Tag Archives: извънземни

За една шепа марсианска пръст… повече


Моето поколение се роди твърде късно за вълнуващите дни на ранната космическа надпревара, а откакто се помня, пилотирания полет до Марс си остава петнадесет-двадесет години в бъдещето.

Автоматичната доставка на марсианска почва е слаба утеха, но да се радваме на малкото, което може би ще имаме: NASA планира да донесе проби от Марс през 2033 година. Днес, 27.07, се състоя пресконференция, където тази програма бе обсъждана.

Обяснение на програмата може да се види тук: https://mars.nasa.gov/msr/

Всъщност тя започна вече и последният марсоход събира първите проби, които някой ден може да попаднат в земни лаборатории. Земните лаборатории са безкрайно по-добри и от най-изобретателния експеримент – забележете, че след толкова години учените биолозите още спорят за точната интерпретация от експериментите на борда на Викинг-ите.

Да се надяваме, че някоя неприятна изненада няма да попречи на тези амбициозни планове.

За отбелязване е, че Европейската космическа агенция също участва.

Архитектирата на мисията е доста сложна, предполага успешна работа на няколко космически апарата и техническият риск сигурно не е пренебрежим. През 196/70-те години на подобни мисии са изпращали по няколко апарата, които да се дублират един друг. Сега дублирането е „вътрешно“, в рамките на един апарат.

Самата пресконференция: https://www.youtube.com/watch?v=wThkJXvCmrw

Leave a comment

Filed under космонавтика, наука, технология

Живот на Венера – 2. Архивите са живи


След статията на Грейвс и ко., група химици/астробиолози/планетолози/астрономи (нарочно пиша това за да подчертая, че съвременната наука е когнитивна), прегледали отново измерванията, направени с един от уредите на мисията Пионер-Венера (https://www.nasa.gov/mission_pages/pioneer-venus/ и https://en.wikipedia.org/wiki/Pioneer_Venus_project) през 1978 година – масс-спектрограф, който е измерил масите на различните компоненти в атмосферата на Венера.
Новата статия на Mogul, Limaye, Way и Cordova Jr. може да се види тук;
https://arxiv.org/ftp/arxiv/papers/2009/2009.12758.pdf
Тя все още не е минала през рецензиране, т.е. вероятно в момента го минава.
На фигура 1 могат да се видят линии в масс-спектура на венерианската атмосфера – линията на фосфина е на около 34 AMU (Atomic Mass Unit; 1 AMU е приблизителни колкото масата на водородния атом). Но нещата не са толкова прости – линията е малко отместена от точната маса на фосфина и авторите го обясняват с това, че в атмосферата има приблизително толкова водороден сулфат (състоящ се от два атома водород и един сяра), колкото и фосфин, и комбинацията от линиите на двете молекули дава наблюдаваната линия. Разрешителната способност на масс-спектрографа не позволява линиите на фосфина и на водородния сулфат да се видят отделно, и те се сливат в една линия, чийто център е приблизително по средата между положенията на двете линии.
Това е доста силно доказателство за наличието на фосфин в атмосферата на Венера, но то не отговаря на въпроса как се е образувал фосфина – дали от биологични или от други процеси. Обаче демонстрира нагледно един възможен път да се изследва на място химичният състав на венерианската атмосфера.

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, космонавтика, наука, science

Живот на Венера?


С няколко думи: радио наблюдения от два телескопа показват, че в атмосферата на Венера има фосфин (чиято молекула се състои от един атом фосфор и три водород): двадесет молекули на милиард молекули. Фосфинът може да се образува по различни начини: на Земята това става от микроби, т. е. той има биологичен произход, а в атмосферите на гигантските планети се образува по небиологичен начин. Нещо повече, фосфинът в атмосферата на Венера бързо се разрушава от киселинната среда, така че трябва да има процес, който непрекъснато произвежда нов фосфин на мястото на разрушения и както стана дума по-нагоре, е възможно (важна уговорка: възможно е, но не е задължително!) фосфинът да е продукт от някаква форма на живот в атмосферата на Венера. Така че за сега е рано да празнуваме откриване на живот извън Земята, но откритието е обнадеждаващо.

Статия в Nature Astronomy (вижте фиг. 2 с линията на фосфина):

Съобщение за пресата от ЕСО:

https://www.eso.org/public/news/eso2015/

В новините на английски:

https://www.space.com/venus-clouds-possible-life-chemical-discovery.html

В новините на български:

https://news.bg/world/ucheni-otkriha-gaz-na-venera-svarzan-s-zhivota-na-zemyata.html

Leave a comment

Filed under астрономия, наука, science

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 9 и 10


  1. „Полети насън и наяве“

… черен тунел, също като на тренажора в Звездното градче.
Към действителността ме върна динамичният удар от изключването на първата степен. Инерцията ни хвърли напред и предпазните колани се впиха болезнено в средните ми стави.
Сигурно съм изпъшкал, защото Ксампаунт намери време да откъсне за миг поглед от циферблатите и да се поинтересува:

  • Добре ли си?
    Претоварването продължи да отслабва, с всеки миг се издигахме по-нависоко, атмосферата се разреждаше и съпротивлението ѝ намаляваше. Дроселите на главния двигател регулираха подаването на гориво, мощността му спадна с двадесет и пет процента. Парадоксално, вибрациите се усилиха, резултат от някой непредвиден резонанс.
  • Аха – процедих през зъби. Не исках да се озова в космоса с прехапан език.
    Експлозивните болтове, които свързваха страничните ускорители с втората степен, се взривиха. През ракетата премина тръпка. Изтощени от изпитанията на първите няколко минути след старта, ние нямахме сили да се надигнем и да погледнем през илюминатора дали отделянето е преминало нормално, но конструкторите предвидливо бяха сложили от двете страни на таблото малки изпъкнали огледала и за наше успокоение видяхме в тях как огнените струи на двигателите проблясват за последен път и ускорителите, описвайки плавни параболи, се отдалечават от нас. Предстоеше им да се спуснат на земята с парашути, но докато дойде време куполите им да се отворят, ние щяхме да сме на високоелиптична орбита, чийто апогей нежно докосва лунната повърхност. Поне така изглеждаха нещата върху екраните на компютрите в центъра за управление на полетите.
    На тренировките никога не бях изпадал в безсъзнание при номиналното осемкратно претоварване, което се очакваше да претърпим при старта. Нито при десеткратно или дори при дванадесеткратно – стойности, които то можеше да достигне в случай на проблем, когато се налага мисията ни да бъде прекратена предварително. Но тогава, вместо да отлетим за лунната база, щяхме да направим една обиколка на планетата и да се приземим.
    Плиткият сън в скоростната дрезина не стигна за да се възстановя напълно след стреса от сбогуването със Зикейне, от умората натрупана през дългото шофиране, и от непредвидения крос до гарата. Да не говорим за нарушения хранителен баланс, докато бях сам. Нищо чудно, че Ксампаунт от време на време се обръщаше да провери как се чувствам. На свой ред огледах останалите, доколкото ми позволяваха претоварването и широките скафандри. Ензимните запаси, които си разменихме преди да тръгна – аз взех със себе си хладилна чанта пълна с разноцветни тубички, които съхраняваха по няколко десетки грама от техните стомашни сокове и им оставих подобни тубички с моите собствени храносмилателни вещества – помагаха донякъде, но отсъствието ми се беше отразило зле на всички. Претоварването опъваше синкавите торбички под очите им. Цяло чудо беше, че не са ни сменили с дублиращ екипаж заради общо отслабване.
    Втората степен даде всичко от себе си, до последната капка гориво. Инерцията отново ни запрати напред, но по-нежно, отколкото преди.
    Операторът от центъра за управление най-после се обади.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“! Как сте, момчета? – гласът му едва надви пукането в слушалките.
  • Без проблеми. – Номатайх се опита да отвърне бодро, но късият отговор издаде колко му е тежко.
  • Яхнали сте орбитата като…
    Така и не разбрахме като какво сме яхнали орбитата. В задната част на кораба, където се намираха инструменталният блок и резервоарите с гориво и кислород, нещо изгърмя. Звукът достигна до нас през структурата на корпуса и дори брезентовите седалки, опънати с пружини в правоъгълни рамки, не го угасиха напълно. Ушите ми писнаха, завъртяхме в бесен танц но този път милостивото състояние на безсъзнание не ме споходи. Вестибуларният ми апарат бурно запротестира против това насилие. Отчаяно стиснах челюсти в опит да не омърся кокпита. Другите сигурно правеха същото.
    Вдясно от мен Номатайх посегна към таблото. Сигурно му костваше нечовешко усилие. Зная, защото аз едва успявах да държа устата си затворена. Той повдигна капачето, което защитаваше ключа на главния двигател от случайни докосвания, и го натисна. Бумтенето зад нас спря. Корабът продължи да се върти, но не така бясно, както преди.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме? – потърси ни центърът за управление.
  • Тук борд „Дързост“ – отвърна Номатайх. – Имаме проблем в инструменталния отсек. Налягането в кислородни резервоари две и три….
    Корабът въздъхна: перките на вентилаторите, които се грижеха за атмосферната циркулация забавиха своя ход, помпите в системата за жизнеобезпечение спряха със скърцане, жичките в нагревателите, които поддържаха температурата в кабината започнаха да изстиват с тихо попукване. И стана тъмно. Единствената светлина идваше през илюминатора от синия диск на Земята.
    Почти едновременно и шестимата включихме аварийните лампи, закрепени върху шлемовете на скафандрите ни.
  • … пада – довърши Номатайх. – Тирдамал, включи аварийното захранване.
    Натиснах необходимата последователност от бутони, но тъмнината не отстъпи.
  • Опитай с главния превключвател.
    Той се намираше под таблото. Протегнах ръка, напипах бакелитовата дръжка и я преместих. Тя съединяваше направо клемите на вторичните батерии с шините на таблото пред нас. Лампите премигнаха и светнаха. Циферблатите оживяха и ние се загледахме в тях.
  • Контрол, контрол, тук борд „Дързост“ – каза Номатайх.
  • Тук контрол, телеметрията изчезна, докладвайте.
    През следващия половин час стана ясно, че сме загубили две трети от въздуха за дишане и почти деветдесет процента от горивото. Оставаха ни само няколко стотин литра хидразин в резервоарите на маневрените двигатели. За кацане на Луната и дума не можеше да става.
  • Сега всичко зависи от това на каква орбита сме – каза Скенихут. Той се канеше да добави още нещо, но осъдителните погледи на останалите му подсказаха, че не желаем повече очевидни констатации.
  • Звездният датчик е загубил ориентация след спирането на електричеството – обърна се към него Ксампаунт, със същия тон, с който до преди два дни обсъждахме предполагаемите проблеми на полета в тренажора. – Защо не го калибрираш? Ще ни трябва за определяне на орбиталните елементи.
    Скенихут сигурно разбираше, че от Земята щяха да ни дадат по-точно решение на орбитата, отколкото най-доброто, което можехме да получим с тази кръстоска на древен секстант, театрален бинокъл, и жироскоп, но без да възразява той притегли стойката, на която беше монтиран датчикът и мълчаливо се зае да търси опорни звезди. Аз пуснах диагностика на главния двигател. Останалите също си намериха с какво да се занимават.
    Центърът за управление се обади четвърт час по-късно. Говореше Заогемб, лампов инженер, за който казваха че чете техническата документация на кораба за отмора и познава системите му по-добре от техните създатели. Имахме късмет, че повредата възникна по време на неговото дежурство.
  • Момчета, имам добра и лоша новина. С коя да започна?
  • С по-спешната – отвърна Номатайх.
  • Най-напред изключете всички некритични консуматори на енергия. Тя ще ни трябва по-късно за да подгреем електрониката.
    Нойматайх ми кимна и аз отново посегнах към бакелитовата дръжка под таблото. То угасна.
  • Имаме късмет с орбитата – продължиха от Земята. – Четвъртата степен даде съвсем малко под необходимия импулс за влизане в окололунна орбита. Горивото в маневрените двигатели ще е достатъчно за да ви засили още малко, колкото да заобиколите Луната и да се върнете обратно. Корекцията трябва да се направи в рамките на следващите два часа, за да имаме време да проверим дали сте на прав път, и ако е необходимо – да повторим упражнението. После енергийните изисквания стават прекалено големи.
    С други думи, отделът по орбитална механика трябваше да извърши малко чудо: да ни прати около Луната с нейните неизследвани маскони така, че като се върнем до Земята без капка гориво, да влезем в атмосферата под правилния ъгъл и да отскочим точно два пъти, а не да изгорим като метеор или да отхвръкнем по околослънчева орбита.
  • Прието. Ще го направим веднага след като ни изпратите вектора и продължителността на включването. А каква е лошата новина?
  • Ще получите подробни инструкции след няколко минути – Заогемб направи пауза и известно време от говорителя се разнасяше единствено шум. Такива прекъсвания не бяха необичайни в преговорите с контролния център, навярно сега някой от математиците стоеше до конзолата с дебела папка в ръка и превеждаше диференциалните уравнения на инженерен език. Но причината за забавянето можеше да е и друга – операторът просто да търси по-милостиви слова, с които да обвие лошата новина. Сигурен бях, че сега всеки от нас смяташе на ум колко е една трета от запасите с въздух, и дали ще стигне за целия екипаж, докато обиколим Луната и се върнем. Питах се в каква степен стресът повишава консумацията на кислород.
  • Борд „Дързост“, проблемът е, че при този план на полета, кислородът в последния резервоар ще стигне само за трима от вас. Трябва да вземете тежко решение, и то през следващите минути, ако не искате ситуацията да се влоши още повече.
    Известно време в кабината се чуваше само пукането на високоговорителите и шума на вентилаторите.
  • Ще теглим жребий – каза Ксампаунт, сякаш все още се намирахме в тренажора. – Тези, които нямат късмет, ще трябва да подготвят ензимен резерв за останалите.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9586 астрономически единици.

  1. Цивилизация в нужда се познава, през тридесет и един парсека, в тридесет и втори
  • Ще си изпатим – казах аз. – Това е по-сериозно от нарушаване на правилата за движение.
  • Представяш ли си какво е там сега? – повтори Борис и натисна щурвала напред. Генераторите, които току що бяха разредили пространството, за да се процедим през него на разстояние тридесет и два парсека, промениха режима си. Сега те създаваха локален градиент в гравитационния потенциал. Изчислителният комплекс се погрижи корабът да се полюшне леко, преди да се устреми напред. Много неикономичен режим, целият ни изотопен запас щеше да стигне само за няколко часа умерен ход.
  • Ще ни съдят за трансфер на технологии.
  • Само ако успеем да спасим четирикраките. Иначе на кого ще сме ги предали тези технологии?
  • Добре, де. Ако ще се мре, поне да е с песен.
    През първите три-четири милиарда години сред Големия взрив технологичните цивилизации са оцелявали средно около три хиляди години, а сега – само около триста. Смята се, че промяната е свързана с по-лесно достъпните метали във възрастната Вселена, които позволяват развитието на технологиите да изпревари развитието на морала. Цивилизациите и без нашата помощ изгаряха като падащи метеори, допълнителното знание само можеше да ускори процеса. Доказваха до останките, които откривахме на почти всяка годна за живот планета, а също и на много от негодните. Често именно на тях, далече от унищожителното действие на атмосферите, се намираха най-интересните находки. Там единствено тектониката и случайните удари на метеорити можеха да унищожат създаденото от разума.
    Понякога сред руините на предишното величие бродеха подивели туземци, но по-често нямаше оцелели. Това беше начинът на Вселената да ни каже, че пътят на една цивилизация не е възходяща спирала, а в най-добрия случай синусоида.
  • По-скоро начупена крива – беше ме коригирал веднъж Борис, – с бавно и мъчително издигане, последвано от кратко сгромолясване. Като зъбите на трион.
    Наблюденията на онзи, който е предложил спиралата, са се свеждали до един малък възходящ отрязък, колкото значим за опита на човечеството, толкова къс и пренебрежим за историята на големия Космос.
    Най-голямата загадка в цялата игра на живот беше как нашата собствена цивилизация се е процедила през две хиляди годишна поредицата от Малтусиански катастрофи,(8) екологични кризи и глобални войни.
    Просто нямаше начин човечеството да ги е преодоляло и все пак хората някак се бяха изхитрили да избегнат всички капани. Сега, благодарение на нас няколкото четирикраки – научихме за анатомията им от размазаните телевизионни изображения, който изпращаха станциите на планетата – в тясната космическа капсула също имаха шанс да оцелеят. Поне за още малко. Те не бяха единствените разумни същества, на които попадахме точно когато са се отправили към най-високата точка на тяхната синусоида. От време на време моите колеги докладваха за някоя по-напреднала цивилизация. Най-често успехите се свеждаха до стабилен свят без войни. Такива цивилизации имаха шанса да просъществуват няколкостотин години повече, докато не загинат от епидемия или от промяна на климата. Ударите на случайни астероиди не се нареждаха сред най-вероятните причини за смъртта им, те се случваха прекалено рядко.
    Друг клас „отличници“ се отдаваше на експанзия. Обикновено те имаха една-две бази на съседни планети или на спътници в собствената си звездна система, а някой се опитваха да положат началото на постоянни и самостоятелни колонии. Почти винаги те загиваха от свръхнапрежение, изразходвайки ресурсите на родната си планета или дори на цялата система.
    Две дузини междузвездни сонди със замразени яйцеклетки, водени от обезумели изкуствени интелекти, бяха единствените следи, които бяхме открили от най-успелите. Обширната микрометеоритна ерозия на фотонните им огледала говореше че са прекарали милиони години в космоса. Многобройните случайни сближавания със звезди по пътя им правеше невъзможно да установим траекториите им. Пък и цивилизациите, които ги бяха изпратили, сигурно отдавна се бяха превърнали в пепел.
    Сред пенсионерите като мен, които посвещаваха последните си години на космоса, се носеха слухове за междузвезден кораб фантом, пълен със замразени трупове. Но никой не можеше да каже къде се намира той, нито кой го е видял. За двеста години скитане из Млечния Път човечеството не срещна цивилизация, притежаваща свръхсветлинен транспорт.
    Разстоянието до капсулата на четирикраките се скъсяваше. В съседното кресло Борис затананика някаква детската песничка за зверчета край оградата. И друг път го беше правил, но не очаквах да се сети за нея точно сега. Усетил че го гледам, той млъкна и се обърна към мен.
  • Не можем да ги подминем, Джо. И те са астронавти като нас. Колеги.

  • Малък напред – нареди Борис, когато до капсулата останаха дванадесет километра. Обикновено в космоса той взимаше решения за маневрирането. Аз бих могъл да се справя не по-зле от него, но командният модул си е на моя приятел, и се предполага, че той го познава най-добре.
  • Малък напред – потвърдих според полетния протокол. – Дали са живи?
  • Кой знае? А сега, готовност за маневра, вектор на екрана. – Във въздуха пред нас увисна оранжева стреличка, сочеща надясно. – След три, две, едно, сега!
    Корабът ни се разтресе по-застрашително, отколкото предния път. Зъбите ми изтракаха. Борис бързаше да стигне до четирикраките и не се съобразяваше с максимално допустимите ускорения.
  • Извинявай, без да искам – той ми хвърли бърз поглед, колкото да провери дали съм добре и продължи убедено. А когато е убеден в нещо, повишава тон. – Съвсем скоро правилата може да се променят. Хората ще се уморят да гледат празните си хладилници. Тогава те ще послушат онзи, който им каже как да ги напълнят. С четирикраките може да се търгува. Суровини срещу технологии, по-стари разбира се, за да не направят те самите някоя глупост… Пък и четирикраките могат да прихванат от нас това, което ни е спасило от Малтусианската или от каквато и да е друга катастрофа.
  • Или ние да прихванем от тях онова, което ще ни докара до края.
  • Може да се спори от коя страна произхожда доминиращото влияние, но да не се отклоняваме. Исках да кажа, че има възможност да се върнем в Космоса, ако правилата се променят.
  • Ще се променят, как ли не – възразих аз. – Не му стиска на човечеството. Колко пъти до сега сме се опитвали да спасим някои от по-младите ни братя по разум? Колко пъти сме бягали с подвити опашки и сме гледали отдалече взривовете по планетите им?
    Той се почуства задължен да се застъпи за нашата цивилизация.
  • Е, има си причини. Но ако се откажем завинаги, никога няма да намерим равностойни партньори. По-добре да оставим този спор за друг случай – сега беше негов ред да махне примирително с ръка. – Гладен съм.
  • Точно сега?
    На екрана се разрастваше капсулата на четирикраките.
  • Сигурно е от напрежението. Моля те, донеси ми един сандвич от хладилника – той пусна за миг щурвала и престорено бързо го хвана пак, колкото да ми покаже, че трябва да стои на поста си. – Аз не мога…
  • Добре – разкопчах колана и се изправих.
  • Вегетариански – уточни Борис.
    Неговият команден модул може да има прекрасен кварцов купол, но каюткомпанията и кухненският бокс се намират в моя, от другата страна на шлюза, който ги съединява. Като отивах нататък, препречих люка с един алуминиев стол. За всеки случай. После се заех да търся в хладилника сандвичи без месо.
    В този момент Борис стартира процедурата за аварийно разделяне на модулите. Не ме изненада – във фова си отдавна бях пуснал връзка към камерите за вътрешно наблюдение и го видях как набираше кодовете за обезопасяване. Той също погледна към камерите – за да се увери, че няма да ми отреже ръка или крак. Поне така се надявах.
  • Проблем ли има? – попитах по интеркома.
  • Не, по-скоро намерих решение. Ще те оставя тук, а аз ще се заема с четирикраките. Сам. Като те приберат нашите, кажи че съм обезумял и съм искал да те убия, защото не си ми позволявал да се намеся. Избягал си в твоя модул и едва си се спасил.
  • Идиот! По-добре провери херметизацията преди да взривиш болтовете.
    Екранът пред него би трябвало да мига в червено. Камерата, която до сега непрестанно ме следваше, се завъртя към люка. Борис изруга като видя стола.
  • Хидравликата има достатъчно мощност да го разреже – казах на висок глас, – но фините уплътнения ще се нарушат и кой знае дали ще ми стигне времето да го херметизирам.
  • Издевателствуваш – констатира моят приятел. – Добре, предавам се. Толкова ли бях прозрачен?
  • Даже повече, отколкото може да си представиш. Докато те слушах как се правиш на гладен се сетих за четири начина по които можеш да се отървеш от мен.
  • Четири? Какви?
  • Тайна. Другите три са по-добри от този и няма да е така лесно да те спра.
  • Добре, ти печелиш.
    Върнах се в кокпита.
  • Все пак донесе ли ми сандвич?
    Подадох му го. Две филийки със сирене и листи от лилави водорасли, увити в прозрачно фолио.
  • Ненавиждам водораслите – въздъхнах той.
  • Само не ме пращай сега за сол.
    Борис изсумтя и разкъса опаковката. Отхапа едно парченце от препечената коричка, и се обърна към мен.
  • Не ти ли е минавало през ума, че всичко е много лесно за човечеството?
  • Ако нямаш предвид отчуждената младеж, застаряващото население и икономическата криза, не, не ми е минавало.
  • Говоря сериозно. За полетите в космоса, свръхсветлинните двигатели, гравитационните генератори и за липсата на конкуренция в Галактиката.
  • Случайност. На наше място можеше да бъде всяка друга цивилизация. Например те – посочих към планетата на четирикраките.
  • Не е толкова просто. Този проблем е известен отдавна…
  • Парадоксът на Ферми – довърших аз. – Но той се обяснява с теорията за цикличните Малтусиански кризи.
  • Има и други теории. Например за симулацията…
  • ¡No pasarán! – възразих аз. – Ако симулацията е с размерите на Вселената, или поне на Галактиката, както показват нашите полети, тя е неотличима от истинска Вселена.
  • Дяволът се крие в дреболиите – каза Борис, докато стабилизираше нашия кораб на петдесетина метра от капсулата на четирикраките. Само тя беше останала от огромната ракета-носител, която ги изведе в космоса. Последната степен се беше отделила, докато ние маневрирахме, за да ги прихванем.
  • Илюминаторът им е тъмен, – отбелязах. – Дано просто да пестят енергия.
  • Моля отчитай разстоянието.
    Поредният данък към традициите. Той можеше просто да изведе числото на екрана, но предпочете да постъпим както в зората на астронавтиката.
  • Четиридесет и осем метра, четиридесет и седем метра, четиридесет и пет, по-бавно…
  • Ох, по-добре недей. Мога и сам да чета. А ти се опитай да си спомниш чувал ли си за космически полет, по време на който се взривява един от кислородните резервоари по пътя за Луната?
  • Аполо-13? – сетих с мъка, но все пак без да се консултирам с архивите през фова.
  • Точно така! Виждаш ли приликата?
  • Първо, на четирикраките кой знае какво им се взриви и второ, за разлика от нашите астронавти, те летят по директна траектория, без да влизат в орбита около Земята. Исках да кажа, в орбита около планетата си.
  • Да, има малки разлики. Каквито може да се получат, ако човек без особено развито въображение иска да проиграе различни сценарии с минимални усилия. Той ще прави единствено най-необходимите промени, колкото симулациите да не са съвсем идентични, запазвайки логиката на истинската история, като единствено възможна, нали?
  • Теорията ти е непроверима като старите идеалистически философии. Какъвто и тест да измислиш, аз мога да го оборя, като кажа че съм си представил изхода от него и че всичко съществува само в съзнанието ми. Включително и ти.
  • Не съвсем. Ако симулацията следва принципа на минималните усилия в сценариите на космическите полети, защо трябва да постъпва различно с компютърните системи? Следователно, симулираните аналитични комплекси ще работят на подобни принципи и ще имат същите слабости като истинските. – Борис ме изгледа продължително, сякаш искаше да се увери, че го слушам и мисля над думите му. – За един системен технолог разбиването на трилитров биоелектролитен комплекс не е проблем.
  • Ако пишех софтуера на подобна симулация, щях да сложа защити на най-ниско ниво, които да не позволяват на симулакруми като нас дори да си представят подобна възможност. – Приятелят ми се усмихна широко, но премълча и аз продължих разсъжденията си. – Както виждаш, при споменаването на тази възможност светът около нас не изчезна, нито пък се показаха голите стени на холодека, като в оня филм… – защраках с пръсти, докато се опитвах да се сетя как се казваше.
  • Сещам се, от двумерните… И не беше филм, а телевизионна серия, но и аз не си спомням заглавието ѝ. – Никой от нас не побърза да провери в архива. Въпрос на чест или на старчески инат. – Но да се върнем към симулацията. Защитата може да не успее да проработи, ако системата е претоварена с решаване на някоя друга по-важна задача, например…
  • Нещо не е наред – прекъснах го. – Погледни!
    Намирахме се на двадесет метра от капсулата на четирикраките. Досега техният люк се криеше в сянката на слънчевите панели, но при сближаването на двата апарата той влезе в конуса на нашите бордови светлини. Беше отворен. До ръба му плуваха три фигури, без скафандри. В последните си мигове нещастниците се бяха хванали за ръце и сега студът на космоса ги беше направил неразделни завинаги.
  • Не-е-е-е-е-е-… – изстена Борис.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9584 астрономически единици.

