Category Archives: алтернативна история

Приказки от чекмеджето: Интеркосмос – 2: „София в дъжда“


Алтернативна история, втори разказ от поредицата как би изглеждало космическото бъдеще на България, ако историята беше поела по друг път. В първия разказ Германия е спечелила Втората световна война и България, като верен неин съюзник, е получила правото да изпрати свой космонавт с немски ракетен самолет. В този разказ (написан преди повече от петнадесет години) ходът на историята е различен, но поуката е същата като в стария виц – с който сме се съюзили, не е прокопсал: В две световни войни бяхме съюзници на Германия, тя загуби и двете; после бяхме със Съветския Съюз – той не съществува повече; сега сме със САЩ и Европейския съюз и нека Господ да им е на помощ…

Разказът не е публикуван до сега.

* * *

1. „Герника“

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

Капитан Красимир Манчев и подполковник Виталий Лукашов, които внасяха в апаратния модул контейнера със запасните кислородни регенератори, застинаха по средата на коридора. Въпреки ниската гравитация, дръжките се впиваха в дланите им и без да се сговарят, двамата спуснаха товара си на пода.

Tsiolkovsky“, don’t respond to this message.(1)

През пращенето се долавяше силен южняшки акцент.

Our friends at Langley reported some disturbances in Moscow. They think it’s the sixty four all over again. We though your ground control may be too busy to tell you, guys. Over and God help you.(2)

Манчев усети как стените на станцията се разлюляват. През овалния илюминатор в него се втренчи сивата повърхност на Луната.

Американецът повтори съобщението още веднъж и изчезна от ефира. Лукашов, който не говореше добре английски, попита за всеки случай:

– Правилно ли разбрах, че в Москва има безредици?

Манчев само кимна, все още загледан в репродуктора.

– През шестдесет и четвърта, когато свалиха Хрушчов, Беляев и Попович не знаеха на кого да рапортуват след приземявaнето. Но нямаше нито демонстрации, нито протести.

– Дано да не се стигне до там.

– Те ще се оправят и без нас. Да продължаваме. – Нареди руснакът. – Раз-два!

Двамата напрегнаха мускули и отново понесоха контейнера. Съобщението не даваше покой на Манчев.

– Витя, а ти сигурен ли си, че американецът каза шестдесет и четвърта а не шестдесет и осма?

– Шестдесет и четвърта беше, в това няма съмнение. Браво на Гъс и Джереми, смели момчета.

Гъс и Джереми от половин година обикаляха Земята на борда на американската станция „Скайлаб“. От време на време двата екипажа разменяха по няколко думи, но само извън часовете за свръзка с Евпатория(3) и Хюстън. Великите сили не толерираха побратимяванията между бойците от най-предната линия.

– Как мислиш, кога ли се е започнало? – Попита Манчев.

– … Двеста и двадесет, двеста и десет, двеста, – командирът на шестата експедиция за посещение Валерий Рюмин четеше показанията на далекомера с ясен глас. Манчев си помисли че той влага прекалено много усилия за да го прави с ясна дикция и резултатът е толкова неестествен, че предизвиква желание у колегите му да се обърнат към него и да го попитат защо по дяволите не говори човешки.

Николай Рукавишников, командирът на орбиталния кораб „Съюз-32“ преместваше пипнешком ключовете пред себе си, без да откъсва поглед от екрана. На него светеше размазано петно – „Луна – П21“, с която Рюмин и Манчев след няколко часа щяха да се отправят към Луната.

Всички съветски лунни експедиции летяха по схемата с прекачване: два „Протона“ изкарваха в орбита лунен кораб и ускорителен блок. Те се скачваха в автоматичен режим и един ден по-късно на борда се прехвърляше екипажът, излетял отделно с обикновен „Съюз“.

Едва когато дискът на Луната стана толкова голям, че назъбените й краища се скриха зад уплътненията на илюминатора, Краси Манчев повярва, че ще остави следи върху нейната прашна повърхност. Дори стартът не го беше убедил в това, а множеството дребни повреди през първото денонощие от полета го накараха още повече да се усъмни в успеха на полета. Първо отказа системата за автоматично сближаване, но Рукавишников показа завидно умение и паркира орбиталния „Съюз“ само на няколко метра от лунния кораб. Манчев и Рюмин навлякоха скафандрите и се прехвърлиха в него, а Николай им помаха за сбогуване през илюминатора и скоро изчезна от полезрението им. А половин час по-късно за техен ужас се обади директорът и ги попита дали имат връзка с Рукавишников.

2. „Нощна стража“

– Евпатория, тук „Циолковски“, чувате ли ни? – Каза Лукашов в микрофона. Приемникът му отвърна с тихичко пращене.

– Може да е слънчева буря? – предположи Манчев, колкото да запълни тишината с някакъв звук, различен от електростатичните разряди, които двамата космонавти слушаха вече цял час.

– Щеше да има повече шум – възрази руснакът и погледна часовника си. – По график сеансът свърши преди десет минути и вече трябваше да сме започнали астрономическите наблюдения. Да се захващаме с тях, а до довечера току виж, Центърът за управление се обадил.

Научните изследвания бяха приятно отклонение от рутината, свързана с безкрайни проверки на шестте ракети, разпръснати в силозите около базата. Преди да облекат скафандрите, Лукашов и Манчев стовариха в шлюзовата камера два оловни контейнера с фотографски плаки – един за инфрачервената камера, втори – за ултравиолетовата.

За българина, дори след три месеца престой на Луната, всяко излизане от базата бе събитие. Преди старта го подготвяха за кратък полет, с двуседмичен престой и няколко церемониални разходка по повърхността, колкото да се покаже на света че братските страни участвуват в Съветската Лунна програма.

За беда, бордният инженер на основната експедиция, който едновременно беше и медик, получи възпаление на апендикса. Американците предварително оперираха астронавтите си, но братушките или не се бяха сетили, или бяха забравили. Алтернативите за болния руснак бяха да стане първият човек, починал на Луната или да се прибере на Земята веднага. Така българинът Манчев зае мястото му в дежурната смяна на съветската ракетна база.

Отвъд шлюза ги посрещна познатото ужасяващо великолепие, за което Краси беше чел още като ученик. После беше слушал разказите на по-старите космонавти, а сега можеше само да затвори очи и да си спомни собствените си излизания на повърхността.

Първите няколко минути системата за терморегулация на скафандъра все още работеше на малка мощност и човек лесно можеше да се абстрахира от тихичкото бръмчене на помпите зад гърба си. Тогава наставаше чудото – неподвижността на лунния пейзаж влизаше в душата на Манчев, и впиваше кривите си нокти в сърцето му. Всеки път, когато видеше лунната повърхност отблизо, Манчев съжаляваше, че няма таланта на жена си.

Някъде безкрайно далече Лукашов се изкашля. После още веднъж.

– Да вървим, и без това закъсняваме от графика с половин час.

Те се добраха благополучно до телескопа, заредиха двете камери и започнаха да снимат, но не им беше съдено да довършат наблюденията. На станцията се включи зумерът за извънредна връзка със Земята и компютърът послушно пренесе повикването в шлемофоните им.

Манчев погледна въпросително командира си.

– Затваряме камерите, изключваме електрозахранването на телескопите – започна да реди бързо Лукашов. Ръцете му вече изпълняваха заучените последователности и Красимир едва успя да приключи с втората камера, когато руснакът вече държеше в ръце кутията с неизползваните плаки и с нетърпение пристъпваше на място.

Те изхвърчаха от шлюзовата камера както си бяха със скафандрите, само отвориха шлемовете. Из базата се разнесе тръпчивият аромат на лунен прах.

– „Циолковски“, тук Евпатория, чувате ли ме?

– Евпатория, – Лукашов грабна микрофона. – Тук „Циолковски“, чуваме ви отлично.

Красимир се мъчеше да реши дали си спомня гласа на този оператор от предишните радиосеанси.

– Майор Лукашов, подгответе се за приемане на специални кодове по схема осемнадесет.

Микрофонът подскочи в ръката на командира. Той замълча за миг преди да се обърне към Манчев.

– Другарю капитан, моля напуснете помещението до второ нареждане.

3. „Танц в Бужевил“

– Ти искаш ли да летиш до Марс? – Юмрукът на Лукашов се стовари върху масата. Алуминият издрънча жално, а майорът побърза да се хване за облегалката на стола, за да не полети към ниския таван на жилищния модул.

– Искам, – кимна се Манчев. – Кой не би искал?

– С Чепилов след десет години ще сме на Марс, а с Горбачов – никога.

Манчев взе в ръка разпечатката с обръщението на новия генерален секретар и зачете. Там наистина ставаше дума за Марс, макар и едва към края. Преди това надълго и нашироко Чепилов обясняваше как ще възстанови старата слава и мощта на Съветския Съюз, които са били подкопавани през последните години под формата на перестройка и модернизиране.

– С Горбачов след десет години нямаше да има Съюз – настоя Лукашов.

– Витя, толкова упорито ме караш да се съглася с теб, сякаш ти самият не си вярваш. Откровено казано, аз си мисля, че с Горбачов нямаше да има Съюз даже преди да са минали десет години, но ти не ме питаш за това, нали?

Руснакът погледна събеседника си с присвити очи, сякаш преценяваше на ум колко тежи, и изхъмка неопределено.

– Заповядаха ти да изстреляш ракетите, нали?

– Като се нахраним, трябва отново да излезем навън – каза Лукашов, сякаш изобщо не беше чул въпроса.

Те довършиха обяда в мълчание и се върнаха в шлюзовата камера да облекат скафандрите. Когато беше почти готов, майорът каза, без да се обръща към партньора си.

– Само една ракета, те ме накараха да изстрелям само една ракета. – И затвори шлема си без да даде шанс на Манчев да отговори.

Двамата космонавти се качиха на Лунохода и тръгнаха към най-близката шахта за да направят предстартова профилактика на ракетата.

– Пет години играехме шах с американците – каза си Лукашов, докато се спускаха по криволичещия път надолу в кратера.

– Имаш предвид, стратегически?

– Не, съвсем нормален шах, с дежурните от тяхната база в Морето на Спокойствието. По радиото. Аз изкарах тук три смени, общо година и половина, и през цялото време играехме. Връзка със Земята няма през по-голямата част от времето. Да се чете е забранено, а и никой няма да те остави да сложиш книга в кораба. Остава шахът. Преди да затворят тяхната база, ги водехме с осемдесет точки…

– Какво искаш да кажеш?

– Брояхме само разликата, а колко партии сме изиграли общо, никой не знае. Шахът се толерираше, особено блиц партиите, защото, нали разбираш, ако човек е зает да обмисля следващия ход, значи не се занимава с изстрелване на ракета към града на майка ти или сестра ти.

– Един вид система за ранно предупреждение.

– Само че неофициална. Но като се замисля, винаги така се случваше, че сред инструкторите ни се намираха по няколко кандидат-майстори или дори майстори на спорта и през свободното ни време все имаше турнири.

Манчев се засмя.

– За честта на пагона.

Лукашов го погледна изпод рунтавите си вежди.

– За честта на Родината – главната буква пролича по интонацията. – Когато Картър обяви доктрината си за въздържане от пръв удар и се разбра, че ще си затварят базата, американците предложиха да изиграем специален турнир по случай закриването. Но нашите не се съгласиха, защото тогава от Земята бяха надошли куп инженери и от Комитета ни подшушнаха, че сред тях има двама, които играят добре.

– Американците са искали да вземат бърз реванш.

– Нещо такова. После те изстреляха ракетите си към Слънцето, а ние останахме тук за да…. да правим каквото правим. Америка не може да ни нападне, – започна Лукашов с изкуствен глас, с какъвто говорят дикторите от първи канал на съветската телевизия, – защото три дни по-късно върху нея ще се изсипят по балистични траектории шест наши ракети, всяка с по дванадесет самонасочващи се ядрени заряда от по четиридесет килотона. Седемдесет и два американски града ще престанат да съществуват.

Манчев така не разбра дали прекият му началник се подиграва с разсъжденията на аналитиците от съветския генерален щаб или казва всичко това съвсем на сериозно. „Raison d’être“ за лунната ракетна база беше да нанесе ответен удар. Техните колеги-противници от Пентагона смятаха, че единственото средство за борба със съветските лунни ракети са американски лунни ракети. Докато не се намесиха политиците и ядрените подводници не се превърнаха в главно средство за възпиране.

Една по една, двамата космонавтите провериха всички ракети. Навсякъде сигналните лампи на тестващите контури светеха в зелено. Като свършиха, в системите за жизнеобезпечение им оставаше предостатъчно ресурс и Лукашов известно време обикаля наоколо, сякаш се опитваше да забави прибирането им в базата, където върху контролното табло ги очакваха два червени бутона.

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Манчев и Лукашов добавиха поредната порция, докато се освобождаваха от скафандрите. Краси акуратно постави шлема си на поличката в шкафчето, затвори вратичката, обърна най-близкия стол с облегалката към масата и го възседна. Виталий, който вече седеше от другата страна. Българинът го помълча малко, разтри ръце, така че ставите на пръстите му изпукаха, и каза:

– Витя, ние не може да изстреляме тая ракета.

3. „Екзекуцията на Император Максимилян“

По пода на шлюзовата камера се стелеше фин лунен прах, останал от предишните излизания. Двамата космонавти се вмъкваха в скафандрите с пъшкане. Всеки ругаеше тихичко на собствения си език. В добавка, Манчев се чудеше дали да подхвърли на жена си идея за такава картина. Дори измисли име: щеше да й предложи да я нарече „Преди излизане“. После критиците нека да пишат за напрежението, което се излъчва от позите на двете фигури и за предчувствието на нещастие, което художничката култивира у зрителя. Все сложни думички, каквито изкуствоведите обожават.

Докато правеха проверките за херметичност, Краси се чудеше дали е по-добре лицата на космонавтите да не се виждат. Точно тогата Лукашов се плесна по шлема си.

– Почакай малко, забравих нещо. – И така, както си беше в скафандъра, се запъти към контролната зала.

Манчев започна да окача по себе си кутиите с инструменти и тъкмо реши, че отсъствието на лицата ще засили ролята на позите, когато зад гърба му се чу съскане. Той се обърна за да види как шлюзът към вътрешността на базата плавно се затваря. Оставаха някакви си двадесетина сантиметра. Капитанът захвърли поредния пакет на пода и се хвърли към контролното табло. Бутоните светеха в успокоително зелено, но вратата не спря.

През процепа се покажа лицето на Лукашов.

– Какво правиш? – изкрещя Манчев и се вкопчи в дръжката. Той съзнаваше, че няма как да спре хидравликата, изчислена за натоварване от няколко тона. Но за негово безкрайно учудване, вратата се плъзна още съвсем малко и спря.

– Краси, не ми се сърди! Предстои нещо прекалено важно за да си позволя излишен риск. След изстрелването ще те освободя.

– Идиот! Нищо няма да стане! Не сме приключили с профилактиката!

– Напротив, свършихме профилактиката на три ракети. Това е достатъчно.

– За какво е достатъчно?

– За каквото трябва.

– Витя, това ще е краят на света! Недей, за бога!

– Ти искаш ли да летиш до Марс?

– След войната няма да остане никой, който да лети до Марс.

Лукашов не отговори, стъпките му се отдалечиха и постепенно заглъхнаха. Манчев си представи как майорът влиза в контролната зала, отваря сейфа и вади стартовите кодове. После се връща, сяда в креслото пред пулта и дълго набира комбинациите от букви и цифри на старата клавиатура, на която клавишът „о“ от време на време отказва да работи.

Капитанът огледа безпомощно килията си.

4. „Импресия, изгряващо слънце“

– На запад – разказваше Краси на жена си, – между небето и океана, се простира оранжева ивица. Започва от север, спуска се до океана, и на юг пак се връща при планината. А от брега до нашата база се е разстлала сивкава димка. Застанал съм на терасата, под мен има само една желязна решетка, все едно краката ми са потънали в облаците.

– На такова място човек лесно може да се почуства по-голям, – съгласи се Божана, без да откъсва поглед от платното пред себе си. Моливът подскачаше по него и само от време на време застиваше опрян в нейните устни. По-рано Богдана настървено гризеше моливите и четките си, не като сега, отбеляза Краси и се накани да се пошегува, но като хвърли още един поглед към напрегнатото ѝ лице, той се отказа и продължи да разказва с притворени очи.

– Нагоре оранжевото постепенно преминава в синьо, но без да става жълто. Ех, само ако умеех да описвам така, както ти можеш да рисуваш!

– Продължавай, добре се справяш – окуражи го жена му.

– Но аз не съм писател – въздъхна Манчев. – Синьото е в различни оттенъци. В ниското е почти бяло, и колкото по-нагоре отиваме, толкова по-тъмно става. В зенита е черно. На изток небето отново изсветлява, но това е защото Луната изгрява, а не от релеевото разсейване…

– Реле… Какво?

Четката замря за миг над платното.

– Релеевото разсейване е… – Краси започна да обяснява, а през това време Богдана, се чудеше как да нарисува едновременно залязващото слънце и изгряващата Луна. Веласкес е слагал огледала в картините си, помисли си тя, но чувството ѝ за хармония се разбунтува при мисълта за огледало насред Андите. А Краси, изтегнат на шезлонга зад нея се оплиташе все по-дълбоко в спомените си от курса по оптика и в края на краищата с облекчение се върна към разказа си за Чили.

– От юг, покрай брега и малко над оранжевата ивица лети двойка изтребители. Това са наши Мигове, които се връщат от патрул над Сантяго. Зад тях остават инверсионни следи. Снижават към летището, но все още са поне на три-четири километра и слънцето, което вече е зад хоризонта, все още ги „вижда“ – Краси размаха ръце. – Как да ти обясня, при залез това трае само няколко минути. Представи си, че за мен, като застана на земната повърхност слънцето е залязло вече, но ако се вдигна на няколко километра нагоре, ще мога да го виждам още известно време…

– Да, да, представям си – обади се Богдана. Успокоен, Краси продължи да описва залеза като проклинаше на ум бедната си словесност.

– И слънцето боядисва следите в още по-силно оранжево. Синьото се оказва разсечено с две нови оранжеви ивици, накъсани и неравномерни…

– Като от картина на импресионист, – довърши мисълта му Богдана и сръчно смени молива с нов, подострен. – Като картина на Моне. Само дето твоето е залез.

