Tag Archives: българска фантастика

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 4


Четвърта част, в която има напрегнато обратно броене, но няма огнен старт

Двигателят на новичката „Жигула“(17) зарева на висок тон по склона към геофизичната обсерватория. Всеки хлапак може да каже по звука, че автомобилът е с хиляда и шестстотин кубиков двигател като на „Лада“,(18) помисли си капитан Стефан Шеритов. Колата спря пред входа, офицерът слезе и нервно запристъпя наоколо, докато двамата му спътници със суетене извадиха чантите си от багажника. Тримата бяха облечени в цивилни дрехи, но синьо-жълтата маркировка на автомобила и униформата на старшината зад кормилото не оставяха съмнение за характера на работата им.

Шофьорът се накани да потегли и им помаха с ръка през прозорчето.

– Довиждане, другарю капитан!

Шеритов кимна в отговор и се обърна към спътниците си.

– Друг път никакво идване с патрулка! Колко му е да ни снимат от някой спътник.

– Нямаше други коли, а и без това закъсняваме. – оправда се най-високият от тях, Владо Софиянски от научно-техническия отдел. Той носеше добре изгладен, но малко старомоден костюм, а в ръката си стискаше дръжката на олющена кожена чанта. Капитанът не веднъж му беше казвал, че прилича на доктор от разказ Чехов.

– Има облаци, – снизходително напомни третият мъж, Дончо Тахънджиев, родом от северното Черноморие. Той беше най-нисък от тримата, с рижи мустаци, и за разлика от останалите, работеше в съвсем цивилно учреждение – Астрономическата обсерватория, където пристигна преди три години по разпределение. Градчето му хареса и по всичко изглеждаше, че ще остане тук за дълго, дори да не го бяха мобилизирали да участва в работата с портала. Неговият багаж изглеждаше най-странно – продълговат дървен сандък с дръжки от двете страни. Носеха го двамата със Софиянски.

– Ти поне би трябвало да си чувал за инфрачервена фотография – отвърна Шеритов. – Дай да ти помогна.

Мустакатият свали от рамото си масивна тринога и му я подаде, преди да отвърне.

– Инфрачервените камери виждат само разликата в температурата, а покривът на колата е с една и съща температура, независимо дали е син или жълт, или червен, или зелен.

– Така е, – подкрепи го дългучът с кожената чанта. От горе може да се види само че пред сградата е спряла кола. И че двигателят ѝ работи.

– Айнщайновци! – ядоса се Шеритов. – Участъците с различен цвят отразяват различно и следователно се нагряват различно, така че температурата на покрива зависи от боята.

– Брех, нашият капитан разбирал от физика! – прихна Чеховият доктор.

– Това, така да се каже, е ефект от втори порядък – защити се нисичкият. – И има значение само ако покривът е подложен на пряка слънчева светлина, което не е случаят сега, и ако забравим за високата топлопроводимост на метала, от който е направена колата.

– А да не говорим за тенджерата – посочи невъзмутимо капитанът към сигналната лампа, която увенчаваше покрива на колата. – Тя със сигурност е по-студена от покрива и ще се види на снимките като черно петно. Нали не очаквате техните аналитици да решат, че на някой от геолозите му е станало лошо и е идвала линейка?

Портиерът Бай Пешо, бивш железничар, който още носеше униформена фуражка от предишната си работа, най-после докуцука до вратата да ги пусне, и тримата продължиха спора си в сградата.

– Че какво, съвсем логично обяснение – отвърна Тахънджиев.

Той се канеше да каже още нещо, но в този момент вратата в края на коридора, където се намираше кабинетът на Николов, се отвори и пред тях се показа профилът на „Просто Цецка“. Директорът явно беше вдигнал щорите на прозорците си, защото иззад гърба ѝ струеше ослепителна светлина. Очите на тримата все още се адаптираха към сумрака на геофизичната станция и те можеха да видят единствено очертанията на тялото ѝ.

Изглежда домакинът беше предупредил гостенката, че останалата част от експедиционната група ще пристигне всеки момент, защото без да покаже никакъв признак на изненада, тя се отмести да им направи път.

Николов ги представи и обясни, че жената е журналистка и ще участвува в поредното излизане, което обаче ще е насочено към нова планетна система. Шеритов не повярва на ушите си – пуснали им бяха някаква парашутистка от централен вестник без да ги предупредят и на всичко отгоре ги пращаха един господ знае къде. Сигурно в ЦК бяха решили да разсекретят програмата, и без това по сведения на разузнаването характерът на тяхната работа не беше тайна за ЦРУ от поне два месеца, но защо така изведнъж и защо без предупреждение? За да се появи мацката тази сутрин, решението трябва да е било взето преди поне ден и половина. Освен ако случайно не се е намирала някъде наблизо.

– Отдавна ли сте в нашето градче? – попита я той.

– О, само от снощи – тя се усмихна, – вчера на обяд тръгнах от София.

Шеритов я погледна и неволно отвърна на усмивката ѝ. Оставяше само да разбере дали тя съзнателно му спести въпроса кога се е запътила насам, или репликата ѝ се дължеше на обикновена бъбривост.

Той се извини и направо заяви, че отива в съседната стая да позвъни. Директорът разпери многозначително ръце още преди капитанът да е излязъл. Докато набираше номера на Управлението, Стефан си представи как телефонът на Николов издайнически издрънка – всички апарати в геофизичната обсерватория бяха деривати, с един и същи номер.

Началникът на отдела го нямаше, но дежурният потвърди, че от София току-що е пристигнала телефонограма със заповед да оказват всякаква помощ на другарката Цветелина Маркова Диманова, родена на осемнадсети ноември хиляда деветстотин петдесет и девета година в Търговище, личен паспорт номер… Сега оставаше само да ѝ поиска документите за проверка, въздъхна на ум Шеритов.

Той се приближи до вратата на директорския кабинет точно когато журналистката се интересуваше колко пъти са излизали през портала.

– Седемнадесет – похвали се от иззад гърба му Стойчев. Съдейки по изцапаните ръце, той идеше от работилницата в мазето. Капитанът го пропусна да влезе, младокът беше готов да избухне от ентусиазъм. Нищо чудно, като се вземат предвид формите на другарката от София. – Скафандрите са готови. Заповядайте в пробната.

– Чакайте! – спря ги Николов. – Прочетохте ли докладната?

– Скука – отговори аспирантът. – Пращат ни в системата на някакво червено джудже. Фотографският обзор е открил шест планети, наистина, едната е в зоната на течната вода и…

– Фотографският какво? – прекъсна го гостенката.

– Фотографският обзор – намеси се Тахънджиев. – Преди в една система да отидат хора се изпраща фоторобот. Това е малко устройство, с размер на куфар. В него има четири камери тип „рибешко око“. Те имат… – той се забави, търсейки подходяща дума, – изпъкнал обектив, който може да обхване едновременно почти половината небе. Това отговаря на ъгъл на полезрение от близо сто и осемдесет градуса. Повечето нормални фотоапарати могат да обхванат най-много четиридесет-петдесет. Разбира се, със специален късофокусен обектив всеки апарат може…

Групичката, на която след по-малко от час предстоеше да се превърне в експедиция до една от най-богатите на планети звездни системи, посетени някога от човечеството, се завлече към подземния етаж. Калоянов, вече екипиран, ги чакаше пред изделието Царичина-3 и проверяваше налягането в резервните кислородни бутилки. Изглеждаше, че този път късметът най-после ще се усмихне на аспиранта – на него се падна честта да помогне на Диманова с обличането, но в последния момент се оказа, че тя е минала курс за подготовка със съветските скафандри „Орлан“,(19) спомените ѝ са съвсем пресни и може да се справи сама. Стойчев обидено отиде да се екипира в противоположния ъгъл на залата. Софиянски едва съхрани сериозно изражение на лицето си, а Шеритов мислено отмести датата на секретното съвещание на ЦК с поне една седмица по-назад. Може би дори с две.

Когато приключи с обличането на скафандъра, той извади личния си ключ. Николов последва примера му и в момента, в който градският часовник започна да отброява дванадесет удара, те ги вкараха в двете ключалки на експедиционната камера. Отверстията им умишлено бяха достатъчно раздалечени, за да не може да си отвори сам човек – част от мерките за защита на системата.

– На три! – каза директорът и започна да брои, – Едно, две, три! – И двамата едновременно завъртяха ключовете си.

Скритото в стената устройство комбинира усилията им с часовников механизъм, който откриваше достъпа до изделието само в определени, предварително програмирани моменти.

Пред тях се откри куб от потъмняла поцинкована ламарина, заварена направо за рамка от тридесетмилиметрови винкели. На няколко места можеше да се видят ръждиви петна, следи от сблъсъци с активни чуждопланетни атмосфери, в които желязото се окислява за минути. И ние летим с това чуди до другия край на Галактиката, помисли си капитанът и тутакси се поправи. До сега не се бяха отдалечавали на повече от двадесет и пет парсека – по-малко от една десета от процента от размера на Млечния път – езикът на човек може да се счупи, докато го каже, а мозъкът – докато го помисли. Но най-страшното беше, че дори този малък обем съдържаше хиляди звезди и Тахънджиев се кълнеше, че и най-добрите звездни каталози са непълни. Да не говорим, че плътността на звездите в посока към центъра на Галактиката расте експоненциално.

Диманова не преставаше да разпитва и вече бе успяла да измъкне тази информация от колегите му. Шеритов издебна подходяща пауза в разговора и се намеси.

– Нямаме достатъчно хора и време за изследването на всички звезди, затова най-напред изпращаме фотографски станции, за да съберем информация за всяка система преди да решим дали има смисъл да я изследва пълноценна експедиция. Пък и ни коства значително по-малко енергия да прехвърлим двадесет килограма, отколкото два тона.

– Освен това – добави астрономът, – станциите са малки и е по-трудно да бъдат забелязани, отколкото този сандък. – Той потупа стената на куба с ръкавицата на скафандъра си. В отговор кабинката изкънтя на кухо.

Журналистката го погледна въпросително.

– Имам предвид, потенциалния противник?(20) Как биха могли…

– Не, не говоря за тях, а за потенциална развита космическа цивилизация. Не искаме извънземните веднага да научат за нас, разбирате, ако не са добронамерени…

– Десетминутна готовност – обяви Софиянски. Той се беше облакътил на пулта, от който се управляваше изделието.

– А това какво е? – приближи се към него Диманова.

– Контролен пост. Има два, онзи е основният – той посочи към другия ъгъл на залата, където прегърбен над подобно устройство, Николов съсредоточено записваше нещо в ученическа тетрадка на големи квадратчета. – От тук управляваме прехода.

– Управляваме е силно казано, – откъсна се от заниманието си директорът на станцията. – Относителната грешка в координатите е към шест процента.

– Това не е ли опасно?

– Само ако човек не внимава. Но ние не разчитаме на абсолютната точност и изпращаме експедиции само до сравнително близки звезди, така че дори при големи отклонения няма опасност нашите героични изследователи да изгорят във вътрешността на някое чуждо слънце. Първо се прицелваме далече от целта. Като пристигнат на място тези юнаци правят триангулация – той посочи групичката, състояща се от Шеритов, Калоянов, Тахънджиев и Стойчев, които в момента товареха допълнителни батерии за скафандрите и куп друго резервно оборудване в кабината. – После коригираме координатите и ги пращаме пак, този път по-близо. И така няколко пъти, примерно десетина, докато не се озоват на повърхността на планетата, астероида или кометата, която искаме да изследваме.

– Не сме съвсем сигурни – добави Тахънджиев, – но изглежда, че мястото на пристигане зависи от промените на гравитационния потенциал по лъча на зрение. С първото излизане ние така да се каже пристрелваме(21) траекторията. От там нататък са достатъчни само линейни поправки, защото потенциалът почти не се мени в рамките на няколко десети от парсека.

Той сигурно щеше да продължи лекцията си още дълго, ала Софиянски погледна хронометъра на стената, изкашля се и обяви петминутна готовност.

– Спуснете си забралото – нареди Николов на Диманова, – и влизайте в кабината.

Шеритов слушаше разговора и едновременно пренасяше последните кутии от неприкосновения запас. Той не спираше да се чуди на дилетантското решение да им изпратят журналистка. Колкото и да се е готвила при съветските другари, останалите в групата нямаше да ѝ имат доверие, преди да я познават по-отблизо, и в неговите очи това подлагаше цялата експедиция на неоправдан риск. Добре че скафандърът скриваше пищните ѝ форми и мъжете не се разсейваха като я гледат. Но след като веднъж си я видял облечена в прилепналия дънков костюм, как да я прогониш от мислите си?

В последния момент Тахънджиев се замота със своята дървена кутия – тя съдържаше петнадесетсантиметров телескоп „Касегрен-Максутов“, необходим за небесната триангулация. Диманова беше пожелала да погледне инструмента по-отблизо и капакът му беше останал отворен. Астрономът щракна закопчалките му точно когато Николов започваше обратното броене.

– … Десет, девет, осем, седем…

Кабината потрепери. Директорът навярно беше подал електричество към намотките под пода, които представляваха изделие Царичина-3. Под това име телепортът-проектор се числеше в официалните документи. Самата кабина не представляваше нищо повече от ръждив метален контейнер, изграден над него. Сърцето на устройството представляваше един от дванадесетте работещи проектори – така ги наричаха по липса на по-добър термин или на по-дълбоко разбиране какво всъщност правят с пространствено-времевия контикниум, – намерени при разкопките край едноименното софийско село.(22)

– … шест, пет, четири…

Токът в градчето спря. Сега цялата електроенергия на окръга течеше към геофизичната станция по брониран кабел, закопан под шосето преди два месеца, когато сводна рота на вътрешни войски, облечена в раздърпани кечаджийски униформи, но съставена само от капитани и майори, се преструваше, че ремонтира градската канализация.

– … три, две, едно, поехали! – по традиция завърши Николов.

(17) Популярно в България събирателно наименование на ВАЗ 2101 и неговите модификации, обикновено снабдени с двигател с работен обем 1200-1300 куб. см. и мощност 64-69 конски сили.

(18) Популярно в България събирателно наименование на ВАЗ 2103, ВАЗ 2106 и техните модификации, обикновено снабдени с двигател с работен обем 1500-1600 куб. см. и мощност 75-80 конски сили.

(19) Скафандър за работа в открития космос, разработването му започва още през 1960-те години като част от подготовката за съветската Лунна програма.

(20) Популярен евфемизъм, с който в страните от Варшавския договор бяха обозначавани страните от НАТО.

(21) Метод за стрелба в артилерията, когато атмосферните условия, например скоростта и посоката на вятъра, не са известни. Най-напред се изстрелва се един снаряд, по възможност снабден със специялен заряд, който произвежда голямо количество дим – за да обозначи ясно място на падането. При изстрелването на следващите снаряди се правят корекции в азимута и наклона на цевта на оръдието, така че точката на попадение да се приближи към целта.

(22) Село Царѝчина, община Костинброд се намира на около 30 км северозападно от София. Печели печална известност през 1990-те години, когато група от мистификатори убеждават българската армия да изкопае тунел с дължина 165 м. и денивелация 70 м. в търсене на съкровището на цар Самуил, следи от извънземен разум и т.н.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 13 и 14 (край)


13. Ако компютрите бяха импресионисти

Ако аналитичните комплекси бяха импресионисти, човечеството щеше да се роди отново като представа за самото себе си, като усещане, породено от неясните щрихи на художника. Всяка от тях, взета поотделно, изглежда размазана, небрежна и недовършена, но съвкупността им е нещо различно – погледната от едно точно определено, идеално разстояние, тя създава у зрителя неизгладим облик на жена, огнено поле от макове, вечнозалязващо слънце, или омайни лилии от градината на някой отдавна забравен художник.

През тези милион и половина години, които преминаха, откакто хората се преселиха в симулация, изпълнявана между стените на гигантския фулеринов резервоар, потопен на двеста метра под повърхността на южния Атлантик, на Земята настъпиха много промени. Не един или два пъти ледниците настъпваха към екватора и се оттегляха към полюсите, но орбиталните огледала, предвидливо построени от създателите на новия изкуствен дом на човечеството, поддържаха температурата в океана над точката на замръзването.

Тонове метеоритно вещество се сблъскваше всяка година с планетата. От време на време някое по-голямо тяло се приближаваше в опасна близост до нея. Тогава влизаше в действие системата за орбитална защита и го обстрелваше с рентгенови лазери от Луната, докато ефектът на Ярковски не отклоняваше достатъчно астероида или кометата от орбитата им, за да избегнат фаталния сблъсък. Системата беше стабилна, разпределена за по-висока сигурност върху всички земни континенти, и даже на други небесни тела. За самоподдръжката ѝ се грижеха аналитични комплекси, състоящи се от тонове изчислителен разтвор, разпръснати в хиляди морета и езера, които нямаха имена, защото не бяха съществували по времето, когато по Земята ходеха хора. Флорида, Владивосток и дори Африка бяха названия, които системата използваше за да маркира географски райони, които човек с безкрайно въображение, живял преди милион и половина години, не би разпознал днес.

На Луната регулярно се появяваха нови кратери, а последните бактерии в пещерите под повърхността на Марс изчезнаха съвсем скоро след оттеглянето на човечеството и единствено земните аналитични комплекси пазеха в паметта си техните молекулярни карти. На Европа животът излезе изпод ледената покривка на океана и се разпростря по повърхността в тънък слой от плесен, която сменяше цвета си според сезона и ориентацията на магнитното поле на Юпитер. Телескопите на системата за защита откриваха подобни промени и в системата на Сатурн, но главният аналитичен комплекс не сметна за необходимо да изпрати до там автоматична станция. Задачата му беше да се грижи за безопасността на човечеството и той предприемаше мерки за да изследва космоса само доколкото това беше необходимо за да не се случи нещо с безценните кубически километри изчислителен разтвор в онова, което някога беше Южен Атлантически океан.

Борис не беше нито първият, нито единственият симулиран разум, който се запита как е възможно човечеството да е единствената свръхцвилизация в Галактиката, при условие че на планети, обикалящи около съвсем близки звезди, има толкова много други цивилизации, макар и много по-млади от него. Обикновено аналитичният комплекс прилагаше върху любопитните мерки, на които би завидял най-талантливият психоаналитик от ерата, когато човечеството обитаваше физическата реалност без посредничеството на компютърни разтвори. Тези любознателни индивиди се влюбваха или развиваха нови интереси и откриваха друга област, в която да приложат енергията си.

Но сега обстоятелствата бяха различни. Преди четвърт милион години Слънчевата система се размина с невзрачно червено джудже от спектрален клас М3. Подобни звезди в нашата Галактика се срещат десетки пъти повече от звездите, аналози на слънцето. Обикновено дребните червени джуджета имат много планети, но всяка от тях е малкарядко достига размерите на Нептун или на Уран. Червени звезди са обвити с бурни атмосфери и изпепеляващите им рентгенови лъчи периодично стерилизират техните планетни системи, грижейки се животът да не се закрепи на повърхността, да не развие сложни структури и интелект. Тази звезда не беше изключение, около нея обикаляха два газови мини-гиганта, сравними с Нептун, и четири по-малки каменни къса без атмосфери. При сближаването си със Слънцето тя загуби половината от тях, но отнесе със себе си множество тела от пояса на Оорт, който се намира в покрайнините на планетната ни система, на хиляди астрономически единици от нашата звезда.

Последствията от тази междузвездна среща се ограничиха до едва забележими промени в орбитите на Плутон и останалите транс-нептунови обекти. Дълго време те оставаха незабележими, освен за най-точните астрономически уреди. Спокойният период продължи, докато най-малката планета, която Слънчевата система бе отнела от червеното джудже, не претърпя два последователни сблъсъка с обекти от нашия облак на Оорт. Чудовищното разстояние остави тези събития невидими и за най-мощните земни телескопи, а случайността се погрижи новата орбита на планетата да я приближи към вътрешността на системата точно когато Земята се намираше от срещуположната страна на Слънцето.

Създателите на системата за орбитална защита бяха предвидили подобен сценарий и според плана им около Слънцето, по орбита подобна на земната, но с интервал от половин период, се движеше автоматична наблюдателна станция. С многократно дублиране и надеждна самодиагностика. Но нито един от аналитичните комплекти, които управляваха зашитата, не знаеше, че четири години по-рано изчислителният разтвор на станцията е попаднал под сноп рентгенови лъчи, образувани при сливането на две неутронни звезди преди девет милиарда години, когато Вселената все още е била в детска възраст. На ниско ниво системата за диагностика откри появата на мъртви зони в изчислителната течност и постави началото на самовъзстановителен процес, но резервът от ремонтно вещество на борда беше ограничен и станцията се нуждаеше от време за да генерира още. Междувременно, комуникацията между различните ниво на контрол бе нарушена, централното управление нямаше представа за повредата и при редовните сеанси на връзка станцията бодро рапортуваше, че се намира в отлично здраве.

Консерватизмът беше заложен дълбоко в характера на системата за жизнеобезпечение на симулираното човечество, иначе то едва ли би оцеляло през тези милион и половина години, прекарани под нейните грижи. Преди да предприеме някакво действие, тя търсеше прецеденти в миналото, симулирано или реално, и винаги отдаваше предпочитание на стари и доколкото е възможно – проверени решения. Системата научи за предстоящото разминаване с червеното джудже от редовните астрономически обзори на небето четиридесет хиляди години преди то да се случи, и дълго обмисля дали да не дублира симулацията, създавайки копие на някоя от планетите в системата на приближаващата звезда. Но квантовата природа на изчислителните процеси гарантираше, че копието няма да бъде точно, че всеки акт на всеки симулиран индивид в едната среда няма да е огледално повторение на действията на индивида в другата среда. В края на краищата двете реализации на човечеството съвсем скоро щяха да поемат по различни пътища. В онова далечно минало, когато хората бяха решили да се преместят в гигантския резервоар от изчислителен разтвор, те бяха предпочели да живеят в симулация с недетерминистичния характер като гаранция за свободната им воля, като гаранция, че няма да съществува апроксимация, която да принизи жизнения им цикъл до едно-единствено, макар и безкрайно сложно уравнение.

