Category Archives: История

Български фантасти в чужбина: книга за история на киното от Петър Кърджилов във Великобритания


Наистина, става дума не за фантастика, а за академичен труд: The Cinematographic Activities of Charles Rider Noble and John Mackenzie in Bulgaria (vol. 1), Cambridge Scollars Publishing, UK, 2020:
https://www.cambridgescholars.com/content/images/thumbs/0943526_the-cinematographic-activities-of-charles-rider-noble-and-john-mackenzie-in-the-balkans-volume-one_300.jpeg

Част от книгата може да се види тук: https://books.google.bg/books?id=1LXkDwAAQBAJ&printsec=frontcover&hl=bg#v=onepage&q&f=false

Описание на анлигийски от издателството (https://www.cambridgescholars.com/the-cinematographic-activities-of-charles-rider-noble-and-john-mackenzie-in-the-balkans-volume-one): In the early 20th century, the American film producer Charles Urban, who had founded his company in London, sent two of his camera operators out to the Balkans. The Englishman Charles Rider Noble recreated moments from the uprising that had broken out in Macedonia (part of Turkey at that time) and filmed all over Bulgaria, while the Scot John Mackenzie travelled through Croatia, Montenegro, Bosnia and Herzegovina, Serbia, Bulgaria and Romania. As such, thanks to these two Britons, the first sequences of living pictures were filmed in the peninsula from 1903 to 1905. This book deals with this under-researched period, examining in depth, diligently and in detail over 1,200 sources of information (including newspaper reports, film catalogues, and archives). It will appeal to anyone who loves the ‘Seventh Art’ and adores the secrets its early history still holds.

Статия на български за същите събития може да се прочете тук:
https://www.ceeol.com/search/viewpdf?id=119848

Поздравления на автора!

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, История, литература, Literature, ревюта на книги, science fiction

Приказки от чекмеджето: Интеркосмос – 2: „София в дъжда“


Алтернативна история, втори разказ от поредицата как би изглеждало космическото бъдеще на България, ако историята беше поела по друг път. В първия разказ Германия е спечелила Втората световна война и България, като верен неин съюзник, е получила правото да изпрати свой космонавт с немски ракетен самолет. В този разказ (написан преди повече от петнадесет години) ходът на историята е различен, но поуката е същата като в стария виц – с който сме се съюзили, не е прокопсал: В две световни войни бяхме съюзници на Германия, тя загуби и двете; после бяхме със Съветския Съюз – той не съществува повече; сега сме със САЩ и Европейския съюз и нека Господ да им е на помощ…

Разказът не е публикуван до сега.

* * *

1. „Герника“

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

Капитан Красимир Манчев и подполковник Виталий Лукашов, които внасяха в апаратния модул контейнера със запасните кислородни регенератори, застинаха по средата на коридора. Въпреки ниската гравитация, дръжките се впиваха в дланите им и без да се сговарят, двамата спуснаха товара си на пода.

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

През пращенето се долавяше силен южняшки акцент.

Our friends at Langley reported some disturbances in Moscow. They think it’s the sixty four all over again. We though your ground control may be too busy to tell you, guys. Over and God help you.(2)

Манчев усети как стените на станцията се разлюляват. През овалния илюминатор в него се втренчи сивата повърхност на Луната.

Американецът повтори съобщението още веднъж и изчезна от ефира. Лукашов, който не говореше добре английски, попита за всеки случай:

– Правилно ли разбрах, че в Москва има безредици?

Манчев само кимна, все още загледан в репродуктора.

– През шестдесет и четвърта, когато свалиха Хрушчов, Беляев и Попович не знаеха на кого да рапортуват след приземявaнето. Но нямаше нито демонстрации, нито протести.

– Дано да не се стигне до там.

– Те ще се оправят и без нас. Да продължаваме. – Нареди руснакът. – Раз-два!

Двамата напрегнаха мускули и отново понесоха контейнера. Съобщението не даваше покой на Манчев.

– Витя, а ти сигурен ли си, че американецът каза шестдесет и четвърта а не шестдесет и осма?

– Шестдесет и четвърта беше, в това няма съмнение. Браво на Гъс и Джереми, смели момчета.

Гъс и Джереми от половин година обикаляха Земята на борда на американската станция „Скайлаб“. От време на време двата екипажа разменяха по няколко думи, но само извън часовете за свръзка с Евпатория(3) и Хюстън. Великите сили не толерираха побратимяванията между бойците от най-предната линия.

– Как мислиш, кога ли се е започнало? – Попита Манчев.

– … Двеста и двадесет, двеста и десет, двеста, – командирът на шестата експедиция за посещение Валерий Рюмин четеше показанията на далекомера с ясен глас. Манчев си помисли че той влага прекалено много усилия за да го прави с ясна дикция и резултатът е толкова неестествен, че предизвиква желание у колегите му да се обърнат към него и да го попитат защо по дяволите не говори човешки.

Николай Рукавишников, командирът на орбиталния кораб „Съюз-32“ преместваше пипнешком ключовете пред себе си, без да откъсва поглед от екрана. На него светеше размазано петно – „Луна – П21“, с която Рюмин и Манчев след няколко часа щяха да се отправят към Луната.

Всички съветски лунни експедиции летяха по схемата с прекачване: два „Протона“ изкарваха в орбита лунен кораб и ускорителен блок. Те се скачваха в автоматичен режим и един ден по-късно на борда се прехвърляше екипажът, излетял отделно с обикновен „Съюз“.

Едва когато дискът на Луната стана толкова голям, че назъбените й краища се скриха зад уплътненията на илюминатора, Краси Манчев повярва, че ще остави следи върху нейната прашна повърхност. Дори стартът не го беше убедил в това, а множеството дребни повреди през първото денонощие от полета го накараха още повече да се усъмни в успеха на полета. Първо отказа системата за автоматично сближаване, но Рукавишников показа завидно умение и паркира орбиталния „Съюз“ само на няколко метра от лунния кораб. Манчев и Рюмин навлякоха скафандрите и се прехвърлиха в него, а Николай им помаха за сбогуване през илюминатора и скоро изчезна от полезрението им. А половин час по-късно за техен ужас се обади директорът и ги попита дали имат връзка с Рукавишников.

2. „Нощна стража“

– Евпатория, тук „Циолковски“, чувате ли ни? – Каза Лукашов в микрофона. Приемникът му отвърна с тихичко пращене.

– Може да е слънчева буря? – предположи Манчев, колкото да запълни тишината с някакъв звук, различен от електростатичните разряди, които двамата космонавти слушаха вече цял час.

– Щеше да има повече шум – възрази руснакът и погледна часовника си. – По график сеансът свърши преди десет минути и вече трябваше да сме започнали астрономическите наблюдения. Да се захващаме с тях, а до довечера току виж, Центърът за управление се обадил.

Научните изследвания бяха приятно отклонение от рутината, свързана с безкрайни проверки на шестте ракети, разпръснати в силозите около базата. Преди да облекат скафандрите, Лукашов и Манчев стовариха в шлюзовата камера два оловни контейнера с фотографски плаки – един за инфрачервената камера, втори – за ултравиолетовата.

За българина, дори след три месеца престой на Луната, всяко излизане от базата бе събитие. Преди старта го подготвяха за кратък полет, с двуседмичен престой и няколко церемониални разходка по повърхността, колкото да се покаже на света че братските страни участвуват в Съветската Лунна програма.

За беда, бордният инженер на основната експедиция, който едновременно беше и медик, получи възпаление на апендикса. Американците предварително оперираха астронавтите си, но братушките или не се бяха сетили, или бяха забравили. Алтернативите за болния руснак бяха да стане първият човек, починал на Луната или да се прибере на Земята веднага. Така българинът Манчев зае мястото му в дежурната смяна на съветската ракетна база.

Отвъд шлюза ги посрещна познатото ужасяващо великолепие, за което Краси беше чел още като ученик. После беше слушал разказите на по-старите космонавти, а сега можеше само да затвори очи и да си спомни собствените си излизания на повърхността.

Първите няколко минути системата за терморегулация на скафандъра все още работеше на малка мощност и човек лесно можеше да се абстрахира от тихичкото бръмчене на помпите зад гърба си. Тогава наставаше чудото – неподвижността на лунния пейзаж влизаше в душата на Манчев, и впиваше кривите си нокти в сърцето му. Всеки път, когато видеше лунната повърхност отблизо, Манчев съжаляваше, че няма таланта на жена си.

Някъде безкрайно далече Лукашов се изкашля. После още веднъж.

– Да вървим, и без това закъсняваме от графика с половин час.

Те се добраха благополучно до телескопа, заредиха двете камери и започнаха да снимат, но не им беше съдено да довършат наблюденията. На станцията се включи зумерът за извънредна връзка със Земята и компютърът послушно пренесе повикването в шлемофоните им.

Манчев погледна въпросително командира си.

– Затваряме камерите, изключваме електрозахранването на телескопите – започна да реди бързо Лукашов. Ръцете му вече изпълняваха заучените последователности и Красимир едва успя да приключи с втората камера, когато руснакът вече държеше в ръце кутията с неизползваните плаки и с нетърпение пристъпваше на място.

Те изхвърчаха от шлюзовата камера както си бяха със скафандрите, само отвориха шлемовете. Из базата се разнесе тръпчивият аромат на лунен прах.

– „Циолковски“, тук Евпатория, чувате ли ме?

– Евпатория, – Лукашов грабна микрофона. – Тук „Циолковски“, чуваме ви отлично.

Красимир се мъчеше да реши дали си спомня гласа на този оператор от предишните радиосеанси.

– Майор Лукашов, подгответе се за приемане на специални кодове по схема осемнадесет.

Микрофонът подскочи в ръката на командира. Той замълча за миг преди да се обърне към Манчев.

– Другарю капитан, моля напуснете помещението до второ нареждане.

3. „Танц в Бужевил“

– Ти искаш ли да летиш до Марс? – Юмрукът на Лукашов се стовари върху масата. Алуминият издрънча жално, а майорът побърза да се хване за облегалката на стола, за да не полети към ниския таван на жилищния модул.

– Искам, – кимна се Манчев. – Кой не би искал?

– С Чепилов след десет години ще сме на Марс, а с Горбачов – никога.

Манчев взе в ръка разпечатката с обръщението на новия генерален секретар и зачете. Там наистина ставаше дума за Марс, макар и едва към края. Преди това надълго и нашироко Чепилов обясняваше как ще възстанови старата слава и мощта на Съветския Съюз, които са били подкопавани през последните години под формата на перестройка и модернизиране.

– С Горбачов след десет години нямаше да има Съюз – настоя Лукашов.

– Витя, толкова упорито ме караш да се съглася с теб, сякаш ти самият не си вярваш. Откровено казано, аз си мисля, че с Горбачов нямаше да има Съюз даже преди да са минали десет години, но ти не ме питаш за това, нали?

Руснакът погледна събеседника си с присвити очи, сякаш преценяваше на ум колко тежи, и изхъмка неопределено.

– Заповядаха ти да изстреляш ракетите, нали?

– Като се нахраним, трябва отново да излезем навън – каза Лукашов, сякаш изобщо не беше чул въпроса.

Те довършиха обяда в мълчание и се върнаха в шлюзовата камера да облекат скафандрите. Когато беше почти готов, майорът каза, без да се обръща към партньора си.

– Само една ракета, те ме накараха да изстрелям само една ракета. – И затвори шлема си без да даде шанс на Манчев да отговори.

Двамата космонавти се качиха на Лунохода и тръгнаха към най-близката шахта за да направят предстартова профилактика на ракетата.

– Пет години играехме шах с американците – каза си Лукашов, докато се спускаха по криволичещия път надолу в кратера.

– Имаш предвид, стратегически?

– Не, съвсем нормален шах, с дежурните от тяхната база в Морето на Спокойствието. По радиото. Аз изкарах тук три смени, общо година и половина, и през цялото време играехме. Връзка със Земята няма през по-голямата част от времето. Да се чете е забранено, а и никой няма да те остави да сложиш книга в кораба. Остава шахът. Преди да затворят тяхната база, ги водехме с осемдесет точки…

– Какво искаш да кажеш?

– Брояхме само разликата, а колко партии сме изиграли общо, никой не знае. Шахът се толерираше, особено блиц партиите, защото, нали разбираш, ако човек е зает да обмисля следващия ход, значи не се занимава с изстрелване на ракета към града на майка ти или сестра ти.

– Един вид система за ранно предупреждение.

– Само че неофициална. Но като се замисля, винаги така се случваше, че сред инструкторите ни се намираха по няколко кандидат-майстори или дори майстори на спорта и през свободното ни време все имаше турнири.

Манчев се засмя.

– За честта на пагона.

Лукашов го погледна изпод рунтавите си вежди.

– За честта на Родината – главната буква пролича по интонацията. – Когато Картър обяви доктрината си за въздържане от пръв удар и се разбра, че ще си затварят базата, американците предложиха да изиграем специален турнир по случай закриването. Но нашите не се съгласиха, защото тогава от Земята бяха надошли куп инженери и от Комитета ни подшушнаха, че сред тях има двама, които играят добре.

– Американците са искали да вземат бърз реванш.

– Нещо такова. После те изстреляха ракетите си към Слънцето, а ние останахме тук за да…. да правим каквото правим. Америка не може да ни нападне, – започна Лукашов с изкуствен глас, с какъвто говорят дикторите от първи канал на съветската телевизия, – защото три дни по-късно върху нея ще се изсипят по балистични траектории шест наши ракети, всяка с по дванадесет самонасочващи се ядрени заряда от по четиридесет килотона. Седемдесет и два американски града ще престанат да съществуват.

Манчев така не разбра дали прекият му началник се подиграва с разсъжденията на аналитиците от съветския генерален щаб или казва всичко това съвсем на сериозно. „Raison d’être“ за лунната ракетна база беше да нанесе ответен удар. Техните колеги-противници от Пентагона смятаха, че единственото средство за борба със съветските лунни ракети са американски лунни ракети. Докато не се намесиха политиците и ядрените подводници не се превърнаха в главно средство за възпиране.

Една по една, двамата космонавтите провериха всички ракети. Навсякъде сигналните лампи на тестващите контури светеха в зелено. Като свършиха, в системите за жизнеобезпечение им оставаше предостатъчно ресурс и Лукашов известно време обикаля наоколо, сякаш се опитваше да забави прибирането им в базата, където върху контролното табло ги очакваха два червени бутона.

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Манчев и Лукашов добавиха поредната порция, докато се освобождаваха от скафандрите. Краси акуратно постави шлема си на поличката в шкафчето, затвори вратичката, обърна най-близкия стол с облегалката към масата и го възседна. Виталий, който вече седеше от другата страна. Българинът го помълча малко, разтри ръце, така че ставите на пръстите му изпукаха, и каза:

– Витя, ние не може да изстреляме тая ракета.

3. „Екзекуцията на Император Максимилян“

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Двамата космонавти се вмъкваха в скафандрите с пъшкане. Всеки ругаеше тихичко на собствения си език. В добавка, Манчев се чудеше дали да подхвърли на жена си идея за такава картина. Дори измисли име: щеше да й предложи да я нарече „Преди излизане“. После критиците нека да пишат за напрежението, което се излъчва от позите на двете фигури и за предчувствието на нещастие, което художничката култивира у зрителя. Все сложни думички, каквито изкуствоведите обожават.

Докато правеха проверките за херметичност, Краси се чудеше дали е по-добре лицата на космонавтите да не се виждат. Точно тогата Лукашов се плесна по шлема си.

– Почакай малко, забравих нещо. – И така, както си беше в скафандъра, се запъти към контролната зала.

Манчев започна да окача по себе си кутиите с инструменти и тъкмо реши, че отсъствието на лицата ще засили ролята на позите, когато зад гърба му се чу съскане. Той се обърна за да види как шлюзът към вътрешността на базата плавно се затваря. Оставаха някакви си двадесетина сантиметра. Капитанът захвърли поредния пакет на пода и се хвърли към контролното табло. Бутоните светеха в успокоително зелено, но вратата не спря.

През процепа се покажа лицето на Лукашов.

– Какво правиш? – изкрещя Манчев и се вкопчи в дръжката. Той съзнаваше, че няма как да спре хидравликата, изчислена за натоварване от няколко тона. Но за негово безкрайно учудване, вратата се плъзна още съвсем малко и спря.

– Краси, не ми се сърди! Предстои нещо прекалено важно за да си позволя излишен риск. След изстрелването ще те освободя.

– Идиот! Нищо няма да стане! Не сме приключили с профилактиката!

– Напротив, свършихме профилактиката на три ракети. Това е достатъчно.

– За какво е достатъчно?

– За каквото трябва.

– Витя, това ще е краят на света! Недей, за бога!

– Ти искаш ли да летиш до Марс?

– След войната няма да остане никой, който да лети до Марс.

Лукашов не отговори, стъпките му се отдалечиха и постепенно заглъхнаха. Манчев си представи как майорът влиза в контролната зала, отваря сейфа и вади стартовите кодове. После се връща, сяда в креслото пред пулта и дълго набира комбинациите от букви и цифри на старата клавиатура, на която клавишът „о“ от време на време отказва да работи.

Капитанът огледа безпомощно килията си.

4. „Импресия, изгряващо слънце“

– На запад – разказваше Краси на жена си, – между небето и океана, се простира оранжева ивица. Започва от север, спуска се до океана, и на юг пак се връща при планината. А от брега до нашата база се е разстлала сивкава димка. Застанал съм на терасата, под мен има само една желязна решетка, все едно краката ми са потънали в облаците.

– На такова място човек лесно може да се почуства по-голям, – съгласи се Божана, без да откъсва поглед от платното пред себе си. Моливът подскачаше по него и само от време на време застиваше опрян в нейните устни. По-рано Богдана настървено гризеше моливите и четките си, не като сега, отбеляза Краси и се накани да се пошегува, но като хвърли още един поглед към напрегнатото ѝ лице, той се отказа и продължи да разказва с притворени очи.

