Tag Archives: извънземни цивилизации

Приказки от чекмеджето: Един обикновен специалист от клас Г5


Твърда фантастика, написана в казармата. Един приятел казваше, че се е заинтересувал от изкуствен интелект докато бил в казармата поради липсата на естествен наоколо. За мен вероятно написването на този разказ, както и на един друг, значително по-дълъг, всъщност цяла повест, беше бягство от действителността.
Идеята е наивна, но може да се види кога се е появил интересът ми към антропоморфизирането на небесните тела…

* * *

Значи вие сте от Галактикпрес? Репортер! О това е чудесно! Отдавна очаквах обществеността да се заинтересува от работата в нашия институт. Ето че вече тридесет и две години1 работим, а нито един ваш колега не ни е удостоил, така да се каже със своето присъствие.
Е, идвали са, идвали са. Дойдат, направят една две обиколки из института и изчезнат. Не ги виня: млади-зелени, не знаят за какво да пишат. А за нашата работа има има какво да се пише и напоследък – още повече.
Точно така, говоря за небезизвестния проблем със СМУЩЕНИЯТА. Впрочем, млади човече, чувствувам се задължен даже да ви похваля, личи си, че вие сте сериозен журналист, щом предварително толкова добре сте се подготвили. Не ви надценявам, днес всеки среден интелигент знае за индивидуалната връзка повече от който и да е съобщителен инженер от времето на моята младост, но бих искал с две-три думи да опиша проблема на съвсем популярно равнище…
Не искате? Но това си е чиста безотговорност от ваша страна. Все пак ще отнема няколко минути от вашето безценно време. Нали няма да откажете на стареца удоволствието да бъде почтително изслушан?
Така си и знаех, вие сте един прекрасно възпитан млад човек, почти каквито бяхме и ние някога. Само като си помисля с какво уважение нашето поколение се отнасяше към по-възрастните…
Да, да, разбирам нетърпението ви, искате по-скоро да узнаете подробностите около нашата работа. Не се безпокойте, тя няма да ни избяга, а и аз ще ви отделя толкова време, колкото вие сметнете за необходимо. Доволен ли сте?
Чудесно, тогава да започнем с откритието на Стареца, нали го знаете вече доста почервеня и се поразшири, но все още се държи. Удивителна работоспособност наистина!
Вече сте били при него? Да, трябва да призная, че той не се отнасяше добре с хората от вашия бранш, още по онова време. А тогава го обсаждаха цели тълпи от журналисти и му костваше огромни усилия на волята да се освобождава от присъствието им по благопристоен начин. Спомням си, че веднъж дори беше набил един, струва ми се… не съм сигурен, но се андявам, че не е бил от вашето издателство…
Така де, агенция, новинарска агенция. После стана голям скандал и за да избегне съда, на Стареца все пак му се наложи да даде интервю. За пръв и доколкото си спомням, за последен път.
Добре, добре, отстъпвам пред младежкият ви напор. Това се случи преди няколко месеца, по време на една транслация на футболен мач от Галактическите финали преди четиридесет и два цикъла. По линията се появи СМУЩЕНИЕ! Можете ли да си представите СМУЩЕНИЕ! По-рано никога не се беше ставало такова нещо, беше за първи път и ние се молихме да не се повтаря. Най-напред се предполагаше, че шумът е причинен от някаква повреда в приемно-предавателната апаратура, но се появи Старецът, който по онова време разбира се не беше стар, и намери обяснението: СМУЩЕНИЕТО идва от НИЩОТО! И по-точно от една точка която еволюира съвсем наблизо, някъде там по невероятно сложен закон.
С никого на съм споделял, но ако Старецът беше останал все още тук, едва ли щяхме да направим дори една крачка напред. До последния си ден преди да излезе в пенсия, той все повтаряше, че единственият начин да преодолеем СМУЩЕНИЕТО е да увеличаваме мощността на предавателя. Само че не е, има и друг. Лесно ви е сега млади момко, все едно да ви зададат гатанка на която знаете верния отговор, нали? А ние не го знаехме и цели осемнадесет цикъла се чудихме. Какво ли не опитахме, по-добре да не изреждам, защото даже вашите младежки нерви няма да изтърпят. Някои от нас се отчаяха и напуснаха екипа, а и нали не можехме на всяко годишно събрание да размахваме отчети с готови резултати, постепенно ни намалиха субсидиите. Представете си само, наложи се да ограничим дори абонамента си! Какво падение!
Знаете ли, сега дори изпитвам особено удовлетворение, докато си спомням за тогавашните ни неприятности. Винаги е така, но вие сте твърде млад, за да ме разберете. Когато изминат няколко десетилетия, припомнете си за нашия разговор и ще ви стане ясно, че на старини спомените са едно от малкото удоволствия, които ни остават.
По очите ви виждам, че отново съм поставил на изпитание търпението ви, но разказът за нашето откритие няма да струва дори половин ядро на водороден атом без неговата предистория. Връщам се на въпроса. Доволен ли сте?
Най-добре се мисли или когато нямате време или когато нямате избор, забелязали ли сте? Нищо, бъдещето е пред вас, ще успеете.
Бяхме стигнали до там, че вече се чуваха гласове за закриване на темата, когато се появи новата идея. Вярвам, че на всеки е отредено веднъж в живота да бъде осенен от една единствена велика мисъл, но само гениите успяват да я разпознаят. Ха-ха-ха! Аз съм щастлив, разпознах моята: да унищожим източника на СМУЩЕНИЕТО! Нашите изследвания показаха, че то се поражда от някакви съвсем дребни паразити които обитават по кожата на едно от дивите животни. Колко е просто всичко нали? И НИЩОТО, и сложните еволюции в пространството. Трябва само да обезпаразитим онова животното и СМУЩЕНИЕТО ще изчезне! И колегите ме разбраха, оцениха идеята ми, и се съгласиха с мен… Ха-ха-ха!
Да, да кръглата животинка със синьо-зеленикав цвят, нали ви я показах вече…
Валентин Д. Иванов
Класно отделение 292, НШЗО „Хр. Ботев“, Плевен, лятото на 1987 г.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Четиридесет и три минути


Твърда фантастика за войнствени пришълци, които ни нападат с летящи чинии, и се налага разни случайни или не съвсем случайни хора да се заемат със защитата на родната планета.
Един след друг тук са представени два разказа-близнаци, написани за конкурса на сп. „Трубадурите“ (където не спечелиха нищо). Близнаци, защото са две версии на една и съща история – първият е къс, състои се от около 950 думи, както изискваха правилата, а вторият е пълната версия, от около 4700 думи.

* * *
Четиридесет и три минути
(конкурсна версия)
Ирония на съдбата. Преди по-малко от час сержант Николов друсаше някакъв баровец от София за неизправен пожарогасител, а сега двамата с него отразяваха нашествие на извънземни. Редуваха се да стрелят със старата пушка, защото пущината имаше много силен откат и рамената ги боляха.
Наоколо ухаеше на лятна гора, бръмчаха мушици и ако човек се загледа в меката пръст покрай потока сигурно щеше да се открие заешки и еленови следи. Обидно беше да умираш в място, пълно с толкова красив живот.
Отдавна свършиха патроните в пистолета на сержанта. За щастие попаднаха на кремъклийката в етнографския музей на селото, където зеленокожите ги бяха сгащили по-рано. От там задигнаха и бъклицата, с която сега мацето на баровеца им носеше вода от ручея в дерето зад тях.
Уж е голяма България, петстотин километра от единия до другия край, а нямаше накъде да отстъпват – на отсрещния склон бе зейнала дупката на изоставена каменна кариера. Влезеш ли вътре, няма излизане. И помощ от никъде не очакваха, преди извънземните да изпепелят полицейската Астра, по радиото съобщиха, че летящи чинии са накацали навсякъде.
Последният половин час се развиваше епично, по Записките на Иван Вазов. Или на Захари кой-беше-там. Учеха ги в училище тия работи, но тогава съученичката Милка, която си разкопчаваше най-горното копче на престилката, беше много по-интересна на бъдещия полицай от който и да е дърт писател.
Николов се замисли за копчето и едва не изпусна как едно зелено пипало се показа от лявата страна на километричния камък с числото дванадесет. Там криеше най-близкият нашественик. Пушката беше у сержанта и той натисна спусъка.
Светкавици излязоха от очите му, кремъклийката падна на земята. Софиянецът – Памуклиев, Памука за приятелите – само това чакаше, хвана я и взе да сипва барут в затвора, или както там се наричаше мястото, в което се слага барута в подобни вехтории.
Мацето хлипаше зад тях.
– Някой иска ли да пие? – попита то през сълзи и избърса сополите си в разкъсания ръкав на блузката. Лакоста, забеляза Николов.
– Млъкни, ма – сряза я Памука. Биреното му коремче се повлече по земята, докато той припълзяваше към импровизираната им огнева позиция в корените на огромния бряст. Или клен.
Нямаше особено значение дали баровецът ще улучи, това беше последният им огневи рубеж – Николов се сети за бойния устав на мотострелковите войски, който зубреше едно време в казармата.
Полицаят вдигна поглед към небето. Юлското слънце прижуряше от горе. Пейте робини тез тъжни песни, спомни си той, докато разтъркваше натъртеното си рамо.
– Хей, Памуклиев, как ти е името? – попита сержантът. – Ако ще мрем заедно, поне да се познаваме.
– Нали ми видя книжката – измърмори вторият защитник на човечеството.
– Малко ли ми минават през ръцете…
– Манчо се казвам – отвърна онзи и стреля.
От към километричния камък се чу нечовешки вой.
– Като Парцалев – добави през зъби баровецът и на свой ред се хвана за рамото – в „С деца на море“.
Николов пое кремъклийката и взе да я пълни с барут. Оставаше им за още десетина изстрела.
– Аз пък се казвам Иван, Манчо. – В полицейското училище им втълпяваха, че за да запомниш по-добре едно име, трябва да го повториш веднага след като са ти го казали. – Според мене останаха само двама пришълци. Вземи един камък и го хвърли към онези храсти, към тяхното дясно. Аз ще изпълзя с пушката наляво. Ако имаме късмет, поне единият ще се покаже мъничко иззад дървото, достатъчно да му светя маслото.
Така и стана. Извънземните не се отличаваха с особено тактическо майсторство. Дори Николов да не си беше губил времето като тинейджър с всякакви шутъри, пак щеше да ги очисти един по един, както си иска. Само да го нямаше това ужасяващо преимущество по огнева мощ, което им даваха бластерите!
– Какво си учил, Манчо? – внезапно се сети полицаят.
– Завърших икономика в Свищов. А преди това изкарах два курса машинно инженерство във ВМЕИ-то.
– Значи инженер без пет минути. С това – ченгето извади от джоба си заостреното нещо, което бе задигнало от първия убит зелен – те изпепелиха партньора ми и взривиха служебната кола.
– Бластер?! Той как се оказа у теб? – зяпна баровецът и го претегли на ръка. – Я, колко е лек!
– Spoils of war – отвърна ченгето с цитат от Цивилизацията. – Аз не можах да го включа виж дали ти няма да можеш. Лъчът излиза от този край – той посочи с пръст.
– Пазете се! – викна мацето на софиянеца.
Двамата заровиха лица в тревата.
Храстът зад гърбовете им избухна в пламъци.
Ченгето надигна глава.
Извънземният се приближаваше, носен от многобройните пипала, които израстваха от долния край на цилиндричното му тяло. Забелязал е, че между изстрелите ни има цяла минута, ако не и две, и е решил най-после да се възползва от огнево си превъзходство, съобрази Николов.
Сякаш прочел мислите му, зеленият стреля отново. Ослепителна светкавица се заби в земята на две крачки от тях, замириса на изгоряло.
В този миг Памуклиев откри как се пуска бластерa. Изправи се в цял ръст и вдигна оръжието.
Двамата с пришълеца стреляха едновременно. Светкавиците им се плъзнаха по успоредни линии, разминаха се във въздуха.
Николов предвидливо притвори очи. Когато ги отвори, зеленият го нямаше, а долната половина от тялото на софиянеца се свличаше на земята.
Ченгето погледна часовника си, вярно на навика да фиксира времето на събитията. От началото на извънземното нашествие бяха минали четиридесет и три минути.

