставаха популярно наказание в училището. И когато Петя, Ваня и Люба се появиха и виновно застъпяха около вратата на салона, Сашка с ужас осъзна, че Емилов ей-сега ще ги прати да ѝ правят компания. Идеше ѝ да ревне пак.

Наистина, те тръгнаха към нея. Видяха я отдалече и не пропуснаха да кажат на всеки срещнат, че бащата на Сашка е космонавт, но като дойдоха при нея, започнаха да се катерят по гредата без да ѝ обелят нито думица. Сяакаш тя не съществуваше.

В този момент Емилов наду свирката си. Неговата може и да не беше английска и полицейска, но пронизителният ѝ писък накара всички в салона да замръзнат.

– Смяна на центровете, по часовниковата стрелка – изкомандва той. – Бегом, марш!

Следващият център се падаше на успоредката и Сашка се затича нататък. И изведнъж се озова на земята.

Падането беше болезнено, тя удари лицето си, от носа ѝ потече кръв.

– Хей вижте, дъщерята на космонавта в безтегловност! – захили се някой зад гърба ѝ.

Сашка се обърна към гласа, но и без това знаеше, че той принадлежи на Жоро. Твърд тройкаджия, с един куп неизвинени отсъствия, който не пропускаше удобен случай да направи марка(27) на някого.

Водени от чувството за самосъхранение, трите ѝ съученички спряха надалече. А Сашка едва сега откри, че чорапогащникът ѝ има две огромни дупки на коленете и че по кожата на краката ѝ са се появили огромни драскотини, наръсени тук-там с вишневи капчици. Капилярно кръвотечение, спомни си тя от часовете по гражданска отбрана.

Емилов, който до сега навярно беше гледал в друга посока, най-после забеляза, че в часа му се случва нещо нередно и пак наду свирката.

– Стой! Какво правите там? – и се затича през целия физкултурен салон към тях.

Обаче преди да пристигне, една ръка, свита на юмрук се стовари върху главата на Жоро. От изненада, той почти си глътна езика. Граматиката със сигурност си я глътна.

– Ти защо нападаш по-слабите, бе? – попита притежателят на ръката. Сашка го разпозна, момчето от физ-зарядката, което носеше чантите на малките. И нейната включитлено. – Ако те халосам още веднъж…

Той се накани да въплъти заканата си в действие, игнорирайки приближаващия се Емилов, когато гласът на Стоянов го спря.

– Прекрати саморазправата! Генчо, пет лицеви опори!

Усетил съюзник в лицето на заместник директора, Жоро събра кураж колкото да подхвърли:

– Пет лицеви са нищо. Да знаете само как ме удари.

Стоянов се обърна към него.

– Десет лицеви опори.

Емилов, който най-после беше пристигнал, с опасение изгледа как заместник директорът раздава правосъдие на учениците в собствения му час.

– Едно! Две! – командваше зам-директорът. – Защо още не си започнал?

Жоро легна на пода и с пъшкане едва-едва се надига.

– Изправи ръцете! Брой на глас!

Момчето с нежелание започна да прави лицевите както трябва, а Стоянов повика с кимане по-младия си колега наблизо и му прошепна нещо. На осмата опора заместник директорът спря Жоро и го остави да играе с класа си, а Сашка изпрати при училищната лекарка да ѝ почистят раните и да ѝ сложат лепенки на раздраните колена.

*

Николов се отмести да направи път на Димка, но вместо да влезе в сеизмичната станция, тя го хавана за реверите на сакото и го раздруса. Притеснението ѝ даде сили, ала и самият Николов изглеждаше подтиснат и покорно се остави в ръцете ѝ.

– Къде е той?

– В кабинета ми. Ела.

Димка най-после го пусна и без да се оглежда назад се затича по коридора.

– Косьо! Косьо! Къде си?

От кабинета на Николов се показа главата на непозната жена с разчорлена коса, облечена в провиснала бяла дреха.

– Къде е мъжът ми?

Непознатата се отдръпна и вместо нея се появи Владо Софиянски.

– Здравей Диме. Тука е твоят човек. Всичко е наред, не се притеснявай.

Косьо лежеше на стандартния модел канапе от талашит и фурнир, производство на тукашната мебелна фабрика, който по традиция украсяваше всички директорски кабинети в градчето. Той също беше облечен във възширок бял гащиризон, като онзи на жената. Огромна превръзка скриваше половината му лице.

– Какво ти е?

– До сватбата ще мине – пошегува той, но гласът му издаде, че едва надвива болката за да се усмихне. – Така става като човек не си гледа в краката.

Димка не му повярва, но за всеки случай попита:

– Да не си паднал?

Някой зад тях се изкашля. Учителката се обърна, беше Ваньо Стойчев. Той я поздрави без да каже дума, само с кимане.

– Какво стана, Косьо? – Димка прегърна мъжа си, като внимаваше да не натисне превръзката.

– Дълго е за разправяне. Важното е, че съм жив.

Тя настръхна.

– Някой да не би да е умрял?

Мъжът ѝ пак хвърли поглед към Владо, помълча малко и въздъхна преди да отговори.

– Случи се голяма беда със Стефан Шеритов. Дето бяха у нас на гости за Първи Май.

Димка кимна. Какво ли е правел един офицер от Държавна сигурност в геофизическата обсерватория?

– Нещастен случай – добави Косьо.

– Още не знаем подробностите – намеси се Софиянски, но съпругът ѝ продължи.

– Загина нашият Стефчо, загина – и се обърна към колегата си. – Няма как да се скрие такова нещо в малък град като нашия.

– Извикахте ли доктор да те види? – попита учителката.

– Да, всеки момент ще дойде. А ти как научи за… мене?

– Обадиха ми се по телефона. Всъщност на Манева се обадиха и тя ме изкара от часа. После Милев ме докара с неговата кола“. Може още да ме чака вънка, трябва да му се обадя, да не се притеснява.

– Кога се обадиха? – намеси се Софиянски. – Това е важно, како Димке, моля те опитай се да си спомниш точно.

– Преди по-малко от половин час трябва да е било. Пътят до тук е десетина минути, пет минути докато тръгнем и още толкова докато леля Айше се качи от първия етаж до кабинета по музика.

Владо я изгледа изумен.

– Не може да бъде! Преди двадесет минути ние още не се бяхме върнали!

– Сигурна съм. За по-малко време просто няма как да се стигне до тука. Нито за повече. А защо лекарят не идва? На Бърза Помощ ли се обадихте?

Софиянски кимна.

– Сега ще проверя какво става.

Той понечи да тръгне но на вратата се спря и пак се обърна към нея.

– А кой се обади? Позна ли гласа?

– С Манева са говорили. Тя само ми каза, че са се звъннали от Геофизичната. Нямам представа кой се е обадил.

Димка си даде сметка, че внезапното ѝ идване ще донесе неприятности на някого. За всеки случай тя побърза да добави:

– Тя се изрази така, като че ли не е Косьо, ами някой негов колега.

– Това е ясно – успокои я Софиянски. – Ние през цялото време бяхме заедно.

Той излезе и скоро телефонът започна да придрънква. Учителката знаеше, че тук всички апарати са деривати и си помисли, че сигурно Владо звъни в болницата.

(26) „Лиловый шар” („Лилавата сфера”) – съветски детски филм за Алиса Селезньова, по едноименната повест на Кир Буличьов от 1987 г. – анахронизъм и чиста проба авторски произвол.

(27) Да направя марка – да спъна някого. Идиоматичен израз, популярен сред учениците през 1970-80те г.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 6


Шеста част, в която прозвучават изстрели в зоната на течната вода

Междинната станция ги посрещна със скреж по пода, който скърцаше под натиска на магнитните им обувки. Косьо изчака да затихнат вибрациите и отвори шлема на скафандъра си.

– Добре дошли на Леонида, в системата на ЕН две хиляди шестстотин петдесет и едно! – в дробовете му нахлу леден въздух. – Ох, тука някой пак е икономисвал.

– Сега ще включим топлото, – обади се Софиянски и се наведе над пулта за управление. – Да, икономисвали са и от тока, и от водата.

– Нищо ли не е останало? – попита Калоянов.

– Някакви си тридесетина литра. Трябва да кажем на Николов да се оплаче. Братушките винаги ни оставят на сухо.

– Знаете ли оня виц – намеси се Стойчев, – дето токът и водата се срещнали на стълбите…

– Знаем! – прекъсна го Шеритов, и го изгледа продължително. Аспирантът не се беше усетил, че такива неща не се разправят пред журналистка, и то от „Работническо Дело“. Същата мисъл навярно споходи и останалите, защото четиримата мъже едновременно се огледаха да видят какво прави Диманова. Тя се взираше през илюминатора в огромния диск на гигантската планета, около която обикаляше Луната, върху чиято повърхност се намираше промеждутъчната станция.

Тишината я накара да се обърне към тях.

– Прилича на Юпитер! И е толкова близо…

– Наистина е близо, но няма нищо общо с Юпитер – усмихна се Тахънджиев, – който е газов гигант и се състои най-вече от метан. А Велека, както я нарекохме, – той вдигна ръка към синия кръг, който изпълваше илюминатора, – е воден гигант. Под облаците има океан от обикновена вода. С континенти, острови, пясъчни плажове и дори корали.

– Живи? – изуми се журналистката.

– Абсолютно. Но са съвсем безвредни и безопасни за нас, защото биологията на Велека е основана на силиций. Пясъчен живот, изключително бавен. Съдете сама, планетата е поне на осем милиарда години, а най-сложното нещо до което е стигнала тукашната еволюция е аналог на нашите безгръбначни. Навиват на спирали и приличат на черупки от рапани.

– Вие били ли сте там?

– И там, и на другите два спътника: Ружена и Владислава…

– Другарко Диманова – намеси се в разговора им Калоянов, – разбирам, че имате много въпроси, но ни предстои преход към основната цел на експедицията. Експедиционният ни прозорец е дълъг само осем часа и половина, и ако искаме да изпълним програмата, трябва да побързаме.

– Извинете – сконфузи се софиянката. – Но е толкова интересно.

– Обещавам като се върнем да отговоря на всичките ви въпроси. А сега ще ви моля да помогнете на Иван и на Стефан да пренесат една трета от нашите запаси в станцията. Владо, Дончо, вие се заемете с астрономическата триангулация. Имате половин час, след което продължаваме към ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем. И не забравяйте, че силата на тежестта тук е осемдесет и девет процента от нормалната! Разликата може да не е голяма, но трябва време докато се свикне.

Групата се преобрази за миг, движенията на всички станаха забързани и целенасочени. Косьо им се полюбува за няколко минути преди да седне пред пулта и да се захване с описание на действията на експедицията в дневника на станцията. Новото занимание го накара да сбръчи вежди и да въздъхне. Кой можеше да предположи че усвояването на космоса ще включва толкова много писане? Обаче той беше сред авторите на документацията по техника на безопасност за експедиционната служба и нямаше на кого да се оплаква. С разума си разбираше, че воденето на подробна документация с многократно дублиране може по-късно да спаси нечий живот, но до сега не бяха губили човек при излизанията и беше трудно да убеждава останалите, и дори себе си, от нуждата всеки път да се изписват безкрайни страници с наблюдения, който обхващат всичко – от цвета на скалите в околностите на базата до настроението екипажа. Пътуванията в космоса с телепортаторите се оказаха по-безопасни от класическата космонавтика, която до сега беше отнела четири живота по време на полети, и един господ знае още колко при подготовката им. На телепортите не им трябваха хиляди тонове взривоопасно гориво, те не зависеха от капризите на електрониката в системите за управление, да не говорим за метеорологичните условия по време на старт. Всичко, от което имаше нужда един телепорт, беше малък органичен кристал, способен да управлява формата на вълновата функция на атомите в решетката си. И енергията на средно голяма атомна електроцентрала.

Софиянски и Тахънджиев тропаха в шлюзовата камера. Ниската сила на тежеста им помогна да изнесат скоро телескопа навън. А Диманова, аспирантът и капитанът от ДС прехвърляха пакети със суха храна от кабината в склада на станцията.

– Не ви ли дадоха да прочетете отчетите на предишните експедиции? – Стойчев издебна момент, когато двамата с журналистката останаха сами.

– Дадоха ми, но само извадки, и те бяха пълни с астрономически данни за маси, плътности и скорости. На мен тези работи нищо не ми говорят – призна си „Просто Цецка“. – А вие наистина ли сте слизали на планетата? Дали няма начин да се отбием? Съвсем за малко.

Младият геолог не можа да сдържи усмивката си.

– За ходене сме ходили, и дори не веднъж. За съжаление този път едва ли ще може. Помните ли какво каза нашият началник за прозореца на експедицията?

– Да, аз тъкмо се канех да питам…

– Работата е там, че точката на излизане може да се намира само по лъча на зрение. – Той прочете нов въпрос в изражението на лицето ѝ. – Иначе казано, точката на излизане трябва да е в зоната на пряка видимост. Ако между нас и целта ни има звезда или планета, дори да е нашата собствена, не можем да стигнем направо до където искаме. Свързано е с изкривяването на пространството от масата на това тяло. Така че трябва да направим един скок настрани и да я заобиколим и да се преместим в точка, от която се вижда целта. Представете си, че ако пред нас има стена, да я заобиколим за да погледнем какво се намира зад нея. Същото е и със Земята, не можем да излезем до звезда, която се намира от другата ѝ страна. Но Земята се върти, звездите изгряват и залязват, значи трябва да се избере момент, когато целта ни е над хоризонта.

Диманова кимна, макар и с известно закъснение. Окуражен, Стойчев си пое въздух и продължи.

– Звездата, около която обикаля Велека, се намира в зоната на пряката видимост от нашето мило градче само за около девет часа. В плана на експедицията е предвиден тридесет минутен запас, затова шефът каза, че прозорецът на експедицията ни е осем часа и половина. Ако не се върнем преди те да са изтекли, трябва да чакаме десетина часа, докато нашата звезда изгрее от България, или в краен случай, да се опитаме да се свържем с една от съветските плавгрупи в Атлантика. Обаче за да ни приберат, те първо трябва да се пристрелят, а за това ще удвои енергията, изразходвана за цялата експедиция. Без да броим, че не изглежда добре за нашето участие в програмата, ако трябва да ни спасяват.

– А колко ток отива за едно излизане? – попита журналистката.

– Колкото София изразходва средно за четири дни. Изследването на Галактиката е скъпо удоволствие.

– Разбирам – кимна тя. – Но какви неща откривате!

– Стараем се – почервеня младежът и сякаш случайно я хвана за ръката. Обикновено той докосваше събеседничките си толкова нежно, че те потреперваха, но през скафандъра не беше същото и сега Диманова само се усмихна с разбиране и леко се отдръпна. Аспирантът се престори, че не забелязва реакцията ѝ. И продължи. – Например, миналата седмица ми се случи нещо зашеметяващо. Нали знаете, аз съм геолог и моята работа в експедицията е да търся находища на редки елементи. Разбира се, когато не ходя за вода, – той вдигна пластмасовите туби, които висяха в ръцете му…

Журналистката му се усмихна окуражаващо и той понечи да продължи, когато пред тях се появи Косьо.

– Как върви?

– Добре, другарю Калоянов – рапортува по военно Ваньо. – Останаха още две туби и една каса с консерви.

– Поправка, само две туби. Ето ги консервите – намеси се Шеритов, който току що идваше от кабината. – Нашите физици готови ли са?

Вместо отговор Калоянов натисна бутона на радиостанцията си. От слушалките в шлема му се дочу пукот.

– Четвърти и пети, чувате ли ме? – попита Косьо.

– Четвърти и пети – през шума не можеше да се разбере дали говори Дончо или Владо. – Прибираме се след десет минути. Само още две измервания…

– Нямате десет минути. Да сте се прибрали след пет. Нека да остане нещо и за другия път.

– Разбрано.

– Да не забравите да оставите и една четвърт от патроните. Аз започвам предстартовата подготовка – каза Калоянов. – Елате в контролната зала като приключите.

Диманова изчака той да се отдалечи и продължи да разпитва аспиранта.

– А какво мерят те?

– Астрометрия. Това е дял от астрономията, който се занимава с определяне положенията на звездите на небето. Ама с много голяма точност. После по тези измервания ще определят орбитата на Велека за да можем да излизаме до тук с по-малко поправки. Нали разбирате, така се пести енергия. Ама това са рутинни работи, нека да ви кажа какво отрихме миналата седмица…

Той продължи да ѝ говори, докато не приключиха с товаро-разтоварните работи. После всички се събраха в центъра на базата при Калоянов, който добави още няколко изречения за дейността им през последния час в дневника и обяви петминутна почивка. Журналистката веднага се залепи до илюминатора, а капитанът придърпа началника на експедицията в далечния ъгъл.

– Отиваме в нова система, добре е да сме готови за всичко. Няма да е зле да извадим автоматите от оръжейната.

Косьо се намръщи.

– Вече си представям как се изсипваме с калашниците пред някакви зелени аборигени и започваме да сеем огън и жупел сред тях, а после купуваме земята им за три брадви и две шепи мъниста.

Шеритов игнорира репликата му.

– Освен това – той посочи с поглед Диманова, – тя е с нас.

– Точно заради нея е по-добре да не се правим на междузвездни завоеватели. Бедна ти е фантазията какво ще напише.

– Сигурен съм, че в статията ѝ дума няма да става за оръжие. Ние идваме с мир и всичко останало.

– Не говоря за статията ѝ, а за доклада, който ще изправи в ЦК. Тя е техен човек. Не чуваше ли как изцеждаше Стойчев докато разнасяхте провизии? Хиляди пъти по-добре ще е да ни разсекретят и веднъж за винаги да свърши тази проклета игра на шпиони.

– Чух. Но щом са изпратили съвсем външен човек, значи решението вече е взето. Едва ли нейният доклад ще има силата да обърне проекторезолюция на ЦК. Единствената опасност е, ако по някаква причина тя не се върне. Точно затова настоявам да сме въоръжени при това излизане.

– Добре – въздъхна Калоянов. – Но без никакви излишества. Автоматите в положение през рамо.

– Не си забравил строевия устав! – усмихна се капитанът.

– Как ще го забрава като чичо ми му е редактор.

– Сериозно?

– Няма майтап, той работи във Военно издателство. Остави сега устава, не искам да се правим на герои, и без друго ако срещнем развита цивилизация, която е излязла в космоса, едва ли ще имаме шанс с нашите пушкала. Спомни си от къде идват обектите.

Шеритов кимна. Технологията, с която беше построен извънземния космически кораб, изровен от квадрат петдесет и едно до село Царичина, надминаваше всичко постигнато от човечеството не с десетилетия, а с векове. Никой не знаеше дали той е пристигнал от другия край на нашата Галактика или е построен в митичната Атлантида. А имаше и историци, които настояваха, че е тракийски. Единственият безспорен факт идеше от стратиграфския анализ, който показа, че корабът е престоял погребан в земята под Царичинското поле поне десет хиляди години. По мащабите на Вселената това е нищожно късо време, но за една цивилизация е истинска вечност. За толкова време човечеството се е развило от родово-общинен строй до кацане на Луната. Ако преди сто века някой е можел да се телепортира, какво ли умее да прави сега?

– Готовност за излизане след три минути! – обяви Косьо.

Членовете на експедицията забързаха към кабината. Владо и Стефан затвориха люка с шестдесет секунди запас. Ключовете на таблото щракаха, големият часовник цъкаше.

Ваньо многозначително погледна Диманова и почука с пръста на ръкавицата по шлема си. Тя кимна и затвори забралото с едно движение.

– Десет – започна да брои Калоянов. – Херметизирайте скафандрите! Осем, седем, шест…

Подът под краката им се разтресе. На три светнаха зелените лампите, които сигнализираха готовност за излизане.

– … Две, едно, поехали!

Вибрациите се усилиха, винкелите и гофрираното желязо започнаха да стенат. Магнитните обувки на Диманова, която се беше подпряла на стената, не издържаха и тя излетя към тавана. Слушалките в шлема на Косьо донесоха до ушите му болезнения ѝ вик.

Лявата стена започна да свети в бяло.

– Завърти ни! Завърти ни веднага! – извика Тахънджиев. – Обстрелват ни! Сигурно е инфрачервен лазер.

– Назад! – Шеритов беше свалил автомата от рамото си и трескаво се оглеждаше за враг.

Парчета разтопена стомана се разхвърчаха из кабината. Едно от тях се рикошира върху пулта пред Косъо оставяйки в мястото на удара черно петно. Когато началникът на експедицията вдигна поглед, стената беше изчезнала. През отвора се чернееше космоса, посипан със златен прашец от далечни звезди. Аварийното осветление се включи и по-слабите от тях изчезнаха. Подът се успокои.

– Назад! – извика отново капитанът и изстреля един дълъг ред навън.

През дупката Стойчев видя целта му – лъскав овал, на няколко метра от тях, ако можеше да вярва на окомера си в космоса. Сега наистина няма да успя да донеса на Димка корал от океана на Велека, помисли си той. Нито дори парчета от Луната за децата.

Куршумите оставяха дълги бразди върху повърхността на овала. Владо и Дончо също започнаха да стрелят, а Косьо повдигна капачето на големия червен бутон, под който пишеше „Аварино връщане“, и го натисна.

Кабината затрепери отново.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 5


Пета част, в която инспектор от София проверява как Димка си води уроците

Димка завари Осми „Г“ клас относително спокоен. Деветата симфония продължаваше да се носи от старичкия дървен „Респром“,(23) а част от учениците замечтано се взираха в небето. Учителката прие, че именно „Деветата симфония“ е умиротворила класа, а не Георги и Антон, които със сериозен вид се разхождаха по пътечките между чиновете. Тя нареди на момчетата да седнат на местата си, и понеже до края на часа почти не оставаше време, пропусна разпявката. Само взе тебешира, и написа на дъската домашното за другата седмица – да се научат наизуст текстовете на две песни от урок номер двадесет и едно, добави страниците, и мълчаливо почука с тебешира по дъската и по учебника, който лежеше на катедрата. Някои от децата кимнаха в отговор. Тя пак почука, този път по-силно и сега повече ученици показаха знаци на разбиране, а по-съвестните дори си записаха домашното в тетрадките.

Те прекараха остатъка от часа в слушане на музика. Когато най-после леля Айше натисна звънеца, стаята избухна в глъч и се изпразни за миг. Предстоеше голямото междучасие, двадесет минути, през които човек трябва успее да се нареди на опашката пред павилиончето за закуски и да си купи баничка, а после да я изяде докато играе на гоненица или скача на един крак по квадратите, начертани с цветни тебешири върху асфалта в училищния двор. Димка спря грамофона, прибра плочата в шкафа и без да бърза се отправи към учителската стая.

Вътре цареше шум, не по-малък отколкото в коридора.

– Калоянова, ще дойде инспектор от София! – обясни ѝ химичката. – Манева се обади преди малко, случайно научила докато била в „Просветата“.

Вратата се отвори и в рамката ѝ се показа самата директорка. Тя дишаше на пресекулки и една от по-младите възпитателки побърза да ѝ налее вода от огромната гарафа на масата. Димка си помисли, че дори стотината метра, които деляха тяхното училище от Окръжния Съвет, могат да бъдат много дълго разстояние.

Донесоха стол. Манева седна, разкопча най-горното копче на блузата си, освободи пълничката си шия от плена на яката, и потвърди новината за инспектора.

– Ще пристигне за четвъртия час. Казал е, че иска да посети уроци по рисуване и по пеене. – Изстреля тя между две дълбоки вдишвания. – В отдела хабер си нямаха, че ще идва някой.

Около Димка по-възрастните учители обречено завъздишаха, те добре знаеха какво значи внезапна проверка от София. В такива случаи тяхното училище винаги се превръщаше в първа жертва, заради удобството което предлагаше близостта му със Съвета. Освен това, то беше базово за тукашния Учителски институт и всеки пропуск в знанията на децата можеше да бъде извинен, или поне обяснен с оправданието, че този материал е преподаван по време на практика от студенти. Практикантите бяха като хартията – можеха да понесат всичко и докато се стигне до тях, вятърът на разпределението отдавна да ги е духнал в някой далечен край на България.

Инспекторът се появи броени минути преди леля Айше да бие звънеца за началото на четвъртия час. Чистачката, предвидливо инструктирана да мете фоайето до второ нареждане, го отведе в директорския кабинет. Когато гостът влезе, Манева изненадано надигна глава от учебния план. Нищо по съсредоточеното ѝ лице не издаваше, че току-що е разстлала върху бюрото огромния картон, прилежно разделен на квадратчета, изпълнени със ситни буквички.

– Вас търсят – каза лелката и се върна при метлата и кофата за боклук.

– Добр день, – поздрави новодошлият със силен руски акцент. – Аз съм Георгий Соколников, от Инспектората към Министерството на Просветата.

– Заповядайте, другарю Соколников – скочи на крака стопанката на кабинета. – Аз съм директорката Цветелина Манева.

– От Съвета ми казаха, че вашата… училище е най-лучшее. Предложиха ми да дойда направо тук и казаха, че ще ме чакат.

– Никой от „Просветата“ не е е появил още.

– Предлагам да не ги чакаме – махна с ръка гостът и погледна часовника си. – Ако не се греша следую… следващият час започва след малко. Само ми покажете кабинета по пеене.

– А в час по руски не искате ли да влезете?

– Нет, не. Аз съм само инспектор по пеене и рисование.

Докато вървяха по коридора той обясни, че е роден в Ленинград,(24) но преди шест години срещнал красива българка.

– Най-красивата! – натърти той – Впрочем, всички жени тук са красиви.

Двамата правели дисертации в Московския университет. Оженили се и след нейната защита се преместили в София.

Пред тях учителите се разкъсваха между желанието да видят инспектора и тревогата, която ги караше час по-скоро да се скрият в стаите. Иззад вратите се чуваха команди:

– Клас, стани! Клас, мирно!

Няколко закъснели ученици ги изпревариха тичешком. Инспекторът погледна многозначително директорката, но не каза нищо. Тя само повдигна едва забележимо рамене.

– Имаме син на пет години – добави руснакът, когато те се изправиха пред вратата на музикалния кабинет.

Манева за всеки случай почука преди да влязат при Димка и изчака за миг, докато отвътре не се чу гласа ѝ.

– Влез!

– Другарко Калоянова, извинявайте, че ви обезпокояваме, това е другарят Соколников, на проверка от Министерството – обясни директорката. – Той ще присъства на урока.

– Ама разбира се, заповядайте. – учителката по пеене се изправи до бюрото.

– Аз ще седна вот-там – гостът посочи едно празно място на последния чин, от към страната на прозореците. – продължайте все едно че ме няма. А с вас – той се обърна към Манева, – с вас будем разговаряме след часа.

Директорката се поколеба преди да остави младата преподавателка в ръцете на хищника от София. Усетил колебанието ѝ, инспекторът добави:

– Не се безпокойте, вече знам къде се намира ваш кабинетът.

По усмивката му си личеше, че се шегува и Манева се разтревожи още повече. Но тя нямаше какво повече да прави тук и излезе. А в стаята настана нервна тишина, само чиновете поскърцваха, докато учениците се въртяха на местата си, поглеждайки крадешком към непознатия мъж в дъното на кабинета.

– Отворете учебниците на страница четиридесет и седем. Следете текста. Петя – Калоянова се обърна към ученичката, която пееше най-добре, – дай тон!

Димка знаеше, че момичето три пъти седмично ходи на солфеж в градския младежки дом, но въпреки това се наложи учителката на два пъти да използва камертона си, преди да класът най-после да запее както трябва. Гласовете на повечето все още не бяха започнали да мутират и „Стани, стани юнак балкански“ се получи по-добре, отколкото в другите класове, но никой не можеше да каже дали това е достатъчно за проверяващия от столицата.

Груповото изпълнение успокои учениците, те спряха да се озъртат назад и Калоянова рискува да изпита двама души върху последния урок, за Бах. Една шестица и една четворка по-късно тя им разказа за Бетховен, написа домашното на дъската и ги накара да изпеят още една Възрожденска песен. По средата на „Тих бял Дунав се вълнува“ звънецът се обади и часът свърши.

Соколников изчака децата да излязат от стаята.

– Кажете на другому клас да се строи в коридора и да стоять там.

Димка предаде нареждането на дежурния ученик и го предупреди да пазят тишина, защото като нищо инспекторът може да реши да изслуша още един урок по пеене.

– Вие проведохте добър урок – започна инспекторът без да става от мястото си на най-задния чин. – Но недостатъчно разпяване. Вредно за гласни труни. – И той се впусна в дълга тирада как говорният апарат може да се повреди от претоварване, с тон който подхождаше повече на оперен репетитор, разтревожен да не би примадоната на трупата да загуби най-горната октава на гласа си.

Калоянова го слушаше почтително изправена до катедрата, и не можеше да повярва на ушите си. Всичките проверяващи, с които се беше срещала до сега в кратката си кариера, се интересуваха преди всичко от нейното преподаване, а не от здравето на детските гласни струни.

Разборът на урока продължи по-малко от пет минути. Накрая Соколников я изненада още веднъж, като дойде да ѝ стисне ръката и я съпроводи до учителската стая, от където Димка трябваше да вземе дневника на следващия клас.

– Уморен с доргата. – каза инспекторът на директорката, надвиквайки звънеца за влизане в петия час. – А и никой не появился от отдел „Просвета“. Ще мина през савет да си поговорим с тях. При вас ще се върна следобед, да направим подробен разбор на млада колежка.

Манева мислено подскочи от радост, защото посещението на урок по рисуване, втората специалност на инспектора, се отлагаше с поне няколко часа. Учителят по изобразително изкуство Цанчо Цанчев се отличаваше с любовта си към чашката. Сутринта той не се появи в учителската преди часовете, а само изпрати един ученик за дневника. Това предвещаваше опасност, защото като весел и разговорлив човек от нейното поколение, Цанчев обикновено търсеше възможност да си побъбрят, ала с всички сили избягваше да се мярка пред очите ѝ когато знаеше, че срещата ще му донесе само упреци.

*

Соколников кимна на чистачката и пое по улицата, която свързваше училището и Съвета. Но вместо да продължи напред към Народния Съвет, той зави още в първата пресечка и се отправи към близката кооперация, до входа на която стоеше жълта телефонна кабинка.

В портфейла му подрънкваха много монети от две стотинки. Той пусна една в процепа и преди да набере номера, се изкашля няколко пъти, сякаш искаше да прочисти гърлото си. После произнесе на чист български език, без следа от руски акцент:

– Добър ден, може ли да повикате другарката Калоянова?

Отсреща недоволен женски глас му съобщи, че тя е в час.

– Но моля ви, спешно е! – настоя инспекторът. – Случи се нещастие с нейния съпруг. Предайте ѝ веднага, че трябва на часа да дойде тук…

– Минутка само! – трогната от новината, събеседничката му най-после склони да му помогне. – Сега ще я изпратя някой да я…

– Не, не мога да чакам. Предайте ѝ да идва веднага. Трябва да тичам…

Той окачи слушалката на кукичката и побутна вратата, но тя се оказа препречена. Пред нея стоеше възрастна лелка, навярно пенсионерка. От тези, които прекарват целите си дни на пейките пред блоковете, знаят и последния слух и всичко е тяхна работа. Тя загрижено го попита:

– Обадихте ли се в „Бърза помощ“?

Инспекторът се стресна за миг.

– Не се безпокойте, другарите вече направиха каквото трябва. Те вече са там.

– А, щом другарите са пристигнали, – лелката се отмести за да му стори път, – значи всичко е наред.

Соколников побърза да се отдалечи и едва няколко пресечки по-нататък се престраши да извади от чантата си малко транзисторче „Юпитер-601“.(25) Той го включи и повъртя малко копчетата му, преди от високоговорителчето да се разнесе разтревоженият глас на Калоянова.

– … лошо да не се е случило.

– Вече пратих да извикат Милев, той днес е дошъл с „Москвича“. – успокояваше я Манева. – Веднага ще те закара…

Инспекторът изключи „Юпитерчето“ и енергично закрачи към Сеизмичната обсерватория. През няколко минути той включваше радиото, колкото да се убеди, че Димка все още не е пристигнала в службата на мъжа си. В апаратчето имаше магнетофонна лента само за четиридесет и пет минутен запис, и „Соколников“ не искаше да пропусне най-важното от предстоящите обяснения между учителката и колегите на съпруга ѝ.

Четвърт час по-късно най-после се чу как колата с жената спира пред обсерваторията. После нейде глухо забръмча звънец. Инспекторът прищрака два пъти с ключето за избор на диапазон от къси или средни вълни, и вграденото магнитофонче започна да записва.

– Отворете! Николов, какво става с мъжа ми? Жив ли е?

– А, Стойчева! – чу се мъжки глас. – Ти пък кога успя да разбереш за… за аварията?

„Соколников“, който отпуснато вървеше по улицата към музея, мислено подскочи.

– Жив ли е?

– Да, жив е, успокой се. Мъжът ти е роден с риза и в добавка, със златна лъжица в устата.

– Пусни ме да го видя.

Високоговорителите изпуснаха скърцащ звук, все едно се отваряше дълго несмазвана врата.

(23) Марка български домакински електроуреди, сред които грамофони.

(24) Името на Санкт Петербург през периода от 1924 г. до 1991 г.

(25) Портативен 7-транзисторен радиоприемник „Юпитер-601“, произвеждан от 1971 г. в Днепропетровския радиозавод. Маса – 280 грама, захранване – 9 в. батерия.

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, криптоистория, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 4


Четвърта част, в която има напрегнато обратно броене, но няма огнен старт

Двигателят на новичката „Жигула“(17) зарева на висок тон по склона към геофизичната обсерватория. Всеки хлапак може да каже по звука, че автомобилът е с хиляда и шестстотин кубиков двигател като на „Лада“,(18) помисли си капитан Стефан Шеритов. Колата спря пред входа, офицерът слезе и нервно запристъпя наоколо, докато двамата му спътници със суетене извадиха чантите си от багажника. Тримата бяха облечени в цивилни дрехи, но синьо-жълтата маркировка на автомобила и униформата на старшината зад кормилото не оставяха съмнение за характера на работата им.

Шофьорът се накани да потегли и им помаха с ръка през прозорчето.

– Довиждане, другарю капитан!

Шеритов кимна в отговор и се обърна към спътниците си.

– Друг път никакво идване с патрулка! Колко му е да ни снимат от някой спътник.

– Нямаше други коли, а и без това закъсняваме. – оправда се най-високият от тях, Владо Софиянски от научно-техническия отдел. Той носеше добре изгладен, но малко старомоден костюм, а в ръката си стискаше дръжката на олющена кожена чанта. Капитанът не веднъж му беше казвал, че прилича на доктор от разказ Чехов.

– Има облаци, – снизходително напомни третият мъж, Дончо Тахънджиев, родом от северното Черноморие. Той беше най-нисък от тримата, с рижи мустаци, и за разлика от останалите, работеше в съвсем цивилно учреждение – Астрономическата обсерватория, където пристигна преди три години по разпределение. Градчето му хареса и по всичко изглеждаше, че ще остане тук за дълго, дори да не го бяха мобилизирали да участва в работата с портала. Неговият багаж изглеждаше най-странно – продълговат дървен сандък с дръжки от двете страни. Носеха го двамата със Софиянски.

– Ти поне би трябвало да си чувал за инфрачервена фотография – отвърна Шеритов. – Дай да ти помогна.

Мустакатият свали от рамото си масивна тринога и му я подаде, преди да отвърне.

– Инфрачервените камери виждат само разликата в температурата, а покривът на колата е с една и съща температура, независимо дали е син или жълт, или червен, или зелен.

– Така е, – подкрепи го дългучът с кожената чанта. От горе може да се види само че пред сградата е спряла кола. И че двигателят ѝ работи.

– Айнщайновци! – ядоса се Шеритов. – Участъците с различен цвят отразяват различно и следователно се нагряват различно, така че температурата на покрива зависи от боята.

– Брех, нашият капитан разбирал от физика! – прихна Чеховият доктор.

– Това, така да се каже, е ефект от втори порядък – защити се нисичкият. – И има значение само ако покривът е подложен на пряка слънчева светлина, което не е случаят сега, и ако забравим за високата топлопроводимост на метала, от който е направена колата.

– А да не говорим за тенджерата – посочи невъзмутимо капитанът към сигналната лампа, която увенчаваше покрива на колата. – Тя със сигурност е по-студена от покрива и ще се види на снимките като черно петно. Нали не очаквате техните аналитици да решат, че на някой от геолозите му е станало лошо и е идвала линейка?

Портиерът Бай Пешо, бивш железничар, който още носеше униформена фуражка от предишната си работа, най-после докуцука до вратата да ги пусне, и тримата продължиха спора си в сградата.

– Че какво, съвсем логично обяснение – отвърна Тахънджиев.

Той се канеше да каже още нещо, но в този момент вратата в края на коридора, където се намираше кабинетът на Николов, се отвори и пред тях се показа профилът на „Просто Цецка“. Директорът явно беше вдигнал щорите на прозорците си, защото иззад гърба ѝ струеше ослепителна светлина. Очите на тримата все още се адаптираха към сумрака на геофизичната станция и те можеха да видят единствено очертанията на тялото ѝ.

Изглежда домакинът беше предупредил гостенката, че останалата част от експедиционната група ще пристигне всеки момент, защото без да покаже никакъв признак на изненада, тя се отмести да им направи път.

