Category Archives: киберпънк

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 10 (край)


Епилог, в който Сашка се наслаждава на дъхоспираща гледка

През купола на звездолета „Стемителни“ се виждаше огромния диск на галактиката Андромеда.(34) Тя заемаше половината небе, ако думата може да се употреби за открития космос. Сашка нарочно избра за цел на първото излизане звезда далече в халото ѝ, така че дискът на галактиката да се покаже пред нея в целия си блясък. От пътуванията си из Млечния път тя знаеше, че по-наблизо звездите ще да се виждат отделно, а от тук спираните ръкави се сливаха в реки от светлина, течащи между черните брегове на прахови облаци.

Преди много години в ботаническата градина на един от островите в Хавайския архипелаг я споходи мисълта, че за всяка книга има свое правилно място за четете. Човек само трябва да го намери. Например на „Етюд в червено“ подхожда старинен английски замък с огромна зала, отоплявана с камина и кресло с висока облегалка, чай „Ърл Грей“ с бергамотово масло и халат на големи карета. За „Пладнето“ на Стругацки човек трябва да избере юнска сутрин, да вземе със себе си одеяло и да се изкачи със собствените си крака на някой хълм, от който се виждат върховете на боровете в долината. И обезателно да си носи касетофон, заедно с дузина съскащи касети на Висоцки. На върха да постели одеялото, да слуша музиката, докато чете как Кондратиев се връща на Земята или как Мак Сим атакува кулите. За Буковски трябва бунгало на морския бряг, и буря, и шумен прибой…

Тази чужда галактика беше правилното място за спомените на баща ѝ. Писани набързо, нощем, с неравен почерк в ученическа тетрадка с широки редове, те обясняваха много – от системното нежелание на нашата цивилизация да излезе извън границата на ниската околоземна орбита до бързата замяна с кабелни системи на всички радокомуникации, който могат да пресекат слоя на Хивисайд. Публикуването на записките, които Костадин Калоянов бе оставил, даде на затлъстялото човечество причина да захвърли настрани пуканките, да остави дистанционното, и да се надигне от канапето пред телевизора. Тази тънка книжка възроди пионерския дух и тласна напред космонавтиката. След първите плахи излизания на пруста човечеството научи, че за щастие Галактиката не е заселена с много и опасни извънземни, както са предполагали старият геолог и хората, превърнали преди двадесет години изолационизма в съдба на нашата цивилизация.

Пред погледа на Сашка, в далечната галактика Андромеда, се обичаха и мразеха разумни същества, умираха и се раждаха цивилизации. Дъщерята на Косьо се поздрави за избора на място, извади електронния четец и избра симулацията на бащиния си глас и се заслуша.

(34) М31 или галактиката в съзвездието Андромеда е една от най-близките до нас гигантски спирални галактики. Светлината от М31 пътува до нашата галактика около 2.5 милиона години.

Валентин Д. Иванов

30.01-31.07.2010

Паранал-Сантяго-Ла Сия

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, криптоистория, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 9


Девета част, в която някой чакат Годо, а други – утрешните вестници

Сашка видя превръзката отдалече и се затича към колата.

– Тате, да не си се ударил?

– Само малко – oтговори Калоянов. – А какви са тези лепенки на твоите колене?

Момиченцето закъсня с отговора малко повече, отколкото беше необходимо.

– Здравей прекрасна – вмъкна се в паузата Димка. – Къде се удари?

– Паднах по физическо.

– Случва се. Ще ти мине като на кученце – продължи майка ѝ. – И на баща ти му няма нищо. Като махнат превръзката, ще видиш че даже е станал по-хубав.

Дъщеря им захлопна със замах вратата на „Москвича“. Този път тя хвана и на двете зъбчета.

– Как мина училището? – попита Косьо. Той се накани да запали двигателя, но в същия момент някой почука на стъклото. До колата се беше изправил непознат ученик от горния курс. Следваше го момиченце, сигурно с две или три години по-малко от Сашка. Двамата си приличаха, сигурно бяха брат и сестра.

– Дъщеря ви си е забравила екипа – младежът вдигна малка торбичка. Косьо я позна, в нея Сашка си слагаше анцуга и гуменетките за часовете по физическо.

– Благодаря! – Димка спусна стъклото и взе нещата. – Тя нашата както нищо един ден ще си забрави главата.

– Сестра ми ги намерила и като разпитала – допълни ученикът, – другите момичета ѝ казали на кого са.

Той се застоя за миг, сякаш се чудеше дали да каже още нещо. Калоянов забеляза, че и Сашка замръзна на задната седалка, сякаш уплашена, че баткото може да я издаде с нещо. Но младежът се колебаеше, а между него и Косьо седеше Димка, която изпитателно се взираше в лицето му и нямаше начин геологът да се намеси и да го окуражи. Пък и не беше сигурен дали е правилно да го направи пред Сашка. Затова Костадин само се наведе надясно за да го разгледа по-добре, и попита:

– Как се казваш?

– Генчо.

– А сестра ти?

– Пенка – обади се момиченцето.

– Благодарим ти, Пенке! И на теб, Генчо!

Калоянов завъртя ключа на стартера, включи на скорост и потегли към детската градина на Иванчо. Известно време в колата цареше тишина. Сашка се въртеше на задната седалка, а Димка преглеждаше съдържанието на торбичката.

– Разбрах, че учителката ти по математика ме вика утре – каза Косьо. – С какво се прояви този път?

– Ами днес имахме контролно и тя беше разделила класа на осем групи, а пък ние с Дида и Стамо решихме всичките задачи – изстреля Сашка.

Веждите на Калоянов подскочиха.

– Сериозно? Не беше ли трудно?

– Поощрявай я, поощрявай я! – намеси се жена му. – Ама Божурова мене вика, не тебе.

– Защо да я поощрявам? Само питам дали е било трудно.

– Никак даже – обади се дъщеря им от задната седалка. – Тя другарката Божурова такова, само цифрите беше сменила. Иначе условията си бяха едни и същи.

– Правилно е да се каже „Другарката Божурова беше сменила само цифрите“, – поправи я майка ѝ. – По-добре е да се говори без паразитни думички.

– Добре де, другарката Божурова беше сменила само цифрите. Тате, а ти донесе ли ми парченце от Луната?

Димка подскочи на мястото си.

– Парче от какво?!

– От Луната. Тати ми обеща тази сутрин.

Косьо се сви на седалката и си представи, че е невидим. Ако много се напънеше, можеше да стане прозрачен. От физическа гледна точка е просто, трябва само да накара атомите в тялото си да не взаимодействат с електромагнитното излъчване. Истинска дреболия.

– Ти защо смяташ, че баща ти ще ходил на Луната? – попита Димка с безизразен тон. Косите на Калоянов се изправяха всеки път, когато тя заговореше така.

– Ами аз ви чух снощи как си говорихте и сутринта го питах. И той обеща да ми донесе парченце от Луната.

Виждаш ли, не съм виновен, каза Косьо на жена си с поглед. Ще я видим ние тази работа, отговори му тя по същия начин. Той съсредоточено се взря в пътя.

– А, тате, донесе ли ми го? – настоя Сашка.

– Не, моето момиче. Така стана, че днес не можах да отида до Луната. Но ако ми се случи да намина от там, обезателно ще ти донеса.

Иванчо беше сред последните три деца, останали в градината. Възпитателката им се скара, че пак закъсняват. Калоянов ѝ се извини. После закара семейството си до техния блок и се върна на работа да пише обяснения.

*

Геологът нахвърли събитията от днешното излизане върху хартия точно два пъти. Първо за Славов, който внимателно изчиташе всяка страница, докато Калоянов пишеше следващата и му задаваше уточняващи въпроси. После за научния отдел в Специализираната лаборатория, която се занимаваше с телепортите под прикритието на развойна дейност в завода за ДЗУ(29) в Стара Загора. Николов им изпрати доклада по телефакса. Петнадесет минути по-късно техният началник се обади по телефона и каза, че утре ще изпрати експертна група.

В очите на Калоянов тази бурна активност не можеше да скрие колко аматьорски подхожда България към най-голямата тайна в историята на човечеството. От една страна той беше благодарен за това, защото иначе никога не би могъл да се докосне до космоса и Вселената, но от друга, не можеше да не се запита как така само един единствен офицер от Районното управление на МВР разследва въоръжен конфликт с извънземна цивилизация, десетки или стотици пъти по-мощна от земната. Как технология, която има потенциал да промени из основи живота на хората, се разгадава от няколко инженери в ДЗУ-то. Наистина, те бяха най-подходящите хора за целта в страната, защото само преди една година от два американски компютъра, купени през тридесет и три ръце – за да се избегнат ограниченията на КОКОМ(30) – се научиха да произвеждат микропроцесорите, който сега заводът им бълва за целия соцлагер.

С тези мисли в главата Косьо придружи Славов когато той посети Васка Шеритова за да ѝ съобщи, че съпругът и е починал при изпълнение на дълга си. Жената плака дълго, особено след като ѝ казаха, че тялото не е намерено. После се обадиха на сестра ѝ. за да дойде и да постои при нея през следващите няколко дни. Единственото удачно обстоятелство беше, че Стефановите деца бяха при баба си, и леля им мина да ги прибере от там, така че не се наложи геологът да присъства, когато те разберат, че баща им е загинал.

Покрай отчетите и посещението в дома на колегата, геологът се прибра в къщи по-късно от обикновеното, но Сашка и Ваньо все още бяха будни и той им прочете една глава от „Закриването на Америка“.(31) След като ги приспаха, Димка и мъжът ѝ седнаха около масата в кухнята. Не се бяха разбирали предварително, но и двамата знаеха, че това е първата им възможност да поговорят сериозно.

Калоянов си наля сто грама от ракията на дядо Димитър.

– Не е хубаво за антибиотиците – каза Димка.

– Иначе няма да мога да заспя. Васка прие новината много тежко. Какъв ден само… – Той отля няколко капки на земята. – За Стефан.

Двамата помълчаха.

– Какъв ден, само – повтори Косьо.

– Като всички други, през които обикаляте Галактиката. Ами ако се беше случило с тебе? Какво щях да правя аз?

– Днес беше различно, това е пръв контакт! – той игнорира въпросите ѝ. – Вярно, че нещата не се развиха както очаквахме, но може би е недоразумение. Например, ако сме се оказали в нечий заден двор, или дори в нечия спалня, нищо чудно да ни прогонят. А може да са ни взели за някой друг. Тези неща предстои да се изяснят. Ще опитаме да започнем на чисто. Утре, щом дойдат колегите от Стара Загора…

– Какво си казал на Сашка за Луната?

– Извинявай, в суматохата изобщо не стигнах до това. Тя ни е чула снощи докато си приказвахме в спалнята. Помниш ли, като дойде при нас? Ние си помислихме, че направо е влязла, а тя сигурно е стояла пред вратата поне пет минути.

Двамата инстинктивно погледнаха към коридора, от където се влизаше в спалнята на децата. Там сега нямаше никой.

– Сутринта в колата тя ме помоли да ѝ донеса парче от Луната – Продължи Косьо. – Аз ѝ казах, че няма да ходя там – той посочи с ръка полумесеца, който удобно надничаше през прозореца на кухнята им. – Но тя не ми повярва. И аз на шега обещах да ѝ донеса, ако ми се случи да намина от там.

– Как можа? Ами ако каже на някой?

– Ами аз казах в училище – обади се Сашка. – Не трябваше ли?

Калоянов и жена му втрещено я изгледаха. Сцената от предната вечер се повтаряше. Детето се беше скрило в коридора, зад вратата на кухнята и затова не го бяха видели по-рано, когато проверяваха дали пак не се е събудила.

– Знаеш ли колко е лошо да се подслушва? – попита Димка. Гласът ѝ трепереше и Косьо си помисли че жена му едва се въздържа да не кресне на малката калпазанка.

– Ама вие си казвате най-интересните неща вечер, когато мен ме няма.

Калоянов едва се сдържа да не се разсмее.

– За подслушването ще си говорим още. А сега ни кажи на кого си разправила, че баща ти ще отива на Луната.

Дъщеря им с неохота сподели как днес през голямото междучасие с три съученички играели на дама, и после започнали да си разправят къде са ходели родители им. На другите бащите им били в Египет, в Съветския Съюз, а на Петя баща ѝ другата седмица щял да заминава за Либия.

