Tag Archives: алтернативна история

Приказки от чекмеджето: Кафе и шоколад или ако Константинопол не беше паднал


Алтернативно-исторически разказ, написан преди почти две десетилетия за съдбата на едно семейство във версия на историята, в която България е велика. Но величието на страна не означава непременно щастие за хората, които живеят в нея. Великите империи изглеждат добре само в атласите. Разказът не е публикуван никъде до сега.

* * *
1. КАФЕ

Поручик Костадинов отпи глътка блудкава течност. Въпреки войната, в хотел „Адлон“ би трябвало да предлагат по-хубаво кафе. Заради любовта към кафето – небългарска напитка от Етиопия или Бразилия вместо чайник със запарка от шипки – в София често шушукаха зад гърба на Костадинови. Таткото го харесваше от младините си, когато се подвизаваше като консул в Ню Йорк и кръстосваше шпаги с пинкертоновците на американския президент.
Костадинов топеше устни в ечемиченото кафето и гледаше с неприязън немците наоколо. Кой можеше да гарантира, че Стоян, най-големия му брат, не е застрелян от русия келнер, а вторият, Атанас – от младежа, който продава вестници?
Това идване в Берлин бе струвало всяко петаче, спестено за четири месеца товарене на въглища в Константинопол.

***

Ежедневно Георги ходеше до кафенето пред Мадридския кралския дворец. От непрестанния глад той разви амнезия, не беше сигурен дали Ана-Мария е родена през март или април. Помнеше само, че когато празнуваха последния път, беше студено и валеше сняг.
Изтощението пощади спомена за раздялата им преди падането на Варна. Червените завладяха Царево и Констанца. От полка остана един батальон, снеха ги от фронта за преформиране. Георги измоли два дни отпуска от началника-щаба и замина за Созопол, където Ана-Мария живееше сама в лятната къща на покойните си родители.
На следващата сутрин те бяха във Варна, където мачтите в залива оредяваха. Георги най-напред опита официалните канали – семействата на офицерите подлежаха на евакуация.
– Списъкът е дълъг от тук до Солун, – каза му тиловакът от щаба на барон Цветанов. – Като нея са милион, майорските жени и дъщери са хиляди, генералските – стотици.
Георги го погледна свирепо. Офицерът се смути, скъса листче от бележника си и написа нещо.
– Кажи, че аз те пращам. Приготви злато, колкото имаш. Бог да е с вас.
Три дублона отидоха за подкуп на мичмана, чието име му бе дал тиловакът. Контрабандистът открито огледа Ана-Мария. Само съзнанието че от тоя мошеник зависи оцеляването на съпругата му и знанието, че няма да пътуват със същия кораб спряха Георги да не поиска удовлетворение.
– „Царица Ивана Благородна” отплува за Константинопол след час. – Каза мичманът докато попълваше документите.
Ана-Мария се качи на борда минути преди да вдигнат трапа. Наоколо се блъскаха безброй нещастници. Георги беше имал три жълти монети повече от тях.
– След края на войната, по обяд, на вашия рожден… – извика поручикът от пристана.
Корабът се отдалечи от кея, препълнен с царски офицери. Ана-Мария отвори уста, той се опита да прочете отговора по устните й, но не успя. Няколко осемдюймови снаряда разпениха водата. Пътниците се втурнаха настрани от перилата, изпращачите се разбягаха. Георги остана на пристана, прав и сам.
За двете години след края на войната испанските улици се изпълниха с американци, забогатели за сметка на европейското клане: жени с неприлично къси рокли, арогантни мъже. Георги бродеше сред тая паплач и мислеше как предната вечер той, доблестният български офицер, трябваше да открадне риза, защото неговата беше протрита на врата.
До края на април оставаха осем дни и всеки един от тях можеше да бъде рожденият ден на съпругата му.

***

Костадинов освободи таксито пред входа на Тюйлери. Предиобедната разходката из парка щеше да го настрои за романтичния жест към миналото по-добре от всяко старо писмо. Десет години след войната, неизвестно колко преди началото на следващата, той реши да дойде именно в Лувъра. Избираше различни места за поредната „срещата“ с изчезналата си съпруга, с която така и не се разбраха къде да се срещнат в суматохата преди тръгването. Писмата до роднини, обявите във вестниците – нищо не помогна.
Миналата година Георги посрещна рождения ѝ ден с чаша кафе в Берлин до хотел „Адлон“. Изкушаваше се да наруши правилото си и да замине за немската столица. Германия го привличаше със свободата, с изчистения функционализъм на арт-деко-то и с новата вълна политици, които ратуваха за преразглеждане на мирния договор от Фонтенбло. В последния момент реши да остане в Париж.
Ако беше тръгнал за Берлин, след „срещата“ щеше да се разходи из музеите, да иде в бирариите, където се събираха националсоциалистите на Адолф Хитлер. Нещо свързано с тях караше Георги да се тревожи за бъдещето. Редакторите на „Чикаго Трибюн“ споделяха опасенията на своя кореспондент. Все по-често му поръчваха материали за немската политика, вместо за Червения Рим.
Войната можеше да почака. Сега Костадинов се наслаждаваше на безгрижието.
Пред входа мрачен арабин пестеливо разливаше кафе. Георги поръча чашка, помириса я, и като вдигна глава, видя Ана-Мария да тича към него с разперени ръце.
2. ШОКОЛАД

– В Берлин, до хотел „Адлон“! – Извика Ана-Мария.
Няколко водни стълба се изпречиха между кораба и Георги. Тълпата завлече жена му назад. Изпращачите също се разбягаха.
Повече взривове нямаше. На пристана остана единствено мъжът й. Ана-Мария го гледа, докато той не се превърна в тъмнозелена чертичка.
– Госпожице, извинете за нахалството, – заговори я миловиден мъж, на възрастта на Георги. – Не споменахте Берлин?
– Там ще се срещнем със съпруга ми след края на войната.

***

Мадам Костадинова разви бонбона. Не беше виждала подобна сладост от предвоенните приемите у княз Поповски. Те изписваха шоколадите от Швейцария. Повечето от гостите предпочитаха подсладените разновидности, а Ана-Мария – по-горчивите.
Фон Ризен беше запомнил това от разказите ѝ на “Царица Ивана”, и в Константинопол я покани в немски ресторант, където поръча купа шоколадови бонбони. Сервитьорът-германец не помръдна вежда, не случайно преди войната половината му колеги в Европа бяха немци. Наоколо, обясни фон Ризен, несмутени от нищо, вечеряха дипломати и шпиони.
– Повечето са и двете, – допълни той.
Младата жена внимателно отхапа ъгълчето на бонбона. Марципан. Преди войната купата щеше да бъде пълна с истински шоколад.
– Харесва ли ви, Ана-Мария?
Тя възторжено кимна.
Германецът говореше български без акцент. Прадядо му постъпил на българска служба при Симеон Трети, когато Царството се отваряло към Запада. От тогава семейството му живееше в България. Бюргерският здрав разум помагаше фон Ризенови винаги да заемат високо положение. Войната не им попречи, но в първите дни на българската революция те изнесоха от София скъпоценностите си с дипломатическа поща.
Ана-Мария най-после се нахвърли върху марципаните. Когато се нахрани и кръвта се спусна в стомаха й, жената подробно разказа как чудесният ѝ съпруг я спасил от червените. Фон Ризен я гледаше в очите и задаваше необходимите въпроси в паузите, през които Ана-Мария подреждаше обърканите си мисли. В два следобед немецът я настани в най-луксозния хотел на Константинопол и се отправи към местното представителство на Ризенбанк, собственост на клона на семейството, който никога не беше напускал Фатерланда.

