Tag Archives: Александър Карапанчев

Нов сборник с фантастика „Измерения и модели” – юбилейно издание на Софийския клуб за фантастика евристика и прогностика „Иван Ефремов“


Тази година между 16 и 18.май в Националния музей „Земята и Хората“ се състоя честване на 40-годишнината на клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“. По време на честванията беше представен и нов сборник с фантастика „Измерения и модели” – юбилейно издание на клуба. Луксозна книга с впечатляваща разножанровост на текстовете – художествена проза, поезия и журналистика, създадени в периода от 1974 до сега. Тя съдържа цветно приложение с множество снимки от клубния живот, корици и картини от известни български художници на въображението. Издател е Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия”.

По-надолу можете да видите корицата, да надникнете в сборника и дори да прочетете предговорите от съставителите Александър Карапанчев и Атанас Славов.

 Korica_I-4

ВЪВЕЖДАЩИ ДУМИОТ СЪСТАВИТЕЛИТЕ

„За да виждаш златни сънища, трябва да имаш златна душа. А в бедната душа откъде ще се вземе богатството от мечти?“ Тези думи на И. А. Ефремов важат с пълна сила за мнозина членове на българския клуб по фантастика и прогностика, наречен (единствен в света!) на неговото име. Наистина – измечтаното и сътвореното от нашите ефремовци доказва, че те са били, са и навярно щепродължат да бъдат хора с богати души.

И тъй като открай време четката/перото на рисуващия и перото/клавиатурата на пишещия човек са на висока почит в клуба, ние с колегата Атанас решихме да отбележим 40годишния юбилей по два начина: с текстове – изящна словесност и журналистика, и с графики, колажи & картини. А, да не забравяме, че тук има и доста снимки, често пъти исторически и даже, хм… палеонтологически:), за голяма част от които е „виновен“ вещият клубен фотограф Тодор Ялъмов-Федя.

Смятаме, че в крайна сметка се получи един интригуващ баланс между слово и изображения. Много от материалите в изданието ни се появяват за първи път на бял свят; други пък са извадени от дълбоката съкровищница на бог Хронос и на моменти също изглеждат „като нови“. И все пак, за да разграничим вече печатаното от неизлизалото досега, сме дали координатите за място/време на онези неща, които препубликуваме.

С помощта на разнообразни жанрове и погледи не само върху един свят „Измерения и модели“ могат спокойно да претендират, че са се превърнали в своеобразен дайджест, побрал в себе си част от 40-летното творчество на десетки клубни членове. В случая не е забравена дори крехката муза на поезията Ерато; на страниците по-нататък ще намерите даже пиеса от световноизвестен автор, обнародвана посмъртно; да не говорим за изобилието от разкази – тази тъй обикната форма за българска изява на перото (както комай е казал някъде Радичков).

И така, Читателю-Изпитателю, пред тебе е едно издание за чудо и приказ :)! То недвусмислено говори, че хората от клуба „Иван Ефремов“ са виждали и виждат златни сънища, от които обаче съвсем не е ампутирана тревогата, пронизваща съвременния ни свят. Нека кажем традиционното нашенско „На добър час!“ и да се надяваме, че този пъстролик хартиен свитък ще вдъхнови нови, още по-категорични прояви на пишещите, рисуващите и снимащите хомо сапиенси в родната Тера Фантазия…

Александър Карапанчев

* * *

Зад шаблонните фрази на някои хора „Времето лети неусетно“ и „Като че ли беше вчера“ се крие не мъдрост, а признанието, че в душите и умовете им отдавна не се е случвало нищо. Става дума за вътрешните събития на aза, които само непримиримият човешки дух постига като стъпала по Спиралата нагоре.

Това именно се случва през последните 40 години с членовете на Интегралния клуб по фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“. Незабравимият доктор Иван Димитров обичаше да повтаря, че по гъстота на вътрешното време поетът Христо Смирненски е починал не на 25 години, ами като истински столетник. Докато някой чиновник, проседял в канцеларията си до преклонна възраст, всъщност е умрял като невръстен младенец, без да узнае нищо за живота и творчеството.

Направихме това издание, за да споделим вътрешното творческо време на личностите, израснали в Клуба – както тези, които останаха в България, така и разлетелите се по широкия свят като специалисти, доктори на науките, кинорежисьори и други съвсем достойни реализации.

В днешните времена на битпазарна дребнавост и политическо празноумие много хора трудно могат да си обяснят как е било възможно Клубът да остане верен на своето кредо за идеен център и творческа среда. Спомням си групата изследователи от Социологическия институт при БАН, които споделиха, че ние сме единственото в България неформално обединение, което не се е разпаднало толкова десетилетия. И не просто е оцелявало, а е успявало да се развива и постига нови рубежи.