– И ти, за да не останеш по-назад, се похвали за Луната – вметна татко ѝ.

– Да. Само че те не ми повярваха, – Сашка заподсмърча. Косьо виждаше накъде отива цялата работа, но трябваше да разберат какво точно и на кого е казала щерка им. – После Жоро ми направи марка в часа по физическо и каза, че съм в безтегловност, а Генчо го удари за да не напада по-слабите и заместник директорът ги накара да правят лицеви опори. Генчо пет и Жоро десет и…

– За това ли си забрави анцуга и гуменетките?

– Да, защото ме пратиха в кабинета на училищната лекарка – кимна Сашка и със сълзи на очи добави, че там сестрата ѝ е намазала коленете с ѝод.

– Щипеше ли? – поинтересува се Калоянов.

– Да.

– Какво научи от тази случка?

Сашка замълча.

– Хайде заедно да видим какво се е случило. Първо, ти си ни подслушвала снощи докато си говорехме с майка ти. Това е лошо и не бива да се повтаря. Ако разберем, че продължаваш да го правиш, много ще се натъжим.

– Понякога възрастните говорят за неща – намеси се Димка, – които децата не разбират. И могат да ги изтълкуват погрешно. Разговорите на възрастните могат да объркат децата.

Дъщеря им кимна.

– После – продължи Косьо, – докато сте играели на дама, сте говорили за родителите си. Хубаво е децата да се гордеят с родителите си, но е лошо да се хвалят с тях. Например, Петя няма никаква заслуга за това, че баща ѝ ще пътува до Либия…

Сашка заспа едва в единадесет и половина, този път наистина.

Димка безшумно затвори вратата на детската и се облегна на стената. Косьо в хвана за ръка и я поведе към спалнята.

– Какво ще правим сега? – попита тя.

– Съдейки по думите ѝ, другите деца не са я взели на сериозно. До утре ще са забравили, стига само тя да не им напомни.

– Ще се изненадаш какво запомнят децата. От една думичка на десетгодишна възраст може да ти излезе прякор за цял живот.

Косьо седна на края на леглото и събу десния си чорап.

– Съвсем забравих. Днеска в станцията се появи журналистка от „Работническо дело“.

– Една с чорлава коса? Видях я на влизане и се канех да те питам коя е тази жена, но после като се случиха всичките неща, ми излетя от главата.

– Същата. Типична парашутистка. Заради нея измениха програмата и ни пратиха около това проклето червено джудже. Но смият факт, че се появи журналистка означава че може би ще ни разсекретят и тогава няма да има значение какво е казала Сашка. Разбира се – разсъждаваше геологът докато изуваше левия чорап, – след днешния контакт нещата се промениха, но ако имаме късмет още утре сутринта ще кажат за нас по новините.

Жена му не отговаряше и той се обърна да види какво става с нея. Димка беше легнала върху завивките напълно облечена, и спеше свита на кравай. Косьо извади от шкафа един чаршаф, покри я с него до брадичката, както тя обичаше, и отиде да си налее още сто грама.

*

Калоянов и Димка внимателно изслушаха новините по радиоточката в седем, когато правеха сутрешния преглед на печата. Говорителите разказваха за рекордни добиви на жито, за дружески посещения и за предсрочно изпълнение на петилетни планове.(32) Никакви телепорти, никакъв сблъсък с извънземни в системата ЕН две хиляди шестстотин петдесет и седем.

В седем и петнадесет започна музиката на „България, дела и документи“.(33)

– Кой днес ще закъснее за физ-зарядка? – зададе риторичен въпрос Косьо и цялото семейство се зае да се обува.

Сашка пристигна навреме и не ѝ се наложи да обикаля тичешком двора на училището. Косьо нарочно мина по-напред през градината на Ваньо за да им останат няколко минути насаме с Димка.

– Сигурно са решили да отложат обявяването – започна той.

– Аз пък си мисля, че нищо няма да обявят. Ти сам каза, че едва-едва сте излезли на пруста и веднага ви нападнаха. Ами ако това не е нечий заден двор, а в цялата Галактика се води война?

– Твърде малко знаеха за света, в който живеем, за да строим хипотези – въздъхна Калоянов. – Човечеството е като селско момче, което за пръв път попада в града и с отворена уста се взира в електрическите трамваи, вместо да се отмести от пътя им, преди да са го сгазили.

През остатъка от пътя те мълчаха. Косьо се чудеше дали промяната във вчерашната програмата е била заради журналистката или заради разсекретяването на проекта, и дали авторите на доклада, който преди да тръгнат му прочете аспирантът Стойчев, са знаели с какво ще се сблъска българската експедиция и са искали да предотвратят откриването на тайната. Или точно обратното – искали са тайната да бъде разкрита. Все въпроси, които надминаваха компетенцията на един обикновен геолог от забутана станция в провинцията.

(29) Дискови запаметяващи устройства.

(30) Координационен комитет за контрол на износа (Coordinating Committee for Multilateral Export Controls или COCOM) е международна организация, създадена от страните от страните-членки на НАТО през 1949 година за контрол върху износа на високотехнологични продукти и продукти с военно предназначение към страните от комунистическия блок.

(31) Детски исторически роман от Величка Настрадинова, с автобиографични елементи. Издателство „Отечество“, 1981 г.

(32) Популярен по онова време русизъм, с който се замества българския израз петгодишен план (или петилетка) –елемент на плановата икономика при социализма, система от целеви показатели за икономическо и социално развитие, които трябва да бъдат постигнати в срок от пет години.

(33) Историческо-патриотично предаване по Българско национално радио, излъчвано всеки ден от 7 часа и 15 минути по времето на социализма.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Тате, донеси ми парченце от Луната! или един ден от живота на геолога (мемоарна фантастика) – част 8


Осма част, в която нашите герои участват в преследване

Кабината се материализира върху три жлеба в приемната зала на базата. Нейното собствено тегло я накара да се плъзне по тях, докато електродите на дъното ѝ не опряха до изводите към капацитивните акумулатори на базата. Размърдани от сътресението, отломки и незакрепени вещи паднаха през отсъстващата дясна стена и се разпиляха по пода.

– Какво ще правим сега? – попита Косьо без да откъсва поглед от таблото пред себе си. Там, в средата се намираше волтметъра, съединен с батерията. Стрелката видимо се отместваше надясно, след две минути щяха да са натрупали достатъчно енергия за още един скок.

Никой не се обади и той ги подкани.

– Имате ли някакви съображения?

– Какви съображения? Няма ли просто да се връщаме на Земята? – попита Диманова. – Там ще сме в безопасност.

Косьо предположи, че тя се обади едва сега, защото в паниката си не е могла да намери бутона за включване на микрофона. Парашутистка, какво да искаш от такъв човек.

– Не е очевидно – обясни Шеритов. – Те ни чакаха, все едно знаеха къде ще се появим. Следователно могат да засичат точката на излизане.

– Ами ако яйцето е един вид мина – попита аспирантът Стойчев, – на която сме се натъкнали случайно?

– Хмм, не вярвам – намеси се Тахънджиев. – Разстоянията в космосът са големи. Наистина големи. А нашият любезен посрещач ни чакаше на метри от нас. Ние самите не можем да предскажем с подобна точност къде ще се материализираме.

Калоянов си отбеляза, че за в бъдеше може да се доверява на окомера си, освен ако и двамата не допускаха една и съща грешка, и обобщи:

– Приемаме, че могат да регистрират излизане. А дали могат да проследяват направлението на скок в прогрес?

– Трудно е да се каже – отвърна Дончо. – Склонен съм да допусна, че е по-лесно да триангулират скока ако са от страната на тръгването, отколкото ако са от страната на пристигането. Във всеки случай, не бих си заложил дясната ръка, че след няколко минути онзи овал няма да се появи тук.

– Деветдесет секунди до пълна готовност – Косьо не забравяше да следи напрежението в батериите.

– На теория – продължи астрономът – когато правим преход ние променяме вълновата функция на атомите, които ще се транспортират. Обаче промяната не се ограничава само в тях. Всеки път, така да се каже, завличаме със себе си известно количество материя, която се намира наблизо. И преходът оставя следа под формата на слаби смущение във вълновите функции на съседните атоми. От определено разстояние нататък смущението е прекалено малко и това е ефективния радиус на телепорта. Ако нашите любезни посрещачи притежават същата технология като нашата, нищо не пречи да проследят направлението ни, защото скоковете се извършват по геодезични линии, които надалеч от центрове на големи гравитационни потенциали са почти прави. Наистина, във във вакуума където излязохме ние, има съвсем малко атоми, но не смея да твърдя дали са достатъчно за нашите посрещачи, или не.

Стрелката пред Косьо достигна средата на скалата.

– Една минута – каза той. – При тези обстоятелства нямаме право да рискуваме. Първо, тази база подлежи на унищожение. Второ, ще се приберем с междинно излизане през ЕН три хиляди четиристотин деветдесет и седем…

– Аз ще включа детонаторите – намеси се Шеритов и тръгна към шлюза, но по средата на пътя зави надясно и изскочи навън направо през липсващата стена. Така щеше да спести време.

– Ще те изчакаме, но побързай – напомни му Калоянов. – А ние да започваме предстартова подготовка.

Софиянски и Стойчев започнаха да щракат с ключовете на таблото, а Тахънжиев се зае да изчислява небесните координати на ЕН три хиляди четиристотин деветдесет и седем. За една минута акумулаторите на кабината щяха да съберат енергия само за три скока, което не им даваше много възможности за корекции. Ако веднага не се окажеха в зоната на пряка видимост на базата, можеха завинаги да останат в космоса.

Косьо погледна към астронома. Той беше вдигнал отражателя на шлема си и през стъклото се виждаше как хапе устни докато внимава да не натисне някой погрешен бутон на Елката.(28) Ръкавиците на скафандъра сковаваха движенията и специално заради тях бяха взели огромен калкулатор, от тези, които се срещат в счетоводните отдели на предприятията. Този беше модифициран, с допълнителни математически функции. Дончо се взря за миг в зелените цифри на ламповия дисплей, после изтри резултата и пак започна да удря по клавишите.

За да не го смущава, Калоянов вдигна ръка и помаха на другите двама колеги. Те го разбраха и само мълчаливо кимнаха, давайки знак че са готови.

Стрелката на волтметъра почти достигна границата на скалата. Косьо превключи обхвата на уреда. Докато Шеритов се върне, щяха да прехвърлят известно количество допълнителна енергия. С малко късмет, можеше да имат достатъчно за четвърто излизане. Дано по-скоро капитанът да включи детонаторите. Оставяше само да наберат координатите и да се махат от тук. Базата, която до сега беше за тях уютен дом сред звездите, изведнъж се превърна в чуждо и враждебно място. Косьо потрепери, въпреки че системата за терморегулиране на скафандъра не би го оставила да замръзне.

– Готово – Тахънджиев излезе от транса си и започна да диктува числата на Ваньо, който ги въвеждаше в регистрите на системата за ориентация на кристала. Жироскопите под краката им завиха, вибрациите започнаха отново.

– Стефане, ние сме готови – Косьо нямаше причина повече да пази тишина. – Какво става с капсулите?

– Почти съм готов. Останаха ми само две.

– Зарежи ги – намеси се Софиянски. – Ще детонират от взрива на другите.

В слушалките се чу пращене. Подът се разтрепери още повече. После Шеритов каза с променен глас:

– Тръгвайте. Сега.

Калоянов си представи как овалът се материализира в контролната зала на базата и пред него стои капитанът, с детонатор в ръцете.

– Сега – повтори и Калоянов пропускайки обратното броене просто натисна стартовия бутон.

Стените изскърцаха и Косьо се извърна към шлюза с надеждата да види че Шеритов току що се е промъкнал през него. Но още преди геологът да завърши движението, задната част на кабината се изду към него, сякаш я гледаше през обектив тип рибешко око, и се протегна да докосне лицето му. Той изрева от болка и залитна.

Вибрациите изчезнаха още докато Калоянов падаше към пода и кабината се озова в космоса, в околностите на друга звезда. Настъпи безтегловност, но инерцията се погрижи той да понесе още един удар в лицето.

