Category Archives: наука

Наукометрия: кои са страните, в които се „произвеждат“ водещите астрономически резултати?


В средата на 2022 г. Националният институт за науки и технологии на Япония би тревога, че през последните години Китай изпреварва останалия свят по брой научни публикации с 27.2% от май-често цитираните статии в света, следван от САЩ и с 24.9% и Великобритания с 5.5%. Абсолютният брой статии не всичко – затова е добавена уговорката „най-често цитирани“ – японските статистици се сортирали всички статии по брой цитирания и при определянето на гореспоменатите проценти са взели предвид само 1% от цитираните статии.

Популярно обяснение на това изследване може да се види тук: https://www.theguardian.com/world/2022/aug/11/china-overtakes-the-us-in-scientific-research-output

Бързам да поясня, че цитат е всяко споменаване на една статия в друга статия. В общия случай колкото по-значими са резултатите в една статия, толкова по-често тя бива цитирана. Има изключения, но те не са толкова съществени – например много цитати може да получи статия с важни, но погрешни резултати, но това ще е само на първо време, докато научната общност научи за странния резултат и разбере какво е довело до него. Статии могат да имат висока цитируемост заради важните резултати, но също и заради описание на важни наблюдения/измервания или заради описание на нов инструмент, който после се използва широко и всички статии, които са го използвали, цитират неговото описание.

Тревогата на Японските учени (и политици, и общественост) е разбираема, но няма да я тълкувам тук.

По-интересен за мен в въпросът как стоят нещата в астрономията. Днес се появи ново наукометрично изследване на Хуан Мадрид (Juan Madrid) от Тексаския университет в Браунсвил: https://arxiv.org/pdf/2212.01295.pdf

Той е направил подобно изследване за астрономическите публикации, появили се през 2020 г. Защо не по-късно? – За да даде време на астрономическата общност да „разпознае“ кои статии са важни. По мое мнение 1-1.5 г. не са съвсем достатъчни за това, но използването на по-ранен интервал няма да даде представа за съвременното състояние на нещата, така че това изглежда като разумен компромис. Разбира се, истинската картина ще е ясна след едно или две десетилетия, но ние искаме да получим отговор на годния въпрос сега, а не след 10-20 г.

Страните се определят по местоработата на кореспондиращите автори. Тук са нужни две малки дискусии. Първо, дали да взимаме предвид националността или местоработата, или дори нещо съвсем различно – страната, в която авторът е получил образованието си. В някаква степен и трите са важни, но местоработата по време на публикацията натежава, защото се предполага, че там авторът е извършил изследванията по последните с публикации. Разбира се, пак има уговорки – местоработата в науката често се сменя, в кариерата на повечето астрономи има период, в който това може да стане на всеки 2-3 години. Разбира се, известен брой учени идват в една страна, но и приблизително равен брой я напускат. Това може би не е вярно за по-големите страни, които нетно „печелят“ от изтичането на мозъци. Обаче това донякъде се компенсира, защото много колеги (включително и аз) имат тенденцията да поставят в статиите си повече от една месторабота, като обезателно включват и мястото, където е свършена основната част от изследването.

Второто обяснение е свързано с понятието кореспондиращ автор. Това е авторът, чийто адрес е посочен за кореспонденция. Обикновено е първият автор, който по определение е водещ, защото е свършил основната част от работата, но не винаги. Има изключения. Примерно някои големи колаборации избират да подреждат имената на авторите по азбучен ред. Друг случай е ако водещият автор напусне науката и примерно отиде да печели много пари в банка; очевидно ако някой има въпроси по статията, по-добре да ги зададе на колегите му, които остават за се занимават с наука. Трети, и вероятно най-често срещан пример е когато водещият автор е студент (особено когато става дума за студент в началните етапи – бакалавър или магистър) с неясно бъдеще и с малко знания; тогава често кореспондиращият автор е неговият или нейният научен ръководител. В последното им смисъл, защото студент на това ниво рядко, да не кажа много рядко, създава проект от нулата, обикновено проектът е дело на научния ръководител(-ка), който идентифицира задачата, намира начин за решението ѝ, даже предварително осигурява необходимите данни.

Какви са резултатите от тексаското „преброяване на дивите зайци“? На първо място са астрономите от академични институции в САЩ с 36.0%, следвани от Германия и Великобритания в по 9.5%, Италия с 7.6%, Франция с 4.2%, Канада с 4.0%, Нидерландия с 3.5%, Швейцария с 3.0%, Испания с 2.7% и на десето място е Китай с 2.5%.

Общата сума за страните членски на Европейския съюз е 36% (включени са Белгия в с 2%, Дания, Унгария, Полша и Швеция с по 1% и Чехия с 0.5%). Това е числото, посочено в статията, ако се сумират споменатите проценти, се получава друг резултат, предполагам заради закръглянето.

Друг интересен резултат е, че авторите на най-значимите астрономически статии живеят само в 13 от всичките 193 страни в света.

Какво можем да заключим от всичко това? Ако приемем, че резултатите и от японското, и от китайското изследвания са верни, очевидно в Китай астрономията няма висок приоритет сред останалите науки. Без а разполагам с документално потвърждение, съм склонен да предположа, че приложните науки там имат по-голям приоритет. Друга възможна причина е липсата на подходящи (в смисъл на климат) места за астрономически обсерватории – всъщност такива места има, но те са в Тибет и построяването на обсерватория там ще направи невъзможно сътрудничеството с другите страни. Не на последно място – инфрчервените детектори, които са необходими на (най-)съвременната астрономия, са предмет на ембарго и само няколко фирми в САЩ, Великобритания и Франция ги произвеждат.

Склонен съм да смятам, че ситуацията ще се промени и в рамките на десетилетие Китай ще промени „съотношението на силите“ и в астрономията, може би за сметка на космическата – ако не на наземната – астрономия; предстои да видим.

Друга – тъжна – тема за размисъл е липсата на България в тези „преброявания“. Но както се вижда по липсата примерно на Полша и Словакия, и по повече от скромното участие на Унгария и Чехия, астрономията е наука за богатите страни, каквито държавите от бившата Източна Европа очевидно не са. Очевидно, даже Индия, Япония, Австралия и Южна Корея не са достатъчно богати, да не говорим за Русия и Украйна.

Leave a comment

Filed under astronomy, България, астрономия, наука, science

Виртуален тур из най-голямата обсерватория на света – честване на 60-годишнината на Европейската Южна Обсерватория


На 2.12.2022 в 18:00 българско време ще може да докоснете далечните Анди, където се намират наблюдателните станции на най-голямата обсерватория в света – ЕСО. Събитието ще може да се наблюдава на живо в youtube:

ЕСО е съкращение от Европейската Южна Обсерватория на английски.

Тя е ввропейска, защото е консорциум от на 16 страни от Европа, които прз далечната 1962 г. са осъзнали, че поотделно не могат да се състезават с технологичния, научен и не на последно място, икономичекси потенциал на САЩ, и да се обединили за да могат учените в тях да правят конкурентно способна наука (впрочем, по същата причина съществуват ядреният институт и космическата агенция ЕСА).

Тя е южна, защото от северното и от южното полукълба се виждат различни части на небесната сфера, а на юг има няколко много важно и уникални обекта – центърът на нашата галактика, Магелановите облаци, които са най-близките до Млечния път сравнително големи галактики и почти между другото – галактиката Центавър А, която е най-близката до нас радио галактика.

Първоначалните планове са били ЕСО да бъде построена в Намибия, където Германия вече е имала наблюдателна станция, но в края на краищата са избрали Чили заради политическата стабилност (кой е можел да си представи, че десетина години по-късно вечер из Сантяго

е се чува автоматична стрелба и е трябвало обсерваторията да внася сухо мляко за съпругите на служителите).

