Category Archives: киберпънк

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 1 и 2


Научно-фантастична повест за астероиди-убийци, виртуални реалности и четирикраки извънземни, написана в периода между 2009 и 2013 година. По-голямата част от текста се появи на Cerro Paranal, през много едночасови сесии преди любимите ми нощни смени, на любимата ми висока масичка до басейна.
Твърда научна фантастика.


На всички стари приятели и приятелки, които твърде рано поеха по пътя към по-добрите светове.

  1. Минус тридесет и две хиляди, седемстотин шестдесет и осем

Широкоъгълните телескопи, с които беше осята обратната страна на Луната, откриха астероида две седмици след като той се показа иззад Слънцето. Програмата за планиране на наблюденията го класира в горната половина от списъка с интересни обекти. Шест земни дни по-късно аналитичният комплекс на обсерваторията оцени вероятността за сблъсък със Земята на петдесет и седем процента, най-високата за обекти с предполагаем диаметър над двеста метра в цялата история на човечеството. От този миг нататък около една трета от телескопите на Луната и в точките на Лагранж го следяха неотлъчно.
Някой от тях все още се завъртаха за да прихванат новата цел, когато плаващият космодром, дрейфващ между Флорида и северните брегове на Куба, получи съобщение за астероида. Неговият собствен аналитичен комплекс още веднъж пресметна орбиталните елементи на обекта, убеди се, че опасността за Земята е значителна, и започна да изследва вариантите са отклонение на неканения гостенин. За двадесетина секунди изкуственият интелект извърши повече от четиридесет октилиона операции, но не намери спасително решение, и привлече към решаването на задачата сродните комплекси в Гвиана, Владивосток и Килиманджаро.
Същата вечер от научноизследователски космодром в от централна Африка излетя ракета. Полезният ѝ товар беше малка автоматична станция, снабдена единствено с камера и радиопредавател. След четири месеца тя прелетя покрай астероида. Относителната скорост в момента на минималното сближаване надвишаваше четиридесет километра в секунда. Станцията изпрати на Земята само шест използваеми снимки на астероида – течният азот, който служеше за охлаждане на електрониката в близост до Слънцето, се изчерпа и всичките пиксели на следващия седми кадър имаха стойност минус тридесет и две хиляди, седемстотин шестдесет и осем.
Новите наблюдения уточниха орбитата и позволиха да се изчислят размера и плътността на новооткритото небесно тяло. Разделителната способност(1) на изображенията беше достатъчна, за да се види, че то е триосен елипсоид, с най-голям диаметър две хиляди и седемдесет километра, който го превърна от астероид в планета–джудже. Гигантската – за размерите му – планина го опасваше по екватора. Подобни образувания се срещат рядко, но не са нещо невиждано. Човечеството се сблъска за пръв път с тях отдавна, още при първите посещения на Веста. Те се получават, когато едно тяло с плътно ядро претърпи централен удар – за разлика от приплъзващите удари, които са много по-често срещани, но обикновено само оставят няколко дълбоки канала по повърхността на астероидите. Стига сблъсъкът да е достатъчно силен, той предизвиква в мантията на обекта вълна на плътността, която прекроява повърхността му като издига едни части от релефа и снижава други.
Въоръжен с точната форма на небесния снаряд и с периода на въртене около собствената му ос, аналитичният комплекс на лунната обсерватория адаптира масово-обемния модел на Веста към наблюдателните данни за новото тяло, и определи поправките на орбитата заради ефекта на Ярковски(2).
Резултатите повишиха вероятността за удар със Земята до деветдесет и девет процента и четири деветки след десетичната запетая. Ако не се предприемеха мерки, след седемдесет и девет дни астероидът щеше да навлезе в атмосферата над южния Атлантик. Там, където на двеста метра дълбочина плуваше главният аналитичен комплекс на планетата – осемстотин кубични километра биоелектролит, ограден от океанската вода с три слоя прозрачно фулериново фолио.


Разстояние между Земята и астероида: 1.0002 астрономически единици(3)

(1) Разделителна способност или ъглово разрешение – параметър, измерващ способността на телескопите да регистрират като отделни два обекта, разположени в непосредствена близост един до друг, или да разграничават близки разположени детайли от повърхността на едно небесно тяло.
(2) Ефект на Ярковски – физически процес, заради който астероидите променят орбитите си около Слънцето, поради неравномерното излъчване от повърхността им, породен от въртенето около собствената им ос.
(3) Мярка за дължина в астрономията, равна на средното разстояние между Земята и Слънцето.

  1. Кон(4) по време на икономическа криза

Днес моят стар приятел Борис ще лети към звездите за краен път.