Краси се прозя и разтърка очи с ръка.

– Какво ще кажеш, довечера да слезем до града…

Когато се събуди няколко часа по-късно, Краси откри че Богдана прокарва боядисаните си пръсти през косата му като гребенче. А пред него се синееше небето. Жена му беше добавила от себе си няколко облака. Ръбовете им сияеха осветени от залязващото слънце, а от страната на зрителя те светеха със студената светлина на Луната. Високо над облаците, където слънцето все още не беше залязло, блестяха две накъсани и неравномерни оранжеви ивици. Незнайно как, Богдана беше успяла да преведе на езика на палитрата неговите бледни, некрасиви и несъдържателни думи. Краси не видя, а по-скоро почуства с душата си на летец, двете сиви стрелички на Миговете в края на инверсионните следи, а в ушите му забуча воят на моторите им.

– Казвал ли съм ти, че имаш талант? – попита Манчев.

– Ами, аз само илюстрирам твоите разкази.

Краси продължи да се взира в платното. Богдана го почака да каже нещо, после бързо се наведе и го целуна по устните преди да се е разтреперил, както му се случваше понякога, като си спомни за войната в Чили.

Вечерта двамата се спуснаха от къмпинга до созополския кей, където рибарите продаваха порции по сто и петдесет грама пържена цаца с две филийки хляб за по шестдесет стотинки.

5. „Оцелелите от ‘Медуза’“

Манчев сложи кутията от инструментите в процепа на вратата към базата, херметизира скафандъра си и даде накъсо кабелите, които управляваха хидравликата на външния шлюз. Все едно крада автомобил, помисли си той. Въздухът от станцията със съскане се понесе край него.

Капитанът се поколеба за миг дали да се върне и да провери какво е станало с Лукашов. Подполковникът беше със скафандър и покрай подготовката за изстрелването едва ли беше намерил време да го свали през тези двадесетина минути, откакто заключи ненадеждния си помощник в шлюза. Само след няколко минути майорът щеше да се съвземе от изненадата и този път сигурно нямаше да се задоволи с поставяне под „шлюзов“ арест.

За Манчев сега имаше само един път и той с няколко скока прелетя разстоянието до гаража с Луноходите. Фаровете на двете машини сякаш го погледнаха обвинително: какво искаш от нас, мястото ти не е тук. Българинът си представи как би ги нарисувала жена му – с неговото собствено лице, – уплашени и примигващи с капаците на камерите.

Той се промъкна между половинметровите колела като внимаваше да не закачи скафандъра си на главините. Най-напред се добра до задния Луноход, вмъкна се в кабинката и без да губи нито секунда, измъкна пикела от геоложкия пакет и го стовари върху контролното табло. После още веднъж – върху резервния пулт пред дясното кресло. За всеки случай Манчев повтори ударите преди да се върне към първата машина.

Луноходът излезе на пътя точно когато Лукашов – жив беше! – се измъкваше от шлюза. Руснакът махна заканително с ръка и на свой ред забърза към гаража. Манчев въздъхна с облекчение и подкара по-нататък.

Четвърт час по-късно българинът се спусна в кратера, където в шест шахти, разположени в правилен кръг, се намираше гордостта на база „Циолковски“ – ядрените ракети клас „Луна-Земя“.

Манчев ги подмина и спря до малката къщичка от гофрирано желязо, под която се намираха резервоарите с гориво и помпите за зареждане. Капитанът откачи една от тръбите, помисли малко и за по-сигурно свали съединителния пръстен на още една. После включи захранването и няколко минути гледа доволен как безценният течен водород се излива върху реголита и мигновенно се изпарява. Железните повърхности наоколо започнаха да се покривът с искрящ скреж. Манчев провери капацитета на батериите и се върна при лунохода.

– Ще те убия, гад! – ревеше от радиото гласът на Лукашов. – Какво правиш при ракетите?

– Изливам горивото, Витя, – честно отвърна Манчев. – Няма да позволя на твоят Чепилов да превърне Земята в пепелище.

– Кой ще превръща Земята в пепелище? Ще изстреляме само една ракета до Близкия Изток. Да позагреем арабите и заедно с това да ударим американците там, където най-много ги боли – в нефта.

– И мислиш че те няма да ни отговорят със същото?

– Няма да им стиска на демократите. Докато се наканят, докато обсъдят в техния конгрес какво да правят, ще са затънали до колене в петролна криза. Още по-дълбока от миналата. – От репродуктора за миг се носеше само тежкото дишане на Лукашов. – А ти се уплаши, Краси. Признай си, че се уплаши.

– Витя, аз съм воювал в Египет и в Чили. Имам четири победи и всичките са над американски изтребители – каза Манчев и превключи обхвата. – „Skylab“, „Skylab“, до you hear me? „Tsiolkovsky“ here. I have an urgent message for you.(4)

6. „Париж в дъжда“

– Четки, водни бои, маслени бои, темпера, – изреждаше специален агент Смит. На масата между него и Манчев израстна малка купчинка с принадлежности за рисуване.

– Благодаря ви. Тук не може да се намери нищо.

– Напълно ви разбирам. И на мен ми се е случвало да живея във военна база.

А аз съм живял във военна база цял живот, Помисли си Манчев. В страна, която е превърната във военна база. Само дето никой не идваше отвън да ти донесе по списък каквото ти е необходимо.

Българинът прибра покупките в пластмасовата торбичка и извади портфейла си за да плати на Смит.

– О, не! – агентът размаха ръце. – Да считаме, че това е мой личен подарък за госпожа Минчев.

– Минчева – поправи го механично бившият капитан.

– Разбира се, Минчева. Някой ден бих искал да погледна платната й. Сигурен съм, че тя рисува прекрасно. Но сега ни предстои дълъг разговор. – Американецът извади от куфарчето си тъничка папка, в която лежеше един единствен лист. Манчев разпозна в него фотокопие на страница от последния си доклад. – Във вашия анализ на снимките от Плесецк пишете, че строителството на втория комплекс за изстрелване най-вероятно цели да обезпечи по-висока честота на полетите към база „Циолковски“.

Това беше цената за кодовете на консервираната аварийна ракета от Американската База, с която той напусна Луната, помисли си българинът. Както и за измъкването на Богдана и децата от София. Щом си се хванал на хорото, ще трябва да го играеш до край.

– Господин Манчев, добре ли сте? – Попита Смит.

– Да, благодаря. Просто си припомнях какво написах в последния си доклад.

Разговорът продължи още два часа. Цереушникът дълго разпитва Манчев за изстрелването. Особено го интересуваше последователността на отделните процедури. Екс-капитанът се увлече и не забеляза как навън се стъмни. В Аризона, която бе по-близо до екватора, отколкото България, вечерният полумрак траеше значително по-малко време. Нощта тук сякаш бързаше да настъпи по-скоро.

– Чудесна работа свършихме днес – обяви Смит и се зае да прибира в чантата папчицата си. Но сега тя беше набъбнала от новите страници, които двамата изписаха по време на беседата си.

– Щом казвате.

– И накрая още нещо. Вие сте военен човек, и разбирате, че на всяка база има режим на секретност, както за изходящата така и за входящата информация. Но нашите приятели от военното контраразузнаване, – продължи американецът, – ще бъдат много недоволни, ако им дадете повод за безпокойство. Както казах, аз самият съм бил в подобна ситуация и мога да ви съчувствам.

Едва ли, каза си Манчев. Той веднага разбра, че става дума за радиоприемника, който беше сглобил от крадени детайли, и изруга на ум. Как ли беше научил аз него проклетият цереушник?

– Уверявам ви, че с нищо не бих дал повод за подобно – българинът помълча за симетрия, – недоверие.

– Разбира се, аз например съм напълно убеден, че на вас може да се разчита – усмихна се Смит и подаде ръка за сбогуване.

Богдана се беше възползвала от вечерния хлад да изкара децата пред къщата. Те се гонеха по хилавата тревица, на която никакво поливане не можеше да помогне в борбата срещу жегата, а тя беше разпънала триножника и работеше. Манчев се опита да отгатне какво рисува жена му: сигурно бяха облаците, които подобно на нелегални емигранти, се промъкваха на север през мексиканската граница. Той я целуна по изцапаните с боя пръсти и надникна в платното.

Погледът му се изгуби в огромен площад, постлан с жълти павета. Между паветата се стичаше вода. Навсякъде вървяха хора с чадъри, а една двойка на преден план сякаш беше готова да прекрачи в Аризонската жега.

– Ще я нарека „София в дъжда“ – обяви Богдана и пресилено се усмихна.

=====================================================

(1) „Циолковски“, не отговаряйте на това съобщение.

(2) Нашите приятели в Ленгли докладваха за безредици в Москва. Те смятат, че шестдесет и четвърта се повтаря. Ние си помислихме, че вашият наземен контрол може да е твърде зает за да ви каже, момчета. Край и господ да ви е на помощ.

(3) Евпатория – град в бившия Съветски Съюз, където се намира Центърът за далечна космическа връзка.

(4) „Скайлаб“, „Скайлаб“, чувате ли ме? Тук „Циолковски“. Имам спешно съобщение за вас.

Влентин Д. Иванов

Сантяго – Ла Сия, Чили – Мюнхен

03-15.08.2004 – 10.05.2005 – 16.05.2020

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, космонавтика, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Наследство от миналото или София 1943


Трима души срещат Дявола по време на трагичните бомбардировки на София през 1943 година. Но всички няма да оцелеят. Разказът е публикуван в сп. „Тера Фантастика“, бр. 11 (2013).

* * *

Илия Тополодолски превъртя ключа и грижливо провери дали вратата е заключена. Напълно излишно действие, само няколко секунди по-рано езикът на немската брава, за която беше дал половин асистентска заплата, изщрака като затвор на автомат. Ехото дълго се разхожда из широкото фоайе на старата сграда, в която инженерът беше наследил апартамент от баба Мария, както той наричаше покойната леля на майка си още когато беше малък. След осем години в Студентски град новото жилище му се струваше толкова голямо, че той понякога се объркваше колко стаи има в него.
Пред входа го чакаше една навъсена София, с ниски облаци и пронизващ северен вятър. Ръмеше ситен дъждец, който до довечера сигурно щеше да се превърне в сняг. Илия потръпна, повдигна яката на сакото си и пое обратно по стълбите към третия етаж. Беше забравил да вземе със себе си боклука за хвърляне.
Торбичката със смачкани вестници и обелки от картофи го чакаше зад вратата, предвидливо приготвена от жена му още предната вечер. За четвърта поредна сутрин Илия се изхитряваше да я забрави и снощи Дамянка го заплаши, че ще се разведе с него. Той ѝ отвърна, че е трябвало да се омъжи за Пища Хуфнагел вместо за един беден асистент по химическо машиностроене и двамата се посмяха, но с една жена човек никога не може да бъде сигурен кое се казва на шега и кое не.
С боклука в ръка Илия за втори път слезе до първия етаж и докато се усмихваше наум на спомените за приключенията на семейство Мейзга, излезе на улицата. Усети се едва на ъгъла, когато червената светлина на светофара го застави да спре. За беда кофите за отпадъци се намираха в задния двор на блока, а спирката на сто и две беше съвсем наблизо, от другата страна на пешеходната пътека. Илия се огледа почти отчаяно, наоколо нямаше нито едно кошче за боклук. Трябваше да се върне отново. Днешният ден не започна добре.
Той направи кръгом, както го бяха учили в родната казарма и закрачи обратно. Поне не се налагаше да извърви целия път до входа на блока, защото двадесетина метра по-наблизо в стената се отваряше нисък проход, направен, както Илия предполагаше, именно за изхвърляне на боклука. Четириетажната кооперация беше построена по царско време, когато хората са искали да поддържат входа на жилището си чист. Понякога Илия се питаше защо е толкова трудно да се прави същото в новите блокове, които никнеха като гъби в Студенския град, в „Дружба“ и в далечните „Младости“.
Като малък Илия няколко пъти идва тук на гости у лелята на майка си. Обикновено го оставяха за по една-две седмици в началото на юли, когато старицата празнуваше рождения си ден. Още тогава тя пристъпяше едва-едва заради артрита и някаква контузия от бомбандировките. Баба Мария неизменно черпеше племенника си с тулумбички и захаросани бадеми. Майка му вяло протестираше, че малкият се учи да яде прекалено много сладки неща, че момчето ще свикне, а в Пазарджик такива деликатеси няма и от къде пари, а лелята казваше, че това са достатъчни причини да си хапне докато е тук в София.
Тогава Илия можеше да мине през прохода тичешком, сега му се наложи да се приведе. Преди двадесетина години врата на тунелчето винаги зееше дружелюбно, сега я бяха притворили и някой от жителите на блокчето дори си беше направил труда да я подпре отвътре с парче желязо. Илия се изпоти докато го отмести, но накрая успя да влезе и пред него се показа препълнена кофа с боклук. Капакът ѝ беше изкривен и отвътре се подаваха стари вестници.
Илия направи крачка напред и усети как подът под краката му се разтресе. Само това му липсваше, земетресение. Без да се церемони, той хвърли торбичката на земята, и се втурна към входа на блока, с мисълта че трябва час по скоро да изведе семейството си на улицата.
Съседната сграда потрепери. Четири етажа величествено се сринаха пред очите на Илия. Облак от червен тухлен прах го удари в лицето.
Каква сграда? До блокчето на леля му винаги е имало едноетажен супермаркет „Родина“ със стени от гофрирана ламарина.
Едва сега Илия си даде сметка за воя на сирените и се уплаши истински. Той не знаеше дали те вият при земетресения. Родният му Пазарджик не се намираше в земетръсна зона, а откакто дойде да учи в София, тук не беше ставало нито едно сериозно земетресение, като онова в Свищов по времето на неговото ученичество, когато падна цял блок. Може би пускаха сирените само при силни земетресения, помисли си Илия, докато тичаше.
Той вече посягаше към дръжката на входната врата, когато тя се отвори и отвътре изскочи внушителен непознат мъж с бомбе. На лицето му висеше половинка от очила.
– Господи, Виргилия! – изкрещя непознатият и се спусна към разрушената сграда.
Илия разпери ръце пред него.
– Стойте, другарю! Там може да е опасно!
Мъжът го изгледа странно, но все пак спря. После отново се взря в прашната завеса, която скриваше развалините.
– Там е жена ми.
Това подсети Илия накъде е тръгнал той самият.
– Най-добре изчакайте тук, другарю. Аз ще се обадя на пожарната.
Човекът кимна. Илия забеляза, че счупените му очила очила изглеждат необичайно. Той ги беше свалил и сега нервно ги въртеше в ръцете си.
Всеки момент можеше да последват по-силни трусове. За втори път тая сутрин Илия се затича нагоре по стълбите. Задъхан, той спря пред вратата на тридесет и чести апартамент. На нея, обкована в блестяща медена обвивка, се мъдреше нова табелка: “Докторъ А. Борков, хирургъ”.
Илия запремига изненадано докато търсеше ключа из джобовете си. Сигурно Дамянка е решила да се пошегува, каза си той и посегна да вкара жълтото немско ключе в прореза на новата брава. В цяла София сигурно нямаше друга като нея, колегата му от катедрата по Инженерна физика я донесе от ГДР.
Ключето не влезе. Нещо повече, на вратата вместо модерна брава с патрон стоеше архаично приспособление с широк отвор за ключа. Илия го заоглежда с интерес.
Кой знае защо, Дамянка беше сменила и бравата.
Да не би пък наистина да иска да се развежда с мен, ужаси се той. После в главата му просветна – аз съм сбъркал кооперацията! Като се знам, колко съм завеян, до къде ли съм стигнал преди да се усетя за боклука? Това обясняваше и разрушената сграда отсреща, и надписа на вратата, и ключалката.
Илия се обърна и се затича надолу по стълбите. За всеки случай провери надписите по вратите на втория етаж. Имената не предизвикаха у него никакви спомени.
Пред входа човекът с бомбето не откъсваше поглед от развалините. Той беше изтървал половинката от очилата си и в състоянието, в което се намираше, като нищо можеше да я настъпи. Илия се наведе да му подаде парчето и с изненада откри, че мъжът всъщност използва пенсне.
Над главите им прозвуча мощен вой, толкова силен, че звукът на сирените напълно потъна в него. Мъжът излезе от вцепенението си, хвана Илия за ръката и го повлече на някъде.
– Бързо към скривалището!
– Към какво?
– Към скривалището!
Те се озоваха през входа на тунелчето с кофите за боклук. Врата беше отворена. Мъжът хвана Илия за палтото и го блъсна навътре. Воят отзад се засили, земята се разтресе и асистентът по химическо машиностроене се намери проснат върху мръсния цимент, забил лице в същите картофени обелки, която трябваше да е изхвърлил преди цели четири дни.
В прохода стана тъмно, някой се беше изправил пред входа.
– Много рано започваме да пием, другарю! – чу се сърдит глас. – Сержант Петров, документите за проверка моля!

* * *

Илия никога повече не стъпи в тунелчето. Още на следващия ден той подхвърли на жена си идеята да продадат наследения апартамент и да си купят по-голям в „Младост“. Ще има самостоятелни стаи за децата, ще е по-близо до института, в който младият асистент преподаваше. Два месеца по-късно те намериха купувач и скоро след това се пренесоха в четиристайно жилище близо до булевард „Насър“.
Когато започнаха промените и реституцията, новият собственик на стария им апартамент, – строителен инженер по професия, с широки връзки в бранша, – реши да се впусне в предприемачество. Къде със заплахи, къде с плащане на цени далеч над пазарните, той изкупи останалите апартаменти, бутна кооперацията и за две години на нейно място изникна лъскав шопинг мол със скъпи бутици и много неон.
Една вечер Илия, който междувременно се беше превърнал в застарял доцент с плешива глава, случайно се озова пред мола. С Дамянка се бяха развели отдавна и той се връщаше след среща със студентка от втори курс, с която от няколко месеца имаха мързелив роман. Физически упражнения в постелята срещу решаване на задачи по съпромат. Без емоции и изблици на чувства, точно от каквото имаше нужда Илия сега.
На двадесетина метра от главния вход на търговския център имаше ниска вратичка. Вероятно тя водеше към сервизните помещения, например за изхвърляне на боклука. Колко ли отпадъци произвежда дневно огромният мол, запита се Илия докато се приближаваше към нея. Побутна я – за негова изненада тя не беше заключена.
Някакъв звук привлече вниманието му. Той решително отвори вратичката и още преди охранителят на ъгъла да извика заплашително, Илия се озова в нисичко тунелче. Тук вече воят на сирените се чуваше ясно. Под краката му се усещаше нещо меко. Илия направи крачка назад и се взря в пода. Там лежеше тялото на мъжа с пенснето. И с бомбето. Ужасът, който някогашният асистент изживя преди двадесет години, се беше погрижил да запечата спомена за кратката им среща в паметта на Илия.
Малко по-рано една петдесеткилограмова бомба, се отдели от туловището на американски „Либерейтър“ на седем километра над София. Трябваха ѝ няколко минути, за да достигне земята. Тя падна на улицата пред кооперацията, точно пред коридорчето за изнасяне на боклука. Петдесет килограма взрив, избухнали на десетина метра разстояние не могат да съборят толкова масивна и добросъвестно строена сграда. Но взривената вълна беше достатъчна за да откъсне металната врата от пантите и да я стовари върху Илия и мъжа с пенснето, които се бяха свили зад нея.