Повече за ЕСО може да се научи тук:

https://en.wikipedia.org/wiki/European_Southern_Observatory

и разбира се, на страницата на самта обсерватория:

https://www.eso.org/public/

Книга за ранната история на ЕСО може да се чете безплатно тук:

https://www.eso.org/public/products/books/book_0044/

Аз самият почти четвърт век работя в тая обсерватория, първите близо петнадесет години на най-вълнуващото място – наблюдателните станции в Чили. Беше страхотно преживяване, сигурен съм, че турът, макар и виртуален, ще е много специално преживяване!

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, наука, технология, science

Новооткрит астрономически планетариум в София


До скоро София притежаваше съмнителната чест да бъде единствената европейска столица без планетариум. Не повече – на 25.11.2022 бе открит астрономически планетариум близо до Регионалния център за съвременни изкуства (РЦСИ) “Топлоцентрала“. Планетариумът не е голям: диаметърът на купола му е 5 м, а капацитетът – 15 човека.

За сравнение Варна има два планетариума (един в Астрономическата Обсерватория и втори във Военноморското училище), а други има в Смолян, Димитровград, Ямбол, Габрово.

Разбира се, по-добре е човек да се наслади на истинското звездно небе, облачното време и заради светлините на големия град често правят това невъзможно. Освен това планетариумите са културно и популяризаторско средище, което разпространява научни знания.

Съобщението на БТА за откриването може да се прочете тук: https://www.bta.bg/bg/news/lik/366685-sofiya-veche-ima-svoy-planetarium

Запис на откриването може да се види тук:

Leave a comment

Filed under astronomy, Bulgaria, астрономия, наука, технология, science

Научно-популярни лекции: КЛИМЕНТОВИ ЧЕТЕНИЯ 2022 ВЪВ ФИЗИЧЕСКИЯ ФАКУЛТЕТ


Заповядайте на Климентови четения 2022 във Физическия факултет на Софийския университет!

В рамките на Климентови дни 2022 г. Физическият факултет на СУ организира серия популярни лекции, предназначени за възможно най-широка аудитория: студенти, ученици, преподаватели, учители и граждани, интересуващи се от наука и история на науката.

ПРОГРАМА НА СЪБИТИЕТО:

Дата: 18 ноември 2022 г., петък

Начало: 17 ч.

Място: Аудитория А205 на Физическия факултет на Софийския университет

Тема: „Физиката и науките за Земята“

Лектор: проф. Емил Станев

Дата: 29 ноември 2022 г., вторник

Начало: 17 ч.

Място: Аудитория А209 на Физическия факултет на Софийския университет

Тема: „Модифицирана гравитация – космати ли са черните дупки?“

Лектор: доц. д-р Калин Стайков

Дата: 29 ноември 2022 г., вторник

Начало: 18 ч.

Място: Аудитория А209 на Физическия факултет на Софийския университет

Тема: „Неуловимото неутрино”

Лектор: доц. д-р Мариян Богомилов

Дата: 30 ноември 2022 г., сряда

Начало: 17 ч.

Място: Аудитория А209 на Физическия факултет на Софийския университет

Тема: „Моделиране на кристален растеж и агрегация с помощта на клетъчни автомати“

Лектор: доц. д-р Веселин Тончев

Дата: 30 ноември 2022 г., сряда

Начало: 18 ч.

Място: Аудитория А209 на Физическия факултет на Софийския университет

Тема: „Екстремална светлина и нейните приложения“

Лектор: доц. д-р Иван Бъчваров

Каним любознателната публика да се запознае с най-новите открития в областта на физиката в жив контакт с водещи учени в съответните области.

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, наука, science

„Аполо 4“/“Сатурн V“ за нашето поколение


На 7.11.1967 г. НАСА изстрелва „Аполо 4“ – това е първия полет на свръхтежката ракета „Сатурн V“. Мисията, която завършва с пълен успех, трае около 8.5 часа се състои от три обиколки на Земята по високоелиптична орбита с перигей около 200 км и апогей над 18000 км. По-късно именно с помощта на тази ракета дванадесет човека стъпват на Луната. „Сатурн V“ е в състояние да издигне до ниска околоземна орбита 140 тона полезен товар.


Вчера НАСА изстреля „Артемис 1“ – това е първият полет на новата свръхтежка ракета „СЛС“. Този път мисията ще трае почти месец и ще включва полет до Луната и влизане в окололунна орбита. Предстои да видим дали изпитанието ще завърши успешно като преди 55 г. В сегашната конфигурация „СЛС“е в състояние да издигне до ниска околоземна орбита 95 тона полезен товар, а в бъдещите конфигурации – 130 тона.

Моето поколение се роди прекалено късно за да следи пряко първата лунната надпревара, но сега имаме шанс да видим втората“ Всъщност, най-значимите постижения на космонавтиката през последните две-три десетилетия бяха непилотирани мисии до външните планети, до комети и астероиди. Особено се откроява сред тях полета на „New Horizons“ до Плутон. Едва сега пилотираната космонавтика има шанс да се реваншира в очите на широката публика и то до голяма степен на поредната лунна надпревара – този път между САЩ и Китай. Надявам се, че този път нещата няма да се ограничат с флагове, а ще има по-осезаеми и дългосрочни ползи.

За сега само ни остава възможността да се насладим на изстрелването на „Артемис 1“/„СЛС“, което за нашето поколение е почти същото, каквото е било изстрелването на „Аполо 4“/“Сатурн V“ за поколението на хлапетата, родени през десетилетието преди началото на Втората Световна Война. Подозирам, обаче, че за тях полетите до Луната са били далеч по-фантастични, отколкото за нас.

Leave a comment

Filed under История, космонавтика, наука, history, технология, science

Нова научно-популярна статия: На път за Луната (част II). Първото космическо предизвикателство


В сп. „Осем“, бр. 11/2022 имам нова статия за Луната. Тя е предизвикателство, което се появява пред очите на земните изследователи всяка нощ или ден – защото е достатъчно ярка да се вижда и денем. Но тя е пред очите и на политиците, които виждат в нея предизвикателство от друг вид.

Първата статия от тази мини-поредица, която се появи в октомврийския брой на списанието, беше посветена на изучаването на Луната през докосмическата ера – с помощта на наблюдения с невъоръжено око или с телескопи от Земята. В тази статия разказвам повече за изучаването с космически средства, но става дума и за това как съвременните наземни телескопи се използват за да се определи химичния състав на лунната почва.

Съдържание на целия брой 9 може да видите тук: https://spisanie8.bg/%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5/%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5-8-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9-112022-%D0%B3.html

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, наука, science

Интервюта по БНТ, БНР и други медии с нобеловия лауреат проф. Дидие Кело за търсенето на живот в космоса, за ковид, ваксините и войната; видеозаписи от доклади, изнесени на конференция за търсене на живот, проведена в София 24-28.10.2022


Дидие Кело беше в София преди десетина дни за научна конференция на тема Животът във Вселената и даде няколко интервюта (говорейки много човечно и с чудесно чувство за хумор!) пред медиите:

https://bnt.bg/news/sami-li-sme-vav-vselenata-nositelyat-na-nobelova-nagrada-didie-kelo-v330579-311228news.html

https://bnr.bg/post/101726386/nobeloviat-laureat-prof-kelo-pred-bnr-riskat-e-che-vseki-moment-mojem-da-se-unishtojim

https://www.economy.bg/science/view/52700/Toj-promeni-predstavata-ni-za-Kosmosa-Nobelistyt-Didie-Kelo-za-vechnite-vyprosi-za-zhivota-i-Vselenata-

Докладите от Workshop: Life in the Universe. Physics of Living Systems, София, 24-28.10.2022: https://www.youtube.com/playlist?list=PL8GO9vYZtRvg5h7Mk4bOc16NL7AoGVYkR

Leave a comment

Filed under astronomy, космонавтика, наука, технология, science

Международната олимпиада по астрономия – всички български ученици с медали!