(8) Малтусианска катастрофа – криза, породена от изчерпван на даден ресурс, в условията на увеличение на населението. За пръв път е описана от английския икономист Томас Малтус (1766–1834).

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, cyberpunk, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 7 и 8


7. „Че защо [да бързаме]?“

Перото на чистачката беше замръзнало, а нямах време да чакам нагревателят да разтопи леда по целия купол на снегохода. Затова включих двигателите и размърдах машината напред-назад, докато снегът опада. Над мен се появи червения диск на Слънцето! В тези ширини климатът му позволява да се покаже не повече от три или четири пъти годишно, и когато това се случи, никой не мисли за работа – хората излизат от домовете си, фабриките спират и работниците отиват да му се полюбуват. Дните на Слънцето са весели празници, пълни с танци, радост и любов. Една година по-късно се раждат много деца.

Дали и Зикейне сега гледа към него?

Десните ми крака се бяха схванали от лежането и сега ги пробождаха милион остри иглички. Отделих минута за да се облекча и докато го правех, си припомних как да се върна на пътя. Нямаше да бъде трудно, бурята изглежда беше спряла през нощта, скоро след като съм заспал. Индикаторът за състоянието на батерията показваше три четвърти от пълния заряд, предстоеше ми около час път до гарата. Според всички сметки ми оставаше достатъчен резерв от време, но не исках да рискувам и скоро стълбовете запрелитаха от двете ми страни. Изкушавах се да се обадя на Финозие за да получа отговор на въпроса, който Номатайх не ме остави да задам, но ако имаше новини, някой от тях двамата щеше вече да ми ги е съобщил. Или напротив, те не искаха да ме разстройват с лоши вести преди последния труден преход и щеше да бъде проява на лош вкус от моя страна да ги принуждавам да ме лъжат.

Каквато и да беше причината, реших да се доверя на нашите лидери, до сега не ме бяха подвеждали. Трябваше да просто да пристигна навреме, нищо повече. Дължах го на Номатайх, Ксампаунт и останалите. Ако закъснеех, най-вероятно щеше да полети мой дубльор, избран заради ензимния си профил измежду резервните Единични служители в космодрома. Но той щеше да е мой непълноценен заместник в полета, без дългите годините на специфична подготовка точно за тази експедиция. Представих си как щяха да го обучават на най-елементарните умения в Лунната база, когато всички и без това са заети.

Имаше и друга възможност – цялата ни група да отстъпи мястото си в кокпита на някоя друга. Освен нас през същата подготовка преминаха още два екипажа. По план, след половин година предстоеше поредната смяна на дежурните, но до тогава могат да се случат много неща и никой не знае дали ще останем начело в листа с кандидати.

Мислите ми се върнаха назад, към предната вечер и покупката на мекото легло, спомените ми съживиха подробности, които тогава не забелязах: как се полюшваше водата, заседнала в задните крака на Финозие, как изсъхналата кожа на ръката ѝ дращеше дланта ми, когато я накарах да се убеди, че постелята на болната ни приятелка е твърда. Или може би не убеждавах нея, а себе си – аз самият не бях сигурен дали Зикейне не халюцинира. Вярвах ли ѝ? Иска ми се отговорът да беше положителен, но бях запазил достатъчно разсъдителност за да знам, че никога няма да бъда напълно сигурен.

Главата ми се затресе. Не я разклащах аз, в опит да прогоня спомените за отминалия ден. Машината се люшна настрани и в миг равномерният вой на електродвигателите ѝ се превърна в противно стържене. Дръпнах дръжката на реостата и оставих снегохода да пълзи напред по инерция, докато съпротивлението на мокрия сняг не го спря.

Без едно излишно движение отворих стъкления похлупак, преметнах се през ниския борд и се озовах до дясното моторно колело, откъдето ми се стори че произхожда звукът. Добър знак, веригата не беше провиснала. Капакът на главината изскочи след едно натискане на скобата, която го придържаше на мястото му. Върху снега, около ботите на предните ми крака, се разсипа шепа метални цилиндърчета. Ролките от лагера, върху който се въртеше колелото.

Погледнах определителя на таблото. До гарата оставаха петнадесет минути каране. Един час ускорен марш. Дори по-малко, ако тичам с всички сили.

Така. Първо, пухената наметка от багажното отделение. Вода не ми е нужна – наоколо има достатъчно сняг. Второ – радиостанцията; тя се плъзна плавно навън по жлебовете, индикаторът на вътрешната ѝ батерия показа четири точици от пет.

Не пропуснах ли нещо, мислех докато препусках в галоп по пътя и прехвърлях в главата си едно по едно действията си след повредата. Да, капакът на снегохода. Той остана отворен, вятърът ще напълни колата със сняг, ремонтът ще е разорителен. Преди да тръгна го погледнах, но нещо ме спря да го затворя. Няколко допълнителни секунди едва ли щяха да решат нещо, обаче изразходването им означаваше да приема възможността за загуба, да мисля за последствия от едно евентуално оставане на Земята, когато всичките ми сили трябваше да бъдат насочени към успеха. Към Луната. Към Космоса.

Физическата подготовка не беше от първостепенните дисциплини. Полетът до базата трае три дни, прекалено кратък срок за да се появят последствия от безтегловността. Независимо от това инструкторът ни гонеше безжалостно по пистата по един час, три пъти дневно – преди закуска, преди обяд и преди вечеря.

– Не мислете с кой крак ще направите още една стъпка – казваше той. – Мислете какво има от другата страна на поредния завой.

Сякаш за да изпълня заповедта мъу, погледнах напред – зад следващия завой се показаха още дървета – целият път минаваше през гора. Над върховете им се виеше дим.

На гарата пристигнах три минути преди крайния срок, който ми беше дал Номатайх. Някой хвърли върху раменете ми чул – моята наметка лежеше в снега, в покрайнините на селцето; бях я захвърлил преди да се впусна във финален спринт. От радиостанцията се бях освободил още по-рано, щом се показа пушекът от комина на местната отоплителна централа.

На гарата ме чакаше по-скоро локомотив с малка композиция, пригодена за бързо каране, отколкото единична монорелсова кола. Острата мишешка муцуна на дрезината подтискаше с усещането за скорост. От нея стърчаха очичките на двата фара, засилвайки приликата с облик на гризач. Надявах се да не бъдат зелени. Отзад бяха прикачени два акумулаторни вагона.

Вътре разбрах защо са нужни допълнителните вагони. Дрезината не беше автоматична или дори Единична, на седалките се бе разположил екипажът й, от четирима човека – минималният брой за една функционална група. Толкова малки групи не оцеляват дълго, членовете им страдат от всякакви болести на храносмилането, защото е много трудно да се постигне хармоничен хранителен баланс с толкова малко индивиди. Но в наше време четворки се срещат все по-често, защото са необходими на съвременния динамичен свят, например за бързи транспортни операции като тази. Услугите им струват скъпо – очевидно, Ксампаунт и Номатайх не жалеха пари за моето завръщане. Залогът беше здравето на нашата собствена група през следващата половината година – ако някой се разболее на Луната, от къде ще му се намери заместник?

Моите спътници почти не разговаряха по време на пътуването, даже помежду си. Изпитите им лица и подутите им крака представляваха позната за мен гледка. В известен смисъл, те също бях космонавти, приковани към мрежата на монорелса така, както ние щяхме да бъдем приковани към базата, и зависеха от нуждите на случайни клиенти – както ние зависехме от прищявките на времето. Въпреки неудобствата и изгорените години живот те не напускаха работата си, също както и ние не се отказвахме от полетите, само защото гигантската ракета, която ни извежда в орбита всеки миг може да избухне в пламъци или заради двата милиметра алуминий, които ни деляха от вакума. А в него кръвта кипи и дантелената тъкан на дробовете се изстрелва на червени потоци през всяко отверстие на телата… Въпреки това ние не се отказваме.

По обяд пристигнахме на полуострова. Един час по-късно асансьорът ме издигна до входния люк. В кабинката влязохме аз и един техник – останалите петима от групата отдавна бяха заели местата си и се занимаваха с тестване на системите. Книгите с инструкциите висяха от поставките пред всеки, страниците им пламтяха от драсканици с червени моливи.

Моята седалка не беше празна, в нея се намираше дубльорът, който щеше да полети, ако бях закъснял с още няколко минути. Техникът му помогна да се надигне. Мъжът ме изгледа с празен поглед. Последните дни сигурно за него бяха като пътуване във влакче на ужасите: първо главозамайващата възможност да участва в следващата Лунна експедиция, после агонизиращото гадаене дали ще се появя, и сега убийствения удар да ми отстъпи мястото си по средата на предстартовата подготовка.

Единичният намери сили да ме погледне и да ми подаде ръка.

– Тирдамал, пожелавам ти успех.

Задържах дланта му в моята.

– Благодаря, Льомянтир – прочетох името на гърдите му. – Сигурен съм, че някой ден и твоят ред ще дойде.

Той кимна и се запъти към вратата на асансьора.

– По-бързо – подкани ме техникът. – Няма време.

След десет минути претоварването ме удари в раменете и светът се превърна в черен тунел.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.9601 астрономически единици.

8. Вселената е грапава на пипане и ние я полираме като плъзгаме голите си тела по нейната повърхност

Джей Кей продължи по-нататък, за да съобщи решението си на останалите, а ние наблегнахме на бирите.

– Това е краят – каза Борис и се отправи към кутията с инструментите. Вече не се страхуваше да употребява дума-табу.

Преди да развием винтовете, да снемем скобите и да откачим безбройните съединения съществуваше шанс, макар и минимален, нашият президент да се върне тичешком и да ни каже, че е станала грешка. И да обяви десетминутна готовност. Уви, времето днес нямаше да се поправи – от известно време вятърът се усилваше. По периметъра на старата писта настъпи мудно раздвижване, колегите с нежелание се захванаха с разглобяването на корабите си.

А пред очите ми стоеше понтонът, който Борис едва успя да улови, преди антигравитацията да го отнесе в небето.

– Искаш да отидеш в космоса още веднъж? – попитах моя стар приятел.

Той само кимна.

– Вече си платил консумативите за този полет, едно – изправих показалеца на дясната си ръка. – Зарядът в батериите няма да издържи до другия месец, а и разрешителното ни за полет изтича днес в полунощ – вдигнах съседните два пръста. – От утре няма да летиш, защото ще чакаш кризата да свърши, нали? Което може би ще продължи много месеци, даже според най-оптимистичните прогнози. Това беше три.

– Четири – поправи ме той.

– Добре, де. И последно, пет, имаме ли гравитационни генератори, които могат да издигнат три тона и половина в орбита? – посочих колите. – Имаме.

В очите му мигновено се появи разбиране:

– Е, може би не точно моята таратайка, но твоята „Секвоя“ и още няколко от по-мощните спортни модели ще свършат работа. Освен това, нищо не ни пречи да използваме повече от един генератор… – технологът в него се хвърли с главата напред да решава задачата, но той се овладя, макар и с усилие. – Сигурно ще ми вземат книжката, а може и вашите.

– Ще го преживеем. В най-лошия случай след два месеца ще се явим на проверочни изпити. Кой знае какво може да стане до тогава. Отивам да кажа на Джей Кей.

Забързах, доколкото това е възможно за човек на моите години, към стария терминал да търся президента на клуба, преди Борис да е размислил.

– Почакай! Идвам и аз – развика след той след мен и размаха бирената кутия. – Само да я хвърля…

Намерих нашия президент зад съседната кола, където разговаряше с няколко колеги, отчаяни също като мен. Даде ми знак да почакам. Нямах време, грабнах го за рамената, обърнах го към себе си, и започнах бързо да му обяснявам идеята си. От начало той не хареса държанието ми, а после и това, което чуваше. С ъгъла на очите си видях, че Борис се приближава.

– Той е луд! – обърна се Джей Кей към моя приятел. – Иска да си загубим книжките завинаги. Да не говорим за другите проблеми, които ще създаде на всички нас!

– Най-напред ме изслушай! – креснах му. Останалите ми подскочиха от изненада. Никога не ме бяха чували да повишавам тон. Но сега се налагаше. – Обмислили сме всичко много внимателно…

Да, за цели десет секунди и половина, добавих на ум, но нямаше нужда всички да знаят подробностите. Борис също ги премълча.

* * *

През следващия половин час на летището се възцари оживление. Обиколихме колите за да намерим кои имат достатъчно мощност и по-здрави носачи за закачане на въжетата, с които щяхме да изведем нашия кораб в орбита. След малко изчисления решихме да използваме четири машини, което даваше повече от трикратно презастраховане по маса. Една или дори две да откажеха, останалите щяха да ни спуснат безопасно на повърхността. През това време Джей Кей стоеше самотен под сянката на рехавите дръвчета, но общият ентусиазъм го увлече и скоро той убедително предлагаше да използваме собствената му „Ракета“, но само ако лично я пилотира.

За всеобща изненада Дъги не се скри, свали си якето с анимираната емблема и нави ръкавите на бялата си риза – напразен опит да ги запази чисти. След няколко минути целият беше в графитен прах от покритието на фулериновите кабели. Още първия път, когато се оказа насаме с мен и Борис, той ни каза:

– Нали знаете, че този полет няма да се впише в летателната ви история? Не е по правилата…

– В ракетите – Борис посочи към десетината грамади, които се извисяваха на бившата писта – са вградени генератори от същия тип като на автомобилите.

Представителят на Агенцията го изгледа продължително, но нищо не каза.

Уставът на клуба изискваше да излезем в орбита с квази-ракетен носител, както са го практикували до преди тридесет години. Само че съвременните ракети израстваха тук на място от механозародиши, а не се строяха част по част, в стотици заводи, разпръснати по целия свят, както някога.

– Няма значение – подкрепих моя приятел. – Достатъчно дълго сме се чувствали като спънати коне.

Неведнъж след полети сме поливали недоволството си от тези правила с литри бира.

– Ако това се отнасяше единствено до нас – добави Борис, докато окачваше въжетата към теглича на президентската „Ракета“. – Как е възможно цивилизация, която любители като нас могат да пътуват до звездите, да се потопява в изкуствена нирвана, вторачена в собствения си пъп? Как е възможно симулациите са са по-важни от Вселената?

– В симулациите човек не се поти, няма опасност модулът му да разхерметизира – отвърна с равен глас Дъги.

– Това не се е случвало в нашия клуб от десет години – парира Борис.

Младежът не се захвана да спори, а продължи:

– Нито пък да се окаже изправен сам и без оръжие пред това, което минава за динозавър на някоя друга планета, на четиридесет парсека от Земята.

– Това е малка цена за да пипнеш Космоса – намесих се аз.

Поетите сигурно биха употребили някоя по-хубава дума: да се докоснеш или да се полюбуваш, но инженерът в мен няма тяхното въображение.

– Или Космосът да пипне нас – каза Борис. – Той винаги е различен, всеки път откриваме нещо ново, той се мени, а ние сме част от промяната, или дори един от механизмите ѝ.

– Ето сега – не можах да се сдържа – говориш като истински технолог.

Изненадващо за мен, Дъги прояви тактичност и замълча.

– Може би затова се е появил разумът – продължи моят приятел, – защото самата Вселена е имала нужда от още един инструмент, за да направи нещо.

– Стара идея. Подай ключ седемнадесет.

– Познавах един физик, който искаше да модифицира фундаменталните константи… – въздъхна Борис и замръзна на място, докато се опитваше да си спомни подробности. Наложи сам да си взема гаечния ключ.

– Как е настроението? – Джей Кей намина да ни види.

– Никога не съм се чувствал по-добре – показах му най-широката си усмивка. Приятелят ми само вдигна палец.

Конструкцията беше почти готова. Освен моята „Секвоя“, ние впрегнахме в импровизирания хомот „Ракетата“ на Джей Кей и два спортни „Стратоса“ – на банкера-боксьор Стив и на някакъв нов колега, чието име още не бях научил. Без да се колебаят и тримата прехвърлиха на мен и Джо контролните права на колите си. Машините поддържаха свръхналягане в купетата си, но истината беше, че не са построени за полети във вакум и се налагаше по време на издигането да ги управляваме дистанционно от кораба. За връщането им не мислехме – с изпразнени батерии и без топлинни щитове те бяха обречени.

След още половин час ние се наместихме в командния модул, махнахме за последно на рядката тълпа, наредена по периметъра на пистата, и подадохме команда за старт. Започнахме бавно да се издигаме и да се наслаждаваме на гледката.

– Парите, които ми взеха онези изедници от Пекин за обзорната полусфера, се връщат до последния цент – каза за кой ли път Борис. – Като си помисля, че трябваше да доплатя още съвсем малко, и щяха да ми сложат прозрачен под…

Сега в думите му имаше повече истина от преди. По време на нормално излитане с квазиракета скоростта е толкова висока, че достигаме орбита за шест минути. В самото началото на полета може да се разчита само на камерите за външен обзор, защото корабът остава покрит със защитен похлупак, докато атмосферата не се разреди до няколко процента от плътността си на морското равнище.

При този старт за пръв път се наслаждавахме на обзор, какъвто са имали пилотите на някогашните дирижабли, и даже по-добър, защото над техните глави са се реели гигантски балони, закриващи половината небе. На съседното кресло моят приятел не проронваше дума, зает да върти глава във всички посоки: към разноцветните правилни квадратчета, с които беше постлана земята около летището – малки семейни ферми, към облачната стена, която устремно се стоварваше върху нас, сякаш искаше да ни смачка заради дързостта ни, към далечните точици на хоризонта – следи от натовареното неделно движение.

Аз следвах примера на Борис, докато вратът не ме заболя. Тогава наклоних седалката назад, кръстосах ръце под главата си и се загледах в долната граница на облаците. Първи в сивата пелена се гмурнаха четирите коли – без тях изглеждаше като че ли летим на собствена тяга. Корабът се разтресе, за няколко секунди светът помръкна, по кварца се появиха дъждовни капки.

После се показа слънцето. Системата за жизнеобезпечение откликна на промяната в температурата, запращайки в лицата ни струя студен въздух.

– Никога не съм обичал климатиците – оплака се Борис и обърна дюзите настрани.

На двадесетина километра височина небето започна да потъмнява. Не както при залез, първо от хоризонта, а откъм зенита. Скоро то беше вече повече черно, отколкото синьо и, докато разменяхме няколко думи с Джей Кей, за да уверим колегите на Земята, че полетът продължава нормално, пред очите ни се показаха звездите.

– Казват, че човек може да види звезди по обяд, ако се спусне в много дълбок кладенец – започна моят приятел, но аз му махнах с ръка да мълчи. Едва ли друг път щеше да ни се отдаде случай да изпълзим от нашия гравитационен кладенец толкова бавно, че да имаме време да се наслаждаваме на процеждането ни през атмосферата стъпка по стъпка, и да попиваме впечатленията капка по капка.

Това нямаше нищо общо с другото процеждане, което предприехме, щом се оказахме в орбита. Набирането на двадесет и пет маха изчерпа почти цялата енергия от батериите на колите и щом центробежните сили уравновесиха земното привличане, ние откачихме носещите кабели и се отправихме към синята планета, чийто четирикраки обитатели миналия месец изстреляха спътник с хидразинов носител.

Облаците, които тогава покриваха почти всичката суша на техния свят, бяха изчезнали и пред огледалата на телескопите от изследователския пакет на Агенцията се показа лицето на тази непозната планета, наръсено с тъмни точици, съединени с гъста мрежа от пътища.

– Прилича на сбръчкан старец, болен от шарка – подхвърлих аз.