  • Джо, бляскавата ми кариера на космически пътешественик е на път да приключи заради разпадането на нашия семеен потребителски съюз – призна той завчера, докато си пиехме кафето.
  • Криза – въздъхнах. После спорихме дали заради нея младежта излиза от симулациите само колкото да изкара пари за достъп до мрежата, за квартира и за памперси. Постепенно разговорът ни замря, убит от склонността на Борис да философства и от общото чувството за собствено безсилие, обхванало двама прегърбени пенсионери, от които нищо не зависи. А днес е от значение само това, че отиваме на космодрома за крайния полет на моя стар приятел. Аз летя към мястото на срещата по околовръстния път над предградията, а той – по северното трасе, което следва някогашната магистрала номер седемнадесет.
    Ние често употребяваме думата краен. Тя сигурно звучи странно за човек, който не познава отблизо заниманията на нашите клуб. В авиацията и космонавтиката нейният синоним последен има друго, съвсем финално, и бих казал, фатално значение. Бойните пилоти във всички войни са смятали употребата ѝ за лошо предзнаменование и са търсели какви ли не начини да я избягнат. Вярно е, че срещу нас не стреля никой и системите на нашите модули са дублирани многократно, но ние също предпочитаме да не я споменаваме.
    Сега ми е особено трудно да ѝ намеря замяна. От две седмици не сме виждали синьо небе и при тази скорост на вятъра няма как да получим разрешение за излитане. За съжаление, дори най-съвършените космически кораби не могат да се процедят от дъното на потенциалната яма, която планетата Земя е издълбала в метриката на пространство-времето. Не, няма теоретична пречка, но микроградиентите в гравитационното поле ни лишават от всякаква надежда да се появим в околностите на целта. Един камък с размерите на канапе се превръща в маскон(5) с огромен ефект върху подпространствената траектория. Курсът на кораб, който излита от Земната повърхност, може да се предскаже с цената на няколко седмични изчисления, които вземат под внимание химичния състав, плътността и дори пукнатините в почвата около стартовата площадка. Но това е прекалено бавен начин да се планират рутинни полети като днешния.
  • Здрасти, Джо! – лицето на Борис се появи върху предното стъкло на колата ми. – Как е настроението преди битката?
  • Готови сме да надникнем отвъд безкрайността. Както винаги.
  • Според прогнозата от снощи времето ще започне да се подобрява днес или утре.
    Четох тази прогноза, дори в момента анимацията на облачната покривка се въртеше в ъгъла на моя фов(6). За метеоролозите разлика от двадесет и четири часа е в рамките на допустимите грешки на техните климатични модели, а за моя приятел тя е съдбоносна, но щом той е решил да бъде в добро настроение, по-добре да не му преча.
  • Миналия път…
    Борис не ме остави да довърша.
  • Ех, старче, ако знаех, че часовете, които прекарахме в космоса тогава ще са ми крайните, щях да им се наслаждавам по друг начин.
  • Как точно? Щеше по-дълго да се взираш в звездите през илюминатора?
  • Не, на звездите им се нагледах. Но щях да натискам по-силно бутоните и да щракам по-звучно с превключвателите.
    Бутоните и превключвателите, за които говореше приятелят ми не са виртуални, а истински, механични. Интерфейсът на модулите ни съзнателно е стилизиран да наподобява старите космически кораби, а приликата с капсулите от програмата „Аполо“ се цени особено високо.
    Подхвърлихме си още няколко словесни топки, после продължаваме да летим в мълчание.
  • В малкото случаи – наруши го Борис – когато съм знаел, че върша за краен път нещо важно за мен, съм се опитвал да запомня момента добре, за да се връщам по-лесно към него в спомените си, и да го преживея отново и отново.
  • Винаги можеш да си опресниш паметта с помощта на записите от бордните камери.
  • Циник.
    Настъпи нова пауза. Усещането за пропусната възможност ме обзе с нова сила. Ръцете ми се отпуснаха и моята „Секвоя“ откликна на освободения щурвал с потреперване. Бордовият компютър, представител на най-високия разрешен от закона клас, сигурно реши, че съм задрямал и раздруса колата. Съвсем слабо, колкото да събуди водача. Реакцията му беше реверанс на конструкторите към фалшивото убеждение на хората, че сме необходими, че управляваме процесите около себе си и че отговаряме за нещо пред обществото.
  • Клюмаш – констатира Борис и с невинен глас продължи. – Ако не си спал добре снощи, защо не оставиш на автопилота да те води?
  • Много добре знаеш защо.
  • А, да – кимна пресилено той. – Страх те е, че един ден на машините най-после ще им омръзне да се грижат за нас, ще ни приспят и ще ни прехвърлят във виртуална реалност, където не можем да нараним нито себе си, нито околните.
  • Как можеш да не виждаш в какво сме се превърнали! Буци лой…
    На екрана светна предупреждение, че е настъпило време за снижаване и го спаси от справедливия ми гняв. До старото летище, на което се събирахме веднъж в месеца, оставаха по-малко от пет минути полет.
  • Да, какво ли виждам аз – въздъхна лицето от предното стъкло.
  • При бързодействието на днешните квантови изчислителни разтвори това не е абстрактна възможност – отвърнах и натиснах щурвала напред. Носът на колата се наведе и сивосинята покривка под мене започна да се приближава.
  • Въпросът е не дали човек вижда опасността – каза Борис, – а как се готви да я посрещне.
    Той прекъсна връзката докато се чудех от къде да започна. Ще има време да довършим този разговор.
    Обичам да се нося на двадесетина метра над облаците. Гледката е особено красива когато скоковете в атмосферното налягане и турбулентността нащърбят горната им граница, и носът на „Олимпиката“ се забива с лека вибрация в поредната сива стена за да изскочи след миг от другата страна на облака и да се гмурне в слънчева светлина. В същия момент предното стъкло се оцветява във всички цветове на дъгата заради водните капки, които са се натрупали върху него.
    Днес повърхността на облаците беше плоска, като отрязана с нож. Сигурен знак, че атмосферната структура е стабилна и лошото време ще се запази за дълго.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9631 астрономически единици

(4) Кон – от конвенция – среща, събиране на хора с общи интереси, обикновено любители.
(5) Маскон – концентрация на маса. Обикновено се употребява в контекста за Луната, но маскони може да има на всяка планета. Пример за маскон на Земята е Мауна Кеа.
(6) фов – съкращение от field of view (англ.), виртуално работно пространство на очен терминал, проектиращ направо върху ретината.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Майндстер


Разказ за свободата на достъпа към информация и към знания, написан под влияние на Кори Доктороу – адвокат на свободния софтуер и на лиценза Creative Commons. По-наблюдателните може дори да забележат неговото „камео“ в една сцена. Разказът не е публикуван никъде, но с него участвах – не особено успешно – в конкурса, организиран в памет на Иван Попов и може би ще се появи в издание на хартия, заедно с други разкази от конкурса.

* * *

1. „Ко шъ праиш кату додат да тъ прибират?“(1)

По пода на апартамента се търкаляха книги и парчета от мебели. Две гигантски ченгета, които напомняха роботи от филм на ужасите, се бяха изправил до домакинята – жена на средна възраст със заплетени коси.

– Може ли да седна? – Попита тя.