Поздравления на младежите и на ръководителите им!

Повече за събитието, заедно с имената на медалистите (един от които е от Кърджали!) може да се прочете тук: http://naukata.com/bg/1&i0=15868

Leave a comment

Filed under astronomy, Bulgaria, астрономия, наука

In memoriam: Франк Дрейк (Frank Drake; 1930-2022)


На 2.09.2022 г. почина американският астроном Франк Дрейк, известен преди всичко с уравнението, носещо неговото име. Той е един от основоположниците на програмите за търсене на радиосигнали от извънземни цивилизации. Преди повече от двадесет години имах щастието да слушам негова лекция и съм го запомнил като един жив старец с чувство за хумор, който говори бързо и изстрелва остроумни отговори с учудваща скорост. Ако съм запомнил правилно, при въпросите след лекцията стана дума дали има значение кой вид е носител на разума и той каза, че няма – ако бяхме разумни динозаври, навярно по същия начин щяхме да търсим братя по разум в космоса, защото любопитството е качество на разума, независимо от другите фактори.

Прословутото уравнение на Дрейк дава оценка на броя технологични извънземни цивилизации, съществуващи едновременно с нас в Млечния път. С други думи, това са цивилизациите, с които потенциално бихме могли да контактуваме, стига да не са прекалено далече от нас, примерно на другия край на галактиката. Уравнението все още е и навярно за дълги години ще остане предизвикателство за астрономията, биологията и дори за социалните науки, защото много от коефициентите в него не са оценени или са оценени с прекалено ниска точност.

Повече за самия Франк Дрейк може да се прочете тук: https://en.wikipedia.org/wiki/Frank_Drake

а за неговото уравнение – тук: https://en.wikipedia.org/wiki/Drake_equation

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, наука, science

Нова научнопопулярна статия: Небето за военни цели


Списание „8“, брой 9, 2022:

Въпреки че астрономията е мирна наука за далечни небесни тела, много от нейните методи и технологии имат двойно предназначение

Д-р Валентин Иванов

За съжаление, в цялата си история човечеството рядко е пропускало да употреби някое откритие, за да навреди на ближния си. Не е изненада, че паралелите между астрономията и ред други науки като химия и биология и военното дело са много.

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, наука, технология, science

Булгакон 2022 Перперикон на живо онлайн / Bulgakon 2022 “Perperikon” live on line


https://www.twitch.tv/bulgacon

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, литература, наука, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, фентъзи, science, science fiction

Поглед към романите „Централна станция“ от Лави Тидхар и „Аустрал“ от Пол Маколи / At a glance: the novels Central Station by Lavie Tidhar and Austral by Paul McAuley


Първо българските версии, после английските на същите текстове. / First Bulgarian versions, then English versions of the same texts.

Давамата автори са гости на българската национална среща на любителите на фантастиката Булгакон 2022 „Перперикон“. / The two writers are guests of horour of the Bulgarian national SF convension Bulgacon 2022 Perpericon.

За повече информация / For more info see:
https://valentindivanov.wordpress.com/%d0%b1%d1%83%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d0%ba%d0%be%d0%bd-2022-%d0%bf%d0%b5%d1%80%d0%bf%d0%b5%d1%80%d0%b8%d0%ba%d0%be%d0%bd-bulgacon-2022-perpericon/


Пинокио в космоса?
Ревю на “Централна станция” (Central station),
роман от израелския писател Лави Тидар
Изд. Тахион, 2016

Няма опасност да разкрия сюжетните ходове на този роман, „сглобен“ от разкази, свързано от обстоятелства и герои (на английски подобни романи се наричат fix up novel). Не защото книгата няма сюжет, а защото читателите имат други причини да отгръщат с нетърпение следващата страница. Силата на тази книга е в атмосфера, в разкошната тъкан на повествованието и в богатия вътрешен живот на героите.
Тринадесетте глави могат да се четат отделно като новели и наистина много от тях са били публикувани в списания, някои дори са били включени в забележителните ежегодни антологии „Най-доброто“, редактирани от покойния Гарднер Дозоа. Общ свят и герои свързват отделните части, но като правило във всяка от тях са показани различни страни и от света, и от героите.
За мен главното удоволствие от четенето на тази книга бе да откривам как „работи“ описаният свят. Част от интригата е да се разпознаят и обединят в обща смислова мрежа детайлите, с които текстът щедро е посипан. Мога да си представя как някой читатели биха се подразнили от този подход, но аз го намирам за стимулиращ.
Романът заслужава похвала заради „заредения“ си език – всяка дума служи на някаква цел, има свой собствен емоционален заряд и онагледява идеите, която Тидар иска да поднесе на читателите. Още в самото начало аз бях впечатлен как само с няколко изречения той въвежда сложния международен и междукултурен фон, върху който се развива действието. Авторът умело използва добре известни факти за Близкия Изток, но ги изкривява точно толкова, колкото е необходимо за да ни разколебае дали може да разчитаме на обичайните стереотипи.
Множеството гледни точки в „Централна станция“ са друг елемент, който се откроява. Не е лесно да се изградят достатъчно обособени вътрешни гласове за всеки отделен герой, дори в книга с обикновена „линейно“ действие. При „fix up” структура това навярно е по-лесно заради накъсаното повествование, но аз харесвам начина по който Тидар е постигнал индивидуалността на героите си – манипулирайки стила, речниковия запас, образните асоциации, които те си представят, дори тона, ако мога да употребя тази дума за един писан текст. Това е напълно различно от „силовия“ подход, избран от Иън М. Банкс в „Страшно оръжие“ (преводът е мой, в оригинал „Feersum Endjinn“), където главният герой страда от говорен дефект, който прави вътрешния му глас уникален.
Светът на „Централна станция“ донякъде ми напомни за една от последните книги на Ким Стенли Робинсън, за усвоената и плътно заселена Слънчева система, както и някои други романи от „Културната“ поредица на гореспоменатия Банкс – особено онези, в които се описват цивилизации, изостанали от общия напредък или отказали се от Сингулярността (или от Сублимациата, ако трябва да използваме собствения термин на шотландеца).
Романът на Тидар е необикновено произведение, в сравнение със „стандартната“ съвременна НФ&Ф. То не следва „модата“ да се пълнят страниците с действие, докато не прелеят. Действието в „Централна станция“ е заключено в човешките глави и в мислите на хората, но това не прави книгата по-малко интересна.
В края на книгата никой не спасява свята. Нито самият свят не се нуждае от спасяване. На пръв поглед всичко, което сме спечелили след изчитането на тези двеста двадесет и няколко страници е да се запознаем със семейство Чонг, с техните приятели и съседи. Но ние сме получили много повече от това: запознали сме се с тези герои. Научаването на нещичко за всеки от тях, даже за второстепенните, е в основата на този роман; все едно сме проследили богата на събития времева линия – в смисъла, който този термин има в релативистката астрофизика. Тидар успява да събере заедно миналото, настоящето и бъдещето на героите си и създава усещане, че във всеки момент те съществуват и в трите глаголни времена.
Аз харесах романа и смятам, че часовете, отделени за прочитането му са добре „похарчени“. Със сигурност не съм единственият, защото книгата беше номинирана за престижната награда на Артър Кларк и спечели не по-малко престижната награда Джон Камбъл.

*

Лави Тидар е роден през 1976 година. Израснал е в Израел и е живял във Великобритания, Южна Африка, Вануату и Лаос. Публикувал е десетки разкази, пет „обикновени“ и четири графични романа. Неговите произведения са фантастични, но щедро черпят едновременно и от историята, и от съвременния политически пейзаж.