– Само че те правят неща, присъщи на млада цивилизация – възрази Борис и посочи към един от полуостровите близо до екватора.

Там от повърхността се издигаше бяла следа. Четирикраките изстрелваха още една ракета!

– Какво, те с графика на нашия клуб ли се съобразяват? – не повярвах на очите си.

Следата раздели, превърна се в четирилистна детелина. Ние гледахме изумени.

– Ускорителите се отделиха – отбеляза моят приятел. – Явно, местните използват многостеппенни носители.

– И човечеството го е правило.

– Благодаря за напомнянето. – Борис набързо нарисува няколко глифа с ръка пред сензора на бордовия изчислителен комплекс. – В най-добрите си времена сме изстрелвали една-две ракети седмично. Ако четирикраките са на същия стадий на развитие, вероятността да попаднем два пъти на техни космически полети не е толкова малка.

Ние стояхме вторачени в картината, която компютрите прожектираха върху вътрешната страна на обзорния купол. Забравихме за плана да картографираме света пред нас, да изследваме атмосферата му и да определим физическите параметри на останалите планети в тяхната система… Избрахме най-голямото увеличение и гледахме как ускорителите се отдалечиха от носителя, как над тях разцъфнаха тройни парашути – явно четирикраките знаеха нещичко за многократност в космическата техника, – как следващата степен изразходва горивото си и също се отдели от ракетата.

Борис възкликна:

– Луната! Те отиват на тяхната луна! Без да влизат в кръгова орбита около планетата, полет по директна траектория.

Няколко секунди по-късно бордовият аналитичен комплекс потвърди догадката му.

– Рисковано, няма да имат време за проверки преди да наберат достатъчно скорост, и ако капсулата им се е повредила при старта, губят възможността да се върнат веднага обратно – разсъждавах на глас. – Сигурно е заради ограниченията по маса на носителя. Ако е само до масата, биха могли да използват два носителя и да сглобят кораб в орбита. Много по-надеждно е, и щеше направи програмата на полета им по-гъвкава.

Третата степен заедно с капсулата на четирикраките бавно пресичаше диска на планетата.

– Сигурно има причина – предположи моят приятелят, докато източваше данните от микроскопичния наблюдателен спътник, който бяхме оставили да обикаля техния свят при първото си посещение.

– Да – продължи след малко той. – Изборът им не е случаен. Климатът им е много нестабилен, планетата едва излиза от ледникова епоха. За последния месец това е единственият ден без облаци.

– Няма да им е лесно да изстрелят координирано два носителя – промърморих.

– Могат да ги изстрелят едновременно.

– Едва ли разполагат с толкова ресурси, щом са опрели до отровно го… – Борис не довърши думите си.

Вдигах очи към екрана пред нас – от капсулата им се бе проточила огнена струя. Не насочена по оста на машината, а с отклонение от около четиридесет и пет градуса. Изчисленият комплекс ни предупреди, че самостоятелно е решил да я оцвети в червено, защото заради увеличението цветовете не били достоверни. Четирикраките астронавти имаха проблем.

– Представяш ли си какво е там сега? – попита моят приятел. Повече себе си, отколкото мен. – Разделят ни някакви си двеста и петдесет километра. И намаляват с всеки изминал миг…

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.9619 астрономически единици.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 5 и 6


  1. „И камъкът за нея стана пухена постеля“

Кимнах на Финозие и се обърнах да се сбогувам със спящата Зикейне. Сякаш усетила, че някой я гледа, тя се размърда и се взря в мен. Вместо аз да отпечатвам в паметта си нейното слабото лице и позеленелите ѝ очни ябълки, тя отпечатваше моето, без съмнение подпухнало от безсъницата.

  • Викат ме на полуострова.
  • Чух – едва промълви болната.
  • Не знам подробности, но по всяка вероятност са получили добра прогноза за времето – ненужно обясних аз. – Имаш ли нужда от нещо?
  • Да, Тирдамал – неочаквано мощно отвърна тя. – От по-меко легло. Това е толкова твърдо…
    Доколкото познавах лидерката на тяхната група, тази молба щеше да бъде приписана на болестта. Или на лекарствата. Посегнах назад и без да гледам улових ръката на Финозие. Тя не се съпротивяваше. Притиснах дланта ѝ към леглото. То наистина беше твърдо. Някой въздъхна, но не беше Зикейне. Главата ми се замая. Дали на Тръстиковия полуостров нямаше да ме бракуват като физически негоден за полета? Съмненията – настрани!
  • Отиваме за ново легло. По-меко.
    Случи се невероятното – неотразимата, властната и непреклонната Финозие направи нечовешко усилие и преглътна парещия отговор, който напираше от устата й. Във фоайето и двамата навлякохме шубите си, моята – още влажна от разтопените снежинки, и поехме по пъртината към най-близкия разпределителен център. Продължаваше да вали.
  • С какво ще платим? – попита ме тя след като извървяхме повече от половината път. – Ние нямаме достатъчно кредит за ново легло. Може би ще стигне за нов дюшек или за няколко завивки, които да сложим отдолу…
    Махнах ѝ да замълчи и продължих през снега. Тя ме последва безропотно.
    В момента, в който се разбра, че аз съм потенциален член на следващата лунна експедиция, старшият разпределител изскочи от кабинета си, прогони надалеч по-младите си колеги и лично се зае да удовлетвори и най-малките ни желания. Докато се разправяхме Финозие се върна у дома да извика още две жени от тяхната група за да пренесем новите придобивки. Разходката ѝ се оказа излишна – дадоха ни самоходна шейна и двама служители дойдоха да ни помогнат. Четирите процента от нашия кредит, с които можех да се разпореждам в отсъствието на Ксампаунт и Номатайх ни позволиха да си тръгнем от центъра с легло и четири пухени дюшека, най-пухкавите, които имаха.
    Заварихме Зикейне изпаднала в плитка дрямка. Последният ни разговор сигурно беше изчерпал нейните сили. Веждите ѝ подскачаха нервно, но клепките стояха затворени и не ми позволиха да погледна още веднъж зелените ѝ очи. Сигурен бях, че те ще ме спохождат много пъти в сънищата ми.
    Наредихме новото легло до нейното и я приплъзнахме от едното на другото. После изтеглихме старото и я оставихме да спи, доколкото думата съответствуваше на нейното състояние, в средата на стаята.
    Аз излязох последен и затворих вратата след себе си.
  • Къде мога да намеря гориво за снегохода? – обърнах се към Финозие. За последен път бях идвал тук преди много месеци, а докато се занимавахме с покупките, времето напредна. Разпределителните центрове точно сега спущаха противообледенителните си щори.
  • Ние го заредихме – обади се Карисивне, която обикновено оставаше най-незабележима в тяхната хранителна група. Очаквах го от всяка друга, но не от нея. Изглежда бях замръзнал от изненада, защото тя добави, сякаш да ме подсети че ми предстои дълго пътуване. – Ензимната чанта е в хладилника.
    Лидерката им мълчаливо ми я подаде, с дръжките напред.
    Карисивне беше оставила отоплението на снегохода включено, и хапливият студ отстъпи, щом влязох в кабинката. Всички от тази хранителна група се опитваха да се освободят от мен колкото се може по-скоро, като от неприятен спомен. Или бързаха да изпълнят някой от ритуалите на дедите ни. Дори да беше така, не можех да ги виня. След ходенето да разпределителя задните крака на Финозие изглеждаха още по-подути.
    Тънката жичка на отоплителя, пресована между многослойното стъкло бавно го нагря, и изрисува в леда красиви спирални фигурки. Изчаках, докато разтопените участъци се слеят, и, когато пътят се показа пред мен, натиснах ръчката на реостата. Електродвигателите зад гърба ми тихо завиха на високи обороти. Отпуснах съединителя, машината се люшна напред и веригите затракаха монотонната си песен.
    От страничното огледало ме погледнаха две зелени очи. Фаровете на друг снегоход. Намалих скоростта и го оставих да ме изпревари. Колкото и да бързах, умората можеше всеки миг да надвие адреналиновия шок, по-добре да не подлагам на риск нечий чужд живот.
    На излизане от градчето снежинките се превърнаха в едри бели парцали. Следите, оставени от предната машина бързо изчезнаха. Разпознавах откъде преминава пътя единствено по малките стълбове от двете му страни. Когато часовникът на таблото показа, че наближава полунощ, извих подвижния фар настрани и внимателно изкарах снегохода от шосето на първата подходяща отбивка. Сгънах седалката настрани – в агенцията за коли под наем бях избрал точно този модел, защото в него можеше да се спи удобно – и се свих на кравай върху освободеното място. Ставите ми изпукаха с облекчение след часовете, които бях прекарал превит на три. Чистачките вече не прогонваха снега от стъкления похлупак над главата ми и над него бавно започна да се трупа бяла пелена. Разсейвах се, гледайки как снежните вихрушки се надпреварват коя ще полети по-надалече. Постепенно покривката върху похлупака надебеля и ги скри от погледа ми. Сънят, който преди малко изглеждаше толкова близо, сега не идваше.
    Вътрешната страна на купола се превърна в огледало, виждах в него себе си, осветен от червеникавата сигнална лампичка на печката. Постепенно моят образ отстъпи в полумрака и вместо него се показаха вледеняващите очи на Зикейне. Песгимиз, от чиято книга ѝ четях преди да пристигне телеграмата, е известен преди всичко като автор на пътеписи, от които се процежда атмосферата на далечни и екзотични места. Разказите му за Южния континент щяха да бъдат шедьовър, ако на места между редовете не се прокрадваше високомерното му отношение към местните хора – забелязвах тези неща като всеки израснал в дълбоката провинция. Той се изхранва с пътеписите, и съдейки по тона им, намира известно удоволствие в процеса на събиране на материали за тях. Малко хора знаят, че Песигмиз е започнал като обещаващ поет и все още, макар и рядко, публикува стихотворения под псевдоним. Навярно издателите му настояват да използва друго име, за да не се разводнява в съзнанието на читателите представата за писателя-пътеписец. Аз харесвам поезията, която той пише, повече от пътните му записки. Последното негово стихотворение, което прочетох неотдавна, наскоро след началото на тренировките за полета, започваше така: „И камъкът за нея стана пухена постеля.“

Зумерът на радиостанцията ме събуди когато навън вече беше светло.

  • Тирдамал слуша.
  • Здравей! – гласът на Номатайх едва се разпознаваше през пукането и смущенията. – Къде се намираш?
    Прочетох му координатите от определителя. Той ми каза да изчакам.
  • След час и половина на гарата ще те чака бърза дрезина за Полуострова. Направи всичко възможно да пристигнеш навреме. Ако не успееш… – Не разбрах дали думите му заглъхнаха поради атмосферни смущения или самият Номатайх замълча, несигурен какви думи да избере. – Небето тук се изчиства.
    Тонът му подсказваше каква е премълчаната алтернатива – намерили са ми дубльор, някой Единичен. Очевидно, ензимните профили не са чак толкова уникални, и никой от нас не е чак толкова незаменим. Как иначе нашият вид щеше да оцелее сто и петдесет хиляди години?
  • Разбирам – казах в микрофона. – Потеглям към гарата. Има ли някакви новини за Зике…
    Замлъкнах по средата на думата. Пукането в репродуктора ми подсказа, че той вече е прекъснал връзката.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9625 астрономически единици.

  1. „В търсене на изгубеното време“

Все повече коли се нареждаха по края пистата. Предимно пикапи и фургончета, но имаше кабриолети, и дори няколко наистина стари автомобили, чието място беше по-скоро в музея, отколкото тук. Сродяваха тази разнородна сбирщина само космическите модули, висящи на антигравитационни понтони, които всички те влачеха след себе си.

  • Погледнал ли си списъка с днешните обекти? – обърнах се към Борис.
  • Не. Хайде сега да не мислим за това. Бирата все още е студена, да ѝ се наслаждаваме. И без това няма да летим за никъде.
    Около нас колегите не бързаха да откачат модулите. По това време вече трябваше да сме разпределили маршрутите, и сглобяването на корабите да върви с пълна пара. А сега само отпивахме от бирите и се въртяхме покрай колите си, докато онези, които бяха паркирали по-близо до останките на стария терминал, не започнаха да се струпват около Джей Кей, нашия президент – мъж на на възрастта на Саймън, за когото се говореше, че някога е кандидатствал за астронавт. Сега и той беше просто любител и пенсионер, като останалите.
    До мен Борис, вгълбен в себе си, махаше с ръце във въздуха. Навярно променяше настройките на фова си.
  • Да отиваме и ние – подканих го.
  • Ти тръгвай, ще дойда след малко.
    Джей Кей вдигна глава и огледа присъстващите. Разговорите престанаха.
  • Здравейте момчета! Сами виждате какво е времето, сигурен съм, че сте проверили прогнозата. Даже по няколко пъти за последните две минути. – Новаците се засмяха, но като видяха, че останалите не реагират на шегата, побързаха да замълчат. – Чудеса са се случвали и преди. Затова ще монтираме корабите и ще се приготвим за излитане, ако имаме късмет. Ето го списъка – пръстите му очертаха сложен глиф във въздуха, и в моя фов се появиха колонки с имената и координатите на звездите. – Всички са М джуджета, в рамките на триста парсека. Изберете си обект. Летим отборно. И последно, позволих си да запазя за Джо и Борис същата звезда като миналия път. – Третият ред в табличката запулсира. – Стори ми се, че тя им хареса.
    Този път първо се засмяха ветераните, младоците ни последваха. Стив, който приличаше на боксьор, но всъщност работеше като банков чиновник, дружески ме потупа по рамото. Бирената кутия едва не излетя от ръцете ми към Алфа Центавър без помощта на двигатели.
    Разбира се, че онази звезда ни хареса. Миналия месец наблюдавахме как четирикраките същества, които обитаваха петата планета в нейната система, изстреляха спътник. С химически носител. Истинска гигантска химическа ракета-носител, заредена с хидразин, както научихме от емисионния спектър на отработените ѝ газове. Те я управляваха с допотопна газоразрядна електроника. Никакви глезотии като разредители на пространството и квантови изчислителни разтвори. Тези същества живееха в епоха, която ние бледо имитирахме.
    Президентът на клуба каза още няколко ободряващи думи и ни изпрати да започнем работа.
  • Джо, – Борис се беше приближил неусетно до мен, докато слушах Джей Кей – ще трябва да си потърсиш друг партньор.
  • Не си струва за няколко месеца. Докато отработим координирането на модулите, докато свикнем един с друг и ти ще се върнеш. – И тогава смисълът на думите му достигна до мен. – Или не смяташ да се връщаш?
  • По всяка вероятност ще се оттегля напълно. Съвсем. Снощи пуснах обява за продажбата на моя модул. – Лявата вежда на Борис подскочи два пъти, докато той произнасяше последното изречение. – Вече имам четири оферти. Току-що проверих.
    Модулът му е неговата гордост: от команден тип, с огромна обзорна полусфера от синтетичен кварц, с най-модерното навигационно оборудване, каквото парите на един пенсиониран чиновник от долната среда класа могат да купят. Да не говорим за четиридесетте литра изчислителен разтвор, достатъчни за поддържане на няколко изкуствени интелекта от клас нула. Ако не бяха извън закона.
    Борис купи цялата тази хубост от най-добрия китайски производител в Пекин, без посредници и потребителски съюзи. За такива изделия няма сезони намаления. Даде всеки цент, който му поискаха. Знам, защото бях там с него и му помагах да напише спецификацията на системата за жизнеобезпечаване.
  • Заради Дина ли? И моята жена не е много доволна, че продължавам да идвам тук.
  • Донякъде. Виж, ако нашият потребителски съюз не беше се разпаднал, можеше да ми се размине – обясни той. – Новият, който тя намери, е значително по-малък и въобще не е сигурно, че ще ни приемат. Знаеш как е, всеки е свил пазарната си активност заради кризата и изобщо трудно се намират хора със сходни потребителски профили.
  • Бърбориш глупости.
  • Хората са се заровили в съюзите си, отстъпките за лоялност са като златна верига, с която те държат.
  • Разбирам – кимнах и започнах до откопчавам предния понтон от моя модул.
    Аз имам служебен модул. Купен е на старо, но е в чудесно състояние и има три разредителя, които заедно могат да процедят през пространството седем метрични тона, на стотици парсеци разстояние. Повече от достатъчно за двуместен кораб. Дори ако единият откаже, ние пак ще можем да се приберем на собствен ход, достатъчно е да изхвърлим пакета с наблюдателните инструменти. Това не е голяма загуба – агенцията ги раздава на гражданите-астронавти безплатно и ще ни дадат нов, по-добър, който може да регистрира всякаква радиация, за която може да се сети човек.
  • Не е само това. – продължи приятелят ми. – Инфлацията изяжда доходите ни. И спестяванията за медицински разходи, и фонда за университета на децата. Трябва да се откажем от нещо.
  • Повтаряш се, старче. По-добре гледай в ръцете си.
    Освободен от тежестта на модула, понтонът подскочи нагоре. Борис ме изненада – въобще не се бе разсеял, посегна и го хвана преди да успея да реагирам, миг преди триметровият цилиндър да отлети в небето. Ако можех и аз да направя същото, и да се издигна над облаците… Докато си мечтаех, моят приятел нарисува с пръсти глифа за намаляване на подемната сила и двамата заедно бавно повлякохме първия компонент на нашата машинка настрани от колите. Положихме го на тревата и се заехме със следващия. Един по един откачихме и останалите. После дойде ред на Борисовия модул.
  • Бавно работим днес – каза той, когато ни остана да съединим само няколко кабела. До тук сглобяването на кораба ни бе отнело половин час повече от обикновено. Облаците сякаш притискаха ръцете и сърцата ни: жаковете и буксите не си пасваха, кабелите се оплитаха, резбите на болтовете и гайките не съвпадаха.
  • Нищо не проработва от първия път – изтрих потта от челото си. – По-добре дай по една бира.
  • Това е, защото полагаме безсмислените усилия – той извади поредната кутия. – Хващай.
  • Благодаря! Ами ти?
  • Ще си взема по-късно.
    Кръстът ме наболяваше. Отидох до редичката с понтоните и седнах на крайния. Небето над нас беше все така сиво, а едва доловимите проблясъци около главата на Борис бяха изчезнали. За пръв път го виждах да изключва фова си. Навярно му е омръзнало да проверява всяка минута каква е скоростта на вятъра и да търси на спътниковите снимки митични разкъсвания в облаците.
  • Кризата все някой ден ще свърши – казах, докато отварях бирата. – Агенцията също няма да я закрият, дори Конгресът да намали бюджета й. Винаги може да се върнеш като решите проблема с потребителския съюз.
  • Разбира се, ако икономиката се стабилизира и, ако децата успеят да влязат в добри държавни университети. Казват, че догодина отново ще има растеж. Но да оставим това настрана. През цялото време от главата ми не излиза един въпрос, нещо съвсем различно – очите му светнаха. Предстоеше да заговори за космоса. – Как смяташ, дали онези четирикраките са изстрелвали преди и други спътници?
  • Съмнявам се. Не открихме групировка в орбита около планетата им. – Аз се изправих и се захванах със стиковането на модулите. – И да са пробвали да изведат нещо, опитите им сигурно са били неуспешни.
  • Спътниците на ниски орбити живеят месеци, най-много няколко години, поради съпротивлението на атмосферата и вероятно затова около планетата им не кръжеше нищо. Снощи прегледах още веднъж записите от предишния ни полет и мисля, че ракетата им е плод на доста развита технология. Би трябвало да не им е за пръв път.
    Замислих се над съображенията му. В думите на моя приятел имаше нещо вярно.
  • Да, възможно е да са изстреляли няколко спътника преди това. От друга страна хидразинът най-вероятно е отровен за всяко същество с кислородна обмяна на веществата, независимо дали има два или четири крака – при предишния ни полет пакетът на Агенцията определи, че атмосферата на „четириногата“ планета прилича на нашата. – Използването на хиперголично гориво може да е знак, че те са на границата на технологията си, и че са достатъчно отчаяни за да го използват въпреки рисковете. Дръж това, моля.
    Подадох му края на последната връзка кабели. Контактът, в който трябваше да влязат накрайниците им, се оказа изкривен.
  • Искаш ли чук? – попитах Борис.
  • Да опитаме – той взе да го размахва и успя да направи няколко вдлъбнатини върху алуминиевата повърхност преди да се получи контакт. Като приключихме, ние огледахме критично резултата от интервенцията си.
  • Ще ходим да изследваме Галактиката – успокои ме той, – а не на изложба за скулптура.
    Най-накрая корабът ни беше готов и ние се заехме с предполетните проверки. Скоро бяхме готови да се процедим до другия край на Млечния път, и ако се наложи – отвъд Местната Група.(7) За да запълним времето, взехме две бири от хладилната чанта и седнахме направо върху тревата.
    Точно тогава Джей Кей дойде при нас.
  • Достатъчно, момчета. Отказваме се за днес.
  • Май ще трябва да приема – каза Борис, – че последният ми полет е бил преди един месец и да започна да се наслаждавам на спомените за него.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9625 астрономически единици.

(7) Местна Група – име на група от галактики, която включва три галактики гиганти: Млечния Път, галактиките в съзвездията Андромеда и Триъгълник, и още няколко десетки галактики джуджета. Размерът на Местната група е около три мегапарсека.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 3 и 4


3. Доставка на любов по домовете

Финозие, номер едно в тяхната хранителната група, отвори вратата. Тя ме изгледа за миг по-дълго от обичайното, сякаш не можа да ме познае веднага или се колебаеше дали да ме покани, но все пак ми кимна за поздрав и се отдръпна навътре. Изтупах снега от краката си и докато гледах как гърбът ѝ се отдалечава, си дадох сметка, че все още пристъпям на прага, а домът им губи топлина непростимо дълго време. Вятърът забиваше снежинките като куршуми в козината на врата ми, а скъпоценните калории се изнизваха навън. Затворих след себе си и с бързи крачки прекосих антрето. От стените му в мене се взираха осъдително предните поколения на тяхната хранителна група. По стенописите си личеше, че някога стопаните са били заможни, но избледнялата боя, която отдавна се нуждаеше от освежаване, издаваше, че последните няколко поколения са изпаднали в нужда.

– Насам – Финозие ме поведе към вътрешността на къщата. Неравномерното темпо на стъпките ѝ издаваше, че последиците от болестта на Зикейне са успели да се разпространят върху останалите членове на групата. Огледах я дискретно, доколкото ми позволяваше нейната дълга домашна роба. Наистина, задните ѝ крака бяха подути, и някой предвидливо беше разрязал горните части на мъхестите домашни пантофи за да се отвори достатъчно място за чифт отекли стъпала…

Достолепните старици от стенописите имаха право да не одобряват соловото ми посещение. Според традицията, цялата брачна група би трябвало да бъде тук, не само най-незначителният ѝ член. Нищо чудно, че Финозие не ме посрещна с отворени обятия. При срещите ни тя винаги се усамотяваше с Ксампаунт или с Номатайх, нашите водачи. Зикейне също ги харесваше, но успяваше да намери време за всички нас. А срещите на двете ни групи през последната година и половина не бяха нито многобройни, нито продължителни. Подготовката за полета отнемаше напълно времето и силите ни. Дори сега, когато Зикейне умираше, единствено аз, като най-заменяим член на моята групата, можех да дойда тук и да се простя с нея. Останалите внимателно изучаваха прогнозите за времето на екраните в жилищното отделение на стартовия комплекс и сигурно нервно проверяваха запаса от моите ензими. Преди да тръгна насам им оставих точно толкова, колкото щеше им е необходимо да дойда тук, да прекарам една вечер до леглото на Зикейне, и да се завърна на космодрома. Ръцете на Номатайх не трепереха, когато взе стъкленицата от мен, за да я постави във фризера, но аз добре си представях какво изпитва. Едно подхлъзване и трябва да се откажем от полета или да не изразим последната си почит към нашата партньорка. Труден избор.