– Нагоре оранжевото постепенно преминава в синьо, но без да става жълто. Ех, само ако умеех да описвам така, както ти можеш да рисуваш!

– Продължавай, добре се справяш – окуражи го жена му.

– Но аз не съм писател – въздъхна Манчев. – Синьото е в различни оттенъци. В ниското е почти бяло, и колкото по-нагоре отиваме, толкова по-тъмно става. В зенита е черно. На изток небето отново изсветлява, но това е защото Луната изгрява, а не от релеевото разсейване…

– Реле… Какво?

Четката замря за миг над платното.

– Релеевото разсейване е… – Краси започна да обяснява, а през това време Богдана, се чудеше как да нарисува едновременно залязващото слънце и изгряващата Луна. Веласкес е слагал огледала в картините си, помисли си тя, но чувството ѝ за хармония се разбунтува при мисълта за огледало насред Андите. А Краси, изтегнат на шезлонга зад нея се оплиташе все по-дълбоко в спомените си от курса по оптика и в края на краищата с облекчение се върна към разказа си за Чили.

– От юг, покрай брега и малко над оранжевата ивица лети двойка изтребители. Това са наши Мигове, които се връщат от патрул над Сантяго. Зад тях остават инверсионни следи. Снижават към летището, но все още са поне на три-четири километра и слънцето, което вече е зад хоризонта, все още ги „вижда“ – Краси размаха ръце. – Как да ти обясня, при залез това трае само няколко минути. Представи си, че за мен, като застана на земната повърхност слънцето е залязло вече, но ако се вдигна на няколко километра нагоре, ще мога да го виждам още известно време…

– Да, да, представям си – обади се Богдана. Успокоен, Краси продължи да описва залеза като проклинаше на ум бедната си словесност.

– И слънцето боядисва следите в още по-силно оранжево. Синьото се оказва разсечено с две нови оранжеви ивици, накъсани и неравномерни…

– Като от картина на импресионист, – довърши мисълта му Богдана и сръчно смени молива с нов, подострен. – Като картина на Моне. Само дето твоето е залез.

Краси се прозя и разтърка очи с ръка.

– Какво ще кажеш, довечера да слезем до града…

Когато се събуди няколко часа по-късно, Краси откри че Богдана прокарва боядисаните си пръсти през косата му като гребенче. А пред него се синееше небето. Жена му беше добавила от себе си няколко облака. Ръбовете им сияеха осветени от залязващото слънце, а от страната на зрителя те светеха със студената светлина на Луната. Високо над облаците, където слънцето все още не беше залязло, блестяха две накъсани и неравномерни оранжеви ивици. Незнайно как, Богдана беше успяла да преведе на езика на палитрата неговите бледни, некрасиви и несъдържателни думи. Краси не видя, а по-скоро почуства с душата си на летец, двете сиви стрелички на Миговете в края на инверсионните следи, а в ушите му забуча воят на моторите им.

– Казвал ли съм ти, че имаш талант? – попита Манчев.

– Ами, аз само илюстрирам твоите разкази.

Краси продължи да се взира в платното. Богдана го почака да каже нещо, после бързо се наведе и го целуна по устните преди да се е разтреперил, както му се случваше понякога, като си спомни за войната в Чили.

Вечерта двамата се спуснаха от къмпинга до созополския кей, където рибарите продаваха порции по сто и петдесет грама пържена цаца с две филийки хляб за по шестдесет стотинки.

5. „Оцелелите от ‘Медуза’“

Манчев сложи кутията от инструментите в процепа на вратата към базата, херметизира скафандъра си и даде накъсо кабелите, които управляваха хидравликата на външния шлюз. Все едно крада автомобил, помисли си той. Въздухът от станцията със съскане се понесе край него.

Капитанът се поколеба за миг дали да се върне и да провери какво е станало с Лукашов. Подполковникът беше със скафандър и покрай подготовката за изстрелването едва ли беше намерил време да го свали през тези двадесетина минути, откакто заключи ненадеждния си помощник в шлюза. Само след няколко минути майорът щеше да се съвземе от изненадата и този път сигурно нямаше да се задоволи с поставяне под „шлюзов“ арест.

За Манчев сега имаше само един път и той с няколко скока прелетя разстоянието до гаража с Луноходите. Фаровете на двете машини сякаш го погледнаха обвинително: какво искаш от нас, мястото ти не е тук. Българинът си представи как би ги нарисувала жена му – с неговото собствено лице, – уплашени и примигващи с капаците на камерите.

Той се промъкна между половинметровите колела като внимаваше да не закачи скафандъра си на главините. Най-напред се добра до задния Луноход, вмъкна се в кабинката и без да губи нито секунда, измъкна пикела от геоложкия пакет и го стовари върху контролното табло. После още веднъж – върху резервния пулт пред дясното кресло. За всеки случай Манчев повтори ударите преди да се върне към първата машина.

Луноходът излезе на пътя точно когато Лукашов – жив беше! – се измъкваше от шлюза. Руснакът махна заканително с ръка и на свой ред забърза към гаража. Манчев въздъхна с облекчение и подкара по-нататък.

Четвърт час по-късно българинът се спусна в кратера, където в шест шахти, разположени в правилен кръг, се намираше гордостта на база „Циолковски“ – ядрените ракети клас „Луна-Земя“.

Манчев ги подмина и спря до малката къщичка от гофрирано желязо, под която се намираха резервоарите с гориво и помпите за зареждане. Капитанът откачи една от тръбите, помисли малко и за по-сигурно свали съединителния пръстен на още една. После включи захранването и няколко минути гледа доволен как безценният течен водород се излива върху реголита и мигновенно се изпарява. Железните повърхности наоколо започнаха да се покривът с искрящ скреж. Манчев провери капацитета на батериите и се върна при лунохода.

– Ще те убия, гад! – ревеше от радиото гласът на Лукашов. – Какво правиш при ракетите?

– Изливам горивото, Витя, – честно отвърна Манчев. – Няма да позволя на твоят Чепилов да превърне Земята в пепелище.

– Кой ще превръща Земята в пепелище? Ще изстреляме само една ракета до Близкия Изток. Да позагреем арабите и заедно с това да ударим американците там, където най-много ги боли – в нефта.

– И мислиш че те няма да ни отговорят със същото?

– Няма да им стиска на демократите. Докато се наканят, докато обсъдят в техния конгрес какво да правят, ще са затънали до колене в петролна криза. Още по-дълбока от миналата. – От репродуктора за миг се носеше само тежкото дишане на Лукашов. – А ти се уплаши, Краси. Признай си, че се уплаши.

– Витя, аз съм воювал в Египет и в Чили. Имам четири победи и всичките са над американски изтребители – каза Манчев и превключи обхвата. – „Skylab“, „Skylab“, до you hear me? „Tsiolkovsky“ here. I have an urgent message for you.(4)

6. „Париж в дъжда“

– Четки, водни бои, маслени бои, темпера, – изреждаше специален агент Смит. На масата между него и Манчев израстна малка купчинка с принадлежности за рисуване.

– Благодаря ви. Тук не може да се намери нищо.

– Напълно ви разбирам. И на мен ми се е случвало да живея във военна база.

А аз съм живял във военна база цял живот, Помисли си Манчев. В страна, която е превърната във военна база. Само дето никой не идваше отвън да ти донесе по списък каквото ти е необходимо.

Българинът прибра покупките в пластмасовата торбичка и извади портфейла си за да плати на Смит.

– О, не! – агентът размаха ръце. – Да считаме, че това е мой личен подарък за госпожа Минчев.

– Минчева – поправи го механично бившият капитан.

– Разбира се, Минчева. Някой ден бих искал да погледна платната й. Сигурен съм, че тя рисува прекрасно. Но сега ни предстои дълъг разговор. – Американецът извади от куфарчето си тъничка папка, в която лежеше един единствен лист. Манчев разпозна в него фотокопие на страница от последния си доклад. – Във вашия анализ на снимките от Плесецк пишете, че строителството на втория комплекс за изстрелване най-вероятно цели да обезпечи по-висока честота на полетите към база „Циолковски“.

Това беше цената за кодовете на консервираната аварийна ракета от Американската База, с която той напусна Луната, помисли си българинът. Както и за измъкването на Богдана и децата от София. Щом си се хванал на хорото, ще трябва да го играеш до край.

– Господин Манчев, добре ли сте? – Попита Смит.

– Да, благодаря. Просто си припомнях какво написах в последния си доклад.

Разговорът продължи още два часа. Цереушникът дълго разпитва Манчев за изстрелването. Особено го интересуваше последователността на отделните процедури. Екс-капитанът се увлече и не забеляза как навън се стъмни. В Аризона, която бе по-близо до екватора, отколкото България, вечерният полумрак траеше значително по-малко време. Нощта тук сякаш бързаше да настъпи по-скоро.

– Чудесна работа свършихме днес – обяви Смит и се зае да прибира в чантата папчицата си. Но сега тя беше набъбнала от новите страници, които двамата изписаха по време на беседата си.

– Щом казвате.

– И накрая още нещо. Вие сте военен човек, и разбирате, че на всяка база има режим на секретност, както за изходящата така и за входящата информация. Но нашите приятели от военното контраразузнаване, – продължи американецът, – ще бъдат много недоволни, ако им дадете повод за безпокойство. Както казах, аз самият съм бил в подобна ситуация и мога да ви съчувствам.

Едва ли, каза си Манчев. Той веднага разбра, че става дума за радиоприемника, който беше сглобил от крадени детайли, и изруга на ум. Как ли беше научил аз него проклетият цереушник?

– Уверявам ви, че с нищо не бих дал повод за подобно – българинът помълча за симетрия, – недоверие.

– Разбира се, аз например съм напълно убеден, че на вас може да се разчита – усмихна се Смит и подаде ръка за сбогуване.

Богдана се беше възползвала от вечерния хлад да изкара децата пред къщата. Те се гонеха по хилавата тревица, на която никакво поливане не можеше да помогне в борбата срещу жегата, а тя беше разпънала триножника и работеше. Манчев се опита да отгатне какво рисува жена му: сигурно бяха облаците, които подобно на нелегални емигранти, се промъкваха на север през мексиканската граница. Той я целуна по изцапаните с боя пръсти и надникна в платното.

Погледът му се изгуби в огромен площад, постлан с жълти павета. Между паветата се стичаше вода. Навсякъде вървяха хора с чадъри, а една двойка на преден план сякаш беше готова да прекрачи в Аризонската жега.

– Ще я нарека „София в дъжда“ – обяви Богдана и пресилено се усмихна.

=====================================================

(1) „Циолковски“, не отговаряйте на това съобщение.

(2) Нашите приятели в Ленгли докладваха за безредици в Москва. Те смятат, че шестдесет и четвърта се повтаря. Ние си помислихме, че вашият наземен контрол може да е твърде зает за да ви каже, момчета. Край и господ да ви е на помощ.

(3) Евпатория – град в бившия Съветски Съюз, където се намира Центърът за далечна космическа връзка.

(4) „Скайлаб“, „Скайлаб“, чувате ли ме? Тук „Циолковски“. Имам спешно съобщение за вас.

Влентин Д. Иванов

Сантяго – Ла Сия, Чили – Мюнхен

03-15.08.2004 – 10.05.2005 – 16.05.2020

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, космонавтика, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Как инженер Ганев направи България велика


Хумористична фантастика, макар и малко тъжна, вдъхновена от Алеко Константинов и колкото и да е странно, от братя Стругацки. Винаги ми е харесвала идеята, че няма от какво друго да се сътвори добро, освен от зло, както и няма от какво друго да се направи знание, освен от невежество, а култура – от диващина. Разказът е публикуван в българоезичния чикагски вестник „България“, стр. 17, бр. 11 (924), 2019 г. от 14-20.03.2019 г.

* * *
Епизод първи: инженер Ганев извежда България на три морета

Инженер Ганев се събуди от болки в кръста и от мисъл в главата. Причината за болките бе ясна – предната вечер бе попрекалил с уважението към стрина Ганевица. Но мисълта даваше повод за безпокойство. Той не помнеше от кога не го бяха спохождали мисли. Телевизор, вестник, туй, онуй – не му оставаше време за тях.
Разтревожен, инженерът се отправи към кухнята с намерението да удави в чаша студена вода досадната пришълка, която се бе вселила в главата му. Но мисълта не захиря, напротив, все едно че беше стайно мушкато, усетило живителна влагинка, вирна листенца, разрасна се и взе да натиска черепа му отвътре, като младо пиле дето аха, и да се излюпи.
Ганев, ядосан вече не на шега, се върна в спалнята и разбута жена си.
– Имам мисъл! – викна той. Почти изпищя, което беше социално неприемлива реакция, неподходяща нито за мъжествеността, нито за възрастта му.
– Кво, бе? – Ганевица едва-едва отклопи очи.
– Имам мисъл! – натърти съпругът ѝ. – Дойде. И не ще да си ходи.
– Ти само изчакай малко и тя сама ще се махне – успокои го жена му. – Що не си легнеш? – И подкрепи думите си с по-солиден аргумент, като надигна завивката. Да му покаже колко е желан и как го подкрепя в трудната му житейска борба.
Но болката в кръста още не беше отпуснала инженера. Да бях пил и един аспирин с водата, рече си Ганев. Ама на, мисълта ме разсея от истински важните неща.
Той направи страдалческа физиономия, потупа се по пояса. Жена му прояви разбиране, обърна се към стената и преди съпругът ѝ отново да докрета до кухнята, вече тихичко похъркваше.
Ганев поправи грешката си – извади от аптечката две байерови таблетки, от онези дето не дразнят стомаха, и ги глътна на екс. За болката се погрижих, рече си той, сега да видя какво мога да сторя за мисълта. Всеки проблем се решава със системен и методичен подход, така го бяха учили навремето във ВМИ-то.
Най-напред, кое бе породило проклетата мисъл? Ганев се поколеба. Тя можеше да произлиза или от уроците по Родинознание в далечната му третокласническа младост или от някое предаване по телевизията.
После, за какво беше мисълта? – България на картата е цветно петно, по-зелено в долините, по-белезникаво там, където са най-високите планини. Как да разпне това парче земя, да я направи по-голяма от човешка длан със среден размер, та да стигне до големите топли морета на юг?
Ганев се почеса там, дето не го сърби. Сети се кое му докара таз мисловна напаст – снощи жена му го заврънка да ходят през отпуската в Гръцко. Инженерът помили, пресметна колко ще им струва пътешествието, сравни предполагаемите разходи с постъпленията в семейния бюджет, и каза твърдо нье. Добре, че тя се сети за морето след уважението, иначе Ганев щеше да си докара болките в кръста на Куково лято.
Обаче по всичко личеше, че жена му не се е отказала напълно от проектопочивката. Нали затова отметна тъй прелъстително завивката тази сутрин. Инженерът пак се почеса на същото място. Дали нямаше начин хем да ѝ угоди, хем да не се разорят?
А не можеше ли да ѝ угоди и да изкара някой лев?
Почеса се инженер Ганев за трети път, извади от изтърканата инженерска чанта един лаптоп, последен китайски модел, отвори го и се взря над екрана в отсрещната стена, където се кипреше полска секция, оцеляла от социалистическата младост на семейство Ганеви. Там, сред няколкото прашасали книги се кипреше един фантастичен роман на Хари Харисън. Останка от същата епоха.
Инженерът не губи време да се чеше повече, направо отвори редактора и затрака по клавишите. Първо, прокопаване на тунел от Сандански до Средиземно море. Но не до къде да е, ами в неутрални води на половината път до италианския бряг. За това ще стигнат европейските фондове за развитие на инфраструктурата от следващата петилетка, а неквалифицирана ръка да върти кирките и да бута вагонетките с пръст – колкото искаш. Второ, изграждане на подземна железница през новия тунел. Теснолинейка, за по-малко напречно сечение. За да спестим средства, ще използваме композициите от линията Септември-Добринище, пишеше Ганев. Трето, най-важното – подводен терминал в Средиземно море. Даже два. Единият между Гърция и Италия, а вторият – на юг, на половината път между Пирея и Александрия. С хъбове за газ и нефт. Ще разтоварваме направо от танкерите без да се налага корабите да влизат в пристанища. Ще спестим разходите за лоцмани и за пристанищни такси. Това Бритиш Петролеум, Тексако и Лукойл всичките ще идват при нас, миличките, ще забравят всякакви там Северни и Южни потоци…
След има-няма десетилетие вечният министър-председател резна лентичката и обяви, че Симоновият завет е изпълнен – България отново се простира на три морета. Инженер Ганев скромно се подсмихваше в ъгъла.