Николов ги представи и обясни, че жената е журналистка и ще участвува в поредното излизане, което обаче ще е насочено към нова планетна система. Шеритов не повярва на ушите си – пуснали им бяха някаква парашутистка от централен вестник без да ги предупредят и на всичко отгоре ги пращаха един господ знае къде. Сигурно в ЦК бяха решили да разсекретят програмата, и без това по сведения на разузнаването характерът на тяхната работа не беше тайна за ЦРУ от поне два месеца, но защо така изведнъж и защо без предупреждение? За да се появи мацката тази сутрин, решението трябва да е било взето преди поне ден и половина. Освен ако случайно не се е намирала някъде наблизо.

– Отдавна ли сте в нашето градче? – попита я той.

– О, само от снощи – тя се усмихна, – вчера на обяд тръгнах от София.

Шеритов я погледна и неволно отвърна на усмивката ѝ. Оставяше само да разбере дали тя съзнателно му спести въпроса кога се е запътила насам, или репликата ѝ се дължеше на обикновена бъбривост.

Той се извини и направо заяви, че отива в съседната стая да позвъни. Директорът разпери многозначително ръце още преди капитанът да е излязъл. Докато набираше номера на Управлението, Стефан си представи как телефонът на Николов издайнически издрънка – всички апарати в геофизичната обсерватория бяха деривати, с един и същи номер.

Началникът на отдела го нямаше, но дежурният потвърди, че от София току-що е пристигнала телефонограма със заповед да оказват всякаква помощ на другарката Цветелина Маркова Диманова, родена на осемнадсети ноември хиляда деветстотин петдесет и девета година в Търговище, личен паспорт номер… Сега оставаше само да ѝ поиска документите за проверка, въздъхна на ум Шеритов.

Той се приближи до вратата на директорския кабинет точно когато журналистката се интересуваше колко пъти са излизали през портала.

– Седемнадесет – похвали се от иззад гърба му Стойчев. Съдейки по изцапаните ръце, той идеше от работилницата в мазето. Капитанът го пропусна да влезе, младокът беше готов да избухне от ентусиазъм. Нищо чудно, като се вземат предвид формите на другарката от София. – Скафандрите са готови. Заповядайте в пробната.

– Чакайте! – спря ги Николов. – Прочетохте ли докладната?

– Скука – отговори аспирантът. – Пращат ни в системата на някакво червено джудже. Фотографският обзор е открил шест планети, наистина, едната е в зоната на течната вода и…

– Фотографският какво? – прекъсна го гостенката.

– Фотографският обзор – намеси се Тахънджиев. – Преди в една система да отидат хора се изпраща фоторобот. Това е малко устройство, с размер на куфар. В него има четири камери тип „рибешко око“. Те имат… – той се забави, търсейки подходяща дума, – изпъкнал обектив, който може да обхване едновременно почти половината небе. Това отговаря на ъгъл на полезрение от близо сто и осемдесет градуса. Повечето нормални фотоапарати могат да обхванат най-много четиридесет-петдесет. Разбира се, със специален късофокусен обектив всеки апарат може…

Групичката, на която след по-малко от час предстоеше да се превърне в експедиция до една от най-богатите на планети звездни системи, посетени някога от човечеството, се завлече към подземния етаж. Калоянов, вече екипиран, ги чакаше пред изделието Царичина-3 и проверяваше налягането в резервните кислородни бутилки. Изглеждаше, че този път късметът най-после ще се усмихне на аспиранта – на него се падна честта да помогне на Диманова с обличането, но в последния момент се оказа, че тя е минала курс за подготовка със съветските скафандри „Орлан“,(19) спомените ѝ са съвсем пресни и може да се справи сама. Стойчев обидено отиде да се екипира в противоположния ъгъл на залата. Софиянски едва съхрани сериозно изражение на лицето си, а Шеритов мислено отмести датата на секретното съвещание на ЦК с поне една седмица по-назад. Може би дори с две.

Когато приключи с обличането на скафандъра, той извади личния си ключ. Николов последва примера му и в момента, в който градският часовник започна да отброява дванадесет удара, те ги вкараха в двете ключалки на експедиционната камера. Отверстията им умишлено бяха достатъчно раздалечени, за да не може да си отвори сам човек – част от мерките за защита на системата.

– На три! – каза директорът и започна да брои, – Едно, две, три! – И двамата едновременно завъртяха ключовете си.

Скритото в стената устройство комбинира усилията им с часовников механизъм, който откриваше достъпа до изделието само в определени, предварително програмирани моменти.

Пред тях се откри куб от потъмняла поцинкована ламарина, заварена направо за рамка от тридесетмилиметрови винкели. На няколко места можеше да се видят ръждиви петна, следи от сблъсъци с активни чуждопланетни атмосфери, в които желязото се окислява за минути. И ние летим с това чуди до другия край на Галактиката, помисли си капитанът и тутакси се поправи. До сега не се бяха отдалечавали на повече от двадесет и пет парсека – по-малко от една десета от процента от размера на Млечния път – езикът на човек може да се счупи, докато го каже, а мозъкът – докато го помисли. Но най-страшното беше, че дори този малък обем съдържаше хиляди звезди и Тахънджиев се кълнеше, че и най-добрите звездни каталози са непълни. Да не говорим, че плътността на звездите в посока към центъра на Галактиката расте експоненциално.

Диманова не преставаше да разпитва и вече бе успяла да измъкне тази информация от колегите му. Шеритов издебна подходяща пауза в разговора и се намеси.

– Нямаме достатъчно хора и време за изследването на всички звезди, затова най-напред изпращаме фотографски станции, за да съберем информация за всяка система преди да решим дали има смисъл да я изследва пълноценна експедиция. Пък и ни коства значително по-малко енергия да прехвърлим двадесет килограма, отколкото два тона.

– Освен това – добави астрономът, – станциите са малки и е по-трудно да бъдат забелязани, отколкото този сандък. – Той потупа стената на куба с ръкавицата на скафандъра си. В отговор кабинката изкънтя на кухо.

Журналистката го погледна въпросително.

– Имам предвид, потенциалния противник?(20) Как биха могли…

– Не, не говоря за тях, а за потенциална развита космическа цивилизация. Не искаме извънземните веднага да научат за нас, разбирате, ако не са добронамерени…

– Десетминутна готовност – обяви Софиянски. Той се беше облакътил на пулта, от който се управляваше изделието.

– А това какво е? – приближи се към него Диманова.

– Контролен пост. Има два, онзи е основният – той посочи към другия ъгъл на залата, където прегърбен над подобно устройство, Николов съсредоточено записваше нещо в ученическа тетрадка на големи квадратчета. – От тук управляваме прехода.

– Управляваме е силно казано, – откъсна се от заниманието си директорът на станцията. – Относителната грешка в координатите е към шест процента.

– Това не е ли опасно?

– Само ако човек не внимава. Но ние не разчитаме на абсолютната точност и изпращаме експедиции само до сравнително близки звезди, така че дори при големи отклонения няма опасност нашите героични изследователи да изгорят във вътрешността на някое чуждо слънце. Първо се прицелваме далече от целта. Като пристигнат на място тези юнаци правят триангулация – той посочи групичката, състояща се от Шеритов, Калоянов, Тахънджиев и Стойчев, които в момента товареха допълнителни батерии за скафандрите и куп друго резервно оборудване в кабината. – После коригираме координатите и ги пращаме пак, този път по-близо. И така няколко пъти, примерно десетина, докато не се озоват на повърхността на планетата, астероида или кометата, която искаме да изследваме.

– Не сме съвсем сигурни – добави Тахънджиев, – но изглежда, че мястото на пристигане зависи от промените на гравитационния потенциал по лъча на зрение. С първото излизане ние така да се каже пристрелваме(21) траекторията. От там нататък са достатъчни само линейни поправки, защото потенциалът почти не се мени в рамките на няколко десети от парсека.

Той сигурно щеше да продължи лекцията си още дълго, ала Софиянски погледна хронометъра на стената, изкашля се и обяви петминутна готовност.

– Спуснете си забралото – нареди Николов на Диманова, – и влизайте в кабината.

Шеритов слушаше разговора и едновременно пренасяше последните кутии от неприкосновения запас. Той не спираше да се чуди на дилетантското решение да им изпратят журналистка. Колкото и да се е готвила при съветските другари, останалите в групата нямаше да ѝ имат доверие, преди да я познават по-отблизо, и в неговите очи това подлагаше цялата експедиция на неоправдан риск. Добре че скафандърът скриваше пищните ѝ форми и мъжете не се разсейваха като я гледат. Но след като веднъж си я видял облечена в прилепналия дънков костюм, как да я прогониш от мислите си?

В последния момент Тахънджиев се замота със своята дървена кутия – тя съдържаше петнадесетсантиметров телескоп „Касегрен-Максутов“, необходим за небесната триангулация. Диманова беше пожелала да погледне инструмента по-отблизо и капакът му беше останал отворен. Астрономът щракна закопчалките му точно когато Николов започваше обратното броене.

– … Десет, девет, осем, седем…

Кабината потрепери. Директорът навярно беше подал електричество към намотките под пода, които представляваха изделие Царичина-3. Под това име телепортът-проектор се числеше в официалните документи. Самата кабина не представляваше нищо повече от ръждив метален контейнер, изграден над него. Сърцето на устройството представляваше един от дванадесетте работещи проектори – така ги наричаха по липса на по-добър термин или на по-дълбоко разбиране какво всъщност правят с пространствено-времевия контикниум, – намерени при разкопките край едноименното софийско село.(22)

– … шест, пет, четири…

Токът в градчето спря. Сега цялата електроенергия на окръга течеше към геофизичната станция по брониран кабел, закопан под шосето преди два месеца, когато сводна рота на вътрешни войски, облечена в раздърпани кечаджийски униформи, но съставена само от капитани и майори, се преструваше, че ремонтира градската канализация.

– … три, две, едно, поехали! – по традиция завърши Николов.

(17) Популярно в България събирателно наименование на ВАЗ 2101 и неговите модификации, обикновено снабдени с двигател с работен обем 1200-1300 куб. см. и мощност 64-69 конски сили.

(18) Популярно в България събирателно наименование на ВАЗ 2103, ВАЗ 2106 и техните модификации, обикновено снабдени с двигател с работен обем 1500-1600 куб. см. и мощност 75-80 конски сили.

(19) Скафандър за работа в открития космос, разработването му започва още през 1960-те години като част от подготовката за съветската Лунна програма.

(20) Популярен евфемизъм, с който в страните от Варшавския договор бяха обозначавани страните от НАТО.

(21) Метод за стрелба в артилерията, когато атмосферните условия, например скоростта и посоката на вятъра, не са известни. Най-напред се изстрелва се един снаряд, по възможност снабден със специялен заряд, който произвежда голямо количество дим – за да обозначи ясно място на падането. При изстрелването на следващите снаряди се правят корекции в азимута и наклона на цевта на оръдието, така че точката на попадение да се приближи към целта.

(22) Село Царѝчина, община Костинброд се намира на около 30 км северозападно от София. Печели печална известност през 1990-те години, когато група от мистификатори убеждават българската армия да изкопае тунел с дължина 165 м. и денивелация 70 м. в търсене на съкровището на цар Самуил, следи от извънземен разум и т.н.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 3


Трета част, в която Сашка се справя с класна умножена по осем, но майка ѝ понася последиците, а в същото време мистър Шулц пътува за римската вила

Леля Айше, училищната чистачка открехна вратата. В процепа се показа главата ѝ, покрита със синя забрадка.

  • Другарко Калоянова, другарката Манева ви вика.
    Децата мигом се разсеяха, започнаха да си шушукат и да гадаят защо директорката може да вика при себе си учителката по пеене в средата на часа. Двамата бабаити на класа, които Димка специално беше сложила да седят най-отпред, започнаха да се бият. Тя се намръщи и почука с химикала по плота на бюрото.
  • Тишина, тишина! Георги и Антон! Станете! – Калоянова се обърна към момчетата първия чин. – Веднага!
    Шумотевицата намаля, но не изчезна напълно.
  • Вие двамата, тъкмо сте се изправили, ще бъдете старши на класа докато ме няма. Георги, пусни грамофона, Антоне, извади от там, – тя посочи редицата шкафове със стъклени врати в дъното на музикалния кабинет, – плочата с „Девета симфония“ на Бах и я донеси. Ако заваря някой да не си е седнал на мястото като се върна, ще го накарам да изпее „Пътнико свиден“(13) на дъската!
    Класът се разсмя в отговор на тази заплаха, а Калоянова с мъка се изправи от стола и понесе тежкия си корем навън. Първите тонове на Деветата се чуха още докато тя вървеше по коридора. По средата на пътя към директорския кабинет те бяха изместени от ударите на часовника с махало, който висеше във фоайето на първия етаж. Цялото училище живееше по неговото време, чистачките се взираха в стрелките му преди да бият училищния звънец, учениците по него проверяваха колко минути им остават до края на междучасията. Сутрин в седем директорката лично го сверяваше по сигнала за точно време на програма „Хоризонт“.
    Димка отброи десет удара, почти средата на третия учебен час на първа смяна, както наричаха класовете, които идваха на училище преди обяд. След двадесет минути щеше да започне голямото междучасие. Тя почука на вратата на директорския кабинет. От вътре се чу едно уморено „да“, Манева имаше проблеми с разсънването и се лекуваше с кафе и цигари, от което гласът ѝ сутрин беше прегракнал като на джазова певица.
  • Калоянова, твоята математичка се е проявила – посрещна въпросителния ѝ поглед директорката. – Помолиха да им се обадиш моментално – тя посочи телефона на бюрото си.
    Димка се обърна да излиза, в учителската стая също имаше апарат.
  • Къде ще ходиш, позвъни от тук на спокойствие. После притвори вратата, аз ще кажа на Айшето да заключи. Отивам в Окръжния съвет(14) да се разправям с онези идиоти от отдел „Просвета“. Отпуснали са ни пари само колкото за половината ремонт .
    Манева се натовари с няколко дебели папки, взе отворения пакет „Стюардеса“ и кибрита от масата, и потегли по директорските си дела.
    Димка придърпа към бюрото единия от столовете за посетители, отпусна се върху него и започна да набира номера. Четири цифри, достатъчно за едно малко градче, но все големи, и след всяко завъртане на бялата шайба ѝ трябваше цяла вечност, докато се върне до началното си положение. Странно беше, че очакват да се свърже с тях веднага. Всички училища работеха по един и същ график, и както тук, в „Отец Паисий“, сега беше средата на часа, така и в „Благоев“, където учеше Сашка.
    В слушалката се заредиха писукания. Ръката на Димка се изпоти и започна да ѝ се повръща. Най-после отсреща отговориха. Тя се представи.
  • Здравейте, колежке! Аз съм Божурова, учителката по математика на Сашка. Извинявайте че ви потърсихме точно сега, знам за вашата… – Математичката се запъна за миг, сякаш не искаше да спомене думата бременност пред някого. – За вашето положение, но не можахме да се свържем със съпруга ви.
  • Те понякога са заети с експерименти – обясни Димка. – Какво става с дъщеря ми? Да не е болна?
  • Не, даже е много здрава. Толкова здрава, че заедно с още двама свои съученици успяха да провалят класната работа по математика.
  • Ама тя сериозно се подготвя. С баща си всяка вечер решават задачи.
  • Казах да провалят класната, а не да се провалят на класната. Дъщеря ви, заедно с още двама калпазани изрешиха задачите на всичките осем групи, които им дадох.
    Димка едва се сдържа да не прихне. Не толкова за да не обиди Божурова, колкото за да се предпази от спазмите в стомаха, които смехът можеше да предизвика. За всеки случай тя прикри микрофона с длан.
  • Знаете ли колко време ми трябваше да приготвя задачи за осем групи? – обиденият глас от слушалката продължи а я напада. – И да знаете, че това го правя само за техния клас, другите минават с по две…

*

Сашка стоеше в учителската стая на „Димитър Благоев“ с наведена глава. Божурова я остави изправена пред шкафа с дневниците и отиде да говори в майка ѝ по телефона. Този път наистина прекалиха. През първия срок тримата заедно с Диана и Стамо решаваха задачите на собствените си групи и после ги пускаха на най-близките си съседи, но след няколко контролни математичката забеляза приликите в решенията и се закани да им приготви изненада за класната в края на учебната година.
Божурова ги раздели на осем групи, което усложни нещата, защото първо трябваше да си прехвърлят условията, после решенията. И даскалицата обикаляше между чиновете като цербер. Със Стамен решиха задачите на по три групи, а Диана се оправи с останалите две. Хванаха ги в самия край. Или може би по-рано, защото точно докато Сашка си припомняше как премина класната през злополучния втори час, математичката обясни на майка ѝ:

  • Видях ги още в началото как си подхвърлят бележчици, ама исках да разбера до къде ще стигне нахалството на нашите отличници! Следващия път тях тримата ще ги сложа отделно от всички, в единия ъгъл! – Заплаши тя.
    Ура, извика Сашка с всичката сила на вътрешния си глас. Щом ще има следващ път, значи няма да ни изключат.

*

Вишневият „Чавдар“(15) излезе на билото и въздъхна жално за последен път. През първите километри след като излязоха от София шосето беше равно, но с навлизането в планината завоите се занизаха един след друг. Шофьорът все по-често минаваше на ниска предавка. Зад автобуса се проточи дълъг шлейф от сажди и изгорели газове.
Хер Шулц често се обръщаше назад, и разгледа добре допотопното транспортно средство, което сега го носеше към развалините на една римска вила в подножието на планината. Без съмнение двигателят на рейса се нуждаеше от смяна на сегменти и пристъргване на цилиндри. Макар днес да носеше университетска карта, на която пишеше че е професор славист от университета в Кил, чужденецът разбираше от коли и мотори. Той беше прекарал младините си зад волана на артилерийски влекач в една армия, за която не обичаше да разказва.
В далечината се показа отбивка с чешма и автобусът тромаво зави към нея.

  • Десет минути почивка – обяви шофьорът. Пътниците се надигнаха от местата си.
    Водачът извади изпод седалката си приспособление, от което очите на хер Шулц широко се отвориха: то представляваше третина от вътрешна автомобилна гума. Долната ѝ страна беше защипана с две заковани едно за друго парчета дърво. Виждаха се грубо изкривените пирони, които ги държаха заедно. А в горния край на гумата някой внимателно беше изрязал две кръгли дупки. Шофьорът отиде до чешмата, промъкна пръстите на дясната си ръка през отворите, хвана с лявата дъсчиците, и започна да пълни приспособлението с вода от чучура. По същество, това представляваше сгъваема кофа. Много изобретателно, реши хер Шулц, и също слезе от автобуса, като не пропусна да провери дали не е забравил нещо след себе си.
    В подножието на планината се трупаха облаци и той се поздрави за предвидливостта да облече промазан анорак. Сутринта в столицата грееше слънце, но от североизток в страната навлизаше студен фронт и през следващите няколко дни се очакваха валежи. Дъждът може да лиши археологичната експедиция на хер Шулц от всякакво удоволствие. Ала господинът не се притесняваше и не бързаше. Градчето в долината пред него се славеше с чудесен етнографски музей, за който с възхищение разказваха културните аташета на другите западни легации. Сградата на някогашния турски конак, в който се помещавал музеят представлявала архитектурен паметник от седемнадесети век. Един кратък престой докато времето се оправи щеше да даде на слависта от Кил чудесна възможност да се наслади на местните забележителности.
    Хер Шулц се огледа. С оригиналната си гумена кофа водачът наливаше вода в широка фуния, забита в отвора на радиатора. От вътре излизаше пара и мъжът държеше лицето си настрани за да не се… ощави, сети се чужденецът за подходящата дума. По поляните наоколо блееха крави, овчар с дълга гега викаше нещо нечленоразделно на кучетата си. Откакто бяха спрели, по шосето минаха само две коли: седлови влекач „Шкода Мадара“(16) с полуремарке, пълно с бали слама в посока към Пловдив, и раздрънкана зелена джипка към градчето, към което се бе запътил и хер Шулц. Овалните стоманени пластини, които ѝ служеха едновременно за задна броня и за стъпенки при качване във високата каросерия, бяха боядисани в бяло.
  • Тръгваме! – провикна се шофьорът и пътниците покорно се стълпиха пред вратата на „Чавдара“. Хер Шулц се качи последен.
    Половин час по-късно и много завои по-нататък, пред очите му се откри изглед към долината. Чужденецът се вгледа в белите блокчета по хълмовете от двете страни на реката. Гледката щеше да бъде чудесна, ако я нямаше маранята. Неговите колеги му бяха разказали и за нея – резултат от изпаренията на язовира и от оловните съединения, които гигантският минно-обогатителен комбинат от двадесет и пет години бълваше в небето над градчето.

(13) Популярна естрадна песен от началото на 1970-те години, озаглавена „Нашата мила родна страна”. Текст Иван Генов, музика Димитър Петков.
(14) Орган на месно управление. Един от неговите отдели – „Народна просвета“ – се занимава с образувателните институции като училища и детски градини.
(15) Марка автобуси, произвеждани в гр. Ботевград през периода от 1956 г. до 1999 г.
(16) Марка товарни автомобили, произвеждани в гр. Шумен през периода от 1970 г. до 1989 г. по лиценз на чехословашката автомобилостроителна фирма „Шкода“.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 2


Втора част, в която при татко Костадин пристига парашутистка

Косьо съжали, че си показа служебното удостоверение на старшината. Човекът щеше да го пусне с устно предупреждение, спирането с предни колела върху пешеходната пътека не е нещо, за което взимат книжка. Трябваше откровено да си признае, че се е загледал в двора на старото си училище. Милиционерът сигурно щеше да му изнесе една лекция, че децата нямат спирачки и с това случката щеше да приключи. Но тази сутрин в къщи се забавиха със закуската, после се сбогуваха дълго време със Сашка, а „Славата“(5) на ръката му показваше седем и двадесет. В девет имаха излизане в нова система, където никой от хората му не си беше показвал носа, а преди това трябваше да прочете доклада на руснаците от десантната плавгрупа(6) в Японско море и от експедиционното отделение в Байконур, и да направи обслужване на скафандъра си.

Зает с мисли за работата, той не забеляза как измина няколкото километра до геофизичната станция. Миналата година я преименуваха на Сеизмична обсерватория, но новото име не доби популярност. За хората в градчето думата обсерватория си остана свързана с Народната астрономическа обсерватория, която се белееше съвсем близо на съседния хълм. Там работеха трима физици и всеки четвъртък от седем часа вечерта изнасяха лекции на децата, а нощем показваха планети и звездни купове на желаещите, с два петнадесетсантиметрови телескопа. Косьо беше водил цялото си семейство, даже няколко пъти.

На паркинга вече се кипреше синьо-бялото „Балканче“(7) на аспиранта Ваньо Стойчев. Той все още го беше възседнал и го изфорсира за последно преди да врътне контактния ключ върху фара.

– Добро утро, другарю Калоянов!

– Добро да е, Стойчев! Как е каската?

– Бива, бива.

Аспирантът се наведе да затвори кранчето за бензина и каската му грейна пред Косьо с цялата си прелест. Тя не беше като обикновените, които можеше да се купят в магазина на „Мототехника“(8) за осем лева и петдесет стотинки, и приличаха на кожен каскет с каишка. Тази защитаваше даже брадичката на мотоциклиста и имаше подвижен плексигласов похлупак пред очите. Черна, необичайно лека и с оранжеви светкавици от двете страни, тя беше гордостта на Стойчев. Миналата пролет той си я донесе от Чехословакия, когато двамата с ходиха на конгрес на Международния геофизичен съюз в Прага. Друсаха се в спалния вагон почти три денонощия, през които Косьо за пръв път от месеци се наспа като хората. Стойчев прекара почти цялото пътуване в съседното купе при две чехкини, които се прибираха от почивка в Созопол, и за двадесет дни на Черноморието бяха понаучили нещо за достойнствата и недостатъците на българските мъже. За Косьо най-полезната част от пътуването, след здравия сън, беше че шаферът им обмени по сто лева в крони, иначе имаше да гладуват в Прага. Въпреки това аспирантът едва не се размина с кнедлите и бирата, защото още през първия ден изхарчи почти всичките си крони за тази прословута каска и се наложи Косьо да му даде назаем. Пък и чешките физици, които им домакинстваха, изглежда се досещаха за финансовото състояние на двамата си гости. Наистина, те не им предложиха пари, навярно от тактичност, но всяка вечер ги гощаваха в различна Пражка кръчма.

Косьо се приближи и потупа каската на младия си колега.

– От къде знаеш, че е добра, като не си я опитал? Защо не вземеш да паднеш някой път, само малко, колкото да провериш дали е здрава?

– Здрава е, здрава, ама ще се надраска. Аз искам да ми е като новичка.

В този момент до тях паркира зеленият „Вартбург“(9) комби на Николов, директора на станцията. Той много се гордееше с колата си, най-западното возило, което един български интелигент може да си купи. Косьо беше виждал с очите си как всеки път, когато колегата му минава покрай автомобила си, го потупва по капака като любим кон. Днес той не беше сам, до него се извисяваше смолисточерен кок, нямащ нищо общо с опърпаната и прошарена косица на баба Николица, както наричаха съпругата му зад гърба ѝ.

Директорът измъкна тежкото си тяло от колата, трудно беше да се повярва че докато е правил дисертацията си в Съветския Съюз този човек е избродил Камчатка и Якутия в търсене на нефт и диаманти. Той се засили да отвори вратата на спътничката си, но тя не го дочака и излезе сама.

– Здрасти народе! Запознайте се – представи я Николов, – другарката Диманова, журналистка от „Работническо дело“.(10)

– Просто Цецка – усмихна се непознатата.

На мъжете им потрябва малко време, преди да отговорят. Софиянката носеше впит дънков костюм, като героините от западните филми.

Те разбираха от западни филми. Градчето, в което живееха, се намираше достатъчно близо до южната граница, за да може всеки домашен майстор да вдигне антена, с която се хващат поне една турска и две гръцки програми, Да, присъстващите бяха квалифицирани специалисти по женските форми. Обаче да отгатваш прелестите на някоя задморска актриса през снежинките на телевизионния екран не е същото като да подадеш ръка на жена, която може да сложи всичките чужденки в задния си джоб.

Аспирантът побърза да я поздрави както си беше с каската, само вдигна забралото.

Щом свършиха с представянията, Николов хвърли бомбата:

– Смяна на направлението. Телексът пристигна снощи. Днес ще излизате край едно червено джудже на шест парсека и нещо… И отгоре наредиха, – той посочи с пръст към небето, – другарката Диманова да дойде с вас.

Каската на Стойчев, която той най-после беше успял да свали, издрънча глухо на асфалта. Младокът се втурна след нея, но в старанието си да я хване по-бързо, той я ритна, тя се затъркаля и се спря чак до бордюра. От далече можеше да се види грамадната драскотина, която се появи точно по средата на лявата светкавица.

– Ама кокът ѝ – съвзе се Косьо. – Няма да се побере в шлема.

Вместо отговор „Просто Цецка“ вдигна ръка и издърпа дървената игла, която придържаше конструкцията над главата ѝ в изправено положение. Гарвановочерните коси се разстлаха в тънък слой по раменете ѝ. Тя изгледа тримата геолози триумфално.

– Аз лично ще я инструктирам по техника на безопасността – въздъхна обречено Николов и поведе гостенката след себе си.

Бай Пешо, куцият портиер на станцията, им отвори и те влязоха в сградата.

– Нека аз да проведа инструктажа на другарката – предложи Стойчев, докато вървяха по коридора.

– Не! – отсече директорът. – Вие сега отивате да обслужите скафандрите, включително резервния. До половин час да сте готови, за да можем да ѝ го настроим. И да прочетете доклада на съветските другари, те вече са били в тази система!

– Къде е той? – попита Косьо.

– Сигурно е на телекса или всеки момент ще пристигне – отвърна Николов и посочи на Диманова кабинета си. – Но дори и да го няма – подвикна той през рамо, – вашата задача е съвсем проста: да се покажете, да се огледате, и да се върнете. Без никаква самодейност!

– Трябваше аз да ѝ направя инструктажа, – оплака се аспирантът, докато двамата със Стойчев се спускаха към подземието, където някога се намираше работилницата, сега превърната в екипировъчно депо.

– Смяташ ли, че тя щеше да научи нещо от твоя инструктаж?

– Да, аз така щях да я инструктирам, че…

– Именно. А след час и половина излизаме и представа си нямаме къде ще ходим. Слушай какво – Стойчев спря и младокът едва не се блъсна в началника си. – Ти изтичай до горе да вземеш доклада, а аз през това време ще се захвана със скафандрите. И докато ги проверявам, ще ми четеш на глас.

Стойчев хукна обратно по стълбите, а Косьо се спусна до долу, извади един комбиниран уред от чекмеджето, и започна да мери волтажа на батериите от СЖО-то(11) на първия скафандър.

– Планетная система ЕН два-шесть-пять-семь – започна да чете аспирантът направо на руски, но после се поправи. – Планетна система ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем…

После отново се спря и се плесна по челото.

– Ами че тя е журналистка! В централен вестник! Дали ще ни разсекретяват?

– Добро утро! Ако пишеш и научните си статии със същата скорост, с която мислиш днеска, никога няма да защитиш.

– Да, ама дали ще ни разсекретяват? – настоя на своето аспирантът.

– То като че ли е останало нещо тайно. Половината град знае с какво се занимаваме…

– Сигурно ще ни дадат жилища…

– Жилища! Ти си помисли за славата! – подигра го Косьо. – Вече виждам как те целува Джина Лоллобриджида.

Младокът го изгледа шашнато.

– Преди години гледах някъде снимка как Лоллобриджида целува Юрий Гагарин на някакъв прием. Можеш да помолиш Цецка да ти я намери. Сигурен съм, че тя с радост ще помогне на един млад лъв на родната наука като тебе.

– Ама Джина Лоллобриджида не е ли малко старичка вече?

– Хайде, Гагарин, стига си мечтал, чети телекса.

– Планетна система ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем, – подхвана пак Стойчев, – известна още като Глисе петстотин осемдесет и едно, се състои от червено джудже от клас М-три и шест известни планети, третата от които се намира във водната зона…(12)

Камъчето и коралът от Ружена ще трябва да почакат до следващото излизане, помисли си Косьо и си наложи да се съсредоточи върху справката на съветските космодесантчици.

(5) Марка съветски часовници.

(6) Плаваща група – русизъм, израз на популярна тенденция по онова време в техническата и научната терминология, точно както сега доминират термини, произхождащи от английски език.

(7) Марка мотоциклети, произвеждани в гр. Ловеч през периода от 1958 г. до 1975 г. Под „Балканче“ обикновено се разбира най-малкия модел – мопед с работен обем на двигателя 50 куб. см.

(8) Държавно стопанско обединение (ДСО) „Мотоехника и автосервизи” – държавно предприятие в Н. Р. България, което се е занимавало в продажба и ремонт на моторни превозни средства.

(9) Марка леки автомобили, произвеждани в Германската Демократична Република (ГДР) през периода от 1966 г. до 1991 г.

(10) Вестник „Работническо дело“ е български ежедневник, орган на ЦК на БКП, издаван в периода от 1927 г. до 1990 г.

(11) СЖО – система за жизнеобезпечение.

(12) Водна или според съвременната терминология, обитаема зона около една звезда – зона, в която равновесната температурна на повърхността на една планета позволява наличието на течна вода.

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 1


Повест в ретрофантастичен стил, написана през периода 2010-2013 г.

* * *

„…и да върна онези времена,
когато мислех само за игра…“

Мая Христова, 8б клас,
СОУ „Й. Йовков“, 2009 г.

Първа част, в която татко Костадин получава пионерско поръчение, а Сашка – незаслужено наказание.

Сашка се протегна над облегалката на предната седалка и целуна баща си по дясната буза. После се измъкна от „Москвича“ и с всички сили хлопна вратата след себе си, ала ключалката изщрака само веднъж. Наложи се тати Косьо да помогне и този път бравата хвана на второто зъбче.
Момиченцето, което се беше отдръпнало назад за да наблюдава манипулациите на баща си с вратата на старичкия Осмак(1) от безопасно разстояние, се приближи отново към ръба на тротоара. Ръцете ѝ приглаждаха синята униформена престилка. Косьо спусна стъклото.

  • Палечке, якичката ти се е обърнала.
    Тя я оправи пипнешком, но остана да мястото си.
  • Какво има? – попита Косьо.
  • Тате, нали ще ми донесеш парченце от Луната? Не от нашата де, от онази другата… от Ружена…
  • Честна пионерска. И на теб, и на Иванчо, а на мама – специален корал от океана на Велека.
    Докато отговаряше на щерка си, той хвърли бегъл поглед към небето. Над градчето се трупаха сивосини облаци.
  • Пази си чадърчето, и ако вали през голямо междучасие, да го вземеш със себе си! И да не стъпваш в локвите!
    Дъщеря му кимна и помаха с ръчичка. Косьо ѝ отвърна и погледна в огледалото. Отзад не се задаваше никаква кола. Той включи на първа предавка и плавно потегли, като внимаваше да не изскочи изневиделица някое дете пред колата. В седем и петнадесет учениците бързаха за сутрешна физ-зарядка. Сашка му беше разказвала, че другарят Стоянов, заместник-директорът на тяхното училище и преподавател по физическо, бил много строг и карал закъснелите да тичат допълнително. Косьо оценящо погледна пистата. Тя следваше очертанията на училищния двор, неправилен петоъгълник заграден от ниска бетонна стена, увенчана с рехави стоманени решетки. Таткото прецени на око че дължината на една обиколка е около двеста метра. Нищо и никакво разстояние за възрастен човек, но за хлапетата от началния, че и от средния курс, сигурно беше истинско изпитание да го пробягат, дори само веднъж.
    Сашка премина през зелената порта на училището, но спря от вътрешната ѝ страна за да види как сивкавият „Москвич“ на баща ѝ продължава по „Булаир“ и спира пред пешеходната пътека, да пропусне няколко деца. Зад гърба ѝ заместник-директорът изсвири с никелираната си свирка.
    Това не беше рядкост, повечето учители по физическо си носеха постоянно свирки на връвчица около врата, но никой друг не можеше да се похвали с толкова красива като неговата – продълговат цилиндър с топче накрая. Учениците от горния курс твърдяха, че е истинска английска полицейска свирка, но те често си правеха шегички с първокласниците като им разказваха разни небивалици, и после се смееха, когато маляците им повярват.
  • Строй се! – изкомандва се Стоянов.
    Две даскалици от средния курс се приближиха и започнаха да приканват закъсняващите да се побързат. Нямаше нужда, обиколките на двора бяха достатъчен стимул, и учениците се затичаха към строя.
  • Ами ти какво чакаш, специална покана ли?
    Сашка чак подскочи от изненада, но остана да наблюдава до входа. Тя даже пусна ученическата си чанта на асфалта. Вътре имаше четири учебника, още толкова учебни тетрадки, атлас по география и осем тетрадки малък формат – половината за работа в клас, половината за домашни. Всичко това тежеше само по себе си, а найлоновите подвързии го утежняваха още повече.
  • По-бързо! – извика едната учителка и понечи да я хване за ръката, със сила да завлече вироглавото момиченце при останалите, но в този момент през портата притичаха трима ученици от средния курс. Даскалицата прецени, че те са по-виновни от Сашка просто защото са по-големи, и се спусна след тях.
    На кръстовището, където се отделяше улицата към Геофизичената станция, днес се беше изправил милиционер. Той махна с палката си на баща ѝ, приближи се до спрялата кола и заговори тати Косьо през прозорчето. Отдалече не можеше да се чуе за какво става дума, но Сашка добре си спомняше как миналата година от училището ги заведоха в Пионерския дом. Там, в двора беше построено истинско Детското градче, с миниатюрни улички, знаци и пешеходни пътеки. Навъсен чичко със синя униформа и пагони с лъскави звездички им обясни правилата за движение, и им каза, че той и колегите му глобяват всеки, който ги наруши.
    Щяха ли сега да глобят баща ѝ?
    Момиченцето се огледа. Учителката се отдалечаваше, държейки един от закъснелите за ухото. Пътят беше свободен, и момиченцето се втурна напред. Забравена, Сашкината чанта остана на мястото си.
    Плочките изчезваха под разветите поли на мантата ѝ. Металните пръчки на оградата отдясно се размазаха в непрекъсната зелена стена.
  • Стой! – прокънтя мощен глас и две ръце с месести къси пръсти я хванаха за раменете и я принудиха да спре.
    Едва сега Сашка вдигна поглед от тротоара. Без да се усети, беше стигнала до кръстовището, но „Москвичът“ на баща ѝ вече беше изчезнал.
  • Бягаме за здраве от училище, а? – усмихна се чичкото милиционер изпод прошарените си мустаци. Той беше възпълен и бузите му нездраво червенееха. Момиченцето забеляза още че ръкавите на униформата му лъщят от гладене. За да не става така майка ѝ винаги слагаше върху дрехата носна кърпичка, напръскана с вода.
  • А-аааа…. – понечи да каже Сашка, но от тичането въздухът в гърдите ѝ беше изчерпан за много минути напред.
  • И много бързаме май. Ми то да се бърза не е хубаво. Ще изскочиш пред някоя кола, после има да те излежава човек.
    Сашка не улови смисъла на последните му думи.
  • И за къде си се разбързала? – продължи той. – Да не си забрави домашното?
  • И-ииии… Исках… Баща ми.
  • Какво?
    Тя само посочи към улицата, по която обикновено минаваше татко ѝ.
  • Този дето си размахва червената книжка насам-натам баща ти ли беше? – попита чичкото милиционер. Момиченцето пак не го разбра напълно, но усети неодобрението в гласа му. – Да не си забравила нещо в колата?
  • Не. Аз, такова, – отвърна тя на пресекулки, – само исках да му кажа довиждане.
  • Утре ще му кажеш. Сега беж в школото, че виж вече другарчетата ти вече започнаха да правят гимнастика.
    Момиченцето се обърна назад и бавно тръгна покрай училищната ограда. Краката ѝ едва се отлепяха от тротоара, но тя мразеше да ги сурне. Дядо Иван, бащата на майка ѝ. често казваше че така правят само хора с нисък жизненият тонус. Сашка не беше сигурна какво е това и се престраши да го попита едва когато си тръгваха от селото, в отговор на което старецът се засмя гръмогласно. После майка и я качи в колата и дядото така и не успя да отвърне, а когато отново се върнаха там, беше за неговото погребение и вече нямаше кой да ѝ обяснява подобни неща. От тогава всеки път, щом се сетеше за дядо си, или се усещаше че провлачва крака, Сашка се опитваше да ходи по-енергично, ала днес всичкият кислород от въздуха се беше скрил някъде и на нея ѝ беше по-трудно от всякога. Чадърчето, което в бързината беше забравила да остави на тротоара заедно с чантата, направо късаше ръцете ѝ.
    До входната врата стоеше другарят Стоянов. Навярно той беше връстник на чичкото милиционер, а може да беше и по-възрастен, но изобщо не беше дебел като него. Учениците от по-горните класове разправяха, че на младини е изиграл два мача в „А“ РеФеГе(2) с „Тракия“,(3) но се контузил тежко и станал треньор, а после и учител.
  • Калоянова, раздвижи се! – заместник-директорът я подкани с гръмовития си глас. Сигурно половината град чу, че Сашка е закъсняла. Съученичките ѝ, който до този момент чинно правеха приклякания с отскок, взеха да си шушукат и да се подсмихват.
  • По-бързо! И това ми било отличничка! Две обиколки, бегом, марш!
    Тя послушно се затича по пистата.
  • Стой! – изкомандва отново Стоянов и посочи чантата ѝ. – А това на кого го оставяш?
    Момиченцето се върна, сложи я на раменете си отново се затича. Двете обиколки щяха да я държат на пистата поне десетина минути след началото на първия час, гарантирано закъснение или дори неизвинено отсъствие. От обида в гърлото ѝ се образува буца, която спря и без това недостатъчния приток на въздух.
  • Не се мотай! – извика след нея зам-директорът. – По-бързо, по-бързо!
  • Дребната, дай чантата тука! – прошепна някой отзад. Тежестта изчезна от плещите ѝ. Сашка погледна зад гърба си. Настигаха я група наказани ученици, които започваха втората си обиколка. Една ръка вдигна нависоко чантата ѝ. Презрамките сами се изхлузиха от раменете ѝ. На момиченцето съвсем му олекна.
    Без да спира да тича, тя пак се обърна през рамо и с изненада откри че ѝ помагаше един от учениците от горния курс, които закъсняха заедно с нея за физ-зарядката. Лявото му ухо червенееше като добре сварен панджар. Чантата ѝ смешно се клатеше в ръката му. И не беше само тя, той носеше още две, явно на други ученици от по-ниските класове.
  • Кавалер! – изръси през зъби друго момче, което тичаше до него. Без да се обръща, спасителят ѝ прехвърли целия си товар в едната ръка, протегна другата и халоса досадника по рамото. Не силно – онзи дори не се олюля – само колкото да му натърти, че греши. Двамата продължиха да бягат сякаш нищо не се е случило.
  • Защитник на слабите и угнетените! – захили се пак другият, уверен в своята безопасност, защото приближаваха Стоянов.
    Днес заместникът трябва да беше в много добро настроение, защото им махна да приключват още преди всички да са свършили двете си обиколки. Разточената им групичка пробяга няколко метра по инерция преди да се влее в строя. Голямото момче изчака Сашка и останалите дребосъци да се приближат и им раздаде чантите.
  • Друг път да не закъснявате, бе фъстъци! Имате късмет, че тренирам за спартакиада.(4)
    И побърза да се нареди при своя клас, в най-задната редица.