– Не. Забранено е да променяте каквото и да е в сцената на местопрестъплението, – изрецитира полицаят отляво.

Местопрестъпление си беше, с всичките доказателства, които някой съд може да си пожелае, нахвърляни на масата.

– Ще чакаме инспектора. – Добави другият полицай.

Гласовете им бяха неразличими и безразлични. Не защото се опитваха да я смутят или объркат – жената добре ги разбираше – а следвайки естествена реакция на хора, които си вадят хляба като предлагат мускулите си на която и да е сила, без значение дали защитава или нарушава закона, стига да им плаща достатъчно добре. Тя реши, че е по-добре да гледа към плюшеното мече върху масата. Играчката бе част от доказателствата. Лапата ѝ беше откъсната и от дупката се подаваше антена на нелегален безжичен модем. Независимо от това куклата действаше на Ирина успокоително.

Инспекторът най-после се появи. Той бе облечен в измачкан шлифер, забележително постижение в ерата на синтетичните материали, които правеха почти невъзможно дрехите да изглеждат зле. Всичко висеше свободно по него, трябва да беше загубил доста килограми напоследък.

Известно време той изучава доказателствата. На свой ред жената го оглеждаше внимателно и не пропусна бързият поглед, който инспекторът хвърли към двойното легло в съседната стая. Той въздъхна, повдигна един съборен стол и кимна към патрулните полицаи.

– Сложете заподозряната да седне.

С премерени, едновременни движения те спуснаха омекналото тяло на домакинята върху седалката.

– Оставете ни! – Заповяда мъжът.

Ченгетата се подчиниха без да показват дали са разбрали, че заповедта му нарушава протокола. Жената остана в стаята сама с него.

– Ти си луда! – Той закрещя срещу нея веднага, щом вратата зад гърба му хлопна. – Как може да си помислиш дори, че ще се измъкнеш след всичко това?

– Ще се измъкна, само че трябва да ми помогнеш мъничко, Джош.

– Да, разбира се, трябва ти моята помощ. – Мъжът погледна отново към леглото в спалнята. Легло, което те двамата бяха делили преди цяла вечност. – Защо веднъж поне не си помогнеш сама като помислиш преди да сториш нещо особено глупаво. – Той кимна към входната врата, зад която чакаха двамата патрулни. – Те сигурно вече са се обадили в управлението. С теб е свършено, а също и с кариерата ми.

– Не е задължително.

– Ти го направи задължително.

– Джош, трябва ми само половин час, и всичко ще бъде наред.

– Луда ли си?

– Не луда, а подготвена. Имам спящи червеи в половин процент от всички мрежови устройства по света. Половин процент от целия Интернет! Това са страшно много компютри, телефони и импланти. Особено импланти.

– Много добре знам за твоите червеи.

– През следващите тридесет минути ще се реши всичко. Моите червеи ще инсталират нов драйвер на всеки имплант и ще свържат нашите мозъци пряко през мрежата. От сега нататък хората ще могат да учат самостоятелно или един от друг, и придобитите знания ще си остават техни за цял живот. Университетите няма да са щастливи, повярвай ми!

– Университетите няма да имат ни най-малък повод да се тревожат. Такава връзка е невъзможна заради прекъсване на хардуерно ниво. Искам да кажа – на биоуеърно, на биологично.

– Аз намерих начин.

Инспекторът помисли над думите ѝ, после поклати невярващо глава.

– Има начин да се възстанови връзката чрез програмируем вирус. Биологичен, не софтуерен. Самият хипоталамусът може да го генерира, след подходящо… стимулиране. По тази причина те моля за половин час – вирусът се нуждае от време за да изпълни задачата си.

Мъжът кимна.

– Това не е всичко, Джош. Подозирам, че възможността за възстановяване на връзката е била оставена нарочно. По същество тя е задна врата към мозъците на хората, към най-съкровените ни мисли.

– За какво ще я ползваш? Ще станеш императрица на Земята? – Пошегува се той, но гласът му не звучеше особено весело.

– Сякаш не ме познаваш! Напротив, ще освободя всички и ще им помогна да постигнат най-доброто, на което са способни.

– Ирина, ние вече сме водили този спор. Много пъти.

– Да, и ти никога не си направи труда да ме разбереш. Дори не искаше да ме изслушаш.

– Човечеството е пробвало да построи утопия и преди теб. Всички опити са завършвали с кръв. Сега ти искаш да го сториш във възможно най-голям мащаб – включвайки всеки човек, който по някакъв начин е свързан с мрежата. Представи си страданията, които ще причиниш.

– Вярно е, че утопиите са се проваляли до сега. Комунистическата не успя, защото хората не са еднакви, и някой от тях имат амбиции. Капиталистическата версия е на път да се изчерпи, защото хората не са достатъчно различни, и откровено казано, повечето нямат амбиции. А аз ще построя нещо различно, ще дам на всички възможността да бъдат най-доброто, на което са способни.

– Започваш да се повтаряш. – Той се намръщи. – И как ще им помогне твоят пряк интерфейс с мозъка?

– Моят драйвер ще им позволи да обменят невронните си структури. С други думи, да обменят части от собствените си съзнания. Това е много повече, отколкото да си предават един на друг знания, това е споделяне на самия себе си. Късогледите университетски администратори, които си мислят, че ще продължават да събират такси за ползване на лицензионно знание от студентите до топлинната смърт на Вселената, ще се пукнат от яд. Те си нямат и представа колко по-голямо е това, което правя: щом някой някъде научи нещо – независимо дали със собствени усилия или от преподавателска машина, – щом то стане част от неговото или нейното съзнание, човекът ще може да го сподели със света и всеки ще може да качи тези невронни структури и да ги „изпълни“ на своя собствен мозък. Хората ще могат да мислят мислите на другите.

– Ти ще разрушиш цивилизацията, защото хората ще бъдат еднакви, а това е най-сигурният път към застой.

