Category Archives: космонавтика

Нова научнопопулярна статия в сп. „Осем“ (брой 7/2020 г.): “Феи” ще търсят живот


Микрокосмически кораби ще изучават планетите до близките ни звезди, прототипите им вече са в Космоса

Валентин Иванов

Космосът е невъобразимо, нечовешки голям. Толкова голям, че светлината на най-близката звезда се нуждае от четири години и три месеца, за да достигне до нас. Тази звезда –Алфа Кентавър или Cen – е естествена цел на първите опити на човечеството да покори междузвездните разстояния. На 23 юни 2017 г. в Kосмоса бяха изстреляни работещи прототипи на първите междузвездни кораби, които човечеството – да се надяваме – ще изпрати един ден към най-близките звезди. Прототипите, сполучливо наречени Sprite (от англ. – дух, фея) са миниатюрни квадратчета със страна 3,5 см и тежат по 4 грама. Въпреки размерите си те носят на борда си системи за управление, ориентация и комуникация, слънчеви батерии и дори научен уред за измерване на магнитното поле.

От: https://spisanie8.bg/%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5/%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5-8-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9-72020-%D0%B3.html

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, космонавтика, наука, science

„Българска компания изстрелва наносателит в Космоса до края на 2020 г.“


Страницата на компанията: https://www.endurosat.com/

По съвременната класификация наноспътници са спътници с маса до 10 кг. За сравнение първият български спътник Интеркосмос-България-1300 тежи 1500 кг: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%BD%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%BE%D1%81-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-1300

А за няколко астрономически (защото за тях знам, а не защото няма други) нано- и почти наноспътника може да прочетете тук:

https://en.wikipedia.org/wiki/ASTERIA_(spacecraft)

https://en.wikipedia.org/wiki/BRITE

https://en.wikipedia.org/wiki/CHEOPS

Leave a comment

Filed under космонавтика, наука, science

Как да гледаме изстрелването на SpaceX Demo 2 на 30.05.2020? (обновена)


Новата дата на старта е 30.05, събота, 22:22 часа българско време.

Как да гледаме:
https://www.nasa.gov/live
https://www.youtube.com/watch?v=21X5lGlDOfg
https://www.youtube.com/nasa
През приложение за Андроид: https://play.google.com/store/apps/details?id=gov.nasa&hl=en
През приложение за iPhone: https://itunes.apple.com/app/nasa-app/id334325516?mt=8&at=1001lnRX&ct=space-1445678775743436800
https://www.facebook.com/NASA/
https://twitter.com/nasa

Знаейки колко добра е службата за връзки с обществеността на НАСА, не се съмненявам, че програмата ще бъде направена много добре.
Приятно гледане!


Стара информация:
Най-напред, какъв е планът (по-надолу – българско време и разбира се, в случай, че няма закъснения по каквито и да е причини):
27.05, сряда:

  • 19:15 – започва директното предаване на NASA TV (и ще продължи до скачването)
  • 23:33 – старт
    След излизане в орбита предстои около един час тестване на орбитални маневри под ръчно управление на кораба.
    28.05, четвъртък:
  • 02:30 – пресконференция в космическия център „Кенеди“ (това е мястото, от където се из изстрелват ракетите)
  • 18:39 – скачване с орбиталната станция
  • 20:55 – отваряне на люка между кораба и станцията
  • 23:15 – пресконференция в космическия център „Джонсън“ (там е центъра за управление на полетите)
    29.05, петък
  • 18:05 – пресконференция с екипажа от борда на орбиталната станция

Leave a comment

Filed under космонавтика, наука, science

Приказки от чекмеджето: Учителят. Най-щастливият ден


Ранен разказ с чужда планета, чуждо слънце, чуждо небе. И чуждо море. Всички неща, заради които обичам научната фантастика. Разказът е пръв от поредицата за герой, на който предстои да се превърне в Рудолф Сикорски на своя свят. Темата показва колко са ми повлияли Стругацки.
Разказът не е публикуван никъде.

* * *
„Моя зла орис, ти си моя благодетелка“

Най-щастливият ден от живота ми започна на тротоара пред източната стена на морската школа, където окачат списъците с назначенията разпределението на курсантите. Наричат я Стената на плача. Никой от нас не плаче там, сълзите ги проливат майките и приятелките. После приятелките се стапят в далечината и остават само майките.
Така се случи, че аз отидох сам до стената на плача. Майка ми беше на другия край на света, край бреговете на Пурпурния архипелаг с поредната океанографска експедиция, а приятелката ми… Не съм прав да я наричам така. Бившата ми приятелка, Мари́, ми каза точно две седмици преди да завърша курсовете, че няма намерение да ме чака със свито сърце, докато съм на поредното шестмесечно плаване и че възнамерява да напусне планетата веднага. Нейният баща намерил начин да ѝ плати полета до Тейлър и таксата за университета.
Аз също исках да напусна планетата. Двамата бяхме мечтали дълго как един ден ще се махнем от тая миризлива локва, където океанът вони на сяра и островите са толкова малки, че човек никога не може да избяга от противния ѝ аромат. Морската школа беше единствения достъпен начин да го направим заедно. Планът ни беше след практиката аз веднага да си намеря място на товарните кораби, които извозват сярата към планетите от Съюза. „Моя зла орис, ти си моя благодетелка,“ както се пее в песента. Проклятието на Стовенор, сярата която разяжда кожата и дробовете, трябваше да се превърне в наше спасение. Като се замисля сега, доста интелигентно решение за тогавашните ми деветнадесет години. Мари́́ обаче намери по-бърз начин да се махне от нашата родна планета, а аз се оказах сам пред дъските със списъците, завършил курсове за нещо, което не желаех да работя, и се питах къде ли ме е изпратил генераторът на случайни числа на университетския компютър.
Случайните числа нямат нищо общо с разпределението. Още първия ден ни обясниха, че то се прави след специален анализ на психологическите ни профили, физическите ни заложби и куп други параметри, все със сложни имена. Но това си беше лотария и само някой вуйчо на стратегическо място можеше да промени решението в по-добра посока.
Бях разпределен на „ВХ-952“. Нямах представа какво е „ВХ-952“. Базата от данни на адмиралтейството ми показа огромен син дирижабъл, със плосък балон и златни ивици, които се губеха на фона на жълтеникавите облаци. Под него висеше открита гондола с решетка за външно окачване на извънгабаритни товари. Стажът ми нямаше да бъде губене на време, катеренето по решетката щеше да ми създаде полезни навици за безтегловността. Утре сутринта трябваше да се явя пред капитан Тременик в аеропорта на съседния остров. Погледнах нататък. Не беше далече, само някакви си триста метра, но серните облаци правеха въздуха жълт и непрозрачен, така и не се виждаше дали „ВХ-952“ е там или не.
Майка ми много се разсърди, че не съм ѝ се обадил веднага.
„И слон железен те отнася“

Сутринта беше хладна, вятърът духаше силно от юг и гондолата тежко се поклащаше под напора му. Под покривалото, висящо между релсите на външната рамки се криеше нещо с неясни очертания, напомнящо мореходен съд. Изкачих се по мачтата. На трапа не ме посрещна никой, но аз и не очаквах почетен шпалир. От днес щях да бъда втория човек в екипаж от двама.
Почуках на капитанската вратата.
– Влез! – Чу се от вътре приглушен глас.
Той стоеше с гръб към мен, облечен в широк омазнен гащиризон. Затова пък наоколо всичко блестеше от чистота, бях забелязал още докато пресичах палубата. Предишният юнга трябва да беше слязъл от борда съвсем наскоро.
– Курсант Новак, рапортувам за по-нататъшно…
Тя се обърна. Капитанът беше жена.
– Продължавай, курсант!
– Курсант Новак, рапортувам за по-нататъшно протичане на службата.
– Свободно.
Отпуснах коляното на левия крак. Не, че във флота няма жени капитани, особено в товарния. Както научих много по-късно, дори майка ми беше станала старши помощник няколко години след тия събития. Но тогава аз едва бях навършил деветнадесет и току що се бях разделил с приятелката си от детската градина насам. А капитанът беше на около тридесет и имаше най-разкошните кестеняви коси, които може да съществуват. Те се разпиляха по раменете ѝ докато тя се обръщаше за да разбере защо внезапно съм замълчал. Цветът им беше наситен и тежък, все едно че не бяха потопени всеки ден в сярната баня. Предстоеше ми да прекарам следващите шест месеца на борда на „ВХ-952“ с това неземно създание. Бях готов да се хвърля в краката й, да изпълня всяка нейна заповед, да ида с нея до Великденските острови и обратно, да обиколя света.
– Каютата ти е най-отзад на десния борд. В нея има кофа и парцали. Започвай да миеш първата палуба. Неутрализиращ разтвор вземи от цистерната с черна маркировка. Искам до обяд да си свършил. Бегом марш.
Какво беше една палуба…
Каютата ми представляваше малка желязна кутийка, окачена допълнително в края на носещите релси, сякаш някой се е сетил едва в последния момент, че и юнгата трябва да спи под покрив. Нищо чудно, „ВХ-952“ беше стар кораб, сигурно го бяха престроявали и модифицирали поне десетина пъти. На Стовенор почти нямаше нови кораби, сярата и киселинните дъждове не прощаваха на стоманата. Какво остава за хората.
Парцалите бяха точно там, където капитанът ми каза, и без да губя време се захванах с търкане.
„Слънцето гали косите ти“

До обяд бях минал палубата три пъти, което си беше чиста проба престараване. Капитан Тременик можеше да вчеше прекрасните си кафяви коси пред лъскавата повърхност. Миг преди тя да се покаже зад ъгъла, чух нейните стъпки, и се изпънах по стойка мирно, достойна за випусник на Морската Академия, а не на някакви си там шестмесечни курсове…
Капитанът ме изгледа от главата до петите и провери дали коланът ми е стегнат. От нея се носеше дъх на море, сяра, и още нещо, което не можех да определя. Аз забравих да дишам, но както казах, тогава бях само на деветнадесет. От близо ясно се виждаше как серният вятър, който се разхожда по безкрайните океански простори, е разял устните ѝ. Без да осъзнавам вдигнах ръка и пипнах моите. Бяха меки, но скоро и те щяха да станат като нейните. Мисълта ме изпълни с мъжественост, която сигурно е била видима доста ясно, защото капитанът прихна да се смее. Не много по-различно от начина, по който се смееше някога Мари́, още по времето, когато живеехме в предградията на столицата под Сивия залив. Всички подводни предградия на Синектон носят имената на цветове, ироничен избор при мръсножълтата вода, в която са потопени.
Смехът на капитана се смесваше със серните облаци, а аз бях готов да стигна с нея до Великденските острови и да се върна обратно.
Следобеда прекарах в лъскане на следващите палуби. „ВХ-952“ имаше седем, и сигурно още ги има, ако не го е разяла напълно сярната киселина. Капитанът каза, че ще ме поощри, ако успея да ги свърша преди залез слънце. Стигнах само до четвъртата и тя беше истински разочарована. Не ми се ядеше и ядно захвърлих консервата от водорасли в тъмнината, а после дълго стоях заключен в каютата си и дори тайничко си поплаках. Все пак бях само на деветнадесет.
Така завърши първият ден от службата ми на „ВХ-952“. А когато сирената ме събуди на следващата сутрин, под нас се чуваше само плясъкът на вълните и плющенето на платнището, увито около нашия незнаен товар. Капитан Тременик вдигна котва два часа преди изгрев и три часа преди заплануваното време за отпътуване. Тя се беше изправила на мостика, досущ като капитан от планетата-майка. Или не вярваше на спътниковата навигация, или просто обичаше серният вятър да развява косите ѝ. За мен беше загадка как един обикновен морски капитан може да си позволи боя за коса, устойчива против сяра. Скоро научих.
„Всички пътища водят към тебе“