* * *

Охранителят на мола дотича задъхан до сервизния вход и както беше виждал в „Досиетата Х“, побутна вратата с крак, докато държеше в ръце фенерчето и газовия си пистолет. После се обърна и повърна в средата на тротоара.

* * *

Мария се притискаше към стената на тунелчето. До нея при избухването на всяка бомба тихичко хълцаше от изненада добре облечен мъж с пенсне – съпругът ѝ. Над главите им американските самолети сипеха бомбен килим над София. Близките попадения караха сградата да подскача върху основите си. Жената се молеше, на Господ ли, на Дявола ли, все едно, дано само някой да чуе молбите ѝ.
– Спаси ме, само ме спаси, всичко ще ти дам!
В тъмното тъмното просветнаха две червени очи.
– За да оживееш ти трябва да умре някой друг. – Чу се глас и замириса на сяра. По плочките затропаха копита. – Балансът трябва да бъде спазен. Кого ще пожертваш?
В този миг през ниската вратичка се втурна някакъв непознат мъж. Гологлав и с бирено коремче, неприлично голямо за тия военни годии.
Мария знаеше кого да избере.
22-23-27.12.2006, 19-21.03.2007
Сантяго – Сантяго – Ла Сия – Сантяго
Валентин Д. Иванов

Leave a comment

Filed under alternate history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Как инженер Ганев направи България велика


Хумористична фантастика, макар и малко тъжна, вдъхновена от Алеко Константинов и колкото и да е странно, от братя Стругацки. Винаги ми е харесвала идеята, че няма от какво друго да се сътвори добро, освен от зло, както и няма от какво друго да се направи знание, освен от невежество, а култура – от диващина. Разказът е публикуван в българоезичния чикагски вестник „България“, стр. 17, бр. 11 (924), 2019 г. от 14-20.03.2019 г.

* * *
Епизод първи: инженер Ганев извежда България на три морета

Инженер Ганев се събуди от болки в кръста и от мисъл в главата. Причината за болките бе ясна – предната вечер бе попрекалил с уважението към стрина Ганевица. Но мисълта даваше повод за безпокойство. Той не помнеше от кога не го бяха спохождали мисли. Телевизор, вестник, туй, онуй – не му оставаше време за тях.
Разтревожен, инженерът се отправи към кухнята с намерението да удави в чаша студена вода досадната пришълка, която се бе вселила в главата му. Но мисълта не захиря, напротив, все едно че беше стайно мушкато, усетило живителна влагинка, вирна листенца, разрасна се и взе да натиска черепа му отвътре, като младо пиле дето аха, и да се излюпи.
Ганев, ядосан вече не на шега, се върна в спалнята и разбута жена си.
– Имам мисъл! – викна той. Почти изпищя, което беше социално неприемлива реакция, неподходяща нито за мъжествеността, нито за възрастта му.
– Кво, бе? – Ганевица едва-едва отклопи очи.
– Имам мисъл! – натърти съпругът ѝ. – Дойде. И не ще да си ходи.
– Ти само изчакай малко и тя сама ще се махне – успокои го жена му. – Що не си легнеш? – И подкрепи думите си с по-солиден аргумент, като надигна завивката. Да му покаже колко е желан и как го подкрепя в трудната му житейска борба.
Но болката в кръста още не беше отпуснала инженера. Да бях пил и един аспирин с водата, рече си Ганев. Ама на, мисълта ме разсея от истински важните неща.
Той направи страдалческа физиономия, потупа се по пояса. Жена му прояви разбиране, обърна се към стената и преди съпругът ѝ отново да докрета до кухнята, вече тихичко похъркваше.
Ганев поправи грешката си – извади от аптечката две байерови таблетки, от онези дето не дразнят стомаха, и ги глътна на екс. За болката се погрижих, рече си той, сега да видя какво мога да сторя за мисълта. Всеки проблем се решава със системен и методичен подход, така го бяха учили навремето във ВМИ-то.
Най-напред, кое бе породило проклетата мисъл? Ганев се поколеба. Тя можеше да произлиза или от уроците по Родинознание в далечната му третокласническа младост или от някое предаване по телевизията.
После, за какво беше мисълта? – България на картата е цветно петно, по-зелено в долините, по-белезникаво там, където са най-високите планини. Как да разпне това парче земя, да я направи по-голяма от човешка длан със среден размер, та да стигне до големите топли морета на юг?
Ганев се почеса там, дето не го сърби. Сети се кое му докара таз мисловна напаст – снощи жена му го заврънка да ходят през отпуската в Гръцко. Инженерът помили, пресметна колко ще им струва пътешествието, сравни предполагаемите разходи с постъпленията в семейния бюджет, и каза твърдо нье. Добре, че тя се сети за морето след уважението, иначе Ганев щеше да си докара болките в кръста на Куково лято.
Обаче по всичко личеше, че жена му не се е отказала напълно от проектопочивката. Нали затова отметна тъй прелъстително завивката тази сутрин. Инженерът пак се почеса на същото място. Дали нямаше начин хем да ѝ угоди, хем да не се разорят?
А не можеше ли да ѝ угоди и да изкара някой лев?
Почеса се инженер Ганев за трети път, извади от изтърканата инженерска чанта един лаптоп, последен китайски модел, отвори го и се взря над екрана в отсрещната стена, където се кипреше полска секция, оцеляла от социалистическата младост на семейство Ганеви. Там, сред няколкото прашасали книги се кипреше един фантастичен роман на Хари Харисън. Останка от същата епоха.
Инженерът не губи време да се чеше повече, направо отвори редактора и затрака по клавишите. Първо, прокопаване на тунел от Сандански до Средиземно море. Но не до къде да е, ами в неутрални води на половината път до италианския бряг. За това ще стигнат европейските фондове за развитие на инфраструктурата от следващата петилетка, а неквалифицирана ръка да върти кирките и да бута вагонетките с пръст – колкото искаш. Второ, изграждане на подземна железница през новия тунел. Теснолинейка, за по-малко напречно сечение. За да спестим средства, ще използваме композициите от линията Септември-Добринище, пишеше Ганев. Трето, най-важното – подводен терминал в Средиземно море. Даже два. Единият между Гърция и Италия, а вторият – на юг, на половината път между Пирея и Александрия. С хъбове за газ и нефт. Ще разтоварваме направо от танкерите без да се налага корабите да влизат в пристанища. Ще спестим разходите за лоцмани и за пристанищни такси. Това Бритиш Петролеум, Тексако и Лукойл всичките ще идват при нас, миличките, ще забравят всякакви там Северни и Южни потоци…
След има-няма десетилетие вечният министър-председател резна лентичката и обяви, че Симоновият завет е изпълнен – България отново се простира на три морета. Инженер Ганев скромно се подсмихваше в ъгъла.

Епизод втори: инженер Ганев превръща България в колониална империя, над която слънцето никога не залязва

Инженер Ганев си пиеше третото предиобедно кафе и тихо пустосваше по моряшки. Клиентите на фирмата недоволстваха, началниците – двойно повече. Самият инженер се извисяваше над бурята на техните тревоги невъзмутим като атол, чийто вулкан отдавна е спрял да плюе лава. Ганев се рееше в облаци от спокойствие – нещо, което никой атол не можеше да постигне, а и повечето простосмъртни – също. Но инженерът не беше обикновен човек, не и в дните, когато го спохождаха идеи.
След случката с тунела му хареса да има мисли. Услади му се и той сам започна да ги търси. За беда пущините не се намираха току-така. Най-лесно се появяваха след външно стимулиране, я от страна на стрина Ганевица, я на някоя тлъста сметка за ток или парно, я – както сега – заради дъщеря му.
Той погледна с безразличие купчината жалби, на които трябваше да отговаря в кутията за входяща писма. Намуси се и с решителен жест ги запрати към кошчето. Така де, от съвета на директорите няма да му искат обратни разписки за да се види, че наистина е изпратил извинения. Те едва ли знаеха, че електронната поща поддържа такова нещо като обратна разписка. Ако искат, сами да се свързват с клиентите и да проверяват.
Инженерът взе чист лист от принтера, пое си дълбоко въздух и бързо – докато не се беше изпарила смелостта му – написа най-отгоре: „Идея“. Чакаше го, не – препираше го новата Мисъл, но Ганев не бързаше да я домисли. Боя се, каза си той, да не се разочаровам от нея, да не се окаже кьор-фишек.
Нямам право да се мая, реши инженерът. Щерката на мене чака.
Кой го е грижа за някакви си недоволни клиенти, като на Ганевата шия висеше с тежестта на воденичен камък една амбициозна тинейджърка, вулкан от желания?
– Искам да уча в Америка! – каза му снощи тя.
А всичко вървеше така добре. Инженерът мирно вечеряше и на никого не пречеше, отдаден на сладостни спомени. Стрина Ганевица, благодарна след почивката в Гръцко, миналата седмица на две пъти се погрижи за кръста му. То, за човек на неговите години не беше нужно повече. Навън залязваше топлото лятно слънце, чуруликаха птички и котката на съседите не мяучеше – или те най-сетне се бяха сетили да я нахранят или вече беше умряла от глад.
Ганев се задави. Вярната му съпруга се притече на помощ и го потупа по гърбината. Дланта ѝ бе тежка, хапката изхвърча от кривото му гърло и се приземи право в средата на чинията. Той деликатно отмести изделието от чехословашки порцелан настрани и се покашля, не защото имаше нужда, а за авторитет.
– В коя Америка? Северна или Южна? – попита инженерът.
– Татко, не се прави на интересен! Искам на западното крайбрежие, – и за да не я прати родителят ѝ в Сиатъл, където валеше два от всеки три дни дори през лятото, добави, – в Калифорния.
Бащата въздъхна. На какво ли не е готов българинът за образованието на децата си?
Цяла нощ той се рови в сайтовете на калифорнийските университети и си скуба косата. Скъпо! Още по скъпо! Прескъпо! Даже с комисионните от хъбовете и таксите от „Солунската митница“, както наричаха граничното съоръжение до изхода на средиземноморския тунел край Сандански, щерката щеше да види Америка през крив макарон.
Ще измисля нещо, зарече се Ганев.
И ето го сега, с перо, прощавайте, писалка-еднодневка Бик в треперещата ръка, той полагаше Мисълта си на белия лист.
Първо, по навик започна да изброява инженерът, обявяваме война на Америка. Това е лесно, стига две-три думи да се променят в някоя телеграма на правителството. За стар хакер като него – детска игра.
Второ, печелим войната. Още по-фасулска работа. Хакваме им НОРАДа-Морада, онези се наканват да си изстрелят ракетите по нас, ама нанай, ракетите отиват… после ще решим къде да отидат, може да ги използваме да решим някой и друг световен проблем, да направим даром малко добро на хората, ако не на всички, поне на некои наши ора. Тъй, де!
Трето, присъединяваме таз проклета Калифорния към Софийската област. Тък щерката ще трябва да плаща по-ниски студентски такси като жител на щата. Което е съвсем друга ракия, не е като кожодерските таксите за студенти от другите щати…
И така, след няколко дена, не много бавно и определено не полека, като броим Хаваите, Гуам и разбира се, метрополията в Европа, България се разтегна и се превърна в световна империя, над която слънцето никога не залязваше.

Епизод трети: инженер Ганев съживява българската космическа програма

Остана сам инженер Ганев: жена му замина за южните морета, а щерката – за Западното крайбрежие. Натъжи се той: те двете изпълниха мечтите си, ами аз? Почеса се по навик на онова място, дето не го сърбеше, и се запита: Каква е моята мечта?
Ето, той направи от България световна сила. Най-световната най-сила. Уолстрийт обезлюдя, всичките банки се преместиха в Софийското сити край НДК. Японските, китайските и американските компании се надпреварваха коя по-напред да си пренесе производството в технопарка край Пловдив, а Бургаското пристанище надмина по товарооборот Лос Анжелис, Хамбург, Плимът и Шанхай взети заедно. От ООНето плахо подпитваха дали не могат да се пренесат от Манхатън в Перник, а Европейския Съюз направо заяви, че дава под наем щаб-квартирата си в Брюксел и ще си строи нова в Пазарджик. Носеха се слухове, че Международната търговска организация иска да се премести в Княжево, а Интерпол – в Симеоново.
А инженерът продължаваше да седи на бюро – макар вече в Българската Западоиндийска компания, – да отговаря на клиентски жалби и само от време на време вадеше мобилния си телефон Респром-1300, производство на завода в Белоградчик, за да провери на холографския екран постъпленията от Самоковската митница. Умната машинка проектираше тримерни графики във въздуха пред него и с гласа на Лили Иванова обявяваше баланса по сметката.
За това ли се борих, за това ли страдах от високо вътрешночерепно налягане, докато мислех тия мисли?
Изтри Ганев с едно махване на ръката всички клиентски писма, яхна електрическата „Тесла“ (да не се бърка с Елонмъсковата „Тесла“ тази е с ударение на последната буква, по български тертип) и по интелигентната магистрала се отправи към родното си село Костилково със скорост триста и осемдесет километра в час. След петдесет и пет минути колата го остави пред къщата на дядо му. Затича се инженерът към дома на праотците си, даже забрави да затвори вратата, та се наложи изкуственият интелект на транспортното средство да я хлопне вместо него. А в това време Ганев вече ровеше из картонените кутии, скрити в най-далечната одая. Там той криеше тетрадките от ученическите си години и сега търсеше онази по Родинознание за трети клас. На гърба й десетгодишният Иванчо, бъдещият инженер, се беше нарисувал някога като космонавт.
Това бе мечтата му.
Не му трябваше много. Повечето от ракетите на НОРАД-Морад още си стояха в силозите и фирмите, на които последното американско правителство беше аутсорсанло поддръжката им, съвестно си вършеха работата. Какво значи загуба суверенитет? Каква Булгерия? Имаме контракт! Договор, сиреч. Ние изпълняваме нашите задължения, бъдете така добри да си плащате. Иначе, ще ви съдим в Хага. Ах, съдът се преместил! И къде? Добре де, ще ви съдим тогава в Хасково, където и да е то. Ганев примерно така си представяше разговора между адвокатите на Боинг, Нортроп-Груман и Локхийд от една страна, и генералите от „Дякон Игнатий“ 3, дето се помещаваше българското Министерство на войната.
Той извади от джоба си измачкана салфетка с логото на веригата за бързо хранене „МакХапка“. Приглади хартийката с длан. Огледа се наоколо. На перваза на стария прозорец лежеше едно оглозгано химическо моливче – сигурно останало още от покойния му дядо, от времето, когато той работеше като магазинер в селото. Инженерът го наплюнчи и започна да смята.
След три дена във Варненския корабостроителница избутаха с булдозери настрани и започнаха да режат за скрап кила на някакъв супер танкер, който по милост се бяха съгласили да строят за Саудитска Арабия. На негово място положиха основите на космически кораб, назован с тайнственото име „Тахмасиб“, който им поръча инженерал.
– С него ще кацнем на Слънцето! – обясни Ганев на директора на завода. – Но за да не изгорим, ще летим през нощта! – Директорът замига на парцали. – Ха-ха, хвана се! Ще летим към Юпитер. И понеже той сега е от другата страна на Слънцето, ще излезем извън равнината на земната орбита и ще направим гравитационна маневра около нашето светило. Тази траектория се нарича овърсан, да наиш…
След половин година Ганев, напълно забравил за клиентски оплаквания и за Самоковската митница, се настани зад щурвала на кораба и две седмици по-късно вече се канеше да забие българския флаг на спътника на Юпитер Амалтея.
– Малка крачка за един човек, ъъъъ – дръжката на знамето не искаше да влиза в леда – да му…
Тук Българската телевизия прекъсна прякото предаване от системата на Юпитер и пусна „Шуми Марица“ в изпълнение на Зис.
Валентин Д. Иванов
Мюнхен, 8.02-8.03.2019 г.

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Аз открих машината на времето


Миниатюра от сто думи, най-вероятно неуспешно участие в конкурса за микроразкази на вестник „Други светове“ през 1992 година. Обаче сред десетките други писани и недописани макро- и миниатюри в архива тази е интересна заради сравнението с разказа „Машината на времето“ (от 2001 година), защото показва, че драскачите като мене, точно като убийците от криминалните романи, се връщатанабеттз я към темата, я към престъплението – ако между тия две неща изобщо има разлика.
* * *
Сега ме гонят безброй ченгета, на крак са цели армейски части – не е шега да открие човек машината на времето.
Всички знаят, че хронофизиката е нещо средно между неизорана нива и вонящо блато. Даже за ветеран като мен с двадесет и седем години в секретните институти.
Шумотевицата едва ли щеше да бъде толкова голяма, ако се бях сетил да унищожа последните си записки – от тях са разбрали, че съм напреднал доста.
Всъщност истината е съвсем простичка – машината на времето са нашите приятели и местата, където сме били. И при които избягах веднага, щом ми писна.
Валентин Иванов
София, 1992 г.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, Литературен конкурс, алтернативна история, научна фантастика

Приказки от чекмеджето: Кафе и шоколад или ако Константинопол не беше паднал


Алтернативно-исторически разказ, написан преди почти две десетилетия за съдбата на едно семейство във версия на историята, в която България е велика. Но величието на страна не означава непременно щастие за хората, които живеят в нея. Великите империи изглеждат добре само в атласите. Разказът не е публикуван никъде до сега.

