Tag Archives: Голем

Експедиция в Старнберг


Густав Майер (Gustav Meyer) е роден на 19.01.1868 г. в Прага. Един ден, двадесет и четири години по-късно, той стои в стаята си, с пистолет в ръка и се готви да се самоубие, когато някой пъха в процепа под врата му окултна брошура. Заинтригуван, той отлага самоубийството, докато я прочете, и постепенно се увлича от окултизма, до такава степен, че десет години по-късно известно време лежи в затвора по обвинение за използване на окултизма в операциите на собствената си банка. Опитът за самоубийство, окултната брошура и крушението на банковата му кариера довеждат Майер до безпаричие. Принуден от обстоятелствата, той започва да си вади прехраната с преводи. Според думите на братя Стругацки, преводаческата кариера е безценна школа за един писател, и нищо чудно, че плахите му литературни опити от нулевите години на двадесетото столетие постепенно разцъфтяват в успешна писателска кариера, един от върховете на която е романът “Голем”.

Изкушените (и дори не толкова изкушените) читатели сигурно се сещат, че разказвам за Густав Майринк (Gustav Meyrink) – под този псевдоним Густав Майер остава в литературната история.

Скоро ще се навършат осемдесет години от смъртта на Майринк, който почива на 4.12.1932 г. в баварското градче Старнберг (Starnberg), на около 35 минути с влак от центъра на Мюнхен. Тази близост накара Сашо Карапанчев да ме подтикне да потърся гроба на Майринк още през юни, когато бях в Мюнхен по работа за месец и половина, но тогава работата и грижата за децата не ми оставиха време да ида до Старнберг и обещах на Сашо при първа възможност да го направя.

Възможността се появи на 20.10.2010, в съботата отделяща единно петъчно съвещание от едно понеделнично. Времето беше необичайно топло за втората половина на октомври, до такава степен, че по-късно с изненада си дадох сметка как щурмувам хълмовете около Старнберг по риза и с навити ръкави, сякаш съм се кандидатирал на някаква изборна длъжност в Щатите – сцената ме подсети за една любопитна карикатура в Ню Йоркър – двама души си говорят на предизборен митинг. Единият се чуди: “Очите с вертикални зеници подсказват, че той е извънземен завоевател (мой свободен превод на “alien overlord”), а навитите ръкави подсказват, че е човек от народа”. Прощавайте за изтъркания израз.

Предните дни, след малко ровене из Интернет, научих къде се намира гробището на Старнберг и дори видях снимка на надгробната плоча. Картите на Гъгул ми казаха как да се добера до там от спирката на електричката, по-известна в тези части на света като S-Bahn и в събота, в десет и половина сутринта се качих на влачето. Тридесет и пет минути по-късно се намирах на гарата в центъра на градчето. Ориентирах се по местността, както ме беше учил моя командир на взвода в ШЗО-то, и потеглих. Само че след две крачки, видях надпис “Музей”, със стрелка. Не може в музея на града да не знаят къде е гробът на техния именит съгражданин. Оказа се, че може. В музея имаше двама служители – възрастен, който не говореше добре английски, и младеж, който го знаеше доста добре (това е ситуацията почти навсякъде в Германия). След десетминутно бързо прелистване на книги, които ние бихме нарекли краеведчески, ако не бяха чудесни издания на гланцирана хартия с цветни илюстрации, те не можаха да ми помогнат. Знаеха къде се намира къщата му, но тя не е музей, а да ходя и да смущавам хората, които днес живеят та, ми се стори неуместно. Така че аз продължих по пътя, предначертан от Гугъл, към местното гробище.

Лекотата, с която стигнах до целта на похода си е доказателство за ползата и пълнотата на Гъгулката услуга. Само дето нито картите, нито спътниковите снимки предават онова връщане към детство, което предизвика “златната есен”, през която крачех. Само преди няколко дни в Мюнхен е била истинска зима. Преди две седмици на идване сменях самолети във Франкфурт и Мюнхен, температурите в средата на деня бяха четири и десет градуса А сега грееше почти лятно слънце и скоро свалих якето и навих ръкавите на ризата. Германските села създават усещането за обживяност и благоутроеност (сещам се за едноименния разказ от “Пладне, XXII век”, само че благоустроеността наоколо е лесно разпознаваема) с по-голяма сила от градовете – новото строителство изтрива следите от миналото и дори един ремонт – каквито тук правят често – е достатъчен за да премахне усещането за историчност. В провинцията не е така – калдаръмените пътеки, вадите и старите мостчета сякаш са били на мястото си с векове. За пръв път се сблъсках с това, когато през 2003 г. поживях известно време в Гаршинг – село на север от Мюнхен, където се намира централното управление на нашата обсерватория. Старнберг носи същата атмосфера дори в по-голяма степен, защото и по времето на Майринк, и сега е бил богаташко място за живеене и новото строителство е грижливо моделирано като старо.

Майринк дължи доходите, които му позволяват да живее тук, на “Голем” и на още няколко книги. Но аз съм пристигнал именно заради “Голем” – романът, който го е направил водещ автор на ранно “градско фентъзи”. Книгата почива на стара еврейска легенда – големът е създаден и оживен с кабалистични заклинания за да спаси еврейския народ и след като изпълнява задачата си, се превръща в прах. Също като Щирлиц в “Отчаяние”. Изглежда съдбата на повечето спасители и защитници е да бъдат наказани за благодеянията си.

Независимо то резултатите, темата за спасяването на народа е често срещана във фантастиката и фентъзито. И в Българската фантастика е достойно представена от поне няколко автора: Николай Теллалов с неговата драконска четирилогия, Георги Малинов с романа си “Орфеус слиза в ада”. Общото между всички изброени книги е, че фантастичното средство – голем, дракони или алтернативни реалности се използват като средство за решаване на нечии национални неволи.

* * *

Уви, гробището се оказа погрешно – прекалено ново. Съдейки по датите на гробовете, то работи от края на шестдесетте години. За всеки случай го обиколих нашир и надлъж, също като героя на Юрий Любимов от “И адът следваше подире му” (заглавието е цитат от евангелието на Йоан; в оригинал “И ад следовал за ним”). Разходката ми отне около час, гробището не е голямо, ала Старнберг не е Париж, и не говорим за Пер Лашез..

Безславното ми завръщане до брега на езерото постави началото на друга сага – дванадесет километров пешеходен преход на юг, до Тутзинг, който продължи до пет и половина следобед, но както се казва, това е епизод от друг сериал.

Leave a comment

Filed under научна фантастика