Капитанът не рапортува на юнгата, а юнгата не задава въпроси на своя капитан. Поне толкова бях научил на матроските курсове. И друго бях понаучил, защото по положението на мижавия бял диск над нас и по компаса на ръката ми можах да определя поне приблизително къде се намираме. „Юнгата няма нужда от спътници“ – с тия думи тя ми прибра комуникатора и го заключи в корабния сейф още сутринта на втория ден от пътуването. После ме прати да продължавам с лъскането.
До обяд приключих с последните три палуби. Започвах да свиквам с работата и търкането ми вървеше все по-спорно. Обаче кръстът ме заболя и когато тя мина да провери какво съм свършил, стойката ми вече не ставаше за Академията. Това чистене не беше мущровка или израз на извратен характер. Като се записвах в матроската школа, много добре знаех какво ме очаква. Серните изпарения в комбинация с влагата се превръщат в сярна киселина. Концентрацията е минимална, но никакви защитни покрития не помагат. Затова повечето кораби плуват по въздуха, вместо по вълните, но когато над деветдесет и девет процента от повърхността на една планета е покрита с вода, човек не може да избегне напълно влагата, колкото и нависоко да бяга от нея.
Моят капитан огледа палубата за кой ли път, прокара ръка по обратната страна на желязната рамка, на която под нас висеше товарът, и по пръста ѝ остана белезникава чертичка от отложените соли. В нейния погледа се четеше укор и още нещо, но разочарованието сякаш беше най-много. Идеше ми да потна в дън земя. Не, че на Стовенор имаше много земя, изразът беше донесен от планетата-майка. Свих глава между раменете си и дори не се престраших да проследя с поглед капитана. За кой ли път свалях мислено омасления ѝ комбинезон и се опитвах да си представя какво има под него.
Пропуснал бях да изчистя не само външната страна на рамката, но и долната, както открих половин час по-късно, когато капитан Тременик дойде отново да провери как се справям.
– Юнга, имам специална задача за теб. – Каза тя и ме привика с пръст по-близо до перилата. – Да видим как се справяш с акробатиката.
Товарът под нас беше покрит с платнище, импрегнирано с неутрализиращ разтвор. Обаче подобна защита постепенно се изхабява, превръща се в соли и се изронва, докато платнището се вее от вятъра. Трябваше да сляза по релсите и да закърпя с нови парчета няколко дупки, които киселината беше успяла да разяде. Долу се пенеха вълните, от нормалната височина на дирижабъла – около два километра – гребените им изглеждаха като малки рибки, които се надпреварват да изскачат и да се преобръщат във въздуха.
Казах си, че съм готов да последвам своя капитан чак до Великденските острови и тръгнах след нея към склада, където трябваше да се преоблека в защитен костюм. Даже не си давах сметка, че се събличам пред жена с прекрасни кестеняви коси, толкова бях уплашен от предстоящото занимание. Осъзнах се едва когато тя ме накара да се обърна към стената и закопча дебелата гума на защитния костюм на гърба ми
Откровено казано, цялата процедура беше излишна, ако паднех, нищо нямаше да ме спаси. Сега си мисля, че капитан Тременик ме накара да се преоблека съгласно устава, защото нямаше да е редно да се уча още от началото на стажа си да срязвам ъглите всеки път, когато ми е удобно. А може да е имало и други причини.
Спуснах се по планките на рамката като по стълба. Беше лесно, стига да не гледам надолу. Като стигнах до първата дупка, извадих едно парче платнище от чантата, наметната през рамото ми, и понечих да го наложа върху пробойната. Обаче преди това зърнах какво има под покривалото – през дупката минаваше достатъчно светлина. Беше истински дървен кораб. Платноходен, но без мачти. Такива не строят на Стовенор и никога не са строили. Въпреки това, има два, и двата са донесени от планетата-майка. Единият е на Магелан, и е на парчета. Пред мен се намираше корабът на Джон Кабът.
Платнището отлетя от ръцете ми.
– Хей! – обади се отгоре капитанът. Помахах ѝ за да разбере, че съм добре, извадих следващото парче и започнах да го пришивам върху дупката.
Когато най-после свърших и се изкатерих на долния палуба, видът ми трябва да е бил доста въпросителен, защото тя ме изгледа и посочи надолу:
– Отиваме да го оставим в музея, в Синектон. Не ти ли казах?
Не ми беше казала, и нагло ми се усмихваше. Обаче аз въпреки това бих я последвал до Великденските острови. Но сега пътувахме към Музея на корабоплаването в Синектон. В училище ни разказваха, че когато на планетата-майка океаните започнали да пресъхват и дъното се показало изпод синята си завивка, археолозите събрали останките на всичко потънали кораби, които успели да намерят преди слънцето да избухне. Решили, че нашата колония, покрита почти изцяло с вода, е най-подходящото място за такъв музей. В него имаше дори истинска немска подводница от Втората Световна Война, с огромна дупка от торпедо.
„Попитай душата си накъде отива“

Усетих идването на бурята късно следобед, докато се изкачвах (с търкане) от седмата към първата палуба. Отначало си помислих, че е от умората, но малиновите облаци на хоризонта предвещаваха нещо повече от мъртвешки сън на твърдата койка в моята каюта. Налягането се променяше, идваше фронт и ушите ми го усещаха. Капитанът трябва да е знаел за него още от вчера – циклоните са много бързи, но все пак се зараждат чак от зоната около северния архипелаг и на спътниците им остава достатъчно време да ги уловят.
Преди бурята да ни застигне успях да стигна до третата палуба. След това вятърът стана прекалено силен и капитан Тременик ме повика на мостика. Затворих с мъка вратата. Духаше срещу нас и скоростта ни започна да пада, а заедно с нея и височината. По-голяма част от подемната сила на „ВХ-952“ се създаваше от хелия в балона. Обаче когато дирижабълът се изкачеше нависоко, въздухът се разреждаше и разликата в плътностите на хелия и на околния въздух намаляваше. За да се издигне на максимална височина, корабът трябваше да набере достатъчно голяма хоризонтална скорост и да използва подемната сила, създадена от сплеснатия си балон, точно както е при крилата на хидропланите.
Моят капитан седеше на креслото си в центъра на мостика, напълно погълната от екрана пред себе си. Застанах в дъното на кабината – която също така служеше за капитанска каюта, – и я гледах как се бори с бурята и с претоварения дирижабъл. Вляво от мен имаше завеса, прикриваща личния ѝ отсек. В бързината капитан Тременик беше забравила да я придърпа преди да ме повика. Върху койката, – не много по-голяма от моята собствена, – беше преметната небрежно една полупрозрачна копринена нощница, каквито бях виждал в старите филми.
Гръмотевици прескачаха през лилавите облаци наоколо, но аз не ги чувах. Светкавици проблясваха в очите ми, но аз не ги виждах. Само стоях и се чудех дали коприната не беше плод на въображението ми. От къде един обикновен капитан на кораб ще намери истинска коприна на Стовенор? А и да намери, кой ще му я даде? Тогава изобщо не се запитах как коприната е оцеляла цели триста години след гибелта на планетата-майка.
– Юнга! Юнга! – гласът на капитана най-после ме събуди от вцепенението ми. Тя проследи погледа ми, прекоси малката каюта и яростно дръпна завесата. – Ела тук и хвани лоста за…
Мощен звън прекъсна думите й. Гондолата се залюля и увисна напред. Аз извиках, дори сега съм абсолютно сигурен в това, но не чух гласа си. Сигурно беше заради вятъра. Един от четирите кабела, които прикрепяха гондолата и товарната рамка към балона над нас, се беше скъсал. Останалите издържаха първия опън, който е най-опасен, защото натоварването е ударно, но заскърцаха заплашително. Двата километра под краката ми изведнъж зейнаха като митично чудовище, което се опитва да отхапе сърцето ми, както си е между ребрата.
Капитанът се спусна по наклонения под до вратата и я отвори. Кестенявите ѝ коси се развяха, водата плисна в лицето й. Перилата, които толкова старателно бях чистил до преди малко, сега се намираха почти на метър под нас. Кабината се залюля отново, вятърът хвърли вътре нова порция вода, която се разля по дрехите ни и остави след себе си жълтеникави петна.
При подобни обстоятелства обикновено се хвърля товарът. Но как да хвърлим в кипящите води под нас кораба на Джон Кабът? Археолозите го бяха спасили след първото му потъване на Земята, обаче ако го пуснехме долу, много скоро от него нямаше да остане нищо.
– Аз ще се кача горе за да закача резервния кабел! – изкрещя капитанът в ухото ми и посегна ръка към дръжката на вратата. В същия момент един по-рязък напор на вятъра ни запрати към срещуположната стена. Аз се задържах за скобата, тя – не. Пръстите ни се докоснаха докато се опитвах да я хвана и само усетих топлината на дланта й. Три метра по-нататък капитан Тременик се удари с всичка сила в бронзовата рамка на люка. Гондолата се люшна в обратна посока и омекналото женско тяло се озова в ръцете ми. Под излишно широкия комбинезон фигурата и беше мека, по-мека дори от тая на Мари́.
Бях готов да я последвам до Великденските острови и обратно. За сега обаче трябваше само да закача резервния кабел за балона. В школата ни бяха учили на разни неща. Използвах едно секундно затишие на вятъра за да положа капитана на койката й. Завързах я за рамката през кръста, с нейната собствена нощница. Сложих възела най-отгоре, така че да може да се освободи сама, ако се наложи, и се закатерих нагоре.
„Чистото небе ще ни покани да летим“

Когато се събудих, гондолата продължаваше да виси под наклон, но по-малък от преди и вече не се люлееше така страховито. Лежах на нечия чужда койка. Над мен се надвеси лицето на капитана.
– Събуди ли се, моряче?
Още едно противоречие. На планета, дарена само с десетина островчета, всички които плуват нанякъде са моряци, независимо дали е по водата, в небесата или в космоса. Хората от съседните колонии ни се смеят. Нека да се смеят, нали ние първи стигнахме до тях, а не те до нас.
Косите ѝ ме бяха разсеяли, не че вече бях надраснал моите деветнадесет години. Трябваше капитан Тременик да се отдръпне малко за да видя, че вместо омасления работен комбинезон тя носеше само в тънката копринена нощница. Гледах я как шета из каютата и откривах, че моите предположения за това, което се е криело под ненужно раздутия комбинезон не са били никак далеч от истината. Тя беше всичко, за което си бях мечтал, и след това още нещо.
Не, че не си представях какво щеше да стане след малко. Това беше един от мокрите сънища на всеки курсант, благословен (или прокълнат) с жена-капитан. Е, на почти всеки, защото аз никога не помня сънищата си. Тя дойде като принцеса, в ефирното си одеяние, седна на ръба на койката, съвсем близо до мен. Едва се сдържах да остана да лежа неподвижен, но когато косите ѝ погалиха лицето ми, а устните ѝ – набраздени от сярата и вятъра – потърсиха моите, вече нищо не можеше да ме спре. Докато плъзгах пръсти по нежната ѝ кожа, през главата ми прескочи мисълта, че трябва някой ден да ѝ подаря крем за устни срещу сярата.
После разговаряхме, почти през цялата нощ. Разказах ѝ за Мари́, за нашите планове да се махнем от Стовенор, и за това как се разделихме. Тя ме изслуша без да ме прекъсне, после помълча малко, а когато най-после заговори, започнах да си давам сметка, че денят в който видях разпределението си може да е бил най-щастливия в живота ми.
Призори се срещнахме с кораба – истински космически кораб, с антигравитация и силов щит, – който прибра в трюма си нашия товар и бързо изчезна в небесата. Заедно с Алиса, отрязахме въжетата на външната рамка и разбихме радиото. Моят капитан настоя да я наричам по име. Като пристигнахме в столицата, съобщихме на пристанищния инспектор, че се е наложило да из-хвърлим товара по време на бурята. Не споменахме нито дума за космическия кораб.
Прекарахме в Стовенор два дни, докато администрацията приключи с разпитите и документите. С Алиса разделяхме времето си между Музея на корабоплаването и койката. В Музея тя ми разказваше истории за древните мореплаватели, а за койката е по-добре да не си спомням.
С нея плавахме заедно още три месеца, през които редовно се срещахме с космическия кораб, винаги призори. Най-често прехвърляхме пътници, все хора с учудващо богати и сочни цветове на косите. Един ден споменах на Алиса колко странно е това, и след това хората винаги имаха избелели редки коси, както е обичайно на Стовенор. Тя ми обясни, че всички те са от Земята, легендарната планета-майка, която не е била унищожена преди три века, както ни учеха в училище. Моето наблюдение за косите им помогнало да се маскират по-добре.
От разказите ѝ научих, че на планетата-майка имало дълга гражданска война, но след края ѝ хората от Земята започнали да събират реликвите, откраднати и разхвърляни по стотиците нейни бивши колонии из Галактиката. Сега знам, че Метрополията никога не казва цялата истина, точно както не я разкриваха и моите учебници, но ми беше по-лесно да повярвам за всичко това на Алиса. Предполагам, че не е трудно да се разбере защо.
Една нощ, докато се любехме в каютата й, тя ми каза, че моментът е настъпил и утре мога да замина, както ми беше обещала през нощта след бурята. Аз бях станал моряк за да се махна от планетата, по един или друг начин. Не се поколебах да приема предложението ѝ нито за миг. Очакваха ме велики дела, неоткрити планети и загадъчни цивилизации. Сега сърцето ми се свива като си спомня колко лесно се съгласих. Ако бях останал, всичко можеше да бъде различно.
Същата заран се разминах на трапа с поредната групичка от пристигащи земляни, докато се качвах на космическия кораб. Сега летя между звездите и си подрънквам на китарата. Цената е нищожна – помагам на Метрополията да приобщи бившите си колонии. Стовенор не е изключение, но не изпитвам угризения на съвестта, защото разпокъсаните планети само печелят от обединението. Щастлив съм, доколкото може да бъде щастлив един убиец.
Така и не последвах Алиса до Великденските острови, където подводните вулкани бълват сяра и тровят Стовенор. Забравих да спомена, че тамошните Великденските острови не са като на планетата-майка и си приличат с тях само по отдалечеността и по изолираността си.
Нито пък подарих на капитан Тременик крем за устни. Всъщност, никога повече не я видях. Казаха ми, че корабът ѝ изчезнал в океана по време на буря наскоро след като се разделихме.
Знам, че е загинала, защото не е имала юнга, готов на всичко за капитана си.
Само вечер, преди да заспя, ме спохождат мисли, които не ми дават покой – какво щеше да стане с мен, ако в нощта на бурята не бях спасил Алиса и „ВХ-952“? Дали нямаше да потъна в бездната като нашия безценен товар – но за разлика от него – наистина? И каква е била съдбата на стария юнга, който така грижливо беше лъскал палубите преди да се появя аз?
4-5.06.2002, Сантяго, Чили
30.08.-2.09.2002, Паранал, Чили
16.05.2020, Мюнхен, Германия

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, космонавтика, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Интеркосмос – 2: „София в дъжда“


Алтернативна история, втори разказ от поредицата как би изглеждало космическото бъдеще на България, ако историята беше поела по друг път. В първия разказ Германия е спечелила Втората световна война и България, като верен неин съюзник, е получила правото да изпрати свой космонавт с немски ракетен самолет. В този разказ (написан преди повече от петнадесет години) ходът на историята е различен, но поуката е същата като в стария виц – с който сме се съюзили, не е прокопсал: В две световни войни бяхме съюзници на Германия, тя загуби и двете; после бяхме със Съветския Съюз – той не съществува повече; сега сме със САЩ и Европейския съюз и нека Господ да им е на помощ…

Разказът не е публикуван до сега.

* * *

1. „Герника“

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

Капитан Красимир Манчев и подполковник Виталий Лукашов, които внасяха в апаратния модул контейнера със запасните кислородни регенератори, застинаха по средата на коридора. Въпреки ниската гравитация, дръжките се впиваха в дланите им и без да се сговарят, двамата спуснаха товара си на пода.

