Daily Archives: April 3, 2020

Приказки от чекмеджето: Уволнение


Разказ, алтернативна история, публикуван в сборника “Знойни хоризонти” (изд. „Аргус“, 2006). Съставители са Александър Карапанчев и Емануел Икономов, редактор е Емануел Икономов (под псевдонима Емилиян Малезанов).
Действието се развива в света на „Думи под вълните“ и описва откъде се е появила машината на времето, с която е променено миналото.

***

Повечето хора не могат да мислят. Не ме разбирайте погрешно – те са убедени, че мислят и всеки ден взимат десетки и дори стотици решения: „Стюардеса“ или „Слънце“, (1) кюфтета или кебапчета. По-лошо е, когато те си повярват, че от тях зависят другите: да пробяга ли взводът три километра за зарядка или да се скатае на спортната площадка, да се строи ли ротата в пълно бойно снаряжение на плаца за четири минути или не, и да излезе ли редник Марков в отпуска или да застъпи наряд.
И все пак такива хора не могат да мислят. Защото решенията им са само видимост. Ефрейтор Петров пуши „Слънце“ защото са му казали, че истинските мъже обичат силни цигари, а не защото ги харесва повече от „Стюардеса“. Старшини-школниците ни карат да бягаме сутрин защото дежурния по полк им е казал, че ще ги вкара в ареста ако не направим пет обиколки на плаца. Лейтенант Костадинов ни вдига по тревога след полунощ всеки път като се напие и жена му и не го пусне в къщи.
По-сложно е да се обясни защо редник Марков, който има разписана книжка в джоба, се въоръжава за караул.

* * *

Облаците ни обстрелваха с капчици дъжд. Вятърът се пъхаше в мокрите яки на униформите и заплашваше да ни отвее кепетата.
През тълпата, която скоро щеше да се превърне в строй, мина топчест офицер. Капитан Захариев, командир на дивизиона, пияница и крадец на служебна нафта. Умерено мислещ.
– Айде, Марков, айде служба не остана! – засмя се той и ме потупа по рамото.
– Още три месеца, другарю капитан.
– Утре-други ден като ви пратят да работите на металургичния комбинат, все едно че сте се уволнили – настоя Захариев. Останалите в караула наостриха уши. Повечето ни набори от два месеца гонеха мадамите на строежа, само нашата рота остана да дава наряди през ден докато новобранците се закълнат.
Захариев отмина. Какво му пука, че ние ще стоим цяла нощ отвън на дъжда? Отива си на топло в къщи при полата на жена си.
– Брато, колко ще е дълга задръжката тая година? – попита Маркуча. Немислещ. От Горна Оряховица. и висок като осемнадесететажен блок. Но ходи прегърбен, сякаш иска да се скрие под земята. Знае си, че винаги е в издънка. – Два месеца? Три?
Омръзнали са ми тия разговори.
– Колкото миналата година.
– Тогава беше до една седмица преди Нова година. Ама по-миналата – само до първи декември.
– Значи тази се пада до средата на януари.
– Да бе, точно така ще стане. – Намуси се Маркуча, запали една „Арда“ без филтър и ми обърна гръб. Глупак, няма да успее да я допуши преди да ни строят.
От малкия плац, където всеки момент щеше да започне развода на караула, се виждаше добре КПП-то на полка. Почти пред самия портал беше спрял зелен „Москвич“. (2) От него излезе цивилен с провиснало шкембе и се ръкува с капитан Захариев.
– Караул, строй се! – изкомандва от левия фланг някакъв залюхан старшина-школник, от немислещите. Ние се размърдахме като бременни хлебарки, дрънчейки с автомати, каски и паласки. Както предположих, на Маркуча му се наложи да изхвърли генералски фас.
Миришеше на мокър шаяк и кисело зеле.