Валентин Д. Иванов
30.11.2018, Мюнхен


Епична фантастика, осъдена на забвение:
“Аустрал” (Austral), роман от Пол Макаули (Paul McAuley),
изд. Голанц (Gollancz), London, 2017

Пол Макаули е недооценен писател и мога да приведа поне няколко обяснения за това. Те всички са неправилни, но такива са реалностите на в света на книгоиздаването сега, комбинирани с предпочитанията на пазара, налагани с цялата категоричност на социалните мрежи.
Той е учен, защитил докторска дисертация. Бивш учен, ако трябва да бъда точен, макар че в известен смисъл науката е като шпионажа: който веднъж се е научил да мисли критично, да търси обяснения и да подлага на съмнение представите – своите и на другите – за света, не може лесно да се откаже от тези навици. Това само по себе си не е проблем, но то си личи твърде добре от неговите произведения и може да бъде проблем за някои читатели. Неговите романи – тук имам предвид преди всичко космическата опера „Тихата война“ (The Quiet War) е обилно поръсена с научни факти и хипотези. За съжаление днес идеите и критичния подход на повечето писатели в науката остават недооценени. Нещо повече, налага им се да прибягват до безкрайно опростяване – неизбежна последица от желанието да достигнат колкото се може по-широка аудитория. Това не е новост – науката винаги е боравела със сложни концепции и от читателите на научната фантастика се очаква да полагат усилия да „проникнат“ през тях.
На второ място, Макаули е бял аглосаксонски мъж на средна възраст и живее във времена, когато подобни герои се смятат за скучни, във времена, в които разликата между герои и автори често е размита. Това е разбираема реакция на дългото доминиране на белия англосаксонски среден клас в жанра и в живота изобщо. Да не забравяме, че жанрът дължи на Хърбърт Уелс и на Жул Верн толкова, колкото и на Мери Шели. За съжаление балансът е бил загубен, особено в средата на двадесети век и сега се намираме в период на компенсация.
Трето, Макаули в някаква степен страда от така наречения NIH синдром: съкращение на английското not invented here (не е изобретено тук). По финансови причини това в по-малка степен засяга писателите от англоезични страни, отколкото авторите, чийто творби се нуждаят от превод и допълнителни хонорари за него. Но дори аз, с моя не особено добър английски, мога да забележа колко различно звучи „Аустрал“ в сравнение с някой типичен роман от американски автор. Разликите са в еднаква степен езикови и социо-културни. Например книгата притежава известна самобитна заради прословутите английски недоизказаност и омаловажаване.
По тези причини най-възхваляващите цитатите на гърба на романа са написани от учели или инженери, които сами са се превърнали в писатели; Стивън Бакстер и Алистър Рейнолдс. Едно изключение е Джоан Харис, авторката на „Шоколад“, която приветства факта, че писател-мъж е създал убедителна героиня в повествование разказно от първо лице. В интерес на истината, пред мен е английско издание и това вероятно е повлияло на избора кой да популяризира „Аустрал“, но ако има разлика между него и американското, това не само подкрепя моите подозрения за силата на NIH синдрома, но и ни казва много за незабележимите социо-културни разлики между страните на двата бряга на Атлантика.
За щастие, по-голяма част от произведенията на Макаули, включително и ранните, са достъпни в цифрова форма или като антикварни издания втора ръка в по-големите платформи за търговия с книги и се надявам, че ревюто ми ще помогне да се разшири тяхната популярност.
Да продължим с романа „Аустрал“. Както в повечето си ревюта, аз се въздържам да преразказвам – доколкото е възможно – сюжета и се опитвам да поставя книгата в културен контекст, давайки на потенциалните читатели възможност сами да преценят дали да ѝ отделят необходимото време на базата на сравнения с други, по възможност широко известни произведения.