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

През пращенето се долавяше силен южняшки акцент.

Our friends at Langley reported some disturbances in Moscow. They think it’s the sixty four all over again. We though your ground control may be too busy to tell you, guys. Over and God help you.(2)

Манчев усети как стените на станцията се разлюляват. През овалния илюминатор в него се втренчи сивата повърхност на Луната.

Американецът повтори съобщението още веднъж и изчезна от ефира. Лукашов, който не говореше добре английски, попита за всеки случай:

– Правилно ли разбрах, че в Москва има безредици?

Манчев само кимна, все още загледан в репродуктора.

– През шестдесет и четвърта, когато свалиха Хрушчов, Беляев и Попович не знаеха на кого да рапортуват след приземявaнето. Но нямаше нито демонстрации, нито протести.

– Дано да не се стигне до там.

– Те ще се оправят и без нас. Да продължаваме. – Нареди руснакът. – Раз-два!

Двамата напрегнаха мускули и отново понесоха контейнера. Съобщението не даваше покой на Манчев.

– Витя, а ти сигурен ли си, че американецът каза шестдесет и четвърта а не шестдесет и осма?

– Шестдесет и четвърта беше, в това няма съмнение. Браво на Гъс и Джереми, смели момчета.

Гъс и Джереми от половин година обикаляха Земята на борда на американската станция „Скайлаб“. От време на време двата екипажа разменяха по няколко думи, но само извън часовете за свръзка с Евпатория(3) и Хюстън. Великите сили не толерираха побратимяванията между бойците от най-предната линия.

– Как мислиш, кога ли се е започнало? – Попита Манчев.

– … Двеста и двадесет, двеста и десет, двеста, – командирът на шестата експедиция за посещение Валерий Рюмин четеше показанията на далекомера с ясен глас. Манчев си помисли че той влага прекалено много усилия за да го прави с ясна дикция и резултатът е толкова неестествен, че предизвиква желание у колегите му да се обърнат към него и да го попитат защо по дяволите не говори човешки.

Николай Рукавишников, командирът на орбиталния кораб „Съюз-32“ преместваше пипнешком ключовете пред себе си, без да откъсва поглед от екрана. На него светеше размазано петно – „Луна – П21“, с която Рюмин и Манчев след няколко часа щяха да се отправят към Луната.

Всички съветски лунни експедиции летяха по схемата с прекачване: два „Протона“ изкарваха в орбита лунен кораб и ускорителен блок. Те се скачваха в автоматичен режим и един ден по-късно на борда се прехвърляше екипажът, излетял отделно с обикновен „Съюз“.

Едва когато дискът на Луната стана толкова голям, че назъбените й краища се скриха зад уплътненията на илюминатора, Краси Манчев повярва, че ще остави следи върху нейната прашна повърхност. Дори стартът не го беше убедил в това, а множеството дребни повреди през първото денонощие от полета го накараха още повече да се усъмни в успеха на полета. Първо отказа системата за автоматично сближаване, но Рукавишников показа завидно умение и паркира орбиталния „Съюз“ само на няколко метра от лунния кораб. Манчев и Рюмин навлякоха скафандрите и се прехвърлиха в него, а Николай им помаха за сбогуване през илюминатора и скоро изчезна от полезрението им. А половин час по-късно за техен ужас се обади директорът и ги попита дали имат връзка с Рукавишников.

2. „Нощна стража“

– Евпатория, тук „Циолковски“, чувате ли ни? – Каза Лукашов в микрофона. Приемникът му отвърна с тихичко пращене.

– Може да е слънчева буря? – предположи Манчев, колкото да запълни тишината с някакъв звук, различен от електростатичните разряди, които двамата космонавти слушаха вече цял час.

– Щеше да има повече шум – възрази руснакът и погледна часовника си. – По график сеансът свърши преди десет минути и вече трябваше да сме започнали астрономическите наблюдения. Да се захващаме с тях, а до довечера току виж, Центърът за управление се обадил.

Научните изследвания бяха приятно отклонение от рутината, свързана с безкрайни проверки на шестте ракети, разпръснати в силозите около базата. Преди да облекат скафандрите, Лукашов и Манчев стовариха в шлюзовата камера два оловни контейнера с фотографски плаки – един за инфрачервената камера, втори – за ултравиолетовата.

За българина, дори след три месеца престой на Луната, всяко излизане от базата бе събитие. Преди старта го подготвяха за кратък полет, с двуседмичен престой и няколко церемониални разходка по повърхността, колкото да се покаже на света че братските страни участвуват в Съветската Лунна програма.

За беда, бордният инженер на основната експедиция, който едновременно беше и медик, получи възпаление на апендикса. Американците предварително оперираха астронавтите си, но братушките или не се бяха сетили, или бяха забравили. Алтернативите за болния руснак бяха да стане първият човек, починал на Луната или да се прибере на Земята веднага. Така българинът Манчев зае мястото му в дежурната смяна на съветската ракетна база.

Отвъд шлюза ги посрещна познатото ужасяващо великолепие, за което Краси беше чел още като ученик. После беше слушал разказите на по-старите космонавти, а сега можеше само да затвори очи и да си спомни собствените си излизания на повърхността.

Първите няколко минути системата за терморегулация на скафандъра все още работеше на малка мощност и човек лесно можеше да се абстрахира от тихичкото бръмчене на помпите зад гърба си. Тогава наставаше чудото – неподвижността на лунния пейзаж влизаше в душата на Манчев, и впиваше кривите си нокти в сърцето му. Всеки път, когато видеше лунната повърхност отблизо, Манчев съжаляваше, че няма таланта на жена си.

Някъде безкрайно далече Лукашов се изкашля. После още веднъж.

– Да вървим, и без това закъсняваме от графика с половин час.

Те се добраха благополучно до телескопа, заредиха двете камери и започнаха да снимат, но не им беше съдено да довършат наблюденията. На станцията се включи зумерът за извънредна връзка със Земята и компютърът послушно пренесе повикването в шлемофоните им.

Манчев погледна въпросително командира си.

– Затваряме камерите, изключваме електрозахранването на телескопите – започна да реди бързо Лукашов. Ръцете му вече изпълняваха заучените последователности и Красимир едва успя да приключи с втората камера, когато руснакът вече държеше в ръце кутията с неизползваните плаки и с нетърпение пристъпваше на място.

Те изхвърчаха от шлюзовата камера както си бяха със скафандрите, само отвориха шлемовете. Из базата се разнесе тръпчивият аромат на лунен прах.

– „Циолковски“, тук Евпатория, чувате ли ме?

– Евпатория, – Лукашов грабна микрофона. – Тук „Циолковски“, чуваме ви отлично.

Красимир се мъчеше да реши дали си спомня гласа на този оператор от предишните радиосеанси.

– Майор Лукашов, подгответе се за приемане на специални кодове по схема осемнадесет.

Микрофонът подскочи в ръката на командира. Той замълча за миг преди да се обърне към Манчев.

– Другарю капитан, моля напуснете помещението до второ нареждане.

3. „Танц в Бужевил“

– Ти искаш ли да летиш до Марс? – Юмрукът на Лукашов се стовари върху масата. Алуминият издрънча жално, а майорът побърза да се хване за облегалката на стола, за да не полети към ниския таван на жилищния модул.

– Искам, – кимна се Манчев. – Кой не би искал?

– С Чепилов след десет години ще сме на Марс, а с Горбачов – никога.

Манчев взе в ръка разпечатката с обръщението на новия генерален секретар и зачете. Там наистина ставаше дума за Марс, макар и едва към края. Преди това надълго и нашироко Чепилов обясняваше как ще възстанови старата слава и мощта на Съветския Съюз, които са били подкопавани през последните години под формата на перестройка и модернизиране.

– С Горбачов след десет години нямаше да има Съюз – настоя Лукашов.

– Витя, толкова упорито ме караш да се съглася с теб, сякаш ти самият не си вярваш. Откровено казано, аз си мисля, че с Горбачов нямаше да има Съюз даже преди да са минали десет години, но ти не ме питаш за това, нали?

Руснакът погледна събеседника си с присвити очи, сякаш преценяваше на ум колко тежи, и изхъмка неопределено.

– Заповядаха ти да изстреляш ракетите, нали?

– Като се нахраним, трябва отново да излезем навън – каза Лукашов, сякаш изобщо не беше чул въпроса.

Те довършиха обяда в мълчание и се върнаха в шлюзовата камера да облекат скафандрите. Когато беше почти готов, майорът каза, без да се обръща към партньора си.

– Само една ракета, те ме накараха да изстрелям само една ракета. – И затвори шлема си без да даде шанс на Манчев да отговори.

Двамата космонавти се качиха на Лунохода и тръгнаха към най-близката шахта за да направят предстартова профилактика на ракетата.

– Пет години играехме шах с американците – каза си Лукашов, докато се спускаха по криволичещия път надолу в кратера.

– Имаш предвид, стратегически?

– Не, съвсем нормален шах, с дежурните от тяхната база в Морето на Спокойствието. По радиото. Аз изкарах тук три смени, общо година и половина, и през цялото време играехме. Връзка със Земята няма през по-голямата част от времето. Да се чете е забранено, а и никой няма да те остави да сложиш книга в кораба. Остава шахът. Преди да затворят тяхната база, ги водехме с осемдесет точки…

– Какво искаш да кажеш?

– Брояхме само разликата, а колко партии сме изиграли общо, никой не знае. Шахът се толерираше, особено блиц партиите, защото, нали разбираш, ако човек е зает да обмисля следващия ход, значи не се занимава с изстрелване на ракета към града на майка ти или сестра ти.

– Един вид система за ранно предупреждение.

– Само че неофициална. Но като се замисля, винаги така се случваше, че сред инструкторите ни се намираха по няколко кандидат-майстори или дори майстори на спорта и през свободното ни време все имаше турнири.

Манчев се засмя.

– За честта на пагона.

Лукашов го погледна изпод рунтавите си вежди.

– За честта на Родината – главната буква пролича по интонацията. – Когато Картър обяви доктрината си за въздържане от пръв удар и се разбра, че ще си затварят базата, американците предложиха да изиграем специален турнир по случай закриването. Но нашите не се съгласиха, защото тогава от Земята бяха надошли куп инженери и от Комитета ни подшушнаха, че сред тях има двама, които играят добре.

– Американците са искали да вземат бърз реванш.

– Нещо такова. После те изстреляха ракетите си към Слънцето, а ние останахме тук за да…. да правим каквото правим. Америка не може да ни нападне, – започна Лукашов с изкуствен глас, с какъвто говорят дикторите от първи канал на съветската телевизия, – защото три дни по-късно върху нея ще се изсипят по балистични траектории шест наши ракети, всяка с по дванадесет самонасочващи се ядрени заряда от по четиридесет килотона. Седемдесет и два американски града ще престанат да съществуват.

Манчев така не разбра дали прекият му началник се подиграва с разсъжденията на аналитиците от съветския генерален щаб или казва всичко това съвсем на сериозно. „Raison d’être“ за лунната ракетна база беше да нанесе ответен удар. Техните колеги-противници от Пентагона смятаха, че единственото средство за борба със съветските лунни ракети са американски лунни ракети. Докато не се намесиха политиците и ядрените подводници не се превърнаха в главно средство за възпиране.

Една по една, двамата космонавтите провериха всички ракети. Навсякъде сигналните лампи на тестващите контури светеха в зелено. Като свършиха, в системите за жизнеобезпечение им оставаше предостатъчно ресурс и Лукашов известно време обикаля наоколо, сякаш се опитваше да забави прибирането им в базата, където върху контролното табло ги очакваха два червени бутона.

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Манчев и Лукашов добавиха поредната порция, докато се освобождаваха от скафандрите. Краси акуратно постави шлема си на поличката в шкафчето, затвори вратичката, обърна най-близкия стол с облегалката към масата и го възседна. Виталий, който вече седеше от другата страна. Българинът го помълча малко, разтри ръце, така че ставите на пръстите му изпукаха, и каза:

– Витя, ние не може да изстреляме тая ракета.

3. „Екзекуцията на Император Максимилян“

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Двамата космонавти се вмъкваха в скафандрите с пъшкане. Всеки ругаеше тихичко на собствения си език. В добавка, Манчев се чудеше дали да подхвърли на жена си идея за такава картина. Дори измисли име: щеше да й предложи да я нарече „Преди излизане“. После критиците нека да пишат за напрежението, което се излъчва от позите на двете фигури и за предчувствието на нещастие, което художничката култивира у зрителя. Все сложни думички, каквито изкуствоведите обожават.

Докато правеха проверките за херметичност, Краси се чудеше дали е по-добре лицата на космонавтите да не се виждат. Точно тогата Лукашов се плесна по шлема си.

– Почакай малко, забравих нещо. – И така, както си беше в скафандъра, се запъти към контролната зала.

Манчев започна да окача по себе си кутиите с инструменти и тъкмо реши, че отсъствието на лицата ще засили ролята на позите, когато зад гърба му се чу съскане. Той се обърна за да види как шлюзът към вътрешността на базата плавно се затваря. Оставаха някакви си двадесетина сантиметра. Капитанът захвърли поредния пакет на пода и се хвърли към контролното табло. Бутоните светеха в успокоително зелено, но вратата не спря.

През процепа се покажа лицето на Лукашов.

– Какво правиш? – изкрещя Манчев и се вкопчи в дръжката. Той съзнаваше, че няма как да спре хидравликата, изчислена за натоварване от няколко тона. Но за негово безкрайно учудване, вратата се плъзна още съвсем малко и спря.

– Краси, не ми се сърди! Предстои нещо прекалено важно за да си позволя излишен риск. След изстрелването ще те освободя.

– Идиот! Нищо няма да стане! Не сме приключили с профилактиката!

– Напротив, свършихме профилактиката на три ракети. Това е достатъчно.

– За какво е достатъчно?

– За каквото трябва.

– Витя, това ще е краят на света! Недей, за бога!