(1) Осмак – жаргонно наименование на „Москвич“ 408.
(2) „А“ Републиканска футболна група – название на българската Първа професионална футболна лига през периода от 1948 г. до 2000 г.
(3) Название на футболен клуб „Ботев” (Пловдив) през периода от 1967 г. до 1989 г.
(4) Масово спортно състезание за непрофесиоанлисти и младежи.

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 13 и 14 (край)


13. Ако компютрите бяха импресионисти

Ако аналитичните комплекси бяха импресионисти, човечеството щеше да се роди отново като представа за самото себе си, като усещане, породено от неясните щрихи на художника. Всяка от тях, взета поотделно, изглежда размазана, небрежна и недовършена, но съвкупността им е нещо различно – погледната от едно точно определено, идеално разстояние, тя създава у зрителя неизгладим облик на жена, огнено поле от макове, вечнозалязващо слънце, или омайни лилии от градината на някой отдавна забравен художник.

През тези милион и половина години, които преминаха, откакто хората се преселиха в симулация, изпълнявана между стените на гигантския фулеринов резервоар, потопен на двеста метра под повърхността на южния Атлантик, на Земята настъпиха много промени. Не един или два пъти ледниците настъпваха към екватора и се оттегляха към полюсите, но орбиталните огледала, предвидливо построени от създателите на новия изкуствен дом на човечеството, поддържаха температурата в океана над точката на замръзването.

Тонове метеоритно вещество се сблъскваше всяка година с планетата. От време на време някое по-голямо тяло се приближаваше в опасна близост до нея. Тогава влизаше в действие системата за орбитална защита и го обстрелваше с рентгенови лазери от Луната, докато ефектът на Ярковски не отклоняваше достатъчно астероида или кометата от орбитата им, за да избегнат фаталния сблъсък. Системата беше стабилна, разпределена за по-висока сигурност върху всички земни континенти, и даже на други небесни тела. За самоподдръжката ѝ се грижеха аналитични комплекси, състоящи се от тонове изчислителен разтвор, разпръснати в хиляди морета и езера, които нямаха имена, защото не бяха съществували по времето, когато по Земята ходеха хора. Флорида, Владивосток и дори Африка бяха названия, които системата използваше за да маркира географски райони, които човек с безкрайно въображение, живял преди милион и половина години, не би разпознал днес.

На Луната регулярно се появяваха нови кратери, а последните бактерии в пещерите под повърхността на Марс изчезнаха съвсем скоро след оттеглянето на човечеството и единствено земните аналитични комплекси пазеха в паметта си техните молекулярни карти. На Европа животът излезе изпод ледената покривка на океана и се разпростря по повърхността в тънък слой от плесен, която сменяше цвета си според сезона и ориентацията на магнитното поле на Юпитер. Телескопите на системата за защита откриваха подобни промени и в системата на Сатурн, но главният аналитичен комплекс не сметна за необходимо да изпрати до там автоматична станция. Задачата му беше да се грижи за безопасността на човечеството и той предприемаше мерки за да изследва космоса само доколкото това беше необходимо за да не се случи нещо с безценните кубически километри изчислителен разтвор в онова, което някога беше Южен Атлантически океан.

Борис не беше нито първият, нито единственият симулиран разум, който се запита как е възможно човечеството да е единствената свръхцвилизация в Галактиката, при условие че на планети, обикалящи около съвсем близки звезди, има толкова много други цивилизации, макар и много по-млади от него. Обикновено аналитичният комплекс прилагаше върху любопитните мерки, на които би завидял най-талантливият психоаналитик от ерата, когато човечеството обитаваше физическата реалност без посредничеството на компютърни разтвори. Тези любознателни индивиди се влюбваха или развиваха нови интереси и откриваха друга област, в която да приложат енергията си.

Но сега обстоятелствата бяха различни. Преди четвърт милион години Слънчевата система се размина с невзрачно червено джудже от спектрален клас М3. Подобни звезди в нашата Галактика се срещат десетки пъти повече от звездите, аналози на слънцето. Обикновено дребните червени джуджета имат много планети, но всяка от тях е малкарядко достига размерите на Нептун или на Уран. Червени звезди са обвити с бурни атмосфери и изпепеляващите им рентгенови лъчи периодично стерилизират техните планетни системи, грижейки се животът да не се закрепи на повърхността, да не развие сложни структури и интелект. Тази звезда не беше изключение, около нея обикаляха два газови мини-гиганта, сравними с Нептун, и четири по-малки каменни къса без атмосфери. При сближаването си със Слънцето тя загуби половината от тях, но отнесе със себе си множество тела от пояса на Оорт, който се намира в покрайнините на планетната ни система, на хиляди астрономически единици от нашата звезда.

Последствията от тази междузвездна среща се ограничиха до едва забележими промени в орбитите на Плутон и останалите транс-нептунови обекти. Дълго време те оставаха незабележими, освен за най-точните астрономически уреди. Спокойният период продължи, докато най-малката планета, която Слънчевата система бе отнела от червеното джудже, не претърпя два последователни сблъсъка с обекти от нашия облак на Оорт. Чудовищното разстояние остави тези събития невидими и за най-мощните земни телескопи, а случайността се погрижи новата орбита на планетата да я приближи към вътрешността на системата точно когато Земята се намираше от срещуположната страна на Слънцето.

Създателите на системата за орбитална защита бяха предвидили подобен сценарий и според плана им около Слънцето, по орбита подобна на земната, но с интервал от половин период, се движеше автоматична наблюдателна станция. С многократно дублиране и надеждна самодиагностика. Но нито един от аналитичните комплекти, които управляваха зашитата, не знаеше, че четири години по-рано изчислителният разтвор на станцията е попаднал под сноп рентгенови лъчи, образувани при сливането на две неутронни звезди преди девет милиарда години, когато Вселената все още е била в детска възраст. На ниско ниво системата за диагностика откри появата на мъртви зони в изчислителната течност и постави началото на самовъзстановителен процес, но резервът от ремонтно вещество на борда беше ограничен и станцията се нуждаеше от време за да генерира още. Междувременно, комуникацията между различните ниво на контрол бе нарушена, централното управление нямаше представа за повредата и при редовните сеанси на връзка станцията бодро рапортуваше, че се намира в отлично здраве.

Консерватизмът беше заложен дълбоко в характера на системата за жизнеобезпечение на симулираното човечество, иначе то едва ли би оцеляло през тези милион и половина години, прекарани под нейните грижи. Преди да предприеме някакво действие, тя търсеше прецеденти в миналото, симулирано или реално, и винаги отдаваше предпочитание на стари и доколкото е възможно – проверени решения. Системата научи за предстоящото разминаване с червеното джудже от редовните астрономически обзори на небето четиридесет хиляди години преди то да се случи, и дълго обмисля дали да не дублира симулацията, създавайки копие на някоя от планетите в системата на приближаващата звезда. Но квантовата природа на изчислителните процеси гарантираше, че копието няма да бъде точно, че всеки акт на всеки симулиран индивид в едната среда няма да е огледално повторение на действията на индивида в другата среда. В края на краищата двете реализации на човечеството съвсем скоро щяха да поемат по различни пътища. В онова далечно минало, когато хората бяха решили да се преместят в гигантския резервоар от изчислителен разтвор, те бяха предпочели да живеят в симулация с недетерминистичния характер като гаранция за свободната им воля, като гаранция, че няма да съществува апроксимация, която да принизи жизнения им цикъл до едно-единствено, макар и безкрайно сложно уравнение.

В края на краищата системата се отказа от създаването на втора човешка цивилизация. Главният аргумент против подобен акт беше историческият избор на самото човечество да се потопи в морето от биоелектролит, вместо да заселва Галактиката. Тя справедливо допусна, че симулираните хора, които се намираха в технологична, морална и емоционална среда, не много по-различна от онази, при която се бяха откъснали от физическата реалност, отново ще вземат същото решение – дори изборите на отделните индивиди да са различни, огромният им брой гарантира, че усредненият им избор ще бъде същия. Но сега ситуацията беше различна. Докато пропуснатият планетоид се приближаваше към Земята със заплашителна бързина, системата прерови историята на човечеството и не откри подходящ прецедент. Миналото не предлагаше отговор, а собствените ѝ евристични способности дребнееха пред величината на проблема.

Тя се нуждаеше от помощта на хората, но самите хора преди милион и половина години бяха направили невъзможно връщането си назад, във физическата реалност.

Оставаше един изход. Притисната от сроковете, системата за жизнеобезпечение първо ускори тактовата честота на симулацията. После направи инвентаризация на най-любопитните представители на човечеството, спря се на няколко по-обещаващи и премахна психологическите бариери, които самата тя бе заложила пред тях. Те сами щяха да преодолеят останалите защити, които предците им бяха изградили. Най-накрая системата оптимизира биологията на хората и я приспособи към условията на настоящия ледников период. Останалото бе въпрос на изчислителни операции и възможности на производствените комплекси, които трябваше да върнат човешката цивилизация във физическата реалност.

Нека хората сами да търсят решение на собствените си проблеми, мислеше си системата, и ако имаше ръце, сигурно доволна щеше да ги потрива. Тя не беше предвидила как недетерминистичната природа на квантовите изчислителни разтвори може да се съчетае с алтруизма на човеците и да доведе до появата на нова, невиждана до сега раса в реалния свят. Когато корабите на най-смелите четирикраки мореплаватели се натъкнаха на фулериновия цилиндър, закотвен в Южния Атлантик, системата не знаеше как да реагира.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.7313 астрономически единици.

14. Трионът на еволюцията

– Синхронизация? – попита старшият техник, с аватар на хлапак, който изглеждаше на по-малко от двадесет и пет.

– Четири деветки – рапортува колегата му, на вид още по-невръстен от него.

– Готов съм да се обзаложа, че и двамата са поне на моята възраст – прошепна Борис.

– Защо? – попитах. – Контактът с Действителността откъсна много младежи от игрите.

– При ниската тактова чистота, с която работи сега Симулацията, те едва ли са имали достатъчно време за да придобият специалност. Трябва да са старци като нас.

След посрещането техниците ни бяха настанили в две от дузината кресла, които запълваха интерфейсната зала. После се заеха да настройват апаратурата, и без да планират, ни дадоха време да се огледаме. Стените бяха боядисани в тъмно зелена боя, от оловната. Добре, че в симулираната реалност човек не може да се отрови, освен ако за това не се погрижи специален подпрограма. По настояване на Борис след контакта всички обръщенията към подобни функции бяха блокирани. Както и процесите, които се грижеха за стареенето. Решението беше взето лесно и единодушно – никой не искаше да умира.

Нисък, мръсно бял таван се спускаше застрашително над нас. В ъглите и покрай нитовете през боята бяха избили язвичките на ръждата. Лъскав линолеум покриваше пода, който леко се полюшваше, сякаш за да ни напомни, че контактните работи с Действтелността се водят от борда на току-що построен контейнеровоз, дрейфуващ в Южния Атлантик.

„Момчетата“ ни обясниха, че по-нататък ще може да се дефинират междинни станции в произволна точка от Симулацията. За сега нейните ресурсите едва стигаха за поддържане на нормалната ѝ работа – след като моят приятел използва огромна част от ремонтните комплекси за да пресъздаде във физическата реалност цивилизацията на четирикраките, и дума не можеше да става за мащабно развитие на нови разширения.

Преди да започнат, те внимателно обръснаха от главите ни малкото растителност, останала по тях. После плеснаха отгоре няколко шепи розово желе и го размазаха, като внимаваха да го разпределят равномерно от челата до задните основи на черепите ни. Накрая техниците забиха в тези импровизирани шапчици по една жица, с грубо оголени краища.

– Нужно ли беше всичко това? – усъмни се Борис.

– Не се заяждай с човека. – намесих се аз.

– Няма нищо – усмихна се „младокът“. – Интерфейсът е конфигуриран да следва законите на физическата реалност. Иначе нанонитите(10) ще вземат работен материал откъдето могат, например от черепите ви. И Симулацията ще трябва да го моделира. Не е много красиво. Но ако искате, мога да ползвам друга форма…

Той щракна с пръсти и над главата на приятеля ми се появи половинметрова конструкция, подобна на сешоарите от някогашните фризьорски салони. Погледнах нагоре – и над мен се извисяваше по най-застрашителен начин същото съоръжение, само дето от моята гледна точка не можех да оценя цялата му прелест.

– Хм, розовото тесто май е за предпочитане – призна Борис.

Шлемовете изчезнаха.

– Повечето хора предпочитат тестото – каза техникът.

По стените премина вълна и зеленото едва доловимо потъмня. Таванът се надигна.

– Има какво още да се иска от синхронизацията – отбеляза моят приятел.

Съседните кресла промениха формата си. Сега те приличаха повече онази ергономична мебел в офисите, върху която човек по-скоро коленичи, отколкото сяда.

– Синхронизация с Действителността след три, – започна да брои старшият на „младежите“, – две, едно!

Миг по-късно се появиха четирикраките. Само шест индивида. Щяха да напомнят кентаври от Гръцките митология, ако предните им „крака“ не произхождаха от втори чифт ръце. Отблизо и без скафандри се виждаше, че почти цялата тежест на извънземните се поема от най-задния им чифт крайници.

Над главите им се мъдреха шапки от розово тесто.

Крайният от новопристигналите се изкашля. Кабелите над главата му се разлюляха и техниците го изгледаха неодобрително. Бях готов да се обзаложа, че четирикракият се мъчи да запази поне следа от достойнство. Със съвсем човешки глас той се представи:

– Здравейте! Аз се казвам Ксампаунт. Останалите, от дясно на ляво, са Номатайх, Тиражмал, Скенихут, Мознумтан и Ралструанп. Ние сме една хранителна група.

– Аз съм Борис – отвърна моят приятел, – а това е Джо.

– Ние преглъщаме изпитанията на живота заедно. – добави четирикракият.

– За хранителна група ли става дума? – уточни Борис. – Знаем за тях от вашите двойници в Симулацията.

– Те са оригиналите – поправи го Ксампаунт, – а ние сме двойниците. Не е ли иронично оригиналите да се намират в симулация, а двойниците – във физическата реалност?

– А ние сме членове на един екипаж, – намесих се аз, – и в известен смисъл също преглъщаме изпитанията на живота заедно, макар и не буквално. Не мога да спра да се чудя колко сте антропоморфни. – казах, докато разглеждах пръстите на ръцете им, по пет на всяка. – Знам, защо е така, и все пак не мога.

Създателите на Симулацията предумишлено я бяха лишили от въображение за да ѝ придадат стабилност – свойство, което позволи на Борис да разбие защитата й, но ни обрече на срещи с „извънземни“, които наподобяват хората, и на история, съставена от безкрайно повторение на почти еднакви събития.

– Преди да се заемем със сравнителна биология, – обади се четирикракият, когото нарекоха Номатайх, – трябва да ви запознаем с един факт, който се нуждае от спешно внимание. Тирдамал ще ви разкаже. Той е специалист по небесна механика.

Третият извънземен кимна.

– Аз всъщност съм само любител.

– Гражданин-учен? Нещо като нашите граждани-астронавти? – обади се Борис. Може би искаше да го предразположи.

– Може би – кимна четирикракият. – Ние имаме повече общи неща, отколкото може да предположи човек, като ви гледа.

Човек? И те наричаха себе си хора. Пък и как ли иначе да се наричат?

– Какъв е проблемът? – попитах аз.

Тирдамал замълча, сякаш за да подреди мислите си.

– Към Земята се приближава астероид убиец – каза той накрая.

– Колко време ни остава? – поинтересува се Борис.

– Четиридесет и един дена.

– А от кога знаете за астероида? – продължи да разпитва моят приятел.

– От шест дни – отвърна събеседникът ни. – Масата му е огромна – около двадесет процента от масата на луната. Това всъщност не е астероид, а малка планета, с радиус над хиляда километра.

– Каква е вероятността за удар? – запитах отново. – И няма ли средства за отклоняване?

– Деветдесет и девет цяло и осем деветки след десетичната запетая. И не, няма средства за отклоняване. Масата му е прекалено голяма за времето, с което разполагаме.

В съседното кресло Борис се разсмя нервно.

– Не изпадай в истерия! – казах аз тихо, но надявам се, с необходимото внушение.

– Не, не! Каква истерия, какво говориш! Просто си дадох сметка защо толкова лесно получих достъп до ремонтните механизми на Симулацията. Тя се е нуждаела от помощ! Питам се само дали внезапното ми решение да регенерирам вас – той посочи към четирикраките ни партньори – вместо нас, също ми е било подсказано от контурите за управление.

Очите на Тирдамал светнаха, той мигом разбра за какво говори Борис.

– Като се има предвид, че навън – извънземният кимна настрани, но и така разбирахме, че говори за Действителността – поредният ледников период все още не е отминал, а ние произхождаме от студена планета, отговорът се натрапва от самосебе си.

Борис спря да се смее. Тъгата на лицето му сигурно беше разбираема дори за четирикракия, коленичил в подобието на кресло срещу нас.

– Съжалявам – добави Тирдамал.

– Ще го преживея. – отговори моят приятел. – Важното е да измислим как да спасим Земята. Струва ми се, че строежът на стотици ракети няма да помогне, нито пък че ще открием пътя към спасението днес, на тази среща. Предлагам да ускорите тактовата честота на вашата Симулация. Нека да превърнем шестте седмици, който ни остават, във векове, в хилядолетия, през които ще имаме възможност да открием най-доброто решение…

– Не най-правилното или най-ефективното, а онова, с което може да направим най-много добро на всички – уточни четирикракият, – на вас, на нас, и разбира се, на нашите оригинали.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.5050 астрономически единици.

Кода. „Дивото зове“

Разстояние между Земята и астероида: 0.0002 астрономически единици.

* * *

Синьото на океаните потъмня, а облаците, напротив, избледняха. Третата планета намигна на космоса за сбогом и изчезна, за да се появи далеч от астероида-убиец, на правилната орбита в системата на друга звезда от слънчев тип.

– Липсват ми старите съзвездия – казах аз, когато след края на празненството по случай успешното процеждане на Земята през толкова голямо разстояние, излязохме навън да се полюбуваме на нощното небе.

– Кога пък успя да свикнеш с тях? – попита ме Борис.

– Не, нямам предвид тези новите, а старите от преди милион и половина години. – За времето, което човечеството бе прекарало в Симулацията контурите на съзвездията се бяха променили до неузнаваемост – Всъщност, няма значение. Важното е, че над главите ни отново има звезди, и те ни зоват и предизвикват, както някога, както винаги са ни зовели и предизвиквали.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 32 парсека

(10) Нанонити – наномашини.

– край –

Валентин Д. Иванов

28.09.2009-25.08.2013

Паранал – Сантяго – Кърджали – Сантаго – Паранал

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 11 и 12


  1. Полети насън и наяве, които протичат нормално

… черен тунел, също като на тренажора в Звездното градче.
Към действителността ме върна динамичният удар от изключването на първата степен. Инерцията ни хвърли напред и предпазните колани се впиха болезнено в средните ми рамене.

  • Добре ли си? – попита ме Ксампаунт.
  • Аха – процедих през зъби. Не исках да се озова в космоса с прехапан език.
    Експлозивните болтове, които свързваха ускорителите с втората степен, се взривиха. През ракетата премина тръпка. В изпъкналите огледала, предвидливо сложени от двете страни на таблото, се видя как огнените струи на двигателите проблясват за последен път и ускорителите, описвайки плавни параболи, се отдалечават от нас. Предстоеше им да се спуснат на земята с парашути.
    На тренировките никога не изпадах в безсъзнание при нормалното осемкратно претоварване, което се очакваше да претърпим по време старта. Нито при десеткратно или дванадесеткратно – стойности, които то можеше да достигне в случай на проблем, ако мисията ни се провали.
    Нарушеният хранителен баланс, умората от дългото шофиране, непредвидения крос и вълненията около изстрелването наливаха олово в дланите ми. Загрижени, Ксампаунт и останалите от време на време се обръщаха дискретно да ме огледат, докато се преструваха, че четат показанията на уредите в противоположния край на таблото. Аз им отвръщах със същото, защото знаех, че ензимните запаси, които си разменихме преди да тръгна не бяха достатъчни. Деликатната продукция на нашите стомаси не се запазва добре в хладилна чанта, нито дори във фризер. Под очите на всеки от нас се синееха торбички от почерняла кръв. Цяло чудо беше, че не са ни сменили с един от дублиращите екипажи.
    Горивото в резервоарите на втората степен свърши, факлите в дюзите изгаснаха и инерцията отново ни запрати напред, макар и по-нежно отколкото първия път.
  • Как сте, момчета? – гласът на оператора от центъра за управление една надви пукането в слушалките.
  • Без проблеми – престорено бодро отговори Номатайх.
  • Яхнали сте орбитата като…
    Така и не разбрахме като какво сме яхнали орбитата. В задната част на кораба, където се намираха инструменталният блок и резервоарите с гориво, нещо изгърмя. Звукът достигна до нас през структурата на корпуса и дори брезентовите седалки, опънати с пружини в правоъгълни рамки, не го погасиха. Започнаха вибрации.
    Вдясно от мен Номатайх посегна към таблото, и се накани да повдигне капачето, което защитаваше от случайни докосвания ключа на помпата за подаване на гориво, когато вибрациите изчезнаха и в кабината остана да се чува единствено нормалното бумтене на главния двигател.
    Аз безшумно изпуснах въздуха от дробовете си. Нямах сили да се оглеждам, но съм сигурен, че и останалите направиха същото.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме? – потърси ни отново центърът за управление.
  • Тук борд „Дързост“ – отвърна Номатайх. – Главният двигател се задави за миг. Може би примеси в горивото.
  • За следващия старт ще го прекараме през по-фино сито. – успокои ни операторът на Земята. – Проверете налягането в нечетните магистрали, и ако спада, превключете към четните.
    Този човек – казваше се Заогемб и по професия беше лампов инженер – ме изумяваше за кой ли път. Той познаваше системите на кораба по-добре от създателите им. За него се шегуваха, че чете техническата документация за отмора.
    Номатайх се взря в уредите.
  • Проверяваме – намеси се Ксампаунт. – Няма промени.
    Двигателят утихна. Третият динамичен удар едва се усети. Ръцете ни олекнаха. В кабината покрай нас заплуваха частици прах, острилка за моливи, откачена ръкавица от скафандър.
  • Как е орбитата? – попита Номатайх.
  • Под третата нула.
    На човешки език това означаваше, че се носим към Луната с отклонение на орбиталните параметри от планираните, не превишаващо от една десета от процента.
  • Добре дошли в космоса – усмихна се Ксампаунт и разкопча коланите си.
    През следващите петнадесет минути се гонехме и играехме един с друг из тясната кабина, наслаждавайки се на безтегловността. До сега я бяхме изпитвали, макар и не веднъж, за не повече от няколко десетки секунди в пикиращите тренировъчни самолети. През тези полети ние бяхме твърде заети с обучение и тренировки за да усетим удоволствието и свободата, което човек изпитва, когато се отскубне от земното притегляне. Аз забравих – и сигурно не бях единствен – че ни предстои да платим за тази свобода след кацането: мускулите ни, отвикнали от съпротивлението на гравитацията щяха неизменно да предозират усилията си и най-малкото движение щеше да се превърне в борба за контрол над собствените ни тела. Всички бяхме виждали подскачащите походки на космонавтите от предишните експедиции.
    Ако преди в мен се таяха някакви съмнения, че има нужда от предпазни капачета над ключовете върху таблото, те изчезнаха напълно, когато случайно движение на Скенихут ме запрати именно в тази посока. Ксампаунт се опита да ме спре, но изчезването на тежестта не премахва нито масата на телата, нито импулса им, и ако не бяха собствените ми усилия, сигурно щяхме да сменяме екрана на курсовия изчислител още в самото начало на полета. Двамата с Ксампаунт застинахме на милиметри от стъклото му. Цялата ни група замръзна и две или три сърцебиения по-късно Скенихут прекъсна настъпилата тишина:
  • Съжалявам, без да искам.
  • Случва се и в най-добрите групи – отвърна Номатайх. – Време е за следстартовите проверки.
    Четири часа преминаха неусетно. На мен и Мознумтан се падна да се уверим, че спускаемият модул не е пострадал при изстрелването. Инструкциите са дебели и за да освободим ръцете си ги закрепваме с еластични каишки от смолата на гумено дърво към предните ни крачоли. Страница по страница преминахме през почти всички процедури и се уверихме, че машината, на която предстоеше да доверим живота си в последния участък от пътя към базата – от ниска лунна орбита до повърхността на нашия спътник, – е в изправност.
    Оставаха ни функционалните проверки на лазерния висотомер и фазовия радар, когато от центъра за управление пак се обади Заогемб.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме?
    Този път аз бях най-близо до радиостанцията.
  • Тук борд „Дързост“, чуваме ви силно и ясно.
  • Имаме една добра и една още по-добра новина за вас. С коя да започна? – попита се операторът.
    Останалите членове на групата се скупчиха около мен.
  • С по-добрата – отвърнах.
  • Имате телеграма от Финозие.
    Това беше груба и подла шега. Цялото ми уважение към Заогемб се изпари за миг. Пред очите ми се появиха прозрачни ръце на Зикейне, набръчканата им кожа с изчезналата плът под нея. Само миг по-рано ние си играехме в безтегловността, подскачахме и се надпреварвахме кой ще се преобръща през глава най-дълго, без да докосне стените на кораба. Разтърсих глава – бях излишно суров към спътниците си. Единствено аз се премятах в кабината след онези гледки. Останалите се радваха невинно, те не знаеха нищо, защото преди старта не ми остана време да им разкажа какво съм видял в стаята с евтините тапети преди по-малко от едно денонощие.
  • Чета – продължи операторът. – Зикейне е в ремисия.
  • И? – намеси се Ксампаунт.
  • И това е всичко – операторът помълча за малко и после добави. – Искам да знаете, че ние всички тук много се радваме за нея. И за вас.

Разстояние между Земята и астероида: 0.7313 астрономически единици.

  1. „Стояха зверчетата около оградата…“
  • Не-е-е-е-е-е-… – изстена Борис и оживи с жест виртуална клавиатура в старинен стил. Много пъти ми се беше хвалил с нея. Програмирал я бе да прилича на някогашните пишещи машини, с кръгли бакелитови клавиши, потънали в месингова обвивка. Аз разбира се не я виждах, но пръстите му, които подскачаха във въздуха, не оставяха съмнение с какво се занимава.
  • Няма смисъл да бързаш, те вече са мъртви.
  • Недей да бъдеш толкова сигурен – той се откъсна от заниманието си за момент. – Ако съм прав, наистина няма значение нито скоростта, с която пиша, нито колко време е изминало, откакто се е разхерметизирала капсулата им, но не мога да се справя с усещането, че ако се забавя с един единствен миг…
    И пак се върна към клавиатурата. По челото му избиха капчици пот. Изчаках го, не бързахме за никъде.
    Изминаха десетина минути, преди Борис да се отпусне в креслото си.
  • Е, ще ми обясниш ли най-сетне какво правеше?
  • Веднъж случайно попаднах на някакъв реликтов блог. Водел го е студент по физика, живял преди два или три века. Младежът беше разказал една шега. Тя завършваше така: „Колега, опишете еволюцията на всички фотони от Големия взрив насам. Поименно.“ Класически въпрос без отговор, формулиран за да разсмива наивните първокурсници от онази епоха. Аз просто изпратих подобни въпроси към света или към това, което минава за наш свят.
  • Борис! – така се обръщах към него когато бях особено ядосан. Той сигурно усети, че се колебая дали да го завържа за креслото или да го потупам утешително по рамото, и побърза да ме успокои.
  • Недей, всичко ще бъде наред. Нека най-напред да видим дали моята програмка ще тръгне и веднага ще ти обясня.
  • Колко още трябва да чакаме?
  • Съвсем малко – пръстите му пак заиграха по клавиатурата.
    През следващите няколко минути се взирах в труповете на четирикраките астронавти. Питах се дали лицата им изразяваха ужас или дори на облекчение – защото в края на краищата, космосът и бе подарил покой, както се пееше в една стара песен, написана по друг повод. Може би, ако един ден получех възможността да поживея сред тях, щях да се науча да разчитам израженията им. Сега ми оставаше само да гадая.
    Гласът на Борис ме извади от унеса.
  • В момента деветдесет и девет цяло и осем десети от изчислителните разтвори на нашата цивилизация смятат първите десет на сто седемдесет и трета степен значещи цифри на пи след десетичната запетая, или разпределението на скоростите на водните молекули в световния океан, по метода на грубата сила, или задачата за търговския пътник, който иска да обходи всички кораби в Атлантическия океан, но има на разположение само платноходка, с отчитане на сезоните и на климатичните промени, породени от глобалното затопляне. Или някоя от останалите двеста и петдесет милиарда тежки изчислителни задачи, които генерирах с моята малка програмка.
  • Атака за претоварване на ресурси?
  • Да, насочена срещу самата реалност – той изтри потта от челото си. – най-голямата и най-немислимата атака. – На мое място човек с въображение сигурно би измислил нещо далеч по-интригуващо и дори полезно, но изчисленията ми трябваше да бъдат разнообразни, безобидни, да нямат нищо общо с Парадокса на Ферми, и най-важното, да използват колкото се може повече изчислителни комплекси. Трябваше да формулирам въпроси почти без отговор, като онзи от студентския блог. Ключовата дума тук е почти. Посветих шест години от живота за да напиша генератора, който създаде задачите. И после още единадесет, – за да проникна в най-обширните аналитични комплекси на нашата цивилизация. Това не е толкова трудно, колкото звучи, когато става дума за микроскопични биополимерни капчици, разхвърляни по улиците, върху листата на дърветата или в океана. Сериозно се защитават единствено специализираните изчислителни средства, които са свързани с управлението на производствата, със съобщенията или с регулирането на икономиката.
  • Или с отбраната – подхвърлих.
  • Щяха да бъдат свързани с отбраната, ако имаше от кого да се отбраняваме. Но това е без значение, защото като процесорна мощност те не могат да се сравняват с морето на компютрите-капки, които следят за такива банални неща като включването и изключването на уличните лампи, управлението на рекламните табла според демографята на хората, които ги гледат, наторяването на нивите или миграцията на рибните пасажи. Например, малко хора си дават сметка, че около една десета от всички изчислителните средства на човечеството са вградени в дрехите и сигнализират, когато стане време да ги изперем, или са в самите нас и следят нивото на кръвната ни захар и натоварването на сърдечния мускул. Преди да започнеш да ме критикуваш, ще ти кажа, че специално се погрижих да не претоварвам последните две.
  • Ти отдавна си планирал някой да провериш дали не живеем в симулация – осъзнах аз, сумирайки годините на подготовка и изпълнение. – Още от преди да се пенсионираш.
  • Вярно е, от много време се питах защо нашата действителност е толкова нелогична. Такъв свят не може да има. Сякаш някой специално го е създал за нас, да се чувстваме комфортно в него и да не се опитваме да надникнем отвъд.
  • Защо не ми каза?
  • Не можех. Аз даже се страхувах да мисля за идеята си, страхувах се да я облека в думи.
  • Затова ли през цялото време си тананикаше?
  • Да. Преди малко, когато ти спомена, че би сложил на най-ниско ниво защита против осъзнаването или дори възникването на идеята за подобна симулация, аз сериозно очаквах светът да свърши. Знаеш ли колко глупави детски песнички съм изпял, докато писах програмите за инфилтрация на моите троянци?
  • Стояха зверчетата – подхванах аз – около оградата… През цялата сутрин ти беше на устата.
  • Откровено казано, не съм съвсем сигурен, че и сега мога да говоря за симулацията и за атаката, но нещо ми подсказва, че не съм избързал с откровенията. Погледни наоколо – той посочи към стените на кораба. Формите му, доскоро меки и бионични, създадени за да предпазят такива аматъори–астронавти като нас, видимо загрубяваха. Пред погледа ми.
  • Странно – почесах се зад ухото. – Не би ли трябвало разликата да е невидима за нас? Или да я видим, но да си мислим, че нищо не се е променило, че винаги е било така?
  • Според мен програмата ще пожертва най-напред ресурсите с нисък приоритет, като тези за обвивката на кораба, например. Невронните процеси в нашите симулирани мозъци, включително паметта ни, имат по-висок приоритет и сигурно системата ще се опита да ги поддържа до последна възможност.
  • Какво ще стане, когато ресурсите не достигат за да се симулират и те?
  • Ще видим – Борис се усмихна загадъчно.
  • Не е ли малко безотговорно?
  • Може, но това е единственият начин да проверим дали действителността е… – той се спря, търсейки подходяща дума – действителна.
    Кристалният купол на командния модул видимо потъмня. Очертанията на капсулата с мъртвите астронавти се размазаха.
  • Защо сега тук няма един стек бира?
    Без да каже нищо, Борис зашари с ръка под седалката си и извади две кутии.
  • Реших, че ако ще нарушаваме главните правила, може да нарушим и някои от второстепенните. Което ме подсеща, не ти ли направи впечатление, че изпиваме литри бира без никакви последствия?
  • Изобщо не ми беше хрумвало.
  • И на мен, до сега. Явно в програмата са вградени какви ли не защити. Внимавай с пиенето – той се засмя, но усмивката му не беше весела. Нямаше как, на фона на мъртвите четирикраки, които беззвучно плуваха във вакума. – Защитите против опияняване може да се окажат от по-маловажните функции, и да не се поддържат повече.
    Отпихме от бирата. Борис изля няколко капки на пода. За мъртвите. Последвах примера му. После той се върна към любимата си тема. Съчувствах му, почти две десетилетия се беше борил да провери хипотезата си, без да може да размени дори една дума с някой. Без дори да може да мисли за нея, освен ако не си напява някоя глупава детска песничка.
  • За наше щастие създателите на симулацията страдат от липса на въображение. Или се ръководят от принципа на минималното усилие. Или избягват да създават нови същности. Каквато и да е причината, те предпочитат да следват прецеденти. Както полета на четирикраките и Аполо-13. Не ти ли се стори странно?
  • Разбира се, че не. Има краен брой начини да се стигне до естествения спътник на една планета.
  • А аварията?
  • Вярно, тя приличаше на случая с Аполо-13, но и това не е толкова изключително. Пък и нашите астронавти оцеляха, за разлика от четирикраките. Ако ние наистина сме в симулация, защо – замислих се каква дума за употребя и накрая просто посочих с пръст нагоре – защо те са ни оставили изобщо да летим в космоса?
  • Може би защото някой ден наистина ще ни се наложи и времето в симулацията е тренировка. Или по някаква друга причина, която дори не можем да си представим. Все още нямам отговор на този въпрос – призна Борис и по отнесения му поглед си пролича, че проверява нещо във фова си. – Време е.
  • Какво още си намислил?
  • Съгласно техния – и той посочи нагоре, имитирайки жеста ми – принцип за минимално усилие или както там го наричат, аналитичните комплекси, които използват те самите, не се различават принципно от нашите собствени аналитични комплекси. Имам предвид, от синтетичните аналитични комплекси вътре в симулацията.
  • Аха, значи ти мислиш, че ако можеш да се справиш с нашите компютъри, ще можеш да с справиш и с техните – не си направих труда пак да показвам тавана на кабината, ясно беше за кого говорим.
  • Нещо такова – Борис отново извика клавиатурата и започнах да пише. – Разсъждавайки по аналогия, техните аналитични средства трябва да имат собствени системи за поддръжка и авторемонт. Ако нашите изчислители са достоверен аналог, тези системи могат да бъдат използвани като самостоятелни производствени комплекси, малки фабрики за реалност. С тях ние можем да… произведем себе си в истинския свят. Аз открих интерфейса към ремонтните функции. Скрит е хитро, но не чак толкова, че да не се досетя къде да го търся.
  • Къде?
  • На микрониво. Наложи на няколко пъти да поема за по две-три микросекунди управлението на един старичък ускорител на елементарни частици на швейцарско-френската граница. Сега смятам да подам команда към тези комплекси. – Представих си как пръстът му надвисна над бутона с надпис „Въвеждане“.
  • Да произведат отново нашата цивилизация? – предположих. – В плът и кръв? Втори шанс за човечеството?
  • Джо, така си мислех до преди малко, обаче промених намерението си. Ще дам нова възможност, но не на човечеството, а на тях – той посочи през главния илюминатор към мъртвата капсула. – На тях. Мисля, че ако използвам целия ремонтен ресурс, генерирането на тяхната цивилизация ще отнеме около три седмици.
  • В нашия случай Господ се е справил за една.
    Борис вдигна рамене и пръстите му заиграха по клавиатурата на невидимата „Оливето“.(9)

Разстояние между Земята и астероида: 0.9582 астрономически единици.