* * *
1. КАФЕ

Поручик Костадинов отпи глътка блудкава течност. Въпреки войната, в хотел „Адлон“ би трябвало да предлагат по-хубаво кафе. Заради любовта към кафето – небългарска напитка от Етиопия или Бразилия вместо чайник със запарка от шипки – в София често шушукаха зад гърба на Костадинови. Таткото го харесваше от младините си, когато се подвизаваше като консул в Ню Йорк и кръстосваше шпаги с пинкертоновците на американския президент.
Костадинов топеше устни в ечемиченото кафето и гледаше с неприязън немците наоколо. Кой можеше да гарантира, че Стоян, най-големия му брат, не е застрелян от русия келнер, а вторият, Атанас – от младежа, който продава вестници?
Това идване в Берлин бе струвало всяко петаче, спестено за четири месеца товарене на въглища в Константинопол.

***

Ежедневно Георги ходеше до кафенето пред Мадридския кралския дворец. От непрестанния глад той разви амнезия, не беше сигурен дали Ана-Мария е родена през март или април. Помнеше само, че когато празнуваха последния път, беше студено и валеше сняг.
Изтощението пощади спомена за раздялата им преди падането на Варна. Червените завладяха Царево и Констанца. От полка остана един батальон, снеха ги от фронта за преформиране. Георги измоли два дни отпуска от началника-щаба и замина за Созопол, където Ана-Мария живееше сама в лятната къща на покойните си родители.
На следващата сутрин те бяха във Варна, където мачтите в залива оредяваха. Георги най-напред опита официалните канали – семействата на офицерите подлежаха на евакуация.
– Списъкът е дълъг от тук до Солун, – каза му тиловакът от щаба на барон Цветанов. – Като нея са милион, майорските жени и дъщери са хиляди, генералските – стотици.
Георги го погледна свирепо. Офицерът се смути, скъса листче от бележника си и написа нещо.
– Кажи, че аз те пращам. Приготви злато, колкото имаш. Бог да е с вас.
Три дублона отидоха за подкуп на мичмана, чието име му бе дал тиловакът. Контрабандистът открито огледа Ана-Мария. Само съзнанието че от тоя мошеник зависи оцеляването на съпругата му и знанието, че няма да пътуват със същия кораб спряха Георги да не поиска удовлетворение.
– „Царица Ивана Благородна” отплува за Константинопол след час. – Каза мичманът докато попълваше документите.
Ана-Мария се качи на борда минути преди да вдигнат трапа. Наоколо се блъскаха безброй нещастници. Георги беше имал три жълти монети повече от тях.
– След края на войната, по обяд, на вашия рожден… – извика поручикът от пристана.
Корабът се отдалечи от кея, препълнен с царски офицери. Ана-Мария отвори уста, той се опита да прочете отговора по устните й, но не успя. Няколко осемдюймови снаряда разпениха водата. Пътниците се втурнаха настрани от перилата, изпращачите се разбягаха. Георги остана на пристана, прав и сам.
За двете години след края на войната испанските улици се изпълниха с американци, забогатели за сметка на европейското клане: жени с неприлично къси рокли, арогантни мъже. Георги бродеше сред тая паплач и мислеше как предната вечер той, доблестният български офицер, трябваше да открадне риза, защото неговата беше протрита на врата.
До края на април оставаха осем дни и всеки един от тях можеше да бъде рожденият ден на съпругата му.

***

Костадинов освободи таксито пред входа на Тюйлери. Предиобедната разходката из парка щеше да го настрои за романтичния жест към миналото по-добре от всяко старо писмо. Десет години след войната, неизвестно колко преди началото на следващата, той реши да дойде именно в Лувъра. Избираше различни места за поредната „срещата“ с изчезналата си съпруга, с която така и не се разбраха къде да се срещнат в суматохата преди тръгването. Писмата до роднини, обявите във вестниците – нищо не помогна.
Миналата година Георги посрещна рождения ѝ ден с чаша кафе в Берлин до хотел „Адлон“. Изкушаваше се да наруши правилото си и да замине за немската столица. Германия го привличаше със свободата, с изчистения функционализъм на арт-деко-то и с новата вълна политици, които ратуваха за преразглеждане на мирния договор от Фонтенбло. В последния момент реши да остане в Париж.
Ако беше тръгнал за Берлин, след „срещата“ щеше да се разходи из музеите, да иде в бирариите, където се събираха националсоциалистите на Адолф Хитлер. Нещо свързано с тях караше Георги да се тревожи за бъдещето. Редакторите на „Чикаго Трибюн“ споделяха опасенията на своя кореспондент. Все по-често му поръчваха материали за немската политика, вместо за Червения Рим.
Войната можеше да почака. Сега Костадинов се наслаждаваше на безгрижието.
Пред входа мрачен арабин пестеливо разливаше кафе. Георги поръча чашка, помириса я, и като вдигна глава, видя Ана-Мария да тича към него с разперени ръце.
2. ШОКОЛАД

– В Берлин, до хотел „Адлон“! – Извика Ана-Мария.
Няколко водни стълба се изпречиха между кораба и Георги. Тълпата завлече жена му назад. Изпращачите също се разбягаха.
Повече взривове нямаше. На пристана остана единствено мъжът й. Ана-Мария го гледа, докато той не се превърна в тъмнозелена чертичка.
– Госпожице, извинете за нахалството, – заговори я миловиден мъж, на възрастта на Георги. – Не споменахте Берлин?
– Там ще се срещнем със съпруга ми след края на войната.

***

Мадам Костадинова разви бонбона. Не беше виждала подобна сладост от предвоенните приемите у княз Поповски. Те изписваха шоколадите от Швейцария. Повечето от гостите предпочитаха подсладените разновидности, а Ана-Мария – по-горчивите.
Фон Ризен беше запомнил това от разказите ѝ на “Царица Ивана”, и в Константинопол я покани в немски ресторант, където поръча купа шоколадови бонбони. Сервитьорът-германец не помръдна вежда, не случайно преди войната половината му колеги в Европа бяха немци. Наоколо, обясни фон Ризен, несмутени от нищо, вечеряха дипломати и шпиони.
– Повечето са и двете, – допълни той.
Младата жена внимателно отхапа ъгълчето на бонбона. Марципан. Преди войната купата щеше да бъде пълна с истински шоколад.
– Харесва ли ви, Ана-Мария?
Тя възторжено кимна.
Германецът говореше български без акцент. Прадядо му постъпил на българска служба при Симеон Трети, когато Царството се отваряло към Запада. От тогава семейството му живееше в България. Бюргерският здрав разум помагаше фон Ризенови винаги да заемат високо положение. Войната не им попречи, но в първите дни на българската революция те изнесоха от София скъпоценностите си с дипломатическа поща.
Ана-Мария най-после се нахвърли върху марципаните. Когато се нахрани и кръвта се спусна в стомаха й, жената подробно разказа как чудесният ѝ съпруг я спасил от червените. Фон Ризен я гледаше в очите и задаваше необходимите въпроси в паузите, през които Ана-Мария подреждаше обърканите си мисли. В два следобед немецът я настани в най-луксозния хотел на Константинопол и се отправи към местното представителство на Ризенбанк, собственост на клона на семейството, който никога не беше напускал Фатерланда.

***

Вилхелм вкара в стаята количка за сервиране с купа шоколадови бонбони – неизменна откакто мадам Костадинова прие предложението на му да изчака мъжа си в къщата на фон Ризен в Бабелсберг. Въпреки че не искаше да си признае, тя най-напред пресметна до кога ще ѝ стигнат двата дублона, които ѝ беше дал Георги.
Разкошът у тях не я изненада. Ана-Мария заподозря, че домакинът е роднина на Кайзера.
На третия ден Вилхелм се поинтересува дали мадам не желае да разгледа Сан Суси. Вековната царственост на двореца не можеше да бъде изтрита от една война.
– Честит рожден ден! – Фон Ризен ѝ подаде пакетче с розова панделка.
Вътре се спотайваха обици с диаманти.
– Колко сте мил!
Ана-Мария го прегърна. Косите ѝ погалиха лицето му. Германецът се смути и леко се отдръпна, което не остана незабелязано за младата жена.
– Трябва да сте красива пред съпруга си. Разпоредих да приготвят колата за десет. От тук до Берлин са два часа път.
Шофьорът я поздрави докато товареше сандъка с багажа й. Фон Ризен беше наредил прислугата да говори с гостенката на френски, защото знаеше, че тя го владее свободно. Ана-Мария се усмихна и се запита как за няколко месеца е натрупала толкова вещи. Напусна България само с една ръчна чанта.
Автомобилът тромаво пореше веригата от бежанци, които прииждаха от Берлин. Хората се отдръпваха и се взираха в пътниците с нетипично за германците любопитство. Ана-Мария и Вилхелм избягваха да ги гледат в очите.
Закъснялата пролет ги причакваше на всеки завой. Цъфтяха липи и рози. Костадинова си спомни как празнуваха шестнадесетия ѝ рожден ден в Бургас и за пръв път срещна напетия курсант Костадинов от кавалерийското на Негово Величество училище. На следващата вечер той се опита да я целуне и получи плесница.
Фон Ризен отвърна на неволната ѝ усмивката. Ана-Мария се протегна и го погали по ръцете.
– Вие сте истински приятел и джентълмен. – И двамата знаеха за безбройните български благороднички, които се препитаваха по най-безчестен начин по европейските улици. – Няма повече да ви бъда в тежест.
Германецът понечи да възрази, когато изпод торпедото заизлиза черен дим.
– Какво става?
– Каквото и да е, Ана-Мария, обещавам ви, че по обяд ще бъдете пред „Адлон“.

***

В Берлин пиеха горещ шоколад и се качиха на влака с кожени палта. Във Франция останаха по спортни сака. След испанската граница Ана-Мария се осмели да си облече лятната рокля от оранжев сатен, специално ушита за срещата с Георги. Годината в Германия я отучи от истинска топлина. Напразно фон Ризен заповядваше да носят на гостенката горещи тухлички в мъхести хавлии. Ана-Мария мръзнеше непрекъснато.
– За мен кафе, – поръча фон Ризен. – За вас?
– Както винаги.
– Шоколад за дамата, моля.
Ана-Мария се колебаеше между Париж и Мадрид. Жалко, че така и не успяха да се разберат с Георги преди раздялата.
Фон Ризен попиваше с поглед лицето й, сякаш я виждаше за последно. Зад прозореца се редуваха селца и лозя.
Келнерът, немец разбира се, нали войната беше свършила, им донесе поръчката. Ана-Мария отпи глътчица и пресрещна погледа на фон Ризен.
– Вилхелм, обичате ли ме?
Немец, но роден в България, той не умееше да крие чувствата си.
– До дъното на душата си.
– Искате ли да се върнем?
– Вярвате ли, че миналата година не повредих нарочно колата?
– Вярвам ви. – Ана-Мария докосна ръката му. Фор Ризен погали пръстите й. – Ако Георги беше в Берлин, щеше да се срещнем на следващия ден. Той не би си заминал веднага. Но вие не отговорихте на въпроса ми.
– Иска сърцето ми. А мъжа ви?
– Бях на шестнадесет, родителите ми починаха, бях сама. Той бе напет поручик. И не познавах вас.
– Благодаря, Ана-Мария. Но нека да продължим. – Немецът у фон Ризен взе връх. – “За да дойде пролетта трябва зимата да свърши”.
– Както винаги, вие сте прав, Вилхелм. Нека най-напред да намерим Георги.
3. РОЖДЕН ДЕН

Кафето се разля по костюма на Костадинов. Арабинът се развика да му платят счупеното. Ана-Мария се задави в сълзите си.
– Запознайте се, – накрая каза тя, – новият ми съпруг Вилхелм, синовете ни Фредерик и Волфганг.
Едва сега Георги забеляза фон Ризен и гувернантката с пеленачетата.
Отпратиха бавачката в хотела и потърсиха кафене.
– Какво ще обичате? – Попита келнерът на френски, с немски акцент.
– Шоколад за дамата… – Започнаха мъжете едновременно.
– Моля, поръчайте вие – отстъпи фон Ризен.
– Шоколад за дамата, кафе за мен и…
– Две кафета.
Чуваха се само разговорите около съседните маси.
– Търсих те пет години! – наруши мълчанието Ана-Мария.
Георги погледна към фон Ризен.
– Вилхелм знае всичко.
– Видях ви в Берлин. Заедно.
Фон Ризен извади лулата си.
– Защо не се обади?
– Видях ви заедно и в Мадрид.
– Но защо не се обади?
– Бях беден емигрант от България. Минаха години докато… – Костадинов разпери ръце.
Келнерът донесе шоколада и кафетата.
– С Вилхелм се запознахме на кораба – обясни Ана-Мария. – Той ми предложи закрила. Без него бях загубена.
– Съжалявам, че позволих да преживееш всичко това. Да останем в България щеше да бъде краят. Нямаш представа…
– Имам. Чета статиите ти.
Фон Ризен най-после си запали лулата.
– Търсех те чрез Българското дружество в Берлин…
– Не ходя там. Приех германско гражданство.
Един ден за нас ще снимат филм, помисли Костадинов.
– Още кафе? – Попита келнерът. – Имаме чудесни еклери с шоколадов пълнеж.
– Не, – отсече фон Ризен.
– Днес сте мои гости. – Георги подхвърли предварително приготвена банкнота.
Всички се изправиха и припряно започнаха да се сбогуват.
– Почти забравих, – сепна се Георги. – Честит рожден ден!
Валентин Д. Иванов
Сантяго-Париж-Гаршинг, 2002 г.

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Интеркосмос


Алтернативно-исторически разказ, написан през 2003-2004 година, в който „преигравам“ програмата „Интеркосмос“ в други реалности. „Интеркосмос“ беше международна програма на СССР, по която в космоса бяха изпращани космонавти от социалистически и приятелски държави през периода 1978-1988 година. В рамките на тази програма летяха двама българи – Георги Иванов и Александър Александров, и България стана шестата страна със свой космонавт.
Бях си задал въпроса как би изглеждало българското участие в програмата „Интеркосмос“ в различни алтернативни реалности. В какви реалности нашите космонавти щяха да летят не със съветски космически кораби, а с немски, китайски, английски или американски? Имах на ум и други идеи, но написах само един разказ. Надявам се – за сега само един. Той беше публикуван в антологията „Волни хоризонти“, номер 27 от поредицата „Нова българска фантастика“ на издателство „Аргус“ през 2005 година. Съставители са Александър Карапанчев и Емануел Икономов, а редактор е Емилиян Малезанов (псевдоним на Е. Икономов).
* * *

На партиен конгрес новият Фюрер критикува предшественика си. От залата се чува глас:
– Щом знаехте още тогава, че положението е толкова лошо, защо мълчахте?
В отговор новоизпеченият Фюрер кресва:
– Кой се обади?
Тишина.
– Сега знаете защо мълчах.

1. „Крила се забиват във вятъра…“

По челото на първия български космонавт – капитан Иван Марангозов, Ивака за приятелите – се спускаха вадички пот. Няколко минути той повтаря вместо мантра: „крила се забиват във вятъра, крила се забиват във вятъра…” Имаше нещо в тези думи. Сила, ярост… Злоба? Той разтърси глава, за да прогони последната мисъл.
Дарина никога не би написала нещо подобно.
Крила се забиват във вятъра…
Следващият стих отказваше да дойде. Какво се римува с „вятъра“?
Той си представи как крилата на птицата със свистене разрязват въздуха, докато тя се издига в небето. Но това беше само картина и въпреки красотата си, тя нищо не значеше. А поезията, помисли си Ивака, трябва да казва нещо. Като стиховете на Дарина за умиращата орел, който се опитва да се издигне във въздуха за последен път. Там имаше нещо повече от описание на полет. Той още се мъчеше с първия куплет, до сега тя да беше написала цялото стихотворение…
Споменът за жена му накара сърцето на Ивака да забие по-често.
Замислен над собствения си недовършения „шедьовър“, той се озърна да провери дали крилата на раумфарера са си на мястото. Там бяха – къси, отсечени и остри, с черни плочки от графит по предните ръбове.
От задната седалка на кокпита полковник Ото Флайшер разказваше най-новия виц за Фюрера. Опитва да разсее новака, разбра Ивака и се насили да се засмее на подходящите места.
В центъра на таблото премигваха регистрите за обратно броене. Осем вакуумирани газоразрядни индикатори, всеки с по седем зелени жички, подредени като два квадрата, сложени един върху друг. Светещите жички образуваха цифри, който постепенно намаляваха. Те показваха времето до старта. Десетите и стотните от секундата премигваха толкова бързо, че индикаторите не успяваха да изстинат и хвърляха наоколо приглушен блясък. Едва цифрите на секундния регистър се сменяха забележимо за човешкото око.
До началото на полета оставаха малко повече от шест минути.
Ивака продължаваше да се поти. Не беше от напрежение – през последната половин година той прекара стотици часове в тренажорите на Рауменбург, изчете безброй ръководства и издържа всички тестове. А през свободното си време се наслуша на историите, който със или без бира в ръка, разказваха по-старите раумтрекери.
След като опитът за психологична поддръжка отвън се провали, Ивака сам се обърна към физиологията. Той започна да отпусна мускулите си един по един. Първо на дланите, които обгръщаха щурвала на кораба, после все по-нагоре по ръцете, докато не стигнаха до раменете. Вратът го затрудни повече, но две минути по-късно той завъртя глава с облекчение.
Слушалките изтрещяха точно когато българинът се мъчеше да разсее оловната топка в стомаха си:
– Полет едно-седем-осем-три, готовност десет, девет, – гласът на диспечера продължи да отброява секундите до старта с монотонен хохдойч, – две, едно, старт!
Полковникът потвърди:
– Я-вол, хер директор.
Зелената лампичка пред Ивака светна и той освободи спирачките. Машината се плъзна по пистата, контролната кула остана назад и още преди капитанът да си поеме въздух, предният колесник се отлепи от земята. Твърдогоривните ускорители под крилата завиха с пронизителен фалцет. През периферното зрение на Ивака пробягваха кактуси и палми.
Числата на регистрите сега нарастваха, отброявайки продължителността на полета. На двадесетата минута се включи главният двигател, корабът подскочи напред и седалката потъна под теглото на Ивака. Сякаш от претоварването, нещо в мозъка му се отприщи и той разбра какво го измъчваше преди да полетят. Неопределеността. До сега българинът смяташе, че е решил какво ще направи след като излязат в орбита. Истината беше друга – той все още се надяваше, че ще се случи чудо и дилемата, пред която го поставиха преди два месеца, ще се разреши от само себе си.
2. Дядо Мраз пристига от юг