Епизод втори: инженер Ганев превръща България в колониална империя, над която слънцето никога не залязва

Инженер Ганев си пиеше третото предиобедно кафе и тихо пустосваше по моряшки. Клиентите на фирмата недоволстваха, началниците – двойно повече. Самият инженер се извисяваше над бурята на техните тревоги невъзмутим като атол, чийто вулкан отдавна е спрял да плюе лава. Ганев се рееше в облаци от спокойствие – нещо, което никой атол не можеше да постигне, а и повечето простосмъртни – също. Но инженерът не беше обикновен човек, не и в дните, когато го спохождаха идеи.
След случката с тунела му хареса да има мисли. Услади му се и той сам започна да ги търси. За беда пущините не се намираха току-така. Най-лесно се появяваха след външно стимулиране, я от страна на стрина Ганевица, я на някоя тлъста сметка за ток или парно, я – както сега – заради дъщеря му.
Той погледна с безразличие купчината жалби, на които трябваше да отговаря в кутията за входяща писма. Намуси се и с решителен жест ги запрати към кошчето. Така де, от съвета на директорите няма да му искат обратни разписки за да се види, че наистина е изпратил извинения. Те едва ли знаеха, че електронната поща поддържа такова нещо като обратна разписка. Ако искат, сами да се свързват с клиентите и да проверяват.
Инженерът взе чист лист от принтера, пое си дълбоко въздух и бързо – докато не се беше изпарила смелостта му – написа най-отгоре: „Идея“. Чакаше го, не – препираше го новата Мисъл, но Ганев не бързаше да я домисли. Боя се, каза си той, да не се разочаровам от нея, да не се окаже кьор-фишек.
Нямам право да се мая, реши инженерът. Щерката на мене чака.
Кой го е грижа за някакви си недоволни клиенти, като на Ганевата шия висеше с тежестта на воденичен камък една амбициозна тинейджърка, вулкан от желания?
– Искам да уча в Америка! – каза му снощи тя.
А всичко вървеше така добре. Инженерът мирно вечеряше и на никого не пречеше, отдаден на сладостни спомени. Стрина Ганевица, благодарна след почивката в Гръцко, миналата седмица на две пъти се погрижи за кръста му. То, за човек на неговите години не беше нужно повече. Навън залязваше топлото лятно слънце, чуруликаха птички и котката на съседите не мяучеше – или те най-сетне се бяха сетили да я нахранят или вече беше умряла от глад.
Ганев се задави. Вярната му съпруга се притече на помощ и го потупа по гърбината. Дланта ѝ бе тежка, хапката изхвърча от кривото му гърло и се приземи право в средата на чинията. Той деликатно отмести изделието от чехословашки порцелан настрани и се покашля, не защото имаше нужда, а за авторитет.
– В коя Америка? Северна или Южна? – попита инженерът.
– Татко, не се прави на интересен! Искам на западното крайбрежие, – и за да не я прати родителят ѝ в Сиатъл, където валеше два от всеки три дни дори през лятото, добави, – в Калифорния.
Бащата въздъхна. На какво ли не е готов българинът за образованието на децата си?
Цяла нощ той се рови в сайтовете на калифорнийските университети и си скуба косата. Скъпо! Още по скъпо! Прескъпо! Даже с комисионните от хъбовете и таксите от „Солунската митница“, както наричаха граничното съоръжение до изхода на средиземноморския тунел край Сандански, щерката щеше да види Америка през крив макарон.
Ще измисля нещо, зарече се Ганев.
И ето го сега, с перо, прощавайте, писалка-еднодневка Бик в треперещата ръка, той полагаше Мисълта си на белия лист.
Първо, по навик започна да изброява инженерът, обявяваме война на Америка. Това е лесно, стига две-три думи да се променят в някоя телеграма на правителството. За стар хакер като него – детска игра.
Второ, печелим войната. Още по-фасулска работа. Хакваме им НОРАДа-Морада, онези се наканват да си изстрелят ракетите по нас, ама нанай, ракетите отиват… после ще решим къде да отидат, може да ги използваме да решим някой и друг световен проблем, да направим даром малко добро на хората, ако не на всички, поне на некои наши ора. Тъй, де!
Трето, присъединяваме таз проклета Калифорния към Софийската област. Тък щерката ще трябва да плаща по-ниски студентски такси като жител на щата. Което е съвсем друга ракия, не е като кожодерските таксите за студенти от другите щати…
И така, след няколко дена, не много бавно и определено не полека, като броим Хаваите, Гуам и разбира се, метрополията в Европа, България се разтегна и се превърна в световна империя, над която слънцето никога не залязваше.

Епизод трети: инженер Ганев съживява българската космическа програма

Остана сам инженер Ганев: жена му замина за южните морета, а щерката – за Западното крайбрежие. Натъжи се той: те двете изпълниха мечтите си, ами аз? Почеса се по навик на онова място, дето не го сърбеше, и се запита: Каква е моята мечта?
Ето, той направи от България световна сила. Най-световната най-сила. Уолстрийт обезлюдя, всичките банки се преместиха в Софийското сити край НДК. Японските, китайските и американските компании се надпреварваха коя по-напред да си пренесе производството в технопарка край Пловдив, а Бургаското пристанище надмина по товарооборот Лос Анжелис, Хамбург, Плимът и Шанхай взети заедно. От ООНето плахо подпитваха дали не могат да се пренесат от Манхатън в Перник, а Европейския Съюз направо заяви, че дава под наем щаб-квартирата си в Брюксел и ще си строи нова в Пазарджик. Носеха се слухове, че Международната търговска организация иска да се премести в Княжево, а Интерпол – в Симеоново.
А инженерът продължаваше да седи на бюро – макар вече в Българската Западоиндийска компания, – да отговаря на клиентски жалби и само от време на време вадеше мобилния си телефон Респром-1300, производство на завода в Белоградчик, за да провери на холографския екран постъпленията от Самоковската митница. Умната машинка проектираше тримерни графики във въздуха пред него и с гласа на Лили Иванова обявяваше баланса по сметката.
За това ли се борих, за това ли страдах от високо вътрешночерепно налягане, докато мислех тия мисли?
Изтри Ганев с едно махване на ръката всички клиентски писма, яхна електрическата „Тесла“ (да не се бърка с Елонмъсковата „Тесла“ тази е с ударение на последната буква, по български тертип) и по интелигентната магистрала се отправи към родното си село Костилково със скорост триста и осемдесет километра в час. След петдесет и пет минути колата го остави пред къщата на дядо му. Затича се инженерът към дома на праотците си, даже забрави да затвори вратата, та се наложи изкуственият интелект на транспортното средство да я хлопне вместо него. А в това време Ганев вече ровеше из картонените кутии, скрити в най-далечната одая. Там той криеше тетрадките от ученическите си години и сега търсеше онази по Родинознание за трети клас. На гърба й десетгодишният Иванчо, бъдещият инженер, се беше нарисувал някога като космонавт.
Това бе мечтата му.
Не му трябваше много. Повечето от ракетите на НОРАД-Морад още си стояха в силозите и фирмите, на които последното американско правителство беше аутсорсанло поддръжката им, съвестно си вършеха работата. Какво значи загуба суверенитет? Каква Булгерия? Имаме контракт! Договор, сиреч. Ние изпълняваме нашите задължения, бъдете така добри да си плащате. Иначе, ще ви съдим в Хага. Ах, съдът се преместил! И къде? Добре де, ще ви съдим тогава в Хасково, където и да е то. Ганев примерно така си представяше разговора между адвокатите на Боинг, Нортроп-Груман и Локхийд от една страна, и генералите от „Дякон Игнатий“ 3, дето се помещаваше българското Министерство на войната.
Той извади от джоба си измачкана салфетка с логото на веригата за бързо хранене „МакХапка“. Приглади хартийката с длан. Огледа се наоколо. На перваза на стария прозорец лежеше едно оглозгано химическо моливче – сигурно останало още от покойния му дядо, от времето, когато той работеше като магазинер в селото. Инженерът го наплюнчи и започна да смята.
След три дена във Варненския корабостроителница избутаха с булдозери настрани и започнаха да режат за скрап кила на някакъв супер танкер, който по милост се бяха съгласили да строят за Саудитска Арабия. На негово място положиха основите на космически кораб, назован с тайнственото име „Тахмасиб“, който им поръча инженерал.
– С него ще кацнем на Слънцето! – обясни Ганев на директора на завода. – Но за да не изгорим, ще летим през нощта! – Директорът замига на парцали. – Ха-ха, хвана се! Ще летим към Юпитер. И понеже той сега е от другата страна на Слънцето, ще излезем извън равнината на земната орбита и ще направим гравитационна маневра около нашето светило. Тази траектория се нарича овърсан, да наиш…
След половин година Ганев, напълно забравил за клиентски оплаквания и за Самоковската митница, се настани зад щурвала на кораба и две седмици по-късно вече се канеше да забие българския флаг на спътника на Юпитер Амалтея.
– Малка крачка за един човек, ъъъъ – дръжката на знамето не искаше да влиза в леда – да му…
Тук Българската телевизия прекъсна прякото предаване от системата на Юпитер и пусна „Шуми Марица“ в изпълнение на Зис.
Валентин Д. Иванов
Мюнхен, 8.02-8.03.2019 г.

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Аз открих машината на времето


Миниатюра от сто думи, най-вероятно неуспешно участие в конкурса за микроразкази на вестник „Други светове“ през 1992 година. Обаче сред десетките други писани и недописани макро- и миниатюри в архива тази е интересна заради сравнението с разказа „Машината на времето“ (от 2001 година), защото показва, че драскачите като мене, точно като убийците от криминалните романи, се връщатанабеттз я към темата, я към престъплението – ако между тия две неща изобщо има разлика.
* * *
Сега ме гонят безброй ченгета, на крак са цели армейски части – не е шега да открие човек машината на времето.
Всички знаят, че хронофизиката е нещо средно между неизорана нива и вонящо блато. Даже за ветеран като мен с двадесет и седем години в секретните институти.
Шумотевицата едва ли щеше да бъде толкова голяма, ако се бях сетил да унищожа последните си записки – от тях са разбрали, че съм напреднал доста.
Всъщност истината е съвсем простичка – машината на времето са нашите приятели и местата, където сме били. И при които избягах веднага, щом ми писна.
Валентин Иванов
София, 1992 г.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, Литературен конкурс, алтернативна история, научна фантастика

Приказки от чекмеджето: Интеркосмос


Алтернативно-исторически разказ, написан през 2003-2004 година, в който „преигравам“ програмата „Интеркосмос“ в други реалности. „Интеркосмос“ беше международна програма на СССР, по която в космоса бяха изпращани космонавти от социалистически и приятелски държави през периода 1978-1988 година. В рамките на тази програма летяха двама българи – Георги Иванов и Александър Александров, и България стана шестата страна със свой космонавт.
Бях си задал въпроса как би изглеждало българското участие в програмата „Интеркосмос“ в различни алтернативни реалности. В какви реалности нашите космонавти щяха да летят не със съветски космически кораби, а с немски, китайски, английски или американски? Имах на ум и други идеи, но написах само един разказ. Надявам се – за сега само един. Той беше публикуван в антологията „Волни хоризонти“, номер 27 от поредицата „Нова българска фантастика“ на издателство „Аргус“ през 2005 година. Съставители са Александър Карапанчев и Емануел Икономов, а редактор е Емилиян Малезанов (псевдоним на Е. Икономов).
* * *

На партиен конгрес новият Фюрер критикува предшественика си. От залата се чува глас:
– Щом знаехте още тогава, че положението е толкова лошо, защо мълчахте?
В отговор новоизпеченият Фюрер кресва:
– Кой се обади?
Тишина.
– Сега знаете защо мълчах.

1. „Крила се забиват във вятъра…“

По челото на първия български космонавт – капитан Иван Марангозов, Ивака за приятелите – се спускаха вадички пот. Няколко минути той повтаря вместо мантра: „крила се забиват във вятъра, крила се забиват във вятъра…” Имаше нещо в тези думи. Сила, ярост… Злоба? Той разтърси глава, за да прогони последната мисъл.
Дарина никога не би написала нещо подобно.
Крила се забиват във вятъра…
Следващият стих отказваше да дойде. Какво се римува с „вятъра“?
Той си представи как крилата на птицата със свистене разрязват въздуха, докато тя се издига в небето. Но това беше само картина и въпреки красотата си, тя нищо не значеше. А поезията, помисли си Ивака, трябва да казва нещо. Като стиховете на Дарина за умиращата орел, който се опитва да се издигне във въздуха за последен път. Там имаше нещо повече от описание на полет. Той още се мъчеше с първия куплет, до сега тя да беше написала цялото стихотворение…
Споменът за жена му накара сърцето на Ивака да забие по-често.
Замислен над собствения си недовършения „шедьовър“, той се озърна да провери дали крилата на раумфарера са си на мястото. Там бяха – къси, отсечени и остри, с черни плочки от графит по предните ръбове.
От задната седалка на кокпита полковник Ото Флайшер разказваше най-новия виц за Фюрера. Опитва да разсее новака, разбра Ивака и се насили да се засмее на подходящите места.
В центъра на таблото премигваха регистрите за обратно броене. Осем вакуумирани газоразрядни индикатори, всеки с по седем зелени жички, подредени като два квадрата, сложени един върху друг. Светещите жички образуваха цифри, който постепенно намаляваха. Те показваха времето до старта. Десетите и стотните от секундата премигваха толкова бързо, че индикаторите не успяваха да изстинат и хвърляха наоколо приглушен блясък. Едва цифрите на секундния регистър се сменяха забележимо за човешкото око.
До началото на полета оставаха малко повече от шест минути.
Ивака продължаваше да се поти. Не беше от напрежение – през последната половин година той прекара стотици часове в тренажорите на Рауменбург, изчете безброй ръководства и издържа всички тестове. А през свободното си време се наслуша на историите, който със или без бира в ръка, разказваха по-старите раумтрекери.
След като опитът за психологична поддръжка отвън се провали, Ивака сам се обърна към физиологията. Той започна да отпусна мускулите си един по един. Първо на дланите, които обгръщаха щурвала на кораба, после все по-нагоре по ръцете, докато не стигнаха до раменете. Вратът го затрудни повече, но две минути по-късно той завъртя глава с облекчение.
Слушалките изтрещяха точно когато българинът се мъчеше да разсее оловната топка в стомаха си:
– Полет едно-седем-осем-три, готовност десет, девет, – гласът на диспечера продължи да отброява секундите до старта с монотонен хохдойч, – две, едно, старт!
Полковникът потвърди:
– Я-вол, хер директор.
Зелената лампичка пред Ивака светна и той освободи спирачките. Машината се плъзна по пистата, контролната кула остана назад и още преди капитанът да си поеме въздух, предният колесник се отлепи от земята. Твърдогоривните ускорители под крилата завиха с пронизителен фалцет. През периферното зрение на Ивака пробягваха кактуси и палми.
Числата на регистрите сега нарастваха, отброявайки продължителността на полета. На двадесетата минута се включи главният двигател, корабът подскочи напред и седалката потъна под теглото на Ивака. Сякаш от претоварването, нещо в мозъка му се отприщи и той разбра какво го измъчваше преди да полетят. Неопределеността. До сега българинът смяташе, че е решил какво ще направи след като излязат в орбита. Истината беше друга – той все още се надяваше, че ще се случи чудо и дилемата, пред която го поставиха преди два месеца, ще се разреши от само себе си.
2. Дядо Мраз пристига от юг

София посрещна Ивака разкрасена като мома, която с нетърпение очаква жениха си. По уличните лампи на Цариградско шосе висяха нанизи от светлини. В Борисовата градина свиреше военен оркестър и по замръзналото езеро се пързаляха двойки. Сградата на Ректората беше покрита с гирлянди. Из центъра все още се суетяха хора, бързащи да направят последните коледни покупки.
Ивака помоли шофьора на таксито да спре пред дома му. Огромният „Балкан“, рожба на тукашния филиал на Фау-Ве спря с грацията на линеен кораб. Офицерът плати, пресече опита да му върнат ресто, и с мъка побра в ръцете си всички подаръци от багажника.
Портиерът на отсрещната кооперация ринеше сняг, въпреки късния час, и побърза да се притече на помощ.
– Весела Коледа, бай Димчо! – поздрави го Ивака.
– Весела да е и на вас, господин капитан! Да са ви живи и здрави дечицата!
Ивака благодари и се отправи към входа си. Снегът под краката му тихичко поскърцваше. Офицерът потрепери – за едно денонощие беше сменил зноя и влагата на Гвиана с българската зима и сега усещаше как студът прониква в тялото му и се загнездва във всяка кост.
Пред вратата на къщата той спря за да отърси снега от обувките си. Детски смях и музика проникваха през дъба и кожената тапицерия. Ивака си представи какво го очаква вътре – Дарина, децата, габровския килим на пода, канапетата от орехово дърво, камината, репродукциите на Майстора по стените. Време беше да провери дали споменът, който го съпровождаше през шестте седмици в Южна Америка, е точен.
Пенка, дъщеричката им, го видя първа и заподскача на дивана:
– Татко си дойде, татко си дойде! – и се втурна да го посрещне.
Жена му Дарина се надигна от канапето, остави настрана шарена книжка – сигурно с приказки, предположи Ивака – и също тръгна към него.
– Добре дошъл, Васко!
– Здравейте, моите момичета! Честита Коледа!
Той пусна пакетите на пода и ги завъртя във въздуха.
– Как прекарахте без мен?
– А пък аз имам отличен по смятане – похвали се Пенка.
– Браво, браво! – Ивака я вдигна още по-високо.
– И по География, и по Трудово, и по Закон божи – допълни майка ѝ.
– Каква си ми умница! А къде са близнаците?
– Тъкмо заспаха – обясни Дарина. – Много искаха да те посрещнат, но стана късно.
– Самолетът от Кайен закъсня с два часа и изтървах връзката във Франкфурт. Времето беше много лошо. Сега ще ида да ги видя.
– Искам и аз! – обади се Пенка.
– Може, но само ако не шумиш – съгласи се баща ѝ. – Обещаваш ли?
– Обещавам.
Тримата се качиха до детската стая на втория етаж. Ивака открехна вратата само колкото да се увери, че близнаците – Асен и Петър – мирно спят на двойното си легълце.
Щом слязоха долу, Дарина го попита дали е гладен и въпреки уверенията му, че в самолетите на Луфтханза хранят чудесно, отиде в кухнята да донесе нещичко, над което сигурно бе вълшебствувала цял следобед.
Пенка се завъртя около пакетите, разпилени на пода.
– Моето момиче, слуша ли майка си, докато ме нямаше?
– Слушах я.
– А тя слуша ли те?
Детето се обърка и въпросително погледна баща си.
– Нищо, аз после ще я питам. Хайде сега да видим какво ти е донесъл татко от Южна Америка. Ето този, зеленият пакет е за теб.
Миг по-късно Пенка прегръщаше огромна кукла.
– Може ли да я взема с мен в леглото?
– Разбира се.
Ивака успя да приспи уморената си дъщеря още преди Дарина да се върне с поднос, препълнен с храна.
– Приготвила съм ти лещена чорба. Сигурно не си ял леща нито в Гвиана, нито в Луфтханза – тя сложи таблата на масата пред мъжа си, седна на стола срещу него, и подпря брадичка върху юмруците си; – Знаеш ли от кога те чакам?
Ивака кимна и разбърка гозбата с лъжица.
– Решиха ли нещо за полета?
– Да, вчера спуснаха новия график. Не можех да ти кажа по телефона. Стартът е насрочен за деветнадесети април. Ще демонстрираме преди празника, (1) че и ние сме равноправни граждани на Общността. – Той помълча няколко секунди. – За титуляр назначиха Димитър Караиванов, а аз съм дубльор.
3. Буревестникът разтваря криле