(9) Olivetti – марка италиански пишещи машини.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 7 и 8


7. „Че защо [да бързаме]?“

Перото на чистачката беше замръзнало, а нямах време да чакам нагревателят да разтопи леда по целия купол на снегохода. Затова включих двигателите и размърдах машината напред-назад, докато снегът опада. Над мен се появи червения диск на Слънцето! В тези ширини климатът му позволява да се покаже не повече от три или четири пъти годишно, и когато това се случи, никой не мисли за работа – хората излизат от домовете си, фабриките спират и работниците отиват да му се полюбуват. Дните на Слънцето са весели празници, пълни с танци, радост и любов. Една година по-късно се раждат много деца.

Дали и Зикейне сега гледа към него?

Десните ми крака се бяха схванали от лежането и сега ги пробождаха милион остри иглички. Отделих минута за да се облекча и докато го правех, си припомних как да се върна на пътя. Нямаше да бъде трудно, бурята изглежда беше спряла през нощта, скоро след като съм заспал. Индикаторът за състоянието на батерията показваше три четвърти от пълния заряд, предстоеше ми около час път до гарата. Според всички сметки ми оставаше достатъчен резерв от време, но не исках да рискувам и скоро стълбовете запрелитаха от двете ми страни. Изкушавах се да се обадя на Финозие за да получа отговор на въпроса, който Номатайх не ме остави да задам, но ако имаше новини, някой от тях двамата щеше вече да ми ги е съобщил. Или напротив, те не искаха да ме разстройват с лоши вести преди последния труден преход и щеше да бъде проява на лош вкус от моя страна да ги принуждавам да ме лъжат.

Каквато и да беше причината, реших да се доверя на нашите лидери, до сега не ме бяха подвеждали. Трябваше да просто да пристигна навреме, нищо повече. Дължах го на Номатайх, Ксампаунт и останалите. Ако закъснеех, най-вероятно щеше да полети мой дубльор, избран заради ензимния си профил измежду резервните Единични служители в космодрома. Но той щеше да е мой непълноценен заместник в полета, без дългите годините на специфична подготовка точно за тази експедиция. Представих си как щяха да го обучават на най-елементарните умения в Лунната база, когато всички и без това са заети.

Имаше и друга възможност – цялата ни група да отстъпи мястото си в кокпита на някоя друга. Освен нас през същата подготовка преминаха още два екипажа. По план, след половин година предстоеше поредната смяна на дежурните, но до тогава могат да се случат много неща и никой не знае дали ще останем начело в листа с кандидати.

Мислите ми се върнаха назад, към предната вечер и покупката на мекото легло, спомените ми съживиха подробности, които тогава не забелязах: как се полюшваше водата, заседнала в задните крака на Финозие, как изсъхналата кожа на ръката ѝ дращеше дланта ми, когато я накарах да се убеди, че постелята на болната ни приятелка е твърда. Или може би не убеждавах нея, а себе си – аз самият не бях сигурен дали Зикейне не халюцинира. Вярвах ли ѝ? Иска ми се отговорът да беше положителен, но бях запазил достатъчно разсъдителност за да знам, че никога няма да бъда напълно сигурен.

Главата ми се затресе. Не я разклащах аз, в опит да прогоня спомените за отминалия ден. Машината се люшна настрани и в миг равномерният вой на електродвигателите ѝ се превърна в противно стържене. Дръпнах дръжката на реостата и оставих снегохода да пълзи напред по инерция, докато съпротивлението на мокрия сняг не го спря.

Без едно излишно движение отворих стъкления похлупак, преметнах се през ниския борд и се озовах до дясното моторно колело, откъдето ми се стори че произхожда звукът. Добър знак, веригата не беше провиснала. Капакът на главината изскочи след едно натискане на скобата, която го придържаше на мястото му. Върху снега, около ботите на предните ми крака, се разсипа шепа метални цилиндърчета. Ролките от лагера, върху който се въртеше колелото.

Погледнах определителя на таблото. До гарата оставаха петнадесет минути каране. Един час ускорен марш. Дори по-малко, ако тичам с всички сили.

Така. Първо, пухената наметка от багажното отделение. Вода не ми е нужна – наоколо има достатъчно сняг. Второ – радиостанцията; тя се плъзна плавно навън по жлебовете, индикаторът на вътрешната ѝ батерия показа четири точици от пет.

Не пропуснах ли нещо, мислех докато препусках в галоп по пътя и прехвърлях в главата си едно по едно действията си след повредата. Да, капакът на снегохода. Той остана отворен, вятърът ще напълни колата със сняг, ремонтът ще е разорителен. Преди да тръгна го погледнах, но нещо ме спря да го затворя. Няколко допълнителни секунди едва ли щяха да решат нещо, обаче изразходването им означаваше да приема възможността за загуба, да мисля за последствия от едно евентуално оставане на Земята, когато всичките ми сили трябваше да бъдат насочени към успеха. Към Луната. Към Космоса.

Физическата подготовка не беше от първостепенните дисциплини. Полетът до базата трае три дни, прекалено кратък срок за да се появят последствия от безтегловността. Независимо от това инструкторът ни гонеше безжалостно по пистата по един час, три пъти дневно – преди закуска, преди обяд и преди вечеря.

– Не мислете с кой крак ще направите още една стъпка – казваше той. – Мислете какво има от другата страна на поредния завой.

Сякаш за да изпълня заповедта мъу, погледнах напред – зад следващия завой се показаха още дървета – целият път минаваше през гора. Над върховете им се виеше дим.

На гарата пристигнах три минути преди крайния срок, който ми беше дал Номатайх. Някой хвърли върху раменете ми чул – моята наметка лежеше в снега, в покрайнините на селцето; бях я захвърлил преди да се впусна във финален спринт. От радиостанцията се бях освободил още по-рано, щом се показа пушекът от комина на местната отоплителна централа.

На гарата ме чакаше по-скоро локомотив с малка композиция, пригодена за бързо каране, отколкото единична монорелсова кола. Острата мишешка муцуна на дрезината подтискаше с усещането за скорост. От нея стърчаха очичките на двата фара, засилвайки приликата с облик на гризач. Надявах се да не бъдат зелени. Отзад бяха прикачени два акумулаторни вагона.

Вътре разбрах защо са нужни допълнителните вагони. Дрезината не беше автоматична или дори Единична, на седалките се бе разположил екипажът й, от четирима човека – минималният брой за една функционална група. Толкова малки групи не оцеляват дълго, членовете им страдат от всякакви болести на храносмилането, защото е много трудно да се постигне хармоничен хранителен баланс с толкова малко индивиди. Но в наше време четворки се срещат все по-често, защото са необходими на съвременния динамичен свят, например за бързи транспортни операции като тази. Услугите им струват скъпо – очевидно, Ксампаунт и Номатайх не жалеха пари за моето завръщане. Залогът беше здравето на нашата собствена група през следващата половината година – ако някой се разболее на Луната, от къде ще му се намери заместник?

Моите спътници почти не разговаряха по време на пътуването, даже помежду си. Изпитите им лица и подутите им крака представляваха позната за мен гледка. В известен смисъл, те също бях космонавти, приковани към мрежата на монорелса така, както ние щяхме да бъдем приковани към базата, и зависеха от нуждите на случайни клиенти – както ние зависехме от прищявките на времето. Въпреки неудобствата и изгорените години живот те не напускаха работата си, също както и ние не се отказвахме от полетите, само защото гигантската ракета, която ни извежда в орбита всеки миг може да избухне в пламъци или заради двата милиметра алуминий, които ни деляха от вакума. А в него кръвта кипи и дантелената тъкан на дробовете се изстрелва на червени потоци през всяко отверстие на телата… Въпреки това ние не се отказваме.

По обяд пристигнахме на полуострова. Един час по-късно асансьорът ме издигна до входния люк. В кабинката влязохме аз и един техник – останалите петима от групата отдавна бяха заели местата си и се занимаваха с тестване на системите. Книгите с инструкциите висяха от поставките пред всеки, страниците им пламтяха от драсканици с червени моливи.

Моята седалка не беше празна, в нея се намираше дубльорът, който щеше да полети, ако бях закъснял с още няколко минути. Техникът му помогна да се надигне. Мъжът ме изгледа с празен поглед. Последните дни сигурно за него бяха като пътуване във влакче на ужасите: първо главозамайващата възможност да участва в следващата Лунна експедиция, после агонизиращото гадаене дали ще се появя, и сега убийствения удар да ми отстъпи мястото си по средата на предстартовата подготовка.

Единичният намери сили да ме погледне и да ми подаде ръка.

– Тирдамал, пожелавам ти успех.

Задържах дланта му в моята.

– Благодаря, Льомянтир – прочетох името на гърдите му. – Сигурен съм, че някой ден и твоят ред ще дойде.

Той кимна и се запъти към вратата на асансьора.

– По-бързо – подкани ме техникът. – Няма време.

След десет минути претоварването ме удари в раменете и светът се превърна в черен тунел.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.9601 астрономически единици.

8. Вселената е грапава на пипане и ние я полираме като плъзгаме голите си тела по нейната повърхност

Джей Кей продължи по-нататък, за да съобщи решението си на останалите, а ние наблегнахме на бирите.

– Това е краят – каза Борис и се отправи към кутията с инструментите. Вече не се страхуваше да употребява дума-табу.

Преди да развием винтовете, да снемем скобите и да откачим безбройните съединения съществуваше шанс, макар и минимален, нашият президент да се върне тичешком и да ни каже, че е станала грешка. И да обяви десетминутна готовност. Уви, времето днес нямаше да се поправи – от известно време вятърът се усилваше. По периметъра на старата писта настъпи мудно раздвижване, колегите с нежелание се захванаха с разглобяването на корабите си.

А пред очите ми стоеше понтонът, който Борис едва успя да улови, преди антигравитацията да го отнесе в небето.

– Искаш да отидеш в космоса още веднъж? – попитах моя стар приятел.

Той само кимна.

– Вече си платил консумативите за този полет, едно – изправих показалеца на дясната си ръка. – Зарядът в батериите няма да издържи до другия месец, а и разрешителното ни за полет изтича днес в полунощ – вдигнах съседните два пръста. – От утре няма да летиш, защото ще чакаш кризата да свърши, нали? Което може би ще продължи много месеци, даже според най-оптимистичните прогнози. Това беше три.

– Четири – поправи ме той.

– Добре, де. И последно, пет, имаме ли гравитационни генератори, които могат да издигнат три тона и половина в орбита? – посочих колите. – Имаме.

В очите му мигновено се появи разбиране:

– Е, може би не точно моята таратайка, но твоята „Секвоя“ и още няколко от по-мощните спортни модели ще свършат работа. Освен това, нищо не ни пречи да използваме повече от един генератор… – технологът в него се хвърли с главата напред да решава задачата, но той се овладя, макар и с усилие. – Сигурно ще ми вземат книжката, а може и вашите.

– Ще го преживеем. В най-лошия случай след два месеца ще се явим на проверочни изпити. Кой знае какво може да стане до тогава. Отивам да кажа на Джей Кей.

Забързах, доколкото това е възможно за човек на моите години, към стария терминал да търся президента на клуба, преди Борис да е размислил.

– Почакай! Идвам и аз – развика след той след мен и размаха бирената кутия. – Само да я хвърля…

Намерих нашия президент зад съседната кола, където разговаряше с няколко колеги, отчаяни също като мен. Даде ми знак да почакам. Нямах време, грабнах го за рамената, обърнах го към себе си, и започнах бързо да му обяснявам идеята си. От начало той не хареса държанието ми, а после и това, което чуваше. С ъгъла на очите си видях, че Борис се приближава.

– Той е луд! – обърна се Джей Кей към моя приятел. – Иска да си загубим книжките завинаги. Да не говорим за другите проблеми, които ще създаде на всички нас!

– Най-напред ме изслушай! – креснах му. Останалите ми подскочиха от изненада. Никога не ме бяха чували да повишавам тон. Но сега се налагаше. – Обмислили сме всичко много внимателно…

Да, за цели десет секунди и половина, добавих на ум, но нямаше нужда всички да знаят подробностите. Борис също ги премълча.

* * *

През следващия половин час на летището се възцари оживление. Обиколихме колите за да намерим кои имат достатъчно мощност и по-здрави носачи за закачане на въжетата, с които щяхме да изведем нашия кораб в орбита. След малко изчисления решихме да използваме четири машини, което даваше повече от трикратно презастраховане по маса. Една или дори две да откажеха, останалите щяха да ни спуснат безопасно на повърхността. През това време Джей Кей стоеше самотен под сянката на рехавите дръвчета, но общият ентусиазъм го увлече и скоро той убедително предлагаше да използваме собствената му „Ракета“, но само ако лично я пилотира.

За всеобща изненада Дъги не се скри, свали си якето с анимираната емблема и нави ръкавите на бялата си риза – напразен опит да ги запази чисти. След няколко минути целият беше в графитен прах от покритието на фулериновите кабели. Още първия път, когато се оказа насаме с мен и Борис, той ни каза:

– Нали знаете, че този полет няма да се впише в летателната ви история? Не е по правилата…

– В ракетите – Борис посочи към десетината грамади, които се извисяваха на бившата писта – са вградени генератори от същия тип като на автомобилите.

Представителят на Агенцията го изгледа продължително, но нищо не каза.

Уставът на клуба изискваше да излезем в орбита с квази-ракетен носител, както са го практикували до преди тридесет години. Само че съвременните ракети израстваха тук на място от механозародиши, а не се строяха част по част, в стотици заводи, разпръснати по целия свят, както някога.

– Няма значение – подкрепих моя приятел. – Достатъчно дълго сме се чувствали като спънати коне.

Неведнъж след полети сме поливали недоволството си от тези правила с литри бира.

– Ако това се отнасяше единствено до нас – добави Борис, докато окачваше въжетата към теглича на президентската „Ракета“. – Как е възможно цивилизация, която любители като нас могат да пътуват до звездите, да се потопява в изкуствена нирвана, вторачена в собствения си пъп? Как е възможно симулациите са са по-важни от Вселената?

– В симулациите човек не се поти, няма опасност модулът му да разхерметизира – отвърна с равен глас Дъги.

– Това не се е случвало в нашия клуб от десет години – парира Борис.

Младежът не се захвана да спори, а продължи:

– Нито пък да се окаже изправен сам и без оръжие пред това, което минава за динозавър на някоя друга планета, на четиридесет парсека от Земята.

– Това е малка цена за да пипнеш Космоса – намесих се аз.

Поетите сигурно биха употребили някоя по-хубава дума: да се докоснеш или да се полюбуваш, но инженерът в мен няма тяхното въображение.

– Или Космосът да пипне нас – каза Борис. – Той винаги е различен, всеки път откриваме нещо ново, той се мени, а ние сме част от промяната, или дори един от механизмите ѝ.

– Ето сега – не можах да се сдържа – говориш като истински технолог.

Изненадващо за мен, Дъги прояви тактичност и замълча.

– Може би затова се е появил разумът – продължи моят приятел, – защото самата Вселена е имала нужда от още един инструмент, за да направи нещо.

– Стара идея. Подай ключ седемнадесет.

– Познавах един физик, който искаше да модифицира фундаменталните константи… – въздъхна Борис и замръзна на място, докато се опитваше да си спомни подробности. Наложи сам да си взема гаечния ключ.

– Как е настроението? – Джей Кей намина да ни види.

– Никога не съм се чувствал по-добре – показах му най-широката си усмивка. Приятелят ми само вдигна палец.

Конструкцията беше почти готова. Освен моята „Секвоя“, ние впрегнахме в импровизирания хомот „Ракетата“ на Джей Кей и два спортни „Стратоса“ – на банкера-боксьор Стив и на някакъв нов колега, чието име още не бях научил. Без да се колебаят и тримата прехвърлиха на мен и Джо контролните права на колите си. Машините поддържаха свръхналягане в купетата си, но истината беше, че не са построени за полети във вакум и се налагаше по време на издигането да ги управляваме дистанционно от кораба. За връщането им не мислехме – с изпразнени батерии и без топлинни щитове те бяха обречени.

След още половин час ние се наместихме в командния модул, махнахме за последно на рядката тълпа, наредена по периметъра на пистата, и подадохме команда за старт. Започнахме бавно да се издигаме и да се наслаждаваме на гледката.

– Парите, които ми взеха онези изедници от Пекин за обзорната полусфера, се връщат до последния цент – каза за кой ли път Борис. – Като си помисля, че трябваше да доплатя още съвсем малко, и щяха да ми сложат прозрачен под…

Сега в думите му имаше повече истина от преди. По време на нормално излитане с квазиракета скоростта е толкова висока, че достигаме орбита за шест минути. В самото началото на полета може да се разчита само на камерите за външен обзор, защото корабът остава покрит със защитен похлупак, докато атмосферата не се разреди до няколко процента от плътността си на морското равнище.

При този старт за пръв път се наслаждавахме на обзор, какъвто са имали пилотите на някогашните дирижабли, и даже по-добър, защото над техните глави са се реели гигантски балони, закриващи половината небе. На съседното кресло моят приятел не проронваше дума, зает да върти глава във всички посоки: към разноцветните правилни квадратчета, с които беше постлана земята около летището – малки семейни ферми, към облачната стена, която устремно се стоварваше върху нас, сякаш искаше да ни смачка заради дързостта ни, към далечните точици на хоризонта – следи от натовареното неделно движение.

Аз следвах примера на Борис, докато вратът не ме заболя. Тогава наклоних седалката назад, кръстосах ръце под главата си и се загледах в долната граница на облаците. Първи в сивата пелена се гмурнаха четирите коли – без тях изглеждаше като че ли летим на собствена тяга. Корабът се разтресе, за няколко секунди светът помръкна, по кварца се появиха дъждовни капки.

После се показа слънцето. Системата за жизнеобезпечение откликна на промяната в температурата, запращайки в лицата ни струя студен въздух.

– Никога не съм обичал климатиците – оплака се Борис и обърна дюзите настрани.

На двадесетина километра височина небето започна да потъмнява. Не както при залез, първо от хоризонта, а откъм зенита. Скоро то беше вече повече черно, отколкото синьо и, докато разменяхме няколко думи с Джей Кей, за да уверим колегите на Земята, че полетът продължава нормално, пред очите ни се показаха звездите.

– Казват, че човек може да види звезди по обяд, ако се спусне в много дълбок кладенец – започна моят приятел, но аз му махнах с ръка да мълчи. Едва ли друг път щеше да ни се отдаде случай да изпълзим от нашия гравитационен кладенец толкова бавно, че да имаме време да се наслаждаваме на процеждането ни през атмосферата стъпка по стъпка, и да попиваме впечатленията капка по капка.

Това нямаше нищо общо с другото процеждане, което предприехме, щом се оказахме в орбита. Набирането на двадесет и пет маха изчерпа почти цялата енергия от батериите на колите и щом центробежните сили уравновесиха земното привличане, ние откачихме носещите кабели и се отправихме към синята планета, чийто четирикраки обитатели миналия месец изстреляха спътник с хидразинов носител.

Облаците, които тогава покриваха почти всичката суша на техния свят, бяха изчезнали и пред огледалата на телескопите от изследователския пакет на Агенцията се показа лицето на тази непозната планета, наръсено с тъмни точици, съединени с гъста мрежа от пътища.

– Прилича на сбръчкан старец, болен от шарка – подхвърлих аз.

– Само че те правят неща, присъщи на млада цивилизация – възрази Борис и посочи към един от полуостровите близо до екватора.

Там от повърхността се издигаше бяла следа. Четирикраките изстрелваха още една ракета!

– Какво, те с графика на нашия клуб ли се съобразяват? – не повярвах на очите си.

Следата раздели, превърна се в четирилистна детелина. Ние гледахме изумени.

– Ускорителите се отделиха – отбеляза моят приятел. – Явно, местните използват многостеппенни носители.

– И човечеството го е правило.

– Благодаря за напомнянето. – Борис набързо нарисува няколко глифа с ръка пред сензора на бордовия изчислителен комплекс. – В най-добрите си времена сме изстрелвали една-две ракети седмично. Ако четирикраките са на същия стадий на развитие, вероятността да попаднем два пъти на техни космически полети не е толкова малка.

Ние стояхме вторачени в картината, която компютрите прожектираха върху вътрешната страна на обзорния купол. Забравихме за плана да картографираме света пред нас, да изследваме атмосферата му и да определим физическите параметри на останалите планети в тяхната система… Избрахме най-голямото увеличение и гледахме как ускорителите се отдалечиха от носителя, как над тях разцъфнаха тройни парашути – явно четирикраките знаеха нещичко за многократност в космическата техника, – как следващата степен изразходва горивото си и също се отдели от ракетата.

Борис възкликна:

– Луната! Те отиват на тяхната луна! Без да влизат в кръгова орбита около планетата, полет по директна траектория.

Няколко секунди по-късно бордовият аналитичен комплекс потвърди догадката му.

– Рисковано, няма да имат време за проверки преди да наберат достатъчно скорост, и ако капсулата им се е повредила при старта, губят възможността да се върнат веднага обратно – разсъждавах на глас. – Сигурно е заради ограниченията по маса на носителя. Ако е само до масата, биха могли да използват два носителя и да сглобят кораб в орбита. Много по-надеждно е, и щеше направи програмата на полета им по-гъвкава.

Третата степен заедно с капсулата на четирикраките бавно пресичаше диска на планетата.

– Сигурно има причина – предположи моят приятелят, докато източваше данните от микроскопичния наблюдателен спътник, който бяхме оставили да обикаля техния свят при първото си посещение.

– Да – продължи след малко той. – Изборът им не е случаен. Климатът им е много нестабилен, планетата едва излиза от ледникова епоха. За последния месец това е единственият ден без облаци.

– Няма да им е лесно да изстрелят координирано два носителя – промърморих.

– Могат да ги изстрелят едновременно.

– Едва ли разполагат с толкова ресурси, щом са опрели до отровно го… – Борис не довърши думите си.

Вдигах очи към екрана пред нас – от капсулата им се бе проточила огнена струя. Не насочена по оста на машината, а с отклонение от около четиридесет и пет градуса. Изчисленият комплекс ни предупреди, че самостоятелно е решил да я оцвети в червено, защото заради увеличението цветовете не били достоверни. Четирикраките астронавти имаха проблем.

– Представяш ли си какво е там сега? – попита моят приятел. Повече себе си, отколкото мен. – Разделят ни някакви си двеста и петдесет километра. И намаляват с всеки изминал миг…

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.9619 астрономически единици.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 5 и 6


  1. „И камъкът за нея стана пухена постеля“

Кимнах на Финозие и се обърнах да се сбогувам със спящата Зикейне. Сякаш усетила, че някой я гледа, тя се размърда и се взря в мен. Вместо аз да отпечатвам в паметта си нейното слабото лице и позеленелите ѝ очни ябълки, тя отпечатваше моето, без съмнение подпухнало от безсъницата.

  • Викат ме на полуострова.
  • Чух – едва промълви болната.
  • Не знам подробности, но по всяка вероятност са получили добра прогноза за времето – ненужно обясних аз. – Имаш ли нужда от нещо?
  • Да, Тирдамал – неочаквано мощно отвърна тя. – От по-меко легло. Това е толкова твърдо…
    Доколкото познавах лидерката на тяхната група, тази молба щеше да бъде приписана на болестта. Или на лекарствата. Посегнах назад и без да гледам улових ръката на Финозие. Тя не се съпротивяваше. Притиснах дланта ѝ към леглото. То наистина беше твърдо. Някой въздъхна, но не беше Зикейне. Главата ми се замая. Дали на Тръстиковия полуостров нямаше да ме бракуват като физически негоден за полета? Съмненията – настрани!
  • Отиваме за ново легло. По-меко.
    Случи се невероятното – неотразимата, властната и непреклонната Финозие направи нечовешко усилие и преглътна парещия отговор, който напираше от устата й. Във фоайето и двамата навлякохме шубите си, моята – още влажна от разтопените снежинки, и поехме по пъртината към най-близкия разпределителен център. Продължаваше да вали.
  • С какво ще платим? – попита ме тя след като извървяхме повече от половината път. – Ние нямаме достатъчно кредит за ново легло. Може би ще стигне за нов дюшек или за няколко завивки, които да сложим отдолу…
    Махнах ѝ да замълчи и продължих през снега. Тя ме последва безропотно.
    В момента, в който се разбра, че аз съм потенциален член на следващата лунна експедиция, старшият разпределител изскочи от кабинета си, прогони надалеч по-младите си колеги и лично се зае да удовлетвори и най-малките ни желания. Докато се разправяхме Финозие се върна у дома да извика още две жени от тяхната група за да пренесем новите придобивки. Разходката ѝ се оказа излишна – дадоха ни самоходна шейна и двама служители дойдоха да ни помогнат. Четирите процента от нашия кредит, с които можех да се разпореждам в отсъствието на Ксампаунт и Номатайх ни позволиха да си тръгнем от центъра с легло и четири пухени дюшека, най-пухкавите, които имаха.
    Заварихме Зикейне изпаднала в плитка дрямка. Последният ни разговор сигурно беше изчерпал нейните сили. Веждите ѝ подскачаха нервно, но клепките стояха затворени и не ми позволиха да погледна още веднъж зелените ѝ очи. Сигурен бях, че те ще ме спохождат много пъти в сънищата ми.
    Наредихме новото легло до нейното и я приплъзнахме от едното на другото. После изтеглихме старото и я оставихме да спи, доколкото думата съответствуваше на нейното състояние, в средата на стаята.
    Аз излязох последен и затворих вратата след себе си.
  • Къде мога да намеря гориво за снегохода? – обърнах се към Финозие. За последен път бях идвал тук преди много месеци, а докато се занимавахме с покупките, времето напредна. Разпределителните центрове точно сега спущаха противообледенителните си щори.
  • Ние го заредихме – обади се Карисивне, която обикновено оставаше най-незабележима в тяхната хранителна група. Очаквах го от всяка друга, но не от нея. Изглежда бях замръзнал от изненада, защото тя добави, сякаш да ме подсети че ми предстои дълго пътуване. – Ензимната чанта е в хладилника.
    Лидерката им мълчаливо ми я подаде, с дръжките напред.
    Карисивне беше оставила отоплението на снегохода включено, и хапливият студ отстъпи, щом влязох в кабинката. Всички от тази хранителна група се опитваха да се освободят от мен колкото се може по-скоро, като от неприятен спомен. Или бързаха да изпълнят някой от ритуалите на дедите ни. Дори да беше така, не можех да ги виня. След ходенето да разпределителя задните крака на Финозие изглеждаха още по-подути.
    Тънката жичка на отоплителя, пресована между многослойното стъкло бавно го нагря, и изрисува в леда красиви спирални фигурки. Изчаках, докато разтопените участъци се слеят, и, когато пътят се показа пред мен, натиснах ръчката на реостата. Електродвигателите зад гърба ми тихо завиха на високи обороти. Отпуснах съединителя, машината се люшна напред и веригите затракаха монотонната си песен.
    От страничното огледало ме погледнаха две зелени очи. Фаровете на друг снегоход. Намалих скоростта и го оставих да ме изпревари. Колкото и да бързах, умората можеше всеки миг да надвие адреналиновия шок, по-добре да не подлагам на риск нечий чужд живот.
    На излизане от градчето снежинките се превърнаха в едри бели парцали. Следите, оставени от предната машина бързо изчезнаха. Разпознавах откъде преминава пътя единствено по малките стълбове от двете му страни. Когато часовникът на таблото показа, че наближава полунощ, извих подвижния фар настрани и внимателно изкарах снегохода от шосето на първата подходяща отбивка. Сгънах седалката настрани – в агенцията за коли под наем бях избрал точно този модел, защото в него можеше да се спи удобно – и се свих на кравай върху освободеното място. Ставите ми изпукаха с облекчение след часовете, които бях прекарал превит на три. Чистачките вече не прогонваха снега от стъкления похлупак над главата ми и над него бавно започна да се трупа бяла пелена. Разсейвах се, гледайки как снежните вихрушки се надпреварват коя ще полети по-надалече. Постепенно покривката върху похлупака надебеля и ги скри от погледа ми. Сънят, който преди малко изглеждаше толкова близо, сега не идваше.
    Вътрешната страна на купола се превърна в огледало, виждах в него себе си, осветен от червеникавата сигнална лампичка на печката. Постепенно моят образ отстъпи в полумрака и вместо него се показаха вледеняващите очи на Зикейне. Песгимиз, от чиято книга ѝ четях преди да пристигне телеграмата, е известен преди всичко като автор на пътеписи, от които се процежда атмосферата на далечни и екзотични места. Разказите му за Южния континент щяха да бъдат шедьовър, ако на места между редовете не се прокрадваше високомерното му отношение към местните хора – забелязвах тези неща като всеки израснал в дълбоката провинция. Той се изхранва с пътеписите, и съдейки по тона им, намира известно удоволствие в процеса на събиране на материали за тях. Малко хора знаят, че Песигмиз е започнал като обещаващ поет и все още, макар и рядко, публикува стихотворения под псевдоним. Навярно издателите му настояват да използва друго име, за да не се разводнява в съзнанието на читателите представата за писателя-пътеписец. Аз харесвам поезията, която той пише, повече от пътните му записки. Последното негово стихотворение, което прочетох неотдавна, наскоро след началото на тренировките за полета, започваше така: „И камъкът за нея стана пухена постеля.“

Зумерът на радиостанцията ме събуди когато навън вече беше светло.

  • Тирдамал слуша.
  • Здравей! – гласът на Номатайх едва се разпознаваше през пукането и смущенията. – Къде се намираш?
    Прочетох му координатите от определителя. Той ми каза да изчакам.
  • След час и половина на гарата ще те чака бърза дрезина за Полуострова. Направи всичко възможно да пристигнеш навреме. Ако не успееш… – Не разбрах дали думите му заглъхнаха поради атмосферни смущения или самият Номатайх замълча, несигурен какви думи да избере. – Небето тук се изчиства.
    Тонът му подсказваше каква е премълчаната алтернатива – намерили са ми дубльор, някой Единичен. Очевидно, ензимните профили не са чак толкова уникални, и никой от нас не е чак толкова незаменим. Как иначе нашият вид щеше да оцелее сто и петдесет хиляди години?
  • Разбирам – казах в микрофона. – Потеглям към гарата. Има ли някакви новини за Зике…
    Замлъкнах по средата на думата. Пукането в репродуктора ми подсказа, че той вече е прекъснал връзката.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9625 астрономически единици.

  1. „В търсене на изгубеното време“

Все повече коли се нареждаха по края пистата. Предимно пикапи и фургончета, но имаше кабриолети, и дори няколко наистина стари автомобили, чието място беше по-скоро в музея, отколкото тук. Сродяваха тази разнородна сбирщина само космическите модули, висящи на антигравитационни понтони, които всички те влачеха след себе си.

