Хумористична фантастика, макар и малко тъжна, вдъхновена от Алеко Константинов и колкото и да е странно, от братя Стругацки. Винаги ми е харесвала идеята, че няма от какво друго да се сътвори добро, освен от зло, както и няма от какво друго да се направи знание, освен от невежество, а култура – от диващина. Разказът е публикуван в българоезичния чикагски вестник „България“, стр. 17, бр. 11 (924), 2019 г. от 14-20.03.2019 г.
* * *
Епизод първи: инженер Ганев извежда България на три морета
Инженер Ганев се събуди от болки в кръста и от мисъл в главата. Причината за болките бе ясна – предната вечер бе попрекалил с уважението към стрина Ганевица. Но мисълта даваше повод за безпокойство. Той не помнеше от кога не го бяха спохождали мисли. Телевизор, вестник, туй, онуй – не му оставаше време за тях.
Разтревожен, инженерът се отправи към кухнята с намерението да удави в чаша студена вода досадната пришълка, която се бе вселила в главата му. Но мисълта не захиря, напротив, все едно че беше стайно мушкато, усетило живителна влагинка, вирна листенца, разрасна се и взе да натиска черепа му отвътре, като младо пиле дето аха, и да се излюпи.
Ганев, ядосан вече не на шега, се върна в спалнята и разбута жена си.
– Имам мисъл! – викна той. Почти изпищя, което беше социално неприемлива реакция, неподходяща нито за мъжествеността, нито за възрастта му.
– Кво, бе? – Ганевица едва-едва отклопи очи.
– Имам мисъл! – натърти съпругът ѝ. – Дойде. И не ще да си ходи.
– Ти само изчакай малко и тя сама ще се махне – успокои го жена му. – Що не си легнеш? – И подкрепи думите си с по-солиден аргумент, като надигна завивката. Да му покаже колко е желан и как го подкрепя в трудната му житейска борба.
Но болката в кръста още не беше отпуснала инженера. Да бях пил и един аспирин с водата, рече си Ганев. Ама на, мисълта ме разсея от истински важните неща.
Той направи страдалческа физиономия, потупа се по пояса. Жена му прояви разбиране, обърна се към стената и преди съпругът ѝ отново да докрета до кухнята, вече тихичко похъркваше.
Ганев поправи грешката си – извади от аптечката две байерови таблетки, от онези дето не дразнят стомаха, и ги глътна на екс. За болката се погрижих, рече си той, сега да видя какво мога да сторя за мисълта. Всеки проблем се решава със системен и методичен подход, така го бяха учили навремето във ВМИ-то.
Най-напред, кое бе породило проклетата мисъл? Ганев се поколеба. Тя можеше да произлиза или от уроците по Родинознание в далечната му третокласническа младост или от някое предаване по телевизията.
После, за какво беше мисълта? – България на картата е цветно петно, по-зелено в долините, по-белезникаво там, където са най-високите планини. Как да разпне това парче земя, да я направи по-голяма от човешка длан със среден размер, та да стигне до големите топли морета на юг?
Ганев се почеса там, дето не го сърби. Сети се кое му докара таз мисловна напаст – снощи жена му го заврънка да ходят през отпуската в Гръцко. Инженерът помили, пресметна колко ще им струва пътешествието, сравни предполагаемите разходи с постъпленията в семейния бюджет, и каза твърдо нье. Добре, че тя се сети за морето след уважението, иначе Ганев щеше да си докара болките в кръста на Куково лято.
Обаче по всичко личеше, че жена му не се е отказала напълно от проектопочивката. Нали затова отметна тъй прелъстително завивката тази сутрин. Инженерът пак се почеса на същото място. Дали нямаше начин хем да ѝ угоди, хем да не се разорят?
А не можеше ли да ѝ угоди и да изкара някой лев?
Почеса се инженер Ганев за трети път, извади от изтърканата инженерска чанта един лаптоп, последен китайски модел, отвори го и се взря над екрана в отсрещната стена, където се кипреше полска секция, оцеляла от социалистическата младост на семейство Ганеви. Там, сред няколкото прашасали книги се кипреше един фантастичен роман на Хари Харисън. Останка от същата епоха.
Инженерът не губи време да се чеше повече, направо отвори редактора и затрака по клавишите. Първо, прокопаване на тунел от Сандански до Средиземно море. Но не до къде да е, ами в неутрални води на половината път до италианския бряг. За това ще стигнат европейските фондове за развитие на инфраструктурата от следващата петилетка, а неквалифицирана ръка да върти кирките и да бута вагонетките с пръст – колкото искаш. Второ, изграждане на подземна железница през новия тунел. Теснолинейка, за по-малко напречно сечение. За да спестим средства, ще използваме композициите от линията Септември-Добринище, пишеше Ганев. Трето, най-важното – подводен терминал в Средиземно море. Даже два. Единият между Гърция и Италия, а вторият – на юг, на половината път между Пирея и Александрия. С хъбове за газ и нефт. Ще разтоварваме направо от танкерите без да се налага корабите да влизат в пристанища. Ще спестим разходите за лоцмани и за пристанищни такси. Това Бритиш Петролеум, Тексако и Лукойл всичките ще идват при нас, миличките, ще забравят всякакви там Северни и Южни потоци…
След има-няма десетилетие вечният министър-председател резна лентичката и обяви, че Симоновият завет е изпълнен – България отново се простира на три морета. Инженер Ганев скромно се подсмихваше в ъгъла.