– Няма да бъдат еднакви, защото всеки има своя собствена среда за… изпълнение на чуждите мисли. Говоря за нашите мозъци. Те не са идентични и следователно ще интерпретират невронните схеми по различен начин. Нещо повече, всички имат самобитни асоциации, неповторими преживявания и свой опит. Чуждите мисли ще бъдат изпълнени по уникален начин и ще доведат до собствени идеи. Аз ще издигна всеки индивид до най-високото ниво, което е способен да достигне.

Инспекторът направи няколко крачки към отворената врата на спалнята, спря, завъртя се на пети и въздъхна.

– Звучи прекалено фантастично за да е истина.

Тя си пое дълбоко дъх.

– До не много отдавна хората споделяха песни през Интернет, но това не накара всички да слушат една и съща музика, нали? Аз им предлагам неограничена свобода, те ще могат да споделят части от себе си с другите, да споделят себе си с другите, да стават другите. Кажи ми, няма ли да е чудесно?

Мъжът кръстоса ръце на гърдите си.

– Няма! Ако ти помогна, след тридесет минути ти ще направиш всички ни шизофреници. Заради твоя мозъчен Напстер(2) личностите ни ще се смесят и никой няма да знае повече кой е наистина.

– Ти все още си помниш Напстер! Не си прав за шизофренията. Ядрото на личността е както операционна система, а външните мисловни структури са аналози на програмните приложения. Само дето докато ги изпълнява, операционната система им добавя малко случайни елементи. Това е. – Тя погледна изпитателно към инспектора. – Какво ще правиш сега, Джош? Имаш избор: можеш да се свържеш с мрежата и ти самият да получиш драйвер; или да ме заведеш в участъка. Само че преди да сме стигнали до там, вече няма да има нито мрежа, нито мрежова полиция!

Той отговори с мълчание, само запристъпва нервно от крак на крак. Древният часовник с махало, който по чудо беше оцелял през претърсването на дома ѝ, с тихо тракане отбелязваше отминаването на секундите. Ирина преброи цели дванадесет, докато почукваше по фалшивата пломба на един от кътниците си. Това качи в нейния мозък доклад за активността на резервния безжичен модем, микроскопична схема, която тя бе отпечатала върху парче прозрачна пластмаса, залепено върху долната страна на масата, точно под мястото, където бяха струпани веществените доказателства. Файлът бе празен, нейните червеи продължаваха да спят.

Ирина го провери отново. И отново. Пръстите ѝ се разтрепериха.

– Виждам, че разбираш, – каза Джош. – Ченгетата също могат да пишат вируси. – Той повдигна ръцете си и ги погледна многозначително.

– Искаш да кажеш, че ти можеш да пишеш вируси, – поправи го тя.

– Да, аз мога. И аз не харесвам бъдещето, което ти готвиш за човечеството. Казвал съм ти го и преди.

– Е, тогава ни остава само една възможност. – Жената докосна челото си, преди той да успее да я спре.

Спазмите, които обхванаха телата им, накараха и двамата да подскочат, когато резервният модем съедини мозъците им. За няколко секунди чудовищната изчислителна мощност на работната станция, скрита в мазето на сградата от другата страна на улицата, проби защитната стена около мозъка на инспектора. Без помощта на червеите Ирина никога не би могла да проникне в половин процент от милиардите компютри, разпръснати по света, но в една или две машини – или мозъци – да.

Нямаше светкавици, нито дим и гръмотевици. Нищо видимо не се случи, докато тя прехвърляше копие на своите невронни структури в неговия мозък. Без да иска инспекторът направи няколко несигурни крачки и събори един от столовете. Той падна на пода из издрънча.

Двете ченгета се втурнаха в стаята с извадени пистолети.

– Сър, добре ли сте?

– Всичко е наред… – Успокои ги началникът им.

В този миг жената се нахвърли срещу първия от патрулните полицаи.

Безнадеждно начинание.

Ченгето-гигант имаше предостатъчно време да насочи пистолета си към нея и дори да произведе предупредителен изстрел, както го изисква правилникът.

Тя все още се намираше на метър от него, когато вторият му куршум я улучи право в гърдите.

До тогава двата разума в главата на инспектора се бяха овладели. Сливането помежду им се усещаше като вечност.

В следващия миг Ирина изчезна от съзнанието му. Богатият аромат на мислите ѝ се задържа няколко секунди по-дълго…

2. Долната палуба на пиратския кораб

Осем години по-рано.

Джош обхвана с дясната си ръка кръста на Ирина. На екрана над главите им вървеше стар пропаганден филм против закона за авторското право.

– Музикантите са печелили пари чрез концерти, – обяви говорителят. Чернобял клип показващ как свири биг-бенд пред весела публика придружи думите му. Кадрите се сменяха все по-бавно, докато щастливите негри с инструментите не застинаха, взрени в камерата. Изображението се пикселизира, покриха го все по-едри квадрати в различни оттенъци на сивото. Това беше именно видът програма, която обичаха да въртят в маниашки бар като този, пълен с либерално настроени студенти от техническия университет. – После се появили грамофоните. – Квадратите се превърнаха във въртящи се дискове от винил. – Музикантите се страхували, че звукозаписните компании ще ги разорят, защото хората ще слушат плочите вместо да ходят на концерти…

Момчето почувства топлината и трепета на женското тяло до себе си и стегна прегръдката.

Момичето му отвърна с осъдителен поглед.

– Музикантите, или по-скоро агентите, които ги представяли, успели да прокарат закони, според които звукозаписните компании трябвало да им плащат отчисления от печалбата за всяка продадена плоча. – Дебели букви оформиха думата „хонорар“.

Джош повдигна ръката си по-нагоре. Ирина бе слабичка и пръстите му лесно достигнаха мястото, където чашата на сутиена ѝ избутваше бялата тениска напред. Момичето леко се отдръпна и се обърна настрани. На гърба ѝ се показа надпис „Диво нещо“.

