Category Archives: България

Български фантасти в чужбина: книга за история на киното от Петър Кърджилов във Великобритания


Наистина, става дума не за фантастика, а за академичен труд: The Cinematographic Activities of Charles Rider Noble and John Mackenzie in Bulgaria (vol. 1), Cambridge Scollars Publishing, UK, 2020:
https://www.cambridgescholars.com/content/images/thumbs/0943526_the-cinematographic-activities-of-charles-rider-noble-and-john-mackenzie-in-the-balkans-volume-one_300.jpeg

Част от книгата може да се види тук: https://books.google.bg/books?id=1LXkDwAAQBAJ&printsec=frontcover&hl=bg#v=onepage&q&f=false

Описание на анлигийски от издателството (https://www.cambridgescholars.com/the-cinematographic-activities-of-charles-rider-noble-and-john-mackenzie-in-the-balkans-volume-one): In the early 20th century, the American film producer Charles Urban, who had founded his company in London, sent two of his camera operators out to the Balkans. The Englishman Charles Rider Noble recreated moments from the uprising that had broken out in Macedonia (part of Turkey at that time) and filmed all over Bulgaria, while the Scot John Mackenzie travelled through Croatia, Montenegro, Bosnia and Herzegovina, Serbia, Bulgaria and Romania. As such, thanks to these two Britons, the first sequences of living pictures were filmed in the peninsula from 1903 to 1905. This book deals with this under-researched period, examining in depth, diligently and in detail over 1,200 sources of information (including newspaper reports, film catalogues, and archives). It will appeal to anyone who loves the ‘Seventh Art’ and adores the secrets its early history still holds.

Статия на български за същите събития може да се прочете тук:
https://www.ceeol.com/search/viewpdf?id=119848

Поздравления на автора!

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, История, литература, Literature, ревюта на книги, science fiction

Българска фантастика в чужбина: българският сборникът в Русия по руската телевизия


За наша радост през март 2020 в Русия излезе сборник с българска фантастика:
https://www.burgas.bg/bg/news/details/1/41880
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%A2%D1%80%D0%B5%D1%82%D1%8C%D0%B5_%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%88%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B8%D0%B5_(%D0%98%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE_%D0%92%D0%B5%D1%87%D0%B5,_2020)
Преди няколко дни сборникът бе представен в предаване за книги по една от телевизионните програми в Смоленск (гледайте от около 10-тата минута):
https://www.youtube.com/watch?v=eo_2GREStpY

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, фентъзи, science fiction

Българска фантастика в чужбина: „Две Луни“ на Елена Павлова излезе в Compelling Science Fiction


Чудесна новина – разказът „Две Луни“ на Елена Павлова (преведен от нея и Калин Ненов) е публикуван в най-ноявиа бр. 15 на професионалното списание : „Compelling Science Fiction“:

http://compellingsciencefiction.com/index.html

http://compellingsciencefiction.com/stories/two-moons.html

Това е чудесно постижение за българската фантастика, да ги поздравим!

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Българска фантастика в чужбина: Никола Райков в Китай


Никола Райков е български писател, най-известен и любим на много деца заради великолепните приключения на малкото таласъмче. Днес в пресата се появи статия за него, в която е обявено, че предстои книгите му да бъдат публикувани в Китай.

Успехът на неговите книги игри в България е впечатляващ: „Голямото приключение на малкото таласъмче” е достигнала тираж 12000 бройки – успех, с какъвто у нас могат да се похвалят много малко български заглавия.

Цялата статия може да прочетете тук: https://segabg.com/category-culture/bezplatni-knigi-nosyat-pazaren-uspeh-na-pisatel-chak-kitay

Един особено характерен и според мен много важен цитат от статията: „Оказва се, че свободно качените книги не пречат на пазарната реализация, когато носят добавена стойност (за подарък, за развитие на логическото мислене при децата в невиртуална среда и т.н.). Посредниците в контакта с публиката не са задължителни.“

Повече за автора: http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0_%D0%A0%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%BE%D0%B2

Успех и чакаме нови приключениея на таласъмчето!
https://www.youtube.com/watch?v=O1udlLnnSTw
https://www.youtube.com/watch?v=uLejEnplNNc
https://www.youtube.com/watch?v=4Ya4B-eCvos

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Наследство от миналото или София 1943


Трима души срещат Дявола по време на трагичните бомбардировки на София през 1943 година. Но всички няма да оцелеят. Разказът е публикуван в сп. „Тера Фантастика“, бр. 11 (2013).