Епизод втори: инженер Ганев превръща България в колониална империя, над която слънцето никога не залязва
Инженер Ганев си пиеше третото предиобедно кафе и тихо пустосваше по моряшки. Клиентите на фирмата недоволстваха, началниците – двойно повече. Самият инженер се извисяваше над бурята на техните тревоги невъзмутим като атол, чийто вулкан отдавна е спрял да плюе лава. Ганев се рееше в облаци от спокойствие – нещо, което никой атол не можеше да постигне, а и повечето простосмъртни – също. Но инженерът не беше обикновен човек, не и в дните, когато го спохождаха идеи.
След случката с тунела му хареса да има мисли. Услади му се и той сам започна да ги търси. За беда пущините не се намираха току-така. Най-лесно се появяваха след външно стимулиране, я от страна на стрина Ганевица, я на някоя тлъста сметка за ток или парно, я – както сега – заради дъщеря му.
Той погледна с безразличие купчината жалби, на които трябваше да отговаря в кутията за входяща писма. Намуси се и с решителен жест ги запрати към кошчето. Така де, от съвета на директорите няма да му искат обратни разписки за да се види, че наистина е изпратил извинения. Те едва ли знаеха, че електронната поща поддържа такова нещо като обратна разписка. Ако искат, сами да се свързват с клиентите и да проверяват.
Инженерът взе чист лист от принтера, пое си дълбоко въздух и бързо – докато не се беше изпарила смелостта му – написа най-отгоре: „Идея“. Чакаше го, не – препираше го новата Мисъл, но Ганев не бързаше да я домисли. Боя се, каза си той, да не се разочаровам от нея, да не се окаже кьор-фишек.
Нямам право да се мая, реши инженерът. Щерката на мене чака.
Кой го е грижа за някакви си недоволни клиенти, като на Ганевата шия висеше с тежестта на воденичен камък една амбициозна тинейджърка, вулкан от желания?
– Искам да уча в Америка! – каза му снощи тя.
А всичко вървеше така добре. Инженерът мирно вечеряше и на никого не пречеше, отдаден на сладостни спомени. Стрина Ганевица, благодарна след почивката в Гръцко, миналата седмица на две пъти се погрижи за кръста му. То, за човек на неговите години не беше нужно повече. Навън залязваше топлото лятно слънце, чуруликаха птички и котката на съседите не мяучеше – или те най-сетне се бяха сетили да я нахранят или вече беше умряла от глад.
Ганев се задави. Вярната му съпруга се притече на помощ и го потупа по гърбината. Дланта ѝ бе тежка, хапката изхвърча от кривото му гърло и се приземи право в средата на чинията. Той деликатно отмести изделието от чехословашки порцелан настрани и се покашля, не защото имаше нужда, а за авторитет.
– В коя Америка? Северна или Южна? – попита инженерът.
– Татко, не се прави на интересен! Искам на западното крайбрежие, – и за да не я прати родителят ѝ в Сиатъл, където валеше два от всеки три дни дори през лятото, добави, – в Калифорния.
Бащата въздъхна. На какво ли не е готов българинът за образованието на децата си?
Цяла нощ той се рови в сайтовете на калифорнийските университети и си скуба косата. Скъпо! Още по скъпо! Прескъпо! Даже с комисионните от хъбовете и таксите от „Солунската митница“, както наричаха граничното съоръжение до изхода на средиземноморския тунел край Сандански, щерката щеше да види Америка през крив макарон.
Ще измисля нещо, зарече се Ганев.
И ето го сега, с перо, прощавайте, писалка-еднодневка Бик в треперещата ръка, той полагаше Мисълта си на белия лист.
Първо, по навик започна да изброява инженерът, обявяваме война на Америка. Това е лесно, стига две-три думи да се променят в някоя телеграма на правителството. За стар хакер като него – детска игра.
Второ, печелим войната. Още по-фасулска работа. Хакваме им НОРАДа-Морада, онези се наканват да си изстрелят ракетите по нас, ама нанай, ракетите отиват… после ще решим къде да отидат, може да ги използваме да решим някой и друг световен проблем, да направим даром малко добро на хората, ако не на всички, поне на некои наши ора. Тъй, де!
Трето, присъединяваме таз проклета Калифорния към Софийската област. Тък щерката ще трябва да плаща по-ниски студентски такси като жител на щата. Което е съвсем друга ракия, не е като кожодерските таксите за студенти от другите щати…
И така, след няколко дена, не много бавно и определено не полека, като броим Хаваите, Гуам и разбира се, метрополията в Европа, България се разтегна и се превърна в световна империя, над която слънцето никога не залязваше.