***

Вилхелм вкара в стаята количка за сервиране с купа шоколадови бонбони – неизменна откакто мадам Костадинова прие предложението на му да изчака мъжа си в къщата на фон Ризен в Бабелсберг. Въпреки че не искаше да си признае, тя най-напред пресметна до кога ще ѝ стигнат двата дублона, които ѝ беше дал Георги.
Разкошът у тях не я изненада. Ана-Мария заподозря, че домакинът е роднина на Кайзера.
На третия ден Вилхелм се поинтересува дали мадам не желае да разгледа Сан Суси. Вековната царственост на двореца не можеше да бъде изтрита от една война.
– Честит рожден ден! – Фон Ризен ѝ подаде пакетче с розова панделка.
Вътре се спотайваха обици с диаманти.
– Колко сте мил!
Ана-Мария го прегърна. Косите ѝ погалиха лицето му. Германецът се смути и леко се отдръпна, което не остана незабелязано за младата жена.
– Трябва да сте красива пред съпруга си. Разпоредих да приготвят колата за десет. От тук до Берлин са два часа път.
Шофьорът я поздрави докато товареше сандъка с багажа й. Фон Ризен беше наредил прислугата да говори с гостенката на френски, защото знаеше, че тя го владее свободно. Ана-Мария се усмихна и се запита как за няколко месеца е натрупала толкова вещи. Напусна България само с една ръчна чанта.
Автомобилът тромаво пореше веригата от бежанци, които прииждаха от Берлин. Хората се отдръпваха и се взираха в пътниците с нетипично за германците любопитство. Ана-Мария и Вилхелм избягваха да ги гледат в очите.
Закъснялата пролет ги причакваше на всеки завой. Цъфтяха липи и рози. Костадинова си спомни как празнуваха шестнадесетия ѝ рожден ден в Бургас и за пръв път срещна напетия курсант Костадинов от кавалерийското на Негово Величество училище. На следващата вечер той се опита да я целуне и получи плесница.
Фон Ризен отвърна на неволната ѝ усмивката. Ана-Мария се протегна и го погали по ръцете.
– Вие сте истински приятел и джентълмен. – И двамата знаеха за безбройните български благороднички, които се препитаваха по най-безчестен начин по европейските улици. – Няма повече да ви бъда в тежест.
Германецът понечи да възрази, когато изпод торпедото заизлиза черен дим.
– Какво става?
– Каквото и да е, Ана-Мария, обещавам ви, че по обяд ще бъдете пред „Адлон“.

***

В Берлин пиеха горещ шоколад и се качиха на влака с кожени палта. Във Франция останаха по спортни сака. След испанската граница Ана-Мария се осмели да си облече лятната рокля от оранжев сатен, специално ушита за срещата с Георги. Годината в Германия я отучи от истинска топлина. Напразно фон Ризен заповядваше да носят на гостенката горещи тухлички в мъхести хавлии. Ана-Мария мръзнеше непрекъснато.
– За мен кафе, – поръча фон Ризен. – За вас?
– Както винаги.
– Шоколад за дамата, моля.
Ана-Мария се колебаеше между Париж и Мадрид. Жалко, че така и не успяха да се разберат с Георги преди раздялата.
Фон Ризен попиваше с поглед лицето й, сякаш я виждаше за последно. Зад прозореца се редуваха селца и лозя.
Келнерът, немец разбира се, нали войната беше свършила, им донесе поръчката. Ана-Мария отпи глътчица и пресрещна погледа на фон Ризен.
– Вилхелм, обичате ли ме?
Немец, но роден в България, той не умееше да крие чувствата си.
– До дъното на душата си.
– Искате ли да се върнем?
– Вярвате ли, че миналата година не повредих нарочно колата?
– Вярвам ви. – Ана-Мария докосна ръката му. Фор Ризен погали пръстите й. – Ако Георги беше в Берлин, щеше да се срещнем на следващия ден. Той не би си заминал веднага. Но вие не отговорихте на въпроса ми.
– Иска сърцето ми. А мъжа ви?
– Бях на шестнадесет, родителите ми починаха, бях сама. Той бе напет поручик. И не познавах вас.
– Благодаря, Ана-Мария. Но нека да продължим. – Немецът у фон Ризен взе връх. – “За да дойде пролетта трябва зимата да свърши”.
– Както винаги, вие сте прав, Вилхелм. Нека най-напред да намерим Георги.
3. РОЖДЕН ДЕН

Кафето се разля по костюма на Костадинов. Арабинът се развика да му платят счупеното. Ана-Мария се задави в сълзите си.
– Запознайте се, – накрая каза тя, – новият ми съпруг Вилхелм, синовете ни Фредерик и Волфганг.
Едва сега Георги забеляза фон Ризен и гувернантката с пеленачетата.
Отпратиха бавачката в хотела и потърсиха кафене.
– Какво ще обичате? – Попита келнерът на френски, с немски акцент.
– Шоколад за дамата… – Започнаха мъжете едновременно.
– Моля, поръчайте вие – отстъпи фон Ризен.
– Шоколад за дамата, кафе за мен и…
– Две кафета.
Чуваха се само разговорите около съседните маси.
– Търсих те пет години! – наруши мълчанието Ана-Мария.
Георги погледна към фон Ризен.
– Вилхелм знае всичко.
– Видях ви в Берлин. Заедно.
Фон Ризен извади лулата си.
– Защо не се обади?
– Видях ви заедно и в Мадрид.
– Но защо не се обади?
– Бях беден емигрант от България. Минаха години докато… – Костадинов разпери ръце.
Келнерът донесе шоколада и кафетата.
– С Вилхелм се запознахме на кораба – обясни Ана-Мария. – Той ми предложи закрила. Без него бях загубена.
– Съжалявам, че позволих да преживееш всичко това. Да останем в България щеше да бъде краят. Нямаш представа…
– Имам. Чета статиите ти.
Фон Ризен най-после си запали лулата.
– Търсех те чрез Българското дружество в Берлин…
– Не ходя там. Приех германско гражданство.
Един ден за нас ще снимат филм, помисли Костадинов.
– Още кафе? – Попита келнерът. – Имаме чудесни еклери с шоколадов пълнеж.
– Не, – отсече фон Ризен.
– Днес сте мои гости. – Георги подхвърли предварително приготвена банкнота.
Всички се изправиха и припряно започнаха да се сбогуват.
– Почти забравих, – сепна се Георги. – Честит рожден ден!
Валентин Д. Иванов
Сантяго-Париж-Гаршинг, 2002 г.

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Отвъд небето


Хумористична микро алтернативна история, който се появи на бял свят като разказ с обем до 100 думи за Интернетски конкурс, може би на електронното списание „Трубадури“, но не съм сигурен. Това е „пораснала“ версия, която загуби чара на лаконичността си, но пък е по-разбираема, надявам се.

*
Астронавтите безсилно наблюдаваха как диамантените глави, който според плановете на фон Браун трябваше да закотвят кораба им към небесната сфера, се пързалят по синкавата ѝ повърхност без да я одраскат.
В резервоарите на „Аполо-11“ оставаше гориво за няколко секунди.
Армостронг и Олдрин търпеливо изчакаха воят на двигателите да затихне.
Корабът им се отдели от небесната сфера и свредлата – те се включваха автоматично при натиск – спряха да се въртят.
– Хюстън, имаме проблем! – командирът произнесе в микрофона отчетливо. Миг по-ксъно гласът му премина в стон. – Връщаме се!
Във Флорида, на двеста километра под „Аполо-11“, Фон Браун въздъхна. Изглежда, човечеството завинаги ще трябва да остане в плен на непробиваемата небесната твърд, помисли си немецът.
Той не знаеше, че в същото време от нос Ново Емине на брега на Източно-африканското Славянско княжество излита друга ракета.
Шест минути по-късно, докато американският космически кораб се люшкаше бясно в горните слоеве на атмосферата, автоматичната станция, изпратена от Географската Служба на Негово Величество Константин Просветени се сблъска със сферата, ограждаща Земята. Образува се процеп и през дупката се показа светлина.
Българите за пореден път доказаха, че имат здрави глави.
Валентин Д. Иванов
21.03.2017, 12.06.2017, 26.10.2019, 14.04.2020
Garching, Мюнхен

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Думи под вълните


Разказ, алтернативна история, написан през 2000 година и публикуван в сборника “Моделириум” (изд. “Офир”, 2001). Съставители са Атанас П. Славов и Иван Хаджиев, редактор е Иван Хаджиев.
Това е “отломка” от грандиозните планове, които на времето лелеехме с Кирил Добрев за по-голямо произведение в тоя жанр, и за съжаление така и не материализирахме.