*

Главната тема на „Аустрал“ е свободата. Свободата от бедност, от расово е сексуално неравенство, свободата да се пътува – да, героите са лишени дори от това основно право (което събужда спомени за Студената война и Берлинската стена).
Има много начини да бъде интерпретирана тази книга. За човек, израснал в една от най-бедните източноевропейски страни първият пункт натежава пред останалите, но аз разбирам как читател от някоя западна страна може да постави на първо място някой от другите проблеми. Доколкото тези проблеми могат да бъдат разделени, разбира се.
От структурна гледна точка това е сравнително проста история, с няколко ретроспекции и паралелни сюжетни линии, които съпровождат основната: бягството на главната героиня, млада жена, с неслучайното име Аустрал. Няма да твърдя, че книгата „дискутира“ пътуването като философска категория с „По пътя“ или други известни пътешественически книги и филми, но може да се забележат ред паралели. И тук главнята героиня е извън закона както във „Внезапно изчезване“ („Vanishing Point“; 1971) или в „Телма и Луиз“ („Thelma and Loise”; 1991). Точно какво в последния филм, имаме две млади жени опознаващи света и самите себе си. Те са изправени срещу смъртоносна сила – както в „Дуел“ (Duel; 1971). Книгата притежава трагичната атмосфера като полския филм „Ида“ (Ida; 2013) и в нея присъства темата на загубената любов – като в българския филм „Отклонение“ (1967) – макар че тези сходства едва ли са търсени от Макаули, и последните два филма са слабо познати на Запад.
Тези теми за вечни и паралелите придават на романа дълбочина и вплитат историята в широка културна дискусия за свободата на личността, за противопоставянето на личния и общия интерес и т.н. – дискусии, които се водят с особен плам през последното десетилетие. Сцената, в която Аустрал моли за съдействие практически непозната жена, лесно може да остане неоценена, въпреки че е една от най-емоционално заредените в книгата: героинята се нуждае от помощ за собственото си оцеляване и това на своята отвлечена сродница/спътница, поставяйки под въпрос оцеляването на група от бивши екопоети (неологизъм, който обозначава заселниците-ентусиасти от ранния период на овладяването на най-южния континент).
Светът на романа е интересен „герой“ сам по себе си. Действието се развива в Антарктида. Глобалното затопляне е съживило и позеленило тази замръзнала днес земя, но са били необходими десетилетия и генетично модифициране на растения животни и хора (!), преди истинското заселване да стане възможно.
Авторът ни съобщава за човешките модификации още в самото начало, така че не разкривам някаква сюжетна изненада. Подобрените деца понасят по-лесно студа. Те са по-големи (и по-силни!) и притежават по-изгодно отношение между повърхност и маса на тялото от „обикновените“ хора. Модифицирането е добронамерено начинание, но след като условията в новия „див Запад“ стават по-приемливи, нуждата от тези модификации отслабва. Хората, които би трябвало да бъдат начело на това велико начинание – колонизацията на един огромен и празен континент – са осъдени да се превърнат в граждани от втори класа. Те оцеляват или в малки изолирани общности, разпръснати по най-негостоприемните части на Антарктида, или се насочват към престъпността и в края на краищата стигат до т.нар. Изправителни учреждения – независимо от коя страна на оградата се намират. Наистина, на първите страници на книгата главната героиня е охрана в нещо средно между затвор и трудов лагер.
Трагедията на Аустрал е, че е родена прекалено късно. По времето, в което се развива действието на романа, ранните оптимистични дни на сътрудничество и ентусиазъм са отминали. Както обикновено, революцията е изяла децата си и “ефективните мениджъри” са поели нещата в собствените си ръце. Последният израз може би е загадка за читателите, незапознати със съвременната руска култура – това е евфемизъм за Лаврентий Берия, небезизвестния ръководител на НКВД, съветската тайна служба, предшестваща по-известното КГБ. Той е ръководел съветската ядрена програма и се е погрижил тя да завърши успешно, независимо от цената.
Епичното усещане на романа е създадено от широк набор второстепенни герои. Те са обрисувани достатъчно подробно и са им дадени достатъчно богати предистории, за да ни е грижа за тях или да ги презираме, в зависимост от посланието, което Макаули е вложил във всеки един. Особено впечатление ми направи сложността на тези персонажи. Никой не е напълно зъл и дори най-положителните – включително Аустрал – са склонни към неточна преценка и понякога вземат погрешни решения. Както в реалността, често най-отвратителните действия се извършват в името на абстрактни или бъдещи добрини и отрицателни герои никога не мислят за себе си като за зли.
Все пак ние не сме изправени пред празна телевизия драма, в която действията на героите са изцяло продиктувани от обстоятелствата. По силата на избраната гледна точка, която дава на читателя пълен достъп до вътрешния глас на Аустрал, ние разбираме, че тя не се опитва да се скрие зад външни оправдания: тя признава, че наистина се е радвала на вниманието от страна на важния мафиотски бос, с когото е имала връзка – отново, това е сюжетен елемент, разкрит на първите страници на книгата, така че и тук не издавам нищо забележително.
Изненади се появяват в края на романа и те не са за бягството или за преследването през Антарктика; те са за моралния растеж, за цената на компромисите и за последиците от лошите решения. Ще ги премълча, но ще кажа, че читателите няма да останат разочаровани нито от писателските умения на Макаули, нито от героинята Аустрал. Някои въпроси са оставени без отговор, предполагам съзнателно. Не мисля, че това е направено като основа за продължение, а че по-скоро е съзнателен опит да се направи историята по-реалистична. Наистина, в живота не винаги ни се дават всички факти.
Накрая, няколко думи за езика, които са придружени от предупреждение, че английският не ми е роден език. „Аустрал“ е от малкото книги, които съм чел напоследък, изискващи консултации с речник. Причината в известна степен е в разликата между американския и английския „английски“, но не е ограничена само до това. Тук попадаме на интелигентен език, богат на нюанси, който цели – и успява! – да изрази сложни идеи и настроения на многомерни герои.
За мен беше удоволствие да прочета тази книга и ще бъде жалко, ако тя не спечели признанието, което заслужава. Аустрал и нейната спътничка се променят видимо по време на своя преход през Антарктика. Те откриват истини за света и за себе си; трудно да приемат някои от тях; те са изправени пред невъзможни избори без правилни или добри решения и понякога дори без каквито и да е приемливи възможности.
Празната къща с пресния гроб, който двете жени откриват в края на своите злоключения, е дълбока метафора за живота на Аустрал. Решението ѝ да продължи борбата говори много за силата на героинята. Открих още няколко „скрити“ съобщения, разпръснати из текста, но ще оставя на другите читатели да се насладят на процеса на откриването им.
Като критика мога да отбележа, че романът е прекалено къс за да бъде истински епос и повествованието е ограничено предимно до гледната точка на Austal. Бих искал да науча повече за този свят, особено за ранните му дни. Мисля, че романът би спечелил от едно разширяване на историята за похода, който героинята извършва много години по-рано заедно с майка си, до дълбочината и детайлите на сюжетната линия за бягство от затвора.
Имам и едно несъгласие с автора от философски характер. По същество романът твърди, че новата държава върху Антарктическия полуостров не може да бъде създадена без обичайните „болки на растежа“: неравенство, нетолерантност и всякакви фобии. Това се различава много от посланието, предадено от романа „Последна година“ на един друг подценен писател и мой любимец – Робърт Чарлз Уилсън. По някакво съвпадение той също не живее и пише в Съединените Щати, а в Канада. Без да разкривам подробности от сюжета, ще кажа, че главният герой Джеси Кълъм, дете на истинските дни на Дивия Запад, надхвърля ограниченията на обстоятелствата и обществото, в които се е родил и израснал, и показва мъдрост в ситуация, в която съвременните хора от 21-ви век се провалят. „Аустрал“ и „Последна година“ се развиват на общ тематичен фон и разглеждат сходни проблеми, но предлагат различни отговори. И двата романа провокират очакванията на читателя и повтарят добре познатата, но често забравена истина, че няма лесни решения.
Друго произведение, за която си мислех докато четях „Аустрал“ бе „Лавата ръка на мрака“. И двете книги описват трудно пътуване през огромните ледени простори, но сходството не свършва до там. Някои от измамно „елементарните“ диалози в романа на Макаули напомнят на обмена между Генли Ай и неговия извънземен домакин: „Можете ли да ги (става дума за снегоходите) направите по-бързи? – Да, но защо?“ Не на последно място, забелязах и паралели с някои от разказите на Джек Лондон.

*

Открито признавам, че съм пристрастен. Гледната ми точка и мненията ми до голяма степен са свързани с професията ми на учен и изследовател. Израснах с твърдата фантастика за социална несправедливост (мога да спомена братя Стругацки и Станислав Лем) и харесвам такъв род фантастика. Споделям ценностите, която тя пропагандира и се чувствам задължен да популяризирам книги и писатели, които изразяват „моите“ идеи.
Обобщавайки, смятам, че „Аустрал“ е образец за съвременна ангажирана жанрова литература от най-високо качество. Романът предлага обилна храна на мисълта и в същото време е увлекателно четиво, което кара читателите да се питат какво ги очаква на следващата страница. Убеден съм, че книгата заслужава няколкото дни, необходими за прочитането ѝ,

Валентин Д. Иванов
8-10.01.2019, Мюнхен


Pinocchio in space?
A review of Central Station by Lavie Tidhar
Tachyon Publications, 2016

There is no danger in revealing the plot details for this fix up novel. Not because it has no plot. The plot is not what drives the reader to turn page after page. It’s a typical atmosphere book where the lavish texture of the world and the rich inner life of the characters are the main attractions.
The thirteen chapters stand up well on their own and indeed, versions of all but two of them have been published in various venues, including the Year’s Best anthologies edited by the late Gardner Dozois. The common setting and the characters that pass from one piece to another bring the stories together. Yet, the chapters reveal to the reader very different facets of the world and of the characters.
To me, the main source of joy was discovering how this world works. Part of the intriguing style of the novel is introducing concepts and dropping hints early on, that will be explained later. I can see how some readers may be irritated by such an approach, but I find it stimulating.
The novel deserved prize for its heavily loaded language – every word serves a purpose and has a meaning, every word contributes to the message that Tidhar want to convey. Close to the beginning I was impressed how with just a few sentences he introduced the complex international and intercultural background against which the novel is set. The author makes a good use of the well-known facts about the situation in the Middle east, but twists them just enough forcing us to wonder if we should rely on the usual stereotypes.
The multiple points of view in Central Station are another element that stands out. It is hard to build a distinct inner voice for each character in an ordinary “linear” novel. I guess, the “fix up” structure of this one makes it easier to some extent; still, I like how it was done: with understatement. On the contrary, some writers use what I would call extreme approaches. For instance, Iain M. Banks has a protagonist in Feersum Endjinn with speech defect that helps to underline his uniqueness. Tidhar has managed to put recognizable enough imprints on the inner voices of individual characters just using their specific memories and backgrounds.
The overall setting somewhat resembles both the recent novels of Kim Stanley Robinson about the widely populated Solar system, and older Culture works by Banks – especially those where he described civilizations that have been left behind or out of the singularity (regardless of the exact term used).
This is an unusual work compared with the “standard” modern SF&F. The latest “fashion” is plot driven stories that heavily rely on action. No much like that in Central Station. The action here takes place inside the human or non-human heads, but it doesn’t make it any less interesting.
At the end nobody saves the world here – not that the world needed saving to begin with. On the surface, all that we have gained after reading these 220 or so pages is to get acquainted with the Chong family and their friends and neighbours. But we have achieved much more than that. Learning about every one of those characters, even the minor ones, is like following an eventful worldline – in the meaning this term has in relativistic astrophysics, no less. Tidhar manages to bring together the past, present and future – it feels like at any moment the characters exist in all of these tenses at the same time.
I liked the novel and I think those few hours, that it took me to read is, were well spent. Apparently I am not the only one, because it was shortlisted for Arthur C. Clarke and Locus awards, among others, and it won the John W. Campbell award.