– След това се появило радиото, – гласът от говорителите продължи. Картината се пръсна на фрагменти, който се сляха в изображение на стар лампов приемник. – В началото то излъчвало програмите си на живо, но се оказало прекалено сложно да се организира непрекъсната поредица от концерт. Траеща двадесет и четири часа всеки ден, седем дни в седмицата… По-просто било да използват записи. – На екрана усмихната млада жена зареждаше CD плеър с устройство за автоматична смяна на оптичните дискове.

Ирина се извърна към Джош. Сутиенът ѝ се изплъзна от върховете на пръстите му.

– Спри! Искам да гледам, – каза тя шепнешком. Момчето усети как гърбът ѝ се извива като на котка и предпазливо се отдръпна от нея.

– Звукозаписните компании лобирали пред Конгреса за закон, според който всеки, който излъчва по радиото техни записи, трябва да им плаща… да, именно, отчисления за всяка песен. – Още звучни печати с думата „такса“. – А също и всеки, който пускал музика в ресторант, влак или автобус…

Джош напълно спря да се преструва, че слуша старецът, който проповядваше срещу авторските права, или поне срещу начина, по който големите фирми ги използваха за да печелят за сметка на изпълнителите, протегна се и целуна Ирина по бузата. После пак се отдръпна, дори още по-далеч от преди.

– Кабелните компании, цифровото радио и цифровата телевизия поели по същия път. Те доставяли на потребителите кристално чист звук и картина. – Думите на говорителя бяха илюстрирани с ням клип от МТВ. – Обаче този път ситуацията била различна, защото човечеството тъкмо преминало през технологична революция. Повечето хора вече разполагали с домашни компютри и станало лесно да се съхранява, копира и споделя музика, без тя да губи качеството си…

Неочаквано Ирина отвърна на целувката му.

– … за разлика от аналоговите носители. – Изображение на скандалния Напстер смени клипа. То бе зачертано от две кръстосани немски думи „verboten“, изписани с дебел шрифт, сякаш имаше опасност някой да не ги забележи. – На студентите в някои от най-реномираните университети било забранено да пишат P2P1 софтуер за да не могат да създават приложения за споделяне на файлове.

Момчето хвана ръката на Ирина и я поведе нанякъде.

– До сега всяко поколение пирати се е превръщало в консерватори, защитаващи тяхното любима форма на статукво. Сега е ред на университетите. Някогашните центрове на свободомислие се превърнаха в ключари на пътя на знанието и прогреса…

– Насам. – Джош отвори тясна врата близо до изхода от студентското кафе. – Внимателно, има стълби нагоре.

Те се озоваха в тясна и тъмна кабинка.

– Къде се намираме? – Попита момичето.

– В старата прожекторна. Кафето някога е било кино. – Това бяха последните думи, които те си размениха преди да срещнат устните си отново, за толкова дълго, че целувката им нямаше край.

Гласът на говорителя все още стигаше до тях, през отвора, от където някога са се прожектирали филмите.

– Новите идеи се раждат в свободни дискусии, в които хората изразяват собствените си виждания и критично обсъждат гледните точки на останалите участници. Университетите са против свободната обмяна на невронни структури под предлог, че бихме могли да обменим знания, които попадат под защита на законите за авторските права. Те твърдят, че „притежават“ – старецът изразително постави кавички около думата – знанията, защото са продали лицензи за употребата им на студентите. Те твърдят, че трябва да им отчисляваме процент от заплатите си, защото може да споделим нещо от наученото с другите. Звучи познато, нали? Каква е разликата между това споделяне и написването на учебни, при което използваме базовите знания, които сме получили в училище?

Джош и Ирина бяха твърде заети за да чуят останалото.

3. Изненади.

Две години по-късно.

Ако бившата ти съпругата наруши закона за защита на авторските права и бъде застреляна докато оказва съпротива при арест, не може да продължите да работите в мрежовия отдел на полицията. И ако изобщо не изхвръкнете от полицията, ставате обикновено патрулно ченге, благодарите на шефовете си за добрината и се изправяте пред всички гадости, които може да ви сервира улицата. Като тази вечер, когато Дожш беше пребит от някаква банда.

– Стая, включи светлината! – Заповяда Кели, неговата партньорка.

Нищо не се случи.

– Всичко тук към твоя глас ли е настроено? – Обърна се тя към него.

– Има механичен превключвател на ляво от вратата, – промълви той.

Малкото студио изглеждаше като че ли вчера я бяха претърсвали полицаи. Кели не бе изненадана, случвало ѝ се бе да донася колегата си тук и преди. Последното, което Джош видя преди очите му да се затворят бе как тя сваля куртката на униформата си и навива ръкавите на ризата си.

Бившият инспектор се събуди заради светлината. Не можеше да идва от неоновите осветителни панели, защото бе твърде силна и стопляше лицето му. Завесите, които не бяха пипани от години, бяха вдигнати. Отне му известно време за да осъзнае, че тази подредена стая е същото мръсно и изоставено място, което бе населявал до предната нощ. Или беше до вчера сутринта?

– Ваше величество, очакват ви велики дела! – Кели се появи на кухненската врата. Носеше една от роклите на Ирина. Червена и леко тясна на гърдите. Освен това полицайката бе по-висока от покойната му съпруга и коленете ѝ оставаха открити. – Закуската е готова, но не ти се позволява да приближиш масата преди да вземеш душ и да се преоблечеш.

Той се огледа. Все още бе облечен в окървавената си униформа.

– Заповядай! – Кели му подаде чиста хавлия.

Джош се изправи и неволно изпъшка, болката от вчерашния бой все още не бе отминала. Той се повлече към банята.

Четвърт час по-късно, бившият инспектор лъщеше като нов и даже се бе избръснал. Преди да се върне при Кели, той сложи мръсните дрехи в пералнята и се уви с хавлия.

Партньорката му тъкмо се справяше с последните остатъци от мръсотия около дивана, върху който той бе прекарал нощта. В ръцете ѝ прахосмукачката издаваше жални звуци, но жената бе усмихната, зарадвана от пълната и окончателна победа над безредието и праха в апартамента му.