*

– Ваньо, виж моля те дали има топла вода – помоли Косьо. – Ако няма, включи бойлера.

– Докторът каза да не си мокриш раната – напомни жена му.

– Ще внимавам.

Подкрепян от Софиянски, геологът се отправи към втория етаж, където се намираше банята. След измването – половината от което беше всъщност забърсване с влажна кърпа – силите на геолога се възвърнаха, и когато чист и облечен с нови дрехи той отиде в малката кухничка да изпие едно черно кафе, трудно можеше да се каже че именно днес Косьо е преживял няколко взрива и преследване в космоса.

Там го очакваше Ваньо Стойчев, с чаша чай в ръка. Лицето му беше зачервено и Калоянов си помисли, че напитката му може да е подсилена с нещо по-сериозно.

– Къде е моята благоверна?

– Долу е Димка, Николов я омайва в кабинета си, опитва се да ограничи изтичането на нашите тайни.

– Тях целият град ги знае. Останало ли е още кафе?

– Докторът ти каза да не пиеш заради обезболяващото.

– Докторът каза и да лежа следващите три дни.

Аспирантът повдигна рамене и му подаде джезвето. На дъното се тъмнееше кафява утайка.

– Ако искаш прясно, сега ще направя.

– Благодаря, няма нужда. Така го обичам най-много.

Косьо си наля, отпи и с наслада задъвка недосмляните зърна. После си помисли, че ако сега се появи Шеритов, за него няма да има кафе и ще трябва да сварят още. Само че капитанът никога няма да се появи и дано вместо него да не ги споходи оня лъскав овал.

– Такова, за кака Димка, де – смънка Стойчев. – Как мислиш, кой ли я е повикал?

– Нямам идея. Когато са ѝ звънили ние не се бяхме върнали още, а тук беше само Николов. Той пък няма как да знае предварително за засадата, която ни устрои яйцето. Загадъчна работа.

– Владо мисли, че в това има пръст вражеско разузнаване.

– На него това му е работата да мисли за вражеско разузнаване.

– Ама той е само научнотехнически експерт – възрази аспирантът. – Виж на Стефан Шеритов…

Той не довърши. Двамата изпразниха чашите си в мълчание и Косьо слезе на първия етаж. Наистина, Николов беше извадил от тайника си една кутия шоколадови бонбони „Черноморец“ и някакви тунквани бисквити, и полагаше всички усилия да отвлече Димка от нерадостните мисли. Без да е чул и дума от разговора, Калоянов реши че директорът няма шанс да постигне целта си.

– Не знам какви са ви експериментите, но мъжът ми да се връща от работа с разбито лице не е приемливо. Ще го накарам да си търси друга работа, да знаете.

– Денят, в който той ни напусне, ще е най-лошият ден в живота ми. Без него станцията е загубена, по-добре да я затваряме веднага.

Косьо си даде сметка, че Николов е единственият от групата им, който не е чул последните думи на Шеритов и за това има сили да се шегува. В съзнанието на директора загиналият им колега за сега само липсва и предстои да мине доста време, преди Николов да осъзнае, че Шеритов никога няма да се върне. Сигурно часа или два, или три по-късно той ще се презира за сегашните си шеги, макар те да са направени с благородната цел да успокоят една дама. Калоянов съжали началника си и побърза да прекъсне сцената.

– Другарю Николов – обърна се той към него, с нарочен официален тон, – нали ще ни пуснете за един час да приберем щерката от училище? След почивката ще се върна да… обобщим резултатите от експеримента.

– Разбира се, за един час. Но не закъснявай!

– Да тръгваме – обърна се Косьо към жена си.

Тя се сбогува с директора и двамата се отправиха към колата. На входа ги пресрещна униформен старши лейтенант. Синята куртка му стоеше прекрасно, като на актьор от филм за милицията.

– Здравейте. Аз съм Славов, колега на Стефан Шеритов. Вие навярно сте другаря Калоянов, а това е?

– Съпругата ми Димка. Здравейте. Тя тъкмо дойде да ме вземе. Отиваме да приберем дъщерята от училище.

– Трябва да поговорим – каза предпазливо офицерът.

– Веднага след обедната почивка се връщам. Ако не е много спешно…

– Не, няма проблем. Аз сигурно ще поостана в станцията за известно време.

Косьо подкара Осмака по пътя към града. Ясно беше, че Славов го пусна само защото градът е блокиран. Не, че геологът се канеше да бяга някъде. След първия завой Димка се обърна към него и той забрави за старши лейтенанта.

– Какво става?

Той превключи скоростите и поклати глава.

– По-добре е да не знаеш.

– Ако не искаше да знам, трябваше да си мълчиш когато започнахте да кръстосвате Галактиката. Сега е късно да се правиш на загадъчен.

– Не се правя на загадъчен и ние нищо не кръстосваме. Нашето е все едно да излезеш на пруста.

– И кой те нареди така?

Той попипа бинта, с който беше омотана половината му глава.

– Диме, не сме сами.

– Не сме какво?

– Не сме сами в космоса, това е. Днес се сблъскахме с представители на друга технологична цивилизация. А може и да са роботи, не сме сигурни.

Тя погледана към превръзката му.

– Не бълнувам, и другите ги видяха, не само аз – Косьо побърза да я увери. – Нито пък е халюцинация от удар. Даже по-скоро беше обратното, ударих се заради тях.

– Те ли убиха Стефан?

– Не. Не точно. Те ни причакаха около… около една звезда. Обстреляха ни. Ние им избягахме в базата, където… няма значение. Той се върна да сложи детонатори и да я минира, като предпазна мярка, но те ни проследиха и когато се появиха… Стефан се взриви заедно с тях. Транспортната кабина се разтресе от взривната вълна, тогава се контузих и аз. Но то е нищо.

„Москвичът“ спря на светофара. Двамата мълчаха, чуваше се сако как двигателят работи на празен ход. От тук се виждаше училището. Децата бяха започнали да излизат и те се взряха да разпознаят дъщеря си.

– Има ли опасност тези от другата цивилизация да са ви проследили до тук?

Червената светлина се смени с жълта и Косьо се приготви да потегли.

– Гаранции няма, но ние направихме всичко възможно за да се откъснем. Прибрахме се с девет излизания през две различни звездни системи. И винаги унищожавахме базите след себе си.

– Ето я Сашка – каза Димка и погали издутия си корем.

*

Момиченцето на учителката по пеене и геолога се качи в колата при родителите си и те смениха темата. Хер Шулц изключи транзисторчето си. До края на лентата оставаха по-малко от пет минути и сега беше моментът да я смени. Той бръкна в джоба да извади швейцарското си ножче, с десетина различни накрайници между които и отвертка, и в този момент видя че по уличката бавно се движи зелена джипка. Воден от предпазливост повече, отколкото от някакво конкретно подозрение, културният аташе изчака колата да отмине преди да започне да развива винтчетата на „Юпитерчето“ си. Машината се изравни с него и той видя че извитите пластини, които заместваха бронята, са бели.

Хер Шулц не беше в занаята от вчера. С годините той беше изградил в себе си навика подсъзнателно да наблюдава обстановката около себе си. Като се качваше по стълби, немецът можеше да каже с доста голяма точност колко стъпала делят два последователни етажа, като влезеше в някой вход той можеше да изрецитира цветовете и марките на последните десетина коли, които са го изпреварили, а на излизане от метрото или от някой магазин той запомняше лицата на първата пет човека, които са го последвали.

Споменът за зелена джипка с бяло отзад го върна при чешмата, където тази сутрин шофьорът на автобуса спря да налее вода. Разбира се, в малък град като този човек може да срещне един автомобил два пъти в интервал от няколко часа, но в света на Хер Шулц случайността не съществуваше като понятие. Той продължи да върви по улицата, сякаш нищо не се е случило, като разсеяно оглеждаше цветята в градинките пред блоковете.

Двадесетина метра по-нататък колата се качи с десните колела на тротоара и спря. От нея излязоха двама млади мъже. Широките костюми не можеха да скрият мускулестите им фигури.

Засада, помисли си културният аташе и се приготви да разбие транзисторчето с тока на обувката си.

(28) „Елка” – марка български електронни калкулатори.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, криптоистория, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 11 и 12


  1. Полети насън и наяве, които протичат нормално

… черен тунел, също като на тренажора в Звездното градче.
Към действителността ме върна динамичният удар от изключването на първата степен. Инерцията ни хвърли напред и предпазните колани се впиха болезнено в средните ми рамене.

  • Добре ли си? – попита ме Ксампаунт.
  • Аха – процедих през зъби. Не исках да се озова в космоса с прехапан език.
    Експлозивните болтове, които свързваха ускорителите с втората степен, се взривиха. През ракетата премина тръпка. В изпъкналите огледала, предвидливо сложени от двете страни на таблото, се видя как огнените струи на двигателите проблясват за последен път и ускорителите, описвайки плавни параболи, се отдалечават от нас. Предстоеше им да се спуснат на земята с парашути.
    На тренировките никога не изпадах в безсъзнание при нормалното осемкратно претоварване, което се очакваше да претърпим по време старта. Нито при десеткратно или дванадесеткратно – стойности, които то можеше да достигне в случай на проблем, ако мисията ни се провали.
    Нарушеният хранителен баланс, умората от дългото шофиране, непредвидения крос и вълненията около изстрелването наливаха олово в дланите ми. Загрижени, Ксампаунт и останалите от време на време се обръщаха дискретно да ме огледат, докато се преструваха, че четат показанията на уредите в противоположния край на таблото. Аз им отвръщах със същото, защото знаех, че ензимните запаси, които си разменихме преди да тръгна не бяха достатъчни. Деликатната продукция на нашите стомаси не се запазва добре в хладилна чанта, нито дори във фризер. Под очите на всеки от нас се синееха торбички от почерняла кръв. Цяло чудо беше, че не са ни сменили с един от дублиращите екипажи.
    Горивото в резервоарите на втората степен свърши, факлите в дюзите изгаснаха и инерцията отново ни запрати напред, макар и по-нежно отколкото първия път.
  • Как сте, момчета? – гласът на оператора от центъра за управление една надви пукането в слушалките.
  • Без проблеми – престорено бодро отговори Номатайх.
  • Яхнали сте орбитата като…
    Така и не разбрахме като какво сме яхнали орбитата. В задната част на кораба, където се намираха инструменталният блок и резервоарите с гориво, нещо изгърмя. Звукът достигна до нас през структурата на корпуса и дори брезентовите седалки, опънати с пружини в правоъгълни рамки, не го погасиха. Започнаха вибрации.
    Вдясно от мен Номатайх посегна към таблото, и се накани да повдигне капачето, което защитаваше от случайни докосвания ключа на помпата за подаване на гориво, когато вибрациите изчезнаха и в кабината остана да се чува единствено нормалното бумтене на главния двигател.
    Аз безшумно изпуснах въздуха от дробовете си. Нямах сили да се оглеждам, но съм сигурен, че и останалите направиха същото.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме? – потърси ни отново центърът за управление.
  • Тук борд „Дързост“ – отвърна Номатайх. – Главният двигател се задави за миг. Може би примеси в горивото.
  • За следващия старт ще го прекараме през по-фино сито. – успокои ни операторът на Земята. – Проверете налягането в нечетните магистрали, и ако спада, превключете към четните.
    Този човек – казваше се Заогемб и по професия беше лампов инженер – ме изумяваше за кой ли път. Той познаваше системите на кораба по-добре от създателите им. За него се шегуваха, че чете техническата документация за отмора.
    Номатайх се взря в уредите.
  • Проверяваме – намеси се Ксампаунт. – Няма промени.
    Двигателят утихна. Третият динамичен удар едва се усети. Ръцете ни олекнаха. В кабината покрай нас заплуваха частици прах, острилка за моливи, откачена ръкавица от скафандър.
  • Как е орбитата? – попита Номатайх.
  • Под третата нула.
    На човешки език това означаваше, че се носим към Луната с отклонение на орбиталните параметри от планираните, не превишаващо от една десета от процента.
  • Добре дошли в космоса – усмихна се Ксампаунт и разкопча коланите си.
    През следващите петнадесет минути се гонехме и играехме един с друг из тясната кабина, наслаждавайки се на безтегловността. До сега я бяхме изпитвали, макар и не веднъж, за не повече от няколко десетки секунди в пикиращите тренировъчни самолети. През тези полети ние бяхме твърде заети с обучение и тренировки за да усетим удоволствието и свободата, което човек изпитва, когато се отскубне от земното притегляне. Аз забравих – и сигурно не бях единствен – че ни предстои да платим за тази свобода след кацането: мускулите ни, отвикнали от съпротивлението на гравитацията щяха неизменно да предозират усилията си и най-малкото движение щеше да се превърне в борба за контрол над собствените ни тела. Всички бяхме виждали подскачащите походки на космонавтите от предишните експедиции.
    Ако преди в мен се таяха някакви съмнения, че има нужда от предпазни капачета над ключовете върху таблото, те изчезнаха напълно, когато случайно движение на Скенихут ме запрати именно в тази посока. Ксампаунт се опита да ме спре, но изчезването на тежестта не премахва нито масата на телата, нито импулса им, и ако не бяха собствените ми усилия, сигурно щяхме да сменяме екрана на курсовия изчислител още в самото начало на полета. Двамата с Ксампаунт застинахме на милиметри от стъклото му. Цялата ни група замръзна и две или три сърцебиения по-късно Скенихут прекъсна настъпилата тишина:
  • Съжалявам, без да искам.
  • Случва се и в най-добрите групи – отвърна Номатайх. – Време е за следстартовите проверки.
    Четири часа преминаха неусетно. На мен и Мознумтан се падна да се уверим, че спускаемият модул не е пострадал при изстрелването. Инструкциите са дебели и за да освободим ръцете си ги закрепваме с еластични каишки от смолата на гумено дърво към предните ни крачоли. Страница по страница преминахме през почти всички процедури и се уверихме, че машината, на която предстоеше да доверим живота си в последния участък от пътя към базата – от ниска лунна орбита до повърхността на нашия спътник, – е в изправност.
    Оставаха ни функционалните проверки на лазерния висотомер и фазовия радар, когато от центъра за управление пак се обади Заогемб.
  • Борд „Дързост“, борд „Дързост“, чувате ли ме?
    Този път аз бях най-близо до радиостанцията.
  • Тук борд „Дързост“, чуваме ви силно и ясно.
  • Имаме една добра и една още по-добра новина за вас. С коя да започна? – попита се операторът.
    Останалите членове на групата се скупчиха около мен.
  • С по-добрата – отвърнах.
  • Имате телеграма от Финозие.
    Това беше груба и подла шега. Цялото ми уважение към Заогемб се изпари за миг. Пред очите ми се появиха прозрачни ръце на Зикейне, набръчканата им кожа с изчезналата плът под нея. Само миг по-рано ние си играехме в безтегловността, подскачахме и се надпреварвахме кой ще се преобръща през глава най-дълго, без да докосне стените на кораба. Разтърсих глава – бях излишно суров към спътниците си. Единствено аз се премятах в кабината след онези гледки. Останалите се радваха невинно, те не знаеха нищо, защото преди старта не ми остана време да им разкажа какво съм видял в стаята с евтините тапети преди по-малко от едно денонощие.
  • Чета – продължи операторът. – Зикейне е в ремисия.
  • И? – намеси се Ксампаунт.
  • И това е всичко – операторът помълча за малко и после добави. – Искам да знаете, че ние всички тук много се радваме за нея. И за вас.