  • Погледнал ли си списъка с днешните обекти? – обърнах се към Борис.
  • Не. Хайде сега да не мислим за това. Бирата все още е студена, да ѝ се наслаждаваме. И без това няма да летим за никъде.
    Около нас колегите не бързаха да откачат модулите. По това време вече трябваше да сме разпределили маршрутите, и сглобяването на корабите да върви с пълна пара. А сега само отпивахме от бирите и се въртяхме покрай колите си, докато онези, които бяха паркирали по-близо до останките на стария терминал, не започнаха да се струпват около Джей Кей, нашия президент – мъж на на възрастта на Саймън, за когото се говореше, че някога е кандидатствал за астронавт. Сега и той беше просто любител и пенсионер, като останалите.
    До мен Борис, вгълбен в себе си, махаше с ръце във въздуха. Навярно променяше настройките на фова си.
  • Да отиваме и ние – подканих го.
  • Ти тръгвай, ще дойда след малко.
    Джей Кей вдигна глава и огледа присъстващите. Разговорите престанаха.
  • Здравейте момчета! Сами виждате какво е времето, сигурен съм, че сте проверили прогнозата. Даже по няколко пъти за последните две минути. – Новаците се засмяха, но като видяха, че останалите не реагират на шегата, побързаха да замълчат. – Чудеса са се случвали и преди. Затова ще монтираме корабите и ще се приготвим за излитане, ако имаме късмет. Ето го списъка – пръстите му очертаха сложен глиф във въздуха, и в моя фов се появиха колонки с имената и координатите на звездите. – Всички са М джуджета, в рамките на триста парсека. Изберете си обект. Летим отборно. И последно, позволих си да запазя за Джо и Борис същата звезда като миналия път. – Третият ред в табличката запулсира. – Стори ми се, че тя им хареса.
    Този път първо се засмяха ветераните, младоците ни последваха. Стив, който приличаше на боксьор, но всъщност работеше като банков чиновник, дружески ме потупа по рамото. Бирената кутия едва не излетя от ръцете ми към Алфа Центавър без помощта на двигатели.
    Разбира се, че онази звезда ни хареса. Миналия месец наблюдавахме как четирикраките същества, които обитаваха петата планета в нейната система, изстреляха спътник. С химически носител. Истинска гигантска химическа ракета-носител, заредена с хидразин, както научихме от емисионния спектър на отработените ѝ газове. Те я управляваха с допотопна газоразрядна електроника. Никакви глезотии като разредители на пространството и квантови изчислителни разтвори. Тези същества живееха в епоха, която ние бледо имитирахме.
    Президентът на клуба каза още няколко ободряващи думи и ни изпрати да започнем работа.
  • Джо, – Борис се беше приближил неусетно до мен, докато слушах Джей Кей – ще трябва да си потърсиш друг партньор.
  • Не си струва за няколко месеца. Докато отработим координирането на модулите, докато свикнем един с друг и ти ще се върнеш. – И тогава смисълът на думите му достигна до мен. – Или не смяташ да се връщаш?
  • По всяка вероятност ще се оттегля напълно. Съвсем. Снощи пуснах обява за продажбата на моя модул. – Лявата вежда на Борис подскочи два пъти, докато той произнасяше последното изречение. – Вече имам четири оферти. Току-що проверих.
    Модулът му е неговата гордост: от команден тип, с огромна обзорна полусфера от синтетичен кварц, с най-модерното навигационно оборудване, каквото парите на един пенсиониран чиновник от долната среда класа могат да купят. Да не говорим за четиридесетте литра изчислителен разтвор, достатъчни за поддържане на няколко изкуствени интелекта от клас нула. Ако не бяха извън закона.
    Борис купи цялата тази хубост от най-добрия китайски производител в Пекин, без посредници и потребителски съюзи. За такива изделия няма сезони намаления. Даде всеки цент, който му поискаха. Знам, защото бях там с него и му помагах да напише спецификацията на системата за жизнеобезпечаване.
  • Заради Дина ли? И моята жена не е много доволна, че продължавам да идвам тук.
  • Донякъде. Виж, ако нашият потребителски съюз не беше се разпаднал, можеше да ми се размине – обясни той. – Новият, който тя намери, е значително по-малък и въобще не е сигурно, че ще ни приемат. Знаеш как е, всеки е свил пазарната си активност заради кризата и изобщо трудно се намират хора със сходни потребителски профили.
  • Бърбориш глупости.
  • Хората са се заровили в съюзите си, отстъпките за лоялност са като златна верига, с която те държат.
  • Разбирам – кимнах и започнах до откопчавам предния понтон от моя модул.
    Аз имам служебен модул. Купен е на старо, но е в чудесно състояние и има три разредителя, които заедно могат да процедят през пространството седем метрични тона, на стотици парсеци разстояние. Повече от достатъчно за двуместен кораб. Дори ако единият откаже, ние пак ще можем да се приберем на собствен ход, достатъчно е да изхвърлим пакета с наблюдателните инструменти. Това не е голяма загуба – агенцията ги раздава на гражданите-астронавти безплатно и ще ни дадат нов, по-добър, който може да регистрира всякаква радиация, за която може да се сети човек.
  • Не е само това. – продължи приятелят ми. – Инфлацията изяжда доходите ни. И спестяванията за медицински разходи, и фонда за университета на децата. Трябва да се откажем от нещо.
  • Повтаряш се, старче. По-добре гледай в ръцете си.
    Освободен от тежестта на модула, понтонът подскочи нагоре. Борис ме изненада – въобще не се бе разсеял, посегна и го хвана преди да успея да реагирам, миг преди триметровият цилиндър да отлети в небето. Ако можех и аз да направя същото, и да се издигна над облаците… Докато си мечтаех, моят приятел нарисува с пръсти глифа за намаляване на подемната сила и двамата заедно бавно повлякохме първия компонент на нашата машинка настрани от колите. Положихме го на тревата и се заехме със следващия. Един по един откачихме и останалите. После дойде ред на Борисовия модул.
  • Бавно работим днес – каза той, когато ни остана да съединим само няколко кабела. До тук сглобяването на кораба ни бе отнело половин час повече от обикновено. Облаците сякаш притискаха ръцете и сърцата ни: жаковете и буксите не си пасваха, кабелите се оплитаха, резбите на болтовете и гайките не съвпадаха.
  • Нищо не проработва от първия път – изтрих потта от челото си. – По-добре дай по една бира.
  • Това е, защото полагаме безсмислените усилия – той извади поредната кутия. – Хващай.
  • Благодаря! Ами ти?
  • Ще си взема по-късно.
    Кръстът ме наболяваше. Отидох до редичката с понтоните и седнах на крайния. Небето над нас беше все така сиво, а едва доловимите проблясъци около главата на Борис бяха изчезнали. За пръв път го виждах да изключва фова си. Навярно му е омръзнало да проверява всяка минута каква е скоростта на вятъра и да търси на спътниковите снимки митични разкъсвания в облаците.
  • Кризата все някой ден ще свърши – казах, докато отварях бирата. – Агенцията също няма да я закрият, дори Конгресът да намали бюджета й. Винаги може да се върнеш като решите проблема с потребителския съюз.
  • Разбира се, ако икономиката се стабилизира и, ако децата успеят да влязат в добри държавни университети. Казват, че догодина отново ще има растеж. Но да оставим това настрана. През цялото време от главата ми не излиза един въпрос, нещо съвсем различно – очите му светнаха. Предстоеше да заговори за космоса. – Как смяташ, дали онези четирикраките са изстрелвали преди и други спътници?
  • Съмнявам се. Не открихме групировка в орбита около планетата им. – Аз се изправих и се захванах със стиковането на модулите. – И да са пробвали да изведат нещо, опитите им сигурно са били неуспешни.
  • Спътниците на ниски орбити живеят месеци, най-много няколко години, поради съпротивлението на атмосферата и вероятно затова около планетата им не кръжеше нищо. Снощи прегледах още веднъж записите от предишния ни полет и мисля, че ракетата им е плод на доста развита технология. Би трябвало да не им е за пръв път.
    Замислих се над съображенията му. В думите на моя приятел имаше нещо вярно.
  • Да, възможно е да са изстреляли няколко спътника преди това. От друга страна хидразинът най-вероятно е отровен за всяко същество с кислородна обмяна на веществата, независимо дали има два или четири крака – при предишния ни полет пакетът на Агенцията определи, че атмосферата на „четириногата“ планета прилича на нашата. – Използването на хиперголично гориво може да е знак, че те са на границата на технологията си, и че са достатъчно отчаяни за да го използват въпреки рисковете. Дръж това, моля.
    Подадох му края на последната връзка кабели. Контактът, в който трябваше да влязат накрайниците им, се оказа изкривен.
  • Искаш ли чук? – попитах Борис.
  • Да опитаме – той взе да го размахва и успя да направи няколко вдлъбнатини върху алуминиевата повърхност преди да се получи контакт. Като приключихме, ние огледахме критично резултата от интервенцията си.
  • Ще ходим да изследваме Галактиката – успокои ме той, – а не на изложба за скулптура.
    Най-накрая корабът ни беше готов и ние се заехме с предполетните проверки. Скоро бяхме готови да се процедим до другия край на Млечния път, и ако се наложи – отвъд Местната Група.(7) За да запълним времето, взехме две бири от хладилната чанта и седнахме направо върху тревата.
    Точно тогава Джей Кей дойде при нас.
  • Достатъчно, момчета. Отказваме се за днес.
  • Май ще трябва да приема – каза Борис, – че последният ми полет е бил преди един месец и да започна да се наслаждавам на спомените за него.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9625 астрономически единици.

(7) Местна Група – име на група от галактики, която включва три галактики гиганти: Млечния Път, галактиките в съзвездията Андромеда и Триъгълник, и още няколко десетки галактики джуджета. Размерът на Местната група е около три мегапарсека.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 3 и 4


3. Доставка на любов по домовете

Финозие, номер едно в тяхната хранителната група, отвори вратата. Тя ме изгледа за миг по-дълго от обичайното, сякаш не можа да ме познае веднага или се колебаеше дали да ме покани, но все пак ми кимна за поздрав и се отдръпна навътре. Изтупах снега от краката си и докато гледах как гърбът ѝ се отдалечава, си дадох сметка, че все още пристъпям на прага, а домът им губи топлина непростимо дълго време. Вятърът забиваше снежинките като куршуми в козината на врата ми, а скъпоценните калории се изнизваха навън. Затворих след себе си и с бързи крачки прекосих антрето. От стените му в мене се взираха осъдително предните поколения на тяхната хранителна група. По стенописите си личеше, че някога стопаните са били заможни, но избледнялата боя, която отдавна се нуждаеше от освежаване, издаваше, че последните няколко поколения са изпаднали в нужда.

– Насам – Финозие ме поведе към вътрешността на къщата. Неравномерното темпо на стъпките ѝ издаваше, че последиците от болестта на Зикейне са успели да се разпространят върху останалите членове на групата. Огледах я дискретно, доколкото ми позволяваше нейната дълга домашна роба. Наистина, задните ѝ крака бяха подути, и някой предвидливо беше разрязал горните части на мъхестите домашни пантофи за да се отвори достатъчно място за чифт отекли стъпала…

Достолепните старици от стенописите имаха право да не одобряват соловото ми посещение. Според традицията, цялата брачна група би трябвало да бъде тук, не само най-незначителният ѝ член. Нищо чудно, че Финозие не ме посрещна с отворени обятия. При срещите ни тя винаги се усамотяваше с Ксампаунт или с Номатайх, нашите водачи. Зикейне също ги харесваше, но успяваше да намери време за всички нас. А срещите на двете ни групи през последната година и половина не бяха нито многобройни, нито продължителни. Подготовката за полета отнемаше напълно времето и силите ни. Дори сега, когато Зикейне умираше, единствено аз, като най-заменяим член на моята групата, можех да дойда тук и да се простя с нея. Останалите внимателно изучаваха прогнозите за времето на екраните в жилищното отделение на стартовия комплекс и сигурно нервно проверяваха запаса от моите ензими. Преди да тръгна насам им оставих точно толкова, колкото щеше им е необходимо да дойда тук, да прекарам една вечер до леглото на Зикейне, и да се завърна на космодрома. Ръцете на Номатайх не трепереха, когато взе стъкленицата от мен, за да я постави във фризера, но аз добре си представях какво изпитва. Едно подхлъзване и трябва да се откажем от полета или да не изразим последната си почит към нашата партньорка. Труден избор.

Тя лежеше на топло в най-вътрешната спалня. За разлика от коридора, нейната стая беше ремонтирана наскоро. По стените препускаха стотици оранжеви газели. Не си ги спомнях от предишното ни посещение. Всички те бяха застинали в еднакъв скок, което подсказваше че ремонтът се е състоял в залепване на евтини тапети, вместо покана към известен живописец, както е било прието преди няколко поколения. Това не намаляваше чувството за топлина, което бликаше от картинките.

– Контактна е – каза Финозие, преди да ни остави насаме.

Отблизо очите на Зикейне изглеждаха неестествено изпъкнали – илюзия причинена от болестта, която се бе промъкнала под козината, за да изпие соковете, подхранващи плътта. Ставите на краката й, По-остри от всякога, изпъваха завивките, а китките ѝ се губеха в огромните ръкави. Не защото ръкавите се отличаваха с прекалено големи размери, а понеже кожата на жената се беше сбръчкала, потъмняла и потънала, докъдето позволяваха костите и жилите й.

– Здравей, Тирдамал – поздрави ме тихо тя. Не само бузите, гласът ѝ също беше отслабнал.

Не помня какво отговорих. Когато отново дойдох на себе си, в ръцете ми лежеше томче с пътните записки на Песгимиз от Южния континент, и аз четях на глас ред след ред, без да разбирам нито дума от произнесеното. На тръгване си спомнях единствено, че ставаше дума за някакъв второстепенен път, по който той не посмял да тръгне от страх да не се загуби. Трябва някой ден да намеря този откъс и да го прочета, той е последното, което ни свързва със Зикейне.

И двамата си давахме сметка, че това е финалното ни сбогуване. Едва ли друг член на нашата група щеше да успее да дойде до тук – през следващата декада се очакваше подобрение на времето и седемдесет процента от космическите стартове за последните четири години се извършваха именно през този период от годината. Метеоролозите бяха открили поне една стабилна тенденция в микроклимата на Полуострова и то точно такава, която да ни раздели.

Надявах се, че останалите от нейната хранителна група разбираха риска, който ние поемахме е моето идване. С малко късмет, ни предстоеше да поемем третата смяна в нашата първа извънземна база, и ничия смърт не трябваше да ни спре. Успехът на мисията щеше да гарантира бъдещето на нашите две групи и сполуката на децата ни. И все пак аз бях тук. Ксампаунт, Номатайх и останалите не се поколебаха нито за миг, когато им предложих да потегля, и ако се наложи – дори да ме заменят с някой от дубльорите – Единични, които постоянно се навъртаха около космодрома, очаквайки своя шанс.

Не разчитах Зикейне да ме познае. За щастие, пристигнах в редките моменти на просветление, когато болката за малко беше отстъпила пред мощта на съвременната фармакопея. В древността не биха я оставили да доживее до подобно състояние – ракът я прави неспособна да произвежда уникалните ензими, които са нейния принос към храносмилателния баланс на групата й, нарушава се обмяната на веществата на всичките членове. Съдейки по втория чифт крака на Финозие, процесът беше напреднал значително.

Преди пет-шест поколения щяха ритуално да я убият още след първите признаци на заболяването, за да не ги затруднява излишно, докато се борят за колективното оцеляване на групата. Жестоко, но намирането на заместничка често се оказваше сложна задача. Историята знае за войни, водени защото някой починал член от царската хранителна група не е имал достатъчно близък аналог в границите на Империята – съседите не са пропускали да се възползват от тази възможност.

Слава богу, сега живеем в цивилизована епоха, което просто означава, че всички страдаме по-дълго, докато гледаме как нашите любими хора си отиват. От един век конструктивните биолози твърдят, че до синтезирането на пълноценни изкуствени ензими остават някакви си десетина години. Кой знае защо това десетилетие все още не е отминало.

Отърсих главата си от черните мисли и продължих да чета пътеписа на Песгимиз, докато Зикейне спусна клепачите си и милостиво ми спести страшната гледка на позеленелите си, изпъкнали очи.

Не знам колко време мина, преди да усетя как някой ме докосва по рамото.

– Нека те отменя. Имаш телеграма от Тръстиковия полуостров. Викат те.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.9631 астрономически единици

4. Любители и професионалисти

Борис ме посрещна в на края на пистата, с ръце на кръста и с поглед отправен към небето. Преди да кацна, увеличих мощността на предните антиграви, и „Секвоята“ вдигна носа си като винтов изтребител от Втората световна война. Положих я върху напукания бетон до неговата старичка „Олимпика“ и се измъкнах от кокпита.

Той огледа новичкия ми автомобил. Сивият металик блестеше, въпреки че слънчевите лъчи не можеха да си пробият път през тъмните облаци над нас. За този ефект трябваше да благодаря на съвременната луминофорна химия.

– Джо, не знам какво би дала Дина – така се казва съпругата му – за да имаме кола като вашата.

– Истината е, че не биваше да си позволяваме толкова скъп автомобил, но въпреки това го купихме. Жена ми по-скоро би умряла – обясних аз, – отколкото да се покаже пред хората с модел от миналата година.

Борис усети че гледам виновно към таратайка му и се усмихна. За щастие момчетата от клуба не обръщат внимание на суетата; никой не се интересува от семейния транспорт на моя приятел. Тук статусът на всеки член зависи от модула, с който лети в космоса, от броя полети, от максималното разстояние, на което се е отдалечавал от Земята. А неговият модул предизвиква значително повече уважение, отколкото автомобилът му.

– И при нас е същото – махна с ръка той. – Аз със старата бричка идвам тук, а тя с новата кола обикаля отворените потребителски съюзи за интервюта.

– Не намерихте ли най-после някой със сходен пазарен профил?

Целта на упражнението е да се събере група хора, за предпочитане по-многобройна, която координирано да поръчва големи количества стоки на ниски цени. Системата работи, ако членовете се споразумеят да пазаруват от едни и същи производители и от там произлиза трудността, защото фирмите се групират в най-неочаквани картели, и получаваш намаление, само ако си купуваш тоалетна хартия „Белово“ заедно с боя за обувки „Мираж“ и масло за готвене „Слънце“.

– Утре Дина ще ходи на пробно пазаруване с един нов потребителски съюз. Казва се „Щастлив купувач“ или нещо подобно. Той е четири пъти по-малък от стария, около двеста човека, и естествено намаленията няма да са като предишните, но ще помогнат – отвърна Борис, и ми подаде кутия ледена бира.

– Ех, само ако бирата намаляваше скоростта на вятъра.

– Дългогодишният опит на няколко поколения астронавти-любители не показва подобен ефект, но експериментите продължават – каза той и си взе нова кутия.

С него се запознахме още в училище. После ходехме заедно на лагер-школи по астрономия. Там наблюдавахме променливи звезди, снимахме комети и брояхме метеори. За да е по-интересно, правехме всичко следвайки методики от един век преди нас: като се започне от полирането на телескопните огледала на ръка и се стигне до изпичането на фотографските емулсии преди експонация – това последното за да повишим чувствителността им.

– Догодина щях да направя златен юбилей в клуба. – обади се Борис, след като известно време се бяхме взирали безпомощно във върховете на двете хилави дръвчета, които бяха пробили бетона на бившата писта.

– Много добре си спомням – уверих го без да откъсвам очи от клончетата им. Те се мятаха безпомощно при всеки порив на вятъра. – Тъкмо бяхме навършили седемнадесет, когато започнахме.

Ние се озовахме тук, защото моят приятелят случайно откри покана за учредяване на клуб на гражданите-астронавти. Отне ни сума време да открием някогашното летище – организаторите използваха първоначалното му име „Дълес“, което издаваше възрастта им. От тогава сме част от постоянното присъствие.

– Имахме късмет да попаднем тук – продължих. – Много по-късно си дадох сметка, че това е била критичната възраст, в която младите хора си избират дали да водят пълноценен живот, или да го пропилеят в игрите.

Повечето хора от нашия клуб не направиха кариера в космическите отрасли, но поне останаха активни, докато огромното болшинство от населението излиза от компютърен транс за по пет-шест часа дневно, колко да се погрижи за биологичните си нужди и да си отработи сметките за електричество и достъп до мрежата.

– В известен смисъл и моите хлапета имат късмет. Ако преди тридесет години ние с жената не бяхме решили да си купим къща, сега щеше да им се налага да работят двойно повече, за да си платят наема.

– Кой, казваш, беше циникът? – попитах. – Тяхното криене в игрите само засилва кризата. Нищо чудно, ако един ден изчислителните комплекси решат, че могат да вършат всичко по-добре от нас.

– Игрите не са само забавление – завъртя глава Борис. – Но иначе съм съгласен, всяко действие, което не променя и не подобрява физическата реалност, е губене на време.

– Ти затова ли стана инженер?

– Съвършено вярно. И специализирах за инженер-технолог, което според моите виждания ме поставя в точката на пресичане между човека и физическата реалност – където се произвеждат нещата.

Двама старци, които водеха обичайния си седмичен спор. Не виждах смисъл да преиграваме отново и отново сцената от същата пиеска.

– И аз съм инженер – вдигнах примирително ръце. Бирата се разплиска и вятърът отвя пръските надалече.

– Наздраве – каза Борис – за инженерите.

Полетите в космоса ни заинтересуваха достатъчно за да ни държат настрани от сияйната бездна на симулациите. Времето не ни пощади, косите ни оредяха, а металните отблясъци в очите ми издаваха, че те отдавна са заменени с импланти – неведнъж ми бяха съветвали да си сложа по-нови, биотехнологични. В една игра сигурно и двамата щяхме да изглеждаме по-добре. Не самите ние – бързам да се поправя, – а аватарите ни щяха да изглеждат по-добре. С годините позабавихме темпото, освен когато ставаше дума за бира.

– Има още в хладилната чанта – сякаш беше прочел мислите ми, Борис посочи отворения багажник на своята таратайка. Той си взе нова кутия и двамата продължихме да се взираме с небето, сякаш с поглед можеше да го очистим от дебелите облаци, които се стелеха на около триста метра височина.

Към нас с бързи крачки се приближи нисичък младеж, облечен в син работен комбинезон. На рамото му се кипреше анимирана емблема на НАСА, с преливащи цветове: над стартова площадка, се издигаше червена ракета; от дюзите ѝ се показваше огнена игла, която постепенно я издигаше нагоре; после всичко се повтаряше.

– Здрасти! Казвам се Дъглас и съм новия представител на Агенцията.

– Здравей Дъглас – поздравих на свой ред аз. – Може ли Дъг? Или Дъги?

– Може и двете.

– Да не би нещо да се е случило със Сам?

– Не, нищо лошо. Само го преместиха го в Хюстън, в централата. Праща ви поздрави.

Сам, или Саймън Крауфорд, беше истински астронавт, от последните набори преди Агенцията да разпусне собствения си отряд за подготовка и да започне да наема летателен персонал от външни фирми. Тук го уважавахме.

– И ние го поздравяваме – каза Борис. – Кажи му, че не сме го забравили.

– Разбира се, благодаря.

– Някакви новини за електрониката? – попита моят приятел.

– Ще е тук следващия месец.

– Всичката ли?

От половин век НАСА няма пари да лети в космоса. Имам предвид да лети истински, да изследва близките звезди, да организира научни станции, постоянни бази и дори колонии. Вместо това те ни дават изследователско оборудване. Не много, но достатъчно за да имат основание бодро да размахат пред Конгреса резултатите от „собствената“ си научна програма. А ние сме благодарни за тъничкото ручейче, което тече от федералния бюджет към клуба.

– Почти. Знаете как е – Дъги вдигна рамене. – Днес май не извадихте късмет, а?

Поне да беше използвал първо лице, а той се разграничи. Но веднага усети по намръщените изражения на лицата ни, че казва не това, което трябва, и побърза да добави:

– Но времето винаги може да се оправи.

– Прогнозата е добра – побързах да се намеся преди моят приятел да изтърси нещо, за което може да съжалява по-късно. – Вятърът всеки момент трябва да утихне.

Разменихме още няколко думи преди младежът да продължи към следващата групичка.

– Не сме прави да се отнасяме пренебрежително към него – въздъхна Борис, когато останахме сами.

– За галеното му именце ли говориш?

Моят приятел само кимна.

– Не беше нарочно. То му лепна от самосебе си.

– Той не е виновен, че се е родил твърде късно за да лети в космоса със старите ракети.

– Ракетите не са всичко. Момчето няма чувство за такт.

– Ти не знаеше това, когато му измисляше ново име. Дай му време, ще го развие. Поне не прекарва сто и четиридесет часа седмично на легло, облепен с електроди.

– Съжалявам, че звучеше презрително. Трудно ми е да го приема за наследник на такъв широко скроен мъж като Саймън.

Пак се загледахме в дръвчетата, докато не наруших мълчанието.

– Как вървят работите в къщи?

– Зле. Жената не ми говори от началото на седмицата. Отворила е прозорче с текущия баланс на сметката ни в нейния фов и постоянно го гледа. – Фововете работят с поляризирана светлина, но поляризацията не е стопроцентова и отблизо се вижда какво гледа човек. – Снощи, като видя прогнозата за времето, като че ли искаше да ме посъветва да продължа с полетите, но аз самият отклоних разговора. Не бих приел такава жертва от семейството си.

– Нито пък аз – кимнах.

– Медицинските ни спестявания и фондът за образование на децата замръзнаха през последната половин година. Хлапетата не са се забързали да влизат в университет, само игрите са им в главите, но човек никога не знае кога най-после може да пораснат.

Разбирах приятеля ми – той разполагаше само с парите, които е спестил преди да се пенсионира. Както и аз.

– Ако разходите ни останат същите и цените продължават да растат, скоро ще имаме отрицателен приход – заключи Борис.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.9628 астрономически единици

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, cyberpunk, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 1 и 2


Научно-фантастична повест за астероиди-убийци, виртуални реалности и четирикраки извънземни, написана в периода между 2009 и 2013 година. По-голямата част от текста се появи на Cerro Paranal, през много едночасови сесии преди любимите ми нощни смени, на любимата ми висока масичка до басейна.
Твърда научна фантастика.


На всички стари приятели и приятелки, които твърде рано поеха по пътя към по-добрите светове.

  1. Минус тридесет и две хиляди, седемстотин шестдесет и осем

Широкоъгълните телескопи, с които беше осята обратната страна на Луната, откриха астероида две седмици след като той се показа иззад Слънцето. Програмата за планиране на наблюденията го класира в горната половина от списъка с интересни обекти. Шест земни дни по-късно аналитичният комплекс на обсерваторията оцени вероятността за сблъсък със Земята на петдесет и седем процента, най-високата за обекти с предполагаем диаметър над двеста метра в цялата история на човечеството. От този миг нататък около една трета от телескопите на Луната и в точките на Лагранж го следяха неотлъчно.
Някой от тях все още се завъртаха за да прихванат новата цел, когато плаващият космодром, дрейфващ между Флорида и северните брегове на Куба, получи съобщение за астероида. Неговият собствен аналитичен комплекс още веднъж пресметна орбиталните елементи на обекта, убеди се, че опасността за Земята е значителна, и започна да изследва вариантите са отклонение на неканения гостенин. За двадесетина секунди изкуственият интелект извърши повече от четиридесет октилиона операции, но не намери спасително решение, и привлече към решаването на задачата сродните комплекси в Гвиана, Владивосток и Килиманджаро.
Същата вечер от научноизследователски космодром в от централна Африка излетя ракета. Полезният ѝ товар беше малка автоматична станция, снабдена единствено с камера и радиопредавател. След четири месеца тя прелетя покрай астероида. Относителната скорост в момента на минималното сближаване надвишаваше четиридесет километра в секунда. Станцията изпрати на Земята само шест използваеми снимки на астероида – течният азот, който служеше за охлаждане на електрониката в близост до Слънцето, се изчерпа и всичките пиксели на следващия седми кадър имаха стойност минус тридесет и две хиляди, седемстотин шестдесет и осем.
Новите наблюдения уточниха орбитата и позволиха да се изчислят размера и плътността на новооткритото небесно тяло. Разделителната способност(1) на изображенията беше достатъчна, за да се види, че то е триосен елипсоид, с най-голям диаметър две хиляди и седемдесет километра, който го превърна от астероид в планета–джудже. Гигантската – за размерите му – планина го опасваше по екватора. Подобни образувания се срещат рядко, но не са нещо невиждано. Човечеството се сблъска за пръв път с тях отдавна, още при първите посещения на Веста. Те се получават, когато едно тяло с плътно ядро претърпи централен удар – за разлика от приплъзващите удари, които са много по-често срещани, но обикновено само оставят няколко дълбоки канала по повърхността на астероидите. Стига сблъсъкът да е достатъчно силен, той предизвиква в мантията на обекта вълна на плътността, която прекроява повърхността му като издига едни части от релефа и снижава други.
Въоръжен с точната форма на небесния снаряд и с периода на въртене около собствената му ос, аналитичният комплекс на лунната обсерватория адаптира масово-обемния модел на Веста към наблюдателните данни за новото тяло, и определи поправките на орбитата заради ефекта на Ярковски(2).
Резултатите повишиха вероятността за удар със Земята до деветдесет и девет процента и четири деветки след десетичната запетая. Ако не се предприемеха мерки, след седемдесет и девет дни астероидът щеше да навлезе в атмосферата над южния Атлантик. Там, където на двеста метра дълбочина плуваше главният аналитичен комплекс на планетата – осемстотин кубични километра биоелектролит, ограден от океанската вода с три слоя прозрачно фулериново фолио.


Разстояние между Земята и астероида: 1.0002 астрономически единици(3)

(1) Разделителна способност или ъглово разрешение – параметър, измерващ способността на телескопите да регистрират като отделни два обекта, разположени в непосредствена близост един до друг, или да разграничават близки разположени детайли от повърхността на едно небесно тяло.
(2) Ефект на Ярковски – физически процес, заради който астероидите променят орбитите си около Слънцето, поради неравномерното излъчване от повърхността им, породен от въртенето около собствената им ос.
(3) Мярка за дължина в астрономията, равна на средното разстояние между Земята и Слънцето.

  1. Кон(4) по време на икономическа криза

Днес моят стар приятел Борис ще лети към звездите за краен път.

  • Джо, бляскавата ми кариера на космически пътешественик е на път да приключи заради разпадането на нашия семеен потребителски съюз – призна той завчера, докато си пиехме кафето.
  • Криза – въздъхнах. После спорихме дали заради нея младежта излиза от симулациите само колкото да изкара пари за достъп до мрежата, за квартира и за памперси. Постепенно разговорът ни замря, убит от склонността на Борис да философства и от общото чувството за собствено безсилие, обхванало двама прегърбени пенсионери, от които нищо не зависи. А днес е от значение само това, че отиваме на космодрома за крайния полет на моя стар приятел. Аз летя към мястото на срещата по околовръстния път над предградията, а той – по северното трасе, което следва някогашната магистрала номер седемнадесет.
    Ние често употребяваме думата краен. Тя сигурно звучи странно за човек, който не познава отблизо заниманията на нашите клуб. В авиацията и космонавтиката нейният синоним последен има друго, съвсем финално, и бих казал, фатално значение. Бойните пилоти във всички войни са смятали употребата ѝ за лошо предзнаменование и са търсели какви ли не начини да я избягнат. Вярно е, че срещу нас не стреля никой и системите на нашите модули са дублирани многократно, но ние също предпочитаме да не я споменаваме.
    Сега ми е особено трудно да ѝ намеря замяна. От две седмици не сме виждали синьо небе и при тази скорост на вятъра няма как да получим разрешение за излитане. За съжаление, дори най-съвършените космически кораби не могат да се процедят от дъното на потенциалната яма, която планетата Земя е издълбала в метриката на пространство-времето. Не, няма теоретична пречка, но микроградиентите в гравитационното поле ни лишават от всякаква надежда да се появим в околностите на целта. Един камък с размерите на канапе се превръща в маскон(5) с огромен ефект върху подпространствената траектория. Курсът на кораб, който излита от Земната повърхност, може да се предскаже с цената на няколко седмични изчисления, които вземат под внимание химичния състав, плътността и дори пукнатините в почвата около стартовата площадка. Но това е прекалено бавен начин да се планират рутинни полети като днешния.
  • Здрасти, Джо! – лицето на Борис се появи върху предното стъкло на колата ми. – Как е настроението преди битката?
  • Готови сме да надникнем отвъд безкрайността. Както винаги.
  • Според прогнозата от снощи времето ще започне да се подобрява днес или утре.
    Четох тази прогноза, дори в момента анимацията на облачната покривка се въртеше в ъгъла на моя фов(6). За метеоролозите разлика от двадесет и четири часа е в рамките на допустимите грешки на техните климатични модели, а за моя приятел тя е съдбоносна, но щом той е решил да бъде в добро настроение, по-добре да не му преча.
  • Миналия път…
    Борис не ме остави да довърша.
  • Ех, старче, ако знаех, че часовете, които прекарахме в космоса тогава ще са ми крайните, щях да им се наслаждавам по друг начин.
  • Как точно? Щеше по-дълго да се взираш в звездите през илюминатора?
  • Не, на звездите им се нагледах. Но щях да натискам по-силно бутоните и да щракам по-звучно с превключвателите.
    Бутоните и превключвателите, за които говореше приятелят ми не са виртуални, а истински, механични. Интерфейсът на модулите ни съзнателно е стилизиран да наподобява старите космически кораби, а приликата с капсулите от програмата „Аполо“ се цени особено високо.
    Подхвърлихме си още няколко словесни топки, после продължаваме да летим в мълчание.
  • В малкото случаи – наруши го Борис – когато съм знаел, че върша за краен път нещо важно за мен, съм се опитвал да запомня момента добре, за да се връщам по-лесно към него в спомените си, и да го преживея отново и отново.
  • Винаги можеш да си опресниш паметта с помощта на записите от бордните камери.
  • Циник.
    Настъпи нова пауза. Усещането за пропусната възможност ме обзе с нова сила. Ръцете ми се отпуснаха и моята „Секвоя“ откликна на освободения щурвал с потреперване. Бордовият компютър, представител на най-високия разрешен от закона клас, сигурно реши, че съм задрямал и раздруса колата. Съвсем слабо, колкото да събуди водача. Реакцията му беше реверанс на конструкторите към фалшивото убеждение на хората, че сме необходими, че управляваме процесите около себе си и че отговаряме за нещо пред обществото.
  • Клюмаш – констатира Борис и с невинен глас продължи. – Ако не си спал добре снощи, защо не оставиш на автопилота да те води?
  • Много добре знаеш защо.
  • А, да – кимна пресилено той. – Страх те е, че един ден на машините най-после ще им омръзне да се грижат за нас, ще ни приспят и ще ни прехвърлят във виртуална реалност, където не можем да нараним нито себе си, нито околните.
  • Как можеш да не виждаш в какво сме се превърнали! Буци лой…
    На екрана светна предупреждение, че е настъпило време за снижаване и го спаси от справедливия ми гняв. До старото летище, на което се събирахме веднъж в месеца, оставаха по-малко от пет минути полет.
  • Да, какво ли виждам аз – въздъхна лицето от предното стъкло.
  • При бързодействието на днешните квантови изчислителни разтвори това не е абстрактна възможност – отвърнах и натиснах щурвала напред. Носът на колата се наведе и сивосинята покривка под мене започна да се приближава.
  • Въпросът е не дали човек вижда опасността – каза Борис, – а как се готви да я посрещне.
    Той прекъсна връзката докато се чудех от къде да започна. Ще има време да довършим този разговор.
    Обичам да се нося на двадесетина метра над облаците. Гледката е особено красива когато скоковете в атмосферното налягане и турбулентността нащърбят горната им граница, и носът на „Олимпиката“ се забива с лека вибрация в поредната сива стена за да изскочи след миг от другата страна на облака и да се гмурне в слънчева светлина. В същия момент предното стъкло се оцветява във всички цветове на дъгата заради водните капки, които са се натрупали върху него.
    Днес повърхността на облаците беше плоска, като отрязана с нож. Сигурен знак, че атмосферната структура е стабилна и лошото време ще се запази за дълго.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9631 астрономически единици

(4) Кон – от конвенция – среща, събиране на хора с общи интереси, обикновено любители.
(5) Маскон – концентрация на маса. Обикновено се употребява в контекста за Луната, но маскони може да има на всяка планета. Пример за маскон на Земята е Мауна Кеа.
(6) фов – съкращение от field of view (англ.), виртуално работно пространство на очен терминал, проектиращ направо върху ретината.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Учителят – 3. Планета за почивка


Трети разказ от същата поредица, написан по същото време. Но героят – тук с друго име и на друга планета – вече не е същия и тук от личен опит научава, че империите изглеждат добре само в атласите. Разказът, както и останалите от тази поредица, не е публикуван никъде.

* * *
Телефонът изръмжа от нощното шкафче. На Изабела се отнасяха с подозрение към хората с присадена периферия, смятаха че са прекалено млади да се пенсионират. Хегедус се протегна без да се обръща и вдигна слушалката.
– Домът на семейство Балинт.
– Събудих ли те, гадино мръсна? – осведоми се дрезгав глас.
Дрямката мигновено напуснаха Хегедус. Сърцето му заработи на пълна мощност, преди да се намесят допълнителните жлези. Тук може и да не обичат имплантите, но не всичко се вижда с просто око.
– Събуди ме. Доволен ли си?
– Ти ще си доволен, ако не отрежем нищо на женичката ти. Искаш ли да ти пратим едно пръстченце?
Наистина, другата страна на леглото бе празна.
– Какво искате от мен?
– Да стоиш мирен докато не си замине оня федеративен клоун – изсъска мъжът и затвори.
Хегедус се надигна с мъка. Главата го болеше като след препиване. Будилникът беше изключен, а през прозореца грееше обедно слънце. На пода до вратата на спалнята се търкаляше празен флакон. Под ситния текст до бутона се зъбеше стилизиран череп.

* * *

В сравнение с Изабела, Земята бе топла и суха, особено в тези ширини.
Хегедус остави ръчния си багаж на полицата над седалката на експресния влак, отпусна се на мястото си и закопча предпазния колан. Едва след като свърши, осъзна, че е забравил книгата си в чантата, качена на на високата полица над главата му. Зачуди се дали си струва да повтори процедурата с колана заради лековатия роман, който беше купил от някакъв антиквар, специално за да убие трите часа полет – хартиени книги не се срещаха често в колониите и той реши да си направи малък подарък. Отпускащата атмосфера на планетата-майка, тихите разговори на хората наоколо и мисълта за предстоящата почивка го притиснаха към креслото и затвориха очите му.
Няколко минути по-късно той вдигна глава и се огледа, сякаш самото отлагане можеше да сложи книгата в ръцете му. Срещу него седеше жена. Беше облечена в бяла рокля с огромни оранжеви цветя и сандали в същия тон, каквито се носят на повечето островни светове. Дори скрита в дълбоката седалка, нейната фигура излъчваше стремителност. По навик той запомни ръста, теглото и цвета на очите ѝ.
Тя го гледаше с нескрито любопитство, даже повдигна с ръка огромния си кестеняв бретон, за да вижда по-добре. Хегедус беше свикнал белезите по лицето му да привличат вниманието на хората, но повечето не проявяваха любопитството си така откровено. Той рязко откопча колана, надигна се от седалката и скоро разлистваше романа си. Годините, прекарани по изостанали бивши и настоящи колонии го научиха да се наслаждава на хартиените книги.
Отсреща жената се усмихна извинително, отпусна бретона си и се облегна назад. Хегедус се зачете и само от време на време ѝ хвърляше някой поглед над страниците. Стори му се, че тя присвива очи, докато се опитва да види заглавието.
– „Тримата Мускетари“ – той отговори на немия ѝ въпрос.
– А, Дюма! – възкликна спътничката му. – Харесва ли ви?
– Да, много. Чета я за трети път. – Литературната мода на повечето колониални планети се бе закотвила в осемнайсти-деветнайсти век.
Неусетно за Хегедус, двамата се заприказваха. Но не толкова неусетно, че той да не си даде сметка колко дълбоко е било следоперационното му рекондициониране. Беше му приятно да разговаря с непознатата. Книгата, както си беше отворена, легна върху коленете му нагоре с корицата.
Изясни се, че слизат на една и съща спирка. Тя беше литературен агент, работеше в издателство специализирано за мемоари. Разказа му весели случки за някой от клиентите си – все известни хора, главно либерални политици от Земята и от по-близките колонии. Не споменаваше имена, но му даваше достатъчно подробности да разбере за кого става дума. Хегедус я разочарова, защото не разпозна почти никой.
– Е, сещате ли се сега? – питаше спътничката му след всяка история.
– Не – признаваше си той.
– Ама как така? Добре, де, същата дама преди две години…
И така докато не пристгнаха. Малко преди експресът да кацне, тя си взе куфарчето и отиде да се преоблече. Вместо нея се върна друга жена – непослушният бретон беше прибран с фиба, тялото и беше стегнато в строг черен костюм с панталон.
– Извинете, мястото е заето – пошегува се Хегедус. – Тук седи една чаровна млада дама…
На перона тя му даде визитната си картичка, казваше се Ана. Същия ден двамата вечеряха заедно. За втори път се срещнаха едва половин година по-късно, когато той се върна от мисията си на Сияйния път, но през цялото време разменяха съобщения.