Тя лежеше на топло в най-вътрешната спалня. За разлика от коридора, нейната стая беше ремонтирана наскоро. По стените препускаха стотици оранжеви газели. Не си ги спомнях от предишното ни посещение. Всички те бяха застинали в еднакъв скок, което подсказваше че ремонтът се е състоял в залепване на евтини тапети, вместо покана към известен живописец, както е било прието преди няколко поколения. Това не намаляваше чувството за топлина, което бликаше от картинките.

– Контактна е – каза Финозие, преди да ни остави насаме.

Отблизо очите на Зикейне изглеждаха неестествено изпъкнали – илюзия причинена от болестта, която се бе промъкнала под козината, за да изпие соковете, подхранващи плътта. Ставите на краката й, По-остри от всякога, изпъваха завивките, а китките ѝ се губеха в огромните ръкави. Не защото ръкавите се отличаваха с прекалено големи размери, а понеже кожата на жената се беше сбръчкала, потъмняла и потънала, докъдето позволяваха костите и жилите й.

– Здравей, Тирдамал – поздрави ме тихо тя. Не само бузите, гласът ѝ също беше отслабнал.

Не помня какво отговорих. Когато отново дойдох на себе си, в ръцете ми лежеше томче с пътните записки на Песгимиз от Южния континент, и аз четях на глас ред след ред, без да разбирам нито дума от произнесеното. На тръгване си спомнях единствено, че ставаше дума за някакъв второстепенен път, по който той не посмял да тръгне от страх да не се загуби. Трябва някой ден да намеря този откъс и да го прочета, той е последното, което ни свързва със Зикейне.

И двамата си давахме сметка, че това е финалното ни сбогуване. Едва ли друг член на нашата група щеше да успее да дойде до тук – през следващата декада се очакваше подобрение на времето и седемдесет процента от космическите стартове за последните четири години се извършваха именно през този период от годината. Метеоролозите бяха открили поне една стабилна тенденция в микроклимата на Полуострова и то точно такава, която да ни раздели.

Надявах се, че останалите от нейната хранителна група разбираха риска, който ние поемахме е моето идване. С малко късмет, ни предстоеше да поемем третата смяна в нашата първа извънземна база, и ничия смърт не трябваше да ни спре. Успехът на мисията щеше да гарантира бъдещето на нашите две групи и сполуката на децата ни. И все пак аз бях тук. Ксампаунт, Номатайх и останалите не се поколебаха нито за миг, когато им предложих да потегля, и ако се наложи – дори да ме заменят с някой от дубльорите – Единични, които постоянно се навъртаха около космодрома, очаквайки своя шанс.

Не разчитах Зикейне да ме познае. За щастие, пристигнах в редките моменти на просветление, когато болката за малко беше отстъпила пред мощта на съвременната фармакопея. В древността не биха я оставили да доживее до подобно състояние – ракът я прави неспособна да произвежда уникалните ензими, които са нейния принос към храносмилателния баланс на групата й, нарушава се обмяната на веществата на всичките членове. Съдейки по втория чифт крака на Финозие, процесът беше напреднал значително.

Преди пет-шест поколения щяха ритуално да я убият още след първите признаци на заболяването, за да не ги затруднява излишно, докато се борят за колективното оцеляване на групата. Жестоко, но намирането на заместничка често се оказваше сложна задача. Историята знае за войни, водени защото някой починал член от царската хранителна група не е имал достатъчно близък аналог в границите на Империята – съседите не са пропускали да се възползват от тази възможност.

Слава богу, сега живеем в цивилизована епоха, което просто означава, че всички страдаме по-дълго, докато гледаме как нашите любими хора си отиват. От един век конструктивните биолози твърдят, че до синтезирането на пълноценни изкуствени ензими остават някакви си десетина години. Кой знае защо това десетилетие все още не е отминало.

Отърсих главата си от черните мисли и продължих да чета пътеписа на Песгимиз, докато Зикейне спусна клепачите си и милостиво ми спести страшната гледка на позеленелите си, изпъкнали очи.

Не знам колко време мина, преди да усетя как някой ме докосва по рамото.

– Нека те отменя. Имаш телеграма от Тръстиковия полуостров. Викат те.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.9631 астрономически единици

4. Любители и професионалисти

Борис ме посрещна в на края на пистата, с ръце на кръста и с поглед отправен към небето. Преди да кацна, увеличих мощността на предните антиграви, и „Секвоята“ вдигна носа си като винтов изтребител от Втората световна война. Положих я върху напукания бетон до неговата старичка „Олимпика“ и се измъкнах от кокпита.

Той огледа новичкия ми автомобил. Сивият металик блестеше, въпреки че слънчевите лъчи не можеха да си пробият път през тъмните облаци над нас. За този ефект трябваше да благодаря на съвременната луминофорна химия.

– Джо, не знам какво би дала Дина – така се казва съпругата му – за да имаме кола като вашата.

– Истината е, че не биваше да си позволяваме толкова скъп автомобил, но въпреки това го купихме. Жена ми по-скоро би умряла – обясних аз, – отколкото да се покаже пред хората с модел от миналата година.

Борис усети че гледам виновно към таратайка му и се усмихна. За щастие момчетата от клуба не обръщат внимание на суетата; никой не се интересува от семейния транспорт на моя приятел. Тук статусът на всеки член зависи от модула, с който лети в космоса, от броя полети, от максималното разстояние, на което се е отдалечавал от Земята. А неговият модул предизвиква значително повече уважение, отколкото автомобилът му.

– И при нас е същото – махна с ръка той. – Аз със старата бричка идвам тук, а тя с новата кола обикаля отворените потребителски съюзи за интервюта.

– Не намерихте ли най-после някой със сходен пазарен профил?

Целта на упражнението е да се събере група хора, за предпочитане по-многобройна, която координирано да поръчва големи количества стоки на ниски цени. Системата работи, ако членовете се споразумеят да пазаруват от едни и същи производители и от там произлиза трудността, защото фирмите се групират в най-неочаквани картели, и получаваш намаление, само ако си купуваш тоалетна хартия „Белово“ заедно с боя за обувки „Мираж“ и масло за готвене „Слънце“.

– Утре Дина ще ходи на пробно пазаруване с един нов потребителски съюз. Казва се „Щастлив купувач“ или нещо подобно. Той е четири пъти по-малък от стария, около двеста човека, и естествено намаленията няма да са като предишните, но ще помогнат – отвърна Борис, и ми подаде кутия ледена бира.

– Ех, само ако бирата намаляваше скоростта на вятъра.

– Дългогодишният опит на няколко поколения астронавти-любители не показва подобен ефект, но експериментите продължават – каза той и си взе нова кутия.

С него се запознахме още в училище. После ходехме заедно на лагер-школи по астрономия. Там наблюдавахме променливи звезди, снимахме комети и брояхме метеори. За да е по-интересно, правехме всичко следвайки методики от един век преди нас: като се започне от полирането на телескопните огледала на ръка и се стигне до изпичането на фотографските емулсии преди експонация – това последното за да повишим чувствителността им.

– Догодина щях да направя златен юбилей в клуба. – обади се Борис, след като известно време се бяхме взирали безпомощно във върховете на двете хилави дръвчета, които бяха пробили бетона на бившата писта.

– Много добре си спомням – уверих го без да откъсвам очи от клончетата им. Те се мятаха безпомощно при всеки порив на вятъра. – Тъкмо бяхме навършили седемнадесет, когато започнахме.

Ние се озовахме тук, защото моят приятелят случайно откри покана за учредяване на клуб на гражданите-астронавти. Отне ни сума време да открием някогашното летище – организаторите използваха първоначалното му име „Дълес“, което издаваше възрастта им. От тогава сме част от постоянното присъствие.

– Имахме късмет да попаднем тук – продължих. – Много по-късно си дадох сметка, че това е била критичната възраст, в която младите хора си избират дали да водят пълноценен живот, или да го пропилеят в игрите.

Повечето хора от нашия клуб не направиха кариера в космическите отрасли, но поне останаха активни, докато огромното болшинство от населението излиза от компютърен транс за по пет-шест часа дневно, колко да се погрижи за биологичните си нужди и да си отработи сметките за електричество и достъп до мрежата.

– В известен смисъл и моите хлапета имат късмет. Ако преди тридесет години ние с жената не бяхме решили да си купим къща, сега щеше да им се налага да работят двойно повече, за да си платят наема.

– Кой, казваш, беше циникът? – попитах. – Тяхното криене в игрите само засилва кризата. Нищо чудно, ако един ден изчислителните комплекси решат, че могат да вършат всичко по-добре от нас.

– Игрите не са само забавление – завъртя глава Борис. – Но иначе съм съгласен, всяко действие, което не променя и не подобрява физическата реалност, е губене на време.

– Ти затова ли стана инженер?

– Съвършено вярно. И специализирах за инженер-технолог, което според моите виждания ме поставя в точката на пресичане между човека и физическата реалност – където се произвеждат нещата.

Двама старци, които водеха обичайния си седмичен спор. Не виждах смисъл да преиграваме отново и отново сцената от същата пиеска.

– И аз съм инженер – вдигнах примирително ръце. Бирата се разплиска и вятърът отвя пръските надалече.

– Наздраве – каза Борис – за инженерите.

Полетите в космоса ни заинтересуваха достатъчно за да ни държат настрани от сияйната бездна на симулациите. Времето не ни пощади, косите ни оредяха, а металните отблясъци в очите ми издаваха, че те отдавна са заменени с импланти – неведнъж ми бяха съветвали да си сложа по-нови, биотехнологични. В една игра сигурно и двамата щяхме да изглеждаме по-добре. Не самите ние – бързам да се поправя, – а аватарите ни щяха да изглеждат по-добре. С годините позабавихме темпото, освен когато ставаше дума за бира.

– Има още в хладилната чанта – сякаш беше прочел мислите ми, Борис посочи отворения багажник на своята таратайка. Той си взе нова кутия и двамата продължихме да се взираме с небето, сякаш с поглед можеше да го очистим от дебелите облаци, които се стелеха на около триста метра височина.

Към нас с бързи крачки се приближи нисичък младеж, облечен в син работен комбинезон. На рамото му се кипреше анимирана емблема на НАСА, с преливащи цветове: над стартова площадка, се издигаше червена ракета; от дюзите ѝ се показваше огнена игла, която постепенно я издигаше нагоре; после всичко се повтаряше.

– Здрасти! Казвам се Дъглас и съм новия представител на Агенцията.

– Здравей Дъглас – поздравих на свой ред аз. – Може ли Дъг? Или Дъги?

– Може и двете.

– Да не би нещо да се е случило със Сам?

– Не, нищо лошо. Само го преместиха го в Хюстън, в централата. Праща ви поздрави.

Сам, или Саймън Крауфорд, беше истински астронавт, от последните набори преди Агенцията да разпусне собствения си отряд за подготовка и да започне да наема летателен персонал от външни фирми. Тук го уважавахме.

– И ние го поздравяваме – каза Борис. – Кажи му, че не сме го забравили.

– Разбира се, благодаря.

– Някакви новини за електрониката? – попита моят приятел.

– Ще е тук следващия месец.

– Всичката ли?

От половин век НАСА няма пари да лети в космоса. Имам предвид да лети истински, да изследва близките звезди, да организира научни станции, постоянни бази и дори колонии. Вместо това те ни дават изследователско оборудване. Не много, но достатъчно за да имат основание бодро да размахат пред Конгреса резултатите от „собствената“ си научна програма. А ние сме благодарни за тъничкото ручейче, което тече от федералния бюджет към клуба.

– Почти. Знаете как е – Дъги вдигна рамене. – Днес май не извадихте късмет, а?

Поне да беше използвал първо лице, а той се разграничи. Но веднага усети по намръщените изражения на лицата ни, че казва не това, което трябва, и побърза да добави:

– Но времето винаги може да се оправи.

– Прогнозата е добра – побързах да се намеся преди моят приятел да изтърси нещо, за което може да съжалява по-късно. – Вятърът всеки момент трябва да утихне.

Разменихме още няколко думи преди младежът да продължи към следващата групичка.

– Не сме прави да се отнасяме пренебрежително към него – въздъхна Борис, когато останахме сами.

– За галеното му именце ли говориш?

Моят приятел само кимна.

– Не беше нарочно. То му лепна от самосебе си.

– Той не е виновен, че се е родил твърде късно за да лети в космоса със старите ракети.

– Ракетите не са всичко. Момчето няма чувство за такт.

– Ти не знаеше това, когато му измисляше ново име. Дай му време, ще го развие. Поне не прекарва сто и четиридесет часа седмично на легло, облепен с електроди.

– Съжалявам, че звучеше презрително. Трудно ми е да го приема за наследник на такъв широко скроен мъж като Саймън.

Пак се загледахме в дръвчетата, докато не наруших мълчанието.

– Как вървят работите в къщи?

– Зле. Жената не ми говори от началото на седмицата. Отворила е прозорче с текущия баланс на сметката ни в нейния фов и постоянно го гледа. – Фововете работят с поляризирана светлина, но поляризацията не е стопроцентова и отблизо се вижда какво гледа човек. – Снощи, като видя прогнозата за времето, като че ли искаше да ме посъветва да продължа с полетите, но аз самият отклоних разговора. Не бих приел такава жертва от семейството си.

– Нито пък аз – кимнах.

– Медицинските ни спестявания и фондът за образование на децата замръзнаха през последната половин година. Хлапетата не са се забързали да влизат в университет, само игрите са им в главите, но човек никога не знае кога най-после може да пораснат.

Разбирах приятеля ми – той разполагаше само с парите, които е спестил преди да се пенсионира. Както и аз.

– Ако разходите ни останат същите и цените продължават да растат, скоро ще имаме отрицателен приход – заключи Борис.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.9628 астрономически единици

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, cyberpunk, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 1 и 2


Научно-фантастична повест за астероиди-убийци, виртуални реалности и четирикраки извънземни, написана в периода между 2009 и 2013 година. По-голямата част от текста се появи на Cerro Paranal, през много едночасови сесии преди любимите ми нощни смени, на любимата ми висока масичка до басейна.
Твърда научна фантастика.


На всички стари приятели и приятелки, които твърде рано поеха по пътя към по-добрите светове.

  1. Минус тридесет и две хиляди, седемстотин шестдесет и осем

Широкоъгълните телескопи, с които беше осята обратната страна на Луната, откриха астероида две седмици след като той се показа иззад Слънцето. Програмата за планиране на наблюденията го класира в горната половина от списъка с интересни обекти. Шест земни дни по-късно аналитичният комплекс на обсерваторията оцени вероятността за сблъсък със Земята на петдесет и седем процента, най-високата за обекти с предполагаем диаметър над двеста метра в цялата история на човечеството. От този миг нататък около една трета от телескопите на Луната и в точките на Лагранж го следяха неотлъчно.
Някой от тях все още се завъртаха за да прихванат новата цел, когато плаващият космодром, дрейфващ между Флорида и северните брегове на Куба, получи съобщение за астероида. Неговият собствен аналитичен комплекс още веднъж пресметна орбиталните елементи на обекта, убеди се, че опасността за Земята е значителна, и започна да изследва вариантите са отклонение на неканения гостенин. За двадесетина секунди изкуственият интелект извърши повече от четиридесет октилиона операции, но не намери спасително решение, и привлече към решаването на задачата сродните комплекси в Гвиана, Владивосток и Килиманджаро.
Същата вечер от научноизследователски космодром в от централна Африка излетя ракета. Полезният ѝ товар беше малка автоматична станция, снабдена единствено с камера и радиопредавател. След четири месеца тя прелетя покрай астероида. Относителната скорост в момента на минималното сближаване надвишаваше четиридесет километра в секунда. Станцията изпрати на Земята само шест използваеми снимки на астероида – течният азот, който служеше за охлаждане на електрониката в близост до Слънцето, се изчерпа и всичките пиксели на следващия седми кадър имаха стойност минус тридесет и две хиляди, седемстотин шестдесет и осем.
Новите наблюдения уточниха орбитата и позволиха да се изчислят размера и плътността на новооткритото небесно тяло. Разделителната способност(1) на изображенията беше достатъчна, за да се види, че то е триосен елипсоид, с най-голям диаметър две хиляди и седемдесет километра, който го превърна от астероид в планета–джудже. Гигантската – за размерите му – планина го опасваше по екватора. Подобни образувания се срещат рядко, но не са нещо невиждано. Човечеството се сблъска за пръв път с тях отдавна, още при първите посещения на Веста. Те се получават, когато едно тяло с плътно ядро претърпи централен удар – за разлика от приплъзващите удари, които са много по-често срещани, но обикновено само оставят няколко дълбоки канала по повърхността на астероидите. Стига сблъсъкът да е достатъчно силен, той предизвиква в мантията на обекта вълна на плътността, която прекроява повърхността му като издига едни части от релефа и снижава други.
Въоръжен с точната форма на небесния снаряд и с периода на въртене около собствената му ос, аналитичният комплекс на лунната обсерватория адаптира масово-обемния модел на Веста към наблюдателните данни за новото тяло, и определи поправките на орбитата заради ефекта на Ярковски(2).
Резултатите повишиха вероятността за удар със Земята до деветдесет и девет процента и четири деветки след десетичната запетая. Ако не се предприемеха мерки, след седемдесет и девет дни астероидът щеше да навлезе в атмосферата над южния Атлантик. Там, където на двеста метра дълбочина плуваше главният аналитичен комплекс на планетата – осемстотин кубични километра биоелектролит, ограден от океанската вода с три слоя прозрачно фулериново фолио.


Разстояние между Земята и астероида: 1.0002 астрономически единици(3)

(1) Разделителна способност или ъглово разрешение – параметър, измерващ способността на телескопите да регистрират като отделни два обекта, разположени в непосредствена близост един до друг, или да разграничават близки разположени детайли от повърхността на едно небесно тяло.
(2) Ефект на Ярковски – физически процес, заради който астероидите променят орбитите си около Слънцето, поради неравномерното излъчване от повърхността им, породен от въртенето около собствената им ос.
(3) Мярка за дължина в астрономията, равна на средното разстояние между Земята и Слънцето.

  1. Кон(4) по време на икономическа криза

Днес моят стар приятел Борис ще лети към звездите за краен път.

  • Джо, бляскавата ми кариера на космически пътешественик е на път да приключи заради разпадането на нашия семеен потребителски съюз – призна той завчера, докато си пиехме кафето.
  • Криза – въздъхнах. После спорихме дали заради нея младежта излиза от симулациите само колкото да изкара пари за достъп до мрежата, за квартира и за памперси. Постепенно разговорът ни замря, убит от склонността на Борис да философства и от общото чувството за собствено безсилие, обхванало двама прегърбени пенсионери, от които нищо не зависи. А днес е от значение само това, че отиваме на космодрома за крайния полет на моя стар приятел. Аз летя към мястото на срещата по околовръстния път над предградията, а той – по северното трасе, което следва някогашната магистрала номер седемнадесет.
    Ние често употребяваме думата краен. Тя сигурно звучи странно за човек, който не познава отблизо заниманията на нашите клуб. В авиацията и космонавтиката нейният синоним последен има друго, съвсем финално, и бих казал, фатално значение. Бойните пилоти във всички войни са смятали употребата ѝ за лошо предзнаменование и са търсели какви ли не начини да я избягнат. Вярно е, че срещу нас не стреля никой и системите на нашите модули са дублирани многократно, но ние също предпочитаме да не я споменаваме.
    Сега ми е особено трудно да ѝ намеря замяна. От две седмици не сме виждали синьо небе и при тази скорост на вятъра няма как да получим разрешение за излитане. За съжаление, дори най-съвършените космически кораби не могат да се процедят от дъното на потенциалната яма, която планетата Земя е издълбала в метриката на пространство-времето. Не, няма теоретична пречка, но микроградиентите в гравитационното поле ни лишават от всякаква надежда да се появим в околностите на целта. Един камък с размерите на канапе се превръща в маскон(5) с огромен ефект върху подпространствената траектория. Курсът на кораб, който излита от Земната повърхност, може да се предскаже с цената на няколко седмични изчисления, които вземат под внимание химичния състав, плътността и дори пукнатините в почвата около стартовата площадка. Но това е прекалено бавен начин да се планират рутинни полети като днешния.
  • Здрасти, Джо! – лицето на Борис се появи върху предното стъкло на колата ми. – Как е настроението преди битката?
  • Готови сме да надникнем отвъд безкрайността. Както винаги.
  • Според прогнозата от снощи времето ще започне да се подобрява днес или утре.
    Четох тази прогноза, дори в момента анимацията на облачната покривка се въртеше в ъгъла на моя фов(6). За метеоролозите разлика от двадесет и четири часа е в рамките на допустимите грешки на техните климатични модели, а за моя приятел тя е съдбоносна, но щом той е решил да бъде в добро настроение, по-добре да не му преча.
  • Миналия път…
    Борис не ме остави да довърша.
  • Ех, старче, ако знаех, че часовете, които прекарахме в космоса тогава ще са ми крайните, щях да им се наслаждавам по друг начин.
  • Как точно? Щеше по-дълго да се взираш в звездите през илюминатора?
  • Не, на звездите им се нагледах. Но щях да натискам по-силно бутоните и да щракам по-звучно с превключвателите.
    Бутоните и превключвателите, за които говореше приятелят ми не са виртуални, а истински, механични. Интерфейсът на модулите ни съзнателно е стилизиран да наподобява старите космически кораби, а приликата с капсулите от програмата „Аполо“ се цени особено високо.
    Подхвърлихме си още няколко словесни топки, после продължаваме да летим в мълчание.
  • В малкото случаи – наруши го Борис – когато съм знаел, че върша за краен път нещо важно за мен, съм се опитвал да запомня момента добре, за да се връщам по-лесно към него в спомените си, и да го преживея отново и отново.
  • Винаги можеш да си опресниш паметта с помощта на записите от бордните камери.
  • Циник.
    Настъпи нова пауза. Усещането за пропусната възможност ме обзе с нова сила. Ръцете ми се отпуснаха и моята „Секвоя“ откликна на освободения щурвал с потреперване. Бордовият компютър, представител на най-високия разрешен от закона клас, сигурно реши, че съм задрямал и раздруса колата. Съвсем слабо, колкото да събуди водача. Реакцията му беше реверанс на конструкторите към фалшивото убеждение на хората, че сме необходими, че управляваме процесите около себе си и че отговаряме за нещо пред обществото.
  • Клюмаш – констатира Борис и с невинен глас продължи. – Ако не си спал добре снощи, защо не оставиш на автопилота да те води?
  • Много добре знаеш защо.
  • А, да – кимна пресилено той. – Страх те е, че един ден на машините най-после ще им омръзне да се грижат за нас, ще ни приспят и ще ни прехвърлят във виртуална реалност, където не можем да нараним нито себе си, нито околните.
  • Как можеш да не виждаш в какво сме се превърнали! Буци лой…
    На екрана светна предупреждение, че е настъпило време за снижаване и го спаси от справедливия ми гняв. До старото летище, на което се събирахме веднъж в месеца, оставаха по-малко от пет минути полет.
  • Да, какво ли виждам аз – въздъхна лицето от предното стъкло.
  • При бързодействието на днешните квантови изчислителни разтвори това не е абстрактна възможност – отвърнах и натиснах щурвала напред. Носът на колата се наведе и сивосинята покривка под мене започна да се приближава.
  • Въпросът е не дали човек вижда опасността – каза Борис, – а как се готви да я посрещне.
    Той прекъсна връзката докато се чудех от къде да започна. Ще има време да довършим този разговор.
    Обичам да се нося на двадесетина метра над облаците. Гледката е особено красива когато скоковете в атмосферното налягане и турбулентността нащърбят горната им граница, и носът на „Олимпиката“ се забива с лека вибрация в поредната сива стена за да изскочи след миг от другата страна на облака и да се гмурне в слънчева светлина. В същия момент предното стъкло се оцветява във всички цветове на дъгата заради водните капки, които са се натрупали върху него.
    Днес повърхността на облаците беше плоска, като отрязана с нож. Сигурен знак, че атмосферната структура е стабилна и лошото време ще се запази за дълго.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9631 астрономически единици