В края на краищата системата се отказа от създаването на втора човешка цивилизация. Главният аргумент против подобен акт беше историческият избор на самото човечество да се потопи в морето от биоелектролит, вместо да заселва Галактиката. Тя справедливо допусна, че симулираните хора, които се намираха в технологична, морална и емоционална среда, не много по-различна от онази, при която се бяха откъснали от физическата реалност, отново ще вземат същото решение – дори изборите на отделните индивиди да са различни, огромният им брой гарантира, че усредненият им избор ще бъде същия. Но сега ситуацията беше различна. Докато пропуснатият планетоид се приближаваше към Земята със заплашителна бързина, системата прерови историята на човечеството и не откри подходящ прецедент. Миналото не предлагаше отговор, а собствените ѝ евристични способности дребнееха пред величината на проблема.

Тя се нуждаеше от помощта на хората, но самите хора преди милион и половина години бяха направили невъзможно връщането си назад, във физическата реалност.

Оставаше един изход. Притисната от сроковете, системата за жизнеобезпечение първо ускори тактовата честота на симулацията. После направи инвентаризация на най-любопитните представители на човечеството, спря се на няколко по-обещаващи и премахна психологическите бариери, които самата тя бе заложила пред тях. Те сами щяха да преодолеят останалите защити, които предците им бяха изградили. Най-накрая системата оптимизира биологията на хората и я приспособи към условията на настоящия ледников период. Останалото бе въпрос на изчислителни операции и възможности на производствените комплекси, които трябваше да върнат човешката цивилизация във физическата реалност.

Нека хората сами да търсят решение на собствените си проблеми, мислеше си системата, и ако имаше ръце, сигурно доволна щеше да ги потрива. Тя не беше предвидила как недетерминистичната природа на квантовите изчислителни разтвори може да се съчетае с алтруизма на човеците и да доведе до появата на нова, невиждана до сега раса в реалния свят. Когато корабите на най-смелите четирикраки мореплаватели се натъкнаха на фулериновия цилиндър, закотвен в Южния Атлантик, системата не знаеше как да реагира.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.7313 астрономически единици.

14. Трионът на еволюцията

– Синхронизация? – попита старшият техник, с аватар на хлапак, който изглеждаше на по-малко от двадесет и пет.

– Четири деветки – рапортува колегата му, на вид още по-невръстен от него.

– Готов съм да се обзаложа, че и двамата са поне на моята възраст – прошепна Борис.

– Защо? – попитах. – Контактът с Действителността откъсна много младежи от игрите.

– При ниската тактова чистота, с която работи сега Симулацията, те едва ли са имали достатъчно време за да придобият специалност. Трябва да са старци като нас.

След посрещането техниците ни бяха настанили в две от дузината кресла, които запълваха интерфейсната зала. После се заеха да настройват апаратурата, и без да планират, ни дадоха време да се огледаме. Стените бяха боядисани в тъмно зелена боя, от оловната. Добре, че в симулираната реалност човек не може да се отрови, освен ако за това не се погрижи специален подпрограма. По настояване на Борис след контакта всички обръщенията към подобни функции бяха блокирани. Както и процесите, които се грижеха за стареенето. Решението беше взето лесно и единодушно – никой не искаше да умира.

Нисък, мръсно бял таван се спускаше застрашително над нас. В ъглите и покрай нитовете през боята бяха избили язвичките на ръждата. Лъскав линолеум покриваше пода, който леко се полюшваше, сякаш за да ни напомни, че контактните работи с Действтелността се водят от борда на току-що построен контейнеровоз, дрейфуващ в Южния Атлантик.

„Момчетата“ ни обясниха, че по-нататък ще може да се дефинират междинни станции в произволна точка от Симулацията. За сега нейните ресурсите едва стигаха за поддържане на нормалната ѝ работа – след като моят приятел използва огромна част от ремонтните комплекси за да пресъздаде във физическата реалност цивилизацията на четирикраките, и дума не можеше да става за мащабно развитие на нови разширения.

Преди да започнат, те внимателно обръснаха от главите ни малкото растителност, останала по тях. После плеснаха отгоре няколко шепи розово желе и го размазаха, като внимаваха да го разпределят равномерно от челата до задните основи на черепите ни. Накрая техниците забиха в тези импровизирани шапчици по една жица, с грубо оголени краища.

– Нужно ли беше всичко това? – усъмни се Борис.

– Не се заяждай с човека. – намесих се аз.

– Няма нищо – усмихна се „младокът“. – Интерфейсът е конфигуриран да следва законите на физическата реалност. Иначе нанонитите(10) ще вземат работен материал откъдето могат, например от черепите ви. И Симулацията ще трябва да го моделира. Не е много красиво. Но ако искате, мога да ползвам друга форма…

Той щракна с пръсти и над главата на приятеля ми се появи половинметрова конструкция, подобна на сешоарите от някогашните фризьорски салони. Погледнах нагоре – и над мен се извисяваше по най-застрашителен начин същото съоръжение, само дето от моята гледна точка не можех да оценя цялата му прелест.

– Хм, розовото тесто май е за предпочитане – призна Борис.

Шлемовете изчезнаха.

– Повечето хора предпочитат тестото – каза техникът.

По стените премина вълна и зеленото едва доловимо потъмня. Таванът се надигна.

– Има какво още да се иска от синхронизацията – отбеляза моят приятел.

Съседните кресла промениха формата си. Сега те приличаха повече онази ергономична мебел в офисите, върху която човек по-скоро коленичи, отколкото сяда.

– Синхронизация с Действителността след три, – започна да брои старшият на „младежите“, – две, едно!

Миг по-късно се появиха четирикраките. Само шест индивида. Щяха да напомнят кентаври от Гръцките митология, ако предните им „крака“ не произхождаха от втори чифт ръце. Отблизо и без скафандри се виждаше, че почти цялата тежест на извънземните се поема от най-задния им чифт крайници.

Над главите им се мъдреха шапки от розово тесто.

Крайният от новопристигналите се изкашля. Кабелите над главата му се разлюляха и техниците го изгледаха неодобрително. Бях готов да се обзаложа, че четирикракият се мъчи да запази поне следа от достойнство. Със съвсем човешки глас той се представи:

– Здравейте! Аз се казвам Ксампаунт. Останалите, от дясно на ляво, са Номатайх, Тиражмал, Скенихут, Мознумтан и Ралструанп. Ние сме една хранителна група.

– Аз съм Борис – отвърна моят приятел, – а това е Джо.

– Ние преглъщаме изпитанията на живота заедно. – добави четирикракият.

– За хранителна група ли става дума? – уточни Борис. – Знаем за тях от вашите двойници в Симулацията.

– Те са оригиналите – поправи го Ксампаунт, – а ние сме двойниците. Не е ли иронично оригиналите да се намират в симулация, а двойниците – във физическата реалност?

– А ние сме членове на един екипаж, – намесих се аз, – и в известен смисъл също преглъщаме изпитанията на живота заедно, макар и не буквално. Не мога да спра да се чудя колко сте антропоморфни. – казах, докато разглеждах пръстите на ръцете им, по пет на всяка. – Знам, защо е така, и все пак не мога.

Създателите на Симулацията предумишлено я бяха лишили от въображение за да ѝ придадат стабилност – свойство, което позволи на Борис да разбие защитата й, но ни обрече на срещи с „извънземни“, които наподобяват хората, и на история, съставена от безкрайно повторение на почти еднакви събития.

– Преди да се заемем със сравнителна биология, – обади се четирикракият, когото нарекоха Номатайх, – трябва да ви запознаем с един факт, който се нуждае от спешно внимание. Тирдамал ще ви разкаже. Той е специалист по небесна механика.

Третият извънземен кимна.

– Аз всъщност съм само любител.

– Гражданин-учен? Нещо като нашите граждани-астронавти? – обади се Борис. Може би искаше да го предразположи.

– Може би – кимна четирикракият. – Ние имаме повече общи неща, отколкото може да предположи човек, като ви гледа.

Човек? И те наричаха себе си хора. Пък и как ли иначе да се наричат?

– Какъв е проблемът? – попитах аз.

Тирдамал замълча, сякаш за да подреди мислите си.

– Към Земята се приближава астероид убиец – каза той накрая.

– Колко време ни остава? – поинтересува се Борис.

– Четиридесет и един дена.

– А от кога знаете за астероида? – продължи да разпитва моят приятел.

– От шест дни – отвърна събеседникът ни. – Масата му е огромна – около двадесет процента от масата на луната. Това всъщност не е астероид, а малка планета, с радиус над хиляда километра.

– Каква е вероятността за удар? – запитах отново. – И няма ли средства за отклоняване?

– Деветдесет и девет цяло и осем деветки след десетичната запетая. И не, няма средства за отклоняване. Масата му е прекалено голяма за времето, с което разполагаме.

В съседното кресло Борис се разсмя нервно.

– Не изпадай в истерия! – казах аз тихо, но надявам се, с необходимото внушение.

– Не, не! Каква истерия, какво говориш! Просто си дадох сметка защо толкова лесно получих достъп до ремонтните механизми на Симулацията. Тя се е нуждаела от помощ! Питам се само дали внезапното ми решение да регенерирам вас – той посочи към четирикраките ни партньори – вместо нас, също ми е било подсказано от контурите за управление.

Очите на Тирдамал светнаха, той мигом разбра за какво говори Борис.

– Като се има предвид, че навън – извънземният кимна настрани, но и така разбирахме, че говори за Действителността – поредният ледников период все още не е отминал, а ние произхождаме от студена планета, отговорът се натрапва от самосебе си.

Борис спря да се смее. Тъгата на лицето му сигурно беше разбираема дори за четирикракия, коленичил в подобието на кресло срещу нас.

– Съжалявам – добави Тирдамал.

– Ще го преживея. – отговори моят приятел. – Важното е да измислим как да спасим Земята. Струва ми се, че строежът на стотици ракети няма да помогне, нито пък че ще открием пътя към спасението днес, на тази среща. Предлагам да ускорите тактовата честота на вашата Симулация. Нека да превърнем шестте седмици, който ни остават, във векове, в хилядолетия, през които ще имаме възможност да открием най-доброто решение…

– Не най-правилното или най-ефективното, а онова, с което може да направим най-много добро на всички – уточни четирикракият, – на вас, на нас, и разбира се, на нашите оригинали.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.5050 астрономически единици.

Кода. „Дивото зове“

Разстояние между Земята и астероида: 0.0002 астрономически единици.

* * *

Синьото на океаните потъмня, а облаците, напротив, избледняха. Третата планета намигна на космоса за сбогом и изчезна, за да се появи далеч от астероида-убиец, на правилната орбита в системата на друга звезда от слънчев тип.

– Липсват ми старите съзвездия – казах аз, когато след края на празненството по случай успешното процеждане на Земята през толкова голямо разстояние, излязохме навън да се полюбуваме на нощното небе.

– Кога пък успя да свикнеш с тях? – попита ме Борис.

– Не, нямам предвид тези новите, а старите от преди милион и половина години. – За времето, което човечеството бе прекарало в Симулацията контурите на съзвездията се бяха променили до неузнаваемост – Всъщност, няма значение. Важното е, че над главите ни отново има звезди, и те ни зоват и предизвикват, както някога, както винаги са ни зовели и предизвиквали.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 32 парсека

(10) Нанонити – наномашини.

– край –

Валентин Д. Иванов

28.09.2009-25.08.2013

Паранал – Сантяго – Кърджали – Сантаго – Паранал

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 9 и 10


  1. „Полети насън и наяве“

… черен тунел, също като на тренажора в Звездното градче.
Към действителността ме върна динамичният удар от изключването на първата степен. Инерцията ни хвърли напред и предпазните колани се впиха болезнено в средните ми стави.
Сигурно съм изпъшкал, защото Ксампаунт намери време да откъсне за миг поглед от циферблатите и да се поинтересува:

  • Добре ли си?
    Претоварването продължи да отслабва, с всеки миг се издигахме по-нависоко, атмосферата се разреждаше и съпротивлението ѝ намаляваше. Дроселите на главния двигател регулираха подаването на гориво, мощността му спадна с двадесет и пет процента. Парадоксално, вибрациите се усилиха, резултат от някой непредвиден резонанс.
  • Аха – процедих през зъби. Не исках да се озова в космоса с прехапан език.
    Експлозивните болтове, които свързваха страничните ускорители с втората степен, се взривиха. През ракетата премина тръпка. Изтощени от изпитанията на първите няколко минути след старта, ние нямахме сили да се надигнем и да погледнем през илюминатора дали отделянето е преминало нормално, но конструкторите предвидливо бяха сложили от двете страни на таблото малки изпъкнали огледала и за наше успокоение видяхме в тях как огнените струи на двигателите проблясват за последен път и ускорителите, описвайки плавни параболи, се отдалечават от нас. Предстоеше им да се спуснат на земята с парашути, но докато дойде време куполите им да се отворят, ние щяхме да сме на високоелиптична орбита, чийто апогей нежно докосва лунната повърхност. Поне така изглеждаха нещата върху екраните на компютрите в центъра за управление на полетите.
    На тренировките никога не бях изпадал в безсъзнание при номиналното осемкратно претоварване, което се очакваше да претърпим при старта. Нито при десеткратно или дори при дванадесеткратно – стойности, които то можеше да достигне в случай на проблем, когато се налага мисията ни да бъде прекратена предварително. Но тогава, вместо да отлетим за лунната база, щяхме да направим една обиколка на планетата и да се приземим.
    Плиткият сън в скоростната дрезина не стигна за да се възстановя напълно след стреса от сбогуването със Зикейне, от умората натрупана през дългото шофиране, и от непредвидения крос до гарата. Да не говорим за нарушения хранителен баланс, докато бях сам. Нищо чудно, че Ксампаунт от време на време се обръщаше да провери как се чувствам. На свой ред огледах останалите, доколкото ми позволяваха претоварването и широките скафандри. Ензимните запаси, които си разменихме преди да тръгна – аз взех със себе си хладилна чанта пълна с разноцветни тубички, които съхраняваха по няколко десетки грама от техните стомашни сокове и им оставих подобни тубички с моите собствени храносмилателни вещества – помагаха донякъде, но отсъствието ми се беше отразило зле на всички. Претоварването опъваше синкавите торбички под очите им. Цяло чудо беше, че не са ни сменили с дублиращ екипаж заради общо отслабване.
    Втората степен даде всичко от себе си, до последната капка гориво. Инерцията отново ни запрати напред, но по-нежно, отколкото преди.
    Операторът от центъра за управление най-после се обади.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“! Как сте, момчета? – гласът му едва надви пукането в слушалките.
  • Без проблеми. – Номатайх се опита да отвърне бодро, но късият отговор издаде колко му е тежко.
  • Яхнали сте орбитата като…
    Така и не разбрахме като какво сме яхнали орбитата. В задната част на кораба, където се намираха инструменталният блок и резервоарите с гориво и кислород, нещо изгърмя. Звукът достигна до нас през структурата на корпуса и дори брезентовите седалки, опънати с пружини в правоъгълни рамки, не го угасиха напълно. Ушите ми писнаха, завъртяхме в бесен танц но този път милостивото състояние на безсъзнание не ме споходи. Вестибуларният ми апарат бурно запротестира против това насилие. Отчаяно стиснах челюсти в опит да не омърся кокпита. Другите сигурно правеха същото.
    Вдясно от мен Номатайх посегна към таблото. Сигурно му костваше нечовешко усилие. Зная, защото аз едва успявах да държа устата си затворена. Той повдигна капачето, което защитаваше ключа на главния двигател от случайни докосвания, и го натисна. Бумтенето зад нас спря. Корабът продължи да се върти, но не така бясно, както преди.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме? – потърси ни центърът за управление.
  • Тук борд „Дързост“ – отвърна Номатайх. – Имаме проблем в инструменталния отсек. Налягането в кислородни резервоари две и три….
    Корабът въздъхна: перките на вентилаторите, които се грижеха за атмосферната циркулация забавиха своя ход, помпите в системата за жизнеобезпечение спряха със скърцане, жичките в нагревателите, които поддържаха температурата в кабината започнаха да изстиват с тихо попукване. И стана тъмно. Единствената светлина идваше през илюминатора от синия диск на Земята.
    Почти едновременно и шестимата включихме аварийните лампи, закрепени върху шлемовете на скафандрите ни.
  • … пада – довърши Номатайх. – Тирдамал, включи аварийното захранване.
    Натиснах необходимата последователност от бутони, но тъмнината не отстъпи.
  • Опитай с главния превключвател.
    Той се намираше под таблото. Протегнах ръка, напипах бакелитовата дръжка и я преместих. Тя съединяваше направо клемите на вторичните батерии с шините на таблото пред нас. Лампите премигнаха и светнаха. Циферблатите оживяха и ние се загледахме в тях.
  • Контрол, контрол, тук борд „Дързост“ – каза Номатайх.
  • Тук контрол, телеметрията изчезна, докладвайте.
    През следващия половин час стана ясно, че сме загубили две трети от въздуха за дишане и почти деветдесет процента от горивото. Оставаха ни само няколко стотин литра хидразин в резервоарите на маневрените двигатели. За кацане на Луната и дума не можеше да става.
  • Сега всичко зависи от това на каква орбита сме – каза Скенихут. Той се канеше да добави още нещо, но осъдителните погледи на останалите му подсказаха, че не желаем повече очевидни констатации.
  • Звездният датчик е загубил ориентация след спирането на електричеството – обърна се към него Ксампаунт, със същия тон, с който до преди два дни обсъждахме предполагаемите проблеми на полета в тренажора. – Защо не го калибрираш? Ще ни трябва за определяне на орбиталните елементи.
    Скенихут сигурно разбираше, че от Земята щяха да ни дадат по-точно решение на орбитата, отколкото най-доброто, което можехме да получим с тази кръстоска на древен секстант, театрален бинокъл, и жироскоп, но без да възразява той притегли стойката, на която беше монтиран датчикът и мълчаливо се зае да търси опорни звезди. Аз пуснах диагностика на главния двигател. Останалите също си намериха с какво да се занимават.
    Центърът за управление се обади четвърт час по-късно. Говореше Заогемб, лампов инженер, за който казваха че чете техническата документация на кораба за отмора и познава системите му по-добре от техните създатели. Имахме късмет, че повредата възникна по време на неговото дежурство.
  • Момчета, имам добра и лоша новина. С коя да започна?
  • С по-спешната – отвърна Номатайх.
  • Най-напред изключете всички некритични консуматори на енергия. Тя ще ни трябва по-късно за да подгреем електрониката.
    Нойматайх ми кимна и аз отново посегнах към бакелитовата дръжка под таблото. То угасна.
  • Имаме късмет с орбитата – продължиха от Земята. – Четвъртата степен даде съвсем малко под необходимия импулс за влизане в окололунна орбита. Горивото в маневрените двигатели ще е достатъчно за да ви засили още малко, колкото да заобиколите Луната и да се върнете обратно. Корекцията трябва да се направи в рамките на следващите два часа, за да имаме време да проверим дали сте на прав път, и ако е необходимо – да повторим упражнението. После енергийните изисквания стават прекалено големи.
    С други думи, отделът по орбитална механика трябваше да извърши малко чудо: да ни прати около Луната с нейните неизследвани маскони така, че като се върнем до Земята без капка гориво, да влезем в атмосферата под правилния ъгъл и да отскочим точно два пъти, а не да изгорим като метеор или да отхвръкнем по околослънчева орбита.
  • Прието. Ще го направим веднага след като ни изпратите вектора и продължителността на включването. А каква е лошата новина?
  • Ще получите подробни инструкции след няколко минути – Заогемб направи пауза и известно време от говорителя се разнасяше единствено шум. Такива прекъсвания не бяха необичайни в преговорите с контролния център, навярно сега някой от математиците стоеше до конзолата с дебела папка в ръка и превеждаше диференциалните уравнения на инженерен език. Но причината за забавянето можеше да е и друга – операторът просто да търси по-милостиви слова, с които да обвие лошата новина. Сигурен бях, че сега всеки от нас смяташе на ум колко е една трета от запасите с въздух, и дали ще стигне за целия екипаж, докато обиколим Луната и се върнем. Питах се в каква степен стресът повишава консумацията на кислород.
  • Борд „Дързост“, проблемът е, че при този план на полета, кислородът в последния резервоар ще стигне само за трима от вас. Трябва да вземете тежко решение, и то през следващите минути, ако не искате ситуацията да се влоши още повече.
    Известно време в кабината се чуваше само пукането на високоговорителите и шума на вентилаторите.
  • Ще теглим жребий – каза Ксампаунт, сякаш все още се намирахме в тренажора. – Тези, които нямат късмет, ще трябва да подготвят ензимен резерв за останалите.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9586 астрономически единици.