Полите на роклята се развяваха от излизащата струя въздух.

– Какво си мислиш, че правиш? – Изтърси се от устата на Джош.

– Как мислиш, какво правя?

Тя го изгледа продължително в очите.

Той отиде до гардероба, скри се зад отворената врата и се облече.

– Какъв е проблемът, Джош?

– Облечи си униформата.

– Извинявай! Надявам се, че не съм те обидила като взех роклята.

– Не се притеснявай за това. Само се преоблечи.

Той отиде до кухнята и отвори хладилника. Трябва да имаше бутилка някъде там… Всъщност имаше три. Избра тази с уиски, намери чаша и я напълни до горе.

Минута по-късно Кели дойде при него. Вече носеше униформата си, наистина, без тежките служебни боти.

– Ще налееш ли и на мен? – Тя посочи бутилката, която Джош все още държеше в ръка.

– Не. Благодаря ти, че се погрижи за мен. Сега си тръгвай. Моля.

– Джош, не бъди толкова упорит. Ти си добър. Аз… аз те харесвам. И искам да остана, Наистина искам.

– Не е възможно. И отново, благодаря за всичко. А сега тръгвай.

– Забелязах как гледаш към проститутките. Ти имаш нужда от жена, Джош.

– Кели, не усложнявай нещата. И без това е достатъчно трудно. Тръгвай. Това е заповед.

Тя помълча за малко, обърна се и пое към изхода, с малки и бавни крачки. Забравил за чашата партньорът ѝ отпи уиски направо от бутилката.

Скоро обувките ѝ затрополиха надолу по стълбите. Той ги слуша докато не утихнаха, после се върна в хола и спусна завесите. След това донесе останалите две бутилки и продължи да пие.

Когато бившият инспектор отново се събуди, стаята бе потънала в тъмнина. Той лежеше на дивана, а телефонът се въргаляше на пода. Екранът му примигваше. Съобщение от банката за автоматично плащане на тока и водата. Мъжът го изтри и провери часовника. Минаваше полунощ. Той набра някакъв номер.

– Вики, – чу се женски глас.

– Джош се обажда. Ченгето.

– Каква изненада! Мислех си, че никога няма да ми позвъниш.

– Трябваш ми. Сега.

– Цялата съм твоя. Срещу скромно заплащане. Къде?

Той ѝ каза адреса и довърши уискито.

Двадесетина минути по-късно тя позвъни на вратата. Джош светна лампата и я пусна да влезе. Беше облечена в стегнат кожен костюм с дълбоко деколте. Косата ѝ бе боядисана в оранжево. Вики я освободи от шапката и я разлюля, докато оглеждаше дома му.

– Колко уютно! Не го очаквах от теб.

– Аз също.

Той постави ръцете си върху кръста на жената, привлече я към себе си.

– Сигурна бях, че ще ме потърсиш някой ден. Забелязах как ми оглеждаше…

– Подозирам, че всички са знаели, освен мен.

– Какви искаш?

– Всичко. Искам всичко.

– Като за пръв път ще ти дам намаление. – Вики започна да се съблича. Ръцете му побързаха да ѝ помогнат. Тя замълча, беше признак на лошо обслужване да се разваля концентрацията на клиента.

Тя направи с него всички неща, което той знаеше, че жените могат да правят с мъжете, и някои други, за който той не подозираше, че са възможни.

След около час те си почиваха на дивана.

– Съжалявам, – каза Джош. – Надявам се, че не прекалих.

– Разбира се, че не си. Ти беше фантастичен.

– Да разбирам ли, че комплиментите са включени в цената?

– Мога да се оплаквам, ако предпочиташ.

– Не е необходимо.

Вики взе хавлията, която все още висеше, преметната през вратата на гардероба и закрачи към банята с толкова грация и елегантност, сякаш всеки ден взимаше душ в жилището на някой непознат. Което може би не е твърде далеч от истината, помисли си ченгето.

* * *

Странни мисли се посипаха върху главата на Джош.

„Как можа да ѝ го сториш?“ попита гласът на Ирина.

Той скочи на крака.

– Ти си жива!

„Да, и още как. Как можа да ѝ го сториш?“

– Не, истинският…

В банята Вики спря душа, изглежда се готвеше да излезе. Джош зашепна.

– Не, истинският въпрос…

„Не е нужно да произнасяш думите на глас.”

„ОК. Истинският въпрос е как можа да сториш това на мен! Защо ме накара да мисля, че си мъртва?“ Той се удари по челото с юмрук. „За да се почувствам виновен? Защо изчезна?“

„За да те спася, глупако. За да спася и двама ни. Да не мислиш, че би могъл да ме скриеш от отдела за вътрешни разследвания, ако знаеше, че съм в главата ти?

„Исках да умра заради теб!“

„Не искаше. Не наистина. Аз знам, нали бях в мозъка ти. А сега ми кажи как можа да унижиш бедното момиче.“

„Това ѝ е работата.“

„Не говоря за проститутката… Всъщност и за нея също, но ще я обсъдим друг път. Сега става дума за твоята партньорка Кели. Тя е влюбена в теб.“

„А къде беше ти, когато тя бе тук? Защо не се показа и не сподели с нас твоето експертно мнение за любовта?“

„Защото твоето тяло е по-мързеливо от мозък ти. Трябва му дълго време да възстанови връзките, за които говорихме преди две години. Кажи ми, защо изхвърли Кели?“

Проститутката се върна и го спаси от необходимостта да отговори, поне за сега. Но Ирина в главата му със сигурност знаеше по-добре от него, че няма какво да каже в своя защита.

– Искаш ли да повторим, скъпи? – Предложи Вики. – За сметка на заведението.

– Веселбата свърши. Обличай се.

Тя разтвори хавлията и му показа какво се крие отдолу, започна да се поглажда тук и там.

– Господин полицай, аз съм толкова лошо момиче!. Няма ли да ме накажете?