(4) Кон – от конвенция – среща, събиране на хора с общи интереси, обикновено любители.
(5) Маскон – концентрация на маса. Обикновено се употребява в контекста за Луната, но маскони може да има на всяка планета. Пример за маскон на Земята е Мауна Кеа.
(6) фов – съкращение от field of view (англ.), виртуално работно пространство на очен терминал, проектиращ направо върху ретината.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Един обикновен специалист от клас Г5


Твърда фантастика, написана в казармата. Един приятел казваше, че се е заинтересувал от изкуствен интелект докато бил в казармата поради липсата на естествен наоколо. За мен вероятно написването на този разказ, както и на един друг, значително по-дълъг, всъщност цяла повест, беше бягство от действителността.
Идеята е наивна, но може да се види кога се е появил интересът ми към антропоморфизирането на небесните тела…

* * *

Значи вие сте от Галактикпрес? Репортер! О това е чудесно! Отдавна очаквах обществеността да се заинтересува от работата в нашия институт. Ето че вече тридесет и две години1 работим, а нито един ваш колега не ни е удостоил, така да се каже със своето присъствие.
Е, идвали са, идвали са. Дойдат, направят една две обиколки из института и изчезнат. Не ги виня: млади-зелени, не знаят за какво да пишат. А за нашата работа има има какво да се пише и напоследък – още повече.
Точно така, говоря за небезизвестния проблем със СМУЩЕНИЯТА. Впрочем, млади човече, чувствувам се задължен даже да ви похваля, личи си, че вие сте сериозен журналист, щом предварително толкова добре сте се подготвили. Не ви надценявам, днес всеки среден интелигент знае за индивидуалната връзка повече от който и да е съобщителен инженер от времето на моята младост, но бих искал с две-три думи да опиша проблема на съвсем популярно равнище…
Не искате? Но това си е чиста безотговорност от ваша страна. Все пак ще отнема няколко минути от вашето безценно време. Нали няма да откажете на стареца удоволствието да бъде почтително изслушан?
Така си и знаех, вие сте един прекрасно възпитан млад човек, почти каквито бяхме и ние някога. Само като си помисля с какво уважение нашето поколение се отнасяше към по-възрастните…
Да, да, разбирам нетърпението ви, искате по-скоро да узнаете подробностите около нашата работа. Не се безпокойте, тя няма да ни избяга, а и аз ще ви отделя толкова време, колкото вие сметнете за необходимо. Доволен ли сте?
Чудесно, тогава да започнем с откритието на Стареца, нали го знаете вече доста почервеня и се поразшири, но все още се държи. Удивителна работоспособност наистина!
Вече сте били при него? Да, трябва да призная, че той не се отнасяше добре с хората от вашия бранш, още по онова време. А тогава го обсаждаха цели тълпи от журналисти и му костваше огромни усилия на волята да се освобождава от присъствието им по благопристоен начин. Спомням си, че веднъж дори беше набил един, струва ми се… не съм сигурен, но се андявам, че не е бил от вашето издателство…
Така де, агенция, новинарска агенция. После стана голям скандал и за да избегне съда, на Стареца все пак му се наложи да даде интервю. За пръв и доколкото си спомням, за последен път.
Добре, добре, отстъпвам пред младежкият ви напор. Това се случи преди няколко месеца, по време на една транслация на футболен мач от Галактическите финали преди четиридесет и два цикъла. По линията се появи СМУЩЕНИЕ! Можете ли да си представите СМУЩЕНИЕ! По-рано никога не се беше ставало такова нещо, беше за първи път и ние се молихме да не се повтаря. Най-напред се предполагаше, че шумът е причинен от някаква повреда в приемно-предавателната апаратура, но се появи Старецът, който по онова време разбира се не беше стар, и намери обяснението: СМУЩЕНИЕТО идва от НИЩОТО! И по-точно от една точка която еволюира съвсем наблизо, някъде там по невероятно сложен закон.
С никого на съм споделял, но ако Старецът беше останал все още тук, едва ли щяхме да направим дори една крачка напред. До последния си ден преди да излезе в пенсия, той все повтаряше, че единственият начин да преодолеем СМУЩЕНИЕТО е да увеличаваме мощността на предавателя. Само че не е, има и друг. Лесно ви е сега млади момко, все едно да ви зададат гатанка на която знаете верния отговор, нали? А ние не го знаехме и цели осемнадесет цикъла се чудихме. Какво ли не опитахме, по-добре да не изреждам, защото даже вашите младежки нерви няма да изтърпят. Някои от нас се отчаяха и напуснаха екипа, а и нали не можехме на всяко годишно събрание да размахваме отчети с готови резултати, постепенно ни намалиха субсидиите. Представете си само, наложи се да ограничим дори абонамента си! Какво падение!
Знаете ли, сега дори изпитвам особено удовлетворение, докато си спомням за тогавашните ни неприятности. Винаги е така, но вие сте твърде млад, за да ме разберете. Когато изминат няколко десетилетия, припомнете си за нашия разговор и ще ви стане ясно, че на старини спомените са едно от малкото удоволствия, които ни остават.
По очите ви виждам, че отново съм поставил на изпитание търпението ви, но разказът за нашето откритие няма да струва дори половин ядро на водороден атом без неговата предистория. Връщам се на въпроса. Доволен ли сте?
Най-добре се мисли или когато нямате време или когато нямате избор, забелязали ли сте? Нищо, бъдещето е пред вас, ще успеете.
Бяхме стигнали до там, че вече се чуваха гласове за закриване на темата, когато се появи новата идея. Вярвам, че на всеки е отредено веднъж в живота да бъде осенен от една единствена велика мисъл, но само гениите успяват да я разпознаят. Ха-ха-ха! Аз съм щастлив, разпознах моята: да унищожим източника на СМУЩЕНИЕТО! Нашите изследвания показаха, че то се поражда от някакви съвсем дребни паразити които обитават по кожата на едно от дивите животни. Колко е просто всичко нали? И НИЩОТО, и сложните еволюции в пространството. Трябва само да обезпаразитим онова животното и СМУЩЕНИЕТО ще изчезне! И колегите ме разбраха, оцениха идеята ми, и се съгласиха с мен… Ха-ха-ха!
Да, да кръглата животинка със синьо-зеленикав цвят, нали ви я показах вече…
Валентин Д. Иванов
Класно отделение 292, НШЗО „Хр. Ботев“, Плевен, лятото на 1987 г.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Четиридесет и три минути


Твърда фантастика за войнствени пришълци, които ни нападат с летящи чинии, и се налага разни случайни или не съвсем случайни хора да се заемат със защитата на родната планета.
Един след друг тук са представени два разказа-близнаци, написани за конкурса на сп. „Трубадурите“ (където не спечелиха нищо). Близнаци, защото са две версии на една и съща история – първият е къс, състои се от около 950 думи, както изискваха правилата, а вторият е пълната версия, от около 4700 думи.

* * *
Четиридесет и три минути
(конкурсна версия)
Ирония на съдбата. Преди по-малко от час сержант Николов друсаше някакъв баровец от София за неизправен пожарогасител, а сега двамата с него отразяваха нашествие на извънземни. Редуваха се да стрелят със старата пушка, защото пущината имаше много силен откат и рамената ги боляха.
Наоколо ухаеше на лятна гора, бръмчаха мушици и ако човек се загледа в меката пръст покрай потока сигурно щеше да се открие заешки и еленови следи. Обидно беше да умираш в място, пълно с толкова красив живот.
Отдавна свършиха патроните в пистолета на сержанта. За щастие попаднаха на кремъклийката в етнографския музей на селото, където зеленокожите ги бяха сгащили по-рано. От там задигнаха и бъклицата, с която сега мацето на баровеца им носеше вода от ручея в дерето зад тях.
Уж е голяма България, петстотин километра от единия до другия край, а нямаше накъде да отстъпват – на отсрещния склон бе зейнала дупката на изоставена каменна кариера. Влезеш ли вътре, няма излизане. И помощ от никъде не очакваха, преди извънземните да изпепелят полицейската Астра, по радиото съобщиха, че летящи чинии са накацали навсякъде.
Последният половин час се развиваше епично, по Записките на Иван Вазов. Или на Захари кой-беше-там. Учеха ги в училище тия работи, но тогава съученичката Милка, която си разкопчаваше най-горното копче на престилката, беше много по-интересна на бъдещия полицай от който и да е дърт писател.
Николов се замисли за копчето и едва не изпусна как едно зелено пипало се показа от лявата страна на километричния камък с числото дванадесет. Там криеше най-близкият нашественик. Пушката беше у сержанта и той натисна спусъка.
Светкавици излязоха от очите му, кремъклийката падна на земята. Софиянецът – Памуклиев, Памука за приятелите – само това чакаше, хвана я и взе да сипва барут в затвора, или както там се наричаше мястото, в което се слага барута в подобни вехтории.
Мацето хлипаше зад тях.
– Някой иска ли да пие? – попита то през сълзи и избърса сополите си в разкъсания ръкав на блузката. Лакоста, забеляза Николов.
– Млъкни, ма – сряза я Памука. Биреното му коремче се повлече по земята, докато той припълзяваше към импровизираната им огнева позиция в корените на огромния бряст. Или клен.
Нямаше особено значение дали баровецът ще улучи, това беше последният им огневи рубеж – Николов се сети за бойния устав на мотострелковите войски, който зубреше едно време в казармата.
Полицаят вдигна поглед към небето. Юлското слънце прижуряше от горе. Пейте робини тез тъжни песни, спомни си той, докато разтъркваше натъртеното си рамо.
– Хей, Памуклиев, как ти е името? – попита сержантът. – Ако ще мрем заедно, поне да се познаваме.
– Нали ми видя книжката – измърмори вторият защитник на човечеството.
– Малко ли ми минават през ръцете…
– Манчо се казвам – отвърна онзи и стреля.
От към километричния камък се чу нечовешки вой.
– Като Парцалев – добави през зъби баровецът и на свой ред се хвана за рамото – в „С деца на море“.
Николов пое кремъклийката и взе да я пълни с барут. Оставаше им за още десетина изстрела.
– Аз пък се казвам Иван, Манчо. – В полицейското училище им втълпяваха, че за да запомниш по-добре едно име, трябва да го повториш веднага след като са ти го казали. – Според мене останаха само двама пришълци. Вземи един камък и го хвърли към онези храсти, към тяхното дясно. Аз ще изпълзя с пушката наляво. Ако имаме късмет, поне единият ще се покаже мъничко иззад дървото, достатъчно да му светя маслото.
Така и стана. Извънземните не се отличаваха с особено тактическо майсторство. Дори Николов да не си беше губил времето като тинейджър с всякакви шутъри, пак щеше да ги очисти един по един, както си иска. Само да го нямаше това ужасяващо преимущество по огнева мощ, което им даваха бластерите!
– Какво си учил, Манчо? – внезапно се сети полицаят.
– Завърших икономика в Свищов. А преди това изкарах два курса машинно инженерство във ВМЕИ-то.
– Значи инженер без пет минути. С това – ченгето извади от джоба си заостреното нещо, което бе задигнало от първия убит зелен – те изпепелиха партньора ми и взривиха служебната кола.
– Бластер?! Той как се оказа у теб? – зяпна баровецът и го претегли на ръка. – Я, колко е лек!
– Spoils of war – отвърна ченгето с цитат от Цивилизацията. – Аз не можах да го включа виж дали ти няма да можеш. Лъчът излиза от този край – той посочи с пръст.
– Пазете се! – викна мацето на софиянеца.
Двамата заровиха лица в тревата.
Храстът зад гърбовете им избухна в пламъци.
Ченгето надигна глава.
Извънземният се приближаваше, носен от многобройните пипала, които израстваха от долния край на цилиндричното му тяло. Забелязал е, че между изстрелите ни има цяла минута, ако не и две, и е решил най-после да се възползва от огнево си превъзходство, съобрази Николов.
Сякаш прочел мислите му, зеленият стреля отново. Ослепителна светкавица се заби в земята на две крачки от тях, замириса на изгоряло.
В този миг Памуклиев откри как се пуска бластерa. Изправи се в цял ръст и вдигна оръжието.
Двамата с пришълеца стреляха едновременно. Светкавиците им се плъзнаха по успоредни линии, разминаха се във въздуха.
Николов предвидливо притвори очи. Когато ги отвори, зеленият го нямаше, а долната половина от тялото на софиянеца се свличаше на земята.
Ченгето погледна часовника си, вярно на навика да фиксира времето на събитията. От началото на извънземното нашествие бяха минали четиридесет и три минути.

***

Погребаха свидната жертва в борбата с нашествениците без салюти. С кремъклийката беше шумно, а бластерът се нагря толкова от прякото попадение, че светеше в червено и изобщо не беше ясно дали ще работи.
– Какво ще правим сега? – попита Муци. – Дрехите ми са съвсем разкъсани.
– Ще минем през селото да ти реквизираме нови одежди от вилите – отвърна Николов. – После ще партизанстваме. Като в Command and Conquer.
Валентин Д. Иванов
18.12.2017, Мюнхен – 27.12.2017, Малка Верея – 29.12.2017, Бургас
* * *
Четиридесет и три минути
(пълна версия)
Ирония на съдбата. Преди по-малко от час сержант И. Николов, както пишеше на етикетчето на униформата му, друсаше някакъв баровец от София за неизправен пожарогасител, а сега двамата със столичанинът заедно отразяваха нашествие на извънземни. Редуваха се да стрелят със стара пушка, защото пущината имаше много силен откат и след всеки изстрел рамената им изтръпваха. Как ще тръгнеш да се целиш по зелените главочи след такъв ритник?
Наоколо ухаеше на лятна гора, бръмчаха мушици и ако човек се загледа в меката пръст покрай потока сигурно щеше да се открие заешки и еленови следи. Обидно беше да умираш в място, пълно с толкова красив живот.
Отдавна свършиха патроните в пистолета на сержанта, изпразниха и резервния пълнител. За щастие попаднаха на кремъклийката в етнографския музей на селото, където зеленокожите ги бяха сгащили по-рано. От там задигнаха и бъклицата, с която сега мацето на баровеца им носеше вода от ручея в дерето зад тях.
Уж е голяма България, петстотин километра от единия до другия край, а нямаше накъде да отстъпват – на отсрещния склон бе зинала дупката на изоставена каменна кариера. Влезеш ли вътре, не можеш излезе. И помощ от никъде не очакваха, преди извънземните да изпепелят синьо-бялата Астра, по радиото съобщиха, че летящи чинии са накацали навсякъде из България, Европа и света…
Последният половин час се развиваше епично, направо по Записките на Иван Вазов. Или на Захари Кара-кой-беше-там. Учеха ги в училище тия работи, но беше толкова отдавна, пък и точно тогава съученичката Милка, която случайно си разкопчаваше най-горното копче на престилката, беше много по-интересна на бъдещия полицай от дъртите писатели, опънали петълите преди един век.
Николов се замисли за копчето и едва не изпусна как едно зелено пипало се показа от лявата страна на километричния камък с числото дванадесет. Пушката сега беше у сержанта и той без да се колебае натисна спусъка.
Светкавици излязоха от очите му, дланите му сами се разтвориха и кремъклийката падна на земята. Софиянецът – по фамилия Памуклиев, Памука за приятелите – само това и чакаше, хвана я и взе да сипва барут в затвора, или както там се наричаше мястото, в което се слага барута в подобни вехтории.
Мацето хлипаше нейде зад тях.
– Някой иска ли да пие? – попита то през сълзи и избърса сополите си в разкъсания ръкав на блузката. Лакоста, забеляза без да има нужда полицаят, докато се превиваше от болката в рамото.
– Млъкни, ма – сряза я Памука. Ризата му се измъкна от панталона и биреното му коремче се повлече по земята, докато той припълзяваше към импровизираната им огнева позиция в основанието на огромния бряст. Или клен, Или каквото там беше проклетото дърво, на чийто корени опираха цевта на оръжието си.
Нямаше особено значение дали баровецът ще улучи, това беше последният… или не, крайният им огневи рубеж – Николов се сети за бойния устав на мотострелковите войски, който зубреше едно време в казармата.
Полицаят вдигна поглед към небето. Юлското слънце прижуряше от горе. Пейте робини тез тъжни песни, спомни си той, докато разтъркваше натъртеното си рамо.
– Хей, Памуклиев, как ти е името? – попита сержантът. – Ако ще мрем заедно, поне да се познаваме.
– Нали ми видя книжката. – измърмори другият защитник на човечеството.
– Да, ама го забравих. Малко ли ми минават през ръцете…
– Манчо се казвам – отвърна онзи и стреля.
От към километричния камък се чу нечовешки вой.
– Като на Парцалев – добави през зъби баровецът и на свой ред се хвана за рамото – в оня филм… „С деца на море“.
.оОо.

А денят започна толкова хубаво!
Всъщност, на Памуклиев му потръгна още от вчера. Най-напред аверът му Станко, с кого преди тридесет години бяха случили заедно в едно от онези поделения край границата, които наричаха смъртни, го покани на обяд. За този обяд Памука бе работил три месеца, щото приятелите са си приятели, ама сиренето е с пари. За негов късмет точно този човек беше представител на застрахователна компания. Не на тази, с която работеше самият Памук, но заради общите спомени от аскерлъка си имаха приказката и до сега избягваха сакътлъци в бизнес отношенията.
Секретарката на Станко се обади на секретарката на Памука, онази веднага попита шефа си. Манчо ѝ каза да го запише за преди края на седмицата, но за вид да се помае малко с датите. После пи една гроздова от барчето. Повече не си позволяваше на работа, а и докторът, при който ходеше веднъж на два месеца, откакто чукна петдесет лазарника, му беше казал да не прекалява, ако не иска да има проблеми. С оная работа де, сещаш се.
– Много руснаци се появиха напоследък – отбеляза Станко още преди да са поръчали. – Гледам, че и ти си забелязал, щом търсиш начин да си поприказваме.
Памуклиев не отрече, само отмести менюто настрана.
– Трябва да вземем мерки, че ножът е опрял до кокала. – аверът погледна към Манчо над титановите рамки на очилата си. – От централата във Фракфурт ни пращат нов регионален началник.
– Руснак?
– Не, украинец, ама роден в Москва и с жена от Минск.
– Иди го разбери на кой господ служи.
– А, аз господа го знам. Има си име, презиме и фамилия, ама му викат чичо Федя и живее в Лондон. Ръст един и деветдесет и пет, вдига от лежанка сто и шейсет кила. Това на нашата възраст. Един милозлив, муха няма да убие.
– Знаем ги такива – кимна Памука.
– Неговият човек дойде вчера, събра ни и вика, искам резултати и бързо, до месец да има раздвижване на пазара. И за разширения говори.
– Чакай, чакай. Ти каза, че бил регионален. Вашият регион какво включва?
– България и Румъния – въздъхна Станко. Румънците са в рецесия, никой нищо не купува. Няма друго място за разширение, освен тук.
– Може би в София?
– И там е казал същото, колегите са в паника.
– Прави се на важен – Манчо посегна към менюто.
– Важен, който специално назова вашата кантора. Твоята, де.
Ръката на Памука замръзна във въздуха.
– И в София е било същото, на тяхното общо събрание направо им е заповядал кои компании да… слеят.
Станко вдигна поглед и с известна доза удоволствие се вгледа в ужаса, който извираше от очите на авера му.
– Не се паникьосвай, – продължи той. – Аскер аркадаши сме, няма да се дадем на някакъв чужденец. Ще се слеем колкото за пред хората, а пък ти ще продължиш да си работиш както до сега. Дай да се уговори само за едно малко процентче, колкото за пред началството, и готово.
Манчо кимна отново и вътрешно се усмихна, осъзнавайки колко му е провървяло едно време със службата в родната казарма. От три месеца стенограмата от съдбоносния съвет на директорите във Франкфурт стоеше в сейфа на една от седемте фирми, която се водеха на тъща му – коя от коя по-дребни. Точно тази беше агентство за преводи и легализация на документи с мижава печалба, колкото да издържа една пенсионерка. Памука нямаше доверие на щатните служители и сам си преведе текста дума по дума, с помощта на хартиен немско-български речник. А няколкото изречения, чийто смисъл му убягваше, пусна през google translate като се връзваше през VPN с фиктивни китайски IP-та.

.оОо.