***
Покрит с цветя
бих искал сега да умра
в тоя сън на двама ни.
Естуджин

В библиотеката на Софийския Университет понятието време е относително. Човек е заобиколен с ръкописи, които не си помнят годините. Докато ги разлиствам, често изпитвам усещане, че съм някъде извън нормалните представи за дни и години. И дори за векове, защото половината от папирусите тук датират от Симеоново време, или най-малко от разцвета на Втората Империя. Естествено, обикновените студенти като мен не работят с оригинали – макар че те са само зад една стена, в съседното хранилище. Всичката книжнина, натрупана на масата пред мен, – се състои от копия. Наистина, много точни копия, толкова съвършени, че дори и аз, който съм се ровил из тях почти непрекъснато през последните четири години от моята докторантура, понякога забравям това и си представям как Симеон се е взирал в същите едри букви и е прокарвал пръст по редовете. Хм, това с пръста май е пресилено, все пак той е бил образован човек и едва ли е сричал.
Времето е относително и защото когато човек се унесе в четене, независимо дали има пред себе си оригинал или копие, часовете отлитат неусетно. Часовникът прозвънява на китката ми – закъснявам. Иванка сигурно ме чака долу и нервно форсира моторетката си. Охраната на тая сграда е такава, че дори и дъщерята на първия заместник министър-председател не може да влезе тук без придружител, а по тая късна доба и – с придружител няма да я пуснат. Парадоксите на българската параноя – чуждестранният докторант е по-свободен от чедото на местния елит.
Зарязвам свитъка и тичешком се спускам по стълбите. И без това от него не се разбира кой знае какво – тоя книжовник май е наблягал повече на медовата ракия, отколкото на писането: звезди падат от небесата, горят огньове. Прилича на комета или на метеорит. Нашите хроники също са пълни с такива неща. Защо не и българските. Нали Ани си няма работа. Прищевки. Те всички шефки са така. И тук, в България, е същото като у дома. Всичко е въпрос на прищевки. Само че тук могат да си ги задоволяват по-лесно, поне от Симеоновия век насам, – точно когато някой си анонимен сътворител е писал тоя загадъчен ръкопис. Като се замисли човек, целта на повечето книжовници май е била чисто и просто да се подиграят с бъдещите докторанти. И в наше време е същото – кой ли чете научните списания – само разни нещастници като мен, които бързат да си свършат докторантурата, въпреки прищевките на техните си Анита.
Утре ще трябва да проверя в катедрата по астрономия, там сигурно ще знаят. Можеше и по Мрежата да потърся нещо и докато свърши седянката, сигурно щях да имам резултат. Но, както показа завчерашния ми опит, на една седянка може да се случи какво ли не. Как казваха българите – защо да отлагаме днешната работа за утре, като можем да я свършим вдруги ден.
Иванка сигурно съвсем се е изнервила вече. Слизам по стълбите тичешком. Моторетката тихичко мърка между краката ѝ. Хубави, стройни крака. И хубава моторетка, чисто нов Иж, сигурно е още в гаранция. Представям си как се е изтъркалял най-много преди месец-два от оня завод в… някъде из източните провинции, все забравям къде ги правеха. Виж, ако беше исторически факт, сигурно щях да го запомня. Даже понякога си измислям мнемонични правила, свързани с историята, особено когато трябва да запомням телефонни номера. Обаче за Ваниния номер не ми трябва правило, въпреки че се познаваме само от два дни. Лицето ѝ е мрачно, дори на фона на вечерното софийско небе. За целувка и дума не може да става. Жалко.
– Упражнявай се с бягането, че току-виж работата ти избягала. Или пък нещо друго – казва ми момичето.
– Аз има особено дълги крайници…
– Тя ме награждава със скептична усмивка:
– Имаш ти, имаш…
– Ако има и още нещо след това, моторетката го заглушава. А с папируса ще се занимавам утре. И защо ли да се занимавам изобщо. Възсядам задната седалка, слагам чантата си помежду ни и прегръщам Иванка през кръста. Тя си носи каската на лакътя, нанизана като огромна халка. Дългите ѝ черни коси се развяват в лицето ми, но аз не се оплаквам. Трудно ми е да повярвам, че това е същото момиче, с което само преди два дни си четохме един на друг поезия до зори. Башо, Ясенов и Иж, какво съчетание.
– Знаеш ли, че до сега съм возила само двама души така? – пита момичето, докато уверено криволичи през натовареното движение на софийските улици.
– Поласкан съм.
– Единият е приятелят ми и той, разбира се, ме държи тука – и тя ми показва къде, – а другият беше една приятелка, която е лесбийка.
– Каква чест – възкликвам и я прегръщам още по-здраво, тъй като наближава остър завой.
Но още преди да стигнем до завоя, зад нас се раздава бучене, нещо проблясва в небето и се сгромолясва по посока на центъра на града, където е катедралата Света Неделя. Седянката, на която отиваме, ще бъде в някаква вила, в подножието на Витоша, така че Иванка почти трябва да положи мотора на една страна, за да направим обратен завой. Светлините около храма имат по-червен оттенък от обикновено и тънат в дим. В един момент се взираме натам и покорното ръмжене на мотора под нас е единственият звук в цялата вселена, а в следващия отново се завъртаме на място и политаме напред. Срещу нас вият сирени. През останалата част на пътя мълчим.

В първата есенна сутрин
поглеждам огледалото
и виждам лицето на баща си.
Кижо Мураками

Какво ли значи да се изправиш пред лицето на разгневен бог? Стотникът не можеше да си отговори, но византийците отвъд реката със сигурност знаеха добре. Може би си струва да спре огъня, да отскочи до другия бряг с броневика и да ги попита, помисли той. И после ще запише отговора на изсушена говежда кожа с мастилото от варена кора на персийски орех. За историята. Ако не побърза, скоро няма да остане нито един византиец за питане.
– Разказахме им играта, гус’ин стотник! – Ухили се доволно десетникът на разчета, хлапак от столицата, или най-много от покрайнините, ако се съди по диалекта. Впрочем и без да се вслушва в завалените му гласни, стотникът знаеше, че момчето е трето поколение столичанин, напълно съответстващ на психофизиологичния профил на операцията. С малка допълнителна склонност към излишни разговори.
– Да, разказахме им я, десетник.
– Сигурно си мислят, че иде краят на света, гус’ин стотник! Сигурно се молят за прошка.
Стотникът се зачуди дали това плямпало случайно се сети за бог и прошка, или все пак тая психофизиологична измишльотина работи. Не, ако работеше, никой с поне малко здрав разум не би включил такъв дърдорко в групата. Психофизиологичният профил да върви по дяволите, заедно с всички комплексни тестове за поведение, за съвместимост и за какво ли още не. Стотникът си даде сметка, че си няма представа как ще реагират десетникът и останалите бойци след два дни, когато планираното време за операцията изтече и трябва да взривят оръдията и счупят затворите.
Снарядите продължиха да разравят отвъдния бряг. Все пак тук беше несравнимо по-добре, отколкото в окопите по западния бряг на Канкун.