След като изключиха главния двигател двамата пилоти провериха курса с триангулация по наземните радиостанции, свериха го с орбитата, предписана от бордния изчислител и когато окончателно се убедиха, че са на орбита, която трябваше да ги отведе до станцията, най-после се отпуснаха.
Ивака вдигна очи от уредите пред себе си за пръв път, откакто излязоха в космоса. Нямаше съмнение, че са напуснали планетата – тя едрееше като корем на бременна жена от едната страна на кораба. И беше също толкова пълна с живот. Капитанът заразглежда океаните и континентите под синкавата наметка на атмосферата.
– Красиво е, нали? – обади се Флайшер. Българинът не реагира, напълно обсебен от панорамата. – Красиво е, казвам. Нали? – натърти немецът.
– Да, хер оберст.
– Ще имаш време да ѝ се любуваш като пристигнем. А сега по-добре да следваме щатната програма.
По разписание следващите десет минути Ивака трябваше да проверява комуникационното оборудване. Той вдигна капака над таблото и надникна вътре. Лампите изглеждаха здрави до една. Капитанът смяташе, че е глупаво да летиш в космоса в кораб с вакумна електроника при условие, че в часовника на ръката ти има твърдотелни диоди, но германците бяха луди на тема противоядрена устойчивост. Корабите им сякаш идваха от миналото, поне от преди двадесетина години. Ивака не бързаше да ги критикува. Веднъж в бирхалето на Рауменбург той случайно се озова на една маса с трима офицери от инженерния корпус и след като изпиха няколко бири на брудершфт, германците разказаха на българския братовчед – така де, нали е съюзник, а и кой ако не прабългарите са внесли в славянската раса истински арийски гени – на какво ще летят децата и внуците му.
Двуместният „Щурмфогел“, чийто вакумни лампи Ивака оглеждаше сега, нямаше нищо общо с огромната „Летяща Пантера“, за която говореха – или по-скоро мечтаеха – пийналите конструктори. Накрая инженерите се натъркаляха под масата – на Октоберфест германците винаги се опитват да налеят в себе си всичкия алкохол, който не са успели да изпият през останалата част от годината.
Следващата нощ Ивака сънува как подкарва описаното чудо, все още невъплатено в метал, към Луната.
Докато той проверяваше лампите – първо на око, дали няма някоя пукната или счупена и после със специален тестващ контур – полковникът се свърза с центъра за управление да доложи, че полетът протича нормално.
Шест часа по-късно, изморени и изнервени от дългото седене в тесня кокпит, двамата видяха за пръв път светлините на станцията. Тогава Ивака опипа ръкава за скафандъра си за да провери, дали спицата, която беше залепил от вътрешната страна на ръката си, все още е там.
Флайшер измери разстоянието до целта им.
– След двадесет минути ще се скачим.
Капитанът разкъса лепенките и изхлузи гуменото топче, в което беше забил върха на спицата. После разкопча колана и още преди Флайшер да разбере, че става нещо нередно, капитанът се обърна назад и застана на колене върху седалката. Едва в последния миг полковникът видя острието пред гърдите си.
– Гръм и мълнии, какво мислиш че правиш?
– Поемам контрол върху кораба, хер оберст – каза Ивака и допря спицата до скафандъра на Флайшер, под фланеца, на който се закрепя шлема. Пробойни по ръцете или краката можеха да се изолират, за това скафандрите имаха специални ремъци до лактите и колената, но дупка в нагръдника означаваше сигурна смърт. Очите на немеца изпъкнаха от ужас и изненада.
– Защо?
– Защото нямам друг избор. Ще ми дадеш ли честната си дума на германски офицер, че няма да ми пречиш?
Преди да дойде с космическите сили, Флайшер беше служил в авиацията, където врагът е знак върху бомбандировъчната карта или светеща точка върху локатора. Тоя замахна с длан да избие спицата и почти успя, защото Ивака сгреши. Без опит в безтегловност, той инстинктивно предполагаше, че като се наведе напред тежестта му ще притисне полковника към седалката.
Противно на очакванията си, Ивака усети че се плъзга назад по седалката си и изпъна крака. Обувките му опряха в таблото. Нещо се счупи, но той получи опора и натисна. Флайшер изрева, микрофонът усили до безкрайност вика му в ушите на българина.
Германецът знаеше, че е обречен. От дупката в скафандъра му струеше въздух и се превръщаше в ледени кристалчета, които залепваха по таблото пред него. Той махаше с ръце, опитвайки се едновременно да изтръгне спицата и да извади лепенка от аварийния пакет на пояса си. Ивака натисна още по-силно и усети как острието влиза в тялото на полковника.
Лицата на двамата бяха съвсем близо, разделени само от стъклата на шлемовете. Виждаше се как очите на Флайшер почервеняват – разкъсваха се кръвоносните им съдове.
– Извинете – каза Ивака. – Нямам друг избор.
– Проклети български свине… – събра малко въздух полковникът. – Трябваше и вас, като поляците…
Както го бяха инструктирали, Ивака продължи да натиска спицата докато шлемът на немеца не почервеня от кръв. После капитанът повърна в собствения си шлем.
4. Клони

Обикновено Ивака се събуждаше без будилник, стига преди лягане да погледне ръчния си часовник, сякаш за да свери механизма с който отмерваше времето вътре в главата си. Днес той се успа. Не знаеше дали е защото не спази обичайния ритуал или заради дългото пътуване и часовата разлика с Гвиана.
От двора се чуваха викове – Дарина беше извела Пенка и близнаците да играят в снега. Сигурно за да не ме събудят, предположи Ивака. За всичко се досеща, не жена, а злато. Една снежна топка се удари в стената, съвсем близо до прозореца. За миг гласовете отвън затихнаха.
Ивака скочи от леглото, облече се набързо и без да се бръсне, изтича надолу. Още от вратата награби една шепа сняг и замери Дарина.
– Това е защото не ме извикахте да си играя с вас!
Децата се притекоха на помощ на майка си и върху него се посипа град от снежни топки.
Половин час по-късно изморено, гладно и мокро, но сгорещено от гоненицата из преспите, семейството се прибра в къщи. Ивака засили отоплението, Дарина накара децата да се преоблекат и всички седнаха около голямата маса в трапезарията да пият чай. Чаят беше от липа, Ивака сам го събираше всяка пролет от дърветата пред къщата на баща си в Мусачево, и го сушеше на тавана. Дарина сложи на масата бяло сладко.
Близнаците се замолиха едновременно:
– Татко, разкази ни за Южна Америка.
– Първо ми кажете как мина контролното по немски.
– Трябваше да пишем съчинение по преживяно – каза Асен. Той беше с дванадесет минути по-голям от брат си и смяташе, че това го прави по-старши.
– Какви теми избрахте? Само не ми казвайте, че сте писали едно и също.
Близнаците се обърнаха един към друг. Асен пак започна пръв:
– Ами ние такова… нали миналата година като ходихме във Рауменбург…
– Това беше най-интересната ни ваканция – обясни Петър. – А ти ще ни разкажеш ли за Гвиана?
– Да, искаме! – Пенка се присъедини към братята си. – Снимки на космодрума направи ли?
– Направих, Пене. Ти, като най-голяма, иди и ги донеси от куфара ми, те са в бял плик, във вътрешния джоба на капака.
Близнаците наредиха столове от двете страни на баща си, а Дарина занесе чашите в кухнята. Пенка тъкмо се върна с фотографиите, когато някой позвъни на входа. Мъжът ѝ отиде да отвори.
Пред вратата стоеше портиерът от съседната кооперация.
– Добър ден, бай Димчо. Какво става?
– Господин капитан, някакво дърво е паднало върху покрива. То дървото такова. – запелтечи гостът вместо поздрав. – Ама по-добре направо да ви покажа…
Ивака се върна след двадесетина минути, целия почервенял от студ и изцапан със сняг.
– Какво стана? – попита жена му.
– А, дреболия – махна той с ръка. – Един клон беше паднал върху телефонните жици. Махнахме го.
– Идвай да разказваш тогава.
– Ей сега, само да проверя нещо.
Ивака набра номера на майор Караиванов, с когото тренираха заедно за полета.
– Весела Коледа! Митко там ли е? … Не, за последно се видяхме на летището. Сигурно се е отбил в поделението. Нека да ми се обади като пристигне.
До обяд цялото семейство разглеждаше снимките от Гвиана и слушаше обясненията на Ивака. За месец и половина той успя да излезе извън ракетната база само три пъти, ако не се брои чакането на летището в Кайен. Десет часа тренировки на ден, без почивки. Лекциите по електроника, астрономия и медицина се редуваха с парашутни скокове и изпитания по оцеляване.
Ивака разказа как една нощ с Димитър Караиванов ги оставиха в джунглата със задача да се върнат в базата.
– Обявиха тревога в два часа сутринта. Качиха ни на въртолет със затъмнени стъкла. После се въртяхме в кръг докато не загубихме представа за посоките. Оставиха ни в джунглата със същата екипировка, каквато ще имаме с нас на кораба…
Близнаците слушаха с отворени усети. Пенка гледаше баща си с възхищение. Ивака продължи.
– Гвиана не е голяма страна, но джунглата навсякъде е еднаква…
Остатъкът от деня мина незабелязано. Капитанът, все още изтощен от пътуването, настоя да си легнат по-рано. Когато къщата утихна, Дарина отиде да провери още веднъж дали децата спят и как са завити, а той се отправи към спалнята. Преоблече се, свали часовника и понечи да го остави на обичайното място върху нощното шкафче, но там лежеше разтворена тетрадка. Най-горната страница беше изписана до половината с почерка на жена му. Стихове. Заинтригуван, Ивака я взе и зачете: “Човек се ражда за да не умре сам някой друг…“
– Дай го тук, не е готово – каза Дарина и измъкна тетрадката от ръцете му.
5. Защо се раждат хората

Половин час по-късно Ивака се съвзе достатъчно за да провери пораженията, който беше нанесъл върху таблото по време на схватката. Повечето лампи бяха разбити. Ако само ги беше пукнал, имаше надежда да работят във вакума на космическото пространство, но сега българинът нямаше избор. Трябваше му достъп до втория команден пост.
Най-напред капитанът омота предпазния колан около ръката си – примитивен, но сигурен начин да се задържи привързан към раумфарера. После отвори капака на кабината. Земята се изпъчи над главата му.
Ето го и първото ти излизане в открития космос, каза си той и прелази до мястото на Флайшер. Тялото на полковника не искаше да излиза. Ивака се освободи от колана си. За миг единственото, което го предпазваше да не отлети в космоса беше собствената му лява ръка, вкопчена в преградата между двете пилотски места.
Сега той омота колана на немеца около краката си и коленичи над него като внимаваше да не повреди собствения си скафандър на някой ръб. После напрегна всичките си сили и най-после успя да измъкне немеца от седалката. Лек тласък и Флайшер отлетя в космоса. Ивака се взираше в премятащото се тяло, когато от унеса го извади радиото.
– „Щурмфогел“! Флайшер! Какво става с вас?
Сигурно бяха видели на локатора две цели. Българинът изключи високоговорителите, разположи се на командирското място и затвори кабината.
Всеки раумтрекер има право да вземе със себе си в полет определено количество лични вещи. Не повече от четиристотин грама. Повечето носят семейни фотографии, писма от близки или дребни сувенири. Казваха, че фон Браун винаги държал в джоба си парче от Фау-4, изровено от развалините на Ню Йорк. Но германците бяха луди на тема радиация и Ивака не вярваше в подобна легенда.
На пръв поглед неговото собствено пакетче не се отличаваше с оригиналност, но между снимките и медальона с кичури коса от децата му се намираше лъскав оптичен диск. Още една радиационноустойчива технология, помисли си мъжът, докато го вадеше от нагръдния си джоб.
Корабът се ускори необичайно пъргаво. Капитанът разбираше, че това е субективно, защото стотина килограма по-малко – колкото тежеше полковник Флайшер със скафандъра си – са нищо в сравнение с двата тона на орбиталната степен. След като за пръв път в живота си беше убил и за пръв път бе излязъл в открития копсмос – всичко това в рамките на тридесетина минути – Ивака нямаше сили за отпускащи упражнения, нито пък да съчинителства за преодоляване на напрежението. Ако се измъкна от тук, реши той, ще оставя завинаги поезията на жена ми.
Отстрани маневрата изглеждаше сякаш двигателите са се включили сами. Но преди това жироскопите завъртяха кораба така, че този единствен импулс да го свали на ниска орбита точно до „Скайлаб-7“. Щастлива не-съвсем-случайност, защото през последните години преди войната американците използваха същата стартова площадка в бившата френска колония, от която сега немците изстрелваха своите ракетни самолети.
Два часа по-късно цилиндричното тяло на изоставената американска станция се показа пред него. Оставаха ѝ само няколко години преди да изгори в атмосферата. Сигурно затова германското космическо командване дори не си направи труда да я инспектира след подписването на капитулацията.
Капитанът приближи раумфарера до „Скайлаб“ на ръчно управление, стикова магнитните хватки на място, от което не стърчаха антени, и по множеството дръжки, които опасваха трите модула, се добра до входа. Шлюзът се отвори лесно, станцията отдавна беше загубила херметичност. През илюминаторите едва се процеждаше светлина, микрометеоритната ерозия им беше придала сивкав цвят. Щом се озова вътре, Ивака включи лампата на скафандъра си.
Тук цареше безпорядък. Крайният екипаж беше останал в орбита докато запасите от кислород се изчерпят почти напълно. Българинът знаеше какво са изчаквали. Знаеше, че е било напразно, заповедта, заради която са рискували живота си до последно, никога не пристигнала. Вместо нея дошла вестта за капитулацията и обезсърчени, тримата астронавти се върнали на земята. Последните свободни америакнци.
Според официалните германски исторически книги корабът им изгорял при влизането в атмосферата – нагледно доказателство за несъвършенството на американската космическа технология. Ивака се съмняваше, прекалено голяма тайна са притежавали тримата за да рискуват тя да стане достояние на нацистите.

***

Изотопните батерии на аварийното захранване даваха ток с по-нисък волтаж от номиналния, но достатъчно за да заработят изчислителите. Ивака включи системата за целеуказване и се случи чудо – екранът светна и се показа карта на света. По нея се стелеше рой сини точки, който се сгъстяваха към центъра на Европа. Както му обясниха преди старта, това бяха целите на територията на Европейския съюз. Но имаше точки и в Близкия Изток, в Южна Америка и дори на такива неочаквани места като отделни острови в южния Пасифик.
На картата имаше и червени точки, предимно по крайбрежието на Северна Америка. За тях не му бяха казали, и Ивака се досещаше защо – плановете за отчаяна защита срещу настъпващите германските войски нямаха отношение към задачата му.
Капитанът погледна часовника си – ако германците бяха изпратили совалка след него в мига, в който трупът на Флайшер излетя от „Щурмфогел“, тя щеше да пристигне тук след двадесетина минути. Може би имаше малко повече време, но той не искаше да рискува.
Стартовите кодове, ето какво са очаквали до последния момент американските астронавти. И никога не са ги получили, иначе днес половин Германия щеше да лежи в развалини. Заради опасението, че един ден някой луд може да държи в ръцете си съдбата на света, екипажът не е имал пълен достъп до стартовите системи.
Благодарение на Съпротивата, българинът разполагаше с власт, по-голяма от тая на Фюрера. След смъртта на Хитлер, никой от водачите на Третия Райх не можеше еднолично да започне война. Но властта на Ивака не беше безгранична. Червените точки бяха много, а той имаше само една единствена ракета, скрита в белязания от космическите лъчи цилиндър на „Скайлаб-7“.
Българинът извади от джоба на скафандъра си втори оптичен диск. Този беше златист и ако някой непосветен разгледаше съдържанието му, щеше да види само кадри от последната отпуска на капитана и семейството му в Гърция. Четящото устройство издрънча подозрително, но прочете кодовете. Модулът за статуса на ракетата се отвори. Една след друга системите потвърдиха готовност.
На екрана се отвори нов прозорец, последния преди изстрелването. „Are you sure you want to launch?“ (2) Ивака понечи да потвърди и спря ръката си по средата на движението.
През последните месеци животът му се подчиняваше на програма, за която той узна едва преди няколко седмици в София, в уличката зад дома си.
„Човек се ражда за да не умре сам някой друг“, спомни си Ивака стиховете от тетрадката на жена си и удари клавиша с юмрук.
6. Между камък и твърдо място