***

Погребаха свидната жертва в борбата с нашествениците без салюти. С кремъклийката беше шумно, а бластерът се нагря толкова от прякото попадение, че светеше в червено и изобщо не беше ясно дали ще работи.
– Какво ще правим сега? – попита Муци. – Дрехите ми са съвсем разкъсани.
– Ще минем през селото да ти реквизираме нови одежди от вилите – отвърна Николов. – После ще партизанстваме. Като в Command and Conquer.
Валентин Д. Иванов
18.12.2017, Мюнхен – 27.12.2017, Малка Верея – 29.12.2017, Бургас
* * *
Четиридесет и три минути
(пълна версия)
Ирония на съдбата. Преди по-малко от час сержант И. Николов, както пишеше на етикетчето на униформата му, друсаше някакъв баровец от София за неизправен пожарогасител, а сега двамата със столичанинът заедно отразяваха нашествие на извънземни. Редуваха се да стрелят със стара пушка, защото пущината имаше много силен откат и след всеки изстрел рамената им изтръпваха. Как ще тръгнеш да се целиш по зелените главочи след такъв ритник?
Наоколо ухаеше на лятна гора, бръмчаха мушици и ако човек се загледа в меката пръст покрай потока сигурно щеше да се открие заешки и еленови следи. Обидно беше да умираш в място, пълно с толкова красив живот.
Отдавна свършиха патроните в пистолета на сержанта, изпразниха и резервния пълнител. За щастие попаднаха на кремъклийката в етнографския музей на селото, където зеленокожите ги бяха сгащили по-рано. От там задигнаха и бъклицата, с която сега мацето на баровеца им носеше вода от ручея в дерето зад тях.
Уж е голяма България, петстотин километра от единия до другия край, а нямаше накъде да отстъпват – на отсрещния склон бе зинала дупката на изоставена каменна кариера. Влезеш ли вътре, не можеш излезе. И помощ от никъде не очакваха, преди извънземните да изпепелят синьо-бялата Астра, по радиото съобщиха, че летящи чинии са накацали навсякъде из България, Европа и света…
Последният половин час се развиваше епично, направо по Записките на Иван Вазов. Или на Захари Кара-кой-беше-там. Учеха ги в училище тия работи, но беше толкова отдавна, пък и точно тогава съученичката Милка, която случайно си разкопчаваше най-горното копче на престилката, беше много по-интересна на бъдещия полицай от дъртите писатели, опънали петълите преди един век.
Николов се замисли за копчето и едва не изпусна как едно зелено пипало се показа от лявата страна на километричния камък с числото дванадесет. Пушката сега беше у сержанта и той без да се колебае натисна спусъка.
Светкавици излязоха от очите му, дланите му сами се разтвориха и кремъклийката падна на земята. Софиянецът – по фамилия Памуклиев, Памука за приятелите – само това и чакаше, хвана я и взе да сипва барут в затвора, или както там се наричаше мястото, в което се слага барута в подобни вехтории.
Мацето хлипаше нейде зад тях.
– Някой иска ли да пие? – попита то през сълзи и избърса сополите си в разкъсания ръкав на блузката. Лакоста, забеляза без да има нужда полицаят, докато се превиваше от болката в рамото.
– Млъкни, ма – сряза я Памука. Ризата му се измъкна от панталона и биреното му коремче се повлече по земята, докато той припълзяваше към импровизираната им огнева позиция в основанието на огромния бряст. Или клен, Или каквото там беше проклетото дърво, на чийто корени опираха цевта на оръжието си.
Нямаше особено значение дали баровецът ще улучи, това беше последният… или не, крайният им огневи рубеж – Николов се сети за бойния устав на мотострелковите войски, който зубреше едно време в казармата.
Полицаят вдигна поглед към небето. Юлското слънце прижуряше от горе. Пейте робини тез тъжни песни, спомни си той, докато разтъркваше натъртеното си рамо.
– Хей, Памуклиев, как ти е името? – попита сержантът. – Ако ще мрем заедно, поне да се познаваме.
– Нали ми видя книжката. – измърмори другият защитник на човечеството.
– Да, ама го забравих. Малко ли ми минават през ръцете…
– Манчо се казвам – отвърна онзи и стреля.
От към километричния камък се чу нечовешки вой.
– Като на Парцалев – добави през зъби баровецът и на свой ред се хвана за рамото – в оня филм… „С деца на море“.
.оОо.

А денят започна толкова хубаво!
Всъщност, на Памуклиев му потръгна още от вчера. Най-напред аверът му Станко, с кого преди тридесет години бяха случили заедно в едно от онези поделения край границата, които наричаха смъртни, го покани на обяд. За този обяд Памука бе работил три месеца, щото приятелите са си приятели, ама сиренето е с пари. За негов късмет точно този човек беше представител на застрахователна компания. Не на тази, с която работеше самият Памук, но заради общите спомени от аскерлъка си имаха приказката и до сега избягваха сакътлъци в бизнес отношенията.
Секретарката на Станко се обади на секретарката на Памука, онази веднага попита шефа си. Манчо ѝ каза да го запише за преди края на седмицата, но за вид да се помае малко с датите. После пи една гроздова от барчето. Повече не си позволяваше на работа, а и докторът, при който ходеше веднъж на два месеца, откакто чукна петдесет лазарника, му беше казал да не прекалява, ако не иска да има проблеми. С оная работа де, сещаш се.
– Много руснаци се появиха напоследък – отбеляза Станко още преди да са поръчали. – Гледам, че и ти си забелязал, щом търсиш начин да си поприказваме.
Памуклиев не отрече, само отмести менюто настрана.
– Трябва да вземем мерки, че ножът е опрял до кокала. – аверът погледна към Манчо над титановите рамки на очилата си. – От централата във Фракфурт ни пращат нов регионален началник.
– Руснак?
– Не, украинец, ама роден в Москва и с жена от Минск.
– Иди го разбери на кой господ служи.
– А, аз господа го знам. Има си име, презиме и фамилия, ама му викат чичо Федя и живее в Лондон. Ръст един и деветдесет и пет, вдига от лежанка сто и шейсет кила. Това на нашата възраст. Един милозлив, муха няма да убие.
– Знаем ги такива – кимна Памука.
– Неговият човек дойде вчера, събра ни и вика, искам резултати и бързо, до месец да има раздвижване на пазара. И за разширения говори.
– Чакай, чакай. Ти каза, че бил регионален. Вашият регион какво включва?
– България и Румъния – въздъхна Станко. Румънците са в рецесия, никой нищо не купува. Няма друго място за разширение, освен тук.
– Може би в София?
– И там е казал същото, колегите са в паника.
– Прави се на важен – Манчо посегна към менюто.
– Важен, който специално назова вашата кантора. Твоята, де.
Ръката на Памука замръзна във въздуха.
– И в София е било същото, на тяхното общо събрание направо им е заповядал кои компании да… слеят.
Станко вдигна поглед и с известна доза удоволствие се вгледа в ужаса, който извираше от очите на авера му.
– Не се паникьосвай, – продължи той. – Аскер аркадаши сме, няма да се дадем на някакъв чужденец. Ще се слеем колкото за пред хората, а пък ти ще продължиш да си работиш както до сега. Дай да се уговори само за едно малко процентче, колкото за пред началството, и готово.
Манчо кимна отново и вътрешно се усмихна, осъзнавайки колко му е провървяло едно време със службата в родната казарма. От три месеца стенограмата от съдбоносния съвет на директорите във Франкфурт стоеше в сейфа на една от седемте фирми, която се водеха на тъща му – коя от коя по-дребни. Точно тази беше агентство за преводи и легализация на документи с мижава печалба, колкото да издържа една пенсионерка. Памука нямаше доверие на щатните служители и сам си преведе текста дума по дума, с помощта на хартиен немско-български речник. А няколкото изречения, чийто смисъл му убягваше, пусна през google translate като се връзваше през VPN с фиктивни китайски IP-та.

.оОо.