За ченгетата денят също започна хубаво.
Двамата пътни полицаи излязоха на пусия към девет. По-рано нямаше смисъл, пичовете тръгваха от столицата късно, като се наспят и им мине махмурлука от петъчните джамбурета. Патрулните благородно им дадоха време да се съвземат, да изпълзят от утробата на оградените комплекси в подножието на Витоша и да се довлекат до вилната зона. Преди да ги оскубят хубавичко.
– Старши сержант Петев, моля документните за проверка.
Опитното око не го беше излъгало. Баровецът караше джип „Тойота“, от средните. Трябва да е кръгъл идиот да си купи от най-големите, при това движение в София… Колата не е нова, но е запазена и с много екстри. Значи е умен, не се е юрнал на последния модел. Знае, че колите губят най-много от цената си през първите три годни, не е изгодно да си купуваш по-нова. Щом му цъка щракалката, помисли си полицаят, няма да ни създаде проблеми, лесно ще се разберем.
– Покажете ми аптечката и пожарогасителя, ако обичате.
На десетина крачки от тях, облегнат на патрулката, Николов се усмихна злорадо. Знаеше той, че колегата му става особено вежлив когато надуши плячка.
Баровецът преглътна каквото му се искаше да каже, слезе от Тойотата и започна да рови из багажника. Преди да го съпроводи старшият инспектира мацето на дясната седалка. Много я биваше, към девет по десетобалната система на майор Цонев. Богомил Цонев от половин година изпълняваше длъжността началник на тяхното управлени, и не беше чувал за тая система. Дано никога да не чуе за нея, пожела си патрулният, защото тя се основаваше на прелестите на най-новата майорша, трета по ред. Цонев доведе жена си на последния празник на полицията, сигурно беше с двадесет годни по-млада от него. И имаше едни игриви очички, не е за разправяне. Но Петев благоразумно се въздържа да я покани на танц. Само кметът, стар сластолюбец от управляващата партия, церемониално поиска разрешение от Цонев, който го даде с половин уста и после с очи-свредели следеше дали онзи няма да понатисне половинката му повече от благоприличното.
Старшият отне една точка на жената в колата само заради лош вкус – тя бе навлякла торбеста кашмирена блузка, която криеше част от прелестите ѝ. За разлика от нея, кавалерът ѝ се беше облякъл по последна италианска мода: вталено сако от велур, риза Версаче, панталон от някакъв друг дизайнер от същите географски ширини. Стоенето по пътищата изостря окото на човек за подобни детайли, а той си беше наблюдателен от пионерче.
– Шух… ъ-ъ-ъ, я провери пожарогасителя на господин… – подвикна Петев на колегата си и погледна шофьорската книжка. Преди време един от следователите беше прекръстил колегата му на Шухарт, по името на герой от някаква книга, и останалите полицаи от районното простодушно възприеха новия прякор. Съдейки по характера на Николов, героят трябва да е бил кръгъл глупак, усмихна се старшият вътрешно. – Провери пожарогасителя на господин Памуклиев, докато аз гледам аптечката.
Вторият патрулен неохотно се приближи.
Без да пророни дума, софиянецът извади червен цилиндър и го протегна към тях.
– Охо, ама той е неизправен! – зарадва се Николов.
– Как познахте? – онзи най-после благоволи да каже нещо.
– Ей тука е ударен – намеси се Петев и посочи с пръст без да взема пожарогасителя в ръце. – И ето тука. Ами че той може да се взриви всеки момент и да ви отнеме живота. Както и на дъщеря ви.
Баровецът го изгледа кръвнишки.
– Колко?
Старшият му върна аптеката. Даже не беше я отворил.
– Четиридесет лева.
Онзи си извади портфейла. Имитация на крокодилска кожа, помисли си патрулният. Но добра. Човекът е спестил някой лев, а пък сега лошите ченгета ще му ги вземат. Така е, някой път печелиш, друг – губиш.
– Задръжте рестото – мъжът подаде подхвърли към полицая новичка петдесеттачка.
Дали мятането беше преднамерено слабо или поради ненадеен порив на вятъра, банкнотата отлетя в краката на Петев и се наложи той да се наведе за да я улови. Софиянецът се ухили самодоволно.
– Бихте ли ми върнали свидетелството за правоуправление, – попита той, – господин сержант?
– Заповядайте. И все пак си купете нов пожарогасител, този наистина може да избухне. Приятен…
Гумите на Тойотата изсвириха, прекъсвайки думите му,
– Виж го ти него, говедото му с говедо, сержант ще ми вика! А аз толкова учтиво му се представих! – Старшият тутакси смени плочата.
– Да, хората станаха вълци – съгласи се Николов.

.оОо.

Муци, чието истинско име беше Пенка, изгледа ченгето през черните си очила. Мазни ръкави на куртката, петна от храна отпред. Типичен повлекан, който не умее нищо друго, освен да кибичи на пътя и да събира пари от хората, дето знаят как да ги правят. Кожодер.
Той я фиксира с жадните си очички, докато Памуклиев отиде да вади нещо си там от багажника. Гледай, гледай, за такава като мене можеш само да мечтаеш. И да ме сънуваш в мокрите си сънища, ако ти позволи дебелата ти жена.
Защо Памука не завърти един телефон? Муци му се ядоса не на шега. Ще види той пълна програма довечера, ама друг път. Сега тези двамата щяха му козируват, ако се беше обадил. Сигурно не му се занимава, предположи тя. Жалко, само си губим времето. Да им беше дал веднага петдесетачката и да си кара по-нататък.
Благосклонността ѝ към Памуклиев се вдигна с няколко деления, като видя как той накара гадното ченге да лази по земята за парите.
Два завоя по-нататък спътникът ѝ я попита:
– Чувала ли си за секретарката и директора, на който не му…
Вицът беше пиперлия и инцидентът с полицаите остана в миналото.
А след още два завоя те попаднаха на пришълците.
Космическият кораб беше кацнал по средата на пътя, по-близо до тяхната страна, и ако бяха с по-ниска кола, сигурно щяха да се промъкнат покрай него, но таванът на джипа стигаше до долния му ръб и колкото и да се стараеше, Памука не може да го промуши покрай извънземните.
Веднага си личеше, че пред тях са пришълци – корабът им имаше форма на летяща чиния, точно като в „Досиетата Х“ и един в куп холивудски бози. Предишният приятел на Муци беше започнал преди тридесет години като отговорник в клубовете по ТНТМ и си падаше по фантастиката. Обикновено преди да започнат креватните упражнения гледаха по една или две серии. Тя се почуди как Молдър и Скали не спят заедно, но гаджето ѝ разви теория, че те имат връзка, само че създателите на серията са решили да я оставят зад кадър за да получат „Досиетата“ рейтинг, който позволява да ги показват в най-гледаното време. Постепенно историята на двамата федерални агенти я увлече, а на бившият ТНТМ-еец особено му допадна, че тя се изруси и си направи прическа като на Скали. Муци умееше да разпознава мъжките блянове в леглото и извън него – не, че те бяха особено прикрити – и според силите си се стремеше да ги осъществява. Обикновено това ѝ костваше дребни усилия, а дивидентите бяха несъизмеримо по-големи.
Памука с неговото икономическо образование от Свищов и пълната му липса на усещаме за техниката, просто паркира Тойотата насред шосето.
– Кой идиот го е хвърлил това чудо на средата на пътя? – и запсува като пловдивски каруцар.
– Така им се пада, нареди ги, скъпи! Да си знаят мястото, а не са се пречкат – Муци окуражи опита му да изглежда мъжествен, докато си правеше бележка на ум да провери кой снима филм за извънземни в Бояна и дали някои по-известни кинозвезди няма да идват.
Нейният човек слезе, но успя да направи само две крачки, когато отзад се чу бръмчене на мотор. Появи се синьо-бяла полицейска Астра, заобиколи ги и спря между джипа и летящата чиния. От нея излязоха същите две ченгета, които им досаждаха преди малко. Този, който лазеше по земята за парите, махна на партньора си и тръгна към чинията. Муци го гледаше как върви, с широка крачка, като че ли е господар на този междуселски път, и се запита какви ли комплекси го изтезават. Смята се за интелигентен, но не са го приели в Симеоново, амбициозен, но след старши сержант няма къде да расте по-нагоре, обича жените, но е мърльо и те го отбягват.
С глухо издрънкване, точно както го показват по филмите, от долната страна на космическия кораб се отвори голям капак и се превърна в наклонена пътечка, която водеше към вътрешността на чинията.
Най-напред от там се показа едно маслено зелено петно, което ѝ напомни за листа на лапат. Миг по-късно то се раздели на десетина пипала. Като на октопод. Те се движеха бързо, преплитаха се едно с друго докато носеха извънземното напред, и Муци не успя да ги преброи точно.
Постепенно през отвора се спусна и горната част от тялото на извънземния – кръгло, като ствол на дърво, но зелено и с друг, по-крещящ оттенък от този на пипалата – като цвета, с който рисуват афишите за да привличат вниманието на хората. Отгоре съществото бе увенчано с още един пръстен ярки пипала, половината от които завършваха с очи, а останалите навярно му служеха като ръце, защото в едно то тях то държеше някакъв заострен предмет. Нещото хвърляше наоколо златисти отблясъци.
Муци, въпреки скромния си опит от „Досиетата“ и от още няколко по-стари фантастични серии, веднага разпозна какво е това.

.оОо.

– Пазете се! То е въоръжено! – изписка мацето от Тойотата.
Тя пък от къде знае? Петев и сам виждаше, че чучелото, или каквото там беше онова зеленото, размахваше нещо в едно от горните си пипала. Ръката на патрулния сама се протегна към кобура със служебния Макаров, но полицаят не спря да се скрие, а продължи напред към странната чудесия, която един господ знае кой беше стоварил по средата на пътя.
С форма на леща от старчески очила, но набъбнала по средата, тя напомняше нещо на старши сержанта, но той не можеше да се сети на какво. Със сигурност беше ясно, че представлява опасност за движението. Прекалено голямо беше нарушението и нямаше как да се размине нито с петдесетачка, нито дори със стотачка. Ако не я махнеха от пътя веднага, щеше да се наложи двамата с Николов да пишат акт. И тогава прощавай специална надбавка – така в управлението наричаха всичко, което униформените успееха да съберат от баровците. Защото не можеш хем да им напишеш акт, хем да им вземеш парички в брой.
Чучелото се спусна още по апарела, а полицаят почти стигна до долния му край. Двамата се изгледаха и едва сега старши сержантът си даде сметка, че има пред себе си не кукла, а живо същество.
Не какво да е, а извънземно, предположи ченгето. А сплесканото нещо, което отначало беше сметнал за изпаднал товар, по-скоро бе летяща чиния. Като тези от филмите за пришълци, които толкова харесваше синът му Коста. Петев по принцип не ходеше на кино, но момчето ги точеше от разните там интернети и от време на време таткото хващаше по нещо, преди да му доскучае и да пропъди хлапака от големия телевизор в хола или направо да го прати да спи. Не, че младшият слушаше – след полунощ, когато родителските тела отиваха да си лягат, чуваха как трака клавиатурата в детската.
Преди половин година Ганка, жената на полицая се сети, че синът им скоро ще празнува четиринайстия си рожден ден.
– Жоро бе, да му купим нов компютър на момчето бе.
Този старият, с който то се занимаваше от известно време, беше подарък от чичо му. През екрана минаваше една вертикална черна линия, а кутията му бе надраскана и бялата боя се отлепяше от нея на фъндъци. Майката подпита Коцето какво иска. Малкият веднага съобрази какво са намислили, и направо им каза, че няма нужда да му взимат нов компютър. Отвори онази олющена кутия и им показа, че половината части в нея са нови.
– От де взе пари за тях? – попита го баща му, винаги подозрителен.
– Поправях компютрите на съучениците ми, тате.
После момчето им обясни какво е ъпгрейд и направо им написа на едно листче марката и модела на нов монитор. За половината от парите, които бяха приготвили. Колко бащата беше разсипник, толкова синът беше стиснат и сметкаджия.
Докато тези мисли прелитаха през мозъка на Петев, извънземното се размърда и бавно завъртя заострената машинария към него.
Примерно половината от горните пипала на извънземното завършваха с черни точки. Като се вгледа по-внимателно, униформеният видя, че са очи, с вертикални котешки процепи и дълги завити мигли. Да му се неначудиш, макар!
Пришълецът надигна пипалата си. Ченгето разчете в това движение заплаха. Най-напред, защото зеленото се намираше по-високо от землянина и изглеждаше, като да се надвесва застрашително напред. Второ, защото пипалата, без две, се завъртяха към полицая и сякаш се взряха в душата му. Върховете им със самите очи застинаха неподвижно. Не се движеха и удебелените им основания, които израстваха от горния край на цилиндричното тяло на съществото. Ала дългите им стъбла, които свързваха тези две точки, трептяха хаотично, ту нагоре, ту надолу, ту нейде страни. Погледът на патрулния се премрежи.
Но най-страшното бе, че последните две пипала, независимо от цялото движение, в което потъна фигурата на извънземния, се източиха и се надигнаха по-нависоко. Те се обърнаха към Астрата и към джипа на софийския баровец и замръзнаха.
Чуждостта, нечовешкия характер на тази комбинация между движения и неподвижност изкара Петев от нерви. Дясната му ръка продължи към кобура и дори плъзна пръсти по дръжката на служебното оръжие, когато в гърдите го удари двадесет хиляди волтов електрически разряд.
Тялото му пламна.

.оОо.

Замириса на изгоряло месо.
Старши сержантът изненада Памуклиев. Софиянецът не очакваше, че полицаят ще се противопостави на зеления пришълец. В представите на Памука такива пладнешки разбойници по пътищата не ставаха за герои. Сигурно е било от глупост. Или е напълнил гащите и не е успял да избяга. Остава ни само да гадаем, заключи Памука.
В този момент и другото ченге откри огън. Скрито зад вратата на Астрата, то стреля срещу извънземния един, два, три пъти.
Куршумите достигнаха целта си. Още след първия пипалата на пришълеца се изпънаха. И горните, и долните. Кръглото му тяло подскочи нагоре. Второто попадение го накара бавно да приседне и още по-мудно да се килне на една страна. Валчестото нещо, от което беше изскочила светкавицата поразила Петев, издрънча върху наклонената пътека и се затъркаля надолу. Зеленият окончателно загуби сили и падна върху асфалта. Отдалече приличаше на разпилян сноп слама, само че неизсъхнала още.
Памуклиев се обърна към спътничката си.
– Муци, а ти как позна, че това е оръжие?
– Не знам, Памкуче! – тя разпери безпомощно ръчички. И се постара жестът ѝ да изглежда детски и трогателен, отбеляза мъжът. – Така ми се стори отдалече.
Тоя я изгледа продължително. Тя се преструваше! Сигурно беше доловила раздразнението в гласа му, когато ѝ зададе въпроса, и сега се преструваше на по-глупава, отколкото е.
Така са я свикнали, съобрази Памуклиев. От нея не се изисква нищо друго, освен да е хубава, да е винаги готова за онази работа и да се усмихва. Като в оня стар филм с Ален Делон. Как се казваше… а, да. „Бъди красива и се усмихвай“. Не, не беше така. Софиянецът вътрешно се ядоса, сам на себе си. Не обичаше да забравя. „Бъди красива, и мълчи“ Точно така!
Колко ли го е манипулирала през трите месеца, откакто бяха заедно?
Вторият полицай заобиколи служебната кола и държейки пистолета си с две ръце, като в западните филми, започна да се приближава към отвора на извънземния кораб. Той напредваше грамотно, помисли си Памуклиев, с малки стъпки и с рамото напред – за да представлява по-тясна мишена. Ченгето стигна до проснатия извънземен, подритна го като продължаваше да държи на мушка изхода на чинията. Онзи не реагира.
И все пак старшият е глупак, отсъди софиянецът. Ами ако сега пришълецът си размърда пипалата и го хване за крака? Но нищо подобно не се случи.
А в главата на Памука се роди следващия въпрос. Щом Муци е умна, дали не мога някак си да я използвам? Защо да плащам отделно на секретарка и на любовница, ако тя има достатъчно акъл да съвместява и двете роли? Не, той мислено поклати глава. Не е хубаво да се смесват работата и удоволствието.
Грохотът на нов изстрел го стресна и той погледна напред. Полицаят все още стоеше с пистолет, насочен към вътрешността на извънземния кораб. В горния край на апарела помръдваше нещо зелено. Ченгето побягна към далечната страна на чинията и замаха към Памуклиев и момичето.
– Муцинко, май ни дава знак да бягаме! – обади се мацето. Тя все още си стоеше на дясната седалка, сякаш нищо особено не случваше, сякаш не се бяха сблъскали с представители на живот от друга планета, ако не и от друга галактика.
Без да отговори, Памука я хвана за ръката, изтегли я през шофьорската седалка, и я повлече надалеч от Тойотата, надалеч от зеления пришълец и неговата излязла от глупав филм летяща чиния.
Надалеч и после още по-надалеч.
Те се гмурнаха в ниските храсти, които опасваха пътя точно когато Астрата избухна. Парчета ламарина и пластмаса заваляха наоколо. Предна лява врата с надпис „Поли“ се приземи точно между тях и първите дървета.
Софиянецът смени посоката и придърпа жената след себе си. А като влязоха в гората, отново зави. Кой знае дали онези не виждат през храсти и дървета. А може би дори и през стени.

.оОо.

Николов пое кремъклийката и взе да я пълни с барут. Оставаше им за още десетина изстрела.
– Аз пък се казвам Иван, Манчо. – В полицейското училище им втълпяваха, че за да запомниш по-добре едно име, трябва да го повториш, и даже няколко пъти, веднага след като са ти го казали. – Според мене останаха само двама пришълци. Вземи един камък и го хвърли към онези храсти, към тяхното дясно. Аз ще изпълзя с пушката наляво. Ако имаме късмет, поне единият ще се покаже мъничко иззад дървото, достатъчно да му светя маслото.
Така и стана. Извънземните не се отличаваха с особено тактическо майсторство. Дори Николов да не си беше губил времето като тинейджър с всякакви шутъри, пак щеше да ги очисти един по един, както си иска. Само да го нямаше това ужасяващо преимущество по огнева мощ, което им даваха бластерите!
– Какво си учил, Манчо? – внезапно се сети полицаят.
– Завърших икономика в Свищов. А преди това изкарах два курса машинно инженерство във ВМЕИ-то.
– Значи инженер без пет минути. – Баровецът завъртя глава, какъв инженер. Но ченгето игнорира протеста му и извади от джоба си някаква заострена джаджа, покрита със златен емайл. – Гледай сега. С това чудо те изпепелиха партньора ми и взривиха служебната кола.
– Бластер?! Той как се оказа у теб? – зяпна Памуклиев, пое го и го претегли на ръка. – Я, колко е лек!
– Spoils of war – отвърна униформеният с цитат от Цивилизацията. – Ами, задигнах го от убития марсианец…
– От къде знаеш, че са от Марс?
– Няма значение, ако ще от Алфа Центавър да са. – Николов за всеки случай погледна към километричния камък. Не се виждаха пипала. – Аз не можах да го включа, пробвай ти. За всеки случай да знаеш, че лъчът излиза от този край – той посочи с пръст.
– Пазете се! – стресна ги мацето на софиянеца.
Двамата заровиха лица в тревата.
Храстът зад гърбовете им избухна в пламъци.
Ченгето надигна глава.
До него софиянецът трескаво опипваше оръжието на пришълците.
Извънземният се приближаваше, носен от многобройните пипала, които израстваха от долния край на цилиндричното му тяло. Забелязал е, че между изстрелите ни има цяла минута, ако не и две, и е решил най-после да се възползва от огнево си превъзходство, съобрази Николов.
Сякаш прочел мислите му, зеленият стреля отново. Ослепителна светкавица се заби в земята на две крачки от тях, замириса на изгоряло.
В този миг Памуклиев откри как се пуска бластерa. Сигурно се изненада от самия себе си. Обърка се. Изправи се в цял ръст и вдигна оръжието.
Глупак, може да е баровец, но все пак какъв глупак, помисли си полицаят.
Землянинът и пришълецът стреляха едновременно. Светкавиците им се плъзнаха по успоредни линии, разминаха се във въздуха.
Ченгето предвидливо притвори очи. Когато ги отвори, зеленият го нямаше, а долната половина на софиянеца се свличаше на земята.
Николов погледна часовника си, верен на навика да фиксира времето на събитията. От началото на извънземното нашествие бяха минали четиридесет и три минути.
До него пищеше мацето на Памуклиев. Цялата беше покрита с кръв, по лицето ѝ блестяха натрошени парченца бяла кост. Тя сигурно се дереше от доста време, но на полицаят му трябваше време да му се отпушат ушите, заглъхнали след експлозията. Той я привлече към себе си, с намерението да я успокои или да я накара да млъкне по някакъв друг начин, но щом усети докосването на ръцете му, мацето се вкопчи в него. Устните им се срещнаха като в американски филм.
После всичко стана от самосебе си и Николов дори не осъзна, че днешният му ден напомня колкото на „Записките“ от ученическите му години, толкова и на някоя холивудска суперпродукция. Едва когато свършиха за втори път, той я огледа по-внимателно – тя докарваше даже до девет и половина по системата на майор Цонев – и си каза, че така трябва. Нали победителят получава всичко.

.оОо.

Погребаха свидната жертва в борбата с нашествениците без салюти. С кремъклийката беше шумно, а бластерът се нагря толкова от прякото попадение, че светеше в червено и изобщо не беше ясно дали ще работи.
– Какво ще правим сега? – попита Муци. – Дрехите ми са съвсем разкъсани.
– Ще минем през селото да ти реквизираме нови одежди от вилите – отвърна Николов. – После ще партизанстваме. Като в Command and Conquer. Или в Red Down май беше…

Валентин Д. Иванов
18-19.12.2017, Мюнхен
25-26.12.2017, Малка Верея
30-31.12.2017, Бургас
4.01.2018, Малка Верея

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Моля те, покажи ми страховете си!


Твърда фантастика с пръв контакт, който не изглежда като пръв контакт. Разказът е писан в мюнхенското метро, на 40-минутни сесии, сутрин докато отивах на работа и вечер докато се връщах. Публикуван е в алманах „ФантАstika 2017“ през 2018 г.