Разстояние между Земята и астероида: 0.7313 астрономически единици.

  1. „Стояха зверчетата около оградата…“
  • Не-е-е-е-е-е-… – изстена Борис и оживи с жест виртуална клавиатура в старинен стил. Много пъти ми се беше хвалил с нея. Програмирал я бе да прилича на някогашните пишещи машини, с кръгли бакелитови клавиши, потънали в месингова обвивка. Аз разбира се не я виждах, но пръстите му, които подскачаха във въздуха, не оставяха съмнение с какво се занимава.
  • Няма смисъл да бързаш, те вече са мъртви.
  • Недей да бъдеш толкова сигурен – той се откъсна от заниманието си за момент. – Ако съм прав, наистина няма значение нито скоростта, с която пиша, нито колко време е изминало, откакто се е разхерметизирала капсулата им, но не мога да се справя с усещането, че ако се забавя с един единствен миг…
    И пак се върна към клавиатурата. По челото му избиха капчици пот. Изчаках го, не бързахме за никъде.
    Изминаха десетина минути, преди Борис да се отпусне в креслото си.
  • Е, ще ми обясниш ли най-сетне какво правеше?
  • Веднъж случайно попаднах на някакъв реликтов блог. Водел го е студент по физика, живял преди два или три века. Младежът беше разказал една шега. Тя завършваше така: „Колега, опишете еволюцията на всички фотони от Големия взрив насам. Поименно.“ Класически въпрос без отговор, формулиран за да разсмива наивните първокурсници от онази епоха. Аз просто изпратих подобни въпроси към света или към това, което минава за наш свят.
  • Борис! – така се обръщах към него когато бях особено ядосан. Той сигурно усети, че се колебая дали да го завържа за креслото или да го потупам утешително по рамото, и побърза да ме успокои.
  • Недей, всичко ще бъде наред. Нека най-напред да видим дали моята програмка ще тръгне и веднага ще ти обясня.
  • Колко още трябва да чакаме?
  • Съвсем малко – пръстите му пак заиграха по клавиатурата.
    През следващите няколко минути се взирах в труповете на четирикраките астронавти. Питах се дали лицата им изразяваха ужас или дори на облекчение – защото в края на краищата, космосът и бе подарил покой, както се пееше в една стара песен, написана по друг повод. Може би, ако един ден получех възможността да поживея сред тях, щях да се науча да разчитам израженията им. Сега ми оставаше само да гадая.
    Гласът на Борис ме извади от унеса.
  • В момента деветдесет и девет цяло и осем десети от изчислителните разтвори на нашата цивилизация смятат първите десет на сто седемдесет и трета степен значещи цифри на пи след десетичната запетая, или разпределението на скоростите на водните молекули в световния океан, по метода на грубата сила, или задачата за търговския пътник, който иска да обходи всички кораби в Атлантическия океан, но има на разположение само платноходка, с отчитане на сезоните и на климатичните промени, породени от глобалното затопляне. Или някоя от останалите двеста и петдесет милиарда тежки изчислителни задачи, които генерирах с моята малка програмка.
  • Атака за претоварване на ресурси?
  • Да, насочена срещу самата реалност – той изтри потта от челото си. – най-голямата и най-немислимата атака. – На мое място човек с въображение сигурно би измислил нещо далеч по-интригуващо и дори полезно, но изчисленията ми трябваше да бъдат разнообразни, безобидни, да нямат нищо общо с Парадокса на Ферми, и най-важното, да използват колкото се може повече изчислителни комплекси. Трябваше да формулирам въпроси почти без отговор, като онзи от студентския блог. Ключовата дума тук е почти. Посветих шест години от живота за да напиша генератора, който създаде задачите. И после още единадесет, – за да проникна в най-обширните аналитични комплекси на нашата цивилизация. Това не е толкова трудно, колкото звучи, когато става дума за микроскопични биополимерни капчици, разхвърляни по улиците, върху листата на дърветата или в океана. Сериозно се защитават единствено специализираните изчислителни средства, които са свързани с управлението на производствата, със съобщенията или с регулирането на икономиката.
  • Или с отбраната – подхвърлих.
  • Щяха да бъдат свързани с отбраната, ако имаше от кого да се отбраняваме. Но това е без значение, защото като процесорна мощност те не могат да се сравняват с морето на компютрите-капки, които следят за такива банални неща като включването и изключването на уличните лампи, управлението на рекламните табла според демографята на хората, които ги гледат, наторяването на нивите или миграцията на рибните пасажи. Например, малко хора си дават сметка, че около една десета от всички изчислителните средства на човечеството са вградени в дрехите и сигнализират, когато стане време да ги изперем, или са в самите нас и следят нивото на кръвната ни захар и натоварването на сърдечния мускул. Преди да започнеш да ме критикуваш, ще ти кажа, че специално се погрижих да не претоварвам последните две.
  • Ти отдавна си планирал някой да провериш дали не живеем в симулация – осъзнах аз, сумирайки годините на подготовка и изпълнение. – Още от преди да се пенсионираш.
  • Вярно е, от много време се питах защо нашата действителност е толкова нелогична. Такъв свят не може да има. Сякаш някой специално го е създал за нас, да се чувстваме комфортно в него и да не се опитваме да надникнем отвъд.
  • Защо не ми каза?
  • Не можех. Аз даже се страхувах да мисля за идеята си, страхувах се да я облека в думи.
  • Затова ли през цялото време си тананикаше?
  • Да. Преди малко, когато ти спомена, че би сложил на най-ниско ниво защита против осъзнаването или дори възникването на идеята за подобна симулация, аз сериозно очаквах светът да свърши. Знаеш ли колко глупави детски песнички съм изпял, докато писах програмите за инфилтрация на моите троянци?
  • Стояха зверчетата – подхванах аз – около оградата… През цялата сутрин ти беше на устата.
  • Откровено казано, не съм съвсем сигурен, че и сега мога да говоря за симулацията и за атаката, но нещо ми подсказва, че не съм избързал с откровенията. Погледни наоколо – той посочи към стените на кораба. Формите му, доскоро меки и бионични, създадени за да предпазят такива аматъори–астронавти като нас, видимо загрубяваха. Пред погледа ми.
  • Странно – почесах се зад ухото. – Не би ли трябвало разликата да е невидима за нас? Или да я видим, но да си мислим, че нищо не се е променило, че винаги е било така?
  • Според мен програмата ще пожертва най-напред ресурсите с нисък приоритет, като тези за обвивката на кораба, например. Невронните процеси в нашите симулирани мозъци, включително паметта ни, имат по-висок приоритет и сигурно системата ще се опита да ги поддържа до последна възможност.
  • Какво ще стане, когато ресурсите не достигат за да се симулират и те?
  • Ще видим – Борис се усмихна загадъчно.
  • Не е ли малко безотговорно?
  • Може, но това е единственият начин да проверим дали действителността е… – той се спря, търсейки подходяща дума – действителна.
    Кристалният купол на командния модул видимо потъмня. Очертанията на капсулата с мъртвите астронавти се размазаха.
  • Защо сега тук няма един стек бира?
    Без да каже нищо, Борис зашари с ръка под седалката си и извади две кутии.
  • Реших, че ако ще нарушаваме главните правила, може да нарушим и някои от второстепенните. Което ме подсеща, не ти ли направи впечатление, че изпиваме литри бира без никакви последствия?
  • Изобщо не ми беше хрумвало.
  • И на мен, до сега. Явно в програмата са вградени какви ли не защити. Внимавай с пиенето – той се засмя, но усмивката му не беше весела. Нямаше как, на фона на мъртвите четирикраки, които беззвучно плуваха във вакума. – Защитите против опияняване може да се окажат от по-маловажните функции, и да не се поддържат повече.
    Отпихме от бирата. Борис изля няколко капки на пода. За мъртвите. Последвах примера му. После той се върна към любимата си тема. Съчувствах му, почти две десетилетия се беше борил да провери хипотезата си, без да може да размени дори една дума с някой. Без дори да може да мисли за нея, освен ако не си напява някоя глупава детска песничка.
  • За наше щастие създателите на симулацията страдат от липса на въображение. Или се ръководят от принципа на минималното усилие. Или избягват да създават нови същности. Каквато и да е причината, те предпочитат да следват прецеденти. Както полета на четирикраките и Аполо-13. Не ти ли се стори странно?
  • Разбира се, че не. Има краен брой начини да се стигне до естествения спътник на една планета.
  • А аварията?
  • Вярно, тя приличаше на случая с Аполо-13, но и това не е толкова изключително. Пък и нашите астронавти оцеляха, за разлика от четирикраките. Ако ние наистина сме в симулация, защо – замислих се каква дума за употребя и накрая просто посочих с пръст нагоре – защо те са ни оставили изобщо да летим в космоса?
  • Може би защото някой ден наистина ще ни се наложи и времето в симулацията е тренировка. Или по някаква друга причина, която дори не можем да си представим. Все още нямам отговор на този въпрос – призна Борис и по отнесения му поглед си пролича, че проверява нещо във фова си. – Време е.
  • Какво още си намислил?
  • Съгласно техния – и той посочи нагоре, имитирайки жеста ми – принцип за минимално усилие или както там го наричат, аналитичните комплекси, които използват те самите, не се различават принципно от нашите собствени аналитични комплекси. Имам предвид, от синтетичните аналитични комплекси вътре в симулацията.
  • Аха, значи ти мислиш, че ако можеш да се справиш с нашите компютъри, ще можеш да с справиш и с техните – не си направих труда пак да показвам тавана на кабината, ясно беше за кого говорим.
  • Нещо такова – Борис отново извика клавиатурата и започнах да пише. – Разсъждавайки по аналогия, техните аналитични средства трябва да имат собствени системи за поддръжка и авторемонт. Ако нашите изчислители са достоверен аналог, тези системи могат да бъдат използвани като самостоятелни производствени комплекси, малки фабрики за реалност. С тях ние можем да… произведем себе си в истинския свят. Аз открих интерфейса към ремонтните функции. Скрит е хитро, но не чак толкова, че да не се досетя къде да го търся.
  • Къде?
  • На микрониво. Наложи на няколко пъти да поема за по две-три микросекунди управлението на един старичък ускорител на елементарни частици на швейцарско-френската граница. Сега смятам да подам команда към тези комплекси. – Представих си как пръстът му надвисна над бутона с надпис „Въвеждане“.
  • Да произведат отново нашата цивилизация? – предположих. – В плът и кръв? Втори шанс за човечеството?
  • Джо, така си мислех до преди малко, обаче промених намерението си. Ще дам нова възможност, но не на човечеството, а на тях – той посочи през главния илюминатор към мъртвата капсула. – На тях. Мисля, че ако използвам целия ремонтен ресурс, генерирането на тяхната цивилизация ще отнеме около три седмици.
  • В нашия случай Господ се е справил за една.
    Борис вдигна рамене и пръстите му заиграха по клавиатурата на невидимата „Оливето“.(9)