За ченгетата денят също започна хубаво.
Двамата пътни полицаи излязоха на пусия към девет. По-рано нямаше смисъл, пичовете тръгваха от столицата късно, като се наспят и им мине махмурлука от петъчните джамбурета. Патрулните благородно им дадоха време да се съвземат, да изпълзят от утробата на оградените комплекси в подножието на Витоша и да се довлекат до вилната зона. Преди да ги оскубят хубавичко.
– Старши сержант Петев, моля документните за проверка.
Опитното око не го беше излъгало. Баровецът караше джип „Тойота“, от средните. Трябва да е кръгъл идиот да си купи от най-големите, при това движение в София… Колата не е нова, но е запазена и с много екстри. Значи е умен, не се е юрнал на последния модел. Знае, че колите губят най-много от цената си през първите три годни, не е изгодно да си купуваш по-нова. Щом му цъка щракалката, помисли си полицаят, няма да ни създаде проблеми, лесно ще се разберем.
– Покажете ми аптечката и пожарогасителя, ако обичате.
На десетина крачки от тях, облегнат на патрулката, Николов се усмихна злорадо. Знаеше той, че колегата му става особено вежлив когато надуши плячка.
Баровецът преглътна каквото му се искаше да каже, слезе от Тойотата и започна да рови из багажника. Преди да го съпроводи старшият инспектира мацето на дясната седалка. Много я биваше, към девет по десетобалната система на майор Цонев. Богомил Цонев от половин година изпълняваше длъжността началник на тяхното управлени, и не беше чувал за тая система. Дано никога да не чуе за нея, пожела си патрулният, защото тя се основаваше на прелестите на най-новата майорша, трета по ред. Цонев доведе жена си на последния празник на полицията, сигурно беше с двадесет годни по-млада от него. И имаше едни игриви очички, не е за разправяне. Но Петев благоразумно се въздържа да я покани на танц. Само кметът, стар сластолюбец от управляващата партия, церемониално поиска разрешение от Цонев, който го даде с половин уста и после с очи-свредели следеше дали онзи няма да понатисне половинката му повече от благоприличното.
Старшият отне една точка на жената в колата само заради лош вкус – тя бе навлякла торбеста кашмирена блузка, която криеше част от прелестите ѝ. За разлика от нея, кавалерът ѝ се беше облякъл по последна италианска мода: вталено сако от велур, риза Версаче, панталон от някакъв друг дизайнер от същите географски ширини. Стоенето по пътищата изостря окото на човек за подобни детайли, а той си беше наблюдателен от пионерче.
– Шух… ъ-ъ-ъ, я провери пожарогасителя на господин… – подвикна Петев на колегата си и погледна шофьорската книжка. Преди време един от следователите беше прекръстил колегата му на Шухарт, по името на герой от някаква книга, и останалите полицаи от районното простодушно възприеха новия прякор. Съдейки по характера на Николов, героят трябва да е бил кръгъл глупак, усмихна се старшият вътрешно. – Провери пожарогасителя на господин Памуклиев, докато аз гледам аптечката.
Вторият патрулен неохотно се приближи.
Без да пророни дума, софиянецът извади червен цилиндър и го протегна към тях.
– Охо, ама той е неизправен! – зарадва се Николов.
– Как познахте? – онзи най-после благоволи да каже нещо.
– Ей тука е ударен – намеси се Петев и посочи с пръст без да взема пожарогасителя в ръце. – И ето тука. Ами че той може да се взриви всеки момент и да ви отнеме живота. Както и на дъщеря ви.
Баровецът го изгледа кръвнишки.
– Колко?
Старшият му върна аптеката. Даже не беше я отворил.
– Четиридесет лева.
Онзи си извади портфейла. Имитация на крокодилска кожа, помисли си патрулният. Но добра. Човекът е спестил някой лев, а пък сега лошите ченгета ще му ги вземат. Така е, някой път печелиш, друг – губиш.
– Задръжте рестото – мъжът подаде подхвърли към полицая новичка петдесеттачка.
Дали мятането беше преднамерено слабо или поради ненадеен порив на вятъра, банкнотата отлетя в краката на Петев и се наложи той да се наведе за да я улови. Софиянецът се ухили самодоволно.
– Бихте ли ми върнали свидетелството за правоуправление, – попита той, – господин сержант?
– Заповядайте. И все пак си купете нов пожарогасител, този наистина може да избухне. Приятен…
Гумите на Тойотата изсвириха, прекъсвайки думите му,
– Виж го ти него, говедото му с говедо, сержант ще ми вика! А аз толкова учтиво му се представих! – Старшият тутакси смени плочата.
– Да, хората станаха вълци – съгласи се Николов.

.оОо.

Муци, чието истинско име беше Пенка, изгледа ченгето през черните си очила. Мазни ръкави на куртката, петна от храна отпред. Типичен повлекан, който не умее нищо друго, освен да кибичи на пътя и да събира пари от хората, дето знаят как да ги правят. Кожодер.
Той я фиксира с жадните си очички, докато Памуклиев отиде да вади нещо си там от багажника. Гледай, гледай, за такава като мене можеш само да мечтаеш. И да ме сънуваш в мокрите си сънища, ако ти позволи дебелата ти жена.
Защо Памука не завърти един телефон? Муци му се ядоса не на шега. Ще види той пълна програма довечера, ама друг път. Сега тези двамата щяха му козируват, ако се беше обадил. Сигурно не му се занимава, предположи тя. Жалко, само си губим времето. Да им беше дал веднага петдесетачката и да си кара по-нататък.
Благосклонността ѝ към Памуклиев се вдигна с няколко деления, като видя как той накара гадното ченге да лази по земята за парите.
Два завоя по-нататък спътникът ѝ я попита:
– Чувала ли си за секретарката и директора, на който не му…
Вицът беше пиперлия и инцидентът с полицаите остана в миналото.
А след още два завоя те попаднаха на пришълците.
Космическият кораб беше кацнал по средата на пътя, по-близо до тяхната страна, и ако бяха с по-ниска кола, сигурно щяха да се промъкнат покрай него, но таванът на джипа стигаше до долния му ръб и колкото и да се стараеше, Памука не може да го промуши покрай извънземните.
Веднага си личеше, че пред тях са пришълци – корабът им имаше форма на летяща чиния, точно като в „Досиетата Х“ и един в куп холивудски бози. Предишният приятел на Муци беше започнал преди тридесет години като отговорник в клубовете по ТНТМ и си падаше по фантастиката. Обикновено преди да започнат креватните упражнения гледаха по една или две серии. Тя се почуди как Молдър и Скали не спят заедно, но гаджето ѝ разви теория, че те имат връзка, само че създателите на серията са решили да я оставят зад кадър за да получат „Досиетата“ рейтинг, който позволява да ги показват в най-гледаното време. Постепенно историята на двамата федерални агенти я увлече, а на бившият ТНТМ-еец особено му допадна, че тя се изруси и си направи прическа като на Скали. Муци умееше да разпознава мъжките блянове в леглото и извън него – не, че те бяха особено прикрити – и според силите си се стремеше да ги осъществява. Обикновено това ѝ костваше дребни усилия, а дивидентите бяха несъизмеримо по-големи.
Памука с неговото икономическо образование от Свищов и пълната му липса на усещаме за техниката, просто паркира Тойотата насред шосето.
– Кой идиот го е хвърлил това чудо на средата на пътя? – и запсува като пловдивски каруцар.
– Така им се пада, нареди ги, скъпи! Да си знаят мястото, а не са се пречкат – Муци окуражи опита му да изглежда мъжествен, докато си правеше бележка на ум да провери кой снима филм за извънземни в Бояна и дали някои по-известни кинозвезди няма да идват.
Нейният човек слезе, но успя да направи само две крачки, когато отзад се чу бръмчене на мотор. Появи се синьо-бяла полицейска Астра, заобиколи ги и спря между джипа и летящата чиния. От нея излязоха същите две ченгета, които им досаждаха преди малко. Този, който лазеше по земята за парите, махна на партньора си и тръгна към чинията. Муци го гледаше как върви, с широка крачка, като че ли е господар на този междуселски път, и се запита какви ли комплекси го изтезават. Смята се за интелигентен, но не са го приели в Симеоново, амбициозен, но след старши сержант няма къде да расте по-нагоре, обича жените, но е мърльо и те го отбягват.
С глухо издрънкване, точно както го показват по филмите, от долната страна на космическия кораб се отвори голям капак и се превърна в наклонена пътечка, която водеше към вътрешността на чинията.
Най-напред от там се показа едно маслено зелено петно, което ѝ напомни за листа на лапат. Миг по-късно то се раздели на десетина пипала. Като на октопод. Те се движеха бързо, преплитаха се едно с друго докато носеха извънземното напред, и Муци не успя да ги преброи точно.
Постепенно през отвора се спусна и горната част от тялото на извънземния – кръгло, като ствол на дърво, но зелено и с друг, по-крещящ оттенък от този на пипалата – като цвета, с който рисуват афишите за да привличат вниманието на хората. Отгоре съществото бе увенчано с още един пръстен ярки пипала, половината от които завършваха с очи, а останалите навярно му служеха като ръце, защото в едно то тях то държеше някакъв заострен предмет. Нещото хвърляше наоколо златисти отблясъци.
Муци, въпреки скромния си опит от „Досиетата“ и от още няколко по-стари фантастични серии, веднага разпозна какво е това.

.оОо.