Lavie Tidhar was born in 1976. He grew up in an Israely kibbutz and has lived for long periods of time in UK, South Africa, Vanuatu and Laos. He has published dozens of stories, five “ordinary” and four graphic novels. His writing, although fantastic in nature, draws heavily from both historic and contemporary settings.

Valentin D. Ivanov
Nov 30, 2018, Munich


A great epic work, doomed to obscurity:
Austral, a novel by Paul McAuley
Gollancz, London, 2017

by Valentin D. Ivanov

Paul McAuley is an unappreciated writer and I can think of a number of reasons why. They are all wrong, of course, but these are the realities of the modern publishing word, cross-crossed with the mass-market sensibilities, spread around with the single-mindness of the social networks.
First of all, he is a scientist, a former scientist, to be accurate, who holds a Ph.D. in biology. This is not a problem in itself, except it shows all too well in his writing. His novels – and I am talking here mainly about his space opera series The Quiet War is generously laced with science facts and hypotheses. Alas, today most scientists in fiction are not recognized by the ideas they bring in or the objective reasoning they represent. I see this as a sad consequence of the attempt to reach as wide audience as possible, leading to a the great simplification if the scientific ideas. It has always been that way, because of the basic fact that science is complex and it takes a great effort to get through the tick layer of arguments in a science-based SciFi novel.
Next, McAuley is a white middle class Anglo-Saxon male living in a world, where the border between character and author is somewhat blurred and characters like that are considered boring. This is an understandable reaction to the long dominance of the white middle class Anglo-Saxon males in a genre that was created to an equal extent by Herbert Wells, Jules Verne and the often forgotten Mary Shelly.
Third, McAuley probably suffers – at least to some extent – from the infamous NIH syndrome: Not Invented Here. This is less important for writers from UK, Australia and other English speaking countries, than for those with different native languages, but even with (or may be because) my second/third-language English I can clearly see how different Austral sounds in comparison with a novel from most modern US writers.
As a result most important blurbs on the novel’ s back come from scientists/engineers-turned-writers who incidentally are white middle class Anglo-Saxon males and live in UK (in the interest of fairness, I am looking at an UK edition, but if the UK and US editions differ, that would strengthen my last point and speak volumes by itself): Stephen Baxter and Alistair Reynolds. One exception–to some extent–is Joanne Harris who wrote Chocolat and The Gospel of Loki. Of course, she is from UK – another fact to support my arguments above. She wrote: “… hooray! – a male author writing a complex first-person female narrator…”
Fortunately, most of McAuley’s work is available in electronic form in тхе major on-line outlets, and I hope after reading this review everybody will rush to purchase his books.
Now, let’s proceed with Austral. Like in мост my reviews, I refrain—as much as possible—from retelling the story. Instead, I try to place the book in the wider cultural context, giving the potential readers a chance to decide for themselves whether to devote time for this piece or not, based on comparisons with others, hopefully well-known reference works.

*

The main theme of Austral is freedom. Freedom from poverty, from race and gender inequality, freedom to travel—yes, some characters are bared even from this basic right (bringing up some memories of the Berlin Wall and such).
There are many ways to read this book, and – as it should be with such a sophisticated work – it can be interpreted and perceived on many different levels. For someone like me, who grew up in one of the poorest (still!) countries in Eastern Europe the first point outweights by far the others, but I understated why a person from the richer and more diverse Western countries would put the stresses on the other issues – аs much as they can be separated, of course.
Structurally, this is a relatively simple travel novel, with a few minor flashback or parallel story-lines that accompany the main line – the escape and run for freedom of the leading character, a young woman appropriately named Austral. I would not go so far as to say that this is somehow connected with On the Road or other famous travel novels or movies, but a number of parallels are inevitable. To name a few: the protagonist is an outlaw, much like in Vanishing Point (1971) and in Thelma and Loise (1991). Similar to the later move we have two young women on the road of discovery and self-discovery. They are facing a deadly force—like in Duel (1971). The tragic atmosphere of the Polish movie Ida (2013) and the lost love theme of the Bulgarian film Detour (1967) come to mind as well (although the two latter titles probably speak nothing to Westerners).
These themes are eternal and the similarities give the novel depth and place the story in the context of cultural discussions about personal freedoms, about the personal versus communal rights, etc. – disputes that have been heating up in the last decade. The scene when Austral asks a virtual stranger for help is easy to overlook in this aspect, although it’s particularly powerful: she needs help to ensure her own survival (and that of her relative turned abductee) placing at risk the survival of a community of ex-ecopoets (a fancy word for the early enthusiasts for settling the new lands in the South).
The setting is an interesting “character” on its own. The action takes place in Antarctica. The global warming has turned this now frozen continent livable and green, although it has taken many decades and genetic modifications of plants and … humans to make this possible.
We are told about the human modifications early in the novel—so this is not a significant spoiler. Such kids grow to be better-suited for the cold: they are larger (and stronger!), improving the mass to surface ratio and can stand cold better that the ordinary humans. This is all well-intended, but as the conditions on the new “Wild West” become more hospitable, the need for these mods weakens. The people who were meant to be at the forefront of the great new undertaking – the colonization of the vast and empty continent – are condemned to second grade citizens. Today they survive either in small isolated communities, scattered across the most inhospitable parts of Antarctica, or they turn to the crime underworld and not surprisingly, end up in on one or the other side of the fence In correction facilities. Indeed, on the opening pages the protagonist is a correctional officer.
Tragically, Austral was born too late. At the time the novel takes place, the optimistic pioneering days of collaboration-over-competition and enthusiasm are gone. The revolution has eaten its children and the “effective managers” have taken over. That last expression perhaps is a mystery to most Westerners, so I will explain it – this it an euphemism for Lavrentiy Beria, the infamous head of NKVD, the Soviet secret service that preceded the better-known KGB. He was a head of the Soviet Nuclear program and saw to its success, by any means necessary.
The epic feel of the novel is created by a reasonably wide cast of supporting characters. They are given enough back stories to make us care about them or despise them, depending on the points McAuley wanted to make. Something I did appreciate is the complexity of these personages. Nobody is fully evil and even the most positive ones – Austral among them – are prone to bad judgment and occasionally take questionable decisions. Like in real life, often the most despicable actions are taken in the name of some abstract or future good and bad people probably never think of themselves as evil.
Yet, we are not facing some empty TV drama where the actions of the characters are fully dictated by the circumstances. By virtue of the chosen viewpoint that gives the reader a full access to the inner voice of Austral we understand that she doesn’t try to hide behind external excuses: she admits that she did enjoy the attention of the important mafia boss she had a relationship with – again this is a plot element revealed on the very first pages of the book, so no significant spoiler here, either.
The main surprises come at the end of the novel, and they are not about the escape or about the chase across Antarctica; they are about the moral growth and cost of compromises and the consequences from bad decisions. I won’t reveal them, I will just say that the readers won’t be disappointed in MacAuley’s writing and in Austral. Some questions are left open, intentionally. I don’t think these is meant to be the seeds for a sequel, but rather a deliberate attempt to make the story more real life-like – indeed, we are not always given all the answers.
Finally, a few words about the language – with a warning that an opinion from a non-native English speaker like this reviewer should be taken with a grain of salt. The language of the novel is rich to the point that Austral was one of the few books that I have read recently with occasional dictionary consultations. Partially, the reason may be in the UK-versus-USA English, but it’s not just that. We have here intelligent and nuanced writing meant – and succeeding! – to express sophisticated ideas and moods of complex characters.
It was a pleasure to read this book and it will be pity if it doesn’t gain the recognition it deserves. Austral and her companion change visibly during their trek across Antarctica. They discover truths about the world, about themselves and about each other; they struggle and have hard time accepting some of these, they face impossible choices with no correct or right solutions, or sometimes even without acceptable options.
The empty house with the fresh grave they discover near the end of their tribulations is a deep metaphor of Austral’s life. Her decision to go on speaks volumes about the protagonist’s strength. I discovered a few more sub-luminous messages like that, scattered across the text, but I will live it to the other readers to enjoy discovering them.
On the negative side, the novel is a bit short for a true epic and it’s limited mostly to Austal’s viewpoint. I would have like to find out more about this world, particularly, about its early days. Widening the line about the trek of the heroine with her mother, that had happened many ears earlier, to match in scope and detail the present-day escape line would have been a good move.
I have anther disagreement with the author, of philosophical nature. Fundamentally, the novel says that the new country on the Antarctic peninsula can not be created without the usual growth pains of inequality, intolerance, and various phobias. This differs very much from the message communicated by the novel Last Year of yet another undervalued writer and а favorite of mine, Robert Charles Wilson. Incidentally, he also lives and writes outside if the US – in Canada. Without spoiling it too much, I will say that his protagonist Jesse Cullum, a child of the real Wild West days, transcends the limitations of his circumstances and society and shows wisdom in a situation where the modern 21-century people fail. These two books share background and address similar problems, but arrive at different answers. Austral and Last Year are both challenge the reader’s expectations and reiterate the well-known, but often forgotten point, that there are no easy answers.
Another work that I kept thinking of while reading Austral was The Left Hand of Darkness and the trip across the vast frozen lands that Le Guin’s characters have to endure. Some of the deceivingly “simple” dialogues in McAuley’s novel matches the exchanges between Genly Ai and his extraterrestrial host: “Can you make it travel faster? – Yes, but why?” I also noticed parallels with some of the Jack London’s stories.