Разстояние между Земята и астероида: 0.9582 астрономически единици.

(9) Olivetti – марка италиански пишещи машини.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Квантова аритметика на чувствата – глави 1 и 2


Научно-фантастична повест за астероиди-убийци, виртуални реалности и четирикраки извънземни, написана в периода между 2009 и 2013 година. По-голямата част от текста се появи на Cerro Paranal, през много едночасови сесии преди любимите ми нощни смени, на любимата ми висока масичка до басейна.
Твърда научна фантастика.


На всички стари приятели и приятелки, които твърде рано поеха по пътя към по-добрите светове.

  1. Минус тридесет и две хиляди, седемстотин шестдесет и осем

Широкоъгълните телескопи, с които беше осята обратната страна на Луната, откриха астероида две седмици след като той се показа иззад Слънцето. Програмата за планиране на наблюденията го класира в горната половина от списъка с интересни обекти. Шест земни дни по-късно аналитичният комплекс на обсерваторията оцени вероятността за сблъсък със Земята на петдесет и седем процента, най-високата за обекти с предполагаем диаметър над двеста метра в цялата история на човечеството. От този миг нататък около една трета от телескопите на Луната и в точките на Лагранж го следяха неотлъчно.
Някой от тях все още се завъртаха за да прихванат новата цел, когато плаващият космодром, дрейфващ между Флорида и северните брегове на Куба, получи съобщение за астероида. Неговият собствен аналитичен комплекс още веднъж пресметна орбиталните елементи на обекта, убеди се, че опасността за Земята е значителна, и започна да изследва вариантите са отклонение на неканения гостенин. За двадесетина секунди изкуственият интелект извърши повече от четиридесет октилиона операции, но не намери спасително решение, и привлече към решаването на задачата сродните комплекси в Гвиана, Владивосток и Килиманджаро.
Същата вечер от научноизследователски космодром в от централна Африка излетя ракета. Полезният ѝ товар беше малка автоматична станция, снабдена единствено с камера и радиопредавател. След четири месеца тя прелетя покрай астероида. Относителната скорост в момента на минималното сближаване надвишаваше четиридесет километра в секунда. Станцията изпрати на Земята само шест използваеми снимки на астероида – течният азот, който служеше за охлаждане на електрониката в близост до Слънцето, се изчерпа и всичките пиксели на следващия седми кадър имаха стойност минус тридесет и две хиляди, седемстотин шестдесет и осем.
Новите наблюдения уточниха орбитата и позволиха да се изчислят размера и плътността на новооткритото небесно тяло. Разделителната способност(1) на изображенията беше достатъчна, за да се види, че то е триосен елипсоид, с най-голям диаметър две хиляди и седемдесет километра, който го превърна от астероид в планета–джудже. Гигантската – за размерите му – планина го опасваше по екватора. Подобни образувания се срещат рядко, но не са нещо невиждано. Човечеството се сблъска за пръв път с тях отдавна, още при първите посещения на Веста. Те се получават, когато едно тяло с плътно ядро претърпи централен удар – за разлика от приплъзващите удари, които са много по-често срещани, но обикновено само оставят няколко дълбоки канала по повърхността на астероидите. Стига сблъсъкът да е достатъчно силен, той предизвиква в мантията на обекта вълна на плътността, която прекроява повърхността му като издига едни части от релефа и снижава други.
Въоръжен с точната форма на небесния снаряд и с периода на въртене около собствената му ос, аналитичният комплекс на лунната обсерватория адаптира масово-обемния модел на Веста към наблюдателните данни за новото тяло, и определи поправките на орбитата заради ефекта на Ярковски(2).
Резултатите повишиха вероятността за удар със Земята до деветдесет и девет процента и четири деветки след десетичната запетая. Ако не се предприемеха мерки, след седемдесет и девет дни астероидът щеше да навлезе в атмосферата над южния Атлантик. Там, където на двеста метра дълбочина плуваше главният аналитичен комплекс на планетата – осемстотин кубични километра биоелектролит, ограден от океанската вода с три слоя прозрачно фулериново фолио.


Разстояние между Земята и астероида: 1.0002 астрономически единици(3)

(1) Разделителна способност или ъглово разрешение – параметър, измерващ способността на телескопите да регистрират като отделни два обекта, разположени в непосредствена близост един до друг, или да разграничават близки разположени детайли от повърхността на едно небесно тяло.
(2) Ефект на Ярковски – физически процес, заради който астероидите променят орбитите си около Слънцето, поради неравномерното излъчване от повърхността им, породен от въртенето около собствената им ос.
(3) Мярка за дължина в астрономията, равна на средното разстояние между Земята и Слънцето.

  1. Кон(4) по време на икономическа криза

Днес моят стар приятел Борис ще лети към звездите за краен път.

  • Джо, бляскавата ми кариера на космически пътешественик е на път да приключи заради разпадането на нашия семеен потребителски съюз – призна той завчера, докато си пиехме кафето.
  • Криза – въздъхнах. После спорихме дали заради нея младежта излиза от симулациите само колкото да изкара пари за достъп до мрежата, за квартира и за памперси. Постепенно разговорът ни замря, убит от склонността на Борис да философства и от общото чувството за собствено безсилие, обхванало двама прегърбени пенсионери, от които нищо не зависи. А днес е от значение само това, че отиваме на космодрома за крайния полет на моя стар приятел. Аз летя към мястото на срещата по околовръстния път над предградията, а той – по северното трасе, което следва някогашната магистрала номер седемнадесет.
    Ние често употребяваме думата краен. Тя сигурно звучи странно за човек, който не познава отблизо заниманията на нашите клуб. В авиацията и космонавтиката нейният синоним последен има друго, съвсем финално, и бих казал, фатално значение. Бойните пилоти във всички войни са смятали употребата ѝ за лошо предзнаменование и са търсели какви ли не начини да я избягнат. Вярно е, че срещу нас не стреля никой и системите на нашите модули са дублирани многократно, но ние също предпочитаме да не я споменаваме.
    Сега ми е особено трудно да ѝ намеря замяна. От две седмици не сме виждали синьо небе и при тази скорост на вятъра няма как да получим разрешение за излитане. За съжаление, дори най-съвършените космически кораби не могат да се процедят от дъното на потенциалната яма, която планетата Земя е издълбала в метриката на пространство-времето. Не, няма теоретична пречка, но микроградиентите в гравитационното поле ни лишават от всякаква надежда да се появим в околностите на целта. Един камък с размерите на канапе се превръща в маскон(5) с огромен ефект върху подпространствената траектория. Курсът на кораб, който излита от Земната повърхност, може да се предскаже с цената на няколко седмични изчисления, които вземат под внимание химичния състав, плътността и дори пукнатините в почвата около стартовата площадка. Но това е прекалено бавен начин да се планират рутинни полети като днешния.
  • Здрасти, Джо! – лицето на Борис се появи върху предното стъкло на колата ми. – Как е настроението преди битката?
  • Готови сме да надникнем отвъд безкрайността. Както винаги.
  • Според прогнозата от снощи времето ще започне да се подобрява днес или утре.
    Четох тази прогноза, дори в момента анимацията на облачната покривка се въртеше в ъгъла на моя фов(6). За метеоролозите разлика от двадесет и четири часа е в рамките на допустимите грешки на техните климатични модели, а за моя приятел тя е съдбоносна, но щом той е решил да бъде в добро настроение, по-добре да не му преча.
  • Миналия път…
    Борис не ме остави да довърша.
  • Ех, старче, ако знаех, че часовете, които прекарахме в космоса тогава ще са ми крайните, щях да им се наслаждавам по друг начин.
  • Как точно? Щеше по-дълго да се взираш в звездите през илюминатора?
  • Не, на звездите им се нагледах. Но щях да натискам по-силно бутоните и да щракам по-звучно с превключвателите.
    Бутоните и превключвателите, за които говореше приятелят ми не са виртуални, а истински, механични. Интерфейсът на модулите ни съзнателно е стилизиран да наподобява старите космически кораби, а приликата с капсулите от програмата „Аполо“ се цени особено високо.
    Подхвърлихме си още няколко словесни топки, после продължаваме да летим в мълчание.
  • В малкото случаи – наруши го Борис – когато съм знаел, че върша за краен път нещо важно за мен, съм се опитвал да запомня момента добре, за да се връщам по-лесно към него в спомените си, и да го преживея отново и отново.
  • Винаги можеш да си опресниш паметта с помощта на записите от бордните камери.
  • Циник.
    Настъпи нова пауза. Усещането за пропусната възможност ме обзе с нова сила. Ръцете ми се отпуснаха и моята „Секвоя“ откликна на освободения щурвал с потреперване. Бордовият компютър, представител на най-високия разрешен от закона клас, сигурно реши, че съм задрямал и раздруса колата. Съвсем слабо, колкото да събуди водача. Реакцията му беше реверанс на конструкторите към фалшивото убеждение на хората, че сме необходими, че управляваме процесите около себе си и че отговаряме за нещо пред обществото.
  • Клюмаш – констатира Борис и с невинен глас продължи. – Ако не си спал добре снощи, защо не оставиш на автопилота да те води?
  • Много добре знаеш защо.
  • А, да – кимна пресилено той. – Страх те е, че един ден на машините най-после ще им омръзне да се грижат за нас, ще ни приспят и ще ни прехвърлят във виртуална реалност, където не можем да нараним нито себе си, нито околните.
  • Как можеш да не виждаш в какво сме се превърнали! Буци лой…
    На екрана светна предупреждение, че е настъпило време за снижаване и го спаси от справедливия ми гняв. До старото летище, на което се събирахме веднъж в месеца, оставаха по-малко от пет минути полет.
  • Да, какво ли виждам аз – въздъхна лицето от предното стъкло.
  • При бързодействието на днешните квантови изчислителни разтвори това не е абстрактна възможност – отвърнах и натиснах щурвала напред. Носът на колата се наведе и сивосинята покривка под мене започна да се приближава.
  • Въпросът е не дали човек вижда опасността – каза Борис, – а как се готви да я посрещне.
    Той прекъсна връзката докато се чудех от къде да започна. Ще има време да довършим този разговор.
    Обичам да се нося на двадесетина метра над облаците. Гледката е особено красива когато скоковете в атмосферното налягане и турбулентността нащърбят горната им граница, и носът на „Олимпиката“ се забива с лека вибрация в поредната сива стена за да изскочи след миг от другата страна на облака и да се гмурне в слънчева светлина. В същия момент предното стъкло се оцветява във всички цветове на дъгата заради водните капки, които са се натрупали върху него.
    Днес повърхността на облаците беше плоска, като отрязана с нож. Сигурен знак, че атмосферната структура е стабилна и лошото време ще се запази за дълго.