София посрещна Ивака разкрасена като мома, която с нетърпение очаква жениха си. По уличните лампи на Цариградско шосе висяха нанизи от светлини. В Борисовата градина свиреше военен оркестър и по замръзналото езеро се пързаляха двойки. Сградата на Ректората беше покрита с гирлянди. Из центъра все още се суетяха хора, бързащи да направят последните коледни покупки.
Ивака помоли шофьора на таксито да спре пред дома му. Огромният „Балкан“, рожба на тукашния филиал на Фау-Ве спря с грацията на линеен кораб. Офицерът плати, пресече опита да му върнат ресто, и с мъка побра в ръцете си всички подаръци от багажника.
Портиерът на отсрещната кооперация ринеше сняг, въпреки късния час, и побърза да се притече на помощ.
– Весела Коледа, бай Димчо! – поздрави го Ивака.
– Весела да е и на вас, господин капитан! Да са ви живи и здрави дечицата!
Ивака благодари и се отправи към входа си. Снегът под краката му тихичко поскърцваше. Офицерът потрепери – за едно денонощие беше сменил зноя и влагата на Гвиана с българската зима и сега усещаше как студът прониква в тялото му и се загнездва във всяка кост.
Пред вратата на къщата той спря за да отърси снега от обувките си. Детски смях и музика проникваха през дъба и кожената тапицерия. Ивака си представи какво го очаква вътре – Дарина, децата, габровския килим на пода, канапетата от орехово дърво, камината, репродукциите на Майстора по стените. Време беше да провери дали споменът, който го съпровождаше през шестте седмици в Южна Америка, е точен.
Пенка, дъщеричката им, го видя първа и заподскача на дивана:
– Татко си дойде, татко си дойде! – и се втурна да го посрещне.
Жена му Дарина се надигна от канапето, остави настрана шарена книжка – сигурно с приказки, предположи Ивака – и също тръгна към него.
– Добре дошъл, Васко!
– Здравейте, моите момичета! Честита Коледа!
Той пусна пакетите на пода и ги завъртя във въздуха.
– Как прекарахте без мен?
– А пък аз имам отличен по смятане – похвали се Пенка.
– Браво, браво! – Ивака я вдигна още по-високо.
– И по География, и по Трудово, и по Закон божи – допълни майка ѝ.
– Каква си ми умница! А къде са близнаците?
– Тъкмо заспаха – обясни Дарина. – Много искаха да те посрещнат, но стана късно.
– Самолетът от Кайен закъсня с два часа и изтървах връзката във Франкфурт. Времето беше много лошо. Сега ще ида да ги видя.
– Искам и аз! – обади се Пенка.
– Може, но само ако не шумиш – съгласи се баща ѝ. – Обещаваш ли?
– Обещавам.
Тримата се качиха до детската стая на втория етаж. Ивака открехна вратата само колкото да се увери, че близнаците – Асен и Петър – мирно спят на двойното си легълце.
Щом слязоха долу, Дарина го попита дали е гладен и въпреки уверенията му, че в самолетите на Луфтханза хранят чудесно, отиде в кухнята да донесе нещичко, над което сигурно бе вълшебствувала цял следобед.
Пенка се завъртя около пакетите, разпилени на пода.
– Моето момиче, слуша ли майка си, докато ме нямаше?
– Слушах я.
– А тя слуша ли те?
Детето се обърка и въпросително погледна баща си.
– Нищо, аз после ще я питам. Хайде сега да видим какво ти е донесъл татко от Южна Америка. Ето този, зеленият пакет е за теб.
Миг по-късно Пенка прегръщаше огромна кукла.
– Може ли да я взема с мен в леглото?
– Разбира се.
Ивака успя да приспи уморената си дъщеря още преди Дарина да се върне с поднос, препълнен с храна.
– Приготвила съм ти лещена чорба. Сигурно не си ял леща нито в Гвиана, нито в Луфтханза – тя сложи таблата на масата пред мъжа си, седна на стола срещу него, и подпря брадичка върху юмруците си; – Знаеш ли от кога те чакам?
Ивака кимна и разбърка гозбата с лъжица.
– Решиха ли нещо за полета?
– Да, вчера спуснаха новия график. Не можех да ти кажа по телефона. Стартът е насрочен за деветнадесети април. Ще демонстрираме преди празника, (1) че и ние сме равноправни граждани на Общността. – Той помълча няколко секунди. – За титуляр назначиха Димитър Караиванов, а аз съм дубльор.
3. Буревестникът разтваря криле

След като изключиха главния двигател двамата пилоти провериха курса с триангулация по наземните радиостанции, свериха го с орбитата, предписана от бордния изчислител и когато окончателно се убедиха, че са на орбита, която трябваше да ги отведе до станцията, най-после се отпуснаха.
Ивака вдигна очи от уредите пред себе си за пръв път, откакто излязоха в космоса. Нямаше съмнение, че са напуснали планетата – тя едрееше като корем на бременна жена от едната страна на кораба. И беше също толкова пълна с живот. Капитанът заразглежда океаните и континентите под синкавата наметка на атмосферата.
– Красиво е, нали? – обади се Флайшер. Българинът не реагира, напълно обсебен от панорамата. – Красиво е, казвам. Нали? – натърти немецът.
– Да, хер оберст.
– Ще имаш време да ѝ се любуваш като пристигнем. А сега по-добре да следваме щатната програма.
По разписание следващите десет минути Ивака трябваше да проверява комуникационното оборудване. Той вдигна капака над таблото и надникна вътре. Лампите изглеждаха здрави до една. Капитанът смяташе, че е глупаво да летиш в космоса в кораб с вакумна електроника при условие, че в часовника на ръката ти има твърдотелни диоди, но германците бяха луди на тема противоядрена устойчивост. Корабите им сякаш идваха от миналото, поне от преди двадесетина години. Ивака не бързаше да ги критикува. Веднъж в бирхалето на Рауменбург той случайно се озова на една маса с трима офицери от инженерния корпус и след като изпиха няколко бири на брудершфт, германците разказаха на българския братовчед – така де, нали е съюзник, а и кой ако не прабългарите са внесли в славянската раса истински арийски гени – на какво ще летят децата и внуците му.
Двуместният „Щурмфогел“, чийто вакумни лампи Ивака оглеждаше сега, нямаше нищо общо с огромната „Летяща Пантера“, за която говореха – или по-скоро мечтаеха – пийналите конструктори. Накрая инженерите се натъркаляха под масата – на Октоберфест германците винаги се опитват да налеят в себе си всичкия алкохол, който не са успели да изпият през останалата част от годината.
Следващата нощ Ивака сънува как подкарва описаното чудо, все още невъплатено в метал, към Луната.
Докато той проверяваше лампите – първо на око, дали няма някоя пукната или счупена и после със специален тестващ контур – полковникът се свърза с центъра за управление да доложи, че полетът протича нормално.
Шест часа по-късно, изморени и изнервени от дългото седене в тесня кокпит, двамата видяха за пръв път светлините на станцията. Тогава Ивака опипа ръкава за скафандъра си за да провери, дали спицата, която беше залепил от вътрешната страна на ръката си, все още е там.
Флайшер измери разстоянието до целта им.
– След двадесет минути ще се скачим.
Капитанът разкъса лепенките и изхлузи гуменото топче, в което беше забил върха на спицата. После разкопча колана и още преди Флайшер да разбере, че става нещо нередно, капитанът се обърна назад и застана на колене върху седалката. Едва в последния миг полковникът видя острието пред гърдите си.
– Гръм и мълнии, какво мислиш че правиш?
– Поемам контрол върху кораба, хер оберст – каза Ивака и допря спицата до скафандъра на Флайшер, под фланеца, на който се закрепя шлема. Пробойни по ръцете или краката можеха да се изолират, за това скафандрите имаха специални ремъци до лактите и колената, но дупка в нагръдника означаваше сигурна смърт. Очите на немеца изпъкнаха от ужас и изненада.
– Защо?
– Защото нямам друг избор. Ще ми дадеш ли честната си дума на германски офицер, че няма да ми пречиш?
Преди да дойде с космическите сили, Флайшер беше служил в авиацията, където врагът е знак върху бомбандировъчната карта или светеща точка върху локатора. Тоя замахна с длан да избие спицата и почти успя, защото Ивака сгреши. Без опит в безтегловност, той инстинктивно предполагаше, че като се наведе напред тежестта му ще притисне полковника към седалката.
Противно на очакванията си, Ивака усети че се плъзга назад по седалката си и изпъна крака. Обувките му опряха в таблото. Нещо се счупи, но той получи опора и натисна. Флайшер изрева, микрофонът усили до безкрайност вика му в ушите на българина.
Германецът знаеше, че е обречен. От дупката в скафандъра му струеше въздух и се превръщаше в ледени кристалчета, които залепваха по таблото пред него. Той махаше с ръце, опитвайки се едновременно да изтръгне спицата и да извади лепенка от аварийния пакет на пояса си. Ивака натисна още по-силно и усети как острието влиза в тялото на полковника.
Лицата на двамата бяха съвсем близо, разделени само от стъклата на шлемовете. Виждаше се как очите на Флайшер почервеняват – разкъсваха се кръвоносните им съдове.
– Извинете – каза Ивака. – Нямам друг избор.
– Проклети български свине… – събра малко въздух полковникът. – Трябваше и вас, като поляците…
Както го бяха инструктирали, Ивака продължи да натиска спицата докато шлемът на немеца не почервеня от кръв. После капитанът повърна в собствения си шлем.
4. Клони

Обикновено Ивака се събуждаше без будилник, стига преди лягане да погледне ръчния си часовник, сякаш за да свери механизма с който отмерваше времето вътре в главата си. Днес той се успа. Не знаеше дали е защото не спази обичайния ритуал или заради дългото пътуване и часовата разлика с Гвиана.
От двора се чуваха викове – Дарина беше извела Пенка и близнаците да играят в снега. Сигурно за да не ме събудят, предположи Ивака. За всичко се досеща, не жена, а злато. Една снежна топка се удари в стената, съвсем близо до прозореца. За миг гласовете отвън затихнаха.
Ивака скочи от леглото, облече се набързо и без да се бръсне, изтича надолу. Още от вратата награби една шепа сняг и замери Дарина.
– Това е защото не ме извикахте да си играя с вас!
Децата се притекоха на помощ на майка си и върху него се посипа град от снежни топки.
Половин час по-късно изморено, гладно и мокро, но сгорещено от гоненицата из преспите, семейството се прибра в къщи. Ивака засили отоплението, Дарина накара децата да се преоблекат и всички седнаха около голямата маса в трапезарията да пият чай. Чаят беше от липа, Ивака сам го събираше всяка пролет от дърветата пред къщата на баща си в Мусачево, и го сушеше на тавана. Дарина сложи на масата бяло сладко.
Близнаците се замолиха едновременно:
– Татко, разкази ни за Южна Америка.
– Първо ми кажете как мина контролното по немски.
– Трябваше да пишем съчинение по преживяно – каза Асен. Той беше с дванадесет минути по-голям от брат си и смяташе, че това го прави по-старши.
– Какви теми избрахте? Само не ми казвайте, че сте писали едно и също.
Близнаците се обърнаха един към друг. Асен пак започна пръв:
– Ами ние такова… нали миналата година като ходихме във Рауменбург…
– Това беше най-интересната ни ваканция – обясни Петър. – А ти ще ни разкажеш ли за Гвиана?
– Да, искаме! – Пенка се присъедини към братята си. – Снимки на космодрума направи ли?
– Направих, Пене. Ти, като най-голяма, иди и ги донеси от куфара ми, те са в бял плик, във вътрешния джоба на капака.
Близнаците наредиха столове от двете страни на баща си, а Дарина занесе чашите в кухнята. Пенка тъкмо се върна с фотографиите, когато някой позвъни на входа. Мъжът ѝ отиде да отвори.
Пред вратата стоеше портиерът от съседната кооперация.
– Добър ден, бай Димчо. Какво става?
– Господин капитан, някакво дърво е паднало върху покрива. То дървото такова. – запелтечи гостът вместо поздрав. – Ама по-добре направо да ви покажа…
Ивака се върна след двадесетина минути, целия почервенял от студ и изцапан със сняг.
– Какво стана? – попита жена му.
– А, дреболия – махна той с ръка. – Един клон беше паднал върху телефонните жици. Махнахме го.
– Идвай да разказваш тогава.
– Ей сега, само да проверя нещо.
Ивака набра номера на майор Караиванов, с когото тренираха заедно за полета.
– Весела Коледа! Митко там ли е? … Не, за последно се видяхме на летището. Сигурно се е отбил в поделението. Нека да ми се обади като пристигне.
До обяд цялото семейство разглеждаше снимките от Гвиана и слушаше обясненията на Ивака. За месец и половина той успя да излезе извън ракетната база само три пъти, ако не се брои чакането на летището в Кайен. Десет часа тренировки на ден, без почивки. Лекциите по електроника, астрономия и медицина се редуваха с парашутни скокове и изпитания по оцеляване.
Ивака разказа как една нощ с Димитър Караиванов ги оставиха в джунглата със задача да се върнат в базата.
– Обявиха тревога в два часа сутринта. Качиха ни на въртолет със затъмнени стъкла. После се въртяхме в кръг докато не загубихме представа за посоките. Оставиха ни в джунглата със същата екипировка, каквато ще имаме с нас на кораба…
Близнаците слушаха с отворени усети. Пенка гледаше баща си с възхищение. Ивака продължи.
– Гвиана не е голяма страна, но джунглата навсякъде е еднаква…
Остатъкът от деня мина незабелязано. Капитанът, все още изтощен от пътуването, настоя да си легнат по-рано. Когато къщата утихна, Дарина отиде да провери още веднъж дали децата спят и как са завити, а той се отправи към спалнята. Преоблече се, свали часовника и понечи да го остави на обичайното място върху нощното шкафче, но там лежеше разтворена тетрадка. Най-горната страница беше изписана до половината с почерка на жена му. Стихове. Заинтригуван, Ивака я взе и зачете: “Човек се ражда за да не умре сам някой друг…“
– Дай го тук, не е готово – каза Дарина и измъкна тетрадката от ръцете му.
5. Защо се раждат хората

Половин час по-късно Ивака се съвзе достатъчно за да провери пораженията, който беше нанесъл върху таблото по време на схватката. Повечето лампи бяха разбити. Ако само ги беше пукнал, имаше надежда да работят във вакума на космическото пространство, но сега българинът нямаше избор. Трябваше му достъп до втория команден пост.
Най-напред капитанът омота предпазния колан около ръката си – примитивен, но сигурен начин да се задържи привързан към раумфарера. После отвори капака на кабината. Земята се изпъчи над главата му.
Ето го и първото ти излизане в открития космос, каза си той и прелази до мястото на Флайшер. Тялото на полковника не искаше да излиза. Ивака се освободи от колана си. За миг единственото, което го предпазваше да не отлети в космоса беше собствената му лява ръка, вкопчена в преградата между двете пилотски места.
Сега той омота колана на немеца около краката си и коленичи над него като внимаваше да не повреди собствения си скафандър на някой ръб. После напрегна всичките си сили и най-после успя да измъкне немеца от седалката. Лек тласък и Флайшер отлетя в космоса. Ивака се взираше в премятащото се тяло, когато от унеса го извади радиото.
– „Щурмфогел“! Флайшер! Какво става с вас?
Сигурно бяха видели на локатора две цели. Българинът изключи високоговорителите, разположи се на командирското място и затвори кабината.
Всеки раумтрекер има право да вземе със себе си в полет определено количество лични вещи. Не повече от четиристотин грама. Повечето носят семейни фотографии, писма от близки или дребни сувенири. Казваха, че фон Браун винаги държал в джоба си парче от Фау-4, изровено от развалините на Ню Йорк. Но германците бяха луди на тема радиация и Ивака не вярваше в подобна легенда.
На пръв поглед неговото собствено пакетче не се отличаваше с оригиналност, но между снимките и медальона с кичури коса от децата му се намираше лъскав оптичен диск. Още една радиационноустойчива технология, помисли си мъжът, докато го вадеше от нагръдния си джоб.
Корабът се ускори необичайно пъргаво. Капитанът разбираше, че това е субективно, защото стотина килограма по-малко – колкото тежеше полковник Флайшер със скафандъра си – са нищо в сравнение с двата тона на орбиталната степен. След като за пръв път в живота си беше убил и за пръв път бе излязъл в открития копсмос – всичко това в рамките на тридесетина минути – Ивака нямаше сили за отпускащи упражнения, нито пък да съчинителства за преодоляване на напрежението. Ако се измъкна от тук, реши той, ще оставя завинаги поезията на жена ми.
Отстрани маневрата изглеждаше сякаш двигателите са се включили сами. Но преди това жироскопите завъртяха кораба така, че този единствен импулс да го свали на ниска орбита точно до „Скайлаб-7“. Щастлива не-съвсем-случайност, защото през последните години преди войната американците използваха същата стартова площадка в бившата френска колония, от която сега немците изстрелваха своите ракетни самолети.
Два часа по-късно цилиндричното тяло на изоставената американска станция се показа пред него. Оставаха ѝ само няколко години преди да изгори в атмосферата. Сигурно затова германското космическо командване дори не си направи труда да я инспектира след подписването на капитулацията.
Капитанът приближи раумфарера до „Скайлаб“ на ръчно управление, стикова магнитните хватки на място, от което не стърчаха антени, и по множеството дръжки, които опасваха трите модула, се добра до входа. Шлюзът се отвори лесно, станцията отдавна беше загубила херметичност. През илюминаторите едва се процеждаше светлина, микрометеоритната ерозия им беше придала сивкав цвят. Щом се озова вътре, Ивака включи лампата на скафандъра си.
Тук цареше безпорядък. Крайният екипаж беше останал в орбита докато запасите от кислород се изчерпят почти напълно. Българинът знаеше какво са изчаквали. Знаеше, че е било напразно, заповедта, заради която са рискували живота си до последно, никога не пристигнала. Вместо нея дошла вестта за капитулацията и обезсърчени, тримата астронавти се върнали на земята. Последните свободни америакнци.
Според официалните германски исторически книги корабът им изгорял при влизането в атмосферата – нагледно доказателство за несъвършенството на американската космическа технология. Ивака се съмняваше, прекалено голяма тайна са притежавали тримата за да рискуват тя да стане достояние на нацистите.