*

I freely admit, I am biased. I come with scientific background. I grew up with hard-SF about social injustice (Stanislaw Lem, the Strugatsky brothers, the late Kir Bulichev come to mind) and I like it. I feel compelled to promote books and writers that represent these ideas.
To summarize, I think in Austral we have a piece of modern socially conscientious speculative fiction of the highest quality. It offers food for thoughts while being an engaging page-turner at the same time. I am convinced this book deserves to set apart a few hours and enjoy it.

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, Bulgarian speculative fiction, България, литература, наука, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

Булгакон 2022 „Перперикон“: интервю с главния организатор на събитието Кирил Добрев в ефира на БНР


Булгакон 2022 събира феновете на фантастиката в Кърджали

публикувано на 25.08.22 в 15:50

Автор: Станислава Георгиева – Радио Кърджали

От 3-ти до 6-ти септември Кърджали събира писатели, художници, учени и фенове на фантастиката от страната и чужбина на 22-то издание на Булгакон…

Останалото може да се чуе и прочете на:

https://bnr.bg/kardzhali/post/101695791/bulgakon-sabira-fenove-na-fantastikata-v-kardjali?fbclid=IwAR36cFXclAquooVY1t44nnBpR9Y-m7gk2GDcvyA5vtUhHflDbyGtxgP8COw

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, наука, научна фантастика, Literature, science fiction

Нова научнопопулярна статия: какво да очакваме от новия космически телескоп или опит за предсказване на предстоящите му открития (и микроразкази)


В бр. 8 на сп. „Осем“ излезе моя нова научнопопулярна статия, озаглавена „Прозорец към небето“.

Никой не знае за какво е мечтаел Галилео, когато е превърнал далекогледа в телескоп, насочвайки го към небето. А какви ли открития очакват астрономите от новия космически телескоп „Джеймс Уеб“?

Останалото може да прочетете в списанието.

В същия брой публикуваха и няколко микроразказчета. Свързва ги общата тема: как щяха да започват някои велики научно-фантастични романи, ако бяха написани от българи?

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, алтернативна история, астрономия, космонавтика, литература, наука, научна фантастика, Literature, фантастина живопис, science

Научнопопулярна статия в Analog Science Fiction and Fact, July/August 2022


• Trevor Quachri, ed.

• Vol. 92 Nos. 7 & 8, July/August 2022

• $8.99, bimonthly, 208pp, 15 x 21½ cm

• This issue includes a novella by Shane Tourtellotte; novelettes by Auston Habershaw, Jerry Oltion, T.L. Huchu, A.T. Sayre, Sean Monaghan; short stories by Kelsey Hutton, Steve Toase, Aimee Og­den, Geoffrey Hart, Jennifer R. Povey, Michèle Laframboise, Karl Gantner, Kate Maruyama, Joe M. Mc Dermott, Melanie Harding- Shaw, David Cleden, Mjke Hood; flash fiction by Bruce McAllister, Alvaro Zinos-Amaro, and Eric James Stone; SCIENCE FACTS BY HOWARD V. HENDRIX AND VALENTIN D. IVANOV; a special feature by Edward M. Wysocki, Jr.; short ar­ticles; poetry; reviews, etc. Cover by Donato Giancola.

locusmag.com/2022/07/magazines-received-june/

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, наука, science

За една шепа марсианска пръст… повече


Моето поколение се роди твърде късно за вълнуващите дни на ранната космическа надпревара, а откакто се помня, пилотирания полет до Марс си остава петнадесет-двадесет години в бъдещето.

Автоматичната доставка на марсианска почва е слаба утеха, но да се радваме на малкото, което може би ще имаме: NASA планира да донесе проби от Марс през 2033 година. Днес, 27.07, се състоя пресконференция, където тази програма бе обсъждана.

Обяснение на програмата може да се види тук: https://mars.nasa.gov/msr/

Всъщност тя започна вече и последният марсоход събира първите проби, които някой ден може да попаднат в земни лаборатории. Земните лаборатории са безкрайно по-добри и от най-изобретателния експеримент – забележете, че след толкова години учените биолозите още спорят за точната интерпретация от експериментите на борда на Викинг-ите.

Да се надяваме, че някоя неприятна изненада няма да попречи на тези амбициозни планове.

За отбелязване е, че Европейската космическа агенция също участва.

Архитектирата на мисията е доста сложна, предполага успешна работа на няколко космически апарата и техническият риск сигурно не е пренебрежим. През 196/70-те години на подобни мисии са изпращали по няколко апарата, които да се дублират един друг. Сега дублирането е „вътрешно“, в рамките на един апарат.

Самата пресконференция: https://www.youtube.com/watch?v=wThkJXvCmrw

Leave a comment

Filed under космонавтика, наука, технология

Малка стъпка за отделен човек, огромна – за цялото човечество


Велико постижение!
Днес, на 20.07.2022, се навършват 53 години, откакто кракът на Нийл Армстронг докосна лунната повърхност. Общо дванадесет човека стъпват на Луната, четирима от които са все още живи, включително вторият – Бъз Олдрин – и последният – геологът Харисън Шмит, който е единственият цивилен и учен сред тях. Никой от тази дузина не лети отново в космоса след края на Лунната програма.
Още дванадесет човека летят до Луната, без да кацат на нея. Половината от тях са все още живи. От тази група Том Стафорд лети по-късно в съветско-американската програма „Съюз-Аполо“, а Кен Матингли лети дори два пъти с космическата совалка.
През 1960-те години уникална комбинация от политически и технологични фактори прави възможни пилотираните полети до Луната. Имам съмнения дали днешното човечество е способно на такова сложно, рисковано и мащабно начинание. Може би „ракетомоделистите“ като Мъск и Безос ще го направят, когато космосът стане достатъчно достъпен за една компания, а не само за една-две държави, както беше преди.
В дългосрочен план без овладяване на космоса за човечеството няма голяма надежда, както биха потвърдили динозаврите, ако те самите се бяха заели с това навреме.

