Tag Archives: българско фентъзи

Българска фантастика в чужбина: Никола Райков в Китай


Никола Райков е български писател, най-известен и любим на много деца заради великолепните приключения на малкото таласъмче. Днес в пресата се появи статия за него, в която е обявено, че предстои книгите му да бъдат публикувани в Китай.

Успехът на неговите книги игри в България е впечатляващ: „Голямото приключение на малкото таласъмче” е достигнала тираж 12000 бройки – успех, с какъвто у нас могат да се похвалят много малко български заглавия.

Цялата статия може да прочетете тук: https://segabg.com/category-culture/bezplatni-knigi-nosyat-pazaren-uspeh-na-pisatel-chak-kitay

Един особено характерен и според мен много важен цитат от статията: „Оказва се, че свободно качените книги не пречат на пазарната реализация, когато носят добавена стойност (за подарък, за развитие на логическото мислене при децата в невиртуална среда и т.н.). Посредниците в контакта с публиката не са задължителни.“

Повече за автора: http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0_%D0%A0%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%BE%D0%B2

Успех и чакаме нови приключениея на таласъмчето!
https://www.youtube.com/watch?v=O1udlLnnSTw
https://www.youtube.com/watch?v=uLejEnplNNc
https://www.youtube.com/watch?v=4Ya4B-eCvos

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Първата Принцеса на Двора / или как се става крал /