– Ти искаш ли да летиш до Марс?

– След войната няма да остане никой, който да лети до Марс.

Лукашов не отговори, стъпките му се отдалечиха и постепенно заглъхнаха. Манчев си представи как майорът влиза в контролната зала, отваря сейфа и вади стартовите кодове. После се връща, сяда в креслото пред пулта и дълго набира комбинациите от букви и цифри на старата клавиатура, на която клавишът „о“ от време на време отказва да работи.

Капитанът огледа безпомощно килията си.

4. „Импресия, изгряващо слънце“

– На запад – разказваше Краси на жена си, – между небето и океана, се простира оранжева ивица. Започва от север, спуска се до океана, и на юг пак се връща при планината. А от брега до нашата база се е разстлала сивкава димка. Застанал съм на терасата, под мен има само една желязна решетка, все едно краката ми са потънали в облаците.

– На такова място човек лесно може да се почуства по-голям, – съгласи се Божана, без да откъсва поглед от платното пред себе си. Моливът подскачаше по него и само от време на време застиваше опрян в нейните устни. По-рано Богдана настървено гризеше моливите и четките си, не като сега, отбеляза Краси и се накани да се пошегува, но като хвърли още един поглед към напрегнатото ѝ лице, той се отказа и продължи да разказва с притворени очи.

– Нагоре оранжевото постепенно преминава в синьо, но без да става жълто. Ех, само ако умеех да описвам така, както ти можеш да рисуваш!

– Продължавай, добре се справяш – окуражи го жена му.

– Но аз не съм писател – въздъхна Манчев. – Синьото е в различни оттенъци. В ниското е почти бяло, и колкото по-нагоре отиваме, толкова по-тъмно става. В зенита е черно. На изток небето отново изсветлява, но това е защото Луната изгрява, а не от релеевото разсейване…

– Реле… Какво?

Четката замря за миг над платното.

– Релеевото разсейване е… – Краси започна да обяснява, а през това време Богдана, се чудеше как да нарисува едновременно залязващото слънце и изгряващата Луна. Веласкес е слагал огледала в картините си, помисли си тя, но чувството ѝ за хармония се разбунтува при мисълта за огледало насред Андите. А Краси, изтегнат на шезлонга зад нея се оплиташе все по-дълбоко в спомените си от курса по оптика и в края на краищата с облекчение се върна към разказа си за Чили.

– От юг, покрай брега и малко над оранжевата ивица лети двойка изтребители. Това са наши Мигове, които се връщат от патрул над Сантяго. Зад тях остават инверсионни следи. Снижават към летището, но все още са поне на три-четири километра и слънцето, което вече е зад хоризонта, все още ги „вижда“ – Краси размаха ръце. – Как да ти обясня, при залез това трае само няколко минути. Представи си, че за мен, като застана на земната повърхност слънцето е залязло вече, но ако се вдигна на няколко километра нагоре, ще мога да го виждам още известно време…

– Да, да, представям си – обади се Богдана. Успокоен, Краси продължи да описва залеза като проклинаше на ум бедната си словесност.

– И слънцето боядисва следите в още по-силно оранжево. Синьото се оказва разсечено с две нови оранжеви ивици, накъсани и неравномерни…

– Като от картина на импресионист, – довърши мисълта му Богдана и сръчно смени молива с нов, подострен. – Като картина на Моне. Само дето твоето е залез.

Краси се прозя и разтърка очи с ръка.

– Какво ще кажеш, довечера да слезем до града…

Когато се събуди няколко часа по-късно, Краси откри че Богдана прокарва боядисаните си пръсти през косата му като гребенче. А пред него се синееше небето. Жена му беше добавила от себе си няколко облака. Ръбовете им сияеха осветени от залязващото слънце, а от страната на зрителя те светеха със студената светлина на Луната. Високо над облаците, където слънцето все още не беше залязло, блестяха две накъсани и неравномерни оранжеви ивици. Незнайно как, Богдана беше успяла да преведе на езика на палитрата неговите бледни, некрасиви и несъдържателни думи. Краси не видя, а по-скоро почуства с душата си на летец, двете сиви стрелички на Миговете в края на инверсионните следи, а в ушите му забуча воят на моторите им.

– Казвал ли съм ти, че имаш талант? – попита Манчев.

– Ами, аз само илюстрирам твоите разкази.

Краси продължи да се взира в платното. Богдана го почака да каже нещо, после бързо се наведе и го целуна по устните преди да се е разтреперил, както му се случваше понякога, като си спомни за войната в Чили.

Вечерта двамата се спуснаха от къмпинга до созополския кей, където рибарите продаваха порции по сто и петдесет грама пържена цаца с две филийки хляб за по шестдесет стотинки.

5. „Оцелелите от ‘Медуза’“

Манчев сложи кутията от инструментите в процепа на вратата към базата, херметизира скафандъра си и даде накъсо кабелите, които управляваха хидравликата на външния шлюз. Все едно крада автомобил, помисли си той. Въздухът от станцията със съскане се понесе край него.

Капитанът се поколеба за миг дали да се върне и да провери какво е станало с Лукашов. Подполковникът беше със скафандър и покрай подготовката за изстрелването едва ли беше намерил време да го свали през тези двадесетина минути, откакто заключи ненадеждния си помощник в шлюза. Само след няколко минути майорът щеше да се съвземе от изненадата и този път сигурно нямаше да се задоволи с поставяне под „шлюзов“ арест.

За Манчев сега имаше само един път и той с няколко скока прелетя разстоянието до гаража с Луноходите. Фаровете на двете машини сякаш го погледнаха обвинително: какво искаш от нас, мястото ти не е тук. Българинът си представи как би ги нарисувала жена му – с неговото собствено лице, – уплашени и примигващи с капаците на камерите.

Той се промъкна между половинметровите колела като внимаваше да не закачи скафандъра си на главините. Най-напред се добра до задния Луноход, вмъкна се в кабинката и без да губи нито секунда, измъкна пикела от геоложкия пакет и го стовари върху контролното табло. После още веднъж – върху резервния пулт пред дясното кресло. За всеки случай Манчев повтори ударите преди да се върне към първата машина.

Луноходът излезе на пътя точно когато Лукашов – жив беше! – се измъкваше от шлюза. Руснакът махна заканително с ръка и на свой ред забърза към гаража. Манчев въздъхна с облекчение и подкара по-нататък.

Четвърт час по-късно българинът се спусна в кратера, където в шест шахти, разположени в правилен кръг, се намираше гордостта на база „Циолковски“ – ядрените ракети клас „Луна-Земя“.

Манчев ги подмина и спря до малката къщичка от гофрирано желязо, под която се намираха резервоарите с гориво и помпите за зареждане. Капитанът откачи една от тръбите, помисли малко и за по-сигурно свали съединителния пръстен на още една. После включи захранването и няколко минути гледа доволен как безценният течен водород се излива върху реголита и мигновенно се изпарява. Железните повърхности наоколо започнаха да се покривът с искрящ скреж. Манчев провери капацитета на батериите и се върна при лунохода.

– Ще те убия, гад! – ревеше от радиото гласът на Лукашов. – Какво правиш при ракетите?

– Изливам горивото, Витя, – честно отвърна Манчев. – Няма да позволя на твоят Чепилов да превърне Земята в пепелище.

– Кой ще превръща Земята в пепелище? Ще изстреляме само една ракета до Близкия Изток. Да позагреем арабите и заедно с това да ударим американците там, където най-много ги боли – в нефта.

– И мислиш че те няма да ни отговорят със същото?

– Няма да им стиска на демократите. Докато се наканят, докато обсъдят в техния конгрес какво да правят, ще са затънали до колене в петролна криза. Още по-дълбока от миналата. – От репродуктора за миг се носеше само тежкото дишане на Лукашов. – А ти се уплаши, Краси. Признай си, че се уплаши.

– Витя, аз съм воювал в Египет и в Чили. Имам четири победи и всичките са над американски изтребители – каза Манчев и превключи обхвата. – „Skylab“, „Skylab“, до you hear me? „Tsiolkovsky“ here. I have an urgent message for you.(4)

6. „Париж в дъжда“

– Четки, водни бои, маслени бои, темпера, – изреждаше специален агент Смит. На масата между него и Манчев израстна малка купчинка с принадлежности за рисуване.

– Благодаря ви. Тук не може да се намери нищо.

– Напълно ви разбирам. И на мен ми се е случвало да живея във военна база.

А аз съм живял във военна база цял живот, Помисли си Манчев. В страна, която е превърната във военна база. Само дето никой не идваше отвън да ти донесе по списък каквото ти е необходимо.

Българинът прибра покупките в пластмасовата торбичка и извади портфейла си за да плати на Смит.

– О, не! – агентът размаха ръце. – Да считаме, че това е мой личен подарък за госпожа Минчев.

– Минчева – поправи го механично бившият капитан.

– Разбира се, Минчева. Някой ден бих искал да погледна платната й. Сигурен съм, че тя рисува прекрасно. Но сега ни предстои дълъг разговор. – Американецът извади от куфарчето си тъничка папка, в която лежеше един единствен лист. Манчев разпозна в него фотокопие на страница от последния си доклад. – Във вашия анализ на снимките от Плесецк пишете, че строителството на втория комплекс за изстрелване най-вероятно цели да обезпечи по-висока честота на полетите към база „Циолковски“.

Това беше цената за кодовете на консервираната аварийна ракета от Американската База, с която той напусна Луната, помисли си българинът. Както и за измъкването на Богдана и децата от София. Щом си се хванал на хорото, ще трябва да го играеш до край.

– Господин Манчев, добре ли сте? – Попита Смит.

– Да, благодаря. Просто си припомнях какво написах в последния си доклад.

Разговорът продължи още два часа. Цереушникът дълго разпитва Манчев за изстрелването. Особено го интересуваше последователността на отделните процедури. Екс-капитанът се увлече и не забеляза как навън се стъмни. В Аризона, която бе по-близо до екватора, отколкото България, вечерният полумрак траеше значително по-малко време. Нощта тук сякаш бързаше да настъпи по-скоро.

– Чудесна работа свършихме днес – обяви Смит и се зае да прибира в чантата папчицата си. Но сега тя беше набъбнала от новите страници, които двамата изписаха по време на беседата си.

– Щом казвате.

– И накрая още нещо. Вие сте военен човек, и разбирате, че на всяка база има режим на секретност, както за изходящата така и за входящата информация. Но нашите приятели от военното контраразузнаване, – продължи американецът, – ще бъдат много недоволни, ако им дадете повод за безпокойство. Както казах, аз самият съм бил в подобна ситуация и мога да ви съчувствам.

Едва ли, каза си Манчев. Той веднага разбра, че става дума за радиоприемника, който беше сглобил от крадени детайли, и изруга на ум. Как ли беше научил аз него проклетият цереушник?

– Уверявам ви, че с нищо не бих дал повод за подобно – българинът помълча за симетрия, – недоверие.

– Разбира се, аз например съм напълно убеден, че на вас може да се разчита – усмихна се Смит и подаде ръка за сбогуване.

Богдана се беше възползвала от вечерния хлад да изкара децата пред къщата. Те се гонеха по хилавата тревица, на която никакво поливане не можеше да помогне в борбата срещу жегата, а тя беше разпънала триножника и работеше. Манчев се опита да отгатне какво рисува жена му: сигурно бяха облаците, които подобно на нелегални емигранти, се промъкваха на север през мексиканската граница. Той я целуна по изцапаните с боя пръсти и надникна в платното.

Погледът му се изгуби в огромен площад, постлан с жълти павета. Между паветата се стичаше вода. Навсякъде вървяха хора с чадъри, а една двойка на преден план сякаш беше готова да прекрачи в Аризонската жега.

– Ще я нарека „София в дъжда“ – обяви Богдана и пресилено се усмихна.

=====================================================

(1) „Циолковски“, не отговаряйте на това съобщение.

(2) Нашите приятели в Ленгли докладваха за безредици в Москва. Те смятат, че шестдесет и четвърта се повтаря. Ние си помислихме, че вашият наземен контрол може да е твърде зает за да ви каже, момчета. Край и господ да ви е на помощ.

(3) Евпатория – град в бившия Съветски Съюз, където се намира Центърът за далечна космическа връзка.

(4) „Скайлаб“, „Скайлаб“, чувате ли ме? Тук „Циолковски“. Имам спешно съобщение за вас.

Влентин Д. Иванов

Сантяго – Ла Сия, Чили – Мюнхен

03-15.08.2004 – 10.05.2005 – 16.05.2020

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, космонавтика, литература, научна фантастика, science fiction

НЛО-та и метеорологични балони


Вчера на редовната (но конферентна през Zoom!) сбирка на клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“, София, изнесох нещо като малка лекция за филмчетата с неидентифицирани летящи чинии (наскоро разсекретени от Пентагона!), които се въртят по медиите напоследък.