* * *

Илия Тополодолски превъртя ключа и грижливо провери дали вратата е заключена. Напълно излишно действие, само няколко секунди по-рано езикът на немската брава, за която беше дал половин асистентска заплата, изщрака като затвор на автомат. Ехото дълго се разхожда из широкото фоайе на старата сграда, в която инженерът беше наследил апартамент от баба Мария, както той наричаше покойната леля на майка си още когато беше малък. След осем години в Студентски град новото жилище му се струваше толкова голямо, че той понякога се объркваше колко стаи има в него.
Пред входа го чакаше една навъсена София, с ниски облаци и пронизващ северен вятър. Ръмеше ситен дъждец, който до довечера сигурно щеше да се превърне в сняг. Илия потръпна, повдигна яката на сакото си и пое обратно по стълбите към третия етаж. Беше забравил да вземе със себе си боклука за хвърляне.
Торбичката със смачкани вестници и обелки от картофи го чакаше зад вратата, предвидливо приготвена от жена му още предната вечер. За четвърта поредна сутрин Илия се изхитряваше да я забрави и снощи Дамянка го заплаши, че ще се разведе с него. Той ѝ отвърна, че е трябвало да се омъжи за Пища Хуфнагел вместо за един беден асистент по химическо машиностроене и двамата се посмяха, но с една жена човек никога не може да бъде сигурен кое се казва на шега и кое не.
С боклука в ръка Илия за втори път слезе до първия етаж и докато се усмихваше наум на спомените за приключенията на семейство Мейзга, излезе на улицата. Усети се едва на ъгъла, когато червената светлина на светофара го застави да спре. За беда кофите за отпадъци се намираха в задния двор на блока, а спирката на сто и две беше съвсем наблизо, от другата страна на пешеходната пътека. Илия се огледа почти отчаяно, наоколо нямаше нито едно кошче за боклук. Трябваше да се върне отново. Днешният ден не започна добре.
Той направи кръгом, както го бяха учили в родната казарма и закрачи обратно. Поне не се налагаше да извърви целия път до входа на блока, защото двадесетина метра по-наблизо в стената се отваряше нисък проход, направен, както Илия предполагаше, именно за изхвърляне на боклука. Четириетажната кооперация беше построена по царско време, когато хората са искали да поддържат входа на жилището си чист. Понякога Илия се питаше защо е толкова трудно да се прави същото в новите блокове, които никнеха като гъби в Студенския град, в „Дружба“ и в далечните „Младости“.
Като малък Илия няколко пъти идва тук на гости у лелята на майка си. Обикновено го оставяха за по една-две седмици в началото на юли, когато старицата празнуваше рождения си ден. Още тогава тя пристъпяше едва-едва заради артрита и някаква контузия от бомбандировките. Баба Мария неизменно черпеше племенника си с тулумбички и захаросани бадеми. Майка му вяло протестираше, че малкият се учи да яде прекалено много сладки неща, че момчето ще свикне, а в Пазарджик такива деликатеси няма и от къде пари, а лелята казваше, че това са достатъчни причини да си хапне докато е тук в София.
Тогава Илия можеше да мине през прохода тичешком, сега му се наложи да се приведе. Преди двадесетина години врата на тунелчето винаги зееше дружелюбно, сега я бяха притворили и някой от жителите на блокчето дори си беше направил труда да я подпре отвътре с парче желязо. Илия се изпоти докато го отмести, но накрая успя да влезе и пред него се показа препълнена кофа с боклук. Капакът ѝ беше изкривен и отвътре се подаваха стари вестници.
Илия направи крачка напред и усети как подът под краката му се разтресе. Само това му липсваше, земетресение. Без да се церемони, той хвърли торбичката на земята, и се втурна към входа на блока, с мисълта че трябва час по скоро да изведе семейството си на улицата.
Съседната сграда потрепери. Четири етажа величествено се сринаха пред очите на Илия. Облак от червен тухлен прах го удари в лицето.
Каква сграда? До блокчето на леля му винаги е имало едноетажен супермаркет „Родина“ със стени от гофрирана ламарина.
Едва сега Илия си даде сметка за воя на сирените и се уплаши истински. Той не знаеше дали те вият при земетресения. Родният му Пазарджик не се намираше в земетръсна зона, а откакто дойде да учи в София, тук не беше ставало нито едно сериозно земетресение, като онова в Свищов по времето на неговото ученичество, когато падна цял блок. Може би пускаха сирените само при силни земетресения, помисли си Илия, докато тичаше.
Той вече посягаше към дръжката на входната врата, когато тя се отвори и отвътре изскочи внушителен непознат мъж с бомбе. На лицето му висеше половинка от очила.
– Господи, Виргилия! – изкрещя непознатият и се спусна към разрушената сграда.
Илия разпери ръце пред него.
– Стойте, другарю! Там може да е опасно!
Мъжът го изгледа странно, но все пак спря. После отново се взря в прашната завеса, която скриваше развалините.
– Там е жена ми.
Това подсети Илия накъде е тръгнал той самият.
– Най-добре изчакайте тук, другарю. Аз ще се обадя на пожарната.
Човекът кимна. Илия забеляза, че счупените му очила очила изглеждат необичайно. Той ги беше свалил и сега нервно ги въртеше в ръцете си.
Всеки момент можеше да последват по-силни трусове. За втори път тая сутрин Илия се затича нагоре по стълбите. Задъхан, той спря пред вратата на тридесет и чести апартамент. На нея, обкована в блестяща медена обвивка, се мъдреше нова табелка: “Докторъ А. Борков, хирургъ”.
Илия запремига изненадано докато търсеше ключа из джобовете си. Сигурно Дамянка е решила да се пошегува, каза си той и посегна да вкара жълтото немско ключе в прореза на новата брава. В цяла София сигурно нямаше друга като нея, колегата му от катедрата по Инженерна физика я донесе от ГДР.
Ключето не влезе. Нещо повече, на вратата вместо модерна брава с патрон стоеше архаично приспособление с широк отвор за ключа. Илия го заоглежда с интерес.
Кой знае защо, Дамянка беше сменила и бравата.
Да не би пък наистина да иска да се развежда с мен, ужаси се той. После в главата му просветна – аз съм сбъркал кооперацията! Като се знам, колко съм завеян, до къде ли съм стигнал преди да се усетя за боклука? Това обясняваше и разрушената сграда отсреща, и надписа на вратата, и ключалката.
Илия се обърна и се затича надолу по стълбите. За всеки случай провери надписите по вратите на втория етаж. Имената не предизвикаха у него никакви спомени.
Пред входа човекът с бомбето не откъсваше поглед от развалините. Той беше изтървал половинката от очилата си и в състоянието, в което се намираше, като нищо можеше да я настъпи. Илия се наведе да му подаде парчето и с изненада откри, че мъжът всъщност използва пенсне.
Над главите им прозвуча мощен вой, толкова силен, че звукът на сирените напълно потъна в него. Мъжът излезе от вцепенението си, хвана Илия за ръката и го повлече на някъде.
– Бързо към скривалището!
– Към какво?
– Към скривалището!
Те се озоваха през входа на тунелчето с кофите за боклук. Врата беше отворена. Мъжът хвана Илия за палтото и го блъсна навътре. Воят отзад се засили, земята се разтресе и асистентът по химическо машиностроене се намери проснат върху мръсния цимент, забил лице в същите картофени обелки, която трябваше да е изхвърлил преди цели четири дни.
В прохода стана тъмно, някой се беше изправил пред входа.
– Много рано започваме да пием, другарю! – чу се сърдит глас. – Сержант Петров, документите за проверка моля!

* * *

Илия никога повече не стъпи в тунелчето. Още на следващия ден той подхвърли на жена си идеята да продадат наследения апартамент и да си купят по-голям в „Младост“. Ще има самостоятелни стаи за децата, ще е по-близо до института, в който младият асистент преподаваше. Два месеца по-късно те намериха купувач и скоро след това се пренесоха в четиристайно жилище близо до булевард „Насър“.
Когато започнаха промените и реституцията, новият собственик на стария им апартамент, – строителен инженер по професия, с широки връзки в бранша, – реши да се впусне в предприемачество. Къде със заплахи, къде с плащане на цени далеч над пазарните, той изкупи останалите апартаменти, бутна кооперацията и за две години на нейно място изникна лъскав шопинг мол със скъпи бутици и много неон.
Една вечер Илия, който междувременно се беше превърнал в застарял доцент с плешива глава, случайно се озова пред мола. С Дамянка се бяха развели отдавна и той се връщаше след среща със студентка от втори курс, с която от няколко месеца имаха мързелив роман. Физически упражнения в постелята срещу решаване на задачи по съпромат. Без емоции и изблици на чувства, точно от каквото имаше нужда Илия сега.
На двадесетина метра от главния вход на търговския център имаше ниска вратичка. Вероятно тя водеше към сервизните помещения, например за изхвърляне на боклука. Колко ли отпадъци произвежда дневно огромният мол, запита се Илия докато се приближаваше към нея. Побутна я – за негова изненада тя не беше заключена.
Някакъв звук привлече вниманието му. Той решително отвори вратичката и още преди охранителят на ъгъла да извика заплашително, Илия се озова в нисичко тунелче. Тук вече воят на сирените се чуваше ясно. Под краката му се усещаше нещо меко. Илия направи крачка назад и се взря в пода. Там лежеше тялото на мъжа с пенснето. И с бомбето. Ужасът, който някогашният асистент изживя преди двадесет години, се беше погрижил да запечата спомена за кратката им среща в паметта на Илия.
Малко по-рано една петдесеткилограмова бомба, се отдели от туловището на американски „Либерейтър“ на седем километра над София. Трябваха ѝ няколко минути, за да достигне земята. Тя падна на улицата пред кооперацията, точно пред коридорчето за изнасяне на боклука. Петдесет килограма взрив, избухнали на десетина метра разстояние не могат да съборят толкова масивна и добросъвестно строена сграда. Но взривената вълна беше достатъчна за да откъсне металната врата от пантите и да я стовари върху Илия и мъжа с пенснето, които се бяха свили зад нея.