* * *

Споменът за първата среща със съпругата му прелетя пред очите на Хегедус докато той вдигаше от пода флакончето. Съдейки по надписа – от спрей против някаква местна гадост. Той продължи към кухнята с намерението да си приготви едно истински горчиво кафе.
Океанът започваше на стотина метра на юг и още толкова по-надолу от къщата на семейство Балинт. Все още течаха ранните години на заселването и подобни имоти можеха да се намерят на умерени цени. Предната стена представляваше колонада с врати, като в оня стар роман на Хемингуей(1), и през горещите дни, които тук бяха мнозинство, Хегедус ги отваряше за да пусне вътре океанския бриз.
Той седна в креслото с чашата кафе, подсилено с няколко капки ром. Долу се простираше пристанището, където безброй яхти бяха накацали от двете страни на кейове. Сред тях се открояваше правителствен катамаран. Върху високите му мачти – дан повече на традицията, отколкото на нуждата, в тези времена на евтини кваркови генератори – се развяваше знамето на Федерацията. Малко под него, на същото въже, плющеше на вятъра беззвучно флагът на главния инспектор по сигурността на колониите – главен адмирал от резерва, наскоро пристигнал от планетата-майка. Преди два дни адмиралът, с когото се познаваха съвсем бегло, посети Хегедус без предупреждение и подробно го разпита за продажбите на къщи. Почти насила го измъкна на терасата, където пиха вино от водорасли до вечерта, и си говореха за радостите на пенсионния и полу-пенсионерския живот. През следващите дни главният инспектор го запозна с някои съседи…
Изабела беше планета с късмет. Астрономите знаеха за нея далеч преди свръхсветлинните двигатели да дадат крила на първата вълна колонизатори, но безкрайните преходи от Земята я предпазиха от бързо и стихийно заселване. Освен с топъл и плитък океан, прободен с множество вулканични архипелази, тя не можеше да се похвали с нищо друго,но то бе достатъчно. За свое щастие, планета не бе подходяща за курорт, заради скъпите и дълги полети.
Заливите на Изабела сигурно щяха да си останат девствени, ако някакъв предприемач не бе открил истинския потенциал на това място – планета за пенсионери. Богатите старци обичаха топлия климат, прекарваха почти цялото си време потопени във водата и водеха заседнал живот. Повечето от тях предпочитаха да избегнат каквито и да е промени, което превръщаше голямото разстояние до Изабела в достойнство. Нищо чудно, че застаряващият адмирал се интересувал от свободни имоти.
Две лодки се отделиха от кея с явното намерение да излизат в океана. Хегедус си помисли, че е време за подводен риболов. Изчака ги да подминат поплавъците, които обозначаваха входа на пристанището, и със залп изпи последната глътка кафе.

* * *

Насочените взривове изпратиха акустична вълна напред и стената пред Хегедус имплодира. Той се хвърли във феерията от парченца стъкло и въздушни мехурчета. Разноцветните прожектори придаваха нереален вид на водната лавина, която се стовари върху обитателите на купола. Хегедус инстинктивно очакваше съскане като в космоса, но за своя изненада чу само музика. Домакините слушаха някакъв класически композитор.
Заради водата скокът му приличаше повече на забавен каданс от стар филм, отколкото на стремителна атака. В средата на стаята Джарет и Морина шареха с ръце под катурнатата масичка, сигурно търсеха аварийните дихатели. Плафоните продължаваха да светят и наоколо прескачаха жълто-лилави петна. Хегедус стъпи с подкованата си обувка върху ръката на жената.
– Кажи на мъжа си, че не е проява на добър тон да нарича съседите си гадини. – Микрофоните и водата промениха гласа му, но не можеха да прикрият заплахата.
В същия миг Джарет подскочи нагоре. Хегедус очакваше подобна реакция и спря устрема му с приклада на харпуна. Алени капчици се разпиляха из прозрачната вода. Хегедус хвана Морина за косите и я изправи до себе си.
– Къде е жена ми?
Джарет вдигна рамене. Държеше се с ръка за носа. Морина мълчеше, пестейки малкото въздух, останал в дробовете ѝ.
– Аз не бързам, – каза Хегедус. Ритна масичката към Джарет и дузината дихатели, закрепени под плота й, заплуваха из стаята. – Вземи един.
Мъжът веднага надяна маската. Хегедус вдигна най-близкия стол и седна. Морина последва движенията му и видимо се насили да коленичи отстрани.
Двамата мъже се гледаха в очите, Харпунът сочеше към гърдите на Джарет. Цифрите се гонеха върху екранчето на стенния часовник. Хегедус си помисли, че тук почти всички домашни електроуреди са водонепроницаеми, сякаш човек не може да се удави, ако няма подходящ музикален фин или ако не знае точното време на смъртта си.
Мина една минута.
Повечето къщи по крайбрежието имаха подводни части. Обикновено те се състояха от една стая, най-често трапезария със стъклена полусфера вместо таван, до която се стигаше през къс тунел. Но Джарет и Морина навярно обичаха океана повече от съседите си, защото в техния дом над повърхността се намираха само входовете, а всичко останало беше вплетено хитроумно между кораловите рифове.
Хегедус следеше секундната стрелка. При нормални условия човек може да прекара под вода три или четири минути, след като предварително си прочисти дробовете. Ако има белодробен имплант или нужната генетична модификация – два или три пъти повече. Но след взрива на Морина не ѝ беше останало време за дихателни упражнения, а на тая планета се отнасяха с предубеждение към присадената периферия. Скоро лицето на жената започна да посинява и по тялото ѝ преминаха конвулсии.
Хегедус прочете в очите на Джарет готовност за нов скок и поклати оръжието многозначително.
– Няма да те убия веднага, ще имаш време да видиш как жена ти се дави.

* * *

– Заповядайте, чувствайте се като у дома си! – усмихна се Джарет и покани с широк жест семейство Балинт в хола на подводната си къща. – Китарата може да оставите зад вратата, а аз отивам да поръся месото с нагревателки.
Ана се заприказва с домакинята, а Хегедус се огледа наоколо. Точно така си беше представял живота в пенсия – с много вода, но без мирис на сяра. Отвъд прозрачния похлупак над главите им се гонеха жълти риби, големи колкото мъжка длан. Лампите пръскаха лилави и оранжеви отблясъци по гостите.
Гостът се ръкува с едни познати, кимна на други и някак естествено се озова до библиотеката. Тук не харесваха имплантите, но обожаваха хартиените книги и в тази комбинация на вкусовете имаше своя логика. Една библиотека, дори малка, представляваше значително капиталовложение и по избора на заглавията можеше да се научи доста за собственика ѝ. Тук преобладаваха биографии на дейци от Френската революция, Войната за независимост на Съединените щати и Изключването на Проксима б.
Музика на неопределена възраст се сипеше от уредбата, създавайки усещане у всеки, който я слуша, че е точно от времето на неговата младост. А младостта на хората около масата беше разпиляна върху поне няколко века, защото не всички пенсионери могат да си позволят свръхсветлинен полет до Изабела. Повечето бяха от по-близките колонии, и релативистките ефекти ги бяха захвърлили само няколко десетилетия в бъдещето.
– Казвам се Стен – представи се възпълничък мъж с плешиво теме, натоварен с по една чаша във всяка ръка. – Пристигнах миналия месец.
Ето някой, който е прескочил цялата ера на биокорекциите, отбеляза си Хегедус.
– Аз съм от Джесика – продължи мъжът и му подаде едната чаша, а другата наведнъж изпразни до половина. – Наздраве! А вие от къде сте?
– Стовенор – и уловил въпросителния поглед на събеседника си, добави, – водна планета, също като тук.
– Носталгия по детството?
– Не, просто жена ми харесва водата. Каква носталгия, На Стовенор има вулкани и чудовищна концентрация на сяра. През цялото време воювахме със сярната киселина, която се опитваше да разяде всичко.
– И кой победи?
– Сярата. Наздраве – вдигна чаша Хегедус.
– Наздраве! А с какво се занимавахте преди да дойдете тук?
– Чинии, давайте чиниите си! – провикна се домакинът от барбекюто.
– Първо на новопристигналите! – Стен се отмести и Хегедус се озова начело на опашката. – За добре дошли.
– По-напред на дамата – на свой ред се отдръпна Хегедус и пусна пред себе си Ана, която до сега беше разговаряла с Морина, съпругата на Джарет. Стан сложи огромно парче ухаеща риба в чинията ѝ.
– Желаете ли салата? Водораслите от нашата собствена градина – той посочи към стъклото над главата си.
– Благодаря – Ана се усмихна.
– И какво казахте, че работехте? – Стен изникна между двамата веднага след като сервирането приключи.
Хегедус тъкмо опитваше рибата, която наистина се оказа чудесна, и вместо него отговори жена му.
– Мъжът ми беше инспектор по колониите…
Чашата подскочи в ръката на Стен и той се озърна към барбекюто, където Джарет ръсеше с нанонагревателки нова порция рибно филе.
– Бях финансов инспектор – побърза да поясни Хегедус. Ана се усмихна, навярно си мислеше, че мъжете никога не престават да играят любимите си игрички, дори когато се пенсионират.
В другия край на стаята домакинът започна да накланя главата си настрани, сякаш се канеше да кимне на Стен, когато усети, че гостът е уловил размяната на погледи помежду им. Кимането прерасна в широка усмивка. Хегедус отвърна на усмивката с надеждата да изглежда достатъчно глуповат и вдигна чашата си за безмълвен тост. До него Стен пристъпваше от крак на крак.
– А вие с какво се занимавахте преди… да дойдете тук? – попита го Хегедус.
– Имах малък бизнес за селскостопански машини. – Отвърна бързо пълничкият мъж. – Вървеше добре. А вие сигурно сте пътували много, не като частниците като нас.
– Да, – кимна Хегедус – почти шест месеца всяка година.
– И все със свръхсветлинни кораби? Трябва да сте видели много свят.
– Беше ужасно – намеси се Ана. – Не можехме да се видим с месеци наред. Но вече никога няма да се разделяме. – Каза тя и го млясна по бузата.
Стен се сконфузи и погледът му безпомощно се замята из стаята докато не попадна върху китарата.
– Нали ще ни изсвирите нещо?
– Разбира се, – съгласи се Хегедус, подаде чинията на жена си, взе китарата и запя под тихото мляскане на другите гости. До края на вечерта не повтори нито една песен.

* * *

Хегедус вътрешно се стегна преди да стреля. Тихата песен от обратното разсейване на собствения му микровълнов пистолет забръмча като комар и в следващия миг от тавана се посипаха пластмасови панели. Стен се хвърли на пода и оръжията им забръмчаха в дует. Изглежда на влизане Хегедус бе докоснал някаква огранителна система и не можа да изненада домакина. Освен това той се страхуваше да използва пълната мощност на пистолета си за да не нарани случайно Ана. За разлика то него, Стен не страдаше от никакви задръжки и изстрелите му караха цялата къща да вибрира. Гласът му долетя от тъмнината.
– Трябваше да те очистим веднага след като пристигна, гадино мръсна.
– Значи с теб имах честта да говоря тая сутрин. – Хегедус стреля по звука. – Липсва ти въображение.
– Сега ще имаш честта аз ти видя сметката. По най-скучния начин и без грам въображение.
Господи, какъв позьор, помисли си Хегедус.
– Първо ме убий, пък после ще си говорим за чест.
Стен стреля. Няколко плочки от стената засветиха с червено сияние.
– Ти по-добре мисли за жена си.
Хегедус излезе от прикритието си – масивна дървена маса, на която вечеряха след обичайните петъчни партии шах преди духът на свободата и независимостта да обхване Изабела – и безшумно направи две крачки встрани. От тук можеду колонадата се откриваше линя за стрелба към Стен. Той се бе свил зад ниското ъглово канапе, на което обикновено сядаха за да играят бридж всеки вторник.
– Чуваш ли, за жена си мисли! – пак се обади Стен, и пак се повтори.
Мисля, нали затова съм тук, отвърна Хегедус на ум и натисна спусъка. Мъжът отсреща нададе вой като смъртно ранено животно. Хегедус си представи как кръвта му се превръща в гъст бульон, а в него плуват съсирени от дробове и присви още по-силно пръста си. Викът премина в стон и постепенно секна. За всеки случай Хегедус изчака още половин минута и стреля отново. Замириса на овъглена плът.
Той бавно се надигна и приведен се спусна по коридора към подводната част на къщата. Зад първата врата се намираше гостната, зад втората – спалнята. Там, просната върху неоправеното легло, лежеше в безсъзнание Ана. Тялото ѝ беше увито в същата копринена нощница, с която беше облечена предната вечер. Клепачите ѝ примигнаха и тя погледна някъде зад него.
Преди Хегедус да се обърне, изгарящ огън докосна гърба му. Той продължи движението напред и се прехвърли през глава, над Ана, от другата страна на леглото. Стреля към процепа на вратата още преди да е стъпил на краката си. Стен, който незнайно как беше намерил сили да го последва чак до тук, се свлече бавно в стаята. Лицето му димеше, сякаш го бяха поръсили с нанонагревателки. Пистолетът се изхлузи от пръстите му и удари пода.
Ана с ужас откъсна очи от похитителя си и се обърна към Хегедус. После разпери ръце встрани, сякаш го призоваваше да застреля и нея.

* * *

Хегедус прескочи перилата и се превъртя във въздуха преди плавниците му да ударят водата. След него се гмурнаха още трима. Както се бяха уговорили, групата им – общо дванадесет младеещи пенсионери, – се събра около шамандурата на изхода от залива. Въжето, което я свързваше с котвата й, светеше с оранжев блясък. От океана една след друга се задаваха фигурите на ловци от предната смяна. Хегедус се полюбъва на гледката. Нищо подобно не можеше да се види на родната му планета с нейния киселинен океан.
Още на пирса се разбраха, че Джарет, който бе живял най-дълго на Изабела, ще ръководи лова. Той раздели мъжете на двойки и вдигна палец да им пожелае успех. На Хегедус се падна да ловува заедно със Стен. Двамата се закачиха за краищата на общо въже, стиснаха си ръцете и поеха бавно напред. Веднага след шамандурата дъното се спусна надолу, и светлината над главите им помътня.
Всяко движение под водата се отдаваше с мъка. Сигурно затова не забелязаха веднага тюленовата риба, която ги наблюдаваше слята с по-едрите камъни по южния склон на залива. Стен вървеше пръв, впил поглед в дъното под краката си. Имплантите на Хегедус нададоха вой далече преди очите му да се адаптират към полумрака наоколо. Той прошушна в микрофона:
– Струва ми се, че там има нещо – и посочи в посока, точно обратна на мястото където се спотайваше рибата. Стен, за който това беше само втори лов, спря и се взря в мътната вода.
– Не виждам нищо…
Хегедус се престори, че се вглежда по-внимателно.
– Има, виждам я как мърда.
– Няма никаква риба, да продължаваме напред.
– Ще ида да проверя – отсече Хегедус и още преди партньорът му да възрази, откачи въжето от халката на колана си.
– Стой, къде тръгна! – развика се Стен през микрофона, но Хегедус се престори, че не го е чул.
Четвърт час преди да се качат на малкото корабче, което ги докара до центъра на залива, Джарет му се обади и без да се церемони му заповяда да не изпуска от очите си новопристигналия пенсионер. Стен ненавиждаше революционерите от по-младото поколение, които се разпореждаха на Изабела само защото имаха късмет техните колонии да са по-близо до пенсионерската планета на края на Галактиката, отколкото Земята и не им се налагаше да изхарчат почти всичките си спестявания за да стигнат до тук. Това често поставяше истинските стари бойци като него – от Марс, Ганимед и астероидите – в ролята на момчета за всичко, първо в икономиката на Изабела, а после – неясно защо, някак по инерция – и във всичко останало, включително борбата за независимост.
Стен изгледа за последен път отдалечаващия се гръб на Хегедус и си каза, че едва ли има срещу себе си нещо повече от дребен счетоводител, който е обикалял да прави финансови проверки. Нещо в тоя широк гръб го накара да се безпокой, но той прогони мисълта и се зае да намотава съединителното въже. Тюленовата риба избра точно тоя момент за да го атакува и в следващия половин час не му остана повече време да разсъждава за ранговете в нелегалната организация.
А през това време Хегедус тършуваше из къщата на Джарет. Влезе вътре без никакви проблеми. Дори нямаше нужда от шперц, защото на тръгване след прословутото подводно барбекю беше направил копие на ключа от чантичката на Морина. Картичката-двойник се плъзна в процепа и пред него се отвориха сводести стаи, озъбени с мебели като сталактити. Най-напред той се захвана с кабинета на домакина. Още преди Стен да свърши битката си с тюленовата риба, Хегедус знаеше, че наглед безвредните му съседи-пенсионери, са бунтовници, избягали тук от миналото. Още съвсем млад Джарет бе участвал безредиците, довели до Изключването на Проксима б.
Вечерта, след като поздрави Стен с големия успех на лова и успокои изплашената от изчезването му Ана, Хегедус се обади на своя бивш шеф в колониалния отдел.

* * *

Остатъкът от нощта напомни на Хегедус за времето, когато беше действаш инспектор. След всяко негово завръщане се любеха с Ана по цяла нощ. Умората ги приспиваше, но неизменно единият от тях се будеше за да поднови ласките. А на зазоряване, когато Хегедус отиваше до прозореца за да погледне земния изгрев. Ана се смееше, покриваше лицето си с възглавницата, и се шегуваше, че той е останал истинско дете на колониите и никога няма да се насити на земното слънце.
Сега Хегедус се изправи за да вижда по-добре изгрева. Той прекара нощта в канапето до леглото, където жена му спеше с нервен сън от приспивателното. Сама беше настояла да го вземе. Каза му, че не иска да сънува. Гърдите ѝ повдигаха завивката рязко и неравномерно, миглите ѝ трепкаха в насечен ритъм, и Хегедус се попита дали тя все пак не сънува, въпреки приспивателното.
Местното слънце – мързелива червеникаква звезда – показа огненото си око над хоризонта и се огледа наоколо. Няколко подранили лодки в залива го причакваха. Синя чертичка от далечни облаци се спусна по лицето му и скоро се откъсна от долният край на диска.
– Защо трябваше да го убиваш? – обади се Ана.
Приспивателното я бе отпуснало, после е изчаквала да свърши изгрева за да не ме безпокои, знае, че го обичам, помисли си Хегедус. Както всяка сутрин, когато сме заедно.
– Той те отвлече.
– За да се защити. Тези хора са революционери.
Хегедус закрачи към леглото.
– Тези хора са разбойници.
– Изобщо не ги познаваш!
А ти колко добре ги познаваш? Хегедус, който снощи не бе намерил следи от въжета по китките й, едва успя да преглътне репликата.
Ана завъртя рязко глава. Нейният поглед падна върху канапето, където лежеше микровълновият пистолет на мъжа ѝ. Тя посегна с трепереща ръка и го вдигна.
Имплантите разтегнаха времето, реагирайки на експлозията в изкуствената суперадренална жлеза на Хегедус. Ана все още завършваше движението, с което трябваше да насочи излъчвателя към стомаха на съпруга си, когато той се хвърли върху нея. Получи се скок на дължина от място – беше срещал тоя израз някъде, но сега нямаше време да мисли къде, – сухожилията му изпукаха, но се подчиниха и го изхвърлиха напред.
Оказа се, че нощта е върнала силите в жилавото тяло на Ана. Вкопчени в пистолета, двамата се претърколиха през леглото и паднаха на пода. Чу се дълго изсъскване, все едно че някой потопи парче нажежено желязо във вода. Тялото на Ана омекна под тежестта му. Той отскочи настрани и очите му се спряха в лявата ѝ гръд, където пистолетът беше издълбал яма с неравни черни краища, от които стърчаха овъглени ребра.
Хегедус изкрещя без глас, но имплантите се намесиха и не го оставиха да се разридае.

* * *

На Изабела пенсионерите продължаваха да се занимават необезпокоявани с подводен риболов и да се наслаждават на мекия климат. Отвлякоха ги – но само за кратко – две нещастия. Най-напред, необяснимата имплозия в къщата на неговите съседи Джарет и Морина. Телата им, обезобразени от местната фауна, изплуваха от океана няколко седмици по-късно. Трагедията беше повод за много слухове, но полицейското разследване така и не можа да установи причината за нещастието. Ден по-късно загина Стен, при пожар в неговата къща. Смъртта му предизвика доста подозрения заради близкото съвпадение по време с първата трагедия, но се оказа, че аварията е резултат на късо съединение в електрическата инсталация.

* * *

Майнел покани Хегедус да седне на канапето, после отиде до барчето и напълни две чаши с джин, без тоник. Казваха, че напитката идва от замръзналите резервоари на катастрофирал и изоставен транспорт, който от незапомнени времена обикаля по хелиоцентрична орбита между Марс и астероидния пояс, и че шефът на Агенцията по делата на колониите тайно отива там по време на годишната си отпуска за да си издялка малко кубчета замръзнал джин. Никой до сега не беше успял да потвърди или да опровергае тая легенда.
Питието беше добро и Хегедус бавно го прецеди през устните си.
– Моите съболезнования – започна Майнел. – Ана беше прекрасна жена.
Хегедус кимна. Чашите иззвъняха за безмълвен тост. Майнел изля няколко капки на пода.
– За мъртвите… Така правят… на едно място – обясни той. Гостът му си помисли, че ако открие произхода на тоя обичай, ще разбере къде е израсъл шефът му – една от най-строго охраняваните тайни на Агенцията.
– Искам да се върна – каза просто Хегедус.
– „Пътят назад е известен, пътят напред е незнаен“ – цитира Майнел една от любимите песни на своя бивш агент. – Вратата е отворена. Ти знаеш какво те очаква. Работата не е станала по-лека, откакто ни напусна.
– Не идвам за леката работа.
– Все още не сме станали и приют за самоубийци. Ако това е целта ти, има по-лесни начини.
– Не съм самоубиeц.
Майнел замълча.
– Няма какво друго да правя.
Шефът се усмихна скептично.
– Няма какво друго да правя, което да има значение – поясни Хегедус.
– Добре, – кимна Майнел. – Утре сутринта те искам тук в осем. Имам за теб една задача, с която вече трима нoвобранци си строшиха главите. Дано твоята да е по-здрава.
На излизане краката на Хегедус едва докосваха пода. Спря се при секретарката – дългокоса красавица, трябва да беше започнала да работи тук след пенсионирането му. Размениха няколко думи, които Хегедус не чу – на бюрото ѝ лежеше огромна черна папка с неговото име отгоре. Най-секретните материали в Агенцията се пазеха само на хартия, Майнел смяташе, че електронните носители не са достатъчно сигурни.
– Може ли да ми донесете чаша вода? Дискусията – Хегедус посочи вратата – беше доста разгорещена.
– Разбира се, – Усмихна се секретарката. Тя имаше чудесни дълги крака, но посетителят така и не ги видя.
Когато вратата зад нея хлопна, той завъртя с едно движение папката и я отвори на последните страници. Две секунди и една десета за фотографско възприемане на цялата страница. Когато момичето се върна, Хегедус четеше на ум ред по ред заповедта за последното си назначение: „… на Изабела с цел внедряване в група заподозрени дисиденти…“
По-надолу в документа се споменаваше за психотропно индуциране на церебралните функции с цел форсиране и контрол върху развоя на операцията, но Хегедус вече си беше дал сметка, че нито „собственото“ му решение да се засели на Изабела, нито изненадващото посещение на стария адмирал, което доведе до срещата с Джарет и Стен, са били случайни.
Валентин Д. Иванов
Сантяго-Паранал-Мюнхен
24.VIII.2002-16.II.2003-21.V.2020

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Учителят – 2. Грешки на растежа


Още един тъжен ранен разказ, продължение на „Най-щастливият ден“, за тънката „патина“ на цивилизоваността. Героят се изкачва по служебната стълбица, пътят му минава през откъсната колония, която страда както от собствените си специфични проблеми, така и от късогледството на хората, които са изпратили колонистите. Разказът съдържа ритуално членовретителство.

* * *
Доктор Тарент – 1
Тридесет и две години по-рано.

Обичам Моцарт. Музиката му е сияйна, пълна с блясък и движение. Обаче никой композитор не оцелява на звънеца ми по-дълго от седмица. Когато в четири и половина сутринта някой остави пръста си върху бутона на звънеца и забрави да го вдигне от там, аз твърдо реших да избера някой композитор с по-умерен темперамент.
Камерата пред вратата ми показа двама мъже в сини униформи. Включих записа, може да потрябва на този или онзи.
Звездна пехота често тропа на моята порта. Не е ли малко често? Сякаш през последните години не съм разрязвал достатъчно синя тъкан за да се добирам до надупчените или нарязаните им тела. Натиснах бутона на интеркома.
– Добър вечер, господа. Какво ще обичате?
– Доктор Тарент, имаме спешен случаи. Флотът се нуждае от вас. – Обади се по-старшият, полковник.
Изчаках го да продължи, но той продължи да стои пред камерата ми като истукан. Проклета секретност. Пуснах ги да влязат и още на прага офицерът започна да рецитира поредица от букви и цифри, личният ми мобилизационен код. Ако беше само с още няколко знака по-дълъг, болният сигурно щеше да умре докато ни чака.
– Повикването потвърдено. – Сега беше ред за моята половина от кода, изредих двойно повече цифри и букви, – в три и двадесет и пет. – Изчакайте да си взема чантата.
Хлопнах вратата на спалнята под носа им. За толкова възпитание можеше да останат в хола. Пет минути по-късно излетяхме от покрива на сградата с армейски хеликоптер. Вторият офицер изчезна някъде, навярно в пилотската кабина, а полковникът седна до мен.
– Случаят е спешен. Един от нашите … служители получи тежка контузия в стомашната област. Прободна рана…
Върху мен се изсипа лавина от медицински термини. Виж ти, полковникът бил колега. Защо ли не носеше медицински знак? Докато се чудех, той заяви, че се налага да оперираме. От куфарчето му се изсипаха рентгенови снимки, кръвни картини и всякакви възможни изследвания. Прегледах ги и го попитах направо:
– Наистина случаят е тежък, но с това ще се справи всеки травматолог с малко повече опит. Дори вие.
Репликата ми излезе по-груба отколкото възнамерявах. Полковникът избра да не я забележи.
– Случаят е малко по-особен. Достъпът до пациента е… ограничен.
– Ограничен?
– Да. И по време, и по пространство. Трябва да направим операцията колкото е възможно по-бързо, и вероятно ще имаме само една възможност през следващото денонощие.
– Не ви разбирам.
– По-добре да видите сам.
Асистент Моинт – 1

Утринната стрелба постепенно утихна. Стреляха и двете страни, – от нашата страна, на Високите и от противниковата, на Кърмачовците, – всеки с надеждата че врагът се е изнервил от чакане, или че уморен от нощното бдене някой отсреща ще закъснее само с миг преди да се отдръпне зад укритието си. Стреляха до почти пълно изразходване на боезапаса. Повечето войни не искаха да носят обратно тежките стрели с метални наконечници и бързаха да се отърват от него колкото се може по-скоро. Напразно усилия. И ние, и те знаехме добре, че вечерта, след падането на здрача и двете страни щяха да съберат между камъните оръжието, с които до преди няколко часа враговете се бяха опитвали да ги убият. И никой не си правеше илюзии, че от другата страна на фронта не се случва същото.
– Това беше дълга нощ – започна Ваим. – Уморен ли си…
Слънцето се издигна все по-високо и сенките, в които Кърмачовците можеха да се крият в полумрака, ставаха прекалено къси, дори за техния нисък ръст. Нощта си отиваше, ние с Ваим се надявахме, че има шанс да изживеем още един ден. Прекрасна мисъл. Той се усмихна с радост към просветващото небе и ме потупа по рамото. Точно тогава стрелата на някакъв Кърмачовец, изостанал с надеждата да отправи един последен изстрел към по-нетърпеливите кърмачета, го улучи в лявото око, разбърка бялото на мозъка му и се спря в задната част черепа.
– … Мо… – произнесе Ваим с последния си дъх.
Той винаги си беше мечтател, помислих си, докато с една ръка подкрепях омекналото тяло на приятеля ми, а с другата издигах високо щита, за да ни предпазя от други стрели. В следващия миг двете ни тела – мъртвото и живото – се проснаха на земята. Кърмачовецът не повтори, благоразумно решил, че отнемането на един живот е достатъчен успех за днес.
Нещастието се случи докато двамата се прибирахме от караулната будка на външния периметър. Бяха прекарали нощта вътре, ослушвайки се за някое отместено камъче или за леките стъпки на ниските Кърмачовци по червения пясък. Ако забележехме движение, трябваше само да заблъскаме железните стени, за да вдигнем по тревога охранителния взвод на Високите, а ако се наложи – и целия Институт.
Подобни подслушвателни постове имаше през стотина разкрача по отворената част на периметъра. Навсякъде другаде външната стена стоеше непокътната и Кърмачовците не можеха да минат през нея, освен ако не построят обсадни кули. Историята помнеше и такива случаи, но до сега всичките им опити да щурмуват Института се бяха провалили.
Отърсих глава за да прогоня мислите за обсадните кули, докато тялото на Ваим изстиваше в ръцете ми. А можеше да е обратното, можеше сега моето тяло да изстива в неговите ръце. Сякаш изтрезнях и побързах да запълзи към Института. Стрелата пречеше, закачаше се в камъните и завърташе главата на Ваим под невъзможни ъгли. На втория или третия път нервите ми не издържаха, и като надвих погнусата си – интелигент, откакто се помнех, връстниците ми страняха от мен и ме обиждаха на учен – я изскубнах. Изтрих бялото по нея в пръстта, а каквото остана, в дрехите на Ваим, и я прибрах в собствения си колчан. От раната прокапа учудващо малко кръв, сигурно повечето беше изтекла там, между скалите, още в първия момент след изстрела. Не бях забелязал.
И тогава видях човека. Той вървеше по пътеката към Института някак механично, без да се прикрива. Беше Висок и аз инстинктивно извиках да го предупредя:
– Пази се, Кърмачовци!
Човекът се обърна и протегна ръка към пояса си.
Стажант Новак – 1

Червената равнина ме караше да се чувствам почти като на Марс. По това време изобщо нямах представа какво е да стоиш на Големия Сиртис, щях да го науча много години по-късно, но бях гледал достатъчно образователни филми за да си въобразявам, че знам. С малко повече желание можех да се убедя, че две от трите по-ярки планети в тая система са Земята и Юпитер и тогава илюзията щеше да бъде пълна.
Не ми отиваше да стоя така в самото начало на първата си самостоятелна мисия. Вярно, че бях стъпил здраво върху тресящата се червена равнина с леко разкрачени краката, както подобава на един стар морски вълк – или космически, както казват извън родната ми планета, – но и това беше представа, дошла от книгите. А пред мен зад хълмовете се намираше съвсем реално селище, неотбелязано на земните карти. Сигурно са ксеногеолози, ксенобиолози, или хора с някаква друга специалност от дългия списък започващи по същия начин. Сигурно предавателят им работи на друга честота, или изобщо не работи. Сигурно през остатъка от живота си ще бъда осмиван за моята самозвана откривателска мисия. Към редичката от сигурности можех да добавя и още една – временните палатъчни лагери на каквито и да е ксено-не-знам-си-какви-лози не изглеждат от орбита като томас-моровия Град на Слънцето. Или маи беше на Кампанела… Но тая мисъл така и не прогони отчетливия мирис на сяра, които идеше нейде от миналото ми. Знаех с какво се свързва този мирис и подозирах, че може да си го припомня съвсем скоро.
През това време местното слънце изгряваше, на тия ширини му трябваха часове докато откъсне диска си от далечния хоризонт. Вечер пък тук никога не настъпваше истинска нощ. Сенките на заоблените хълмове се протягаха през равнината, сякаш току що са се събудили от сън и аз неволно се протягах заедно с тях.
Само тридесетина минути по-рано приземих кораба на два километра от билото, което отделяше селището от съседната долина на север. Това не беше сериозно прикритие, но липсата на радиосигнали ме караше да се чувствам спокоен. Когато стана достатъчно светло за да не се спъвам в разхвърляните от земетресенията камъни, натоварих на гърба си раницата с продоволствие за три дни и се запътих към селището. Още от орбита бях изпратил до моите шефове донесение за случайната ми находка, но отговорът (или което е по-вероятно – лично моите началници) нямаше да се появят преди късно вечерта.
Толкова време трябваше на учебната фрегата да събере тридесет и седемте курсанти като мен, разхвърляни из тукашния астероиден пояс.
Кърмачовец Яр-Ук Сен – 1

Две почуквания – всички погледнахме наляво. Там в средата на пътечката към Института стояха двама Асистенти. Трима, ако броим трупа, които единият от тях влачеше след себе си. Краката на мъртвеца оставяха дълбоки дири в пясъка. Ниското слънце ги очертаваше като две червено-черни ивици, които се виждаха добре от далече.
Още две почуквания, последвани след кратка пауза от трето. Втурнахме се напред като един, късите ни крачета трополяха по камъните. Асистентите сигурно щяха да ни намират за смешни, ако не бяхме толкова страшни. Двамата на пътя ни чуха и се обърнаха едва в последния момент, когато вече беше късно да направят каквото и да било. Този с трупа го изпусна и се опита да извади меча си, а другият се вгледа изненадано право в мен.
Ударих го по колената, с издишане, така силата ми се фокусира по-точно. Той изрева диво, комбинация между болка и вик за помощ. Възседнах гърдите му, докато останалите го държаха за краката и ръцете.
– Млък! – затиснах челюстта му с коляно и главата му податливо се изви настрани. Нещо в шията му изхрущя, и аз отпуснах хватката. Две почуквания, интервал и след това трето означават че не бива да убиваме никого, по възможност. А ако няма възможност?
На няколко крачки по-нататък другарите ми овързваха пленник. Докато ги изчаквах да свършат с него, огледах човека под краката ми и за кои ли път се възхитих на Уз-Аз Зад. В сутрешния полумрак, само за няколко секунди беше успял да забележи колко странен е моя кърмачо. Облечен в стегнати нови дрехи, с широк пластмасов колан на които висят множество малки кутийки. Съдейки по наклона им към земята, бяха пълни с нещо тежко.
– Бързо назад, изтегляме се – каза Уз-Аз Зад. Нямаше смисъл от почуквания, след всичкия шум и виковете на кърмачото нашето единствено спасение беше скоростта. Късите ни крака отново затупаха по пясъка. Стъпките отекваха в главата ми като гръмотевици, макар прекрасно да знаех, че само на стотина крачки разстояние никой Асистент няма да ги отличи от сутрешния вятър.
Слънцето се откъсна от хоризонта, а потеря нямаше. Друга гениална идея на Уз-Аз Зад – втора група отиде още от вчера да привлича вниманието на Асистентите под далечната стена на Института. Сигурно сега повечето от тях стояха и гледаха моите събратя иззад зъберите на оградата си и се чудеха дали да последват тях или нас.
Прибрахме се почти спокойно. До входа на пещерата стоеше Ула Атез и ме следеше с поглед, докато малката ни процесия не се скри в тъмното. Аз носех на раменете си левия крак на странния Асистент и както подобава на един истински мъж, зает с войнските си задължения, дори не я удостоих с поглед.
Стажант Новак – 2