Завръщане
толкова много пътища
през пролетната трева.
Йоса Буссон

– Вече почти излизаме от града, когато Иванка спира рязко на банкета.
– Маска! Забравих да ти кажа, че седянката ще е с маски!
– Няколко минути по-късно спираме пред малко магазинче на ъгъла на “Княз Антон от Моравия” и “Княз Константин от Силезия”. Докато вадя чантата от малкото пространство помежду ни, Иванка ме поглежда изненадано, сякаш е очаквала нещо друго.
– Разочарована ли си?
– Тя само ми се усмихва, с усмивката си за спиране на разярени тигри.
Както подобава на именитото място, новият ми костюм е на благородник, само че от двора на Крал Шарл от Франция. В добавка си купувам и черна маска, която покрива по-голямата част от лицето ми.
– Сега ти знаеш как ще изглеждам аз, а аз не знам как ще изглеждаш ти – казвам на Иванка. – Не е честно.
– Не се бой, няма да се загубим.
– Намираме мястото много лесно – дива българска естрада се разнася из целия квартал. Още преди да се доближим, Иванка ме хваща за ръката.
– По-добре засега да не казваме за това… което видяхме в града.
Вдигам безмълвно рамене – сръбски националисти, критска мафия, еврейски терористи – местните табута отдавна са ми известни и спазването им далече не е най-високата цена, която съм съгласен да платя за една докторантура в България.
Вилата е голяма, построена в римски стил. На поляната пред нея са спрени всякакви коли, от мощни открити жребци, местно производство, до мижави таратайки, евтин внос от Чунг Куо. Иванка добре познава мястото и ме повежда напред. Пресичаме дневната, от където извира какафонията, и се насочваме към задния двор. Тук музиката се чува по-слабо, наистина съвсем малко по-слабо, но с повече викане и въображение, може дори да се разговаря. Къде на китеници, къде направо на пода, са насядали двайсетина човека. Главно студенти. Повечето от момчетата са в напреднал стадий на напиване, а момичетата – на разнежване. Няма вятър и въздухът е пропит с аромат на цигарен дим, пот и коноп. Любов, вино и народна, малко им трябва на българите…
… страх и несигурност – обяснява братът – колега на колежка, която изглежда почти толкова добре, колкото и Иванка. Само дето ѝ липсват няколкото искри интелигентност в очите. Това е цялата разлика. Нищо чудно, че в тия несигурни времена апокалипсисът се ползва с успех сред жените. Колегата следва традиционния подход – гробовен глас, малко сарказъм, подхвърлен между другото цитат от гръцки философ, и момичето вижда в теб интригуващ мъдрец. Разбира се, не всяко момиче, но Университетът на Републиката е пълен с достатъчно от дъщерите на най-снобската част от софийския елит и шансовете да те поправят, защото си приписал думите на Вергилий на Аристотел или обратно, са нищожни.
Сядаме около ниска софра, наоколо се лее ледено студено шуменско пиво, а Иванка е опряла бедро до крака ми. Докато се наместваме, разговорът предсказуемо се насочва към още по-мрачни теми…
Смъртта е като прекрасна дама на неопределена възраст – продължава същият, братът колега, – с която мога да флиртувам. Не че в живота си съм правил много безразсъдни неща – следва нехайно махване с ръка, – но знам, че където и да ида, каквото и да правя, тя е някъде наблизо и по свой си начин флиртува с мен.
– Аналогията ти е прекалено сексуално обоснована и свързана с типичните социални роли, приписвани на двата пола – отбелязва приятелката му. Нищо чудно, че му е приятелка. – Я си помисли, не заместваш ли някоя реална жена, която те е отхвърлила, с въображаема, като ѝ приписваш трагични…
– Преди десет години бих се съгласил – отговаря младежът, – но след две сексуални революции и една суфражистска контрареволюция, всеки може да флиртува с когото си поиска. Пък и преди десет години не бихме водили тоя разговор.
Намигам на Иванка, тя ми отвръща, а брадатият продължава:
– Карам кола – тя е на съседната седалка, вървя по улицата – тя ме подминава на отсрещния тротоар. Като всеки флирт и тоя си има приятните моменти. Най-опияняващият е точно мигът преди разминаването, когато нищо не е ясно и не зная дали ще ме има след още една, не, само след още половин крачка! Колкото и да ми се иска да се разминем и всеки да продължи по пътя си, знам, че мога да спра и да се заприказвам с нея. Разбира се, спирането в някакъв бъдещ момент е неизбежно, но точно тогава е само мое решение и единствено аз мога да…
– Типично подсъзнателно желание да се преродиш в нещо различно – намесвам се аз. – Кармата…
– Прераждането – сбръчква вежди моят събеседник – е вашето удобно извинение да се отложи днешната работа за утре.
Не мога да оставя без отговор това, макар да не съм практикуващ будист. Започвайки от смисъла на прераждането и на живота въобще, някак неусетно прескачаме към невероятната победа на цар Симеон над византийците. С българите преходът към историята се случва по-естествено и незабележимо, отколкото да речем с инките, или със зулусите. Изглежда, не само малките нации имат велика история, но и големите.
Домакинята слага край на дискусията ни, като гаси лампите. Тая част от церемонията винаги ме заварва неподготвен и трябва да се преоблека в новия си костюм пипнешком.
Никой не знае точно кога и как балът с маски е навлязъл в българската културна традиция. Може би след завладяването на западните провинции, където някога се е простирала Франция, българите са приели част от техните обичаи. Обаче в този момент трансфузията на културни явления изобщо не ме интересува. Вместо да си задавам въпроси, следвам примера на скучаещата българска аристокрация и просто се наслаждавам на традициите, независимо от произхода им. Баловете с маски не винаги са били просто за забава. В средата на 17 век, когато са станали особено популярни, това е било място за приготовление на убийства и революции. Дори Народното събрание обсебва по-голямата част от властта на царя точно в резултат на заговор, започнат на един парламентарен бал с маски. В наши дни за повечето от българите, особено по-младите, маските са само инструмент за по-разнообразна любов. Да живее упадъкът на нравите!

Зелена жабо,
Твоето блестящо тяло
също ли е боядисано току що?
Риуносуке Акутагава

Нито един даскал не спи добре и Ани не беше изключение. Зноят над София не помагаше, а съскането на охладителя само я раздразни допълнително и тя ядно го изключи. Намери цигарите в тъмното и се измъкна по нощница на чардака. Разправии в Университета, разправии в къщи. Изведнъж усети колко е уморена. Точно в тоя миг нещо опашато като комета от детска рисунка пресече небето. Ани стисна цигарата между устните и се опита да си припомни откъде ѝ е позната тая картинка. Снимка от стар вестник – напоследък терористите ставаха все по-нагли… Или все пак е от някъде другаде?
Почти веднага се чу вой на сирени.

Пролетно море.
Вълните идват и си отиват.
Идват и си отиват.
Йоса Буссон

Българите са придобили умението да се преобличат на тъмно в резултат на естествен отбор. Уви, моите предци не са минали през същата мундщровка, и когато лампите светват отново, аз взе още се мъча да намеря ръкавите на костюма си. Перуката ми се търкаля някъде на пода, а вместо лицето, маската покрива лявото ми ухо. Заслепен от ярката светлина, не мога да видя добре на кого принадлежи ръката в сатенена ръкавица, която ми подава перуката и ми помага да поправя маската.
– Благодаря!
– Моля.
– Гласът е дълбок, с прелъстителна женственост. И звучи познато. Иванка.
– Нещо за пиене?
Тя кима и аз се отправям към барчето, но преди това внимателно запомням костюма ѝ. Нищо особено, само си е сложила голяма шапка с воал, франкски стил, отпреди тридесетина години. Къде ли го беше скрила това чудо, вижда ми се прекалено голямо за мъничката ѝ раничка.
Не успявам да се начудя и вече съм се върнал, с две огромни чаши сливовак с лед. Иванка ме хваща свойски под ръка и ме насочва към чардака. Той е обърнат към Витоша и къщата ни закрива от светлините на града. Звездите сякаш са по-ярки и дали заради това, или заради влажните пръсти, които леко са се отпуснали на моята ръка, стиховете сами се отлепват от устните ми, а после и от тези на Иванка. Гласът ѝ става още по-дълбок и зовящ от когато и да било. Нисък и гърлен, той е все по-неуловим. За да не пропусна дума от това, което тя казва, постепенно се приближавам към нея, докато няма как да се приближа повече.
И тогава Иванка неочаквано се разридава.
Какво? – Посягам към джобовете си за кърпа. – Какво става? Извинявай…
Иванка продължава да ридае, франкската ѝ шапка се свлича и на лунната светлина проблясват бели коси.
Ти извинявай – личи си, че жената пред мен трябва да положи гигантско усилие на волята, за да се съвземе. – Ти извинявай…
– Иванка?!
– Да. Всъщност не. Твоята Иванка спи в съседната стая. Всичко е много сложно…
– А ти коя си?
– Иванка. Само че не същата… и в същото време същата.
Изглежда тъмнината не ѝ пречи да види колко съм объркан.
– Аз съм същата Иванка, но от петнадесет години в бъдещето.
И после ми разказва най-невероятната история, която някога съм чувал.Според нея Симеон е превзел Цариград с два мотострелкови десятъка, изпратени от бъдещето. Не само от неговото бъдеще, но и от моето – след три месеца от завчера. Но това не е всичко, продължава Иванка. Пожарът в центъра на града е започнал от устройството за пътуване назад във времето, което по инерция се връща натам, откъдето е тръгнало.
– Но нали е тръгнало от три месеца в моето бъдеще?
– Вярно – сребърните коси отново се люшват. – Обаче ентропията работи и при пътуване във времето. Да пратиш нещо в миналото е все едно като да разлюлееш люлка. И после ако не продължаваш да я побутваш, няма да се издигне до същата височина, а ще се люлее известно време и постепенно ще спре. Същото е и с устройството за пътуване във времето, само че него не можеш да го побутваш. Затова то се върна сега, а не след три месеца.
– А ти, ти също ли няма да се върнеш в твоето време?
– Не – горчиво се усмихва Иванка, – аз изобщо няма да се върна. Всъщност не знам точно какво ще стане, след като… ако променя историята. Разбираш ли, някой в далечното бъдеще на тая страна е изпратил в миналото това устройство, за да помогне на Симеон. Тоя пръв опит е успял и историята се е променила, обаче устройството се е върнало в бъдеще, в което никой не е знаел за него, в бъдеще, в което то не е било изпратено в миналото, за да го промени. И ако не бъде изпратено отново, Симеон няма да победи и всичко наоколо – тя размахва неопределено ръка – няма да го има.
– И ти трябва да направиш това?
– Не, разбира се. Точно обратното – да го предотвратя. Кой знае колко пъти вече устройството е пътувало до миналото и се е връщало? Поне два пъти, а може да са десет, или милион. Светът е преживял достатъчно Велики Българии. В последното издание след три месеца ще сме на косъм да започнем война с Ацтеките. Преди да тръгна, нашият умник Тошо – тя посочва с палец към тавана – изпрати ракети на Канкун и островът беше блокиран от индианците. Моето връщане си беше чиста авантюра – използвахме един разсеян лъч от тласкащата машина. Стигна само за да мога да дойда до тук, не повече. Енергията беше малко.
– До тоя момент не вярвам точно така, както не се вярва на магия. Може ли един всемогъщ магьосник да създаде непробиваем камък и всепробиваща стрела? Обаче ако същият този магьосник може да създава всепробиващи стрели само в понеделник, сряда и петък, а непробиваеми камъни – в останалите дни от седмицата, човек неволно се замисля.
– И защо ми казваш всичко това?