* * *

Преди да застъпя на пост вятърът се усили, разгони облаците и дъждът спря. Чинарите около авторемонтната работилница шумно се разделяха с последните си листа. В такова време проверяващият можеше да ти дойде под носа и да те хване в каквато си ще издънка. Поне ако ме острижат сега и после ни задържат до Нова година, косата ми ще има време да порасне за увото. Но ако ни пуснат по-рано, ще се появя в цивилизацията лъснат като тиква за печене.
До края на смяната ми оставаше четвърт час, когато от към пътя се чу бръмчене и присветнаха фарове. Такива номера в поделението правеше само командирът на химическата рота старши лейтенант Николов, със зачатъци на мислене. Но му липсваше перспектива и мислите му се простираха до това как да надхитри поредния нещастник, назначен на някой от далечните постове. Последно беше заобиколил поделението с личната си кола, една синя „Застава“ (3) с очукани калници, спрял на няколко километра по-нататък по пътя към града, и се върнал пеш. Новобранецът едва не го застрелял. Значи имаше надежда един ден той да се окаже напълно мислещ. Новобранецът, не Николов.
Сега старши лейтенантът беше в дивизията на курсове, а от останалата офицерска сволоч (4) никой не беше способен дори на толкова изобретателност. За всеки случай застанах под лампата, да ме види по-добре проверяващият. Точно обратното на онова, което бих направил, ако наистина пазехме нещо. Ама ние нали само се преструвахме че пазим.
Колата се приближи, вече можех да разпозная че е „Москвич“. С пробит ауспух. Зелен, както се оказа, когато тя спря пред портала. Врата се отвори и от нея се излезе капитан Захариев.
– Марков, отваряй, че братовчедът закъса. Трябва да продухаме карбуратора, няма да изкара до града.
Сигурно и братовчедът се отоплява с нафта. Отворих портата, колата мина покрай мен. Захариев се приближи, пак ме потупа по рамото. Взе да му става навик. От другата страна на оградата братовчед му спря да го изчака, сигурно не знаеше накъде да кара.
„Москвичът“ беше толкова стар и изгнил, че едно малко сътресение беше достатъчно за да се отвори задната врата. От вътре се посипаха парчета желязо и задрънчаха по асфалта. Капитанът се затича към колата, аз го последвах. Наведохме се почти едновременно. В първия момент дори не разбрах какво държа в ръцете си. Беше нещо тежко, желязно, плоско, и след падането на земята – мокро. Меч, към половин метър дълъг, в кожена калъфка.
– Дай тука – Захариев го издърпа от ръцете ми. – Братовчедът ги прави от ресьори (5) и ги продава на колекционери.
Скоро пристигна смяната, а когато след полунощ пак застъпих на пост, от зеления „Москвич“ нямаше и следа.