***

Изотопните батерии на аварийното захранване даваха ток с по-нисък волтаж от номиналния, но достатъчно за да заработят изчислителите. Ивака включи системата за целеуказване и се случи чудо – екранът светна и се показа карта на света. По нея се стелеше рой сини точки, който се сгъстяваха към центъра на Европа. Както му обясниха преди старта, това бяха целите на територията на Европейския съюз. Но имаше точки и в Близкия Изток, в Южна Америка и дори на такива неочаквани места като отделни острови в южния Пасифик.
На картата имаше и червени точки, предимно по крайбрежието на Северна Америка. За тях не му бяха казали, и Ивака се досещаше защо – плановете за отчаяна защита срещу настъпващите германските войски нямаха отношение към задачата му.
Капитанът погледна часовника си – ако германците бяха изпратили совалка след него в мига, в който трупът на Флайшер излетя от „Щурмфогел“, тя щеше да пристигне тук след двадесетина минути. Може би имаше малко повече време, но той не искаше да рискува.
Стартовите кодове, ето какво са очаквали до последния момент американските астронавти. И никога не са ги получили, иначе днес половин Германия щеше да лежи в развалини. Заради опасението, че един ден някой луд може да държи в ръцете си съдбата на света, екипажът не е имал пълен достъп до стартовите системи.
Благодарение на Съпротивата, българинът разполагаше с власт, по-голяма от тая на Фюрера. След смъртта на Хитлер, никой от водачите на Третия Райх не можеше еднолично да започне война. Но властта на Ивака не беше безгранична. Червените точки бяха много, а той имаше само една единствена ракета, скрита в белязания от космическите лъчи цилиндър на „Скайлаб-7“.
Българинът извади от джоба на скафандъра си втори оптичен диск. Този беше златист и ако някой непосветен разгледаше съдържанието му, щеше да види само кадри от последната отпуска на капитана и семейството му в Гърция. Четящото устройство издрънча подозрително, но прочете кодовете. Модулът за статуса на ракетата се отвори. Една след друга системите потвърдиха готовност.
На екрана се отвори нов прозорец, последния преди изстрелването. „Are you sure you want to launch?“ (2) Ивака понечи да потвърди и спря ръката си по средата на движението.
През последните месеци животът му се подчиняваше на програма, за която той узна едва преди няколко седмици в София, в уличката зад дома си.
„Човек се ражда за да не умре сам някой друг“, спомни си Ивака стиховете от тетрадката на жена си и удари клавиша с юмрук.
6. Между камък и твърдо място

– Ето тук, господин капитан – каза бай Димчо след като заобиколиха къщата. Наистина, върху жиците лежеше един клон от сливата. Още есента Ивака си мислеше да я подреже точно за да предотврати подобни случаи, но подготовката за полета и честите пътувания го накараха да отложи много неща.
– Тука има едни момчета – продължи портиерът. – Сега ще ги повикам да ни помогнат.
Ивака се накани да се изкатери по дървото, но в тоя момент се появи бай Димчо, придружаван от трима мъже. Те бяха облечени с изтъркани ватенки, а над лицата им се надвесваха безцветни каскети. Единият посочи нагоре и каза:
– Стълба ще ни трябва.
Нещо в странния словоред направи впечатление на Ивака, но чисто механично той проследи жеста на непознатия и преди да разбере какво става, се озова на земята, притиснат от няколко чифта силни ръце.
– Господин капитан – започна бай Димчо. Думите, което до скоро звучаха почти раболепно, сега граничеха с презрение. – Трябва да поговорим с вас по един жизнено важен въпрос. При това въпросът е жизнено важен както за нас, така и за вас.
Ивака се опита да се размърда, но хватката на „момчетата“ се стегна още повече.
– Искате ли да летите в космоса, господин капитан?
– Да – кимна Ивака. – Но аз съм само дубльор…
Бай Димчо продължи, сякаш не го е чул.
– А искате ли децата ви да са живи и здрави?
Ивака не отговори, подозираше, че портиерът или какъвто и да беше човекът насреща не очакваше отговор.
– Тогава слушайте внимателно, господин капитан, с цялото внимание, на което сте способен…
Бай Димчо разказа историята на последната американска орбитална станция и за това как съпротивата иска да я използва за да унищожи с един удар елита на Райха.
Офицерът изстина, но не от снега под себе си: подобни тайни по принцип подкопават здравето.
– … На рождения ден на Фюрера всички те ще бъдат в Берлин.
– Но това е невъзможно. От тогава са минали петнадесет години. Станцията просто няма как да работи.
– Аз вярвам в добрата подготовка, която германското космическо командване дава на бъдещите астронавти… раумтрекери. Ще я поправите. Пък и там има тройно дублиране на системите за изстрелване. Но техническите подробности ще ги уговаряме после. Сега от вас се изисква да решите дали ще ни помогнете или не, господин капитан. Да или не?
– В Берлин живеят осем милиона души. Вие искате от мен да сложа на съвестта си съдбата на толкова невинни?
– В Райха няма невинни, господин капитан. Хитлер беше избран на свободни избори, а Българското правителство доброволно реши да се присъедини към Остта, нали?
Ивака нямаше какво да отвърне, но имаше въпрос.
– Ако приема, какво ще стане със семейството ми след полета?
– Това е лесно – те да дойдат на изстрелването в Гвиана. Такава е традицията, вярвам, че нашите добре организирани немски приятели няма да ѝ изневерят точно за вашия полет. В Райха ще настане такъв хаос, че на никой няма да му е нито до вас, нито до семейството ви. В Куру ще ги изведем от хотела и ще ги прехвърлим в наша база в джунглите.
Нямаше смисъл да пита какво ще стане, ако откаже – дори един раумтрекер с чудесен вестибуларен апарат може да падне от сливата в задния си двор и да си чупи врата. След като му беше разкрил плана на удара, бай Димчо нямаше друг избор освен да го убие. Портиерът прецени колебанието му по друг начин.
– Ние не се шегуваме. Като се приберете в къщи, телефонирайте на колегата си Караиванов. И ако се опитате да водите двойна игра, знайте че семейството ви винаги ще бъде в ръцете ни. И в София, и в Куру. Да или не, господин капитан? Да или не?
Ивака си помисли, че събеседникът му е склонен да театралничи. След всичко казано, въпросът беше излишен.
– Да.
7. Зелен рай

Под кораба се стелеше зеленото море на джунглата. Едно от изтърканите сравнения, които Дарина никога няма да употреби, помисли си Ивака. На височина четири километра той катапултира и проследи с поглед как корабът се разбива, докато се полюляваше под купола на парашута.
Курсът, който беше изчислил се оказа толкова точен, че още същата вечер българинът се добра до мястото на срещата с бунтовниците. Това се случи в Суринам, само на няколкостотин километра от пистата в Куру, по-малко от едно денонощие след старта.
Охраната го заведе до просторна щабна палатка, покрита с маскировъчна мрежа.
– Добре дошъл, господин капитан – от вътре излезе да го посрещне бай Димчо. Бившият портиер носеше стара американска униформа без отличителни значи. – Как мина полета?
– Къде е семейството ми?
– Ние държим на думата си. – Бай Димчо го отведе до съседната палатка и отметна платнището, което покриваше входа ѝ. Вътре Дарина и децата се хранеха на походна маса.
– Татко си дойде, татко си дойде – извика Пенка.

***

Два дни по-късно докато пълнеше канчетата с топла вода от полевата кухня, Ивака попадна на бай Димчо. Той вече не криеше нито истинското си звание – бивш майор от морската авиация – нито че е син на българи, избягали в Щатите след края на Втората Световна Война.
– Добро утро, господин капитан! – поздрави бай Димчо. Той четеше вестник и отпиваше дъхаво кафе от алуминиева чашка. На Американската Съпротива в Южна Америка не ѝ стигаха патрони, но първокласно кафе имаше винаги в изобилие. – Поздравления!
– Добро утро, господин майор. За какво ме поздравявате?
– За това. – бай Димчо му подаде вчерашния брой на „Volkischer Beobachter“, (3) мексиканското издание, ако се съди по заглавията на испански. Ивака го поназнайваше малко и обичаше да се шегува: само колкото да си има неприятности. Но сега езикът се оказа полезен. С едри букви на първата страница пишеше: „Accidente en la estacion nuclear de Berlín!“ (4)
Ивака изтръгна вестника от ръката на майора и трескаво зачете: „Осем милиони жертви…“
– Какво общо имаш ти с това? – чу се иззад гърба му гласът на Дарина.
Той погледна безпомощно към бай Димчо но американският българин съсредоточено се взираше в дъното на чашката си.
8. „Човек умира за да не умре сам някой друг…“

Дарина дълго се въртя под завивките и заспа едва след полунощ. На съседното легло Ивака лежеше без да мърда. Вратът го болеше, но той се страхуваше да се намести за да не я събуди. След дългите обяснения помежду им не му се занимаваше с упражнения за отпускане. За всеки случай изчака докато дишането на жена му стане съвсем равномерно и едва тогава се надигна.
Нещо изшумоля в краката му. Той се наведе – „Volkischer Beobachter“ от вчера. Дарина го смачка на топка и го захвърли в ъгъла докато се караха.
Капитанът зашари пипнешком под леглото. Извади раницата, която получи заедно с американската униформа. Вътре, все още в кобура си, лежеше поизтъркан армейски Колт. Бай Данчо му каза, че едва ли ще се наложи да стреля, но му го дават за да не се чувства като затворник докато е в лагера.
Ивака взе пистолета и излезе навън. Южните звезди надвиснаха застрашително над главата му. Той закрачи към джунглата. Краката му едва се отлепяха от земята. Когато навлезе между дърветата, той спря, пипнешком освободи предпазителя и вкара патрон в патронника.
– Васко, недей!
– Значи все пак те събудих. – констатира Ивака и скри оръжието зад гърба си. – Аз само исках да подишам чист въздух.
Дарина го прегърна и двамата останаха така, впити един в друг, още дълго време.
Валентин Д. Иванов
Серо Паранал – Ла Сия, Чили – Мюнхен, Германия
28.12.2003 – 4.1.2004 – 14.01.2004 – 10.05.2005 – 23.04.2020
(1) На 20.04.1889 е роден Адолф Хитлер. Б. а.
(2) „Сигурен ли сте, че искате да изстрелвате?“ (англ.) Б. а.
(3) „Национален Наблюдател“ (нем.), официален орган на Германската Национал-Социалистическа Партия. Б. а.
(4) Авария в ядрената електроцентрала в Берлин! (исп.) Б. а.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, космонавтика, литература, научна фантастика, science fiction

Приказки от чекмеджето: Малки обяви


Обявите бяха приготвени за първия и единствен брой на вестник „Тера Фантастика“ (излязъл през пролетта на 1993 г.) и са колективно творчество на членовете на клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“, София. Помня как ги съчинявахме на една сбирка, седнали около ниска масичка в клубната зала на втория етаж на културния дом „Лиляна Димитрова“. Беше студено, всички бяхме навлечени с палта и шалове. Не помня всички, които участваха, но със сигурност там бяха Атанас, Сергей, Григор…

* * *

Безработен астронавт търси всякаква работа по почистване на Астероидния пояс. Пиркс, 453-6576, вечер.

Товаро-разтоварни работи. Сизиф, 762-3245.

Робот-слуга търси работа като домашен прислужник. Подновено тяло. Дженкинс, Старата Земя, по всяко време.

Галактическо бюро за демократизиране на планети „Синята революция“, Л. Д. Реба. Хонорар по споразумение, 324-1278.

Уникални бижута от кехлибар, планета багровых туч, всеки понеделник по обяд, Странника.

Деритринитирам, Биков , -035ю1НВ +7634.4ю1С УТ 865.

Частни детективски услуги, Джил Ръката, 612-9826.

Омагьосвам по поръчка, Техано, ул. „Гуин“, Но. 9.

42.

Бюро за транспортни услуги „Тарнай“ предлага едноседмична почивка в Милвил, 9234-3545.

Помощ! Ще Ви намеря сам. Беглецът.

Пиша нобелови лекции, подготвям материали за футурологични конгреси, Л.Е.М., 834-6520.

Корекции в близката и далечната история, У. Елс, 10 пр.н.е. – 1890 – 1998.

Търся жена с приемливи външност, характер и поведение.

Специални изисквания – отлична стрелба с бластер и два нехуманоидни езика. Блейк, борда на „Освободител“.

Квалифициран компютърен специалист, референции от Полицията на Федерацията. Ейвън, 490-3457.

Среща с Рама, Мохамед и Христос. Почивка в хотел „При загиналия алпинист“ – четири звезди. Лов на Пандора. Вечер в замъка на лорд Валънтайн. И още… Туристическа агенция “Звездно пътешествие“, 843-5839.

Застрахователно и презастрахователно дружество „Смъртните мъки на пришълеца“, 346-8258.

Комисията по контактите издирва лицето Лев Абалкин, Особени белези: прогресор. Възнаграждение. Обадете се в най-близкото поделение на КОМКОН-2. Анонимността е гарантирана.

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: Уволнение


Разказ, алтернативна история, публикуван в сборника “Знойни хоризонти” (изд. „Аргус“, 2006). Съставители са Александър Карапанчев и Емануел Икономов, редактор е Емануел Икономов (под псевдонима Емилиян Малезанов).
Действието се развива в света на „Думи под вълните“ и описва откъде се е появила машината на времето, с която е променено миналото.

***

Повечето хора не могат да мислят. Не ме разбирайте погрешно – те са убедени, че мислят и всеки ден взимат десетки и дори стотици решения: „Стюардеса“ или „Слънце“, (1) кюфтета или кебапчета. По-лошо е, когато те си повярват, че от тях зависят другите: да пробяга ли взводът три километра за зарядка или да се скатае на спортната площадка, да се строи ли ротата в пълно бойно снаряжение на плаца за четири минути или не, и да излезе ли редник Марков в отпуска или да застъпи наряд.
И все пак такива хора не могат да мислят. Защото решенията им са само видимост. Ефрейтор Петров пуши „Слънце“ защото са му казали, че истинските мъже обичат силни цигари, а не защото ги харесва повече от „Стюардеса“. Старшини-школниците ни карат да бягаме сутрин защото дежурния по полк им е казал, че ще ги вкара в ареста ако не направим пет обиколки на плаца. Лейтенант Костадинов ни вдига по тревога след полунощ всеки път като се напие и жена му и не го пусне в къщи.
По-сложно е да се обясни защо редник Марков, който има разписана книжка в джоба, се въоръжава за караул.

* * *

Облаците ни обстрелваха с капчици дъжд. Вятърът се пъхаше в мокрите яки на униформите и заплашваше да ни отвее кепетата.
През тълпата, която скоро щеше да се превърне в строй, мина топчест офицер. Капитан Захариев, командир на дивизиона, пияница и крадец на служебна нафта. Умерено мислещ.
– Айде, Марков, айде служба не остана! – засмя се той и ме потупа по рамото.
– Още три месеца, другарю капитан.
– Утре-други ден като ви пратят да работите на металургичния комбинат, все едно че сте се уволнили – настоя Захариев. Останалите в караула наостриха уши. Повечето ни набори от два месеца гонеха мадамите на строежа, само нашата рота остана да дава наряди през ден докато новобранците се закълнат.
Захариев отмина. Какво му пука, че ние ще стоим цяла нощ отвън на дъжда? Отива си на топло в къщи при полата на жена си.
– Брато, колко ще е дълга задръжката тая година? – попита Маркуча. Немислещ. От Горна Оряховица. и висок като осемнадесететажен блок. Но ходи прегърбен, сякаш иска да се скрие под земята. Знае си, че винаги е в издънка. – Два месеца? Три?
Омръзнали са ми тия разговори.
– Колкото миналата година.
– Тогава беше до една седмица преди Нова година. Ама по-миналата – само до първи декември.
– Значи тази се пада до средата на януари.
– Да бе, точно така ще стане. – Намуси се Маркуча, запали една „Арда“ без филтър и ми обърна гръб. Глупак, няма да успее да я допуши преди да ни строят.
От малкия плац, където всеки момент щеше да започне развода на караула, се виждаше добре КПП-то на полка. Почти пред самия портал беше спрял зелен „Москвич“. (2) От него излезе цивилен с провиснало шкембе и се ръкува с капитан Захариев.
– Караул, строй се! – изкомандва от левия фланг някакъв залюхан старшина-школник, от немислещите. Ние се размърдахме като бременни хлебарки, дрънчейки с автомати, каски и паласки. Както предположих, на Маркуча му се наложи да изхвърли генералски фас.
Миришеше на мокър шаяк и кисело зеле.