– Ето тук, господин капитан – каза бай Димчо след като заобиколиха къщата. Наистина, върху жиците лежеше един клон от сливата. Още есента Ивака си мислеше да я подреже точно за да предотврати подобни случаи, но подготовката за полета и честите пътувания го накараха да отложи много неща.
– Тука има едни момчета – продължи портиерът. – Сега ще ги повикам да ни помогнат.
Ивака се накани да се изкатери по дървото, но в тоя момент се появи бай Димчо, придружаван от трима мъже. Те бяха облечени с изтъркани ватенки, а над лицата им се надвесваха безцветни каскети. Единият посочи нагоре и каза:
– Стълба ще ни трябва.
Нещо в странния словоред направи впечатление на Ивака, но чисто механично той проследи жеста на непознатия и преди да разбере какво става, се озова на земята, притиснат от няколко чифта силни ръце.
– Господин капитан – започна бай Димчо. Думите, което до скоро звучаха почти раболепно, сега граничеха с презрение. – Трябва да поговорим с вас по един жизнено важен въпрос. При това въпросът е жизнено важен както за нас, така и за вас.
Ивака се опита да се размърда, но хватката на „момчетата“ се стегна още повече.
– Искате ли да летите в космоса, господин капитан?
– Да – кимна Ивака. – Но аз съм само дубльор…
Бай Димчо продължи, сякаш не го е чул.
– А искате ли децата ви да са живи и здрави?
Ивака не отговори, подозираше, че портиерът или какъвто и да беше човекът насреща не очакваше отговор.
– Тогава слушайте внимателно, господин капитан, с цялото внимание, на което сте способен…
Бай Димчо разказа историята на последната американска орбитална станция и за това как съпротивата иска да я използва за да унищожи с един удар елита на Райха.
Офицерът изстина, но не от снега под себе си: подобни тайни по принцип подкопават здравето.
– … На рождения ден на Фюрера всички те ще бъдат в Берлин.
– Но това е невъзможно. От тогава са минали петнадесет години. Станцията просто няма как да работи.
– Аз вярвам в добрата подготовка, която германското космическо командване дава на бъдещите астронавти… раумтрекери. Ще я поправите. Пък и там има тройно дублиране на системите за изстрелване. Но техническите подробности ще ги уговаряме после. Сега от вас се изисква да решите дали ще ни помогнете или не, господин капитан. Да или не?
– В Берлин живеят осем милиона души. Вие искате от мен да сложа на съвестта си съдбата на толкова невинни?
– В Райха няма невинни, господин капитан. Хитлер беше избран на свободни избори, а Българското правителство доброволно реши да се присъедини към Остта, нали?
Ивака нямаше какво да отвърне, но имаше въпрос.
– Ако приема, какво ще стане със семейството ми след полета?
– Това е лесно – те да дойдат на изстрелването в Гвиана. Такава е традицията, вярвам, че нашите добре организирани немски приятели няма да ѝ изневерят точно за вашия полет. В Райха ще настане такъв хаос, че на никой няма да му е нито до вас, нито до семейството ви. В Куру ще ги изведем от хотела и ще ги прехвърлим в наша база в джунглите.
Нямаше смисъл да пита какво ще стане, ако откаже – дори един раумтрекер с чудесен вестибуларен апарат може да падне от сливата в задния си двор и да си чупи врата. След като му беше разкрил плана на удара, бай Димчо нямаше друг избор освен да го убие. Портиерът прецени колебанието му по друг начин.
– Ние не се шегуваме. Като се приберете в къщи, телефонирайте на колегата си Караиванов. И ако се опитате да водите двойна игра, знайте че семейството ви винаги ще бъде в ръцете ни. И в София, и в Куру. Да или не, господин капитан? Да или не?
Ивака си помисли, че събеседникът му е склонен да театралничи. След всичко казано, въпросът беше излишен.
– Да.
7. Зелен рай

Под кораба се стелеше зеленото море на джунглата. Едно от изтърканите сравнения, които Дарина никога няма да употреби, помисли си Ивака. На височина четири километра той катапултира и проследи с поглед как корабът се разбива, докато се полюляваше под купола на парашута.
Курсът, който беше изчислил се оказа толкова точен, че още същата вечер българинът се добра до мястото на срещата с бунтовниците. Това се случи в Суринам, само на няколкостотин километра от пистата в Куру, по-малко от едно денонощие след старта.
Охраната го заведе до просторна щабна палатка, покрита с маскировъчна мрежа.
– Добре дошъл, господин капитан – от вътре излезе да го посрещне бай Димчо. Бившият портиер носеше стара американска униформа без отличителни значи. – Как мина полета?
– Къде е семейството ми?
– Ние държим на думата си. – Бай Димчо го отведе до съседната палатка и отметна платнището, което покриваше входа ѝ. Вътре Дарина и децата се хранеха на походна маса.
– Татко си дойде, татко си дойде – извика Пенка.

***

Два дни по-късно докато пълнеше канчетата с топла вода от полевата кухня, Ивака попадна на бай Димчо. Той вече не криеше нито истинското си звание – бивш майор от морската авиация – нито че е син на българи, избягали в Щатите след края на Втората Световна Война.
– Добро утро, господин капитан! – поздрави бай Димчо. Той четеше вестник и отпиваше дъхаво кафе от алуминиева чашка. На Американската Съпротива в Южна Америка не ѝ стигаха патрони, но първокласно кафе имаше винаги в изобилие. – Поздравления!
– Добро утро, господин майор. За какво ме поздравявате?
– За това. – бай Димчо му подаде вчерашния брой на „Volkischer Beobachter“, (3) мексиканското издание, ако се съди по заглавията на испански. Ивака го поназнайваше малко и обичаше да се шегува: само колкото да си има неприятности. Но сега езикът се оказа полезен. С едри букви на първата страница пишеше: „Accidente en la estacion nuclear de Berlín!“ (4)
Ивака изтръгна вестника от ръката на майора и трескаво зачете: „Осем милиони жертви…“
– Какво общо имаш ти с това? – чу се иззад гърба му гласът на Дарина.
Той погледна безпомощно към бай Димчо но американският българин съсредоточено се взираше в дъното на чашката си.
8. „Човек умира за да не умре сам някой друг…“

Дарина дълго се въртя под завивките и заспа едва след полунощ. На съседното легло Ивака лежеше без да мърда. Вратът го болеше, но той се страхуваше да се намести за да не я събуди. След дългите обяснения помежду им не му се занимаваше с упражнения за отпускане. За всеки случай изчака докато дишането на жена му стане съвсем равномерно и едва тогава се надигна.
Нещо изшумоля в краката му. Той се наведе – „Volkischer Beobachter“ от вчера. Дарина го смачка на топка и го захвърли в ъгъла докато се караха.
Капитанът зашари пипнешком под леглото. Извади раницата, която получи заедно с американската униформа. Вътре, все още в кобура си, лежеше поизтъркан армейски Колт. Бай Данчо му каза, че едва ли ще се наложи да стреля, но му го дават за да не се чувства като затворник докато е в лагера.
Ивака взе пистолета и излезе навън. Южните звезди надвиснаха застрашително над главата му. Той закрачи към джунглата. Краката му едва се отлепяха от земята. Когато навлезе между дърветата, той спря, пипнешком освободи предпазителя и вкара патрон в патронника.
– Васко, недей!
– Значи все пак те събудих. – констатира Ивака и скри оръжието зад гърба си. – Аз само исках да подишам чист въздух.
Дарина го прегърна и двамата останаха така, впити един в друг, още дълго време.
Валентин Д. Иванов
Серо Паранал – Ла Сия, Чили – Мюнхен, Германия
28.12.2003 – 4.1.2004 – 14.01.2004 – 10.05.2005 – 23.04.2020
(1) На 20.04.1889 е роден Адолф Хитлер. Б. а.
(2) „Сигурен ли сте, че искате да изстрелвате?“ (англ.) Б. а.
(3) „Национален Наблюдател“ (нем.), официален орган на Германската Национал-Социалистическа Партия. Б. а.
(4) Авария в ядрената електроцентрала в Берлин! (исп.) Б. а.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, космонавтика, литература, научна фантастика, science fiction

Архивите са живи: Братко фен – 2


В началото на 1993 г. група ентусиасти от клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ в София започнахме да издаваме вестник за фантастика – „Тера фантастика“:
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%92%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA_%D0%A2%D0%B5%D1%80%D0%B0_%D1%84%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0
По-късно той израстна в най-дълговечното списание за фантастика у нас, което още живее и добрува, повече от две десетилетия.
Предлагам ви първия отговор на читателско писмо. Самото писмо не се е запазило, но отговорът е пред вас. Имали сме самочувствие: награждаваме, а не просто подаряваме екземпляр на вестника.

* * *

Братко ФЕН,

Получихме писмото ти от 05.04.1993 г. То бе първото
читателско писмо, което пристигна в клуба. Поради това те
награждаваме с един безплатен екземпляр на в. “ТЕРА ФАНТАСТИКА”.
Благодарим за поздравленията и добрите пожелания.
За сега не сме в състояние да започнем абонаментна кампания,
тъй като излизането на вестника изцяло зависи от продажбите.
Надяваме се, че ще ни помогнеш в това отношение като
разпространяваш информацията за новото издание и сред други
любители на жанра.
С НФ-поздрав!

19.04.1993 г.                               Един ФЕН:
гр. София                                                    /Валентин Иванов/

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, литература, научна фантастика, history, science fiction

Приказки от чекмеджето: Език свещен на моите деди


През една зимна нощ на 1991 или 1992, а може и 1993 година това доста посредствено стихотворение ми донесе билети за „Двама на люлката“ от Уйлям Гибсън – пиеса, която тогава вървеше в малкия частен софийски театър „Манифактура“. Театърът се намираше в неголяма индустриална сграда, почти гараж, от северната страна на бул. „Сливница“, близо до площад „Сточна гара“ (сега в Интернет не мога да намеря никакви споменавания за него, освен в биографиите на някои актьори и актриси). Седяхме на пейки без облегалки. След представлението имаше дегустация на вина – спонсор им беше някаква винарска изба. Не помня кои играеха, но съм сигурен, че беше през зимата, защото по земята имаше замръзнал мръсен сняг.

Историята започна няколко дни или по-скоро нощи по-рано – тогава работех като нощен пазач в Университетската обсерватория в „Парка на Свободата“ (преди това и понастоящем – „Борисова градина“). Нощни смени, четене на конспекти за изпити, писане на протоколи за лабораторни упражнения… и слушане на радио. Най-често – „Нощния блок“ на програма „Хоризонт“, от полунощ до три часа сутринта. Във „фаталната“ вечер там гостуваше директорката на театър „Манифактура“. Говориха за чистотата на българския език – тема, и тогава ме вълнуваше, а сега дори още повече – и предложиха на слушателите да напишат стихотворение, като използват първия ред на Вазовия шедьовър.

Тогава в България почти нямаше Интернет, прочетох им стихотворението си по телефона, след това още веднъж – този път в ефир. И после отидох на театър.

*

Език свещен на моите деди

По Иван Вазов

Вечер.

Език свещен на моите деди,

плесницата ти огнена плющи

и кой ли може да прости

на думите сгрешените съдби…

Нощем.

Език свещен на моите деди,

гласът ти весело звучи

над доловете надалеч лети

и заедно със капките вали.

Сутрин.

Език свещен на моите деди,

преследваш ме в съня ми ти,

събуждаш ме във ранните зори,

затриваш ме сред чуждите съдби…

Език свещен на моите деди,

не си отивай рано призори,

не ни оставяй в себе си сами,

Език свещен на моите деди…

Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under Bulgaria, История, литература, поезия, history, Literature

Космически годишнини: 1961-1979-1981


Понесен от енергии бушуващи,
играех жертвения танц
безмълвно.
И хиляди слънца
ликуващо
ме стрелваха
със нежните си мълнии.

Георги Пенков, из „Космическа рапсодия“ (2010)

 

12.04.1961: Юри Гагарин, първи полет на човек в космоса:

10.04.1979: Георги Иванов, първи полет на българин в космоса:

12.03.1981: първи полет на космически кораб за многократно използване:

Leave a comment

Filed under България, История, космонавтика, наука, science

Приказки от чекмеджето: Уволнение


Разказ, алтернативна история, публикуван в сборника “Знойни хоризонти” (изд. „Аргус“, 2006). Съставители са Александър Карапанчев и Емануел Икономов, редактор е Емануел Икономов (под псевдонима Емилиян Малезанов).
Действието се развива в света на „Думи под вълните“ и описва откъде се е появила машината на времето, с която е променено миналото.

***

Повечето хора не могат да мислят. Не ме разбирайте погрешно – те са убедени, че мислят и всеки ден взимат десетки и дори стотици решения: „Стюардеса“ или „Слънце“, (1) кюфтета или кебапчета. По-лошо е, когато те си повярват, че от тях зависят другите: да пробяга ли взводът три километра за зарядка или да се скатае на спортната площадка, да се строи ли ротата в пълно бойно снаряжение на плаца за четири минути или не, и да излезе ли редник Марков в отпуска или да застъпи наряд.
И все пак такива хора не могат да мислят. Защото решенията им са само видимост. Ефрейтор Петров пуши „Слънце“ защото са му казали, че истинските мъже обичат силни цигари, а не защото ги харесва повече от „Стюардеса“. Старшини-школниците ни карат да бягаме сутрин защото дежурния по полк им е казал, че ще ги вкара в ареста ако не направим пет обиколки на плаца. Лейтенант Костадинов ни вдига по тревога след полунощ всеки път като се напие и жена му и не го пусне в къщи.
По-сложно е да се обясни защо редник Марков, който има разписана книжка в джоба, се въоръжава за караул.

* * *

Облаците ни обстрелваха с капчици дъжд. Вятърът се пъхаше в мокрите яки на униформите и заплашваше да ни отвее кепетата.
През тълпата, която скоро щеше да се превърне в строй, мина топчест офицер. Капитан Захариев, командир на дивизиона, пияница и крадец на служебна нафта. Умерено мислещ.
– Айде, Марков, айде служба не остана! – засмя се той и ме потупа по рамото.
– Още три месеца, другарю капитан.
– Утре-други ден като ви пратят да работите на металургичния комбинат, все едно че сте се уволнили – настоя Захариев. Останалите в караула наостриха уши. Повечето ни набори от два месеца гонеха мадамите на строежа, само нашата рота остана да дава наряди през ден докато новобранците се закълнат.
Захариев отмина. Какво му пука, че ние ще стоим цяла нощ отвън на дъжда? Отива си на топло в къщи при полата на жена си.
– Брато, колко ще е дълга задръжката тая година? – попита Маркуча. Немислещ. От Горна Оряховица. и висок като осемнадесететажен блок. Но ходи прегърбен, сякаш иска да се скрие под земята. Знае си, че винаги е в издънка. – Два месеца? Три?
Омръзнали са ми тия разговори.
– Колкото миналата година.
– Тогава беше до една седмица преди Нова година. Ама по-миналата – само до първи декември.
– Значи тази се пада до средата на януари.
– Да бе, точно така ще стане. – Намуси се Маркуча, запали една „Арда“ без филтър и ми обърна гръб. Глупак, няма да успее да я допуши преди да ни строят.
От малкия плац, където всеки момент щеше да започне развода на караула, се виждаше добре КПП-то на полка. Почти пред самия портал беше спрял зелен „Москвич“. (2) От него излезе цивилен с провиснало шкембе и се ръкува с капитан Захариев.
– Караул, строй се! – изкомандва от левия фланг някакъв залюхан старшина-школник, от немислещите. Ние се размърдахме като бременни хлебарки, дрънчейки с автомати, каски и паласки. Както предположих, на Маркуча му се наложи да изхвърли генералски фас.
Миришеше на мокър шаяк и кисело зеле.

* * *

Преди да застъпя на пост вятърът се усили, разгони облаците и дъждът спря. Чинарите около авторемонтната работилница шумно се разделяха с последните си листа. В такова време проверяващият можеше да ти дойде под носа и да те хване в каквато си ще издънка. Поне ако ме острижат сега и после ни задържат до Нова година, косата ми ще има време да порасне за увото. Но ако ни пуснат по-рано, ще се появя в цивилизацията лъснат като тиква за печене.
До края на смяната ми оставаше четвърт час, когато от към пътя се чу бръмчене и присветнаха фарове. Такива номера в поделението правеше само командирът на химическата рота старши лейтенант Николов, със зачатъци на мислене. Но му липсваше перспектива и мислите му се простираха до това как да надхитри поредния нещастник, назначен на някой от далечните постове. Последно беше заобиколил поделението с личната си кола, една синя „Застава“ (3) с очукани калници, спрял на няколко километра по-нататък по пътя към града, и се върнал пеш. Новобранецът едва не го застрелял. Значи имаше надежда един ден той да се окаже напълно мислещ. Новобранецът, не Николов.
Сега старши лейтенантът беше в дивизията на курсове, а от останалата офицерска сволоч (4) никой не беше способен дори на толкова изобретателност. За всеки случай застанах под лампата, да ме види по-добре проверяващият. Точно обратното на онова, което бих направил, ако наистина пазехме нещо. Ама ние нали само се преструвахме че пазим.
Колата се приближи, вече можех да разпозная че е „Москвич“. С пробит ауспух. Зелен, както се оказа, когато тя спря пред портала. Врата се отвори и от нея се излезе капитан Захариев.
– Марков, отваряй, че братовчедът закъса. Трябва да продухаме карбуратора, няма да изкара до града.
Сигурно и братовчедът се отоплява с нафта. Отворих портата, колата мина покрай мен. Захариев се приближи, пак ме потупа по рамото. Взе да му става навик. От другата страна на оградата братовчед му спря да го изчака, сигурно не знаеше накъде да кара.
„Москвичът“ беше толкова стар и изгнил, че едно малко сътресение беше достатъчно за да се отвори задната врата. От вътре се посипаха парчета желязо и задрънчаха по асфалта. Капитанът се затича към колата, аз го последвах. Наведохме се почти едновременно. В първия момент дори не разбрах какво държа в ръцете си. Беше нещо тежко, желязно, плоско, и след падането на земята – мокро. Меч, към половин метър дълъг, в кожена калъфка.
– Дай тука – Захариев го издърпа от ръцете ми. – Братовчедът ги прави от ресьори (5) и ги продава на колекционери.
Скоро пристигна смяната, а когато след полунощ пак застъпих на пост, от зеления „Москвич“ нямаше и следа.