  1. Цивилизация в нужда се познава, през тридесет и един парсека, в тридесет и втори
  • Ще си изпатим – казах аз. – Това е по-сериозно от нарушаване на правилата за движение.
  • Представяш ли си какво е там сега? – повтори Борис и натисна щурвала напред. Генераторите, които току що бяха разредили пространството, за да се процедим през него на разстояние тридесет и два парсека, промениха режима си. Сега те създаваха локален градиент в гравитационния потенциал. Изчислителният комплекс се погрижи корабът да се полюшне леко, преди да се устреми напред. Много неикономичен режим, целият ни изотопен запас щеше да стигне само за няколко часа умерен ход.
  • Ще ни съдят за трансфер на технологии.
  • Само ако успеем да спасим четирикраките. Иначе на кого ще сме ги предали тези технологии?
  • Добре, де. Ако ще се мре, поне да е с песен.
    През първите три-четири милиарда години сред Големия взрив технологичните цивилизации са оцелявали средно около три хиляди години, а сега – само около триста. Смята се, че промяната е свързана с по-лесно достъпните метали във възрастната Вселена, които позволяват развитието на технологиите да изпревари развитието на морала. Цивилизациите и без нашата помощ изгаряха като падащи метеори, допълнителното знание само можеше да ускори процеса. Доказваха до останките, които откривахме на почти всяка годна за живот планета, а също и на много от негодните. Често именно на тях, далече от унищожителното действие на атмосферите, се намираха най-интересните находки. Там единствено тектониката и случайните удари на метеорити можеха да унищожат създаденото от разума.
    Понякога сред руините на предишното величие бродеха подивели туземци, но по-често нямаше оцелели. Това беше начинът на Вселената да ни каже, че пътят на една цивилизация не е възходяща спирала, а в най-добрия случай синусоида.
  • По-скоро начупена крива – беше ме коригирал веднъж Борис, – с бавно и мъчително издигане, последвано от кратко сгромолясване. Като зъбите на трион.
    Наблюденията на онзи, който е предложил спиралата, са се свеждали до един малък възходящ отрязък, колкото значим за опита на човечеството, толкова къс и пренебрежим за историята на големия Космос.
    Най-голямата загадка в цялата игра на живот беше как нашата собствена цивилизация се е процедила през две хиляди годишна поредицата от Малтусиански катастрофи,(8) екологични кризи и глобални войни.
    Просто нямаше начин човечеството да ги е преодоляло и все пак хората някак се бяха изхитрили да избегнат всички капани. Сега, благодарение на нас няколкото четирикраки – научихме за анатомията им от размазаните телевизионни изображения, който изпращаха станциите на планетата – в тясната космическа капсула също имаха шанс да оцелеят. Поне за още малко. Те не бяха единствените разумни същества, на които попадахме точно когато са се отправили към най-високата точка на тяхната синусоида. От време на време моите колеги докладваха за някоя по-напреднала цивилизация. Най-често успехите се свеждаха до стабилен свят без войни. Такива цивилизации имаха шанса да просъществуват няколкостотин години повече, докато не загинат от епидемия или от промяна на климата. Ударите на случайни астероиди не се нареждаха сред най-вероятните причини за смъртта им, те се случваха прекалено рядко.
    Друг клас „отличници“ се отдаваше на експанзия. Обикновено те имаха една-две бази на съседни планети или на спътници в собствената си звездна система, а някой се опитваха да положат началото на постоянни и самостоятелни колонии. Почти винаги те загиваха от свръхнапрежение, изразходвайки ресурсите на родната си планета или дори на цялата система.
    Две дузини междузвездни сонди със замразени яйцеклетки, водени от обезумели изкуствени интелекти, бяха единствените следи, които бяхме открили от най-успелите. Обширната микрометеоритна ерозия на фотонните им огледала говореше че са прекарали милиони години в космоса. Многобройните случайни сближавания със звезди по пътя им правеше невъзможно да установим траекториите им. Пък и цивилизациите, които ги бяха изпратили, сигурно отдавна се бяха превърнали в пепел.
    Сред пенсионерите като мен, които посвещаваха последните си години на космоса, се носеха слухове за междузвезден кораб фантом, пълен със замразени трупове. Но никой не можеше да каже къде се намира той, нито кой го е видял. За двеста години скитане из Млечния Път човечеството не срещна цивилизация, притежаваща свръхсветлинен транспорт.
    Разстоянието до капсулата на четирикраките се скъсяваше. В съседното кресло Борис затананика някаква детската песничка за зверчета край оградата. И друг път го беше правил, но не очаквах да се сети за нея точно сега. Усетил че го гледам, той млъкна и се обърна към мен.
  • Не можем да ги подминем, Джо. И те са астронавти като нас. Колеги.

  • Малък напред – нареди Борис, когато до капсулата останаха дванадесет километра. Обикновено в космоса той взимаше решения за маневрирането. Аз бих могъл да се справя не по-зле от него, но командният модул си е на моя приятел, и се предполага, че той го познава най-добре.
  • Малък напред – потвърдих според полетния протокол. – Дали са живи?
  • Кой знае? А сега, готовност за маневра, вектор на екрана. – Във въздуха пред нас увисна оранжева стреличка, сочеща надясно. – След три, две, едно, сега!
    Корабът ни се разтресе по-застрашително, отколкото предния път. Зъбите ми изтракаха. Борис бързаше да стигне до четирикраките и не се съобразяваше с максимално допустимите ускорения.
  • Извинявай, без да искам – той ми хвърли бърз поглед, колкото да провери дали съм добре и продължи убедено. А когато е убеден в нещо, повишава тон. – Съвсем скоро правилата може да се променят. Хората ще се уморят да гледат празните си хладилници. Тогава те ще послушат онзи, който им каже как да ги напълнят. С четирикраките може да се търгува. Суровини срещу технологии, по-стари разбира се, за да не направят те самите някоя глупост… Пък и четирикраките могат да прихванат от нас това, което ни е спасило от Малтусианската или от каквато и да е друга катастрофа.
  • Или ние да прихванем от тях онова, което ще ни докара до края.
  • Може да се спори от коя страна произхожда доминиращото влияние, но да не се отклоняваме. Исках да кажа, че има възможност да се върнем в Космоса, ако правилата се променят.
  • Ще се променят, как ли не – възразих аз. – Не му стиска на човечеството. Колко пъти до сега сме се опитвали да спасим някои от по-младите ни братя по разум? Колко пъти сме бягали с подвити опашки и сме гледали отдалече взривовете по планетите им?
    Той се почуства задължен да се застъпи за нашата цивилизация.
  • Е, има си причини. Но ако се откажем завинаги, никога няма да намерим равностойни партньори. По-добре да оставим този спор за друг случай – сега беше негов ред да махне примирително с ръка. – Гладен съм.
  • Точно сега?
    На екрана се разрастваше капсулата на четирикраките.
  • Сигурно е от напрежението. Моля те, донеси ми един сандвич от хладилника – той пусна за миг щурвала и престорено бързо го хвана пак, колкото да ми покаже, че трябва да стои на поста си. – Аз не мога…
  • Добре – разкопчах колана и се изправих.
  • Вегетариански – уточни Борис.
    Неговият команден модул може да има прекрасен кварцов купол, но каюткомпанията и кухненският бокс се намират в моя, от другата страна на шлюза, който ги съединява. Като отивах нататък, препречих люка с един алуминиев стол. За всеки случай. После се заех да търся в хладилника сандвичи без месо.
    В този момент Борис стартира процедурата за аварийно разделяне на модулите. Не ме изненада – във фова си отдавна бях пуснал връзка към камерите за вътрешно наблюдение и го видях как набираше кодовете за обезопасяване. Той също погледна към камерите – за да се увери, че няма да ми отреже ръка или крак. Поне така се надявах.
  • Проблем ли има? – попитах по интеркома.
  • Не, по-скоро намерих решение. Ще те оставя тук, а аз ще се заема с четирикраките. Сам. Като те приберат нашите, кажи че съм обезумял и съм искал да те убия, защото не си ми позволявал да се намеся. Избягал си в твоя модул и едва си се спасил.
  • Идиот! По-добре провери херметизацията преди да взривиш болтовете.
    Екранът пред него би трябвало да мига в червено. Камерата, която до сега непрестанно ме следваше, се завъртя към люка. Борис изруга като видя стола.
  • Хидравликата има достатъчно мощност да го разреже – казах на висок глас, – но фините уплътнения ще се нарушат и кой знае дали ще ми стигне времето да го херметизирам.
  • Издевателствуваш – констатира моят приятел. – Добре, предавам се. Толкова ли бях прозрачен?
  • Даже повече, отколкото може да си представиш. Докато те слушах как се правиш на гладен се сетих за четири начина по които можеш да се отървеш от мен.
  • Четири? Какви?
  • Тайна. Другите три са по-добри от този и няма да е така лесно да те спра.
  • Добре, ти печелиш.
    Върнах се в кокпита.
  • Все пак донесе ли ми сандвич?
    Подадох му го. Две филийки със сирене и листи от лилави водорасли, увити в прозрачно фолио.
  • Ненавиждам водораслите – въздъхнах той.
  • Само не ме пращай сега за сол.
    Борис изсумтя и разкъса опаковката. Отхапа едно парченце от препечената коричка, и се обърна към мен.
  • Не ти ли е минавало през ума, че всичко е много лесно за човечеството?
  • Ако нямаш предвид отчуждената младеж, застаряващото население и икономическата криза, не, не ми е минавало.
  • Говоря сериозно. За полетите в космоса, свръхсветлинните двигатели, гравитационните генератори и за липсата на конкуренция в Галактиката.
  • Случайност. На наше място можеше да бъде всяка друга цивилизация. Например те – посочих към планетата на четирикраките.
  • Не е толкова просто. Този проблем е известен отдавна…
  • Парадоксът на Ферми – довърших аз. – Но той се обяснява с теорията за цикличните Малтусиански кризи.
  • Има и други теории. Например за симулацията…
  • ¡No pasarán! – възразих аз. – Ако симулацията е с размерите на Вселената, или поне на Галактиката, както показват нашите полети, тя е неотличима от истинска Вселена.
  • Дяволът се крие в дреболиите – каза Борис, докато стабилизираше нашия кораб на петдесетина метра от капсулата на четирикраките. Само тя беше останала от огромната ракета-носител, която ги изведе в космоса. Последната степен се беше отделила, докато ние маневрирахме, за да ги прихванем.
  • Илюминаторът им е тъмен, – отбелязах. – Дано просто да пестят енергия.
  • Моля отчитай разстоянието.
    Поредният данък към традициите. Той можеше просто да изведе числото на екрана, но предпочете да постъпим както в зората на астронавтиката.
  • Четиридесет и осем метра, четиридесет и седем метра, четиридесет и пет, по-бавно…
  • Ох, по-добре недей. Мога и сам да чета. А ти се опитай да си спомниш чувал ли си за космически полет, по време на който се взривява един от кислородните резервоари по пътя за Луната?
  • Аполо-13? – сетих с мъка, но все пак без да се консултирам с архивите през фова.
  • Точно така! Виждаш ли приликата?
  • Първо, на четирикраките кой знае какво им се взриви и второ, за разлика от нашите астронавти, те летят по директна траектория, без да влизат в орбита около Земята. Исках да кажа, в орбита около планетата си.
  • Да, има малки разлики. Каквито може да се получат, ако човек без особено развито въображение иска да проиграе различни сценарии с минимални усилия. Той ще прави единствено най-необходимите промени, колкото симулациите да не са съвсем идентични, запазвайки логиката на истинската история, като единствено възможна, нали?
  • Теорията ти е непроверима като старите идеалистически философии. Какъвто и тест да измислиш, аз мога да го оборя, като кажа че съм си представил изхода от него и че всичко съществува само в съзнанието ми. Включително и ти.
  • Не съвсем. Ако симулацията следва принципа на минималните усилия в сценариите на космическите полети, защо трябва да постъпва различно с компютърните системи? Следователно, симулираните аналитични комплекси ще работят на подобни принципи и ще имат същите слабости като истинските. – Борис ме изгледа продължително, сякаш искаше да се увери, че го слушам и мисля над думите му. – За един системен технолог разбиването на трилитров биоелектролитен комплекс не е проблем.
  • Ако пишех софтуера на подобна симулация, щях да сложа защити на най-ниско ниво, които да не позволяват на симулакруми като нас дори да си представят подобна възможност. – Приятелят ми се усмихна широко, но премълча и аз продължих разсъжденията си. – Както виждаш, при споменаването на тази възможност светът около нас не изчезна, нито пък се показаха голите стени на холодека, като в оня филм… – защраках с пръсти, докато се опитвах да се сетя как се казваше.
  • Сещам се, от двумерните… И не беше филм, а телевизионна серия, но и аз не си спомням заглавието ѝ. – Никой от нас не побърза да провери в архива. Въпрос на чест или на старчески инат. – Но да се върнем към симулацията. Защитата може да не успее да проработи, ако системата е претоварена с решаване на някоя друга по-важна задача, например…
  • Нещо не е наред – прекъснах го. – Погледни!
    Намирахме се на двадесет метра от капсулата на четирикраките. Досега техният люк се криеше в сянката на слънчевите панели, но при сближаването на двата апарата той влезе в конуса на нашите бордови светлини. Беше отворен. До ръба му плуваха три фигури, без скафандри. В последните си мигове нещастниците се бяха хванали за ръце и сега студът на космоса ги беше направил неразделни завинаги.
  • Не-е-е-е-е-е-… – изстена Борис.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9584 астрономически единици.

(8) Малтусианска катастрофа – криза, породена от изчерпван на даден ресурс, в условията на увеличение на населението. За пръв път е описана от английския икономист Томас Малтус (1766–1834).

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, cyberpunk, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Българска фантастика в чужбина: българският сборникът в Русия по руската телевизия


За наша радост през март 2020 в Русия излезе сборник с българска фантастика:
https://www.burgas.bg/bg/news/details/1/41880
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%A2%D1%80%D0%B5%D1%82%D1%8C%D0%B5_%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%88%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B8%D0%B5_(%D0%98%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE_%D0%92%D0%B5%D1%87%D0%B5,_2020)
Преди няколко дни сборникът бе представен в предаване за книги по една от телевизионните програми в Смоленск (гледайте от около 10-тата минута):
https://www.youtube.com/watch?v=eo_2GREStpY

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, фентъзи, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 7 и 8


7. „Че защо [да бързаме]?“

Перото на чистачката беше замръзнало, а нямах време да чакам нагревателят да разтопи леда по целия купол на снегохода. Затова включих двигателите и размърдах машината напред-назад, докато снегът опада. Над мен се появи червения диск на Слънцето! В тези ширини климатът му позволява да се покаже не повече от три или четири пъти годишно, и когато това се случи, никой не мисли за работа – хората излизат от домовете си, фабриките спират и работниците отиват да му се полюбуват. Дните на Слънцето са весели празници, пълни с танци, радост и любов. Една година по-късно се раждат много деца.

Дали и Зикейне сега гледа към него?

Десните ми крака се бяха схванали от лежането и сега ги пробождаха милион остри иглички. Отделих минута за да се облекча и докато го правех, си припомних как да се върна на пътя. Нямаше да бъде трудно, бурята изглежда беше спряла през нощта, скоро след като съм заспал. Индикаторът за състоянието на батерията показваше три четвърти от пълния заряд, предстоеше ми около час път до гарата. Според всички сметки ми оставаше достатъчен резерв от време, но не исках да рискувам и скоро стълбовете запрелитаха от двете ми страни. Изкушавах се да се обадя на Финозие за да получа отговор на въпроса, който Номатайх не ме остави да задам, но ако имаше новини, някой от тях двамата щеше вече да ми ги е съобщил. Или напротив, те не искаха да ме разстройват с лоши вести преди последния труден преход и щеше да бъде проява на лош вкус от моя страна да ги принуждавам да ме лъжат.

Каквато и да беше причината, реших да се доверя на нашите лидери, до сега не ме бяха подвеждали. Трябваше да просто да пристигна навреме, нищо повече. Дължах го на Номатайх, Ксампаунт и останалите. Ако закъснеех, най-вероятно щеше да полети мой дубльор, избран заради ензимния си профил измежду резервните Единични служители в космодрома. Но той щеше да е мой непълноценен заместник в полета, без дългите годините на специфична подготовка точно за тази експедиция. Представих си как щяха да го обучават на най-елементарните умения в Лунната база, когато всички и без това са заети.

Имаше и друга възможност – цялата ни група да отстъпи мястото си в кокпита на някоя друга. Освен нас през същата подготовка преминаха още два екипажа. По план, след половин година предстоеше поредната смяна на дежурните, но до тогава могат да се случат много неща и никой не знае дали ще останем начело в листа с кандидати.

Мислите ми се върнаха назад, към предната вечер и покупката на мекото легло, спомените ми съживиха подробности, които тогава не забелязах: как се полюшваше водата, заседнала в задните крака на Финозие, как изсъхналата кожа на ръката ѝ дращеше дланта ми, когато я накарах да се убеди, че постелята на болната ни приятелка е твърда. Или може би не убеждавах нея, а себе си – аз самият не бях сигурен дали Зикейне не халюцинира. Вярвах ли ѝ? Иска ми се отговорът да беше положителен, но бях запазил достатъчно разсъдителност за да знам, че никога няма да бъда напълно сигурен.

Главата ми се затресе. Не я разклащах аз, в опит да прогоня спомените за отминалия ден. Машината се люшна настрани и в миг равномерният вой на електродвигателите ѝ се превърна в противно стържене. Дръпнах дръжката на реостата и оставих снегохода да пълзи напред по инерция, докато съпротивлението на мокрия сняг не го спря.

Без едно излишно движение отворих стъкления похлупак, преметнах се през ниския борд и се озовах до дясното моторно колело, откъдето ми се стори че произхожда звукът. Добър знак, веригата не беше провиснала. Капакът на главината изскочи след едно натискане на скобата, която го придържаше на мястото му. Върху снега, около ботите на предните ми крака, се разсипа шепа метални цилиндърчета. Ролките от лагера, върху който се въртеше колелото.

Погледнах определителя на таблото. До гарата оставаха петнадесет минути каране. Един час ускорен марш. Дори по-малко, ако тичам с всички сили.

Така. Първо, пухената наметка от багажното отделение. Вода не ми е нужна – наоколо има достатъчно сняг. Второ – радиостанцията; тя се плъзна плавно навън по жлебовете, индикаторът на вътрешната ѝ батерия показа четири точици от пет.

Не пропуснах ли нещо, мислех докато препусках в галоп по пътя и прехвърлях в главата си едно по едно действията си след повредата. Да, капакът на снегохода. Той остана отворен, вятърът ще напълни колата със сняг, ремонтът ще е разорителен. Преди да тръгна го погледнах, но нещо ме спря да го затворя. Няколко допълнителни секунди едва ли щяха да решат нещо, обаче изразходването им означаваше да приема възможността за загуба, да мисля за последствия от едно евентуално оставане на Земята, когато всичките ми сили трябваше да бъдат насочени към успеха. Към Луната. Към Космоса.

Физическата подготовка не беше от първостепенните дисциплини. Полетът до базата трае три дни, прекалено кратък срок за да се появят последствия от безтегловността. Независимо от това инструкторът ни гонеше безжалостно по пистата по един час, три пъти дневно – преди закуска, преди обяд и преди вечеря.

– Не мислете с кой крак ще направите още една стъпка – казваше той. – Мислете какво има от другата страна на поредния завой.

Сякаш за да изпълня заповедта мъу, погледнах напред – зад следващия завой се показаха още дървета – целият път минаваше през гора. Над върховете им се виеше дим.

На гарата пристигнах три минути преди крайния срок, който ми беше дал Номатайх. Някой хвърли върху раменете ми чул – моята наметка лежеше в снега, в покрайнините на селцето; бях я захвърлил преди да се впусна във финален спринт. От радиостанцията се бях освободил още по-рано, щом се показа пушекът от комина на местната отоплителна централа.

На гарата ме чакаше по-скоро локомотив с малка композиция, пригодена за бързо каране, отколкото единична монорелсова кола. Острата мишешка муцуна на дрезината подтискаше с усещането за скорост. От нея стърчаха очичките на двата фара, засилвайки приликата с облик на гризач. Надявах се да не бъдат зелени. Отзад бяха прикачени два акумулаторни вагона.

Вътре разбрах защо са нужни допълнителните вагони. Дрезината не беше автоматична или дори Единична, на седалките се бе разположил екипажът й, от четирима човека – минималният брой за една функционална група. Толкова малки групи не оцеляват дълго, членовете им страдат от всякакви болести на храносмилането, защото е много трудно да се постигне хармоничен хранителен баланс с толкова малко индивиди. Но в наше време четворки се срещат все по-често, защото са необходими на съвременния динамичен свят, например за бързи транспортни операции като тази. Услугите им струват скъпо – очевидно, Ксампаунт и Номатайх не жалеха пари за моето завръщане. Залогът беше здравето на нашата собствена група през следващата половината година – ако някой се разболее на Луната, от къде ще му се намери заместник?

Моите спътници почти не разговаряха по време на пътуването, даже помежду си. Изпитите им лица и подутите им крака представляваха позната за мен гледка. В известен смисъл, те също бях космонавти, приковани към мрежата на монорелса така, както ние щяхме да бъдем приковани към базата, и зависеха от нуждите на случайни клиенти – както ние зависехме от прищявките на времето. Въпреки неудобствата и изгорените години живот те не напускаха работата си, също както и ние не се отказвахме от полетите, само защото гигантската ракета, която ни извежда в орбита всеки миг може да избухне в пламъци или заради двата милиметра алуминий, които ни деляха от вакума. А в него кръвта кипи и дантелената тъкан на дробовете се изстрелва на червени потоци през всяко отверстие на телата… Въпреки това ние не се отказваме.

По обяд пристигнахме на полуострова. Един час по-късно асансьорът ме издигна до входния люк. В кабинката влязохме аз и един техник – останалите петима от групата отдавна бяха заели местата си и се занимаваха с тестване на системите. Книгите с инструкциите висяха от поставките пред всеки, страниците им пламтяха от драсканици с червени моливи.

Моята седалка не беше празна, в нея се намираше дубльорът, който щеше да полети, ако бях закъснял с още няколко минути. Техникът му помогна да се надигне. Мъжът ме изгледа с празен поглед. Последните дни сигурно за него бяха като пътуване във влакче на ужасите: първо главозамайващата възможност да участва в следващата Лунна експедиция, после агонизиращото гадаене дали ще се появя, и сега убийствения удар да ми отстъпи мястото си по средата на предстартовата подготовка.

Единичният намери сили да ме погледне и да ми подаде ръка.

– Тирдамал, пожелавам ти успех.

Задържах дланта му в моята.

– Благодаря, Льомянтир – прочетох името на гърдите му. – Сигурен съм, че някой ден и твоят ред ще дойде.

Той кимна и се запъти към вратата на асансьора.

– По-бързо – подкани ме техникът. – Няма време.

След десет минути претоварването ме удари в раменете и светът се превърна в черен тунел.

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.9601 астрономически единици.

8. Вселената е грапава на пипане и ние я полираме като плъзгаме голите си тела по нейната повърхност

Джей Кей продължи по-нататък, за да съобщи решението си на останалите, а ние наблегнахме на бирите.

– Това е краят – каза Борис и се отправи към кутията с инструментите. Вече не се страхуваше да употребява дума-табу.

Преди да развием винтовете, да снемем скобите и да откачим безбройните съединения съществуваше шанс, макар и минимален, нашият президент да се върне тичешком и да ни каже, че е станала грешка. И да обяви десетминутна готовност. Уви, времето днес нямаше да се поправи – от известно време вятърът се усилваше. По периметъра на старата писта настъпи мудно раздвижване, колегите с нежелание се захванаха с разглобяването на корабите си.

А пред очите ми стоеше понтонът, който Борис едва успя да улови, преди антигравитацията да го отнесе в небето.

– Искаш да отидеш в космоса още веднъж? – попитах моя стар приятел.

Той само кимна.

– Вече си платил консумативите за този полет, едно – изправих показалеца на дясната си ръка. – Зарядът в батериите няма да издържи до другия месец, а и разрешителното ни за полет изтича днес в полунощ – вдигнах съседните два пръста. – От утре няма да летиш, защото ще чакаш кризата да свърши, нали? Което може би ще продължи много месеци, даже според най-оптимистичните прогнози. Това беше три.