Детска приказка, хумористично фентъзи и шега с жанра – още един разказ, написан преди повече от тридесет години. В известен смисъл това е далечен предшественик на авторския сборник с хумористични фентъзи разкази, която написахме с Киро („Професия Юнак“, изд. „Аргус“, 2006).
* * *
– Тази история, сине мой, се е случила тогава, когато слънцето все още изгрявало на изток и залязвало на запад, и за ума на мъжете се съдело по тежестта на меча, който носели на кръста си. Това се случило по времето, когато вратите на домовете се отваряли навън, а капаците се правели от дебело буково дърво, обковано с масивни железни ъгли. Това се случило в деня, в който принцеса Аманда, Първа Принцеса на Двора и Най-достойна да Бъде Любима – да благослови бог името ѝ – изчезнала…
Нищо не предвещаваше бедата, нито един оракул, нито една врачка не я предсказаха. Щом лошата вест достигна до ушите на краля, той грозно сбръчи вежди и нареди да изпратят за придворния гадател, началника на вътрешната стража и палача. Скоро вятърът донесе от двора тъпи звуци от удари на нащърбена секира.
„Трябва а заповядам да му дадат нова“ – помисли си Негово величество, – „но това търпи отлагане, а другото – не.“
– Ти! – височайшият показалец се спря пред гърдите на широкоплещест рицар със старателно излъскани стари доспехи.
С гръм и скърцане избраният коленичи сред залата, положи едната ръка на гърдите си, а с другата обхвана дръжката на страховития си меч.
– Верността на сърцето ми и силата на оръжието ми са твои, кралю!
– Нолан, – царят най-сетне си спомни името му, – заповядвам ти да върнеш принцеса Аманда. И колкото по-скоро го сториш, толкова по-щедра ще бъде отплатата за достойната ти служба!
– Благодаря, господарю.
– А сега върви. Разрешавам да вземеш със себе си десетте най-смели мъже от гвардията ми.
– Благодаря, господарю, не се съмнявам в в доблестта на Вашите гвардейци, но предпочитам да поема по пътя си сам. Не искам никой да ми пречи, когато дойде време да завъртя меча си.
– Горделив си. Затова те изпращам. Бързай.
– Да, господарю. – Нолан първо спусна забралото на шлема, после бавно се надигна и със стъпки, които биха разклатили кулите на всеки друг дворец, освен на този, тръгна да дири съдбата си. При изхода го настигна викът на краля:
– Ако върнеш Принцесата, един ден ще имаш дъщеря ми за жена и половината кралство отгоре!
Рицарят погледна към невръстното хлапе, което си играеше с кукли в ъгъла на тронната зала и отново се поклони. Придворните със страхливо почитание последиха как гърбът му се скри зад посребрелите от прах, но иначе вишневи завеси. Като гледаше бавните му движения, един човек, нисичък и пълен рицар, наречен Валтасар, със задоволство отбеляза, че Нолан също старее.
Като изчака тишината да се стопи в шепота на пищни бъбриви дами и мързеливи застаряващи барони, Валтасар се промуши през една от пролуките в завесата и на свой ред пое по пътеките на славата и опасността.
В ония дни, сине мой, гадателите повдигали воала на бъдещето много по-често, отколкото днес. Затова не е чудно, че и Нолан, и Валтасар първо помислили за един добър оракул…
По бучка захар, по изсъхнало коренче или по сърце на младо агне старият Ездрас можеше да им посочи знак към Принцеса Аманда, Най-достойна да Бъде Любима. И тъй като славата на гадателя се бе разнесла от богатите зали на Двореца до бедните колиби в подножието на Сините планини, няма нищо чудно в това, че двамата рицари се озоваха при него в едно и също време.
Той ги посрещна, седнал на напукана пейка сред китната си градина. На раменете му стояха пойни птички и издаваха най-чудните трели, които някога са галели слуха на човек. Още преди гостите да отворят уста, Ездрас проговори:
– Очите ми не виждат, ушите ми не чуват, дланите ми не усещат, но сърцето ми казва, че идат двама силни и смели мъже. Само единият от вас е достоен да изпълни славната мисия, поръчана от Краля.
– Аз ли съм този, блажени Ездрас? – В един глас попитаха Нолан и Валтасар.
– Избирайте, рицари. Ще ви задам един въпрос и който отговори правилно, на него ще посоча верния път. Но на този, който не познае, ще легне страшно проклятие – проклятието на моята сестра – вещицата Хронида. Срещу него има само един лек – целувката на млада жена.
– Какво е това тъй страшно проклятие? – не се сдържаха рицарите.
– Старостта – отвърна им Ездрас и като почака малко, попита: – Е, какво решихте, храбри мъже?
В това време Нолан и Валтасар гледаха сбръчканата кожа на гадателя, мъчеха се да отлепят очи от нащърбеното му лице; погледите им попиваха и неговите съсухрени ръце, и натежалите му крака, и дървената тояжка, мирно подпряна на кръста му вместо меч.
– Устата ви мълчат, но сърцата ви говорят, че сте съгласни – промълви Ездрас, – защото гледате мен, но мислите за прекрасната Принцеса, Най-достойна да Бъде Любима.
– Задай въпроса си, гадателю – каза Нолан.
– Съгласни сме на всичко – кимна Валтасар.
– Добре тогава. Чуйте го: очите ми не виждат, ушите ми не чуват, дланите ми не усещат; защо тогава държа на раменете си тези две пойни птички?
Отвориха уста от изумление храбрите рицари, от гърдите им се изтръгна въздишка, тиха като целувка на влюбени.
Въпросът беше труден, много по-труден, отколкото очакваха смелчаците, а отговорът бе загадъчен като тайната на самото проклятие. Те свалиха коланите с тежките мечове и се канеха да потънат в дълъг размисъл, когато ги стресна гласът на Ездрас.
– Стар немощен съм вече, защо не изорете нивата ми, докато се готвите да отговорите?
– Да, гадателю.
По същото време, сине мой, когато рицарите обработвали градината на гадателя, съвсем близо до двореца си играело момченце, назовано с пищното име Бардолф; име, което древните давали на оня, що владеели добре секирата и не се бояли от вълци.
Барди бе твърде малък за да оправдае името си напълно и в редките случаи, когато се опитваше да го направи, си докарваше неприятности. Почти не минаваше ден без майка му да изхвърли поредната проскубана котка или краставо куче, които малчуганът тайно внасяше в къщи.