* * *

– Минчо, като влезем в селото, завий надясно. От там поделението се вижда най-добре.
„Мерцедесът“ послушно намали, почти без да ляга върху предната ос. Активно окачване. Какво ли не измислят германците. Моят шофьор внимателно заобиколи дупките, знае си интереса, и пред нас се показа в цялата си хубост центърът на селото.
Не бях идвал тук от петнадесет години, когато след уволнението ни закараха с една воняща „Прага“ (6) до гарата в града. С това Родината ми се отплати за двадесет и седем месеца вярна служба.
Селото беше западнало наистина, а не заради ниските облаци, от които ръмеше противен дъждец. Гадно време тук бях виждал и преди, но сега мястото отблъскваше не заради него, а с усещането за разруха. Нямаше ги дядовците, които постоянно кибичеха на площадчето и играеха табла. Магазинчето, от което си купувахме вафли и мед на път за танковия полигон, беше затворено. Рамката на счупената му витрина зееше като квадратна паст на митично чудовище, а от ъглите й стърчаха стъклени зъби. Талашитените рафтчета, на които едно време се кипреха два-три вида цигари, се търкаляха на пода, начупени на парчета. Тук някога царуваше продавачката Гинка, героиня на безброй войнишки сънища.
Скрити под навеса на КПП-то пушеха двама офицери. Малко по-навътре беше паркирана зелена джипка, а зад нея – прашен Джуган. (7) За петнадесет години в армията сигурно не бяха станали никакви „Праги“. Капакът на ЗИЛ-а беше отворен и вътре се ровеше шофьорът. Ако човек не забележи новата натовска униформа на зелено-кафяви петна и тревата, избуяла в пукнатините на асфалта, сцената можеше да се случва в деня на моето уволнение.
Военните ме зяпаха с откровена неприязън докато излизах от „Мерцедеса“.
– Майор Петков – представи се по-старшият. Гласът му ми звучеше познато. Може да е бил лейтенант, когато аз отбивах службата си. – А това тук е капитан Денчев.
– Станимир Марков – кимнах им отдалече. – Документите във вас ли са?
Петков отвори папката, която до сега стискаше под мишница, и извади един лист.
– Стоянов, – обърнах се към адвоката ми, който най-после беше измъкнал дебелите си телеса от колата. – Провери го.
Той приглади плешивото си чело с ръка и се зачете като бързо мърдаше устни.
– Приемо-предавателен протокол… Така… Всичко е наред.
Извадих от вътрешния джоб „Паркера“ си, сложих листа върху капака на колата и се разписах. Капитанът изглежда забеляза златния писец, погледът му се залепи за писалката в ръката ми.
– Няма ли да проверите сградите? – попита майорът.
– Няма нужда. След… – погледнах часовника си – тридесет минути ще пристигнат булдозерите.
Той ме загърби и извика:
– Сержант, снемай карула!
От портала чудесно се вижда малкия плац на поделението, където едно време се правеше развода на наряда. Сега там се бяха струпали десетина войника. Три поста и разводач. Сержантът изкомандва нещо, но в същия момент шофьорът на Джугана хлопна капака на мотора и аз гледах като в нямо кино как войниците се строиха в колона по двама и бавно, провлачвайки крака по мократа земя, замаршируваха към насам.

* * *

Строителите наистина пристигнаха след половин час. Точна фирма, с тях работя от две години и никога не са ме подвеждали. Затова им възложих екоселището. Главният архитект на фирмата Стаменов, човек на моята възраст, ентусиазирано обясняваше накъде ще гледат прозорците на еднофамилните къщи, колко голям ще е басейнът и какво ще е покритието на тенис кортовете. Стоянов само цъкаше с език и се криеше под чадъра си. Сигурен съм, че на ум пресмяташе предполагаемите печалби и преценяваше дали е поискал достатъчно голям хонорар.
Докато обиколим веднъж поделението, дъждът спря, а работниците инсталираха автокран и свалиха от полуремаркетата два булдозера.
– Започнете от тук – посочи им той сградата пред нас. – Има ли в това село място, където човек може да изпие едно кафе?
– Да, в колата ми. Минчо, донеси термоса.
Преди да съм свършил, пред нас се появиха три пластмасови чашки с ароматна течност и плоска бутилчица с коняк. От време на време шофьрът ми получаваше пристъпи на съобразителност.
– За вкус – налях по няколко капки от коняка в кафетата. – Наздраве!
– Дзън! – засмя се архитектът. – За строежа!
Едва успяхме да отпием по глътка, когато от полуразрушените сгради на поделението се чу вик.
– Стой! Стой!
Булдозерът, който вече застрашително се беше засилил към на някогашната авторемонтна работилница, замря. Из зад стената изскочи работник. От далече се виждаше, че е мургаво циганче, на не повече от двадесет години. В ръцете си държеше нещо продълговато.
– Аз такова, по малка нужда – заобяснява той, като се приближи към нас. – И вътре…
– Асенчо, дай ми това! – нареди Стаменов и пое странния предмет. Отупа праха от него, стисна го в двата края и без видимо усилие ги раздалечи. Показа се ослепително острие.
Привет от капитан Захариев и братовчед му със зеления „Mосквич“.
– Спрете! – извиках аз и се затичах към сградата на работилницата. Архитектът ме последва, а някъде далеч назад се чуваше тежкото фучене на Стоянов. Вратата беше заключена с ръждив катинар, а не ми се обикаляше сградата да търся от къде в нея се е промъкнало цигането. – Кирка, дайте ми кирка!
Кирка не се намери, но един от работниците дойде с лост. Изтръгнах го от ръцете му и собственоръчно разбих вратата.
Озовахме се в помещение, оглозгано до бетон. Военните бяха демонтирали всичко, липсваха дори металните ъгли по ръбовете на каналите. Макар че последното по-скоро беше дело на Асенчовите роднини.
– Тук има нещо странно – обади се Стаменов някъде отляво. Някога там беше складът за резервни части. Тръгнах нататък.
По средата на малката стаичка блестеше лъскав куб. Не много по-голям от кутия за седемнадесетинчов монитор. Дъното му се намираше на около половин метър над циментовия под и на пръв поглед нищо не го поддържаше. От другата страна добре се виждаха краката на архитекта, обути в сини дънки и кафяви работни обувки „Катерпилър“.
Инстинктивно вдигнах поглед към тавана да видя на какво е закачен кубът.
– Не, не виси на нищо. – потвърди подозрението ми архитектът. – Нито има подпори отстрани…
Наоколо се търкаляха още десетина меча, досущ като този, които Стаменов държеше в ръцете си, или като онзи, който преди петнадесет години изпадна от раздрънкания „Москвич“ със запушени жигльори.
Последва взрив.

* * *

После Стаменов обясни, че става дума за имплозия. Противно на експлозиите, при които взривната вълна е насочена навън, при имплозиите тя се разпространява навътре.
– Най-често се случва – продължи архитектът. – когато се спука монитор от старите, с катодна тръба. Вътре в тях има вакум и при имплозията въздухът се опитва да го запълни.
– Искаш да кажеш, че сега имаше имплозия, защото кубът изчезна и на негово място се образува вакуум? Като в космоса? Или като в стар кинескоп? – Попитах за всеки случай.
– Факт е, че го няма. А го видяхме всички: ти, аз, Стоянов… И Асенчо.
– И мечовете ги няма.
Архитектът вдигна рамене:
– Освен този, който беше в ръцете ми.
До четири следобед обикаляхме из склада, очаквайки кубът да се появи отново. Стаменов нареди на хората си да започнат разрушаването от другия край на поделението, а на циганчето заповяда да наглежда мястото на всеки петнадесет минути и да си държи езика зад зъбите, ако не иска утре да остане без работа.
– Не мога да чакам повече – казах на архитекта. – Имам делова среща в града след два часа. Не пипайте тази сграда докато не ви наредя.

* * *

Лъскавият куб изчезна завинаги и в края на краищата трябваше да съборим старата авторемонтна работилница. Сега на нейно място се кипри малка къщичка с две стаи, в която живее семейство пенсионирани англичани от Нюкасъл. Понякога се питам дали това не беше групова халюцинация и единствено мечът, който виси на стената в офиса ми ме убеждава в обратното.
(1) Марки български цигари от преди 1989 година.
(2) Марка съветски леки автомобили.
(3) Марка югославски леки автомобили, произвеждани по лиценз на ФИАТ.
(4) Русизъм, от сволочь – измет.
(5) Ресор – листова пружина, често използвана в окачването на леки и товарни автомобили преди 1980 година. Захариев произнася думата с диалект.
(6) Марка чехословашки камиони с повишена проходимост, с колесна формула 6×6.
(7) Неофициално „прозвище“ на ЗиЛ-157, съветски камион с повишена проходимост, с колесна формула 6×6.

Leave a comment

Filed under alternate history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, science fiction, Uncategorized

Приказки от чекмеджето: Думи под вълните


Разказ, алтернативна история, написан през 2000 година и публикуван в сборника “Моделириум” (изд. “Офир”, 2001). Съставители са Атанас П. Славов и Иван Хаджиев, редактор е Иван Хаджиев.
Това е “отломка” от грандиозните планове, които на времето лелеехме с Кирил Добрев за по-голямо произведение в тоя жанр, и за съжаление така и не материализирахме.

***
Покрит с цветя
бих искал сега да умра
в тоя сън на двама ни.
Естуджин

В библиотеката на Софийския Университет понятието време е относително. Човек е заобиколен с ръкописи, които не си помнят годините. Докато ги разлиствам, често изпитвам усещане, че съм някъде извън нормалните представи за дни и години. И дори за векове, защото половината от папирусите тук датират от Симеоново време, или най-малко от разцвета на Втората Империя. Естествено, обикновените студенти като мен не работят с оригинали – макар че те са само зад една стена, в съседното хранилище. Всичката книжнина, натрупана на масата пред мен, – се състои от копия. Наистина, много точни копия, толкова съвършени, че дори и аз, който съм се ровил из тях почти непрекъснато през последните четири години от моята докторантура, понякога забравям това и си представям как Симеон се е взирал в същите едри букви и е прокарвал пръст по редовете. Хм, това с пръста май е пресилено, все пак той е бил образован човек и едва ли е сричал.
Времето е относително и защото когато човек се унесе в четене, независимо дали има пред себе си оригинал или копие, часовете отлитат неусетно. Часовникът прозвънява на китката ми – закъснявам. Иванка сигурно ме чака долу и нервно форсира моторетката си. Охраната на тая сграда е такава, че дори и дъщерята на първия заместник министър-председател не може да влезе тук без придружител, а по тая късна доба и – с придружител няма да я пуснат. Парадоксите на българската параноя – чуждестранният докторант е по-свободен от чедото на местния елит.
Зарязвам свитъка и тичешком се спускам по стълбите. И без това от него не се разбира кой знае какво – тоя книжовник май е наблягал повече на медовата ракия, отколкото на писането: звезди падат от небесата, горят огньове. Прилича на комета или на метеорит. Нашите хроники също са пълни с такива неща. Защо не и българските. Нали Ани си няма работа. Прищевки. Те всички шефки са така. И тук, в България, е същото като у дома. Всичко е въпрос на прищевки. Само че тук могат да си ги задоволяват по-лесно, поне от Симеоновия век насам, – точно когато някой си анонимен сътворител е писал тоя загадъчен ръкопис. Като се замисли човек, целта на повечето книжовници май е била чисто и просто да се подиграят с бъдещите докторанти. И в наше време е същото – кой ли чете научните списания – само разни нещастници като мен, които бързат да си свършат докторантурата, въпреки прищевките на техните си Анита.
Утре ще трябва да проверя в катедрата по астрономия, там сигурно ще знаят. Можеше и по Мрежата да потърся нещо и докато свърши седянката, сигурно щях да имам резултат. Но, както показа завчерашния ми опит, на една седянка може да се случи какво ли не. Как казваха българите – защо да отлагаме днешната работа за утре, като можем да я свършим вдруги ден.
Иванка сигурно съвсем се е изнервила вече. Слизам по стълбите тичешком. Моторетката тихичко мърка между краката ѝ. Хубави, стройни крака. И хубава моторетка, чисто нов Иж, сигурно е още в гаранция. Представям си как се е изтъркалял най-много преди месец-два от оня завод в… някъде из източните провинции, все забравям къде ги правеха. Виж, ако беше исторически факт, сигурно щях да го запомня. Даже понякога си измислям мнемонични правила, свързани с историята, особено когато трябва да запомням телефонни номера. Обаче за Ваниния номер не ми трябва правило, въпреки че се познаваме само от два дни. Лицето ѝ е мрачно, дори на фона на вечерното софийско небе. За целувка и дума не може да става. Жалко.
– Упражнявай се с бягането, че току-виж работата ти избягала. Или пък нещо друго – казва ми момичето.
– Аз има особено дълги крайници…
– Тя ме награждава със скептична усмивка:
– Имаш ти, имаш…
– Ако има и още нещо след това, моторетката го заглушава. А с папируса ще се занимавам утре. И защо ли да се занимавам изобщо. Възсядам задната седалка, слагам чантата си помежду ни и прегръщам Иванка през кръста. Тя си носи каската на лакътя, нанизана като огромна халка. Дългите ѝ черни коси се развяват в лицето ми, но аз не се оплаквам. Трудно ми е да повярвам, че това е същото момиче, с което само преди два дни си четохме един на друг поезия до зори. Башо, Ясенов и Иж, какво съчетание.
– Знаеш ли, че до сега съм возила само двама души така? – пита момичето, докато уверено криволичи през натовареното движение на софийските улици.
– Поласкан съм.
– Единият е приятелят ми и той, разбира се, ме държи тука – и тя ми показва къде, – а другият беше една приятелка, която е лесбийка.
– Каква чест – възкликвам и я прегръщам още по-здраво, тъй като наближава остър завой.
Но още преди да стигнем до завоя, зад нас се раздава бучене, нещо проблясва в небето и се сгромолясва по посока на центъра на града, където е катедралата Света Неделя. Седянката, на която отиваме, ще бъде в някаква вила, в подножието на Витоша, така че Иванка почти трябва да положи мотора на една страна, за да направим обратен завой. Светлините около храма имат по-червен оттенък от обикновено и тънат в дим. В един момент се взираме натам и покорното ръмжене на мотора под нас е единственият звук в цялата вселена, а в следващия отново се завъртаме на място и политаме напред. Срещу нас вият сирени. През останалата част на пътя мълчим.

В първата есенна сутрин
поглеждам огледалото
и виждам лицето на баща си.
Кижо Мураками

Какво ли значи да се изправиш пред лицето на разгневен бог? Стотникът не можеше да си отговори, но византийците отвъд реката със сигурност знаеха добре. Може би си струва да спре огъня, да отскочи до другия бряг с броневика и да ги попита, помисли той. И после ще запише отговора на изсушена говежда кожа с мастилото от варена кора на персийски орех. За историята. Ако не побърза, скоро няма да остане нито един византиец за питане.
– Разказахме им играта, гус’ин стотник! – Ухили се доволно десетникът на разчета, хлапак от столицата, или най-много от покрайнините, ако се съди по диалекта. Впрочем и без да се вслушва в завалените му гласни, стотникът знаеше, че момчето е трето поколение столичанин, напълно съответстващ на психофизиологичния профил на операцията. С малка допълнителна склонност към излишни разговори.
– Да, разказахме им я, десетник.
– Сигурно си мислят, че иде краят на света, гус’ин стотник! Сигурно се молят за прошка.
Стотникът се зачуди дали това плямпало случайно се сети за бог и прошка, или все пак тая психофизиологична измишльотина работи. Не, ако работеше, никой с поне малко здрав разум не би включил такъв дърдорко в групата. Психофизиологичният профил да върви по дяволите, заедно с всички комплексни тестове за поведение, за съвместимост и за какво ли още не. Стотникът си даде сметка, че си няма представа как ще реагират десетникът и останалите бойци след два дни, когато планираното време за операцията изтече и трябва да взривят оръдията и счупят затворите.
Снарядите продължиха да разравят отвъдния бряг. Все пак тук беше несравнимо по-добре, отколкото в окопите по западния бряг на Канкун.