* * *

Преди да застъпя на пост вятърът се усили, разгони облаците и дъждът спря. Чинарите около авторемонтната работилница шумно се разделяха с последните си листа. В такова време проверяващият можеше да ти дойде под носа и да те хване в каквато си ще издънка. Поне ако ме острижат сега и после ни задържат до Нова година, косата ми ще има време да порасне за увото. Но ако ни пуснат по-рано, ще се появя в цивилизацията лъснат като тиква за печене.
До края на смяната ми оставаше четвърт час, когато от към пътя се чу бръмчене и присветнаха фарове. Такива номера в поделението правеше само командирът на химическата рота старши лейтенант Николов, със зачатъци на мислене. Но му липсваше перспектива и мислите му се простираха до това как да надхитри поредния нещастник, назначен на някой от далечните постове. Последно беше заобиколил поделението с личната си кола, една синя „Застава“ (3) с очукани калници, спрял на няколко километра по-нататък по пътя към града, и се върнал пеш. Новобранецът едва не го застрелял. Значи имаше надежда един ден той да се окаже напълно мислещ. Новобранецът, не Николов.
Сега старши лейтенантът беше в дивизията на курсове, а от останалата офицерска сволоч (4) никой не беше способен дори на толкова изобретателност. За всеки случай застанах под лампата, да ме види по-добре проверяващият. Точно обратното на онова, което бих направил, ако наистина пазехме нещо. Ама ние нали само се преструвахме че пазим.
Колата се приближи, вече можех да разпозная че е „Москвич“. С пробит ауспух. Зелен, както се оказа, когато тя спря пред портала. Врата се отвори и от нея се излезе капитан Захариев.
– Марков, отваряй, че братовчедът закъса. Трябва да продухаме карбуратора, няма да изкара до града.
Сигурно и братовчедът се отоплява с нафта. Отворих портата, колата мина покрай мен. Захариев се приближи, пак ме потупа по рамото. Взе да му става навик. От другата страна на оградата братовчед му спря да го изчака, сигурно не знаеше накъде да кара.
„Москвичът“ беше толкова стар и изгнил, че едно малко сътресение беше достатъчно за да се отвори задната врата. От вътре се посипаха парчета желязо и задрънчаха по асфалта. Капитанът се затича към колата, аз го последвах. Наведохме се почти едновременно. В първия момент дори не разбрах какво държа в ръцете си. Беше нещо тежко, желязно, плоско, и след падането на земята – мокро. Меч, към половин метър дълъг, в кожена калъфка.
– Дай тука – Захариев го издърпа от ръцете ми. – Братовчедът ги прави от ресьори (5) и ги продава на колекционери.
Скоро пристигна смяната, а когато след полунощ пак застъпих на пост, от зеления „Москвич“ нямаше и следа.

* * *

– Минчо, като влезем в селото, завий надясно. От там поделението се вижда най-добре.
„Мерцедесът“ послушно намали, почти без да ляга върху предната ос. Активно окачване. Какво ли не измислят германците. Моят шофьор внимателно заобиколи дупките, знае си интереса, и пред нас се показа в цялата си хубост центърът на селото.
Не бях идвал тук от петнадесет години, когато след уволнението ни закараха с една воняща „Прага“ (6) до гарата в града. С това Родината ми се отплати за двадесет и седем месеца вярна служба.
Селото беше западнало наистина, а не заради ниските облаци, от които ръмеше противен дъждец. Гадно време тук бях виждал и преди, но сега мястото отблъскваше не заради него, а с усещането за разруха. Нямаше ги дядовците, които постоянно кибичеха на площадчето и играеха табла. Магазинчето, от което си купувахме вафли и мед на път за танковия полигон, беше затворено. Рамката на счупената му витрина зееше като квадратна паст на митично чудовище, а от ъглите й стърчаха стъклени зъби. Талашитените рафтчета, на които едно време се кипреха два-три вида цигари, се търкаляха на пода, начупени на парчета. Тук някога царуваше продавачката Гинка, героиня на безброй войнишки сънища.
Скрити под навеса на КПП-то пушеха двама офицери. Малко по-навътре беше паркирана зелена джипка, а зад нея – прашен Джуган. (7) За петнадесет години в армията сигурно не бяха станали никакви „Праги“. Капакът на ЗИЛ-а беше отворен и вътре се ровеше шофьорът. Ако човек не забележи новата натовска униформа на зелено-кафяви петна и тревата, избуяла в пукнатините на асфалта, сцената можеше да се случва в деня на моето уволнение.
Военните ме зяпаха с откровена неприязън докато излизах от „Мерцедеса“.
– Майор Петков – представи се по-старшият. Гласът му ми звучеше познато. Може да е бил лейтенант, когато аз отбивах службата си. – А това тук е капитан Денчев.
– Станимир Марков – кимнах им отдалече. – Документите във вас ли са?
Петков отвори папката, която до сега стискаше под мишница, и извади един лист.
– Стоянов, – обърнах се към адвоката ми, който най-после беше измъкнал дебелите си телеса от колата. – Провери го.
Той приглади плешивото си чело с ръка и се зачете като бързо мърдаше устни.
– Приемо-предавателен протокол… Така… Всичко е наред.
Извадих от вътрешния джоб „Паркера“ си, сложих листа върху капака на колата и се разписах. Капитанът изглежда забеляза златния писец, погледът му се залепи за писалката в ръката ми.
– Няма ли да проверите сградите? – попита майорът.
– Няма нужда. След… – погледнах часовника си – тридесет минути ще пристигнат булдозерите.
Той ме загърби и извика:
– Сержант, снемай карула!
От портала чудесно се вижда малкия плац на поделението, където едно време се правеше развода на наряда. Сега там се бяха струпали десетина войника. Три поста и разводач. Сержантът изкомандва нещо, но в същия момент шофьорът на Джугана хлопна капака на мотора и аз гледах като в нямо кино как войниците се строиха в колона по двама и бавно, провлачвайки крака по мократа земя, замаршируваха към насам.

* * *

Строителите наистина пристигнаха след половин час. Точна фирма, с тях работя от две години и никога не са ме подвеждали. Затова им възложих екоселището. Главният архитект на фирмата Стаменов, човек на моята възраст, ентусиазирано обясняваше накъде ще гледат прозорците на еднофамилните къщи, колко голям ще е басейнът и какво ще е покритието на тенис кортовете. Стоянов само цъкаше с език и се криеше под чадъра си. Сигурен съм, че на ум пресмяташе предполагаемите печалби и преценяваше дали е поискал достатъчно голям хонорар.
Докато обиколим веднъж поделението, дъждът спря, а работниците инсталираха автокран и свалиха от полуремаркетата два булдозера.
– Започнете от тук – посочи им той сградата пред нас. – Има ли в това село място, където човек може да изпие едно кафе?
– Да, в колата ми. Минчо, донеси термоса.
Преди да съм свършил, пред нас се появиха три пластмасови чашки с ароматна течност и плоска бутилчица с коняк. От време на време шофьрът ми получаваше пристъпи на съобразителност.
– За вкус – налях по няколко капки от коняка в кафетата. – Наздраве!
– Дзън! – засмя се архитектът. – За строежа!
Едва успяхме да отпием по глътка, когато от полуразрушените сгради на поделението се чу вик.
– Стой! Стой!
Булдозерът, който вече застрашително се беше засилил към на някогашната авторемонтна работилница, замря. Из зад стената изскочи работник. От далече се виждаше, че е мургаво циганче, на не повече от двадесет години. В ръцете си държеше нещо продълговато.
– Аз такова, по малка нужда – заобяснява той, като се приближи към нас. – И вътре…
– Асенчо, дай ми това! – нареди Стаменов и пое странния предмет. Отупа праха от него, стисна го в двата края и без видимо усилие ги раздалечи. Показа се ослепително острие.
Привет от капитан Захариев и братовчед му със зеления „Mосквич“.
– Спрете! – извиках аз и се затичах към сградата на работилницата. Архитектът ме последва, а някъде далеч назад се чуваше тежкото фучене на Стоянов. Вратата беше заключена с ръждив катинар, а не ми се обикаляше сградата да търся от къде в нея се е промъкнало цигането. – Кирка, дайте ми кирка!
Кирка не се намери, но един от работниците дойде с лост. Изтръгнах го от ръцете му и собственоръчно разбих вратата.
Озовахме се в помещение, оглозгано до бетон. Военните бяха демонтирали всичко, липсваха дори металните ъгли по ръбовете на каналите. Макар че последното по-скоро беше дело на Асенчовите роднини.
– Тук има нещо странно – обади се Стаменов някъде отляво. Някога там беше складът за резервни части. Тръгнах нататък.
По средата на малката стаичка блестеше лъскав куб. Не много по-голям от кутия за седемнадесетинчов монитор. Дъното му се намираше на около половин метър над циментовия под и на пръв поглед нищо не го поддържаше. От другата страна добре се виждаха краката на архитекта, обути в сини дънки и кафяви работни обувки „Катерпилър“.
Инстинктивно вдигнах поглед към тавана да видя на какво е закачен кубът.
– Не, не виси на нищо. – потвърди подозрението ми архитектът. – Нито има подпори отстрани…
Наоколо се търкаляха още десетина меча, досущ като този, които Стаменов държеше в ръцете си, или като онзи, който преди петнадесет години изпадна от раздрънкания „Москвич“ със запушени жигльори.
Последва взрив.

* * *

После Стаменов обясни, че става дума за имплозия. Противно на експлозиите, при които взривната вълна е насочена навън, при имплозиите тя се разпространява навътре.
– Най-често се случва – продължи архитектът. – когато се спука монитор от старите, с катодна тръба. Вътре в тях има вакум и при имплозията въздухът се опитва да го запълни.
– Искаш да кажеш, че сега имаше имплозия, защото кубът изчезна и на негово място се образува вакуум? Като в космоса? Или като в стар кинескоп? – Попитах за всеки случай.
– Факт е, че го няма. А го видяхме всички: ти, аз, Стоянов… И Асенчо.
– И мечовете ги няма.
Архитектът вдигна рамене:
– Освен този, който беше в ръцете ми.
До четири следобед обикаляхме из склада, очаквайки кубът да се появи отново. Стаменов нареди на хората си да започнат разрушаването от другия край на поделението, а на циганчето заповяда да наглежда мястото на всеки петнадесет минути и да си държи езика зад зъбите, ако не иска утре да остане без работа.
– Не мога да чакам повече – казах на архитекта. – Имам делова среща в града след два часа. Не пипайте тази сграда докато не ви наредя.

* * *

Лъскавият куб изчезна завинаги и в края на краищата трябваше да съборим старата авторемонтна работилница. Сега на нейно място се кипри малка къщичка с две стаи, в която живее семейство пенсионирани англичани от Нюкасъл. Понякога се питам дали това не беше групова халюцинация и единствено мечът, който виси на стената в офиса ми ме убеждава в обратното.
(1) Марки български цигари от преди 1989 година.
(2) Марка съветски леки автомобили.
(3) Марка югославски леки автомобили, произвеждани по лиценз на ФИАТ.
(4) Русизъм, от сволочь – измет.
(5) Ресор – листова пружина, често използвана в окачването на леки и товарни автомобили преди 1980 година. Захариев произнася думата с диалект.
(6) Марка чехословашки камиони с повишена проходимост, с колесна формула 6×6.
(7) Неофициално „прозвище“ на ЗиЛ-157, съветски камион с повишена проходимост, с колесна формула 6×6.

Leave a comment

Filed under alternate history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, science fiction, Uncategorized

Безплатно четиво по време на коронавирус: електронни издания на алманаси „ФантАstika“ 2007, 2008, 2009, 2010-11, 2012, 2017, 2018


Малко са добрите новини в тези тревожни времена, но ги има. Вирусът е смъртно опасен на по-възрастните и за болните хора, но ни сближава с тях; дистанционното обучение не е толкова ефективно като присъственото, но кога друг път ще прекараме толкова време с децата си?

Като става дума за време, кога друг път ще имаме толкова време за четене на хубави книги и за гледане на хубави филми?

Човешката библиотека“ и Дружеството на българските фантасти ви предлагат електронни издания на алманаси „ФантАstika“ 2007, 2008, 2009, 2010-11, 2012, 2017, 2018 „ФантАstika“. Хиляди страници с разкази, повести. Откъси от романи и прекрасни илюстрации, всички избрани с любов и внимание, с идеята да поведат читателите по по пътя към едно по-добро бъдеще.

Алманахът е носител на европейската му награда Еврокон в категория „фантастична периодика“ (Best Magazine) през 2015 г.

Най-добро то описание на „ФантАstika“ дава неговият вдъхновител, основател и неизменен съставител Атанас П. Славов в предговора към броя от 2007 година: „Алманахът ще бъде територия на човечността…“

Можете да си поръчате бройки на: https://choveshkata.net/blog/?p=7160

Цената е… безплатна, или плащате колкото прецените.

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, science fiction

Приказки от чекмеджето: „СВОБОДА ЗА ЕДИН ДЕН“1 или по въпроса за националните характери


Разказът е публикуван в електронната версия на сп. „Усури“ през 2003 година. Идеята за него произлиза от заглавието на случайно прочетена статия в сп. „Economist“. Самата статия няма нищо общо с Източна Европа.

*******
Йосиф се събуди на зазоряване. Толкова години бяха женени с Надежда, а той така и не свикна да спи до нея без да се буди от похъркването й. Побутна я леко с лакът. Тя се размърда, изсумтя нещо неразбираемо и се обърна на другата страна. Мъжът й не бързаше да се радва и наистина, само минута по-късно Надя продължи да издава същите звуци.
Знаеше от опит, че за тая нощ е приключил със спането; отметна завивката и затърси с крака чехлите. Леденият кремълски паркет го опари по петите. Йосиф изруга наум, коленичи до леглото и зашари с длани по пода. Чехлите се бяха сврели в най-далечния ъгъл и бяха нагризани. Той се зарече да изпрати кремълския котарак в Сибир, да лови мишки в лагерите. Ако намери.
През прозореца в спалнята надничаше утринната столица. Йосиф я погледна с неприязън. Още един ден, през който трябваше да се тревожи за изпълнението на петилетния план, за добивите на жито, за превъоръжаването на армията, за оня мустакат дърдорко от Берлин. А на Йосиф просто му се искаше да стегне въдицата и само да гледа как поплавъкът подскача всеки път, когато някоя рибка захапе стръвта. Не беше ходил за риба от години.
Това трябва да се уреди някак си, каза си той, и се почеса зад ухото.

* * *

Като видя шефа си да влиза, секретарят му Поскребишев скочи от стола. Кога ли спи този човек, запита се Йосиф.
– Здраве желая, другарю Сталин!
– Добро утро, другарю генерал. Пишете декрет, да се излъчи по радиото незабавно: по решение на ЦК и Президиума на Върховния Съвет днес до залез слънце целият съветски народ се обявява за свободен. Всеки може да ползва свободата си по свое лично усмотрение. А вие идете да се наспите.

* * *

Берия научи за декрета от агентите си в канцеларията на Сталин: машинописката помоли за разрешение да изтича до тоалетната веднага след като разшифрова драскулките на Поскребишев и даде индигото, което беше използвала, на един офицер от външната охрана. След три минути черна Емка изхвърча от Спаската порта – Берия не се доверяваше на телефоните, въпреки че се подслушваха от собственото му ведомство. Четвърт час по-късно той прочете декрета и веднага нареди два полка на НКВД да тръгнат към столицата.
Генерал Жуков пък разбра за новополучената свобода от радиото, докато се бръснеше. От изненада той за малко не се поряза, и за миг застина с бръснач в ръка. После отиде до телефона както си беше с пяна по лицето, и вдигна слушалката:
– Володя, седем и осемнадесет, на деветдесет и второ направление.
После Жуков се върна да си довършва бръсненето, а през това време още два полка, този път от Московския военен окръг, поеха към центъра на столицата.

* * *

Сталин освободи охраната и шофьора. По навик тръгна към бронирания Пакард, но размисли – пътят е лош, а колата е тежка – и натовари кошницата със сандвичи, които жена му беше приготвила в ЗиМ-а на охраната. Двамата се качиха и Йосиф Висарионович понечи да запали мотора, когато пред тях запъхтян изскочи Поскребишев.
– Другарю Сталин, чакайте, идвам с вас!
– Другарю генерал, не прочетохте ли какво пише в декрета?
– Прочетох, другарю Сталин, но…
– Значи знаете, че сте свободен до залез слънце.
– Знам, другарю Сталин, но ако ви потрябвам?
Йосиф Висарионович вдигна ръце в знак на безсилие, съвсем по грузински.
– Какво да ви правя, другарю генерал?
– Аз ще стоя съвсем тихичко, все едно че ме няма! И само ако ви потрябвам…
Сталин кресна:
– Бегом марш! Докато се върна да сте лъснали Цар-пушка!
Поскребишев се завъртя на пети и се затича към вътрешността на Кремъл. Сталин го изчака да се скрие, седна в колата и потупа жена си по коляното.
– А сега ние, Наденка, ще отидем да си починем.

* * *

Вечерта Сталин завари армията и частите на НКВД да стрелят едни срещу други из цяла Москва и веднага нареди да извикат при него Жуков и Берия. За техен късмет рибата беше кълвала чудесно през целия ден и в багажника на ЗиМ-а се кипреше цяла кофа с пресни климчета, които Надежда Алилуева тъкмо пържеше в кремълската кухня. Йосиф Висарионович нареди на охраната да натупа двамата палавници и заряза държавните дела за да си хапне рибка.
Новината за еднодневната свобода пътува до България повече от двадесет години. Държавното и партийно ръководство не загуби време да последва примера на Големия брат. Комюникето беше прочетено по радиото в централната емисия на новините в осем сутринта, Генералният Секретар веднага замина да лови риба на Искъра. Сам, понеже от доста години беше останал вдовец. След половин час по шосето за Калотина се образува задръстване от коли, каруци и пешеходци.
А вечерта Генералният обикаляше безлюдната София и се чудеше къде са хората.
1 „Freedom for a Day“ – статия в сп. „Economist“, Май 10-16, 2003, посветена на еднодневната среща на неправителствените организации в Узбекистан.
Валентин Д. Иванов
14-15.05.2003, 4.10.2006, 27.11.2006, 14.04.2014

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, science fiction

Череп от Дик: „Угощение”, разказ от Янчо Чолаков


Взех тестето и раздадох. Вън мраз бе сковал бетонната пустиня на седми микрорайон. Тъкмо бях сложил тавата във фурната да се пече бааавно. Преди това казах на Филип Кенред:
-Изненада! Взел съм глава от дик. Два пъти по-голяма е от агнешка. Знаех си, че след кенгурско филе ще докарат още някоя екзотика в месарския. Той нали стана част от вашите хранителни вериги…

По-нататък четете на:

Янчо Чолаков

Leave a comment

Filed under bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, алтернативна история, литература, научна фантастика, science fiction

България – родината на слоновете: виц за чукчите, еволюцията, социалистическия реализъм и „Разказвачът на приказки“


Говорят си двама чукчи.

– Алкохолизмът не е нашият метод. Пияният чукча представлява жалко зрелище.

– А ти забелязал ли си, че ние се развиваме? Преди сто години чукчата падал като отсечен от половин чаша. А сега нищо ни няма, държим се. Скоро ще догоним руснаците.