Застояла вода.
Скок на жаба.
Цоп.
Матсуо Башо

Това, че съм идвал толкова често в библиотеката по малките часове, сега работи за мен. Пазачите само ме поглеждат мълчаливо и продължават да щракат с неизменната си табла. Пътьом спирам пред моята работна маса и взимам ръкописа с описанието на взрива. Хранилището е на едно махване с магнитната карта и оригиналът е в ръцете ми. Папирусът се запалва с тих пукот. Точно пред ръба на огънчето, само за миг, топлината проявява скритите схеми на устройството за връщане във времето. В следващия миг обаче огънчето ги поглъща. Само да не се включи противопожарната инсталация…
Утре Ани ще се сети за ръкописа на тоя незнаен български книжовник от двора на Симеон, ще го намери и ще се убеди, че той описва точно тазвечершния пожар. Вдругиден тя ще го спомене пред любовника си, който по съвместителство я разработва за тайната полиция. Още три дни по-късно докладът му ще стигне до неговия началник, той ще го изпрати по-нагоре и след две седмици оригиналът ще попадне в полицейската лаборатория, където ще прочетат тайнописното послание на оня стотник, изпратен в миналото. По същото време един докторант от Сипанго ще загине при автомобилна катастрофа, а след близо три месеца ще извадят стотника от пъкъла на Канкунската криза, и ще го пратят с две десетини да разбие византийските войски пред стените на Константинопол. Но малко по-рано дъщерята на новия министър-председател ще изкопчи истината за всичко това от баща си. И тутакси ще пометне. Ще ѝ отнеме почти петнадесет години, за да се добере до устройството за пътуване във времето…
Папирусът започва да гори пръстите ми и го хвърлям на пода. Пред очите ми причернява, навярно от дима. И настава нощ. За миг знам, че съм в хранилището на Софийската библиотека и в същото време – в моя роден град, където слънцето изгрява от запад иззад огромна облачна гъба…
Пролетно море.
Нечии следи
думи под вълните.

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, История, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Алтернативната история – сираче с три мащехи


Публикувам пълния текст на моята обзорна статия за алтернативната история, която за пръв път се появи в сп. „Тера Фантастика“, бр. 2 от 1999 год, в рубрика Фантастология.

* * *

Алтернативната история – сираче с три мащехи

Валентин Иванов 1

1 Наш кореспондент в Аризона.