– Четири – поправи ме той.

– Добре, де. И последно, пет, имаме ли гравитационни генератори, които могат да издигнат три тона и половина в орбита? – посочих колите. – Имаме.

В очите му мигновено се появи разбиране:

– Е, може би не точно моята таратайка, но твоята „Секвоя“ и още няколко от по-мощните спортни модели ще свършат работа. Освен това, нищо не ни пречи да използваме повече от един генератор… – технологът в него се хвърли с главата напред да решава задачата, но той се овладя, макар и с усилие. – Сигурно ще ми вземат книжката, а може и вашите.

– Ще го преживеем. В най-лошия случай след два месеца ще се явим на проверочни изпити. Кой знае какво може да стане до тогава. Отивам да кажа на Джей Кей.

Забързах, доколкото това е възможно за човек на моите години, към стария терминал да търся президента на клуба, преди Борис да е размислил.

– Почакай! Идвам и аз – развика след той след мен и размаха бирената кутия. – Само да я хвърля…

Намерих нашия президент зад съседната кола, където разговаряше с няколко колеги, отчаяни също като мен. Даде ми знак да почакам. Нямах време, грабнах го за рамената, обърнах го към себе си, и започнах бързо да му обяснявам идеята си. От начало той не хареса държанието ми, а после и това, което чуваше. С ъгъла на очите си видях, че Борис се приближава.

– Той е луд! – обърна се Джей Кей към моя приятел. – Иска да си загубим книжките завинаги. Да не говорим за другите проблеми, които ще създаде на всички нас!

– Най-напред ме изслушай! – креснах му. Останалите ми подскочиха от изненада. Никога не ме бяха чували да повишавам тон. Но сега се налагаше. – Обмислили сме всичко много внимателно…

Да, за цели десет секунди и половина, добавих на ум, но нямаше нужда всички да знаят подробностите. Борис също ги премълча.

* * *

През следващия половин час на летището се възцари оживление. Обиколихме колите за да намерим кои имат достатъчно мощност и по-здрави носачи за закачане на въжетата, с които щяхме да изведем нашия кораб в орбита. След малко изчисления решихме да използваме четири машини, което даваше повече от трикратно презастраховане по маса. Една или дори две да откажеха, останалите щяха да ни спуснат безопасно на повърхността. През това време Джей Кей стоеше самотен под сянката на рехавите дръвчета, но общият ентусиазъм го увлече и скоро той убедително предлагаше да използваме собствената му „Ракета“, но само ако лично я пилотира.

За всеобща изненада Дъги не се скри, свали си якето с анимираната емблема и нави ръкавите на бялата си риза – напразен опит да ги запази чисти. След няколко минути целият беше в графитен прах от покритието на фулериновите кабели. Още първия път, когато се оказа насаме с мен и Борис, той ни каза:

– Нали знаете, че този полет няма да се впише в летателната ви история? Не е по правилата…

– В ракетите – Борис посочи към десетината грамади, които се извисяваха на бившата писта – са вградени генератори от същия тип като на автомобилите.

Представителят на Агенцията го изгледа продължително, но нищо не каза.

Уставът на клуба изискваше да излезем в орбита с квази-ракетен носител, както са го практикували до преди тридесет години. Само че съвременните ракети израстваха тук на място от механозародиши, а не се строяха част по част, в стотици заводи, разпръснати по целия свят, както някога.

– Няма значение – подкрепих моя приятел. – Достатъчно дълго сме се чувствали като спънати коне.

Неведнъж след полети сме поливали недоволството си от тези правила с литри бира.

– Ако това се отнасяше единствено до нас – добави Борис, докато окачваше въжетата към теглича на президентската „Ракета“. – Как е възможно цивилизация, която любители като нас могат да пътуват до звездите, да се потопява в изкуствена нирвана, вторачена в собствения си пъп? Как е възможно симулациите са са по-важни от Вселената?

– В симулациите човек не се поти, няма опасност модулът му да разхерметизира – отвърна с равен глас Дъги.

– Това не се е случвало в нашия клуб от десет години – парира Борис.

Младежът не се захвана да спори, а продължи:

– Нито пък да се окаже изправен сам и без оръжие пред това, което минава за динозавър на някоя друга планета, на четиридесет парсека от Земята.

– Това е малка цена за да пипнеш Космоса – намесих се аз.

Поетите сигурно биха употребили някоя по-хубава дума: да се докоснеш или да се полюбуваш, но инженерът в мен няма тяхното въображение.

– Или Космосът да пипне нас – каза Борис. – Той винаги е различен, всеки път откриваме нещо ново, той се мени, а ние сме част от промяната, или дори един от механизмите ѝ.

– Ето сега – не можах да се сдържа – говориш като истински технолог.

Изненадващо за мен, Дъги прояви тактичност и замълча.

– Може би затова се е появил разумът – продължи моят приятел, – защото самата Вселена е имала нужда от още един инструмент, за да направи нещо.

– Стара идея. Подай ключ седемнадесет.

– Познавах един физик, който искаше да модифицира фундаменталните константи… – въздъхна Борис и замръзна на място, докато се опитваше да си спомни подробности. Наложи сам да си взема гаечния ключ.

– Как е настроението? – Джей Кей намина да ни види.

– Никога не съм се чувствал по-добре – показах му най-широката си усмивка. Приятелят ми само вдигна палец.

Конструкцията беше почти готова. Освен моята „Секвоя“, ние впрегнахме в импровизирания хомот „Ракетата“ на Джей Кей и два спортни „Стратоса“ – на банкера-боксьор Стив и на някакъв нов колега, чието име още не бях научил. Без да се колебаят и тримата прехвърлиха на мен и Джо контролните права на колите си. Машините поддържаха свръхналягане в купетата си, но истината беше, че не са построени за полети във вакум и се налагаше по време на издигането да ги управляваме дистанционно от кораба. За връщането им не мислехме – с изпразнени батерии и без топлинни щитове те бяха обречени.

След още половин час ние се наместихме в командния модул, махнахме за последно на рядката тълпа, наредена по периметъра на пистата, и подадохме команда за старт. Започнахме бавно да се издигаме и да се наслаждаваме на гледката.

– Парите, които ми взеха онези изедници от Пекин за обзорната полусфера, се връщат до последния цент – каза за кой ли път Борис. – Като си помисля, че трябваше да доплатя още съвсем малко, и щяха да ми сложат прозрачен под…

Сега в думите му имаше повече истина от преди. По време на нормално излитане с квазиракета скоростта е толкова висока, че достигаме орбита за шест минути. В самото началото на полета може да се разчита само на камерите за външен обзор, защото корабът остава покрит със защитен похлупак, докато атмосферата не се разреди до няколко процента от плътността си на морското равнище.

При този старт за пръв път се наслаждавахме на обзор, какъвто са имали пилотите на някогашните дирижабли, и даже по-добър, защото над техните глави са се реели гигантски балони, закриващи половината небе. На съседното кресло моят приятел не проронваше дума, зает да върти глава във всички посоки: към разноцветните правилни квадратчета, с които беше постлана земята около летището – малки семейни ферми, към облачната стена, която устремно се стоварваше върху нас, сякаш искаше да ни смачка заради дързостта ни, към далечните точици на хоризонта – следи от натовареното неделно движение.

Аз следвах примера на Борис, докато вратът не ме заболя. Тогава наклоних седалката назад, кръстосах ръце под главата си и се загледах в долната граница на облаците. Първи в сивата пелена се гмурнаха четирите коли – без тях изглеждаше като че ли летим на собствена тяга. Корабът се разтресе, за няколко секунди светът помръкна, по кварца се появиха дъждовни капки.

После се показа слънцето. Системата за жизнеобезпечение откликна на промяната в температурата, запращайки в лицата ни струя студен въздух.

– Никога не съм обичал климатиците – оплака се Борис и обърна дюзите настрани.

На двадесетина километра височина небето започна да потъмнява. Не както при залез, първо от хоризонта, а откъм зенита. Скоро то беше вече повече черно, отколкото синьо и, докато разменяхме няколко думи с Джей Кей, за да уверим колегите на Земята, че полетът продължава нормално, пред очите ни се показаха звездите.

– Казват, че човек може да види звезди по обяд, ако се спусне в много дълбок кладенец – започна моят приятел, но аз му махнах с ръка да мълчи. Едва ли друг път щеше да ни се отдаде случай да изпълзим от нашия гравитационен кладенец толкова бавно, че да имаме време да се наслаждаваме на процеждането ни през атмосферата стъпка по стъпка, и да попиваме впечатленията капка по капка.

Това нямаше нищо общо с другото процеждане, което предприехме, щом се оказахме в орбита. Набирането на двадесет и пет маха изчерпа почти цялата енергия от батериите на колите и щом центробежните сили уравновесиха земното привличане, ние откачихме носещите кабели и се отправихме към синята планета, чийто четирикраки обитатели миналия месец изстреляха спътник с хидразинов носител.

Облаците, които тогава покриваха почти всичката суша на техния свят, бяха изчезнали и пред огледалата на телескопите от изследователския пакет на Агенцията се показа лицето на тази непозната планета, наръсено с тъмни точици, съединени с гъста мрежа от пътища.

– Прилича на сбръчкан старец, болен от шарка – подхвърлих аз.

– Само че те правят неща, присъщи на млада цивилизация – възрази Борис и посочи към един от полуостровите близо до екватора.

Там от повърхността се издигаше бяла следа. Четирикраките изстрелваха още една ракета!

– Какво, те с графика на нашия клуб ли се съобразяват? – не повярвах на очите си.

Следата раздели, превърна се в четирилистна детелина. Ние гледахме изумени.

– Ускорителите се отделиха – отбеляза моят приятел. – Явно, местните използват многостеппенни носители.

– И човечеството го е правило.

– Благодаря за напомнянето. – Борис набързо нарисува няколко глифа с ръка пред сензора на бордовия изчислителен комплекс. – В най-добрите си времена сме изстрелвали една-две ракети седмично. Ако четирикраките са на същия стадий на развитие, вероятността да попаднем два пъти на техни космически полети не е толкова малка.

Ние стояхме вторачени в картината, която компютрите прожектираха върху вътрешната страна на обзорния купол. Забравихме за плана да картографираме света пред нас, да изследваме атмосферата му и да определим физическите параметри на останалите планети в тяхната система… Избрахме най-голямото увеличение и гледахме как ускорителите се отдалечиха от носителя, как над тях разцъфнаха тройни парашути – явно четирикраките знаеха нещичко за многократност в космическата техника, – как следващата степен изразходва горивото си и също се отдели от ракетата.

Борис възкликна:

– Луната! Те отиват на тяхната луна! Без да влизат в кръгова орбита около планетата, полет по директна траектория.

Няколко секунди по-късно бордовият аналитичен комплекс потвърди догадката му.

– Рисковано, няма да имат време за проверки преди да наберат достатъчно скорост, и ако капсулата им се е повредила при старта, губят възможността да се върнат веднага обратно – разсъждавах на глас. – Сигурно е заради ограниченията по маса на носителя. Ако е само до масата, биха могли да използват два носителя и да сглобят кораб в орбита. Много по-надеждно е, и щеше направи програмата на полета им по-гъвкава.

Третата степен заедно с капсулата на четирикраките бавно пресичаше диска на планетата.

– Сигурно има причина – предположи моят приятелят, докато източваше данните от микроскопичния наблюдателен спътник, който бяхме оставили да обикаля техния свят при първото си посещение.

– Да – продължи след малко той. – Изборът им не е случаен. Климатът им е много нестабилен, планетата едва излиза от ледникова епоха. За последния месец това е единственият ден без облаци.

– Няма да им е лесно да изстрелят координирано два носителя – промърморих.

– Могат да ги изстрелят едновременно.

– Едва ли разполагат с толкова ресурси, щом са опрели до отровно го… – Борис не довърши думите си.

Вдигах очи към екрана пред нас – от капсулата им се бе проточила огнена струя. Не насочена по оста на машината, а с отклонение от около четиридесет и пет градуса. Изчисленият комплекс ни предупреди, че самостоятелно е решил да я оцвети в червено, защото заради увеличението цветовете не били достоверни. Четирикраките астронавти имаха проблем.

– Представяш ли си какво е там сега? – попита моят приятел. Повече себе си, отколкото мен. – Разделят ни някакви си двеста и петдесет километра. И намаляват с всеки изминал миг…

* * *

Разстояние между Земята и астероида: 0.9619 астрономически единици.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Майндстер


Разказ за свободата на достъпа към информация и към знания, написан под влияние на Кори Доктороу – адвокат на свободния софтуер и на лиценза Creative Commons. По-наблюдателните може дори да забележат неговото „камео“ в една сцена. Разказът не е публикуван никъде, но с него участвах – не особено успешно – в конкурса, организиран в памет на Иван Попов и може би ще се появи в издание на хартия, заедно с други разкази от конкурса.

* * *

1. „Ко шъ праиш кату додат да тъ прибират?“(1)

По пода на апартамента се търкаляха книги и парчета от мебели. Две гигантски ченгета, които напомняха роботи от филм на ужасите, се бяха изправил до домакинята – жена на средна възраст със заплетени коси.

– Може ли да седна? – Попита тя.

– Не. Забранено е да променяте каквото и да е в сцената на местопрестъплението, – изрецитира полицаят отляво.

Местопрестъпление си беше, с всичките доказателства, които някой съд може да си пожелае, нахвърляни на масата.

– Ще чакаме инспектора. – Добави другият полицай.

Гласовете им бяха неразличими и безразлични. Не защото се опитваха да я смутят или объркат – жената добре ги разбираше – а следвайки естествена реакция на хора, които си вадят хляба като предлагат мускулите си на която и да е сила, без значение дали защитава или нарушава закона, стига да им плаща достатъчно добре. Тя реши, че е по-добре да гледа към плюшеното мече върху масата. Играчката бе част от доказателствата. Лапата ѝ беше откъсната и от дупката се подаваше антена на нелегален безжичен модем. Независимо от това куклата действаше на Ирина успокоително.

Инспекторът най-после се появи. Той бе облечен в измачкан шлифер, забележително постижение в ерата на синтетичните материали, които правеха почти невъзможно дрехите да изглеждат зле. Всичко висеше свободно по него, трябва да беше загубил доста килограми напоследък.

Известно време той изучава доказателствата. На свой ред жената го оглеждаше внимателно и не пропусна бързият поглед, който инспекторът хвърли към двойното легло в съседната стая. Той въздъхна, повдигна един съборен стол и кимна към патрулните полицаи.

– Сложете заподозряната да седне.

С премерени, едновременни движения те спуснаха омекналото тяло на домакинята върху седалката.

– Оставете ни! – Заповяда мъжът.

Ченгетата се подчиниха без да показват дали са разбрали, че заповедта му нарушава протокола. Жената остана в стаята сама с него.

– Ти си луда! – Той закрещя срещу нея веднага, щом вратата зад гърба му хлопна. – Как може да си помислиш дори, че ще се измъкнеш след всичко това?

– Ще се измъкна, само че трябва да ми помогнеш мъничко, Джош.

– Да, разбира се, трябва ти моята помощ. – Мъжът погледна отново към леглото в спалнята. Легло, което те двамата бяха делили преди цяла вечност. – Защо веднъж поне не си помогнеш сама като помислиш преди да сториш нещо особено глупаво. – Той кимна към входната врата, зад която чакаха двамата патрулни. – Те сигурно вече са се обадили в управлението. С теб е свършено, а също и с кариерата ми.

– Не е задължително.

– Ти го направи задължително.

– Джош, трябва ми само половин час, и всичко ще бъде наред.

– Луда ли си?

– Не луда, а подготвена. Имам спящи червеи в половин процент от всички мрежови устройства по света. Половин процент от целия Интернет! Това са страшно много компютри, телефони и импланти. Особено импланти.

– Много добре знам за твоите червеи.

– През следващите тридесет минути ще се реши всичко. Моите червеи ще инсталират нов драйвер на всеки имплант и ще свържат нашите мозъци пряко през мрежата. От сега нататък хората ще могат да учат самостоятелно или един от друг, и придобитите знания ще си остават техни за цял живот. Университетите няма да са щастливи, повярвай ми!

– Университетите няма да имат ни най-малък повод да се тревожат. Такава връзка е невъзможна заради прекъсване на хардуерно ниво. Искам да кажа – на биоуеърно, на биологично.

– Аз намерих начин.

Инспекторът помисли над думите ѝ, после поклати невярващо глава.

– Има начин да се възстанови връзката чрез програмируем вирус. Биологичен, не софтуерен. Самият хипоталамусът може да го генерира, след подходящо… стимулиране. По тази причина те моля за половин час – вирусът се нуждае от време за да изпълни задачата си.

Мъжът кимна.

– Това не е всичко, Джош. Подозирам, че възможността за възстановяване на връзката е била оставена нарочно. По същество тя е задна врата към мозъците на хората, към най-съкровените ни мисли.

– За какво ще я ползваш? Ще станеш императрица на Земята? – Пошегува се той, но гласът му не звучеше особено весело.

– Сякаш не ме познаваш! Напротив, ще освободя всички и ще им помогна да постигнат най-доброто, на което са способни.

– Ирина, ние вече сме водили този спор. Много пъти.

– Да, и ти никога не си направи труда да ме разбереш. Дори не искаше да ме изслушаш.

– Човечеството е пробвало да построи утопия и преди теб. Всички опити са завършвали с кръв. Сега ти искаш да го сториш във възможно най-голям мащаб – включвайки всеки човек, който по някакъв начин е свързан с мрежата. Представи си страданията, които ще причиниш.

– Вярно е, че утопиите са се проваляли до сега. Комунистическата не успя, защото хората не са еднакви, и някой от тях имат амбиции. Капиталистическата версия е на път да се изчерпи, защото хората не са достатъчно различни, и откровено казано, повечето нямат амбиции. А аз ще построя нещо различно, ще дам на всички възможността да бъдат най-доброто, на което са способни.

– Започваш да се повтаряш. – Той се намръщи. – И как ще им помогне твоят пряк интерфейс с мозъка?

– Моят драйвер ще им позволи да обменят невронните си структури. С други думи, да обменят части от собствените си съзнания. Това е много повече, отколкото да си предават един на друг знания, това е споделяне на самия себе си. Късогледите университетски администратори, които си мислят, че ще продължават да събират такси за ползване на лицензионно знание от студентите до топлинната смърт на Вселената, ще се пукнат от яд. Те си нямат и представа колко по-голямо е това, което правя: щом някой някъде научи нещо – независимо дали със собствени усилия или от преподавателска машина, – щом то стане част от неговото или нейното съзнание, човекът ще може да го сподели със света и всеки ще може да качи тези невронни структури и да ги „изпълни“ на своя собствен мозък. Хората ще могат да мислят мислите на другите.

– Ти ще разрушиш цивилизацията, защото хората ще бъдат еднакви, а това е най-сигурният път към застой.

– Няма да бъдат еднакви, защото всеки има своя собствена среда за… изпълнение на чуждите мисли. Говоря за нашите мозъци. Те не са идентични и следователно ще интерпретират невронните схеми по различен начин. Нещо повече, всички имат самобитни асоциации, неповторими преживявания и свой опит. Чуждите мисли ще бъдат изпълнени по уникален начин и ще доведат до собствени идеи. Аз ще издигна всеки индивид до най-високото ниво, което е способен да достигне.

Инспекторът направи няколко крачки към отворената врата на спалнята, спря, завъртя се на пети и въздъхна.

– Звучи прекалено фантастично за да е истина.

Тя си пое дълбоко дъх.

– До не много отдавна хората споделяха песни през Интернет, но това не накара всички да слушат една и съща музика, нали? Аз им предлагам неограничена свобода, те ще могат да споделят части от себе си с другите, да споделят себе си с другите, да стават другите. Кажи ми, няма ли да е чудесно?

Мъжът кръстоса ръце на гърдите си.

– Няма! Ако ти помогна, след тридесет минути ти ще направиш всички ни шизофреници. Заради твоя мозъчен Напстер(2) личностите ни ще се смесят и никой няма да знае повече кой е наистина.

– Ти все още си помниш Напстер! Не си прав за шизофренията. Ядрото на личността е както операционна система, а външните мисловни структури са аналози на програмните приложения. Само дето докато ги изпълнява, операционната система им добавя малко случайни елементи. Това е. – Тя погледна изпитателно към инспектора. – Какво ще правиш сега, Джош? Имаш избор: можеш да се свържеш с мрежата и ти самият да получиш драйвер; или да ме заведеш в участъка. Само че преди да сме стигнали до там, вече няма да има нито мрежа, нито мрежова полиция!

Той отговори с мълчание, само запристъпва нервно от крак на крак. Древният часовник с махало, който по чудо беше оцелял през претърсването на дома ѝ, с тихо тракане отбелязваше отминаването на секундите. Ирина преброи цели дванадесет, докато почукваше по фалшивата пломба на един от кътниците си. Това качи в нейния мозък доклад за активността на резервния безжичен модем, микроскопична схема, която тя бе отпечатала върху парче прозрачна пластмаса, залепено върху долната страна на масата, точно под мястото, където бяха струпани веществените доказателства. Файлът бе празен, нейните червеи продължаваха да спят.

Ирина го провери отново. И отново. Пръстите ѝ се разтрепериха.

– Виждам, че разбираш, – каза Джош. – Ченгетата също могат да пишат вируси. – Той повдигна ръцете си и ги погледна многозначително.

– Искаш да кажеш, че ти можеш да пишеш вируси, – поправи го тя.

– Да, аз мога. И аз не харесвам бъдещето, което ти готвиш за човечеството. Казвал съм ти го и преди.

– Е, тогава ни остава само една възможност. – Жената докосна челото си, преди той да успее да я спре.

Спазмите, които обхванаха телата им, накараха и двамата да подскочат, когато резервният модем съедини мозъците им. За няколко секунди чудовищната изчислителна мощност на работната станция, скрита в мазето на сградата от другата страна на улицата, проби защитната стена около мозъка на инспектора. Без помощта на червеите Ирина никога не би могла да проникне в половин процент от милиардите компютри, разпръснати по света, но в една или две машини – или мозъци – да.

Нямаше светкавици, нито дим и гръмотевици. Нищо видимо не се случи, докато тя прехвърляше копие на своите невронни структури в неговия мозък. Без да иска инспекторът направи няколко несигурни крачки и събори един от столовете. Той падна на пода из издрънча.