При това цитирах (или имах намерение да цитирам) няколко статии и показах няколко филмчета, връзки към които пускам по-тук:

– ревю за ефекта от контакта с извънземна цивилизация от Албърт Харисън (Albert Harerison, от Калифорнийския Университет, Дейвис) от 2011 година, публикувано в Philosophical Transaction of the Royal Society (бр. 369, стр. 656-668): https://royalsocietypublishing.org/doi/full/10.1098/rsta.2010.0229

– на нашата планета има още стотина племената, които не са влизали (или почти не са) в контакт с останалата част от човечеството, според една популярна статия в New Scientist от 13.08.2013 година: https://www.newscientist.com/article/dn24090-how-many-uncontacted-tribes-are-left-in-the-world/

– за подхода на солипсиста към извънземните цивилизации (Карл Сейгън): http://adsabs.harvard.edu/full/1983QJRAS..24..113S

– скалата от Рио за оценка на ефекта, който откриването на доказателства за друга цивилизация ще има върху нашата собствена – статия от Иван Алмар и Джил Тартър (Ivбn Almбra и Jill Tarterb; тя до скоро беше директор на SETI института) публикуваха в списание Acta Astronautka (2001, бр. 68, стр. 358-361): https://www.sciencedirect.com/science/article/abs/pii/S0094576509003683

– Филмчета (на наглийски) с обяснения на последните съобщения за летящи чинии:

— „Бързият“ обект – вероятно става дума за метеорологичен балон, дори са измерени височината и скоростта му с няколко прости изчисленя: https://www.youtube.com/watch?v=PLyEO0jNt6M

— Видео „Нимиц“ – контурът на летящата чиния прилича на контур на пътнически лайнер: https://www.youtube.com/watch?v=s1oTg0kxzDs

— Видео от въртящата се камера – бързите маневри на НЛО-то се обясняват с особеностите на системата за насочване (впрочем, телескопите, поставени на така наречената алт-азимутална монтировка, имат същия проблем – и при тях изображението се върти и трябв2а да се вземат мерки за да се стабилизира): https://www.youtube.com/watch?v=ka_bX9Hx1H0

Разбира се, в Интернет има стотици, може би дори хиляди подобни видеозаписи. Изследването на всеки от тях изисква време, знания и усилия, не се чудете, че малко хора искат да се занимават с това.

Leave a comment

Filed under астрономия, космонавтика, наука, science

Тридесет години от изстрелването на космическия телескоп „Хъбъл“


На 24 април 1990 година совалката „Дискавъри“ изведе в орбита космическия телескоп „Хъбъл“. По съвременните мерки той не е голям – диаметърът на главното му огледал е 2.4 м. Според градската легенда, технологично той е сходен с шпионските спътници на Националното разузнавателно управление на САЩ. Казват, че когато инженерите от приемната комисия отишли в склада на компанията „Локхийд“, едва не им дали по погрешка шпионски спътник. Разбира се, това едва ли е вярно.
Три десетилетия и четири ремонтни мисии (една от които – в две части) по-късно, той продължава да бъде сред най-важните уреди за астрономическата общност в света. И не само за астрономите – ако многобройните статии в средствата за масова информация и множеството албуми с красиви космически картинки са доказателство за огромния доброжелателен интерес на широката публика към красивите изображения, който „Хъбъл“ получава. Новите знания за Вселената, който ни даде този телескоп са друга тема – по брой на публикации в научните списания само Европейската южна обсерватория (ESO) го надминава, но все пак ESO има четири от най-големите телескопи в света, а „Хъбъл“ е един. Всъщност, тук не става дума за конкуренция – космическите и наземните телескопи решават различни задачи и по-скоро се допълват, отколкото да се състезават.
Идеята за наблюдения от космоса, извън земната атмосфера не е нова, първите документирани записи за това датират от 1837 година и принадлежат на двама германци Вилхелм Волф Биър (Wilhelm Wolff Beer, банкер и астроном любител) и Йохан Хайнрих фон Медлер (Johann Heinrich von Mädler, когото бихме могли да наречем професионален астроном, въпреки липсата на формално образование). През 1923 г. австриецът Херман Оберт (Hermann Oberth) споменава космически телескопи като едно от възможните приложения на ракетите в своето съчинение „Ракетата в междупланетното пространство“ (Die Rakete zu den Planetenräumen). Първите по-реалистични планове принадлежат на американския астрофизик Лайман Спитцер (Lyman Spitzer) и датират от 1946 година. Първите астрономически телескопи в космоса са съветски – от серията „Протон“, започнала работа през 1965 г. А през 1978 г. Конгресът на САЩ гласува отделянето на 36 милиона долара за космически телескоп и останалото е история. Телескопът носи името на американския астроном Едуин Хубъл, известен с това, че пръв е измерил разширяването на Вселената.
Любопитни финансови факти: преди изстрелването за „Хъбъл“ за него са похарчени почти 5 милиарда долара (без отчитане на инфлацията), а до 2010 година общите разходи за телескопа – за ремонтните мисии и за експлоатацията – достигнаха 10 милиарда долара.
Има две причини за „излизането“ на астрономията над атмосферата. Едната е, че атмосферата не пропусна някои части от електромагнитния спектър като рентгеновите лъчи и далечния ултравиолет (за наше щастие, защото те предизвикват лъчева болест) и значителни части от инфрачервеното. Втората причина е, че движенията в атмосферата, които ние наричаме турбулентност – „размазват“ изображенията; с други думи, звездите вместо точки стават кръгчета и ако много от тях са наблизо върху небесната сфера, както например в звездните купове или в далечните галактики, става невъзможно да разделим звездите една до друга.
Трудно е да са изброят откритията на „Хъбъл“. Едно от първите и най-важни бе да измери на разширението на вселената с безпрецедентна точност – именно излизането над атмосферната турбулентност позволи на телескопа да „види“ в далечни галактики Цефеиди – особен вид променливи звезди, чиято светимост е свързана с периода на пулсациите им. След пет години упорит труд Робърт Кеникът, Уенди Фридман и Джереми Муулд „коригираха“ резултата на Едвин Хъбъл – стойността на параметъра, носещ неговото име и описващ скоростта, с която се разширява Вселената, спадна от около 500 до около 70.
„Хъбъл“ е универсален инструмент – може да се изпишат стотици страници за разнообразни открития, направени с него. Те обхващат практически всички области от астрономията – от вулканите на Йо в Слънчевата система до свръхновите и квазарите в ранната Вселена.
За съжаление бъдещето на телескопа е неясно. Със сигурност той ще продължи да бъде използван до последна възможност и дори придоби по-голямо значение с огледа на закъснението на неговия наследник – „Джеймс Уеб“. Обаче борбата срещу ентропията е трудна и „Хъбъл“ остарява – критични устройства като жироскопите в системата за ориентация един след друг излизат от строя. В момента няма планове за допълнителни ремонтни мисии и е трудно да се предскаже до кога астрономите ще могат да използват този уникален инструмент. Да се надяваме, че ще е по-дълго.

24.04-04.05.2020, Мюнхен
Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, космонавтика, наука, science

Приказки от чекмеджето: Интеркосмос


Алтернативно-исторически разказ, написан през 2003-2004 година, в който „преигравам“ програмата „Интеркосмос“ в други реалности. „Интеркосмос“ беше международна програма на СССР, по която в космоса бяха изпращани космонавти от социалистически и приятелски държави през периода 1978-1988 година. В рамките на тази програма летяха двама българи – Георги Иванов и Александър Александров, и България стана шестата страна със свой космонавт.
Бях си задал въпроса как би изглеждало българското участие в програмата „Интеркосмос“ в различни алтернативни реалности. В какви реалности нашите космонавти щяха да летят не със съветски космически кораби, а с немски, китайски, английски или американски? Имах на ум и други идеи, но написах само един разказ. Надявам се – за сега само един. Той беше публикуван в антологията „Волни хоризонти“, номер 27 от поредицата „Нова българска фантастика“ на издателство „Аргус“ през 2005 година. Съставители са Александър Карапанчев и Емануел Икономов, а редактор е Емилиян Малезанов (псевдоним на Е. Икономов).
* * *

На партиен конгрес новият Фюрер критикува предшественика си. От залата се чува глас:
– Щом знаехте още тогава, че положението е толкова лошо, защо мълчахте?
В отговор новоизпеченият Фюрер кресва:
– Кой се обади?
Тишина.
– Сега знаете защо мълчах.

1. „Крила се забиват във вятъра…“

По челото на първия български космонавт – капитан Иван Марангозов, Ивака за приятелите – се спускаха вадички пот. Няколко минути той повтаря вместо мантра: „крила се забиват във вятъра, крила се забиват във вятъра…” Имаше нещо в тези думи. Сила, ярост… Злоба? Той разтърси глава, за да прогони последната мисъл.
Дарина никога не би написала нещо подобно.
Крила се забиват във вятъра…
Следващият стих отказваше да дойде. Какво се римува с „вятъра“?
Той си представи как крилата на птицата със свистене разрязват въздуха, докато тя се издига в небето. Но това беше само картина и въпреки красотата си, тя нищо не значеше. А поезията, помисли си Ивака, трябва да казва нещо. Като стиховете на Дарина за умиращата орел, който се опитва да се издигне във въздуха за последен път. Там имаше нещо повече от описание на полет. Той още се мъчеше с първия куплет, до сега тя да беше написала цялото стихотворение…
Споменът за жена му накара сърцето на Ивака да забие по-често.
Замислен над собствения си недовършения „шедьовър“, той се озърна да провери дали крилата на раумфарера са си на мястото. Там бяха – къси, отсечени и остри, с черни плочки от графит по предните ръбове.
От задната седалка на кокпита полковник Ото Флайшер разказваше най-новия виц за Фюрера. Опитва да разсее новака, разбра Ивака и се насили да се засмее на подходящите места.
В центъра на таблото премигваха регистрите за обратно броене. Осем вакуумирани газоразрядни индикатори, всеки с по седем зелени жички, подредени като два квадрата, сложени един върху друг. Светещите жички образуваха цифри, който постепенно намаляваха. Те показваха времето до старта. Десетите и стотните от секундата премигваха толкова бързо, че индикаторите не успяваха да изстинат и хвърляха наоколо приглушен блясък. Едва цифрите на секундния регистър се сменяха забележимо за човешкото око.
До началото на полета оставаха малко повече от шест минути.
Ивака продължаваше да се поти. Не беше от напрежение – през последната половин година той прекара стотици часове в тренажорите на Рауменбург, изчете безброй ръководства и издържа всички тестове. А през свободното си време се наслуша на историите, който със или без бира в ръка, разказваха по-старите раумтрекери.
След като опитът за психологична поддръжка отвън се провали, Ивака сам се обърна към физиологията. Той започна да отпусна мускулите си един по един. Първо на дланите, които обгръщаха щурвала на кораба, после все по-нагоре по ръцете, докато не стигнаха до раменете. Вратът го затрудни повече, но две минути по-късно той завъртя глава с облекчение.
Слушалките изтрещяха точно когато българинът се мъчеше да разсее оловната топка в стомаха си:
– Полет едно-седем-осем-три, готовност десет, девет, – гласът на диспечера продължи да отброява секундите до старта с монотонен хохдойч, – две, едно, старт!
Полковникът потвърди:
– Я-вол, хер директор.
Зелената лампичка пред Ивака светна и той освободи спирачките. Машината се плъзна по пистата, контролната кула остана назад и още преди капитанът да си поеме въздух, предният колесник се отлепи от земята. Твърдогоривните ускорители под крилата завиха с пронизителен фалцет. През периферното зрение на Ивака пробягваха кактуси и палми.
Числата на регистрите сега нарастваха, отброявайки продължителността на полета. На двадесетата минута се включи главният двигател, корабът подскочи напред и седалката потъна под теглото на Ивака. Сякаш от претоварването, нещо в мозъка му се отприщи и той разбра какво го измъчваше преди да полетят. Неопределеността. До сега българинът смяташе, че е решил какво ще направи след като излязат в орбита. Истината беше друга – той все още се надяваше, че ще се случи чудо и дилемата, пред която го поставиха преди два месеца, ще се разреши от само себе си.
2. Дядо Мраз пристига от юг

София посрещна Ивака разкрасена като мома, която с нетърпение очаква жениха си. По уличните лампи на Цариградско шосе висяха нанизи от светлини. В Борисовата градина свиреше военен оркестър и по замръзналото езеро се пързаляха двойки. Сградата на Ректората беше покрита с гирлянди. Из центъра все още се суетяха хора, бързащи да направят последните коледни покупки.
Ивака помоли шофьора на таксито да спре пред дома му. Огромният „Балкан“, рожба на тукашния филиал на Фау-Ве спря с грацията на линеен кораб. Офицерът плати, пресече опита да му върнат ресто, и с мъка побра в ръцете си всички подаръци от багажника.
Портиерът на отсрещната кооперация ринеше сняг, въпреки късния час, и побърза да се притече на помощ.
– Весела Коледа, бай Димчо! – поздрави го Ивака.
– Весела да е и на вас, господин капитан! Да са ви живи и здрави дечицата!
Ивака благодари и се отправи към входа си. Снегът под краката му тихичко поскърцваше. Офицерът потрепери – за едно денонощие беше сменил зноя и влагата на Гвиана с българската зима и сега усещаше как студът прониква в тялото му и се загнездва във всяка кост.
Пред вратата на къщата той спря за да отърси снега от обувките си. Детски смях и музика проникваха през дъба и кожената тапицерия. Ивака си представи какво го очаква вътре – Дарина, децата, габровския килим на пода, канапетата от орехово дърво, камината, репродукциите на Майстора по стените. Време беше да провери дали споменът, който го съпровождаше през шестте седмици в Южна Америка, е точен.
Пенка, дъщеричката им, го видя първа и заподскача на дивана:
– Татко си дойде, татко си дойде! – и се втурна да го посрещне.
Жена му Дарина се надигна от канапето, остави настрана шарена книжка – сигурно с приказки, предположи Ивака – и също тръгна към него.
– Добре дошъл, Васко!
– Здравейте, моите момичета! Честита Коледа!
Той пусна пакетите на пода и ги завъртя във въздуха.
– Как прекарахте без мен?
– А пък аз имам отличен по смятане – похвали се Пенка.
– Браво, браво! – Ивака я вдигна още по-високо.
– И по География, и по Трудово, и по Закон божи – допълни майка ѝ.
– Каква си ми умница! А къде са близнаците?
– Тъкмо заспаха – обясни Дарина. – Много искаха да те посрещнат, но стана късно.
– Самолетът от Кайен закъсня с два часа и изтървах връзката във Франкфурт. Времето беше много лошо. Сега ще ида да ги видя.
– Искам и аз! – обади се Пенка.
– Може, но само ако не шумиш – съгласи се баща ѝ. – Обещаваш ли?
– Обещавам.
Тримата се качиха до детската стая на втория етаж. Ивака открехна вратата само колкото да се увери, че близнаците – Асен и Петър – мирно спят на двойното си легълце.
Щом слязоха долу, Дарина го попита дали е гладен и въпреки уверенията му, че в самолетите на Луфтханза хранят чудесно, отиде в кухнята да донесе нещичко, над което сигурно бе вълшебствувала цял следобед.
Пенка се завъртя около пакетите, разпилени на пода.
– Моето момиче, слуша ли майка си, докато ме нямаше?
– Слушах я.
– А тя слуша ли те?
Детето се обърка и въпросително погледна баща си.
– Нищо, аз после ще я питам. Хайде сега да видим какво ти е донесъл татко от Южна Америка. Ето този, зеленият пакет е за теб.
Миг по-късно Пенка прегръщаше огромна кукла.
– Може ли да я взема с мен в леглото?
– Разбира се.
Ивака успя да приспи уморената си дъщеря още преди Дарина да се върне с поднос, препълнен с храна.
– Приготвила съм ти лещена чорба. Сигурно не си ял леща нито в Гвиана, нито в Луфтханза – тя сложи таблата на масата пред мъжа си, седна на стола срещу него, и подпря брадичка върху юмруците си; – Знаеш ли от кога те чакам?
Ивака кимна и разбърка гозбата с лъжица.
– Решиха ли нещо за полета?
– Да, вчера спуснаха новия график. Не можех да ти кажа по телефона. Стартът е насрочен за деветнадесети април. Ще демонстрираме преди празника, (1) че и ние сме равноправни граждани на Общността. – Той помълча няколко секунди. – За титуляр назначиха Димитър Караиванов, а аз съм дубльор.
3. Буревестникът разтваря криле