* * *

Охранителят на мола дотича задъхан до сервизния вход и както беше виждал в „Досиетата Х“, побутна вратата с крак, докато държеше в ръце фенерчето и газовия си пистолет. После се обърна и повърна в средата на тротоара.

* * *

Мария се притискаше към стената на тунелчето. До нея при избухването на всяка бомба тихичко хълцаше от изненада добре облечен мъж с пенсне – съпругът ѝ. Над главите им американските самолети сипеха бомбен килим над София. Близките попадения караха сградата да подскача върху основите си. Жената се молеше, на Господ ли, на Дявола ли, все едно, дано само някой да чуе молбите ѝ.
– Спаси ме, само ме спаси, всичко ще ти дам!
В тъмното тъмното просветнаха две червени очи.
– За да оживееш ти трябва да умре някой друг. – Чу се глас и замириса на сяра. По плочките затропаха копита. – Балансът трябва да бъде спазен. Кого ще пожертваш?
В този миг през ниската вратичка се втурна някакъв непознат мъж. Гологлав и с бирено коремче, неприлично голямо за тия военни годии.
Мария знаеше кого да избере.
22-23-27.12.2006, 19-21.03.2007
Сантяго – Сантяго – Ла Сия – Сантяго
Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under alternate history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, science fiction

Обзорна статия „Современная болгарская фантастика“


Обзор на българската фантастика от Атанас Славов и Янчо Чолаков в ФантЛаб (русkи аналог на http://locusmag.com)

Когда в 1989 году наступил переломный момент в болгарской истории, и началось переустройство старой политической системы, немногие предполагали, каким образом данное отразится на процессах в искусстве. Оказалось, что Болгария — это не страна диссидентов и «литературы из ящика стола», которую надо публиковать, почти нет. Фантастика долгое время использовала эзопов язык, выражалась иносказательно, и образы героев в ней соответствовали канонам застойного реализма. Чисто жанровое письмо было редкостью, и самые значимые результаты были связаны с такими писателями как Павел Вежинов, Йордан Радичков и Эмил Манов, которые подвизались преимущественно в мейнстриме. Наступивший хаос освободил мощное книгопечатание, в котором графомания низкого пошиба сожительствовала с талантливыми произведениями самиздата, создававшимися в прошедшие десятилетия авторами, опубликование которых было задержано не столько цензурой, насколько тормозилось конъюнктурой.

Цялата статия може да прочетете в: https://fantlab.ru/blogarticle66408 и в сборника „Третье пришествие. Современная фантастика Болгарии“ (https://fantlab.ru/work1280977). Преводът на статията е дело на Наталия Недялкова.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, science fiction

Космически годишнини: 1961-1979-1981


Понесен от енергии бушуващи,
играех жертвения танц
безмълвно.
И хиляди слънца
ликуващо
ме стрелваха
със нежните си мълнии.

Георги Пенков, из „Космическа рапсодия“ (2010)

 

12.04.1961: Юри Гагарин, първи полет на човек в космоса:

10.04.1979: Георги Иванов, първи полет на българин в космоса:

12.03.1981: първи полет на космически кораб за многократно използване:

Leave a comment

Filed under България, История, космонавтика, наука, science

12.04.2020, 17 ч. – ЧоБи гостува на FOX book café


Събитието е тази неделя:
https://facebook.com/events/s/%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%BE-%D1%87%D0%B5%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B5-1-%D1%87%D0%BE%D0%B1%D0%B8-%D0%B3%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%83%D0%B2/643010879594167/?ti=cl

Приятели,

Липсват ли ви кафето, сладките приказки и книжките, споделени с приятели? На нас – много! Затова решихме да погостуваме на любимите си заведения и да споделим с вас откъси от любимите си книги: в живо предаване, за да можете да се включите и вие!

Очаквайте първия епизод от поредицата “ЧоБи гостува…” в неделя, 12.04., 17 ч., на живо от FOX book café.

Като за начало, Мирослав Моравски ще ви разкаже малко повече за ЧоБи, после ще ви прочете откъси от три от най-ранните ни издания: “Последният еднорог” на Питър С. Бийгъл, “Да пробудиш драконче” на Николай Теллалов и “За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството” на Величка Настрадинова.

Кое е общото между тях?

Освен, че са все фантастични книги, всички те са налични единствено в електронен вид – което ги прави много подходящи за четене в момента. И всички разказват за същества, кое от кое по-вълшебни… (Марта и Еднорогата се борят за първо място в класацията. 🙂 )

Бонус: между четенията Миро ще посвири на китара… а накрая ще приемаме заявки за следващото четене.

Очакваме ви в неделя на страницата на ЧоБи! Не пропускайте!

И доведете и малчуганите – книгите са подходящи (и) за деца над 10 години, и сме подбрали откъси, които се надяваме да заинтригуват и тях.

*За страхотния плакат: специални благодарности на Кристиана Петрова*

Leave a comment

Filed under България, аудиофантастика, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Думи под вълните


Разказ, алтернативна история, написан през 2000 година и публикуван в сборника “Моделириум” (изд. “Офир”, 2001). Съставители са Атанас П. Славов и Иван Хаджиев, редактор е Иван Хаджиев.
Това е “отломка” от грандиозните планове, които на времето лелеехме с Кирил Добрев за по-голямо произведение в тоя жанр, и за съжаление така и не материализирахме.