Моите пазачи бяха джуджета – забравена дума, после дълго се чудех къде съм я чувал и как толкова лесно се сетих за нея. Атаката им ясно показваше, че тук не става дума за цивилизация на два симбиотични вида, освен ако функцията на малките не се ограничаваше с коригиране числеността на големите. Пък и всички изглеждаха прекалено хуманоидни, а откъслечните фрази, които си разменяха поразително напомняха английски.
– Оставете ги край стената – нареди предводителят на групата. Беше облечен в червеникаво кожено одеяние, местен аналог на маскировъчен костюм.
В пещерата беше мрачно, но успях да различа картинките по стената. Ловни сцени – стандарт за палеолита. Само дето в никой палеолит не говорят на почти стандартен английски.
Вече нямах съмнения за езика им, но ръстът не хората около мен си оставаше загадка. Цялото племе – думата ми се стори подходяща – се беше скупчило наоколо и под светлината на няколко миризливи лоени факли се любуваше на мен и на моя колега по съдба. Аз пък се любувах на тях. Никои не надвишаваше метър, повечето бяха дори по-ниски. Лицата им имаха гротескови изражения, въпреки че не се усмихваха, а ни гледаха със смесица от страхопочитание и някакво странно очакване, което се затруднявах да определя.
Жалко, че не можахме да разменим нито дума с другия пленник преди да ни заловят, може би щях да имам отговори на поне някои от въпросите, които се блъскаха в главата ми. Откъсната колония от дегенерати? Или местна мутация, поразила само част от населението? Колко века изолация са необходими за подобна устойчива мутация? А колко време е необходимо за да стане езикът им неразпознаваем? Опитах се да сметна на ум вероятността за поразяване на доминантен ген в силно мутагенна среда, каквато е биосферата на всяка чужда планета, и се проклех за проспаните часове по генетика.
Едно от джуджета ловко развърза краката ми и милостиво махна парцала, с които бяха напълнили устата ми. Облекчено си поех въздух.
– Ставай.
– Кои сте вие?
Той ме изгледа изненадано.
– Кои сте вие, как се казвате? – настоях аз. Изглежда очакваше от мен всичко друго, но не и такъв въпрос, защото все пак ми отговори:
– Ние сме Техниците – интонацията му отчетливо подчерта главната буква.
– Какво? Как се казва това място? Как се казва тази тая колония?
Времето за отговори явно беше свършило, защото той ме удари с плоското на меча си.
– Тръгвай! Стига си се правил на интересен.
Английският му беше съвсем разбираем.
Когато пристигнахме, бях доволен, че не се бе наложило да отиваме надалече, защото нисичкият вървеше зад мен и ми подсказваше пътя със силни удари по гърба, които никак, ама съвсем никак не подхождаха на ръста му. Закара ме в голяма подземна зала, където по начупените стволове на дебели сталактити седяха старейшините на племето. явно тук поверието, че да счупиш сталактит означава да отнемеш нечии живот не вълнуваше никого. По здравите сталактити бяха накачени човешки черепи. С нормална големина. За пръв път, откакто приех предложението на една дама с кестеняви коси и напуснах родната си планетата, започнах да се съмнявам в избора си.
Асистент Моинт – 2

Скоро интересът на Техниците към нас намаля, възрастните заминаха по делата си, и останаха само децата. Тогава започнаха истинските изтезания. Най-напред просто ме замеряха с камъни и улучваха почти винаги, защото стегнатите връзки ми пречеха да се отклонявам. Като се убедиха, че съм почти обездвижен, по-смелите се приближиха и започнаха да ме ритат. Знаеха, че бъбреците са особено болезнено място, знаеше и за други места, където ударите им можеха да ми причинят особено силно страдание. Връзките около китките на ръцете ми – сухожилията на някои мои нещастен предшественик – се впиваха в плътта ми. Не беше случайно – с изтръпнали ръце и крака едва ли можех да окажа някаква съпротива.
Времето беше спряло, през входа на пещерата гледах как дискът на слънцето застина на половин диаметър над хоризонта и отказ да се вдигне по-нагоре. Още щом влязохме вътре загубих всякаква надежда, че спасителният отряд от Института ще се появи. Отрядът никога не се отдалечаваше толкова от точката на прехода, а още по-малко влизаше в пещери.
Постепенно децата ставаха все по-изобретателни в мъченията. Моите вопли трябва да се смутили спокойствието на някого, защото тогава се появи един от възрастните и злобно ги разгони. На тръгване силно ме ритна в устата, сигурно за да не си помисля, че го е направил от съжаление към мен. И аз щях да направя така на негово място – съжалението е слабост.
Тогава докараха непознатия кърмачо. Онзи, за който си мислех, че никога не съм го виждал в Института, чиято поява на пътя – спокоен, самоуверен и незащитен, – помогна да не забележа навреме атаката на Ниските. Сега не изглеждаше толкова надут. Лицето му беше покрито с драскотини, под дясното му око имаше мораво петно, а устната му беше разцепена на две места и по брадичката му се спускаха две тънки струйки засъхнала кръв.
Ударите на децата все пак имаха едно положително последствие – превръзката от устата ми беше паднала и сега можех да задоволя любопитството си. Сигурно за последен път, но нали в Института се славех като интелигент.
– Казвам се Моинт. А ти кои си?
Той ме изгледа така, сякаш беше изненадан, че мога да говоря, но бързо се съвзе.
– И аз се канех да те питам същото. Не само теб – той кимна с глава към джуджетата, – а и тях.
Не намерих сили за по-уместна реакция, освен да повторя въпроса си.
– Стажант Новак, Академията на Флота.
– Стажант?
– Нещо като ученик, студент, практикант….
Бях попаднал в плен с луд. Знаеш, че от време на време в Института се раждаха такива деца, но на втората, най-много на третата година, когато проблемът им стане очевиден, родителите им ги убиваха. Сами и по възможност без съседите да разберат, за да не съпътства лоша слава здравите им наследници. Този е имал късмет, майка му и баща му са го съжалили и са го отгледали в тайна, заключен в някоя задна стая. Кой знае защо си представих стаята мрачна и без прозорци, с мъждукащ процеп на тавана. Това обясняваше защо никога до сега не съм го срещал. Учуди ме само възрастта му – почти колкото мен, значи трябва да е преживял скрит почти двадесет години. Ръцете му бяха мускулести, а кожата – загоряла и с лек тен. Може да е бил заключен в двор, на припек.
– Разбирам – кимнах за всеки случаи. После си припомних какво ме очаква и се разсмях. Глупаво е човек в моята ситуация да се страхува от луд.
– Какво е ставало с теб? Биха ли те?
– А, не. Децата се забавляваха.
Той настръхна под връзките.
– Какво искаш да кажеш?
– Децата трябва да се участ на жестокост още докато са малки – обясних, – по възможност без да са застрашени някой друг да се учи на жестокост върху тях. Единственият шанс за това са пленниците.
Гледаше ме с невярващи очи. Наистина трябва да е прекарал живота си под ключ.
– И ние правим същото – добавих, – когато хванем някои Техник.
– Откачена планета – въздъхна той и изруга.
Кърмачовец Яр-Ук Сен – 2

Уз-Аз Зад ме повика:
– Яр-Ук Сен, последвай ме. – После ме заведе до пленниците. Подаде ми ножа си и изразително погледна единия от тях, онзи с по-окъсаните дрехи.
– От къде да започна?
– Една ръка е достатъчна за начало. – Винаги режем от планинците по малко, само колкото е нужно в момента. Ако ги убием веднага, после месото няма да е прясно.
Кърмачото ме изгледа с разбиране. И с ужас в очите. Развързах внимателно връзките, които държаха ръцете зад гърба му. Друг воин, особено опиянен от днешния бои сигурно би ги разрязал. Уз-Аз Зад забеляза и кимна одобрително. Пленникът се канеше да закрещи отново, но нашият вожд ловко настъпи гръкляна му и виковете потънаха в задавено съскане.
Одрах кожата на ръката му до лакътя. Умеех да го правя още от малък, баща ми ме беше научил. Кожата се цени високо, така той изхранваше цялото ни семейство. Щеше да стане чудесен мех за вода. Кърмачото все пак се изхитри да закрещи. Звуците излизаха на пресекулки от гърлото му, дори цялата тежест на Уз-Аз Зад, които беше един от най-едрите сред нас, не стигаше за да го притиснем както трябва.
Увлечени в заниманието си, не обърнахме внимание на другия пленник. Малко преди това старейшините го разпитваха и, както разбрах по-късно, така и не можаха да разберат нищо от безсмислените му думи. Но пазачът, които го беше водил до тях и обратно, беше проявил немарливост, за която след това щеше да плати с едно дете, а ако няма – с главата си. Не беше вързал отново краката на пленника.
Това му позволи да събори Уз-Аз Зад и да избие ножа от ръцете ми. Острието падна до него, той се извърна и преди да да се изправим, беше разрязал връзките около китките си. После настъпи с огромния си крак гърдите на нашия предводител и стовари върху него цялата тежест на тялото си. Уз-Аз живя до залез слънце и издъхна, дарявайки всички Ниски с обилна вечеря.
Но тогава не ни беше до това – кърмачото хвана сънародника си и двамата се спускаха към изхода. Повечето воини спяха из съседните пещери – снощният поход беше изцедил силите ни – и нямаше кой да се противопостави на бегълците. Двамата пазачи пред входа се опитаха да ги спрат, но здравият Асистент остави другаря си на земята и се спусна срещу тях с викове.
Така и не видях какво стана и как те избягаха – проявих слабост и се наведох над Уз-Аз Зад за да проверя дали диша, забравяйки за копието, което предвидливо бях прислонил до стената. Във временното си умопомрачение не си спомних, че месото диша по същия начин като човека. Непростително.
Стажант Новак – 3

Дребните ми бяха взели пояса с инструментите, от ръката ми липсваха гривната-коминукатор, компасът и още няколко дреболии. Жалко, защото точно сега те можеха да ми спасят живота. Потърсих в джобовете си някоя полезна вещ. Бяха празни. В пещерата не си давах сметка колко бързо лети времето – слънцето се беше издигнало на два диаметъра над хоризонта, което на тази планета с наклонена полярна ос значи много часове. С тия темпове имаше вероятност да залезе някъде в края на другата седмица, а и залезът не вещаеше нищо добро за нас.
Знаех, че можехме да се скрием из камъните, но краткият ми опит на тая планета не говореше в полза на това решение. Джуджетата сигурно бяха доста добри в проследяването. След сутрешната засада нямах никакви съмнения, че знаят как да се спотайват между камъните.
Моят спътник стенеше тихо, особено когато окървавената му ръка докоснеше нещо. „Техникът“ беше обелил кожата му много технично – с един замах, сякаш го прави по няколко пъти на ден. Не допусках, че популацията може да издържи на такова темпо на самоизяждане, по-вероятно канибализмът беше ритуал, но със сигурност малкият главорез имаше достатъчно опит. Спомних си за черепите по сталактитите и с мъка овладях стомаха си. Алиса не ме беше предупредила за нищо подобно, като ми обещаваше звездите.
Нямахме голям избор. Подпрях моя спътник на един по-едър камък и го плеснах няколко пъти. Отначало погледът му се рееше през мен, но постепенно започна да се фокусира върху лицето ми.
– Накъде е твоето селище? – докато джуджетата ме носеха бях загубил ориентировка.
Той не реагира.
– Накъде да вървим? Къде се намира домът ти? Къде живееш? Къде са твоите приятели? – доколкото можах, перифразирах въпроса, както ме бяха учили на практиката по събиране на локална информация.
– Натам – той посочи със здравата си ръка. – Институтът е натам. – Усилието явно изиска всичките му ресурси, защото той пак омекна върху ръцете ми. Нарамих го и се запитах дали не е по-добре да го оставя. Но продължих да го нося. След всичко, което бях научил за остатъците от тукашната колония, прецених, че ще е по-добре да имам съюзник сред тия, от които възнамерявах да искам убежище.
Вървежът помага на мисленето, обичаше да казва Алиса докато се разхождаше напред-назад по палубата на „ВХ-952“. Не усетих как се заех да разнищвам загадката на тукашната цивилизация. Високите „Асистенти“ очевидно са хора, наследници на колонистите, едва оцеляващи след загубата на технологичното преимущество. Ниските „техници“ пък са аборигени, местни хуманоиди. Може би също са хора, наследници на още по-древни колонисти. Лесно можех да проверя, стига да останех жив.
Несъмнено, между двете фракции се водеше воина на живот и смърт. На мен се беше паднал шанса да спася последните оцелели. Все още не разбирах защо използват такива странни имена или пък защо наричаха селището си Институт; имах догадка – последната колония сигурно е била научно-изследователска, тези най-лесно грохват, когато загубят връзка с планетата-майка. Но сега имах по-належащи проблеми за решаване.
– Хей, – раздрусах корабокрушенеца-девето-коляно, увиснал на рамото ми. Той едва повдигаше крака, но все пак отвори очи. – Вие от кога сте тук? От колко години сте на тая планета?
– Откакто Вечния ни е подарил живота.
По интонацията си личеше, че Вечния се пише с главна буква. Ако тук все още си спомняха такава дреболия като азбуката, разбира се. Днес ми вървеше на беседи със сложен семантичен подтекст.
– Кои е Вечния? Къде е Вечния?
– Той е … всичко. Там на небето – отговори той и понечи да се поклони на местното светило. А то беше толкова ниско, че ако не бих го спрял, и двамата щяхме да се катурнем върху пясъка.
Асистент Моинт – 3

През целия път лудият не спираше да ме разпитва. Не разбирах половината от въпросите му, другата половина бяха за очевидни неща, който той не разбираше или бе забравил. Все едно да обясняваш на някой как да диша. Но се стремях да му отговарям, нали ме водеше към Института. Не исках да го дразня, кой знае какво можеше да му хрумне. Най-накрая, той спря пред главната порта. Отгоре заплашиха, че ще стрелят, но като ме забелязаха, вратата се отвори и пазачите се втурнаха да ни приберат. Между скалите вече се виждаше потерята на Ниските, дори се опитаха да ни обстрелят, но разстоянието беше прекалено голямо и стрелите им падаха в праха без да стигнат до нас.
С няколко думи разказах какво се беше случило с мен и Ваим. Накрая ги попитах дали не познават лудия.
– Не, никога не съм го виждал – каза старшият без да се замисля.
После ме накара да вдигна ръката си и започна да я маже. При първия допир изкрещях от болка. Единият от помощниците му веднага ме сграбчи. Страхът, че като инвалид ще се превърна в живо месо след като по чудо се върнах в Института, започна да се разсейва – не честно, но се случваха подобни неща. Лудият имаше повече шансове да попадне в категорията на месото, но изглежда не си даваше сметка и любопитно оглеждаше пазачите и оръжията им. Как ли успявах да го наблюдавам докато при всеки допир парченцето лой обливаше с огън гигантската ми рана? Сигурно имах нужда да се разсейвам за да не полудея от болката.
Като приключиха с мен, пазачите се върнаха при другарите си зад бойниците, а аз останах в сянката на оградата да се съвзема. Бързо се събра тълпа, заразпитваха ме за отвличането. Дойде и жената на Ваим. Беше наметната с тъмен шал. Знаех го – с мъжът ѝ заедно убихме Ниския, от чиято кожа беше направен. Тя беше хубавица, а така цвета на русите ѝ коси изпъкваше още повече, но силите ми се бяха върнали и първото ми задължение беше друго, не да я утешавам. Махнах с ръка към лудия, които се беше залепил за пазачите и беше на път да ги докара до границата на търпението им с въпросите си.
– Ела да се поклоним на Вечния.
До сега никои не бе дошъл да го потърси, роднините му сигурно се срамуваха от него.
– Добре – съгласи се той изненадващо лесно. – Къде е светилището му?
Знаеше такава сложна дума – странен луд. Сигурно е от много религиозно семейство. Но защо тогава не са го пожертвали още като дете, както е прието?
– Следвай ме и ще видиш откъде Вечният ни е спуснал на тая земя.
Докато тънех в догадки за произхода му стигнахме до центъра на Института. Влязохме през двойната врата в кръглата сграда и за моя най-голяма изненада лудият изведнъж се разсмя със зловещ гърлен глас. Смееше се толкова силно, че не можа да се задържи на краката си, падна на пода и се затъркаля сред праха.
– Портал, най-обикновен ръждясал стар портал!
Неволно се дръпнах по-надалеч от него.
Доктор Тарент – 2

На първия пост полковникът показа пропуска си и някакъв допълнителен документ за мен, на втория сканираха отпечатъците на пръстите ни, а на третия – ретините на очите. След това влязохме в стаята. В центъра стоеше обикновена хирургическа маса на колелца. От едната ѝ страна се извисяваше дебела метална рамка, обвита с нещо, което на пръв поглед приличаше на бобини. Лъскав брониран кабел се спускаше от рамката и изчезваше в стената.
– Нямаме време – офицерът си погледна часовника, военните обожават да ги размахват насам-натам, сякаш нямат универсални импланти, и включи селектора. – Начало след четири минути.
Около нас настана суматоха. Разтичаха се незнайно откъде изникнали медицински сестри и санитари. Инстинктивно протегнах ръце докато ми навличаха операционния халат и ръкавиците. Сложиха ми хирургическа шапка, чевръсти пръсти завързваха на шията ми връзките на бяла маска. Полковникът се преобразяваше по същия начин.
– Нямаме време – пак започна той – за повече обяснения. Това е „портал“ на хиперпространствен преходник.
– Хиперпространствен какво? – не повярвах на ушите си. Такова нещо просто нямаше в природата.
– Тунел между две точки от Вселената, портал, за по-кратко. Експериментален модел. Напомням ви, че сте подписал декларация за опазване на тайната. След- той пак погледна часовника си – две минути имаме сеанс за връзка с една наша звездна колония на сто и осемдесет светлинни години. Не ме питайте къде се намира и от кога е там. Има пострадал и трябва да го оперираме през преходника. Техниците ще го държат отворена колкото време ви е необходимо, но това е свързано с огромен разход на енергия и не е ясно до кога ще издържат акумулаторите на колонията, така че трябва да действате бързо.
– Защо просто не го прехвърлим тук или ние не отидем там?
– Както казах, това е експериментален модел. Преходникът отваря… канал в хиперпространството. Каналът става неустойчив, ако в него има обекти по-тежки от тридесет и четири килограма и двеста седемдесет и един грама. Не се навеждайте прекалено много.
– Но как…
Думите ми останаха неизречени. Металният квадрат в средата на масата засвети с бяла неонова светлина.
– Как сме прехвърлили колонистите ли? – довърши въпроса ми полковникът.
– Да – кимнах. Квадратът светеше все по-ярко. В средата му се появи отвор, дупка във въздуха и през нея се долавяше нещо с размити очертания…
– Преди четиринадесет години прехвърлихме основния екипаж на базата. Шестдесет и осем джуджета. Можете да си представите колко трудно беше да ги намерим, след всички програми за генетично здраве през последните два века. – Той усети, че се увлича в подробности и видимо се стегна. А през това време отворът във въздуха ставаше все по-голям и вече се виждаше, че другият преходник се намира в голяма овална зала. – Когато условията на планетата се стабилизираха, започнахме да им пращаме нормални деца.
– Но те никога няма да могат да се върнат!
– Нашите техници работят над проблема – успокои ме той.
Стените на залата отсреща бяха от поцинкована ламарина, с петна от ръжда. Стабилизиране на условията, как пък не.
Една от сестрите приближи количка със скалпели до мен.
Военните работят на тази конкретна колония вече четиринадесет години, отбелязах си на ум. А от кога ли имат хиперпространствените преходници? На глас само попитах:
– И после?
– После връзката с техния приемник прекъсна. – Аха, казах си аз, трябва да е било за дълго, щом е ръждясала поцинкованата им барака. – Според техниците – нарушена центровка. И така до днес, когато най-после успяхме да намерим правилните параметри от нашата страна. И веднага попаднахме на ранен.
През отвора се виждаше групичка младежи, облечени в мръсни накъсани гащиризони. Бяха се скупчили около ранения. От стомаха му стърчеше дръжката на счупено копие.
Стажант Новак – 4

– Асистентите ги наричат „Ръцете на Вечнния“. Напълно са мумифицирани. В началото сигурно просто са били забравени в приемника, а после суеверието ги е спасило от изяждане. При острата липса на протеин не е чудно, че са стигнали до човекоядство. Разделянето по ръстов признак и последвалата мини-гражданска война вероятно е инициирано от загубата на връзката и съпровождащия срив на доставките преди колонията да добие самодостатъчност. Първите пристигнали са джуджета. Мога да предполагам, че причината е свързана с ограниченията по маса в ранния етап от развитието на хиперпространствените технологии.
Звучах надуто, като някой умник от медите. Но шефът мълчеше, значи беше доволен.
– В тяхната култура определят джуджетата като техници и кърмачовци. Вероятно първото име произлиза от ролята им да поддържат системите на колонията, а второто – понеже те са се грижили за децата, които са пристигнали по-късно. А децата и техните наследници, по-високи на ръст, са асистенти, вероятно защото в началото им е била отредена ролята на помощници.
Началникът на курса ме погледна одобрително. Поех си дъх, сега навлизах в опасна територия.
– Най-вероятно ръцете принадлежат на цивилния хирург, който им е оказвал помощ при кратковременното възстановяване на контакта. Видеозаписът е направен с устройство, което той е носел на китката си и когато полето е колапсирало, е останал на планетата заедно с ръцете му, от лактите нататък.
Погледът на шефа се промени, стана изпитателен и недоволен. Насилих се да продължа с анализа.
– Съдейки по еволюцията на езика, операцията датира от последните двадесет години преди началото на Гражданската война. Най-вероятно е организирана от отдела на Академията за външната сфера. В архивите сигурно има подробности.
Не знаех какво повече да кажа, а началникът продължаваше да ме гледа със същия очакващ поглед. Накрая се смили.
– Защо докторът е направил запис?
Трябваше да се сетя. Ако записът, който бях получил, буквално от ръцете на мъртвия хирург, беше само за историята на заболяването, щеше да започва от с хирургическата операция. А в началото му се виждаше как се появиха офицерите пред вратата на апартамента. Тогава и споменаването на часа добива друг смисъл…
– Не е изключено и участието на елементи от секретните служби на Империята. Възможно е самият лекар да е принадлежал към една от съперничещите си групировки…
Навлизахме в политика, за която един младеж като мен, наскоро дошъл от изолирана колония – макар и не толкова изолирана, като тази, на която карах оперативния си стаж – може да има само бегла представа. За мой късмет шефът имаше и други задължения, освен да измъчва стажантите с въпроси.
– Добре, млади момко! Свободен сте.
И ме остави да се питам защо Алиса никога не ми каза, че Галактиката е толкова жестоко място. Много по-труден въпрос.
Валентин Д. Иванов
14-18.VIII.2002, Сантяго
17-19.V.2020, Мюнхен

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Учителят. Най-щастливият ден


Ранен разказ с чужда планета, чуждо слънце, чуждо небе. И чуждо море. Всички неща, заради които обичам научната фантастика. Разказът е пръв от поредицата за герой, на който предстои да се превърне в Рудолф Сикорски на своя свят. Темата показва колко са ми повлияли Стругацки.
Разказът не е публикуван никъде.

* * *
„Моя зла орис, ти си моя благодетелка“

Най-щастливият ден от живота ми започна на тротоара пред източната стена на морската школа, където окачат списъците с назначенията разпределението на курсантите. Наричат я Стената на плача. Никой от нас не плаче там, сълзите ги проливат майките и приятелките. После приятелките се стапят в далечината и остават само майките.
Така се случи, че аз отидох сам до стената на плача. Майка ми беше на другия край на света, край бреговете на Пурпурния архипелаг с поредната океанографска експедиция, а приятелката ми… Не съм прав да я наричам така. Бившата ми приятелка, Мари́, ми каза точно две седмици преди да завърша курсовете, че няма намерение да ме чака със свито сърце, докато съм на поредното шестмесечно плаване и че възнамерява да напусне планетата веднага. Нейният баща намерил начин да ѝ плати полета до Тейлър и таксата за университета.
Аз също исках да напусна планетата. Двамата бяхме мечтали дълго как един ден ще се махнем от тая миризлива локва, където океанът вони на сяра и островите са толкова малки, че човек никога не може да избяга от противния ѝ аромат. Морската школа беше единствения достъпен начин да го направим заедно. Планът ни беше след практиката аз веднага да си намеря място на товарните кораби, които извозват сярата към планетите от Съюза. „Моя зла орис, ти си моя благодетелка,“ както се пее в песента. Проклятието на Стовенор, сярата която разяжда кожата и дробовете, трябваше да се превърне в наше спасение. Като се замисля сега, доста интелигентно решение за тогавашните ми деветнадесет години. Мари́́ обаче намери по-бърз начин да се махне от нашата родна планета, а аз се оказах сам пред дъските със списъците, завършил курсове за нещо, което не желаех да работя, и се питах къде ли ме е изпратил генераторът на случайни числа на университетския компютър.
Случайните числа нямат нищо общо с разпределението. Още първия ден ни обясниха, че то се прави след специален анализ на психологическите ни профили, физическите ни заложби и куп други параметри, все със сложни имена. Но това си беше лотария и само някой вуйчо на стратегическо място можеше да промени решението в по-добра посока.
Бях разпределен на „ВХ-952“. Нямах представа какво е „ВХ-952“. Базата от данни на адмиралтейството ми показа огромен син дирижабъл, със плосък балон и златни ивици, които се губеха на фона на жълтеникавите облаци. Под него висеше открита гондола с решетка за външно окачване на извънгабаритни товари. Стажът ми нямаше да бъде губене на време, катеренето по решетката щеше да ми създаде полезни навици за безтегловността. Утре сутринта трябваше да се явя пред капитан Тременик в аеропорта на съседния остров. Погледнах нататък. Не беше далече, само някакви си триста метра, но серните облаци правеха въздуха жълт и непрозрачен, така и не се виждаше дали „ВХ-952“ е там или не.
Майка ми много се разсърди, че не съм ѝ се обадил веднага.
„И слон железен те отнася“

Сутринта беше хладна, вятърът духаше силно от юг и гондолата тежко се поклащаше под напора му. Под покривалото, висящо между релсите на външната рамки се криеше нещо с неясни очертания, напомнящо мореходен съд. Изкачих се по мачтата. На трапа не ме посрещна никой, но аз и не очаквах почетен шпалир. От днес щях да бъда втория човек в екипаж от двама.
Почуках на капитанската вратата.
– Влез! – Чу се от вътре приглушен глас.
Той стоеше с гръб към мен, облечен в широк омазнен гащиризон. Затова пък наоколо всичко блестеше от чистота, бях забелязал още докато пресичах палубата. Предишният юнга трябва да беше слязъл от борда съвсем наскоро.
– Курсант Новак, рапортувам за по-нататъшно…
Тя се обърна. Капитанът беше жена.
– Продължавай, курсант!
– Курсант Новак, рапортувам за по-нататъшно протичане на службата.
– Свободно.
Отпуснах коляното на левия крак. Не, че във флота няма жени капитани, особено в товарния. Както научих много по-късно, дори майка ми беше станала старши помощник няколко години след тия събития. Но тогава аз едва бях навършил деветнадесет и току що се бях разделил с приятелката си от детската градина насам. А капитанът беше на около тридесет и имаше най-разкошните кестеняви коси, които може да съществуват. Те се разпиляха по раменете ѝ докато тя се обръщаше за да разбере защо внезапно съм замълчал. Цветът им беше наситен и тежък, все едно че не бяха потопени всеки ден в сярната баня. Предстоеше ми да прекарам следващите шест месеца на борда на „ВХ-952“ с това неземно създание. Бях готов да се хвърля в краката й, да изпълня всяка нейна заповед, да ида с нея до Великденските острови и обратно, да обиколя света.
– Каютата ти е най-отзад на десния борд. В нея има кофа и парцали. Започвай да миеш първата палуба. Неутрализиращ разтвор вземи от цистерната с черна маркировка. Искам до обяд да си свършил. Бегом марш.
Какво беше една палуба…
Каютата ми представляваше малка желязна кутийка, окачена допълнително в края на носещите релси, сякаш някой се е сетил едва в последния момент, че и юнгата трябва да спи под покрив. Нищо чудно, „ВХ-952“ беше стар кораб, сигурно го бяха престроявали и модифицирали поне десетина пъти. На Стовенор почти нямаше нови кораби, сярата и киселинните дъждове не прощаваха на стоманата. Какво остава за хората.
Парцалите бяха точно там, където капитанът ми каза, и без да губя време се захванах с търкане.
„Слънцето гали косите ти“

До обяд бях минал палубата три пъти, което си беше чиста проба престараване. Капитан Тременик можеше да вчеше прекрасните си кафяви коси пред лъскавата повърхност. Миг преди тя да се покаже зад ъгъла, чух нейните стъпки, и се изпънах по стойка мирно, достойна за випусник на Морската Академия, а не на някакви си там шестмесечни курсове…
Капитанът ме изгледа от главата до петите и провери дали коланът ми е стегнат. От нея се носеше дъх на море, сяра, и още нещо, което не можех да определя. Аз забравих да дишам, но както казах, тогава бях само на деветнадесет. От близо ясно се виждаше как серният вятър, който се разхожда по безкрайните океански простори, е разял устните ѝ. Без да осъзнавам вдигнах ръка и пипнах моите. Бяха меки, но скоро и те щяха да станат като нейните. Мисълта ме изпълни с мъжественост, която сигурно е била видима доста ясно, защото капитанът прихна да се смее. Не много по-различно от начина, по който се смееше някога Мари́, още по времето, когато живеехме в предградията на столицата под Сивия залив. Всички подводни предградия на Синектон носят имената на цветове, ироничен избор при мръсножълтата вода, в която са потопени.
Смехът на капитана се смесваше със серните облаци, а аз бях готов да стигна с нея до Великденските острови и да се върна обратно.
Следобеда прекарах в лъскане на следващите палуби. „ВХ-952“ имаше седем, и сигурно още ги има, ако не го е разяла напълно сярната киселина. Капитанът каза, че ще ме поощри, ако успея да ги свърша преди залез слънце. Стигнах само до четвъртата и тя беше истински разочарована. Не ми се ядеше и ядно захвърлих консервата от водорасли в тъмнината, а после дълго стоях заключен в каютата си и дори тайничко си поплаках. Все пак бях само на деветнадесет.
Така завърши първият ден от службата ми на „ВХ-952“. А когато сирената ме събуди на следващата сутрин, под нас се чуваше само плясъкът на вълните и плющенето на платнището, увито около нашия незнаен товар. Капитан Тременик вдигна котва два часа преди изгрев и три часа преди заплануваното време за отпътуване. Тя се беше изправила на мостика, досущ като капитан от планетата-майка. Или не вярваше на спътниковата навигация, или просто обичаше серният вятър да развява косите ѝ. За мен беше загадка как един обикновен морски капитан може да си позволи боя за коса, устойчива против сяра. Скоро научих.
„Всички пътища водят към тебе“

Капитанът не рапортува на юнгата, а юнгата не задава въпроси на своя капитан. Поне толкова бях научил на матроските курсове. И друго бях понаучил, защото по положението на мижавия бял диск над нас и по компаса на ръката ми можах да определя поне приблизително къде се намираме. „Юнгата няма нужда от спътници“ – с тия думи тя ми прибра комуникатора и го заключи в корабния сейф още сутринта на втория ден от пътуването. После ме прати да продължавам с лъскането.
До обяд приключих с последните три палуби. Започвах да свиквам с работата и търкането ми вървеше все по-спорно. Обаче кръстът ме заболя и когато тя мина да провери какво съм свършил, стойката ми вече не ставаше за Академията. Това чистене не беше мущровка или израз на извратен характер. Като се записвах в матроската школа, много добре знаех какво ме очаква. Серните изпарения в комбинация с влагата се превръщат в сярна киселина. Концентрацията е минимална, но никакви защитни покрития не помагат. Затова повечето кораби плуват по въздуха, вместо по вълните, но когато над деветдесет и девет процента от повърхността на една планета е покрита с вода, човек не може да избегне напълно влагата, колкото и нависоко да бяга от нея.
Моят капитан огледа палубата за кой ли път, прокара ръка по обратната страна на желязната рамка, на която под нас висеше товарът, и по пръста ѝ остана белезникава чертичка от отложените соли. В нейния погледа се четеше укор и още нещо, но разочарованието сякаш беше най-много. Идеше ми да потна в дън земя. Не, че на Стовенор имаше много земя, изразът беше донесен от планетата-майка. Свих глава между раменете си и дори не се престраших да проследя с поглед капитана. За кой ли път свалях мислено омасления ѝ комбинезон и се опитвах да си представя какво има под него.
Пропуснал бях да изчистя не само външната страна на рамката, но и долната, както открих половин час по-късно, когато капитан Тременик дойде отново да провери как се справям.
– Юнга, имам специална задача за теб. – Каза тя и ме привика с пръст по-близо до перилата. – Да видим как се справяш с акробатиката.
Товарът под нас беше покрит с платнище, импрегнирано с неутрализиращ разтвор. Обаче подобна защита постепенно се изхабява, превръща се в соли и се изронва, докато платнището се вее от вятъра. Трябваше да сляза по релсите и да закърпя с нови парчета няколко дупки, които киселината беше успяла да разяде. Долу се пенеха вълните, от нормалната височина на дирижабъла – около два километра – гребените им изглеждаха като малки рибки, които се надпреварват да изскачат и да се преобръщат във въздуха.
Казах си, че съм готов да последвам своя капитан чак до Великденските острови и тръгнах след нея към склада, където трябваше да се преоблека в защитен костюм. Даже не си давах сметка, че се събличам пред жена с прекрасни кестеняви коси, толкова бях уплашен от предстоящото занимание. Осъзнах се едва когато тя ме накара да се обърна към стената и закопча дебелата гума на защитния костюм на гърба ми
Откровено казано, цялата процедура беше излишна, ако паднех, нищо нямаше да ме спаси. Сега си мисля, че капитан Тременик ме накара да се преоблека съгласно устава, защото нямаше да е редно да се уча още от началото на стажа си да срязвам ъглите всеки път, когато ми е удобно. А може да е имало и други причини.
Спуснах се по планките на рамката като по стълба. Беше лесно, стига да не гледам надолу. Като стигнах до първата дупка, извадих едно парче платнище от чантата, наметната през рамото ми, и понечих да го наложа върху пробойната. Обаче преди това зърнах какво има под покривалото – през дупката минаваше достатъчно светлина. Беше истински дървен кораб. Платноходен, но без мачти. Такива не строят на Стовенор и никога не са строили. Въпреки това, има два, и двата са донесени от планетата-майка. Единият е на Магелан, и е на парчета. Пред мен се намираше корабът на Джон Кабът.
Платнището отлетя от ръцете ми.
– Хей! – обади се отгоре капитанът. Помахах ѝ за да разбере, че съм добре, извадих следващото парче и започнах да го пришивам върху дупката.
Когато най-после свърших и се изкатерих на долния палуба, видът ми трябва да е бил доста въпросителен, защото тя ме изгледа и посочи надолу:
– Отиваме да го оставим в музея, в Синектон. Не ти ли казах?
Не ми беше казала, и нагло ми се усмихваше. Обаче аз въпреки това бих я последвал до Великденските острови. Но сега пътувахме към Музея на корабоплаването в Синектон. В училище ни разказваха, че когато на планетата-майка океаните започнали да пресъхват и дъното се показало изпод синята си завивка, археолозите събрали останките на всичко потънали кораби, които успели да намерят преди слънцето да избухне. Решили, че нашата колония, покрита почти изцяло с вода, е най-подходящото място за такъв музей. В него имаше дори истинска немска подводница от Втората Световна Война, с огромна дупка от торпедо.
„Попитай душата си накъде отива“

Усетих идването на бурята късно следобед, докато се изкачвах (с търкане) от седмата към първата палуба. Отначало си помислих, че е от умората, но малиновите облаци на хоризонта предвещаваха нещо повече от мъртвешки сън на твърдата койка в моята каюта. Налягането се променяше, идваше фронт и ушите ми го усещаха. Капитанът трябва да е знаел за него още от вчера – циклоните са много бързи, но все пак се зараждат чак от зоната около северния архипелаг и на спътниците им остава достатъчно време да ги уловят.
Преди бурята да ни застигне успях да стигна до третата палуба. След това вятърът стана прекалено силен и капитан Тременик ме повика на мостика. Затворих с мъка вратата. Духаше срещу нас и скоростта ни започна да пада, а заедно с нея и височината. По-голяма част от подемната сила на „ВХ-952“ се създаваше от хелия в балона. Обаче когато дирижабълът се изкачеше нависоко, въздухът се разреждаше и разликата в плътностите на хелия и на околния въздух намаляваше. За да се издигне на максимална височина, корабът трябваше да набере достатъчно голяма хоризонтална скорост и да използва подемната сила, създадена от сплеснатия си балон, точно както е при крилата на хидропланите.
Моят капитан седеше на креслото си в центъра на мостика, напълно погълната от екрана пред себе си. Застанах в дъното на кабината – която също така служеше за капитанска каюта, – и я гледах как се бори с бурята и с претоварения дирижабъл. Вляво от мен имаше завеса, прикриваща личния ѝ отсек. В бързината капитан Тременик беше забравила да я придърпа преди да ме повика. Върху койката, – не много по-голяма от моята собствена, – беше преметната небрежно една полупрозрачна копринена нощница, каквито бях виждал в старите филми.
Гръмотевици прескачаха през лилавите облаци наоколо, но аз не ги чувах. Светкавици проблясваха в очите ми, но аз не ги виждах. Само стоях и се чудех дали коприната не беше плод на въображението ми. От къде един обикновен капитан на кораб ще намери истинска коприна на Стовенор? А и да намери, кой ще му я даде? Тогава изобщо не се запитах как коприната е оцеляла цели триста години след гибелта на планетата-майка.
– Юнга! Юнга! – гласът на капитана най-после ме събуди от вцепенението ми. Тя проследи погледа ми, прекоси малката каюта и яростно дръпна завесата. – Ела тук и хвани лоста за…
Мощен звън прекъсна думите й. Гондолата се залюля и увисна напред. Аз извиках, дори сега съм абсолютно сигурен в това, но не чух гласа си. Сигурно беше заради вятъра. Един от четирите кабела, които прикрепяха гондолата и товарната рамка към балона над нас, се беше скъсал. Останалите издържаха първия опън, който е най-опасен, защото натоварването е ударно, но заскърцаха заплашително. Двата километра под краката ми изведнъж зейнаха като митично чудовище, което се опитва да отхапе сърцето ми, както си е между ребрата.
Капитанът се спусна по наклонения под до вратата и я отвори. Кестенявите ѝ коси се развяха, водата плисна в лицето й. Перилата, които толкова старателно бях чистил до преди малко, сега се намираха почти на метър под нас. Кабината се залюля отново, вятърът хвърли вътре нова порция вода, която се разля по дрехите ни и остави след себе си жълтеникави петна.
При подобни обстоятелства обикновено се хвърля товарът. Но как да хвърлим в кипящите води под нас кораба на Джон Кабът? Археолозите го бяха спасили след първото му потъване на Земята, обаче ако го пуснехме долу, много скоро от него нямаше да остане нищо.
– Аз ще се кача горе за да закача резервния кабел! – изкрещя капитанът в ухото ми и посегна ръка към дръжката на вратата. В същия момент един по-рязък напор на вятъра ни запрати към срещуположната стена. Аз се задържах за скобата, тя – не. Пръстите ни се докоснаха докато се опитвах да я хвана и само усетих топлината на дланта й. Три метра по-нататък капитан Тременик се удари с всичка сила в бронзовата рамка на люка. Гондолата се люшна в обратна посока и омекналото женско тяло се озова в ръцете ми. Под излишно широкия комбинезон фигурата и беше мека, по-мека дори от тая на Мари́.
Бях готов да я последвам до Великденските острови и обратно. За сега обаче трябваше само да закача резервния кабел за балона. В школата ни бяха учили на разни неща. Използвах едно секундно затишие на вятъра за да положа капитана на койката й. Завързах я за рамката през кръста, с нейната собствена нощница. Сложих възела най-отгоре, така че да може да се освободи сама, ако се наложи, и се закатерих нагоре.
„Чистото небе ще ни покани да летим“