След като изключиха главния двигател двамата пилоти провериха курса с триангулация по наземните радиостанции, свериха го с орбитата, предписана от бордния изчислител и когато окончателно се убедиха, че са на орбита, която трябваше да ги отведе до станцията, най-после се отпуснаха.
Ивака вдигна очи от уредите пред себе си за пръв път, откакто излязоха в космоса. Нямаше съмнение, че са напуснали планетата – тя едрееше като корем на бременна жена от едната страна на кораба. И беше също толкова пълна с живот. Капитанът заразглежда океаните и континентите под синкавата наметка на атмосферата.
– Красиво е, нали? – обади се Флайшер. Българинът не реагира, напълно обсебен от панорамата. – Красиво е, казвам. Нали? – натърти немецът.
– Да, хер оберст.
– Ще имаш време да ѝ се любуваш като пристигнем. А сега по-добре да следваме щатната програма.
По разписание следващите десет минути Ивака трябваше да проверява комуникационното оборудване. Той вдигна капака над таблото и надникна вътре. Лампите изглеждаха здрави до една. Капитанът смяташе, че е глупаво да летиш в космоса в кораб с вакумна електроника при условие, че в часовника на ръката ти има твърдотелни диоди, но германците бяха луди на тема противоядрена устойчивост. Корабите им сякаш идваха от миналото, поне от преди двадесетина години. Ивака не бързаше да ги критикува. Веднъж в бирхалето на Рауменбург той случайно се озова на една маса с трима офицери от инженерния корпус и след като изпиха няколко бири на брудершфт, германците разказаха на българския братовчед – така де, нали е съюзник, а и кой ако не прабългарите са внесли в славянската раса истински арийски гени – на какво ще летят децата и внуците му.
Двуместният „Щурмфогел“, чийто вакумни лампи Ивака оглеждаше сега, нямаше нищо общо с огромната „Летяща Пантера“, за която говореха – или по-скоро мечтаеха – пийналите конструктори. Накрая инженерите се натъркаляха под масата – на Октоберфест германците винаги се опитват да налеят в себе си всичкия алкохол, който не са успели да изпият през останалата част от годината.
Следващата нощ Ивака сънува как подкарва описаното чудо, все още невъплатено в метал, към Луната.
Докато той проверяваше лампите – първо на око, дали няма някоя пукната или счупена и после със специален тестващ контур – полковникът се свърза с центъра за управление да доложи, че полетът протича нормално.
Шест часа по-късно, изморени и изнервени от дългото седене в тесня кокпит, двамата видяха за пръв път светлините на станцията. Тогава Ивака опипа ръкава за скафандъра си за да провери, дали спицата, която беше залепил от вътрешната страна на ръката си, все още е там.
Флайшер измери разстоянието до целта им.
– След двадесет минути ще се скачим.
Капитанът разкъса лепенките и изхлузи гуменото топче, в което беше забил върха на спицата. После разкопча колана и още преди Флайшер да разбере, че става нещо нередно, капитанът се обърна назад и застана на колене върху седалката. Едва в последния миг полковникът видя острието пред гърдите си.
– Гръм и мълнии, какво мислиш че правиш?
– Поемам контрол върху кораба, хер оберст – каза Ивака и допря спицата до скафандъра на Флайшер, под фланеца, на който се закрепя шлема. Пробойни по ръцете или краката можеха да се изолират, за това скафандрите имаха специални ремъци до лактите и колената, но дупка в нагръдника означаваше сигурна смърт. Очите на немеца изпъкнаха от ужас и изненада.
– Защо?
– Защото нямам друг избор. Ще ми дадеш ли честната си дума на германски офицер, че няма да ми пречиш?
Преди да дойде с космическите сили, Флайшер беше служил в авиацията, където врагът е знак върху бомбандировъчната карта или светеща точка върху локатора. Тоя замахна с длан да избие спицата и почти успя, защото Ивака сгреши. Без опит в безтегловност, той инстинктивно предполагаше, че като се наведе напред тежестта му ще притисне полковника към седалката.
Противно на очакванията си, Ивака усети че се плъзга назад по седалката си и изпъна крака. Обувките му опряха в таблото. Нещо се счупи, но той получи опора и натисна. Флайшер изрева, микрофонът усили до безкрайност вика му в ушите на българина.
Германецът знаеше, че е обречен. От дупката в скафандъра му струеше въздух и се превръщаше в ледени кристалчета, които залепваха по таблото пред него. Той махаше с ръце, опитвайки се едновременно да изтръгне спицата и да извади лепенка от аварийния пакет на пояса си. Ивака натисна още по-силно и усети как острието влиза в тялото на полковника.
Лицата на двамата бяха съвсем близо, разделени само от стъклата на шлемовете. Виждаше се как очите на Флайшер почервеняват – разкъсваха се кръвоносните им съдове.
– Извинете – каза Ивака. – Нямам друг избор.
– Проклети български свине… – събра малко въздух полковникът. – Трябваше и вас, като поляците…
Както го бяха инструктирали, Ивака продължи да натиска спицата докато шлемът на немеца не почервеня от кръв. После капитанът повърна в собствения си шлем.
4. Клони

Обикновено Ивака се събуждаше без будилник, стига преди лягане да погледне ръчния си часовник, сякаш за да свери механизма с който отмерваше времето вътре в главата си. Днес той се успа. Не знаеше дали е защото не спази обичайния ритуал или заради дългото пътуване и часовата разлика с Гвиана.
От двора се чуваха викове – Дарина беше извела Пенка и близнаците да играят в снега. Сигурно за да не ме събудят, предположи Ивака. За всичко се досеща, не жена, а злато. Една снежна топка се удари в стената, съвсем близо до прозореца. За миг гласовете отвън затихнаха.
Ивака скочи от леглото, облече се набързо и без да се бръсне, изтича надолу. Още от вратата награби една шепа сняг и замери Дарина.
– Това е защото не ме извикахте да си играя с вас!
Децата се притекоха на помощ на майка си и върху него се посипа град от снежни топки.
Половин час по-късно изморено, гладно и мокро, но сгорещено от гоненицата из преспите, семейството се прибра в къщи. Ивака засили отоплението, Дарина накара децата да се преоблекат и всички седнаха около голямата маса в трапезарията да пият чай. Чаят беше от липа, Ивака сам го събираше всяка пролет от дърветата пред къщата на баща си в Мусачево, и го сушеше на тавана. Дарина сложи на масата бяло сладко.
Близнаците се замолиха едновременно:
– Татко, разкази ни за Южна Америка.
– Първо ми кажете как мина контролното по немски.
– Трябваше да пишем съчинение по преживяно – каза Асен. Той беше с дванадесет минути по-голям от брат си и смяташе, че това го прави по-старши.
– Какви теми избрахте? Само не ми казвайте, че сте писали едно и също.
Близнаците се обърнаха един към друг. Асен пак започна пръв:
– Ами ние такова… нали миналата година като ходихме във Рауменбург…
– Това беше най-интересната ни ваканция – обясни Петър. – А ти ще ни разкажеш ли за Гвиана?
– Да, искаме! – Пенка се присъедини към братята си. – Снимки на космодрума направи ли?
– Направих, Пене. Ти, като най-голяма, иди и ги донеси от куфара ми, те са в бял плик, във вътрешния джоба на капака.
Близнаците наредиха столове от двете страни на баща си, а Дарина занесе чашите в кухнята. Пенка тъкмо се върна с фотографиите, когато някой позвъни на входа. Мъжът ѝ отиде да отвори.
Пред вратата стоеше портиерът от съседната кооперация.
– Добър ден, бай Димчо. Какво става?
– Господин капитан, някакво дърво е паднало върху покрива. То дървото такова. – запелтечи гостът вместо поздрав. – Ама по-добре направо да ви покажа…
Ивака се върна след двадесетина минути, целия почервенял от студ и изцапан със сняг.
– Какво стана? – попита жена му.
– А, дреболия – махна той с ръка. – Един клон беше паднал върху телефонните жици. Махнахме го.
– Идвай да разказваш тогава.
– Ей сега, само да проверя нещо.
Ивака набра номера на майор Караиванов, с когото тренираха заедно за полета.
– Весела Коледа! Митко там ли е? … Не, за последно се видяхме на летището. Сигурно се е отбил в поделението. Нека да ми се обади като пристигне.
До обяд цялото семейство разглеждаше снимките от Гвиана и слушаше обясненията на Ивака. За месец и половина той успя да излезе извън ракетната база само три пъти, ако не се брои чакането на летището в Кайен. Десет часа тренировки на ден, без почивки. Лекциите по електроника, астрономия и медицина се редуваха с парашутни скокове и изпитания по оцеляване.
Ивака разказа как една нощ с Димитър Караиванов ги оставиха в джунглата със задача да се върнат в базата.
– Обявиха тревога в два часа сутринта. Качиха ни на въртолет със затъмнени стъкла. После се въртяхме в кръг докато не загубихме представа за посоките. Оставиха ни в джунглата със същата екипировка, каквато ще имаме с нас на кораба…
Близнаците слушаха с отворени усети. Пенка гледаше баща си с възхищение. Ивака продължи.
– Гвиана не е голяма страна, но джунглата навсякъде е еднаква…
Остатъкът от деня мина незабелязано. Капитанът, все още изтощен от пътуването, настоя да си легнат по-рано. Когато къщата утихна, Дарина отиде да провери още веднъж дали децата спят и как са завити, а той се отправи към спалнята. Преоблече се, свали часовника и понечи да го остави на обичайното място върху нощното шкафче, но там лежеше разтворена тетрадка. Най-горната страница беше изписана до половината с почерка на жена му. Стихове. Заинтригуван, Ивака я взе и зачете: “Човек се ражда за да не умре сам някой друг…“
– Дай го тук, не е готово – каза Дарина и измъкна тетрадката от ръцете му.
5. Защо се раждат хората

Половин час по-късно Ивака се съвзе достатъчно за да провери пораженията, който беше нанесъл върху таблото по време на схватката. Повечето лампи бяха разбити. Ако само ги беше пукнал, имаше надежда да работят във вакума на космическото пространство, но сега българинът нямаше избор. Трябваше му достъп до втория команден пост.
Най-напред капитанът омота предпазния колан около ръката си – примитивен, но сигурен начин да се задържи привързан към раумфарера. После отвори капака на кабината. Земята се изпъчи над главата му.
Ето го и първото ти излизане в открития космос, каза си той и прелази до мястото на Флайшер. Тялото на полковника не искаше да излиза. Ивака се освободи от колана си. За миг единственото, което го предпазваше да не отлети в космоса беше собствената му лява ръка, вкопчена в преградата между двете пилотски места.
Сега той омота колана на немеца около краката си и коленичи над него като внимаваше да не повреди собствения си скафандър на някой ръб. После напрегна всичките си сили и най-после успя да измъкне немеца от седалката. Лек тласък и Флайшер отлетя в космоса. Ивака се взираше в премятащото се тяло, когато от унеса го извади радиото.
– „Щурмфогел“! Флайшер! Какво става с вас?
Сигурно бяха видели на локатора две цели. Българинът изключи високоговорителите, разположи се на командирското място и затвори кабината.
Всеки раумтрекер има право да вземе със себе си в полет определено количество лични вещи. Не повече от четиристотин грама. Повечето носят семейни фотографии, писма от близки или дребни сувенири. Казваха, че фон Браун винаги държал в джоба си парче от Фау-4, изровено от развалините на Ню Йорк. Но германците бяха луди на тема радиация и Ивака не вярваше в подобна легенда.
На пръв поглед неговото собствено пакетче не се отличаваше с оригиналност, но между снимките и медальона с кичури коса от децата му се намираше лъскав оптичен диск. Още една радиационноустойчива технология, помисли си мъжът, докато го вадеше от нагръдния си джоб.
Корабът се ускори необичайно пъргаво. Капитанът разбираше, че това е субективно, защото стотина килограма по-малко – колкото тежеше полковник Флайшер със скафандъра си – са нищо в сравнение с двата тона на орбиталната степен. След като за пръв път в живота си беше убил и за пръв път бе излязъл в открития копсмос – всичко това в рамките на тридесетина минути – Ивака нямаше сили за отпускащи упражнения, нито пък да съчинителства за преодоляване на напрежението. Ако се измъкна от тук, реши той, ще оставя завинаги поезията на жена ми.
Отстрани маневрата изглеждаше сякаш двигателите са се включили сами. Но преди това жироскопите завъртяха кораба така, че този единствен импулс да го свали на ниска орбита точно до „Скайлаб-7“. Щастлива не-съвсем-случайност, защото през последните години преди войната американците използваха същата стартова площадка в бившата френска колония, от която сега немците изстрелваха своите ракетни самолети.
Два часа по-късно цилиндричното тяло на изоставената американска станция се показа пред него. Оставаха ѝ само няколко години преди да изгори в атмосферата. Сигурно затова германското космическо командване дори не си направи труда да я инспектира след подписването на капитулацията.
Капитанът приближи раумфарера до „Скайлаб“ на ръчно управление, стикова магнитните хватки на място, от което не стърчаха антени, и по множеството дръжки, които опасваха трите модула, се добра до входа. Шлюзът се отвори лесно, станцията отдавна беше загубила херметичност. През илюминаторите едва се процеждаше светлина, микрометеоритната ерозия им беше придала сивкав цвят. Щом се озова вътре, Ивака включи лампата на скафандъра си.
Тук цареше безпорядък. Крайният екипаж беше останал в орбита докато запасите от кислород се изчерпят почти напълно. Българинът знаеше какво са изчаквали. Знаеше, че е било напразно, заповедта, заради която са рискували живота си до последно, никога не пристигнала. Вместо нея дошла вестта за капитулацията и обезсърчени, тримата астронавти се върнали на земята. Последните свободни америакнци.
Според официалните германски исторически книги корабът им изгорял при влизането в атмосферата – нагледно доказателство за несъвършенството на американската космическа технология. Ивака се съмняваше, прекалено голяма тайна са притежавали тримата за да рискуват тя да стане достояние на нацистите.