– Пазете се! То е въоръжено! – изписка мацето от Тойотата.
Тя пък от къде знае? Петев и сам виждаше, че чучелото, или каквото там беше онова зеленото, размахваше нещо в едно от горните си пипала. Ръката на патрулния сама се протегна към кобура със служебния Макаров, но полицаят не спря да се скрие, а продължи напред към странната чудесия, която един господ знае кой беше стоварил по средата на пътя.
С форма на леща от старчески очила, но набъбнала по средата, тя напомняше нещо на старши сержанта, но той не можеше да се сети на какво. Със сигурност беше ясно, че представлява опасност за движението. Прекалено голямо беше нарушението и нямаше как да се размине нито с петдесетачка, нито дори със стотачка. Ако не я махнеха от пътя веднага, щеше да се наложи двамата с Николов да пишат акт. И тогава прощавай специална надбавка – така в управлението наричаха всичко, което униформените успееха да съберат от баровците. Защото не можеш хем да им напишеш акт, хем да им вземеш парички в брой.
Чучелото се спусна още по апарела, а полицаят почти стигна до долния му край. Двамата се изгледаха и едва сега старши сержантът си даде сметка, че има пред себе си не кукла, а живо същество.
Не какво да е, а извънземно, предположи ченгето. А сплесканото нещо, което отначало беше сметнал за изпаднал товар, по-скоро бе летяща чиния. Като тези от филмите за пришълци, които толкова харесваше синът му Коста. Петев по принцип не ходеше на кино, но момчето ги точеше от разните там интернети и от време на време таткото хващаше по нещо, преди да му доскучае и да пропъди хлапака от големия телевизор в хола или направо да го прати да спи. Не, че младшият слушаше – след полунощ, когато родителските тела отиваха да си лягат, чуваха как трака клавиатурата в детската.
Преди половин година Ганка, жената на полицая се сети, че синът им скоро ще празнува четиринайстия си рожден ден.
– Жоро бе, да му купим нов компютър на момчето бе.
Този старият, с който то се занимаваше от известно време, беше подарък от чичо му. През екрана минаваше една вертикална черна линия, а кутията му бе надраскана и бялата боя се отлепяше от нея на фъндъци. Майката подпита Коцето какво иска. Малкият веднага съобрази какво са намислили, и направо им каза, че няма нужда да му взимат нов компютър. Отвори онази олющена кутия и им показа, че половината части в нея са нови.
– От де взе пари за тях? – попита го баща му, винаги подозрителен.
– Поправях компютрите на съучениците ми, тате.
После момчето им обясни какво е ъпгрейд и направо им написа на едно листче марката и модела на нов монитор. За половината от парите, които бяха приготвили. Колко бащата беше разсипник, толкова синът беше стиснат и сметкаджия.
Докато тези мисли прелитаха през мозъка на Петев, извънземното се размърда и бавно завъртя заострената машинария към него.
Примерно половината от горните пипала на извънземното завършваха с черни точки. Като се вгледа по-внимателно, униформеният видя, че са очи, с вертикални котешки процепи и дълги завити мигли. Да му се неначудиш, макар!
Пришълецът надигна пипалата си. Ченгето разчете в това движение заплаха. Най-напред, защото зеленото се намираше по-високо от землянина и изглеждаше, като да се надвесва застрашително напред. Второ, защото пипалата, без две, се завъртяха към полицая и сякаш се взряха в душата му. Върховете им със самите очи застинаха неподвижно. Не се движеха и удебелените им основания, които израстваха от горния край на цилиндричното тяло на съществото. Ала дългите им стъбла, които свързваха тези две точки, трептяха хаотично, ту нагоре, ту надолу, ту нейде страни. Погледът на патрулния се премрежи.
Но най-страшното бе, че последните две пипала, независимо от цялото движение, в което потъна фигурата на извънземния, се източиха и се надигнаха по-нависоко. Те се обърнаха към Астрата и към джипа на софийския баровец и замръзнаха.
Чуждостта, нечовешкия характер на тази комбинация между движения и неподвижност изкара Петев от нерви. Дясната му ръка продължи към кобура и дори плъзна пръсти по дръжката на служебното оръжие, когато в гърдите го удари двадесет хиляди волтов електрически разряд.
Тялото му пламна.

.оОо.

Замириса на изгоряло месо.
Старши сержантът изненада Памуклиев. Софиянецът не очакваше, че полицаят ще се противопостави на зеления пришълец. В представите на Памука такива пладнешки разбойници по пътищата не ставаха за герои. Сигурно е било от глупост. Или е напълнил гащите и не е успял да избяга. Остава ни само да гадаем, заключи Памука.
В този момент и другото ченге откри огън. Скрито зад вратата на Астрата, то стреля срещу извънземния един, два, три пъти.
Куршумите достигнаха целта си. Още след първия пипалата на пришълеца се изпънаха. И горните, и долните. Кръглото му тяло подскочи нагоре. Второто попадение го накара бавно да приседне и още по-мудно да се килне на една страна. Валчестото нещо, от което беше изскочила светкавицата поразила Петев, издрънча върху наклонената пътека и се затъркаля надолу. Зеленият окончателно загуби сили и падна върху асфалта. Отдалече приличаше на разпилян сноп слама, само че неизсъхнала още.
Памуклиев се обърна към спътничката си.
– Муци, а ти как позна, че това е оръжие?
– Не знам, Памкуче! – тя разпери безпомощно ръчички. И се постара жестът ѝ да изглежда детски и трогателен, отбеляза мъжът. – Така ми се стори отдалече.
Тоя я изгледа продължително. Тя се преструваше! Сигурно беше доловила раздразнението в гласа му, когато ѝ зададе въпроса, и сега се преструваше на по-глупава, отколкото е.
Така са я свикнали, съобрази Памуклиев. От нея не се изисква нищо друго, освен да е хубава, да е винаги готова за онази работа и да се усмихва. Като в оня стар филм с Ален Делон. Как се казваше… а, да. „Бъди красива и се усмихвай“. Не, не беше така. Софиянецът вътрешно се ядоса, сам на себе си. Не обичаше да забравя. „Бъди красива, и мълчи“ Точно така!
Колко ли го е манипулирала през трите месеца, откакто бяха заедно?
Вторият полицай заобиколи служебната кола и държейки пистолета си с две ръце, като в западните филми, започна да се приближава към отвора на извънземния кораб. Той напредваше грамотно, помисли си Памуклиев, с малки стъпки и с рамото напред – за да представлява по-тясна мишена. Ченгето стигна до проснатия извънземен, подритна го като продължаваше да държи на мушка изхода на чинията. Онзи не реагира.
И все пак старшият е глупак, отсъди софиянецът. Ами ако сега пришълецът си размърда пипалата и го хване за крака? Но нищо подобно не се случи.
А в главата на Памука се роди следващия въпрос. Щом Муци е умна, дали не мога някак си да я използвам? Защо да плащам отделно на секретарка и на любовница, ако тя има достатъчно акъл да съвместява и двете роли? Не, той мислено поклати глава. Не е хубаво да се смесват работата и удоволствието.
Грохотът на нов изстрел го стресна и той погледна напред. Полицаят все още стоеше с пистолет, насочен към вътрешността на извънземния кораб. В горния край на апарела помръдваше нещо зелено. Ченгето побягна към далечната страна на чинията и замаха към Памуклиев и момичето.
– Муцинко, май ни дава знак да бягаме! – обади се мацето. Тя все още си стоеше на дясната седалка, сякаш нищо особено не случваше, сякаш не се бяха сблъскали с представители на живот от друга планета, ако не и от друга галактика.
Без да отговори, Памука я хвана за ръката, изтегли я през шофьорската седалка, и я повлече надалеч от Тойотата, надалеч от зеления пришълец и неговата излязла от глупав филм летяща чиния.
Надалеч и после още по-надалеч.
Те се гмурнаха в ниските храсти, които опасваха пътя точно когато Астрата избухна. Парчета ламарина и пластмаса заваляха наоколо. Предна лява врата с надпис „Поли“ се приземи точно между тях и първите дървета.
Софиянецът смени посоката и придърпа жената след себе си. А като влязоха в гората, отново зави. Кой знае дали онези не виждат през храсти и дървета. А може би дори и през стени.

.оОо.

Николов пое кремъклийката и взе да я пълни с барут. Оставаше им за още десетина изстрела.
– Аз пък се казвам Иван, Манчо. – В полицейското училище им втълпяваха, че за да запомниш по-добре едно име, трябва да го повториш, и даже няколко пъти, веднага след като са ти го казали. – Според мене останаха само двама пришълци. Вземи един камък и го хвърли към онези храсти, към тяхното дясно. Аз ще изпълзя с пушката наляво. Ако имаме късмет, поне единият ще се покаже мъничко иззад дървото, достатъчно да му светя маслото.
Така и стана. Извънземните не се отличаваха с особено тактическо майсторство. Дори Николов да не си беше губил времето като тинейджър с всякакви шутъри, пак щеше да ги очисти един по един, както си иска. Само да го нямаше това ужасяващо преимущество по огнева мощ, което им даваха бластерите!
– Какво си учил, Манчо? – внезапно се сети полицаят.
– Завърших икономика в Свищов. А преди това изкарах два курса машинно инженерство във ВМЕИ-то.
– Значи инженер без пет минути. – Баровецът завъртя глава, какъв инженер. Но ченгето игнорира протеста му и извади от джоба си някаква заострена джаджа, покрита със златен емайл. – Гледай сега. С това чудо те изпепелиха партньора ми и взривиха служебната кола.
– Бластер?! Той как се оказа у теб? – зяпна Памуклиев, пое го и го претегли на ръка. – Я, колко е лек!
– Spoils of war – отвърна униформеният с цитат от Цивилизацията. – Ами, задигнах го от убития марсианец…
– От къде знаеш, че са от Марс?
– Няма значение, ако ще от Алфа Центавър да са. – Николов за всеки случай погледна към километричния камък. Не се виждаха пипала. – Аз не можах да го включа, пробвай ти. За всеки случай да знаеш, че лъчът излиза от този край – той посочи с пръст.
– Пазете се! – стресна ги мацето на софиянеца.
Двамата заровиха лица в тревата.
Храстът зад гърбовете им избухна в пламъци.
Ченгето надигна глава.
До него софиянецът трескаво опипваше оръжието на пришълците.
Извънземният се приближаваше, носен от многобройните пипала, които израстваха от долния край на цилиндричното му тяло. Забелязал е, че между изстрелите ни има цяла минута, ако не и две, и е решил най-после да се възползва от огнево си превъзходство, съобрази Николов.
Сякаш прочел мислите му, зеленият стреля отново. Ослепителна светкавица се заби в земята на две крачки от тях, замириса на изгоряло.
В този миг Памуклиев откри как се пуска бластерa. Сигурно се изненада от самия себе си. Обърка се. Изправи се в цял ръст и вдигна оръжието.
Глупак, може да е баровец, но все пак какъв глупак, помисли си полицаят.
Землянинът и пришълецът стреляха едновременно. Светкавиците им се плъзнаха по успоредни линии, разминаха се във въздуха.
Ченгето предвидливо притвори очи. Когато ги отвори, зеленият го нямаше, а долната половина на софиянеца се свличаше на земята.
Николов погледна часовника си, верен на навика да фиксира времето на събитията. От началото на извънземното нашествие бяха минали четиридесет и три минути.
До него пищеше мацето на Памуклиев. Цялата беше покрита с кръв, по лицето ѝ блестяха натрошени парченца бяла кост. Тя сигурно се дереше от доста време, но на полицаят му трябваше време да му се отпушат ушите, заглъхнали след експлозията. Той я привлече към себе си, с намерението да я успокои или да я накара да млъкне по някакъв друг начин, но щом усети докосването на ръцете му, мацето се вкопчи в него. Устните им се срещнаха като в американски филм.
После всичко стана от самосебе си и Николов дори не осъзна, че днешният му ден напомня колкото на „Записките“ от ученическите му години, толкова и на някоя холивудска суперпродукция. Едва когато свършиха за втори път, той я огледа по-внимателно – тя докарваше даже до девет и половина по системата на майор Цонев – и си каза, че така трябва. Нали победителят получава всичко.