Двете ченгета се втурнаха в стаята с извадени пистолети.

– Сър, добре ли сте?

– Всичко е наред… – Успокои ги началникът им.

В този миг жената се нахвърли срещу първия от патрулните полицаи.

Безнадеждно начинание.

Ченгето-гигант имаше предостатъчно време да насочи пистолета си към нея и дори да произведе предупредителен изстрел, както го изисква правилникът.

Тя все още се намираше на метър от него, когато вторият му куршум я улучи право в гърдите.

До тогава двата разума в главата на инспектора се бяха овладели. Сливането помежду им се усещаше като вечност.

В следващия миг Ирина изчезна от съзнанието му. Богатият аромат на мислите ѝ се задържа няколко секунди по-дълго…

2. Долната палуба на пиратския кораб

Осем години по-рано.

Джош обхвана с дясната си ръка кръста на Ирина. На екрана над главите им вървеше стар пропаганден филм против закона за авторското право.

– Музикантите са печелили пари чрез концерти, – обяви говорителят. Чернобял клип показващ как свири биг-бенд пред весела публика придружи думите му. Кадрите се сменяха все по-бавно, докато щастливите негри с инструментите не застинаха, взрени в камерата. Изображението се пикселизира, покриха го все по-едри квадрати в различни оттенъци на сивото. Това беше именно видът програма, която обичаха да въртят в маниашки бар като този, пълен с либерално настроени студенти от техническия университет. – После се появили грамофоните. – Квадратите се превърнаха във въртящи се дискове от винил. – Музикантите се страхували, че звукозаписните компании ще ги разорят, защото хората ще слушат плочите вместо да ходят на концерти…

Момчето почувства топлината и трепета на женското тяло до себе си и стегна прегръдката.

Момичето му отвърна с осъдителен поглед.

– Музикантите, или по-скоро агентите, които ги представяли, успели да прокарат закони, според които звукозаписните компании трябвало да им плащат отчисления от печалбата за всяка продадена плоча. – Дебели букви оформиха думата „хонорар“.

Джош повдигна ръката си по-нагоре. Ирина бе слабичка и пръстите му лесно достигнаха мястото, където чашата на сутиена ѝ избутваше бялата тениска напред. Момичето леко се отдръпна и се обърна настрани. На гърба ѝ се показа надпис „Диво нещо“.

– След това се появило радиото, – гласът от говорителите продължи. Картината се пръсна на фрагменти, който се сляха в изображение на стар лампов приемник. – В началото то излъчвало програмите си на живо, но се оказало прекалено сложно да се организира непрекъсната поредица от концерт. Траеща двадесет и четири часа всеки ден, седем дни в седмицата… По-просто било да използват записи. – На екрана усмихната млада жена зареждаше CD плеър с устройство за автоматична смяна на оптичните дискове.

Ирина се извърна към Джош. Сутиенът ѝ се изплъзна от върховете на пръстите му.

– Спри! Искам да гледам, – каза тя шепнешком. Момчето усети как гърбът ѝ се извива като на котка и предпазливо се отдръпна от нея.

– Звукозаписните компании лобирали пред Конгреса за закон, според който всеки, който излъчва по радиото техни записи, трябва да им плаща… да, именно, отчисления за всяка песен. – Още звучни печати с думата „такса“. – А също и всеки, който пускал музика в ресторант, влак или автобус…

Джош напълно спря да се преструва, че слуша старецът, който проповядваше срещу авторските права, или поне срещу начина, по който големите фирми ги използваха за да печелят за сметка на изпълнителите, протегна се и целуна Ирина по бузата. После пак се отдръпна, дори още по-далеч от преди.

– Кабелните компании, цифровото радио и цифровата телевизия поели по същия път. Те доставяли на потребителите кристално чист звук и картина. – Думите на говорителя бяха илюстрирани с ням клип от МТВ. – Обаче този път ситуацията била различна, защото човечеството тъкмо преминало през технологична революция. Повечето хора вече разполагали с домашни компютри и станало лесно да се съхранява, копира и споделя музика, без тя да губи качеството си…

Неочаквано Ирина отвърна на целувката му.

– … за разлика от аналоговите носители. – Изображение на скандалния Напстер смени клипа. То бе зачертано от две кръстосани немски думи „verboten“, изписани с дебел шрифт, сякаш имаше опасност някой да не ги забележи. – На студентите в някои от най-реномираните университети било забранено да пишат P2P1 софтуер за да не могат да създават приложения за споделяне на файлове.

Момчето хвана ръката на Ирина и я поведе нанякъде.

– До сега всяко поколение пирати се е превръщало в консерватори, защитаващи тяхното любима форма на статукво. Сега е ред на университетите. Някогашните центрове на свободомислие се превърнаха в ключари на пътя на знанието и прогреса…

– Насам. – Джош отвори тясна врата близо до изхода от студентското кафе. – Внимателно, има стълби нагоре.

Те се озоваха в тясна и тъмна кабинка.

– Къде се намираме? – Попита момичето.

– В старата прожекторна. Кафето някога е било кино. – Това бяха последните думи, които те си размениха преди да срещнат устните си отново, за толкова дълго, че целувката им нямаше край.

Гласът на говорителя все още стигаше до тях, през отвора, от където някога са се прожектирали филмите.

– Новите идеи се раждат в свободни дискусии, в които хората изразяват собствените си виждания и критично обсъждат гледните точки на останалите участници. Университетите са против свободната обмяна на невронни структури под предлог, че бихме могли да обменим знания, които попадат под защита на законите за авторските права. Те твърдят, че „притежават“ – старецът изразително постави кавички около думата – знанията, защото са продали лицензи за употребата им на студентите. Те твърдят, че трябва да им отчисляваме процент от заплатите си, защото може да споделим нещо от наученото с другите. Звучи познато, нали? Каква е разликата между това споделяне и написването на учебни, при което използваме базовите знания, които сме получили в училище?

Джош и Ирина бяха твърде заети за да чуят останалото.

3. Изненади.

Две години по-късно.

Ако бившата ти съпругата наруши закона за защита на авторските права и бъде застреляна докато оказва съпротива при арест, не може да продължите да работите в мрежовия отдел на полицията. И ако изобщо не изхвръкнете от полицията, ставате обикновено патрулно ченге, благодарите на шефовете си за добрината и се изправяте пред всички гадости, които може да ви сервира улицата. Като тази вечер, когато Дожш беше пребит от някаква банда.

– Стая, включи светлината! – Заповяда Кели, неговата партньорка.

Нищо не се случи.

– Всичко тук към твоя глас ли е настроено? – Обърна се тя към него.

– Има механичен превключвател на ляво от вратата, – промълви той.

Малкото студио изглеждаше като че ли вчера я бяха претърсвали полицаи. Кели не бе изненадана, случвало ѝ се бе да донася колегата си тук и преди. Последното, което Джош видя преди очите му да се затворят бе как тя сваля куртката на униформата си и навива ръкавите на ризата си.

Бившият инспектор се събуди заради светлината. Не можеше да идва от неоновите осветителни панели, защото бе твърде силна и стопляше лицето му. Завесите, които не бяха пипани от години, бяха вдигнати. Отне му известно време за да осъзнае, че тази подредена стая е същото мръсно и изоставено място, което бе населявал до предната нощ. Или беше до вчера сутринта?

– Ваше величество, очакват ви велики дела! – Кели се появи на кухненската врата. Носеше една от роклите на Ирина. Червена и леко тясна на гърдите. Освен това полицайката бе по-висока от покойната му съпруга и коленете ѝ оставаха открити. – Закуската е готова, но не ти се позволява да приближиш масата преди да вземеш душ и да се преоблечеш.

Той се огледа. Все още бе облечен в окървавената си униформа.

– Заповядай! – Кели му подаде чиста хавлия.

Джош се изправи и неволно изпъшка, болката от вчерашния бой все още не бе отминала. Той се повлече към банята.

Четвърт час по-късно, бившият инспектор лъщеше като нов и даже се бе избръснал. Преди да се върне при Кели, той сложи мръсните дрехи в пералнята и се уви с хавлия.

Партньорката му тъкмо се справяше с последните остатъци от мръсотия около дивана, върху който той бе прекарал нощта. В ръцете ѝ прахосмукачката издаваше жални звуци, но жената бе усмихната, зарадвана от пълната и окончателна победа над безредието и праха в апартамента му.

Полите на роклята се развяваха от излизащата струя въздух.

– Какво си мислиш, че правиш? – Изтърси се от устата на Джош.

– Как мислиш, какво правя?

Тя го изгледа продължително в очите.

Той отиде до гардероба, скри се зад отворената врата и се облече.

– Какъв е проблемът, Джош?

– Облечи си униформата.

– Извинявай! Надявам се, че не съм те обидила като взех роклята.

– Не се притеснявай за това. Само се преоблечи.

Той отиде до кухнята и отвори хладилника. Трябва да имаше бутилка някъде там… Всъщност имаше три. Избра тази с уиски, намери чаша и я напълни до горе.

Минута по-късно Кели дойде при него. Вече носеше униформата си, наистина, без тежките служебни боти.

– Ще налееш ли и на мен? – Тя посочи бутилката, която Джош все още държеше в ръка.

– Не. Благодаря ти, че се погрижи за мен. Сега си тръгвай. Моля.

– Джош, не бъди толкова упорит. Ти си добър. Аз… аз те харесвам. И искам да остана, Наистина искам.

– Не е възможно. И отново, благодаря за всичко. А сега тръгвай.

– Забелязах как гледаш към проститутките. Ти имаш нужда от жена, Джош.

– Кели, не усложнявай нещата. И без това е достатъчно трудно. Тръгвай. Това е заповед.

Тя помълча за малко, обърна се и пое към изхода, с малки и бавни крачки. Забравил за чашата партньорът ѝ отпи уиски направо от бутилката.

Скоро обувките ѝ затрополиха надолу по стълбите. Той ги слуша докато не утихнаха, после се върна в хола и спусна завесите. След това донесе останалите две бутилки и продължи да пие.

Когато бившият инспектор отново се събуди, стаята бе потънала в тъмнина. Той лежеше на дивана, а телефонът се въргаляше на пода. Екранът му примигваше. Съобщение от банката за автоматично плащане на тока и водата. Мъжът го изтри и провери часовника. Минаваше полунощ. Той набра някакъв номер.

– Вики, – чу се женски глас.

– Джош се обажда. Ченгето.

– Каква изненада! Мислех си, че никога няма да ми позвъниш.

– Трябваш ми. Сега.

– Цялата съм твоя. Срещу скромно заплащане. Къде?

Той ѝ каза адреса и довърши уискито.

Двадесетина минути по-късно тя позвъни на вратата. Джош светна лампата и я пусна да влезе. Беше облечена в стегнат кожен костюм с дълбоко деколте. Косата ѝ бе боядисана в оранжево. Вики я освободи от шапката и я разлюля, докато оглеждаше дома му.

– Колко уютно! Не го очаквах от теб.

– Аз също.

Той постави ръцете си върху кръста на жената, привлече я към себе си.

– Сигурна бях, че ще ме потърсиш някой ден. Забелязах как ми оглеждаше…

– Подозирам, че всички са знаели, освен мен.

– Какви искаш?

– Всичко. Искам всичко.

– Като за пръв път ще ти дам намаление. – Вики започна да се съблича. Ръцете му побързаха да ѝ помогнат. Тя замълча, беше признак на лошо обслужване да се разваля концентрацията на клиента.

Тя направи с него всички неща, което той знаеше, че жените могат да правят с мъжете, и някои други, за който той не подозираше, че са възможни.

След около час те си почиваха на дивана.

– Съжалявам, – каза Джош. – Надявам се, че не прекалих.

– Разбира се, че не си. Ти беше фантастичен.

– Да разбирам ли, че комплиментите са включени в цената?

– Мога да се оплаквам, ако предпочиташ.

– Не е необходимо.

Вики взе хавлията, която все още висеше, преметната през вратата на гардероба и закрачи към банята с толкова грация и елегантност, сякаш всеки ден взимаше душ в жилището на някой непознат. Което може би не е твърде далеч от истината, помисли си ченгето.

* * *

Странни мисли се посипаха върху главата на Джош.

„Как можа да ѝ го сториш?“ попита гласът на Ирина.

Той скочи на крака.

– Ти си жива!

„Да, и още как. Как можа да ѝ го сториш?“

– Не, истинският…

В банята Вики спря душа, изглежда се готвеше да излезе. Джош зашепна.

– Не, истинският въпрос…

„Не е нужно да произнасяш думите на глас.”

„ОК. Истинският въпрос е как можа да сториш това на мен! Защо ме накара да мисля, че си мъртва?“ Той се удари по челото с юмрук. „За да се почувствам виновен? Защо изчезна?“

„За да те спася, глупако. За да спася и двама ни. Да не мислиш, че би могъл да ме скриеш от отдела за вътрешни разследвания, ако знаеше, че съм в главата ти?

„Исках да умра заради теб!“

„Не искаше. Не наистина. Аз знам, нали бях в мозъка ти. А сега ми кажи как можа да унижиш бедното момиче.“

„Това ѝ е работата.“

„Не говоря за проститутката… Всъщност и за нея също, но ще я обсъдим друг път. Сега става дума за твоята партньорка Кели. Тя е влюбена в теб.“

„А къде беше ти, когато тя бе тук? Защо не се показа и не сподели с нас твоето експертно мнение за любовта?“

„Защото твоето тяло е по-мързеливо от мозък ти. Трябва му дълго време да възстанови връзките, за които говорихме преди две години. Кажи ми, защо изхвърли Кели?“

Проститутката се върна и го спаси от необходимостта да отговори, поне за сега. Но Ирина в главата му със сигурност знаеше по-добре от него, че няма какво да каже в своя защита.

– Искаш ли да повторим, скъпи? – Предложи Вики. – За сметка на заведението.

– Веселбата свърши. Обличай се.

Тя разтвори хавлията и му показа какво се крие отдолу, започна да се поглажда тук и там.

– Господин полицай, аз съм толкова лошо момиче!. Няма ли да ме накажете?

– Време е си ходиш – Джош се сепна. – Не, Вики, почакай! Колко ти дължа?

4. Никога не знаеш какво печелиш, когато губиш, и какво губиш, когато печелиш.

Двадесет години по-късно.

„Щях да го набера десет пъти по-бързо от теб“, каза гласът в главата Джош.

Той тракаше на терминала в библиотеката на старческия дом.

„Остави печатането на мен и мисли за червея“, настоя той.

„Готов е. Надявам се, че ще успееш да вкараш целия код преди да получиш сърдечен удар.“

„Преди ние да получим сърдечен удар.“

„Стига!“

Пръстите му продължиха бавния си танц по клавишите.

„Помниш ли ареста?“ На Ирина ѝ стана скучно. „Ченге и нарушителка на закона обсъждаха бъдещето на човечеството в разхвърляна стая. Не беше ли смешно?“

„Разсейваш ме. И не, не беше смешно. Бъдещето често се определя от хора осъдени за укриване на данъци, хакери и други подобни.“

Той натисна неправилен клавиш.

„Извинявай! Не исках да ти преча.“

Отне му известно време, докато поправи грешката.

„Няма значение, продължавай да говориш. Обожавам да те слушам.“

„Съжалявам, твърде дълго трябваше да мълча.“

„Мисля за възможностите. Прехвърлянето на невронни структури е пряк път към безсмъртие,“ сподели той. „Милиони могат да си качват твоите структури и да ги изпълнят години след като твоето тяло си е отишло…“

„Затова ли се съгласи да поднови нашия малък проект? Нима само защото си стар и краят е близо? Забрави, да се върнем към набирането на кода…“

Frankfurt Airport / Santiago / Paranal

2007-10-29 / 2007-11-10…14 / 2007-11-20

(1) „Whatcha gonna do when they come for you?} – англ.. откъс от песента „Лоши момчета“ („Bad boys“) на вокално-инструменталната група „Вътрешен кръг“ („Inner circle“). Превод – автора.

(2) Напстер – приложение за споделяне на файлове по системата, което добива популярност през периода 1999-2001 г. след което компанията е подложена на съдебно преследване от множество големи музикални компании за нарушаване на законите за авторските права.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, cyberpunk, Литературен конкурс, киберпънк, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

РЕЗУЛТАТИ ОТ КОНКУРСА ЗА ФАНТАСТИЧЕН РАЗКАЗ


посветен на незабравимия Иван Попов, който днес, 28 май 2020 г., щеше да навърши 50 години.

Срокът за изпращане на творбите беше от 27 декември 2019 г. до 31 март 2020 г. След анонимно оценяване на получените 75 разказа

журито в състав
Елена Борисова, Далия Ал-Халил, Григор Гачев, Васил Сивов, Юрий Илков и Дилян Благов

присъжда следните награди:

Първа награда (500 лв.) – на Николай Христов Теллалов за разказа „Архив“
Втора награда (300 лв.) – на Владислав Димов Атанасов за разказа „Владимир“
Трета награда (200 лв.) – на Калоян Кирилов Захариев за разказа Keisatsu monogatari

Честито на победителите! За тях са подготвени и предметни награди, представляващи стъклени купи, авторска изработка от Надежда Лилова. Организаторите на конкурса ще се свържат с авторите, за да се уточни начина за получаването на наградите.

Финалната подборка с първите 20 разказа в подреждането, които ще бъдат издадени в сборник, включва още заглавията:

„Демон“ от Михаил Димитров
„Забравена от бога канонерка“ от Ивайло П. Иванов
„Истри“ от Георги Янакиев
„Ефикасен“ от Мария Вълчева
Les gitans от Мирослав Ангелов
„Книгата, която пишеш“ от Мартин Петков
„Тъжните хълмове“ от Боян Йорданов
„Аз, Рептилът“ от Николай Гешев
„Висока степен“ от Милена Крумова
„Ритъмът на Шеол“ от Николай Симеонов
„Светещи икони“ от Георги Кръстев
„Талос“ от Маргарита Стефанова
„Черният списък“ от Калина Александрова
„Да разбъркаме колодата“ от Кирил Гумнеров
„Изгубената цивилизация“ от Яница Христова
„И не си пиши писма“ от Камен Йорданов
„Майндстер“ от Валентин Д. Иванов

Най-хубавото от конкурса е, че участваха множество творби с високо качество. Доказателство за това е фактът, че извън подборката от двайсет заглавия останаха немалко хубави разкази, някои от които може да бъдат публикувани в сп. „Тера фантастика“ в съгласие с предварително обявените условия.

Екипът, организирал и провел конкурса, изказва сърдечни благодарности към всички участници и им пожелава здраве и бъдещи творчески успехи!

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, Литературен конкурс, киберпънк, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Наследство от миналото или София 1943


Трима души срещат Дявола по време на трагичните бомбардировки на София през 1943 година. Но всички няма да оцелеят. Разказът е публикуван в сп. „Тера Фантастика“, бр. 11 (2013).