***

Изотопните батерии на аварийното захранване даваха ток с по-нисък волтаж от номиналния, но достатъчно за да заработят изчислителите. Ивака включи системата за целеуказване и се случи чудо – екранът светна и се показа карта на света. По нея се стелеше рой сини точки, който се сгъстяваха към центъра на Европа. Както му обясниха преди старта, това бяха целите на територията на Европейския съюз. Но имаше точки и в Близкия Изток, в Южна Америка и дори на такива неочаквани места като отделни острови в южния Пасифик.
На картата имаше и червени точки, предимно по крайбрежието на Северна Америка. За тях не му бяха казали, и Ивака се досещаше защо – плановете за отчаяна защита срещу настъпващите германските войски нямаха отношение към задачата му.
Капитанът погледна часовника си – ако германците бяха изпратили совалка след него в мига, в който трупът на Флайшер излетя от „Щурмфогел“, тя щеше да пристигне тук след двадесетина минути. Може би имаше малко повече време, но той не искаше да рискува.
Стартовите кодове, ето какво са очаквали до последния момент американските астронавти. И никога не са ги получили, иначе днес половин Германия щеше да лежи в развалини. Заради опасението, че един ден някой луд може да държи в ръцете си съдбата на света, екипажът не е имал пълен достъп до стартовите системи.
Благодарение на Съпротивата, българинът разполагаше с власт, по-голяма от тая на Фюрера. След смъртта на Хитлер, никой от водачите на Третия Райх не можеше еднолично да започне война. Но властта на Ивака не беше безгранична. Червените точки бяха много, а той имаше само една единствена ракета, скрита в белязания от космическите лъчи цилиндър на „Скайлаб-7“.
Българинът извади от джоба на скафандъра си втори оптичен диск. Този беше златист и ако някой непосветен разгледаше съдържанието му, щеше да види само кадри от последната отпуска на капитана и семейството му в Гърция. Четящото устройство издрънча подозрително, но прочете кодовете. Модулът за статуса на ракетата се отвори. Една след друга системите потвърдиха готовност.
На екрана се отвори нов прозорец, последния преди изстрелването. „Are you sure you want to launch?“ (2) Ивака понечи да потвърди и спря ръката си по средата на движението.
През последните месеци животът му се подчиняваше на програма, за която той узна едва преди няколко седмици в София, в уличката зад дома си.
„Човек се ражда за да не умре сам някой друг“, спомни си Ивака стиховете от тетрадката на жена си и удари клавиша с юмрук.
6. Между камък и твърдо място

– Ето тук, господин капитан – каза бай Димчо след като заобиколиха къщата. Наистина, върху жиците лежеше един клон от сливата. Още есента Ивака си мислеше да я подреже точно за да предотврати подобни случаи, но подготовката за полета и честите пътувания го накараха да отложи много неща.
– Тука има едни момчета – продължи портиерът. – Сега ще ги повикам да ни помогнат.
Ивака се накани да се изкатери по дървото, но в тоя момент се появи бай Димчо, придружаван от трима мъже. Те бяха облечени с изтъркани ватенки, а над лицата им се надвесваха безцветни каскети. Единият посочи нагоре и каза:
– Стълба ще ни трябва.
Нещо в странния словоред направи впечатление на Ивака, но чисто механично той проследи жеста на непознатия и преди да разбере какво става, се озова на земята, притиснат от няколко чифта силни ръце.
– Господин капитан – започна бай Димчо. Думите, което до скоро звучаха почти раболепно, сега граничеха с презрение. – Трябва да поговорим с вас по един жизнено важен въпрос. При това въпросът е жизнено важен както за нас, така и за вас.
Ивака се опита да се размърда, но хватката на „момчетата“ се стегна още повече.
– Искате ли да летите в космоса, господин капитан?
– Да – кимна Ивака. – Но аз съм само дубльор…
Бай Димчо продължи, сякаш не го е чул.
– А искате ли децата ви да са живи и здрави?
Ивака не отговори, подозираше, че портиерът или какъвто и да беше човекът насреща не очакваше отговор.
– Тогава слушайте внимателно, господин капитан, с цялото внимание, на което сте способен…
Бай Димчо разказа историята на последната американска орбитална станция и за това как съпротивата иска да я използва за да унищожи с един удар елита на Райха.
Офицерът изстина, но не от снега под себе си: подобни тайни по принцип подкопават здравето.
– … На рождения ден на Фюрера всички те ще бъдат в Берлин.
– Но това е невъзможно. От тогава са минали петнадесет години. Станцията просто няма как да работи.
– Аз вярвам в добрата подготовка, която германското космическо командване дава на бъдещите астронавти… раумтрекери. Ще я поправите. Пък и там има тройно дублиране на системите за изстрелване. Но техническите подробности ще ги уговаряме после. Сега от вас се изисква да решите дали ще ни помогнете или не, господин капитан. Да или не?
– В Берлин живеят осем милиона души. Вие искате от мен да сложа на съвестта си съдбата на толкова невинни?
– В Райха няма невинни, господин капитан. Хитлер беше избран на свободни избори, а Българското правителство доброволно реши да се присъедини към Остта, нали?
Ивака нямаше какво да отвърне, но имаше въпрос.
– Ако приема, какво ще стане със семейството ми след полета?
– Това е лесно – те да дойдат на изстрелването в Гвиана. Такава е традицията, вярвам, че нашите добре организирани немски приятели няма да ѝ изневерят точно за вашия полет. В Райха ще настане такъв хаос, че на никой няма да му е нито до вас, нито до семейството ви. В Куру ще ги изведем от хотела и ще ги прехвърлим в наша база в джунглите.
Нямаше смисъл да пита какво ще стане, ако откаже – дори един раумтрекер с чудесен вестибуларен апарат може да падне от сливата в задния си двор и да си чупи врата. След като му беше разкрил плана на удара, бай Димчо нямаше друг избор освен да го убие. Портиерът прецени колебанието му по друг начин.
– Ние не се шегуваме. Като се приберете в къщи, телефонирайте на колегата си Караиванов. И ако се опитате да водите двойна игра, знайте че семейството ви винаги ще бъде в ръцете ни. И в София, и в Куру. Да или не, господин капитан? Да или не?
Ивака си помисли, че събеседникът му е склонен да театралничи. След всичко казано, въпросът беше излишен.
– Да.
7. Зелен рай

Под кораба се стелеше зеленото море на джунглата. Едно от изтърканите сравнения, които Дарина никога няма да употреби, помисли си Ивака. На височина четири километра той катапултира и проследи с поглед как корабът се разбива, докато се полюляваше под купола на парашута.
Курсът, който беше изчислил се оказа толкова точен, че още същата вечер българинът се добра до мястото на срещата с бунтовниците. Това се случи в Суринам, само на няколкостотин километра от пистата в Куру, по-малко от едно денонощие след старта.
Охраната го заведе до просторна щабна палатка, покрита с маскировъчна мрежа.
– Добре дошъл, господин капитан – от вътре излезе да го посрещне бай Димчо. Бившият портиер носеше стара американска униформа без отличителни значи. – Как мина полета?
– Къде е семейството ми?
– Ние държим на думата си. – Бай Димчо го отведе до съседната палатка и отметна платнището, което покриваше входа ѝ. Вътре Дарина и децата се хранеха на походна маса.
– Татко си дойде, татко си дойде – извика Пенка.

***

Два дни по-късно докато пълнеше канчетата с топла вода от полевата кухня, Ивака попадна на бай Димчо. Той вече не криеше нито истинското си звание – бивш майор от морската авиация – нито че е син на българи, избягали в Щатите след края на Втората Световна Война.
– Добро утро, господин капитан! – поздрави бай Димчо. Той четеше вестник и отпиваше дъхаво кафе от алуминиева чашка. На Американската Съпротива в Южна Америка не ѝ стигаха патрони, но първокласно кафе имаше винаги в изобилие. – Поздравления!
– Добро утро, господин майор. За какво ме поздравявате?
– За това. – бай Димчо му подаде вчерашния брой на „Volkischer Beobachter“, (3) мексиканското издание, ако се съди по заглавията на испански. Ивака го поназнайваше малко и обичаше да се шегува: само колкото да си има неприятности. Но сега езикът се оказа полезен. С едри букви на първата страница пишеше: „Accidente en la estacion nuclear de Berlín!“ (4)
Ивака изтръгна вестника от ръката на майора и трескаво зачете: „Осем милиони жертви…“
– Какво общо имаш ти с това? – чу се иззад гърба му гласът на Дарина.
Той погледна безпомощно към бай Димчо но американският българин съсредоточено се взираше в дъното на чашката си.
8. „Човек умира за да не умре сам някой друг…“

Дарина дълго се въртя под завивките и заспа едва след полунощ. На съседното легло Ивака лежеше без да мърда. Вратът го болеше, но той се страхуваше да се намести за да не я събуди. След дългите обяснения помежду им не му се занимаваше с упражнения за отпускане. За всеки случай изчака докато дишането на жена му стане съвсем равномерно и едва тогава се надигна.
Нещо изшумоля в краката му. Той се наведе – „Volkischer Beobachter“ от вчера. Дарина го смачка на топка и го захвърли в ъгъла докато се караха.
Капитанът зашари пипнешком под леглото. Извади раницата, която получи заедно с американската униформа. Вътре, все още в кобура си, лежеше поизтъркан армейски Колт. Бай Данчо му каза, че едва ли ще се наложи да стреля, но му го дават за да не се чувства като затворник докато е в лагера.
Ивака взе пистолета и излезе навън. Южните звезди надвиснаха застрашително над главата му. Той закрачи към джунглата. Краката му едва се отлепяха от земята. Когато навлезе между дърветата, той спря, пипнешком освободи предпазителя и вкара патрон в патронника.
– Васко, недей!
– Значи все пак те събудих. – констатира Ивака и скри оръжието зад гърба си. – Аз само исках да подишам чист въздух.
Дарина го прегърна и двамата останаха така, впити един в друг, още дълго време.
Валентин Д. Иванов
Серо Паранал – Ла Сия, Чили – Мюнхен, Германия
28.12.2003 – 4.1.2004 – 14.01.2004 – 10.05.2005 – 23.04.2020
(1) На 20.04.1889 е роден Адолф Хитлер. Б. а.
(2) „Сигурен ли сте, че искате да изстрелвате?“ (англ.) Б. а.
(3) „Национален Наблюдател“ (нем.), официален орган на Германската Национал-Социалистическа Партия. Б. а.
(4) Авария в ядрената електроцентрала в Берлин! (исп.) Б. а.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, космонавтика, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Време за не-губене. Астро-хайку-гатанки


Тези хайку са писани през периода 2009-2012 година и бяха сглобени в кохерентна структура едва през 2018 година, но така и не бяха публикувани никъде.

*

Гатанки за младши научни сътрудници.
Къде се развива действието?
Първите няколко стихотворения са по-лесни примери за подсказване.
– 1.3 светлинни секунди:

Знамето не помръдва.
Безветрие.
Стъпки в реголита.
– 21 светлинни минути:

Време за любов.
Кактуси цъфтят.
Пролет на червена планета.
– 53 светлинни минути:

Алена пустиня.
Над Европа изгрява
Голямото червено петно.

Плоско водно камъче
весело скача
по вълни от метан.
– 13.7 светлинни часа:

Цвят на кокиче
в хидропонна градина.
Пролет настъпва на ТНО.
– 4.2 светлинни години:

Водороден атом пълзи
по магнитната линия
в пастта на Бусард.
– 6.5 светлинни години:

Тази есенна вечер
листата падат
на два парсека от нас.
– 444 светлинни години:

Седем огъня в небето.
Светла нощ на
планета в звезден куп.
– 14,000 светлинни години:

Наближаваме Големия облак
докладва
капитанът-хлебарка.
– 26,490 светлинни години:

Краят на вечността
не настъпва за атом
падащ в свръхмасивна черна дупка.
– 2,537,000 светлинни години:

Ухание на цветя
в съзвездието Андромеда.
Обмен на разуми.
– 275,000,000 светлинни години:

Пет небесни водовъртежа
се целуват.
Сблъсък на галактики.