Настоящото издание се различава от сборника „С името на Иван Ефремов“ не само по формaта и богатото илюстриране, в него ще срещнете някои прояви, които не бихте могли да видите никъде другаде. Например творби, писани от две последователни поколения. Такива са тези на Юрий Илков и сина му Борис Илков, на Йордан Янков и дъщеря му Соня Янкова. Нека културтрегерите си твърдят, че талантът бил почивал през поколение – ние доказваме, че при клубните членове това не е работещо правило.

Последната част от нашето издание е посветена на един творчески колектив, създаден от авангардно настроена група млади хора – „Практис“. Събрали се през 1984 година, на следващата те направиха първия си видеофилм, после издадоха фензините „Практис 1“ и „Практис 2“, а щом започнаха промените, написаха първия в България независим проект за конституция и го внесоха в Народното събрание. И не без резултат – една точка от днешната конституция е взета от техния текст. Днес повечето от тези смели личности са учени и преподаватели в САЩ, но не забравят Клуба. Някои от тях продължават да пишат авангардна фантастика и да развиват критичното си и активно моделиращо въображение.

Нещо, което е основно качество на всеки, намерил реализация и свързал личната си съдба с нашия Клуб.

Атанас П. Славов

 Korica_2-3

 

Advertisements

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги

Нова антология с българска фантастика и фентъзи: „За спасяването на света“, издателство „Човешката библиотека“


От съобщението за пресата:

* * *

На 4 декември 2013 г., точно седем години след появата на „Последният еднорог“ на български език, излиза тринадесетата книга в поредица „Човешката библиотека“ (http://choveshkata.net/blog/): антологията „За спасяването на света“.

„За спасяването на света“ събира 48 разказа, новели и повести от 41 български автори и пет десетилетия. Тези близо 400 хиляди думи я правят най-мащабната антология в българската литература.

Мащабни са и темите на самите текстове – всеки от тях е подбран заради силата си да ни размисли, развълнува, навярно даже промени. „Спасяване“ и „свят“ се появяват буквално и метафорично, сериозно и с намигване.

В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.

„За спасяването на света“ е съвместно издание на фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и списание „Тера фантастика“. Антологията излиза в електронен и хартиен вариант. Електронният вариант се разпространява свободно на принципа „читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: автори, съставители, редактори, коректори, художници и оформители.

За повече: http://choveshkata.net/blog/?page_id=4075 и на poslednorog -в- gmail-точка-com

* * *

Предговорът можете да прочетете на: http://choveshkata.net/blog/?page_id=4237

В антологията няма нови разкази. Съдържание е достъпно на: http://choveshkata.net/blog/?page_id=4076

И последно, ние с Киро участваме с разказа „Денят, в който вярата се завърна“, който през 2007 г. спечели първа на града в конкурса „Фантастика през 100 очи“ на издателство „Аргус“ (http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%98%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE_%D0%90%D1%80%D0%B3%D1%83%D1%81).

2 Comments

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science, science fiction

Гост блогър: Александър Карапанчев за древните арабски калиграфи Хатати


ХАТАТИ: ПРОБЛЯСЪК

 

от Александър Карапанчев

 

КОРАНЪТ забранявал рисуването на живи същества, защото трябвало да им се вдъхне душа, а това можел да стори само Аллах. Изглежда повечето художници – от нашия така беден на живописни шедьоври век – са доста наплашени от Аллаха: картините им често са бездушни комбинации от цвят, перспектива и идея, ако въобще ги има. Но жаждата на древните араби по живопис одухотворила калиграфията, превръщайки я в изкуство, нетърпящо влияние отникъде. Хататите – майстори в краснописа – създали над сто вида шрифтове, разнолики като живота, прелестни, вечни.Надписите им още туптят по джамии и сараи, по тюрбета, мостове или ръкописи и излъчват вълшебството на ненадминато въображение.

 

И ИЗХОДНИЯТ пункт на писането – хартия, перо, мастила – също се преобразил в източното изкуство. Буквите се рисували с тръстиков калем, особено удобен за редуване на тънки с удебелени, на ъгловати с изпъкнали линии, каквито изисква арабската азбука. Хубавият почерк зависел много от добре подострения калем, за който персийската традиция предписва, че трябва да бъде: отвън сурх – червен; отвътре сефид – бял; сахт – твърд; и сенгин – тежък. Тогавашното мастило напомня съвременния туш. И до днес то е съхранило багри и блясък. Арабите обичали отдън сърце украсата и употребявали най-различни мастила. Само от изброяването на мастилената им палитра на човек може да му се разнежи душата: златисто, бяло, синьо, червено, гълъбово, розово; а пък в класическата си книга „Калиграфите и миниатюристите на мюсюлманския Ориент” французинът Юар дава рецептите за получаване на такива тонове като бадемово, патладжаново, вариации на зеленото.