.оОо.

Погребаха свидната жертва в борбата с нашествениците без салюти. С кремъклийката беше шумно, а бластерът се нагря толкова от прякото попадение, че светеше в червено и изобщо не беше ясно дали ще работи.
– Какво ще правим сега? – попита Муци. – Дрехите ми са съвсем разкъсани.
– Ще минем през селото да ти реквизираме нови одежди от вилите – отвърна Николов. – После ще партизанстваме. Като в Command and Conquer. Или в Red Down май беше…

Валентин Д. Иванов
18-19.12.2017, Мюнхен
25-26.12.2017, Малка Верея
30-31.12.2017, Бургас
4.01.2018, Малка Верея

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Моля те, покажи ми страховете си!


Твърда фантастика с пръв контакт, който не изглежда като пръв контакт. Разказът е писан в мюнхенското метро, на 40-минутни сесии, сутрин докато отивах на работа и вечер докато се връщах. Публикуван е в алманах „ФантАstika 2017“ през 2018 г.

* * *
Ние излетяхме на среща с кошмарите си. Небето се бе надвесило ниско над града. Съмнявам се някой от моите спътници да го е изтълкувал като злокобна поличба. Аз си помислих, че при излитането ще ни пораздруса малко. Защото през валмата на облаците прозираха няколко по-ярки звезди. Наистина, това неудобство се оказа не по-силно от обикновеното. Не като другите неудобства, които ни предстояха.
Проверките за безопасност бяха по-сериозни от друг път. За разлика от турбулентността. Две седмици по-рано Министерството на вътрешната сигурност въведе нова най-висока категория за терористична опасност – ултравиолетова. Сега усещахме последствията от достигането ѝ. Зелената зона около летището беше набъбнала до двадесет километра. Тя погълна по-голямата част от Санта Моника. От всеки телевизор в терминала политици и коментатори обясняваха как благоразумието изисквало нивото на заплаха да бъде повишено отново. В късите паузи, докато говорещите глави си поемаха дъх, вървяха реклами за безтегловни маратонки от мономолекулярни нишки. И за средства против бръчки.
Военни патрули четири пъти спряха таксито. Невъзмутимият шофьор, който говореше с неразбираем източноевропейски акцент, стовари куфара ми на тротоара пред входа на терминала и каза:
– Курсовете до летището ми носят два пъти по-малко.
Намекваше за по-голям бакшиш. Но сигурно в думите му имаше известна доза истина.
През зигзагообразните заграждения се промъкнах на собствен ход. Прекарах следващите четири часа, обяснявайки многократно целта на пътуването си. Или очаквайки поредната униформена служителка да прерови бельото ми. Службата за сигурност предоставяше възможност да си избереш от какъв пол да бъде човекът, който те проверява. Така избягваха да ни питат за сексуалната ни ориентация. Което би било нарушаване на неприкосновеността на личността. Службата за сигурност се боеше – съвсем основателно – някой да не я осъди. Аз се забавлявах. Доколкото можех.
Качих се на борда заедно с последните пътници. Защо е нужно човек да седи сгънат на три ката, ако може да прекара половин час повече в движение? И дори да направи едно-две упражнения в някой по-закътан ъгъл на чакалнята?
Един от пътниците беше протегнал краката си през пътеката. Докато се промъквах покрай неговите безбожно скъпи маратонки – същите от рекламата, познах ги по отровно зеления цвят – без да искам, побутнах с раницата си мъжа от противоположната му страна.
– Извинете!
– Няма нищо – той вдигна глава от дебелата книга, която четеше, и я притвори. „Ежедневието на египтяните“, прочетох върху протритата ѝ корица, преди да продължа.
Моето място беше до прозореца. Правото да си го избера ми струваше двеста и четиридесет долара. Нелоша сделка, това е цената на три или четири любовни романа. От неособено популярните. Двете съседни седалки вече бяха заети. До пътеката се бе настанила намусена висока и слаба жена. На вид в средата на седмото си десетилетие. Навярно богата пенсионерка, която харчи спестяванията на покойния си съпруг, отивайки на някоя от екзотичните екскурзии. За които са мечтали двамата, докато той още е бил жив.
Човекът от средната седалка бе плешив, дебел и само с няколко години по-млад от бабата. За разлика от съседката си той беше самата любезност. От него лъхаше на академия. Сигурно професор на път за конференция, предположих аз. Докато жената само завъртя краката си настрани, мъжът енергично се надигна да ми стори път.
– Казвам се Максуел. Доктор Джеймс Максуел – представи се той, щом се настаних. – Но вие ми казвайте просто Джеймс. Не се стеснявайте, ако искате да се разтъпчете.
Преди на свой ред да си кажа името, бабата от крайната седалка се обърна и го изгледа свирепо. Останах с отворена уста. Тя побърза да хвърли един многозначен поглед и към мен. Да не си помисля случайно да я обезпокоя. После се задълбочи в някакво шарено списание на читанката си, а аз превключих телефона си в самолетен режим.
За щастие, излетяхме само с двадесет минути закъснение и бомбата в залива избухна, когато самолетът вече се бе отдалечил. Тъкмо се бяхме издигнали над инверсионния слой и аз се любувах как под нас по бялата повърхност на облаците се плъзга сянката на самолета. Тя бе обкръжена от ореол във всички цветове на дъгата – рядко атмосферно явление. То изисква влажността да бъде висока. И въздухът да е наситен с микроскопични капчици.
Повечето от съседите ми вече изучаваха какво предлага развлекателната система. През процепа между предните седалки се виждаше екранът на десетинагодишно хлапе. То съсредоточено ловеше духчета с мрежа за пеперуди в някакъв анимиран свят. Дизайнерите на играта не бяха пестили багрите.
Доктор Максуел нямаше търпение да побъбри с някого. Той наистина се оказа университетски преподавател. Само че не отиваше да докладва последните си открития на конференция. Най-банално се прибираше от отпуска. Предполагам, че и учените от време на време имат нужда от почивка.
– Аз съм историк – обясни докторът. – Специалността ми е Втората световна война и точно сега подготвям монография върху Битката за Британия…
За щастие, капитанът все още не бе дал разрешение да разкопчаем коланите. Никой не пострада, когато взривната вълна ни настигна. Машината подскочи напред и нагоре. Както поривът на вятъра би издигнал някое хартиено детско самолетче. Резервоарите бяха пълни с гориво и ние падахме цяла вечност. Преди пилотите да овладеят самолета. Не чух писъците на останалите пътници, ушите ми заглъхнаха от моите собствени викове.
По-късно си дадох сметка, че телата на четиридесетината човека, които седяха на по-задните редове, са ме защитили от радиацията.
Съвзех се от болка в лявата ми длан. Професорът я стискаше толкова силно, сякаш от това зависеше животът му.
– Моля пуснете ме!
– Да, разбира се, простете ми, беше несъзнателно – заизвинява се той. – Това като че ли беше прекалено мощно за конвенционален взрив, не мислите ли?
– Какво невежество! – намеси се бабата от другата му страна. – Вие да не би да живеете в деветнадесети век? Не сте ли чували за проблясъка при ядрените взривове? Не го ли видяхте?
Гласът ѝ се извиси над воя на двигателите. Пътниците от съседните седалки, които се бяха посъвзели от шока, обърнаха глави към нея. Вниманието им като че ли я зарадва и окуражи. Тя продължи с още по-голям ентусиазъм.
– А за електромагнитен импулс чували ли сте? Той изгаря електронните компоненти. Направо е чудо как тази щайга все още не се е отправила надолу.
Неволно погледнах през илюминатора. Земята се намираше успокояващо далече от нас. Съдейки по шума и вибрациите, двигателите не възнамеряваха да се изключват. Все още.
– Не се безпокойте – от седалката зад бабата се обади жена. Тя носеше военна униформа. Светлосиня. – Аз съм инженер и ви уверявам, че електрониката на съвременните самолети е добре екранирана и ние сме в безопасност.
Историкът я попита нещо. Тя му отговори. После бабата отново взе думата. Аз престанах да следя разговора.
Имах причина. Двеста и четиридесетте долара ми дадоха възможност да забележа преди останалите как хоризонтът се надига. Невероятно!
Покрай самолета се появиха назъбени червени каньони. Релефът на местността под нас се променяше. И от двете ни страни. Както се убедих, като погледнах наляво. Трябваше да се наведа, за да избегна спорещите си съседи. През срещуположния илюминатор видях как краят на крилото застрашително се приближава към отвесната стена. Или стената се приближава към крилото – не че имаше значение.
Самолетът вече не набираше височина. Въпреки това гърдите ми се наляха с тежест. Лапата на клаустрофобията ме притисна към облегалката. Сърцето ми започна да бие бързо като на младо конче.
По стар навик затворих очи. Започнах да дишам дълбоко и бавно. Вдишване, едно-две-три, издишване, едно-две-три. Вдишване, едно-две-три…
В този момент писъците се подновиха. Останалите пътници също бяха забелязали какво се случва с околния свят.
Планините не се издигат за секунди. Трябват им еони. Новият вулканичен остров, който расте от морското дъно до Хаваите ще се нуждае от милиони години. За да пробие повърхността на океана.
Планините израстват за мигове само във филмите. Можех да се сетя за поне един с подобни сцени. Но те бяха красиво нарисувани картинки. Дори героите го разбираха, не само зрителите.
Можеше ли да бъде добре режисирана заблуда и случващото се зад илюминатора?
– Зле ли ви е? – историкът прекъсна размислите ми.
– Нищо сериозно – отворих очи аз. – Страдам от клаустрофобия. В неособено остра форма.
– О, разбирам – въздъхна професорът. – Като пилота от оня стар филм…
И той бе помислил за илюзията на движещите се картинки. Наистина, сякаш гледахме кино. Погледнах пак навън. Да проверя дали сме все още в същата сцена.
Не бяхме.
Хоризонтът се бе разтегнал под нас. Опасността от сблъсък с червените вертикални стени ни беше отминала. Вместо нея сега ни дебнеше различна заплаха. Дори не бе очевидно, че е заплаха. Зад крилото на нашия самолет и малко по-нагоре висеше друг. Много по-малък, покрит с безформени зеленикаво-кафяви петна. Пилотиран от летец, затворен в кабинка със стъклен похлупак.
– Месершмит! – извика докторът и се просна върху коленете ми, за да достигне по-близо до илюминатора.
– Месер… какво? – не разбра бабата.
– Немски изтребител от края на Втората световна война – отвърна той, без да се обръща към нея. – Първата реактивна машина, която участва в бойни действия.
– Отляво има още едина – обади се жената инженер от задната седалка. – Трябва да са колекционери.
– Може би. Странното е, че наистина има няколко екземпляра, които са в състояние да летят, но те, разбира се, нямат свастики по крилата.
Той посочи пречупените кръстове.
– Аааа, бихте ли се отместили? – деликатно го побутнах обратно към седалката му.
– Извинете! Искрено съжалявам! – Максуел почервеня като стените на каньона, през който летяхме допреди малко.
– Това някаква украса ли е? – попитах аз. Не от интерес. За да разсея напрежението. Пък и клаустрофобията ми беше изчезнала незабелязано. Обикновено атаките не отшумяваха толкова бързо.
– Да и не, обърнатата свастика е символ на Третия Райх – отвърна докторът, без да се замисля. – Гербът им. Смята се, че лично Хитлер го е избрал.
Докато той обясняваше, изтребителят издигна нос.
– Вижте ги, намаляват скоростта! – каза инженерката.
Наистина, хищното триъгълно нещо зад илюминатора изостана.
Въздъхнах с облекчение.
Прекалено рано.
Две ивици светлина разсякоха небето и минаха на метри над крилото. Дори по-близо.
– Те стрелят! – извика професорът. – С ракети! Загубени сме!
Отляво също нещо проблесна, но не толкова силно, както при експлозията на земята. Самолетът ни се залюля.
Нашите пилоти се опитваха да избегнат ракетите. Може би. Надявах се да успеят.
Воят на двигателите се изостри. Ускорението ме притисна към седалката. С крайчеца на окото си видях, че Месер-каквото-му-бе-името изостава назад и надолу. Дано същото да се случва и с втория.
Максуел отново легна в скута ми. За да се полюбува на германската машина. Докато тя се отдалечава.
– Много интересно, трябва да е инсценировка на някой колекционер, не може да бъде друго. И какво забележително внимание към детайлите! А включването на стрелбата в представлението беше черешката на тортата… – мърмореше си професорът. Човек от университетските среди. Какво да искаш от него…
Допуснах, че сме станали жертва на нечия извратена представа за хумор. Лесно и приемливо обяснение.
Само дето гъбата на атомния взрив зад нас се бе разширила. Толкова много, че краят на шапката ѝ можеше да се види лесно. Особено ако човек отправи поглед навън под много остър ъгъл. Както правех аз, гледайки през илюминатора на пътника зад мен.
Изтребителят отвън отново ни настигаше. Но с него ставаше нещо необикновено. Взрях се в малкото летящо нещо. Формата му се разми. Зад него се проточи черен шлейф.
Не беше шлейф.
Почти не беше шлейф.
А наметало.
И до нас не летеше самолет, а костелива човешка фигура, с коса в ръка.
Възрастната жена от другата страна на историка зарови лице в читанката си. Раменете ѝ се разтресоха.
Плачеше.
Летящият човек отвън седна на крилото. Като че ли беше канапе в нечия гостна.
Наметалото му бясно се развяваше под напора на насрещния въздушен поток. Той самият сякаш не усещаше безумната скорост, с която напредвахме.
Бабата продължи да плаче. Професорът колебливо я прегърна през рамената. Тя сякаш чакаше с нетърпение докосването му. Веднага се обърна и се впи в него. Той зашепна някакви успокоителни думи в ухото ѝ. Не можех да ги разбера заради писъка на самолетните мотори.
– Няма нищо – промълви жената. Виждах какво огромно усилие ѝ костваше да се овладее. Нямам представа как тя успя да го стори, на нейната възраст. – Всички сме смъртни.
Останалите пътници сигурно споделяха мнението ѝ. Защото виковете им пак изпълниха салона.
А отвън настъпваше нова промяна.
Човекът от крилото се изправи. Погледна нагоре и бавно закрачи напред-назад. Надигна се на пръсти. И подскочи във въздуха. Полетя на двадесетина метра от нас.
Тялото му стана по-дълго и по-широко. Разпери ръце. Те се източиха и отново се превърнаха в крила. По-дълги от преди. На тях се появиха големи червени звезди. Очертаха се кръговете на четири винта.
– Руска Мечка! – каза жената от задната седалка.
– Мечка? – бабата отново поиска обяснение.
– Да, така се наричат руските стратегически бомбардировачи – побърза да поясни тя. – Аз служа във военновъздушните сили. Ако са ни нападнали, значи бомбата не е дело на терористи.
– Това означава ли, че е започнала Третата световна война? – попита историкът. С изненадващо спокойствие.
Инженерката не отговори.
Върху гърба на трансформирания самолет се пъчеше стъклена купола с две заплашителни черни чертички. Те решително се завъртяха към нас.
Писъци отново изпълниха салона.
Стрелецът от руския бомбардировач – ако Максуел не грешеше – изпрати един дълъг ред. Пред носа на нашия самолет.
Пилотите светкавично реагираха. И ни насочиха към земята. Аз и всички останали на борда увиснахме на коланите.
Бабата изтърва читанката си. Пластмасовата кутия подскочи и разби лицето на старицата. От носа ѝ потече кръв.
Изрових от чантата си пакетче с влажни салфетки. Подадох ѝ една.
– Благодаря! – кимна тя.
Побързах да погледна навън. Какъв ли филм щяха да ни прожектират този път?
Зад илюминатора картината вече се променяше. Бомбардировачите бяха изчезнали.
Както и облаците, които преди ни пречеха да видим земята. По нея се извиваха пътеки.
Не пътеки, а пътища.
Не пътища, а следи от танкове.
Докато бягахме от куршумите на руския картечар, изглежда се бяхме спуснали твърде ниско. Без труд различих ромбовидните корпуси на металните чудовища.
Те бяха опасани по периметъра си с широки вериги.
Всяко имаше по няколко кули.
От тях стърчаха оръдия.
Танковете заобикаляха квадратни сгради, нахвърляни из прерията под нас.
Не сгради, не.
Пирамиди, убедих се, като огледах по-далечните.
Триъгълните им форми се открояваха върху зелената трева. Върху една от тях цъфна роза на беззвучен взрив.
Още преди димът да се е разнесъл, знаех, че вътре има домове. В тях живеят хора.
Спътниците ми се бяха умълчали. Защото отсъстваше пряка заплаха за нас. За пръв път от началото на този безумен полет. Пък и само седящите на крайните седалки можеха да забележат какво става долу.
Трагедията, която се разиграваше под нозете ни, оставаше невидима за повечето пътници.
Бяхме ли се измъкнали наистина от този кошмар?
Не, защото до крилото се приближи поредното чудо.
– Орнитоптер! – жената инженер го назова с думата, която измъченото ми съзнание търсеше. – Или нещо подобно…
Китайско хвърчило, прикрепено към корпус от тънки пръчки. Може би бамбукови. Цялата конструкция бе обвита с прозрачен найлон. Или нещо, което проблясваше на слънчевите лъчи по същия начин. От двете страни бяха закрепени махащи крила, задвижени от няколко мъже. Чрез педали.
Споменах мъже, но не бе сигурно. Защото краката на тези същества имаха мускули, по-дебели от обиколката на гръдния ми кош.
Всъщност краката им под колената се удвояваха. Като задните колела на тежките камиони.
Те се вгледаха в нашия самолет. Един от тях извика нещо. Педалите се превърнаха в мръснозелени кръгове.
Отровнозелени кръгове, като цвета на мономолекулярните маратонки.
Оформяше се редица от съвпадения.
Най-напред каньонът и моята клаустрофобия.
После самолетите от Втората световна война на историка до мен.
Бомбардировачите на… сигурно на военната инженерка.
Египетските пирамиди на пътника, когото побутнах.
Сега и орнитоптера на мъжа с маратонките.
Защо от другата страна на илюминатора се появяват само видения? Това ли беше правилната дума, или чудеса? Или кошмари?
Нямаше значение как ги наричам. Те бяха свързани с мен. И с хората, с които общувах, откакто се качих на борда.
Защо?
Телефонът ми иззвъня.
Но аз го изключих веднага след като се настаних на мястото си. Добре си спомням. Пък и мобилните апарати не работят в самолети. Скоростта е прекалено голяма. И докато телефонът установи контакт с една станция, тя се оказва прекалено далече. И връзката прекъсва. Телефонът трябва да започне отново същата процедура. Със следващия ретранслатор. И така – безкрайна редица от незавършени опити.
Извадих апарата от чантата си.
– Марияна? – обади се непознат глас.
– Слушам.
– Четиристотин и единадесет милиона, седемстотин тридесет и пет хиляди, сто деветдесет и едно цяло и осемстотин седемдесет и девет.
– Моля?
Изневиделица в мен се събуди споменът. Спомените.
Първо за филм. В който използваха телефоните за нещо подобно.
После за книгата, в която някой сортираше хората на две неравни части. По неизвестен признак. И с неособено ясни цели.
И най-накрая – най-важният спомен.
Споменът.
Пред очите ми се изправи домът ми. На Земята. Да. И ние наричаме родната си планета Земя. Нищо че обикаля около безименна звездичка в съзвездието Касиопея. На почти четиристотин парсека от Слънчевата система.
Двете места си приличат. И там има въздух, трева и морета. И там живеят хора. Наистина, ние сме десетокраки същества. Телата ни са покрити с хитин, като на тукашните членестоноги. И. Езикът. Ни. Се. Състои. От. Къси. Изречения. Не като на хората тук. Което ни създава проблеми в диалозите с тях.
Но има и нещо, което ни свързва.
Ние искаме да намерим братя по разум. Също като тях.
Затова такива като мен жертват комфорта и уюта на подземните ни къщи.
Затова пътуваме стотици парсеци до други звезди.
Затова прекарваме хиляди години затворени в малки метални капсули.
Затова страдаме от клаустрофобия.
След телефонното обаждане. Което възстанови истинската ми самоличност. Знаех, че дори моят страх от затворените пространства се използва в теста. Той служи за калибровка на системата, която измерва реакциите на местните. Клаустрофобията е малък личен страх. Атомната бомба е голям, глобален, общочовешки.
Страховете на хората са разпръснати между тези две граници.
Този път те не издържаха изпитанието. Едва седемнадесет процента от пътниците надвиха страховете си. Болшинството все още се парализира от странното и неочакваното.
А петима изпитуеми, чиито лични страхове взех, овладяха паниката си.
Дори проявиха знаци на любопитство.
Все пак. Тукашните хора се представиха по-добре, отколкото преди две хиляди години. Когато е бил предният тест.
Още едно или две столетия, и може би те ще са готови да си стиснем ръцете…
Валентин Д. Иванов
30.08-4.09.2017, 4-6.11.2017, Мюнхен

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Генетична корекция


Идеята за този разказ се появи на летището в Буенос Айрес, докато наблюдавах пътниците. Публикуван е през 2004 г. в бр. 4/2004 на електронно списание „Фентернет“ (фензин за фантастика, прогностика и фаКтастика, издаван от Атанас П. Славов), а през 2018 г. – в антологията „Фантастивал в Европолис“ (издание на Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“).

* * *
Дон Пако механично избърса следата от целувката на Милейди, докато проследяваше с поглед как тя се обръща да му махне с ръка, преди да изчезне в тунела към самолета.
– Хей, – дон Пако се спусна след нея. – Това беше шега, нали?
На пътя му се изпречи строен офицер от охраната. Дон Пако се блъсна в него и в носа го удари миризмата на остър одеколон. Не беше неприятна.
– Какво желаете, господине?
– О, нищо, извинете. Забравих да попитам… няма значение.
Полицаят го изгледа подозрително. Дон Пако, се обърна и се затича към мъжката тоалетна, искаше час по-скоро да провери дали всичко си е на мястото. Не може да не се е пошегувала, мислеше си той докато се блъскаше в забързаните пътници, не може да не е шега…

* * *

Половин час по-рано Дон Франциско, наричан от приятелите дон Пако, а от враговете – Поко, заради ниския си ръст, крачеше бавно, и по собственото си мнение – с достойнство – през тунела от самолета към чакалнята на летището в Буенос Айрес. Пътниците зад него, повечето от които бързаха за своите връзки, нервно потропваха и се опитваха да го заобиколят, но той умело им преграждаше пътя с кожената си чанта и не остави никой да го изпревари до самия изход.
Там го посрещна дългокрака стюардеса, поздрави го и му поиска билета. Той механично избърса следата от целувката на Милейди й го подаде без да погледне към служителката. Тия създания от кости, тъмносини униформи и обувки с високи токчета, които издигаха бюстовете им до брадичката на дон Поко, го вбесяваха с натруфената си недостъпност. Политика на авиокомпаниите. Иначе в който е да е бар всяка от тях би се обесила на врата му след първия знак на внимание.
Обаче пътничките не се подчиняваха на никакви правила и дон Поко ги огледа добре докато стюардесата сверяваше името му със списъка на монитора. Пейките близо до вратата бяха безинтересни – там се разполагаха няколко семейства (не, че това щеше да спре дон Поко, ако жената си струваше). По-нататък се беше струпала групичка тинейджърки. Тесни дънки, къси тениски и купчина раници. Дон Пако се вгледа в тях с око на естет. Едно от момичетата – русо, със сини очи и по северно бледа кожа на лицето – показваше на останалите снимки върху екранчето на цифровата си камера. Приятелките й коментираха гръмогласно и се смееха.
Дон Пако прецени, че са твърде млади за да представляват достойно забавление и отмести погледа си по-нататък, но тутакси го върна назад. За миг момичетата се бяха отместили и зад тях той съзря точно онова, което търсеше.
В далечния ъгъл на транзитната зала имаше кафене. От ония, които се намират на което и да е летище по света и където сервират закуска по всяко време на денонощието. Няколко полупразни маси, скупчени около стъклена будка, заредена с телешки сандвичи, кубински пури и безброй бутилки с безвкусно аржентинско вино. Всичко рова – на безбожни цени. Рай за американските туристи.
Там седеше Жена. За себе си дон Пако веднага я нареже Милейди, в нея имаше нещо от героинята на Дюма. С бяло костюмче, бели обувки и бяла панделка, стягаща кестенявите й коси. Масата скриваше истинския й ръст, но дон Пако я видя изведнъж и изцяло, сякаш внезапно се открехна третото му око – остра юбрадичка, стегнати гърди, които изпъваха приятно ризата под жакетчето й, плосък корем и стройни бедра.
Около масата й стояха три празни стола, но никой не смееше да седне при нея. Жената излъчваше самодостатъчност и цялост, а небрежният жест, с който остави чашката с кафе казваше на околните „нямам нужда от вас“ и „светът е тук за мое удобство“. Шумът на препълнената зала не я достигаше, хаосът на изнервените пътници не я докосваше. Жената създаваше около себе си собствено пространство. Също както дон Пако.
Той разруши магията й с едно движение. Придърпа най-близкия от празните столове и вече седнал, попита:
– Извинете, може ли?
Жената се усмихна и в миг пространствата на двамата се сляха.

* * *

– Кафе – поръча дон Пако в пространството, без да се обръща. Сервитьорката схвана ситуацията за миг и без да пророни дума забърза към стъклената си будка. Част от съзнанието на Дон Пако регистрира реакцията на момичето и кимна одобрително – точно така трябваше да постъпи една наследница на поколения прислужнички.
– Виждам, че и вие обичате кафе – подхвана дон Пако на английски. – Дълъг полет?
Милейди го дари с нова усмивка.
– Parlez vous francais? Habla Espanol? – oпита с няколко други езика дон Пабло. – Sprahen zie…
– Английски е ОК – най-после се обади тя с дълбок чувствен алт. За кой ли път Дон Пако се възхити на умението си да избира жени.
– Как е кафето?
Жената завъртя глава: горе-долу. Дон Пако знаеше от опит, че не бива да оставя дълги паузи в разговора и продължи.
– Тук правят прилично кафе. Като за летище. Внасят го от Еквадор.
Милейди откъсна очи от чашката си и ги насочи към него. Погледът й нито се съгласяваше, нито отричаше.
Обаче по-нататък разговорът не потръгна. Дон Пако се опита да я предразположи с обичаните въпроси за времето и за пътуването, но жената само продължаваше да се усмихва и да отговаря с къси изречения, а когато, позагубил малко търпение, той я попита направо къде отива, тя просто махна неопределено с ръка.
За да излезе от конфузната ситуация, Дон Пако заразказва весела история от последното си пътуване.
– … до мен седеше възрастен господин, към средата на шестдесетте, плешив сякаш през целия си живот не е имал нито един косъм на главата си. Едва по-късно, когато дойдоха да ме търсят от ЦРУ, разбрах че той е бил американският посланик. За беда, човекът носеше същата чанта, като моята…
Разбира се, това никога не беше се случвало, но дон Пако беше превърнал разказа за смяната на чантите в къс етюд, достоен за който и да е бродуейски комедиант и обикновено успяваше да изтръгне искрен смях дори от най-сериозната събеседничка. А лицето на Милейди стана сериозно и тя осъдително присви ъгълчетата на устните си.
Дон Пако си даваше сметка, че през двата часа между полетите не може да се случи нищо повече от една платонична афера, най-много гарнирана с целувка на раздяла, но за него не беше важен характерът на аферата, а процесът на обладаването на събеседничката. За него беше важно когато в края на разговора се сбогува с поредната случайна позната, тя да го гледа с блеснали очи и да остави ръката си в неговата няколко мига по-дълго от общоприетото.
Тази среща не се развиваше по обичайния сценарий. От време на време той попадаше на подобни фригидни създания – колкото и да се мъчи един мъж, те просто не са способни да оценят вниманието, което им се посвещава. Дон Пако взе да се замисля дали да не си намери извинение и да я зареже сама да си пие изстиналото кафе.
Сякаш доловила мислите му, Милейди открито погледна часовника си и за пръв път от началото на разговора му зададе въпрос.
– Извинете, вие четете ли фантастика?
– Моля?!
– Фантастика. Научна фантастика.
– Да – побърза да се съгласи Дон Пако. – Всъщност не. Малко.
– Сигурна съм, че ще е достатъчно за да ме разберете.
– Ще се опитам, обещавам.
– Знаете ли какъв е главният проблем с вашата цивилизация?
– С нашата цивилизация? Имате предвид южноамериканската култура?
Дон Пако долови у събеседничката си известно колебание, но в края на краищата тя кимна утвърдително.
– Ние четем съвсем малко фантастика – той се опита се да бъде духовит.
– Освен това.
Дон Пако вдигна безпомощно рамене. Крайно време беше да си намери оправдание и да се отърве от тая четяща фантастика феминистка.
– Прекалено много „моджо“ има във вас.
– В кои нас?
– В мъжете. Прекалено много мачизъм.
Дон Пако разбра, че сега няма да има блеснали очи и задържане на ръцете, да не говорим за прощална целувка.
– На някой жени това им харесва.
– Прекалено много мъже има във вашата цивилизация – продължи Милейди сякаш не го беше чула. Погледът ѝ се зарея из залата, ръцете ѝ започнаха механично да ровят из бялата ръчна чантичка и извадиха от там паспорт и бордна карта.
– Какво лошо има в това?
– Щом сте чели малко фантастика – продължи тя, – сигурно ще разберете. Представете си, че вашата цивилизация, че човечеството е създадено.
– Разбира се, от Господ Бог…
– Не – жената възрази разсеяно докато проверяваше нещо в билета си. – От нас. Ние сме това, което вие наричате свръхцивилизация.
Дон Пако се чудеше кой ли я е пуснал да пътува сама. Хора с такива идеи трябва да си стоят в къщи, в бяла стая с решетки на прозорците.
– Само че първоначалният модел, той беше с пъпкуване, се оказа нестабилен. Положителна обратна връзка, нали разбирате. И после се получи това… – Тя махна неопределено с документите, които все още се намираха в ръката й.
– Кое „това“? – попита дон Пако, заинтригуван от брътвежите на лудата си събеседничка.
– Двата пола, войните, постоянната борба за сексуално надмощие.
– Какво толкова? Войните, разбира се, са зло, но всичко останало…
– … е просто нерационално използване на ресурсите. Ниска ефективност. Разхищение.
Дон Пако не сметна за необходимо да я конфронтира, само й се усмихна. Поне беше красива.
– Има начин отклонението да се ликвидира. Малка генетична манипулация. Агентът се разпространява по контактен път. Резултатите са налице след двадесет минути до половин час, в зависимост от теглото на индивида.
Докато казваше това, Милейди отмести стола си назад и прехвърли чантичката си през рамо. Дон Пако си помисли, че няма да му се налага да си измисля оправдание, откачената феминистка сама се махаше от главата му.
После тя се наведе и го целуна по устните. С полуотворена уста, с остър език, който Милейди остави да се наиграе на воля.
Дон Пако застина с чашка в ръка. Страхуваше се да не разлее кафето върху панталона си, да не подплаши жената, да не прекъсне мига. Оказа се, че тя не е фригидна, в края на краищата; феминистките също са жени и искат същото, като останалите.
Милейди се отдели от него и само миг по-късно вече подаваше билета си на стюардесата. А в устата на дон Пако остана горчив привкус, като че ли току що беше взел лекарство против кашлица. Обля го гореща вълна, кръвта му закипя. Ами ако тя не беше луда? Той механично избърса следата от целувката на Милейди…
Валентин Д. Иванов
3-4.03.2004 – Garching bei Munich, Germany
2.04.2004 – La Silla, Chile
16.09.2013 – Santiago, Chile