Алтернативната история изследва нереализираните възможности на миналото и се концентрира върху предполагаемите последици от едно или повече исторически събития, които биха могли да протекат по различен начин. Понякога промяната се дължи на пътуване във времето, понякога авторът постулира, че определено историческо лице е взело друго решение, или дори причината за отклонението изобщо не се споменава. Произведенията от жанра на алтернативната история се открояват с интереса към отражението на тези изменения върху историческия процес, със стремеж към достоверно следване на логиката на историята и е вътрешна непротиворечивост. Разбира се, това обикновено се постига в много малко творби – само най-добрите. Както казва Уил Шатърли, няма правилни алтернативни истории, има само вероятни.
Въпреки многобройните опити, главно в Интернет, не съществува общоприета дефиниция за жанра. Най-общо алтернативната история описва свят, който до определен момент има история, идентична с нашия. Този момент трябва да предхожда написването на произведението. Алтернативната история трябва да се разграничава от паралелната история, в която няма общ етап, секретната или ретроспективната история.
Жанрът черпи от три извора – историческата литература, съвременния роман и, разбира се, научната фантастика. От една страна такова многообразие обогатява, а от друга размива границите на алтернативната история. Понякога до такава степен, че тя става неразпознаваема. До неотдавна много малко книги имаха на корицата си думите “алтернативна история”. Едва напоследък издателство DelReу започна тази практика. В която и да е книжарница повечето книги от този вид могат да се намерят на щандовете за фантастика (Voyagе от Стивън Бакстър, Кеllу Соuntrу от Бъртрам Чандлър, Island in the Sea of Time от С. М. Стърлинг). Има и книги, които стоят на полиците със съвременни романи, най-често до трилърите (Faterland от Робърт Харис, SS-GB от Лен Дейтън). Не на последно място алтернативната история може да се открие и сред историческите книги (For Want of a Nail от Робърт Соубъл), където тя обикновено има формата на научно съчинение. До голяма степен мястото е определено от жанровата принадлежност на автора. Едно откровение на Хари Търтълдав: “Писателите-фантасти я пишат (алтернативната история – б.а.). Тя използва силно научно-фантастична техника: промяна на едно нещо и екстраполиране оттам нататък.”
Трудно е да се каже кога е написано първото произведение в жанра. За палмата на първенството претендира дори Тит Ливий, който през I век от н.е. написва “Аb urbe condita”, в която Александър Велики живее достатъчно дълго, за да се обърне на запад, атакувайки Римската империя. Първият роман принадлежи на перото на Бенджамин Дизраели – “Тhe Wondrous Таle of Аlrоу” – и датира от 1833 г. В него Алрой, еврейски псевдомесия от XII век, постига много по-голяма популярност, отколкото в действителност. Първият алтернативен къс разказ, “P’s Соггеsроndenсе”, е написан през 1845 г. от Натапиел Хоторп и изследва вариации на различни събития, свързани с политиката и литературата от годините непосредствено преди това.
От по-късните предшественици на жанра внимание заслужава “Sidewise in Тimе” от Мъри Лейнстър, публикуван през 1934 г., където за пръв път различни реалности си взаимодействат. В романа “Lest Darkness Fall” от 1949 г. Л. Спрег деКамп пренася наш съвременник във времето на император Юстиниан, за да въведе в Римската империя модерна индустрия и икономика, предотвратявайки застоя на средновековието. Уорд Мур в своята книга “Bring the Jubilее” от 1953 г. ни запознава с един мрачен свят, където южните щати са спечелили гражданската война и Съединените Щати са бедна развиваща се страна, съществуваща в сянката на мощната Конфедерация и на Германския Съюз.
Връзката на алтернативната история с историческия роман е несъмнена. Дори моментът на разделяне с реалната действителност да е в близкото минало, писането на алтернативна история предполага добро познаване на събитията, значително изследване на икономическата, политическата, технологическата и културната действителност от периода, непосредствено предхождащ точката на отклонение. Самият избор на точка на отклонение обикновено не е случаен. Наистина, в историята има много събития, където нейната по-нататъшна посока е определена в резултат на избор между две или повече почти равновероятни възможности. Например прословутата загуба на заповедите на генерал Лий дава основа за една от последните поредици на американския писател Хари Търтълдав. Началото на първата книга, наречена “Ноw Few Remain”, датира от 1881 г. в свят, където американската гражданска война е известна като Войната на Отделянето, защото е завършила с победа на бунтовните южни щати. Америка е разделена на две и в Конфедерацията все още има робство. През 1881 г. южните щати купуват от мексиканската империя две северни провинции, което става повод за втора гражданска война. Във втория том, “Тhe American Front”, повече от тридесет години по-късно, когато Първата световна война започва, южняците се съюзяват с Англия и Франция, а северът – с Германия. Mного от героите в поредицата са реално съществуващи исторически личности: генералите Кастър, Джексън и Джеб Стюарт, младият Теодор Рузвелт и възрастният експрезидент Линкълн. Поредицата въвежда читателя в сложна плетеница от политически и психологически конфликти, от които се ражда един свят, много различен от нашия. Една малка промяна, като намирането на изгубените заповеди, е като камъче, хвърлено във водата – то самото създава вълни, а и всяка пръска също създава свои вълнички. Например през 80-те години на миналия век военната технология вече е достатъчно развита, така че бойните действия се водят в стила на Първата световна война. Реално през годините преди 1912-а не е имало големи военни кoнфликти, в които новата тактика и стратегия да бъдат изпробвани. Така Втората гражданска война се превръща в същото, което Гражданската война в Испания беше за Втората световна война. Несъмнено това ще доведе до разлика в мисленето на военните експерти, в развитието на военната технология, което ще се отрази и в цивилния живот. Тази промяна наподобява тихите ходове в шахмата и точно нейното схващане демонстрира същността на добрата алтернативна история. Неслучайно Хари Търтьлдав има докторат по история и е специализирал върху Византия. Явно разбирането на историческия процес е универсално.
Със сигурност през последните години Хари Търтьлдав се утвърди като един от най-продуктивните, ако не и като един от най-добрите писатели в жанра. В неговата поредица “Worldwar”, която се планира в завършен вид да наброява седем тома, в разгара на Втората световна война се намесва нова сила. Нашествие на космическа цивилизация поставя край на света такъв, какъвто го познаваме, и налага създаването на нови и неочаквани съюзи, необходими за оцеляването на човечеството. Романите предлагат сложна многосюжетна и многопланова картина, раздвижена с цяла кохорта от герои, както хора, така и пришълци. Често пришълците са по-интересните. Поредицата представя сблъсък на две много различни култури – тази на пришълците, стара и свръхстабилна, и нашата – динамична и допълнително оптимизирана, за да посрещне необходимостите на световната война. За съжаление Търтълдав разочарова с ред изкуствени предположения, необходими да изравнят поне в известна степен шансовете на човечеството и много по-високата технология на извънземните, както и с многократните повторения на очевидни неща. Въпреки привидната си сложност поредицата е доста елементарно четиво с известна информативна стойност за събитията от първата фаза на Втората световна война.
Нед Кели е ирландец по произход, живял е в Австралия и се е прочул с легендарните си обири. Освен това Нед Кели е притежавал природна интелигентност, развито въображение и може би заложби да се превърне в австралийски Вашингтон. Това е предположението, около което австралийският писател Бъртрам Чапдлър изгражда романа си “Кеllу Соuntrу”. Историята неведнъж е показвала, че границата между разбойник и революционер може да бъде преминавана и в двете посоки. Истинският Кели започва пътя си някъде по средата между двете и до голяма степен съдбата му е предопределена от обстоятелствата, които го тласкат в едната или другата посока. Чапдлър добавя към характера на Кели няколко липсващи черти чрез образа на една реално несъществувала германска емигрантка. Еt Violа, в света освен Съединените Щати има и втори мощен център на парламентарна демокрация. Както се оказва, конкуренцията между тях не довежда до нищо добро и дори след войната във Виетнам се стига до размяна на ядрени удари помежду им, но самата идея заслужава внимание с потенциалните си възможности.
Известният писател-фантаст Л. Е. Модесит-младши също опитва перото си в жанра на алтернативната история в “Оf Tangible Ghosts”. Тук хипотезата всъщност има различен характер – с какво би се различавал светът, ако призраците наистина съществуваха? И читателят наистина се сблъсква с призраци в тая книга – част от тях са недосегаеми, метафизични. Но има и други призраци, напълно реални и несравнимо по-опасни, които са общи между нашия свят и света на книгата – призраци на плаща и кинжала, които винаги живеят в полумрака на историята. Модесит описва свят, в който Холандия, а не Англия, заселва новия свят, и където призраците и живите са обвързани в сложни взаимоотношения. Главният герой, пенсиониран колумбийски разузнавач и понастоящем професор в малък университет на север от столицата, е въвлечен в борбата между независимите вече холандски колонии и тоталитарната Австроунгарска империя. Макар това да е един много различен свят, внимателният читател може да долови познатата мозайка на събитията около началото на Втората световна война. Наред с “Тhе Маn in the High Саstle” (“Хюго” за 1963 г.) на Филип Дик това е един от най-добре написаните романи в жанра. Като повечето продължения, и втората книга от поредицата, озаглавена “Тhе Ghost of the Revelator”, разочарова.
За разлика от Модесит повечето писатели държат да не се отклоняват твърде много от действителността, защото именно неслучайната прилика с реално съществуващи лица и събития е интересна и дава уникална възможност за създаване на исторически експеримент. Робърт Соубъл е подходящ пример за това. “For Want оf a Nail” има вид на учебник по история. Какво би станало, ако американската революция не бе успяла и колониите продължаваха да бъдат част от Британската империя? На по-дълбоко ниво книгата поставя въпроса какъв би бил светът без либерално-демократичната традиция, създадена в Съединените Щати преди двеста години. Според автора една реалност, доминирана от по-консервативна промонархическа философия, е по-стабилна от нашата. Безспорно това е една от най-добре развитите алтернативни истории, с таблици за житния добив и числеността на населението, с биографии на политически лидери и карти на държавите.
Със своя псевдодокументален характер книгата на Соубъл е типичен представител на редица подобни съчинения, сред които и известният сборник “If it Had Нарреned Оtherwise. Lapses into Imaginary Нistoгу”, от 1931 г. Редакторът Джей Си Скуайър кани ред известни личности от това време да напишат есета на теми като победа на маврите в Испания и на Наполеон при Ватерло. Сред авторите е и самият Уинстън Чърчил, който по това време се е занимавал с журналистика. В неговото есе “If Lее Наd Not Won thе Ваttlе оf Gettisburg”, генерал Лий освобождава робите и Британия признава южняшката Конфедерация на Съединените Щати. Много военни списания публикуват на страниците си подобни статии, свързани с вариации на различни сражения, но обикновено оценката на последствията е ограничена до няколко параграфа или дори напълно е оставена на читателското въображение.
Съвременните политици не са лишени от амбиции в алтернативната история. Нют Гингрич, бивш професор по социология в Университета в Литъл Рок, Арканзас, и бивш лидер на републиканската партия в Конгреса, в съавторство с “наемния” писател-фантаст Уилям Р. Форсчън издаде през 1995 г. романа “1945”. Единственото достойнство на книгата, която се чете като военен репортаж, е, че изразява с успех ултраконсервативните виждания на автора си. Една година по-късно издателството се отказа от планираното продължение “Fortress Еuгора”.
Моментът на отклонение от реалната история обикновено е някъде в сравнително близкото минало. Това позволява на авторите да направят повече паралели с истинските събития, но също така и ограничава промените, които могат да внесат. Интересно отклонение от това правило е романът на Хари Търтълдав “А World of Difference”, където промяната е въведена в момента на формирането на Слънчевата система. Планетата Марс е малко по-масивна, което й позволява да поддържа по-дебела атмосфера. Това не се отразява по никакъв начин върху хода на човешката история до 1975 г., когато спускаемият апарат на сондата Викинг-1 е разрушен от живо същество, използващо инструмент. Надпреварата във въоръжаването продължава в Космоса, Горбачов е свален в резултат на преврат и към Марс едновременно политат американски и съветски космически кораби в стремеж да установят контакт с марсианските жители. За съжаление Тьртълдав не успява да оползотвори достатъчно добре тази интересна идея и твърде често сюжетът попада в познатите шаблони от времето на студената война.
Преди 65 милиона години е времето на динозаврите. За щастие на човечеството те не успяват да се приспособят към промените в климата. Тук поставя своето “ако” Хари Харисън. В неговата трилогия “Eden” динозаврите не само се приспособяват, но развиват интелект и милиони години по-късно се сблъскват с хората. Отклонението тук е в далечната праисторическа епоха, така че в книгите няма герои с познати имена, но обществото, доминирано от биологична мотивация, предлага питателна храна за мисълта.
Стивън Бакстър е на противоположния край на спектъра. Във “Vоуаgе” Джон Ф. Кенеди е тежко ранен по време на атентата през 1963 г., но оцелява, за да види кацането на Луната. По-късно американската космическа програма е поставена пред дилемата совалка или полет към Марс. Подтикната от голямата публична подкрепа за лунната програма, администрацията на Никсън избира червената планета. Книгата има характер на романизирана биография, така типична за Съединените Щати, на първия човек, стъпил на Марс – американската астронавтка Натали Йорк. Бакстър, който по професия е инженер, е извършил истински подвиг, стремейки се да придаде максимална достоверност едновременно на техническите детайли и на задкулисните политически процеси. За съжаление това не се е отразило добре на четивността на романа, който на много места звучи твърде сухо.
Много по-добър анализ на последиците от ранна научно-техническа революция прави бащата на киберпънка Уилям Гибсън в сьавторство с Брус Стърлинг. В романа си “Тhе Differenепсе Еnginе” те създават комплексен свят, в който Байрон и Индустриалната радикална партия управляват Великобритания и информационният век идва заедно с парните изчислителни машини на Чарлз Бабидж. Джон Кийтс е не друго, а компютърен хакер и очевидно в това също се крие поезия. Обаче зад привидните заигравания с парадоксите на променената история прозира темата за отчуждението като главна болест на компютърната култура. Това е една от добре написаните алтернативни истории, с многоизмерни характери и добре обмислен сюжет. Авторите отделят похвално внимание на детайлите.
Част от алтернативната история е написана като резултат от повече или по-малко прикритото желание да се пришпори техническият прогрес. И ако във ” Vоуаgе” Стивън Бакстьр жертва космическата совалка в името на марсианската програма, авторите на “Тhe Radium Leagueе” (http://www.primenet.com/ ~dhuffman/index.htm) почти насилствено принуждават Никола Тесла да направи за около двадесет години самостоятелно почти всички велики научно-технически открития на двадесети век. Подобен уклон е присъщ най-вече на някои от популярните в Интернет любителски страници, каквато е тази. Значителна част от страницата е посветена на развитието на технологията, което до голяма степен измества фокуса от логиката на историческия процес.
Друга крайност, неведнъж демонстрирана в жанра, е прикриването в една или друга степен на всякакъв национализъм или реваншизъм зад маската на алтернативна история, като се започне от Република Тексас или независима Калифорния и се стигне до великата Македонска и Френска империи.
Алтернативната история съзнателно е създавана като такава. Това поставя извън жанра много произведения, които са предсказвали по един или друг начин събития от бъдещето, каквито са например много от романите на Робърт Хайнлайн и Айзък Азимов, или дори единственият фантастичен разказ на Иван Вазов, озаглавен “Последният ден на XX век”. Известно време след написването им събитията в тях се, превръщат в минало за читателя. Такава ретроактивна история не бива да се причислява към жанра, защото в повечето случаи тя е създавана със стремеж да се предскаже бъдещето, а не да се направи литературно-исторически социален експеримент.
Тематичното разнообразие в алтернативната история е огромно. Ред антологии под редакцията на Майк Резник се опитват да обединят произведения, посветени на едни и същи хора и събития. Неуспелият второкласен актьор Джак Кенеди съживява кариерата си с ролята на капитан Кърк в разказа “ТЬе Кеnnedу Еntrprisе” от Дейвид Джеролд в сборника “Alternate Kennedis”. Лорънс Арабски, известен най-вече от едноименния филм, приема исляма и поставя началото на свещена война в “Jihad” от Мерседес Леки в сборника “Alternate Warriors”. За периода между 1992 и 1997 г. Майк Резник беше редактор на общо осем подобни антологии, сред които “Alternative Оutlaws”, “Alternativе Ргеsidets”, “Alternativе Тyrants”.
Алтернативната история не подминава и малкия екран. “Sliders” е телевизионен сериал, появил се за пръв път на станциите на Fox Networк през март 1995 г. След три не особено успешни сезона той беше прекъснат и подновен през 1998 г. на SciFi Channel за поне още един сезон. Във всеки епизод група от пътешественици начело с аспиранта по физика Куин Малъри посещава различна реалност – светове, в които Великобритания все още управлява американските колонии, САЩ е самостоятелна монархия, адвокатите са по-скоро наемни убийци, гениите са любимци на публиката вместо атлетите, динозаврите не са изчезнали или дори ледниковата епоха продължава до наши дни. Спътниците на Куин се сменят в зависимост от договорите на актьорите. Сериалът дебютира с участието на известния британски актьор Джон Рис-Дейвис (“Индиана Джоунс и Последният кръстоносен поход”), който по-късно се отказа от участие, недоволен от качеството на предлаганите сценарии. Четиридесет и пет минутните серии не позволяват задълбочено изследване на последиците от промените в историята и създателите на сериала често се увличат по повърхностни ефекти.
С развитието на Интернет в последните години много любители получиха възможността да предлагат своите идеи на вниманието на широк читателски кръг, често преминаващ не само националните граници, но и границите на континентите. Заслужават внимание фензинът “Роint of Divergenсе” (httр://www.marmotgraphics.com/роd/) и подробната библиография на алтернативната история “Uhroniа” (httр:// http://www.skatecity.соm/аh/), поддържана от Робърт Шмунк. Последната обхваща стотици автори и оттам не е трудно да се види кои са любимите точки за промяна на историята. За почти всяко второ произведение това е Втората световна война, а за всяко пето – Американската гражданска война. Тази статистика е направена от Ивлин К. Лийпър.
Започвайки от 1995 г., на най-добрите творби в жанра се присъжда наградата “Sidewise Award”. Тя е назована така на името на разказа “Sidewise in Тimе” от Мъри Лейнстър и се дава отделно за кратка и дълга форма, с дължина съответно под и над 60 хиляди думи. Награда за специални достижения може да бъде присъдена за произведения, публикувани преди 1995 г. Досегашните лауреати са:
1998
– Дълга форма: Стивън Фрай, “Making History”, Hutchinson (1996) и Random House (1998)
– Кратка форма: Йън Р. Маклауд, “The Summer Isles”, в Asimov’s (окт./ноем. 1998) (Разказът е достъпен в Интернет на http://www.asimovs.com/hugos/summer.html)
1997
– Специални достижения: Робърт Соубъл, “For Want of a Nail… If Burgoyne Had Won At Saratoga” (1972)
– Дълга форма: Хари Търтълдав, “How Few Remain”, Ballantine/Del Rey (1997)
– Кратка форма: Уилям Сандърс, “The Undiscovered”, Asimov’s (март 1997)
1996
– Дълга форма: Стивън Бакстър, “Voyage”, Harpercollins UK (1996)
– Кратка форма: Уолтър Джон Уйлямс, “Foreign Devils”, Asimov’s (януари 1996)
1995
– Специални достижения: Л. Спрег де Камп, “Lest Darkness Fall” (1939), “The Wheels of If” (1940), “A Gun for Aristotle” (1958)
– Дълга форма: Пол Дж. Макоули, “Pasquale’s Angel”, Morrow/Avonova (1995)
– Кратка форма: Стивън Бакстър, “Brigantia’s Angels”, Interzone #91 (януари 1995)