***
Покрит с цветя
бих искал сега да умра
в тоя сън на двама ни.
Естуджин

В библиотеката на Софийския Университет понятието време е относително. Човек е заобиколен с ръкописи, които не си помнят годините. Докато ги разлиствам, често изпитвам усещане, че съм някъде извън нормалните представи за дни и години. И дори за векове, защото половината от папирусите тук датират от Симеоново време, или най-малко от разцвета на Втората Империя. Естествено, обикновените студенти като мен не работят с оригинали – макар че те са само зад една стена, в съседното хранилище. Всичката книжнина, натрупана на масата пред мен, – се състои от копия. Наистина, много точни копия, толкова съвършени, че дори и аз, който съм се ровил из тях почти непрекъснато през последните четири години от моята докторантура, понякога забравям това и си представям как Симеон се е взирал в същите едри букви и е прокарвал пръст по редовете. Хм, това с пръста май е пресилено, все пак той е бил образован човек и едва ли е сричал.
Времето е относително и защото когато човек се унесе в четене, независимо дали има пред себе си оригинал или копие, часовете отлитат неусетно. Часовникът прозвънява на китката ми – закъснявам. Иванка сигурно ме чака долу и нервно форсира моторетката си. Охраната на тая сграда е такава, че дори и дъщерята на първия заместник министър-председател не може да влезе тук без придружител, а по тая късна доба и – с придружител няма да я пуснат. Парадоксите на българската параноя – чуждестранният докторант е по-свободен от чедото на местния елит.
Зарязвам свитъка и тичешком се спускам по стълбите. И без това от него не се разбира кой знае какво – тоя книжовник май е наблягал повече на медовата ракия, отколкото на писането: звезди падат от небесата, горят огньове. Прилича на комета или на метеорит. Нашите хроники също са пълни с такива неща. Защо не и българските. Нали Ани си няма работа. Прищевки. Те всички шефки са така. И тук, в България, е същото като у дома. Всичко е въпрос на прищевки. Само че тук могат да си ги задоволяват по-лесно, поне от Симеоновия век насам, – точно когато някой си анонимен сътворител е писал тоя загадъчен ръкопис. Като се замисли човек, целта на повечето книжовници май е била чисто и просто да се подиграят с бъдещите докторанти. И в наше време е същото – кой ли чете научните списания – само разни нещастници като мен, които бързат да си свършат докторантурата, въпреки прищевките на техните си Анита.
Утре ще трябва да проверя в катедрата по астрономия, там сигурно ще знаят. Можеше и по Мрежата да потърся нещо и докато свърши седянката, сигурно щях да имам резултат. Но, както показа завчерашния ми опит, на една седянка може да се случи какво ли не. Как казваха българите – защо да отлагаме днешната работа за утре, като можем да я свършим вдруги ден.
Иванка сигурно съвсем се е изнервила вече. Слизам по стълбите тичешком. Моторетката тихичко мърка между краката ѝ. Хубави, стройни крака. И хубава моторетка, чисто нов Иж, сигурно е още в гаранция. Представям си как се е изтъркалял най-много преди месец-два от оня завод в… някъде из източните провинции, все забравям къде ги правеха. Виж, ако беше исторически факт, сигурно щях да го запомня. Даже понякога си измислям мнемонични правила, свързани с историята, особено когато трябва да запомням телефонни номера. Обаче за Ваниния номер не ми трябва правило, въпреки че се познаваме само от два дни. Лицето ѝ е мрачно, дори на фона на вечерното софийско небе. За целувка и дума не може да става. Жалко.
– Упражнявай се с бягането, че току-виж работата ти избягала. Или пък нещо друго – казва ми момичето.
– Аз има особено дълги крайници…
– Тя ме награждава със скептична усмивка:
– Имаш ти, имаш…
– Ако има и още нещо след това, моторетката го заглушава. А с папируса ще се занимавам утре. И защо ли да се занимавам изобщо. Възсядам задната седалка, слагам чантата си помежду ни и прегръщам Иванка през кръста. Тя си носи каската на лакътя, нанизана като огромна халка. Дългите ѝ черни коси се развяват в лицето ми, но аз не се оплаквам. Трудно ми е да повярвам, че това е същото момиче, с което само преди два дни си четохме един на друг поезия до зори. Башо, Ясенов и Иж, какво съчетание.
– Знаеш ли, че до сега съм возила само двама души така? – пита момичето, докато уверено криволичи през натовареното движение на софийските улици.
– Поласкан съм.
– Единият е приятелят ми и той, разбира се, ме държи тука – и тя ми показва къде, – а другият беше една приятелка, която е лесбийка.
– Каква чест – възкликвам и я прегръщам още по-здраво, тъй като наближава остър завой.
Но още преди да стигнем до завоя, зад нас се раздава бучене, нещо проблясва в небето и се сгромолясва по посока на центъра на града, където е катедралата Света Неделя. Седянката, на която отиваме, ще бъде в някаква вила, в подножието на Витоша, така че Иванка почти трябва да положи мотора на една страна, за да направим обратен завой. Светлините около храма имат по-червен оттенък от обикновено и тънат в дим. В един момент се взираме натам и покорното ръмжене на мотора под нас е единственият звук в цялата вселена, а в следващия отново се завъртаме на място и политаме напред. Срещу нас вият сирени. През останалата част на пътя мълчим.

В първата есенна сутрин
поглеждам огледалото
и виждам лицето на баща си.
Кижо Мураками

Какво ли значи да се изправиш пред лицето на разгневен бог? Стотникът не можеше да си отговори, но византийците отвъд реката със сигурност знаеха добре. Може би си струва да спре огъня, да отскочи до другия бряг с броневика и да ги попита, помисли той. И после ще запише отговора на изсушена говежда кожа с мастилото от варена кора на персийски орех. За историята. Ако не побърза, скоро няма да остане нито един византиец за питане.
– Разказахме им играта, гус’ин стотник! – Ухили се доволно десетникът на разчета, хлапак от столицата, или най-много от покрайнините, ако се съди по диалекта. Впрочем и без да се вслушва в завалените му гласни, стотникът знаеше, че момчето е трето поколение столичанин, напълно съответстващ на психофизиологичния профил на операцията. С малка допълнителна склонност към излишни разговори.
– Да, разказахме им я, десетник.
– Сигурно си мислят, че иде краят на света, гус’ин стотник! Сигурно се молят за прошка.
Стотникът се зачуди дали това плямпало случайно се сети за бог и прошка, или все пак тая психофизиологична измишльотина работи. Не, ако работеше, никой с поне малко здрав разум не би включил такъв дърдорко в групата. Психофизиологичният профил да върви по дяволите, заедно с всички комплексни тестове за поведение, за съвместимост и за какво ли още не. Стотникът си даде сметка, че си няма представа как ще реагират десетникът и останалите бойци след два дни, когато планираното време за операцията изтече и трябва да взривят оръдията и счупят затворите.
Снарядите продължиха да разравят отвъдния бряг. Все пак тук беше несравнимо по-добре, отколкото в окопите по западния бряг на Канкун.