Епизод трети: инженер Ганев съживява българската космическа програма
Остана сам инженер Ганев: жена му замина за южните морета, а щерката – за Западното крайбрежие. Натъжи се той: те двете изпълниха мечтите си, ами аз? Почеса се по навик на онова място, дето не го сърбеше, и се запита: Каква е моята мечта?
Ето, той направи от България световна сила. Най-световната най-сила. Уолстрийт обезлюдя, всичките банки се преместиха в Софийското сити край НДК. Японските, китайските и американските компании се надпреварваха коя по-напред да си пренесе производството в технопарка край Пловдив, а Бургаското пристанище надмина по товарооборот Лос Анжелис, Хамбург, Плимът и Шанхай взети заедно. От ООНето плахо подпитваха дали не могат да се пренесат от Манхатън в Перник, а Европейския Съюз направо заяви, че дава под наем щаб-квартирата си в Брюксел и ще си строи нова в Пазарджик. Носеха се слухове, че Международната търговска организация иска да се премести в Княжево, а Интерпол – в Симеоново.
А инженерът продължаваше да седи на бюро – макар вече в Българската Западоиндийска компания, – да отговаря на клиентски жалби и само от време на време вадеше мобилния си телефон Респром-1300, производство на завода в Белоградчик, за да провери на холографския екран постъпленията от Самоковската митница. Умната машинка проектираше тримерни графики във въздуха пред него и с гласа на Лили Иванова обявяваше баланса по сметката.
За това ли се борих, за това ли страдах от високо вътрешночерепно налягане, докато мислех тия мисли?
Изтри Ганев с едно махване на ръката всички клиентски писма, яхна електрическата „Тесла“ (да не се бърка с Елонмъсковата „Тесла“ тази е с ударение на последната буква, по български тертип) и по интелигентната магистрала се отправи към родното си село Костилково със скорост триста и осемдесет километра в час. След петдесет и пет минути колата го остави пред къщата на дядо му. Затича се инженерът към дома на праотците си, даже забрави да затвори вратата, та се наложи изкуственият интелект на транспортното средство да я хлопне вместо него. А в това време Ганев вече ровеше из картонените кутии, скрити в най-далечната одая. Там той криеше тетрадките от ученическите си години и сега търсеше онази по Родинознание за трети клас. На гърба й десетгодишният Иванчо, бъдещият инженер, се беше нарисувал някога като космонавт.
Това бе мечтата му.
Не му трябваше много. Повечето от ракетите на НОРАД-Морад още си стояха в силозите и фирмите, на които последното американско правителство беше аутсорсанло поддръжката им, съвестно си вършеха работата. Какво значи загуба суверенитет? Каква Булгерия? Имаме контракт! Договор, сиреч. Ние изпълняваме нашите задължения, бъдете така добри да си плащате. Иначе, ще ви съдим в Хага. Ах, съдът се преместил! И къде? Добре де, ще ви съдим тогава в Хасково, където и да е то. Ганев примерно така си представяше разговора между адвокатите на Боинг, Нортроп-Груман и Локхийд от една страна, и генералите от „Дякон Игнатий“ 3, дето се помещаваше българското Министерство на войната.
Той извади от джоба си измачкана салфетка с логото на веригата за бързо хранене „МакХапка“. Приглади хартийката с длан. Огледа се наоколо. На перваза на стария прозорец лежеше едно оглозгано химическо моливче – сигурно останало още от покойния му дядо, от времето, когато той работеше като магазинер в селото. Инженерът го наплюнчи и започна да смята.
След три дена във Варненския корабостроителница избутаха с булдозери настрани и започнаха да режат за скрап кила на някакъв супер танкер, който по милост се бяха съгласили да строят за Саудитска Арабия. На негово място положиха основите на космически кораб, назован с тайнственото име „Тахмасиб“, който им поръча инженерал.
– С него ще кацнем на Слънцето! – обясни Ганев на директора на завода. – Но за да не изгорим, ще летим през нощта! – Директорът замига на парцали. – Ха-ха, хвана се! Ще летим към Юпитер. И понеже той сега е от другата страна на Слънцето, ще излезем извън равнината на земната орбита и ще направим гравитационна маневра около нашето светило. Тази траектория се нарича овърсан, да наиш…
След половин година Ганев, напълно забравил за клиентски оплаквания и за Самоковската митница, се настани зад щурвала на кораба и две седмици по-късно вече се канеше да забие българския флаг на спътника на Юпитер Амалтея.
– Малка крачка за един човек, ъъъъ – дръжката на знамето не искаше да влиза в леда – да му…
Тук Българската телевизия прекъсна прякото предаване от системата на Юпитер и пусна „Шуми Марица“ в изпълнение на Зис.
Валентин Д. Иванов
Мюнхен, 8.02-8.03.2019 г.
Valentin D. Ivanov 