Когато се събудих, гондолата продължаваше да виси под наклон, но по-малък от преди и вече не се люлееше така страховито. Лежах на нечия чужда койка. Над мен се надвеси лицето на капитана.
– Събуди ли се, моряче?
Още едно противоречие. На планета, дарена само с десетина островчета, всички които плуват нанякъде са моряци, независимо дали е по водата, в небесата или в космоса. Хората от съседните колонии ни се смеят. Нека да се смеят, нали ние първи стигнахме до тях, а не те до нас.
Косите ѝ ме бяха разсеяли, не че вече бях надраснал моите деветнадесет години. Трябваше капитан Тременик да се отдръпне малко за да видя, че вместо омасления работен комбинезон тя носеше само в тънката копринена нощница. Гледах я как шета из каютата и откривах, че моите предположения за това, което се е криело под ненужно раздутия комбинезон не са били никак далеч от истината. Тя беше всичко, за което си бях мечтал, и след това още нещо.
Не, че не си представях какво щеше да стане след малко. Това беше един от мокрите сънища на всеки курсант, благословен (или прокълнат) с жена-капитан. Е, на почти всеки, защото аз никога не помня сънищата си. Тя дойде като принцеса, в ефирното си одеяние, седна на ръба на койката, съвсем близо до мен. Едва се сдържах да остана да лежа неподвижен, но когато косите ѝ погалиха лицето ми, а устните ѝ – набраздени от сярата и вятъра – потърсиха моите, вече нищо не можеше да ме спре. Докато плъзгах пръсти по нежната ѝ кожа, през главата ми прескочи мисълта, че трябва някой ден да ѝ подаря крем за устни срещу сярата.
После разговаряхме, почти през цялата нощ. Разказах ѝ за Мари́, за нашите планове да се махнем от Стовенор, и за това как се разделихме. Тя ме изслуша без да ме прекъсне, после помълча малко, а когато най-после заговори, започнах да си давам сметка, че денят в който видях разпределението си може да е бил най-щастливия в живота ми.
Призори се срещнахме с кораба – истински космически кораб, с антигравитация и силов щит, – който прибра в трюма си нашия товар и бързо изчезна в небесата. Заедно с Алиса, отрязахме въжетата на външната рамка и разбихме радиото. Моят капитан настоя да я наричам по име. Като пристигнахме в столицата, съобщихме на пристанищния инспектор, че се е наложило да из-хвърлим товара по време на бурята. Не споменахме нито дума за космическия кораб.
Прекарахме в Стовенор два дни, докато администрацията приключи с разпитите и документите. С Алиса разделяхме времето си между Музея на корабоплаването и койката. В Музея тя ми разказваше истории за древните мореплаватели, а за койката е по-добре да не си спомням.
С нея плавахме заедно още три месеца, през които редовно се срещахме с космическия кораб, винаги призори. Най-често прехвърляхме пътници, все хора с учудващо богати и сочни цветове на косите. Един ден споменах на Алиса колко странно е това, и след това хората винаги имаха избелели редки коси, както е обичайно на Стовенор. Тя ми обясни, че всички те са от Земята, легендарната планета-майка, която не е била унищожена преди три века, както ни учеха в училище. Моето наблюдение за косите им помогнало да се маскират по-добре.
От разказите ѝ научих, че на планетата-майка имало дълга гражданска война, но след края ѝ хората от Земята започнали да събират реликвите, откраднати и разхвърляни по стотиците нейни бивши колонии из Галактиката. Сега знам, че Метрополията никога не казва цялата истина, точно както не я разкриваха и моите учебници, но ми беше по-лесно да повярвам за всичко това на Алиса. Предполагам, че не е трудно да се разбере защо.
Една нощ, докато се любехме в каютата й, тя ми каза, че моментът е настъпил и утре мога да замина, както ми беше обещала през нощта след бурята. Аз бях станал моряк за да се махна от планетата, по един или друг начин. Не се поколебах да приема предложението ѝ нито за миг. Очакваха ме велики дела, неоткрити планети и загадъчни цивилизации. Сега сърцето ми се свива като си спомня колко лесно се съгласих. Ако бях останал, всичко можеше да бъде различно.
Същата заран се разминах на трапа с поредната групичка от пристигащи земляни, докато се качвах на космическия кораб. Сега летя между звездите и си подрънквам на китарата. Цената е нищожна – помагам на Метрополията да приобщи бившите си колонии. Стовенор не е изключение, но не изпитвам угризения на съвестта, защото разпокъсаните планети само печелят от обединението. Щастлив съм, доколкото може да бъде щастлив един убиец.
Така и не последвах Алиса до Великденските острови, където подводните вулкани бълват сяра и тровят Стовенор. Забравих да спомена, че тамошните Великденските острови не са като на планетата-майка и си приличат с тях само по отдалечеността и по изолираността си.
Нито пък подарих на капитан Тременик крем за устни. Всъщност, никога повече не я видях. Казаха ми, че корабът ѝ изчезнал в океана по време на буря наскоро след като се разделихме.
Знам, че е загинала, защото не е имала юнга, готов на всичко за капитана си.
Само вечер, преди да заспя, ме спохождат мисли, които не ми дават покой – какво щеше да стане с мен, ако в нощта на бурята не бях спасил Алиса и „ВХ-952“? Дали нямаше да потъна в бездната като нашия безценен товар – но за разлика от него – наистина? И каква е била съдбата на стария юнга, който така грижливо беше лъскал палубите преди да се появя аз?
4-5.06.2002, Сантяго, Чили
30.08.-2.09.2002, Паранал, Чили
16.05.2020, Мюнхен, Германия

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, космонавтика, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: упражнение в литературна мистификация


Малка литературна загадка в две части. Първата са пътни записки на любителя на фантастика Ян Янсен за пътуването му до Антверпен, където през далечната 1954 г. той посещава „Тверпкон 1954“. Те са публикувани, доста по-късно, във фензина „Counter Clock“, брой 27 (2017). Аз ги преведох и излязоха в сп. „Тера Фантастика“, бр. 17 (2018). В тях между другото се говори за тайнствен българин, който участва в работата на кон-а и най-вероятно е първият наш сънародник, участвал във фенското движение. За съжаление името му не е споменато.
Втората част от загадката е откъс от фантастичен разказ „Реквием за една планета“, предположително написан от същия българин! Отне ми много усилия да открия и възстановя този документ от оная далечна епоха, в търсенето бяха замеси хора, който не искат да бъдат споменавани, така че няма право да разкривам подробности. Образно казано, това бе почти същото като да открие човек бутилка с писмо от баба си, докато се разхожда по безлюдните космически брегове… Само ще кажа, че пътьом се наложи да разбием шифъра, с който е закодиран Ръкописа на Войнич. Откъсът от разказа бе публикуван в сп. „Тера Фантастика“, бр. 18 (2019).
Загадката – кой е първият български фен – за сега не е решена, но може би някой ще има повече късмет от мен…

* * *
Тверпкон 1954, записки от Ян Янсен, публикувани (много по-късно) в „Counter Clock“, брой 27 (2017)

Ето че най-после този ден свърши! Цяла седмица на трескава активност и тичане да да докараме конгреса за фантастика до успешен завършек отминаха в историята. Придружени от Кен Слейтър, ние двамата се дотътрихме до моята квартира, а останалите се отправиха по своите пътища, тъй като за повечето от нас следващите дни означаваха да се върнем отново на работа, а на някой им предстоеше и дълго завръщане до техните страни.
Кен възнамеряваше да остане до сутринта, но понеже жена му с децата бяха отседнали у нас, трябваше да се прибере заедно с мен, докато Дейв просто не можеше да се отдели от нас. Освен това у дома им се откриваше възможност да си допият; обосновано очакване, като се има предвид, че по време на шеметните дни преди конгреса аз „попивах“ от ресурсите на Дейв, докато с него обсъждахме различни аспекти на предстоящото събитие, като подходящия ред на мероприятията и други подобни. Както и да е, за изненада на англосаксонските фенове ние бяхме в състояние да ВЪРВИМ до дома си и веднага, щом се добрахме до там, Кен се въоръжи с лист и молив, и с апломб започна: „Беше полунощ в Хавър, беше полунощ в Берхемлеи(1)… А също така, коняците бяха двойни…“ Спрях го тутакси, за да му предложа да си пийнем, а също и защото не разбирах какво общо има Хавър с нашия конгрес. Направо му казах да зареже записките си.
Липсата на вяра във фантастиката, демонстрирана от липсата на волни пожертвувания, за каквито помолихме на „Алфа“ 3(2), не ни позволява да издадем специален брой, посветен на конгреса, както планирахме. Обаче сега и двамата съжаляваме, че не оставихме Кен да продължи, така, за всеки случай…
Но да се върнем към нашата отегчителна история: периодът на двойните коняци не продължи дълго и ние подхванахме бутилка с нещо друго, която скоро беше последвана от още една. Не знам нито искам да гадая какво би станало, ако жена ми не се беше прибрала в къщи около полунощ, и любезно (?) не ни бе убедила да си лягаме…
Дейв успя да се прибере у тях и това, че на следващия ден той се чувстваше свеж като малка птичка напролет е доказателство за качеството на питиетата. Всичко това е само извинение за ужасните записки, които следват по-нататък – аз не успявах да бъде навсякъде, а Кен, който бе моторът на кона, би могъл да разкаже много по-добре за него, Но ние, или по-скоро аз, съм натоварен с тази задача, така че трябва да ме изтърпите. Бих могъл да разказвам надълго и нашироко за проблемите в организацията на конгреса, но ако го направя, това ще изисква двадесет или тридесет страници само за тази част. Всеки, който е бил в организационен комитет на конгрес за фантастика, ще ме разбере. Това, че ние трябваше сами да правим всичко сами, се дължи на тъжното състояние, в което е изпаднал фендъма в Б…ия(3) днес. Предполагам, не всъщност съм сигурен, че тази фенска среща много подобри ситуацията и че ни очаква по-розово бъдеще. Пак се отклоних.
Започваме със сутринта на ден „К“: аз станах около пет часа сутринта, постижение, на което никой в службата не би повярвал, че съм способен. По пътя взех Дейв, и да, той също беше буден… почти. Като стигнахме до залата, открихме, че вратата ѝ е затворена и ключовете ги няма никакви. Обаче само на няколко метра открихме шахта, аз се спуснах в нея и въпреки че едва не си счупих врата заради множеството боклуци в мазето на сградата, успях да намеря стълбището и в края на краищата – да попадна в конгресната зала. По пътя нагоре се наложи да разглобя няколко ключалки, но това е без значение… Дейв все още съжалява, че нямаше диктофон под ръка за да запише сладките думи, които излизаха от устата ми, защото по-късно не откри повечето от тях в нито един речник. Според него съм използвал лексика от няколко езика, които не владея(4).
Началото на конгреса бе насрочено за десет, но към осем започнаха да пристигат първите фенове и срамежливо попитаха дали могат да бъдат полезни с нещо. Ние им дадохме задача да украсяват залата и прозорците с корици от някакви списания, които… да кажем така, не бяха научно-фантастични. Постепенно се стекоха още хора, вероятно заради поройния дъжд, който се изливаше навън. Подозирам, че феновете от Манчестър си го бяха поръчали, защото от постоянната влага са развили хриле и плавници на краката, и не могат да оцелеят дълго без вода. Поне се надяваме, това да е причината, а не съзнателен опит да създадат безредици в Антверпен.
Кен Слейтър бе първият британец, който се появи. Заедно с жена си и децата си, които веднага бяха изпратени да си почуват у дома на Ян. А самият Кен започна опознавателна сесия, на която главното му занимание бе да представя хора, за които никога не е чувал на други хора, които никога не е виждал. Така че, имайте му доверие. Трябва да го поздравим, защото той грешеше само в около деветдесет процента от случаите. Както може да заподозрете, останалите десет бяха хора, който той наистина познаваше.
В десет срещата бе официално открита от Дейв в ролята му на президент на клуба за фантастика „Алфа“ – диктатор би било по-точно определение, защото той сам се избра. Неговата реч, заедно със следващата, на секретаря Янсен, няма да публикуваме тук, понеже са твърде скучни. Ако някой иска да ги чуе, предполагаме, че BBC пази записи.(5) През това време в залата феновете се побратимяваха по обичайния си начин, с юмруци и лазерни пистолети(6), така че никой не забеляза нищо. И двамата докладчици бяха щедро аплодирани – смея да предположа – повече заради усилията им да организират конгреса, отколкото за мислите, които изразиха. Последва изложение за положението на фендъма в Холандия…
След обедната почивка Кен Слейтър представи на публиката Уолт Уилис(7) и трябва да го е направил добре, защото когато приключи, Уолт беше червен като рак. Когато дойде неговият ред да говори, се оказа, че той страда от сценична треска и започна да мърмори под носа си. Можеха да го чуват само седящите на първите няколко реда, така че тук включваме целия текст на доклада му:
Както забелязах в официалната програма, аз трябва да дискутирам неформалните фенски издания. Няма да ви убеждавам, че неформален и приятелски фензин е по-добър от който и да е друг тип списание. Мога само да кажа, че аз лично го харесвам повече и да обоснова собствените си предпочитания, но те едва ли ще ви убедят, освен ако не търсите във фендъма същото, което търся и аз. Впрочем, във фендъма има доста хора, които дори не знаят какво търсят в него. Вземете за пример писмото, което получих онзи ден от един млад канадски неофен. Той олицетворява явление, което рано или късно трябваше да се случи във фендъма – за пръв път любител на фантастиката има на разположение нещо, за което е мечтал всеки редактор на фензин откакто се появиха първите циклостилни любителски издания през 1920-те години. Канадецът има на достъп до цялото оборудване на истинска печатница! До всякакъв вид печатарско оборудване: от линотип до машина за офсетен печат. Естествено, той възнамерява да издава фензин. Още по-естествено, той ще е ежемесечен, ще се отпечатва на висококачествена хартия и ще е богато илюстриран. Тиражът ще бъде около 500 екземпляра…
Този бъдещ фен-редактор току що е прочел „Омагьосаният дупликатор“(8) и едно от нещата, за които ме пита е дали е правилно да използва „аеропланограф“(9), ако има безплатен достъп до него. Тези от вас, които са чели „Омагьосаният дупликатор“ вероятно си спомнят, че ласкателствата на мистър Суифт (който олицетворява офсетен принтер) бяха едно то изкушенията, през които трябваше да премине Джофан. Жертвите на мистър Суифт летяха над фендъма с помощта на „аеропланограф“ докато им свършат парите, след което бяха изхвърлени.
„Летейки наоколо и гледайки отвисоко към фендъма“ са думите, използвани в „Омагьосаният дупликатор“. В тях се крие нещо повече от въпроса за разходите; това е въпросът за високомерието, за отношението между редактора и читатели.
Погледнете на него така: няма смисъл да поставяте на масата щипки за захар, ако на гости са ви дошли приятели, пред които не се смущавате да взимате от захарните бучки с пръсти. По същия начин няма смисъл да се опитвате да впечатлите феновете, ако това, което търсите във фендъма е приятели. Лъскавото списание само издига бариера между вас и вашите читатели и само до някъде това е защото професионалния печат изглежда помпозно. Всеки, който иска да намери приятелство и забавление във фендъма има много по-големи шансове, ако си остане с циклостила и използва енергията си за получаване и написване на хубави материали за своето списание. А ако иска да се похвали с качеството на печата, по-добре да се присъедини към някоя журналистическа асоциация, чийто членове хабят времето си произвеждайки елегантни презентации на своите боклуци.
Разбира се, вие може да търсите във фендъма власт и влияние. В този случай вие сте заложили на погрешния кон. Има само около 200 активни фена. Ако увеличите тиражите си над това число, единственото общо между вашите читатели ще бъде интереса към научната фантастика и ще можете да публикувате само ревюта. И ако има една сигурна истина в настоящия момент, тя е, че към подобни материали няма достатъчно интерес, който да поддържа фенско списание с голям тираж. Когато фантастика се намираше трудно, фензини като „Фантастично ревю“ на Гилинг(10) оцеляваха, защото насочваха читателите към източници и доставчици. Но сега имаме фантастика до втръсване. Феновете като мен, които са израстнали във времената на дифицит, изпитват чувство на дълбока безизходност, защото не са в състояние да изчетат цялата фантастика, която се появява сега. Притеснява ги да си мислят, че може да са изпуснали нещо и не изпитват никаква благодарност към хората, който тичат след нас за да им кажат точно какво са изпуснали и колко е хубаво то. Струва ми се, че сега няма място за подобен тип списание – ревютата не са достатъчни за да осигурят успеха му.
От друга страна, колко по-малък е тиражът ви, толкова по-голям е изборът на материали. Малкият тираж прави вашия фензин подобен на лично писмо(11), а в него може да се включи всичко. Вашите автори могат да пишат непревзето по теми, които лично ги интересуват и вашите читатели ще усетят по-интимна връзка с изданието и ще я демонстрират като ви изпратят писма с коментари, което е по-важно от всякакви пари.
Доказателство за думите ми е факта, че тези приблизително 200 активни фена са успели да издържат само две любителски списания с тираж над 500 броя. И двете са насочени предимно към колекционери, които са представители на друга раса(12).
Но да се върнем към нашия доклад за хода конгреса. Не съм сигурен дали Уолт беше приключил, когато избухнаха бурни ръкопляскания. Забелязах, че той е доволен да се оттегли от сцената и подозирам, че е намерил сполучлива маскировка, защото по-късните ми опити да го открия в залата и близките заведения не дадоха до резултат.
По-нататък конгресът изненадващо пощуря. Кен Слейтър отново надмина себе си, като едновременно беше докладчик, актьор, суфльор и Гху(13) знае още какво. И по-добре, защото иначе конът щеше да замре – повечето от гостите, които бяха обещали да пристигнат, така и не се появиха. Дивото изпълнение на Кен подтикна Дейв и мен да изтичаме на сцената и да се опитаме да разберем целта на неговото бясно ръкомахане. Оказа се, че той не е в състояние да открие хората, които би трябвало да говорят точно в този момент. Ние също не успяхме. Кен успя да поддържа огъня за повече час. За съжаление не можем да ви кажем как, защото и двамата бяхме заети да търсим липсващите докладчици, но по-късно научихме, че е използвал магически трикове и хвърчащо обекти. Обаче един бегъл поглед към бутилките в колата му ни каза откъде той е почерпил дух за подобни изпълнения…
Трябва да е било около час по-късно, когато от дясната страна на залата се разнесе оглушителен шум и един от прозорците се разпадна под въздействието на нечии крака, тяло и… брада! Въпреки че бях предупреден, тази неочаквана поява ме изненада, защото притежателят им беше казал, че ще се приземи на покрива. След като паниката отмина, всички ние посрещнахме Бърт с поздрав, който разклати основите на сградата и покри пода с дебел слой от нещо бяло(14). Бърт беше отнесен до сцената на раменете на феновете, от където пое щафетата от Кен – готов да припадне след толкова усилия. Както научих впоследствие, много хора бяха останали с впечатлението, че това е още един от триковете на Кен.
Минаха петнадесетина минути преди шумът да стихне дотолкова, че да може да се чуе за какво се говори. Групата от Остенд се държеше доста свободно(15) и се наложи да се намеся лично, обяснявайки кой е нашият забележителен гост. Когато залата най-после се успокои, Бърт пое микрофона и се обърна към участниците в конгреса, отделяйки особено внимание на читателите на „Аутентик“(16), който му ръкопляскаха почти непрекъснато…
Нямам представа как Бърт помнеше всичко, което ни разказа, започвайки с късо, но доста скучно описание на своето пътешествие с мотоциклет през Перу. Той особено се разчувствува, докато говореше за своята първа среща с местен фен. Оказало се, че въпросният също държи в ръка стар брой на „Аутентик“ и както може да се очаква, това станало повод за много интересен разговор помежду им. После Бърт разказа за много по-интересното си пътуване до Лима с платноход, в компания на представителки на прекрасния пол, но заради белгийската цензура не може да отделим място за това епично приключение.
За съжаление на някой от присъствуващите фенове, Бърт се добрал успешно до Лима и ни разказа с възторг за различните фенски организации в този прекрасен град. С невъобразимо богатство на детайли той описа гигантските библиотеки, които всеки тамошен клуб притежава; хилядите книги и годишни томове с подвързани списания наредени на огромни шкафове, извисяващи се от пода до тавана; кожените кресла, декориращи всяка стая и величествени шкафове, в които се ширят каталози с индексни карти, подредени по автори, заглавия, теми, обем и първи изречения; баровете – полирани, никелиран и хромирани – пълни с напитки, достъпни безплатно по всяко време(17), освен ако нямате по-специални вкусове… И в средата – зад стъкло, в позлатена кутия – първият брой на „ТФ“(18)…
Часовете летяха и навън започна да се стъмнява. Наложи се да привлечем вниманието на Бърт върху факта, че всичките му слушатели са заспали и че влакът, с който трябваше да си замине, е задържан за да го чака вече повече от час и ако обича да побърза, защото сред останалите пътници има няколко държавни служители, които спешно трябва да достигнат Остенд…
Овациите, с които Бърт бе изпратен сигурно ще бъдат помнени за дълго време от жителите на Антверпен и околните селища. Всъщност властите в града имаха намерение да го канят веднъж месечно, защото шумът след лекцията му се оказа по-ефективен от системата за аварийно оповестяване на въздушна тревога и цялото население беше в укритията за по-малко от една минута.
До тогава бяхме натрупали няколко часа закъснение и претупахме остатъка от програмата. Боб представи филма „Човекът, който не можеше да прави чудеса“ – едно разочарование, особено след брилянтното представление на Кен Слейтър по-рано. Приветствия поднесоха господата Рено, Гале и Сприел от Франция. Те се произнесоха за по-малко хумор и повече фантастика, и нищо чудно, че не получиха подкрепа от присъстващите. Холандецът Бен Аббас, който пристигна късно, говори за неудобните дати, на които организаторите правят конгресите и за холандците, които пишат писма на английски до фламандски фенове. Състоя се специална сесия от представители на белгийския фендъм. За щастие всички бяха достатъчно прегорели за да не забележат, че сцената бе празна. Все пак няколко белгийски фена разказаха – всеки в рамките на една безценна минута – за различните дейности в техните фантастични общности.
След което дойде ред на официалното откриване на бала. Групата – „Венделфанската рагтайм петорка“ – се състоеше от Дейв на барабаните, Вим Стрюк на пианото, и Йен и Кен на бара(19). Излишно е да отбелязвам, че това бе последното събитие в програмата на конгреса, който дълго ще бъде помнен в Антверпен, в Белгия и Холандия и на всяко място, където феновете неуморно се трудят за да организират подобни събития.
Няма да изреждаме множеството благодарности от феновете, който пристигнаха за Тверпкона, защото това би запълнило още един брой. А нашите собствени благодарности са отправени към всички участници и ние искрено се надяваме вие да откликнете на нашия призив за финансова подкрепа (която не получихме тази година!), която би ни позволила да направим страхотен колекционерски брой на нашия фензин.
До следващия Тверпкон през 1955 година!
Полунеаваторизиран превод: Валентин Д. Иванов
(1) Berchemlei – историческите записи свързани в с това име са противоречиви, но изглежда става дума за квартал в белгийския град Атверпен, понастоящем популярна атракция за леководолази-любители. Б.П. (тук и по-нататък обозначаваме бележките на редактора на настоящото ново и на оригиналното старо издания съответно с Б.Н.Р. и Б.О.Р. и бележките на преводача – с Б.П.).
(2) Име на клуб на любителите на изкопаемия жанр научна фантастика. Експертите смятат, че числото е пореден номер на редовни срещи. Учудващо е колко добра организация е постигната само за три срещи. Б.П.
(3) Записът е повреден на това място. От контекста следва, че се говори за Белгия, но може може да се отнася и за други формални образования от онзи период, наричани държави. Б.П.
(4) В никакъв случай не се опитвайте да копирате красноречието на Ян. Ако го сторите, рискувате да ви арестуват. Б.О.Р.
(5) Вече не. Гарантирано. Б.О.Р..
(6) Лазерните пистолети всъщност бяха водни. Б.О.Р.
(7) Според Големия Вселенски Информаторий Walter Alexander Willis (1919-1999) е бил известен фен от Северна Ирландия, носител на Хюго за Активен Фен (1958). Б.П.
(8) Любителски научно-фантастичн роман от Уолт Уилис и Боб Шоу, публикуван през 1954 г. в тираж от 200 броя и многократно преиздаван по-късно. Следвайки каноните на жизнеописанията на пилигрими и светци в християнката религиозна литература книгата описва в алегорични категории пътешествието или по-скоро израстването на любителя на фантастиката Джофан. Б.П.
(9) Неологизъм, базиран на плантограф – скъпо устройство за много качествен печат, предложено от фирмата „Суифт и ко.“ от Сейнт Луис. Б.П.
(10) Според Големия Вселенския Информаторий става дума за британски фензин, редактиран от Уолтър Гилинг, 18 броя от който са излезли в периода между 1947 и 1950 г. Б.П.
(11) Тази истина е преоткрита и от други редактори на фензини. Историята помни един, чийто уводна статия започва с думите „Братко фен…“ Б.П.
(12) На това място редакторът на този фензин, се изправи с просълзени очи, и отдаде почит на Уолт Уилис. От конгреса в Антверпен са изминали 63 години. Имената на най-известните белгийски фенове са други, имената на двата фензина съществуващи днес също са други (Ансибъл и Файл 770), но думите на Уолт продължават да бъдат истина. Б.О.Р.
(13) Според Големия Вселески Информаторий Гху е измислено фендъмско божество, датиращо от средата на 1930те години. Б.П.
(14) Вероятно става дума за мазилка, каквато широко се е използвала в средата на двадесети век. Б.П.
(15) Сред тях се бе и един неофен от Източна Европа, ни повече ни по-малко новоназначен културен аташе в посолството на страната си в Париж. Той изрично ме помоли да не споменавам нито името на страната му, нито неговото собствено, защото рискувал да има неприятности по партийна линия, каквото и да означава това. Вероятно той е първият български участник в западен конгрес на любителите на фантастика. Б.О.Р. Опитите за идентификация на въпросния фен за сега не се увенчаха с успех поради непълните исторически записи от епохата педи Втория Потоп. Б.Н.Р.
(16) Тази забележка ме кара да мисля, че става дума за Хърберт Кампбъл, известен като Бърт, редактор през периода 1952 – 1956 г. на английското списание „Автентична НФ“, излизало между 1951 и 1957 г. Б.П.
(17) Изглежда Бърт ни пробутваше един от онези номера, които в някакъв бъдещ момент ще станат известни като Лундвал-и. Б.О.Р.
(18) Вероятно в текста има печатна грешка и става дума за фензина „Аутентик“, а не за някакъв световно неизвестен фензин, криещ се зад загадъчното съкращение „ТФ“. Б.П.
(19) Бележка от Ед: да, аз също ги изкарвам четирима, но предполагам, че в този момент Ян вече беше започнал да вижда двойно. Б.О.Р.
* * *
Рубрика: Архивите са живи

Както стана ясно от записките на Ян Янсен, публикувани в брой ?? на сп. „Тера Фнатастика“, в Тверпкон, проведен в Антверпен през 1954, участва българин – за пръв път в историята на родния фендъм, наш сънародник се появява на международна среща на любителите на фантастичния жанр. За съжаление името му е неизвестно, но наследниците на организаторите на това събитие от преди 64 години бяха така любезни да потърсят в архивите всякакви материали, свързани с него.
Резултатът граничи с чудо – те намериха началото на негов разказ! Той е написан на френски и кодиран с шифър, подобен на онзи, който е използван в ръкописа на Войнич. След дълги и упорити усилия сътрудника на „Тера Фантастика“ Валентин Д. Иванов разчете кода и преведе ръкописа, който ви предлагаме тук. Уви, даже най-мощните програми за семантичен и лингвистичен анализ се оказаха безсилни да намерят каквато и да е прилика с който и да е оцифрован текст от родната ни литература.
Изследването на архивите продължава и има надежда, че ако съществува, остатъкът от произведението ще бъде открит, както и личността на загадъчния фен и писател – разкрита.

Реквием за една планета

Звездолетът, който ме чака в хангара, е стар и прегърбен като разорен амбулантен търговец нейде от десния бряг на Сена. Никога не съм виждал Сена, нито съм стъпвал на който и да е от бреговете ѝ. Тъй обичаше да казва Стария преди да се спомене. Подозирам, че двете горили в раирани скафандри, които редуват цветовете на развален марципан и престояло сирене, имат намерение да сплотят семейството ми, като ме пратят при него.
Затова няколко секунди преди да изляза на меридионалния коридор, който съединява свата полюса на фон Брауновото колело, давам горен мигач. Нещо съвсем естествено, понеже в тоя час коридорът се използва само за движение обратно на часовниковата стрелка. Горилите след мене правят същото и дори се престрояват на второто ниво. Тук аз натискам по-сериозно гъбката, пренебрегвам задължителния знак и опитвам вкуса на забраненото. Казват, че той бил по-сладък. Лъжа. Отровните изпарения от металохидридната клетка зад гърба ми са също толкова противни, както преди няколко минути, когато спазвах правилата за движение на леки моторни скутери.
Моторът на бричката ми вие от напрежение като сенокосачка – още едно от любимите сравнения на Стария – докато се гмурвам надолу и после в първия радиален тунел.
Животните зад мене се разминават на един вестни разстояние с някакъв безпилотен камион, който приветства умелите им маневри с противно тръбене, достойно разсърден за алфа-носорог. След като едва не са били смлени на кайма, те изостават леко. Давам отново горен мигач, с което ги поставям пред дилемата дали не си правя повторно майтап с тях. Не печеля повече от две секунди, но в тия скъпарски времена, кой ти ги дава?
Без едно излишно движения паркирам скутера на първото свободно място, с два скока – които са лесни толкова близо до оста на станцията, където изкуствената сила на тежестта едва ли надминава десетина процента от земната – се озовавам до входа в шлюза на вътрешния кръг и го херметизирам зад гърба си докато раираните ми преследвачи все още се оглеждат за мен, без съмнение, с най-добри намерения. Гледаме се дълго през стъклото – аз весело им махам, а те безпомощно се свиват, защото полицейски дронове го обграждат от всичките шест страни. Тия машинки с мощни електроразредници без съъмнение са изпратени по следите на нарушителите от ИИ-то на камиона. Или от някой анонимен и законопослушен гражданин.
Оставям горилите да се двоумят. С тоя раиран десен ще спестят пари на данъкоплатците – няма нужда затворническата администрация да им дава униформи, и тези ще минат. От известно време главорезите са станали толкова внимателни и предвидливи. Да им се наначуди човек.
Докато подкарвам разорения амбулантен търговец, пардон гърбав звездолет, ми хрумва, че онези типове може и да не са тъй предвидливи. Просто са нямали време да се преоблекат, откакто са се чупили – временно, разбира се – от дрънголника.
Следващите два часа прекарвам в зоната на полумрак, който дели нощта от деня, и на корабите от класа „призрак на катастрофа“ като моя обхваща цялото денонощие. Корабният компютър, носещ звучното име Дороти – Стария сигурно нарочно го е избрал толкова дълго, за да поддържа паметта ми във форма – ме буди. Навлязъл съм в една друга зона, тая на станцията Тайфуни-разпределнителна.
– Тук „Разорен амбулантен търговец“ – викам в микрофона.
– Вие май ме вземате на майтап, момчето ми. – От високоговорителите се излива сочен глас с цвят на жлъч. Операторката на станцията, моята стара позната Франсоаз. Каква жена! Всички цветове й отиват.
Познаваме се още от преди доброволно-задължителното ми заточение във Вътрешността, на което Стария ме прати веднага след първия инцидент. Тя наистина е стара, поне на сто и осемдесет години. Датата на раждането ѝ е тайна, пазена по-добре от ядрените кодовете на ООН. Наивниците на средна или на още по-незряла възраст, които се швартоват на „Тайфуните“ за пръв път, често се опитват да я забият. Бабето хвърля кибрит в огъня и се наслаждава на свалката, докато дойде някой друг кораб, който се нуждае от вниманието ѝ.
– Получих наследство – обяснявам и пращам идентификационните кодове на таратайката.
Едно съвсем ненавременно наследство, предизвикано от една още по-навременна смърт. Стария пращеше от здраве, доколкото разбира се може да пращи един спейсър, който през през половината си живот се е къпал в радиация, а другата половина – се е опитвал да я отмие в някой бар с дезинфекционна течност, която в астероидния пояс по погрешка наричат бира.
Името на кораба е още една шега на Стария.
– Той е постигнал щастието – разправяше отеца за конструктора на тази съборетина, която между другото ползваше за полети между звездите. – Животът му е завършил с щастието да види, че технологията, която е изобретил с лекота, между две чаши… – паузата му беше нужна за да намери подходяща дума да замени той, което в моята крехка възраст не биваше да знам – кафе, е дала на хората галактиката. А неговата компания събирала дивидентите от човешкото любопитство. И от човешката алчност, ако трябва да бъдем изчерпателни. Със сигурност дивидентите от алчността били по-големи.
Кимах с надуто достойнство на подходящите места, сякаш разбирах нещо и накрая баща ми бъркаше в джоба си и ме награждаваше с някое дребно кредитче. Но не за да си купя с него сладолед „Мота“, а за да го пусна в чинийката на просякинята, която обитаваше тунела зад нашата къща.
– Но преди това е минал през едно предверие – продължаваше Стария – на нищета и мизерия, което е траяло тридесет години. Той е тръгнал от края на болката и нищетата, загубил е жена си, децата си, втората си съпруга и тримата си най-талантливи помощници, преди да…
Съгласявах се отново, с надеждата, че Стария ще забележи настойчивите погледи, които хвърлях към децата, скупчени около сергията за сладолед. Те бяха оформили компактна сфера. Не понеже безтегловността им позволяваше, а защото от време на време от манипулаторът на робота заяждаше и в случайна посока хвръкваше пръска от лакомство, та все някое хлапе щеше да си подслади горчивия бедняшки живот.
Уви, на тоя ден вместо родителската благодарност получих удар с юмрук в рамото. Юмрукът бе съкрушителен и принадлежеше на Стария, който беше забелязал опасността и воден от нещо, което навярно би могло да се определи като бащинска грижа, ме просна върху ламаринения под за да ме отмести от линията на огъня. За сетен път установих, че той е прекалено наблюдателен за един любител на литературата по време на безкрайните полети из астероидния пояс. В следващия миг ни достигнаха четири притъпени изсъсквания на бластер, снабден със заглушител.
Това бе първото покушение срещу Стария. За което аз зная. И да е имало други преди това, той не е благоволил да ме информира, а за по-късните нямах възможност да узная. На следващата сутрин той ме качи на сутрешния дилижанс към Марс и преди немногословната раздяла пъхна в джоба ми препоръка към стария си приятел Борислав, който беше професор по културология на изчезналите народи във филиала на Сорбоната в Хелас Маринес. Така през следващите четири години аз нито веднъж не пиха кафе в някое кафене на левия бряг на Сена. Нито на десния, както казах по-рано.
Изключвам двигателите, нареждам на Дороти да започне следполетната проверка и поддръжка и се отправям към Тайфуните в търсене на забавления, нежност или на каквото намеря.
Животът е поредица от шлюзове, която започва с раждането. Защото какво е то, ако не излизане от първия шлюз, оня, комфортния и безопасния, в който според психиатрите всички ние се опитваме да се върнем. По един или друг начин. Житейският ни път продължава през други шлюзове, по-големи или по-малки, по светли или по-тъмни, по-топли или по-студени. Докато не стигнем последния шлюз. От другата страна на врата му зее чернотата на космоса и ние отплуваме към звездите, отпратени с ритник от съдбата, издишвайки последната си доза въздух.
След втората врата не ме чака чернотата на космоса, нито вакум, а обичайният шум и още по-обичайният аромат на много хора, затворени в малък обем. Поемам към вътрешността на станцията, като се озъртам за подходящо заведение, когато чувам един добре познат глас:
– Сам ли сте, Майкъл?

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction