В бр. 15 за 2021 г. е публикувано интервю с българският писатал-фантаст и по-скоро изобщо писател Янчо Чолаков от Бургас.
– Преди две години издадохте повестта „Прояснение“, в която описвате бъдещ свят, в който, медицината, както и днес, не може да помага на хората. Разкажете малко повече за вашата книга?
– От такава анотация човек ще остане с впечатление, че „Прояснение“ се занимава с еволюцията на болестите, ведно с тази на човешката раса. А там става дума за друго: що е ЗАБОЛЯВАНЕ, какво ни разболява, до каква степен някой друг може да ни помогне, можем ли изобщо някак да си помогнем сами? Какви митологеми се заформят в публичното пространство и се загнездват в главите ни? Премиерата на книгата буквално съвпадна с тази на пандемията… Точно това обстоятелство бе причина текстът й да бъде публикуван в продължение на близо шест месеца върху страниците на българския вестник в Чикаго, защото темата стана господстваща в световен мащаб, а „Прояснение“ разгръща, с малко неочаквани и донякъде агресивни художествени средства, действителните измерения на БОЛЕСТТА като масово явление – природни, психически, семейни, социални. Тръгвайки от един съвсем частен случай, тя ни разказва за нарушената хармония, доведена до пълна невъзможност да бъде възстановена.
Входът е свободен, но местата са ограничени, така че молим до тази събота, 17 октомври, да ни потвърдите на poslednorog -в- gmail.com, ако ще присъствате. Освен настроението си носете и маските. 😉
Авторът Николай Светлев ще бъде с нас, за да ни изненада с неизвестните страни от живота на Иван Рилски и с ярко индивидуалните си автографи. 😉
Очакваме ви!
*
тридесет и четвърта книга в поредица „Човешката библиотека“:
„Аз, грешният Иван“ предлага алтернативен поглед към светеца Иван Рилски и поставя редица съвременни въпроси: за въздействието на властта върху живота ни, за цената на самоусъвършенстването, за двоякия, сложен характер на вярата по българските земи. „В съдбовните перипетии по пътя към недостижимостта се убеждаваме, че не отшелничеството води до светостта, а добротата трябва да се търси в самия живот“ – отбелязва редакторът Любен Дилов в отзива си за романа. Първото издание на „Аз, грешният Иван“ е отличено с наградата на публиката за най-добра фантастична книга на 2000-та година.
Още от невръстно сополиво хлапе усещах обаче, че не съм като останалите и не мога да спасявам като тях само тялото си. Те също го усещаха и като ме виждаха такъв замаян и отнесен, страняха от мен и ми се подиграваха. А понякога ме замеряха с камъни, дюдюкаха и крещяха обиди подире ми. И на мен ми ставаше много тежко, но душата ми устояваше и устискваше по български, и не ми даваше да заплача. Дори когато вечер мама ме утешаваше скришом от татко и ми шепнеше да се уповавам на Бога, който всекиму ще въздаде заслуженото. А какво можеше така да настървява връстниците ми срещу мен, като аз само исках да знам защо? Защо расте тревата, защо водата тече отгоре надолу, а пък се вдига после в облаците, защо се раждат хората и защо умират? Но в Скрино имаше само двама човека, с които можех да говоря по тези въпроси. За жалост, те пък не се понасяха помежду си. Единият бе селският поп Драган, който пиеше вино като триглав змей, но понеже пасях и неговия добитък, ме изучи криво-ляво да сричам и пиша на новата ни азбука. И макар да бях невръстен, ставаше ми страшно понякога, като проумявах каква велика сила е скрита в писанията Божии. Същите страшни тръпки ме побиваха, когато се срещах и с другия – едноокия езически колобър дядо Темар, който живееше вдън джендемите страховити, в една ужасяваща пещера. За него говореха, че може да се превръща във вълк, да лети като сокол и да пълзи като змия. Но пред мен никога не бе правил нищо такова, само ме гледаше с огненото си око и когато отговаряше на въпросите ми, не мърдаше устни, а аз всичко чувах. Един ден не се сдържах и го запитах: – Кажи ми, дядо Темаре, защо ти не си като другите хора, а имаш само едно око по средата на челото?! – Ех, мъниче Оване, нима и ти си като другите хора, дето гледат, а не виждат?! Та аз имам седемдесет и седем очи! – отвърна той и аз чудодейно се озовах в яките му ръчища на една педя от чудовищното му лице. – Гледай, гледай сега в окото ми и какво виждаш? Виждах лудите дълбини на света как бляскаха в седемдесет и седем рубинови зеници, събрани в една. Неземна сила струеше от тях и напираше да ме помете в ада на езичеството. – Не зови напразно Неговото име, защото и аз съм Негово творение, както си и ти, мъниче, защото Бог е един! – И това го каза не благочестив християнски свещеник, а изродът човешки Темар, отритнатият от света колобър на Тангра. После той ме пусна от ръцете си, също без да усетя, а от пещерата тозчас изпълзя огромният смок Варен, следван от черния вълк Куртю, който беше едър колкото магаре. Знаех какво трябва да направя, защото го бях сторвал десетки пъти. Яхнах могъщия врат на Куртю, Варен се уви около тялото му и с три скока само се озовахме в долчината, дето пладнуваше кравето стадо на половината Скрино. И от висините като камък падна соколът Догу, който вардеше кравите, докато аз говорех с Темар. След това смокът Варен изсука всичкото мляко от виметата на дванадесетте крави на попа Драган – изду се като беломорски мях. През това време Куртю виеше първобитната си вълча песен, а Догу му пригласяше с пронизителните писъци на предвкусваната радост. Защото те не бяха обикновени животни, както не бе обикновен и господарят им. Те всичките се хранеха само с мляко и през зимата гладуваха по четири месеца, без да умрат. Когато смокът Варен допълзеше горе до пещерата, увиваше се гальовно около Темар и първом нему вливаше с раздвоения си език тънка бяла струйка в ощърбавялата уста, а после го правеше и с останалите. Тази своя храна споделяха по братски, като най-малко оставаше за сокола Догу, който бе най-дребен. И винаги пиеха млякото на попа Драган, а другите крави не закачаха и за мен това бе магия някаква. Как така Христос Вседържителя не види, че неговото мляко отива в гърлата на гнусните твари и еретика неверен. Привечер, когато връщах стадото към село, кой знае как виметата на поп Драгановите крави бяха по-напращели от тези на другите добичета. И аз пак се чудех на тая нова магия – как старият ни български бог Тангра дава, ей така, своето мляко на челядта на Христовия служител?!
„Аз, грешният Иван“ излиза както в хартиен, така и в електронен вариант. Като останалите издания на Човешката библиотека, електронната версия се разпространява без дигитални (DRM) защити и следва принципа „читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: автори, редактори, коректори, художници и оформители.
Обзор на българската фантастика от Атанас Славов и Янчо Чолаков в ФантЛаб (русkи аналог на http://locusmag.com)
Когда в 1989 году наступил переломный момент в болгарской истории, и началось переустройство старой политической системы, немногие предполагали, каким образом данное отразится на процессах в искусстве. Оказалось, что Болгария — это не страна диссидентов и «литературы из ящика стола», которую надо публиковать, почти нет. Фантастика долгое время использовала эзопов язык, выражалась иносказательно, и образы героев в ней соответствовали канонам застойного реализма. Чисто жанровое письмо было редкостью, и самые значимые результаты были связаны с такими писателями как Павел Вежинов, Йордан Радичков и Эмил Манов, которые подвизались преимущественно в мейнстриме. Наступивший хаос освободил мощное книгопечатание, в котором графомания низкого пошиба сожительствовала с талантливыми произведениями самиздата, создававшимися в прошедшие десятилетия авторами, опубликование которых было задержано не столько цензурой, насколько тормозилось конъюнктурой.
Трите награди от 200 лева се присъждат на:
– “Експериментът “Гъливер” – Димитър Желев
– “Урокът” – Калина Александрова
– “Папъл, папъл и хайде в комина” – Елена Петрова
В алманаха “ФантАstika 2019” освен трите наградени разказа бъдат публикувани (ако авторите разрешат):
– “Миналото” – Калоян Захариев
– “Утре започва от днес” – Радина Ангелова
Утре, 2.10.2018, вторник от 20:00 до 21:30 ще се състои
представяне на „Фантастивал в Европолис“ на редовната
сбирка на клуб “Иван Ефремов” в Младежки дом “Средец”,
на улица “Кракра” 2а, в залата на втори етаж.
Това е удобен случай да си купите или да си поръчате
екземпляр от антологията.
– Алкохолизмът не е нашият метод. Пияният чукча представлява жалко зрелище.
– А ти забелязал ли си, че ние се развиваме? Преди сто години чукчата падал като отсечен от половин чаша. А сега нищо ни няма, държим се. Скоро ще догоним руснаците.
– Не можем ги догони, Те също… еволюционират.
– При това – с изпреварващи темпове.
***
Това е мой мнооооого свободен превод на един диалог от „Родината на слоновете“ – алтернативноисторически роман от Олег Дивов.
Интересното в тази книга – въпреки или може би поради добре разкритата алкохолна тематика – е положителния подход към бъдещето. Дивов го оправдава и постига чрез фантастичното допускане, че мамонтите са оцелели на Чукотка и в Якутия. Нещо повече, те са като кучетата, но по-добри, и общуването с тези големи и мъдри животни прави и хората по-добри. По-добри, отколкото сме в нашата времева линия без мамонти. В резултат се е получило почти утопично общество – ако не в рамките на цялата планета или на отделно взета държава, поне в рамките на едно чукотско стопанство за отглеждане на мамонти. По атмосфера, като изключим алкохолната тема, романът изненадващо прилича на ранните книги от серията за „Пладне, 22 век“ на братя Стругацки.
За да обясни утопичния си модел Дивов привлича мамонтите, Стругацки – великата теория на възпитанието. А ние с Киро (барабар Петковци с мъжете*) привлякохме приказките.
Тук (нескормно*) ще завърша с това, че нашето безсмъФно произведение „Разказвачът на приказки служи на нравите“, с който започва цикълът ни за Приказничеството, открива (съвсем незаслужено*) антологията „Фантастивал в Европолис“, издание на Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“. Томчето е първи номер от поредицата за българска фантастика.
Valentin D. Ivanov 