 

 

НАПРИМЕР от индиго и арсенова жълта се раждали маслинено-зелено, мюнгово-зелено („сорт индийски зеленчук”), динено-зелено… Тъй че и в колоритното богатство хататите били изтънчени магьосници. А ръкописите си те наръсвали с рик (златен прашец), който служел за попиване и придавал царствени искри на текста.Между шрифтовете бихме споменали с особено удоволствие таус. Той се използвал предимно за заглавия и буквите му представляват пауни в разнообразни пози. Юар включва в труда си пет букви-пауни: изпипани детайлно и според естеството на знака – с прострени надлъж, извити като дъга или изправени вертикално опашки, обсипани с „паунови очи”. Птиците имат крехки крачка и филигранни коронки върху главите, а над или под тях виждаме още попрецизно изписани „паунови очи” – това са диакритичните точки, променящи смисъла на буквата.

 

ЖАЛКО, че у Юар примерите от таус са черно-бели: то е все едно да гледаш картини на мага Чюрльонис в някой стар сивкав вестник.Ала какво пречи да си разтворим душата, да замахнем с крилете на фантазията и пред нас да засияят в цялото си великолепие на нюанси и линии тези птици, тъй обожавани от естетите на ХІХ век? Трябва да е било опияняваща хармония, с аромат на райски градини, с вкус на шербет, приготвен от най-умелия сладкар в халифата, и радост както при откриването на звезда! Мелодии от синьо и зелено, които приглаждат опънатите нерви, измиват от очите саждите на всекидневието, подкрепят и насищат ума. Лазур; динено-зелено покрай индигова дълбока тъма; гъвкава мекота на маслинено-изумрудено плюс изгревна розовина в крачетата; очички като бадемови късчета; по-нататък – нар и патладжан; разперени златисти мигли на „пауново око”!

 

ДАЛИ душата може без глас да реве от възторг пред такива уж прости неща като шрифта таус? Наглед прости, със сърце, пулсиращо в безсмъртна растителна плът, и сътворени преди столетия, когато жаждата по живопис е изгаряла човека отвътре, без да го наказва с равнодушие и сребролюбие… Подухва ветрец от лаврова горичка: като дух от бутилка възниква елинският мит за „пауновите очи”. Някога Аргус, стоокият страж на Ио, бил убит от Хермес; и Хера, за да не помръкнат чудесните зеници на великана, ги пръснала по опашките на свитата си от бели пауни. И ето че очите на Аргус – звездното небе в човешки облик – оттогава светят по осанките на пауновото племе. Светят, горят, пламтят, подсилвани от човешкия глад за съвършенство…

 

ОТ СТАРИННИТЕ арабски ръкописи продължават да ни гледат буквите таус, които искрят с божествения огън на хора, отхвърлили преградата пред изкуството: дори когато тя идва от самия Аллах. Днес жаждата за живопис разцъфтява в светлината на все по-мъдър ден, но ние още се сблъскваме с куп бездушни картини, с художници, изгонили в далечни-далечни ъгли красотата, чувството и интелекта, с шрифтове по книги, фирми, медии или филми – над които древният хатат само би се изсмял. Макар и тленен, той все още има работа; въображението ни сякаш продължава да се труди вместо него. Вдъхновен, арабският хатат изписва заглавието с букви-пауни, поръсва ги с рик и топва калема, за да извае текст, който може би и сега не е загубил много от поезията и мъдростта си. После навива ръкописа на руло и го слага в копринена кесия – ново произведение на изкуството.

 

 

А ПЪК Аллах… А пък Аллах се озърта от своите чертози да не би някой правоверен да се осмели и въпреки забраната му да вдъхне грам душа на творбата си. Обаче вездесъщите му очи не улавят нищо. И сред хоровод от бели като пилаф хурии Аллах лека-полека се отдръпва, чезне, победен от копнежа на хората по живопис. Така че няма защо да се колебаем, той вече няма да ни пречи, ние сме богоравните – хиляди, милиони, милиарди – и в нашите творения все по-често трябва да трепти душа, защото само ние можем да я вдъхнем истински. И там, в световете, които ни чакат неоткрити, да засадим стръкче от арабската калиграфия. Нека според персийската традиция подостреният ни калем да не бъде: суст – мек; сиях – черен; сабук – лек; и сухте – изгорял.

 

Leave a comment

Filed under История, литература, history