България не се среща често в алтернативната история въпреки интересните възможности, които предлага нашето минало. Единственото произведение, специално посветено на нашата история, е “Islands in the Sеа” от Хари Търтълдав, в което Константинопол и Византийската империя падат под натиска на настъпващите турци още в началото на осми век. Скоро след това българският хан поканва мюсюлмански и християнски свещеници на диспут, изходът от който трябва да реши коя религия да бъде приета. И ако в реалната история решението е предопределено от силата на византийските легиони край южната граница, сега там са войските на друга сила.
Името на България може да бъде открито и на няколко места в поредицата “Аgent of Byzantium” от същия автор. Как би се променил светът, ако Мохамед беше приел християнството? Авторът щедро използва дълбоките си познания по история на Византия, но разказите са далеч от запомнящи се.
България се споменава и в есето на Уилям Джаксън “Тhrought the Soft Undrbellу”, публикувано в сборника “Тhе Нitler Орtions: Аlternatе Decisions of World WагII”, редактиран от Кенет Максий. Авторът изследва възможността съюзниците да дебаркират на Балканския полуостров вместо в Нормандия, защитавайки тезата, че подобно решение би довело до приключване на военните действия на европейския театър още преди края на 1944 г.
Няколко известни произведения от жанра на алтернативната история са познати на българския читател. “Тhе Маn in the High Саstlе” от Филип Дик (“Човекът във високия замък”, Бард, 1993) е сред най-добрите в жанра. В “Еоn” от Грег Беър (“Еон”, Бард, 1995 г.) алтернативно-исто-рическият елемент е засегнат минимално едва в самия край. “Faterland” от Робърт Харис (“Фатерланд”, Обсидиан, 1993 г.) по същество е трилър, описващ свят, където Германия побеждава във Втората световна война и американска журналистка и немски криминален полицай през 1964 г. разкриват двадесетгодишна конспирация за решаване на еврейския въпрос. Книгата е толкова успешен бестселър, че през 1994 г. кабелният телевизионен канал НВО прави едноименен телевизионен филм, който далеч не се доближава до идеите на оригинала.
До българския читател в ограничени количества са достигнали и ред руски произведения от жанра, сред които се отличават “Река Хронос” от Кир Буличов и “Иное небо” от Андрей Лазарчук.
Чрез сливане на няколко жанра алтернативната история предлага уникална възможност за синтез на съвсем нов подход за преосмисляне на миналото и бъдещето. Тя се доближава най-плътно до социалния експеримент, без постигането на новото знание за природата на човешките взаимоотношения да се измерва с милиони жертви.