* * *

– Минчо, като влезем в селото, завий надясно. От там поделението се вижда най-добре.
„Мерцедесът“ послушно намали, почти без да ляга върху предната ос. Активно окачване. Какво ли не измислят германците. Моят шофьор внимателно заобиколи дупките, знае си интереса, и пред нас се показа в цялата си хубост центърът на селото.
Не бях идвал тук от петнадесет години, когато след уволнението ни закараха с една воняща „Прага“ (6) до гарата в града. С това Родината ми се отплати за двадесет и седем месеца вярна служба.
Селото беше западнало наистина, а не заради ниските облаци, от които ръмеше противен дъждец. Гадно време тук бях виждал и преди, но сега мястото отблъскваше не заради него, а с усещането за разруха. Нямаше ги дядовците, които постоянно кибичеха на площадчето и играеха табла. Магазинчето, от което си купувахме вафли и мед на път за танковия полигон, беше затворено. Рамката на счупената му витрина зееше като квадратна паст на митично чудовище, а от ъглите й стърчаха стъклени зъби. Талашитените рафтчета, на които едно време се кипреха два-три вида цигари, се търкаляха на пода, начупени на парчета. Тук някога царуваше продавачката Гинка, героиня на безброй войнишки сънища.
Скрити под навеса на КПП-то пушеха двама офицери. Малко по-навътре беше паркирана зелена джипка, а зад нея – прашен Джуган. (7) За петнадесет години в армията сигурно не бяха станали никакви „Праги“. Капакът на ЗИЛ-а беше отворен и вътре се ровеше шофьорът. Ако човек не забележи новата натовска униформа на зелено-кафяви петна и тревата, избуяла в пукнатините на асфалта, сцената можеше да се случва в деня на моето уволнение.
Военните ме зяпаха с откровена неприязън докато излизах от „Мерцедеса“.
– Майор Петков – представи се по-старшият. Гласът му ми звучеше познато. Може да е бил лейтенант, когато аз отбивах службата си. – А това тук е капитан Денчев.
– Станимир Марков – кимнах им отдалече. – Документите във вас ли са?
Петков отвори папката, която до сега стискаше под мишница, и извади един лист.
– Стоянов, – обърнах се към адвоката ми, който най-после беше измъкнал дебелите си телеса от колата. – Провери го.
Той приглади плешивото си чело с ръка и се зачете като бързо мърдаше устни.
– Приемо-предавателен протокол… Така… Всичко е наред.
Извадих от вътрешния джоб „Паркера“ си, сложих листа върху капака на колата и се разписах. Капитанът изглежда забеляза златния писец, погледът му се залепи за писалката в ръката ми.
– Няма ли да проверите сградите? – попита майорът.
– Няма нужда. След… – погледнах часовника си – тридесет минути ще пристигнат булдозерите.
Той ме загърби и извика:
– Сержант, снемай карула!
От портала чудесно се вижда малкия плац на поделението, където едно време се правеше развода на наряда. Сега там се бяха струпали десетина войника. Три поста и разводач. Сержантът изкомандва нещо, но в същия момент шофьорът на Джугана хлопна капака на мотора и аз гледах като в нямо кино как войниците се строиха в колона по двама и бавно, провлачвайки крака по мократа земя, замаршируваха към насам.

* * *

Строителите наистина пристигнаха след половин час. Точна фирма, с тях работя от две години и никога не са ме подвеждали. Затова им възложих екоселището. Главният архитект на фирмата Стаменов, човек на моята възраст, ентусиазирано обясняваше накъде ще гледат прозорците на еднофамилните къщи, колко голям ще е басейнът и какво ще е покритието на тенис кортовете. Стоянов само цъкаше с език и се криеше под чадъра си. Сигурен съм, че на ум пресмяташе предполагаемите печалби и преценяваше дали е поискал достатъчно голям хонорар.
Докато обиколим веднъж поделението, дъждът спря, а работниците инсталираха автокран и свалиха от полуремаркетата два булдозера.
– Започнете от тук – посочи им той сградата пред нас. – Има ли в това село място, където човек може да изпие едно кафе?
– Да, в колата ми. Минчо, донеси термоса.
Преди да съм свършил, пред нас се появиха три пластмасови чашки с ароматна течност и плоска бутилчица с коняк. От време на време шофьрът ми получаваше пристъпи на съобразителност.
– За вкус – налях по няколко капки от коняка в кафетата. – Наздраве!
– Дзън! – засмя се архитектът. – За строежа!
Едва успяхме да отпием по глътка, когато от полуразрушените сгради на поделението се чу вик.
– Стой! Стой!
Булдозерът, който вече застрашително се беше засилил към на някогашната авторемонтна работилница, замря. Из зад стената изскочи работник. От далече се виждаше, че е мургаво циганче, на не повече от двадесет години. В ръцете си държеше нещо продълговато.
– Аз такова, по малка нужда – заобяснява той, като се приближи към нас. – И вътре…
– Асенчо, дай ми това! – нареди Стаменов и пое странния предмет. Отупа праха от него, стисна го в двата края и без видимо усилие ги раздалечи. Показа се ослепително острие.
Привет от капитан Захариев и братовчед му със зеления „Mосквич“.
– Спрете! – извиках аз и се затичах към сградата на работилницата. Архитектът ме последва, а някъде далеч назад се чуваше тежкото фучене на Стоянов. Вратата беше заключена с ръждив катинар, а не ми се обикаляше сградата да търся от къде в нея се е промъкнало цигането. – Кирка, дайте ми кирка!
Кирка не се намери, но един от работниците дойде с лост. Изтръгнах го от ръцете му и собственоръчно разбих вратата.
Озовахме се в помещение, оглозгано до бетон. Военните бяха демонтирали всичко, липсваха дори металните ъгли по ръбовете на каналите. Макар че последното по-скоро беше дело на Асенчовите роднини.
– Тук има нещо странно – обади се Стаменов някъде отляво. Някога там беше складът за резервни части. Тръгнах нататък.
По средата на малката стаичка блестеше лъскав куб. Не много по-голям от кутия за седемнадесетинчов монитор. Дъното му се намираше на около половин метър над циментовия под и на пръв поглед нищо не го поддържаше. От другата страна добре се виждаха краката на архитекта, обути в сини дънки и кафяви работни обувки „Катерпилър“.
Инстинктивно вдигнах поглед към тавана да видя на какво е закачен кубът.
– Не, не виси на нищо. – потвърди подозрението ми архитектът. – Нито има подпори отстрани…
Наоколо се търкаляха още десетина меча, досущ като този, които Стаменов държеше в ръцете си, или като онзи, който преди петнадесет години изпадна от раздрънкания „Москвич“ със запушени жигльори.
Последва взрив.