– Не можем ги догони, Те също… еволюционират.

– При това – с изпреварващи темпове.

***

Това е мой мнооооого свободен превод на един диалог от „Родината на слоновете“ – алтернативноисторически роман от Олег Дивов.

Интересното в тази книга – въпреки или може би поради добре разкритата алкохолна тематика – е положителния подход към бъдещето. Дивов го оправдава и постига чрез фантастичното допускане, че мамонтите са оцелели на Чукотка и в Якутия. Нещо повече, те са като кучетата, но по-добри, и общуването с тези големи и мъдри животни прави и хората по-добри. По-добри, отколкото сме в нашата времева линия без мамонти. В резултат се е получило почти утопично общество – ако не в рамките на цялата планета или на отделно взета държава, поне в рамките на едно чукотско стопанство за отглеждане на мамонти. По атмосфера, като изключим алкохолната тема, романът изненадващо прилича на ранните книги от серията за „Пладне, 22 век“ на братя Стругацки.

За да обясни утопичния си модел Дивов привлича мамонтите, Стругацки – великата теория на възпитанието. А ние с Киро (барабар Петковци с мъжете*) привлякохме приказките.

Тук (нескормно*) ще завърша с това, че нашето безсмъФно произведение „Разказвачът на приказки служи на нравите“, с който започва цикълът ни за Приказничеството, открива (съвсем незаслужено*) антологията „Фантастивал в Европолис“, издание на Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“. Томчето е първи номер от поредицата за българска фантастика.

Може да си я поръчате тук:

http://choveshkata.net/blog/?p=6805

http://choveshkata.net/blog/?page_id=180

Приятно четене!

——-

* Автор на текстовете в скобите е моята съвест. От която се разграничавам (за малко*).

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Bulgaria, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

Сензационно разкритие: За пръв път българин участва в конвент за фантастика през 1954 година! Но кой е той?


В новия брой (17, 2018) на фензина „Тера фантастика“ четете записките на Ян Янсен за Тверпкон 1954. Най-интересното в тях е, че авторът споменава за български участник!
Натъкнах се на тези записки преди около година на Ерокона 2017 в Дюселдорф. Те бяха публикувани в немския фензин „Clocking Counter“, (брой 27, 2017), издаван от Уайт фон Волф.
Остава загадка кой е българският участник. В онези години, в разгара на Студената война, вероятно не е било безопасно името ти да се свързва с упадъчна западна литература.
Не знам къде и кога ще бъде достъпен новият брой на Терата, но вероятно ще може да си го купите от Генерала на предстоящия Булгакон (21-09.2018, комплекс „Копривки“) или ако пишете във форума на клуб „Иван Ефремов“.

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, България, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, science fiction

Литературен конкурс: „ИЗГРЕВЪТ НА СЛЕДВАЩОТО“ (обем до 6000 думи, срок 1.06.2018 г.)


Дружество на българските фантасти „ТЕРА ФАНТАЗИЯ“ и „ЧОВЕШКАТА БИБЛИОТЕКА“ организират конкурс за разкази на тема: възможното движение към позитивно бъдеще. Живеем в свят, където буквалните, механични екстраполации на съвременните тенденции пораждат усещане за предстоящи катастрофи. Повечето съвременни антиутопии са призвани да обяснят отпуснатите ръце и безразличието с аргумента, че утре нещата ще бъдат по-зле. Но ние сме убедени, че фантастиката трябва да продължи пионерското си проникване отвъд песимизма, в територията на истински новото.

Някога фантастиката започна като израз на търсещата младa енергия, на интелектуалната храброст, като експлозия на въображението и откривателството. Днес истинската интелектуална смелост и сила на творческия талант е в търсенето на формите за Изхода. Смелостта да допуснеш, че Човешкият дух е в състояние да намери пътя си към по-високото ниво, интелектът да си го представиш и талантът да го защитиш художествено. Без готови идеологии, митологеми и религиозни догми!

Какво е решението на задачата, наречена „Кризисно съвремие“?

Какво е решението, което води до по-висше състояние на ЧоВечността и Човечеството, към бъдеще, в което ЧоВечният Разум е надрасъл безчовечното невежество?

Какво е решението, което ще създаде свят, в който науките и технологиите ще се развиват, за да расте качеството на Човека, а не богатствата на единици?

Какво е решението, което ще избегне застиналите утопиянства, където позьори с бели хитони рецитират един на друг надути речи?

Конкурсът „ИЗГРЕВЪТ НА СЛЕДВАЩОТО“ ще доведе до публикуването на истории, посветени на това търсене. Произведения, които с художествен талант и моделираща сила ще защитават нови светове от този вид по един от следните два начина:

– По спиралата към следващото: Съдби на индивиди и общества, търсещи изхода от съвременното кризисно състояние на света ни; образи на обикновени хора, учени и мислители, напипващи в мрака на неизвестното пътищата към тази цел; приключения на личности, въвлечени в такъв спирален процес и постепенно осъзнаващи смисъла му.

– Визии за следващото: Изграждане на образи, възникнали в нашето съвремие, но носещи белезите на новото, притежаващи вътрешната свобода, въпреки че са затворени в клетката на настоящата социална несвобода; образи на групи и общества, постигнали белези на следващото, без ескейпизъм, фанатизъм и аскетизъм. Хуманитарни технологии, водещи до освобождаване от опредметяването, разкриващи етическите и интелектуалните ресурси на ЧоВечното. Непротиворечиви и реалистично обрисувани общества на бъдещето, в които ВСЯКА личност е пълноценно разгърната и осъществена, без да зависи или да бъде притежавана от друга.

Приемливи са всички жанрове – достатъчно е разказите да засягат поне една от горните две теми.

Очакваме вашите текстове с дължина до 6000 думи на адрес: poslednorog -в- gmail -точка- com. Изпращайте ги в някой от форматите DOC, DOCX, ODT или RTF. Файловете трябва да са анонимни. Личната си информация – име, възраст, град, държава, телефон за връзка – напишете отделно, в самия имейл. Допускат се и вече публикувани текстове, стига да имате разрешение за евентуалното им включване в алманаха „Ф а н т А s t i k a“ през 2018 г. Приемат се до два текста от автор. Съавторствата се броят като половин, третина, четвъртина и пр. текст, според броя на участващите автори.

Трите най-високо класирани разказа ще получат награди по 200 лв. и заедно с други подбрани заглавия от конкурса ще бъдат публикувани в следващите издания на алманаха.

КРАЕН СРОК ЗА ИЗПРАЩАНЕ: 1 юни 2018 г.

Leave a comment

Filed under Литературен конкурс, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

“ОМНИ” или “Локус” на българската фантастика? – Алманахът “ФАНТАSTIKA 2016” се появи на пазара.


“ОМНИ” е научно-популярно и научно-фантастично списание. Първата му реинкарнация излиза между 1978 и 1995 година на хартия. То има електрона версия още от 1986 година, а през периода 1996-1997 излиза само в цифров вид. С аналитичините си статии и с прекрасните си илюстрации на гланцова хартия “ОМНИ” си извоюва трайно място и в двата жанра, които представя.
“Локус” е специалирано издание за фантастика, но то не публикува проза а само публицистика за жанра. И също както “ОМНИ” се отличава сред останалите издания с качеството на материалите и прекрасното си полиграфско оформление. Излиза от 1968 година, а от 1997 година съществува и негова електрона версия, която не е идентична ас хартиеното издание.
Поне няколко издания в България имат амбициите да имитират моделите на “ОМНИ” и “Локус”, като се започне от вече древното “Космос” и се стигне до наследника му “8”; и обезателно се мине през неумиращата “Тера Фантасика”. Особено място в тази традиция заемат антологиите и смея ад твърдя, че те са уникално явление за българския жанров пазар – и “Ваяния”, и “Фантаstika” съчетават проза и поезия с литературна критика и дори популяризация на науката. Вероятно това е свързано с миниатюрния книжен пазар у нас, който не може да поддържа издания с месечна или дори сезонна периодичност – примерът на “Тера Фантастика” го доказва. Ежегодните алманаси се оказват призовани да запълнят, доколкото е възможно, нишата на списанията.
Разбира се, трябва да спомена и електронните издания като “Шадоуданс” и “Трубадури”, които публикуват материали редовно, някои от тях почти ежеседмично. Те могат да реагират на събитията във жанра много по-оперативно от хартиените издания. Обаче престижът на хартиените публикации си остава ненадминат и аз даже ги ценя още повече именно сега, във времената когато традиционните издания преживяват криза – именно защото пробивът в издания на “мъртво дърво” се постигат по-трудно.
Алманахът “Фантаstika” е издание на Дружеството на българските фантасти “Тера Фантазия” и на фондация “Човешката библиотека’“. “Мотор” и главна движеща сила зад алманаха е Атанас П. Славов, подкрепян неизменно от Александър Карапанчев и Калин Ненов. Догодина, през 2018, “Фантаstika” ще навърши десетилетие, през което са видяли бял свят осем тома (един от които е преработено и допълнено преиздание). През 2015 година алманахът спечели наградата Еврокон в категорията за списание, което косвено потвърждава моята хипотеза, че в нашата фантастика алманасите донякъде изпълняват функциите на списания.
Аз не съм обективен в оценката си за алманаха и няма как да бъда, но не защото от време на време пиша по някоя статия за него, а защото съм част от екипа, който го подготвя, защото алманахът изразява моите виждания за фантастиката и доколкото може, отговаря на търсенията и на интереса ми към фантастичното.
В новия брой на 450 страници може да прочетете много разкази и статии. Представени са както майстори на жанра, така и световно неизвестни млади автори. Публицистиката е всеобхватна – от репортаж за миналогодишния Еврокон до ревюта на нови фантастични (и не съвсем фантастични) книги. Моето собствено участие е съвсем скромно – с едно представяне на чудесния роман “Отдел И” от Петър Тушков.
Надявам се всеки да открие по нещо в новото томче. То е продукт на сътрудничеството ни с издателство “Артлайн” и може да го намерите в повечето по-големи книжарници. Съдържанието може да видите тук:
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%90%D0%BB%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%85_%D0%A4%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%90stika/2016

Leave a comment

Filed under alternative history, Book Review, book reviews, Bulgaria, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science, science fiction

„Четем заедно една книга” с Янчо Чолаков


С малко закъснение съобщението за пресата на Община Бургас (от http://www.burgas.bg/bg/news/details/1/26153) :

Четвъртото издание на инициативата “Четем заедно една книга” представя пред широка публика разказите и новелите на фантаста Янчо Чолаков. Това ще се случи на 23 април, когато отбелязваме Световния ден на книгата и авторското право.

Над 1000 бургазлии, пътуващи в този ден в автобусите по линия 211, ще получат брошура с текстове от творбите на бургаския автор. Целта е в този ден да си припомним, че четенето може да бъде споделено приятно преживяване.

Денят ще завърши в Дома на писателя, ул. Вола 1, където от 18,00 часа авторът ще бъде представен от Манол Манолов.

Идеята в един ден един град да чете една книга, датира от 1998 година. За първи път се реализира в Сиатъл. Моделът “One city, one Book” е познат в Германия, Англия и Ирландия.

През 2013 година народно читалище “Изгрев 1909” за първи път приложи тази добра практика и представи младия писател Явор Веселинов, последван  от Радослав Гизгинджиев и носителката на престижни български награди за литература Керана Ангелова.“

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

Hugo Awards eligibility: Letters to Tiptree, with an an essay of mine, for Best Related Work


The nominations for the 2016 Hugo Awards have just opened: http://www.thehugoawards.org/2016/01/2016-hugo-campbell-award-1941-retro-hugo-award-nominations-now-open/

Letters to Tiptree (http://www.twelfthplanetpress.com/products/ebooks/letters-to-tiptree where you can also read some of the essays for free) is eligible for Best Related Work this year.

The book is available on Amazon (http://www.amazon.com/Letters-Tiptree-Alexandra-Pierce-ebook/dp/B014WF9Z86) and other e-book retailers.

An excerpt is available at Tor.com: http://www.tor.com/2015/08/12/excerpts-letters-to-tiptree-brit-mandelo/

Many reviews (average rating right now 4.36) have been posted at Goodreads.com: http://www.goodreads.com/book/show/26120369-letters-to-tiptree

My own contribution is a letter „actually addressed to Bulgarian writer Zora Zagorska about Tiptree, which makes for an interesting read“ quoting from one of the goodreads reviewers. My review of her novel The Treasure of Planet Earth can be seen here: http://scifiportal.eu/the-treasure-of-planet-earth-by-zora-zagorska-the-first-bulgarian-science-fiction-novel-written-by-a-woman/ Interestingly, this is the first Bulgarian science fiction novel, written by a woman.

I have to add that participating in this project was very interesting and gratifying, and made me look at our own Bulgarian genre heritage in a very different way, through the prism of the modern gender relations. Unfortunately, the Bulgarian Science fiction (see my historical overview of the genre in Bulgaria at http://scifiportal.eu/between-a-hummer-and-a-rock-the-bulgarian-science-fiction-between-the-east-and-the-west/) is has only rarely made excursions into the English reading world. For some recent examples see:

https://valentindivanov.wordpress.com/2015/11/05/bulgarian-speculative-fiction-abroad-works-by-yancho-cholakov-appeared-in-the-famed-russian-magazine-uralski-sledopit-and-in-the-newspaper-bulgaria-of-the-bulgaria/

https://valentindivanov.wordpress.com/2015/09/15/bulgarian-speculative-fiction-in-english-the-capital-of-latecomers-by-nina-nenova/

https://valentindivanov.wordpress.com/2015/07/17/%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D1%8A%D1%82-%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%BE%D0%B6%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B5-the-language-of-knives-%D0%BE%D1%82/

https://valentindivanov.wordpress.com/2015/05/10/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D1%84%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%B2-%D1%87%D1%83%D0%B6%D0%B1%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0/

https://valentindivanov.wordpress.com/2014/03/01/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D1%84%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%B2-%D1%87%D1%83%D0%B6%D0%B1%D0%B8%D0%BD%D0%B0-bulgarian-speculative-fiction-ab-2/

It is a personal quest of mine to popularize the Bulgarian speculative fiction abroad:

http://scifiportal.eu/between-a-hummer-and-a-rock-the-bulgarian-science-fiction-between-the-east-and-the-west/

http://sffportal.net/2011/06/lawful-little-country-the-bulgarian-laws-of-robotics/

http://sffportal.net/2010/12/bulgarian-science-fiction-and-fantasy-boutique-publishing-in-sff-fan-clubs-review-of-the-commemorative-book-%E2%80%9Cwith-the-name-of-ivan-efremov%E2%80%9D/

Leave a comment

Filed under Book Review, book reviews, Bulgaria, България, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, history, Literature, ревюта на книги, science fiction, Uncategorized

My Review of “Burning Paradise” by Robert Charles Wilson at Europa SF


You can read my review of “Burning Paradise” by Robert Charles Wilson at Europa SF: http://scifiportal.eu/burning-paradise-by-robert-charles-wilson-a-review-by-valentin-d-ivanov-bulgaria/

* * *

I had Burning Paradise in my sight for a while . . .

. . .

To summarize, Burning Paradise offers mysterious premise, drive and suspense, character depth, and rich language – all the constituents of a good novel. It is probably not on par with the best work of R. C. Wilson, but I found it a great read.

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Book Review, book reviews, алтернативна история, научна фантастика, Literature, ревюта на книги, science fiction

„Целият свят в ръцете” – нов сборник с българска фантастика от Янчо Чолаков


Сборникът „Целият свят в ръцете” включва дванадесет произведения на Янчо Чолаков.

Едноименната повест ни отвежда в Древен Египет, по времето на Цезар и Клеопатра. Античните цивилизации се отварят една към друга, докато героят Птолемей прави тъкмо обратното – предприема бягство навътре към себе си…

Псевдоисторическият роман „Цялата слава в историята” ни запокитва в една Испания с измислена география, където абсолютизмът се надига с пълна сила. От романтични подбуди дон Тихо Лаутада се оказва начело на въстание, което дори не е негово… когато открива, че е изправен пред решителния избор „революция или еволюция”, а от това зависят съдбините на твърде много хора.

Едни от най-интересните творби в книгата са киноповестите „Авантюристът” и „Авантюристът се завръща”. Те изследват докъде се простират границите на творческото въображение и опасностите, които се пораждат при контакта между болезнените фантазми и всекидневната реалност. Авантюриста ще извърши чудеса, за да опровергае прозвището си, но дали няма да травмира до крайност психиката си…

Разказът „Златният демон” е създаден в творческа опозиция на „Златният бръмбар” от Едгар Алан По.

Любовта и други самонавивки” е пародийно изследване на ухажването като самоцел и кич.

Вездесъщият” е твърда научна фантастика с неочаквана гледна точка към проявите на левия екстремизъм в бъдещето.

Броенето до десет” – сюрреалистичен текст със своеобразна структура, в който въображаемото пътешествие се преплита с носталгията към детството и изгубената невинност на човешкото същество, напуснало своята люлка – родната Земя…

5+2=Чудо” и „Изцеления” са две модерни притчи за Христос, които шокират с парадоксалност и смела трактовка на евангелските мотиви.

Цикълът „Фрагментарна книга” съдържа избрани миниатюри и мисли, писани през различни години от автора.

Корица: http://i3.helikon.bg/products/9166/18/189166/189166_b.jpg

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Book Review, book reviews, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction

“The Long Earth” by Terry Pratchett and Stephen Baxter – A review by Valentin Ivanov


Stephen Baxter is an old favorite of mine. I discovered his writing on uchronia.net – the bibliography of alternate history: ”First to the Moon”, “Prospero One”, “Anti-Ice”, and of course the excellent novel “Voyage” made me follow his work.

I was surprised to learn that he has collaborated on a parallel Earths novel with Terry Pratchett. To me, Pratchett was the prototypical fantasy writer but then I remembered that he managed to write books about economy, politics and whatever else you can think of, all under the disguise of fantasy, and I was less surprised.

Eventually, I got my hands on a second-hand copy of the first book…

For more: http://scifiportal.eu/the-long-earth-by-terry-pratchett-and-stephen-baxter-a-review-by-valentin-ivanov/

Leave a comment

Filed under alternate history, alternative history, Book Review, book reviews, алтернативна история, литература, научна фантастика, Literature, science fiction