Завръщане
толкова много пътища
през пролетната трева.
Йоса Буссон

– Вече почти излизаме от града, когато Иванка спира рязко на банкета.
– Маска! Забравих да ти кажа, че седянката ще е с маски!
– Няколко минути по-късно спираме пред малко магазинче на ъгъла на “Княз Антон от Моравия” и “Княз Константин от Силезия”. Докато вадя чантата от малкото пространство помежду ни, Иванка ме поглежда изненадано, сякаш е очаквала нещо друго.
– Разочарована ли си?
– Тя само ми се усмихва, с усмивката си за спиране на разярени тигри.
Както подобава на именитото място, новият ми костюм е на благородник, само че от двора на Крал Шарл от Франция. В добавка си купувам и черна маска, която покрива по-голямата част от лицето ми.
– Сега ти знаеш как ще изглеждам аз, а аз не знам как ще изглеждаш ти – казвам на Иванка. – Не е честно.
– Не се бой, няма да се загубим.
– Намираме мястото много лесно – дива българска естрада се разнася из целия квартал. Още преди да се доближим, Иванка ме хваща за ръката.
– По-добре засега да не казваме за това… което видяхме в града.
Вдигам безмълвно рамене – сръбски националисти, критска мафия, еврейски терористи – местните табута отдавна са ми известни и спазването им далече не е най-високата цена, която съм съгласен да платя за една докторантура в България.
Вилата е голяма, построена в римски стил. На поляната пред нея са спрени всякакви коли, от мощни открити жребци, местно производство, до мижави таратайки, евтин внос от Чунг Куо. Иванка добре познава мястото и ме повежда напред. Пресичаме дневната, от където извира какафонията, и се насочваме към задния двор. Тук музиката се чува по-слабо, наистина съвсем малко по-слабо, но с повече викане и въображение, може дори да се разговаря. Къде на китеници, къде направо на пода, са насядали двайсетина човека. Главно студенти. Повечето от момчетата са в напреднал стадий на напиване, а момичетата – на разнежване. Няма вятър и въздухът е пропит с аромат на цигарен дим, пот и коноп. Любов, вино и народна, малко им трябва на българите…
… страх и несигурност – обяснява братът – колега на колежка, която изглежда почти толкова добре, колкото и Иванка. Само дето ѝ липсват няколкото искри интелигентност в очите. Това е цялата разлика. Нищо чудно, че в тия несигурни времена апокалипсисът се ползва с успех сред жените. Колегата следва традиционния подход – гробовен глас, малко сарказъм, подхвърлен между другото цитат от гръцки философ, и момичето вижда в теб интригуващ мъдрец. Разбира се, не всяко момиче, но Университетът на Републиката е пълен с достатъчно от дъщерите на най-снобската част от софийския елит и шансовете да те поправят, защото си приписал думите на Вергилий на Аристотел или обратно, са нищожни.
Сядаме около ниска софра, наоколо се лее ледено студено шуменско пиво, а Иванка е опряла бедро до крака ми. Докато се наместваме, разговорът предсказуемо се насочва към още по-мрачни теми…
Смъртта е като прекрасна дама на неопределена възраст – продължава същият, братът колега, – с която мога да флиртувам. Не че в живота си съм правил много безразсъдни неща – следва нехайно махване с ръка, – но знам, че където и да ида, каквото и да правя, тя е някъде наблизо и по свой си начин флиртува с мен.
– Аналогията ти е прекалено сексуално обоснована и свързана с типичните социални роли, приписвани на двата пола – отбелязва приятелката му. Нищо чудно, че му е приятелка. – Я си помисли, не заместваш ли някоя реална жена, която те е отхвърлила, с въображаема, като ѝ приписваш трагични…
– Преди десет години бих се съгласил – отговаря младежът, – но след две сексуални революции и една суфражистска контрареволюция, всеки може да флиртува с когото си поиска. Пък и преди десет години не бихме водили тоя разговор.
Намигам на Иванка, тя ми отвръща, а брадатият продължава:
– Карам кола – тя е на съседната седалка, вървя по улицата – тя ме подминава на отсрещния тротоар. Като всеки флирт и тоя си има приятните моменти. Най-опияняващият е точно мигът преди разминаването, когато нищо не е ясно и не зная дали ще ме има след още една, не, само след още половин крачка! Колкото и да ми се иска да се разминем и всеки да продължи по пътя си, знам, че мога да спра и да се заприказвам с нея. Разбира се, спирането в някакъв бъдещ момент е неизбежно, но точно тогава е само мое решение и единствено аз мога да…
– Типично подсъзнателно желание да се преродиш в нещо различно – намесвам се аз. – Кармата…
– Прераждането – сбръчква вежди моят събеседник – е вашето удобно извинение да се отложи днешната работа за утре.
Не мога да оставя без отговор това, макар да не съм практикуващ будист. Започвайки от смисъла на прераждането и на живота въобще, някак неусетно прескачаме към невероятната победа на цар Симеон над византийците. С българите преходът към историята се случва по-естествено и незабележимо, отколкото да речем с инките, или със зулусите. Изглежда, не само малките нации имат велика история, но и големите.
Домакинята слага край на дискусията ни, като гаси лампите. Тая част от церемонията винаги ме заварва неподготвен и трябва да се преоблека в новия си костюм пипнешком.
Никой не знае точно кога и как балът с маски е навлязъл в българската културна традиция. Може би след завладяването на западните провинции, където някога се е простирала Франция, българите са приели част от техните обичаи. Обаче в този момент трансфузията на културни явления изобщо не ме интересува. Вместо да си задавам въпроси, следвам примера на скучаещата българска аристокрация и просто се наслаждавам на традициите, независимо от произхода им. Баловете с маски не винаги са били просто за забава. В средата на 17 век, когато са станали особено популярни, това е било място за приготовление на убийства и революции. Дори Народното събрание обсебва по-голямата част от властта на царя точно в резултат на заговор, започнат на един парламентарен бал с маски. В наши дни за повечето от българите, особено по-младите, маските са само инструмент за по-разнообразна любов. Да живее упадъкът на нравите!

Зелена жабо,
Твоето блестящо тяло
също ли е боядисано току що?
Риуносуке Акутагава

Нито един даскал не спи добре и Ани не беше изключение. Зноят над София не помагаше, а съскането на охладителя само я раздразни допълнително и тя ядно го изключи. Намери цигарите в тъмното и се измъкна по нощница на чардака. Разправии в Университета, разправии в къщи. Изведнъж усети колко е уморена. Точно в тоя миг нещо опашато като комета от детска рисунка пресече небето. Ани стисна цигарата между устните и се опита да си припомни откъде ѝ е позната тая картинка. Снимка от стар вестник – напоследък терористите ставаха все по-нагли… Или все пак е от някъде другаде?
Почти веднага се чу вой на сирени.