* * *

Илия Тополодолски превъртя ключа и грижливо провери дали вратата е заключена. Напълно излишно действие, само няколко секунди по-рано езикът на немската брава, за която беше дал половин асистентска заплата, изщрака като затвор на автомат. Ехото дълго се разхожда из широкото фоайе на старата сграда, в която инженерът беше наследил апартамент от баба Мария, както той наричаше покойната леля на майка си още когато беше малък. След осем години в Студентски град новото жилище му се струваше толкова голямо, че той понякога се объркваше колко стаи има в него.
Пред входа го чакаше една навъсена София, с ниски облаци и пронизващ северен вятър. Ръмеше ситен дъждец, който до довечера сигурно щеше да се превърне в сняг. Илия потръпна, повдигна яката на сакото си и пое обратно по стълбите към третия етаж. Беше забравил да вземе със себе си боклука за хвърляне.
Торбичката със смачкани вестници и обелки от картофи го чакаше зад вратата, предвидливо приготвена от жена му още предната вечер. За четвърта поредна сутрин Илия се изхитряваше да я забрави и снощи Дамянка го заплаши, че ще се разведе с него. Той ѝ отвърна, че е трябвало да се омъжи за Пища Хуфнагел вместо за един беден асистент по химическо машиностроене и двамата се посмяха, но с една жена човек никога не може да бъде сигурен кое се казва на шега и кое не.
С боклука в ръка Илия за втори път слезе до първия етаж и докато се усмихваше наум на спомените за приключенията на семейство Мейзга, излезе на улицата. Усети се едва на ъгъла, когато червената светлина на светофара го застави да спре. За беда кофите за отпадъци се намираха в задния двор на блока, а спирката на сто и две беше съвсем наблизо, от другата страна на пешеходната пътека. Илия се огледа почти отчаяно, наоколо нямаше нито едно кошче за боклук. Трябваше да се върне отново. Днешният ден не започна добре.
Той направи кръгом, както го бяха учили в родната казарма и закрачи обратно. Поне не се налагаше да извърви целия път до входа на блока, защото двадесетина метра по-наблизо в стената се отваряше нисък проход, направен, както Илия предполагаше, именно за изхвърляне на боклука. Четириетажната кооперация беше построена по царско време, когато хората са искали да поддържат входа на жилището си чист. Понякога Илия се питаше защо е толкова трудно да се прави същото в новите блокове, които никнеха като гъби в Студенския град, в „Дружба“ и в далечните „Младости“.
Като малък Илия няколко пъти идва тук на гости у лелята на майка си. Обикновено го оставяха за по една-две седмици в началото на юли, когато старицата празнуваше рождения си ден. Още тогава тя пристъпяше едва-едва заради артрита и някаква контузия от бомбандировките. Баба Мария неизменно черпеше племенника си с тулумбички и захаросани бадеми. Майка му вяло протестираше, че малкият се учи да яде прекалено много сладки неща, че момчето ще свикне, а в Пазарджик такива деликатеси няма и от къде пари, а лелята казваше, че това са достатъчни причини да си хапне докато е тук в София.
Тогава Илия можеше да мине през прохода тичешком, сега му се наложи да се приведе. Преди двадесетина години врата на тунелчето винаги зееше дружелюбно, сега я бяха притворили и някой от жителите на блокчето дори си беше направил труда да я подпре отвътре с парче желязо. Илия се изпоти докато го отмести, но накрая успя да влезе и пред него се показа препълнена кофа с боклук. Капакът ѝ беше изкривен и отвътре се подаваха стари вестници.
Илия направи крачка напред и усети как подът под краката му се разтресе. Само това му липсваше, земетресение. Без да се церемони, той хвърли торбичката на земята, и се втурна към входа на блока, с мисълта че трябва час по скоро да изведе семейството си на улицата.
Съседната сграда потрепери. Четири етажа величествено се сринаха пред очите на Илия. Облак от червен тухлен прах го удари в лицето.
Каква сграда? До блокчето на леля му винаги е имало едноетажен супермаркет „Родина“ със стени от гофрирана ламарина.
Едва сега Илия си даде сметка за воя на сирените и се уплаши истински. Той не знаеше дали те вият при земетресения. Родният му Пазарджик не се намираше в земетръсна зона, а откакто дойде да учи в София, тук не беше ставало нито едно сериозно земетресение, като онова в Свищов по времето на неговото ученичество, когато падна цял блок. Може би пускаха сирените само при силни земетресения, помисли си Илия, докато тичаше.
Той вече посягаше към дръжката на входната врата, когато тя се отвори и отвътре изскочи внушителен непознат мъж с бомбе. На лицето му висеше половинка от очила.
– Господи, Виргилия! – изкрещя непознатият и се спусна към разрушената сграда.
Илия разпери ръце пред него.
– Стойте, другарю! Там може да е опасно!
Мъжът го изгледа странно, но все пак спря. После отново се взря в прашната завеса, която скриваше развалините.
– Там е жена ми.
Това подсети Илия накъде е тръгнал той самият.
– Най-добре изчакайте тук, другарю. Аз ще се обадя на пожарната.
Човекът кимна. Илия забеляза, че счупените му очила очила изглеждат необичайно. Той ги беше свалил и сега нервно ги въртеше в ръцете си.
Всеки момент можеше да последват по-силни трусове. За втори път тая сутрин Илия се затича нагоре по стълбите. Задъхан, той спря пред вратата на тридесет и чести апартамент. На нея, обкована в блестяща медена обвивка, се мъдреше нова табелка: “Докторъ А. Борков, хирургъ”.
Илия запремига изненадано докато търсеше ключа из джобовете си. Сигурно Дамянка е решила да се пошегува, каза си той и посегна да вкара жълтото немско ключе в прореза на новата брава. В цяла София сигурно нямаше друга като нея, колегата му от катедрата по Инженерна физика я донесе от ГДР.
Ключето не влезе. Нещо повече, на вратата вместо модерна брава с патрон стоеше архаично приспособление с широк отвор за ключа. Илия го заоглежда с интерес.
Кой знае защо, Дамянка беше сменила и бравата.
Да не би пък наистина да иска да се развежда с мен, ужаси се той. После в главата му просветна – аз съм сбъркал кооперацията! Като се знам, колко съм завеян, до къде ли съм стигнал преди да се усетя за боклука? Това обясняваше и разрушената сграда отсреща, и надписа на вратата, и ключалката.
Илия се обърна и се затича надолу по стълбите. За всеки случай провери надписите по вратите на втория етаж. Имената не предизвикаха у него никакви спомени.
Пред входа човекът с бомбето не откъсваше поглед от развалините. Той беше изтървал половинката от очилата си и в състоянието, в което се намираше, като нищо можеше да я настъпи. Илия се наведе да му подаде парчето и с изненада откри, че мъжът всъщност използва пенсне.
Над главите им прозвуча мощен вой, толкова силен, че звукът на сирените напълно потъна в него. Мъжът излезе от вцепенението си, хвана Илия за ръката и го повлече на някъде.
– Бързо към скривалището!
– Към какво?
– Към скривалището!
Те се озоваха през входа на тунелчето с кофите за боклук. Врата беше отворена. Мъжът хвана Илия за палтото и го блъсна навътре. Воят отзад се засили, земята се разтресе и асистентът по химическо машиностроене се намери проснат върху мръсния цимент, забил лице в същите картофени обелки, която трябваше да е изхвърлил преди цели четири дни.
В прохода стана тъмно, някой се беше изправил пред входа.
– Много рано започваме да пием, другарю! – чу се сърдит глас. – Сержант Петров, документите за проверка моля!

* * *

Илия никога повече не стъпи в тунелчето. Още на следващия ден той подхвърли на жена си идеята да продадат наследения апартамент и да си купят по-голям в „Младост“. Ще има самостоятелни стаи за децата, ще е по-близо до института, в който младият асистент преподаваше. Два месеца по-късно те намериха купувач и скоро след това се пренесоха в четиристайно жилище близо до булевард „Насър“.
Когато започнаха промените и реституцията, новият собственик на стария им апартамент, – строителен инженер по професия, с широки връзки в бранша, – реши да се впусне в предприемачество. Къде със заплахи, къде с плащане на цени далеч над пазарните, той изкупи останалите апартаменти, бутна кооперацията и за две години на нейно място изникна лъскав шопинг мол със скъпи бутици и много неон.
Една вечер Илия, който междувременно се беше превърнал в застарял доцент с плешива глава, случайно се озова пред мола. С Дамянка се бяха развели отдавна и той се връщаше след среща със студентка от втори курс, с която от няколко месеца имаха мързелив роман. Физически упражнения в постелята срещу решаване на задачи по съпромат. Без емоции и изблици на чувства, точно от каквото имаше нужда Илия сега.
На двадесетина метра от главния вход на търговския център имаше ниска вратичка. Вероятно тя водеше към сервизните помещения, например за изхвърляне на боклука. Колко ли отпадъци произвежда дневно огромният мол, запита се Илия докато се приближаваше към нея. Побутна я – за негова изненада тя не беше заключена.
Някакъв звук привлече вниманието му. Той решително отвори вратичката и още преди охранителят на ъгъла да извика заплашително, Илия се озова в нисичко тунелче. Тук вече воят на сирените се чуваше ясно. Под краката му се усещаше нещо меко. Илия направи крачка назад и се взря в пода. Там лежеше тялото на мъжа с пенснето. И с бомбето. Ужасът, който някогашният асистент изживя преди двадесет години, се беше погрижил да запечата спомена за кратката им среща в паметта на Илия.
Малко по-рано една петдесеткилограмова бомба, се отдели от туловището на американски „Либерейтър“ на седем километра над София. Трябваха ѝ няколко минути, за да достигне земята. Тя падна на улицата пред кооперацията, точно пред коридорчето за изнасяне на боклука. Петдесет килограма взрив, избухнали на десетина метра разстояние не могат да съборят толкова масивна и добросъвестно строена сграда. Но взривената вълна беше достатъчна за да откъсне металната врата от пантите и да я стовари върху Илия и мъжа с пенснето, които се бяха свили зад нея.

* * *

Охранителят на мола дотича задъхан до сервизния вход и както беше виждал в „Досиетата Х“, побутна вратата с крак, докато държеше в ръце фенерчето и газовия си пистолет. После се обърна и повърна в средата на тротоара.

* * *

Мария се притискаше към стената на тунелчето. До нея при избухването на всяка бомба тихичко хълцаше от изненада добре облечен мъж с пенсне – съпругът ѝ. Над главите им американските самолети сипеха бомбен килим над София. Близките попадения караха сградата да подскача върху основите си. Жената се молеше, на Господ ли, на Дявола ли, все едно, дано само някой да чуе молбите ѝ.
– Спаси ме, само ме спаси, всичко ще ти дам!
В тъмното тъмното просветнаха две червени очи.
– За да оживееш ти трябва да умре някой друг. – Чу се глас и замириса на сяра. По плочките затропаха копита. – Балансът трябва да бъде спазен. Кого ще пожертваш?
В този миг през ниската вратичка се втурна някакъв непознат мъж. Гологлав и с бирено коремче, неприлично голямо за тия военни годии.
Мария знаеше кого да избере.
22-23-27.12.2006, 19-21.03.2007
Сантяго – Сантяго – Ла Сия – Сантяго
Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under alternate history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Кафе и шоколад или ако Константинопол не беше паднал


Алтернативно-исторически разказ, написан преди почти две десетилетия за съдбата на едно семейство във версия на историята, в която България е велика. Но величието на страна не означава непременно щастие за хората, които живеят в нея. Великите империи изглеждат добре само в атласите. Разказът не е публикуван никъде до сега.

* * *
1. КАФЕ

Поручик Костадинов отпи глътка блудкава течност. Въпреки войната, в хотел „Адлон“ би трябвало да предлагат по-хубаво кафе. Заради любовта към кафето – небългарска напитка от Етиопия или Бразилия вместо чайник със запарка от шипки – в София често шушукаха зад гърба на Костадинови. Таткото го харесваше от младините си, когато се подвизаваше като консул в Ню Йорк и кръстосваше шпаги с пинкертоновците на американския президент.
Костадинов топеше устни в ечемиченото кафето и гледаше с неприязън немците наоколо. Кой можеше да гарантира, че Стоян, най-големия му брат, не е застрелян от русия келнер, а вторият, Атанас – от младежа, който продава вестници?
Това идване в Берлин бе струвало всяко петаче, спестено за четири месеца товарене на въглища в Константинопол.

***

Ежедневно Георги ходеше до кафенето пред Мадридския кралския дворец. От непрестанния глад той разви амнезия, не беше сигурен дали Ана-Мария е родена през март или април. Помнеше само, че когато празнуваха последния път, беше студено и валеше сняг.
Изтощението пощади спомена за раздялата им преди падането на Варна. Червените завладяха Царево и Констанца. От полка остана един батальон, снеха ги от фронта за преформиране. Георги измоли два дни отпуска от началника-щаба и замина за Созопол, където Ана-Мария живееше сама в лятната къща на покойните си родители.
На следващата сутрин те бяха във Варна, където мачтите в залива оредяваха. Георги най-напред опита официалните канали – семействата на офицерите подлежаха на евакуация.
– Списъкът е дълъг от тук до Солун, – каза му тиловакът от щаба на барон Цветанов. – Като нея са милион, майорските жени и дъщери са хиляди, генералските – стотици.
Георги го погледна свирепо. Офицерът се смути, скъса листче от бележника си и написа нещо.
– Кажи, че аз те пращам. Приготви злато, колкото имаш. Бог да е с вас.
Три дублона отидоха за подкуп на мичмана, чието име му бе дал тиловакът. Контрабандистът открито огледа Ана-Мария. Само съзнанието че от тоя мошеник зависи оцеляването на съпругата му и знанието, че няма да пътуват със същия кораб спряха Георги да не поиска удовлетворение.
– „Царица Ивана Благородна” отплува за Константинопол след час. – Каза мичманът докато попълваше документите.
Ана-Мария се качи на борда минути преди да вдигнат трапа. Наоколо се блъскаха безброй нещастници. Георги беше имал три жълти монети повече от тях.
– След края на войната, по обяд, на вашия рожден… – извика поручикът от пристана.
Корабът се отдалечи от кея, препълнен с царски офицери. Ана-Мария отвори уста, той се опита да прочете отговора по устните й, но не успя. Няколко осемдюймови снаряда разпениха водата. Пътниците се втурнаха настрани от перилата, изпращачите се разбягаха. Георги остана на пристана, прав и сам.
За двете години след края на войната испанските улици се изпълниха с американци, забогатели за сметка на европейското клане: жени с неприлично къси рокли, арогантни мъже. Георги бродеше сред тая паплач и мислеше как предната вечер той, доблестният български офицер, трябваше да открадне риза, защото неговата беше протрита на врата.
До края на април оставаха осем дни и всеки един от тях можеше да бъде рожденият ден на съпругата му.

***

Костадинов освободи таксито пред входа на Тюйлери. Предиобедната разходката из парка щеше да го настрои за романтичния жест към миналото по-добре от всяко старо писмо. Десет години след войната, неизвестно колко преди началото на следващата, той реши да дойде именно в Лувъра. Избираше различни места за поредната „срещата“ с изчезналата си съпруга, с която така и не се разбраха къде да се срещнат в суматохата преди тръгването. Писмата до роднини, обявите във вестниците – нищо не помогна.
Миналата година Георги посрещна рождения ѝ ден с чаша кафе в Берлин до хотел „Адлон“. Изкушаваше се да наруши правилото си и да замине за немската столица. Германия го привличаше със свободата, с изчистения функционализъм на арт-деко-то и с новата вълна политици, които ратуваха за преразглеждане на мирния договор от Фонтенбло. В последния момент реши да остане в Париж.
Ако беше тръгнал за Берлин, след „срещата“ щеше да се разходи из музеите, да иде в бирариите, където се събираха националсоциалистите на Адолф Хитлер. Нещо свързано с тях караше Георги да се тревожи за бъдещето. Редакторите на „Чикаго Трибюн“ споделяха опасенията на своя кореспондент. Все по-често му поръчваха материали за немската политика, вместо за Червения Рим.
Войната можеше да почака. Сега Костадинов се наслаждаваше на безгрижието.
Пред входа мрачен арабин пестеливо разливаше кафе. Георги поръча чашка, помириса я, и като вдигна глава, видя Ана-Мария да тича към него с разперени ръце.
2. ШОКОЛАД

– В Берлин, до хотел „Адлон“! – Извика Ана-Мария.
Няколко водни стълба се изпречиха между кораба и Георги. Тълпата завлече жена му назад. Изпращачите също се разбягаха.
Повече взривове нямаше. На пристана остана единствено мъжът й. Ана-Мария го гледа, докато той не се превърна в тъмнозелена чертичка.
– Госпожице, извинете за нахалството, – заговори я миловиден мъж, на възрастта на Георги. – Не споменахте Берлин?
– Там ще се срещнем със съпруга ми след края на войната.

***

Мадам Костадинова разви бонбона. Не беше виждала подобна сладост от предвоенните приемите у княз Поповски. Те изписваха шоколадите от Швейцария. Повечето от гостите предпочитаха подсладените разновидности, а Ана-Мария – по-горчивите.
Фон Ризен беше запомнил това от разказите ѝ на “Царица Ивана”, и в Константинопол я покани в немски ресторант, където поръча купа шоколадови бонбони. Сервитьорът-германец не помръдна вежда, не случайно преди войната половината му колеги в Европа бяха немци. Наоколо, обясни фон Ризен, несмутени от нищо, вечеряха дипломати и шпиони.
– Повечето са и двете, – допълни той.
Младата жена внимателно отхапа ъгълчето на бонбона. Марципан. Преди войната купата щеше да бъде пълна с истински шоколад.
– Харесва ли ви, Ана-Мария?
Тя възторжено кимна.
Германецът говореше български без акцент. Прадядо му постъпил на българска служба при Симеон Трети, когато Царството се отваряло към Запада. От тогава семейството му живееше в България. Бюргерският здрав разум помагаше фон Ризенови винаги да заемат високо положение. Войната не им попречи, но в първите дни на българската революция те изнесоха от София скъпоценностите си с дипломатическа поща.
Ана-Мария най-после се нахвърли върху марципаните. Когато се нахрани и кръвта се спусна в стомаха й, жената подробно разказа как чудесният ѝ съпруг я спасил от червените. Фон Ризен я гледаше в очите и задаваше необходимите въпроси в паузите, през които Ана-Мария подреждаше обърканите си мисли. В два следобед немецът я настани в най-луксозния хотел на Константинопол и се отправи към местното представителство на Ризенбанк, собственост на клона на семейството, който никога не беше напускал Фатерланда.

***

Вилхелм вкара в стаята количка за сервиране с купа шоколадови бонбони – неизменна откакто мадам Костадинова прие предложението на му да изчака мъжа си в къщата на фон Ризен в Бабелсберг. Въпреки че не искаше да си признае, тя най-напред пресметна до кога ще ѝ стигнат двата дублона, които ѝ беше дал Георги.
Разкошът у тях не я изненада. Ана-Мария заподозря, че домакинът е роднина на Кайзера.
На третия ден Вилхелм се поинтересува дали мадам не желае да разгледа Сан Суси. Вековната царственост на двореца не можеше да бъде изтрита от една война.
– Честит рожден ден! – Фон Ризен ѝ подаде пакетче с розова панделка.
Вътре се спотайваха обици с диаманти.
– Колко сте мил!
Ана-Мария го прегърна. Косите ѝ погалиха лицето му. Германецът се смути и леко се отдръпна, което не остана незабелязано за младата жена.
– Трябва да сте красива пред съпруга си. Разпоредих да приготвят колата за десет. От тук до Берлин са два часа път.
Шофьорът я поздрави докато товареше сандъка с багажа й. Фон Ризен беше наредил прислугата да говори с гостенката на френски, защото знаеше, че тя го владее свободно. Ана-Мария се усмихна и се запита как за няколко месеца е натрупала толкова вещи. Напусна България само с една ръчна чанта.
Автомобилът тромаво пореше веригата от бежанци, които прииждаха от Берлин. Хората се отдръпваха и се взираха в пътниците с нетипично за германците любопитство. Ана-Мария и Вилхелм избягваха да ги гледат в очите.
Закъснялата пролет ги причакваше на всеки завой. Цъфтяха липи и рози. Костадинова си спомни как празнуваха шестнадесетия ѝ рожден ден в Бургас и за пръв път срещна напетия курсант Костадинов от кавалерийското на Негово Величество училище. На следващата вечер той се опита да я целуне и получи плесница.
Фон Ризен отвърна на неволната ѝ усмивката. Ана-Мария се протегна и го погали по ръцете.
– Вие сте истински приятел и джентълмен. – И двамата знаеха за безбройните български благороднички, които се препитаваха по най-безчестен начин по европейските улици. – Няма повече да ви бъда в тежест.
Германецът понечи да възрази, когато изпод торпедото заизлиза черен дим.
– Какво става?
– Каквото и да е, Ана-Мария, обещавам ви, че по обяд ще бъдете пред „Адлон“.

***

В Берлин пиеха горещ шоколад и се качиха на влака с кожени палта. Във Франция останаха по спортни сака. След испанската граница Ана-Мария се осмели да си облече лятната рокля от оранжев сатен, специално ушита за срещата с Георги. Годината в Германия я отучи от истинска топлина. Напразно фон Ризен заповядваше да носят на гостенката горещи тухлички в мъхести хавлии. Ана-Мария мръзнеше непрекъснато.
– За мен кафе, – поръча фон Ризен. – За вас?
– Както винаги.
– Шоколад за дамата, моля.
Ана-Мария се колебаеше между Париж и Мадрид. Жалко, че така и не успяха да се разберат с Георги преди раздялата.
Фон Ризен попиваше с поглед лицето й, сякаш я виждаше за последно. Зад прозореца се редуваха селца и лозя.
Келнерът, немец разбира се, нали войната беше свършила, им донесе поръчката. Ана-Мария отпи глътчица и пресрещна погледа на фон Ризен.
– Вилхелм, обичате ли ме?
Немец, но роден в България, той не умееше да крие чувствата си.
– До дъното на душата си.
– Искате ли да се върнем?
– Вярвате ли, че миналата година не повредих нарочно колата?
– Вярвам ви. – Ана-Мария докосна ръката му. Фор Ризен погали пръстите й. – Ако Георги беше в Берлин, щеше да се срещнем на следващия ден. Той не би си заминал веднага. Но вие не отговорихте на въпроса ми.
– Иска сърцето ми. А мъжа ви?
– Бях на шестнадесет, родителите ми починаха, бях сама. Той бе напет поручик. И не познавах вас.
– Благодаря, Ана-Мария. Но нека да продължим. – Немецът у фон Ризен взе връх. – “За да дойде пролетта трябва зимата да свърши”.
– Както винаги, вие сте прав, Вилхелм. Нека най-напред да намерим Георги.
3. РОЖДЕН ДЕН

Кафето се разля по костюма на Костадинов. Арабинът се развика да му платят счупеното. Ана-Мария се задави в сълзите си.
– Запознайте се, – накрая каза тя, – новият ми съпруг Вилхелм, синовете ни Фредерик и Волфганг.
Едва сега Георги забеляза фон Ризен и гувернантката с пеленачетата.
Отпратиха бавачката в хотела и потърсиха кафене.
– Какво ще обичате? – Попита келнерът на френски, с немски акцент.
– Шоколад за дамата… – Започнаха мъжете едновременно.
– Моля, поръчайте вие – отстъпи фон Ризен.
– Шоколад за дамата, кафе за мен и…
– Две кафета.
Чуваха се само разговорите около съседните маси.
– Търсих те пет години! – наруши мълчанието Ана-Мария.
Георги погледна към фон Ризен.
– Вилхелм знае всичко.
– Видях ви в Берлин. Заедно.
Фон Ризен извади лулата си.
– Защо не се обади?
– Видях ви заедно и в Мадрид.
– Но защо не се обади?
– Бях беден емигрант от България. Минаха години докато… – Костадинов разпери ръце.
Келнерът донесе шоколада и кафетата.
– С Вилхелм се запознахме на кораба – обясни Ана-Мария. – Той ми предложи закрила. Без него бях загубена.
– Съжалявам, че позволих да преживееш всичко това. Да останем в България щеше да бъде краят. Нямаш представа…
– Имам. Чета статиите ти.
Фон Ризен най-после си запали лулата.
– Търсех те чрез Българското дружество в Берлин…
– Не ходя там. Приех германско гражданство.
Един ден за нас ще снимат филм, помисли Костадинов.
– Още кафе? – Попита келнерът. – Имаме чудесни еклери с шоколадов пълнеж.
– Не, – отсече фон Ризен.
– Днес сте мои гости. – Георги подхвърли предварително приготвена банкнота.
Всички се изправиха и припряно започнаха да се сбогуват.
– Почти забравих, – сепна се Георги. – Честит рожден ден!
Валентин Д. Иванов
Сантяго-Париж-Гаршинг, 2002 г.

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Кой си ти, синко?


Разказ от преди три десетилетия за съмненията в реалността и откриването на себе си, очевидно написан под силно влияние на Филип К. Дик. Не е публикуван никъде, но през онова същото BBS за фантастика, което споменах по-рано, се озова в Читанката преди доста години.