Leave a comment

Filed under космонавтика, наука, технология, science

Резултати от 52-та Международна олимпиада по физика


Българският отбор за първи път след 2013 г. има отново златен медал. Това е най-доброто представяне на отбора от първото провеждане на олимпиадата през 1967 г. досега! Поздрави на олимпийците!

Повече подробности и имената на участниците в отбора прочетете на страницата на Физическия Факултет: https://www.phys.uni-sofia.bg/?p=14139

Leave a comment

Filed under наука, science

Популярно обяснение на изображенията, получени с космическия телескоп „Джеймс Уеб“


Вече видяхме изображението на купя от галактики SMACS 0723, когато вчера президентът Байдън го показа. Повече за куповете и гравитационните телескопи може да прочетете в предния ми пост. Новото е, че сега показаха и няколко спектъра на далечни галактики, на които се виждат обичайните емисионни линии, по които може да се определи, че тези малки петънца на изображението наистина са далечни галактики, светлината от която е излъчена преди 11-13 милиарда години, съвсем скоро след Големия взрив.

Повече за това изображение може да се прочете тук:

https://www.nasa.gov/image-feature/goddard/2022/nasa-s-webb-delivers-deepest-infrared-image-of-universe-yet

Спектър на горещия юпитер WASP-96b е получен когато планетата минава между нас и звездата. Планетата се нарича горещ юпитер, защото има размер като на нашия добре познат Юпитер, но е много близо до звездата, по-близо, отколкото е Меркурий до Слънцето. Температурата на подобни планети е стотици и дори хиляди градуси.

Част от светлината на звездата – много малка част, процент от процента – преминава през атмосферата на планетата и газовете в планетната атмосфера поглъщат част от светлината на звездата. В спектъра на звездата се получават „чужди“ планетни линии. Обаче горещият юпитер, колкото и да е горещ, не е толкова горещ, колкото звездата, която има температура от порядъка на поне 2-3 хиляди градуса (Слънцето има температура около 6000 градуса).

Спектърът изглежда странно – хората, които са свикнали със спектри обикновено си представят (приблизително) плосък континуум, насечен тук-ам от долини – именно те са абсорбционните линии.

Обаче когато става дума за планетни пасажи (известни още като транзити) нещата интуитивно работят по друг начин. При пасажа наблюдателите измерват каква част от звездата е засенчена от планетата. Засенчването зависи от размера на планетата, от нейния радиус. Ако планетата е парче камък, диаметърът е един и същ на всички дължини, защото сянката е чисто геометрична.

Ако планетата има атмосфера нещата се променят. На онези дължини на вълните, които съответствуват на линиите на поглъщате в атмосферата на планетата, планетата изглежда по-голяма! Не, защото се е надула от гордост, а защото част от фотоните на звездата преминават през планетната атмосфера и каква част от тях преминава зависи именно дали има линии на поглъщане. Там къде има такива линии, планетата ефективно изглежда по-голяма. По вертикалната ос на картинката със спектъра, която виждаме, е нанесен ефективния размер на планетата на дадена дължина на вълната. „Хълмчетата“ в спектъра на WASP-96b са местата, където водната пара в атмосферата на планетата поглъща повече от светлината на звездата:

Повече за това изображение може да се прочете тук:

https://www.nasa.gov/image-feature/goddard/2022/nasa-s-webb-reveals-steamy-atmosphere-of-distant-planet-in-detail

Мъглявината Южен пръстен е планетарна мъглявина – предсмъртен тремор на звезда, която преди да ни напусне, изхвърля голяма част от външната си обвивка (т.е. от масата си). Това е процес, който може да се повтори неколкократно, поради което виждаме няколко обвивки, изхвърлени по различно време – по-външните са изхвърлени по-рано. А в центъра остава все още горещо ядро на умиращата звезда. В случая централната звезда е двойна и по червения ѝ цвят се вижда, че единия компонент е обкръжен от прахов облак.

Повече за това изображение може да се прочете тук:

https://www.nasa.gov/image-feature/goddard/2022/nasa-s-webb-captures-dying-star-s-final-performance-in-fine-detail

Квинтетът на Стефан – пет галактики, четири от които са близо една до друга, на разстояние около триста милиона светлинни години. Петата галактика не е свързана физически с останалите, тя е по-близо до нас от останалите. Всяка от тези галактики в сравнима по размер с нашата собствена галактика, Млечния път. Сливането на галактики е обичайни явление във Вселената. На нашата собствена галактика предстои да се слее с галактиката в съзвездието Андромеда (известна още като М31) и да образува гигантска елиптична галактика. Сливането на галактики е доста бурен процес, при който газът и прахът, които обичайно са разпръснати из дисковете на спиралните галактики, са подложени на на ударни вълни и се свиват и се образуват множество млади звезди…

Повече за това изображение може да се прочете тук:

https://www.nasa.gov/image-feature/goddard/2022/nasa-s-webb-sheds-light-on-galaxy-evolution-black-holes

Мъглявината Карина е район на активно звездообразуване. Те се намира на 76 хиляди светлинни години от нас, което по космически мащаби е нищожно разстояние. Това изображение, и другите, които неизбежно ще го последват, позволява да се изучава в детайли процеса на звездообразуване – как от газ и прах космическите сили, главно гравитацията – произвеждат звезди. Но гравитацията не е единствения играч в този процес – помагат или пречат, според обстоятелствата, звездният вятър, магнитните полета, диференциалното въртене на Млечния път (т.е. не всички части на нашата галактика се въртят по един и същи начин) и т.н.

Повече за това изображение може да се прочете тук:

https://www.nasa.gov/image-feature/goddard/2022/nasa-s-webb-reveals-cosmic-cliffs-glittering-landscape-of-star-birth

Leave a comment

Filed under alternate history, астрономия, наука, технология, science

Как да оценим собствената си увереност?


Списание Science има прекрасен подкаст. В един от последните му епизоди разказаха как можем да оценим увереността в собствените си предсказания. Колко сме сигурни дали утре ще вали дъжд, дали любимият ни футболен отбор ще спечели шампионата, дали след десет години все още се се продават бензинови автомобили?
Начинът е прост: нека да си представим, че ни предлагат да предскажем дали след десет години все още се се продават бензинови автомобили. И примерно ние казваме: да, все още ще се продават. Колко сме сигурни в това?
Да си представим, че за успешна прогноза за бензиновите автомобили ни предлагат награда, примерно сто лева.
Да допуснем, че имаме и друга възможност да спечелим същите сто лева: пред нас има кутия с пет топки, четири са бели, една е черна; трябва да си затворим очите и да бръкнем в кутията и ако изтеглим черната топка (вероятността за това е 20%).
И накрая можем да изберем: да се опитаме да спечелим стоте лева с прогноза или с теглене на топка. Ако изберем топките, значи увереността, която влагаме в прогнозата си е под 20%, ако направим обратния избор – увереността в прогнозата ни е над 20%.
Като си поиграем с броя на черните и белите топки, можем да получим други вероятности и да поставим ограничения на вероятността, с която смятаме, че прогнозата ни ще се сбъдне.

Leave a comment

Filed under наука, science