* * *
Ние излетяхме на среща с кошмарите си. Небето се бе надвесило ниско над града. Съмнявам се някой от моите спътници да го е изтълкувал като злокобна поличба. Аз си помислих, че при излитането ще ни пораздруса малко. Защото през валмата на облаците прозираха няколко по-ярки звезди. Наистина, това неудобство се оказа не по-силно от обикновеното. Не като другите неудобства, които ни предстояха.
Проверките за безопасност бяха по-сериозни от друг път. За разлика от турбулентността. Две седмици по-рано Министерството на вътрешната сигурност въведе нова най-висока категория за терористична опасност – ултравиолетова. Сега усещахме последствията от достигането ѝ. Зелената зона около летището беше набъбнала до двадесет километра. Тя погълна по-голямата част от Санта Моника. От всеки телевизор в терминала политици и коментатори обясняваха как благоразумието изисквало нивото на заплаха да бъде повишено отново. В късите паузи, докато говорещите глави си поемаха дъх, вървяха реклами за безтегловни маратонки от мономолекулярни нишки. И за средства против бръчки.
Военни патрули четири пъти спряха таксито. Невъзмутимият шофьор, който говореше с неразбираем източноевропейски акцент, стовари куфара ми на тротоара пред входа на терминала и каза:
– Курсовете до летището ми носят два пъти по-малко.
Намекваше за по-голям бакшиш. Но сигурно в думите му имаше известна доза истина.
През зигзагообразните заграждения се промъкнах на собствен ход. Прекарах следващите четири часа, обяснявайки многократно целта на пътуването си. Или очаквайки поредната униформена служителка да прерови бельото ми. Службата за сигурност предоставяше възможност да си избереш от какъв пол да бъде човекът, който те проверява. Така избягваха да ни питат за сексуалната ни ориентация. Което би било нарушаване на неприкосновеността на личността. Службата за сигурност се боеше – съвсем основателно – някой да не я осъди. Аз се забавлявах. Доколкото можех.
Качих се на борда заедно с последните пътници. Защо е нужно човек да седи сгънат на три ката, ако може да прекара половин час повече в движение? И дори да направи едно-две упражнения в някой по-закътан ъгъл на чакалнята?
Един от пътниците беше протегнал краката си през пътеката. Докато се промъквах покрай неговите безбожно скъпи маратонки – същите от рекламата, познах ги по отровно зеления цвят – без да искам, побутнах с раницата си мъжа от противоположната му страна.
– Извинете!
– Няма нищо – той вдигна глава от дебелата книга, която четеше, и я притвори. „Ежедневието на египтяните“, прочетох върху протритата ѝ корица, преди да продължа.
Моето място беше до прозореца. Правото да си го избера ми струваше двеста и четиридесет долара. Нелоша сделка, това е цената на три или четири любовни романа. От неособено популярните. Двете съседни седалки вече бяха заети. До пътеката се бе настанила намусена висока и слаба жена. На вид в средата на седмото си десетилетие. Навярно богата пенсионерка, която харчи спестяванията на покойния си съпруг, отивайки на някоя от екзотичните екскурзии. За които са мечтали двамата, докато той още е бил жив.
Човекът от средната седалка бе плешив, дебел и само с няколко години по-млад от бабата. За разлика от съседката си той беше самата любезност. От него лъхаше на академия. Сигурно професор на път за конференция, предположих аз. Докато жената само завъртя краката си настрани, мъжът енергично се надигна да ми стори път.
– Казвам се Максуел. Доктор Джеймс Максуел – представи се той, щом се настаних. – Но вие ми казвайте просто Джеймс. Не се стеснявайте, ако искате да се разтъпчете.
Преди на свой ред да си кажа името, бабата от крайната седалка се обърна и го изгледа свирепо. Останах с отворена уста. Тя побърза да хвърли един многозначен поглед и към мен. Да не си помисля случайно да я обезпокоя. После се задълбочи в някакво шарено списание на читанката си, а аз превключих телефона си в самолетен режим.
За щастие, излетяхме само с двадесет минути закъснение и бомбата в залива избухна, когато самолетът вече се бе отдалечил. Тъкмо се бяхме издигнали над инверсионния слой и аз се любувах как под нас по бялата повърхност на облаците се плъзга сянката на самолета. Тя бе обкръжена от ореол във всички цветове на дъгата – рядко атмосферно явление. То изисква влажността да бъде висока. И въздухът да е наситен с микроскопични капчици.
Повечето от съседите ми вече изучаваха какво предлага развлекателната система. През процепа между предните седалки се виждаше екранът на десетинагодишно хлапе. То съсредоточено ловеше духчета с мрежа за пеперуди в някакъв анимиран свят. Дизайнерите на играта не бяха пестили багрите.
Доктор Максуел нямаше търпение да побъбри с някого. Той наистина се оказа университетски преподавател. Само че не отиваше да докладва последните си открития на конференция. Най-банално се прибираше от отпуска. Предполагам, че и учените от време на време имат нужда от почивка.
– Аз съм историк – обясни докторът. – Специалността ми е Втората световна война и точно сега подготвям монография върху Битката за Британия…
За щастие, капитанът все още не бе дал разрешение да разкопчаем коланите. Никой не пострада, когато взривната вълна ни настигна. Машината подскочи напред и нагоре. Както поривът на вятъра би издигнал някое хартиено детско самолетче. Резервоарите бяха пълни с гориво и ние падахме цяла вечност. Преди пилотите да овладеят самолета. Не чух писъците на останалите пътници, ушите ми заглъхнаха от моите собствени викове.
По-късно си дадох сметка, че телата на четиридесетината човека, които седяха на по-задните редове, са ме защитили от радиацията.
Съвзех се от болка в лявата ми длан. Професорът я стискаше толкова силно, сякаш от това зависеше животът му.
– Моля пуснете ме!
– Да, разбира се, простете ми, беше несъзнателно – заизвинява се той. – Това като че ли беше прекалено мощно за конвенционален взрив, не мислите ли?
– Какво невежество! – намеси се бабата от другата му страна. – Вие да не би да живеете в деветнадесети век? Не сте ли чували за проблясъка при ядрените взривове? Не го ли видяхте?
Гласът ѝ се извиси над воя на двигателите. Пътниците от съседните седалки, които се бяха посъвзели от шока, обърнаха глави към нея. Вниманието им като че ли я зарадва и окуражи. Тя продължи с още по-голям ентусиазъм.
– А за електромагнитен импулс чували ли сте? Той изгаря електронните компоненти. Направо е чудо как тази щайга все още не се е отправила надолу.
Неволно погледнах през илюминатора. Земята се намираше успокояващо далече от нас. Съдейки по шума и вибрациите, двигателите не възнамеряваха да се изключват. Все още.
– Не се безпокойте – от седалката зад бабата се обади жена. Тя носеше военна униформа. Светлосиня. – Аз съм инженер и ви уверявам, че електрониката на съвременните самолети е добре екранирана и ние сме в безопасност.
Историкът я попита нещо. Тя му отговори. После бабата отново взе думата. Аз престанах да следя разговора.
Имах причина. Двеста и четиридесетте долара ми дадоха възможност да забележа преди останалите как хоризонтът се надига. Невероятно!
Покрай самолета се появиха назъбени червени каньони. Релефът на местността под нас се променяше. И от двете ни страни. Както се убедих, като погледнах наляво. Трябваше да се наведа, за да избегна спорещите си съседи. През срещуположния илюминатор видях как краят на крилото застрашително се приближава към отвесната стена. Или стената се приближава към крилото – не че имаше значение.
Самолетът вече не набираше височина. Въпреки това гърдите ми се наляха с тежест. Лапата на клаустрофобията ме притисна към облегалката. Сърцето ми започна да бие бързо като на младо конче.
По стар навик затворих очи. Започнах да дишам дълбоко и бавно. Вдишване, едно-две-три, издишване, едно-две-три. Вдишване, едно-две-три…
В този момент писъците се подновиха. Останалите пътници също бяха забелязали какво се случва с околния свят.
Планините не се издигат за секунди. Трябват им еони. Новият вулканичен остров, който расте от морското дъно до Хаваите ще се нуждае от милиони години. За да пробие повърхността на океана.
Планините израстват за мигове само във филмите. Можех да се сетя за поне един с подобни сцени. Но те бяха красиво нарисувани картинки. Дори героите го разбираха, не само зрителите.
Можеше ли да бъде добре режисирана заблуда и случващото се зад илюминатора?
– Зле ли ви е? – историкът прекъсна размислите ми.
– Нищо сериозно – отворих очи аз. – Страдам от клаустрофобия. В неособено остра форма.
– О, разбирам – въздъхна професорът. – Като пилота от оня стар филм…
И той бе помислил за илюзията на движещите се картинки. Наистина, сякаш гледахме кино. Погледнах пак навън. Да проверя дали сме все още в същата сцена.
Не бяхме.
Хоризонтът се бе разтегнал под нас. Опасността от сблъсък с червените вертикални стени ни беше отминала. Вместо нея сега ни дебнеше различна заплаха. Дори не бе очевидно, че е заплаха. Зад крилото на нашия самолет и малко по-нагоре висеше друг. Много по-малък, покрит с безформени зеленикаво-кафяви петна. Пилотиран от летец, затворен в кабинка със стъклен похлупак.
– Месершмит! – извика докторът и се просна върху коленете ми, за да достигне по-близо до илюминатора.
– Месер… какво? – не разбра бабата.
– Немски изтребител от края на Втората световна война – отвърна той, без да се обръща към нея. – Първата реактивна машина, която участва в бойни действия.
– Отляво има още едина – обади се жената инженер от задната седалка. – Трябва да са колекционери.
– Може би. Странното е, че наистина има няколко екземпляра, които са в състояние да летят, но те, разбира се, нямат свастики по крилата.
Той посочи пречупените кръстове.
– Аааа, бихте ли се отместили? – деликатно го побутнах обратно към седалката му.
– Извинете! Искрено съжалявам! – Максуел почервеня като стените на каньона, през който летяхме допреди малко.
– Това някаква украса ли е? – попитах аз. Не от интерес. За да разсея напрежението. Пък и клаустрофобията ми беше изчезнала незабелязано. Обикновено атаките не отшумяваха толкова бързо.
– Да и не, обърнатата свастика е символ на Третия Райх – отвърна докторът, без да се замисля. – Гербът им. Смята се, че лично Хитлер го е избрал.
Докато той обясняваше, изтребителят издигна нос.
– Вижте ги, намаляват скоростта! – каза инженерката.
Наистина, хищното триъгълно нещо зад илюминатора изостана.
Въздъхнах с облекчение.
Прекалено рано.
Две ивици светлина разсякоха небето и минаха на метри над крилото. Дори по-близо.
– Те стрелят! – извика професорът. – С ракети! Загубени сме!
Отляво също нещо проблесна, но не толкова силно, както при експлозията на земята. Самолетът ни се залюля.
Нашите пилоти се опитваха да избегнат ракетите. Може би. Надявах се да успеят.
Воят на двигателите се изостри. Ускорението ме притисна към седалката. С крайчеца на окото си видях, че Месер-каквото-му-бе-името изостава назад и надолу. Дано същото да се случва и с втория.
Максуел отново легна в скута ми. За да се полюбува на германската машина. Докато тя се отдалечава.
– Много интересно, трябва да е инсценировка на някой колекционер, не може да бъде друго. И какво забележително внимание към детайлите! А включването на стрелбата в представлението беше черешката на тортата… – мърмореше си професорът. Човек от университетските среди. Какво да искаш от него…
Допуснах, че сме станали жертва на нечия извратена представа за хумор. Лесно и приемливо обяснение.
Само дето гъбата на атомния взрив зад нас се бе разширила. Толкова много, че краят на шапката ѝ можеше да се види лесно. Особено ако човек отправи поглед навън под много остър ъгъл. Както правех аз, гледайки през илюминатора на пътника зад мен.
Изтребителят отвън отново ни настигаше. Но с него ставаше нещо необикновено. Взрях се в малкото летящо нещо. Формата му се разми. Зад него се проточи черен шлейф.
Не беше шлейф.
Почти не беше шлейф.
А наметало.
И до нас не летеше самолет, а костелива човешка фигура, с коса в ръка.
Възрастната жена от другата страна на историка зарови лице в читанката си. Раменете ѝ се разтресоха.
Плачеше.
Летящият човек отвън седна на крилото. Като че ли беше канапе в нечия гостна.
Наметалото му бясно се развяваше под напора на насрещния въздушен поток. Той самият сякаш не усещаше безумната скорост, с която напредвахме.
Бабата продължи да плаче. Професорът колебливо я прегърна през рамената. Тя сякаш чакаше с нетърпение докосването му. Веднага се обърна и се впи в него. Той зашепна някакви успокоителни думи в ухото ѝ. Не можех да ги разбера заради писъка на самолетните мотори.
– Няма нищо – промълви жената. Виждах какво огромно усилие ѝ костваше да се овладее. Нямам представа как тя успя да го стори, на нейната възраст. – Всички сме смъртни.
Останалите пътници сигурно споделяха мнението ѝ. Защото виковете им пак изпълниха салона.
А отвън настъпваше нова промяна.
Човекът от крилото се изправи. Погледна нагоре и бавно закрачи напред-назад. Надигна се на пръсти. И подскочи във въздуха. Полетя на двадесетина метра от нас.
Тялото му стана по-дълго и по-широко. Разпери ръце. Те се източиха и отново се превърнаха в крила. По-дълги от преди. На тях се появиха големи червени звезди. Очертаха се кръговете на четири винта.
– Руска Мечка! – каза жената от задната седалка.
– Мечка? – бабата отново поиска обяснение.
– Да, така се наричат руските стратегически бомбардировачи – побърза да поясни тя. – Аз служа във военновъздушните сили. Ако са ни нападнали, значи бомбата не е дело на терористи.
– Това означава ли, че е започнала Третата световна война? – попита историкът. С изненадващо спокойствие.
Инженерката не отговори.
Върху гърба на трансформирания самолет се пъчеше стъклена купола с две заплашителни черни чертички. Те решително се завъртяха към нас.
Писъци отново изпълниха салона.
Стрелецът от руския бомбардировач – ако Максуел не грешеше – изпрати един дълъг ред. Пред носа на нашия самолет.
Пилотите светкавично реагираха. И ни насочиха към земята. Аз и всички останали на борда увиснахме на коланите.
Бабата изтърва читанката си. Пластмасовата кутия подскочи и разби лицето на старицата. От носа ѝ потече кръв.
Изрових от чантата си пакетче с влажни салфетки. Подадох ѝ една.
– Благодаря! – кимна тя.
Побързах да погледна навън. Какъв ли филм щяха да ни прожектират този път?
Зад илюминатора картината вече се променяше. Бомбардировачите бяха изчезнали.
Както и облаците, които преди ни пречеха да видим земята. По нея се извиваха пътеки.
Не пътеки, а пътища.
Не пътища, а следи от танкове.
Докато бягахме от куршумите на руския картечар, изглежда се бяхме спуснали твърде ниско. Без труд различих ромбовидните корпуси на металните чудовища.
Те бяха опасани по периметъра си с широки вериги.
Всяко имаше по няколко кули.
От тях стърчаха оръдия.
Танковете заобикаляха квадратни сгради, нахвърляни из прерията под нас.
Не сгради, не.
Пирамиди, убедих се, като огледах по-далечните.
Триъгълните им форми се открояваха върху зелената трева. Върху една от тях цъфна роза на беззвучен взрив.
Още преди димът да се е разнесъл, знаех, че вътре има домове. В тях живеят хора.
Спътниците ми се бяха умълчали. Защото отсъстваше пряка заплаха за нас. За пръв път от началото на този безумен полет. Пък и само седящите на крайните седалки можеха да забележат какво става долу.
Трагедията, която се разиграваше под нозете ни, оставаше невидима за повечето пътници.
Бяхме ли се измъкнали наистина от този кошмар?
Не, защото до крилото се приближи поредното чудо.
– Орнитоптер! – жената инженер го назова с думата, която измъченото ми съзнание търсеше. – Или нещо подобно…
Китайско хвърчило, прикрепено към корпус от тънки пръчки. Може би бамбукови. Цялата конструкция бе обвита с прозрачен найлон. Или нещо, което проблясваше на слънчевите лъчи по същия начин. От двете страни бяха закрепени махащи крила, задвижени от няколко мъже. Чрез педали.
Споменах мъже, но не бе сигурно. Защото краката на тези същества имаха мускули, по-дебели от обиколката на гръдния ми кош.
Всъщност краката им под колената се удвояваха. Като задните колела на тежките камиони.
Те се вгледаха в нашия самолет. Един от тях извика нещо. Педалите се превърнаха в мръснозелени кръгове.
Отровнозелени кръгове, като цвета на мономолекулярните маратонки.
Оформяше се редица от съвпадения.
Най-напред каньонът и моята клаустрофобия.
После самолетите от Втората световна война на историка до мен.
Бомбардировачите на… сигурно на военната инженерка.
Египетските пирамиди на пътника, когото побутнах.
Сега и орнитоптера на мъжа с маратонките.
Защо от другата страна на илюминатора се появяват само видения? Това ли беше правилната дума, или чудеса? Или кошмари?
Нямаше значение как ги наричам. Те бяха свързани с мен. И с хората, с които общувах, откакто се качих на борда.
Защо?
Телефонът ми иззвъня.
Но аз го изключих веднага след като се настаних на мястото си. Добре си спомням. Пък и мобилните апарати не работят в самолети. Скоростта е прекалено голяма. И докато телефонът установи контакт с една станция, тя се оказва прекалено далече. И връзката прекъсва. Телефонът трябва да започне отново същата процедура. Със следващия ретранслатор. И така – безкрайна редица от незавършени опити.
Извадих апарата от чантата си.
– Марияна? – обади се непознат глас.
– Слушам.
– Четиристотин и единадесет милиона, седемстотин тридесет и пет хиляди, сто деветдесет и едно цяло и осемстотин седемдесет и девет.
– Моля?
Изневиделица в мен се събуди споменът. Спомените.
Първо за филм. В който използваха телефоните за нещо подобно.
После за книгата, в която някой сортираше хората на две неравни части. По неизвестен признак. И с неособено ясни цели.
И най-накрая – най-важният спомен.
Споменът.
Пред очите ми се изправи домът ми. На Земята. Да. И ние наричаме родната си планета Земя. Нищо че обикаля около безименна звездичка в съзвездието Касиопея. На почти четиристотин парсека от Слънчевата система.
Двете места си приличат. И там има въздух, трева и морета. И там живеят хора. Наистина, ние сме десетокраки същества. Телата ни са покрити с хитин, като на тукашните членестоноги. И. Езикът. Ни. Се. Състои. От. Къси. Изречения. Не като на хората тук. Което ни създава проблеми в диалозите с тях.
Но има и нещо, което ни свързва.
Ние искаме да намерим братя по разум. Също като тях.
Затова такива като мен жертват комфорта и уюта на подземните ни къщи.
Затова пътуваме стотици парсеци до други звезди.
Затова прекарваме хиляди години затворени в малки метални капсули.
Затова страдаме от клаустрофобия.
След телефонното обаждане. Което възстанови истинската ми самоличност. Знаех, че дори моят страх от затворените пространства се използва в теста. Той служи за калибровка на системата, която измерва реакциите на местните. Клаустрофобията е малък личен страх. Атомната бомба е голям, глобален, общочовешки.
Страховете на хората са разпръснати между тези две граници.
Този път те не издържаха изпитанието. Едва седемнадесет процента от пътниците надвиха страховете си. Болшинството все още се парализира от странното и неочакваното.
А петима изпитуеми, чиито лични страхове взех, овладяха паниката си.
Дори проявиха знаци на любопитство.
Все пак. Тукашните хора се представиха по-добре, отколкото преди две хиляди години. Когато е бил предният тест.
Още едно или две столетия, и може би те ще са готови да си стиснем ръцете…
Валентин Д. Иванов
30.08-4.09.2017, 4-6.11.2017, Мюнхен

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Фантастичен конкурс и разказ “Четиридесет и три минути”


Електронното списание „Трубадури“ обяви конкурс за къс разказ до хиляда думи: http://trubadurs.com/2017/12/21/krayat-na-sveta-i-sled-tova-20171221/
Моят конкурсен разказ може да прочетете на страницата на списанието: http://trubadurs.com/2018/01/01/43-minutes-valentin-d-ivanov-20180101/
А тук публикувам разказа в целия му обем, около 4700 думи:

***

Четиридесет и три минути

Ирония на съдбата. Преди по-малко от час сержант И. Николов, както пишеше на етикетчето на униформата му, друсаше някакъв баровец от София за неизправен пожарогасител, а сега двамата със столичанинът заедно отразяваха нашествие на извънземни. Редуваха се да стрелят със стара пушка, защото пущината имаше много силен откат и след всеки изстрел рамената им изтръпваха. Как ще тръгнеш да се целиш по зелените главочи след такъв ритник?
Наоколо ухаеше на лятна гора, бръмчаха мушици и ако човек се загледа в меката пръст покрай потока сигурно щеше да се открие заешки и еленови следи. Обидно беше да умираш в място, пълно с толкова красив живот.
Отдавна свършиха патроните в пистолета на сержанта, изпразниха и резервния пълнител. За щастие попаднаха на кремъклийката в етнографския музей на селото, където зеленокожите ги бяха сгащили по-рано. От там задигнаха и бъклицата, с която сега мацето на баровеца им носеше вода от ручея в дерето зад тях.
Уж е голяма България, петстотин километра от единия до другия край, а нямаше накъде да отстъпват – на отсрещния склон бе зинала дупката на изоставена каменна кариера. Влезеш ли вътре, не можеш излезе. И помощ от никъде не очакваха, преди извънземните да изпепелят синьо-бялата Астра, по радиото съобщиха, че летящи чинии са накацали навсякъде из България, Европа и света…
Последният половин час се развиваше епично, направо по Записките на Иван Вазов. Или на Захари Кара-кой-беше-там. Учеха ги в училище тия работи, но беше толкова отдавна, пък и точно тогава съученичката Милка, която случайно си разкопчаваше най-горното копче на престилката, беше много по-интересна на бъдещия полицай от дъртите писатели, опънали петълите преди един век.
Николов се замисли за копчето и едва не изпусна как едно зелено пипало се показа от лявата страна на километричния камък с числото дванадесет. Пушката сега беше у сержанта и той без да се колебае натисна спусъка.
Светкавици излязоха от очите му, дланите му сами се разтвориха и кремъклийката падна на земята. Софиянецът – по фамилия Памуклиев, Памука за приятелите – само това и чакаше, хвана я и взе да сипва барут в затвора, или както там се наричаше мястото, в което се слага барута в подобни вехтории.
Мацето хлипаше нейде зад тях.
– Някой иска ли да пие? – попита то през сълзи и избърса сополите си в разкъсания ръкав на блузката. Лакоста, забеляза без да има нужда полицаят, докато се превиваше от болката в рамото.
– Млъкни, ма – сряза я Памука. Ризата му се измъкна от панталона и биреното му коремче се повлече по земята, докато той припълзяваше към импровизираната им огнева позиция в основанието на огромния бряст. Или клен, Или каквото там беше проклетото дърво, на чийто корени опираха цевта на оръжието си.
Нямаше особено значение дали баровецът ще улучи, това беше последният… или не, крайният им огневи рубеж – Николов се сети за бойния устав на мотострелковите войски, който зубреше едно време в казармата.
Полицаят вдигна поглед към небето. Юлското слънце прижуряше от горе. Пейте робини тез тъжни песни, спомни си той, докато разтъркваше натъртеното си рамо.
– Хей, Памуклиев, как ти е името? – попита сержантът. – Ако ще мрем заедно, поне да се познаваме.
– Нали ми видя книжката. – измърмори другият защитник на човечеството.
– Да, ама го забравих. Малко ли ми минават през ръцете…
– Манчо се казвам – отвърна онзи и стреля.
От към километричния камък се чу нечовешки вой.
– Като на Парцалев – добави през зъби баровецът и на свой ред се хвана за рамото – в оня филм… „С деца на море“.

 

.оОо.

А денят започна толкова хубаво!
Всъщност, на Памуклиев му потръгна още от вчера. Най-напред аверът му Станко, с кого преди тридесет години бяха случили заедно в едно от онези поделения край границата, които наричаха смъртни, го покани на обяд. За този обяд Памука бе работил три месеца, щото приятелите са си приятели, ама сиренето е с пари. За негов късмет точно този човек беше представител на застрахователна компания. Не на тази, с която работеше самият Памук, но заради общите спомени от аскерлъка си имаха приказката и до сега избягваха сакътлъци в бизнес отношенията.
Секретарката на Станко се обади на секретарката на Памука, онази веднага попита шефа си. Манчо ѝ каза да го запише за преди края на седмицата, но за вид да се помае малко с датите. После пи една гроздова от барчето. Повече не си позволяваше на работа, а и докторът, при който ходеше веднъж на два месеца, откакто чукна петдесет лазарника, му беше казал да не прекалява, ако не иска да има проблеми. С оная работа де, сещаш се.
– Много руснаци се появиха напоследък – отбеляза Станко още преди да са поръчали. – Гледам, че и ти си забелязал, щом търсиш начин да си поприказваме.
Памуклиев не отрече, само отмести менюто настрана.
– Трябва да вземем мерки, че ножът е опрял до кокала. – аверът погледна към Манчо над титановите рамки на очилата си. – От централата във Фракфурт ни пращат нов регионален началник.
– Руснак?
– Не, украинец, ама роден в Москва и с жена от Минск.
– Иди го разбери на кой господ служи.
– А, аз господа го знам. Има си име, презиме и фамилия, ама му викат чичо Федя и живее в Лондон. Ръст един и деветдесет и пет, вдига от лежанка сто и шейсет кила. Това на нашата възраст. Един милозлив, муха няма да убие.
– Знаем ги такива – кимна Памука.
– Неговият човек дойде вчера, събра ни и вика, искам резултати и бързо, до месец да има раздвижване на пазара. И за разширения говори.
– Чакай, чакай. Ти каза, че бил регионален. Вашият регион какво включва?
– България и Румъния – въздъхна Станко. Румънците са в рецесия, никой нищо не купува. Няма друго място за разширение, освен тук.
– Може би в София?
– И там е казал същото, колегите са в паника.
– Прави се на важен – Манчо посегна към менюто.
– Важен, който специално назова вашата кантора. Твоята, де.
Ръката на Памука замръзна във въздуха.
– И в София е било същото, на тяхното общо събрание направо им е заповядал кои компании да… слеят.
Станко вдигна поглед и с известна доза удоволствие се вгледа в ужаса, който извираше от очите на авера му.
– Не се паникьосвай, – продължи той. – Аскер аркадаши сме, няма да се дадем на някакъв чужденец. Ще се слеем колкото за пред хората, а пък ти ще продължиш да си работиш както до сега. Дай да се уговори само за едно малко процентче, колкото за пред началството, и готово.
Манчо кимна отново и вътрешно се усмихна, осъзнавайки колко му е провървяло едно време със службата в родната казарма. От три месеца стенограмата от съдбоносния съвет на директорите във Франкфурт стоеше в сейфа на една от седемте фирми, която се водеха на тъща му – коя от коя по-дребни. Точно тази беше агентство за преводи и легализация на документи с мижава печалба, колкото да издържа една пенсионерка. Памука нямаше доверие на щатните служители и сам си преведе текста дума по дума, с помощта на хартиен немско-български речник. А няколкото изречения, чийто смисъл му убягваше, пусна през google translate като се връзваше през VPN с фиктивни китайски IP-та.