* * *

После Стаменов обясни, че става дума за имплозия. Противно на експлозиите, при които взривната вълна е насочена навън, при имплозиите тя се разпространява навътре.
– Най-често се случва – продължи архитектът. – когато се спука монитор от старите, с катодна тръба. Вътре в тях има вакум и при имплозията въздухът се опитва да го запълни.
– Искаш да кажеш, че сега имаше имплозия, защото кубът изчезна и на негово място се образува вакуум? Като в космоса? Или като в стар кинескоп? – Попитах за всеки случай.
– Факт е, че го няма. А го видяхме всички: ти, аз, Стоянов… И Асенчо.
– И мечовете ги няма.
Архитектът вдигна рамене:
– Освен този, който беше в ръцете ми.
До четири следобед обикаляхме из склада, очаквайки кубът да се появи отново. Стаменов нареди на хората си да започнат разрушаването от другия край на поделението, а на циганчето заповяда да наглежда мястото на всеки петнадесет минути и да си държи езика зад зъбите, ако не иска утре да остане без работа.
– Не мога да чакам повече – казах на архитекта. – Имам делова среща в града след два часа. Не пипайте тази сграда докато не ви наредя.

* * *

Лъскавият куб изчезна завинаги и в края на краищата трябваше да съборим старата авторемонтна работилница. Сега на нейно място се кипри малка къщичка с две стаи, в която живее семейство пенсионирани англичани от Нюкасъл. Понякога се питам дали това не беше групова халюцинация и единствено мечът, който виси на стената в офиса ми ме убеждава в обратното.
(1) Марки български цигари от преди 1989 година.
(2) Марка съветски леки автомобили.
(3) Марка югославски леки автомобили, произвеждани по лиценз на ФИАТ.
(4) Русизъм, от сволочь – измет.
(5) Ресор – листова пружина, често използвана в окачването на леки и товарни автомобили преди 1980 година. Захариев произнася думата с диалект.
(6) Марка чехословашки камиони с повишена проходимост, с колесна формула 6×6.
(7) Неофициално „прозвище“ на ЗиЛ-157, съветски камион с повишена проходимост, с колесна формула 6×6.

Leave a comment

Filed under alternate history, Bulgaria, bulgarian science ficiton, Bulgarian speculative fiction, История, алтернативна история, литература, научна фантастика, science fiction, Uncategorized