Пролетно море.
Вълните идват и си отиват.
Идват и си отиват.
Йоса Буссон

Българите са придобили умението да се преобличат на тъмно в резултат на естествен отбор. Уви, моите предци не са минали през същата мундщровка, и когато лампите светват отново, аз взе още се мъча да намеря ръкавите на костюма си. Перуката ми се търкаля някъде на пода, а вместо лицето, маската покрива лявото ми ухо. Заслепен от ярката светлина, не мога да видя добре на кого принадлежи ръката в сатенена ръкавица, която ми подава перуката и ми помага да поправя маската.
– Благодаря!
– Моля.
– Гласът е дълбок, с прелъстителна женственост. И звучи познато. Иванка.
– Нещо за пиене?
Тя кима и аз се отправям към барчето, но преди това внимателно запомням костюма ѝ. Нищо особено, само си е сложила голяма шапка с воал, франкски стил, отпреди тридесетина години. Къде ли го беше скрила това чудо, вижда ми се прекалено голямо за мъничката ѝ раничка.
Не успявам да се начудя и вече съм се върнал, с две огромни чаши сливовак с лед. Иванка ме хваща свойски под ръка и ме насочва към чардака. Той е обърнат към Витоша и къщата ни закрива от светлините на града. Звездите сякаш са по-ярки и дали заради това, или заради влажните пръсти, които леко са се отпуснали на моята ръка, стиховете сами се отлепват от устните ми, а после и от тези на Иванка. Гласът ѝ става още по-дълбок и зовящ от когато и да било. Нисък и гърлен, той е все по-неуловим. За да не пропусна дума от това, което тя казва, постепенно се приближавам към нея, докато няма как да се приближа повече.
И тогава Иванка неочаквано се разридава.
Какво? – Посягам към джобовете си за кърпа. – Какво става? Извинявай…
Иванка продължава да ридае, франкската ѝ шапка се свлича и на лунната светлина проблясват бели коси.
Ти извинявай – личи си, че жената пред мен трябва да положи гигантско усилие на волята, за да се съвземе. – Ти извинявай…
– Иванка?!
– Да. Всъщност не. Твоята Иванка спи в съседната стая. Всичко е много сложно…
– А ти коя си?
– Иванка. Само че не същата… и в същото време същата.
Изглежда тъмнината не ѝ пречи да види колко съм объркан.
– Аз съм същата Иванка, но от петнадесет години в бъдещето.
И после ми разказва най-невероятната история, която някога съм чувал.Според нея Симеон е превзел Цариград с два мотострелкови десятъка, изпратени от бъдещето. Не само от неговото бъдеще, но и от моето – след три месеца от завчера. Но това не е всичко, продължава Иванка. Пожарът в центъра на града е започнал от устройството за пътуване назад във времето, което по инерция се връща натам, откъдето е тръгнало.
– Но нали е тръгнало от три месеца в моето бъдеще?
– Вярно – сребърните коси отново се люшват. – Обаче ентропията работи и при пътуване във времето. Да пратиш нещо в миналото е все едно като да разлюлееш люлка. И после ако не продължаваш да я побутваш, няма да се издигне до същата височина, а ще се люлее известно време и постепенно ще спре. Същото е и с устройството за пътуване във времето, само че него не можеш да го побутваш. Затова то се върна сега, а не след три месеца.
– А ти, ти също ли няма да се върнеш в твоето време?
– Не – горчиво се усмихва Иванка, – аз изобщо няма да се върна. Всъщност не знам точно какво ще стане, след като… ако променя историята. Разбираш ли, някой в далечното бъдеще на тая страна е изпратил в миналото това устройство, за да помогне на Симеон. Тоя пръв опит е успял и историята се е променила, обаче устройството се е върнало в бъдеще, в което никой не е знаел за него, в бъдеще, в което то не е било изпратено в миналото, за да го промени. И ако не бъде изпратено отново, Симеон няма да победи и всичко наоколо – тя размахва неопределено ръка – няма да го има.
– И ти трябва да направиш това?
– Не, разбира се. Точно обратното – да го предотвратя. Кой знае колко пъти вече устройството е пътувало до миналото и се е връщало? Поне два пъти, а може да са десет, или милион. Светът е преживял достатъчно Велики Българии. В последното издание след три месеца ще сме на косъм да започнем война с Ацтеките. Преди да тръгна, нашият умник Тошо – тя посочва с палец към тавана – изпрати ракети на Канкун и островът беше блокиран от индианците. Моето връщане си беше чиста авантюра – използвахме един разсеян лъч от тласкащата машина. Стигна само за да мога да дойда до тук, не повече. Енергията беше малко.
– До тоя момент не вярвам точно така, както не се вярва на магия. Може ли един всемогъщ магьосник да създаде непробиваем камък и всепробиваща стрела? Обаче ако същият този магьосник може да създава всепробиващи стрели само в понеделник, сряда и петък, а непробиваеми камъни – в останалите дни от седмицата, човек неволно се замисля.
– И защо ми казваш всичко това?

Застояла вода.
Скок на жаба.
Цоп.
Матсуо Башо

Това, че съм идвал толкова често в библиотеката по малките часове, сега работи за мен. Пазачите само ме поглеждат мълчаливо и продължават да щракат с неизменната си табла. Пътьом спирам пред моята работна маса и взимам ръкописа с описанието на взрива. Хранилището е на едно махване с магнитната карта и оригиналът е в ръцете ми. Папирусът се запалва с тих пукот. Точно пред ръба на огънчето, само за миг, топлината проявява скритите схеми на устройството за връщане във времето. В следващия миг обаче огънчето ги поглъща. Само да не се включи противопожарната инсталация…
Утре Ани ще се сети за ръкописа на тоя незнаен български книжовник от двора на Симеон, ще го намери и ще се убеди, че той описва точно тазвечершния пожар. Вдругиден тя ще го спомене пред любовника си, който по съвместителство я разработва за тайната полиция. Още три дни по-късно докладът му ще стигне до неговия началник, той ще го изпрати по-нагоре и след две седмици оригиналът ще попадне в полицейската лаборатория, където ще прочетат тайнописното послание на оня стотник, изпратен в миналото. По същото време един докторант от Сипанго ще загине при автомобилна катастрофа, а след близо три месеца ще извадят стотника от пъкъла на Канкунската криза, и ще го пратят с две десетини да разбие византийските войски пред стените на Константинопол. Но малко по-рано дъщерята на новия министър-председател ще изкопчи истината за всичко това от баща си. И тутакси ще пометне. Ще ѝ отнеме почти петнадесет години, за да се добере до устройството за пътуване във времето…
Папирусът започва да гори пръстите ми и го хвърлям на пода. Пред очите ми причернява, навярно от дима. И настава нощ. За миг знам, че съм в хранилището на Софийската библиотека и в същото време – в моя роден град, където слънцето изгрява от запад иззад огромна облачна гъба…
Пролетно море.
Нечии следи
думи под вълните.

Leave a comment

Filed under alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, История, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Безплатно четиво по време на коронавирус: електронни издания на алманаси „ФантАstika“ 2007, 2008, 2009, 2010-11, 2012, 2017, 2018


Малко са добрите новини в тези тревожни времена, но ги има. Вирусът е смъртно опасен на по-възрастните и за болните хора, но ни сближава с тях; дистанционното обучение не е толкова ефективно като присъственото, но кога друг път ще прекараме толкова време с децата си?

Като става дума за време, кога друг път ще имаме толкова време за четене на хубави книги и за гледане на хубави филми?

Човешката библиотека“ и Дружеството на българските фантасти ви предлагат електронни издания на алманаси „ФантАstika“ 2007, 2008, 2009, 2010-11, 2012, 2017, 2018 „ФантАstika“. Хиляди страници с разкази, повести. Откъси от романи и прекрасни илюстрации, всички избрани с любов и внимание, с идеята да поведат читателите по по пътя към едно по-добро бъдеще.