Завръщане
толкова много пътища
през пролетната трева.
Йоса Буссон

– Вече почти излизаме от града, когато Иванка спира рязко на банкета.
– Маска! Забравих да ти кажа, че седянката ще е с маски!
– Няколко минути по-късно спираме пред малко магазинче на ъгъла на “Княз Антон от Моравия” и “Княз Константин от Силезия”. Докато вадя чантата от малкото пространство помежду ни, Иванка ме поглежда изненадано, сякаш е очаквала нещо друго.
– Разочарована ли си?
– Тя само ми се усмихва, с усмивката си за спиране на разярени тигри.
Както подобава на именитото място, новият ми костюм е на благородник, само че от двора на Крал Шарл от Франция. В добавка си купувам и черна маска, която покрива по-голямата част от лицето ми.
– Сега ти знаеш как ще изглеждам аз, а аз не знам как ще изглеждаш ти – казвам на Иванка. – Не е честно.
– Не се бой, няма да се загубим.
– Намираме мястото много лесно – дива българска естрада се разнася из целия квартал. Още преди да се доближим, Иванка ме хваща за ръката.
– По-добре засега да не казваме за това… което видяхме в града.
Вдигам безмълвно рамене – сръбски националисти, критска мафия, еврейски терористи – местните табута отдавна са ми известни и спазването им далече не е най-високата цена, която съм съгласен да платя за една докторантура в България.
Вилата е голяма, построена в римски стил. На поляната пред нея са спрени всякакви коли, от мощни открити жребци, местно производство, до мижави таратайки, евтин внос от Чунг Куо. Иванка добре познава мястото и ме повежда напред. Пресичаме дневната, от където извира какафонията, и се насочваме към задния двор. Тук музиката се чува по-слабо, наистина съвсем малко по-слабо, но с повече викане и въображение, може дори да се разговаря. Къде на китеници, къде направо на пода, са насядали двайсетина човека. Главно студенти. Повечето от момчетата са в напреднал стадий на напиване, а момичетата – на разнежване. Няма вятър и въздухът е пропит с аромат на цигарен дим, пот и коноп. Любов, вино и народна, малко им трябва на българите…
… страх и несигурност – обяснява братът – колега на колежка, която изглежда почти толкова добре, колкото и Иванка. Само дето ѝ липсват няколкото искри интелигентност в очите. Това е цялата разлика. Нищо чудно, че в тия несигурни времена апокалипсисът се ползва с успех сред жените. Колегата следва традиционния подход – гробовен глас, малко сарказъм, подхвърлен между другото цитат от гръцки философ, и момичето вижда в теб интригуващ мъдрец. Разбира се, не всяко момиче, но Университетът на Републиката е пълен с достатъчно от дъщерите на най-снобската част от софийския елит и шансовете да те поправят, защото си приписал думите на Вергилий на Аристотел или обратно, са нищожни.
Сядаме около ниска софра, наоколо се лее ледено студено шуменско пиво, а Иванка е опряла бедро до крака ми. Докато се наместваме, разговорът предсказуемо се насочва към още по-мрачни теми…
Смъртта е като прекрасна дама на неопределена възраст – продължава същият, братът колега, – с която мога да флиртувам. Не че в живота си съм правил много безразсъдни неща – следва нехайно махване с ръка, – но знам, че където и да ида, каквото и да правя, тя е някъде наблизо и по свой си начин флиртува с мен.
– Аналогията ти е прекалено сексуално обоснована и свързана с типичните социални роли, приписвани на двата пола – отбелязва приятелката му. Нищо чудно, че му е приятелка. – Я си помисли, не заместваш ли някоя реална жена, която те е отхвърлила, с въображаема, като ѝ приписваш трагични…
– Преди десет години бих се съгласил – отговаря младежът, – но след две сексуални революции и една суфражистска контрареволюция, всеки може да флиртува с когото си поиска. Пък и преди десет години не бихме водили тоя разговор.
Намигам на Иванка, тя ми отвръща, а брадатият продължава:
– Карам кола – тя е на съседната седалка, вървя по улицата – тя ме подминава на отсрещния тротоар. Като всеки флирт и тоя си има приятните моменти. Най-опияняващият е точно мигът преди разминаването, когато нищо не е ясно и не зная дали ще ме има след още една, не, само след още половин крачка! Колкото и да ми се иска да се разминем и всеки да продължи по пътя си, знам, че мога да спра и да се заприказвам с нея. Разбира се, спирането в някакъв бъдещ момент е неизбежно, но точно тогава е само мое решение и единствено аз мога да…
– Типично подсъзнателно желание да се преродиш в нещо различно – намесвам се аз. – Кармата…
– Прераждането – сбръчква вежди моят събеседник – е вашето удобно извинение да се отложи днешната работа за утре.
Не мога да оставя без отговор това, макар да не съм практикуващ будист. Започвайки от смисъла на прераждането и на живота въобще, някак неусетно прескачаме към невероятната победа на цар Симеон над византийците. С българите преходът към историята се случва по-естествено и незабележимо, отколкото да речем с инките, или със зулусите. Изглежда, не само малките нации имат велика история, но и големите.
Домакинята слага край на дискусията ни, като гаси лампите. Тая част от церемонията винаги ме заварва неподготвен и трябва да се преоблека в новия си костюм пипнешком.
Никой не знае точно кога и как балът с маски е навлязъл в българската културна традиция. Може би след завладяването на западните провинции, където някога се е простирала Франция, българите са приели част от техните обичаи. Обаче в този момент трансфузията на културни явления изобщо не ме интересува. Вместо да си задавам въпроси, следвам примера на скучаещата българска аристокрация и просто се наслаждавам на традициите, независимо от произхода им. Баловете с маски не винаги са били просто за забава. В средата на 17 век, когато са станали особено популярни, това е било място за приготовление на убийства и революции. Дори Народното събрание обсебва по-голямата част от властта на царя точно в резултат на заговор, започнат на един парламентарен бал с маски. В наши дни за повечето от българите, особено по-младите, маските са само инструмент за по-разнообразна любов. Да живее упадъкът на нравите!

Зелена жабо,
Твоето блестящо тяло
също ли е боядисано току що?
Риуносуке Акутагава

Нито един даскал не спи добре и Ани не беше изключение. Зноят над София не помагаше, а съскането на охладителя само я раздразни допълнително и тя ядно го изключи. Намери цигарите в тъмното и се измъкна по нощница на чардака. Разправии в Университета, разправии в къщи. Изведнъж усети колко е уморена. Точно в тоя миг нещо опашато като комета от детска рисунка пресече небето. Ани стисна цигарата между устните и се опита да си припомни откъде ѝ е позната тая картинка. Снимка от стар вестник – напоследък терористите ставаха все по-нагли… Или все пак е от някъде другаде?
Почти веднага се чу вой на сирени.

Пролетно море.
Вълните идват и си отиват.
Идват и си отиват.
Йоса Буссон

Българите са придобили умението да се преобличат на тъмно в резултат на естествен отбор. Уви, моите предци не са минали през същата мундщровка, и когато лампите светват отново, аз взе още се мъча да намеря ръкавите на костюма си. Перуката ми се търкаля някъде на пода, а вместо лицето, маската покрива лявото ми ухо. Заслепен от ярката светлина, не мога да видя добре на кого принадлежи ръката в сатенена ръкавица, която ми подава перуката и ми помага да поправя маската.
– Благодаря!
– Моля.
– Гласът е дълбок, с прелъстителна женственост. И звучи познато. Иванка.
– Нещо за пиене?
Тя кима и аз се отправям към барчето, но преди това внимателно запомням костюма ѝ. Нищо особено, само си е сложила голяма шапка с воал, франкски стил, отпреди тридесетина години. Къде ли го беше скрила това чудо, вижда ми се прекалено голямо за мъничката ѝ раничка.
Не успявам да се начудя и вече съм се върнал, с две огромни чаши сливовак с лед. Иванка ме хваща свойски под ръка и ме насочва към чардака. Той е обърнат към Витоша и къщата ни закрива от светлините на града. Звездите сякаш са по-ярки и дали заради това, или заради влажните пръсти, които леко са се отпуснали на моята ръка, стиховете сами се отлепват от устните ми, а после и от тези на Иванка. Гласът ѝ става още по-дълбок и зовящ от когато и да било. Нисък и гърлен, той е все по-неуловим. За да не пропусна дума от това, което тя казва, постепенно се приближавам към нея, докато няма как да се приближа повече.
И тогава Иванка неочаквано се разридава.
Какво? – Посягам към джобовете си за кърпа. – Какво става? Извинявай…
Иванка продължава да ридае, франкската ѝ шапка се свлича и на лунната светлина проблясват бели коси.
Ти извинявай – личи си, че жената пред мен трябва да положи гигантско усилие на волята, за да се съвземе. – Ти извинявай…
– Иванка?!
– Да. Всъщност не. Твоята Иванка спи в съседната стая. Всичко е много сложно…
– А ти коя си?
– Иванка. Само че не същата… и в същото време същата.
Изглежда тъмнината не ѝ пречи да види колко съм объркан.
– Аз съм същата Иванка, но от петнадесет години в бъдещето.
И после ми разказва най-невероятната история, която някога съм чувал.Според нея Симеон е превзел Цариград с два мотострелкови десятъка, изпратени от бъдещето. Не само от неговото бъдеще, но и от моето – след три месеца от завчера. Но това не е всичко, продължава Иванка. Пожарът в центъра на града е започнал от устройството за пътуване назад във времето, което по инерция се връща натам, откъдето е тръгнало.
– Но нали е тръгнало от три месеца в моето бъдеще?
– Вярно – сребърните коси отново се люшват. – Обаче ентропията работи и при пътуване във времето. Да пратиш нещо в миналото е все едно като да разлюлееш люлка. И после ако не продължаваш да я побутваш, няма да се издигне до същата височина, а ще се люлее известно време и постепенно ще спре. Същото е и с устройството за пътуване във времето, само че него не можеш да го побутваш. Затова то се върна сега, а не след три месеца.
– А ти, ти също ли няма да се върнеш в твоето време?
– Не – горчиво се усмихва Иванка, – аз изобщо няма да се върна. Всъщност не знам точно какво ще стане, след като… ако променя историята. Разбираш ли, някой в далечното бъдеще на тая страна е изпратил в миналото това устройство, за да помогне на Симеон. Тоя пръв опит е успял и историята се е променила, обаче устройството се е върнало в бъдеще, в което никой не е знаел за него, в бъдеще, в което то не е било изпратено в миналото, за да го промени. И ако не бъде изпратено отново, Симеон няма да победи и всичко наоколо – тя размахва неопределено ръка – няма да го има.
– И ти трябва да направиш това?
– Не, разбира се. Точно обратното – да го предотвратя. Кой знае колко пъти вече устройството е пътувало до миналото и се е връщало? Поне два пъти, а може да са десет, или милион. Светът е преживял достатъчно Велики Българии. В последното издание след три месеца ще сме на косъм да започнем война с Ацтеките. Преди да тръгна, нашият умник Тошо – тя посочва с палец към тавана – изпрати ракети на Канкун и островът беше блокиран от индианците. Моето връщане си беше чиста авантюра – използвахме един разсеян лъч от тласкащата машина. Стигна само за да мога да дойда до тук, не повече. Енергията беше малко.
– До тоя момент не вярвам точно така, както не се вярва на магия. Може ли един всемогъщ магьосник да създаде непробиваем камък и всепробиваща стрела? Обаче ако същият този магьосник може да създава всепробиващи стрели само в понеделник, сряда и петък, а непробиваеми камъни – в останалите дни от седмицата, човек неволно се замисля.
– И защо ми казваш всичко това?

Застояла вода.
Скок на жаба.
Цоп.
Матсуо Башо

Това, че съм идвал толкова често в библиотеката по малките часове, сега работи за мен. Пазачите само ме поглеждат мълчаливо и продължават да щракат с неизменната си табла. Пътьом спирам пред моята работна маса и взимам ръкописа с описанието на взрива. Хранилището е на едно махване с магнитната карта и оригиналът е в ръцете ми. Папирусът се запалва с тих пукот. Точно пред ръба на огънчето, само за миг, топлината проявява скритите схеми на устройството за връщане във времето. В следващия миг обаче огънчето ги поглъща. Само да не се включи противопожарната инсталация…
Утре Ани ще се сети за ръкописа на тоя незнаен български книжовник от двора на Симеон, ще го намери и ще се убеди, че той описва точно тазвечершния пожар. Вдругиден тя ще го спомене пред любовника си, който по съвместителство я разработва за тайната полиция. Още три дни по-късно докладът му ще стигне до неговия началник, той ще го изпрати по-нагоре и след две седмици оригиналът ще попадне в полицейската лаборатория, където ще прочетат тайнописното послание на оня стотник, изпратен в миналото. По същото време един докторант от Сипанго ще загине при автомобилна катастрофа, а след близо три месеца ще извадят стотника от пъкъла на Канкунската криза, и ще го пратят с две десетини да разбие византийските войски пред стените на Константинопол. Но малко по-рано дъщерята на новия министър-председател ще изкопчи истината за всичко това от баща си. И тутакси ще пометне. Ще ѝ отнеме почти петнадесет години, за да се добере до устройството за пътуване във времето…
Папирусът започва да гори пръстите ми и го хвърлям на пода. Пред очите ми причернява, навярно от дима. И настава нощ. За миг знам, че съм в хранилището на Софийската библиотека и в същото време – в моя роден град, където слънцето изгрява от запад иззад огромна облачна гъба…
Пролетно море.
Нечии следи
думи под вълните.

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, История, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Научно-популярна статия „Обратната страна на Луната“


Във февруарския (2/2019: https://spisanie8.bg/%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5/%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D1%80%D1%8A%D0%B6%D0%B8%D0%B5.html) брой на сп. „Осем“ може да прочетете моя статия за Луната.
Ето я анотацията от страницата на списанието: В самото начало на 2019 година китайската станция „Чанг-4“ достави на повърхността на Луната неголям луноход. За пръв път кацането беше осъществено върху обратната страна на Луната, която винаги е невидима от Земята. Какво Да очакваме от тази мисия? На 14 септември 1959 г. автоматичната станция „Луна-2“ поставя началото на лунните изследвания in situ (на място). Какво знаем за нашата космическа съседка днес, как сме го научили и какви са големите въпроси, на които астрономията и геологията все още търсят отговори?
Към това мога да добавя, че разказвам как с много труд и изобретателност астрономите от миналото са изследвали Луната и са разкривали тайните ѝ.

Leave a comment

Filed under astronomy, История, астрономия, космонавтика, наука, science

The Bulgarian Space Program (Българската космическа програма)


… in the past, present and future is reviewed here (в миналото, настоящето и бъдещето е разгледана тук): http://thespacereview.com/article/3638/1
PS: Вече само на български – Светослав Александров и друг път е публикувал статии в The Space Review (http://thespacereview.com), но предполагам, че тази статия ще е особено интересна за българите, които не познават родната ни космическа история.

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, История, космонавтика, наука, history, science

Българска фантастика на Дните на неформалното образование (4-6.11.2018) в Музея „Земята и Хората“


Дните включват няколко паралелни събития, които ще се проведат в СУ “Свети Климент Охридски” и в музея “Земята и хората”. В музея между 10:00 и 18:00 часа ще има мероприятия, посветени на семейството (4.11), на училището (5.11) и на младите хора (6.11).

Човешката библиотека (ЧоБи; https://choveshkata.net/blog; http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%A4%D0%BE%D0%BD%D0%B4%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F_%D0%A7%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%B1%D0%B8%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%BA%D0%B0) ще има щанд с нова българска фантастика! Пълният списък с книгите на ЧоБи може да видите тук: https://choveshkata.net/blog/?page_id=13 и специално обръщам внимание на последното ни издание „Фантастивал в Европолис“ (https://choveshkata.net/blog/?p=6805).

Повече за Дните на неформалното образование може да научите тук: https://www.dnes.bg/obrazovanie/2018/10/30/kak-da-uchim-s-lekota-pokazvat-ni-v-dni-na-neformalnoto-obrazovanie.392063

Leave a comment

Filed under Bulgaria, История, литература, наука, научна фантастика, science fiction

„ПЛАНЕТА ЩАСТИЕ. Утопичен разказ с някои реални лица“ от Тодор ЯЛЪМОВ – Федята (1944-2018)


 

Дебютният (и единствен) разказ на Федята:

***

„В началото бе Словото“ – според старата Библия

„В началото бе Фантастичното слово“ – според новата Библия

Председателят на Звездния съвет Карапанчев нервно почукваше с пръсти по интерлинка и преглеждаше инструкциите за прекъсване на прякото предаване при извънредни ситуации. Такова явно се налагаше – при това съвсем в края на втория му мандат – и заплашваше пожизненото му преизбиране и банковите сметки. Дори предшественикът му лорд Ник Теллалов успя чрез умели маневри да не използва извънредното прекъсване въпреки яростните изяви на групата крайни анархо-екоопозиционери. Беше му оставил десетина подготвени сценария за подобни ситуации и сега Карапанчев трябваше да реши кой е най-подходящият.
Имаше още няколко минути, докато транспортният министър Иван Крумов се оправдаваше, притиснат от фактите, но скоро предстоеше да разнищят случая по-надълбоко. А най-вероятно и по-нагоре до неговото лично участие, нещо, което не биваше да се допуска на никаква цена.

Целия разказ може да прочетете във форума на софийския клуб за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“:
http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=46945&sid=9aa72cede32e52d07458924e6163e5ec&rb_v=viewtopic#p46945

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, История, литература, научна фантастика, history, science fiction

A handbook for science fiction readers and writers: a review of “Homo Deus: A Brief History of Tomorrow“, by Yuval Noah Harari


The future is already here – it’s just not visible, because it’s hidden inside our heads, would have probably written Yuval Noah Harari, if he wanted to pun the famous line of William Gibson’s…
Why a science fiction reader or even a writer might find “Homo Deus” an interesting read? – I think there are two reasons. The obvious one has to do with the interesting historical facts and social evolution theories, that Hariri describes….
The second reason that made me think some genre readers and writers might want to get acquainted with “Homo Deus” has to do with the specific first-principle-based approach that the author has adopted.

The complete review can be found here: http://scifiportal.eu/homo-deus-a-brief-history-of-tomorrow-review-by-valentin-ivanov/

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, История, литература, научна фантастика, history, Literature, ревюта на книги

Юбилей на големия български писател-фантаст Любен ДИЛОВ, роден на 25 декември преди 90 години


Спомени от и за Любен Дилов (събрани и подготвени от Александър Карапанчев):

http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=26834&rb_v=viewtopic&start=80#p46684

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, История, литература, научна фантастика, history, Literature, science fiction

Статия от Светослав НИКОЛОВ за издателство „Аргус“: КОЙ Е ИСТИНСКИЯТ „АРГУС“?