Приложение: Кратка биография, подбрана от Ивлин К. Лийпър (http://www.geocities.com/Athens/4824/ah101.htm)
Класика:
де Камп, Л. Спрег, Least Darkness Fall (1949)
Дейтън. Лен, SS-GB: Nazi-Occupied Britain: 1941 (1972)
Дик, Филип К., The Man in the High Castle (1962)
Гарет, Рандъл, Murger and Magic, Too Many Magicians и Lord Darcy Investigates (1965 и по-късно)
Джоунс, Дъглас К., The Court-Martial of George Armstrong Custer (1976)
Кантор, Маккинли, If the South Had Won the Civil War (1961)
Лоумър, Кийт, Worlds of the Imperium (1962)
Мур, Уорд, Bring the Jubilee (1953)
Пайпътр, Х. Бийм, Lord Kalvan of Otherwhen (1964)
Робъртс, Кийт, Pavane (1968)
Соубъл, Робърт, For Want of a Nail…; If Burgoyne Had Won at Saratoga (1973)
Съвременни произведения:
Еймис, Кингсли, The Alteration (1976, Великобритания)
Бакстър, Стивън, Voyage (1996)
Кард, Орсън Скот, поредица Tales of Alvin Maker (от 1987 и продължава)
Делкорт, Питър, Time on My Hands (1997)
Драйфус, Ричард и Хари Търтълдав, The Two Georger (1996)
Еванс, Кристофър, Aztec Century (1993, Великобритания)
Фрай, Стивън, Making History (1996)
Гарфънкъл, Ричард, Celestial Matters: A Novel of Alternate Science (1996)
Харис, Робърт, Fatherland (1992)
Харисън, Хари, Stars and Stripes Forever (1998)
Харисън, Хари и Джон Холм, трилогия The Hammer and the Cross (1993-1996)
Кийс, Дж. Грегъри, Newton’s Cannon (1998)
Лаувиш, Саймън, The Resurrections (1992)
Макоули, Пол Дж., Pasquale’s Angel (1994)
Нюман, Ким, Anno Drakula (1992) и The Bloody Red Baron (1995)
Стийл, Алън, Rude Astronauts (1992)
Стърлинг, С. М., Island in the Sea of Time (1998)
Суонъик, Майкъл, Jack Faust (1997)
Търтълдав, Хари, The Guns of the South: A Novel of the Civil War (1992)
Търтълдав, Хари, How Few Remain (1997)
Търтълдав, Хари, тетралогия Worldwar (1994-1996)
Уилсън, Робърт Чарлс, Darwiniа (1998)
Уилсън, Робърт Чарлс, Mysterium (1995, Великобритания)
Антологии:
Бенфорд, Грегъри и Мартин Х. Грийнбърг (редактори), Hitler Victorious: Eleven Stories of the German Victory in World War II (1986)
Бенфорд, Грегъри и Мартин Х. Грийнбърг (редактори), тетралогия What Might Have Been (1989-1992)
Дозоа, Гарднър и Стенлъ Шмит (редактори), Roads Not Taken (1998)
Мартин Х. Грийнбърг (редактор), The Way It Wasn’t: Great Storie of Alternate History (1996, Великобритания)
Резник, Майк (редактор), Alternate Kennedys (1992)
Резник, Майк (редактор), Alternate Presidents (1992)
Критика и изследвания за алтернативната история:
Най-доброто е Alternative Histories: Eleven Stories of the Worlds As It Might Have Been (Garland, 1986) на Чарлс Г. Уоуф и Мартин Х. Грийнбърг
Докторска дисертация на Ед Макнайт (University of North Carolina, Cahpel Hill, 1994) Alternative History: The Development оf a Literary Genre е достъпна от UMI Dissertation Services като пореден номер 9508228
Ако можете да четете на немски, дисертацията на Йорг Хелбиг (Freie Universitate Berlin, 1987) е публикувана като книга (Der Parahistorische Roman. Ein Literarhistorischer Und Gattungstypologischer Beitrag Zur Allotopieforschung) и фокусира върху два основни типа алтернативна история: интелектуално изследване и фантастична алегория
Има също If It Had Happened Otherwise: Lapses into Imaginary History (Longmans, Green, 1931; exp. Sidgwick & Jackson, 1972; St. Martin’s, 1974) на Джей Си Скуайър; прераб. като If: Or, History Rewritten (Viking, 1931; Kennikat, 1964)

Между другото…
Алтернативни новини от последния час

„Линкълн съставя кабинет! За пръв път премиер-министър от колониите.“
„Германски парашутисти забелязани в предградията на Сидни. Премиерът Чърчил призовава към бдителност.“
„Маршал Де Гол не се отказва от спорните територии по руско-луизианската граница.“
„Свети Георги“ каца на Луната! Първите думи на ротмистър Гагарин: „Това е една малка стъпка за отделния човек и една гигантска стъпка за православното човечество!“
„Роналд Рейгън печели „Оскар!“
„Успешен тест на полската антиракетна система. „Те дължат предимството си на пленените руски и немски специалисти“, посочва коментатор от Пентагона.“
„В ранните часове на 22 юни китайски танкове пресякоха финландската граница.“
„Ацтекската империя прсодължава да укрепва източната си граница. Вождът Поразяващата длан осъжда продължаващия персийски империализъм в Африка.“

1 Comment

Filed under alternate history, alternative history, Book Review, book reviews, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, ревюта на книги, science fiction