Разстояние между Земята и астероида: 0.9631 астрономически единици

(4) Кон – от конвенция – среща, събиране на хора с общи интереси, обикновено любители.
(5) Маскон – концентрация на маса. Обикновено се употребява в контекста за Луната, но маскони може да има на всяка планета. Пример за маскон на Земята е Мауна Кеа.
(6) фов – съкращение от field of view (англ.), виртуално работно пространство на очен терминал, проектиращ направо върху ретината.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, киберпънк, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Майндстер


Разказ за свободата на достъпа към информация и към знания, написан под влияние на Кори Доктороу – адвокат на свободния софтуер и на лиценза Creative Commons. По-наблюдателните може дори да забележат неговото „камео“ в една сцена. Разказът не е публикуван никъде, но с него участвах – не особено успешно – в конкурса, организиран в памет на Иван Попов и може би ще се появи в издание на хартия, заедно с други разкази от конкурса.

* * *

1. „Ко шъ праиш кату додат да тъ прибират?“(1)

По пода на апартамента се търкаляха книги и парчета от мебели. Две гигантски ченгета, които напомняха роботи от филм на ужасите, се бяха изправил до домакинята – жена на средна възраст със заплетени коси.

– Може ли да седна? – Попита тя.

– Не. Забранено е да променяте каквото и да е в сцената на местопрестъплението, – изрецитира полицаят отляво.

Местопрестъпление си беше, с всичките доказателства, които някой съд може да си пожелае, нахвърляни на масата.

– Ще чакаме инспектора. – Добави другият полицай.

Гласовете им бяха неразличими и безразлични. Не защото се опитваха да я смутят или объркат – жената добре ги разбираше – а следвайки естествена реакция на хора, които си вадят хляба като предлагат мускулите си на която и да е сила, без значение дали защитава или нарушава закона, стига да им плаща достатъчно добре. Тя реши, че е по-добре да гледа към плюшеното мече върху масата. Играчката бе част от доказателствата. Лапата ѝ беше откъсната и от дупката се подаваше антена на нелегален безжичен модем. Независимо от това куклата действаше на Ирина успокоително.

Инспекторът най-после се появи. Той бе облечен в измачкан шлифер, забележително постижение в ерата на синтетичните материали, които правеха почти невъзможно дрехите да изглеждат зле. Всичко висеше свободно по него, трябва да беше загубил доста килограми напоследък.

Известно време той изучава доказателствата. На свой ред жената го оглеждаше внимателно и не пропусна бързият поглед, който инспекторът хвърли към двойното легло в съседната стая. Той въздъхна, повдигна един съборен стол и кимна към патрулните полицаи.

– Сложете заподозряната да седне.

С премерени, едновременни движения те спуснаха омекналото тяло на домакинята върху седалката.

– Оставете ни! – Заповяда мъжът.

Ченгетата се подчиниха без да показват дали са разбрали, че заповедта му нарушава протокола. Жената остана в стаята сама с него.

– Ти си луда! – Той закрещя срещу нея веднага, щом вратата зад гърба му хлопна. – Как може да си помислиш дори, че ще се измъкнеш след всичко това?

– Ще се измъкна, само че трябва да ми помогнеш мъничко, Джош.

– Да, разбира се, трябва ти моята помощ. – Мъжът погледна отново към леглото в спалнята. Легло, което те двамата бяха делили преди цяла вечност. – Защо веднъж поне не си помогнеш сама като помислиш преди да сториш нещо особено глупаво. – Той кимна към входната врата, зад която чакаха двамата патрулни. – Те сигурно вече са се обадили в управлението. С теб е свършено, а също и с кариерата ми.

– Не е задължително.

– Ти го направи задължително.

– Джош, трябва ми само половин час, и всичко ще бъде наред.

– Луда ли си?

– Не луда, а подготвена. Имам спящи червеи в половин процент от всички мрежови устройства по света. Половин процент от целия Интернет! Това са страшно много компютри, телефони и импланти. Особено импланти.

– Много добре знам за твоите червеи.

– През следващите тридесет минути ще се реши всичко. Моите червеи ще инсталират нов драйвер на всеки имплант и ще свържат нашите мозъци пряко през мрежата. От сега нататък хората ще могат да учат самостоятелно или един от друг, и придобитите знания ще си остават техни за цял живот. Университетите няма да са щастливи, повярвай ми!

– Университетите няма да имат ни най-малък повод да се тревожат. Такава връзка е невъзможна заради прекъсване на хардуерно ниво. Искам да кажа – на биоуеърно, на биологично.

– Аз намерих начин.

Инспекторът помисли над думите ѝ, после поклати невярващо глава.

– Има начин да се възстанови връзката чрез програмируем вирус. Биологичен, не софтуерен. Самият хипоталамусът може да го генерира, след подходящо… стимулиране. По тази причина те моля за половин час – вирусът се нуждае от време за да изпълни задачата си.

Мъжът кимна.

– Това не е всичко, Джош. Подозирам, че възможността за възстановяване на връзката е била оставена нарочно. По същество тя е задна врата към мозъците на хората, към най-съкровените ни мисли.

– За какво ще я ползваш? Ще станеш императрица на Земята? – Пошегува се той, но гласът му не звучеше особено весело.

– Сякаш не ме познаваш! Напротив, ще освободя всички и ще им помогна да постигнат най-доброто, на което са способни.

– Ирина, ние вече сме водили този спор. Много пъти.

– Да, и ти никога не си направи труда да ме разбереш. Дори не искаше да ме изслушаш.

– Човечеството е пробвало да построи утопия и преди теб. Всички опити са завършвали с кръв. Сега ти искаш да го сториш във възможно най-голям мащаб – включвайки всеки човек, който по някакъв начин е свързан с мрежата. Представи си страданията, които ще причиниш.

– Вярно е, че утопиите са се проваляли до сега. Комунистическата не успя, защото хората не са еднакви, и някой от тях имат амбиции. Капиталистическата версия е на път да се изчерпи, защото хората не са достатъчно различни, и откровено казано, повечето нямат амбиции. А аз ще построя нещо различно, ще дам на всички възможността да бъдат най-доброто, на което са способни.

– Започваш да се повтаряш. – Той се намръщи. – И как ще им помогне твоят пряк интерфейс с мозъка?

– Моят драйвер ще им позволи да обменят невронните си структури. С други думи, да обменят части от собствените си съзнания. Това е много повече, отколкото да си предават един на друг знания, това е споделяне на самия себе си. Късогледите университетски администратори, които си мислят, че ще продължават да събират такси за ползване на лицензионно знание от студентите до топлинната смърт на Вселената, ще се пукнат от яд. Те си нямат и представа колко по-голямо е това, което правя: щом някой някъде научи нещо – независимо дали със собствени усилия или от преподавателска машина, – щом то стане част от неговото или нейното съзнание, човекът ще може да го сподели със света и всеки ще може да качи тези невронни структури и да ги „изпълни“ на своя собствен мозък. Хората ще могат да мислят мислите на другите.

– Ти ще разрушиш цивилизацията, защото хората ще бъдат еднакви, а това е най-сигурният път към застой.

– Няма да бъдат еднакви, защото всеки има своя собствена среда за… изпълнение на чуждите мисли. Говоря за нашите мозъци. Те не са идентични и следователно ще интерпретират невронните схеми по различен начин. Нещо повече, всички имат самобитни асоциации, неповторими преживявания и свой опит. Чуждите мисли ще бъдат изпълнени по уникален начин и ще доведат до собствени идеи. Аз ще издигна всеки индивид до най-високото ниво, което е способен да достигне.

Инспекторът направи няколко крачки към отворената врата на спалнята, спря, завъртя се на пети и въздъхна.

– Звучи прекалено фантастично за да е истина.

Тя си пое дълбоко дъх.

– До не много отдавна хората споделяха песни през Интернет, но това не накара всички да слушат една и съща музика, нали? Аз им предлагам неограничена свобода, те ще могат да споделят части от себе си с другите, да споделят себе си с другите, да стават другите. Кажи ми, няма ли да е чудесно?

Мъжът кръстоса ръце на гърдите си.

– Няма! Ако ти помогна, след тридесет минути ти ще направиш всички ни шизофреници. Заради твоя мозъчен Напстер(2) личностите ни ще се смесят и никой няма да знае повече кой е наистина.

– Ти все още си помниш Напстер! Не си прав за шизофренията. Ядрото на личността е както операционна система, а външните мисловни структури са аналози на програмните приложения. Само дето докато ги изпълнява, операционната система им добавя малко случайни елементи. Това е. – Тя погледна изпитателно към инспектора. – Какво ще правиш сега, Джош? Имаш избор: можеш да се свържеш с мрежата и ти самият да получиш драйвер; или да ме заведеш в участъка. Само че преди да сме стигнали до там, вече няма да има нито мрежа, нито мрежова полиция!

Той отговори с мълчание, само запристъпва нервно от крак на крак. Древният часовник с махало, който по чудо беше оцелял през претърсването на дома ѝ, с тихо тракане отбелязваше отминаването на секундите. Ирина преброи цели дванадесет, докато почукваше по фалшивата пломба на един от кътниците си. Това качи в нейния мозък доклад за активността на резервния безжичен модем, микроскопична схема, която тя бе отпечатала върху парче прозрачна пластмаса, залепено върху долната страна на масата, точно под мястото, където бяха струпани веществените доказателства. Файлът бе празен, нейните червеи продължаваха да спят.

Ирина го провери отново. И отново. Пръстите ѝ се разтрепериха.

– Виждам, че разбираш, – каза Джош. – Ченгетата също могат да пишат вируси. – Той повдигна ръцете си и ги погледна многозначително.

– Искаш да кажеш, че ти можеш да пишеш вируси, – поправи го тя.

– Да, аз мога. И аз не харесвам бъдещето, което ти готвиш за човечеството. Казвал съм ти го и преди.

– Е, тогава ни остава само една възможност. – Жената докосна челото си, преди той да успее да я спре.

Спазмите, които обхванаха телата им, накараха и двамата да подскочат, когато резервният модем съедини мозъците им. За няколко секунди чудовищната изчислителна мощност на работната станция, скрита в мазето на сградата от другата страна на улицата, проби защитната стена около мозъка на инспектора. Без помощта на червеите Ирина никога не би могла да проникне в половин процент от милиардите компютри, разпръснати по света, но в една или две машини – или мозъци – да.

Нямаше светкавици, нито дим и гръмотевици. Нищо видимо не се случи, докато тя прехвърляше копие на своите невронни структури в неговия мозък. Без да иска инспекторът направи няколко несигурни крачки и събори един от столовете. Той падна на пода из издрънча.

Двете ченгета се втурнаха в стаята с извадени пистолети.

– Сър, добре ли сте?

– Всичко е наред… – Успокои ги началникът им.

В този миг жената се нахвърли срещу първия от патрулните полицаи.

Безнадеждно начинание.

Ченгето-гигант имаше предостатъчно време да насочи пистолета си към нея и дори да произведе предупредителен изстрел, както го изисква правилникът.

Тя все още се намираше на метър от него, когато вторият му куршум я улучи право в гърдите.

До тогава двата разума в главата на инспектора се бяха овладели. Сливането помежду им се усещаше като вечност.

В следващия миг Ирина изчезна от съзнанието му. Богатият аромат на мислите ѝ се задържа няколко секунди по-дълго…

2. Долната палуба на пиратския кораб

Осем години по-рано.

Джош обхвана с дясната си ръка кръста на Ирина. На екрана над главите им вървеше стар пропаганден филм против закона за авторското право.

– Музикантите са печелили пари чрез концерти, – обяви говорителят. Чернобял клип показващ как свири биг-бенд пред весела публика придружи думите му. Кадрите се сменяха все по-бавно, докато щастливите негри с инструментите не застинаха, взрени в камерата. Изображението се пикселизира, покриха го все по-едри квадрати в различни оттенъци на сивото. Това беше именно видът програма, която обичаха да въртят в маниашки бар като този, пълен с либерално настроени студенти от техническия университет. – После се появили грамофоните. – Квадратите се превърнаха във въртящи се дискове от винил. – Музикантите се страхували, че звукозаписните компании ще ги разорят, защото хората ще слушат плочите вместо да ходят на концерти…

Момчето почувства топлината и трепета на женското тяло до себе си и стегна прегръдката.