От: http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27331&p=46663&rb_v=viewtopic#p46663

„Вчера в „Карнеги Хол“ пианистът Д. С. изнесе концерт. Защо?“ Спомних си тази безсмъртна микрорецензия, принадлежаща на Бърнард Шоу, след като прочетох написаното от г-н Явор Цанев за двете издателства „Аргус“ – „истинското“ и „копираното“, както той ги нарича в статията „Издателят на издателство „Аргус“, публикувана в собственото му списание „Дракус“, брой 4/2016 г. Доколкото и моето име е замесено в основаването и битуването на „неистинския“ „Аргус“, реших да отговоря на някои от обвиненията. Всъщност в какво се изразяват те?

Първо – в натрапчиво повтаряното твърдение, че собственикът и основател на „Аргусъ“ е пренебрегван за сметка на писателите Светослав Минков и Владимир Полянов. Оттук тръгва и внушението, че около създването на новия „Аргус“ не всичко е чисто, че едва ли не ние сме нямали право да използваме това име, че (най-вече чрез публикациите на особено изтъквания от г-н Цанев „литературен мистификатор“ Александър Карапанчев) се опитваме да подменяме фактите и историята. Такова твърдение – и то от перото на бивш библиотечен работник и настоящ издател – наистина буди учудване. Я. Ц. не може да не знае, че всяка фирма в България минава през съдебна регистрация и след като съдът е решил, че тя е в правото си да носи съответното име, за никакво „копиране“, тоест плагиатство, не може да става дума. Не е нужно човек да е фантаст, за да си представи колко епигони на най-известните родни издателства биха се нароили в противен случай… Пък и тъкмо тук „Аргус“ съвсем не е уникален – без особено замисляне мога да спомена „Златорог“, „Везни“ и т.н. Може би „най-фрапантният“ пример е с издателство „Хемус“, което не само че копира „Хемусъ“, съществувало до 1947 г., но и възстановява знаменитата библиотека „Златни зърна“ (естествено със съгласието на издателя ѝ Славчо Атанасов, когото имах честта лично да познавам).

Но да се върнем към главното обвинение – това за собственика на първия „Аргус“. Имали сме стотици срещи с читатели, публикувани са десетки материали за двете издателства. Никога не сме се опитвали да преиначим истината – и не виждам защо е трябало да го правим. Избирателното цитиране на отделни случаи, в които Радослав Спасов не е споменат, не променя нещата. Ще приведа само един, но достатъчно красноречив контрааргумент. В публикация във Форум „Иван Ефремов“ от 18 юли 2017 г. Александър Карапанчев изрично отбелязва: „Не всякога издателят, собственикът на издателство или издание и неговият основател съвпадат. В случая нека изпишем издателя и собственика на книгоиздателство „Аргусъ“ – Радослав Спасов, и да дадем поне още един пример за току-що споменатото несъвпадане. Основател на списание „Съвременник“ е Павел Вежинов (1914-1983), което е и записано в самото начало на тази литературна трибуна. Неин издател преди 10.11.1989 г. е бил Съюзът на българските писатели, а понастоящем се публикува от Медийна група „България“. И подобни примери в родната ни практика има множество…“.

Нима когато във връзка със списание „Златорог“ говорим за Дора Габе, Елисавета Багряна, Николай Лилиев, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, Николай Райнов, Георги Райчев… винаги трябва да добавяме, че то е финансирано от Владимир Василев – друго голямо име в българската литературна мисъл? Да, важно е кой дава парите, но не по-малко важно е за какво и на кого ги дава! В случая с „Аргусъ“ смятам, че поне от гледна точка на българската фантастика всички са били печеливши.

Изкушавам се да спомена и един друг малко известен факт. През януари 1984 г. културният и обществен деец Александър Пиндиков провежда седем пространни разговора, в резултат на които излиза особено ценната литературна анкета „Владимир Полянов“ (Издателство на БАН, 1988). Ето какво отговаря Полянов на въпроса „У двамата ли със Светослав Минков се породи идеята да издавате „Галерия на фантастите“? – Това беше общо решение на двама ни. Написахме и афиш. Обаче Минков беше майсторът, който умееше да увлича издателите. Той увлече този младеж да създаде издателство „Аргус“, той увлече и Филип Чипев да поеме издаването на „Галерия на фантастите“.

Оставям това твърдение без коментар, всеки сам може да си направи изводите. Но понеже споменах името на другия „потърпевш“ в „мистификациите“ на Карапанчев, свързани с „Аргусъ“, не мога да отмина без коментар написаното от г-н Цанев за книгата на издателство „Аргус“ „Болгария фантастическая“ (2003 г.), и по-специално за нейния автор Евгений Харитонов, снизходително наречен „някакъв известен руски учен и библиограф“. Един от поводите за иронията на Я. Ц. е фактът, че Харитонов е пропуснал да отбележи „Полянов“ като псевдоним. Да, това е пропуск. Но не по-малко фрапиращо е, че самият Явор Цанев не знае името на известния български писател! А истинското име на Владимир Полянов, мили известни библиографи, е Георги Иванов Тодоров – заявява победоносно той. „Да, ама не!“ – както бе възкликнал преди време един голям български журналист. „Аз съм роден на Гергьовден – казва във вече споменатата литературна анкета Полянов – и нашите са имали желание да ме кръстят Георги. Прадядо ми е Георги. Кръстникът пък е настоявал да бъда Владимир и затова съм Владимир-Георги. Постепенно обаче името Георги отпадна и останах Владимир.“ Ето това е истината, изречена от първо лице единствено число!

Сега за най-деликатния момент – „мистификациите“ . Тук вече, щем не щем, тряба да излезем от темата „Аргус“ със или без „ъ“. Да наречеш един човек „мистификатор“ само по себе си е сериозно обвинение. Но да наречеш така не някого друг, а тъкмо Александър Карапанчев е направо абсурдно. Познаваме се от почти половин век – от 1969 г., когато двамата, заедно с още няколко млади хора, спечелихме „Златното перо“ на списание „Космос“. От тогава до днес животът ни е сближавал и раздалечавал много пъти, но не е успял да ни раздели. За Сашо мога да кажа, че е от малцината, за които фантастиката е начин на живот – както за Ивайло Рунев (светла му памет!), Атанас П. Славов, Юрий Илков-Генерала, Дилян Благов… Това го прави не само прецизен до педантичност изследовател, но и удивително продуктивен, неуморен популяризатор и редактор. И – преди всичко останало – той е талантлив писател с невероятно образен, пъстър и ароматен свой свят. След като близкият на други хора г-н Иван Атанасов (Deadface) едва ли не „взриви“ литературната ни наука с твърдението, че българският хорър водел началото си от 90-те години на XX век, Институтът за литература към БАН и Катедра „Теория на литературата“ в Софийския университет организираха кръгла маса, на която авторитетни учени, преподаватели и писатели изслушаха мнението на Карапанчев и се обединиха около неговата теза, че родоначалници на този жанр у нас са диаболистите от 20-те години на миналия век, сред които: Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев. Удивителен успех за един „мистификатор“! И чаша студена вода за друг…

Не, с това не искам да кажа, че Сашо е съвършен и непогрешим (знаем само кой е такъв). Смятам, че в случая с Нийл Геймън той сгреши, поне спрямо някои литературни влъхви. Но не се заинати (въпреки че от съвместната ни работа аз много добре помня как умее да отстоява позициите си!), а обясни мотивите и пое „човешкия грях“ за постъпката си. Ангелът на нестандартното ме изкуши много силно – ето това е Александър Карапанчев. Дай Боже повече личности и творци с такъв морал в България!

Накрая искам да се върна към темата „Аргус“ – със или без „ъ“. Да, г-н Цанев, между двете издателства има общо. Но то не е там, където го търсите, не е в изопачаването на истината, в някакво „присвояване“, „копиране“, „донагласяне“ и т.н. Общото е, че и двете са издателства с мисия. Мисия, заради която бяха създадени и която според силите си изпълниха. За мисията на „Аргусъ“ смятам, че е нескромно да говоря. За мисията на „Аргус“ мога да кажа, че успя да развие, да „издърпа“, да извиси познанието на българския читател за фантастика – от застиналите догми на соца до някои от най-високите световни върхове в жанра. Ето защо и двата „Аргус“-а са част от историята на родната фантастика, в което съм имал възможност да се убедя неведнъж. Пожелавам същото и на Вашето издателство. Но, да Ви предупредя, с хейтърство това няма да стане!

Светослав НИКОЛОВ

Leave a comment

Filed under Bulgaria, България, История, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Запис на срещата на Аркадий Стругацки с членовете на клуб “Иван Ефремов”, 1978 година, част 1 от 2


През втората половина на 1978 година Аркадий Стругацки идва в България по покана на Агоп Мелконян.
Аркадий Натанович се среща с членовете на клуб “Иван Ефремов”. Запис от първия половин час на срещата може да чуете на: https://www.youtube.com/watch?v=-mgUZYkWiIo
Следващата част ще бъде публикувана по-нататък.

Leave a comment

Filed under България, История, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Иван Ефремов – човекът и клубът


Вчера, на 22.04.2017 се навършиха 109 години от раждането на Иван Ефремов. А през м. Април 1974 година е основан Интегралният клуб по фантастика, прогностика и евристика „Иван Ефремов“, на който аз все още съм член.

За писателя и палеонтолог Иван Ефремов може да прочетете повече тук: https://bg.wikipedia.org/wiki/Иван_Ефремов, а за клуба – тук: http://bgf.zavinagi.org/index.php/Клуб_Иван_Ефремов. За мен те са неразделни.

Есето, което следва по-нататък се появи в специален “Фентернет” – така се нарича фензинът, който Атанас П. Славов издава от 2001 година до сега. Някой броеве са чисто електронни, някой са в малки хартиени тиражи, най-често 50-100 бройки. Един от хартиените дори е на испански и беше разпространяван на Еврокона в Барселона през 2016 година. Моето есе беше публикувано в брой трети за 2010 година, който специално беше издаден за тогавашния Теракон-2.

* * *

„С името на Иван Ефремов“
Съставители Александър Карапанчев и Юрий Илков
Библиотека „Тера фантастика”, издателство „Ернор“, 2009

*

В един от предговорите към този юбилеен сборник, който отбелязва едновременно трийсет и пет годишнината от създаването на клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ и вековния юбилей на неговия патрон, се споменава, че това е „бутикова“ книга. Но ние живеем в епоха на бутиково книгоиздаване, така че тираж от двеста и петдесет бройки едва ли би могъл да впечатли някого. За мен най-характерното в сборника е еклектичността му – материалите в него са толкова разнородни, че надали би се намерил човек, който да хареса всичките, обаче е много вероятно всеки, който го разтвори, да открие нещо за себе си.
Книгата е условно разделена на три. Първата част е посветена на учредяването, историята и съвременната дейност на клуба. Втората е посветена на връзките между Ефремов и България, или по-скоро за това как ние българите възприемаме писателя и учения Иван Ефремов. Третата част, която е най-малка по обем, е своеобразен коктейл от спомени и размисли за Ефремов от руски автори фантасти, критици и фенове. В нея са включени и три текста на самия Иван Антонович: есе, където той излага възгледите си за писателската работа, къс исторически разказ за любовта в древна Гърция и фрагменти от романа „Часът на Бика“, които поради цензурата не са излезли в българското му издание от 1970 година. Според мен точно тези материали са най-ценни, защото и най-подробните обяснения, и най-задълбочените анализи не могат да кажат за един писател толкова, колкото биха казали десетина страници, написани от самия него.
Монотонно изреждане на съдържанието в един сух параграф като горния не дава правилна идея за сборника. Още от първите редове си личи, че издаването му не е акт на празно честване на пореден юбилей. Тая книга е вопъл на душата във време, когато от екрани и страници ни обливат с тонове помия за човека (хартията, както и мониторът могат да понесат всичко!) и повечето писатели с неприкрито чувство на задоволство ни повтарят, че той, човекът, е прасе, което живее в кочина, и единствените му призвания са да се отъркаля в калта и да освини света.
На този фон се появява Иван Ефремов (но не облечен целият в бяло, а с протрита ватенка и ръце, обсипани с мазоли, сякаш току-що е избутал камиона на палеонтологичната експедиция от поредния пясъчен капан), и казва: призванието на хомо сапиенс е да прави добро и да надраства себе си, вътрешно човекът е добър и дори лошият може да стане добър.
Непростими изказвания в епоха, през която основните оправдания са „всички правят така“, „както другите, така и аз“ и „такива са времената“. Най-лесно е да наречеш един такъв смутител на спокойствието във фирмата „агент на прогнилия капитализъм“ или „комунист“ (подчертайте необходимото). А би могъл и просто да го игнорираш.
Обаче не всички са склонни да забравят Ефремов, нито да го обвиняват в нещо друго, освен в краен оптимизъм и несломима вяра в човека (не мога да се сдържа и да не употребя този поизтъркан, но уместен лаф), и те са си направили труда да издадат ей този бутиков сборник, който е толкова книга с околофантастични спомени, колкото и вопъл или дори писък на душата срещу затриването на паметта за един от най-големите позитивисти в научната фантастика.

*

„С името на Иван Ефремов“ някой ден сигурно ще се превърне в прекрасен източник на информация за изследователите на българския фендъм. По-внимателният читател лесно ще разбере какво е означавало феновското движение за участниците в него. Аз попаднах в клуба късно, като студент втори курс през учебната 1988/1989 година, когато промените започнаха и ни предлагаха безброй възможности и изкушения. Ала за много хора от поколението, само с няколко години по-възрастно от моето, клубът е бил (а за някои до голяма степен си остава) начин на живот: извън системата (партийна, профсъюзна, пенсионна, мафиотска…), извън мерките, „извън картината“. Но дори шепата години на пряко общуване ми оставиха незабравими спомени и ме обрекоха на неочаквани докосвания.
Понякога преживяванията бяха болезнени – например, когато с още неколцина млади клубаджии ходихме на свиждане на Ивайло Рунев в Раковото отделение или когато аз отидох у тях да се сбогувам с този мъдър и тих човек, около седмица преди да почине. Той само лежеше на канапето и едва се усмихваше, обезсилен от болката и замаян от обезболяващите. А стаята наоколо бе потънала в книги. Пропуснах погребението му, защото моят собствен баща беше в болница в провинцията, но после с Юрий Илков–Генерала и още няколко човека отидохме на молебена за четиридесетте дни от смъртта му. Бях започнал да пиша статия за енциклопедията на Ивайло. Сега не си спомням за какво, но статията така и си остана недописана, а пък енциклопедията – недовършена.
Преди да замина да правя аспирантура в Щатите, редактирах първия и единствен брой на световно неизвестния вестник „Тера фантастика“ (и разбрах, че журналистиката, дори жанровата, не е за мен или по-скоро аз не съм за нея), за който написах уводната статия, озаглавена „Братко фен“. Това са редовете, с които се гордея най-много (и които в сборника са приписани на Генерала – една от малкото неточности, каквито улових в книгата).
Съдбата ме разходи из три континента, обаче клубът си остана с мене. По различни, често неочаквани начини. Няма да забравя как на някаква автогара в Мюнхен, докато чаках бъдещата си съпруга, четях библиографията на българската фантастика, съставена от Евгений Харитонов – още един безценен източник, който не би се появил без помощта на хората от „Ефремов”. А ако го нямаше интересът към книгите, който клубът подхрани в мен, едва ли бих имал сюрреалистичното преживяване да обсъждам последния роман на Сергей Лукяненко с един испанец в холандски влак. Томчето в ръцете му, което послужи като повод да се заприказваме, беше чудесно английско издание на „Нощен дозор“ с твърди корици. Човекът си го беше купил в Мадрид.
Започнах сборника „С името на Иван Ефремов” преди десетина дни в самолета от Сантяго за Антофагаста1, докато от слушалките се лееше чилийски рок. Малко по-късно четох как Антенор и Калироя се любят сред прясно разораната нива в топлата есенна нощ край брега на Средиземноморието, в двадесет и седмия ден на месец Боедромион. С това име древните гърци са наричали месец септември. Тук също беше септември и дори почти същата дата, но по странните закони на астрономията сега в Чили настъпва пролетта, а и под прозореца ми вместо топла нива с рохкава пръст се ширеше каменна високопланинска пустиня. Обаче силата на земята, силата на любовта и силата на Ефремовото перо ме пренесоха две хиляди години назад и десетки хиляди километри на североизток и аз бях някъде другаде.
За мен само това преживяване е достатъчна похвала на сборника и за него даже не е необходимо човек някога да е прекрачвал прага на Младежкия дом2 в пресечката на булевард „Заимов“.

*

Търсачите на обективно мнение за юбилейния сборник навярно са се разочаровали от написаното дотук, но аз нито мога, нито искам да бъда обективен. И клубът „Иван Ефремов“, и книгите на Иван Антонович за мен са източник на сила и на любов, и на вдъхновение, и най-вече – на оптимизъм. Затова мога само да бъда признателен на Юрий Илков, Александър Карапанчев, Атанас П. Славов и всички останали, които са помогнали сборникът да види бял свят и да ги поздравя за чудесното начинание. Седмицата, през която прочетох тия близо триста страници, беше период на болка и на радост, защото не е лесно да преживееш отново собственото си минало, заедно с всичко добро и лошо. Еферемов – клубът и писателят – ме срещнаха с фантастиката, на тях съм задължен за всички чудесни последствия от тази среща и това е едно от най-хубавите неща, които ми са се случвали.
Благодаря!
1–2.10.2010
Сантяго, Чили
Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, България, История, литература, научна фантастика, history, Literature, ревюта на книги, science fiction

59 години от изстрелването на първия изкуствен спътник


Аудио запис на сигнала от първия спътник: https://www.youtube.com/watch?v=r-bQEiklsK8 и документални филми: https://www.youtube.com/watch?v=Et8ur_dl4IA на английски и https://www.youtube.com/watch?v=VxKUtAD4Jgs на руски.

Leave a comment

Filed under История, космонавтика, наука, science