Този път обаче хлапето прояви особена изобретателност, защото котката, която беше хванал край оградата на Двореца не беше като другите. Даже не се наложи истински да я улавя – щом ѝ каза: „Пс-с-с, маци, маци!“ – и тя сама дойде при него. Беше с приятно загладено бяло кожухче и огромна рошава опашка. Най-необичайното в нея бяха големите й червени очи, които гледаха едновременно жално и хипнотизиращо, сякаш сами казваха – какво чакаш, хайде, вземи ме!
Момчето не бе от хората, които могат да издържат на такава молба. Той прегърна бедното изоставено животно, направи няколко бързи крачки и спря като вкаменен. Тъкмо навреме, защото насреща му вървяха неговите две големи сестри. За щастие, увлечени в разговора, не го забелязаха и малчуганът тихо благодари на бога за тяхната бъбривост; те напълно споделяха чувствата на майка си към бездомните любимци на по-малкото си братче.
Като се отдалечи на безопасно разстояние, Барди сбръчи чело и се зае да търси най-верния отговор на един твърде труден въпрос – къде да дене бедното същество. Котката сякаш усети, че сега се решава жизнено важен за нея проблем, сви се на кълбо и жално измяука няколко пъти. Ниският ѝ задушевен глас окончателно трогна сърцето на момчето, то взе окончателно и твърдо решение да я спаси и се запъти към своята тайна дупка в стената. През нея се стигаше право в хамбара, там винаги имаше достатъчно мишки за да не се налага всеки ден да оставя половината от закуската си за котката или което е още по-лошо – да краде нощем от големия шкаф в кухнята парченца сланина.
Барди влезе в хамбара, тихо върна откованата дъска върху процепа, и седна да си поиграе с това толкова мило животинче.
– От къде се взе ти на нашата улица, Мацо? Сигурно си избягала от къщи. И аз като тебе не обичам да стоя в къщи. Бият ме. А теб бият ли те? Май си живяла в богат дом – при някоя графове или барони. А пък може и да си била в самия дворец – размечта се хлапето и вече се мъчеше да си представи какви лакомства се поднасят там за вечеря, когато го стресна гласът на майка му:
– Бардолф, Бардолф! Къде си, непрокопсанико? Идвай бързо, че зелевата чорба ще изстине!
– Ти почакай тук, а аз ще отида да хапна и ей сегичка се връщам.
Барди не се върна тази вечер в хамбара. Недоволна, че синът ѝ е закъснял, майка му го заключи в килера при мишките – тя си мислеше, че се той се страхува от тях, но хлапето бързо се сприятели с най-големия плъх и го нахрани с трохите, останали в джобовете на протритото си панталонче. Когато угощението свърши, плъхът поцвърча малко, пообикаля наоколо и като разбра, че няма да има добавка, се запиля нейде из ъглите. Известно време Барди го вика да си поиграят още, но като не го намери легна върху глинения под и свит на кравайче заспа, уморен от многобройните приключения през този дълъг-предълъг ден.
Животът поднася най-различни изненади, сине мой. Понякога те са приятни, понякога – не. А има случаи, когато човек просто не знае как да ги оцени. Вече ти казах, че през онези години хората често се опитвали да открият тайната на бъдното. И все пак те повече живеели в неуловимия миг на настоящето…
Докато само преди няколко часа Нолан и Валтасар тръпнеха в очакване кого ще посочи старият Ездрас и си разменяха злокобни погледи, сега с дружни те усилия сами теглеха огромния плуг, иначе влачен от три чифта яки биволи. Преди да потъмнеят Сините планини и преди белият сърп на луната да се вдигне за небесна жетва, двамата изораха нивата на гадателя, а после уморено отпуснаха телата си върху земята – топла и ухаеща на вълшебни треви.
Като леко опипваше с пръчица пътечката пред себе си, Ездрас се приближи към тях и с благ глас ги попита:
– Е, добри мъже, открихте ли най-после отговора на моя въпрос?
Не, Нолан и Валтасар все още не го бяха открили, но разораната земя долови напрегнатите удари на техните сърца, смили се над жестоката участ, която ги очакваше и им се притече на помощ, прошепна тихичко в техните бучащи от напрежение уши.
– Старият Ездрас не вижда, не чува и не усеща, но другите хора могат и птиците са за да радват техните очи и уши и ръце.
По-широки бяха раменете на Нолан, по-големи бяха гърдите му, по-силен беше и гласът му, който се извиси и заглуши уморения шепот на Валтасар.
– Верен е отговорът ти, храбри и достойни. На теб ще покажа пътя към Принцеса Аманда, Най-достойна да Бъде Любима. Вземи тази тояжка и тръгни с нея подир слънцето. Вечер, преди легнеш, я забивай в земята, близо до себе си. На сутринта ще я откриеш паднала и тръгвай натам, на където сочи тънкият ѝ край. Ти ще откриеш своята Принцеса – каза Ездрас и ликът му бавно се разсея в здрача.
Нолан скочи, взе тояжката и я заоглежда – най-обикновена чепата пръчица, необелена и неизгладена. Понечи и Валтасар да се вдигне от земята, но необикновена тежест скова тялото му, нетърпими болки не му даваха да се помръдне. Като видя, че не може сам да се надигне и като разбра, че проклятието на Хронида го е сполетяло, той помоли и своя доскорошен съперник:
– Помогни ми, виждаш че ме е обзела старческа немощ. Подай ми ръка или още по-добре, позволи ми да използвам тояжката за да стана по-лесно.
Нолан му я подаде, а Валтасар само това чакаше – взе я и я счупи. Разяри се Нолан, но не можеше да вдигне ръка срещу старец, и то паднал. Прибра ядно меча в ножницата и тръгна на път, като не забрави да вземе със себе си двете половинки. Надяваше се, че макар и счупена, тояжката не е загубила силата си.
Огромно беше щастието на рицаря на следващата сутрин, когато се събуди и видя, че двете парчета сочат с тънките си краища в една и съща посока – към столицата. Заподсвирква си, затананика си и нервно пришпори коня.
Понякога, сине мой, хубавите неща идват от там, от където никой не ги очаква. Помисли си, дали сега ти щеше да бъдеш престолонаследник, ако на следващия ден майка ми – твоята достопочтена баба – не беше намерила котката в хамбара, ако не я беше изхвърлила и ако аз не бях тръгнал да я търся след това. И докато си играехме с нея, някак случайно попаднахме пред моста с веригите, дето го пускат над рова край Двореца. После един от стражниците изтича от вътре, вдигна ме на ръце така, както си държах котката и ме внесе в самия Дворец.
Като че ли беше вчера – така добре си спомням думите на стария Крал:
– Принцесата-котка занесете в Котешкия Двор, а този млад юнак преоблечете и го представете на дъщеря ми.