Момичето му отвърна с осъдителен поглед.

– Музикантите, или по-скоро агентите, които ги представяли, успели да прокарат закони, според които звукозаписните компании трябвало да им плащат отчисления от печалбата за всяка продадена плоча. – Дебели букви оформиха думата „хонорар“.

Джош повдигна ръката си по-нагоре. Ирина бе слабичка и пръстите му лесно достигнаха мястото, където чашата на сутиена ѝ избутваше бялата тениска напред. Момичето леко се отдръпна и се обърна настрани. На гърба ѝ се показа надпис „Диво нещо“.

– След това се появило радиото, – гласът от говорителите продължи. Картината се пръсна на фрагменти, който се сляха в изображение на стар лампов приемник. – В началото то излъчвало програмите си на живо, но се оказало прекалено сложно да се организира непрекъсната поредица от концерт. Траеща двадесет и четири часа всеки ден, седем дни в седмицата… По-просто било да използват записи. – На екрана усмихната млада жена зареждаше CD плеър с устройство за автоматична смяна на оптичните дискове.

Ирина се извърна към Джош. Сутиенът ѝ се изплъзна от върховете на пръстите му.

– Спри! Искам да гледам, – каза тя шепнешком. Момчето усети как гърбът ѝ се извива като на котка и предпазливо се отдръпна от нея.

– Звукозаписните компании лобирали пред Конгреса за закон, според който всеки, който излъчва по радиото техни записи, трябва да им плаща… да, именно, отчисления за всяка песен. – Още звучни печати с думата „такса“. – А също и всеки, който пускал музика в ресторант, влак или автобус…

Джош напълно спря да се преструва, че слуша старецът, който проповядваше срещу авторските права, или поне срещу начина, по който големите фирми ги използваха за да печелят за сметка на изпълнителите, протегна се и целуна Ирина по бузата. После пак се отдръпна, дори още по-далеч от преди.

– Кабелните компании, цифровото радио и цифровата телевизия поели по същия път. Те доставяли на потребителите кристално чист звук и картина. – Думите на говорителя бяха илюстрирани с ням клип от МТВ. – Обаче този път ситуацията била различна, защото човечеството тъкмо преминало през технологична революция. Повечето хора вече разполагали с домашни компютри и станало лесно да се съхранява, копира и споделя музика, без тя да губи качеството си…

Неочаквано Ирина отвърна на целувката му.

– … за разлика от аналоговите носители. – Изображение на скандалния Напстер смени клипа. То бе зачертано от две кръстосани немски думи „verboten“, изписани с дебел шрифт, сякаш имаше опасност някой да не ги забележи. – На студентите в някои от най-реномираните университети било забранено да пишат P2P1 софтуер за да не могат да създават приложения за споделяне на файлове.

Момчето хвана ръката на Ирина и я поведе нанякъде.

– До сега всяко поколение пирати се е превръщало в консерватори, защитаващи тяхното любима форма на статукво. Сега е ред на университетите. Някогашните центрове на свободомислие се превърнаха в ключари на пътя на знанието и прогреса…

– Насам. – Джош отвори тясна врата близо до изхода от студентското кафе. – Внимателно, има стълби нагоре.

Те се озоваха в тясна и тъмна кабинка.

– Къде се намираме? – Попита момичето.

– В старата прожекторна. Кафето някога е било кино. – Това бяха последните думи, които те си размениха преди да срещнат устните си отново, за толкова дълго, че целувката им нямаше край.

Гласът на говорителя все още стигаше до тях, през отвора, от където някога са се прожектирали филмите.

– Новите идеи се раждат в свободни дискусии, в които хората изразяват собствените си виждания и критично обсъждат гледните точки на останалите участници. Университетите са против свободната обмяна на невронни структури под предлог, че бихме могли да обменим знания, които попадат под защита на законите за авторските права. Те твърдят, че „притежават“ – старецът изразително постави кавички около думата – знанията, защото са продали лицензи за употребата им на студентите. Те твърдят, че трябва да им отчисляваме процент от заплатите си, защото може да споделим нещо от наученото с другите. Звучи познато, нали? Каква е разликата между това споделяне и написването на учебни, при което използваме базовите знания, които сме получили в училище?

Джош и Ирина бяха твърде заети за да чуят останалото.

3. Изненади.

Две години по-късно.

Ако бившата ти съпругата наруши закона за защита на авторските права и бъде застреляна докато оказва съпротива при арест, не може да продължите да работите в мрежовия отдел на полицията. И ако изобщо не изхвръкнете от полицията, ставате обикновено патрулно ченге, благодарите на шефовете си за добрината и се изправяте пред всички гадости, които може да ви сервира улицата. Като тази вечер, когато Дожш беше пребит от някаква банда.

– Стая, включи светлината! – Заповяда Кели, неговата партньорка.

Нищо не се случи.

– Всичко тук към твоя глас ли е настроено? – Обърна се тя към него.

– Има механичен превключвател на ляво от вратата, – промълви той.

Малкото студио изглеждаше като че ли вчера я бяха претърсвали полицаи. Кели не бе изненадана, случвало ѝ се бе да донася колегата си тук и преди. Последното, което Джош видя преди очите му да се затворят бе как тя сваля куртката на униформата си и навива ръкавите на ризата си.

Бившият инспектор се събуди заради светлината. Не можеше да идва от неоновите осветителни панели, защото бе твърде силна и стопляше лицето му. Завесите, които не бяха пипани от години, бяха вдигнати. Отне му известно време за да осъзнае, че тази подредена стая е същото мръсно и изоставено място, което бе населявал до предната нощ. Или беше до вчера сутринта?

– Ваше величество, очакват ви велики дела! – Кели се появи на кухненската врата. Носеше една от роклите на Ирина. Червена и леко тясна на гърдите. Освен това полицайката бе по-висока от покойната му съпруга и коленете ѝ оставаха открити. – Закуската е готова, но не ти се позволява да приближиш масата преди да вземеш душ и да се преоблечеш.

Той се огледа. Все още бе облечен в окървавената си униформа.

– Заповядай! – Кели му подаде чиста хавлия.

Джош се изправи и неволно изпъшка, болката от вчерашния бой все още не бе отминала. Той се повлече към банята.

Четвърт час по-късно, бившият инспектор лъщеше като нов и даже се бе избръснал. Преди да се върне при Кели, той сложи мръсните дрехи в пералнята и се уви с хавлия.

Партньорката му тъкмо се справяше с последните остатъци от мръсотия около дивана, върху който той бе прекарал нощта. В ръцете ѝ прахосмукачката издаваше жални звуци, но жената бе усмихната, зарадвана от пълната и окончателна победа над безредието и праха в апартамента му.

Полите на роклята се развяваха от излизащата струя въздух.

– Какво си мислиш, че правиш? – Изтърси се от устата на Джош.

– Как мислиш, какво правя?

Тя го изгледа продължително в очите.

Той отиде до гардероба, скри се зад отворената врата и се облече.

– Какъв е проблемът, Джош?

– Облечи си униформата.

– Извинявай! Надявам се, че не съм те обидила като взех роклята.

– Не се притеснявай за това. Само се преоблечи.

Той отиде до кухнята и отвори хладилника. Трябва да имаше бутилка някъде там… Всъщност имаше три. Избра тази с уиски, намери чаша и я напълни до горе.

Минута по-късно Кели дойде при него. Вече носеше униформата си, наистина, без тежките служебни боти.

– Ще налееш ли и на мен? – Тя посочи бутилката, която Джош все още държеше в ръка.

– Не. Благодаря ти, че се погрижи за мен. Сега си тръгвай. Моля.

– Джош, не бъди толкова упорит. Ти си добър. Аз… аз те харесвам. И искам да остана, Наистина искам.

– Не е възможно. И отново, благодаря за всичко. А сега тръгвай.

– Забелязах как гледаш към проститутките. Ти имаш нужда от жена, Джош.

– Кели, не усложнявай нещата. И без това е достатъчно трудно. Тръгвай. Това е заповед.

Тя помълча за малко, обърна се и пое към изхода, с малки и бавни крачки. Забравил за чашата партньорът ѝ отпи уиски направо от бутилката.

Скоро обувките ѝ затрополиха надолу по стълбите. Той ги слуша докато не утихнаха, после се върна в хола и спусна завесите. След това донесе останалите две бутилки и продължи да пие.

Когато бившият инспектор отново се събуди, стаята бе потънала в тъмнина. Той лежеше на дивана, а телефонът се въргаляше на пода. Екранът му примигваше. Съобщение от банката за автоматично плащане на тока и водата. Мъжът го изтри и провери часовника. Минаваше полунощ. Той набра някакъв номер.

– Вики, – чу се женски глас.

– Джош се обажда. Ченгето.

– Каква изненада! Мислех си, че никога няма да ми позвъниш.

– Трябваш ми. Сега.

– Цялата съм твоя. Срещу скромно заплащане. Къде?

Той ѝ каза адреса и довърши уискито.

Двадесетина минути по-късно тя позвъни на вратата. Джош светна лампата и я пусна да влезе. Беше облечена в стегнат кожен костюм с дълбоко деколте. Косата ѝ бе боядисана в оранжево. Вики я освободи от шапката и я разлюля, докато оглеждаше дома му.

– Колко уютно! Не го очаквах от теб.

– Аз също.

Той постави ръцете си върху кръста на жената, привлече я към себе си.

– Сигурна бях, че ще ме потърсиш някой ден. Забелязах как ми оглеждаше…

– Подозирам, че всички са знаели, освен мен.

– Какви искаш?

– Всичко. Искам всичко.

– Като за пръв път ще ти дам намаление. – Вики започна да се съблича. Ръцете му побързаха да ѝ помогнат. Тя замълча, беше признак на лошо обслужване да се разваля концентрацията на клиента.

Тя направи с него всички неща, което той знаеше, че жените могат да правят с мъжете, и някои други, за който той не подозираше, че са възможни.

След около час те си почиваха на дивана.

– Съжалявам, – каза Джош. – Надявам се, че не прекалих.

– Разбира се, че не си. Ти беше фантастичен.

– Да разбирам ли, че комплиментите са включени в цената?

– Мога да се оплаквам, ако предпочиташ.

– Не е необходимо.

Вики взе хавлията, която все още висеше, преметната през вратата на гардероба и закрачи към банята с толкова грация и елегантност, сякаш всеки ден взимаше душ в жилището на някой непознат. Което може би не е твърде далеч от истината, помисли си ченгето.

* * *

Странни мисли се посипаха върху главата на Джош.

„Как можа да ѝ го сториш?“ попита гласът на Ирина.

Той скочи на крака.

– Ти си жива!

„Да, и още как. Как можа да ѝ го сториш?“

– Не, истинският…

В банята Вики спря душа, изглежда се готвеше да излезе. Джош зашепна.

– Не, истинският въпрос…

„Не е нужно да произнасяш думите на глас.”

„ОК. Истинският въпрос е как можа да сториш това на мен! Защо ме накара да мисля, че си мъртва?“ Той се удари по челото с юмрук. „За да се почувствам виновен? Защо изчезна?“

„За да те спася, глупако. За да спася и двама ни. Да не мислиш, че би могъл да ме скриеш от отдела за вътрешни разследвания, ако знаеше, че съм в главата ти?

„Исках да умра заради теб!“

„Не искаше. Не наистина. Аз знам, нали бях в мозъка ти. А сега ми кажи как можа да унижиш бедното момиче.“

„Това ѝ е работата.“

„Не говоря за проститутката… Всъщност и за нея също, но ще я обсъдим друг път. Сега става дума за твоята партньорка Кели. Тя е влюбена в теб.“

„А къде беше ти, когато тя бе тук? Защо не се показа и не сподели с нас твоето експертно мнение за любовта?“

„Защото твоето тяло е по-мързеливо от мозък ти. Трябва му дълго време да възстанови връзките, за които говорихме преди две години. Кажи ми, защо изхвърли Кели?“

Проститутката се върна и го спаси от необходимостта да отговори, поне за сега. Но Ирина в главата му със сигурност знаеше по-добре от него, че няма какво да каже в своя защита.