Алманахът е носител на европейската му награда Еврокон в категория „фантастична периодика“ (Best Magazine) през 2015 г.

Най-добро то описание на „ФантАstika“ дава неговият вдъхновител, основател и неизменен съставител Атанас П. Славов в предговора към броя от 2007 година: „Алманахът ще бъде територия на човечността…“

Можете да си поръчате бройки на: https://choveshkata.net/blog/?p=7160

Цената е… безплатна, или плащате колкото прецените.

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: „СВОБОДА ЗА ЕДИН ДЕН“1 или по въпроса за националните характери


Разказът е публикуван в електронната версия на сп. „Усури“ през 2003 година. Идеята за него произлиза от заглавието на случайно прочетена статия в сп. „Economist“. Самата статия няма нищо общо с Източна Европа.

*******
Йосиф се събуди на зазоряване. Толкова години бяха женени с Надежда, а той така и не свикна да спи до нея без да се буди от похъркването й. Побутна я леко с лакът. Тя се размърда, изсумтя нещо неразбираемо и се обърна на другата страна. Мъжът й не бързаше да се радва и наистина, само минута по-късно Надя продължи да издава същите звуци.
Знаеше от опит, че за тая нощ е приключил със спането; отметна завивката и затърси с крака чехлите. Леденият кремълски паркет го опари по петите. Йосиф изруга наум, коленичи до леглото и зашари с длани по пода. Чехлите се бяха сврели в най-далечния ъгъл и бяха нагризани. Той се зарече да изпрати кремълския котарак в Сибир, да лови мишки в лагерите. Ако намери.
През прозореца в спалнята надничаше утринната столица. Йосиф я погледна с неприязън. Още един ден, през който трябваше да се тревожи за изпълнението на петилетния план, за добивите на жито, за превъоръжаването на армията, за оня мустакат дърдорко от Берлин. А на Йосиф просто му се искаше да стегне въдицата и само да гледа как поплавъкът подскача всеки път, когато някоя рибка захапе стръвта. Не беше ходил за риба от години.
Това трябва да се уреди някак си, каза си той, и се почеса зад ухото.

* * *

Като видя шефа си да влиза, секретарят му Поскребишев скочи от стола. Кога ли спи този човек, запита се Йосиф.
– Здраве желая, другарю Сталин!
– Добро утро, другарю генерал. Пишете декрет, да се излъчи по радиото незабавно: по решение на ЦК и Президиума на Върховния Съвет днес до залез слънце целият съветски народ се обявява за свободен. Всеки може да ползва свободата си по свое лично усмотрение. А вие идете да се наспите.

* * *

Берия научи за декрета от агентите си в канцеларията на Сталин: машинописката помоли за разрешение да изтича до тоалетната веднага след като разшифрова драскулките на Поскребишев и даде индигото, което беше използвала, на един офицер от външната охрана. След три минути черна Емка изхвърча от Спаската порта – Берия не се доверяваше на телефоните, въпреки че се подслушваха от собственото му ведомство. Четвърт час по-късно той прочете декрета и веднага нареди два полка на НКВД да тръгнат към столицата.
Генерал Жуков пък разбра за новополучената свобода от радиото, докато се бръснеше. От изненада той за малко не се поряза, и за миг застина с бръснач в ръка. После отиде до телефона както си беше с пяна по лицето, и вдигна слушалката:
– Володя, седем и осемнадесет, на деветдесет и второ направление.
После Жуков се върна да си довършва бръсненето, а през това време още два полка, този път от Московския военен окръг, поеха към центъра на столицата.

* * *

Сталин освободи охраната и шофьора. По навик тръгна към бронирания Пакард, но размисли – пътят е лош, а колата е тежка – и натовари кошницата със сандвичи, които жена му беше приготвила в ЗиМ-а на охраната. Двамата се качиха и Йосиф Висарионович понечи да запали мотора, когато пред тях запъхтян изскочи Поскребишев.
– Другарю Сталин, чакайте, идвам с вас!
– Другарю генерал, не прочетохте ли какво пише в декрета?
– Прочетох, другарю Сталин, но…
– Значи знаете, че сте свободен до залез слънце.
– Знам, другарю Сталин, но ако ви потрябвам?
Йосиф Висарионович вдигна ръце в знак на безсилие, съвсем по грузински.
– Какво да ви правя, другарю генерал?
– Аз ще стоя съвсем тихичко, все едно че ме няма! И само ако ви потрябвам…
Сталин кресна:
– Бегом марш! Докато се върна да сте лъснали Цар-пушка!
Поскребишев се завъртя на пети и се затича към вътрешността на Кремъл. Сталин го изчака да се скрие, седна в колата и потупа жена си по коляното.
– А сега ние, Наденка, ще отидем да си починем.

* * *

Вечерта Сталин завари армията и частите на НКВД да стрелят едни срещу други из цяла Москва и веднага нареди да извикат при него Жуков и Берия. За техен късмет рибата беше кълвала чудесно през целия ден и в багажника на ЗиМ-а се кипреше цяла кофа с пресни климчета, които Надежда Алилуева тъкмо пържеше в кремълската кухня. Йосиф Висарионович нареди на охраната да натупа двамата палавници и заряза държавните дела за да си хапне рибка.
Новината за еднодневната свобода пътува до България повече от двадесет години. Държавното и партийно ръководство не загуби време да последва примера на Големия брат. Комюникето беше прочетено по радиото в централната емисия на новините в осем сутринта, Генералният Секретар веднага замина да лови риба на Искъра. Сам, понеже от доста години беше останал вдовец. След половин час по шосето за Калотина се образува задръстване от коли, каруци и пешеходци.
А вечерта Генералният обикаляше безлюдната София и се чудеше къде са хората.
1 „Freedom for a Day“ – статия в сп. „Economist“, Май 10-16, 2003, посветена на еднодневната среща на неправителствените организации в Узбекистан.
Валентин Д. Иванов
14-15.05.2003, 4.10.2006, 27.11.2006, 14.04.2014

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, science fiction

„Прояснение“ – повест от Янчо Чолаков в чикагския вестник „България“


Янчо Чолаков е роден в град Бургас. Съвсем млад печели редица призове от конкурсите на списанията „Космос”, „ФЕП”, „Фантастика”, а по-късно и първи награди за роман и разказ на софийското издателство „Аргус”. Носител е на националната награда „Гравитон” (1997), както и на международната награда „Византийски ковчег” за принос в развитието на популярната литература на славянски езици (2018). Обича да смесва жанровете и дори създава нови. За „Запали свещ на дявола” „изобретява” фолкпънка, а заради „Историята на Самотния редник” влиза в сандалите на античния уестърн.
Повестта „Прояснение” му донесе преди месец отличието за белетристика „Петко Росен”. В нея двете най-популярни явления от литературата на двадесетото столетие, магическият реализъм и постмодернизмът, си дават среща в полето на двадесет и първия век. За болестите и болниците може и да са били създавани какви ли не писания, но такова със сигурност не е имало…

http://www.bulgaria-weekly.com/the-week/culture/8880-proyasnenie-povest-ot-yancho-cholakov.html

ПС Целия текст:
http://bulgaria-weekly.com/the-week/culture/8880-proyasnenie-povest-ot-yancho-cholakov.html

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Един фен на българската фантастика… в чужбина


Интересът към българската фантастика в България не е голям, а в чужбина е почти нулев.