14.I.1990 г. Валентин Димитров
гр. София Иванов

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Нов Подкаст “Българска фантастика”: Триптих за юнаци и злодеи, от Калин М. Ненов


Коледен подарък за българските фенове: https://www.youtube.com/watch?v=UDILiVHATq4&list=PLo3b4R_lZDshq52RPQ51uT7Kc92crxY5D&index=1

Разказът е написан през 2006 г. Има втора награда от международния конкурс „Златен кан“ 2009. Публикуван e в антологията „Златен кан. Том 1“ (2009), сборника „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ (2011: https://choveshkata.net/blog/?page_id…) и антологията „Фантастивал в Европолис“ (2018: https://choveshkata.net/blog/?p=6805).

За вас чете: Ана Йорданова.

Илюстрация: художник Катерина Данаилова, оформление Мартина Неделчева.

Весели празници от създателите на подкаста: Дружеството на българските фантасти “Тера Фантазия”, на Фондация „Човешката библиотека“ и на Клуба по фантастика, прогностика и евристика “Иван Ефремов”!

Leave a comment

Filed under Bulgaria, аудиофантастика, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Нова българска фантастика: “Приказки за Юнаци и злодеи: втори”


Приятели (:

Придойде и електронният сборник „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“:

http://choveshkata.net/blog/?p=6602

(При което – уиииии! – някои от нас станаха автори на трилогия. :DDD )

Искате ли го?

Ако ползвате Goodreads, отразете го
(https://www.goodreads.com/book/show/38478496)… чувате ли как
припява Юна? Чувате ли как прелива радост? 🙂

Междувременно се сдобихме и с мъничко по-огладена версия на „Приказки
за Юнаци и злодеи: първи“. Те са си тук:

http://choveshkata.net/blog/?p=6511

Ако вече си ги имате, просто ни драснете ред да ви пратим новата им
версия. (И пак молим да ги отразявате в Goodreads:
https://www.goodreads.com/book/show/37931553 .)

Сдобихме се и с още една изненада, на хартия… но за нея ще ви се
похвалим следващата седмица.

Юнакиня Юна пожелава пълен празник всинца ни,
ЧоБи: Кал)))

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, литература, научна фантастика, Literature, science fiction