* * *

Пръстите ми спират на два инча от клавиатурата. Докато си припомням номера, някой отзад изследва твърдостта на ребрата ми с лакът. От своя страна проверявам как са в това отношение пръстите на краката му. Изглежда не са особено добре, защото той изохква и полага сериозни усилия да ми каже нещо. Прекъсвам го като хлопвам вратата под носа му.
Случката ме развеселява, но това е нищо в сравнение с радостното откритие, което правя миг по-късно: пръстите ми самостоятелно са набрали шестнадесетцифрения код. Като за след четири години Отвъд никак не е лошо – там човек малко по малко губи формата си.
Време е да влизам. Главния не е на себе си. Толкова е нервиран, че на два пъти се опитва да намести несъществуващите си очила. Навик, останал му от времето, когато и той е бил Отвъд.
– Уйлям, на Земята ще идеш после. Дерек още не може да дойде на себе си, а с Тоби имаме контролна връзка след тридесет и шест часа. Човекът ще ни го намериш ти.
Тръгвам е силна дума за това, което ми предстои лично да извърша и слаба за онова, което действително ще се случи. Правя няколко крачки и заставам във фокуса на конвертора. Две наносекунди по-късно се намирам в самия център на пъстър многолюден пазар. Разноезичните разговори се смесват в клокочещ ромон, неразличим за ухото.
Законите на този свят са безпощадни – едва появил се в него и се превръщам в обект на интереса на шишкав търговец. По челото му се стичат едри капки пот, а пръстите му лъщят от мазнина. Защо понякога не обичам да излизам Отвъд?
Налага ми се да употребя доста ловкост, докато се мъча да се освободя от компанията на лавкаджията. Изглежда, че само ловкостта ми няма да е достатъчна. Е, той сам си го изпроси: поглеждам го с един от моите погледи, от който човек дълго и сериозно се замисля; понякога завинаги.
Изглежда търговецът не е свикнал да прави това, защото се вкаменява с протегнати напред ръце. Околните бързо се досещат, че в него се е вселила нечиста сила и се отдалечават така, като че ли тук току що се е разхерметизирал реликтов реактор. То си е така, а и аз нямам намерение да ги убеждавам в обратното. Защо да лъжа бедните хорица?
Според записите в меморатора на Дерек, човекът, който ни е необходим, е наблизо. Шляя се между сергиите, като внимавам да не се задържам по-дълго никъде и да не се заглеждам в нищо. Тази тактика се оказва успешна – сравнително бързо и почти безпрепятствено стигам до търсената уличка. Ориентирите съвпадат: порутен чердак, отсечен смокинов клон, две успоредни пукнатини в зида. Всичко е на мястото си.
Навлизам в дебрите на стария град и в средата на групичка раздърпани хлапета. Този необичаен кортеж ме съпровожда съвсем за малко – докато обясня на няколко от вратовете им, че няма да получат нищо друго, освен едно оздравително загряване.
Продължавам с по-големи крачки за да наваксам изгубеното време. Само че не е за дълго. Защото отсреща се носи с цялата си противна тежест моя стар познайник – лавкаджията. Първо се сещам за тривиалното обяснение, че това е друг човек, но не е. И все пак този не си спомня нищо за предишната ни среща.
Докато размишлявам над парадокса, забелязвам, че по улицата тичат хлапетиите, с които току що се разделих. Носят големи парчета от някакво тукашно лакомство. Изглежда, че вратовете им добре са запомнили урока ми, защото малките разбойници ме заобикалят на разстояние, доста по-голямо от една протегната ръка.
Втори парадокс, нещо зачестиха. Един възрастен и умен чичко някога ми казваше: ако срещнеш последователно едно и половина неща, които не разбираш, трябва да хванеш по-здраво дръжката на бластера. Или да изчезнеш – добавям сега аз от висотата на моите осемнадесет години Отвъд времето.
Само че докато го добавям, разпознавам нужния човек на няколко крачки пред мен. От целия му вид ме залива старческа немощ. Почти се удавям в нея.
– Кой си ти, синко? – пита ме той.
Не успявам да му отговоря. Човекът вече ме гледа с един от моите погледи. Замислям се за дълго и сериозно; може би завинаги.
Валентин Д. Иванов
1990/1994, София – 27.04.2020, Мюнхен

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Непобедимата армия


Разказ за калинки във военно-космически антураж, от времето когато още не се казваха така (което не значи, че ги нямаше). Помня как го започнах – на ръка, в тетрадка, с химикал, през една далечна зима преди три десетилетия, в квартирата си в ж.к. „Надежда“. Не е публикуван никъде, но през едно BBS за фантастика негова ранна версия след много години се озова в Читанката.

* * *

– Господин майор, помните ли битката при Сириус?
– Да, лейтенант, самият аз участвувах в нея.
– Три години на тази прокълната планета и да не знаем, че сме воювали рамо до рамо! Тогава все още бях трети помощник на „Индепендънт“.
– А аз току що бях поел командването на „Плутон“. Беше хубаво корабче. Имаше чудесна капитанска каюта. Понякога, като съм много уморен, си представям, че ще стана и ще отида в нея. Беше облицована с марсиански бор и кадифе. Дявол да го вземе, тя беше по-хубава дори от каютата на адмирала. Истински лукс!
– Струва ми се, че помня вашия кораб, господин майор. Не бяхте ли вие този, който пръв проби фронта в сектор…
– Достатъчно, лейтенант, даже тук и даже сега това е тайна.
– Виноват, господин майор. Мъчех се да си спомня кой водеше тогава „Херкулес“ – старият Станоев или куцият Маккрайт.
– Станоев. Той някак си се беше изхитрил да вкара кораба си под огъня на нашата собствена артилерия. После го изправиха пред военен съд.
– Не си спомням. Трябва да се е случило след като аз попаднах тук.
– Беше голям некадърник, но във всички армии е имало и ще има некадърници. В нашата също. Трябва да ти открия една малка тайна, лейтенант – некадърниците дори са необходими и знаеш ли на кого? – Точно на своите способни колеги, защото им дават фон, над който да се извисят. А извисяването е смисъла на всичко, нали така, лейтенант?
– Тъй вярно, господин майор, винаги съм мислел така. Но бяхте започнали за стария Станоев.
– А, да. Пред офицерския съд той разправяше, че докато прослушвал ефира, прихванал някакъв кодиран обмен на Самотните. Кодът не бил от обичайните. Той решил, че е нещо важно, взел пеленг и без да му мисли много, хукнал след сигнала…

* * *

– Малък напред, подмайор. Операторите, готови за преход – изкомандва с отпаднал глас командирът на „Херкулес“ полковник Петър Станоев.
Докато се пристегне с колана, започнаха да пристигат докладите за готовност. Той почака малко за да се убеди по включването на всички контролни лампи, че нарежданията му са изпълнени.
– Старт!
Старото корито, което по някакво недоразумение се използваше като космически кораб, се напрегна, сякаш предчувствуваше, че и неговият край не е далеч.
„Генераторите прегряват, не достигат десет процента от минималната необходима енергия за прехода“, изписа компютърът с истинско машинно безсърдечие.
Станоев не се колеба дълго: учудващо бързо сгърчените му пръсти изключиха маскиращото поле. В този миг за външни очи рейдерът възникна от нищото на пустия звезден фон. И почти веднага изчезна отново – този път се гмурна в безкрайно дълъг хиперпространствен скок.
Когато вибрациите най-после спряха, Станоев се нуждаеше от известно време за възстановяване. На собственото си изтощено тяло и на не по-малко изтощения кораб. Коритото летеше с малък напред, а екипажът бавно се съвземаше от хипершока.
Няколко минути по-късно приемниците на „Херкулес“ засякоха странното предаване. Полковникът им заповяда да го триангулират.
– Първи боен пост за бой, втори боен пост готовност! Локаторната станция да уточни пеленга на сигнала.
– Втори боен пост готов!
– Първи боен пост готов!
По екрана запремигваха числа – резултатите от измерванията.
На свързочниците им трябваше цяла минута за да изпълнят заповедта. Все пак се включиха в норматива, но Станоев реши, като се приберат в базата, да им устрои няколко сериозни тренировки.
– Локаторната станция – готова.
– Към обекта – пълен напред!
– Слушам, сър – отвърна дежурният, подмайор Джаксън.
Едва бяха потеглили и той отново се обади.
– Стоп, пълен назад!
– Какво има, подмайор? – разсърдено попита Станоев. Дежурният офицер имаше право да подава преки команди на екипажа само в случай на непосредствена опасност.
– Мини, сър.
– Пуснете два автоматични миночистача.
– Слушам, сър! – корабът леко се разтресе. – Пуснати са, сър.
Двата взрива прозвучаха почти веднага, с трудно доловима разлика във времето. Полковникът си каза под нос нещо, което не е за казване пред други хора и особено пред дами. После разкопча токата на колана и викна в микрофона:
– Трима доброволци!
– Лейтенант Хъдсън.
– Сержант Морис.
– Доктор Тейлър.
– След три минути в първи шлюз с ръчни тралове.
Не изчака потвържденията им.
Те се прибраха след час и половина. Пътят напред беше свободен. Полковникът вече твърдо знаеше две неща – че е попаднал на свръхсекретна база на противника под носа на земния флот и че не трябва да издаде в ефира дори едно писукане, ако иска да я унищожи и да корабът му да остане цял.
Станоев благодари на доброволците за службата и се отправи към капитанската си каюта. От тук нататък дежурната смяна щеше да се справи сама, а полковникът имаше нужда от почивка.
Подмайорът го събуди и разказа, че през прохода в минното поле са се промъкнали неочаквано леко. Полковникът си помисли колко наивно е да се мисли, че все още не са ги открили. Това му помогна да не се учуди много, когато дежурният добави:
– Право по курса лек бот в покой спрямо базата. Искат парола.
– Предай каквото ти хрумне и напред на форсаж. Първи пост след петнадесет секунди залп по катера.
Петнадесет секунди са четвърт минута, а четвърт минута при тези скорости е почти десетина хиляди километра. Кой ти ги дава?
Станоев взе шлема – беше спал със скафандъра – и забърза към рубката.
Катерът пред „Херкулес“ просто се изпари, а добре засиленият рейдер мина през облачето газ като нож през масло.
– Втори боен пост – за бой!
– Втори боен пост – готов!
– По базата, веер съсредоточен, огън!
Отсекът, в който се концентрираха лазерите, не беше добре защитен, но сигурно не беше важен – обшивката се стопи за по-малко от секунда.
– Подмайор, сканирайте по цялата площ. Десантният отряд на изхода. Катери първи и трети – готовност!
Станоев хвърли прощален поглед към пулта и драсна с пръст по праха, който се беше натрупал по стената. Преди да излезе, херметизира скафандъра си.

* * *

– Разбира се, никой не му вярваше. Този глупак се кълнеше, че бил в отлично замаскиран форпост на Самотните, но нали винаги си е бил некадърник, не можал да вземе диска с корабния дневник. Всичко горяло, нямал време. Само че председател на съда беше Ларкин, а на него такива номера не му минаваха тогава.
– Разрешете да запитам, господин майор, този Ларкин военен пристав трета степен ли беше?
– Трябва да е бил четвърта. Иначе не би могъл да съди старши офицер. Впрочем можем да го попитаме лично – той е две палуби по-надолу.

* * *

След два часа базата димеше. Когато някъде слязат десантниците, никой не остава жив, помисли си полковникът. Как само ги учат, по мое време не беше така – понякога взимахме и пленници. Войната напоследък се ожесточи.
Той крачеше из базата, надзърташе в избитите врати и се мъчеше да разбере какво са правили тук. Приличаше повече на научно-изследователска лаборатория, отколкото на военен обект. Макар едното да не изключва другото.
В най-далечната ѝ част се натъкна на сравнително запазени помещения. Тук можеше да се крие някой оцелял и Станоев вдигна оръжието си.
Зад третата врата вдясно се чу глух бумтеж. Полковникът веднага се отърси от възрастта си и като смел десантник се вмъкна вътре с претъркаляне. Докато ставаше на крака изруга. Стаичката не беше по-голяма от четири квадратни метра. Имаше скромен пулт и едно единствено кресло зад него. На екрана се сменяха числа в низходящ ред. Бяха стигнали до тридесет и седем. Станоев започна да брои на ум от двадесет и едно – следващото число светна след близо три секунди.
Полковникът хвърли още един поглед по надписите наоколо и реши, че не си струва да се предизвиква съдбата.
– До всички. След сто секунди – взрив. Изтегляйте се към кораба! Подмайор, обща готовност!
Коридор. Шлюз. Коридор. Разбит шлюз. Всичко се смеси пред очите на Станоев. Беше се заврял прекалено далеч, но ако не беше го сторил, сега всички щяха да изживяват последната си минута в блажено неведение.
Още тридесет секунди. Защо тази стълба е толкова дълга, а скафандърът така тежи? Само да се измъкна, ще прекарвам всеки божи ден по четири часа в спортния салон. Два на уредите и два на пистата. Остава една дреболия – да се измъкна.
Ох, измъкнах се.
Станоев със засилване влетя в десантния катер и машината плавно, но бързо започна да се отдалечава от борда на базата. Когато се скачиха с „Херкулес“, той започна да се безпокои, че е прекалил с бдителността.
– Слизай по-бързо! – нареди полковникът и изчака десантниците да се източат през шлюза.
Останал сам в катера, Станоев за момент се замисли.
Точно тогава базата се взриви. Сътресение. Въздухът се втурна навън през разкъсания тунел. Пред очите на полковника стана тъмно. Той се почуди дали не е заради черната тога на оная с косата, но така и не можа да си отговори и затвори шлема.
Лъскавата металокерамична броня на кораба отрази синия пламък на взрива. След миг огънят угасна – кислородът от базата се разпръсна в космоса. Пометено от отломките, катерчето изхвърча настрани.
Нямаше време за дълбоки размишления, нито смисъл да се пази мълчание в ефира. Станоев се добра до пилотското кресло и превключи от лазерна на радио връзка.
– Говори полковник Станоев. Докладвайте обстановката! – колкото и да повтаряше, думите му оставаха без отговор.
На собствения му кораб ставаше нещо. Обшивката започна да се издува и вече добре можеше да се проследят даже вътрешните усилващи пояси. Полковникът си спомни при каква температура металокерамиката се разширява толкова и включи двигателя на катера. Не можеше да помогне на екишажа, но за всеки случай направи два кръга около „Херкулес“. Спасителните капсули оставаха по местата си, никой не се хвърли навън през шлюзовете.
Той беше сам. Сега, ако към късмета си добавеше и малко съобразителност, може би щеше да оцелее.
Пред себе си не можеше да отрече, че днес дяволски му вървеше, толкова много му вървеше, че чак не беше за вярване. Ето и сега, пред невярващите му очи се показа кораб: на срещен курс се приближаваше истински земен лидер. След няколко минути можеше да се прочете даже името му: „Плутон“.
Станоев сигнализира, изчака известно време и пак сигнализира. Лидерът не променяше нито курса, нито скоростта си, но най-странното беше, че и не отговаряше. Може би полковникът бе изчерпал дажбата си късмет, за деня или дори цялата си житейска дажба. Да срещне втори кораб преди да умре от глад или от задушаване беше наистина невероятно.
Той се вгледа още веднъж в лидера, но някакви други светлинки по-встрани привлякоха вниманието му. Отблясъци от два преследвача. Значи това е краят. Напразно е бягал по кривите коридори на изгорената база или лаборатория, или каквото там беше, напразно се беше успокоявал с късмета си. Един лъч с най-лекия бордов лазер и от незащитеното катерче няма да остане нищо, ако не броим няколкото сектора в паметта на голямата невронна машина в базата на земния флот.
Чу се звук като от търкаляща се по камъни празна консервна кутия. Това беше гравитационната следа на лидера.
Екотът утихна за миг, преди да се засили отново, с удвоена сила. Следата от гравитационните двигатели на преследвачите.
Ето сега ще стрелят.
Не, ей сега.
Е, хайде де.
Сега вече трябва да стрелят.
Крайно време е.
По дяволите, какво им става?
Слепи ли са?
Кутията се затъркаля два пъти по-бързо. Наслагване на трептения. Резонанс на вибрациите от гравитационната следа и от магнитните метеорни уловители. Дано корпусът на тази бонбониера да издържи.
Не стреляха, наистина не стреляха.
Станоев, без да се чуди повече, подкара малкото си съдче към най-близката база. Щеше да пристигне само след някакви си двеста петдесет и няколко години. По-точно не му се смяташе. Оставаше му повече от достатъчно време да се чуди как взривът на базата унищожи „Херкулес“. Може би все пак беше научно-изследователска лаборатория…

* * *

– Господин майор, все си спомням за пробива ви с „Плутон“. Преди това тръгнаха две тройки лидери и все не успяваха. Тогава май загина адмиралът.
– Не, лейтенант, адмиралът е загинал след като ние се измък … е-е-е, пробихме обръча на Самотните. Те искаха да ни вкарат в клопка, два от преследвачите им се нахвърлиха върху нас по фланга. Само че ние бяхме по-бързи от тях и се откъснахме. А какво стана с вас?
– По това време ние вече оставахме само с половин екипаж и се надявахме на добрите духове и на чудото. Капитанът беше мъртъв, старпомът – също. Оставахме двама офицери на „Индепендънт“. Корабът изживяваше последните си дни, дори часове. После загина и вторият помощник. Спонтанно разхерметизиране на отсека. В самия край на боевете единственият оцелял от командния състав бях аз.

* * *

На третия ден гладът започна да се чувствува твърде осезаемо. Станоев се заставяше да мисли за какво ли не, но щом спуснеше клепачи, пред него се разстилаше маса, обсипана с безброй различни лакомства, кое от кое по-вкусни. За щастие имаше достатъчно вода, пък и регенерационната система я връщаше почти всичката.
Полковникът често поглеждаше малкото си шкембенце. Да го беше направил по-обемисто на времето, докато имаше възможност. На него разчиташе да удължи живота си. С няколко седмици поне.
Така минаха четвъртият, и петият ден. А на шестия в обсега на локатора влезе земният крайцер „Индепендънт“. Бързо се свързаха. На борда беше зле: много ранени, тежки повреди. Командвуваше третият офицер. И това жълтоклюно лейтенантче можа да заяви:
– Ще пратя мой катер да ви вземе на буксир.
Станоев се ядоса.
– Имам достатъчно гориво в резервоарите и мозък в главата за да се справя и без вашия катер. Отворете един хангар и ме чакайте.
Лейтенантчето отвори уста да отговори нещо нечинопочтеннно, но полковникът се изключи.
– Горе три. Ляво пет – диктуваше автоматичният лоцман при скачването. Станоев с лекота постави своята летяща консерва на стапела и тръгна към капитанската каюта. Добре познаваше планировката на крайцерите и изненада офицерчето с бързото си появяване.
– Поемам командвуването като старши по звание. Докладвайте обстановката.
– Но вие сте пострадал и трябва да…
– Без коментари.
Лейтенантчето се засуети около пулта и започна да мрънка.
– Три четвърти от личния състав е загинал или недееспособен.
Вратата зад гърба на Станоев се отвори. Влязоха трима сержанти. Единият беше с шинирана ръка, а вторият носеше на главата си огромна чалма от ослепително бял бинт.
– Господин полковникът се чувствува зле – изненадващо смени тона лейтенантчето. Откарайте го до лечебницата и му дайте двойна доза приспивателно. И стойте до него докато заспи. Той иска да си почине на спокойствие.
Станоев прецени, че идеята не е толкова лоша, но не му хареса начина, по който му я поднасяха. Първият сержант- тиловак, съдейки по петлиците – се свлече на пода без да издаде какъвто и да е звук.
Опитите на втория – негов колега по род войски – да се предпази не се увенчаха с успех. Третият с шината – от пехотата – обаче успя да стовари здравата си ръка върху тила на полковника. Настъпиха тишина и мрак като в изоставен рудник.
Свестяването беше особено неприятна работа. Беше в лазарета и часовникът, който навярно бяха забравили да му вземат, показваше, че е спал над четиридесет часа. Не беше вързан, но вратата беше заключена. Това лейтенантче е много самоуверено – реши за себе си Станоев. Намери един скалпел и започна да сваля капака на електронната брава.
В резервния команден пункт нямаше никой. Той бързо се ориентира: отдалечаваха се от базата като внимателно заобикаляха земните форпостове. Като изчете корабния дневник и прегледа картите, полковникът се почеса по поотрасналата за една седмица брада. Включи микрофоните от централната кабина. Лейтенантчето с разпален глас убеждаваше някого в нещо. Станоев се вслуша в думите.
– Ще получим същите звания, като в нашата армия, заедно с двойно по-високи заплати и гарантирана пенсия след уволнението. Всеки от нас ще може да извика при себе си семейството си, а също и някой близки роднини…
Предателство – окончателно се убеди Станоев и набра текста на една кратка, но достатъчно ясна информация до Командването. Нареди на компютъра да я пусне след десет минути. Те му трябваха за да стигне до хангара с катерите, като преди това се завърти около продоволствения склад.

* * *

– Тогава всички проявяваха чудеса от героизъм, господин майор. Толкова много загинаха.
– Уви, à la guerre comme à la guerre! На война като на война! Лейтенант, не забравяйте, че на война загиват само и единствено некадърниците. Който не е успял да се опази, значи изобщо не е заслужавал да живее. Ако не бяха Самотните, бих избивал такива хора със собствените си ръце.
– Тъй вярно, господин майор, те напразно дишат въздуха. И без това на борда е такава блъсканица, че игла да хвърлиш, на нечие рамо ще попадне.
– Последните години от войната ония от отдела за подбор съвсем се забравиха. И не само те, никой не си вършеше работата. Единствено военните юристи добре правеха онова, което се искаше от тях. Не мога да забравя процеса срещу същия този Станоев.