2009-2018
Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, космонавтика, литература, научна фантастика, поезия, poetry, science fiction

Космически годишнини: 1961-1979-1981


Понесен от енергии бушуващи,
играех жертвения танц
безмълвно.
И хиляди слънца
ликуващо
ме стрелваха
със нежните си мълнии.

Георги Пенков, из „Космическа рапсодия“ (2010)

 

12.04.1961: Юри Гагарин, първи полет на човек в космоса:

10.04.1979: Георги Иванов, първи полет на българин в космоса:

12.03.1981: първи полет на космически кораб за многократно използване:

Leave a comment

Filed under България, История, космонавтика, наука, science

Наука по време на коронавирус: лекция „Астрономия в ESO и нуждата от науката за Космоса“


Лекция изнесена пред кръжок по астрономия към катедра Астрономия във Физическия факултет СУ „Св. Климент Охридски“ на 18.04.2019 година:

https://www.youtube.com/watch?v=dTc5CG8nCuE

https://www.youtube.com/watch?v=fgi9ScM9ln4

Leave a comment

Filed under космонавтика, наука, science

Нова моя статия в списание „Осем“: Лунна афера


През 1835 г. нюйоркският вестник „Сън“ публикува шест измислени репортажа за новооткрита цивилизация на Луната. Възможно ли е и как да видим „хора“ там?

Как да се спечелят много пари от астрономия? През 1835 г. Ричард А. Лок намира свое решение на проблема. Той публикува в нюйоркския вестник „Сън“ шест фалшиви репортажа за новооткрита лунна цивилизация. Тиражът се увеличава многократно и материалите, издадени по-късно като отделна книжка, донасят суми, които в съвременни долари биха се измервали с милиони. Защо тази мистификация се радва на такъв успех?

https://spisanie8.bg/%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5/%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5-8-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9-12020-%D0%B3.html

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, космонавтика, наука, научна фантастика, science, science fiction

Астрономически Форум Бургас, 04.01.2020 г.


Културен Център „Морско Казино“

Програма за лекционен поток, зала „Георги Баев“

10:00 – 11:00 Откриване, комбинирана лекция от Astro School Burgas

11:00 – 11:45 доц. д-р Ваня Статева, Институт по Астрономия към БАН, „Как разгадаваме тайните на звездите?“

11:45 – 12:15 Кафе пауза и първа викторина

12:15 – 13:00 Стефан Иванов, Университет на Кеймбридж, „През погледа на олимпиадната астрономия“

13:00 – 14:00 Обедна почивка

14:00 – 14:45 д-р Валентин Иванов, Европейска Южна Обсерватория (ESO), „Съвременните обсерватории“

14:45 – 15:30 доц. д-р Димитър Колев, ППМГ Бургас, НАО Рожен, „40 години наблюдения на НАО Рожен“

15:30 – 16:00 Кафе пауза и втора викторина

16:00 – 16:45 д-р Янко Николов, Институт по Астрономия към БАН, „Интересният свят на рентгеново-двойните звезди“

16:45 – 17:30 доц. д-р Антоанета Антонова, Институт по Астрономия, „Астрономия на радиочестоти“

17:30 – 18:30 Закриване на форума и нощни наблюдения на терасата на КЦ „Морско Казино“ (при добри метеорологични условия)

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, космонавтика, наука, science

Научно-популярни статии в бр. 11/2019 на сп. „Осем“: за нобеловите награди и за космическата експанзия на човечеството


В последния брой има две статии, които особено заслужават внимание:
Един тъй чакан „Нобел“ – моя статия, в която разказвам на разбираем (надявам се) език за интригата отколо тазгодишните Нобелови награди: за какво са дадени и каква е предисторията им.
Билет до Йорд – втора статия от авторската поредица на писателя фантаст и футуролог Николай Теллалов за един фантастичен и в същото време реалистичен път на човечеството кум звездите, койот води през социални промени, създаване на изкуствен интелект и какво ли още не. Забележителна статия, която бих причислил към позабравения – за съжаление – жанр на фантастичния очерк или есе. Авторът предлага проникновен поглед в бъдещето и комбинира вече съществуващите технологии с такива, родени от въображението му, но нреалистични в смисъл, че почиват на истинска наука. Чудесен материал за хората с въображение и с любопитни умове. Горещо го препоръчвам!
Съдържанието на броя може да видите тук:
https://spisanie8.bg/%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5/%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5-8-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9-112019-%D0%B3.html

Leave a comment

Filed under astronomy, астрономия, космонавтика, наука, научна фантастика, science, science fiction

Съобщение за пресата: Spring on Pluto (Пролет на Плутон)


Парижката Обсерватория пусна съобщение за пресата за резултатите от 30-годишна кампания за наблюдение на атмосферата на Плутон, в която участвах и аз. Наблюденията се състоят в измерване на размера на атмосферата чрез звездни окултации. Окултация се получава, когато Плутон или друг обект премине точно между нас и някоя далечна звезда, по продължителността на затъмнението можа да се определи размера на атмосферата.
Главният резултат е измерване на промяната на атмосферата на тази планета-джудже, което е резултат от смяната на сезоните – например промяната на налягането след 1988 година (измерванията са показани с черни точки, а моделите – с линии; моделите предсказват промените и в бъдеще и ще могат да бъдат проверени с още наблюдеия) може да се види тук:

Самото съобщение за пресата с изображения може да се види тук:
https://www.obspm.fr/spring-on-pluto-an-analysis.html?lang=en
По-надолу давам само текста му.

***

Spring on Pluto: an analysis over 30 years

Whenever it passes in front of a star, Pluto provides precious information about its atmosphere, precious because occultations by Pluto are rare. The survey achieved by researchers from Paris Observatory over several decades of observations appears in the journal Astronomy and Astrophysics of May 10, 2019. Interpreted in the light of data collected in 2015 by the probe New Horizons, it allows them to refine physical parameters that are essential for a better understanding of Pluto’s climate and to predicting future stellar occultations by the dwarf planet.

Like Earth, Pluto’s atmosphere is essentially composed of nitrogen but the comparison stops there.

Beyond Neptune, Pluto takes 248 years to make a complete revolution around the Sun. During a Plutonian year, its distance to the Sun varies greatly from 30 to 50 au, leading to extreme seasonal cycles.

With extremely low surface temperatures, less than -230 ° C (40 ° K), there is a solid-gas equilibrium, where a tenuous atmosphere of essentially nitrogen coexists with surface ice deposits. Today, the nitrogen vapour is estimated to be stabilised at a pressure around 1.3 pascal (whereas the pressure is about 100 000 Pa on our planet).

Because of its obliquity (the angle formed between the polar axis and the orbital plane) at 120 degrees, Pluto’s poles successively face a permanent day for several decades, then a permanent night. This leads to a complex cycle of redistribution of its volatile species such as nitrogen, methane and carbon monoxide. Thus Pluto had its equinox in 1988, before moving to perihelion (at 30 au) in 1989. Since then, the dwarf planet has continually moved away from the Sun to reach 32 ua in 2016, which represents a loss of 25 % of his average insolation.

Naively, a sharp fall in atmospheric pressure could be expected. In fact, the gas-ice balance of nitrogen imposes that for each degree Kelvin lost at the surface, the pressure should decrease by a factor of two.

But the exact opposite occurs. The proof is provided by the article that appeared in A&A of May 10, 2019, and which analyses a dozen of stellar occultations observed in nearly 30 years, during the spring in the northern hemisphere of Pluto: the atmospheric pressure increases by a factor of three between 1988 and 2016.

This paradoxical scenario was already considered by Pluto’s global climate models (GCM) since the 1990s, but without certainty, as one scenario among many others. Several important parameters of the model remained to be constrained by observations.

These observations of stellar occultations from Earth, coupled with data collected during NASA New Horizons’ Pluto flyby in July 2015, now allow a much more accurate scenario to be written.

New Horizons mapped the distribution and topography of ice on the surface of the dwarf planet, revealing a vast depression of more than 1000 km in diameter and 4 km deep, located near the equator between latitudes 25 ° S and 50 ° N, and called Sputnik Planitia. This depression locks up a part of the nitrogen available in the atmosphere, forming a gigantic glacier which is the true “heart” of the climate of the dwarf planet, since it regulates the atmospheric circulation via the sublimation of the nitrogen.

In addition, stellar occultations allow to constrain the subsoil’s thermal inertia of the model, explaining the thirty-year phase shift between the transition to perihelion (1989) and the growth in pressure still observed today (Fig. 1). The subsoil has stored the heat and is restoring it gradually. Occultations also constrain the fraction of solar energy returned to space (bond albedo) of nitrogen ice and its emissivity.

Finally, these observations eliminate the possibility for the presence of a reservoir of nitrogen in the southern hemisphere (currently in a permanent night), which would produce a maximum of pressure much earlier than what is observed (magenta curve of Fig. 1).

This study is a nice illustration of complementarity between ground-based and space observations. Without the New Horizons flyby, ice distribution and topography would remain unknown, and without long-term monitoring of the atmosphere, Pluto’s climate models could not be constrained.
Prediction of future occultations

Finally, the occultations also provide 19 Pluto’s positions between 1988 and 2016, with an unequaled precision of a few milliarcsec (mas) in the sky. Such a precision, possible thanks to the Data Release 2 of the European Gaia mission, allows the authors to compute an ephemeris of Pluto with this equivalent precision for the next decade .

Thus, it will be possible to observe other occultations by Pluto and to monitor its climate… The theoretical models indicate that Pluto’s atmosphere is currently near its maximum expansion. Future observations could confirm or refute this prediction. Are we going to see soon the beginning of this slow decline, which should reduce by a factor of twenty the atmospheric pressure of Pluto at the end, and cover its surface with a thin layer of glossy “white frost”?
Reference

This research was the subject of two papers entitled “Lower atmosphere and pressure evolution on Pluto from ground-based stellar occultations, 1988-2016”, by E. Meza et al., and “Pluto’s ephemeris from ground-based stellar occultations (1988-2016) “by J. Desmars et al., published on May 10, 2019 in the journal Astronomy and Astrophysics.

These results were obtained in part thanks to the funding by the European Research Council of the ’Lucky Star’ project, led by Bruno Sicardy (ERC Advanced Grant n ° 669416).

Last update on 10 May 2019

Leave a comment

Filed under астрономия, космонавтика, наука, science

Четиридесет години от първия полет на българин в космоса


На 10.04.1979 г. в 19 часа и 34 минути българско време е изстрелян космическият кораб „Союз-33“ с екипаж Николай Рукавишников и Георги Иванов. Корабът не успява да се скачи с орбиталната станция „Салют-6“ и е приземен 1 денонощие, 23 часа и 1 минута, след 31 пълни обиколки около Земята.
Г. Иванов в Пазарджик:

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, космонавтика, наука, history, science

Статия в блога на ESO за един странен астрономически обект


https://www.eso.org/public/blog/what-is-this/

С едно изречение – нещо скрива от нас част от звездата: планета с гигантски пръстени, или множество комети, или диск – все още не знаем.

А препринт на нашата статия в Monthly Notices може да видите тук: https://arxiv.org/pdf/1811.02265

Leave a comment

Filed under астрономия, космонавтика, наука, science

Астрономия: статия за наша статия в New Scientist


Когато ме питат с какво точно се занимавам – в професионален аспект – аз обикновено отговарям, че съм general-purpose infrared astronomer, което приблизително може да се разбира, че за инфрачервената астрономия аз съм нещо каквото са военните лекари за медицината – разбират от всичко по малко. Участвал съм в изследвания и съм публикувал статии за обекти от слънчевата система и на далечни квазари. Включително – и няколко статии за Плутон. Последната от тях е голям, не, по-скоро огромен проект със стотици участници, в който се използват наблюдения от десетки телескопи на различни места по света за да изследва атмосферата на тази планета-джудже. Главният резултат от тези наблюдения е, че през последните три десетилетия налягането в атмосферата на Плутон се увеличава, което с сезонно изменение. Просто сезоните на Плутон са дъъъъъъллллггггггииииии, защото една негова година се равнява на 248 земни…
Безплатен препринт на самата статия – публикувана в Astronomi & Astrophysics – може да се прочете тук: https://arxiv.org/pdf/1903.02315.pdf
А статията за нашата статия в New Scientist – тук: https://www.newscientist.com/article/mg24132214-200-it-will-be-snowing-nitrogen-on-pluto-for-the-next-century/
За съжаление достъпът до New Scientist, но такива са реалностите на пазара. Вероятно и други медии ще отразят нашата работа.

Leave a comment

Filed under астрономия, космонавтика, наука, science

Научно-популярна статия „Обратната страна на Луната“


Във февруарския (2/2019: https://spisanie8.bg/%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5/%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D1%80%D1%8A%D0%B6%D0%B8%D0%B5.html) брой на сп. „Осем“ може да прочетете моя статия за Луната.
Ето я анотацията от страницата на списанието: В самото начало на 2019 година китайската станция „Чанг-4“ достави на повърхността на Луната неголям луноход. За пръв път кацането беше осъществено върху обратната страна на Луната, която винаги е невидима от Земята. Какво Да очакваме от тази мисия? На 14 септември 1959 г. автоматичната станция „Луна-2“ поставя началото на лунните изследвания in situ (на място). Какво знаем за нашата космическа съседка днес, как сме го научили и какви са големите въпроси, на които астрономията и геологията все още търсят отговори?
Към това мога да добавя, че разказвам как с много труд и изобретателност астрономите от миналото са изследвали Луната и са разкривали тайните ѝ.

Leave a comment

Filed under astronomy, История, астрономия, космонавтика, наука, science

The Bulgarian Space Program (Българската космическа програма)


… in the past, present and future is reviewed here (в миналото, настоящето и бъдещето е разгледана тук): http://thespacereview.com/article/3638/1
PS: Вече само на български – Светослав Александров и друг път е публикувал статии в The Space Review (http://thespacereview.com), но предполагам, че тази статия ще е особено интересна за българите, които не познават родната ни космическа история.

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, История, космонавтика, наука, history, science