Затова толкова се радвам на изключения като Алексей Алексеевич Грибанов, който публикува в „Лаборатория Фантастики“ (https://fantlab.ru) под псевдонима Вертер де Гёте (https://fantlab.ru/user6585). Бързам да поясня, че Лабораторията за руската общност е нещо като безценното уики на Григор Гачев (http://bgf.zavinagi.org) за нашата общност.

Вертер е създал или значително разширил 20 статии за български писатели фантасти.

По случай юбилея, той публикува един прекрасен и доста пълен обзор на българската фантастика: https://fantlab.ru/blogarticle65125

Да му благодарим за чудесните усилия!

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, science fiction

Наши фантасти в чужбинa: Янчо Чолаков в Македония


В бр. 43 на солидно македонско литературно списание „Книжевно житие“ (http://www.nuub.mk/index.php?option=com_content&view=article&id=1198:2017-11-15-12-35-42&catid=94:2017-11-08-12-15-40; от типа на нашенското „Везни“) от октомври 2019 г. е представен Ячно Чолаков, с текстове от „Целият свят в ръцете“. Със сигурност пробивът на македонския пазар, осоебно за българин, е по-труден, отколкото на английския или на руския. В „български брой“ са включени още стихове на Любомир Левчев, по повод кончината му, както и представяне на още бургазлии: Николай Фенерски, прозаик, и Наталия Недялкова, модерна поетеса.
Честито!

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, Literature, science fiction

In memoriam: Иван Попов (1970-2019)


Отиде си писателят-фантаст и мислителят Иван Попов, автор на оригинални, едновременно весели и тъжни произведения, които едновременно са киберпънк и сатирична фантастика. За съжаление не го пизнавах лично, дори не съм сигурен,че съм го срещал на някоя от сбирките в клуб „Ив. Ефремов“, но съм чел повестите и разказите му и те говорят за него много повече от всичко, което мога да напиша тук.

Повече информация за Иван Попов може да се намери тук:
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B2

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB)

Копие на сайта „Подкрушието“, чийто основател бе той, продължава да съществува в архива:
https://web.archive.org/web/20160304091037/https://7c989038637f593cd98e04b710130dca9de886b8.googledrive.com/host/0B8EtGI3J30xiODZ1X1RqY0NmZ00/underpear/

На тези, които не са имали щастието да прочетат нищо от Иван Попов, горещо препоръчвам повестта „Нашите марковски процеси“:

http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9D%D0%B0%D1%88%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%86%D0%B5%D1%81%D0%B8

https://chitanka.info/text/408-nashite-markovski-protsesi

Спомени за Иван Попов него може да намерите във форума на клуба:

http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27456&rb_v=viewtopic

2 Comments

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Българска фантастика в чужбина: Love in the Time of Con Crud от Елена Павлова във Future Science Ficiton Digest


Разказът „Да ни намеря и да ни спася“ (с английско заглавие Love in the Time of Con Crud) от Елена Павлова ще бъде публикуван в брой 3, 2019 година на професионалното списание за фантастика Future Science Ficiton Digest:

Issue 3


Това произведение се очертава като един от най-добрите в жанра за последните години – разказът е спечелил първи места в няколко конкурса: за фантастичен разказ на тема “Пътуване във времето” 2017 година, за любовен разказ на списание “Дива” и за фантастичен разказ за позитивно бъдеще “Изгревът на следващото” 2018 година.
Българската версия може да чуете в подкаста за българска фантастика:

Новата публикация е забележително постижение!
Честито!

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, аудиофантастика, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Подкаст “Българска Фантастика” 016 : Фантастивал в Европолис, аудиотрейлър на сборника


Можете да чуете най-новото, шестнадесето издание на подкаста тук:
https://www.youtube.com/watch?v=uXrhaBLyWC0
То представя сборника: „Фантастивал в Европолис“, който съдържа разкази от двадесет и седем български писатели-фантасти.
Сборникът може да поръчате тук: https://choveshkata.net/blog/?p=6805
Приятно слушане и приятно четене!

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, аудиофантастика, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

Български фантасти в Щатите: Атанас П. Славов и Кънчо Кожухаров


Българските писатели-фантасти Атанас П. Славов и Кънчо Кожухаров се появиха на страниците на вестник “България” (в бр. 28 за 2019 година):
https://issuu.com/lenakirk/docs/bulgaria_28_19-1-32-web?fbclid=IwAR3_h39DJmUq7A6FhpQ4hpFJhaEV6yPtqG7dRaLTx4VS45reVw0KJ2Np0Sg
Вестникът е публикувал откъс от хумористичния „Полуречник на инженерно язъкознание“ на Атанас П. Славов (очаквайте продължение в следващия брой!) и интервю с Кънчо Кожухаров.
Поздравления на двамата и пожелания за още по-голямо внимание от издателите зад океана!
Няколко цитата от „Речника“:
„Някъде имат хуманна медицина, у нас – хуманоиден медицинизъм!
Някъде ползват медицинско здравеопазване, ние пък едва се опазваме от медицинични здравеопасности.
Някъде се мъчат да променят Системата, ние пък сме претръпнали от системазохизъм.“

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Литературен конкурс за фантастика “Изгревът на следващото” 2019: резултати


Трите награди от 200 лева се присъждат на:
– “Експериментът “Гъливер” – Димитър Желев
– “Урокът” – Калина Александрова
– “Папъл, папъл и хайде в комина” – Елена Петрова

В алманаха “ФантАstika 2019” освен трите наградени разказа бъдат публикувани (ако авторите разрешат):
– “Миналото” – Калоян Захариев
– “Утре започва от днес” – Радина Ангелова

За пълна информация: https://choveshkata.net/blog/?p=7296

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, Литературен конкурс, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Скръбна вест: Милан Асадуров (1949-2019)


Починал е Милан Асадуров, създателят на библиотека „Галактика“:

https://petel.bg/Tazhna-vest-za-literaturata-ni–Napusna-ni-golyam-pisatel-i-prevodach–sazdatelyat-na-Biblioteka-Galaktika__318606

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D0%BD_%D0%90%D1%81%D0%B0%D0%B4%D1%83%D1%80%D0%BE%D0%B2

Сигурно повечето фенове са попадали по един или друг начин на тази поредица – тя беше забележително постижение, с чудесна подборка от заглавия, с красиви корици:

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B8%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%BA%D0%B0_%E2%80%9E%D0%93%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0%E2%80%9C

Вечна му памет!

Leave a comment

Filed under Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, литература, научна фантастика, in memoriam, Literature, science fiction