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Нова моя статия в списание „Осем“: Лунна афера


През 1835 г. нюйоркският вестник „Сън“ публикува шест измислени репортажа за новооткрита цивилизация на Луната. Възможно ли е и как да видим „хора“ там?

Как да се спечелят много пари от астрономия? През 1835 г. Ричард А. Лок намира свое решение на проблема. Той публикува в нюйоркския вестник „Сън“ шест фалшиви репортажа за новооткрита лунна цивилизация. Тиражът се увеличава многократно и материалите, издадени по-късно като отделна книжка, донасят суми, които в съвременни долари биха се измервали с милиони. Защо тази мистификация се радва на такъв успех?

https://spisanie8.bg/%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5/%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5-8-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9-12020-%D0%B3.html

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, космонавтика, наука, научна фантастика, science, science fiction

Извънземна станция ли е Оумуамуа? – Вероятно не. Хубав пример за научна журналистика.


Преди няколко дни се появи статия на двама физици от Харвард (единият от което е доста известният Аби Льоб, понастоящем ръководител на катедрата по астрономия), в която се разглеждат възможните обяснения на аномалното ускорение на Оумуамуа…

Но да не избързвам. Оумуамуа е междузвезден астероид, което „навести“ слънчевата система, идвайки от системата на друга звезда. Може само да гадаем от коя и как е бил „изхвърлен“ от нейната планетна система Оумуамуа (няколко статии по върпоса: https://arxiv.org/abs/1809.09009, https://arxiv.org/abs/1711.03558, https://arxiv.org/abs/1810.02148). Забележителна е формата му – обектът не е овален, а е подобен на пура (което е известно от кривата на блясъка му: https://arxiv.org/abs/1711.01402,

https://arxiv.org/abs/1711.04927, https://arxiv.org/abs/1712.06552). Преди известно време наблюденията показаха, че той се ускорява (аз писах за това: http://valio98.blog.bg/technology/2018/06/28/omuamua-oumuamua-ne-e-quot-myrtva-quot-i-se-uskoriava.1614590) с посока, обратна на Слънцето. С други думи, Оумуамуа се отдалечава от слънцето по-бързо, отколкото гравитацията предсказва.

Дон Линкълн (самият той е физик в един от големите американски ядрени центрове – Фермилаб, близо до Чикаго; https://en.wikipedia.org/wiki/Don_Lincoln) е написал чудесна научно-популярна статия за Оумуамуа, обяснявайки на „човешки“ какво се крие зад написанот от Абу Льоб. Може да я прочетете тук: https://edition.cnn.com/2018/11/07/opinions/oumuamua-alien-probe-opinion-lincoln/index.html

А самата статия на Байли и Льоб може да прочетете тук:

https://arxiv.org/pdf/1810.11490.pdf

Накратко, има две възможно обяснения за аномалното ускорение. Оумуамуа дълго, вероятно милиони години е пътувал в студеното междузвездно пространство. Приближавайки се до нашето Слънце, тялото е подложено на слънчевата радиация, което има две последствия.

Първо, повърхността му се нагрява, което води до изпарения на материал от нагрятата страна; представете си, че по повърхността на астероида „избухват“ малки гейзери. За обект с малка дори те са своеобразни ракетни двигатели, които прилагат върху астероида сила, в посока обратна на нагрятата страна, т.е. в посока, обратна на посоката към слънцето – което се наблюдава.

Второ, слънчевата радиация носи със себе си импулс и когато попада върху Оумуамуа, му предава този импулс. Мислете за всеки слънчев фотон като за миниатюрен юмрук, който удря Оумуамуа и го отхвърля по-далеч от Слънцето.

И двете явления са известно отдава и са наблюдавани при други небесни тела. За първото може да си припомним „гезерите“ който европейската научна станция „Розета“ наблюдаваше докато изследваше кометата Чурюмов-Герасименко“ http://www.esa.int/spaceinimages/Images/2015/01/Comet_activity_22_November_2014.

За съществуването на второто – наречено радиационно налягане (https://en.wikipedia.org/wiki/Radiation_pressure) – е предполагал още Кеплер, но математически го е описал едва Максуел, а експериментално го е регистрирал за пръв път Лебедев преди малко повече от един век.

И двата механизма могат да обяснят аномалното ускорение на Оумуамуа. Най-вероятно работят и двата, но допринасяйки вя различна степен за аномалното ускорение.

Масата на Оумуамуа и налягането на слънчевата радиация са известни и авторите изчисляват, че ако работи само и единствено (подчертавам – това е абстрактно разглеждане на крайния случай; допускане, а не наблюдателен факт) налягането на слънчевата радиация, астероидът трябва да е плосък, с дебелина 0.3-0.9 милиметра. Такава форма не се среща често (да не кажа – съвсем) при космическите обекти, но е именно такава, каквато бихме избрали, ако трябваше да строим сонда, използваща слънчевия „вятър“: платно.

Да не забравяме, че съществува и другата възможност – гейзерите-двигатели. Така, че допускането, за което споменах по-нагоре не е единствено и необходимо обяснение на ускорението.

По-голяма част от „сензационната“ статия е посветена на търсене на отговори дали космически апарат с платно би оцелял пътуване между звездите, защото той ще бъде подложен на разрушителното действие на удари от прахови частици и газови атоми, много от които които в ще „залепват“ към платното и ще увеличават масата на космическия апарат.

Много по-интересна е една друга работа на Lьоб, в която той и съавторите му разглеждат възможността междузвездни астероиди, подобни на Оумуамуа, да са носители на живот между звездните системи. Изведнъж се появяват наблюдателни ограничения на теорията за панспермията (https://en.wikipedia.org/wiki/Panspermia) и тя се превръща в нещо повече от абстракция… Но за това – друг път.

Все пак преди да приключа, ще добавя още една връзка – към съобщение в блога на списание „Scientific American“, където Льоб разсъждава за търсенето на следи от отдавна изчезнали космически цивилизации: https://blogs.scientificamerican.com/observations/how-to-search-for-dead-cosmic-civilizations/

 

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, космонавтика, наука, научна фантастика, science, science fiction

Надолу по спиралата, която води нагоре . Ревю на романа Coming Home („Завръщане в къщи“) от Джак Макдивит


Четете моето представяне на романа в електронното списание „Сборище на трубадури“: http://trubadurs.com/2016/09/02/coming-home-by-jack-mcdevitt-review-20160902/

Leave a comment

Filed under astronomy, Book Review, book reviews, литература, научна фантастика, ревюта на книги, science fiction

Астрономия на живо: конференция “The Search for Life Beyond the Solar System: Exoplanets, Biosignature & Instruments“, 16-21.03.2014, Tucson, Arizona


Конференцията “The Search for Life Beyond the Solar System: Exoplanets, Biosignature & Instruments“ може да се гледа на живо през Adobe Connect: https://connect.arc.nasa.gov/ebi2014/

Тя ще се проведе от 16 до 21.март.2014 в гр. Tucson, щатра Аризона. Проргамата с докладите може да се види тук: http://www.ebi2014.org/

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, science