– Искаш ли да повторим, скъпи? – Предложи Вики. – За сметка на заведението.

– Веселбата свърши. Обличай се.

Тя разтвори хавлията и му показа какво се крие отдолу, започна да се поглажда тук и там.

– Господин полицай, аз съм толкова лошо момиче!. Няма ли да ме накажете?

– Време е си ходиш – Джош се сепна. – Не, Вики, почакай! Колко ти дължа?

4. Никога не знаеш какво печелиш, когато губиш, и какво губиш, когато печелиш.

Двадесет години по-късно.

„Щях да го набера десет пъти по-бързо от теб“, каза гласът в главата Джош.

Той тракаше на терминала в библиотеката на старческия дом.

„Остави печатането на мен и мисли за червея“, настоя той.

„Готов е. Надявам се, че ще успееш да вкараш целия код преди да получиш сърдечен удар.“

„Преди ние да получим сърдечен удар.“

„Стига!“

Пръстите му продължиха бавния си танц по клавишите.

„Помниш ли ареста?“ На Ирина ѝ стана скучно. „Ченге и нарушителка на закона обсъждаха бъдещето на човечеството в разхвърляна стая. Не беше ли смешно?“

„Разсейваш ме. И не, не беше смешно. Бъдещето често се определя от хора осъдени за укриване на данъци, хакери и други подобни.“

Той натисна неправилен клавиш.

„Извинявай! Не исках да ти преча.“

Отне му известно време, докато поправи грешката.

„Няма значение, продължавай да говориш. Обожавам да те слушам.“

„Съжалявам, твърде дълго трябваше да мълча.“

„Мисля за възможностите. Прехвърлянето на невронни структури е пряк път към безсмъртие,“ сподели той. „Милиони могат да си качват твоите структури и да ги изпълнят години след като твоето тяло си е отишло…“

„Затова ли се съгласи да поднови нашия малък проект? Нима само защото си стар и краят е близо? Забрави, да се върнем към набирането на кода…“

Frankfurt Airport / Santiago / Paranal

2007-10-29 / 2007-11-10…14 / 2007-11-20

(1) „Whatcha gonna do when they come for you?} – англ.. откъс от песента „Лоши момчета“ („Bad boys“) на вокално-инструменталната група „Вътрешен кръг“ („Inner circle“). Превод – автора.

(2) Напстер – приложение за споделяне на файлове по системата, което добива популярност през периода 1999-2001 г. след което компанията е подложена на съдебно преследване от множество големи музикални компании за нарушаване на законите за авторските права.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, cyberpunk, Литературен конкурс, киберпънк, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

РЕЗУЛТАТИ ОТ КОНКУРСА ЗА ФАНТАСТИЧЕН РАЗКАЗ


посветен на незабравимия Иван Попов, който днес, 28 май 2020 г., щеше да навърши 50 години.

Срокът за изпращане на творбите беше от 27 декември 2019 г. до 31 март 2020 г. След анонимно оценяване на получените 75 разказа

журито в състав
Елена Борисова, Далия Ал-Халил, Григор Гачев, Васил Сивов, Юрий Илков и Дилян Благов

присъжда следните награди:

Първа награда (500 лв.) – на Николай Христов Теллалов за разказа „Архив“
Втора награда (300 лв.) – на Владислав Димов Атанасов за разказа „Владимир“
Трета награда (200 лв.) – на Калоян Кирилов Захариев за разказа Keisatsu monogatari

Честито на победителите! За тях са подготвени и предметни награди, представляващи стъклени купи, авторска изработка от Надежда Лилова. Организаторите на конкурса ще се свържат с авторите, за да се уточни начина за получаването на наградите.

Финалната подборка с първите 20 разказа в подреждането, които ще бъдат издадени в сборник, включва още заглавията:

„Демон“ от Михаил Димитров
„Забравена от бога канонерка“ от Ивайло П. Иванов
„Истри“ от Георги Янакиев
„Ефикасен“ от Мария Вълчева
Les gitans от Мирослав Ангелов
„Книгата, която пишеш“ от Мартин Петков
„Тъжните хълмове“ от Боян Йорданов
„Аз, Рептилът“ от Николай Гешев
„Висока степен“ от Милена Крумова
„Ритъмът на Шеол“ от Николай Симеонов
„Светещи икони“ от Георги Кръстев
„Талос“ от Маргарита Стефанова
„Черният списък“ от Калина Александрова
„Да разбъркаме колодата“ от Кирил Гумнеров
„Изгубената цивилизация“ от Яница Христова
„И не си пиши писма“ от Камен Йорданов
„Майндстер“ от Валентин Д. Иванов

Най-хубавото от конкурса е, че участваха множество творби с високо качество. Доказателство за това е фактът, че извън подборката от двайсет заглавия останаха немалко хубави разкази, някои от които може да бъдат публикувани в сп. „Тера фантастика“ в съгласие с предварително обявените условия.

Екипът, организирал и провел конкурса, изказва сърдечни благодарности към всички участници и им пожелава здраве и бъдещи творчески успехи!

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, Литературен конкурс, киберпънк, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Първият въпрос


Разказът е написан през 2002 година и е публикуван на страницата на софийския клуб за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“, София под заглавието „Външна памет“.

***
Стоян се събуди със замаяна глава. Не помнеше нищо. Не е вярно, можеше да каже името си. Само първото, наистина, но щом знаеше, че има и други имена, не всичко беше загубено. Огледа се. Пред него просветна точка, която се разтегна по хоризонтала и после избухна в ярко син екран. Един след друг се отваряха прозорци, букви и цифри запрескачаха лудо по тях. Стоян ги гледаше с невярващи очи. Какво беше това? Къде се намираше? И това бяха най-лесните въпроси.
Постепенно водовъртежът на екрана утихна. Стоян се намери пред един единствен прозорец. Прозорец. Думата възникна от само себе си в главата му. Както и думата глава. Той мислено (мислено?) махна (махна?) с ръка (ръка?) и се отказа да се пита откъде идват новите му знания.
В средата на прозореца имаше празно поле, с пулсиращ курсор, а под него – бутон с надпис „търси“. Като не знаеше какво да прави, мъжът понечи да вдигне ръце към клавиатурата и да напише името си. Още преди мисълта да се оформи, курсорът пробяга надясно и остави след себе си пет дебели букви. Стоян. После запремига отново, сякаш му се присмиваше.
Той се обърка. Това нещо мислите му ли четеше или какво? Повече от любопитство, отколкото очаквайки да се случи нещо, той си представи, че натиска бутона. Бутонът беше тримерен, с резедава сянка, и послушно хлътна. Глобусчето в горния десен ъгъл на прозореца се завъртя, а отдолу се сменяха числа, показващи скоростта на връзката. Стоян отново се учуди как може да разпознава почти всичко на екрана, и в същото време да не си спомня дори останалата част от имената си.
Нямаше дълго време за размисъл. Прозорецът побеля и на него една след друга се изредиха множество връзки. Връзки? Добре де, нека да бъдат връзки. Първите двадесет реда от осемдесет и четири попадения:

Лични страници
Телефонен указател
Клубове
Намери стар приятел

Вече без да се колебае, Стоян си представи как курсорът отива над първия ред и леко натиска удебелените букви. Глобусчето отново се завъртя и пак се показаха двадесет реда, от шестстотин тридесет и седем хиляди и сто деветдесет и три попадения:

Стоян Алексиев, доцент, Софийски Университет
Стоян Андреев, Недвижими имоти, наеми
Стоян Даскалов, Възстановяване на памет

Той натисна първата връзка и глобусчето се захвана с обичайното си упражнение. На екрана се зареждаше картина, ред по ред, от долу нагоре. Голяма извита сграда, със статуи на двама седнали мъже отпред.
Пет минути по-късно знаеше всичко за катедрата по Астрономия и за звездните населения на галактиките. Още пет и за него нямаше тайни в целия Софийски Университет. Докато на страницата на някой си Калоян, студент първи курс по Социология, не попадна на връзка към Църквата на Светите Седмочисленици. Там имаше Библия, според която светът беше само на няколко хиляди години. Как тогава звездите и галактиките можеха да бъдат на милиони и милиарди години?
Замисли се над противоречието. Нямаше достатъчно данни. Не помнеше нищо. Освен името си. Ключът бе в данните. Трябваха му повече данни. Огледа се безпомощно. До глобусчето се намираха ред бутони, на които не беше обърнал внимание по-рано. Отне му известно време да открие, че двата най-големи – надписани със стрелки, сочещи в противоположни посоки – помагат да се проследи пътя между връзките. Тръгна назад. След четиристотин и осемнадесет натискания попадна на резултата от второто си търсене:

Стоян Алексиев, Софийски Университет
Стоян Андреев, Недвижими имоти, наеми
Стоян Даскалов, Възстановяване на памет

Преди да натисне бутона отново, той забеляза, че на третия ред името му е свързано с… с памет. Памет? Да, памет. Премести курсора и натисна.
„Създайте си нови спомени!“ – призоваваше страницата. – „Спомнете си за оная прекрасна седмица на Хаваите преди толкова много години…“
Не беше това. Върна се до началната страница на търсачката, написа „памет“ и побърза да натисне бутона. Не му харесваше как курсорът му намига. Първите двадесет попадения се появиха почти моментално.

Организация на паметта
Невронни връзки
Чипове за памет
История
Родова памет

История сигурно беше правилният избор, но Стоян беше заинтригуван от странния израз на втория ред. Нови двадесет връзки:

Изкуствен интелект
Алгоритми за оптимизиране
Структурна лингвистика

По навик последва първата връзка.

Енциклопедия на изкуствения интелект
Форум
Разпознаване на изображения
Математическо оптимизиране

Стоян намери определението за изкуствен интелект в енциклопедията, замисли се и след няколко прости дедуктивни операции заключи, че той самият е изкуствен интелект. Робот, направен за да изследва връзките в мрежата. По-правилно е да се каже написан, на обектно ориентиран Пролог++ или на някой друг логически език от високо ниво.
Откритието нито го зарадва, нито го натъжи. Просто още един факт, както това, че звездите са на милиони или на милиарди години (за сега спорно твърдение). Няколко логически операции по-късно реши, че вместо да изследва собствените си усещания, е по-добре да се опита да разреши противоречието между фактите от Университетската и от църковната страница.
Минаха още няколко минути, през които Стоян се научи, че може да задава на търсачката и по-сложни въпроси. Постепенно стигна и до нейната граница. Все пак тя се опираше на една проста логическа база от данни, истинско пеленаче в сравнение с неговия алгоритъм… Или беше по-правилно да каже, в сравнение с неговия разум? Едва ли търсачката щеше да се справи с последното му питане. Без да дочака смислен отговор, Стоян написа: „Кой ме е създал? Има ли Бог?“
Глобусчето се завъртя.

*

В главата му избухна бомба. Хиляди, милиони, милиарди битове се стовариха като куршуми върху бедния му мозък. Прозорецът, който до сега заемаше цялото му полезрение, се сви до малка иконка в долния ляв край на гигантско поле… Не, на гигантски екран! Наоколо откри стотици други иконки, от всяка го обстрелваха нови и нови битове.
– Тянко, мили, ето че пак си тук! – Усмихна се жена му и го прегърна. – Как се чувстваш?
– Благодаря, добре. – Отговори ѝ той, чисто механично.
– Слава Богу. Отне ми почти половин час…
– Значи има Бог? – Прекъсна я Стоян.
– Пак ли… – Изпъшка жена му.
Той си спомни. След катастрофата му инсталираха външна памет – миниатюрен чип в черепа. Лекарите препоръчаха модел с лесна смяна и автоматично дублиране върху сървера на болницата на всеки двадесет и четири часа.
Системата работеше почти без проблеми. Почти, но не съвсем – до сега Стоян шест пъти се беше събуждал с въпроса „Има ли Бог?“
Валентин Д. Иванов
11.06.2002, Паранал – 12.12.2005, Ла Сия – 25-27.03.2020, Мюнхен

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, cyberpunk, киберпънк, литература, научна фантастика, Literature, science fiction