.оОо.

За ченгетата денят също започна хубаво.
Двамата пътни полицаи излязоха на пусия към девет. По-рано нямаше смисъл, пичовете тръгваха от столицата късно, като се наспят и им мине махмурлука от петъчните джамбурета. Патрулните благородно им дадоха време да се съвземат, да изпълзят от утробата на оградените комплекси в подножието на Витоша и да се довлекат до вилната зона. Преди да ги оскубят хубавичко.
– Старши сержант Петев, моля документните за проверка.
Опитното око не го беше излъгало. Баровецът караше джип „Тойота“, от средните. Трябва да е кръгъл идиот да си купи от най-големите, при това движение в София… Колата не е нова, но е запазена и с много екстри. Значи е умен, не се е юрнал на последния модел. Знае, че колите губят най-много от цената си през първите три годни, не е изгодно да си купуваш по-нова. Щом му цъка щракалката, помисли си полицаят, няма да ни създаде проблеми, лесно ще се разберем.
– Покажете ми аптечката и пожарогасителя, ако обичате.
На десетина крачки от тях, облегнат на патрулката, Николов се усмихна злорадо. Знаеше той, че колегата му става особено вежлив когато надуши плячка.
Баровецът преглътна каквото му се искаше да каже, слезе от Тойотата и започна да рови из багажника. Преди да го съпроводи старшият инспектира мацето на дясната седалка. Много я биваше, към девет по десетобалната система на майор Цонев. Богомил Цонев от половин година изпълняваше длъжността началник на тяхното управлени, и не беше чувал за тая система. Дано никога да не чуе за нея, пожела си патрулният, защото тя се основаваше на прелестите на най-новата майорша, трета по ред. Цонев доведе жена си на последния празник на полицията, сигурно беше с двадесет годни по-млада от него. И имаше едни игриви очички, не е за разправяне. Но Петев благоразумно се въздържа да я покани на танц. Само кметът, стар сластолюбец от управляващата партия, церемониално поиска разрешение от Цонев, който го даде с половин уста и после с очи-свредели следеше дали онзи няма да понатисне половинката му повече от благоприличното.
Старшият отне една точка на жената в колата само заради лош вкус – тя бе навлякла торбеста кашмирена блузка, която криеше част от прелестите ѝ. За разлика от нея, кавалерът ѝ се беше облякъл по последна италианска мода: вталено сако от велур, риза Версаче, панталон от някакъв друг дизайнер от същите географски ширини. Стоенето по пътищата изостря окото на човек за подобни детайли, а той си беше наблюдателен от пионерче.
– Шух… ъ-ъ-ъ, я провери пожарогасителя на господин… – подвикна Петев на колегата си и погледна шофьорската книжка. Преди време един от следователите беше прекръстил колегата му на Шухарт, по името на герой от някаква книга, и останалите полицаи от районното простодушно възприеха новия прякор. Съдейки по характера на Николов, героят трябва да е бил кръгъл глупак, усмихна се старшият вътрешно. – Провери пожарогасителя на господин Памуклиев, докато аз гледам аптечката.
Вторият патрулен неохотно се приближи.
Без да пророни дума, софиянецът извади червен цилиндър и го протегна към тях.
– Охо, ама той е неизправен! – зарадва се Николов.
– Как познахте? – онзи най-после благоволи да каже нещо.
– Ей тука е ударен – намеси се Петев и посочи с пръст без да взема пожарогасителя в ръце. – И ето тука. Ами че той може да се взриви всеки момент и да ви отнеме живота. Както и на дъщеря ви.
Баровецът го изгледа кръвнишки.
– Колко?
Старшият му върна аптеката. Даже не беше я отворил.
– Четиридесет лева.
Онзи си извади портфейла. Имитация на крокодилска кожа, помисли си патрулният. Но добра. Човекът е спестил някой лев, а пък сега лошите ченгета ще му ги вземат. Така е, някой път печелиш, друг – губиш.
– Задръжте рестото – мъжът подаде подхвърли към полицая новичка петдесеттачка.
Дали мятането беше преднамерено слабо или поради ненадеен порив на вятъра, банкнотата отлетя в краката на Петев и се наложи той да се наведе за да я улови. Софиянецът се ухили самодоволно.
– Бихте ли ми върнали свидетелството за правоуправление, – попита той, – господин сержант?
– Заповядайте. И все пак си купете нов пожарогасител, този наистина може да избухне. Приятен…
Гумите на Тойотата изсвириха, прекъсвайки думите му,
– Виж го ти него, говедото му с говедо, сержант ще ми вика! А аз толкова учтиво му се представих! – Старшият тутакси смени плочата.
– Да, хората станаха вълци – съгласи се Николов.

.оОо.

Муци, чието истинско име беше Пенка, изгледа ченгето през черните си очила. Мазни ръкави на куртката, петна от храна отпред. Типичен повлекан, който не умее нищо друго, освен да кибичи на пътя и да събира пари от хората, дето знаят как да ги правят. Кожодер.
Той я фиксира с жадните си очички, докато Памуклиев отиде да вади нещо си там от багажника. Гледай, гледай, за такава като мене можеш само да мечтаеш. И да ме сънуваш в мокрите си сънища, ако ти позволи дебелата ти жена.
Защо Памука не завърти един телефон? Муци му се ядоса не на шега. Ще види той пълна програма довечера, ама друг път. Сега тези двамата щяха му козируват, ако се беше обадил. Сигурно не му се занимава, предположи тя. Жалко, само си губим времето. Да им беше дал веднага петдесетачката и да си кара по-нататък.
Благосклонността ѝ към Памуклиев се вдигна с няколко деления, като видя как той накара гадното ченге да лази по земята за парите.
Два завоя по-нататък спътникът ѝ я попита:
– Чувала ли си за секретарката и директора, на който не му…
Вицът беше пиперлия и инцидентът с полицаите остана в миналото.
А след още два завоя те попаднаха на пришълците.
Космическият кораб беше кацнал по средата на пътя, по-близо до тяхната страна, и ако бяха с по-ниска кола, сигурно щяха да се промъкнат покрай него, но таванът на джипа стигаше до долния му ръб и колкото и да се стараеше, Памука не може да го промуши покрай извънземните.
Веднага си личеше, че пред тях са пришълци – корабът им имаше форма на летяща чиния, точно като в „Досиетата Х“ и един в куп холивудски бози. Предишният приятел на Муци беше започнал преди тридесет години като отговорник в клубовете по ТНТМ и си падаше по фантастиката. Обикновено преди да започнат креватните упражнения гледаха по една или две серии. Тя се почуди как Молдър и Скали не спят заедно, но гаджето ѝ разви теория, че те имат връзка, само че създателите на серията са решили да я оставят зад кадър за да получат „Досиетата“ рейтинг, който позволява да ги показват в най-гледаното време. Постепенно историята на двамата федерални агенти я увлече, а на бившият ТНТМ-еец особено му допадна, че тя се изруси и си направи прическа като на Скали. Муци умееше да разпознава мъжките блянове в леглото и извън него – не, че те бяха особено прикрити – и според силите си се стремеше да ги осъществява. Обикновено това ѝ костваше дребни усилия, а дивидентите бяха несъизмеримо по-големи.
Памука с неговото икономическо образование от Свищов и пълната му липса на усещаме за техниката, просто паркира Тойотата насред шосето.
– Кой идиот го е хвърлил това чудо на средата на пътя? – и запсува като пловдивски каруцар.
– Така им се пада, нареди ги, скъпи! Да си знаят мястото, а не са се пречкат – Муци окуражи опита му да изглежда мъжествен, докато си правеше бележка на ум да провери кой снима филм за извънземни в Бояна и дали някои по-известни кинозвезди няма да идват.
Нейният човек слезе, но успя да направи само две крачки, когато отзад се чу бръмчене на мотор. Появи се синьо-бяла полицейска Астра, заобиколи ги и спря между джипа и летящата чиния. От нея излязоха същите две ченгета, които им досаждаха преди малко. Този, който лазеше по земята за парите, махна на партньора си и тръгна към чинията. Муци го гледаше как върви, с широка крачка, като че ли е господар на този междуселски път, и се запита какви ли комплекси го изтезават. Смята се за интелигентен, но не са го приели в Симеоново, амбициозен, но след старши сержант няма къде да расте по-нагоре, обича жените, но е мърльо и те го отбягват.
С глухо издрънкване, точно както го показват по филмите, от долната страна на космическия кораб се отвори голям капак и се превърна в наклонена пътечка, която водеше към вътрешността на чинията.
Най-напред от там се показа едно маслено зелено петно, което ѝ напомни за листа на лапат. Миг по-късно то се раздели на десетина пипала. Като на октопод. Те се движеха бързо, преплитаха се едно с друго докато носеха извънземното напред, и Муци не успя да ги преброи точно.
Постепенно през отвора се спусна и горната част от тялото на извънземния – кръгло, като ствол на дърво, но зелено и с друг, по-крещящ оттенък от този на пипалата – като цвета, с който рисуват афишите за да привличат вниманието на хората. Отгоре съществото бе увенчано с още един пръстен ярки пипала, половината от които завършваха с очи, а останалите навярно му служеха като ръце, защото в едно то тях то държеше някакъв заострен предмет. Нещото хвърляше наоколо златисти отблясъци.
Муци, въпреки скромния си опит от „Досиетата“ и от още няколко по-стари фантастични серии, веднага разпозна какво е това.

.оОо.

– Пазете се! То е въоръжено! – изписка мацето от Тойотата.
Тя пък от къде знае? Петев и сам виждаше, че чучелото, или каквото там беше онова зеленото, размахваше нещо в едно от горните си пипала. Ръката на патрулния сама се протегна към кобура със служебния Макаров, но полицаят не спря да се скрие, а продължи напред към странната чудесия, която един господ знае кой беше стоварил по средата на пътя.
С форма на леща от старчески очила, но набъбнала по средата, тя напомняше нещо на старши сержанта, но той не можеше да се сети на какво. Със сигурност беше ясно, че представлява опасност за движението. Прекалено голямо беше нарушението и нямаше как да се размине нито с петдесетачка, нито дори със стотачка. Ако не я махнеха от пътя веднага, щеше да се наложи двамата с Николов да пишат акт. И тогава прощавай специална надбавка – така в управлението наричаха всичко, което униформените успееха да съберат от баровците. Защото не можеш хем да им напишеш акт, хем да им вземеш парички в брой.
Чучелото се спусна още по апарела, а полицаят почти стигна до долния му край. Двамата се изгледаха и едва сега старши сержантът си даде сметка, че има пред себе си не кукла, а живо същество.
Не какво да е, а извънземно, предположи ченгето. А сплесканото нещо, което отначало беше сметнал за изпаднал товар, по-скоро бе летяща чиния. Като тези от филмите за пришълци, които толкова харесваше синът му Коста. Петев по принцип не ходеше на кино, но момчето ги точеше от разните там интернети и от време на време таткото хващаше по нещо, преди да му доскучае и да пропъди хлапака от големия телевизор в хола или направо да го прати да спи. Не, че младшият слушаше – след полунощ, когато родителските тела отиваха да си лягат, чуваха как трака клавиатурата в детската.
Преди половин година Ганка, жената на полицая се сети, че синът им скоро ще празнува четиринайстия си рожден ден.
– Жоро бе, да му купим нов компютър на момчето бе.
Този старият, с който то се занимаваше от известно време, беше подарък от чичо му. През екрана минаваше една вертикална черна линия, а кутията му бе надраскана и бялата боя се отлепяше от нея на фъндъци. Майката подпита Коцето какво иска. Малкият веднага съобрази какво са намислили, и направо им каза, че няма нужда да му взимат нов компютър. Отвори онази олющена кутия и им показа, че половината части в нея са нови.
– От де взе пари за тях? – попита го баща му, винаги подозрителен.
– Поправях компютрите на съучениците ми, тате.
После момчето им обясни какво е ъпгрейд и направо им написа на едно листче марката и модела на нов монитор. За половината от парите, които бяха приготвили. Колко бащата беше разсипник, толкова синът беше стиснат и сметкаджия.
Докато тези мисли прелитаха през мозъка на Петев, извънземното се размърда и бавно завъртя заострената машинария към него.
Примерно половината от горните пипала на извънземното завършваха с черни точки. Като се вгледа по-внимателно, униформеният видя, че са очи, с вертикални котешки процепи и дълги завити мигли. Да му се неначудиш, макар!
Пришълецът надигна пипалата си. Ченгето разчете в това движение заплаха. Най-напред, защото зеленото се намираше по-високо от землянина и изглеждаше, като да се надвесва застрашително напред. Второ, защото пипалата, без две, се завъртяха към полицая и сякаш се взряха в душата му. Върховете им със самите очи застинаха неподвижно. Не се движеха и удебелените им основания, които израстваха от горния край на цилиндричното тяло на съществото. Ала дългите им стъбла, които свързваха тези две точки, трептяха хаотично, ту нагоре, ту надолу, ту нейде страни. Погледът на патрулния се премрежи.
Но най-страшното бе, че последните две пипала, независимо от цялото движение, в което потъна фигурата на извънземния, се източиха и се надигнаха по-нависоко. Те се обърнаха към Астрата и към джипа на софийския баровец и замръзнаха.
Чуждостта, нечовешкия характер на тази комбинация между движения и неподвижност изкара Петев от нерви. Дясната му ръка продължи към кобура и дори плъзна пръсти по дръжката на служебното оръжие, когато в гърдите го удари двадесет хиляди волтов електрически разряд.
Тялото му пламна.

.оОо.

Замириса на изгоряло месо.
Старши сержантът изненада Памуклиев. Софиянецът не очакваше, че полицаят ще се противопостави на зеления пришълец. В представите на Памука такива пладнешки разбойници по пътищата не ставаха за герои. Сигурно е било от глупост. Или е напълнил гащите и не е успял да избяга. Остава ни само да гадаем, заключи Памука.
В този момент и другото ченге откри огън. Скрито зад вратата на Астрата, то стреля срещу извънземния един, два, три пъти.
Куршумите достигнаха целта си. Още след първия пипалата на пришълеца се изпънаха. И горните, и долните. Кръглото му тяло подскочи нагоре. Второто попадение го накара бавно да приседне и още по-мудно да се килне на една страна. Валчестото нещо, от което беше изскочила светкавицата поразила Петев, издрънча върху наклонената пътека и се затъркаля надолу. Зеленият окончателно загуби сили и падна върху асфалта. Отдалече приличаше на разпилян сноп слама, само че неизсъхнала още.
Памуклиев се обърна към спътничката си.
– Муци, а ти как позна, че това е оръжие?
– Не знам, Памкуче! – тя разпери безпомощно ръчички. И се постара жестът ѝ да изглежда детски и трогателен, отбеляза мъжът. – Така ми се стори отдалече.
Тоя я изгледа продължително. Тя се преструваше! Сигурно беше доловила раздразнението в гласа му, когато ѝ зададе въпроса, и сега се преструваше на по-глупава, отколкото е.
Така са я свикнали, съобрази Памуклиев. От нея не се изисква нищо друго, освен да е хубава, да е винаги готова за онази работа и да се усмихва. Като в оня стар филм с Ален Делон. Как се казваше… а, да. „Бъди красива и се усмихвай“. Не, не беше така. Софиянецът вътрешно се ядоса, сам на себе си. Не обичаше да забравя. „Бъди красива, и мълчи“ Точно така!
Колко ли го е манипулирала през трите месеца, откакто бяха заедно?
Вторият полицай заобиколи служебната кола и държейки пистолета си с две ръце, като в западните филми, започна да се приближава към отвора на извънземния кораб. Той напредваше грамотно, помисли си Памуклиев, с малки стъпки и с рамото напред – за да представлява по-тясна мишена. Ченгето стигна до проснатия извънземен, подритна го като продължаваше да държи на мушка изхода на чинията. Онзи не реагира.
И все пак старшият е глупак, отсъди софиянецът. Ами ако сега пришълецът си размърда пипалата и го хване за крака? Но нищо подобно не се случи.
А в главата на Памука се роди следващия въпрос. Щом Муци е умна, дали не мога някак си да я използвам? Защо да плащам отделно на секретарка и на любовница, ако тя има достатъчно акъл да съвместява и двете роли? Не, той мислено поклати глава. Не е хубаво да се смесват работата и удоволствието.
Грохотът на нов изстрел го стресна и той погледна напред. Полицаят все още стоеше с пистолет, насочен към вътрешността на извънземния кораб. В горния край на апарела помръдваше нещо зелено. Ченгето побягна към далечната страна на чинията и замаха към Памуклиев и момичето.
– Муцинко, май ни дава знак да бягаме! – обади се мацето. Тя все още си стоеше на дясната седалка, сякаш нищо особено не случваше, сякаш не се бяха сблъскали с представители на живот от друга планета, ако не и от друга галактика.
Без да отговори, Памука я хвана за ръката, изтегли я през шофьорската седалка, и я повлече надалеч от Тойотата, надалеч от зеления пришълец и неговата излязла от глупав филм летяща чиния.
Надалеч и после още по-надалеч.
Те се гмурнаха в ниските храсти, които опасваха пътя точно когато Астрата избухна. Парчета ламарина и пластмаса заваляха наоколо. Предна лява врата с надпис „Поли“ се приземи точно между тях и първите дървета.
Софиянецът смени посоката и придърпа жената след себе си. А като влязоха в гората, отново зави. Кой знае дали онези не виждат през храсти и дървета. А може би дори и през стени.

.оОо.

Николов пое кремъклийката и взе да я пълни с барут. Оставаше им за още десетина изстрела.
– Аз пък се казвам Иван, Манчо. – В полицейското училище им втълпяваха, че за да запомниш по-добре едно име, трябва да го повториш, и даже няколко пъти, веднага след като са ти го казали. – Според мене останаха само двама пришълци. Вземи един камък и го хвърли към онези храсти, към тяхното дясно. Аз ще изпълзя с пушката наляво. Ако имаме късмет, поне единият ще се покаже мъничко иззад дървото, достатъчно да му светя маслото.
Така и стана. Извънземните не се отличаваха с особено тактическо майсторство. Дори Николов да не си беше губил времето като тинейджър с всякакви шутъри, пак щеше да ги очисти един по един, както си иска. Само да го нямаше това ужасяващо преимущество по огнева мощ, което им даваха бластерите!
– Какво си учил, Манчо? – внезапно се сети полицаят.
– Завърших икономика в Свищов. А преди това изкарах два курса машинно инженерство във ВМЕИ-то.
– Значи инженер без пет минути. – Баровецът завъртя глава, какъв инженер. Но ченгето игнорира протеста му и извади от джоба си някаква заострена джаджа, покрита със златен емайл. – Гледай сега. С това чудо те изпепелиха партньора ми и взривиха служебната кола.
– Бластер?! Той как се оказа у теб? – зяпна Памуклиев, пое го и го претегли на ръка. – Я, колко е лек!
– Spoils of war – отвърна униформеният с цитат от Цивилизацията. – Ами, задигнах го от убития марсианец…
– От къде знаеш, че са от Марс?
– Няма значение, ако ще от Алфа Центавър да са. – Николов за всеки случай погледна към километричния камък. Не се виждаха пипала. – Аз не можах да го включа, пробвай ти. За всеки случай да знаеш, че лъчът излиза от този край – той посочи с пръст.
– Пазете се! – стресна ги мацето на софиянеца.
Двамата заровиха лица в тревата.
Храстът зад гърбовете им избухна в пламъци.
Ченгето надигна глава.
До него софиянецът трескаво опипваше оръжието на пришълците.
Извънземният се приближаваше, носен от многобройните пипала, които израстваха от долния край на цилиндричното му тяло. Забелязал е, че между изстрелите ни има цяла минута, ако не и две, и е решил най-после да се възползва от огнево си превъзходство, съобрази Николов.
Сякаш прочел мислите му, зеленият стреля отново. Ослепителна светкавица се заби в земята на две крачки от тях, замириса на изгоряло.
В този миг Памуклиев откри как се пуска бластерa. Сигурно се изненада от самия себе си. Обърка се. Изправи се в цял ръст и вдигна оръжието.
Глупак, може да е баровец, но все пак какъв глупак, помисли си полицаят.
Землянинът и пришълецът стреляха едновременно. Светкавиците им се плъзнаха по успоредни линии, разминаха се във въздуха.
Ченгето предвидливо притвори очи. Когато ги отвори, зеленият го нямаше, а долната половина на софиянеца се свличаше на земята.
Николов погледна часовника си, верен на навика да фиксира времето на събитията. От началото на извънземното нашествие бяха минали четиридесет и три минути.
До него пищеше мацето на Памуклиев. Цялата беше покрита с кръв, по лицето ѝ блестяха натрошени парченца бяла кост. Тя сигурно се дереше от доста време, но на полицаят му трябваше време да му се отпушат ушите, заглъхнали след експлозията. Той я привлече към себе си, с намерението да я успокои или да я накара да млъкне по някакъв друг начин, но щом усети докосването на ръцете му, мацето се вкопчи в него. Устните им се срещнаха като в американски филм.
После всичко стана от самосебе си и Николов дори не осъзна, че днешният му ден напомня колкото на „Записките“ от ученическите му години, толкова и на някоя холивудска суперпродукция. Едва когато свършиха за втори път, той я огледа по-внимателно – тя докарваше даже до девет и половина по системата на майор Цонев – и си каза, че така трябва. Нали победителят получава всичко.

.оОо.

Погребаха свидната жертва в борбата с нашествениците без салюти. С кремъклийката беше шумно, а бластерът се нагря толкова от прякото попадение, че светеше в червено и изобщо не беше ясно дали ще работи.
– Какво ще правим сега? – попита Муци. – Дрехите ми са съвсем разкъсани.
– Ще минем през селото да ти реквизираме нови одежди от вилите – отвърна Николов. – После ще партизанстваме. Като в Command and Conquer. Или в Red Down май беше…

 

Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under Литературен конкурс, космонавтика, литература, научна фантастика, science fiction