* * *

Сега гладът не беше заплаха. Оставаше само чакането.
На втория ден най-сетне го прибраха. Полковникът все пак стъпи на борда на лидера „Плутон“. Посрещна го усмихнат майор и още преди Станоев да отвори уста, каза, че крайцерът-беглец с дезертьорите няколко пъти бил удрян, но успял да се скрие.
Докато го слушаше, полковникът поогледа рубката.
– Вие сте страхливец, господин майор!
– Какво искате да кажете?
– Защо бягахте от двата преследвача? Та вие ги превъзхождате по огневи средства поне три пъти, а по енерговъоръженост – и повече!
– Главният ми генератор не работи. Не бих могъл да дам дори един залп.
– Всички пломби на таблото зад вас са фабрични, да не говорим, че контролните лампи светят. Предложете друго обяснение.
– Вие сте уморен, господин полковник.
Не съвсем déjà vu, ала близо. Този път сержантите бяха двама, но имаше и още двама лейтенанти.
– Изпратете господин полковника до каютата му и се погрижете да не изпитва никакви неудобства. Той иска да поспи добре, забранявам да му се пречи.
Докато слушаше тази дълга тирада, Станоев прецени, че съотношението е още по-неблагоприятно за него, отколкото миналия път. Не само, че бяха с един повече, а и самият той вече беше прекалено изтощен.
Свести се отново сам. Този път не го подценяваха – беше в най-обикновена затворническа килия и часовникът-комуникатор отсъстваше. На тавана се мержалееше осветителен квадрат, чийто оскъдни лъчи едва достигаха ъглите.
Станоев яростно заудря с юмруци по вратата. Нищо. Или беше добре изолирана, или тъмничарите не обръщаха внимание. Едва ли го е правил само той.
Вътрешният му часовник показваше, че са минали около два часа от събуждането, когато донесоха закуската: някаква безвкусна отвара от дрожди и хляб, в която имаше всичко друго, освен това, което наистина трябва да го има. Докато Станоев беше капитан на „Херкулес“, даже последният стажант не ядеше такава помия.
Дните отново тръгнаха незабележими и неразличими като водните капки. В началото той драсваше с лъжицата по една черта на стената всеки път, когато му донасяха закуската, ала после се отказа да си прави календар. И с него, и без него, пак не знаеше датата, защото нямаше представа колко време е прекарал в сън. Съдейки по космите на брадата, трябва да е било повече от седмица. Една сутрин вместо познатата ръка с канчето каша на прозорчето се появи зачервено месесто лице.
– Станоев, приготвяй си багажа.
Полковникът се канеше да каже, ще няма багаж и е готов да тръгне още сега за където и да е, само да не стои повече тук, но прозорчето шумно хлопна. Този ден той така и не дочака нито закуската, нито обяда. Месестото лице се показа отново привечер, този път съпроводено от дебело туловище.
– Станоев, излизай. Процесът ти започва утре.

* * *

– На колко го осъдиха, господин майор?
– До живот, лейтенант, до живот. На изменниците и убийците се полага да бъдат разстрелвани! Заради този некадърен полковник нашият славен космически флот загуби цял рейдер с повече от петдесет души екипаж. Аз самият бих го осъдил на смърт и сам бих го разстрелял, ако можеше. Нали ти казах, самият Ларкин също е тук, можеш да го разпиташ лично, когато стигнем следващото пристанище. Сигурен съм, че сега съжалява…
– Повярвайте ми, господин майор, и аз бих постъпил като вас. Предателите заслужават само смърт!
По дъските на горната пътека прогърмяха тежки бавни стъпки.
– Надзирателят! Надзирателят! – чу се от няколко места. Обикновено робите се предупреждаваха взаимно в такива случаи, да не остане някой заспал.
Крачките приближиха. Надзирателят – хуманоиден туземец със зелена кожа и четири очи, разположени равномерно по периферията на сплесната глава – разкърши ръце и се протегна. После откачи от колана големия плетен бич. По него все още имаше петна от вчерашния преход – четиридесет убийствени морски мили, които триерата взе за рекордно време.
По-рано тук гребните кораби не се използваха толкова – планетата беше щедра на ветрове и местната цивилизация имаше стари традиции в платноходството. Но когато от небето се спуснаха в блестящи сребърни колесници могъщи и добри богове – наричащи себе си Самотни, – които предлагаха почти даром сто пъти по сто пъти и още по сто млади и силни роби, традициите бързо се промениха. Появиха се леки и бързи гребни корабчета, които можеха да прекосяват архипелага за малко дни. Ветровете, колкото и постоянни да бяха, си оставаха ветрове – свободни и неподвластни на ничия воля.
Небето бързо губеше наситения си отровно син цвят, вълните с плясък се разбиваха в обрасналия с миди и рачета борд. Новият ден идеше с широко отворени гърди. А робите – земляни затаиха дъх: предстоеше сутрешната гимнастика на надзирателя.
Валентин Димитров Иванов
1991-1992, София; 25.04.2020, Мюнхен.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Ти си Шекли


Микроразказ, написан преди три десетилетия, шега с клубния живот. Става дума за клуба по фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“, тогава към младежкия дом „Лиляна Димитрова“, сега „Средец“. Започнах да посещавам този клуб като студент първи курс през зимата на 1987/88 година и при възможност още ходя там. Разказът не е публикуван никъде.

* * *

– Икономичен стил, динамика на сюжета и безкрайно богатство на идеи! Невероятни идеи! Само какви идеи! Това е Шекли! Всеки негов разказ е велик…
Без да прекъсне монолога си, той изпитателно разгледа аудиторията – десетина фена от нашия клуб – и реши, че може да ни задържи поне още малко под сивата магия на думите си. Магията е хубаво нещо. Да можех да го омагьосам така, че да се превърне в камък и най-сетне да замълчи. В приказките това често се използва. Жалко, че жезълът и вълшебната пелерина със звездичките не са при мен. Справял съм се и без тях, но в нашия клуб черната магия не се котира високо.
– Извинявай, че те прекъсвам – не се сдържах, – но смятам, че всеки от нас би могъл да напише разказ в стила на Шекли.
– Как пък не! – и миг по-късно. – И защо мислиш така?
Ето, че той налапа въдицата. Как иначе – създаването на подобен бисер е неговата въжделена мечта и едновременно е свръх скромните му сили.
– Може, може. Даже и аз ще мога, въпреки, че начинът по който той развива идеите изобщо не ми допада. Ще можеш и ти.
Настана глъчка. С едно движение на ръката накарах всички да замълчат. Истинският маг трябва да владее умело не само словото, но и жеста. Със или без заклинания.
– Отпусни се – казах и впих взор в очите на дърдоркото. – Отпусни се, ти си самият Шекли. Ти си великият, ти си несравнимият, ти си самият Робърт Шекли…
Изпратих го в съседната стая, където на масичката тихо си почиваше старата пишеща машина на клуба. Скоро клавишите ѝ затракаха с бясно темпо, а аз извадих от чантата си огромна купчина хартия – току що завършен превод на сборник с разкази от същия този Шекли. Дадох го на първия желаещ да чете на глас и се изтегнах във фотьойла. Оттатък машината продължаваше да кънти безспирно и ми пречеше да се съсредоточа.
Претегляхме четвъртия разказ на чувствителните си феновски везни, когато най-сетне в съседната стая се възцари тишина. Шекли-2 тържествено влезе, носейки десетина изписани листа и се озърна с невиждащи очи.
– Отпусни се, по тялото ти се разлива топлина. Започвам обратно броене, на нула ще се събудиш: десет, девет, осем…
Постепенно погледът на нашият пишман-писател се изпълни със смисъл, той с изненада разгледа ухилените ни лица и дълго се питаше какво държи в ръцете си. Накрая някой му каза да го прочете.
След първите три изречения всички гледаха подозрително ту към него, ту към мен. После няколко души вкупом запротестираха.
– Стига тъпи номера! Да беше скрил книгата! Поне да не бяхме го чели вече този разказ!
Сега беше мой ред да се учудя – как по дяволите този доморасъл фантаст се бе добрал до превода, като го свърших едва снощи?
С труд заставих омекналите си колене да ме повдигнат и с отсъствуващ глас произнесох:
– С това, уважаеми магове, поредната сбирка на фен-клубът от Страната на чудесата завърши. Довиждане до следващия понеделник.
Като се сбогуваха топло, един след друг моите гости изчезнаха. Дърдоркото, който след сеанса се сви на мястото си без да повдигне поглед от върховете на обувките си, се приближи към мен. Докато разтърсваше ръката ми, той каза с виновен глас:
– Съжалявам много, но понеже идвам за пръв път, закъснях и не можах да се представя – приятно ми е – духът на Робърт Шекли.
– Радвам се да се запознаем – сведох скромно глава.
25.12.1989-27.04.1990 г., Град София

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Отвъд небето


Хумористична микро алтернативна история, който се появи на бял свят като разказ с обем до 100 думи за Интернетски конкурс, може би на електронното списание „Трубадури“, но не съм сигурен. Това е „пораснала“ версия, която загуби чара на лаконичността си, но пък е по-разбираема, надявам се.

*
Астронавтите безсилно наблюдаваха как диамантените глави, който според плановете на фон Браун трябваше да закотвят кораба им към небесната сфера, се пързалят по синкавата ѝ повърхност без да я одраскат.
В резервоарите на „Аполо-11“ оставаше гориво за няколко секунди.
Армостронг и Олдрин търпеливо изчакаха воят на двигателите да затихне.
Корабът им се отдели от небесната сфера и свредлата – те се включваха автоматично при натиск – спряха да се въртят.
– Хюстън, имаме проблем! – командирът произнесе в микрофона отчетливо. Миг по-ксъно гласът му премина в стон. – Връщаме се!
Във Флорида, на двеста километра под „Аполо-11“, Фон Браун въздъхна. Изглежда, човечеството завинаги ще трябва да остане в плен на непробиваемата небесната твърд, помисли си немецът.
Той не знаеше, че в същото време от нос Ново Емине на брега на Източно-африканското Славянско княжество излита друга ракета.
Шест минути по-късно, докато американският космически кораб се люшкаше бясно в горните слоеве на атмосферата, автоматичната станция, изпратена от Географската Служба на Негово Величество Константин Просветени се сблъска със сферата, ограждаща Земята. Образува се процеп и през дупката се показа светлина.
Българите за пореден път доказаха, че имат здрави глави.
Валентин Д. Иванов
21.03.2017, 12.06.2017, 26.10.2019, 14.04.2020
Garching, Мюнхен

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, science fiction

IN MEMORIAM: Христо Пощаков (1944-2020)


 

Пощака беше един от най-превежданите в чужбина български писатели-фантасти. Освен това той беше човек с позиция, което на много хора не се харесва, но пък аз го уважавах за това. Романът му „Приключения в Дарвил“ е забележителна книга предусетила нуждата от самоорганизация на обществото.
Съжалявам само, че преди две години като ходих в Испания, не можахме да се видим.
Следва сухата фактологическа биография…

*

Вчера на 28.03.2020, в Мадрид е починал българският писател-фантаст Христо Пощаков.
Роден е в град Павликени през 1944 г. През 1963 г. завършва техникум по двигатели и енергетични машини „Вилхелм Пик“ (сега „Хенри Форд“). През 1975 г. се дипломира във МЕИ „В. И. Ленин“ (сега Технически университет) – София със специалност машинен инженер.
В периода 1979–1984 г. работи като технически съветник в Министерството на хранителната промишленост в Хавана, Куба. По-късно е водещ проектант и началник технологичен отдел в „Агропромпроект“ – София. През 1995–1996 г. е управител на холдинг „Агропромстрой“ – Монтана, а през 1997–1998 г. е управител на автобусна фирма „ГРУП“. През следващата година работи като заместник-председател на борда на директорите на „Балкан-прес“ – София. От 1998 г. е щатен преводач в преводаческа къща „Сара“ – София. Христо Пощаков е пръв председател на фондация „Фантастика“.
С литературна дейност се занимава от 1984 г., предимно в областта на научната фантастика. Първият му фантастичен разказ „Да отидем на гости“ се публикува в списание „НТ за младежта“ през 1987 г., а през следващата година в същото списание е публикуван и разказът му „Трансформация“. Следват публикации на негови разкази в списанията „Криле“, „Съвременник“ (4 разказа), „Фантастика“, „Други светове“, „Фантастични истории“, „ФЕП“, „Усури“, „Наука и техника“ и вестниците „Орбита“, „Пловдивски глас“ (18 разказа под псевдонима Кристофър Поустман), „Литературен форум“, „Литературен вестник“ и други, в антологии като „Нова българска фантастика“, „Ваяния“ и сборниците на издателство „Аргус“ (Хоризонти) и авторски сборници, докато броят на публикуваните му разкази достига около 130. Негови разкази са преведени и издадени на английски, руски, унгарски, испански, френски, румънски, гръцки, таджикски и киргизки езици. Самият той превежда разкази на испански писатели-фантасти. Пълна библиография може да се намери тук: http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE_%D0%9F%D0%BE%D1%89%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2
Освен многобройните си разкази, е автор на три романа: „Приключения в Дарвил“ (1996 г.), „Нашествието на грухилите“ (1997 г.) и „Меч, мощ и магия“ (2003 г.; под псевдонима Кристофър Поустман) и на повестта „Търговска одисея“ (2006 г.).
През октомври 2010 г. е почетен гост на фестивала „Испакон“ близо до Валенсия, кадено представя превода на романа му „Нашествието на грухилите“ и изнася доклад за развитието на българската фантастика и НФ в Източна Европа.
През ноември същата година е поканен на Извънреден конгрес по фантастика в Москва на представяне на международния проект за сборниците „Андрей Белянин и его друзя“, където получи диплом за почетно членство в Съюза на руските писатели. Там също изнася доклад за българската фантастика (Москва 2010 г.).
Награди и признания:
– 1988 г. – приз от конкурс на вестник „Орбита“ и АЕЦ „Козлодуй“ за разказа му „Дежурство на Титан“
– 1993 г. – приз от радио „Христо Ботев“ за разказа му „Не искам да ми се доверяват“, който е драматизиран
– 1994 г. – награда „Еврокон“ за сборника „Дежурство на Титан“
– 2002 г. – поощрение от конкурса на издателство „Аргус“ за разказа „Апаратът на реалностите“
– 2003 г. – награда за най-успешен български писател от Националния клуб за фентъзи и хорър
– 2005 г. – награда от издателство „Аргус“, за разказа „Играта“
– 2006 г. – награда за най-превеждан български автор от Националния клуб за фентъзи и хорър
Член на Съвета по фантастична и приключенска литература (Москва).

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, научна фантастика, horror, Literature, science fiction

Литературен конкурс „Изгревът на следващото 2019“ – награждаване и разговор за бъдещето


През пролетта на 2019 г. Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и фондация „Човешката библиотека“ за втори път организираха конкурс за разкази „Изгревът на следващото“. Той е единственият досега, който има за тема възможното движение към позитивно бъдеще.

С подкрепата на Културен център на СУ „Св. Климент Охридски“ на 21 февруари, петък, от 19 часа в Нова конферентна зала в Ректората на СУ „Св. Климент Охридски“ ще представим резултатите от конкурса и ще обсъдим темата „Емпатията – условие за оцеляване на човечеството“. Заповядайте! 🙂

Вход: свободен.
Място на срещата: Нова конферентна зала (Огледалната зала) на втория етаж в Северното крило на Ректората (това, което гледа към ул. „Шипка“). Входът в него е откъм малката уличка „Св. Климент Охридски“ (погрешно обозначена на картата като „Христо Георгиев“).

За повече информация: https://choveshkata.net/blog/?p=7566#more-7566

 

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, science fiction

In memoriam: Иван Попов (1970-2019)


Отиде си писателят-фантаст и мислителят Иван Попов, автор на оригинални, едновременно весели и тъжни произведения, които едновременно са киберпънк и сатирична фантастика. За съжаление не го пизнавах лично, дори не съм сигурен,че съм го срещал на някоя от сбирките в клуб „Ив. Ефремов“, но съм чел повестите и разказите му и те говорят за него много повече от всичко, което мога да напиша тук.

Повече информация за Иван Попов може да се намери тук:
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B2

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB)

Копие на сайта „Подкрушието“, чийто основател бе той, продължава да съществува в архива:
https://web.archive.org/web/20160304091037/https://7c989038637f593cd98e04b710130dca9de886b8.googledrive.com/host/0B8EtGI3J30xiODZ1X1RqY0NmZ00/underpear/

На тези, които не са имали щастието да прочетат нищо от Иван Попов, горещо препоръчвам повестта „Нашите марковски процеси“:

http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9D%D0%B0%D1%88%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%86%D0%B5%D1%81%D0%B8

https://chitanka.info/text/408-nashite-markovski-protsesi

Спомени за Иван Попов него може да намерите във форума на клуба:

http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27456&rb_v=viewtopic

2 Comments

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Нова българска фантастика: „Ортодокс“, роман от Григор Гачев


Премиерата на романа „Ортодокс“ от Григор Гачев мина на 8.12.2018, но за да “поддържам” огъня, публикувам тук предговора, който написах за него (те са два, другият е на Атанас П. Славов). Аудиоверсия може да намерите тук: http://bezmonitor.com/temp/Predgovorite_kam_Ortodoks_na_Grigor_Gachev.mp3

***

Драги читателю, пред теб е още една книга за свободата.

Целта ми в този предговор не е да преразказвам книгата, а да се опитам да я поставя в контекста на съществуващата фантастична литература и да те убедя, че си струва да ѝ отделиш няколко часа. Те няма да са много, защото романът, който държиш в ръцете си, се чете на един дъх. Интригуващи герои, интересен свят и според мен най-важното – завладяваща морална дилема, на която не е лесно да се намери решение. Какво повече може да иска един читател?

„Ортодокс“ е продължител на вечна тема в българската фантастика – темата за свободата. С чест са я изследвали и други автори преди Григор Гачев, и неговият роман само печели от сравнението, защото книгите – разделени от няколко десетилетия, но принадлежащи на различни епохи – се допълват. Мои персонални фаворити в тази редица са „Фантастични новели“ от Александър Геров (изд. „Народна младеж“, София, 1966, Библиотека „Приключения и научна фантастика“, № 100) и „Десет на минус девета” от Николай Теллалов (изд. „Весела Люцканова“, София, 2007).

Тези три романа са обединени от въпроса дали свободата или робството е нормалното състояние на човека. Допреди няколко века отговорът на този въпрос е бил далеч по-очевиден и много по-смущаващ от днес: броят на робите или на крепостните селяни е надвишавал този на робовладелците и на свободните граждани. Следователно, поне статистически, робството е доминирало. Ситуацията се обръща едва през последните сто – сто и петдесет години.

Днес огромното болшинство от човечеството се състои от свободни индивиди. Но дали е така? Не е нужно да следим новините, за да си зададем въпроса с каква свобода разполагаме в условията на съвременните технологии. Технологии, които „четат“ мимиката ни, разпознават лицата и походките ни, знаят кога къде сме и какво правим. И които сигурно скоро – освен ако вече не са се развили дотам, но просто не ни е известно – ще знаят по-добре от нас как се чувстваме и какво мислим. През последните години тази тема се обсъжда в световната фантастика – например произведенията на Кори Доктороу и Чарлз Щрос – и дори в популярната литература, както прави в книгите си историкът Ювал Ноа Харири. Но не е нужно да четеш нито Доктороу, нито Харири, за да забележиш напредъка в технологиите, които ни заобикалят. Достатъчно е да обърнеш внимание колко добре Амазон избира други книги, които биха могли да те заинтересуват. Доктороу и Щрос са оптимисти – те, кога по-прикрито, кога по-явно, защитават тезата, че технологията има не само мощта да ни зароби, но и да ни освободи.

Логично, следващият въпрос е кому ще са нужни хората, ако машините чувстват и мислят по-добре от нас. Ето за това е романът на Григор Гачев. Той също е оптимист: доколкото мога да си позволя свободна интерпретация на книгата му и без да издавам сюжетни тайни, авторът защитава тезата, че човечеството няма да се превърне в отживелица*.

* Това е най-точният превод, който открих на английската дума obsolete, често използвана, за да опише някоя „остаряла“ технология. Технологията може и да не е стара на години, но темповете, с които „новите“ технологии излизат от употреба, са едно от най-фантастичните явления на съвременността.

Валентин Д. Иванов

***

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, аудиофантастика, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

Нов Подкаст “Българска фантастика”: Триптих за юнаци и злодеи, от Калин М. Ненов


Коледен подарък за българските фенове: https://www.youtube.com/watch?v=UDILiVHATq4&list=PLo3b4R_lZDshq52RPQ51uT7Kc92crxY5D&index=1

Разказът е написан през 2006 г. Има втора награда от международния конкурс „Златен кан“ 2009. Публикуван e в антологията „Златен кан. Том 1“ (2009), сборника „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ (2011: https://choveshkata.net/blog/?page_id…) и антологията „Фантастивал в Европолис“ (2018: https://choveshkata.net/blog/?p=6805).

За вас чете: Ана Йорданова.

Илюстрация: художник Катерина Данаилова, оформление Мартина Неделчева.

Весели празници от създателите на подкаста: Дружеството на българските фантасти “Тера Фантазия”, на Фондация „Човешката библиотека“ и на Клуба по фантастика, прогностика и евристика “Иван Ефремов”!

Leave a comment

Filed under Bulgaria, аудиофантастика, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Литературни премиери и награди: Столична библиотека, 8.12.2018, 11:00: „Ортодокс“, „Момичето от квартала“ и Копнеж за растящо творчество


На 8.12.2018, събота, ви каним на троен празник… юхууу! :))) Заповядайте от 11 часа в сектор „Детска литература“ на Столична библиотека (на втория етаж във входа към площад „Славейков“, който се намира най-близо до „Раковска“), за да ви запознаем с:

– две нови наши книги за деца (и не само): романа „Ортодокс“ на Григор Гачев и стихотворната повест „Момичето от квартала“ на Светлини сред сенките;
– младите автори, които грабнаха сърцата и умовете на журито ни в тазгодишния Копнеж за растящо творчество.

Обещаваме изненади. 😉

Вход свободен… но ако ще идвате, молим да ни пишете до 6 декември (четвъртък) на адрес poslednorog – на – gmail – точка – ком за да преброим столовете.

Чакаме ви,
Светлини сред сенките, Григор Гачев и цялата Човешка библиотека

Leave a comment

Filed under България, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Жоро Малинов спечели конкурса за фантастичен разказ на сп. „Осем“! Честито!


Чудесна новина – разказът „Лазар и Смърт” на Георги Малинов спечели конкурса за фантастичен разказ (https://spisanie8.bg/admin/%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%BE/2018/0813/%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%BA%D0%B0-%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5-%D1%81-%D0%B2%D0%B0%D1%81.html), организиран от сп. „Осем“ с подкрепата на „Главболгарстрой холдинг“ АД и отнесе наградата 500 лв.

Тук може да прочетете повече за победилтея: http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%9C%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2
Интервю с него в електронното списание „Трубадури“: https://trubadurs.com/2015/07/03/alex-karapanchev-8-questions-georgi-malinov-150703/
По случайност в алманах „ФантАstika 2018“, който в момента се подготвя за печат ще може да прочетете едно мое ревю на неговия алтернативно-исторически роман „Орфеус слиза в ада“ – забележителна книга, която горещо препоръчвам.

Още веднъж честито!

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, ревюта на книги, science fiction