– Време е си ходиш – Джош се сепна. – Не, Вики, почакай! Колко ти дължа?

4. Никога не знаеш какво печелиш, когато губиш, и какво губиш, когато печелиш.

Двадесет години по-късно.

„Щях да го набера десет пъти по-бързо от теб“, каза гласът в главата Джош.

Той тракаше на терминала в библиотеката на старческия дом.

„Остави печатането на мен и мисли за червея“, настоя той.

„Готов е. Надявам се, че ще успееш да вкараш целия код преди да получиш сърдечен удар.“

„Преди ние да получим сърдечен удар.“

„Стига!“

Пръстите му продължиха бавния си танц по клавишите.

„Помниш ли ареста?“ На Ирина ѝ стана скучно. „Ченге и нарушителка на закона обсъждаха бъдещето на човечеството в разхвърляна стая. Не беше ли смешно?“

„Разсейваш ме. И не, не беше смешно. Бъдещето често се определя от хора осъдени за укриване на данъци, хакери и други подобни.“

Той натисна неправилен клавиш.

„Извинявай! Не исках да ти преча.“

Отне му известно време, докато поправи грешката.

„Няма значение, продължавай да говориш. Обожавам да те слушам.“

„Съжалявам, твърде дълго трябваше да мълча.“

„Мисля за възможностите. Прехвърлянето на невронни структури е пряк път към безсмъртие,“ сподели той. „Милиони могат да си качват твоите структури и да ги изпълнят години след като твоето тяло си е отишло…“

„Затова ли се съгласи да поднови нашия малък проект? Нима само защото си стар и краят е близо? Забрави, да се върнем към набирането на кода…“

Frankfurt Airport / Santiago / Paranal

2007-10-29 / 2007-11-10…14 / 2007-11-20

(1) „Whatcha gonna do when they come for you?} – англ.. откъс от песента „Лоши момчета“ („Bad boys“) на вокално-инструменталната група „Вътрешен кръг“ („Inner circle“). Превод – автора.

(2) Напстер – приложение за споделяне на файлове по системата, което добива популярност през периода 1999-2001 г. след което компанията е подложена на съдебно преследване от множество големи музикални компании за нарушаване на законите за авторските права.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, cyberpunk, Литературен конкурс, киберпънк, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

РЕЗУЛТАТИ ОТ КОНКУРСА ЗА ФАНТАСТИЧЕН РАЗКАЗ


посветен на незабравимия Иван Попов, който днес, 28 май 2020 г., щеше да навърши 50 години.

Срокът за изпращане на творбите беше от 27 декември 2019 г. до 31 март 2020 г. След анонимно оценяване на получените 75 разказа

журито в състав
Елена Борисова, Далия Ал-Халил, Григор Гачев, Васил Сивов, Юрий Илков и Дилян Благов

присъжда следните награди:

Първа награда (500 лв.) – на Николай Христов Теллалов за разказа „Архив“
Втора награда (300 лв.) – на Владислав Димов Атанасов за разказа „Владимир“
Трета награда (200 лв.) – на Калоян Кирилов Захариев за разказа Keisatsu monogatari

Честито на победителите! За тях са подготвени и предметни награди, представляващи стъклени купи, авторска изработка от Надежда Лилова. Организаторите на конкурса ще се свържат с авторите, за да се уточни начина за получаването на наградите.

Финалната подборка с първите 20 разказа в подреждането, които ще бъдат издадени в сборник, включва още заглавията:

„Демон“ от Михаил Димитров
„Забравена от бога канонерка“ от Ивайло П. Иванов
„Истри“ от Георги Янакиев
„Ефикасен“ от Мария Вълчева
Les gitans от Мирослав Ангелов
„Книгата, която пишеш“ от Мартин Петков
„Тъжните хълмове“ от Боян Йорданов
„Аз, Рептилът“ от Николай Гешев
„Висока степен“ от Милена Крумова
„Ритъмът на Шеол“ от Николай Симеонов
„Светещи икони“ от Георги Кръстев
„Талос“ от Маргарита Стефанова
„Черният списък“ от Калина Александрова
„Да разбъркаме колодата“ от Кирил Гумнеров
„Изгубената цивилизация“ от Яница Христова
„И не си пиши писма“ от Камен Йорданов
„Майндстер“ от Валентин Д. Иванов

Най-хубавото от конкурса е, че участваха множество творби с високо качество. Доказателство за това е фактът, че извън подборката от двайсет заглавия останаха немалко хубави разкази, някои от които може да бъдат публикувани в сп. „Тера фантастика“ в съгласие с предварително обявените условия.

Екипът, организирал и провел конкурса, изказва сърдечни благодарности към всички участници и им пожелава здраве и бъдещи творчески успехи!

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, Литературен конкурс, киберпънк, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Първият въпрос


Разказът е написан през 2002 година и е публикуван на страницата на софийския клуб за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“, София под заглавието „Външна памет“.

***
Стоян се събуди със замаяна глава. Не помнеше нищо. Не е вярно, можеше да каже името си. Само първото, наистина, но щом знаеше, че има и други имена, не всичко беше загубено. Огледа се. Пред него просветна точка, която се разтегна по хоризонтала и после избухна в ярко син екран. Един след друг се отваряха прозорци, букви и цифри запрескачаха лудо по тях. Стоян ги гледаше с невярващи очи. Какво беше това? Къде се намираше? И това бяха най-лесните въпроси.
Постепенно водовъртежът на екрана утихна. Стоян се намери пред един единствен прозорец. Прозорец. Думата възникна от само себе си в главата му. Както и думата глава. Той мислено (мислено?) махна (махна?) с ръка (ръка?) и се отказа да се пита откъде идват новите му знания.
В средата на прозореца имаше празно поле, с пулсиращ курсор, а под него – бутон с надпис „търси“. Като не знаеше какво да прави, мъжът понечи да вдигне ръце към клавиатурата и да напише името си. Още преди мисълта да се оформи, курсорът пробяга надясно и остави след себе си пет дебели букви. Стоян. После запремига отново, сякаш му се присмиваше.
Той се обърка. Това нещо мислите му ли четеше или какво? Повече от любопитство, отколкото очаквайки да се случи нещо, той си представи, че натиска бутона. Бутонът беше тримерен, с резедава сянка, и послушно хлътна. Глобусчето в горния десен ъгъл на прозореца се завъртя, а отдолу се сменяха числа, показващи скоростта на връзката. Стоян отново се учуди как може да разпознава почти всичко на екрана, и в същото време да не си спомня дори останалата част от имената си.
Нямаше дълго време за размисъл. Прозорецът побеля и на него една след друга се изредиха множество връзки. Връзки? Добре де, нека да бъдат връзки. Първите двадесет реда от осемдесет и четири попадения:

Лични страници
Телефонен указател
Клубове
Намери стар приятел

Вече без да се колебае, Стоян си представи как курсорът отива над първия ред и леко натиска удебелените букви. Глобусчето отново се завъртя и пак се показаха двадесет реда, от шестстотин тридесет и седем хиляди и сто деветдесет и три попадения:

Стоян Алексиев, доцент, Софийски Университет
Стоян Андреев, Недвижими имоти, наеми
Стоян Даскалов, Възстановяване на памет

Той натисна първата връзка и глобусчето се захвана с обичайното си упражнение. На екрана се зареждаше картина, ред по ред, от долу нагоре. Голяма извита сграда, със статуи на двама седнали мъже отпред.
Пет минути по-късно знаеше всичко за катедрата по Астрономия и за звездните населения на галактиките. Още пет и за него нямаше тайни в целия Софийски Университет. Докато на страницата на някой си Калоян, студент първи курс по Социология, не попадна на връзка към Църквата на Светите Седмочисленици. Там имаше Библия, според която светът беше само на няколко хиляди години. Как тогава звездите и галактиките можеха да бъдат на милиони и милиарди години?
Замисли се над противоречието. Нямаше достатъчно данни. Не помнеше нищо. Освен името си. Ключът бе в данните. Трябваха му повече данни. Огледа се безпомощно. До глобусчето се намираха ред бутони, на които не беше обърнал внимание по-рано. Отне му известно време да открие, че двата най-големи – надписани със стрелки, сочещи в противоположни посоки – помагат да се проследи пътя между връзките. Тръгна назад. След четиристотин и осемнадесет натискания попадна на резултата от второто си търсене:

Стоян Алексиев, Софийски Университет
Стоян Андреев, Недвижими имоти, наеми
Стоян Даскалов, Възстановяване на памет

Преди да натисне бутона отново, той забеляза, че на третия ред името му е свързано с… с памет. Памет? Да, памет. Премести курсора и натисна.
„Създайте си нови спомени!“ – призоваваше страницата. – „Спомнете си за оная прекрасна седмица на Хаваите преди толкова много години…“
Не беше това. Върна се до началната страница на търсачката, написа „памет“ и побърза да натисне бутона. Не му харесваше как курсорът му намига. Първите двадесет попадения се появиха почти моментално.

Организация на паметта
Невронни връзки
Чипове за памет
История
Родова памет

История сигурно беше правилният избор, но Стоян беше заинтригуван от странния израз на втория ред. Нови двадесет връзки:

Изкуствен интелект
Алгоритми за оптимизиране
Структурна лингвистика

По навик последва първата връзка.

Енциклопедия на изкуствения интелект
Форум
Разпознаване на изображения
Математическо оптимизиране

Стоян намери определението за изкуствен интелект в енциклопедията, замисли се и след няколко прости дедуктивни операции заключи, че той самият е изкуствен интелект. Робот, направен за да изследва връзките в мрежата. По-правилно е да се каже написан, на обектно ориентиран Пролог++ или на някой друг логически език от високо ниво.
Откритието нито го зарадва, нито го натъжи. Просто още един факт, както това, че звездите са на милиони или на милиарди години (за сега спорно твърдение). Няколко логически операции по-късно реши, че вместо да изследва собствените си усещания, е по-добре да се опита да разреши противоречието между фактите от Университетската и от църковната страница.
Минаха още няколко минути, през които Стоян се научи, че може да задава на търсачката и по-сложни въпроси. Постепенно стигна и до нейната граница. Все пак тя се опираше на една проста логическа база от данни, истинско пеленаче в сравнение с неговия алгоритъм… Или беше по-правилно да каже, в сравнение с неговия разум? Едва ли търсачката щеше да се справи с последното му питане. Без да дочака смислен отговор, Стоян написа: „Кой ме е създал? Има ли Бог?“
Глобусчето се завъртя.

*

В главата му избухна бомба. Хиляди, милиони, милиарди битове се стовариха като куршуми върху бедния му мозък. Прозорецът, който до сега заемаше цялото му полезрение, се сви до малка иконка в долния ляв край на гигантско поле… Не, на гигантски екран! Наоколо откри стотици други иконки, от всяка го обстрелваха нови и нови битове.
– Тянко, мили, ето че пак си тук! – Усмихна се жена му и го прегърна. – Как се чувстваш?
– Благодаря, добре. – Отговори ѝ той, чисто механично.
– Слава Богу. Отне ми почти половин час…
– Значи има Бог? – Прекъсна я Стоян.
– Пак ли… – Изпъшка жена му.
Той си спомни. След катастрофата му инсталираха външна памет – миниатюрен чип в черепа. Лекарите препоръчаха модел с лесна смяна и автоматично дублиране върху сървера на болницата на всеки двадесет и четири часа.
Системата работеше почти без проблеми. Почти, но не съвсем – до сега Стоян шест пъти се беше събуждал с въпроса „Има ли Бог?“
Валентин Д. Иванов
11.06.2002, Паранал – 12.12.2005, Ла Сия – 25-27.03.2020, Мюнхен

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, cyberpunk, киберпънк, литература, научна фантастика, Literature, science fiction